Author Archives: admin

About admin

Член съм на Съюза на журналистите в България, Съюза на независимите български писатели. Автор съм на шест книги в книжен формат и 17 в интернет. Аз съм главен редакто на вестник Сияние, председател на Съюз "Духовно възраждане - България", с национално движение "Туй що е българско, се е наше" и на международна организация УРИ.

Рекордно участие на млади предприемачи в „ТФ фест 2017“

  Над 1000 гимназисти и студенти участват в Международния панаир на учебните предприятия „Млад предприемач“. На него се представят 130 тренировъчни фирми от България, Белгия, Румъния, Сърбия и Черна гора. Форумът се провежда на 27 и 28 април в Международен панаир Пловдив.
          Това е рекорд в 20-годишната история на „ТФ фест“, заяви Дария Маврудиева, директор на  Центъра на учебно-тренировъчните фирми,  организатор на проявата.  Тя е одобрена като международно събитие от Европейската комисия и посочена като добра практика за обучение в предприемачество и развиване на креативността.
          Сега участниците са с 200 повече от миналата година, а отборите – с 18. По-важно е обаче, че тук виждаме профила на новото поколение предприемачи, коментира д-р Иван Соколов, главен директор на Международен панаир Пловдив.  „ТФ фест“ представлява  платформа, където работодателите се срещат с  младежи, направили своя избор и подготвящи се отрано за професионалната си реализация, коментира Валентина Диканска, изпълнителен директор на Съвета на жените в бизнеса в България.  Тренировъчните фирми дават интегрирана подготовка по икономика, компютърни умения, бизнес администрация, роден и чужд език.
          В рамките на 17 конкурса  бъдещите мениджъри демонстрират как управляват своите предприятия. Част от тях са свързани с нови направления – пластична и козметична хирургия, услуги за развлечения и отдих, електронна търговия. Други работят  в традиционни сектори, като  финанси, производство и пласмент на храни и напитки, туризъм, организация на събития, реклама и пиар, строителство и озеленяване, фотография, спорт,  търговия.
          Има дори тренировъчна данъчна агенция на студенти в Европейското висше училище по икономика и мениджмънт, които проверяват фирмите изложители като истински ревизори и ги запознават с промените в законите.  Експерти на Териториалната дирекция на НАП в Пловдив са ментори на участниците в тази инициатива. Тя подобрява подготовката на специалисти за публичния сектор и дава повече познания за данъците на онези, които ще развиват и ръководят частен бизнес. Виртуалната агенция по приходите е създадена от  Центъра за кариерно развитие към висшето училище.
          Модерните тенденции в  бизнеса са във фокуса на „ТФ фест 2017“, твърдят организаторите. Като пример посочват новите конкурси за дигитален маркетинг и за лидерски умения. Те допълват традиционните надпревари, сред които: за щанд, за екип и професионално обслужване, за каталог и рекламни материали, за уеб сайт, за презентация, за най-добра банка, за защита на интелектуалната собственост, за сътрудничество с фирма ментор,  ще бъдат избрани Мис и Мистър ТФ фест.      
            Форумът  е част от проекта „Мост между училището и бизнеса“. Мрежата на българските учебни предприятия обединява 347 ученически и 6 студентски фирми. Тя е лидер на Балканите в прилагането на дуалния модел в икономическите специалности на средните училища
            ТФ ФЕСТ се провежда с подкрепата на министерствата на образованието и на икономиката, Международен панаир Пловдив, сдружение „Българска тренировъчна централа“, Българския форум на бизнес лидерите, Патентното ведомство и други партньори.
На снимките:
Панаир-ТФ фест-снимка 1Панаир-ТФ фест-снимка 1     Тренировъчната данъчна агенция на студентите от  Европейското висше училище по икономика и мениджмънт отново е сред най-атрактивните участници в „ТФ фест“, който се провежда в Международен панаир Пловдив.
 
Панаир-ТФ фест-снимка 2Панаир-ТФ фест-снимка 2     Бъдещите  мениджъри показват фантазия и изобретателност в  презентирането  и маркетинга на ученическите  фирми по време на панаира „Млад предприемач“. 
 представи Мария Герасова- Спасова

За първи път младежко EКСПО в Пловдив

За първи път младежко EКСПО в Пловдив

За първи път младежко изложение в България Youth Expo- Create your future ще се състои в Пловдив.
Организатор на събитието е Националната Мрежа на Младежките центрове по програма BG 06 „Деца и младежи в риск”, чиито членове са четирите младежки центъра в Пловдив, Стара Загора, Добрич и Враца. Основната цел на експото е популяризиране на професията на младежкия работник на международно и национално ниво.
В рамките на два дни /26 и 27 април/ ще се проведе изложение на Гребната база в Пловдив, на което участниците – български и европейски младежки организации, ще имат възможност да представят своята работа и дейности по креативен начин пред посетителите, както и да обменят опит и идеи за съвместна работа. Ще се споделят добри практики в областта на младежката работа и неформалното образование между организациите, посветени на работата с млади хора.
Паралелно в залите на Младежкия център ще се провеждат неформални образователни дейности на различни теми . Предвижда се да се дискутират установените стандарти за младежка работа в европейските държави.
На 28 април, екипите на четирите младежки центрове на националната мрежа ще проведат обучителни сесии, посветени на представяне на методите си на работа, които са в резултат на двугодишно обучение от Съвета на Европа.
Ще се обсъдят популяризиране на ценностите на Съвета на Европа, методологията и стандарт за качество на младежка работа сред представителите на национални младежки организации, включително и такива работещи с младежи от ромски произход.
Националната мрежа на младежките центрове е създадена през октомври 2016 г. със следните цели:
Да съдейства за включване и повишаване на възможностите за активно гражданско участие на младите хора на национално ниво;
Да популяризира неформалното образование;
Да работи за промяна на нагласите на обществото към уязвимите групи, включително младежи от ромски произход;
Да създаде условия за реализиране и разпространяване на целите и идеите на младите хора;
Да разшири обхвата на дейност на младежките центрове;
Да участва в изграждането на младежки политики на национално ниво и на единен стандарт за младежка работа;
Да повиши качеството на работа и компетенциите на младежките работници и ромските медиатори чрез обмяна на опит и добри практики;
Да популяризира длъжността „Младежки работник” и да повиши общественото доверие към професията;
Да изгради единен стандарт за младежка работа;
Да осъществява сътрудничество с български и чуждестранни младежки организации, с цел обмяна на опит в областта на образованието, културата, спорта и др.;
Да популяризира ценностите на Съвета на Европа – права на човека, демокрация и върховенство на закона и кампании като „Движение за език без омраза” и др.;
Да изгражда международни партньорства с центрове, притежаващи Знак за качество на Съвета на Европа, както и други сродни организации .
Организаторите на събитието се надяват то да се превърне в традиция, която да бъде спазена от младежките центрове и да популяризира необходимостта от изграждането на повече такива в страната.
http://www.plovdiv-online.com/koj-kakvo-kaza/item/84240-z%D0%B0-paarvi-paat-ml%D0%B0dejko-ekspo-v-plovdiv

В Пловдив стартира мегапроект за 15 милиона евро!

Научно-изследователски проект с финансиране от 15 мил. евро стартира работа по изграждането на център за растителна биология и биотехнология в Пловдив. Центърът по растителна системна биология и биотехнология ще бъде изграден в Индустриална зона “Тракия” по проект PlantaSYST, финансиран по европейската програма “Хоризонт 2020″. Работата по проекта стартира с конференция на 25 и 26 април в Пловдив. В конференцията ще участват представители на правителството, на община Пловдив и Европейската комисия
PlantaSYST, единственият български проект, одобрен във втори етап по програмата “Хоризонт 2020″ на Европейската комисия, започва работа с откриваща конференция в Пловдив на 25 и 26 април. Основната цел на проекта е изграждането на център за върхови постижения по растителна системна биология. 

Проектът е избран от общо 170 кандидатури на европейски консорциуми, които са се включили в първата конкурсна сесия по програмата “Тийминг” на ЕС. 31 от тях са одобрени на първата фаза и само 10 получават финансиране във финалната втора фаза. Българският мегапроект е финансиран в размер на 15 милиона евро, с които се планира изграждането на Център по растителна системна биология и биотехнология (ЦРСББ). Сред ключовите цели на проекта са осъществяването на изследвания в областта на растителната биология и биотехнология и обучаването на млади български учени в същите направления. 

PlantaSYST е резултат от съвместната работа на три български и два немски института – Институт по молекулярна биология и биотехнология и Институт по зеленчукови култури “Марица”, Пловдив, Институт по микробиология при БАН, Потсдамски Университет и Институт по молекулярна растителна физиология “Макс Планк”, Потсдам-Голм. 

По време на откриващата среща ще присъстват представители на учредителните организации и на Европейската комисия, които ще запознаят присъстващите със законовите, финансовите и административните процедури на центъра, както и със следващите стъпки в работата по неговото изграждане. 

Срещата ще бъде открита от директора на Института по молекулярна биология и биотехнологии проф. Иван Минков, Координатора на проекта доц. Цанко Гечев, кмета на Пловдив Иван Тотев и Златина Карова, Директор на дирекция “Наука” в Министерството на образованието и науката.

Центърът по растителна системна биология и биотехнология ще разполага с 10 изследователски отдела, които ще развиват дейности в областта на растителната клетъчна биотехнология, растителната метаболомика и биоинформатиката.

Висококвалифициран екип от 50 млади български специалисти, които ще бъдат назначени в центъра, ще се занимава с разработване на подобрени сортове зеленчукови култури, идентифициране на растителни метаболити с полезни за здравето на хората качества и развиване на фармацевтични приложения, които ще подпомогнат създаването на нови продукти за българския и европейския пазар. 

Амбициите на проекта са както да се превърне в катализатор за икономическия напредък, създавайки предпоставки за реализацията на успешен бизнес, така и да бъде свързващо звено между различни научно-изследователски институти и компании, опериращи в сферата на биологията на развитието на растенията, физиологията на стреса, растениевъдството и биоинформатиката.

https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/V-Plovdiv-startira-megaproekt-za-15-miliona-evro-719116

ИИСУС ХРИСТОС И ФАРИСЕИТЕ

( Матей 12; 22- 45; Лука 11. 14- 26; 29- 36; Марко 23; 22- 23)
Фарисеите- врагове на Иисус. Със своите благи думи и с добрите Си дела, Иисус скоро привлякъл народа към Себе си. Всички се трупали около Него, да чуят Божественото Му учение и да видят чудесата, които Той вършел. Само книжниците и фарисеите  се опълчили срещу Христа и станали явни Негови врагове. Те се бояли да не изгубят своята власт над народа. Затова, при всеки удобен случай гледали или да обвинят Иисуса, че не спазва Моисеевите заповеди, или да го оклеветят, че той вършил уж своите чудеса не с Божия помощ.
Христос изобличава книжниците и фарисеите. Веднъж, при Иисуса довели един сляп и ням. Христос го излекувал. Народът видял това чудо и почнал да казва: ” Да не би тоя да е Христос, синът Давидов?”Но фарисеите взели да говорят, че този не е обещания Месия (Спасител), а обикновен човек, който изгонва бесоветe от хората,с помощта на дявола. Иисус знаел, какво мислят фарисеите: ” Всяко царство, което се разделя на враждуващи помежду си части, се разпада.Ако Аз изгонвам бесовете с помощта на дявола ( Веелзевува), значи неговото царство се разделя на две и ще пропадне. Ако ли пък изгонвам бесовете с Божия помощ, значи дяволът е победен, и Божието царство е близо.”
Фарисеите виждали, че истината е на страната на Иисус, но упорито я отричали и се борили срещу Него. Затова Иисус им казал: “Всеки грях, направен от хората, против когото и да било, може да бъде простен. Да се нарича Божият Син, помощник и съдружник на дявола, това е грях против Светия Дух. Такъв грях не ще бъде простен, нито на този, нито на онзи свят.”
Фарисеите искат знак от небето.
Народът продължавал да слуша Иисус и да търси Неговата помощ.Тогава, някой от книжниците  и фарисеите  лицемерно уверявали Христа, че и те ще повярват в Него, ако им даде знак от небето, т. е. ако направи някакво чудо. Иисус знаел, че фарисеите гледали не само да го изкушават и да Му пакостят, та с възмущение се обърнал към тях и им рекъл:
- Лукав и престъпен род сте вие! И никакъв друг знак няма да ви бъде даден, освен знака на пророка Иона. Както Иона прекарал три дни във вътрешността  на кита, така  и Син Человечески ще прекара три дни в сърцето на земята.
С тези думи Иисус предсказал, че ще възкръсне три дни след смъртта си. Възкресението ще бъде най- голямото чуди. То ще убеди всички, че Иисус е син Божи.
Книжниците и фарисеите продължили враждата си срещу Иисуса. Като се убедили, че с думи нищо не могат Му направят, те още повече се озлобили срещу Него.
предостави Мария Герасова- Спасова

ДЪЛГОСРОЧЕН

Често живеем за мига.Приятен събеседник повдига настроението ни.Конфликт с колега или приятел ни извежда от равновесие.Слънчевата утрин ни успокоява.Мрачния ден ни навява тъжни мисли.Денят следва своя ход и настроението ни се променя с него.Така протича нашето ежедневие- една последователност от различни човешки състояния.
Но перспективата на човешкия живот е по-дългосрочен феномен.Тя включва завършване на нашето средно и висше образование в продължение на години.Намиране на постоянна работа,осигуряване на жилище и на редовни доходи.В един продължителен период от време, тези цели са постижими .Те изискват постоянно внимание и усилие.Тук се включва и грижата за семейството,близките,периодите на почивка и релаксиране.
Някои по-бързо, а други с течение на времето осъзнават, че е необходимо сериозно планиране, за да се постигнат целите,които  са си поставили.Това се отнася не само за отделните индивиди, но  за семействата,общностите и държавите.
milton-friedmanМилтън Фридман /1912-2006/ е американски икономист.През 1928 година завършва университета „Рутгерс“ /САЩ/, където попада под влиянието на асистентите си Артър Бърнс /бъдещ председател на Федералния резерв на САЩ/ и Хомър Джонс- известен авторитет в областта на банковото дело.
В 1933 година става магистър в Чикагския университет /САЩ/.
През 1937 година започва работа в Националното бюро по икономически изследвания,като асистент на великия икономист Саймон_КузнецСаймън Кузнец.С него публикува труда „Доходи от независими частни практики“/1940/ основа на докторската му дисертация, която защитава в Колумбийския университет /САЩ/.
От 1948 година е професор по икономика в Чикагския университет /САЩ/ и водач на Чикагската икономическа школа.През 1950 година посещава Париж,като консултант по приложение на плана „Маршал“ в Европа.
Формулира и емпирично изследва „перманентната доходна хипотеза“ в книгата си „Теория на функцията на потребление“ /1957/.Посочва, че концепцията на големия икономист Джон Кейнс за функциите на потреблението,която обвързва текущото потребление с текущия доход е неубедителна.
Теоретично, обосновава хипотезата за постоянния доход,според която консумацията зависи повече от размера на дългосрочно очаквания /постоянен/ доход, отколкото от текущия доход.
Според него, потребителите запазват структурата на потреблението си за продължителен период от време,като въз основа на нея, формулира по нов начин количествената теория на парите.
През1963 година публикува „Монетарна история на САЩ“,където прилага теорията за постоянния доход към историята на паричното обръщение в САЩ.Става икономическия съветник на президента Никсън.
В книгите си „Капитализъм и свобода“/1962/ и „Свободата на избора“/1980/ защитава разбирането си, че само свободен и конкурентен пазар е способен да осигури стабилност и просперитет,както на отделната държава,така и на нейните граждани.Получава Нобелова награда по икономика през 1976 година за приноса му в анализа на потреблението,историята на паричното обръщение и монетарната теория.
„Мисли свободно и дългосрочно“- така може да бъде определено мотото на Фридмън.

Автор:Георги Караджов  

 

 

Над 350 ученици се състезават

  в Панорамата на професионалното образование

Над 350 ученици от цялата страна се състезават в ІХ Панорама на професионалното образование. Тя се провежда на 21 и 22 април 2017 г. в Международен панаир Пловдив. Форумът показва квалификацията на бъдещите изпълнителски кадри в икономиката и резултатите от дуалната система на обучение. Организатор е  Министерството на образованието и науката.
          „Работим за развитие на професионалното образование, което да бъде качествено и адекватно на нуждите на пазара. Целта е нашите деца да се реализират в България“, заяви заместник-министърът на образованието и науката Мария Гайдарова, която откри 9-ото издание на най-голямото ученическо състезание за професии у нас. На него се представят най-добрите, които са се класирали на водещи места на регионално ниво.
          Учениците демонстрират своите знания и умения в 11 професии. В програмата е включена и категория „Най-добра бизнес идея“.
          Най-атрактивна е надпреварата в разделите за озеленяване и цветарство, фризьорство, грим и мода.  Озеленителите и цветарите изработват букети за абитуриентски бал  и аранжират кошници. Фризьорите правят прическа, съчетаваща класика и авангард, на тема „Цветя“, която е основна и за младите модни дизайнери, а гримьорите се вдъхновяват от тема „Цветно“.
            Бъдещите мебелисти представят колекции от среден и висок клас, както и дърворезба. В състезанието за най-добър млад строител  се изпълняват задачи за зидане, шпакловане, боядисване, поставяне на облицовки и настилки. Надпреварата по приложна електроника „Мога и зная как“ е за монтьори на електронна техника и компютърни системи.
          В състезанието за най-добър млад готвач се оценява качеството на  ястия от българската кухня и тяхното презентиране.  То се допълва от уменията на сервитьорите да подредят трапезата и да поднесат храната. Участниците в конкурса „Най-добър млад хлебар-сладкар“  правят хляб със семена и торта „Гараш“. Трите конкурса са включени в турнирите за Националната кулинарна купа на България, в които се конкурират топготвачи.   
          Панорамата на професионалното образование допринася за реализацията на младите хора, като създава активни връзки между тях и работодателите. Мост между училището и бизнеса е и Международният панаир на тренировъчните фирми ТФ ФЕСТ, където гимназисти демонстрират мениджърски и експертни умения. 130 учебни предприятия от пет държави ще участват в двадесето издание, което ще състои на 27 и 28 април в Международен панаир Пловдив. Проявата се организира от Центъра на учебно-тренировъчните фирми към Министерството на образованието и науката.
На снимките
Панаир-Панорама-снимка 1Панаир-Панорама-снимка     Конкурсът за аранжиране на букети е един от най-атрактивните в Панорамата на професионалното образование.
Панаир-Панорама-снимка 2Панаир-Панорама-снимка     Състезанието „Най-добър млад строител“ включва различни видове дейности от зидането до боядисването.
 предоставя Мария Герасова- Спасова

ПЪТ КЪМ РАЯ

Мария Герасова

ПЪТ КЪМ РАЯ

РОМАН

 ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ

 

ПРЕДИСЛОВ

Какво ме накара да напиша тази книга ли?

Аз живея в този свят и заедно със всички, преминавам през хилядите изпитания, които ми предлага живота.По пътя  си срещам хиляди хора, със своите съдби и проблеми, които ме трогват. Затова реших да напиша тази книга и да разкрия истинският образ на жената от нашето съвремие. На силната, истинската,борческата майка и жена.

Книгата е изпълнена със страдание и болка. С нежността и силна  любов. Със всекидневната борба между доброто и злото.

Когато читателят я вземе в ръцете си, не може да не се възхити от образа на Албена.Една жена, останала сама в този необятен свят.

От автора

БАБА РАЙНА

Когато люляците цъфнаха, Албена реши да отиде при любимата си баба Райна,която цяла седмица не беше виждала.Старицата живееше сама. Но все още беше добре и на крак. Албена колко не я моли да дойде да живее при тях. Тя все казваше:“Тук съм са родила,тук ше умра.И ше ма заровите до дядо ви Гьорги”.

Когато беше жив дядото, двамата си живееха в мир и сговор.Но идва време, единият си отива по- напред от другия.Когато почина старецът, баба Райна много плака. И сега все още тъжеше за него.

Тази сутрин, Албена се събуди рано. Слънцето игриво подскачаше по синия хоризонт и една малка,жълта светлинка кацна върху лицето ù. Тя я докосна с длан и имаше силното желание да я погали нежно и да  ù каже: “Здравей, мила сестрице. Обичам те!”Бeше мигновено желание и превъзходно чувство на щастие.Отдавна забрави ласката и милувката от любимия човек. Нямаше го вече. Сега, той е там горе, при светлината.Сливаше се с нея и изпращаше своята любов. Тя я усещаше със сърцето си,с цялата си душа.Чувстваше неговото присъствие около себе си,макар,че не го виждаше. Когато идваше,повяваше над нея като нежна ласка и леко докосваше лицето ù.Тя искаше да го прегърне,но ръцете ù оставаха във въздуха. Безгласно го целуваше.Всичко беше една илюзия,илюзията  на земята.

Тази нощ, Албена го сънува. Двамата пътуваха в някакъв автобус. Бяха седнали на седалката и мълчаха. В гърдите ù преливаше щастие. Идеше ù да го притисне в прегръдките си и да го целуне.Беше ù хубаво. Усещаше любов и нежност. Но изведнъж.Къде е той? Сякаш се стопи! Тя го потърси с очи,почувства само лек хлад. Идеше ù да заплаче и в този миг се събуди.Това беше едно докосване до света, в който, той живееше.Сега беше дошъл в нейния свят, но времето и пространството ги разделяше.

Протегна се няколко пъти.Стана ù приятно. Сънят беше оживял в нея.Той е там.Все още я обича и мисли за нея. Много години  бяха изминали от тогава, но любовта между тях си остана и ще бъде навярно завинаги, докато и тя се слее с него.

Стана и бързо се приготви.Път я чакаше. До селото пътува с автобус. Слезе от него и чистият въздух я обгърна в своята прегръдка. Гърдите ù задишаха свободно и тя до насита го поемаше.Утре ще поскита из зелените поляни. Като малко дете  ще подскача и ще се радва, че е при баба си.Баба Райна доживя деветдесетте.Майка ù беше изкарала инсулт. А инсултът никого не пощадява.Така си отиде, милата, от този свят.

Албена забърза към къщата на баба си. “Милата ми баба! Колко много я обичам. Нали само, тя ми остана.”

Спомени,спомени,спомени.Прииждаха като вятъра и се докосваха до сърцето ù. Пред очите ù беше малкото момиченце, с двете плитки и панделки. Мама Ана често я водеше при баба ù Райна. Двете ходеха на голямата могила. Разправяха, че вътре имало гробница, още от римско.Скоро, археолозите я разкопаха и наистина имаше два гроба.Само разкошните дрехи, златните прибори за ядене, накити, говореха, че това са гробове на заможни римляни. Единият беше на жена. Накити, златни обици, гривни, дори венче от полски цветя. Никой не се досещаше, как беше се запазило до днес. А дядо ù Георги седеше спокойно на пейката пред къщата и току подвикваше на комшиите с усмивка.

Хората го обичаха, а също и баба Райна. Бяха като два яки дъба и твърди като скалата. Албена така ще ги запомни. Цели дни обикаляше поляните. Много обичаше вкусните гозби на баба си. “Бабините ръчички, мили!” Бяха толкова сръчни и с тях старицата нежно галеше къдравата ù главица. Сплиташе плитчиците ù, когато бяха на село. Дядо Георги ù направи люлка на сливата. По цял ден се люшкаше и си играеха с баба Райна на “Лъжи, лъжи”. Дядо

Георги ги гледаше встрани и се смееше като малко дете. А сега него го нямаше, остана само баба ù.

Намери я седнала на пейката, пред дървената порта с голямата, желязна халка. Портата беше отворена и се виждаше градината, където весело поклащаха главици разноцветните лалета и зюмбюли. Южнякът леко ги докосваше и те играеха своя великолепен танц.

- Добър ден, бабо – извади я от унеса Албена.

Баба Райна отправи поглед към нея, а в очите ù се четеше някаква тъга. С времето бяха помътнели, слели се с тъгата в сърцето ù. За  миг се появи усмивка на лицето  ù.

- Кой е? Райне, ти  ли си, чедо? – едва продума с беззъбата си уста, тя.

- Кой може да е, бабо? Аз, цяла- целеничка.

- Ела, чедо. Да та погала! Помниш ли  га беше жив дядо ти?

- Помня, бабо, помня.

- Ага та туряше на скута и пееше. Коя песен беше,чедо?

- Излял мий, Делю хайдутин.

- Тъй, тъй – и в очите ù падна мъгла. Две-три росни капчици потекоха по бузите  ù.

- Бабо, днес се навършват двайсет години,откакто си отиде дядо от този свят.

- Бях забуравила, чедо. Бог  да го прости!

- Бабо, я запали кандилото, а аз ще отида на гроба, да запаля свещичка!

- Става, чедо.

- Аз ще му направя баничка, нали много я обичаше?

- Да, чедо.

- Ще отида на магазина да купя кори, кисело мляко, сиренце и яйца за баницата. На Пламен често правя баничка. И той, като дядо си, много я обича.

Баба Райна се подпря на тояжката, която беше поставила до пейката и стана. Двете влязоха през портата и се скриха в къщата. Албена остави багажа на стола в салона. Взе портмонето с парите и излезе. Отиде до близкия магазин. Закупи продуктите, които трябваха за баницата и се прибра. Старицата седеше в голямата одая. Погледът ù блуждаеше. Едра капка се стече по бузата ù. Дали не беше си спомнила годините, когато всички бяха заедно!

- Бабо – прекъсна унеса ù Албена. Аз съм тук. Хайде да направим баницата, та да поменем дядо!

- Айде, чедо!

- Ще отида на гроба му да раздам!

Баницата вече дъхаше апетитно. Лека омара се вдигаше над нея.

- Ух, айде! – подкани баба Райна.

Албена разчупи баницата и подаде на старицата.

- Вземи, бабо, да ти е сладко! Това парче е за дядо Георги – и го постави в чинийката, която беше  приготвила  на масата. – А сега трябва да отида на гробищата, защото, той навярно вече чака баничката – и тя я опакова старателно с найлонче,  пъхна я в чантата,която стоеше наблизо. Преди години  баба Райна беше я оплела на една кука.

- Ето, една пара от мен! Запали свещичка!

Албена взе парата, пъхна я в портмонето, взе торбичката с баницата и забърза към гробищата.

След два часа се прибра и извика от стълбището.

- Бабо, аз съм. Направих всичко, каквото  говорихме. Вече дядо Георги си е похапнал от баничката.

Но никой не ù отговори. Младата жена почувства стягане в гърдите. Обхвана я странно предчувствие. Бързо изкачи стъпалата. Старицата лежеше върху леглото. Беше отпусната и тежко дишаше. Албена се приближи до нея и баба Райна задъхано продума.

При мен е. Дя… ти. Смей се. Дава с… ръ…

- Бабо – едри капки напираха в очите на младата жена. Тя се приближи до баба Райна и я прегърна.

- Бог да в… па… че… – с последни усилия произнесе,тя.

Чу се силно, хрипкащо дишана и всичко затихна. Баба Райна беше издъхнала. Дядо Георги беше дошъл да си я вземе.Албена изтича разплакана у съседката. Портата беше затворена. Със сълзи на очите и пресипнал глас викна:

.- Како Милке, како Милке.

- Кой е?- чу се гласът на Милка.

- Аз съм, Албена. Бързо, бързо ела. Баба, баба и не можа да доизрече. Думите и заседнаха на гърлото.

Жената заслиза по стъпалата и приближи портата.

- Какво има, Албенче?

- Баба,баба, вече я няма.

- Как  да я няма? Нали си е в къщи? Одеве я гледах, беше седнала пред ваща порта.

- Отиде си завинаги ,моята баба. Там, при дядо Георги.

- Ай, ай- завайка се Милена. Милата. А беше толкова добра.Всички я обичахме.

- Ела, ела како Милке! Хайде по- бързо!

Жената се върна тичешком по стълбите и се скри в къщата. Не мина много време и се показа с чанта в ръце.

-  Хайде, хайде Албенче! Че сичко, нас чака!

Милка затвори портата  и двете тичешком влязоха в къщата на баба Райна. Жената отскоро беше останала вдовица. През ръцете и мина едно такова премеждие и вече беше подготвена. Знаеше какъв беше редът, за  да се подготви едно  погребение.

Баба Райна беше  притворила   очи, а на устните и лека усмивка.  Явно, дядо  Георги беше дошъл да си я вземе и тя беше много щастлива. Както тогава, когато беше жива, го видя и се усмихна.

- Дай първо да стоплим вода,да я окъпем! След туй  ше я облечем.

- Како Милке. Последното желание на баба беше, когато умре, да я облечем с булченската рокля.

- Ами, кво чакаш? Хай, извади я! Къде каза, че е тя?

- Ами в гардероба. Била  я скътала. А и венчето да и сложим. И то .било там .-Отивам де, отивам. Знам, че много работи ни чака. А пък няма кой друг. Баба толкова много те обичаше и ще бъде доволна, че ти ще се погрижиш, да я заведеш до вечния и  дом.

- Сладка ти уста. Дай Боже да  е доволна!

Лицето  на баба Райна беше си отпуснало. Бледо, заледеняващо се.

- Трябва да извикаме  доктора, да установи смъртта. Нали така е редно. Но,тя вече е мъртва Изминаха два часа.-  рече Албена.

- Аз ще отида до доктора, а ти остани до нея!

И тя се затича към вратата Отвори я  и се скри от погледа.  Не мина много време и двамата с доктора отвориха външната  врата, и влязоха в къщата.

- Я да видим, бабата? Дайте да я видя!- подкани той.

- Ей я. Лежи   безжизнена и вече  не диша.

- Преди колко време стана това?- обърна се той към Албена.

- Ами, вече изминаха два и половина часа.

Той се приближи до леглото, където безжизнено лежеше старицата и я поогледа. Прослуша гърдите и. Устните и леко започнаха да посиняват.

- Да, отишла си е завинаги, баба Райна. А добра старицана беше. На много хора е помагала, а на мен много пъти ме е спасявала от гладна смърт. Оставах често без  пари. Нали имам голямо семейство. Бързаше да дойде у дома. Още от вратата викаше:

- Докторе, докторе. Аз съм Баба Райна.  Нес направих само за теб, тая пита и кокошчица. Па да ви е сладко на цялата челяд!

- Така ще я запомня. А ще я помни и цялото село. На колко хора като мен е помагала. Колко гладни гърла е хранила. Пък и манжите и бяха много вкусни. Тертеплия жена беше. Вече лека и пръст. -Албена- обърна се  той към нея. Искаш ли,аз де се обадя на свещеника , Стефан. От мен ще бъде опелото. За това не се грижи!

- Благодаря ти, докторе.Бог здраве да ти дава и още дълго да лекуваш и правиш добро на хората. И теб с добро ще те помним.

Докторът записа нещо в тефтера си и продължи:

- Ще уредя и смъртния акт. Не се притеснявай!

- Още веднъж ти благодаря, докторе!

Той сложи тефтера и слушалките в чантата си. Сбогува се и тръгна към вратата. Албена първа отвори вратата и го изпрати до портата.

- Довиждане, докторе. Ще чакаме да се обадиш, кога ще бъде погребението.

- За това не бери грижа! Аз съм насреща. Когато съм готов, ще ти се обадя.  Ти приготви баба Райна за вечния и дом. А сега да тръгвам.

И той забързано се скри  зад близката къща. Албена затвори портата и задъхано се изкачи по стълбата. Отвори вратата и влезе.

- Како Милке. Хайде, моля те да оправим баба, защото докторът скоро ще се обади, кога ще бъде погребението.

- Добре, Албена. Наточи топла вода от бойлера и да я окъпим!

Съблякоха старите  дрехи на баба Райна, умиха тялото и  я примениха като млада булка

.-  Стой тука, како, Милке. Явно ти е писано да отдадеш последна почит на баба. Аз трябва да  отида  да поръчам ковчег.

- Не се притеснявай! Аз ще стоя и ще пазя баба Райна.

Албена излезе и още не беше наближиха кметството, когато я присрещна баба Яна:

- Кво е станало, чедо? Думат,че Райнето си заминала от този свят. Лека и пръст.

Яна и  Райна на младини бяха дружки. Но Георги залюби Райна и всичко свърши между тях Тогава и Яна  беше влюбена в него.  Пък голям хубавец беше. Дето минеше, момите го заглеждаха. Така и Яна. Когато Райна и Георги се взеха, тя дълго плака. Но никой не подозираше, колко много обичаше Георги. Години бяха изминали от тогава, макар, че тя се омъжи за Киро, все още обичаше Георги.  Обичаше да казва” Първа обич, първа севда”. Годините се

-9-

 

нижеха една след друга. Природата сменяше своята дреха, но  Яна все още обичаше Георги. Старецът и Киро се  помина, но Георги беше   пред очите и.Тайно ходеше на гроба му, Слагаше китка и си поплакваше. Никой не подозираше, какво беше в душата на тая добра жена. А сега и дожиля за Райна. Помнеше, как бягаха по ливадите и късаха  цветя, за да си правят венци. Хвърляха ги в реката и си заричаха  тайно.: “Да ги залюби, либето”. А  сега вече, нея я няма. Трябва да събере  дружките и да   идат на погребението и. Кви времена бяха тогаз!  Но сега сичко  е друго.

- Какво се замълча, бабо Яно?

-Ами, спомних си га бяхме млади, па ми стана  тъжно на душата.

- Е вече е минало. А миналото не може да са върне. Нека да не мислим за него, а да живеем днес!

- Право си, чедо. Тъй да бъде. Хайде сега. Аз отивам при дружките, да им река за Райна.

- Довиждане, бабо Яно. Обади се да ти кажа, кога ще е погребението!

- Добре, чедо. Ше са обадя. А сега да върви!

- Айде, тръгвай щото времето не чака!

- Айде, сполай с добро, Албенче. Помната та ощ от маленка. Рипаше покрай баба си и дядо си и винаги усмихната.

- Така беше. Няма да се върнат тези години. Всичко върви напред.

Накуцвайки, баба Яна тръгна  към къщата на Станка. Албена забърза съм църквата, където мислеше, че ще намери свещеника. Ако го няма, поне клисарят ще е там. Имаше късмет. Свещникът Стефан беше на двора и поливаше розовите храсти.

- Добър ден, отче.

- Добър да бъде. Какво те води насам, дъще?

- Ами, баба Райна почина. Искам да запиша опело и да ми кажеш кога да я погребем?

- Чакай малко, да видя тефтера!  Да… утре 11 часа. Ще кажа на гробарите да изкопаят гроба. А ти се приготви!

- Да. Докторът ще уреди ковчега  и ще го донесат до нас.Днес ще бъдем готови. Тази вечер ще отдадем последна почит. Дай ми 20-30 свещи да има за всеки, който дойде да я почете!

- Добре, чедо. Влез де, влез за малко вътре, да ти изброя!

- Колко да ти платя за тях?

- Ами  30 по 20 стотинки- 6 лева. А опелото?

- Айде, за моя сметка. Много обичах баба ти, щото беше добър човек и се добри  дела правеше. Нека да се увиди на оня свят. И Бог да и прости греховете. А нейните бяха малки. Щото и добрият човек греши. Затуй сме на земята.

Албена взе свещите, плати и си тръгна. Бързаше, защото беше оставила  кака и Милка сама. Доближи къщата, отвори портата, прекоси градината и се закачва по стълбата. Още отвън викна:
.- Како Милке, всичко е наред. Нося и свещичките.

Милка отвори вратата, а очите и бяха навлажнени

- Влизай де! Та, къщата е твоя.

Вън някой се провикна:

Има ли някой бре, ора? Аз съм, Стоенца.

Стоенца също беше дружка на баба Райна. Мълвата беше достигнала и до нея.

- Хайде, бабо Стоенце.

Тя беше от ония стари хора, които още държаха. Още няколко като нея, бяха останали живи.  В селото имаше няколко столетника. С тях можеше да се похвали селото,но младите се затриха нейде. Едни в града, други  по чужбината .В селото останаха само старите. Всичко беше замряло наоколо. Само из дворовете се чуваше    кукуригането на петлите. Под стрехите на къщите, врабчетата весело чуруликаха. Всичко беше се раззеленило. Дворовете ухаеха на люляк. В  градината весело поклащаха главици разноцветните лалета и зюмбюли.

Всичко миришише на пролет. Селото очакваше  нещо ново да се случи. По някога идваха колари от съседното село, да донесат по малко расад за зеленчука. Хората се изхранваха от своите зеленчукови градини. Пък, земята даваше едри зеленчуци. Когато всичко беше узряло, тогава младите идваха от града, да си наберат от едрите зеленчуци. Нали, в града всичко беше скъпо. Бяха забравили, че тази земя иска да се  копае, тори полива и да се грижиш за зеленчуците,  да пораснат и станат  за ядене. Но така се научиха младите. Всичко на готово. Пък старите се радваха, когато дойдеше това време, че някой ще се сети за тях. И със светнали   очи  чакаха, седнали на пейката пред къщите. Но времето беше такова.  Родителите научиха децата си да живеят  на готово. Купуваха им всичко. Не ги лишаваха от нищо. А те, вече зрели хора, все още  продължаваха  да живеят така. В мазетата им беше пълно с буркани със туршии, компоти и какви ли не още неща. А когато идваше време

за копаене и съдене, те забравяха, и село и родители. И после пак наново, и така до бекрайност.  Докато един ден научат , че майка им  и баща им вече ги няма. И тогава, обявяват къщата за продан, или я оставят да пустее, докато се разруши. Вече бяха забравили, че тук са се родили. Че тук беше тяхното детство и юношество.

Докато един ден бяха  отлетели от това гнездо и като волни птици летяха ту насам, ту натам. И  нямаше спиране. Бяха се роботизирали  и всичко изпълняваха механично.  Нямаше я вече песента на славея в близката гора, мириса на прясна  пръст и трева по ливадите, блеенето  на  агнетата, мученето  на кравите. Някой от тях  палеха колата и право на село. Слагаха  шишета издоено  мляко и го продаваха в града. Дори не бяха се научили, как се дои кравата. Така им беше по- лесно. Нали си вземаха паричките. А,че старата им майка с набръчканите ръце и подути пръсти   едвам дои животните. Дори, някой от тях обираха зеленчуците в градините и  ги продаваха. Нек старите им родители да се трудят вместо тях. Това, тях не ги засягаше. Нали всички правят така! И това ги успокояваше. Има един   девиз “Мама меси, тате носи, да живей, живей труда, на мама и на тате на гърба”. Страхотен е, нали? Това е най- лесният  начин да живееш.

Стоенца не чакаше покана. Бавно се заизкачва по стълбата, приближи вратата и влезе. Сълзи напираха в очите и  едри капки се стекоха по лицето и. А баба Райна лежеше спокойно на леглото, облечена с булчената си премяна, с венче на главата. Лицето и беше мраморно бяло и изопнато като на младенец.Такава ще я  запомни Стоенца.Тя приближи до леглото. Взе една свещица и я запали.

.- Бог да те прости, Райне. Ти беше добра жена. Жена с тертип. На кой ли не правеше добро.Почивай в мир.-и тя леко приклекна, целуна баба Райна по челото и я  прегърна.

- Хайде, бабо Стоенце! Бог ще и прости. И утре в 11 на гробищата.

- Няма да мога да дода, чедо. Краката не ма държат. Тръгвам си, че са уморих.

- Хайде, Райне. На добър път.Там та чака Гьорги.

И тя взе бастунчето си, с което не се делеше и тръгна. Албена отвори вратата и я подхвана. Двете заслизаха по стълбите. Прекосиха градината и  Албена отвори портата.

. – Хайде, бабо Стоенце. Остани си със здраве.

Старицата се подпря на бастуна и бавно тръгна.Отсреща група старци, подпирайки се на бастунчетата си приближаваха. Като видяха  Албена, викнаха:

-  Бенче, Бенче, чакай! Идем да видим Райнето.

Албена се забърза към тях  и всички заедно тръгнаха. Когато наближиха портата,  се чу гласа на баба Дойна:

-Ей, марий. Сичко е запустяло. На времето, кво беше тук! Градина, цветя, овошки. Сега само вишнята е цъфнала. Май иска да даде сили на Райна, щото много път я чака.

- Хайде Дойне! Стига си думала! Да влизаме

Групата бавно се заизкачва по стълбите и влезе в къщата.

- Хайде,де- чу се гласа на  баба Въла.

И изведнъж  настъпи тишина, а след  нея се чуха хрипове. Очите на всички се напълниха със сълзи.

- Оле, ле, мале. Горката. Вече я няма.Отиде си Райнето- зарида баба Василка. -  Бенче, кога ше е погребението?

- Утре в 11, бабо Василке. Хубаво е да дойдете!

- Ше дойдем, ше дойдем- викнаха всички в един глас.

Стариците запалиха свещички  една по една и си тръгнаха.  Албена ги изпрати до портата и се прибра.

Дълго време идваха близки и познати да отдадат последна почит на баба Райна.  Навън се смрачи.Всичко утихна.  Рано, докторът беше донесем ковчега и в него поставиха баба Райна. Цялата беше в бяло. Ковчегът също беше   накичен като млада невеста.  Бял, атлазен чаршаф, с дантелени драперии.

- Ходих специално в града, да ги купя- беше споделил  той. А сега, баба Райна лежеше  кротко в атлаза и лицето и излъчваше някакво достолепие.

Тази нощ ,Албена сънува странен сън. Баба  Райна беше се надвесила над нея  и нежно я целуваше.

- Да внимаваш, чедо! Да гледаш малкия и да са грижиш за него! Щото, той ше та гледа на старини. Добро е  момчето..

И изведнъж изчезна, сякаш се стопи. Албена се стресна и погледна баба Райна. Старицата лежеше спокойно.Стори и се, че и се усмихва. Но всичко беше, само една илюзия.

Утрото дойде. Момчето не можеше да дойде на погребението на баба си. Следваше в чужбина – право. С майка си се чуваха по телефона и си пишеха в скайпа.  Всичко стана толкова бързо, че Албена не успя да му се обади. Бяха почивни дни  и пощата   не работеше.  Време беше да се приготвя. Да подготви  помена. Попът каза, че трябва да има червено вино и олио. Най- добре беше да ангажира ресторанта. Там да почерпи опечалените. Запъти се  към къщата на Милка, за  да и помогне в подготовката

Милка сама  беше тръгнала към тях.

- Ахаа, аз пък идвах да те помоля да дойдеш да ми помагаш.

-  Е. няма нужда. Аз сама идвам. Знам, че няма  да можеш да се справиш сама.

- Благодаря ти. Ти стой тук, а аз ще отида да ангажирам ресторанта и да купя някой неща за помена на гробищата!

- Айде, отивай! Не са притеснявай! Аз ше стоя тук и ше та чакам. Купи и найлонови пликчета, да сложим в тях поменките.

- Знам. Най- важно да туриш   житото, и да го свариш .Да не забравя и кофички.

- Аз имам три  пакета грухано жито. Не купувай! Докато отидеш да уреждаш нещата,, аз ще приготвя житото. Ти само купи захар и ванилия,  ше сложим за вкус.

- Хайде, како Милке. Тръгвам. Ще отида за бързо.

И тя тръгна тичешком. Нямаше време за бавене. Не мина много време и се върна. Носеше всичко, което трябваше да сложат в пакетите. Вафлички, кифлички, бисквити, бонбони и още  други неща, които и бяха   дошли  на ум. Милка вече беше сварила житото. Прибавиха захар и ванилия, и го разпределиха в кофичките.Останалите неща поставиха в пакетите . Прибавиха и кофичките с житото. Сложиха и по една лъжичка.Всичко беше  готово. Само чакаха да дойде часът. Не забравиха да накъсат цветя от градината. Направиха един голям букет и  завързаха  с  бяла панделка. Времето течеше като изворна вода и напомняше  за своя ход. Стрелките играеха по циферблата и отмерваха часовете. Наближаваше 10. Време беше да тръгват. Пристигна и селската катафалка. Мъжете поставиха ковчега  на баба Райна и потеглиха. Жените се облякоха на бързо и тръгнаха.   Торбите с помените оставиха в колата. Гробището беше на края на селото. Пристигнаха по- рано, защото всеки можеше да даде своята почит в гробищната църква “Свети Архангел Михаил”. Тук- таме се виждаха бабички, които вече чакаха. Заприиждаха много хора. “Колко хора обичат баба-   мислеше  си Албена. Значи, е добър човек. Аз я помня такава. Всички я обичат. Не съм чула някой, лоша  дума да каже за нея. Толкова много хора, като че ли цялото село идва  на нейното погребение”. Виждат се и млади и стари.Мъже и жени. А кой ли е онзи мъж, с големия букет цветя? Не съм го виждала тук. Ще отида е ще го попитам. Интересен и много интелигентен. Личи му. Доста изискан. Малко прилича на  Борислав. Кой ще да е?- питаше се Албена.

- Милке, знаеш ли кой е този мъж?

- Как да не го знаеш. Той е мъжът на Ана. Миналата година почина. А той е син на баба Мара. Ей я, и нея. Там, при другите.

.- Аха.

- Той живее в София, с дъщеря си. Сам си я гледа. А тя вече е студентка. Ще става артистка. Казваха, че е била голяма красавица.

- Не виждаш ли ,че и бащата е красавец?

- Ей, ей, не са заглеждай, Албенче! Този мъж не е за теб.

- Кой се заглежда,  како Милке? Просто ми направи впечатление. Не съм го виждала тук. Мислех, че е пришълец.

- Е, вече знаеш.

- Нека   да  не говорим за това!. Ето, че  и свещеника  идва.

Ковчегът беше внесен в църквата.  Свещеникът тръгна пръв, а след него Албена с Милка и част от хората, които бяха дошли  да дадат последна почит. Той направи опело за опрощение на греховете. Албена беше предупредила, никой да не плаче в църквата. А тя едвам сдържаше сълзите си.Опелото беше към края си. Амин- произнесе свещеникът.

- А сета братя и сестри, да отидем във вечния и дом!- произнесе той.

Навън, слънцето грееше приятно и стопляше душите и телата на присъстващите. На Албена и беше някак си леко.

Като, че ли баба Райна беше до нея и я държеше за ръка. Тя чувстваше приятна тръпка от нещо мило, нещо свидно.  Нечий глас сякаш и прошепна: “Не плачи милата ми. Аз винаги ше бъда до теб и ше ти помагам” Желая ти щастие.” Това  навярно, беше гласът на баба и. Шествието от хора се нижеше като гердан от мъниста и в този момент, свещеникът спря пред не- голямата купчина от пръст и зеещата дупка, където завинаги щеше да бъде тялото на баба Райна.

Пуснаха ковчега и заровиха последните останки. Имаше много цветя. Част от тях оставиха в страни.Той държеше в ръцете си молитвеника и зачете. Речта му беше продължителна и затрогваща. В нея се чувстваше любов  и чувство на жалост. Накрая,  взе бутилката с олиото и виното. Направи кръст с тях върху гроба. Изля цялото съдържание. А бутилката с водата подаде на Албена и след нея всички останали направиха кръст с водата върху пресния гроб.Всичко свърши Отиде си един живот завинаги. Изчезна за миг в майката земя. А тя е обгърна в своята студена прегръдка и така остана завинаги с нея. Албена раздаде пликчетата с помените на присъстващите и шествието тръгна по обратния път.Непознатият се приближи до нея и изрече:

- Приемете  моите съболезнования, госпожо. Аз съм Николай. А вие?

- Аз съм Албена. Живея в Пловдив.

.- Пловдив е красив град. Навремето имах възможност да избирам между Пловдив и София. Но съпругата ми, Бог на я прости, избра София. Тя беше музикантка. Свиреше на арфа. Преди една година се прости с живота си. Отиде си завинаги от нас. Аз живея с дъщеря си. Тя е студентка , но тръгна  по друг път. Искала да стане актриса. Аз съм режисьор в театъра. Двете професии се  доближават.

- А вие? Вашият съпруг какво работи?

- И аз като вас. Останах сама със сина си. Той е студент, но не в България. А аз съм архитект.

-Това е   хубава професия. За  ней се иска творческо умение и въображение.

- Извинете ме моля. Ние сме до тук. Трябва да си тръгваме за в къщи.

- Хубаво, госпожо. Дай Боже пак да се видим. Ще ми бъде приятно. Аз ще остана още няколко дни в село. Ако имате желание, можем да си поговорим на чашка кафе.

- Тези дни ще имам много работа. Трябва да почистя къщата. Да започна процедури по прехвърляне на имота и куп още неприятни неща.

- Съжалявам. Ако имате компютър и използвате интернет, можем на скайп  да си пишем. Можем по микрофона да си говорим.

- Това ще е удоволствие за  мен Ето моят бележник, запишете вашия скайп. Като се прибера в София, непременно ще ви пиша.

- Време е да тръгвам. Как се казвате?

- Николай.

- Николай. И ако е писано ще си пишем.

- Довиждане. До нови срещи.

Албена потърси Милка сред навалицата и я зърна в групата, с няколко нейни връстнички.

- Къде  се губиш, како Милке?

- Аз ли са губя? Нали те видях с онзи красавец.Той не сваляше очи от теб. Явно  си му харесала.

- Не говори така!. Водихме съвсем обикновен разговор.

- А, аз си мислих нещо друго.

- Не си мисли. Точно тук ли?

- Не ме разбра, момиче. Тук нещо ще стане.

- Ами, ако е писано, може да стане. Това е един сериозен мъж. Аз съм вдовица, той вдовец.

- Аха.  Май има нещо?

- Нищо няма. Но ако е речено, може да стане.

- Ето, ето. Така си и мисля.

- Разменихме си електронните адреси. Няма да тиобяснявам Не можеш ме разбра. Той пръв ми го поиска.

- Браво на теб. Възхищавам ти се.

- Защо ми се възхищаваш?

- А ааа….Ше са радвам, ако стане нещо. Ти го заслужаваш. Оправна жена си. Пък си и доста хубавичка. Мязаш на баба си Райна, на младини. И тя, каква красавица беше! Затова я залюби дядо ти Гьорги.

- Не говори така, како Милке. Засрамяваш ме.

- Но туй си е цялата истина.

- Щом така мислиш.

- Хайде сега да побързаме! Че както сме се забъбрили. Ше стане пладне.

Милка хвана под ръка Албена и двете  забързаха към селото. В ресторанта  роднините бяха насядали край масите. Бяха поканени и някой комшии.Сервитьорката започна да носи аперитива по чашка сливовица с минерална вода и салатата от прясна маруля. Албена се приближи с чашка сливовица и отсипа от нея в чинията, където беше нейната салата.

- Това е за баба Райна. Бог да и прости греховете и скоро да се видят в отвъдното с дядо Георги.

- Бог да я прости. Изрекоха всички в един глас, сякаш бяха се наговорили.

След аперитива, сервираха печено пиле с гарнитура от пържени картофи. И по една чаша червено вино.

Стана пладне- 4 следобед. Всички бяха се уморили и бързаха да се приберат. Пък и алкохолът беше замъглил очите им .

-  Свате, да си вървим- чу се гласа  на кака Пена.

Пена стана и след нея сватята Стояна.

Албена и Милка останаха последни. Заплатиха сметката и си тръгнаха.

В КЪЩИ

Албена трябваше да си отиде до Пловдив. Да си пусне отпуска, за да оправи всичко в село. Взе последния автобус и се прибра в къщи. Всичко  и се видя пусто невзрачно, макар че обичаше  уюта в своя дом. Тук и беше толкова хубаво. Тук за първи път  стъпиха с Борислав и създадоха своето гнездо. Между тях имаше искра, която непрекъснато се разгаряше.  Превърна се в огън, който осветяваше техния дом. И  роди плодът на тяхната любов. Едно малко, красиво същество. Нарекоха го Пламен. Като огъня, който непрекъснато гореше  в техните гърди. Като пламъка в душите им. Това същество разгоря този огън и вече никой не можеше да го изгаси.    Докато един ден, Борислав и съобщи, че скоро няма да го има. Трябва  да бъде готова за този миг. И  двамата започнаха да го чакат. Албена не можеше да си представи, че  него вече няма да го има. Няма да я обгръща нежно, да я целува, да се люби с нея. Той беше мъжът, на  нейния живот. И този миг дойде. Него, вече го нямаше. Останала сама,  не и се живееше. Но имаше Пламен. Изпадна в особено състояние. Изчезна усмивката от нея. Очите и бяха непрекъснато тъжни. Изпадна в депресия. Но това не беше тя. Беше друга Албена. И започна да взема лекарства, които и бяха  преписали докторите. Но депресията и продължаваше  и   все  повече се задълбочаваше. Реши да отиде на психоаналитик. Може би това беше най- правилното лечение за нея. Ден след ден и състоянието и започна да се подобрява. Беше разбрала, че нямаше да може да върне Борислав. Че животът си продължаваше. И, че тя трябва да живее заради Пламен. Да го изучи, да тръгне по своя път. Пък ако беше рекъл Господ ще се ожени и ще му роди внуче, за което щеше да се грижи. Ще му се радва и така животът и щеше да бъде изпълнен с грижите за децата и внучето и. И тя заживя с тази мисъл. Лицето и просветля. Лека по лека усмивката и наново се върна. Чувстваше се друг човек. Започна често да ходи на село при баба Райна. Изпълваше я радост, когато трябваше  да отиде на село, за да я види. А сега и тя я остави. Но този път прие мъдро смъртта на старицата. На баба Райна и беше определен дълъг живот, който изживяла пълноценно. Правеше само добри неща и хората я запомниха като добрият човек.  Но вече я нямаше. Остана само споменът за нея. Хората щяха дълго да я помнят. Защото такъв човек,трудно се забравя.Този спомен, оставаше завинаги в сърцето и.  Албена влезе в къщи и дори забрави да се съблече. Само остави сака с багажа и седна във любимият се фотьоил. Мислите и за Борислав наново се върнаха. Тук, те се любиха. Той беше толкова нежен с нея. И докато си замине от  този свят, не се промени неговата нежност. Той беше мъжът на нейните мечти. Как можеше да го забрави! И любовта, която съществуваше между тях. Както се казва: “Любов, любов, ти тровиш ми сърцето”. Но нейната отрова беше  липсата на тази любов. Унесе се и заспа. Сънува странен сън. Яви и се баба Райна, а до нея Борислав. Баба Райна положи ръка върху рамото и и продума:

-  Албенче. Бъди силна и не се плаши от нищо! Бог ше ти даде много здраве, да отгледаш Пламен. Пък ше си имаш внучка. На теб ше я кръстят.

Борислав я погледна с онази любов, когато за първи път се срещнаха там, в кафето. Беше седнала сама и той се приближи до нея.

- Може ли да седна до вас?- помоли той.

Не и беше приятно да сяда непознат до нея. Но така мило я погледна и тя реши, че ще му позволи. За нейна голяма изненада започнаха разговор и то на доста интересни теми. В него имаше голяма мъдрост и интелект. Така и не забеляза, кога трябваше да става. Той  понече да плати сметката, но тя отказа.  Направи жест с ръка  на сервитьорката  и тя дойде. Плати кафето и минерална вода,  и стана. Той я  помоли   да я изпрати до спирката и тя се съгласи. От този момент, започна всичко между тях. На сбогуване я помоли за телефона и тя не му  го продиктува. Той го записа в тефтерчето си и подаде своята визитка. Борислав Павлов- психолог. На следващият ден и  се обади, и и предложи да отидат на кафе.И така. Дните започнаха да се  нижат един след друг. Ходиха честно на кафе. А той беше интересен събеседник. Приятна визия и изключителен  ум. След време, тя научи, че  от малък е останал сирак. Майка му и баща му загинали при  автомобилна катастрофа. Една ранна утрин, Борислав и приза своята любов. Разказа и ,че в миналото е имал момиче, което много обичал. Но се разболяла тежко от рак на белия дроб и си отишла завинаги от  този свят. И Албена беше влюбена в Борислав. Не можеше да устои на  неговия чар.  Тогава, той нежно я прегърна, Притисна се леко до нея и я целуна. Идеше и да литне. Беше се омаяла от тази целувка. За миг разтърси глава и   нежно се притисна до него.  Една вечер и предложи  да отидат на ресторант. Той дойде до квартирата и, защото тогава тя живееш под наем. Извика такси и тръгнаха. Влязоха в ресторанта.  Помогна да съблече мантото си  и го оставиха в гардероба.  Влязоха в голямата зала, с великолепно подредени маси. Борислав се доближи до сервитьора и след малко той ги заведе на една маса, която пишеше резерве. Музикантите свиреха нежни италиански канцонети. Седнаха и Борислав попита:

-Аперитив. Ще пийнеш ли?

- Може, малка поморийска ракия.

- Разгледай менюто и кажи каква салата за аператива и да поръчаме вечеря.

- Може. Ето- зачете тя. – Шопска салата, а за вечеря две кюфтета на

скара и пържени картофи.

- Аз пък ще си взема две шишчета пак с картофи. Ще поръчам е една каничка с бяло вино.-  Сервитьор, ела тук и той напарви жест с ръка.

Сервитьорът се приближи  и Борислав  поръча.

- Това е за сега. Сега донеси аперитива със салатите, по- късно вечерята.

Не мина много и сервитьорът приближи масата със табличка в ръка, с две чаши  и салати.

- Мерси, момче. Да си жив и здрав.

- Моля- произнесе момчето и тръгна.

В ресторанта влезе жена на средна възраст. Тогава, той и предложи да стане негова жена. Тя не се подвоуми и каза  да.След сватбата я заведе в неговия апартамент.Беше си го купил сам. Сподели, че ходил на работа в чужбина и така си спечелил парите за апартамент. Имаше си и лека кола. Дори и спестени пари в банката. Но, тя не  се омъжи за него заради парите, колата и апартамента. Проста го обичаше затова, че беше той. Живееха в любов и разбирателство. Излезе изключителен съпруг,загрижен и много мил. Докато, едни ден и съобщи тъжната вест,че няма да го има вече.

Сега, той я галеше нежно в съня и , погледна я жално и каза: “Мила. Аз съм винаги до теб. Мисли за мен и аз ще съм щастлив. Когато се радваш и плачеш и аз се радвам и плача чрез теб. Не ми създавай болка, моля те! Мисли само хубави неща! И изведнъж изчезна, сякаш се стопи. Баба Райна я погали по косата. При теб съм, чедо.Винаги съм при теб. Няма да та оставя сама. И изведнъж се смали и се стопи. Албена се събуди.Огледа се наоколо.Но нямаше никой. Само стенният часовник напомняше за своето присъствие. Беше 8 вечерта.  Спала непробудно 5 часа. Стана. Отиде до хладилника. Взе три яйца и ги изпържи набързо с масло. Поръси ги с червен пипер и сложи малко сол. Не обичаше много солено ядене.Вечеря.Съблече се.Облече пижамата и бързо се мушна в леглото. Беше взела книгата от библиотеката “Път в пустинята” и зачете. Разказваше се за двама влюбени, които катастрофирали с частен самолет в пустинята. Бяха се загубили и останали сами. Но провизиите  им  по някаква случайност бяха се запазили в запазения самолет.  Крилата му бяха се закачили за едно дърво и сега висеше оплетен в паяжината от клони,  като паяк без изход. Всичко

се случило за миг.Та, щастливата случайност ги спаси. Дървото, което ги предпази от удара. И сега лежаха върху пясъка,  но отгоре жаркото слънце печеше върху дрехите им, които пареха и изгаряха телата им. Мъжът стана и извади манерката, в която все още имаше вода.

Албена леко притвори очи. Погледът и се замъгли и изведнъж притихна. Събуди се сутринта бодра и с весело настроение. Вечерта, тя  го видя. Нейният обичан Борислав. Как нежно я галеше. И тя  беше толкова щастлива. Стана и приготви кафето. Обичаше да закусва варено жито. Бяха и казали, че е много полезно за мозъчните клетки. Че човек  от него се чувства бодър и има весело настроение. Беше поставила 3 чашки с кафе на масата. Едната за баба Райна, другата за Борислав, а третата нейната. “Поне ще си правим компания”- помисли си тя. Чувстваше тяхното присъствие до себе си. Сънувах ги,  значи са при мен, както ми каза баба Райна. Изпи кафето . Изяде си закуската, стана, изми чашите и чинията  и ги прибра. Приготви се и тръгна към фирмата. Беше предупредила шефа си, че е на погребение. А сега бързаше да отиде да си пусне отпуската. Бързаше и за малко, една кола да връхлети върху нея. Добре,че шофьорът спря и я предупреди с пръст. Тя наведе глава и продължи. Вече наближаваше фирмата.Беше часът за почивка. Работниците бяха излезли навън и няколко жени си допушваха цигарите. Албена работеше като ОТК. Мина покрай тях., поздрави ги и влезе. Работничките я погледнаха и се учудиха, че така бързо влезе. Тя винаги беше внимателна с тях. Помагаше им  и се държеше като приятел с тях. А сега, това ги учуди. Все още не знаеха, че е погребала баба си. Албена намери шефа, седна до бюрото си и го заговори:

- Шефе. Вече знаеш. Ще си пусна платен отпуск, защото имам много работа на село. Не ми се излиза в отпуск толкоз рано, но се налага. Всичко, мен чака.

- Не се притеснявай, Албена.Работа има много.Още не е време за отпуск. Но ти си работлив и разбран човек,пусни си молбата и тръгвай!

- Благодаря ти, шефе. Знам, че винаги сме се разбирали с теб. Пък и ти си най- добрият шеф. Всички те обичат и се стараят да работят добре, На уважение и почит си. Нека да има много шефове като теб. Но сега са рядко такива като теб. Аз съм щастлива, че работя в такова предприятие, като твоето. Винаги си усмихнат. Винаги да помогнеш и да кажеш някоя добра дума. Затова всички те обичаме.

- Не ме хвали толкоз, Албена. Колко съм добър, жената знае.- А сега остави заявлението и бягай, докато не съм се разкандардисал!

- Бягам шефе,бягам,как да не бягам. Като знам колко работа ме чака. Благодаря ти.

Албена си  взе чантата, която беше сложила на стола  и забърза. Вън я чакаше  шумът от колите и слънцето, което  разпръскваше жарките си лъчи. Вървеше и сякаш летеше. Пред очите и беше Борислав. Видя и се, че за миг го зърна.  Беше хванал ръката и като тогава, когато се запознаха и и прошепна: “Внимавай, мила, не виждаш ли колата?”.Тя се стресна. До нея беше се заковал червен опел и мъжът в нето заканително замахваше с ръка.Тя се стресна от унеса  и отвори широко очи. Стенание се изтръгна от гърдите и. Леко наведе глава и се извини на шофьора.Той потегли и тя продължи. Днес, два път и се случи да спре кола пред нея. Но този път, гласът на Борислав я спаси. Явно, не и беше времето да си отиде завинаги. Пламен имаше нужда от нея. Той завърши математическата с пълно отличие. Яви се на международен конкурс по математика и той българчето,

спечели на първо място. И наградата беше, да следва в  Харварт безплатно.Вече е трета година. През лятото си идваше в отпуск. Тук, в България тя го чакаше, а имаше и още едно мило същество. Една Надежда, която също го чакаше. Любовта им започна от девети клас в гимназията. Запознаха се на едно училищно тържество.Той беше по- голям от нея с две години. Пламен завърши гимназия и още същата година отиде в Щатите. А тя остана в България. Приеха я студентка в Пловдвисикя университет, със специалност  педагогика. Обичаше много децата и реши, че ще запише тази специалност. Приеха я още първата година. И сега и двамата бяха студенти. Майка и почина тази година от рак на гърдата и тя остана само с баща си. Беше добро и скромно момиче. Когато Пламен замина за Америка, тя често идваше при Албена. Казваше и моята втора майка.  И днес, Албена реши, че  ще позвъни на Надежда, защото искаше да я види. Когато видеше Надежда, усмивка грейваше на лицето и. Тя беше второто и дете, защото си нямаше момиченце и сега, тя стана нейна дъщеря. Извади джиесем от чантата си и набра номера. Чу отсреща :

- Да, мамо Бенче.

- Наде, би ли дошла днес у дома. Ще си пийнем кафенце. Ще си поговорим!

- Разбира се. С удоволствие. В колко да дойда?

- Ако ти е възможно към четири.

-Добре. В четири съм свободна. Нямам ангажимент в университета.

Албена продължи и спря на стълбището пред блока. Извади картата   от чантата си и  вратата се отвори. Бяха я направили секретна. Отваряха я само жителите на блока.Качи се в асансьора и спря на дванадесетия етаж. Приближи техният апартамент. Извади ключа от чантата и щракна. Вратата се отвори и влезе в широкото антре. Остави чантата на закачалката, обу чехлите си и влезе в прсторния хол. Пусна телевизора. Предаваха новините.   Ставаха големи промени в България. Хората стачкуваха. Искаха сваляне на правителството. Глад и мизерия цареше наоколо. Хора   обикаляха по казаните, за да   търсят храна. Да нахранят гладните стомаси на децата си,  а за тях ако останеше. Бездомни скитаха по улиците. Една сърцераздерателна картина. И властта падна. А сега, накъде? Трябваше една силна ръка .Един  духовен човек, с висша добродетел. Нямаше ли такъв?  Всички бяха се променили до неузнаваемост.И добрите се стопиха сред тълпата от озверени  хора. Как да го намерят? Кой е той? Жена или мъж? Това   питаше тълпата, събрала се на улицата, за  да търси нови висини. Нов дом- домът  на България. Нови хора- хората   на Новото време. Това беше нужно сега. “Промяна, промяна”- викаха тълпите. Всичко зависеше от  тях,от тяхното желание да се променят. И тогава, слънце  ще озари лицата им. Гърдите им ще дишат по- леко. Няма  да има глад и мизерия.   Само усмихнати лица, защото  когато се приберат в дома си,  стомасите и ще бъдат сити.  Ще грее  светлина, светлината на доброто и любовта.

Албена беше се загледала и очите и леко натежаха. Изпъна се на дивана и се отпусна. Стресна я звънецът на вратата. Тя стана  и попита:

- Кой е. Аз съм майко Бенче. Надето.

- Ух, така бях се унесла . И тя забърза към вратата.

- Влизай де, влизай!

Надежда влезе с букет цветя, в ръка.

- Те са аз теб, мамо Бенче. Знам, че много обичаш цветята.

- Мерси, Наде. Сега ще го сложа във вазата, за да не увехнат. Виж, как ухаят! Пък много обичам алени рози. Моля, да ме извиниш за малко.

И тя се запъти към кухнята.  Взе  вазата от там , сложи вода до половината и я занесе в хола Като грижовна майка постави розите във вазата и седна на дивана. Сети се за нещо и стана.

- Хайде  да се почерпим по едно кафенце! Пък и съм приготвила малко баничка. Знам, че много я обичаш.

- Благодаря ти, майко Бенче. Винаги се грижиш за мен. Човек не може да не те обича.

- За нищо, Наде. От майка си съм научила, че когато  ти дойдат гости, а ти не си гостенка тук, да почерпиш с най- хубавото, което имаш. Да отделиш най- хубавото парче от баницата, за гостенина.

- Така е. Това пък , аз съм го научила от теб. Че трябва да уважаваме гостите си и да проявим такт и търпение , когато са у дома ни. Да бъдем гостоприемни домакини.

- Ей, миличката ми. Още си малка, а си научила толкоз неща.

- Да. Майка ми лека и пръст беше голяма домакиня. Често я наблюдавах и изпитвах удоволствие да я гледам с часове. Беше миниатюрна ,на ръст, но огън гореше в тялото е. Огън от любов, който разгаряше мен и татко.

- Е тя е оставила един хубав спомен  в душата ти.

- Така ще я запомня- Малката, голяма жена. Това беше майка ми.

- Радвам се, че си част от  нашият дом. Че те има, миличката ми.

- И аз се радвам, че си родила такъв син, като Пламен. Целият прилича на теб. Пък и душата му е добра.

- Чакай, чакай, да донеса кафето, че ще кипне!- и тя забърза към кухнята. Върна се с  поднос в ръка. Кафето в джезвето ухаеше апетитно. Във малката каничка беше сложила прясно мляко. И две чинийки с баничка. Сложи подноса на масата и сервира чинийките с баничката , в чашите сипа кафето. Не беше забравила и захарницата.

- Готово. Сега хайде да си  пийнем и похапнем, Наденце!

- Уф, че пари. Но е сладко. Пък и си направила такава баница, че пръстите да си оближеш.

- Мерси.Така ме научи майка ми, лека и пръст. И тя правеше такива баници. А какви сладки! Не искам да си спомням, защото ми стана много мъчно за нея. Голяма тертеплийка беше.

- Майко Бенче. Каква е онази книга , с червените корици в библиотеката?

-  Път към щастието. Пламен много обичаше да я чете. Мини, замине, вземе я и разгръщаше все едни страница.Дори си е отбелязал на много места.

- Може ли да ми я дадеш да я прочета?

- Разбра се. С удоволствие. Пък все едно, че Пламен е при теб.

- И аз това имах предвид. Тя ще ми бъде като настолна книга. както библията. Колкото пъти я чета, толкова пъти научавам все нови неща. Особено притчите.

- Хубаво е ,че четеш библията. Радвам се за теб. Рядко младежи,пък и възрастни я четат.

- Аз я изучавам майко Бенче.За мен, тя е истинската история на  света и хората в него.

- Умничка си ми, момичето. Радвам се, че Пламен те обича. Че се е влюбил именно в теб.

.- Благодаря. Аз също съм влюбена в него и много  го обичам. Знаеш ли, колко ми липсва сега?

- Нали се чувате по скайпа? Имаш и микрофон, и камера.

- Да, ама на живо е друго.

- Е, когато двама души се обичат, те трябва  да се разделят от време на  време, за да се разгори още по- силно тяхната любов.Раздялата показва, дали се обичат истински.

- Съгласна съм с теб. Значи, че ние се обичаме истински. Е, ако е речено от Господ, ще бъдем заедно цял живот.

- Мъдричка си. Така е. Ще бъда щастливи, да станеш моя снаха. Пък, аз те смятам за своя дъщеря.

- Да се надяваме, живот и здраве.

- Хайде, майко Бенче. Време е да си тръгвам, защото вече става тъмно. А утре съм на лекции.

- Добре, миличка. Приготвяй се! Ще те изпратя до входната врата. А  спирката е наблизо.

Надежда стана и тръгна. Двете слязоха с асансьора  и се намериха вън, сред тишината и сгъстената светлина.Казваха, че когато се стъмни, тогава светлината се сгъстявала.А когато стане светло, се разреждала.

Надежда се обърна към спирката, а Албена дълго я наблюдаваше, докато се скри от погледа и. Качи се с асансьора и влезе. Чувстваше някаква болка в  гърдите си. Болка, че е съвсем сама. Вечеря за бързо и взе книгата. Тя беше нейната приятелка. Когато четеше, радваше се и страдаше с героите.Чувстваше техните болки и страдаше, и плачеше с тях. Това и даваше живот. Книгите бяха част от нея. Откакто се помнеше все четеше. Ходеше на училище и вечер  заспиваше с книга в ръка. Като студентка, сценария се повтаряше. И сега, останала сама, книгата и помагаше да забрави болката си. Беше временно, но важното, че беше  се научила  да чете книги. Някой  казваха” Не обичам да чета книги. Има ли за какво.” Как да няма за какво? Нали, те ни учат на много неща. Те са нашите учители. Не може да се отрече, че и хората около  нас, също  са наши  учители. От техните действия, ние се учим на добро и лошо. Като ги гледаме се замисляме за много неща.  Научаваме

се как да живеем.

ДНЕС Е ДЕНЯТ НА НАШАТА СВАТБА

Отвори страницата, където беше поставила листче и започна да чете. Беше стигнала до момента, когато се стъмни и трябваше да потърсят възможност да си направят легло, и да си приготвят храна. Очите и започнаха да се притварят и неусетно заспа. Пак сънува баба Райна и Борислав. Бяха дошли в съня и. Така и бяха обещали, че ще бъдат винаги до нея и ще и помагат. Баба Райна беше седнала до масата и държеше в ръцете си кокичета. Подаде ги на Албена и се усмихна.Борислав стоеше настрани и ги наблюдаваше. Изведнъж , в ръцете му се появиха червени рози и той и ги подаде.

.- Те са за теб, мила. Днес е денят на нашата сватба.

Албена се стресна. Отвори очи, но стаята беше празна. Само думите му останаха в празното пространство, и и напомниха това, което,тя беше забравила. Денят на тяхната сватба. Стана и пусна компютъра. Извади  диска и започна да търси онзи, в който беше записът на тяхната сватба. Чуваше се музика.

- На здраве за младоженците – чу се гласът на кумата.

- Гор чи во, горчиво, гор чи во- напевно се чуха гласовете на сватбарите.

- Хайде мила- чу гласът на Борислав.

Той я притисна нежно до себе си и я целуна.Така го запомни. Милият, нежният, добрият и всеотдаен. А сега,

споменът се върна и тя сякаш го почувства до себе си. Лек полъх погали лицето и. Сякаш Борислав беше допрял ръка до лицето и и  я погали. Устните и потрепнаха. Приятни тръпки се появиха по цялото и тяло.

-  Тук съм, мила. При теб. Хайде да се любим!

Но това бяха само нейни мисли.Борислав вече го нямаше.Очите и овлажняха. Едри капки се стекоха по лицето и и тя гласно зарида.” Няма те вече, любов, моя. Отиде си завинаги от мен. Толкова много ми липсваш.” Наново почувства полъха по лицето си. Нещо я задави. Започна да диша тежко. “Не, трябва да се успокои!.” Не можеше да го върне. Но и не искаше депресията да я обхване наново. Разтърси глава. Извади диска от компютъра и пусна радио 1 от нета. В момента   се чуваха ретро мелодии. Приятен рок наруши тишината. Мелодията заигра палаво  и огласи стаята. Албена стана, взе табуретката, прегърна я и затанцува с нея. Представи си, че Борислав беше до нея.  Стана и леко и заигра под ритъма на рока. Борислав също много обичаше рок.А сега, той и напомни за себе си. Сякаш  в стаята бяха се събрали много хора, които танцуваха в ритъма на рока. “Много невидими души, като че ли бяха дошли да танцуват за този празник. Да и напомнят за него.”

Дойде утрото. Днес, беше техният празник. Ще приготви почерпка. Ще почерпи колегите във фирмата.   Ще отиде и в църквата  да запали свещ и попът да чете за упокой на душата на Борислав. Да не забрави да отиде и на гробищата. Ще раздаде и ще остави един голям букет алени рози. Розите, които обичаше да и подарява, той.

Трябва да направи от неговата баница. Обичаше я много. Тя му правеше и от ония розички, които много му харесваха. Ще направи баница със сирене и  с розички. Облече се набързо и отиде до магазина.Купи кори, сирене, масло и яйца и кисело мляко. Върна се. Пи едно кафе и закуси от любимото си жито. Превърши закуската и се захвана да прави баницата. Първо направи розичките и после другата баница. Беше купила една бутилка червено вино и шпеков салам за мезе. Имаше и някой дребни сладки. Баницата и розичките сложи в чминия и  опакова с найлон. Подреди всичко в една чанта и тръгна към фирмата. Първо щеше да раздаде на колегите. След това щеше до отиде  до църквата,  свещеника да чете за опокой  и накрая щеше да отиде до гробища. Облече най- новата си рокля и тръгна. На портала беше бай Янаки. Като я видя, още отдалеч се провикна:

- Къде бе, момиче? Нали  си в отпуск?

- Да, бай Янаки. но днес имам специален повод. Денят на моята сватба с Борислав,

- Лека му пръст на момчето, Албенче. Хубаво момче беше. Пък каква двойка бяхте! Личеше, че много се обичахте.

- Айде, бай Янаки. Извинявай, но много бързам.

- Хайде, бягай, бягай! Днес е твоят ден.

Албена се сбогува и влезе в големия салон. Жените бяха навели глави и шиеха на машините. Виждаха се купища платове. Тя тръгна между тях и търсеше кака Генка- бригадирката.

- А, ето те и теб, како Генче!

- Казвай Албена ,какво та носи насам? Нали си в отпуск?

- Да, ама днес имам  специален повод. Тук, в торбичката съм приготвела една бутилка червено вино и мезе. Когато свършите работа, почерпете се за мое здраве и Бог да прости Борислав.

Жената я изгледа със загадъчен поглед и Албена продължи.

- Днес е денят на нашата сватба. Снощи сънувах Борислав и той ме подсети. Та ето, затова реших да почерпя.

- Хубаво си направила. Довечера след работа ще си пийнем. Да си ни жива и здрава, още дълги години  да бъдем заедно!

- Чул те Господ, како Генче.

- Ами тъй си е. Ти си голяма работа, Албенче. На колко хора си помогнала да започнат работа. Ей на и на малката  Маня- сирачето. Беше останало горкото само и без работа. Ти какво направи, взехте  го при нас. Дори му помогна да се научи. Сега вече работи на шевната машина. Пък и преизпълнява плана. Оправно я. Пък и ти е толкоз благодарна.

- Ей, какво съм направила? Просто имаше нужда, някой да я подкрепи и да и помогне. Писано било да бъда аз.

- Знам, Албена. Ти си винаги скромна. Това ти харесвам. Направила се едно добро и не си искала никаква отплата. Дори и не продумваш затова.

- Какво да говоря. Направих го, защото сърцето ми го искаше.Сякаш ми говореше. – Хайде, сега да тръгвам, пък като свърши отпуската , пак ще се видим!

- Успех Албена. Хайде бягай, щото виждам, че много работа те чака. Всичко е на главата ти.

- Хайде, довиждане  како Генке. А на тебе успех и много здраве. Защото знам, че и ти си останала млада вдовица и си отгледала две деца. пък си  ги изучила и сега вече работят.

- Тъй, тъй. Ама вече е минало. Нищо не може да се върне. Нека да мислим за сега!

Албена прекоси салона и излезе. Навън я чакаше шумният град.Вървеше забързано и изведнъж нечии спирачки изкърцаха пред нея. Як мъж излезе от колата и се приближи до Албена.

- Хей, не знам как се казваш, но знам, че скоро щеше да обършеш гумите. А в къщи сигурно те чака дете, мъж?

- Ох. Извинете моля. Днес е денят на нашата сватба. А моят мъж тъне в черната земя. Отивам на гробищата, да почета този ден.

- Значи и рози носиш?

- Да, Когато беше жив, лека му пръст, все рози ми подаряваше. Много ги обичам. А сега, ги нося на гроба му.

- Ех, мила жено. Ако не бях спрял, щеше да отидеш при него. Но явно, има още да живееш.

- Благодаря на Бога  а и на теб, че ме спаси. Писано ми е още да живея.

- Хайде, стига сме бърборили! Тръгвай и да ти видя гърба!

Албена обърна гръб и забърза към църквата Света Петка. Там бяха сключили църковен брак с Борислав. Сега искаше наново да си припомни, как свенливо влезе в църквата. Как преклони глава през отеца , който завинаги ги обвърза в брачен съюз.

- И да се обичате, чеда мои. Да се почитате и  винаги да бъдете заедно, докато смъртта ви раздели. Амин- произнесе той. – А сега си сложете брачните халки и се целунете пред олтара. В него е мястото на Бога и нека Той ви благослови, да живеете дълго, живот и здраве!

Сега всичко това се появи пред очите и. За миг видя Борислав до себе си. Тя в булченска рокля, той в  тъмно сив костюм. Двамата бяха се слели със светлините от свещите. Бяха два влюбени гълъба, които скоро щяха да свият своето гнездо. Но беше само едно видение. Една илюзия, която се стори за миг. Остана само споменът.

Албена купи една голяма свещ и три малки. Свещеникът тъкмо беше привършил сутришната молитва. Тя се приближи до него и с треперещи устни изрече:

- Отче. Моля благослови тази храна и цветя. Нося ги в гробищата при моя съпруг. Днес, навършваме двадесет години. Но него, вече го няма.

- Добре чедо. Застани тук- и той започна да чете молитва за упокой на мъртвите и здраве на живите.

- Нека да бъдеш благословена. Днес е вашият ден. И в гроба, вие ще бъдете пак заедно.Помни го дъще и     винаги го поминувай с любов. Защото, починалите се радват и плачат с нас.

- Знам отче. Аз много го обичам. Понякога плача, понякога се радвам и танцувам със снимката му. Много обичаше да танцува.

- Добре дъще. Хубаво правиш. Бог ти е дал още живот и трябва да го изживееш. А той вече  е във вечния си дом. И да плачеш и да страдаш, не можеш го върна.

- Така е. Аз приех мъдро смъртта му. Знам, че един ден всички  си отиваме от този свят. Нищо няма вечно.

Ето, виж, природата. Дърветата, тревите, цветята всички се раззеленяват, цъфтят, вехнат, а листата от дърветата окапват. Такъв е животът и ние трябва да живеем така, да ни запомнят хората с добро.

- Мъдра си, дъще. Нека да има повече хора като теб, тогава животът ще бъде изпълнен само с добро.

- Благодаря ти отче, за добрите думи. А сега трябва да тръгвам, защото Борислав вече ме чака.

- Върви, дъще, върви. И мъртвите имат очи и уши, но не като нашите, а духовни. Бог им ги е дал. Всичко виждат и чуват. Четат мислите ни и така знаят всичко за нас.

Албена взе чантата и букета от рози, обърна гръб и излезе през притвора, а после през вратата. Голямата свещ   взе за гробищата. Забърза към спирката на автобуса. Не чака много. Той пристигна и тя се качи. Слезе на централни гробища. В 93 поле беше гробът на Борислав. Вече го наближи и спря пред неговият гроб. От снимката, като че ли той и се усмихна.  Явно беше  доволен, че двамата ще бъдем  заедно сега. Тя извади от чантата почерпката и свещта.Запали я. Не беше забравила и бутилката с червеното вино. Когато имаха празник и ходиха на ресторант, винаги си поръчваха от него.И сега щяха да се почерпят. Носеше и двете кристални чаши, с които се венчаха. Наля от виното, сложи няколко мезета и седна до гроба. Приближи до паметника. Прегърна студения камък и целуна снимката на Борислав.

- Бориславе, Бориславе. Мой мили мъжо. Да знаеш как ми липсваш, мили.

Но вместо да заплаче, усмивка се появи на устните и. На неговата усмивка, отговори с усмивка. Стана и някак си леко на душата. Идваше и да запее. А защо не.Той много обичаше руски песни. Най- много Калинка. И тя запя.Тихичко. Вятърът поде песента. Цветята на гроба заиграха невероятен танц. Поклащаха главици и леко се покланяха. Наблизо се появи жена, на преклонна възраст. Облечена цялата в черно.Тя се приближи до Албена и я заговори:

- Кого жалиш, дъще?

- Мъжът  ми си замина завинаги от мен. А днес е денят на нашата сватба. И реших да го почета с малка почерпка. Хайде, пийни си от винцето и си хапни от мезето! – и тя подаде малката пластмасова чашка, пълна с червената течност. Жената я взе и приближи устни до чашката.

- Да ти е сладко, дъще! На здраве. Как се наричаше мъжът ти?

- Борислав.

- Бог да прости греховете на Борислав.

- Те не му бяха много. Беше добър човек и добър баща.

- Все пак има. Не може да няма малки грехове. Нека Бог му ги прости.И да е в Рая. Там било много красиво, думат.

- И аз така съм чувала. Там отивали праведните. Дано и моят Борислав е там.

- Където си е заслужил. Там ще е. Казват, че човек си подготвя вечното жилище на земята. А като отиде там, остава завинаги.

- Хайде на здраве, за живите! Че ей, слънцето скоро ще залезе. А слушала съм, че на залез слънце не се ходи на гробищата.

Старата жена тръгна, а Албена  сви всичко, което беше останало,сложи го в тарелката и го остави до паметника на Борислав. Наново го прегърна, целуна снимката и стоя изправена до него  известно време.

Тръгна си с някакво особено настроение. Качи се на автобуса и се прибра в къщи. Съблече се и направо се запъти към кухнята. Трябваше да си приготви нещо за  вечеря. Прииска и се нещо сладичко. Да. Имаше в хладилника   малко торта. Да . Довечера ще си хапне торта. А сега да си полегне, че утре ще трябва да

отиде в село. Много работа я чака.Взе една възглавница и одеало и легна на дивата. Заспа и пак сънува Борислав. Бяха в един манастир. Влязоха вътре и изненада. Огромна бяла зала. Нямаше олтар и икони. Само мраморен под. Тръгнаха заловени за ръка. Тишина изпълваше залата. Наоколо не се виждаше никой. Само

светлинки, които светеха с различна светлина. Вървяха и пред тях се появи врата, цялата в дърворезба. Отвориха я и о, чудо! Градина с много цветя и малки дечица се гонеха из нея. Чуваха се веселите им гласчета.

- Тук е Раят, мила- чу като в просъница гласа  на Борислав.

По- скоро беше някаква мисъл, която заподскача в главата и. . Борислав се усмихна  и приближи до едно малко момиченце. Хвана го за ръка и поведе.

- А това е нашата дъщеря. Помниш ли?

Албена си спомни, че преди години беше направила спонтанен аборт, преди да се роди Пламен. Беше на шест месеца.Казаха, че е момиченце. Изведнъж, тя се стресна на сън и отвори очи. Беше сама, на дивана. А Борислав го нямаше.Разтърси глава и си спомни съня. Значи, нашата дъщеря е жива? Тя продължава да живее в нас, в нашето съзнание. А пък, аз бях забравила за нея. Явно, Борислав беше я завел в Рая. Това е пътят

към Рая. Колко е красиво! Каква тишина и спокойствие цари там! Явно, децата отиват направо там! Защото нямат грехове,

- Бенче- прошепна и гласът на баба Райна. Аз съм при теб и още дълго ще бъда до теб, за  да ти помагам.

Райна погледна изненадващо натам, откъдето идваше гласът. Но в стаята се беше събрала цялата тишина.

Тя стана и пусна телевизора. Имаше предаване за Емил Димитров Отиде си един голям певец. Слезе от сцената на живота завинаги. Той пееше за майка си. Една вълнуваща песен. Не можеш да не наведеш глава и да отрониш поне една сълза, когато пеят за майката. Тя ти е родила. Тя ти е дала живот. Тя ти е направила да бъдеш човек. Къде си моя, мила, майчице? Знаеш ли, колко много ми липсваш. И тя си спомни, колко добра майка имаше. Как се грижеше за нея, единствената и дъщеря. Беше загубила едното си дете. Тя беше споделила с Албена, че има голям грях. В родилния дом, когато и казала, че е момиче, вместо да се зарадва, тя се разочаровала. С баща и чакали момче. Детето почитало на 3 месеца в ръцете и от вирусна бронхопнеумония. Искала да има друго дете, но повече не е успяла да забременее. Ходила на лекари. Всички и казвали, че е здрава и няма причина да забременее.И така останала само с Албена. А искала да има три деца. Каква съдба! Един голям грях, с последици. Съдбата всичко вижда и чува и когато трябва ти казва: ” Спомни си. Ти направи грях и сега ще си плащаш!” Албена изпитваше голяма мъка, че беше останала сама в живота. Ако си имаше брат или сестра, щеше да бъде друго. Сега, когато времената са тежки, тя имаше нужда от тях. Но  трябваше да приеме действителността и да се бори за своето съществуване. А имаше и син, заради когото, трябваше да живее. Той също е един, като нея. В това тежко време, трудно се живее и не можаха да решат да имат друго дете. Но сега, тя съжаляваше. Нали се обичаха с Борислав. Щяха да си помагат и  да отгледат още едно дете. Колко пропуснати неща имаше в живота си! Ако беше жив Борислав, щяха поне половината от тях да разрешат. Такъв е животът. Единият си отива  от този свят, винаги по- напред. А за тях, той беше пръв. Отлитна от дома им като прелетна птичка на юг, в топлите страни. А може би там, горе, животът е по- красив, по- добър. Изпълнен с много светлина. Нали беше в Рая. Значи, Борислав е там, при тяхната дъщеря. Приятна тръпка на радост пролази по тялото и. Той беше щастлив. Личеше му по усмивката на лицето. Как да не е щастлив, като беше в Рая! Ето къде отиват добрите хора. Техният път е към Рая. Дали и тя, когато си отиде от този свят, ше бъде при него? Само Бог знае.

 

ТАНЧЕТО

Толкова беше се унесла, че не чу звъненето на звънеце.

Тя изтрезня за миг и се стресна.

- Да. Кой е? Идвам.

- Бенче, аз съм Танчето.

Беше домоуправителката

- Отвори де! Идвам да ми дадеш парите за входа.

Албена отвори външната врата и покани жената.

- Влез де! В моя дом, всеки е добре дошъл. А най- вече, ти. Ето ти пет лева. Нали така?- и тя подаде парите на Танчето.

- Хайде, седни де! Ще си хапнеш ли малко тортичка?

- По какъв повод, Бенче?

- Днес правим двадесет години от сватбата  с Борислав. Бях и на гробищата да го почета. А сега похапни си и ти.- и тя сложи на масата чинийката с парчето торта.

- Малко сокче? Имам портокалов и малинов. Какъв да бъде?

- Ами дай от малиновия, защото много обичам малини.

- Знаеш, какво искаш Танче. В малините се съдържат витамин Ц, а той тонизира организма.Ти си добра жена и майка. Щастлива си с двете си деца. И двамата станаха висшисти. Но нямахме късмет. Марин  се пропи. Затова ми е много тежко. А иначе  е много добър човек. Фирмата ни фалира. Остана без работа и сега вече  не може  да си намери. Цял живот е учил, за да стане инженер. С него се започнахме още в строителния и се оженихме  като студенти. Родини се Митко и майка ми дойде от Варна да го гледа. И така завършихме и заживяхме с него тук, в Пловдив. Аз нали съм от Варна.

- Ех любов, любов… Какво не прави любовта. И аз като теб. Дойдох при Борислав от село.

- Чакай, чакай малко, да ти кажа! Започна да пие, от отчаяние. Остана в къщи и толкова много се изнерви, че на всички ни вика и се кара. Просто се промени. Не мога  да го позная. Пък изкара и инфаркт. Доста време беше в болницата Мина известно време и започна да пие.

- Жено, трябва да пия, защото алкохола разширява кръвоносните съдове.- казва той.

И все с кръвоносните съдове се оправдава. Но напоследък нещо започна да диша тежко.  Сигурно е от сърцето. Въздух не може да си вземе. И пак пие.

- Ех, мила. Търпелива жена си ти..

- Търпелива съм, защото го обичам и съжалявам. Страхувам се, да те го изгубя.

- Посъветвай се с докторите. Не могат ли да му помогнат.

- И това съм правила. А те ми отговарят: Човек, каквото си направи сам, никой не може да му го направи. От него зависи, да се откаже от алкохола. Но вече е привикнал. А привикне ли човек, вече трудно се отказва.

- То е както с лекарствата.Свикването с тях е като наркоманията. Има хора, които пият лекарства със шепи и пак не им помагат.

- Да. Най- често срещаната болест е хипертонията – високото кръвно.Масово хората боледуват от нея Пият

лекарства със шепи  и пак нямат цяр.

- Причината за високото кръвно е стресът,  а за него има много причини.

- Е хей,Танче, ти си била много компитентна!

- Да, защото на стари години се усъвършенствам. Купих си анатомия и физиология на човека, за да науча устройството за нашия организъм. Имам и симптоматика на заболяванията. Така, че имам компетентност относно симптомите на заболяванията. С тези знания, мога да поставям диагноза сама. Защото не виждаш ли. когато идеш при доктора, той ти прави изследвания,за да намери болестта ти и пак не е сигурен.

- Да. На моят Борислав късно откриха злокачествения процес. Къде ли  ни ходихме. При какви ли не доктори и всеки казваше различно. Докато попаднахме на добър доктор и той му откри рака. Но беше вече късно.

- Замина си, милият. Лека му пръст.

- Затова ти казах, да пазиш Марин.

- Как да го пазя? Той е луда глава. Не можеш да  го обидиш за нищо. Станал е един такъв.  Сякаш сатаната е влязъл в него.

- Съгласна съм с теб. Казват, че бичът на човечеството    е алкохолът, цигарите и наркотиците. Чрез тях,  сатана властва на земята. Намира слабите и отчаяните и се внедрява в тях, докато ги унищожи.

- Да ,ама силните  не  може да провокира и да се внедри в тях.

- Значи, ние сме силни и сатана не може да ни победи. Май, мъжете са по- слаби.Те не издържат големите натоварвания. Макар,че се мислят за силни.

- На тях можем да разчитаме като подадено рамо. Да се облегнем на него. Да се притиснем до тях и да получим тяхната подкрепа.

- Да. Напълно си права. Но ние, жените сме ръководещия фактор в семейството. Чува се нашата дума

- Ей, ей. При нас имаше хармония. Каквото каже единият,  другият беше съгласен и обратно. Живеехме се ние добре, докато не се вмъкна в нас дяволът. Той е виновен за всичко. Направи от Марин развалина. Като, че ли в него няма душа. Дяволът я взе и сложи в нея отрова, която бавно трови живота му. Виждам го, аз, гасне пред

очите ми.Станал е  като продънена бъчва и все налива и налива, а бъчвата не може да се напълни. Подпухна, сякаш някой го напомни. Докторите казаха, че е с 40 процента капацитет на сърцето.Трябва да му се направи операция, но искат 2500 долара, за да му направят байпас.

- О хооо. Няма ли откъде да намерите?

- Търсих от приятели, но и те нямат.

- Ако имах, щях да ти дам. Аз разчитам на заплатата си. Добре, че Пламен получава стипендия и работи, та си помага сам, за да учи.

- Браво на него.

- Да Много умен и чувствителен е.

- Добро и скромно момче е. Нали израсна пред очите ми. А бяха приятели с моите синове.

- Добре, че и те бяха като моя Пламен. Всички  изхвръкнаха  нагоре , а твоите синове вече работят.

- Дори сами си направиха фирма. Работят много, от нищо   не се лишават. Пък и ми помагат.

- Защо Марин не отиде да работи при тя?

- Той вече не става за нищо. Как ще работи, с това сърце? 40 процента капацитет. Представи си, как живее.

- Навярно, това е причината да се изнерви?

- И аз така мисля. Вече трудно се живее. Но трябва да се грижа за него. Няма  кой друг.

- Ох и твоята не е лека. Но го пази, защото ако останеш сама, тогава ще разбереш какво е без него. Пиян, залят, да е жив.

- И аз така мисля.

- Аз знам от себе си, как ми липсва Борислав.  Той беше прекрасен човек, до последния си дъх. Такива хора като него, рядко се раждат. Умираше от болки и стискаше зъби. Не  се оплакваше. Не ме притесняваше  за нищо. Издъхва в ръцете ми, с тиха въздишка.

- Хайде, Бенче, че много се заговорихме. Пък ми стана и тежко на душата. Да си тръгвам, да те оставя, защото знам, че утре ще пътуваш.

-Беше ми много приятно,Танче, че си поговорихме.Така се върнах назад, с годините.

- Радвам се, мила. Когато се прибереш от село, ако решиш, обади ми се! Има какво  да си поговорим.

- Довиждане, Бенче. Желая ти лека и спокойна нощ.

Тя обърна гръб и се забърза. Албена тръгна с нея и отвори външната врата.

- Лека и на теб. Пък потърси пари, за да оперирате Марин!

Тя щракна два пъти ключа  и влезе в хола. Вече не беше гладна. Нали си похапна от тортата. Облече бързо нощницата си, взе от библиотеката книга и си легна. Почете малко и очите и сами се затвориха. Заспа непробудно и сутринта стана рано. Направи си кафе,  изпържи филийки и закуси. Трябваше да има сили, защото много работа я чака. До четиридесетте трябва  да ходи на гробищата на баба  Райна. Трябваше да направи пълно почистване на къщата. Приготви сака с дрехите си, взе лаптопа, заключи външната врата

и тръгна към  автогарата.

СРЕЩАТА

Там я чакаше голяма изненада. Отдалече го позна. Да, това беше той. Сърцето и заподскача като малко дете. Не. не може да бъде. Тя наново ли щеше да се влюбва! Какво ще каже Борислав от онзи свят? Нямаше ли да му стане тежко.Приближи го и той  направи учудваща гримаса.

- Аз си ходих до София и се върнах, защото ми съобщиха, че мама е получила инсулт. В момента е в болницата и аз трябва да отида да я видя. Пък може и да е необходимо да и помагам. Знаеш, какво е инсулт. Виждаш един неподвижен човек пред себе си. Като едно малко дете, което има нужда  да се грижиш за него. Взех си отпуска. Ако се наложи, ще си взема и неплатена. Добре, че имам и сестра, та  ще се грижим и двамата за мама.

Тя остана преди доста години сама. Тате отдаван почина.

-  Аз пък си нямам никого. Беше ми само баба Райна, но и тя ме остави.

- Ох. Това е много тежко. Да си нямаш никой на този свят.

- Само, който не го е изпитал върху гърба си, само той не знае.

- Моля, извинете име. Аз ще  ви оставя за малко, да си купя билет.

- Не  се притеснявайте! Имаме много време да си говорим.

Албена се запъти към касите и се върна.

- Време е да се качваме на автобуса, защото няма да ни чака!

- Да, той е на трета линия. Хайде! Имаме още десет минути.

Двамата забързаха и се качиха. Автобусът беше почти празен. Учениците бях на училище, а хората бяха по полето. Нали беше пролет. Те трябваше да засъдят расата,та да има маруля, лук, репички  за салата. Пък и трябваше да приготвят ранните домати и краставици.

- Най- сетне, седнахме. След малко ще тръгнем. Наново за село. Аз обичам селото. Тук съм израснал. От тук отидох да следвам.Съжалявам, че няма работа за мен тук. Бих останал да живея завинаги.

Аз израснах в града. Мама и татко рано излязоха от село. Но често идвах тук. Съжалявам, че не съм  ви познавала.

- Не сте, защото съм  с години по- голям от  вас, а  вие   сте излезли рано от  село.

- Извинете, искате ли да си говорим на ти. Ние вече се познаваме.

Пък и напоследък, често ще се срещаме в село.

- Да, съгласен съм. Как беше твоето име.

- Ами не си ли го спомняте?

- Да, да, Албена беше. Бях забравил, пък обещах да ви , извини ме, да те потърся по скайпа.

- Аз пък помня вашето т.е. твоето име. Беше Николай.

- Аха. Ти ме изненада.

- Разбира се. Моята памет още е  добра.

- Аха. Изненадващо!

- В това ми е кусура. Така казват на село. Наистина имам силна памет. Помня толкова неща и то с подробности.

- Аз пък съм малко разсеян. Като режисьор. Е, не мога да помня толкова много неща. Само най- важните, които са ми необходим в работата.

- Разбирам. Аз съм човек, творец. Ако си спомняш, аз съм архитект.

- Да, да. Сега се връщам назад. Вече си спомням. Май, че бях подчертал, че  трябва да имаш голямо въображение.

- А твърдиш, че не помниш. Хванах те в крачка.

- Чакай, чакай. Ние едва се познаваме.

- Да, прав си. Извинявай!

- Моля.

- Благодаря.

За миг настъпи мълчание. Албена си мислеше: ” Защо се поддавам на това изкушение. Дали пък съдбата не е решила това! Не, не,  трябва да внимавам! Не мога да забравя Борислав. Той беше моята любов и мъжът на моите мечти. Ще мога ли да го заменя с един човек, който дори и не помни името ми!”

- Какво се замисли? Човек не трябва да се връща в миналото, а да гледа на настоящето. Защото настоящето, предначертава пътя на бъдещето.

Дори не беше чула думите му. Само каза, да и продължи да бъде в онова опиянение, което и напомняше Борислав. Сякаш го виждаше пред себе си. С онази красива и естествена усмивка. С онези трапчинки на бузите , които му предаваха нещо детско. А очите му, нямаше думи за тях. Винаги усмихнати, които излъчваха любов и много светлина. А  с колко нежност и казваше” обичам те, мило”.

- Слушаш ли ме, Албена?

Думите му прозвучаха като ехо и тя обърна лице към него.

- Да, да- отвърна тя.

-Искаш ли бонбон? Ето вземи! Те са дъвчащи и е приятно да се насладиш. Имат вкус на малина.

- Да. Ще го взема. Това е моя любим вкус. Обичам вкусът на малина.  Благодаря. – и тя го взе, Разгърна прозрачната опаковка и го пъхна в устата си.- Да много е вкусен.

И  отново замълча. Искаше да изпита удоволствието от сладостта на бонбона.

- Ти пак се принесе някъде?- стресна я въпроса  на Николай.

- Не, не.  Просто исках да изпитам удоволствието от вкуса.

- Радвам се, че ти харесва. Аз също обичам вкуса на малина и затова съм си взел такива бонбони. Да имам за из път. Знаеш, че София е доста далеч. Пътувах с влака, защото оставих колата си в къщи. Тук няма  да ми трябва.

- Хубаво е, че имате кола. Ние също имаме, но аз не се научих да карам. Когато беше жив моят мъж, започна за ме учи. Но ударих една кола до блока и от тогава се отказах да се науча. Сега Пламен, синът ми я караше, но той следва в чужбина. Имаме гараж и сме я сложили там.

- Ами, тя трябва да се кара от време  на време, защото може да започне да ръждясва или нещо друго. Да и плащате данъците, макар, че  не я карате.

- Когато си идва Пламен в отпуск, я кара.

- Това е добре. Кой ви я кара на годишните прегледи?

- Имам едно приятелско семейство. И двама са шофьори, та те ми помагат. Преглеждат я от време на време. И ако има нужда от нещо, заедно се справяме.

- За това са приятелите. Добре, че ги има. Защото сега трудно се намират истински.

- Моите са много добри. Вярвам им, защото са истински.

- Ей, ей, вече наближаваме. Ето, виждат се първите къщи на селото.

- Тогава трябва да се приготвяме.

- Искаш ли утре да се видим на сутрешно кафе.

- Малко се чувствам притеснена. Нали сме в село, та хората тук,всичко виждат и чуват.

- Да. Права си. Тогава нека да мине малко време и тогава можем да се видим на кафе.

- Това е добро решение. Ще си разменим джиесемите и ще се чуваме. Искаш ли?

- И аз щях да ти предложа, но ти ме изпревари.

- Ето, моят- и той и подаде своята визитка.

- Аз пък нямам визитка. Ако имаш листче, ще ти го напиша. Чакай, чакай. Аз имам купче с бели листчета в чантата. Ще ти го напиша.

И тя извади от чантата купчето. Скъса едно листче и  написа номера.

- Заповядай. Ще чакам да ми се обадиш!

Автобусът спря и те слязоха.

- А сега, трябва да се разделим. Че нали знаеш, чуждите  очи? А пък устните са за това, да говорят.

- Да. За сега довиждане и до нови срещи. Ще ти се обадя довечера. Може  ли?

- Разбира се. Ще чакам. Ще ми бъде приятно да се чуем.

Албена нарами сака и тръгна към къщата на баба Райна. Пътната врата беше заключена.  Нямаше я вече баба й. Да стои на пейката и да чака. Тя щракта ключа и влезе. Тръгна по калдаръмената  пътека.В двора   беше  пусто. Само цветята в градината размахваха ръчици и сякаш я приветстваха с “Добре дошла!”

Поклащаха главици  и се радваха на южняка. Пролет е. Люлякът на двора също беше разперил радостно клони, на които  бяха накацали нежни лилави цветчета. Уханието се разпръскваше   във въздуха и попиваше по ноздрите на Албена. Тя седна на пейката под кичестия люляк и опиянена се върна в спомените си. Тук, дядо и Георги я полагаше на коленете си и й разказваше приказки. Още помнеше  приказката за Червената шапчица. Защо и се привидя , че баба Райна минава покрай нея! Спира се и полага ръка върху главата и.

-Бенче, аз съм до теб. Много те обичам. – нахлуха мисли в главата и.

” Да, това беше баба и. Тя и говореше чрез мисълта. И аз те обичам, бабче. Нали така обичах да ти казвам, когато бях малка? С тази мисъл отговори тя.

Албена стана, тичешком се изкачи по стълбите, щракна ключа и влезе вътре. Започна да диша тежко. Сълзи напираха в очите и. Но се въздържа. Не трябваше да плаче, защото беше чувала, че починалите плачели  радвали се и страдали с нас. За миг се върна в спомена, как дядо и Георги я  слагаше във  скута и тя по детски се усмихваше. Сега, тази усмивка се появи на устните и. “Бабо, бабче, аз те обичам. Знам, че си при мен. Ето, аз се усмихвам. Усмихвай се и ти с мен!”  Сякаш образът на баба и оживя и се усмихва. ” Благодаря  ти бабче,че се усмихваш.” А сега, да се захващаме за работа! Че виж, мен чака!  Ще ми помагаш и  ти, нали?”  Дай за видим първо какво ще си похапнем, защото сме много гладни!- и се запъти към кухнята. Преди да тръгне беше  оставила в хладилника бучка сирене и шпеков салам. Имаше и бурканче с кисели краставички. Извади ги. Наряза сиренето и салама , и го сложи в две чинии. Наряза и киселите краставички и ги прибави към всяка чиния. ” Бабче, хайде сега да кажем молитвата “Отче наш” , както ти обичаше преди ядене на казваш. Аз я научих от теб. На масата беше поставила ваза с цветя, които набра от градината. Имаше червени и жълти лалета, розови и сини зъмбюли. Нали много обичаше цветя, бабче? Те са за теб.  Червени и жълти лалета,  нарциси, сини и розови зюмбюли, показваха  любопитно главици от вазата  и сякаш се усмихваха.  Стаята се превърна в една голяма усмивка, която зарази Албена. Несъзнателно отвори широко очи, показа белите си зъби и се усмихна. Чу се някакъв шепот, който идваше от  дъното на стаята. Там се мярна някаква сянка и изчезна. Навярно, беше духът на баба Райна. Сякаш беше щастлива, че стаята и се изпълни с усмивки. Вън беше сумрак. Звънът на джиесем прекоси стаята и наруши тишината. Албена  взе  апарата от масата и го приближи до  ухото си.

НОЩНО ОБАЖДАНЕ

- Ало, кой е?

- Аз съм Албена. Не издържах  и реших да ти се обадя.

- Ти  ли си Николай?

- Да. Какво правиш?

-  Ето, на. Седнала съм край масата и вечерям. Не съм сама.

- Как да не си сама? Да не би да си имаш приятел?

- Не. Просто разговарям с цветята и се връщам със спомените.

- За миг си помислих, че си имаш някого и моето място не е при теб.

- Не трябва  да си мислиш така! Толкова години съм сама. Обичала съм само един мъж.

- Добре.Сега вече съм спокоен.

- Благодаря. Не искам да се задълбочаваш. Ние едва се познаваме. Нищо повече.

-. Да. Извини ме. Няма да те притеснявам.

- Желая ти лека вечер. С цветята да разговаряш е цяло удоволствие. В Щатите има цял университет, където се изучават чувствата  на цветята. Те реагират на болка и радост . Обичат да слушат музика и да танцуват.

-Това е доста интересно. Как не съм чувала за този университет?

- Ами това се говори сред научните среди. Може би до хората не е стигнала тази информация. Сега вече знаеш.

- Благодаря ти. Обещавам, че утре ще разговарям с цветята в градината.

- Това ще е една радост за тях. Щом като чувстват.

- Леля Ванга беше казала: ” Не късайте цветята, защото те са детски ръчички!”

- Да, аз също знам това. Е, стига да ти дотягам. Приятна и лека вечер. Пак ще ти се обадя.

- Лека и на теб.

Разговорът приключи, но в Албена все още отекваха думите на Николай” Цветята реагират на болка и радост”. Излиза, че не знам много неща. Николай може да ми бъде учител. Раздига масата. Приготви постелята и пусна телевизора. Извади компютъра от сака и го отвори. Искаше да погледнете, някой не беше ли и писал. Погледна си пощата, скайпа, но нямаше писма. Реши да си пусне музика и да послуша. Така баба и щеше да бъде доволна, че и тя ще послуша. Макар, че казваха ,че 40 дни не трябва да се пуска музика, телевизия и да жали.

- Поклон , дълбок поклон и вечна ти памет! Бог да прости греховете ти, бабче. Нали животът е вечен  и там   ще ти бъде по- добре.Няма да я има болката и страданието, болестите и греха. Ще се видите  с дядо Георги и ще бъдете завинаги заедно.

На стената се появи някаква сянка и махна с безплътната си ръка. Явно, баба Райна беше доволна.От утре щеше да се заеме да си приготвя ядене. Сега се чувства уморена,ще послуша малко музика и ще си легне. Беше и малко страшничко да легне в леглото, там, където лежеше тя. Отпусната безжизнена, със затворени очи. Отиде в съседната стая, взе от шкафа завивките и легна. В тишината се чуваха галещите звуци на класическата музика. И изведнъж, арията на Фигаро, от любимата и опера “Сивилският бръснар”. Сякаш някой искаше да я поздрави. И изведнъж, телефонен звън с босите си крачета заподскача по стаята и стигна до ушите й.Тя грабна уплашено джиесема и го допря до уши си.

- Ало – чу се мъжки глас .

Кой ли я безпокоеше в този късен час?

- Ало- отговори с малко сърдит глас, Албена

- Не ме ли позна? Аз съм Павката. Твоят колега.

- Здравей Павка. За какво ми звъниш?

- Май ми се сърдиш за нещо, а, госпожо инженер?

- Не. Просто вече си лягам . Пък и съм уморена. Нали знаеш?

-Да, да. Разбрах, че баба ти е починала. Мойте съболезнования.

- Знам, че  нещо те мъчи? Казвай направо!

- Ами и при мен се случи нещастие. Преди малко, в ръцете ми издъхна булката. Знаеш, дълго боледуваше от рак на гърдата. Оперирахме я в София. Но нали знаеш, ракът не щади никого.

- Моите съболезнования, Павка. Бог да и прости греховете.

- Така да е Албена.Напоследък се оплакваше от болки в кръста и краката. Пък и нейната отпадналост. говореше ми за нещо много лошо.

- Ех, Павка. На мен ли говориш? Аз отдавна прекарах същото. И моят съпруг почина от рак.

- Да. Ама лявата и ръка толкова се поду, че и слагахме компреси от какви ли не билки и цярове. Но все същото.

- Съжалявам, Павка. Не знаех за това.

- Когато я заведохме при доктора. Прегледа я , гледаха я на видиозон и казаха, че вече е много късно.Имаше много разсейки. Не помогнаха нито облъчванията и още  много процедури. Окапа и косата. Купихме и перука, защото не искаше да се вижда така. За бюста и взехме подплънки, за да си слага на липсващата гърда.

- Ох, милата! Колко е изстрадала, пък и ти. Но никога не си се оплакал.

- Защо да се оплаквам. Всеки има толкова грижи, че до моята ли му е дошла.

- Силен човек си, ти! Щом до последно си се грижил за болен  умираш човек. Пък и си много добър и съжалителен.

- Да. Нямах друг начин. Просто ми е определено.Изпитание,казват.Така човек става по- силен.

- Но твоите са били много.

- Съгласен съм с теб. Но на мен не ми тежи. Човек, когато обича истински, на всичко е готов.

- Милена- така се казва жена ми, обичаше да казва: ” С любов се взехме, с любов ще се разделим” Това бяха последните и думи. И си издъхна в ръцете ми. Само изхрипа няколко пъти, силно се зачерни. Бузите и се издуха.И повече не се чу.

- Знам, знам. При мен беше същото. Борислав издъхва в ръцете ми. Явно, добрите хода си издъхват по един и същи начин. Тихичко и изведнъж.

- Извинявай, че те притеснявам! Но си нямам никого, освен  дъщерята. А тя скоро се омъжи в село и замина при мъжа си. Ти си ми първият най- близък човек. За такава те имам. Винаги усмихната и отзивчива. Всички в цеха  те обичаме. Няма човек, който да те мрази.

- Недей така, Павка!  Все ще се  намери някой, който ще говори зад гърба ми.

- А, бе така си мислиш! Досега не съм чул една лошо дума за теб.

- Ами, такава съм си.

- Ще те наречем “Добрият човек, Албена”.

- Ей, ей, чакай малко! Не се изсилвай! Аз съм като всички други. Всеки си има нещо лошичко по- малко. Идеални хора вяма на земята Примерно, ако някой те ядоса, не можеш да не се ядосаш и  ти. Освен, ако нямаш нерви.

- Права си. Но ти нито веднъж не си повишила тон на никого. Хората те обичат и уважават. Пък и шефът.

- Е щом мислиш, да е така. Просто, не мога да бъда друга. Да позирам , да лъжа, да се подмазвам на шефа. Винаги съм била директна с него  Не влизам в конфликт, но дипломатично си казвам мнението. И никога не упреквам другите. Винаги  говоря от свое име. Понякога си  премълчавам и изчаквам, когато другият срещу мен

ме обвинява в нещо, което не е истина. След време, той самият идва да ми се извини. Просто, умея да прощавам.

- Да. Ти си просто един добър човек. На такива хора, някой казват,че са наивни. Но според мен, не е така.

- Да. Аз просто съм човек. Човекът трябва да бъде с главно “Ч”. Това е истинският човек.

- Ти си такъв човек, Албена. Е хайде, че много се заговорихме. Пък трябва да оправям жената. Не искам да ти   говоря, колко работа ме чака. Ще се обади и на дъщерята в село. Не знам, как ще и кажа. Тя е бременна  в четвъртия месец. Много е рисковано. Колкото е слабичка, не знам как ще износи бременността!

- За това не се притеснявай! Бог си знае работата.

- Кажи, как да и съобщя?

- Ами, трябва да стане много внимателно! Помисли си!

- Хайде, Албена! Лека нощ и извинявай!

- Не се притеснявай, Павка! Хайде само напред! Не трябва да се връщаме  назад, защото нищо няма да спечелим! И горе, главата! Не трябва да плачеш! Плачът е за слабите, а ти си силен човек. Помни, че идва време, когато единият си отива първи от този свят.Пък има и друг. От там, те не гледат и ни помагат, за да живеем. Те се радват и плачат с нас.

- Дано казваш истината. Не съм ходил там и не знам, какво е там.

- Но, аз преди време изживях клинична смърт и пак се върнах на земята. Умрях, на операционната маса . Изживях смъртта.

- Не знаех, Албена. Това никой  в цеха не го знае. Това се случи преди години, когато още беше жив Борислав. Наложи ми се да оперирам стомаха. И изживях смъртта. Излязох  от тялото си и наблюдавах лекарите на операционната маса. Бях над тялото си и гледах всичко. След операцията,  докторите ми казаха, че се наложило да приложат животоспасяващи средства. А какви болки  изживях след операцията, не искам да си спомням. Четири дена не можехда говоря. Чак към тринадесетия ден, започнах да се възстановявам. Да говоря напълно. Но, защо ли ти разправям всичко това. То е минало, а миналото не се връща. Дай Боже да съм все така, както съм сега! -Ох, пак се отплеснахме. Хайде, лека нощ, Павка и нека Бог да ти помага, защото оставаш вече сам.

- Лека нощ и на теб, Албена. Ако имаш възможност, ела на погребението! Но знам, че ще ти е трудно да дойдеш от село. Пък и ти си сега като мен. Грижиш се за четиредесете за  баба си.

- Така е , Павка. Но събери сили! Хайде, лека нощ.

Албена затвори джиесема и скри глава под чергата. Обичаше да спи  с глава, скрита в одеалото. Очите и започнаха да натежават и тя неусетно заспа. И пак се яви баба Райна. Но този път, не беше сама. До нея дядо Георги. В съня си, Албена беше онова щастливо и усмихнато момиченце, с панделките на двете плитчици. Той я сложи на коленете си и я галеше по главицата. Баба Райна се приближи и хвана дядо Георги за ръка.Той я свали от коленете си и двамата тръгнаха. Изведнъж, Албена се събуди, седна на леглото и спомените от едно   минало, наново се върнаха. Видя майка си в съзнанието. Беше много млада. Тогава Албена беше на  шест години и ходеше в детската градина. Веднъж,си тръгна сама за в къщи. До училищната сграда, бяха натрупани купчина павета. Тя тръгна към тях  и започна да се изкачва. Но се препъна и изведнъж  кръв протече от челото и. В детското и съзнание пролази мисълта да  свали едната си панделка и  да притисна раната с нея. Така се прибра в къщи, цялата в кръв.  Майка и я изгледа под вежди, хвана я за ръката и я  сложи да седне. Взе памук и кислородна вода от аптечката и изми кръвта от раната. Тя беше почти спряла. Взе марличка от пакетчето, поръси я със бял прах и я постави върху раната. Закрепи с лейкопласт. И до сега, раната беше оставила следа. Белегът между веждите, винаги я връщаше във времето.  Майка и беше много силен и волеви човек. Беше изключителна домакиня. Пък как вкусно готвеше.Да ти направи баница, пръстите да си оближеш.Така я помнеше Албена. Защо я няма сега!  Чувстваше нейната липса.Но така е.Няма нищо вечно. Първо си замина баща и, после тя и накрая Борислав. Остана сама с едничката си радост, която и напомняше Пламен, синът им.Същинско копие на баща си. Казваха, че момчетата приличали на майките си, а момичетата на бащите си, а Пламен изцяло приличаше на Борислав. В спомена и се появи баща и- Никола. Какъв баща имаше тя! Най- добрият, най- милият, най- работливият. Помагаше много на хората. Когато отиваха група, на планината, той беше пръв.Като пъргава катеричка подскачаше.  Една лекокрила птица, която не стъпваше, а сякаш летеше. Приятелите му викаха: “Бай Кольо, не можем да те стигнем”, а той се усмихваше и продължаваше да лети към върха. Обичаше природата и хората. Така го запомни Албена. И сега, той наново се появи в съзнанието и. Видя го на  върха на планината. Имаше криле и летеше над  нея. Такъв си беше и такъв остана в нейното съзнание. Вярваше много в Бог, и той му помагаше. До последният си дъх не се оплака от нищо. Макар,че беше се прегърбил и явно имаше болки. Така падна на ръба на леглото  вкъщи, залежа се и един месец след това, си отиде от този свят. Беше се превърнал във вълшебна птица, която летеше в необятното пространство. Като ,че ли всички бяха се наговорили, да дойдат в нейното съзнание!  За  да върнат спомените и да и кажат, че мислят за  нея и я обичат. Сънят и не дойде до сутринта. Тя стоеше все още седнала на леглото, замислета и загледана някъде в  пространството, от където очакваше да се появят всички, които вече ги нямаше.Сякаш бяха отишли на почивка и щяха да се върнат всеки момент Сгъна завивката, сложи я в стария гардероб и се облече набързо. Пусна бойлера, за да стопли водата и да  си сложи  един  душ. Сложи кафето на котлона  и докато чакаше, приготви закуската Наряза сирене, кашкавал, масло и хляб и ги сервира. А на масата, както тогава, когато беше жив Борислав. Малкият Пламен се въртеше около тях и тя насила му слагаше в устата залъчета от филийката със маслото, сиренето и салама. Той изплезваше езиче и искаше да изтика залъчето навън. Но Албена го прегръщаше нежно и детето поемаше с неохотно залъка. Играеха си на  “Лъжи, лъжи, бабо”. И той, за да излъже, лапваше залъчето, обръщаше се настрани, хукваше към чешмата  и се връщаше. Така беше излъгал бабата. Беше злоядо дете. Колко пъти  Албена го  гонеше пред блока с паничка , направила попарка  от фасул и хляб. Поне това вземаше с охота. Обичаше и циганска баница , хляб с олио, сол и пипер. Албена  също я обичаше и досега често си мажеше на филията. Пак се върна в миналото си. Когато беше на тези годиин като Пламен и майка и я гонеше по улицата по същия начин. Тя също беше злоядо дете.Какво нещо! Наследството си е наследство. Върви от баби,майки, деца и напред в бъдещето. Пламен се е метнал на нея. Но след двадесетата година, той напълня. Позакръгли се, израстна на височина и сега е един млад мъж, който хващаше очите  на момичетата. Между тях нямаше тайни.Пишеше и в писмата, че много момичета го наобикаляли. Но той си знае мярата. Знае, че има едно момиче в България, което го обича и той него. Беше избрал нея и никоя друга и тя го чакаше. Знаеше, че няма да и изневери и ще  се върне при нея. И, че ще бъдат заедно до края на живота си. “Поздрави я , майко от мен и и кажи, че я обичам” Така пише във всяко писмо. И Албена беше доволна, че момчето и израстна отговорен и истински младеж. Не ходеше по барове и дискотеки, като другите момчета и момичета. Обичаше класическата музика, а не модерния поп- фолк. Ненавиждаше разхайтените младежи. Просто, не беше момче на своето време. Явно беше много години напред.Завърши с пълно отличие математическата гимназия Тогава сигурно няма да има този разврат, наркомания,  мафиоти и какви ли не още пороци, които бяха натровили младото поколение. Кажеха ли нещо, че е модерно, всички хукваха по него. Искаха да бъдат в крак с  модата. Да не изостават от другите. А Пламен, беше по- различен. Израстна сред любов и се научи да я цени.  Така и сега. Влюби се и заобича истински.

Албена си намаза филийка с масло и отгоре сложи натрошено сирене и парченца кашкавал. Хапна и преглътна трудно. Нещо  беше се  скупчило в гърлото и. За миг звукът от джиесема и я стресна.

- Ало- чу се женски глас. Е можеше  ли да не го познае. Беше Надежда.

- Какво има, дъще? Защо тъй рано?

- Ами, ами, закарахме тете в болницата. Снощи му стана много лошо. Тази сутрин спря за говори, не можеше да се  повдигне от леглото. Извиках бърза помощ  и ми казаха, че е получил инсулт.Сега е в Окръжна болница, в сърдечно- съдовото, в реанимация.Не пускат никого при него. А той, милият ми е в много тежко състояние- чу се хълцане.

- Ох, Наденце. Това ли трябваше да се случва, точно на тебе!

- Такъв ми е късметът, лельо Бенче. Остана ми само ти.

- Милата ми. Няма да те оставя сама . Ще дойдеш при мен, докато се оправи татко ти. Дай Боже, да не му се случва нещо по- лошо!

- Не знам. Ами ще дойда, но трябва да се прибирам и у дома.

Виж, какви времена настанаха. Само да не научат, че в къщи няма никой и я се вмъкнал някой крадец. За градците няма брави, няма ключове.

- Наде, не предизвиквай съдбата! И стените имат уши.

- Да, да, лельо Бинче.

- Хайде, Наде! Приготви си багажа и идвай! Аз ще ти се обадя, когато пристигна от село.Ти си добро момиче и няма да ми пречиш.

- Добре. Ще се приготвя.

- Хвани такси, а като дойдеш тук,аз ще го платя. Не се притеснявай!

- Ама, как! Не ми е удобно.

- Хайде, ще  те чакам!- и затвори джиесема.

Довърши закуската  и се замисли. “Ще и приготвя  стаята на Пламен”. Стана, раздига масата, взе си чантата и тръгна към автобуса.  Имаше късмет, защото тръгваше към Пловдив след 10 минути.  Качи се и се замисли. Ще я настаня в стаята на Пламен. Трябва първо да проветря.  Отдавана никой не беше влизал в неговата стая. Неусетно , автобусът пристигна в Пловдив . тя слезе и хвана първото такси. “Към “Освобождение” моля. Шофьорът натисна спирачките и таксито полетя, като птица по асвалта. Спряха пред блока. Тя плати и се запъти към външната вратата. Качи се на асансьора и влезе в  къщи. Взе джиесема и позвъни:

- Ало, Наде. Вече съм в Пловдив. Вземи таксито и идвай!

Не мина много време и джиесемът звънна наново.

-  Долу съм, лельо Бенче.

- Идвам, идвам. Чакай!

Долу я чакаше Надежда. Тя слезе  с асансьора. Надежда държеше сак в ръцете си и букетче рози. Албена застана до таксито и попита: .

- Колко струва, момче?

- Пет лева.

- Ето, вземи шест, да се почерпиш!- и тя подаде парите на шофьора.

Таксито тръгна и двете се запътиха  към асансьора. Качиха се  и влязоха в дома и. В антрето ги посрещна воалното огледало, което приветства Навежда с “Добре дошла”.

- Влизай, влизай,  не се притеснявай! Чувствай се като у дома си!

Пък трябва да свикваш! Нали ще ставаш наше момиче?

- Да, ама…

- Ей, момиче. Какво е това, ама? Знаеш, че това все някога ще стане.

- Лельо Бенче, много искам да стане. Обичам Пламен с цялото си сърце и душа. А това са за теб, любимите ти рози. От Пламен знам.

- Благодаря ти, мила Наде. Ще стане,мила, ще стане! – Хайде сега! Събуй се, съблечи се, пък тука има чехли,  обуй ги! Може да ти станат. С теб носим един номер обувки.

Надежда се събу и съблече, и обу чехлите. Като, че ли бяха за нея.

- Ще се настаниш в стаята на Пламен. Когато научи, ще се радва много. Ще му пишем по скайпа, а ще му се обадим и по микрофона!

- Вчера се чухме с  него, лельо Бенче.

- Е, днес ще му се обадим двете. Ще се изненада.

- Да, ама как ще му кажем, какво стана с татко?

- Не  се притеснявай! Аз ще му кажа.

- Благодаря ти.

- А сега , се настани! И не  се притеснявай!

Надежда влезе в стаята на Пламен  и отвори сака. Извади дрехите и показа лицето си през вратата.

- Лельо Бенче,  къде да сложа дрехите си?

- Отвори гардероба и там има много закачалки. Празен е.  На рафта има чаршафи, калъфки и одеала.

Каквото ти трябва, вземи си! Пък можеш да идваш да слушаш музика, да гледаш телевизия! Аз излизам,защото имам работа и те оставям.

Ще ходиш ли на лекции?

- Няма да ходя. Ще се обадя, че тате е в болницата и ще отида при него.

- Към колко ще ходиш? Его, тука имам още един ключ за вратата, вземи го!

-  Благодаря. След теб ще изляза, за  да отида до болницата.

- Добре. Вече имаш ключ. Не се притеснявай! Върви! Ако го видиш, кажи му много поздрави от мен. Да не  се притеснява за теб. Че ти си у дома.

-  Ще му кажа. Стига да ме пуснат при  него. Пък може още да не е добре.

- Ще се оправи. Ще видиш. Той е силен и добър човек.

- Сладка ти уста. Нали така казват старите хора?

- Да, Наде. Няма да го оставим. Кажи му, че мислим за него. На болен човек, само добри думи трябва  да се казват. Не трябва да го притесняваме! Така по- бързо ще оздравее.

- Слушам, господин началник- с лека усмивка изрече Надежда. Не и беше до усмивка, но нали трябва да не плаче, защото казват, че хората си придавали по телепатия чувствата. Така, баща и ще почувства, че тя е добре и че го обича и мисли за него.Така и на него ще му е по- леко.

Албена се приготви, взе чантата  и тръгна.

- Довиждане, Наде. И успех. Не забравяй, какво си говорихме!

Тя излезе и Надежда започна да се приготвя. Пусна си музика,Така, се почувства  по- добре. Дори започна да тананика, в унисон с музиката. Спря телевизора,грабна чантата и излезе. Навън я посрещна шумът на колите, които  минаваха край нея. Гумите им подскачаха по затопления асвалт и припваха да бягат занякъде.

Надежда беше се спряла на тротоара и чакаше автобуса. Окръжна болница беше накрая на града и тя трябваше да сменя два автобуса. Шестицата пристигна и тя се качи. Щеше да слезе на центъра и там да продължи с четворката. За неин късмет и четворката дойде бързо. Вече е пред болницата. Сърцето и заподскача като палаво дете. “Дано, татко да е добре! Дано и дадат да влезе при него и да си поговори!” Тя се качи на асансьора и слезе пред сърдечно – съдовото. Пред вратата  на отделението я посрещна възпълничка сестра.

- Сестра. Може ли да ми кажете, как е Панаьот Янков?. Вчера постъпи по спешност.

- Почакайте, моля! Ще отида да видя!- и сестрата обърна гръб.

По коридора се мяркаха хора с бели престилки. Беше тихо. След  кратко време, сестрата се върна.

- Може да те изненадам, но татко  ти е добре и е преместен  в трета стая.

- О, чудо! Благодаря ти, Господи. Моят баща е добре. А може ли да  го видя.

- Ще  те заведа, но по-тихичко!

Сестрата я поведе по коридора и спряха пред трета стая. Надежда отвори първа и се сблъска с разширените очи на баща си.

- А, моята мила дъщеря. – Трифоне- обърна се той към съседа по легло.- Виж каква хубавица си имам. Пък, колко ми е добричка.

- Да ти е жива и здрава.

- Тъй да се чуе. Хайде , дъще. Ела при мен, че ми е много мъчно за теб, малката ми.

Така обичаше да и казва ” малката ми”.  порасна голяма и все това, малката ми”.

- За мен си винаги малка, дъще. Ти си моето обично момиченце.

- Не така, тате! Виж, колко съм голяма!

- Е, де, не се сърди, че ти казвам тъй!

- Добре, тате. Както  искаш, така ми казвай!

– Такава си е моята дъщеря. Винаги е съгласна с татко си.

- Трифоне. Чуваш ли я. Сега такива деца почти не се срещат. Децата станаха агресивни. Не слушат  за нищо. Шляят се по баровете. А виж, моята. Стои си мирно в къщи. Ходи на лекции в университета и това е. Кротана си е,тя. Мяза на майка си. Пък умее да готви и шета. В къщи е като аптека. Всяко нещо знае реда си. Дори по някога по- малко ме сгълчава, защо не съм си прибрал дрехите.

- Браво на  нея, аркадаш. В какъв ли дом ще попадне?

- Ти за това не бери грижи. Тя вече си е намерила момчето, също като нея.

- Тате, аз съм при леля Бена, докато те изпишат. Тя сама ми предложи.  .

- Виждаш ли, Трифка? И свекърва  си има.

. – Не ме засрамявай, татко! Тя е майката на Пламен, а ние с него се обичаме.

.- Кой знае сега, къде е той?

-Ами в чужбина. Там следва и всеки ден се чуваме. А днес, с леля Бени, ще му се обадим по скайпа. Нека да знае всичко!

- Ей, та… Като си имаш такава дъщеря, всеки ще я обича.

- Татко, татко, стига ме хвали! Знаеш, че и аз си имам кусури.

- Те са малко, момичето ми. Ти си ми милата и добра дъщеря. И сега не забрави баща си.

- Какво казваш, татко? Как мога да те забравя. Ти си най- добрият татко на света.

- Айде сега, пък. Аз съм бил, най- добрият татко на света? Щом така думаш.

- Момиче- показа си сестрата главата пред вратата.- Хайде тръгвай! Че много се заговорихте! Докторите ще ми направят забележка, че съм те пуснала.

- Добре, сестра. Да си кажем довиждане с татко и тръгвам.- И скорошно оздравяване,татко! Чакаме те с леля Бенче.

Тя се приближи до него, допря устни до челото му и го целуна. Той също я целуна по челото и разроши косите и.

- И да слушаш, леля си Бенка! Нали ще ти става втора майка.

- Не  се шегувай, татко! Хайде, тръгвам. Утре пак ще дойда.

И тя тръгна към вратата. Вън я чакаше Албена.Надежда не очакваше да я види тук. Но Албена, реши да я изненада. Знаеше, че е тръгнала за болницата. Надежда махна са ръка и се усмихна.

- Лельо Бенче. Татко е много добре. Като, че ли не е боледувал. Беше в настроение, смееше се. Дори с мен се шегуваше, както винаги. Знаеш, че има голямо чувство за хумор. Затова много  го обичам.

- Такъв човек е за обичане, Наде. Аз също го уважавам много. Когато се сродим, живот и здраве, сигурна съм, че много ще се уважаваме.

- И аз така мисля. Аз и Пламен останахме  полусираци. Но да сте живи и здрави, ти и татко! Никога няма да ви оставим.

- Благодаря ти за хубавите думи, мила. Сигурна съм, че  ще е така.

- И вие да сте ми живи здравички, па ще вдигнем сватба. Е, няма  да е тежка, както се пее в песента. Ще бъде скромна. И после, каквото Господ е  рекъл.

- Ще се радвам. Отдавна чакам този момент.

-  И това ще стане. Да сме живи здрави. Нека да завършите и тогаз.

Не бързайте! Сватбата няма да ви се размине. И двамата сте сериозни и се обичате.

-Тъй да бъде! Моля те, хайде да тръгваме, че нали обещахме да се обадим на Пламен!

- Знам, знам. Целият ден е пред нас.

- Нямам  търпение да чуя Пламен.

- Нали тръгваме? – и те се качиха на асансьора. Слязоха на партера и излязоха навън.

- Не се притеснявай! Сега  ще извикаме едно такси и право у нас.

- А, ето го и него. Сякаш нас чака.

- Наде, хайде да отидем до него. Давай, давай!

- Шефе, ще ни закараш ли на “Освобождение”.

- А, бе, ние все още не сме свободни, но карай да върни- пошегува се шофьорът.- На кой номер?

- Номерът е ясен, но портфейла ми остана в приятелката- пошегува  се Албена.

- Аз пък забравих, кафето  ми остана в моята приятелка- продържи шегата младият човек.

- Теб, май съм те виждала някъде?

- Да, бе. Как не? Аз живея в Столипиново.

- Не ми приличаш да си от там!

- Шегичка, госпожо. Ведях, че вие се шегувате, пък реших и аз.

- Хайде. Качвайте се. Тръгваме. Варда!

- Тъй, както сме   подхванали тоя лаф, ще обършем май губите в асвалта?

- Ей, вие, бягайте от тук. Не виждате ли, че идва кола?

Мъжът и жената се отдръпнаха уплашено и забързаха към вратата на болницата.

- Ех, тия… Хората се промениха. И колата да мине през тях, няма да им пука. Не им са живее. Времето е много тежко. Няма работа. Парите не стигат. Сега само да крадеш и лъжеш и готово. Животецът ще ти бъде лек. Ще си вървиш и пееш. Какво  се е заоплаквал, ще кажете! Ами така си е.Сега са най- добре богатите, които си изкарват парите с нечестен труд. А бедните ще ровят по кофите, за да си търсят парченце хляб. Много се увеличиха клошарите. Всеки гледа да пребърка по- бързо, та  да се нахрани. Пък и някой имат дечица. Май много ви дотегнах. Спирам вече. Поне си казах, това, което мисля.

- Казвай, момче! Пък  дано ти мине болката. Сега, тя е болка на много хора. Монополите ни одраха кожата. Я виж- тока, водата , парното и какво ли не още.

- Госпожо, благодаря ви, че и вие мислите като мен. А пък  аз, като ви гледах, мислих, че сте от ония. Дори си виках на ум “Ако ме захване, тая, няма да си  намеря място.”

- Спокойно, момче. Всички се печем на един огън. А, ето, че пристигнахме. Колко струва?

- На вас 3 лева, за хубавия разговор.

- Ето, вземи 4, па се почерпи за наше здраве!

-Благодарно, госпожо. Ако ви трябва такси, ето тази визитка. Вземете я и се обадете. Винаги ще бъда на вашите   услуги. Пък и каква готива дъщеря имате!

- Тя не е моя. Но скоро ще ми стане снаха.

- Аха, такава ли  била работата? Снаха, значи! Хайде, чао за сега! Пък не забравяйте? Винаги съм на ваше разположение.

- Довиждане и на теб, момче. Ще те потърсим пак!

Албена махна с ръка. Двете с Надежда влязоха в блока  и се качиха в асансьора..

- Ето  го и нашия дванайсти етаж. Не виждам ако спре астансьора, какво ще правим.

- Малко трудничко, но дано не се случва често!

Албена щракна ключа и влязоха в антрето.

- Хайде, Наде! Да обядваме и ще пишем на Пламен. Чака го изненада. Може ли, аз да приготвя обяда?

- Може, Наде. ще ти покажа кое къде стои и бързо  ще се справиш.

- Тук всичко е като аптека и лесно  се намира . Има и от готовите супи. Ще направя супа и ще опържа картофи. Става ли?

- Ти измисли добро ядене. Аз не съм много по месото.

- Тогава, ако обичаш седни си и можеш да погледаш телевизия, а аз ще приготвя.

- Къде мога да намеря престилка?.

- Ей там. Виждаш ли я? Закачена е до мивката.

- Да, да. Стой си!

Надежда сложи престилката и започна да бели картофите. Не забрави да приготви и супата. Поне, на нея не и трябва много. След около половин час, яденото беше готово.

- Лельо Бени. Лельо Бени!-Албена леко похъркваше на дивана. Цяла нощ не беше спала и сега сънят   натежа на клепачите и.  В момента, когато Борислав и баба Райна седнаха до нея, гласът на Надежда я събуди.

- Их….и за миг поспря. Срещу нея стоеше бъдещата и снаха и тя не трябваше дори да я смъмри.

Надежда нареди масата. Първо супата, а до нея чинията с картофите. Не беше забравила да настържи сирене върху тях. Беше направила и салата с маруля, зелен лук и репички. По средата беше сложила по едно варено яйце. Беше се постарала да го нареже във вид на лотос.Салатата изглеждаше великолепно и подбуждаше апетита.

.- Е, хей. Пък и каква тертеплия си.! Такава беше майка ми.Всеки да посрещне. Всеки да нагости. Пък какви вкусни манджи готвеше! Пък как нареждаше масата! Като, че ли, тя те е родила!

- Какво съм направила?. Такова  е ежедневието у нас. Татко заради това най- много ме обича. Иска все да му е хубаво. “Като седна, казва, да ми е арно на душата. На красиво да  се нагледат очите ми”".

- И Пламен обича да му е наредена масата. А знаеш ли, че по- хубаво от мен я нарежда. Обича и интимните вечери на свещи. Понякога, сам си прави интимни вечери. Казва, че трябва да се научи за бъдещата си съпруга.

- Охоооооо. Това е интересно. Не го знаех. Дори не е споделял с мен.

- Той си е такъв. Също като баща си. Обича изненадите.

-Благодаря ти ,лельо Бенче, че сподели това с мен. Ще го имам предвид. Аз също обичам изненадите.- А сега ,аз ще разчистя масата   и ще  се обадим на Пламен. Искаш ли?

- Знаеш ли откога чакам да му се обадим?

- Хайде! Да отворим компютъра и готово!

- Ха. Той го няма в скайпа. Съжалявам. Ще го потърсим по- късно.

-  Може би е отишъл да обядва!

- Да, сигурно е така. До колкото знам, те имат трапезария и там се хранят.

- Имат. Той ми е писал за нея. Че била просторна. Студентите помагали при приготвянето на храната. Затова имало кухни от различни националности. Присъствала и нашата, българската. Пламен ми се похвали, че и той се включва при приготвяне на български ястия.

- То било интересно, лельо Бенче. Това не го знаех.

- Е. Сега вече го знаеш.

- Ние също имаме студентски стол, но аз си приготвям сама храната и си нося в университета.

- Браво на теб.

- Да. Така ще се науча сама да се справям в живота. Да мога да готвя и всичко останало.

- Рядко са момичетата като теб. Радвам се, че си такава умница.

- Ех, лельо Бени. Не ме засрамявай! Аз съм си такава, каквато са ме създали мама и татко.

- От добри родители, добра челяд.

- А най- вече, мама и татко много се обичаха и всичко правеха с голяма любов.

- Е, това прави любовта. Създава и гради добри хора.

- Съгласна съм с теб. И вие с чичо Борислав, лека му пръст, сте се обичали много. Затова Пламен е толкова добър.

- Така е. Там, където има хармония в семейството, там растат добри деца. Родителите са еталон на подражание.

- Радвам се, че Бог ни събра с Пламен. Да се надявам, че ще се съберем, пък и децата ни ще станат като нас.

- Ще се радвам да се съберете. Преди време сънувах, че чичо  ти Борислав ми се яви и ми каза, че първото внуче, ще бъде момиченце. Че преди години, аз имам един спонтанен аборт и беше момиченце. В съня си го видях, в Рая. Бях забравила, но той ми напомни. Сигурно, духът на това малко същество, ако има прераждане, ще се прероди в моето внуче.

- Слушала съм от старите хора, че душите на починалите деца, се прераждат наново на земята .

- И аз съм слушала. Дай Боже, то наново да се прероди! Пък много ще го обичам и като баба, вече, ще се грижа много за него.

- Радвам се, че така мислиш. Ако котка не ни мине път, ще се вземем с Пламен и ще се роди внучка. Нали така е казал чичо Борислав?

- Да, да. И той ще ни помага отгоре. Ще изпраща своята любов към всички, нас и нашето внуче, живот и здраве.

- Да стане така, както желаеш. Защото казват, че трябва да мислим само положително и за добро. Така, нашите мисли се сбъдват. Каквото помислиш, така става. Но трябва да го желаеш много.

- Много ми е приятно да слушам  такива неща. Обичам да чета такива книги, защото, те ми дават много знания.

- Ами, Пламен също се интересува от тези знания. Дори има доста книги. Разгледай библиотеката и ще ги видиш. Можеш да четеш колкото си искаш.

- Благодаря, лельо Бенче. Ще се възползвам!

- А сега, хайде пак да потърсим Пламен! Хайде, отвори скайпа!

- Ето, ето, той вече е на скайпа. Като ,че ли чака да му се обадим.

- Да отворим микрофона! Така ще се чуем с него!

-Добре. Ето, отварям го. – Пламене, здравей. Подготвили сме ти изненада.

- Здравей Пламене. Мама е.

- Майко, Надежда е у нас. По какъв повод?

- Ами, познай, де!

- Не, не мога да позная.

- Ами, тя временно ще живее у нас. Дори я настаних в твоята стая. Оставам ви да си  поговорите, тя ще ти обясни.

- Добре.

- До скоро, Пламене, аз ще отида да погледам телевиизя. Вие си говорете!

Албена излезе от стаята. Затвори вратата и седна на дивана. С дистанционното  пусна телевизора и загледа. Имаше интересно предаване ” За децата и взаимоотношенията им с родителите”. Бащата беше алкохолик и детето  израснало  в такава среда. То се връщал пият всяка вечер. Не работил. Шляел се с приятели по кръчмите.А когато се върнел в къщи, тормозил майка им, а него  го биел. Удрял му главата в стената. Дори, веднъж го хвърлил от хола в антрето. Детето получило стрес и от тогава станало  агресивно .” Ето защо, децата стават агресивни?- замисли се Албена. Агресията стана болест у децата и възрастните. А това дете, докъде ли щеше да стигне с тази агресия? Понякога даваха по телевизията случаи, когато дете убило родителите си- майка, баба и дори свои приятели. Пък в училищата колко убийства стават! До това  води  агресията. Тя е болест на слабите.” В този миг, джиесема звънна.

- Ало, кой е?

- Не  ме ли позна, Албена? Аз съм, Николай?

- Здравей. Имам гости  и не мога да разговарям много. Кажи, как я караш?

- Ами, работя. Напоследък имам много изяви. Пък знаеш, на мен се пада най- важното.

- Сигурно е така. Като имам  предвид професията ти.

- Ако някога имаш време, ела в София! Ще гледаш някое мое представление.

-Благодаря. Но засега нямам никаква възможност. Приятелката на сина ми ще бъде известно време у дома, защото баща и е в болницата с инсулт.

- О, горкото момиче!

- Да То си няма майка.

- Гледай я, пък може да ти стане снахичка.

- Така е. На там вървят нещата. Пламен си  знай , че тя ще бъде неговата  съпруга. Ето сега, пак са на скайпа.

- Това е добре, да си познаваш бъдещата снаха.

- Пък и тя е прекрасно момиче. Като, че ли не е от това време.

- Това е добре. Ти заслужаваш да имаш такава снаха.

-Кой не иска да има добра снаха? А мен, като че ли Господ ми я изпрати.

- А при мен, дано ми се падне добър зет. Когато питам моята дъщеря, няма ли си момче, тя ми отговаря: “Стига, бе, тате. Нека да завърша, пък тогава. Има там едно момче, което я ухажва, но тя се дистанцира от него.” Не ми е времето още, тате”- казва тя. Е, малко е своенравна. Пък има и гордост, защото е красавица. Прилича на майка си, лека и пръст. Гергана също   беше голяма красавица. Доста се заглеждаха по нея. Но тя си хареса мен и живяхме в мир и сговор.

- Но от добрите семейства, все някой си отива първи. И то, преди всичко много рано.

- Ох. Нека  да не говорим за това! Това е най- голямата ми болка. Да изгубиш човека, когото много обичаш.

- Знам. И аз го преживях. От добри семейства, добри деца. Сигурна съм, че и ти имаш добро дете. За нас, все още са деца. И цял живот ще си останат такива.

- Да. Сега е една млада фиданка, която напъпва и когато цъфне, все някой ден,ще даде плод и този плод, ще го изяде някой друг. Ти поне виждаш коя ще бъде, а аз нищо не знам и не мога да гадая. Мойта е малко потайна. Не обича да споделя. Дано не се сблъска с някой, който ще я вземе при себе си и ще я тормози. Има много такива сега. Пият и бият жените си.

- Николай, не мисли най- лошото. Твоята дъщеря, както чувствам е доста умна и въздържана. Не бърза. Това е една много хубава черта у нея. Затова, не  се притеснявай!

- Хайде, сега. Вече да приключим разговора, че както се заговорихме, виж, че е пламнал джиесема.!

- Да, Беше ми много приятно. Пак ще се чуем.

-  Приятна вечер, Албена.Как ти е галеното име?

- Бена. Може ли да ти казвам така?

- Разбира се. За мен ще е удоволствие, защото съм свикнала така да ми казват.

- Дочуване. И пак ще ти се обадя. Нали нямаш нищо против.

- Разбира се, че не. Дочуване, Николай.

Албена затвори джиесема и продължи да гледа телевизия.

- Лельо Бенче!- стресна я гласа на Надежда. Имаш много поздрави от Пламен.

- Ех, този Пламен! Нали го делим на две.

- За мен ли става въпрос.

- Ами, да. Той разделя любовта си на две.

- Да, така е.

- Нека да е все така. Че каквито синове и дъщери има.

- Хайде, че стана вече вечер и трябва да приготвяме вечерята.

- Аз ще я приготвя. Ти ако искаш само направи салата.

Надежда стана и тръгна към кухнята.

НА ДРУГАТА СУТРИН

- Наде, ще  те оставя сама. Ще отида до село и довечера ще се прибера. Няма  как.Трябва да отида до гробищата. Да запаля свещичка и да прелея за баба. Ти, нали ще отидеш в университета?

- Да, ама първо трябва да отида да видя татко. Сигурно вече  ме чака.

- Добре. Хайде, аз излизам, да не закъснея за автобуса. А ти закуси и тогава излизай! Аз ще си купя баничка по пътя.

- Добре, лельо Бени.

- До довечера, Наде.

Албена излезе и забърза към  спирката. Автобусът почти веднага дойде. Дори щеше да го изпусне. Тя махна с ръка и шофьорът спря. Благодари и седна в почти празният автобус. Беше ранна утрин и все още нямаше пътници. На автогарата потърси табелата, където пишеше името на селото. Автобусът пристигна и пътниците го напълниха. Пристигна в селото бързо, защото беше съвсем близо до града. Автобусът спря на средата на селото и тя подета от игривата игра на вятъра се понесе към къщата на баба си. Привидя и се,че баба Райна   седеше на пейката пред къщата. Разтърси глава. Навярно и се видя, защото много искаше да е така. Но животът си тече и нищо не остава вечно на земята. Отвори пътната врата, щракна ключа и влезе. Изкачи се по стълбището и влезе в къщата. Сложи водичка в едно шише, взе чантата , набра люляк от градината и тръгна към черквата. Трябваше да вземе свещички и тогава да отиде на гробищата.

Така измина целият ден. Прибра се от гробищата и се приготви  за Пловдив. След половин час, автобусът тръгваше от село. Нарами чантата. Заключи вратата на къщата и заслиза по стълбите. Прекоси градината. Розови и сини зюмбюли, червени и жълти лалета поклащаха главици за сбогом. Те живееха и умираха със своето време. Те ухаеха на пролет и се радваха, че са живи, че живеят.” Довиждане, милички. Аз пак ще дойда.

Чакайте ме! До утре, живот и здраве”. И тя забърза към спирката. Отдалече зърна автобуса. Оставаше още малко време. Качи, когато шофьорът се приготвяше са тръгне. Влезе, плати си билета и се усмихна. Нещо в нея напираше. Чувстваше, че я чака някаква изненада в къщи.

Пристигна си в сумрак. Звънна на звънеца и я посрещна усмихнатото лице на Надежада.

- Ей, Наде. Има ли нещо ново?

- Двойна радост, лельо Бене. Татко утре ще го изписват, защото докторите казват, че няма инфаркт. А е преживял някакъв нервен стрес. По- скоро се е уплашил от нещо.

- Радвам се за него.

- И аз. Знам, че преди да се случи това, той се стресна на сън и започна да вика. Отвори очи и тогава му стана много лошо.

.- Това е много добре. Защото, като се прибере в къщи, ще се успокои.

- А сега, чуй каква новина ще ти съобщя. Утре си идва Пламен. Дали му отпуск, тъй като изкарал отличен успех на изпитите.

-Браво на моето момче! Няма  да посрами майка си. Хайде да му се обадим по скайпа. Искам да го чуя!

- Добре. Ето компютъра. Само да го отворя!

- Хайде. Готово. Ето и той е на скайпа. Само нас е чакал.

- Пламене. Как си, моето момче? Кога ще тръгваш.

-Утре рано сутринта, от летището. Ще се прибера в България в 14часа. Няма да ме чакате. Ще хвана автобуса за Пловдив. А те са често. На всеки час. Най- късно в 17 часа съм в Пловдив.

- Добре моето момче. Искаш ли да чуеш Надето?

- Дай ми я! – Наде, обичам те, миличко. Утре ще те разцелувам.

Чакай ме!

- Добре, Пламка. И аз много те обичам и ще чакам час по- скоро да дойдеш. Хайде, чао засега и приятно  пътуване!

Надето затвори компютъра и седнаха да вечерят. Докато е нямаше Албена, тя беше приготвила печени кюфтета и салата от картофи с лук и майонеза.

- Много е вкусно, Наде. Мерси и за тази изненада. Няма грешка в теб. Радвам се.

Обядваха и Надето се прибра в стаята. На сутринта стана рано. Отвори тихичко вратата и влезе в хола. Албена също беше станала.

- Хайде да закусим и всеки по работата си!

Беше направила спагети. На масата имаше две чаши за кафе. Тя отиде  до кухнята и се върна с кафениче в ръка. Мирисът на кафето изпълни стаята. Двете закусиха на фона  на сутришната музика. Албена беше пуснала телевизора и се чуваше лека, приятна  мелодия, която галеше ушите. Стана, загаси го и тръгна към антрето.

- Довиждане, Наде. Вземи тези парички! Нали ще трябва да повикаш такси, за да докараш баща си? Пък и да имаш малко дребни.

- Довиждане и на теб. Ще отида да взема татко от болницата и ще се прибера. До сега ти гостувах, за което ти благодаря, а сега трябва  да се върна в къщи.От угре пак на лекции в университета.

- Добре, миличка. Днес си пристига и Пламен. Като се прибере, ще ти се обадя. Той ще се изненада, че те няма в къщи.

- Кажи му, че татко вече са го изписали от болницата и съм се прибрала. А щом ми се обадиш, веднага ще дойда.

- Хайде, аз тръгвам, до довечера.- и тя тръгна към  антрето и щракна ключа. – Наде, ела заключи, че нали знаеш?…

- Идвам лельо Бени. Ти тръгвай!

Албена излезе, а Надето заключи вратата и наново си пусна музика. Облече се.Гримира се, затвори телевизора и тръгна. Трябваше да отиде до тях. След това да отиде да вземе баща си от болница. “Милият татко! Това ли трябваше да му се случи! За него е голям стрес. Вече трябва  да сме много внимателни.

А аз трябва да се грижа за  него. Няма кой друг.” В апартамента влезе за бързо. Взе някой дрехи за баща си  и извика такси. Таксито пристигна бързо. Качи се и потеглиха.

- За Окръжна болница, моля!

- Добре госпожице.

Градът беше оживял. Хора и коли бързаха за някъде. Сърцето заигра в гърдите и. И то чувстваше промяната, която ставаше в нея. Сега баща и, а довечера ще си дойде Пламен. Двама любими човека, се връщаха, за да и се доверят. Баща и и грижите около него, Пламен, да докаже своята любов. Откога чакаше срещата с него. Тя си представи, как ще го посрещне, ще се хвърли на вратата му и ще го целуне, за да му каже “обичам те”. Таксито спря в двора на болницата. Надежда плати и слезе. Влезе през вратата и се насочи към асансьора. Сърцето и биеше силно. Баща и вече я чакаше. Тя показа главата си през вратата на кардиологичното отделение и видя сестрата, която преди това и помогна  да го види.

- Сестра, моля ви. Днес, баща ми  го изписват. Може ли  да му да дадете дрехите и кажете, че го чакам!

- Ей, момиче. Важното е, че баща ти не е получил инфаркт. А сега изчакай, ще ти го доведа, когато е готов.

- Искам да говоря и с лекуващият му лекар, да ми изясни състоянието му, от какво ще има нужда .

- Добре. Ела с мен до лекарската стая и ще те представя на доктора. Хайде, не  си притеснявай!

- Да. Идвам.

Те тръгнаха по коридора и спряха пред лекарския сабинет.

- Доктор Петров. Момичето иска да разговаря с вас.

- Да влезе. – Кажи сега, какво те притеснява.

- За баща ми. Днес ще го изписвате.

- А да, този, който мислехме, че е инфаркт, а то какво излезе.

- Да. Моля да ми обясните,от какво ще има нужда? Трябва ли да му се дават някакви лекарства?

- За сега му е нужно спокойствие. От лекарства няма нужда. Той е здрав, физически. Ние му направихме пълни изследвания. Мина през скенер и не открихме нищо съществено.

- Радвам се, докторе.Тук съм приготвила едно малко подаръче за вас. Да сте жив и здрав, да помагате на повече хора.

- Нямаше защо. Но все пак благодаря. А вие  да се грижите за него!

-Защо не дойде и майка  ви?

- Няма я, докторе. Тя почина отдавна и сме само двамата с татко.

- Тогава, грижите остават за  нас. Та, аз до сега се грижа за него. Замествам майка си. Аз съм единствената дъщеря и няма кой друг.

- Е, значи сте  оправно момиче. Знам ги , аз днешните момичета. Мамини дечица. Само скитат по барове и дискотеки.

- Е, мен не ми харесват тези неща.

- Браво ! А сега тръгвайте, че сигурно баща ви чака!

- Довиждане. И ви желая лек и ползотворен ден.

- Благодаря ви, момиче. Довиждане и на  вас.

Надежда излезе от лекарския кабинет и сестрата я чакаше  в салона.

-  Много сте мила, сестро. Ето, това малко подаръче е за вас. Бях намислила да ви го дам, защото още тогава ми помогнахте да видя баща си. Добре, че сте на смяна.

- Аз също съм майка и моята дъщеря остана без баща.

- Аз пък без майка.

- Знам какво е да си без родител.

- Да, тежко и трудно.

- Хайде сега да вървим, че баща ти е готов и те чака.

- Благодаря още веднъж!

- Няма защо. Това ми е работата. Да помагам и да се грижа за болните. Затова съм учила.

- Много ми харесвате. Имам едно предложение. Може ли, някой ден да ни дойдете на гости. Пък можем и да се запознаем с вашата дъщеря. Дайте едно листче да напиша вашият телефон, ще ви дам и моят.

- Изчакай малко да отида до манипулацонната да взема листче!

И тя забърза. Върна не с две листчета в ръка.

- Ето, вземи, това е моят джиесем. Можеш винаги да ме намериш на него!

- Благодаря. А сега ще запиша моят. Може ли да влезем в стаята при татко и там да го напиша?

- Разбира се. Тук няма къде да поставиш листчето, за до го напишеш. Хайде!

Те влязоха и там ги посрещна усмихнатото лице на баща и.

- Хайде, тате! Знаеш ли откога те чакам!

- Извини ме, татко. Ходих до лекуващият ти лекар, за да ми каже какво трябва да правим, след като те изписва.

- Добре, Добре. Знам. На мен също не ме е ясно.

- Хайде да тръгваме и в къщи ще си поговорим. А сестрата я каня да ни  дойде на гости. Пък имала и дъщеря. Можем да станем с нея приятелки.

- Добре. Щом си я поканила, ще ни бъде скъпа гостенка.

- Благодаря ви. В най- скоро време ще отделя малко време, за да ви дойда на гости.

- Довиждане, сестра. Как е вашето име?

- Мария. Мария се казвам.

- Благодаря ви, Мария. Много сте внимателна.

- Задължена съм да съм такава.

- Хайде. Довиждане и до  нови срещи!

Надежда хвана под ръка баща си и дамата се запътиха към асансьора. Излязоха през сградата и потърсиха такси.

- А, ето го. Същото, с което дойдох. Като, че сме се наговорили.

Тя се приближи до таксито и помоли шофьора да  ги закара.

- Вие вече знаете, къде. Ето  баща ми го изписаха.- Хайде да тръгваме!

- Качвайте се!  Аз постоянно идвам тук. Тук почина моята жена и ми напомня за  нея.

– Ох и на вас ли се е случило същото нещастие?

- Ние преди години също останахме сами. Но хайде, да не говорим за това. Ние сме живи и трябва да живеем. Така ни е писано.

- Тръгваме.

Шофьорът натисна скоростите и колата потегли. През цялото време никой не проговори.

- Вече стигнахме.

- Ето ви паричките. Беше ни много приятно. Имаме еднаква участ.

- Довиждане. Може пак да се срещнем.

- Ето, вземете тази визитка! Винаги можете да ме потърсите!

- Благодаря.   Лек и ползотворен ден.

Надежда и баща и влязоха през вратата на блока и се качиха на

асансьора. Живееха на третия етаж

- Ето ни най- сетне у дома.

- Да, дъще. Радвам се.

- Как няма да се радваш? Ние и двамата се радваме, защото  ти няма нищо.

-А сега да обядваме и искам да си почина!

- Добре, татко. Ще приготвя  обяда и ще си легнеш.

Джиесема прекъсна разговора.

- Ало. Ти ли си лельо Бенче? Татко вече си е в къщи.

- Затова ти звъня. Да разбера, дали се е прибрал. Вече съм спокойна, пък и ти.

- Как е? Добре ли е?

- Все едно, че нищо му няма.. Весел е, както винаги. Има настроение.

- Браво на него. Прати му поздрави от мен и кажи, че скоро ще дойда да го видя.

- Ще му кажа. А сега вече ще чакаме Пламен.

- Той още не е пристигнал в София. Когато си дойде, веднага ще ти се обадя.

- Вярвам, че и той ще ми  се обади. А ето някой звъни по джиесема.

- Да. Пламен е.

- Аз затварям, а ти ми се обади, да знам какво е казал!

-Добре. Не  се притеснявай! Ще ти се обадя.- Ало, Пламене. Как пътуваш?

- Още не съм пристигнал. Ще ти се обадя по- късно. Сега ми е много трудно. Току що слязох от самолета.

- Добре. Ще чакам с нетърпение да си дойдеш. Да те прегърна, да те целуна. За сега, чао.

Надежда затвори джиесема и принесе яденето от кухнята. Сервира масата и седна. Обядваха и баща и отиде до спалнята .Тя остана сама с мислите си. Беше много щастлива. Пламен идваше. Колко много го обича.А и той доказва любовта си към нея. Само не знаеше, за колко време ще остане. Може да отидат до Бачковския манастир, да запалят свещи за здраве и успехи в учението на двамата. Само да дойде. Вече не издържаше. Сърцето и биеше лудо пред мисълта, че ще бъдат заедно. Дълго време не бяха се виждали.

Времето беше  .напредваше . Наближаваше часът на  идването.Още малко и той ще бъде тук. Трябва  да издържи.  Звънът на джиесема наруши тишината в стаята.

- Ало. Аз съм миличко. Вече кацнахме и в момента отивам към автогарата, за  да хвана автобуса за Пловдив.

- Радвам се. Нямам търпение да  те видя.

- И аз. Но първо ще отида да си оставя багажа в къщи и да видя мама. След това бегом, право при теб.

- Когато пристигнеш тук, моля те, обади ми се!

- Знаеш, че ще ти се обадя. За сега чао.

- Чакам те, мили. И тя затвори апарата.

Времето напредваше и Надежа остана в очакване. Някой наново звънна. Не познаваше този номер. Обади се женски глас.

- Ало, не ме ли позна? Аз съм Мария, медицинската сестра. Реших да се обадя, за да  разбера, как е баща ти.

- Ти ли си, била? Изненада ме.

- Нали бяхме се разбрали, някой ден да ти се обадя. А ако позволите, бих дошла да ви видя.

- Защо не. Аз самата те поканих.

- Тогава, кога ще бъде удобно?

- Последните няколко дни няма да е възможно. Ще имам гост и трябва  да обърна внимание на него.

- Добре тогава. Нека да бъде, когато ти ми се обадиш и ако не съм на смяна, ще дойда.

- Така се уговаряме. За сега довиждане и ще  ти се обадя.

Надежда погледна стенния часовник. Той отброи 6 последователни удара. ” Да, наближава  да си дойде”. Пусна си музика от телевизора и зачака. Не я свърташе на едно място. Сърцето и играеше лудо под звуците на музиката и отброяваше удър след удър. Идеше и да скочи и да побегне към тях.  Пламен още не беше си дошъл. Обеща, че като пристигне, веднага ще и се обади.

Стана 19 часа, а той все още не беше и се обадил. Нещо я сви под лъжичката. Зави и се свят и за малко да падне  на земята. Не знаеше какво да мисли. И в този момент, джиесема звънна.

- Ало- беше гласът на Албена.- Не знам как да ти го кажа, Наденце. Автобусът, с който е тръгнал Пламен е катастрофирал близо до Костенец. Няма жертви, но Пламен,благодаря на Бога е леко ранен.Успял е да излезе през прозореца. Малкият дявол, миличка. Добре ни е момченцето. В момента явно е във стрес. Когато се върне, ще му леем куршум. Може да е малко, но това, което е станало пред  него е голямо.

- Миличкият ми,той. Като, че ли нещо чрез сетивата ми подсказа, че има някаква ситуация. Сви ме под

лъжичката. Явно, в момента на катастрофата. Зави ми се свят и щях да падна на земята. Добре, че се хванах за  дивана и веднага легнах. А то, какво било?

- Яка връзка имате с него. На мен също ми прилоша и в главата ми заудря чук, който щеше да я разбие. И в този момент ми се обадиха,че е станала катастрофа, а после Пламен продължи. Каза ми да не се притеснявам, защото всичко е вече минало и връщане назад няма. Има съвсем малки  рана и на коляното и на челото. Били леки

Порязвания  от стъклото.

- Ох. Много се притесних лельо Бени. Докато не го видя, няма да съм спокойна.

- А, успокой се! Ще ни го докарат чак до нас.

- И веднага да ми се обадиш. Не е ли по- добре да дойда до вас, та двете  до го посрещнем?

- Както решиш. Но обещай, че  няма да плачеш пред  него!

- Обещавам. Хайде, ще  се кача на такси, за да дойда по- бързо – и тя извика такси.

Таксито пристигна бързо и се качи.

- Къде  да карам?- обърна се към нея шофьора.

-  Към ж.к “Тракия”. Ще ви покажа къде да спрем.

Потеглиха. Спряха пред блока, който му показа Надежда. Плати и слезе. Звънна на звънеца пред входа на блока. От прозореца на терасата се показа Албена и погледна надолу.

- Ей сега идвам, Наде- прозвуча гласа на Албена  като ехо.

- Ето ме и мен, Наде. Чака те изненада в къщи.

- Добре, лельо Бенче. Хайде, да изчакаме Пламен.

Те се качиха на асансьора и спряха пред вратата  на апартамента. Вътре се чуваше лека музика. Албена отвори вратата и от нея се показа Пламен. С лепенка на челото. Надежда се приближи,  нежно го прегърна и целуна.

- Трябва да съм по- внимателна, за да не ти направя нещо.

-Не се притеснявай, миличко. Виждаш, че ми няма нищо. Съвсем леко е.

- Добре миличък. Видях те и ще те оставя да си починеш. Сега имаш нужда. Ще си тръгна, а и утре е ден.

- Добре миличка. Може бе така е по- добре, макар, че исках днес да бъдем заедно.

- Е . И това ще стане. За сега чао и утре  ще ти се обадя.

- Добре, довечера ще си пишем  по скайпа. Става ли? Знаеш ли, колко неща имам да ти разказвам.

- След вечеря ще ти пиша и ще си поговорим по микрофона. Сега вече тръгвам, че татко ме чака. Обадих му се, че  ще се прибера.Той знае  какво ти си е случило. Чао, чао- и тя тръгна към вратата.

Албена я изпрати до асансьора. Надежда слезе и се  забърза към спирката. Автобусът дойде бързо и тя се качи.  Чу се гласът и:

- Татко, прибирам се.

- Бързо, дъще. Ела, ела да видиш. По телевизията дават за катастрофата по новините. Казаха, че нямало загинали.

- Да. Поне видях Пламен. Само е с лепенка на челото. Разминал се с две леки рани, на крака и челото.

- Радвам се,  миличката ми дъщеричка. Бог му е помогнал. Не виждам, ако беше му се случило най- лошото.

- Мълчи, татко, моля те! Не искам и да си мисля. Защото ако си помисля, пак ще ми прилошее.

-Защо думаш така?

- Защото преди да ми каже леля Бени какво е станало, прилоша ми и ми се зави свят. Това е било в момента, когато е   станала катастрофата.

- Понякога се случват такива невероятни неща, че да не повярваш. Но такъв е животът. Писалката е неписала, че Пламен има още живот. Затова е останал жив.

- Да. Поуспокоих се, като го видях жив и здрав. Той може би е в стрес и си тръгнах, защото има нужда да си почине.

- Правилно си постъпила. Умничка си ми ти. Знам, колко ти си е искало да бъдете заедно, но разумът в теб е надделял.

- Татко, приготвила съм вечерята. Хайде да вечеряме, защото му обещах, че ще се чуем по скайпа!

- Добре, дъще. Хайде, донеси я и ще вечеряме.

Надежда се запъти към кухнята и сервира на масата печено пилешко и зелена салата. Не беше забравила и пържени картофи. Вечеряха и баща и тръгна към спалнята. Надежда прибра посудата. Подреди масата и изми чиниите. Не обичаше да гледа мръсни чинии  на мивката. Въздъхна си и тръгна към нейната стая. Изведнъж се сети, че беше забравила хавлиената си кърпа в дома  на Пламен. ” Нищо, сега ще му пиша и ще го помоли  да я  сложи в торбичка и утре след лекциите,ще отида да си я взема.” Влезе в стаята и отвори лаптопа. Пламен беше в скайпа. Натисна сигнала на видиокамерата и Пламен се показа. Усмивка грееше  на лицето му.

- Миличък. Как си?

- Не се притеснявай за мен. Аз съм добре. Все едно, че нищо не е било.

- Радвам се и вече съм спокойна. Нека тази вечер да си починеш, пък утре ще си говорим повече. Става ли?

- Щом казваш. Така да бъде.

- Целувам  те, миличък. Желая ти лека и спокойна нощ.

- И на теб. Лека.

Надежда затвори лаптопа. Облече нощницата и си легна. Заспа много трудно. Сънува странен сън. Катастрофата и че Пламен вече го няма. Получил е тежка травма в главата и останал на място. Той лети над нея  и я гледа отгоре. Усмихва и се.

- Смърт няма ,мила. Виждаш, аз съм жив.

Тя се стресна.  Седна на леглото и се заоглежда. В стаята властваше тишината и само тракането на стенния часовник в хола подсказваше, че всичко беше само сън. Наново си легна и заспа. Събуди се рано. Главата и силно я болеше.  Стана, пийна аспирин и се запъти към кухнята. Сложи кафе и от готовото тесто направи мекици. Двамата с баща и много ги обичаха.

- Леко открехна вратата на спалнята, където спеше баща и  тихичко викна.

- Татко, татко, буден ли си. Направила съм кафе и закуска, и ако искаш, ела да закусим!

- Баща и се прозя. Вдигна  нагоре ръце и се протегна.

- Ставам, миличко. Ставам. Изчакай ме!

Двамата закусиха и тя се приготви за лекции.

- Довиждане, татко. Аз тръгвам. Ако има нещо, обаждай се!

- За мен не се притеснявай! Аз съм добре. Здрав съм като чук.

“Милият ми татко. И да му има нещо, никога не  се оплаква. Все с това чувство за хумор”-замисли се Надежда. Толкова много го обичаше. Само, той и остана. Как да не го обича, щом като беше толкова добър и грижовен баща. Самичък я  гледа, след смъртта  на майка и. И я  учи  на добро. За нея, личният пример беше едно от големите неща, за правилното възпитание на децата. Такава ще бъде и тя, за да отгледа добри деца.

Преди да тръгне, звънна на Пламен. Като се увери, че е добре, излезе ог къщи и тръгна към университета. Там пристигна в последният момент. На входа  на аулата се сблъскаха с професора. Извини се и влезе. Седна и се замисли. За малко да изгуби Пламен. Съдбта беше благосклонна към него. Остана жив, дори и нямаше никаква травма. “Боже, благодаря ти, че ми го остави жив!” Не виждаше, как щеше да живее без него. А леля и  Бени! Просто, голям късмет. Но нали Пламен е жив. Нека да не мисли повече за това. Нечий грас я извади от размисъл. Беше гласът на професора:

- Госпожице, може ли да повторите думите ми?

Надежда се стресна.

- В момента не съм в състояние. Случи се нещо лошо, което все още не ми дава мира.

- Няма да ви разпитам. Моля, влезте в час!

- Аз съм в час, професоре.

- Млада госпожице. Нямах предвид това, а че мисълта ви беше някъде другаде. А вие сте отлична студентка и   трябва винаги да отговаряте на въпросите, които ви се задават.

- Да, професоре.  Виновна съм.

- Това ми харесва у вас. Че сте искрена и ви желая да останете и в живота такава.

- Благодаря. Ще се постарая.

- А сега слушайте и помнете! Не всяко нещо, което преподавам, можете да прочетете от учебника. Затова са лекциите.

Надежда  замъча и се заслуша. Този ден, беше един мъчителен ден за нея. В главата и непрекъснато се въртеше катастрофата на Пламен. Очите и се навлажниха. Преглътна няколко пъти и се усмихна ” Но нали, той е жив и пак ще бъдат заедно”. Излезе от университета и забърза за вкъщи.  Баща и беше се излегнал в хола

на дивана и гледаше някакъв филм по телевизията.

Тя се събу и съблече, и влезе тихичко.

- Татко, аз съм. Не се притеснявай. Обядва ли?

- Да, дъще. Не се притеснявай за мен!

- И аз ще хапна нещо, каквото има в хладилника и ще си почина. Довечера ще пиша на Пламен. Не искам да го притеснявам тия няколко дни. Нека да си почини и да излезе  от стреса. Леля Бенче каза, че ще отидат да му леят куршум.

- Добре, милата ми. Отиди си почини!

- Да, татко. Отивам. А ти си почивай, за да се възстановиш по- бързо, че работа  те чака. Хайде, до довечера.

И тя тръгна към нейната стая. Сънува интересен сън. Някаква млада жена, облечена в ефирни дрехи до земята се приближи до нея. Сложи ръка върху главата  й и каза:

- Те ще станеш голям човек. Ще управляваш много хора. Всички ще те обичат, заради твоята доброта и професионализъм.

Жената изчезна, както беше се появила. Надежда се събуди и затича към баща си:

- Татко, татко, чакай да ти кажа. Сънувах интересен сън. И тя разказа съня.

- Явила ти се е Света Богородица, за да ти предскаже бъдещето.

- Така ли? Но не ми каза нищо за Пламен.

- Наде. Ти все за него мислиш?

- Как да не мисля. Толкова много го обичам.

- Не искам да те отчайвам, но стават много неща по света. Представи си, че залюби друго момиче.

- Не говори така, татко! Причиняваш ми мъка.

- Трябва да бъдеш подготвена за всичко. Защото, после ако се променят нещата, щ е отхлабиш силите, ще паднеш духом и ето ти болестта. Болестите идват от промените и стресовете в живота.

- Може би си прав. Човек винаги трябва да е буден.И когато дойде нещо лошо в живота, трябва  да е готов да го посрещне и да има воля, и сили.

- Ето, това е моята дъщеря. Помъдряла, а още е толкова млада.

-  Татко,недей! Така ме надценяваш!

- Не те надценявам. Това е самата истина.

- Тогава, много ти благодаря да хубавите думи. А сега отивам да се обадя на Пламен. Искам да знам как се чувства.

- Тичай, тичай! Ех, любов, любов. Имаше една такава песен.

- Нека нашата любов да бъде до края на живота ни! Никога да не гасне!

- Амин, дай Боже. Нали така се казва!

- Чул те Господ, татко! А сега да бягам.

И тя се затича към стаята си. Веднага отвори лаптопа и видя, че Пламен беше на скайпа. Навярно, вече я чакаше.

- Миличък, вече съм тук. Как си?

- Добре съм. Днес ходихме с майка, да ми леят куршум. Знаеш ли какво се появи?

- Казва, казвай!

- Ами, автобуса и аз.

- Така ли? Значи, ти е показало катастрофата и че имаш стрес от нея.

- Така излиза. Но  вече  излезе от мене.

- Ох, миличкият ми. Целувам те и когато се почувстваш по- бодър, ще се видим.

- Добре. Чакам с нетърпение този момент.

- Ще стане. Нали се чуваме по скайпа. Все едно, че сме заедно.

- Утре, преди лекциите ще мина да пийнем по едно кафе. Става ли?

- Как да не става. И още как? Ще  те чакам.

- А сега си почивай, утре сутринта ще се видим!

- Съгласен, господин началник!

- Какъв началник съм ти аз?

- Малка шегичка. Ти да не се разсърди?

- Какво говориш, миличък? Как да ти се сърдя на чувството  за хумор?

- Благодаря ти, че ме разбра.

- А сега, отивай да си почиваш. До утре- и тя затвори лаптопа.

Върна се наново в хола при баща си.Даваха интересен филм по телевизията. За едно момиче, което

е влюбено в мъж, по- голям от нея, който е женен.   Но тя скриваше любовта си към него, защото, той имаше прекрасно семейство- жена и две деца, които много се обичаха.

- Татко. Тази нейна любов е невъзможна. Тя трябва да превъзмогне чувствата си, в името на доброто. Няма право да разваля такова семейство.

- Да, Наденце. Така може да разсъждава само един умен и порядъчен човек. Човек, с достойнство и правдивост. Наново се уверявам, каква дъщеря съм създал и отгледал. Един морален човек.

- Благодаря ни, татко. Това са мои съждения. Така виждам нещата. А в университета имаме една доцентка, която е разведена и ходи с професора от другата катедра. Той е американец и е женен. Неговата съпруга е българка. Нямат деца. Но казват, че на времето, тя е направила спонтанен аборт и вече не е успяла да забременее. А този професор, възмущавам се от постъпката му. Демонстрира пред всички, връзката си с доцентката. Навсякъде са заедно. Дори за Нова година ходил с нея в Гърция и оставил добрата  си съпруга сама. А, тя горката, не знам как се чувства. Знае цялата истина. И как го търпи! Ето, това е човек без морал. Язък, че е професор! А може би, американците така виждат живота? Имат жена и любовница. Но защо повечето време е с любовницата си, сякаш няма жена? Не се срамува дори от студентите си. Какъв пример им дава? Но нека да не го обсъждам! Всеки отговаря за себе си. Не мисли ли,че ще остарее и ще легне в ръцете на жена си?

- Моята моралиска. Моята мила дъщеричка. За кого се е загрижила?

- Така мисля, аз. Това са моите принципи. Благодаря на мама, лека и пръст и на теб, че сте ме родили да бъда такава. Родителите са еталон на подражание. Вие с мама бяхте прекрасно морално семейство. Много се обичахте и аз съм ви наследила.

- Нека да не говорим за това, защото ми става много болно!

- Добре, татко. Спирам. Не искам да гледам повече филма, защото кръвта ми кипи. Ще отида да си почета, че утре имам тежък ден. Много часове. Пък сутринта ще  се отбия до Пламен. Обещах му.

- Хайде, дъще. Лека нощ.

- Лека и на теб, татко.

Надежда целува баща си по челото и се запъти към стаята си.Извади от чантата си тетрадка и химикал, и в този момент и дойде на ум да напише едно стихче. Отдавна и се въртеше в главата,  тази мисъл. Обичаше стихове,   пък защо да не се опита да напише това, което в момента беше в главата и. И думите започнаха сами да се леят. Учуди се на себе си за това, което до сега не беше подозирала. Та, тя може да пише стихове. Преди време, случайно беше разровила някой книги от библиотеката и намери нещо интересно. Това я изненада. В една от книгите, имаше тетрадка и в нея стихове. Майка и никога не беше споделила, че може да пише. Тя я взе и я прибра в гардероба си.Сега се сети за нея. Стана, отвори гардероба  и извади тетрадката със стиховете. Зачете. Бяха великолепни. Поне разбираше от хубави стихове. А те наистина бяха изпълнени с много емоция и

любов. Беше започнала като ученичка да пише. Бяха отбелязани годините. Имаше и като студентка. И всичко беше свършило до тук. Имаше едно последно стихотворение, малко преди  нейният край. Тя  пишеше за живота и смъртта. Сякаш беше предчувствала, какво ще се случи. Очите на Надежда  се навлажниха. Нещо я парна по бузата. Беше една едра сълза, която се стече надолу и   капна върху тетрадката. Имаше чувство, че майка и беше до нея. Сякаш я прегръщаше и я целуваше по бузата, галеше я по главата за лека нощ. Почувства някакво докосване, като лек бриз, до бузата. Сякаш две очи я наблюдаваха.” Мамо, мила мамо. Имам една идея. Ще ти издам стиховете. Навярно ще се радваш отгоре и ще  се гордееш с твоята дъщеря. Знай, че тя никога няма да  те разочарова. Не се притеснявай за мен. Аз съм добре и ще се старая да съм добра дъщеря. Обичам те, мамо. Мисля, че аз ще продължа това, което си започнала.  Чувствам, че и аз ще започна да пиша стихове.

Тя разгърна тетрадката и написа няколко реда. Виж ти! Наистина. Тя може да пише . До сега не знаеш нищо за себе си.Ето защо, човек трябва непрекъснато да се наблюдава. Така можеше да  научи много неща за себе си, пък и за другите. Някъде беше чела, че човек трябва да се самонаблюдава, да се опознава непрекъснато. По този начин, ще научи много нови неща. Самоконтрол и самодисциплина е това, което прави човека силен и волеви. Опознай себе си! Това е един висш принцип, който йогите проповядват. Тази вечер, нещо я подтикваше към размисъл. Дали наистина майка и е при нея и и помага да разбере тия истини. Дали ,тя не и дава насоченост  на мисълта? Благодаря ти, мамо! Искам вече да си лягам, че доста се уморих. Целувам те, мамо, както ти ме целуваше! Сега си лягам. Сама си казвам, лека нощ, Наде. И тя се мушна под одеялото и заспа. Сутринта се събуди рано. Приготви кафе и юфка, и покани баща си. Този път, тя не пи кафе, защото щяха да пият с Пламен. Само закуси. Раздига масата. Приготви се и тръгна.

- Довиждане, татко. След лекциите ще се прибера веднага. Приготвила съм ти обяд. Хапни, не ме чакай! Днес имаме много часове и ще се прибера по- късно.

Тя тръгна и баща и остана сам. Реши да се обади на  Мишо. Отдавна не бяха се чували. Мишо беше неговият  най- добър приятел. Познаваха се още от гимназията. Никога не бяха се обиждали. Помагаха си много. Когато беше   в болницата, всеки ден идваше при него и му носеше плодове. Когато бяха двамата, разговораха  на дълго и на широко. Спомняха си ученическите години.  Разказваха си случки от войнишкия живот. Пък Мишо, беше авджия.Толкова много случки разказваше от авджийския си живот. Някой смешни, други тъжни. Пък имаше дар слово. Така умееше да разказва, че те принасяше в мястото на случката. Да го слушаш в захлас. Затова реши да му се обади. Чувстваше някаква пустота в душата си. Имаше нужда от някой, с който да си поговори. Набра номера му на телофона и звънна. Отсреща се чу плътен, мъжки глас:

- Кой е?

- Не ме  ли позна, стари мой приятелю?

- Нещо телефона не ми е в ред. Много пращи. А, ти ли си бил, Пано?

- Ей, най- сетне! Ами кой да бъде? Аз съм Панайот Янков, мое величество, човека.

- Все такъв си бил и такъв ще ки останеш. Няма да те напусне чувството за хумор.

- Да бе, да бе. А ти пък да го нямаш? Дори ти е в излишък.

- Каня те на сутришна водка.

- Ти пък да не се шегуваш? Толкоз рано на водка.

- Не бе, не бе. На сутришно каймаклия кафе. Пък ще си пием и водичката.

- Това е нещо. Знаеш, че си обичам кафенцето. Пък с повече каймак, няма да е зле.

- Ей, не знаеш какво да отговориш! Тогава идвай! Ако път имаш някаква работа…

- Нямам никаква работа. Ще дойда, как да не дойда, като така любезно ме каниш.

- Че, аз кога не съм бил любезен?

- Да, да. Съгласен, господин началник.

- Е стига с  тия шеги! Че виж, слънцето е вече високо.Тръгвам де. Нека да се облека и ще тръгна.

- Да не те чакам с часове?

- Та, аз съм на една крачка от вас. Дори не гоня автобус.

- Хайде,  хайде, тръгвай, че вече гърлото ми засъхна. Трябва да го смажа с малко кафенце.

-Чакай ме след 5 минути. У вас съм.

Панайот затвори телефона и зачака. Не минаха и повече от 5 минути и на външната врата се звъна.

Той стана . Беше Мишо. Отвори и Мишо влезе вътре.

- Ей, мама мостара. Точен си като изсрел в целта.

- Знаеш, че винаги съм бил точен. Ти заслужаваш приятелю. Та ти си толкова точен във всичко, че се срамувам, да обещая и да не бъда точен.

- Ей, ей. Стига ме ласкай! Ще се възгордея  и ще пусна криле.

- А къде ще летиш.

- Ще литна ей, там на върха на Родопа планина и ще викна с пълен глас: “Хорааааааааа, мили хора. Чуйте един пастир, който е загубил стадото си. Елате при мен, да го потърсим. Пък от тук се вижда цяла България. Нашата майка мила. Колко е красива. Нямате си представа. По- хубава  страна от България няма.С нейните тучни морави, с нейните буки зелени, с нейните сенки дебели и красивите българки.

- Чакай, чакай, Пано! Та ти си бил много поетичен!

- Забрави ли,  Мишо. В гимназията пишех такива стихове. А на колко момиченца съм пращал любовни. Ех,   време ли беше! Луди, млади години. Да бяха се върнали, но да не бъдат като днешните.Сега, любовта изчезна от младите. Не знаят що е истинска любов. Романтика, братче, романтика…

- Я слез на земята, приятелю! Не виждаш ли, че живеем в друго време. Никой не ти говори за романтика.Казват, че е нещо отживяло. Тук,таме може да се срещне някой романтик. Но такива, като него се броят на пръсти.

- Ех любов, любов. Ти кажи, защо? Май имаше някаква такава песен.

- Имаше ли, нямаше ли, просто изчезна от сърцата на хората.

- Прав си приятелю. Сякаш се скри в дън земя и никой не може да я открие.

- Ние поне на времето я открихме и се къпехме в нея , като в бистро езеро.

- Да. Изпитахме  нейната сила и истина.

- Колко беше красива, тя. Ето ти романтиката.

- А вече не може да се върне. Ако имам втори живот тук, на земята, пак моята любов, по- точно жената, с която живях толкова години, пак нея ще взема.

- Забравих, че вече си сам. Затова ми говориш за любов, защото вече я няма.

- Хайде, нека  да не говорим за това?Става ли?

- Става Пано, става.

- Дай сега, кафетцето, па да си пийнем сладко, сладко!

- Ей сегичка! Тръгвам- и той се запъти към кухнята.

След малко се върна с табличка в ръце с две чашки, от които  дъхаше  на кафе.

- Ех, че ми е толкоз хубаво. Хайде, давай, давай, че нямам търпение!

- Не виждаш ли ,че ида? Ето, вземи! Избери си сам чашката!

- Те, двете се еднакви, като две капки. Така са изпъстрени, чак миришат на пролет.

- Пак се понесе във вихъра на времето. Вземи, та малко да си в крак с новото. Че ако не можеш да свикнеш, сърпа ще се отреже като житен клас.

- Като ми каза за съпра. Спомних си и за паламарката. Нали знаеш какво е паламарка. Оная, дървената подобно на ръкавица, с която прихващаш отрязания от сърпа клас.

- Знам, как да не знам. Сега младите не знаят какво е сърп и паламарка. А по наше време нямаше комбайни, а жените ходиха на нивата с тях и прибираха житото.

- Аз съм от село и като малък ходех с майка си на нивата да жънем. Гледах я,  държеше паламарката и режеше житните класове. После ги оставяше в сайвана, да има за зимата. По- голямата част носеше на мелницата, за да ги смелят на брашно. Нали трябваше да ядем хляб.

- Мама пък обичаше да прави баница. Сега я наричат домашна баница. Първо правеше тестото, после правеше малки купчета, леко ги разтилаше с ръце и точеше с точилката. Корите и бяха толкова тънки, та чак гледах през тях. Правеше много хубава баници, която, аз много обичах.

- Да. Но сега всички се научиха на готово. Точените кори готови. А да не говорим, че има и готова баница, само да се опече.

- Така и баба знае. Аз сам мога да си я направя. Какво му е.

- Ех, че сладко, кафенце!- и той отпи една глътка. -Винаги ми  е сладко при тебе.

- Е, не се познаваме от вчера. Колко години изминаха и все си останахме такива, луди глави.

- Ей, не обиждай на глави!

- Не сме ли такива? Остаряхме, но не ни увират главите.

-Ех, приятелю, приятелю мой мили. Нека още да си поживеем,та да се порадваме още малко на живота. Много е красив пущинявица. За нас поне е такъв, защото виждаме само хубавите неща в него. А той наистина си е такъв. Хората не могат да разберат, че трябва да живеят, докато им се дава даром този живот. А те виждат се лошите неща. Но не мога да ги упреквам. Всеки отговаря за себе си. Животът си е негов и той си живее така, както го разбира.

- Прав си. Ей, идват Великденските празници. Днес е велики четвъртък. Надето, дъщерята значи, каза, че като се върне от лекции, ще боядиса яйцата. Навремето, когато беше жива жената, какви яйца боядисваше! За чудо и приказ. Дъщерята се научи от нея. Пък какви красиви козунаци месеше ! Заплетени, незаплетени. Някой кръгли, други продълговати. Само да ги гледаш. Но когато дойдеше неделята, Възкресението Христово,всички сядахме до масата. Чукахме се с яйцата и у който останеше здравото, борецът де, го оставяхме за следващата година. Ех, живот, живот. Няма да се върнеш ти назад,  в онова време.

- Пано, дай една чашка от водката! Водата де.Че от кафенцето ожаднях.

- Ей, сегичка. -  и той забърза към кухнята.Върна се с чаша вода.

- Ето, вземи. Та  да ти мине жаждата!

- Благодарю вам, друг мой.

-  Е моля, моля. Няма защо. Пийни си! Да ти е сладко!

Изведнъж телефонът наруши разговора. Панайот  вдигна слушалката и в нея прозвуча женски алтов глас.

- Ало, кой е?

- Не ме ли позна. Аз съм твоята сестричка.

- Коя сестричка?

- Не ме ли помниш? От болницата. Бяхме се уговорили с дъщеря ти, да се обадя някой ден. Пък идват празници и реших да го направя сега.

- А, ти ли  си Мария? Много се радвам да те чуя.

- Може ли да дойда на Възкресение, да поднеса моят подарък  и да се чукнем по приятелски, с едно яйце?

- Разбира се. Надето няма  да има нищо против, дори ще се зарадва. Тя много те уважава. Може ли към десет, сутринта?

- Може, може. Ще те изчакаме, всички да се чукнем.

- Тогава да не те притеснявам повече. До Възкресение.

- До Възкресение Христово.

- Ей, какви са тези мацки, дето ти звънят. Чак у вас искат да идват?

- Стига шега!

- Понякога шегата става истина.

- Не се бъзгай! Надето беше поканила сестрата, която ме гледаше в болницата, да дойде на гости у нас.

- А, такава ли била работата? Пък, аз си помислих… Пък не е лошо наново да се влюбиш. Толкоз години си сам. И твоята жена отгоре няма да има нищо против, вярвам. И ти имаш нужда да легнеш до женска плът.

- Виж, до сега и не съм го помислил. Имах толкова щастлив брак и то с голяма любов. Не мога да забравя нищо.

- Но ти си жив и имаш нужда все пак наново да срещнеш любовта.Според мен е така. И ти си човек.

- Виж. Може би си прав. Но не съм мислил по този въпрос. Не знам и Надето как ще посрещне друга жена в нашия дом.

- Е, това вече знам. Туй сий ваша работа.

Хайде, да не говорим за това. Знаеш, че всеки човек си има предначертан живот. Пък каквото му е писано.

- Добре, спирам.

- Май вече ще стане обед. Много се разбъбрихме. Време е да тръгвам, щото жената ще ме подгони. Че каквато си е ячка…А инак е много добричка. Шегичка.

- Знам, нали я познавам. Бяха приятелки с моята. Две добри приятелки, две добри жени.

- Хайде Пано.Тръгвам. Пак ще се видим, когато кажеш.- и двамата тръгнаха към антрето. Панайот  отвори вратата и Мишо излезе.

- Довиждане, брат. До нови срещи.

Извика асансьора и той го обгърна в своята прегръдка.

Панайот остана сам и се замисли. Да не би пък съдбата да му изпращаше тази, Мария. Каква жена е ! Каза ,че  и тя е останала вдовица. Ако е решено от съдбата, може да се случи нещо непредвидено.

В коридора се чуха стъпки.

- Татко, аз съм. Идвам си по- рано, защото днес нямаме лекции.

Нали е празник. Ще учим чак на седми. Хайде. По пътя купих яйца и боя и ще боядисаме яйцата. Искаш ли

и ти да се включиш? Тази година има нови бои. Найлонови флакончета с течна боя. Отрязваш и на ръкавица нанасяш боята. След това слагаш яйцето в шепата и боядисваш.

- Така ли? Какво ли не измисля човешкият мозък! Всичко ти се дава наготово.- Наде, обади се Мария,  медицинската сестра. Иска да дойде в неделя да се чукнем с яйцата и тя също ще ни донеси.

- Много се радвам, татко. Пък може, а… Да не те е харесала? И ти си жив човек и то преди това мъж- як и хубавец.

- Ей Наде! Не ме засрамявай!

- Защо да те засрамявам? Това се е самата истина. Теб всяка жена може да те хареса. Все още не си за изпускате.

- Виж, каква мъдра дъщеря имам. Прилича на майка си. Лека и пръст, милата.

- Да. Аз просто съм си такава. Така виждам нещата. Колкото и да ни е тежко, животът си тече като реката.

А реката не спира да тече във вечността.

- Така е дъще.Ние трябва да вървим напред и да не се обръщаме назад, защото там са спомените. А те ни причиняват болка, защото са спомени, които не могат да станат настояще.

- А сега, татко, давай да се стягаме, че нас чака! Ще ти завържа престилка да не се цапаш. Нали няма  да се сърдиш? Хайде, залавяй се за работа! Аз ще сложа яйцата да се сварят и когато са готови ще стартуваме.

- Ех, милата ми. И тя има моето чувство за хумор.

- Нали си ми баща. Не мога да не имам твоето чувство за хумор. Хайде, яйцата са вече готови.Слагай ръкавиците! Аз съм приготвила боите. Дай си ръката. Ето, сипвам  от червената. Първото яйце трябва да е червено. После можем да смесим, за да станат многоцветни. Ще видиш какви красиви яйца ще станат. Мария, като ги види, не може да не им се радва.

- Пак ли за нея ми говориш? Хайде да боядисаме яйцата! Приказките на пазара.

- Добре, миличък ми татко. Ще те послушам. Нали съм твоето послушно момиче?

- Ето и последното яйце. Виж, колко са красиви! Тази боя прави чудеса.

- Аз ще взема памук и ще ги овалям в олио, за да станат лъскави.Ще го поставя върху хартия и след това в фруктиерата. Да я украсим, татко? Отдолу ще сложим тази слама, дето я купих специално за това. Върху нея ще поставим яйцата и отгоре ще ги украсим. Има и пиленца. Ще ги сложим по средата. Виж, колко са красиви?

Нали, татко?

- Хайде, дъще! Вече сме готови. Ще купим готови козунаци и неделята ни е готова.

- Аз ще купя два козунака. Нали ще дойде Мария. пък трябва да се почерпим и с козунаци.

Надето се приготви и излезе. Прибра се бързо с два козунака в ръка. Влезе в хола и ги  постави до яйцата. Масата  излъчваше празничност.

В петъка, както го наричаха хората Разпети петък , на църквата Света Богородица   и се промушиха под масата, върху която бяха наредени, библия и един сребърен кръст. Целунаха ги и се прекръстиха три пъти. Вечерта, свещеникът трябваше да направи опелото. Тогава се събираха много хора, за да се извърши света-

та молитва.

Тази вечер, Надето и баща и останаха в дома си и пуснаха телевизора. От там щяла да наплюдават целият ритуал. Запалиха една голяма свещ и стаята се озари от необикновена светлина. Някаква сянка прекоси хола. Навярно, духът на майка и беше дошъл, за да бъде тази вечер заедно с тях.

- Татко, видя ли. Също мама. Както винаги тихичка, с лека походка и едва забележима. Нашата добра майка. Беше дошла при нас.

- Хората не вярваха, че душата никога не умира. Че тя е винаги жива. Че тя се явява на своите близки.Имаше толкова случаи на хора, които разказваха за тях. Пък и науката започна да доказва, че има живот след смъртта. Има специална апаратура, която хващала образите на починалите.

- Трудно ми е да повярвам, но щом има вече доказателства, не мога да не се приобщя към тях. Още дълго стояха двамата пред телевизора и гледаха предаване от храма Свети Невски от София. Вечерта,

Надежда сънува странен сън. Върви по една пътека, горе, в планината. Насреща и Иисус Христос. Той и подава ръка и изведнъж, пред тях се изпречва малка църква. Двамата влизат вътре и се вижда много народ. Иисус застава по средата и благославя народа. Всички започват да излизат. Той застава на вратата и изважда печат. На едни слага печат на лявото рамо, на други на дясното. На Надежда, сложи  на дясната. Тя се събужда и все още е под властта на съня. Озърта се, но Иисус не се вижда. Разбира, че е в стаята си и седи на леглото. Реши ,че на сутринта ще отида в съседката Елена. Тя може да разгадава сънища. Стана рано. Приготви кафето и закуската и отиде до стаята  на баща си. Леко го побутна по рамото.Той отвори очи и се обърна към нея:

- Станала си много рано, дъще? Не искаш ли още малко да си поспим?

- Не, татко. Сънувах много странен сън и съм решила да отида до кака Ленче, да ми разгадае съня. Много интересно. Сънувах Иисус, че ми сложи печат на дясната рамо. Бяхме в една  малка църква, с много хора. Той ни благослови, накрая сложи печати на всички. На едни на лявото  , на други на дясното  рамо.

- Това наистина е интересен сън. Иди при Елена! Тя ще ти каже. Пък и на мен ми стана интересно.

- Ще отида. Нека малко да напредне времето, че още може да спи.

- Снощи, прозорците им светеха до късно.

- Тъкмо, като закусим.

- Сега ставам и аз.Чакай ме в хола!

Двамата закусиха. Стана 10 часа. Надежда се облече и излезе. Звънна на звънеца на Елена. Отвърте се чу нежен глас.

- Кой е?

- Аз съм, како Ленче. Съседката Надежда.

- Момент, да отворя !

- О, ти ли си била, Наде? Не те очаквах. Явно нещо те води насам?

- Да.

- Но хайде първо да седнем и разказвай!

Те седнаха в хола и Надежда разказа целият сън на Елена.

- Како Ленче. Знам, че ти разгадаваш сънища и затова дойдох при теб.

- Сънят ти е много интересен.

- Явил ти си е Иисус Христос. Завел ти е в духовното средище, неговата църква. Там те е осветил.

На който е сложил печат на лявото рамо, те са хора, които служат на сатаната, лошите хора. А на дясното, са неговите, божиите хора. Хората,които обича. Ти си негово чедо, което той обича, защото си много добър човек.   Тъй да знаеш! Радвай се, че си сред неговите люде. – Искаш ли да пийнеш едно кафенце?

- Не, како Ленче. С татко пихме в къщи. А не пия повече от едно.

- Добре, тогава. Искаш ли на Великдена да се чукнем с едно яйце?

-Нямам нищо против. Нека дойде живот и здраве, пък ще се чукнем. А сега да си тръгвам, че татко ме чака. Довиждане, до неделя.

Надежда забърза. Искаше час по- скоро да сподели с баща си, какво  беше и казала кака и Ленче. Влезе. Баща и вече я чакаше.

- Татко,  татко, много интересно. Да знаеш само, какво ми каза кака Ленче?

- Слушам, дъще! Целият съм в слух.

И тя разказа дума по дума, каквото и  беше и казала.

- Така ли, дъще? Ами това е много хубаво. Не се и съмнявам, че ти си Божие дете, защото си много добра. Все добри неща правиш.

- Щастлива съм, татко, че Иисус ме е сложил при добрите и неговите  хора.

- Правилно те е сложил.

Искам да знам. Кръстена ли съм?

- Да, още като бебе, на  една година.

- Казват, че който е кръстен, вече било  християнин.

- И аз така съм чувал.

- Ами ти, кръстен ли си?

- Доколкото знам. Преди години, мама ме е кръстила.

- Браво! Значи и ти си християнин, като мен.

- Да. От християнин, християнче се ражда. Затова те кръстихме.

- Благодаря ви. Днес много се замислям върху вярата. Често чета библията. Трудно ми е да гадая, но знам, че тя е историята на човешката цивилизация. Започва от време оно и е вечна во веки.

- Аз да ти кажа, не я чета, но вярвам в една сила, както и да я наречем. Тя съществува и не можем да я оспорваме.

- Да. Тази сила прави чудеса.  Много хора са повярвали в нея и са се излекували от тежки болести.

- Да. Аз знам много случаи.

Ах татко, ах татенце. Не знам защо, днес много искам да говоря на тази тема. За вярата, за Иисус Христос. Дали, защото ми се яви в съня, не мога да проумея! Аз го обичам, защото заради нас, хората е разпнат на  кръста. Нима и ние не сме разпнати като него на кръста за вярата? Но всеки сам решава. Да вярва или да не вярва. Никого не можем да накараме  на сила да вярва.

- Човек трябва да вярва в доброто, а то е любов. Да прави добро от любов.

- В това е истината, татко. Това е истинският, новият човек. Човекът с новото мислене и новото съзнания. Човекът на Новото време.

- Много се говори за това Ново време. А кога ще дойде, никой не знае..

- Ще дойде, когато хората се променят. Знаеш, че никой не може да ги промени, ако  не желае.

- Съгласен съм с теб, дъще.

- Ех, времена, времена. Минали сегашни и бъдещи. Кои ще са най- добрите за хората! Дали е имало такива? Културите се променят, но хората не. Винаги има лоши и добри. По изостанали и по- напреднали. По- прости и по- интелигентни. И в случая, с какво се различават времената? Просто със строя, в който живеят хората. Всичко е един кръговрат и има повторение във времето и пространството. Назад, напред, назад, напред и все едно и също. Столетия, епохи, векове и хората са едни и същи. Съзнанието е едно и също. Пороците им са едни и същи. И какво очакваме от тях? Ако нямат желание, никога не могат да се променят. И тогава, те си остават едни и същи.

-  Да. Между тях има толкова назадничеви, че винаги се връщат назад с времето и не желаят да се променят.

Така им е по- добре.

- Татко, много се задълбочихме. Вместо да послушаме хубава музика, ние обсъждаме хората. В случая, с какво ще помогнем? Нямаме право да влизаме във вътрешния аз на човека. Между хората няма единомислие. Всеки е индивидуална личност.

- Права си. Една птичка пролет не прави. Дали имаме право да се месим, там, където не ни е мястото? Да се правим на всезнаещи и всеможещи.

- Според мен, нямаме право.

- Ето, стигна до моето. Знаеш, че Бог е всесилен. Ако желаеш да се промениш, ако се молиш, Той ще ти помогне. В това е Неговата сила. Да ти помага, когато се молиш и имаш истинска нужда. Да се молиш с цялото си сърце и душа.

- Татко. Моля да ме извиниш. Искам да се обадя на Пламен. Май го забравихме? Как ли се чувства, миличкият? Отивам да му се обадя. Хайде!

Надежда побягна към стаята сякаш летеше и след себе си оставяше една голяма любов, от която хората имаха нужда. А най- вече баща и и Пламен. Не можеше да забрави и втората си майка, Бена.

В събота останаха в къщи. Гледаха по телевизията  от храма Александър Невски в София.В 24 часа българският патриарх произнесе “Христос возкресе” , пое свещеният огън от Иерусалим и го раздаде на присъстващите. Носилото с плащиницата тръгна от олтара и с насъбралите се, излезе навън и обиколи храма. После се върна обратно. Започна нощната литургия. Пълна тишина. Литургията нарушаваше тишината и призоваваше към покаяние. Тази нощ, всеки даваше равносметка на своите деяния. Наближи краят. По средата  на храма тези, които бяха извършили великото постене са наредиха в редица, за да поемат комката.Свещеникът стоеше до олтара с поднос, върху който беше поставена чаша с вино и в страни залъчета хляб. С лъжичка подаваше от виното и залъчето хляб. Хората привеждаха глави и целуваха ръката му.

Присъстващите вярващи бяха поставили свещичката с вечния огът в найлонови чашки, по средата на които бяха направили дупка, където се виждаше горящата свещичка. Всички започнаха да излизат и с горящите свещички се запътиха към домовете си.

Надежда и баща и си легнаха към 3 часа в полунощ. Сутринта станаха рано. Джиесемът наруши тишината. Надежда го приближи до ухото си и чу ясен женски глас.

- Ало. Мария съм. Мога ли да дойда?

- Хайде, идвай Мария! Вече те чакаме. Ще се чукнем първи с теб.

В този момент звънец отвън прекъсна разговора.

- Татко, виж кой, а аз ще продължа разговора.

- Извинявай, Мария. някой звъни отвън и изпратих татко да види кой е.

- Не си притеснявайте! Приключваме и аз тръгвам към вас. Знам адреса. Ще хвана такси.

- Ще те чакаме.

- Наде, Наде, ела!- чу гласа на баща  и.

- Кой е татко?

- Елена, съседката. С яйце и козунак в ръка.

- Ами, да влезе.

- Ще и кажа дъще. Няма да я връщаме.

Елена влезе и поздрави.

-Христос возкресе.

-Наистина возкресе- продължи Пано. Хайде, всички да се чукнем!

- Ами, аз предлагам, малко да изчакаме.- Искаш ли како Ленче. Чакаме още един човек. Той ще пристигне всеки момент.

- Разбира се, че ще изчакаме. Днес е ден на покаяние. Да дадем равносметка на своите деяния. И нека Бог да ни  прости всички наши прегрешения!

Вън се чу звънецът.

- Идва. Татко, аз ще отворя.- и тя се затича към вратата

- Заповядай, Мария. У нас има още един човек. Нашата съседка. Тя може  да ти предрече много неща.

- Интересно. Ще се запознаем с нея.

Мария влезе и поздрави

- Христос возкресе.

- Наистина возкресе-  отговори Елена.

- Хайде сега, всички да се чукнем  с Великденски яйца- произнесе Пано.

- Да започнем от най- възрастният!- прекъсна го Надежда.- Това си ти, татко. После следващият по възраст.

- Мисля, че съм аз- произнесе Мария.

- После съм аз- побърза да каже Елена.

-Аз, като най- малка съм последна. Предлагам, двама по двама. Татко и Мария. Кака Елена и аз. Съгласни ли сте? С борците ще продължим борбата. Което яйце остане последно, остава тук, за следващата година.

В борбата паднаха Пано и Елена.

- Следващият тур- пошегува се Надежда, съм   аз и Мария. Хайде сега, да видим, кой е по- силен.

Червеното яйце на Мария и синьото на Надежда се сборичкаха. Чу се чук и яйцето на Надежда не издържа.

- Бравоооооо. Мария е победил в днешната безмилостна борба, по Вапцаров.

- Това е моят любим поет- намеси се Мария.

- Аз също много го обичам, затова го цитирам. Особено неговата  Вяра, ми вдъхва сила , вяра и надежда. Че животът ще бъде по- хубав, по- красив. Като неговият Завод.

- Тук май сме имали и хора, които обичат поезията- подхвана разговора Елена..

- Тук е имало и хора, които са пишели великолепни стихове.

И Надежда се затича, и извади тетрадката със стиховете на майка си. Ето, ще ви прочета само един стих и ще разберете тяхната сила.

” Живот ли бе да го опишеш

ти който беше в прицел.

Смъртта е някаква си мярка,

която идва,  да си идеш.”

-Тук виждам една мъдрост, от мъдър човек. На кого са тези стихове- запита Пано.

- Ех татко, татко. Толкова години си живял с този човек и не си го познаваш. Та това са стиховете на нашата майка. И ако искаш да знаеш, имам намерение да и ги публикувам в книжка.

- Виж я ти, моята умна дъщеря! Открила е нещо, което не знаех за майка и. Отиде си тя, милата, без да я разберем.

- Хайде, не се разстройвайте! Надежда е права да издаде тези стихове. Чрез тях, тя ще оживее и винаги ще е сред вас– намеси се Елена.- Права си лельо Ленче. Всичко, което е оставил човек от себе си, то винаги е живо и той винаги е жив. Образът винаги ще е пред нас и никога няма да го забравим.

- Съгласна съм с теб- намесва се и Мария. Великите поети, писатели, художници и изобщо великите, никога не са забравени. Пък една книга, и нейният автор, също остава в историята на  имената и има свой образ Чрез своето творчество. може да не е велик, но все пак той е творец. А за да си творец, това е дар Божий.

- Браво. Значи и нашата майка е имала дар Божий. Тя е между творците и нейното име не можа да се забрави във великата духовна съкровищница.-продължи Надежда.

- Това  е така. Намесва се и Пано. Навремето, още  в ученическите си години и аз пишех стихове. Но никъде  не съм ги запазил.

- Ей, татко и това не знаех. Днес ни са подготвени много изненади.

- Хайде, аз си тръгвам, че вече доста позакъснях. Ще ме изгонят домашните- прекъсна разговора Елена. Имаме толкова време пред нас. Нали сме си съседи. Минаваме се, разминаваме се, казваме си здрасти и в крайна сметки сме си добри познати. За приятели не мога да говоря.  Тръгвам си. не ме изпращайте! На една крачка съм от тук. -и тя забърза  към вратата.

- Хайде, сядайте! Кой където намери. Пък да се опознаем- произнесе Пано.

- Мария, седни на диванаІ Мисля, че там ще ти е най- удобно.

- Не се притеснявайте за мен. Аз съм  човек без претенции. Лесно   се разбирам с хората. Не съм конфликтен човек. С дъщеря ми, Ирина страхотно се разбираме.

- Ето, такъв приятел ни трябва.- прекъсна я Надежда. Надявам се, че и твоята дъщеря прилича на теб?

- По външност прилича на баща си. А по характер на мен. Много е кротка и прибрана. Не прилича на другите младежи. Наде, на твоята възраст е. А може и да се познавате. Какво си завършила?

- Френската.

- Е хей. Какво съвпадение! И тя.

- Коя година?

- 2007.

- Тя завърши малко преди теб, 2005.

- Затова може би не се познавате. В момента ,тя е студентка в агрономическия. Вече трета година.

- Аз пък съм в пловдивския.

- Ако имаш желание, мога да те запозная с нея. Тя е доста кротък и скромен човек.

- Разбира се. С удоволствие. Пък може да си допаднем.

- Ще и кажа и когато има възможност да ти се обади.

- Да. Ние, студентите сме много ангажирани и разполагаме с малко време. Но ще се намери такова за нея.

- Благодаря ти, че прояви желания. Тя също има нужда от приятел и то истински. А в твое лице, аз виждам такъв.

- Благодаря. Поласкана съм.

- А сега моля да бъда извинена. Ще ви оставя с татко да си поговорите, а аз трябва да изляза.

- Е малко се чувствам неудобно

- Няма неудобно. Татко е разкошен човек, пък има и голяма чувство за хумор. Все ще намери какво да  те развесели.

- Добре. Убеди ме. Ще остана още малко, че дъщеря ми е в къщи и ще се притесни.

- Татко, аз отивам до Пламен. Горкият, почти не съм му обърнала внимание. Как ли чака!

- Бягай Наде! Навярно, вече момчето те чака, а ние с Мария ще си побъбрим!

Надежда сложи яйца и козунак в торбичка и забърза. Дълго време чака автобус на спирката. Накрая, той пристигна и тя се качи. Слезе на спирката до блока на Пламен и забърза. Не усети, как се качи на асансьора и спря пред вратата на техният апартамент. Звънна. На вратата се показа Албена.

- Христос возкресе Наде.

- Наистина возкресе.

- Влизай де! Отдавна те чакаме.

- Пламен стоеше върху дивана и като чу, че Надежда пристигна стана и  побягна към вратата. Не дочака дори да влезе вътре. Той я притисна до себе си и целуна нежно.

- Христос Возкресе, миличко.

- Наистина возкресе- отговори тя.

- Хайде, хайде, влизай, че толкова време не сме се виждали. Тази катастрофа, ми отне времето, което щяхме да прекараме заедно.

-   Надежда се притисна до Пламен и остана така, замаяна от допира с  него.

- Хайде, сядай- подкани той. Хайде да се чукнем. Отдавна те чакаме.

- Дойдоха ни гости и аз не можах да изляза.

- Мамо, мога ли да кажа на Надето?

- Да, сине. Може би ще се зарадва.

- Казвай, казвай, Пламене, че само съм слух!

- С мама решихме. И…..

- Казвай, казвай!

- Какво ще кажеш. Ох, не мога. Не, не. Решихме да направим годеж.

- Ура….че как да не искам. Да. Колко време чакам. Така ще съм сигурна, че няма да те загубя. Нека да се върна, веднага ще съобщи на татко. Ех , Пламене! На какъв голям празник ме изненада.

- Защото те обичам и като Исус, съм готов на всичко, за  да ти давам моята любов. Не казвай сега на баща си!

С мама ще дойдем при него и ще искаме официално ръката ти, както наподобява на хора, като нас.

- Съгласна съм. Макар, че ще ми е трудно да издържа да не му кажа.

- Ще издържиш. Ти си силно момиче. Пък, нали ще ставаш моя жена? Обещай?

- Добре, де. Обещавам.

- Ние след три дни, точно в сряда, в който ден съм се родил, ще дойдем да искаме ръката ти.

- Знаеш ли, колко се радвам? Чак не мога да повярвам.

- А сватбата ще я направим, когато се върна. Следващата година, можеш да дойдеш при мен, да продължиш образованието си. Аз ще се помъча, да ти помогна.

- Това е наистина голям жест от твоя страна.

- Щом като се обичаме, трябва да бъдем заедно. А когато си дойдем в България, ще си родим едно хубаво момиченце, като нас и ще го кръстим на мама.

- Виж го, нашият! И това не бях чувала от теб!

- Да не мислиш, че не казвам истината?

- Не, не. Дай Боже да сме живи и здрави и това ще стане.

-Мама беше сънувала татко и той и казал, че първото и внуче ще бъде момиченце.

- Ето защо си сигурен, че ще се роди момиченце.Тогава, ще чакаме да дойде това време. А сега трябва да си тръгвам.

- И помни, какво си говорихме. На никой, нито дума.

- Да. Нали обещах А щом обещая знаеш, държа на думата си. Засега ви оставям с мама Бенче. Аз си тръгвам.Чао.

Когато Надежда се прибра в къщи, Мария беше си тръгнала. Баща и беше във весело настроение.

- Е, тате? Да няма нещо?

- Какво да има , дъще?

- Поговорихме си с Мария. Разказах и доста случки от моя живот и тя също сподели. Просто, беше ни интересно. Ти знаеш, че аз  никога не скучая. Все намирам нещо.Каза, че и е много приятно с мен и ме попита, дали може да дойде пак?

- А ти?

-Какво аз? Нали ме познаваш. Не мога да откажа.

- Татко, ще се радвам да станете приятели. И ти имаш нужда.

- Изненада ме, Наде.

- Защо, татко?

- Мислех, че няма да допуснеш никаква жена в нашия дом.

- Аз съм съвременен човек, татко И виждам нещата такива, каквито са.

- Хайде, дъще. Сложи да обядваме и да си починем, защото ти напоследък много работа свърши.

- Е, татко. На мен ми е приятно. Пък съм млад човек.

- Добре, добре. Да се наобядваме и искам да си почина.

Надежда приготви масата и седна. Замисли се за думите на Пламен. Днес е неделя, в сряда ще дойдат. Трябва да се приготви.  Сега ще си почине, а във вторник ще започне подготовката. Само баща и да не се досети, че нещо подготвя. Трябва да бъде внимателна. тя довърши обяда. Раздига масата,  изми чиниите и се прибра в стаята си. Довечера ще пише на Пламен, за да се разберат. Трябва да знае, кога ще дойдат. Така, остана в очакване.

През това време, Албена реши да се обади на Николай. Набра номера по джиесема и зачака.

- Оло, Албена, ти ли си?- прозвуча гласът отсреща.

- Да. Христос Возкресе, Николай.

- Наистина возкресе, Албена. Как си? Благодаря добре. Приготвям се за годеж.

-А. това е добра новива. Значи вече решихте.

- Да. Младите се обичат и нека се вземат! Иначе постоянно ще ги гризе съмнението. Така решихме с Пламен. А той иска да си я вземе при себе си.

- Добро решение. Какво не прави любовта! На всичко  е готова.

- Да. Така е. По мене си съдя.

- А ти би ли се влюбила наново?

- Това е много деликатен въпрос. Каквото е писано. Така казват старите хора.

– И аз съм на същото мнение. Знаеш ли? Май се влюбвам.

- Браво на теб. А аз не знам дали ще се влюбя наново.

- Искам да ти кажа. Не мога да крия. Още като те видях първия път си казах” Дано да не е омъжена!” Нещо трепна в сърцето ми. Тогава, когато те заговорих, при погребението на баба ти.

- Виж ти! Това са сериозни неща. А ти ги споделяш по телефона.

- Нямам друг избор. Така е по- лесно. Иначе, мисля, че няма  да имам смелост.

- Приемам го за сериозност. Не знам, дали ще мога да ти отговоря.

- Е. Нищо на сила не става Аз просто   си споделих чувствата и ми олекна на  душата. А сега ще затварям телефона, защото ще отида до едни приятели. На теб желая, весел празник.

- Благодаря, Николай. И на теб го желая.

Николай затвори джиесема и на Албена и стана мъчно, че той е криел толкова време своите чувства.Значи, я обича. Ами аз не съм наясно с чувствата си. Харесва ми. Но не мисля постоянно за него. Само, когато се обади.Това не е любов.Само едно харесване. Но все пак, нещо и трепна под лъжичката, като го чу. Хайде, сега да не мисли. Трябва да се приготвя за годежа. Има само два дни. Иска, обичният и син да е щастлив, както тя беше щастлива с Борислав.Охооо, май и тя започва  да се влюбва! Почувства го след разговора с Николай. Не, не е възможно. Борислав все още заема нейното сърце. Да не мисли сега за това. Тя е майка и трябва да се грижи за сина си.Кой и втълпява тая мисъл, че трябва да се влюбва наново? Не, не…Но защо? Прииска и се наново да се обади на Николай. Да го покани на годежа. Но това не е възможно. Тя е силна. До сега се е справяла сама. Трябва само да се мобилизира! Да се залавя за работа.

- Пламене… Къде си? Ела, сине да си поговорим!

- Тук съм, мамо. Ида, ида.- Кажи ми мила мама, какво искаш да ми кажеш? И той я прегърна и нежно я целуна по челото.

- Същински бащинко. И той обичаше така да ме прегърне и за целуне челото ми.

- Ами, кой е моят баща. На кого друг да  приличам?

- Казвай сега.Кажи как виждаш годежа?

- Ами както  всички други. Годеж, като годеж, но по- различен. Както едно време, ще ходим да искаме момата.

- И пак с чувство за хумор. Така говореше баща ти.

- Ще вземем букет цветя. Ще омесиш една пита. Ще направиш баница и непременно една бутилка сливовица. Ще ги сложиш върху месала. Не,не. Шегувам се. Ще купим една много красива чанта. И какво ще подарим на момата?

- Пак ,твоят хумор?

- Не се шегувам. Наистина трябва да измислим какво ще и подарим. А също  на сватът. Нали баща и ще ти става сват.

-Колкото и да не ми се нрави тази дума, това е така. По- скоро искам да сме приятели с нейното семейство.

- Вие пак си бъдете приятели! Но думата сватове е останала от време оно.За мен сватосвам се, значи сближавам се. Така, че няма нищо лошо.

- Добре, добре. Тъй да бъде! Но какво да подарим на Надето.

- Мисля едно сребърно пръстенче. Та да е винаги с мен, с този пръстен.

- Съгласна съм. Разбира се, че трябва да бъде пръстен. Но не знаем каква големина.

- Не се притеснявай! Ще и взема мярката. Знам как да го направя.

. Добре, сине мой. Винаги си бил умен.

- Е, хайде, не се  размеквай! Нали, ти винаги се  ми казвала,  да бъда силен и твърд като стомана.

- Пак ме  обори. Винаги да си над мен.

- Е, такъв съм си. Нали ме приемаш такъв?

- Хайде, отивай да си лягаш! Че вече стана късно. Вечеряхме и не сме гладни. Аз съм сънчо, ида от горица, да ви кажа лека нощ дечица”. това беше любимата ти песничка, когато беше малък. Не знам, дали я помниш?

-Как да не я помни?

- Хайде, лека нощ ,че и на мен ми се приспа.

- Лека нощ, мила мамо- и той разроши косите и и наново я целуна по челото.

- Лека,сине.

Измина понеделник, дойде вторник и най-сетне сряда.  Пламен набра номера на джиесема на Надежда и звънна.

- Аз съм, мило. Приготвяй се! Идваме. И нито дума на баща ти.  Искам да е изненада.

Не мина много време, Пламен и Албена стояха пред вратата на апартамента  на Надежда. Пламен звънна. На вратата се показа Надежда.

- Здравей Наде. Идваме ви на гости.

- Влизайте де, влизайте! – Татко, виж кой е дошъл.

- Нека да влязат. Пък приготви нещо!

Не се притеснявай! ще приготвя.- и тя се затича към кухнята.

Тази сутрин беше станала рано, още преди баща си и приготви различни сладкиши, каквито  обичаше да прави  майка и. Постави ги във фруктиера на масата и баща и отвори широко  очи.

- Какви са тези неща, дъще?

- Ами, Пламен се обади, че ще дойдат на гости и аз ги приготвих.

- Не се чуди, Пано. Дойдохме да искаме дъщеря ти за снаха.

- Аха…. Това е голяма изненада. Ето тук, донесохме нещо за почерпка.

-Даваш ли ни я за снаха?

- Още е малка.

- Да, ама с ум за голяма.

- Затова сте прави. Много ми е умна, работна и каматна- така казват в Родопите.

- Виждаш, децата се обичат и нека вече да бъдат заедно.

- Не ми се иска още да се омъжва.

Сега още няма да правим сватба. Само ще се сгодят. А когато завършат, тогава ще направим сватбата.

- Е, така може. А къде ще живея?

- Нека, те сами да си решат.

- Не мога да остана сам. Кой ще ми шета?

- Ти си дай думата, всичко ще се нареди.

- Няма къде да отида. Знам, че Надето много обича Пламен. Ако откажа, грях ми е на душата.

- Значи си съгласен. Тогава на здраве! – Наде сложи четири чашки и ако има малко салата, за сливовицата.

- Сега ще отида да направя.

Надежда се затича към кухнята и се върна с две блюда салата от маруля, репички, зелен лук и краставички.Беше ги подредила  с голям вкус.

- Наде, хайде сядай при нас!

- А сега, идва ред на изненадата- тържествено произнесе Пламен. – Наденце, дай си мъничката ръчичка. Ето ,това пръстче. – и той постави красивото сребърно пръстенче , с розово кристалче  та пръста.

- Това е. Да ти е честито!

- Благодаря. Много е красиво.

- За красив човек, красиво пръстенче- произнесе Албена.

- Да. Красива е моята щерка. Красива и умна.

- Затова си я искаме за снаха.

- И няма да сбъркате. Две добри деца с любов ще се вземат. Желая им, както ние цял живот се обичахме с майка и, така и те, двамата да се обичат.

- Благодаря ти,татко. Така искам и аз. Цял живот да се обичаме.

- На здраве за децата ни и тяхната любов!

- На здраве.

- А сега, вече ще си тръгваме. – Благодаря ти, Пано, че се разбираме. Искам  да си останем приятели за цял живот.

-Аз също го искам, Албена.

- Хайде, довиждане. И вече ще се виждаме по- често.

След няколко дни,  Мария наново дойде в дома на Пано. Когато беше на гости за Великден, случайно стана въпрос, че има всичките книги на Чудомир и Пано я помоли да донесе някой от тях, за да чете. Надежда беше на лекции, а Мария беше свободна.

- Това са книгите, които ти обещах. Мисля, че ще ти харесат.

- Благодаря ти, мила приятелко.

Мария го погледна право в очите. В тях се четеш много тъга.

- Искаш ли да станем приятели? Да си помагаме. Защото, ей на. Дъщерята се омъжва. Оставам сам. Пък до сега не съм бил сам.

- Питаш ли ме мен? Толкова години съм сама. За всичко аз. И мъж и жена. Дъщерята е студентка.

- Моята също следва, но щом  като  се обичат, да се вземат. Макар, че още не и е времето.

- Така са младите. А моята все още си няма приятел. Казва, че когато завърши.

- Умна е дъщеря ти.

- Да, Пано.

- Благодаря, че ме приемаш за твоя приятелка. Мисля, че ще си помагаме. Аз не съм конфликтен

човек. Ти си веселяк. А сега ще си тръгвам, че дъщерята ще се прибере и трябва  да има ядене.

- Щом е тъй. Макар, че имам желание повече  да си поговорим.

- Времето е пред нас. А нали вече сме приятели? Хайде, аз да тръгвам! До нови срещи.

- До нови, Мария. Да се надявам, че ще сме добри приятели.

- И аз също.

Мария излезе и Пано остана сам с тишината. Наистина. Постъпи правилно, като и предложи приятелство. Нищо не се знае с младите, къде ще живеят! А така, ще си има добър приятел. Няма да се женя , я… Животът е такъв. Да има две половинки и винаги да се търсят. Едната без другата да не може.  Толкоз години беше без половинка. Добре, че е Надето, да му запълва живота. Но сега  и тя отлита от него.

Пано обядва от вкусната яхния от картофи с пилешко, която беше приготвила дъщеря му. “Моята добра дъщеричка. Какво ще правя без нея? Но няма вечни неща. Все някога, някой си отлита.” Той раздига масата ,изми чинията и се запъти към стаята. Искаше му се да си подремне. Очите му натежаха и  се унесе в сънища.

Пред това време Албена беше на село. Приляла на гроба на баба Райна и сега седеше та пейката, в градината. Погледът и подскачаше като малко детенце върху разцъфналите зюмбюли и си спомни думите на Николай: ” Цветята чувстват радост и болка. Обичат да слушат музика и да танцуват. Да разговарят с тях”. Миличките ми приятелчета. Само вие оставихте спомена, от моята мила баба. Винаги я чувствам до мен. Сега много ми липсва.

Зюмбюлите поклатиха главици, сякаш искаха да кажат: ” И на нас ни е мъчно, че я няма баба. Как ни обичаше като теб. Когато сядаше на пейката, винаги ни говореше с много любов.”Джиесемът подаде сигнал и огласи

пустият двор.

ГОСТЕНИНЪТ

- Албена, ти ли си? Аз съм Николай.

- Току що   съм седнала на пейката в градината и се любувам на цветята. Говоря им. Радвам им се. Нали, ти ми каза, че трябва  да говоря с тях. Знаеш ли? Като, че ли ме разбират. Поклащат нежните си главици, сякаш ми казват “Здравей. Добре дошла при нас. Ние те обичаме”.

- Разбра ли сега, че ти казвам истината. Да бях имал и аз такава градина, да се любувам на цветята. Но живея в апартамент  и това не е възможно.

- В Пловдив, аз също живея в апартамент, но си имам цветя в къщи. Вече ще разговарям с тях.

- Да. Те ще ги дават своята любов и ще те зареждат с енергия.

- Любовта, която ми липсва.

- Защо да ти липсва? Нали имаш сина си?

- Да, ама и той не е при мен. Остават му още две години и ще завърши. Иска да се върне в България.”Мамо, аз обичам България, защото съм се родил в нея. Сега, тя има нужда от мен. Като завърша, веднага ще се прибера и ще дам живота си за моята  мила България. Тя ми е втората майка”- ми каза той. Как да не се гордея с чедото си, Николай? Такова чедо рядко се среща. Ето, вече получихме съгласието от бащата  на Надето. Ще направим годежа, а когато завършат децата и сватбата. Пламен иска да я вземе при себе си. Надето ще се прехвърли на задочно обучение. Ще  си идва за изпитите.

- Добро решение. Сватът и сватята остават самички.

- Е ,не съвсем сами. Нали хода на работа. Имам приятелки.

- А аз съм съвсем сам. Работя много, но нямам приятели. Всеки се е свил във себе си като пашкул и не показна главата си навън.

- Времената са такива, Николай. Работиш, за да се нахраниш.

-  Знаеш ли, в момента от къде ти се обаждам?

- Не.

- Ами, аз съм в село. Пия си  кафето в кафенето. К на квадрат. Защо не дойдеш и ти?

- Трябва първо да отида до гробищата да прилея  и тогава ще съм свободна. Можем да се видим след това.

- Предлагам ти, като се върнеш, да пътуваме заедно за  Пловдив. Там ще обядваме на ресторант. Искаш ли?

- Да, това е  приемливо. Тук не е удобно, за да не приказнат хората. Не съм със скруполи, но така е на село.

- Тогава, като си готова звънни! Ще видя в колко часа има автобус.

- Добре. А сега да отивам до гробищата. Довиждане.

Албена стана.  Усмихна се на цветята и се сбогува с тях. Приготви се и тръгна към гробищата. През цялото време мислеше за Николай. Не искаше да се обвързва. Все още в сърцето и беше Борислав. А Николай и призна, че я обича. Чувстваше се объркана. Може би трябваше да му откаже да отидат на обяд. Това и напомни Борислав.  Когато за първи път отидоха на ресторант и той и предложи да стане негова жена. Не, не трябва да мисли. Каквото е писано. А Николай и харесваше. Беше сериозен мъж. Не го вълнуваха жените. Беше споделил с нея. Пък и красавец, като Борислав. Интелигентен и въздържан. Може би и мил като Борислав. Стигна пред гроба. Приля, Сложи пресни цветя във вазичката и запали свещичка. ” Бабо, мила бабо. Много съм объркана. Срещнах човек, който ме обича, а аз все още обичам Борислав. Ще дойде заедно с мен в Пловдив и ме покани на ресторант на обяд. Аз приех. Ти какво ще кажеш?” Ох, какво ми става? Май си говоря сама! Знаеше, че баба Райна вече е отишла в друг един свят, може би при дядо Георги. И вече е щастлива, а тя, Албена не знае какво да  прави. Наново среща любовта, но не може да и отговори. Трябваше да се обади на Николай, че тръгва и набра номера.

- Ало, Николай. Вече съм готова. Провери моля те, за автобуса, за да знам кога тръгва.

- Ей сега, Албена. Ще ти се обадя.

Тя тръгна, като леко потичваше. Тъкмо стигна къщата, Николай се обади.

- Пак съм аз. Автобусът тръгва след половин час. Ще се справиш ли?

- И още как. Ние, жените сме оправни. Чакай ме на спирката!

Тя се приготви. Взе чантата си. Затвори вратата и заслиза по стълбището. Още веднъж погледна с усмивка към цветята и им каза довиждане, до утре. Затвори външната врата и забърза към спирката. Нещо я подпираше под лъжичката. Сърцето и заби силно.  Николай беше там и я чакаше. Тя му махна с ръка и се приближи.

- Здравей, Николай. Отново тук, където се запознахме.

- Да. Нали знаеш. Все още съм тук, заради мама. Още е в болницата. Като я изпишат, смятам да я заведа на раздвижване. Има такива специализирани болници. Нека да не говорим сега за това! Хайде, да се качим , живот и здраве право в Пловдив. Ти ме водиш. Градът е твой.

- Да. Ще отидем на центъра. Има много хубав ресторант.

- Съгласен. На твое разположение съм.

Автобусът потегли и много скоро пристигнаха в Пловдив.

- Албена. Ще хванем такси. Остави на мен!

Николай се забърза към спрялото такси и махна с ръка на Албена. Тя се забърза. Той отвори вратата на таксито и я покани да влезе.

- За къде?- попита шофьорът.

- Към центъра, моля- изрече Албена.

Таксито тръгна. Николай понечи да хване ръката  на Албена, но тя леко я отдръпна и го погледна право в очите.  Той леко примигна и се извини.

- Пристигнахме- чу се гласа на шофьора..

- Един  момент, моля! Да платим. колко дължим?- попита Николай.

- Пет лева.

- Заповядайте. Довиждане, господине. Приятна работа.

Двамата тръгнаха.                                                                                                                                                                       – Николай.Ето,това е ресторанта. Да влезем!

На врата, сервитьорът ги поздрави най- учтиво и те влязоха. Вътре  обстановката предразполагаше. Беше приятно и шикозно.

- Албена. Тук е много приятно. Благодаря ти, че дойдохме именно тук.

- Моля, моля. И аз така мисля. Знаеш ли, колко време не съм идвала на ресторант. Освен на празниците, с колегите.

- Аз пък ходя често и се храня там.

- Разбирам. Забравил си домашно приготвено.

- Да. Как позна?

- Разбрах от думите ти.

- Аха… Хайде да поръчаме! Искаш ли малък аперитив?

- Да. Може една малка поморийска  ракия.

- И за мене същото. А салата. Виж менюто и си избери!

- Да. Предпочитам шопска салата.

- Ще поръчам и за мен. А за обяд?

- Предпочитам печени кюфтенца, с пържени картофки.

- Какво съвпадение? Аз имам същото предпочитание. Колко на брой?

- Ами две.

- Аз ще си поръчам три с картофки.

- Готово. Вече си избрахме.

- Сервитьор, моля, направи жест с ръка Николай.

- Избрахте ли си?- попита той.

- Две малки поморийски, две шопски салати и две порции, едната с две, другата с три печени кюфтета и пържени картофи, моля.

- Първо поморийските и салатата, нали?

- Да- изрече Николай.

Сервитьорът се забърза и след малко се появи с поморийската.

-  Ще донеса и салатите.

- Извинете- обърна се Николай към него. Може ли две минерални води?

- Не те попитах, Албена, минерална вода ли искаш или нещо газирано?

- Да, две минерални, момче- обърна се тя към сервитьора.

Той обърна гръб и след малко се зададе с две чинии, от които апетитно приканваше шопската салата.

- Кога желаете обяда?- обърна се  той към тях.

- Да си изпием аперитива и тогава.

Сервитьорът се забърза към барчето.

- Албена. подхвана Николай На здраве, за днешната среща. Дано имаме още такива срещи.

- Още не съм готова за срещи. Все още моето сърце принадлежи на Борислав.

- Ти забравяш, че и аз имах една любима съпруга, която много обичах. Но животът си тече и ние не можем да живее с миналото. Даден ни е още живот и ние трябва са го изживеем така, че да ни е хубаво на душата.

- Съгласна съм с теб. Но споменът не може да се заличи. Той остава вечно в сърцата ни. Особено, като си имал до себе си любящ съпруг и приятел.

- Разбира се. Не го отричам. В животът стават такива промени, каквито не си очаквал. Нищо не може да се върне, когато е отишло там, в необятното.

- Но, аз живея с него. Той е жив в мен.

- Той и тя са живи, но не можем да почувстваме допира им. Да видим усмивката им. Да се любим с тях.

- Но, аз все още го обичам.

- Ние цял живот ще ги обичаме и ще бъдем винаги с мисълта си с тях. Никой не може да го отрече.

- Но, аз…

- Така е, Албена. Любовта винаги ще живее в душите ни. Но  ние, живите, не можем да живеем без любов.

- Започваш да ме убеждаваш във своята правота.

- Човек трябва да гледа мъдро на живота. Да не живее с една илюзия, че всичко е вечно. Смъртта е нещо естествено. И трябва да се приеме като такава.Виж, цветята!   Израстват, напъпват, дават цвят, прецъфтяват и увяхват. Такъв е и човешкият живот.

- В твоите думи е цялата истина. Започвам да се убеждавам в правотата на думите ти. Ние живее в един илюзован свят. Сякаш всичко е сън. Отвориш очи и всичко е минало.

- Ето, сега ме разбра. Момент.Сервитьорът идва с кюфтетата. А и храната е,за да нахраним празните си стомаси. Изяждаме я, и вече я няма.

- Бил си много умен, Николай! Не очаквах от теб.

- Когато се натрупат годинките, човек изведнъж помъдрява и започва да си спомня животът, който е преминал  и оставил след себе си.

- На това му казват равносметка.

- Да,  точно така.

- Момче, благодаря.

Сервитьорът поставя двете чинии с кюфтетата и се отдръпва.

-  Хм, много са вкусни, Николай!

- Да, да и на мен ми харесват. Все тук ще идваме, да си похапнем вкусни кюфтета. – Искаш ли да си поръчаме по чаша вино?

- Да. Настроението ми си подобри. Може, но по една чаша.

- Сервитьор, имате ли наливно вино?

- Да. Какво да е?

- По една чаша маврудово.

- Сега ще ви донеса, Моля.

Той се забърза и се върна с две чаши, в които червената течност привличаше погледа.

- На здраве, Албена, за хубавата среща!

- На здраве, Николай. Настина беше приятна. Ти си интересен събеседник. Не ме остави да скучая.

- Как, та и ти също си интересен събеседник. Почти по всички въпроси имаме единомислие.

- Така ли? Интересно!

- Да. За всичко имаше отговор. На това се казва- висок праг на интелигентност.

- Вече сме готови. Сега можем да си тръгваме.

- Сервитьор, може ли сметката?

- Да. 10,50 лева е цялата сметка.

- Ето. Вземи 12, да се почерпиш от нас.

- Ама, моля…

- Хайде, вземай! А сега да тръгваме, че ей на, още малко ще стане пладне.

- Не  се шегувай! Още е обяд.

- Хайде, довиждане, момче?  А сега, накъде?

- Ами, аз се прибирам.

- Албена. Не може ли да дойда да те изпратя?

- Не, не.Благодаря ти за обяда. Трябва да се прибирам, защото Пламен сигурно се е притеснил вече.

- Добре. Бях забравил, че синът ти те чака. За сега довиждане!

Албена се усмихна и забърза към спирката. Николай дълго стоя и я наблюдаваше, докато се скри от погледа му.

СЪНЯТ

Измина доста време от тогава.Пламен замина и тя остана съвсем сама. Вече не ходеше в село. Започна работа. Надежда често идваше на кафе у тях. Споделяха си своите преживявания. Бяха като две сестри. Така се привързаха една друга. Наближаваше време. Всеки ден се чуваха и той чакаше мигът, когато ще бъдат двамата заедно с Надежда. През лятната ваканция, тя щеше да отиде при него. И следващата година записа задочно обучение. Като отлична студентка и разрешиха да идва само за изпитите.

И мигът дойде. Пламен вече я чакаше. Надежда приготви дрехите си и учебниците за следващата година. Утре ще се качи на самолета и ще бъдат двамата за винаги. Баща и нямаше да бъде сам. Беше се създало добро приятелство между него и Мария. Тя щеше да му помага. Надежда я обикна и прие, защото беше много добър човек, като майка и. Всеки ден след работа идваше в дома им.  Много им помагаше. Беше изключително внимателна и добра домакиня. В повечето случай заместваше Надежда, в приготвянето на храната. Отиваше си вечер, за да посрещне и своята дъщеря. Двете момичета се запознаха и ставаха добри приятелки. Те бяха приели дружбата между родителите си, за нещо нормално.

Затова, Надежда беше спокойна. Оставаше баща си в добри ръце. Пък нали е и медик, щеше да му помага, когато се наложи.

На другата сутрин стана рано. Самолетът и е следобед. Щяха  да пътуват  с  колата на Мария до София   и след това на  летището. Мария сама и предложи. Джиесемът наруши тишината в стаята.

-  Наде. Ти ли ти? Ще обядваме и ще тръгнем. Ще дойда да те взема към 13 часа. Ти да си готова и като дойда веднага ще тръгнем!

- Аз ще бъда готова. Не се притеснявай!

- Знам. Ти си точно момиче.

- Добре, Мария. Ще чакам!

Надежда замина при Пламен. На другия ден  и двамата се обадиха на Албена по микрофона на скайпа. Надежда пътувала добре. И сега са много щастливи, че са заедно.

Тази нощ , Албена сънува интересен сън. Уж пътуваха с Борислав за село. Той беше  хванал ръката и и нежно  я заговори.

- Бенче,аз много те обичам.  Но ми е жал за теб. Позволявам ти да си имаш приятел и да го обичаш, както мен обичаше. Защото, аз така по- силно ще чувствам любовта. Знам, че никога няма да ме разобичаш. Но, ти не можеш да бъдеш все така сама.

Изведнъж,тя се стресна и отвори очи. Борислав беше си заминал.” Милият ми той. Колко много ме обича! Искаше да не оставам сама. Знаеше, че и аз го обичам и ще го обичам цял живот.” Ще се обадя на Николай и ще му кажа, че приемам да бъдем приятели.  Ще се виждаме веднъж седмично, живот и здраве. Пък когато се пенсионираме, каквото е писано. И тя набра номера по джиесема.

- Ало, Николай. Аз съм Албена. Можеш ли да дойдеш тази седмица в Пловдив? Искам да си поговорим. Ще се срещнем пак в онзи ресторант. Може ли?

- Трябва да си подредя нещата в работата, защото имаме представление в събота. Може да дойде в неделя.

Става ли?

- Разбира се. Само трябва да знам, с кой автобус ще пътуваш?

- Може да дойда с колата. Като пристигна, ще ти се обадя.

- Добре, ще чакам.

И дните се занизаха един след друг. Албена ходеше на работа, но непрекъснато мислеше за Николай. Как ще подхване разговора. Чувстваше се неудобно.Дойде неделята. Тя стана рано. Сложи си душ. Издуха си косата и седна да закусва. Не я свърташе на едно място. Наближи обяд. Но той все още не се обаждаше. И изведнъж, звукът на джиесема наруши тишината. Сърцето и заби силно.

- Ало-  чу се мекият глас на Николай. Аз съм в Пловдив. Ще те чакам, както се бяхме уговорили.

- Добре, Николай. Обличам се и тръгвам. Няма да се бавя много.

- Чакам те пред ресторанта.

Албена предварително беше се подготвила. Само се обу, взе чанта, заключи вратата и тръгна. Качи се на асансьора и слезе пред блока. Извика едно такси и тръгна към центъра. Когато пристигна, Николай вече я чакаше с букет рози.

Изведнъж, пред нея изплува образа на Борислав. Розите, които обичаше. Откъде Николай знаеше, че обича рози! Той и подаде букета и целуна ръката и.

- Благодаря ти, Николай. Това са моите любими рози. Борислав често ми подаряваше.

- Е, навярно съм улучил без да искам. Хайде да влизаме! Ето, да седнем на тази маса. Същата, когато бяхме  предния път. – Сервитьор, може ли?

Момчето се приближи  до масата .

- Албена, пак ли същата поръчка, като преди?

- Да, ти вече знаеш.

- Две поморийски ракии по 50 грама и две шопски салати. За обяд една двойка и една тройка печени кюфтета с картофи. А и по една чаша червено вино, мавруд да е!

Той тръгна към бюфета и се върна с поморийските и две шопски салати.

- Благодаря. Обяда по- късно, моля!- помоли Николай.

- И сега. Защо ме повика така спешно, моята добра и красива приятелка?

- Таз нощ сънувах Борислав. Интересно. На сън ми каза, че не трябва да бъда сама. Че много ме обичал и че знаел, че и аз го обичам и ще го обичам. Че трябва да имам  приятел. И аз се реших, най- после. Да послушам съвета му.Затова не трябва да се отказвам. Сега взех решение.

- Ех, милата ми.. виждаш ли, че и починалите виждат така нещата, както ти казах. Разбира се. Аз те обичам и все някога ще бъдем заедно. За сега ще се виждаме веднъж, дваж седмично, когато имаме възможност. А когато се пенсионираме, шапка на тояга.

- Така обичаше да казва и Борислав “шапка на тояга”. Дали сега не е влязъл в твоята мисъл?

- Е не знам Аз обичам да го произнасям понякога.

- Утре как си на работа? Каня те у дома. Ще приготвим вечеря. Ще погледаме телевизия. Ще послушаме музика.

- Довечера дават по първа програма  една моя постановка.

- В колко часа?

- В 21 часа. Ще се обадя в театъра, че в понеделник няма да бъда на работа. А сега да обядваме и искам да разгледаме града. Първо, искам да видя Стария град. Там има къде да спрем, нали?

- Да, има паркинг. Сега съм я оставил в една улица. Пресечка  на Иван Вазов. Да платим и да тръгваме!

- Сервитьор, моля сметката!

Николай плати и тръгнаха. Прекосиха главната и  тръгнаха по Иван Вазов.

-  Тук, моля! Ето я нашата кола.Тя вече ни чака. Ще я яхнем и ще потеглим. Хайде, Албена, качвай се!

Разгледаха града. Качиха се на тепето. Пиха следобедно кафе  и потеглиха.

- Сега, ти водиш! Казвай, накъде да карам?

- Отиваме на Съединение.

- Какво е това Съединение. Улицата, където е нашият блок.

- Хайде. Тръгваме! Сложи си колана, че ако ни хванат без колан полицаите, ще ядем глобата!

- Ето от тук и право пред нас.

- Ще гарирам колата пред блока. Има аларма. Няма страшно.

- А сега на асансьора и право у нас, на дванайстия етаж.

Когато стигнаха, Албена отключи вратата и влезе първа.

- Моля, заповядай в моя дом, Николай!

Николай прекрачи прага и влезе. Нещо го жегна под лъжичката. Тук беше живял той, нейният съпруг, с Албена. А сега, той влизаше в него. Почувства някакво вътрешно напрежение. По- скоро, някаква тъга. Спомни си за своята любима съпруга. А сега. До този момент не беше и изневерил, макар, че имаше прекрасната възможност. Около себе си имаше много жени, но нито една  не беше го развълнувала. Не усети, как се влюби в Албена. Стана някак си спонтанно.

- Влизай де! Какво се замисли, Николай? Аз те каня.

- Нищо, нищо, върнах се в миналото си.

- Нали казахме, че трябва да оставим миналото и да вървим напред?

- Да, да.

Двамата прекосиха антрето и влязоха вътре.

- У вас е доста приятно. Обстановката доста предразполага.

- Да, всичко се дължи на Борислав.

- Имал е голям вкус. Всяко нещо си е на мястото.

- Да. като говорим за него, ме навява тъга. Може ли повече да  не споменаваме неговото име?

- Да. Вземи тези пари и отиди да  вземеш нещо за вечеря! Ти си жена и знаеш какво.

- Ти си истински кавалер, Николай. Благодаря. Искаш ли да купя едно готово печено пиле?

- Вземи и нещо да аперитив. Аз не съм много по пиенето, но ей така, за настроение.

- Какво да бъде? Каквото избереш.

- Вземи и бутилка вино!

- Излизам, а ти си пусни телевизора!

- Хайде, тръгвай, да не се стъмни!

- Тръгвам, тръгвам!- и тя излезе навън.

Върна се с пакет, в който беше печеното пиле. Носеше малко шишенце сливовица и една бутилка червено вино.

-   Ще направя салата от домати и краставички. Ти отвори моля те бутилките, а аз ще донеса чашите!

- Дай ми един тирбушон, да отворя виното!

- Да, един момент. Ето, вземи, а аз отивам да приготвя салатата. Нося ти и чаши. Заповядай! А сега  изчакай ме малко. Почти съм готова.

Николай беше пуснал телевизора и гледаше новините.

- След един час ще гледаме постановката. Нали, Албена?

- Да, да идвам.
Печеното пиле апетитно се подаваше из голямата красива овална чиния и напомняше, че е време за вечеря.

- Да си пийнем аператива! Ето и салатата.

- Как си я наредила, само…като млада булка!

- Ами обичам, всичко да е с тертип.

- Милата ми, тя. Обичала всичко да е с тертип!Такава жена ми харесва.

- Хайде сега, на здраве, за нашето приятелство!

- На здраве, Албена!- и той хвана ръката й и нежно доближи устни.

Албена не я отдръпна. Почувства приятна тръпка.

- А сега, идва ред на вечерята.

- Я, колко апетитно гледа това печено пиле! Браво, Албена! Добър избор за вечеря.

- Добър апетит! Надявам се, да ти хареса.

- Ще ми хареса, разбира се. Как няма да ми хареса. Като с такъв вкус е подредена масата.

- Благодаря. Това е традиция в моя дом. Бяла покривка и всичко подредено с вкус.

- Ето, защо съм те харесал. Явно, интуитивно съм разбрал твоята душевност и вкус! Благодаря на Бог, че те срещнах. До сега, никоя жена не ме вълнуваше. А ти, направи чудото. Дай да те целуна по бузката!

- Хайде, не се вълнувай! Още не мога да свикна с мисълта, някой друг мъж да ме целува. Нека да стане когато съм готова!

- Добре, Албена. Както кажеш.

Часът наближаваше 21.

- Хайде, да се приготвим! Сега ще гледаш, а после ми каже, дали  ти е харесала пиесата?

- Добре Николай. Може ли да седна до теб?

- Да. С удоволствие. Ще ми бъде приятно.

Тя седна до Николай и без да осъзнае се притисна нежно до него. Той отговори на нейната нежност със същото. Леко я прегърна и целуна също така нежно. Тя не се отдръпна.Това и напомни първата целувка на Борислав. В лицето на Николай, видя Борислав. И тя се притисна още по- силно. Сърцето и заудря силно, сякаш щеше да разбие гърдите и. Албена се отдръпна за миг. Осъзна, че не е Борислав. Стресна се. Николай я изгледаше с изпитателен поглед . Наведе глава и стана.

- Искаш ли нещо газирано, вода? Ще си пийнем от винцето и ще гледаме твоята постановка.

- Разбира се. Може само една чаша вода.

- А за винцето ще нарежа малко сиренце и кашкавал. Имам и шпеков салам.

- Нямам претенции. Каквото решиш.

Албена забърза към кухнята  и се върна с чиния, в която беше наредила салам, кашкавал и сирене

- Кой каквото желае. Нали Николай?

- Сядай сега. Успокой се! Откакто сме дошли, ти все нещо правиш! Неспокойно сърце имаш.

- Да, бе. Нали съм стрелец. Родена съм на 12 декември.

А ти, каква зодия си?

- Аз съм лъв.

- Стрелец и лъв си подхождат. Така пише в зодиака.

- Сядай де, сядай! Време е да си починеш.

- Ето. Сядам. Е хеййй. Вече е започвала. Пропуснах началото.

- Нищо. Ще вникнеш лесно.

- Пиесата наистина е съдържателна. Харесва ми сценария.

- Нали ти казах, че ще ти хареса.

- Ех, този Петър. Изнасили момичето и го остави бременно. А, то, сега как ще намери своя път!

- Ще я изгледаме докрай и тогава ще разбереш. Драги зрители, пазете тишина! Внимание!

- Цялата съм слух и внимание.

Двамата стояха един до друг и си чуруликаха като две влюбени врабчета, които не можеха да  литнат в необятното пространство. Пиесата завърши с щастлив край. Момичето  си намери приятел, който прие детето. То се роди и създадоха семейство.

- Да. Падението и крахът на човека, без морални принципи. Наслоена мътилка в душата му. Безразличие и отвращение към всичко красиво, и чисто. Една безкрайна пустош. Това са повечето съвременните младежи. Всичко е вплетено в образа на Иван.

- И кристалната, чистата любов, в образа на момичето.- наруши тишината Николай.

- Това е нашето съвремие. Добре, че моят Пламен не беше повлечен от него.

-Това е похвално. Такива младежи са като перлата в морето.Трудно може да се намери.

- А сега е време да си лягаме, защото стана много късно. Ще ти приготвя леглото в стаята на Пламен.

- Добре.

- Макар, че имам голямо желание да се притисна до теб. Да те целувам, да се любим.

- Още е рано, Николай. И това ще стане. Казах ти, нека да свикна с мисълта. Лека нощ. Отивам. Хайде. Готова съм. Дай да те целуна по бузката за лека нощ.

- Лека нощ, Албена. Вече ще ти казвам, Бена.

- Да.Така ми казват всички.

Сутринта, Албена стана рано и приготви кафе и закуска.

- Хайде, Николай! Закуската и готова!

Николай показа главата си през вратата и се затича към банята.

- Почакай ме малко, да си хвърля един душ!

- Добре. Отивай!

Той се върна освежен, с усмивка на лице и произнеса като тържествен псалм.

- Моля, всичко по- големи и по- малки да седнат на масата! Време е за закуска.

Албена се усмихна и повтори последните му думи “Време е за закуска”.

- Днес е време да си отивам. Ще тръгна по- раничко, за да не ме хване слънцето. Че каквито горещини са.

- Както решиш, Николай. Искаш ли да пусна малко музика?

- Разбира се. С удоволствие.

- Имам доста дискове с музика. Каква предпочиташ?

- Нека да бъде нещо весело, за настроение!

- Куин харесваш ли!

- Да много. Предпочитам тази сутрин  малко рок, за раздвижване на мускулите.

- Да, ще ти пусна Тази харесва ли ти?

- Да, да нека да е тя. Искаш ли да поиграеш с мен? Този рок ще ни създаде настроение, пък то ще бъде и по пътя. Хайде, ставай!

- Ти играеш добре рок.Този танц е изпълнен с много жизненост. Дава ти енергия.

- И аз мисля така.

Времето напредна и Николай започна да се приготвя.

- Ще ти сложа закуска за из пътя. Ще спреш някъде и ще си похапнеш. Ето ти и малко плод. Обичаш ли ябълки?

-И още как. Те са много полезни. Особено пептина, който съдържат.

- Хайде, Албена, аз тръгвам и се надявам, че този път ти ще дойдеш в София. И си помисли!

Албена слезе заедно с него и го изпрати до колата.

- До нови срещи, Николай. Ние пак ще се виждаме.

Край

 

 

 

 

 

Станимир Видев – изложба живопис

27. април – 15. май 2017г.

Pokana (1)

              Настоящата изложба на Станимир Видев е особена, дълго планирана и премисляна, отлагана и възобновена. Идеята за нея се роди преди около година като събитие, с което да отбележим две значими годишнини в живота на художника – неговата 60-а жизнена и 30-а творческа година. Веднага правя уточнението, че изложбата не е юбилейна, нито има ретроспективен характер – подобна изява би имала съвсем друг мащаб, докато експозицията в галерия Аспект е по-скоро камерна за измеренията на Станимир, дълбоко изстрадана и интимна като усещане.

              „Преди 30 години се върнах в Пловдив след Академията и не съжалявам” – така започва разказа си художникът. „Можех да остана в София, можех да стана преподавател в Академията, но се върнах и започнах като художник на свободна практика – такъв съм бил винаги и до сега – артист. Усетих невероятната атмосфера на моя град, срещнах големи художници: Слона, Йони Левиев, Христо Стефанов, Димитър Киров, Кольо Витковски, Бояджана… Първо седях на края на масата, учех се и попивах, а после те ме допуснаха сред тях. Почувствах се артист, сдобих се със собствено пространство – моето ателие – и имах смелостта да остана свободен творец оттогава и до днес.”
За изложбата си Станимир споделя: „Много трудна изложба, с всяка моя годишнина е така, но тази стана по-различна”. В експозицията преобладават пловдивските пейзажи и той обяснява защо: „Установих, че не мога да рисувам друг град освен Пловдив. Тази негова уникална атмосфера – Капана, Трихълмието, Сахат тепе – за мен градът е знак, той е сцена, усещам го като театър, всяко мое излизане ми носи ново зареждане. Картините ми са портрети на града, който ми е дал толкова много…”. Присъстват и няколко фигурални композиции, фокусирани върху жената като символ на финес и виталност.
Изложбата излъчва носталгичност, това е търсено съзнателно дори в оформлението на плаката, който е почти точно повторение на плаката от първата изложба на Станимир Видев през 1988 г. по негов проект. Оттогава е изтекла много вода, много неща са се променили и мисълта, че повечето път е изминат, дава отражение на цялостното настроение на изложбата, но в никакъв случай не я прави тъжна или депресивна. Напротив, по-скоро е израз на преклонение и благодарност към града и личностите, дали толкова много на твореца Видев и които без съмнение ще продължават да го вълнуват и в бъдеще. А на 27 април в 18.30 часа ще вдигнем наздравица за двете важни годишнини в живота на Станимир и ще му пожелаем още много години да ни радва и зарежда със своите прекрасни творби.
   Олга Петрова

IMG_9033

 

 

 

 

 

 

 

 

 

IMG_9035

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

IMG_9040

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

IMG_9042

 

 

 

 

 

 

 


  

 

ИЗЛОЖБА

Румен Богданов и Румен Жеков 
21 април 2017 от 18.00 часа
РУМЕН БОГДАНОВ
Румен Богданов е един от най-атрактивните художници на Шумен. Той е сред 45-те номинирани творци, които си оспорват годишните награди на ”МобилТел” за съвременно изкуство във второто издание на конкурса. Богданов, който е привърженик на минимализма, а творбите му се определят повече като графични, създава и интересни живописни серии. Изработва обекти от природни материали и ги заснема на рентген. Получава се леко синкав образ, който няма как да бъде видян с просто око. Освен ако не бъде доразвит върху платно. Резултатът е изключителен.
„Произведенията на Румен Богданов излъчват медитативно спокойствие и същевременно много деликатна ритмика. Деликатни в своята графичност са и цветовете – те са сложни, монохромни и контрастни, като рядко се срещат по-ярки акценти. Тази живопис, макар че изследва реалния свят, изглежда по-скоро абстрактна. Авторът е заложил на много финото и нетипично взаимоотношение между формите, на техните съотношения и съпоставки. Полетът с почти плътни тъмни тонове са противопоставени на бледи, на места едва докоснати или надраскани от четката. Редуват се затворени и отворени форми, които понякога напомнят цветя, стени, облаци. ”
Светла Петкова
РУМЕН ЖЕКОВ
Румен Жеков е майстор на цвета. Работи в много съвременни жанрове като фотография, пърформанс, инсталация, но най-силни и въздействащи са живописните му произведения. В картините му има следи от абстрактно изкуство и минимализъм, но подходът му към картината и композицията е уникален и трудно може да се впише в някое от познатите ни течения. Произведения му често въздействат директно чрез повърхността си, напомняща изронена мазилка, вар и кръпки от циментови замазки или пък, нарисувани директното върху платното, носят лекота и въздушност.
„Румен Жеков отдавна и последователно върви към един просветлен лаконизъм, а връзката с реалния импулс става все по-крехка и неуловима. Този път може за някого да изглежда лесен. Лично аз не съм на това мнение. Виждащото око е трудно да бъде подведено. За него е ясно, къде е живо роденото и къде имитацията. Визуалната жестикулация на Румен Жеков намира отклик в душите ни защото е органична, спонтанна и непосредствена, а пластическата култура на автора, натрупана през годините, прави всяко движение на ръката отключващо изящество и хармония. Тези чисто пластически нагласи са характерни за поколението – може би последното, върху което простира въздействието си класическия европейски модернизъм. Но за Румен Жеков те са и лично мотивирани от неговата собствена психическа природа. Неговите творби са по своему музикални и лирични.“
   Ружа Маринска
 предоставя Мария Герасова- Спасова

Над 120 майстори се борят за Националната кулинарна купа

    Над 120 топготвачи ще се борят за Националната кулинарна купа на България. Те ще демонстрират майсторските си умения на 21 и 22 април 2017 г. в Международен панаир Пловдив.

          В десетото издание на най-престижното кулинарно състезание у нас ще участват  звездите Иван Манчев, Андре Токев, Иван Звездев, Ути Бъчваров, Таньо Шишков,  Андрей Стоилов и други водещи имена. Сред тях са главни готвачи на известни ресторанти и хотели, както и медалисти от световни състезания. Това съобщиха от  Българската асоциация на професионалните готвачи (БАПГ), която е организатор на проявата заедно с  Министерството на образованието и науката и Съвета по туризъм в Пловдив.

          Атрактивната надпревара популяризира кулинарното изкуство и се утвърди като форум за среща на професионалисти  в сферата на ресторантьорството и хотелиерството. През годините броят на участниците се увеличаваше,  добавиха се и нови категории.

          Най-интересни за публиката са схватките за титлите „Готвач на България“ и „Кулинарен отбор на България“, които минават в два тура. Претендентите са поставени пред сериозни изпитания, включително бързо да измислят рецепта от продукти, които получават на старта. Очаква се сега топкулинарите да заложат на стари изпитани  рецепти, тъй като на мода отново е българската кухня.

          Все по-популярна става и категорията  „Сладкар на България“. Тази година виртуозите ще творят по темата „Игра на тронове“. Много почитатели вече имат и по-новите раздели „Пицар на годината“ и  „Паста“, заявиха от БАПГ. Включена е и категория „Телешко“.

          Журирането е изключително стриктно, като се преценяват оригиналността, вкусът и оформлението на ястията. В комисиите са включени известни готвачи, сладкари и преподаватели по кулинарни изкуства  от Белгия, България, Италия и Канада.

          Наред с изявените майстори публиката ще види и нови таланти, тъй като по същото време ще се проведе национален кръг на състезанията за най-добър млад готвач, хлебар-сладкар и сервитьор.

          Те са част от Панорамата на професионалното образование, която ще се състои  на 21 и 22 април в Международен панаир Пловдив.  На нея ще се представят около 350 ученици от цялата страна. Предвидени са единадесет състезания по професии – озеленяване и цветарство, фризьорство, гримьорство, моден дизайн, производство на мебели и керамика, строителство, приложна електроника, и надпревара за най-добра бизнес идея.

          Проявата, която се организира от Министерството на образованието и науката,  показва подготовката и практическите умения на бъдещите специалисти,  предимствата на дуалната система на обучение и резултатите от нея.  Очакват се много посетители ученици, които биха искали да се запознаят с различни професии и да направят своя избор.

Панаир-Кулинарна купа (1)На снимката:  Ути Бъчваров отново ще бъде сред звездите в турнирите за Националната кулинарна купа на България, които ще се проведат на 21 и 22 април в Международен панаир Пловдив.