Паракас е важна култура в Андите, съществувала в периода 750 до 400 г. сл. Хр. Носителите на тази култура овладели изкуството на напояване и отводняване, но шокират най-много учените със своите погребения. Културата е съществувала на полуостров Паракас, понастоящем по административно деление в района Паракас, провинция Писко, региона Ика, Перу.

Познания за цивилизацията Паракас се извличат от разкопките на голям морски некропол. Пръв провежда такива перуанския археолог Хулио Тельо през 1920 г. Некрополът Уари-Каян ( Wari Kayan) е съставен от множество големи подземни погребални камери, всяка от които с вместимост до 40 мумии.

Предполага се, че всяка камера принадлежи към съответно семейство или клан и е била използвана с поколения. Всяка мумия е привързана с въже и след това увита в няколко слоя плат, украсен с богата орнаментация. Паракаските мумии се съхраняват предимно в музея на град Ика.

На тамошния език Паракас означава „буря”. Неблагоприятния сух и горещ климат на пустинния полуостров е причината за големия интерес на учените. Още при първите разкопки на гореспоменатия Тельо се установява, че сухият климат консервира всичко, съществувало тук. Не само мумии, но и изделия от дървен материал, както и материите с които са увивани мъртвите, са изключително добре запазени.

 https://sanovnik.bg/n-31289-%D0%A2%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D1%86%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0_%D0%9F%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%81

Таг Тайните цивилизацията Паракас

Мъдрият селянин

Вървял един човек из полето. Минал покрай един селянин и го попитал:
– Човече, след колко време ще стигна до града?
Селянинът го погледнал и му показал с ръка да продължава да върви. Пътникът помислил, че не го е разбрал и попитал отново:
– След колко време ще стигна до града?
Селянинът отново му посочил с ръка да върви.
– Е, явно на човека не му е до мене – си казал пътникът и продължил.
На края на нивата чул селянина да вика след него:
– Човече, ще стигнеш в града по обяд.
– Добре де, два пъти те попитах, защо чак сега ми казваш? – попитал пътникът.
– За да зная кога ще стигнеш, трябва да те видя как вървиш – отговорил му селянинът.

Следите в пясъка

Една нощ един човек сънувал сън. Сънувал, че се разхожда по морския бряг заедно с Бога. По небето проблясвали сцени от неговия живот. При всяка сцена той забелязвал двойни следи от стъпки по пясъка – едната била неговата, а другата на Господа. Когато проблясва последната сцена от живота му, той погледнал назад към следите от стъпки в пясъка. Забелязал, обаче, че много пъти по жизнения му път имало само една следа от стъпки и че това ставало през най-тъжните и унизителни периоди в живота му. Това го разтревожило и запитал Господа:
– О, Боже, Ти някога ми каза, че Ти ще вървиш винаги с мен. Но аз забелязах, че по време на най-трудните моменти от живота ми по пясъка имаше само една следа от стъпки. Не разбирам, защо когато най-много се нуждаех от Теб, Ти си ме оставял сам.
Господ му отговорил:
– Мило мое дете, аз те обичам и никога не бих те изоставил. По време на твоите изпитания и страдания, когато виждаш само едни стъпки, то е било когато Аз съм те носил на ръце!

https://mediaplus.bg/niakolko-pouchitelni-pritchi-za-neshtata-ot-jivota/

Таг две поучителни притчи

Мислите, че пънкът е изобретение на 70-те? Оказва се, че не е…

Една дребна жена с изписани вежди, сини сенки за очи, бяла като тебешир кожа и червени устни е десетилетия пред всички и полага основите на пънк движението още през 20-те години на миналия век. Автор на танцови представления, кралица на кабарето, пантомим, актриса от големия и малкия екран, писател и мъдрец (също гол модел и мияч на чинии, както почти всяка творческа личност), Валеска Герт вдъхновява редица творци с неконформисткият си подход – от немския експресионизъм до пънк движението от 70-те и 80-те години. Тя работи с легенди като Федерико Фелини, Бертолт Брехт и Грета Гарбо и дава работа не на кой да е, а на самите Джаксън Полък и Тенеси Уилямс.

Неизчерпаемата творческа енергия на Валеска Герт е магнит за други креативни личности с подобно мислене и през кариерата си, продължила 6 десетилетия на различни континенти, тя се включва към всяко авангардно движение по онова време – от дадаизма до сюрреализма.

Подходът й към изкуството на пърформанса толкова изпреварва времето си, че когато тя танцува коитус на сцената през 20-те години на миналия век, шокираната публика вика полицията. В едно типично за нея кратко изпълнение, Der Tod (Смъртта), тя изпълнява собствената си смърт пред поразена, но притихнала публика. Понякога се появява на сцената и… просто стои неподвижно, в драматичен опит да привлече вниманието към целия хаос наоколо.

Валеска Герт е може би един от най-запомнящите се творци от миналия век. Тя използва пълните възможности на тялото си, за да разкаже социално критични истории за живота, раждането, смъртта, проституцията, оргазма, пола и стереотипите по невиждан дотогава начин, оставайки винаги вярна на собствената си почтеност и творческа визия. И не се интересува дали публиката се чувства неудобно, отблъсната, отвратена, объркана или благодарна; има значение само „историята“. Така тя трябва сама да си бъде модел за подражание, тъй като друг такъв не съществува.

А публиката не знае как да категоризира този феномен, с когото никога не се е сблъсквала дотогава: неудържим бунтар ренегат, хипнотизираща, безстрашна, анархична, радикална и интензивна. Когато през 1916 г., в изпълнение, което обикновено се смята за нейния сценичен дебют, Tanz in Orange (Танц в оранжево), тя се противопоставя на танцовото течение на епохата, Ausdruckstanz (Експресионистичен танц), обявявайки го за скучно и буржоазно, казвайки: „Изтанцувах всичките хора, които честният гражданин презираше: курви, сводници, покварени души.“

Валеска Герт, Мюнхен, 1918 г.

Гертруд Валеска Самош е родена на 11 януари 1892 г. в семейството на евреи, баща й е производител на аксесоари за шапки. На деветгодишна възраст тя вече знае, че е предопределена да танцува и определено да не преследва академичните науки, което я изстрелва направо в неизбежността да играе на сцена, за да си изкарва прехраната. По време на Първата световна война тя трябва да разчита още повече на собствената си креативност, за да оцелее, докато бизнесът на баща й куца. Тогава се присъединява към берлинска танцова група и започва да развива това, което ще стане нейната характерна провокативна и сатирична танцова форма. В една от автобиографиите й, „Mein Weg“ (Моят път, 1931 г.), тя казва: „Направих си костюм от оранжева коприна. Изпълнена с бравада, избухнах като бомба. И същите движения, които бях танцувала меко и грациозно на репетицията, сега диво преувеличавах. С гигантски стъпки се втурнах право през подиума, ръцете ми се люлееха като голямо махало, разперени ръце, лице, изкривено в безочлива гримаса. Танцът беше искра в буре с барут. Публиката избухна, викаше, освиркваше. Излязох от сцената с дръзка усмивка.“

През 20-те години на миналия век тя обикаля и играе из цяла Европа, в кабарето на Бетолд Брехт „Червеното ревю“, в Германия, Париж, Лондон и другаде: малка кутия с динамит, мини-карикатура – подигравателна, шокираща, отчуждаваща и хипнотизираща публиката в еднаква степен. След това се съсредоточава върху актьорската игра на големия екран като участва във филми като „Diary of a Lost Girl“ (1925), „Joyless Street“ (1925) и „The Three Pence Opera“ (1931).

Заради еврейското й потекло й е забранено да играе на сцената в Германия през 1933 г. и така се озовава в Лондон, където се опитва да участва в късометражни филми (и също така се омъжва за втория си съпруг). Няколко години по-късно, през 1938 г., емигрира в САЩ, където позира като гол модел и мие чинии, докато планира как да се завърне като кабаретна артистка. През 1941 г. тя отваря „Beggar Bar“ с неговия емблематичен еклектичен декор в Ню Йорк и е известно, че наема младите тогава Джаксън Полък и Тенеси Уилямс като сервитьори. Уилямс явно отказва да дели бакшишите си другите, а Герт намира работата му за „силно небрежна“. След това се премества в Провинстаун, Масачузетс, където отваря „Valeska’s“.

Такъв е светът на Валеска Герт, че след като се събра отново, а след това се разделя с Тенеси Уилямс в Масачузетс, тя все пак го призова като свидетел в съдебно дело, в което е обвинена, че хвърля боклук от прозореца и че не е платила на свой танцов партньор. Тенеси свидетелства.

След като прекарва Втората световна война в изгнание, тя се завръща в Европа през 1947 г., първо в Париж, след това в Цюрих и любимия й Берлин, където отваря Hexenküche (Кухнята на вещицата) през 1949 г. и Ziegenstall (Навес за кози) на остров Силт. През 60-те години на миналия век отново се насочва към киното и участва във филма на Федерико Фелини „Джулиета на духовете“ (1965, трейлърът е по-горе), което води до редица предложения за различни филмови и телевизионни роли от млади немски режисьори. Когато Вернер Херцог преработва „Nosferatu“, тя е избрана за роля, но почива две седмици преди началото на снимките, на 86-годишна възраст, на 16 март 1978 г. Твърди се, че пощенската й кутия е пълна с безброй писма от млади пънкари, които се надяват да я срещнат.

Може да се каже, че Валеска е толкова напред културно, че публиката чак десетилетия по-късно щеше да я догони и правилно да разбере и оцени нейния принос и непостижимия й гений. В разговор с Радио Лайпциг през 30-те години на миналия век тя коментира качеството на безвремието и универсалността на артистичните приноси като казва : „Нашите произведения… ще изглеждат безвременни за бъдещите поколения само ако са достатъчно дълбоки. Те ще предадат послание, което се предава от поколение на поколение и което разкрива, че всички сме хора, всички трябва да следваме едни и същи закони, всички трябва да се борим, всички трябва да умрем.“

https://chr.bg/istorii/lichnosti/kak-valeska-gert-sazdade-panka-oshte-prez-20-te-godini-na-minaliya-vek/

https://chr.bg/istorii/lichnosti/kak-valeska-gert-sazdade-panka-oshte-prez-20-te-godini-na-minaliya-vek/

таг Валеска Герт  пънка