Category Archives: СВЕТЛИНА В МРАКА книга на Мария Герасова

СВЕТЛИНА В МРАКА ВТОРА КНИГА

 image-14818-0-0-izlozhba-posvetena-na-zlatyu-boyadzhiev-i-baratsite

СВЕТЛИНА В МРАКА

КНИГА ВТОРА

 АВТОРСКИТЕ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ

ДЯВОЛСКА РАБОТА

На времето ми са роди едно маленко агънце. Такова, досега не ни се беше раждало. Един ден го изкарах на ливадата да пасе с другите овце, а там беше една комшийка и кат видя агънцето, зацъка с език: “Марии, че убаво агне имаш!” Мина. к’во са мина, онуй ти агънце падна, ай тъй, без нещу, както си беше дубре. Падна, прерита и умре. Уручасъ го таз жена. За едноту чуду гу уручасъ. За иднатъ убос го уручасъ и затри – завайка се дядо Вътю.

- Чуй, чуй, Вътьо! – прекъсна го Тина. – На времето и моя дядо Станю имаше яки и здрави коне. Най- убавите. Еднъж, как тръгна на пазар, окол него са събрали ного люде да гледат конете. Някъв челяк с остри очи ги аресал и искал да ги купи. Дядо ми отказал, щото не ги продавал. Челякът ги погледнал още малешко и си тръгнал. След десет минути, единият от конете започнал да трепири, да съ дърпа, паднал на земята и от устата му почнала да излиза пяна. Сички рекли, че конят е уручасън от силни очи.

   Павлето стоеше настрана и ги наблюдаваше. Очите му искряха.

- Уруките са голяма работа – прекъсна ги той. С малките, уручасва и големите. Най- ного яките, здравите, работните, убавите и личните. Чух нейде, че един колибар впрегнал воловете си да оди на пазар. По средата на пътя го срешнала жена, с очи кат змия. Те били толкоз зелени, че не мож устои на тях. Жената позагледала воловете и отминала. Когаш стопанинът повървял малешко, по- убавият започнал да трепери, паднал на земята, преритал и умрел. Жената го уручасъла.

- Уф, лоша работа е това, чедо. – завайка са дядо Вътьо. На времето, га са заженихме със старата, па тя си беше голяма убавица, на сватбата мало и голямо я гледаше, и са чудеше. Дубре, че са сетихме да турним муска, та да не я фатат уруки.

На мегдана се разнесе такъв вой, че Павлето закри с ръце ушите си. Яко, мъжко магаре беше вирнало задните си копита и хвърляше къчове към дувара на хана. Бай Стоян го държеше за юздите. То се издърпа от ръцете му и започна да кръжи.

- Бър, сус бря! – извика той и подхвърли суха кора хлебец.

- Кви времена дойдоа! Сушави и гладни – изрече на глас Павлето.

   От височината на викалата на турската катедрала Мураджие Джамия на Джумаята, облечен в зелена роба и бяла чалма, ходжата призоваваше Аллах да излее благодат над главите на правоверните.

   За Джамията се носеше предание, че на това място някога е имало величествен храм, на името на Света Петка. Още през царуването на Иван Александър- царя на всички българи и гърци, който е владеел Пловдив цели 20 години до падането му под турско робство (1344- 1364 година), тя е била катедрална църква. След превземането на града от турците през 1364 година, я превърнали в джамия и я нарекли на името на завоевателя Гаази Султан Мурад евел Худавендигар. Нарекли я още ” Олу джамия” или “Джумая джамия” Олу- значи главната, а джумая – ден петък, на който извършвали богусложение само в нея.

   Времето клонеше на дъжд. Къщите, с техните издатини, с еркерите, с широките стрехи, високите огради, зидове и комините кацнали по покривите, тънеха в зеленина.

   Павлето излезе от двора на хана и забърза. Спря пред дюкяна на Тома Костов. Сега вече, той не продаваше деликатеси и бакалия, а велосипеди “Вандерер” и “Адлер”. Той току-що беше навършил осемнадесет. Явно, беше решил, че е време да си купи един такъв. Преди да влезе в дюкяна, спря за миг. Пред него се изправи голям, рошав пес и започна да лае. Момчето, което го водеше, спаси положението. Павлето се понамръщи, закани се с пръст и бързо влезе в дюкяна. Посрещна го нисък, доста пълничък човечец.

- Добър ден, байо Тома – рече той.

- Дал Бог добро, сине. К’во та носи насам?

- Сакам да си купа “Вандерер”, ама не знам колко струва?

- Двеста и петдесет. Ако ги имаш, твой е.

- Ама аз… – изрече Павлето и изтърча през вратата.

   Семейството на момчето беше заможно. Баща му, Гьорги, викаха му Байото, ходеше по чужбината и търгуваше с шаяк и аби. Беше изпратил момъка да купи малко риба и хайвер от Караманлията, чийто магазин беше на Съборна. Какво ли нямаше в него! Тарама, сьомга,  щука,  шаран, далак хайвер, риба хамсия стояла в солена саламура половин година, аншоа, лакерда, паламуд, пушена скумрия, осолен шаран, сом, бяла риба в зехтин,  косат, смедок распир, чига, платина, калкан, кефал все солени, пушено филе, гаризи, цирози, скариди и консервирана риба в тенекиеви кутийки с ключове за отваряне. През зимните месеци продаваше портокали и мандарини, а лимони през цялата година.

   Дишайки тежко и на пресекулки, Павлето спря пред магазина. Вътре се чуваха гласове. Той погледна през прозореца и прекрачи прага. Сблъска се с някакво дребно човече, извини се и продължи. Караманлията го прикова на място с думите:

- К’во та води насам, момче?

- Тате сака от пушената скумрия за мезе и пушено филе от риба – издума набързо той.

- Голям челяк е Байото. За него сичко ше дам. Речи му да ми отдели малко шаяк за палтото! –  прекъсна го бакалинът.

   Той притегли по кило от скумрията и филето. Зави ги в амбалажна хартия и ги подаде на момчето. Павлето рече “благодарим” и тръгна. По средата на пътя се спря. Заслуша се. Наблизо беше Балък пазар.

- Крехко бутче. Убава стока. Само при бая ви Стамата. – разнесе се глас.

   Павлето забърза към пазара. Мина покрай касапския дюкян, който нямаше нито врати, нито прозорци, а само кепенци за затваряне, направени от нагънати, железни лостове.

- Елата бре,  ора! –  подкани як бабаитин.

   Месото висеше на железни куки – говеждо, телешко с розов цвят, тлъсти овце и чукани, кастрирани овни, агнета и малачета. Чуваха се гласове, подвиквания: “Дай от туй парче! Начукай някоя паржола! Отрежи агнешки котлетчета! Смили две кила за кюфтета, или по- добре дай го тъй, та в къщи да го накълцаме на дъската! Ама гледай да е без кости!

   Дребничък човечец се прибилжи до тизгяха и помоли:

- Дай малко дреболии за котарака, чорбаджи!

- Касапинът отбра от дреболиите и напълни книжната торба.

- Колко струва стоката?- попита човечецът.

- Нищо, нищо. А, остани си със здраве!

- Остани си и ти с здраве – отвърна дребничкият. Айде, че животинчето ма чака!

   Месото в касапницата не беше много чисто. Носеха го от салханите на кон или магаре, с талига, а някой с кобилица на рамо. Мухите кацаха по него. Тук- там се виждаше и някоя смазана. Кметът беше издал заповед от 11 до 5 часа следобед, месото да се поставя в шкафове, или да бъде загънато в чисто платно, но това беше частична мярка против замърсяването.

   Павлето продължи нагоре по калдъръма. Мина покрай къщата на доктор Рашко Петров. Беше на номер23. Сега имаше нов собственик. Той запази вътрешната уредба. Камината беше на мястото си. Голямата маса с извити крачета все още беше застлана с зелена, плюшена покривка, а над нея дантелено перде от чеиза на Харитина. Газената лампа с глобуса от син фосфор и тесни бели ивици, която подари на доктора един бей, който го беше излекувал от съклет, все още гореше. Миндерчето стоеше до камината, отрупано с възглавнички. На дюшемето беше просната дебела плъст, като ония, дето някога ги чукаха в тепавицата на Чепино, помакините. На стената, до кандилото стояха портретите на мъж и жена в плюшени рамки, а под тях атлас, изшит от червени и лилави вълнени конци. Тежките мебели бяха в другите стаи.

 Момчето спря пред къщата и се загледа. На плочата на външната страна пишеше: ” ОТ 20 V / І до 10 / 22 Х 1878 година, тук е работило Временното руско централно управление, начело с императорский , росийский комисар в България, генерал адютант княз Дондуков – Корсаков, което изработило проекта на органическия устав (Основен закон за управление на Източна Румелия).За изготвянето му се знаеше, че участие са взели Й. Груев, д-р Ст. Чомаков, д-р Рашко Петров Чорапчиев от Копривщица, участвал в първата легия на Раковски в Белград през 1862 година. После завършил медицина във Виена и се установил като лекар в Пловдив. Бил голям приятел на перущинеца Петър Бонев и на Левски. Когато идвал в града Дяконът, често отсядал в тоя дом. В широките, полутъмни стаи на първия етаж, доктор Рашков се срещал с комитовските хора. Той починал през 1894 година във Виена, дето бил опериран от рак на гърлото. Погребан е в Пловдив. Жена му Харитина умряла преди това. Дъщеря му Величка, съпруга на министъра на войната по онова време генерал Никифоров, продала къщата с мебелировката на някой грък и се преселила в София.

   Да се чуди човек. Какви времена настанаха! Не се помни нищо за такива хора, като доктор Рашков. Само една каменна плоча и толкоз. Минаваш и заминаваш. Ако се спреш, добре. Всичко се забравя. Дори и близките ни. Остават спомените, че е живял такъв човек. Човекът е като прашинката. Идва вятъра и тя отива нейде, без да се върне.

   Този вятър беше подхванал и Павлето.

Наближаваше Андреев ден – 30 ноември. Приемаше се като начало на зимния цикъл. От него денят започваше  да расте колкото едно просено зърно.

   Момчето забърза по калдъръмената улица.  Вечерта, стрина Стефана – майка му, беше сложила върху огъня в камината да къкри бобът, а и житото. На утрото, той ше стане и пръв ше отиде до огъня. Ще дойдат майка му и баща му и ше фърлят по някой зърно  към комина и ше рекат: “Нек’ посевите растат до небото!” След туй ше седнат на софрата. Стрина Стефана  ше напълни пахарчето с уврялото жито, а той ше напълни празния си стомах. Павлето беше чул отнейде, че на този ден му викаха Мечин ден. Почитали го били за предпазване от мечки. Когаш са фърляло зърното, са думало: “Нà ти, мечко, варен кукуруз, да не ядеш суровия и да не ядеш човеците и стоката!”

Павлето спря пред голямата порта. Отвори я и прекоси каменната пътека, върху която бяха накацали няколко жълти листа от стария дъб. В голямата одая се чуваше весела гълчава. Той не усети как се качи и спря пред нея. Сърцето му заби силно. По средата на одаята се виждаше голямото пиано, а до него красиво девойче допираше клавишите с нежните си дълги пръсти. Той се заслуша в непознатата музика и затананика. В главата му заиграха мисли. Спомни си Антон Тайнер – диригента на католическата църква “Св. Лудвик.” Приличаше много на композитора Ференц Лист. С високото кокалесто тяло, в лицето и с начина на вчесването на дългата си коса. Не се делеше от лулата си, само когато дирижираше и спеше. Тайнер беше голям органист. През Великденските и Коледните празници, черквата беше препълнена. Той свиреше с цялата си душа и сърце. Затова, хората го обичаха. Беше завършил консерватория в Прага. Беше посетил Русия и свиреше в много градове, заедно с императорския оркестър. В Пловдив беше дошъл през 1899 година – за учител по орган, контрабас, пиано и цигулка в девическата гимназия.  Живееш в схлупена къщурка на Крали Марко 5.

Павлето реши, че на Коледа ще отиде на празничния концерт на учителя. Обичаше неговите класически и религиозни песни, които Тайнер изпълняваше на 2000-гласов орган.

Нещо го извади от мисълта и той пристъпи прага на гостната. Спря го синият поглед на момичето. Тя го погледна и леко се усмихна.

- Сине, сине – чу гласа на майка си. – Седни де, седни!

Той тръгна, спря се за малко и сведе глава.

- Земи стола и седни! Я, да ти е честито, сине!

- Ух – въздъхна Павлето.

- За празника е – продължи тя. – Седни де, седни! Не са срамувай! – подкани стрина Стефана.

   Павлето придърпа стола до себе си и седна до момичето.

 

- Желаете ли, млади господине, да научите нещо на пианото? – обърна се  тя  към него.

- Да, само туй желая – отговори той.

- А сега да са спазарим – рече стрина Стефана. Ти ше идваш секи ден у нас, да учиш момчето! – Както виждам и ти желаеш това, сине? – обърна се тя към Павлето.

   Той се усмихна и махна с ръка.

- Така та искам, чедо! – продължи Стефана.

- Нек идва след пет, по пладне! – изрече Павлето.

- А ти посвири още маленко! – обърна се стрина Стефана към момичето.

   Пръстите му заиграха по пианото. Павлето гледаше отстрани и леко примигваше. Понечи да каже нещо, но предпочете да замълчи. За миг погледна плахо. В кафявите му очи заиграха пламъчета. “Тъй де” – тихо изрече той. Никой не го чу. Момичето продължи да свири. Отнякъде закръжа муха  и затанцува с ритъма на  пианото. Тя спря и отклони ръцете си от пианото. Настъпи тишина.

- Павле – наруши тишината стрина Стефана. Време е да си тръгва момето. Иди с него до портите, че ей на, времето свечерява!

   Момичето стана от стола, погледна го с усмивка и се запъти към капията. Павлето понечи да хване ръката ù, но тя леко я дръпна. Той я погледна право в очите и тя постави малката си длан в неговата. Спряха пред портата. Искаше му се  да каже нещо, но думите му потънаха нейде. Тя се усмихна и издърпа ръката си. Изрече тихо “До утре” и тръгна. Момчето я наблюдаваше докато завие до първата къща, заключи портата и се затича по стълбището.

   Наближаваше Варвара. Хората го свързваха със следващите два  дни. Сава на петия, а Никулден на шестия. Казваха: “Варвара  вари, Сава пече (меси), Никола гости гощава. Варвара наричаха още Варварица, Варваринден, Варванден. Думаха, че била закрилница от болести. Празнуването ú било свързано с  предпазването от шарка. Денят се почиташе за Баба Шарка, за цветенисто, за сипка, за които жените, особено с малки деца избягваха всякаква домакинска работа. Някой забраняваха да се вари боб и леща, за да не остави шарката белези, големи колкото тези зърна. На този ден се месеше хляб с квас, ядеше се кисело зеле и лютиво, за да не се гневи болеста. Приготвяше се вариво от жито, царевица и се подслаждаше с мед. От тях раздаваха на децата и съседите, за да подгони и умилостиви “сладка и медена баба Шарка.” Жените месеха малки, пресни питки, мажеха ги отгоре с мед, петмез, или разтопена захар и ги раздаваха за здраве на децата. Като подаваха питката, избягваха да споменават името на болестта. Вечерта, преди Варвара се слагаше обредна трапеза с хляб (колак, кравай, харман) и се кадеше с палешника. На трапезата се палеше домашно приготвена свещ, наречена варварска, която се запазваше и палеше при тежко раждане на добитъка, при гръм и градушка.

    Този ден, Павлето вървеше по калдъръмената улица бавно, с наведена глава. Споменът за момичето не му даваше мира. Той прекоси Джумаята и продължи надолу. Стигна до Куршумхан. Наричаха го още Кервансарай. Куполът на покрива му беше облицован с куршум и лъщеше под лъчите на утринното слънце. Чешмата с няколко чучура, в чийто каменно корито можеше да се напоят петдесет коня, се открояваше на фона на хана. В западният край на двора, се виждаше чешмата с двата чучура. Изгради я Хаджи Гьока Павлов, в памет на Алеко Констнатинов. На мраморна плоча с черни букви беше написано: “За спомень на Българский любимъ и незабравимъ син Алеко Константиновъ, убит на 11- ий май 1897 година от чадата на денътъ. Пийте, братя и помнете невинний Христовъ последователь, Алека!” 

   Павлето спря пред хана и се загледа.

                                                Хаджи Гьока Павлов

 

   Дивият кестен правеше сянка. Два дорести коня кротко стояха до него. Единият ближеше гръбнака на приятеля си.  Слънчев лъч близна ноздрите на по-якия и той заудря с копита. Неспокойно закръжи около дървото. Белезникава пяна пролази от ноздрите му. От хана излезе якичък българин и се запъти към конете. Бръкна с дясната си ръка в джоба на шаечния си панталон и извади малка, кожена торбичка, и започна да  брои наполеоните, които бяха в нея, и наново я пъхна в панталона си. Спря за малко, щракна с пръст и влезе в дюкяна на сарафина евреин, Коен. Кантората му беше тясна, прашна и душна. Виждаше се изтърбушен стол, масичка със стар брой вестник “Таласъм”, на стената висеше поизбеляла вече картина, на която пищната красавица беше оплюта с  мухи. Сарафинът надминаваше шейсте. Беше нисък, с авторитетно коремче. Печелеше добри пари. По това време на мода бяха книжките. Когато пътуваха, търговците ги носеха със себе си. Не отиваха в Народната банка, щото имаше куп формалности.

   Якичкият подаде торбичката на Коен. Той я пое в ръка, извади наполеоните и започна да ги брои. С широкия, плосък молив написа  разни числа върху амбалажна хартия, вдигна глава и рече:

- Ше ти зема по-малко от ажното, артлик! Дай двайсет!

   Той преброи двайсет и върна торбичката на якичкия.

- Остани си с здраве, госпдин Коене.

   Обърна гръб и излезе през капията.

   Павлето наблюдаваше мълчаливо и лека усмивка се появи на устните му. Изправи гордо глава и като воин-победител забърза надолу. Загледа се към тясната улица и забеляза комисионните кантори и складове за колониални стоки. Чаршията носеше името Малкия безистен. Между високите здания, които затуляха небето, той зърна кафенето на Себух и се запъти натам.

- Де тъй рано, Павле? – чу се гласа на арменица.

- Ей, на, отивам в печатницата.

   Момчето ходеше в печатница “Единство”, за да се учи от старите печатари. Знаеше четмото и писмото, а сега беше решил да расте нависоко.

- Влез де, влез де! – подкани го Себух.

- Бързам, бай Себух, че ей на, слънцето вече са види. Майсторът ше ма гледа накриво.

   Арменецът и тази сутрин беше дошъл по тъмно. Стъкна огъня в оджака и стопли водата. Канторите и магазините един след друг отваряха врати. Себух от сутрин до вечер разнасяше дъхаво кафе с инкрустирана сребърна табла, на която се виждаха два лебеда,  вплели човки. Наоколо ухаеше приятно. Над чашите се виеше жълтеникава мъглица. Погледите на хората се премрежваха от удоволствие, когато отпиваха глътка кафе.

   Павлето махна за сбогуване  и тръгна надолу. Стигна до Астраджийския хан и спря. Преди Априлското въстание, го държаха двама перущинци, Стоян Илиев и Калофер Спасов. Бяха големи родолюбци. Участваха в борбата за освобождение. Тук нявга складираха оръжието и по тайни пътища го изпращаха  в Перущица, на Спас Ганев и Петър Бонев. Сега, ханът беше собственост на Агоп Хидлиян. Той беше добър човек, приказлив, познат с пословичната си чистота. Ханът имаше двайсет стаи за пътниците и пет яхъра за добитъка. Срещу него беше търговската гостилница на бай Гьорги.  Той беше голям афчия- гостилничар. През малкото разкривено прозорче, момчето зърна светлина, която проникваше едва-едва. Гостилницата се наричаше “Търговска”, защото тук идваха само търговци и комисионери. Преди обед, бай Гьорги беше предимно в готварницата. С вкусните си манджи се славеше, той. Станеше ли обяд, сваляше престилката, поглеждаше тук- там, засукваше майсторски мустак и заставаше пред тезгяха. Гледаше с респект синовете си, а също и мющериите, дали са доволни. Тежко и горко ако видеше някой да се мръщи. Синовете му обираха парсата. Останеха ли сами, се вдигаше такава врява из цялата чаршия, но беше за добро. Всички знаеха, че бай   Гьорги се кара за ред в гостилницата. В нея,

 всеки ден идваше прочутият търговец на картички, Тошо Величков. Продаваше картички със световни изгледи. Разправяха, че обикалял света пеша. Беше глухоням. Нямаше кой да се досети, че за такава обиколка са необходими десетилетия.

Обслужването в гостилницата беше на ниво. Келнерите бяха внимателни и сърдечни. Обикаляха около масите. Ще бръснат с кърпата няколко пъти по покривката, макар че по нея нямаше нищо. Ще поместят пепелника без нужда, или ще преместят някой стол. Ще драснат кибрит да запалят цигара на някой клиент и ще побъбрят с него простичко, по нашенски. Сметките им винаги точни, нито подписано, нито забравено. Когато клиента си тръгнеше, ще го изпрати крачка, две, сякаш са били у роднина и накрая ще му махнат за довиждане.

   Такива бяха по онова време хората. Простодушни и добри. Стараеха се само да направят добро.

   Павлето се забърза, щото майсторът можеше да го гълчи. Стигна неравния калдъръм на улица “Кутуджийска”. Покрай него се редуваха малки дюкянчета, работилници за мощавеени кутии, складове за ракии и вина. Продаваха се коняци “Метакса” и “Комби”, шампанско от Франция, италиански вина в бутилки с причудливи форми и прочутото “пикро”, което уж лекувало всякакви болести. За приготвянето му били необходими седемдесет чешита билки. Мастиката, тройно преварена миришеше на анасон и дъвка, а сливовицата жълтееше и искреше под лъчите на слънцето. Най-сетне, Павлето стигна до печатницата на Панайотова. Той беше преместил машините в София, за да бъде по-близо до Министерството на народното просвещение. Нали учебниците определени за печатане минаваха от там. Целият ден момчето се въртеше около майстора. Някаква книга беше привлякла вниманието му, но не смееше да я вземе. Страхуваше се, че ще му се скарат. Работният ден превърши павелто забърза към къщи.  Тази вечер, го чакаха уроците по пиано. Външната порта беше отворена. Той прекоси тясната каменна пътека и тичешком се изкачи по стълбата. В голямата одая, където беше пианото, Вяра и майка му бяха седнали  и си бъбреха нещо. Той вече знаеше името ù. Отварянето на капията я стресна. Двете спряха  и тя погледна към него.

- Добре дошел, сине, как мина  нес? – обърна се майка му към него.

   Стефана беше разбрала, че става някаква промяна с момчето ù. Нещо го мъчеше. “Дъл пък! А мож да са лъжи!”

   Павлето прекоси одаята  и се приближи към пианото. Очите му искряха. Той подаде плахо ръка и седна до Вяра. Тя сама започна разговора.

- Това тук е до. Първо, Павле, трябва да научиш нотната стълбица. И  продължи: до, ре, ми, фа, сол, ла, си, до.

А сега е твой ред – подкани тя.

   Момчето подхвана плахо, но изведнъж  започна уверено и продължи.

- А сега сложи първия си пръст на този клавиш. Кат стигнеш до ми, прехвърли първия пръст на фа. И така до край.

   Урокът продължи близо час. Двамата не бяха усетили времето. Вяра вдигна глава от пианото и се обърна към стрина Стефана.

- Трябва да тръгвам, щото как сме я подкарали. Мама и тате ше ма чакат. Пък ей на, свечерява са.

- Айде, чедо, тръгвай, да не ти са карат в къщи! – изрече тя.

    Момичето се изправи. Подаде първо ръка на Стефана, а после на момчето и тръгна. Павлето побърза да я настигне. Хвана я за ръката и поведе към портата. Щом като стигнаха там, той леко допря устни до ръката ù и свенливо се усмихна.  Така, стояха няколко минути, след което момичето издърпа ръката си.

- Лека нощ, Павле – рече тя. Утре е Никулден. Няма да са видим. Нек да ти е весел празника!

   На сутринта, стрина Стефана стана рано. Запали пещта. Омеси тестото в нощвите и го сложи да втас близо до камината. През това време приготви и рибника. Шарана осоли, напълни го с наситнени орехи, лук, червен пипер, заши го с бял конец, а отгоре насоли, опепери и намаза със свинска мас. Оваля го в тесто. Украси го с три кравая и един по средата. Сложи го върху камината, за да чака реда си. Един кравай  беше за Свети Никола, покровител на моряците и рибарите. В горещата жарава зарови картофи, та да се изпекат.

   Когато всички беше готово, сложи софрата по средата на одаята и  постави тепсията с шрана върху нея.    Отдели   малко парче от  него. Сложи го в пръстента чииня, отгоре го покри с месал,  постави го  в  плетената кошница и излезе. Когато приближи къщата на съседката, спря и почука с желязната халка. Никой не я чу. Тогава се провикна:

- Маро, Маро мари, отвори! Стефана съм.

- Кво си са завикала мър, Стефано? Белким гемиите ти са потънали? – смъмри я Мара.

- Не са ми потънали гемиите, а я ела бърже! Нося ти малко от коледника.

   Мара затътри ноги и заслиза по стълбата. Прекоси пътеката и доближи портата.

- Да си жива и здрава, Стефано. Добра жена си. Винаги се сещаш за мен.

- Сещам са я, сещам са. Ако за теб не са сещам, за кой? Нъл ти си ми кат сестра? Дворовете ни са един до друг. Само да погледнеш и сичко са види у нас. Кат си тръгнала тъй, сигур ногите много та болят? Едно време мойта майка беше знахарка, та от ней знам. Кисни ги с топла вода и оцет. След туй ги намажи със свинска мас. Два часа е добре да турниш върху коленете си филия хляб, накисната с оцет  и изцедена. Завържи ги с найлон и отгоре турни парцал, та да държи! Голямо облекчение ше има.

- Ше го направя, сестро. Щом е за добро и здраве, ше го направя. Па ше видим тогаз. А сега остани си с здраве!  Да вървъ, щот ше покана съседа Яким.   Нъл знайш, скоро увдувя, та реших да го покана, да не е сам. Децата му са изпожениа. Има две щерки. Отидоа на чужди къщи. Айде, Маро! Весел празник!

   С кошница в ръка, Стефана се запъти към къщи. Срещна кака Пена от другата махала, която беше споменала на Стефана, че ще ходи в Брестник.  Когато се прибра, Павлето и  Гьорги стояха до огъня в одаята.

Чу се гласът на Гьорги. Дрезгава кашлица приглуши гърлото му.

- Айде, невясто, че квото е тръгнало! Дай Боже да е за добро! Уф, тая кашлица, дразни гърлото ми. Пущината, не ма остава. Жено, нарежи малко кисели краставички, че както ми са прияли. Турни и малко пиперки, от ония, киселите! Белким ми стане  арно на душата. Когаш челяк е болен, докторите думат: “Не яж туй, не яж онуй! ” А пъ аз думам: Яж сичко, дето ти е сладко! Болестите идат от страх и от туй, че си думаш:Ше са разболея! Затуй не мисли, а си рачи: Мен нищо не мож ма фана! Людите думат: “Здрав дух, здраво тяло.” Духът, жено, е над сичко. Той ти диктува. Начи, ти мисли добро, а умът греши. Той кара тялото да страда. Затуй не го слушай! Слушай само сърцето си! Ако правим сал  добро, мъчим са да не грешим и нашите близки да не ни   хокат, тогаз няма да боледуваме. Ше ни е по-леко на сърцето и ше живейм спокойно. Маленко е нужно на челяк. Спокойствие и само спокойствие. Но дей  е то? Само, когаш иде кончината, тогаз са замисляш. Но веке е късно. Ежбите, алчността, трупането на пари не водат до нищо. Те могат да та разкъсат на парчета и толкоз. Кво остава от теб? Един дух, облечен в дрипавото ти тяло, с оглождени кости. Накрая остава само един скелет, който се движи и диша със сетни си сили.

   Някой викаше отвън.

 - Ида, ида- рече Стефана и заслиза по стълбата.

   Беше съседът Яким.

- Влизий, влизай- позкани жената и двамата  забързаха.

  В одаята беше задушно. Огънят, в камината искреше и разпръскваше светлина. Всички бяха около софрата и разговорът продължи до късно.

   Нощта мина бързо. Дойде утрото. Гьорги неусетно беше стигнал моста на Марица. Пред погледа му се изпречи Имарет джамия. Турците от града идваха да се молят в нея. От людете беше чувал легенда за джамията. Че била строена преди шестотин години от Шахабедин паша, сина на Лала Шехин. От 1372 година до влизането на руските войски през 1878 година в града, в имарета  ежедневно се раздавала топла храна на бедните. Никой не ти гледал вярата.  Вторият  път сипвали с голямото кепче, на третия пълнели глинените панички  с тлъсто, овнешко и варени картофи. Зачитали думата на бедняка.

   След смъртта на пашата, построили гробници, при моста в харема на джамията, в дясно от главната врата, над която има мраморна плоча, със старинен арабски надпис. Пръстта е издигната на височина десетина сантиметра. Покрита е с платно, боядисана със зелен цвят. Около кюнеца, поставен в западната част, има чалма от зелено платно. На двете плочи няма надпис, а само изпъкнали венетки. Шестте арки в северната стена приличаха много на църквата “Света Марина”.

  Гьорги приближи до гроба на пашата, прекръсти се три пъти и стори селям. “Голям челяк! Нищо, че не е християнин. Ного добро е сторил на бедните. Бог да му прости греховете! – изрече той. Нек да има повеч таквиз люде, че бедните имат нужда от тях.Той беше се попрегърбил с годините. Косата му излъчваше достолепие. Само в очите му беше останала оная искра, която навремето подлудяваше момите. Погледът му винаги беше замъглен, сякаш криеше нещо тайнствено. Всички го обичаха, защото правеше само добро. На бедните поправяше абите, без да вземе нещо. Говореше малко, но думите му бяха на място. От баща си наследи мъдростта. Беше по-мъдър за годините си.

   Изведнъж някой го изведе от унеса.

– Гьорге, Гьорге!  Де  тъй? – беше комшията му Захари.

– А бе, бързам да са прибера. Булката вече ма чака.

– А  ти,  де?

– Аз,отивам в Станимашко. Нъл на 20 ше са празнува Спиридон? Старците думат, че който вярва в Спиридон, няма да го чуват струпи. Мама, лека и пръст, знаеш я? Правеше от ония хлебове, дето ги викат кулаци. Дават ги за здраве.

– Заро, чувал съм, че Спиридон бил закрилник на тухлари, грънчари, керемедчии, казанджии, златари и козари.

– Аз пък съм чувал, че на някой места жените приготвяли десет топли погачи, земали ги и  рипали. Това е било, да се опази добитъка, повеч конете.

– Чул съм, друже, чул съм. Ама айде, че как сме я подкарали! Нъл бързаш за Станимашко?

– Ай, остани си с здраве Гьорги! И поздрави невястата от мен.

 

 РОЖДЕН ДЕН

 

   Днес е четвъртък. Сутринта, Стефана стана рано и тръгна на пазар. Денят беше приятен. От Марица лъхаше прохлада. Покрай нея се мяркаха селяни с талиги, магарета и коне. Тя стигна до най-оживеното място на пазара – площад “Съединение”. Тук-таме се виждаха клекнали продавачки, а някои от тях стояха прави. Така стояха с часове, за да пазят стоката си. Тлъст селянин думаше на жена си:

- Булка, аз ше отскоча до гостилницата, а ти пази стоката, че виж, някой циганин я грабнал!

   Жената го погледна с пронизващ поглед и се закани с пръст. Човекът махна с ръка и тръгна. Когато се скри, тя извади от цидилника бито сирене, чеснов лук и черен хляб. Простря месала направо на земята. Наряза на ситно с дървената кама сиренето и хляба. С лявата си ръка взе филия хляб, а с дясната парченце сирене и апетитното ù мляскане се приглуши от минаващата край нея каруца. Магарето, което я теглеше, намали своя ход и най-неочаквано вирна ноздри към небето, и силен звук озвучи площада.

- Пр, Марко… Да ти са не види! Баш сега ли намери? Глей колко люде! Такъв убавец, а как са излага!

   “И ний людете сме кат магарето. Сичката ни работа е такваз. Фучим, вием и няма спиране. Прос народ сме, кат магарето. Инати и нищо друго. Нъл имаше такваз дума: “Инат кат катър. И двети си приличат”- мислеше си Стефана.

- Булка, ела тук! Виж ква стока имам! – беше закръглена селянка, която прекъсна мислите ù.

   Маслото, което предлагаше, не беше за отминаване. Па и защо да не опиташе от него.

- Дай, дай насам да го вида! – подкани Стефана.

   Жената подаде панерчето, където беше маслото и го подаде в ръцете ù. Стефана резна с ножа от него, хвана го с пръсти и сложи в устата. Млясна няколко пъти и се облиза с език. Известно време стоя с затворени очи, накрая ги отвори и се усмихна.

- Убава стока имаш. Ше дойда да си зема от нея. Но друг път, щото ше доведа мъжа.

   Жената я погледна и направи гримаса. 

- Друг път няма да ти дам. Сега ше та запомна.

   Стефана тръгна. Търсеше да вземе месирка. Нъл утре, Павлето има рожден ден. Таз година не правеха пости. Приближи се до брадясалия селянин, който държеше в дясната си ръка месирка и рече:

- Дай да я вида! Кат я гледам, бива си я, ама…

    Незнайно откъде, изскочи хилав човечец и подхвана месирката с двете си ръце. Поднесе задника  й до устата си, раздуха перушината и рече:

- Бива си я булка. Земи я! Виж на, трътката е жълта, начи е тлъста! Ше ти река едно: Кльощав ли е дирникът, бягай!

- Ше я зема, стопанино. Колко струва! – рече Стефана.

- Дай два, три измерлика и здраве да е!

   Тя подаде измирлиците и взе птицата. Продавачът беше отрязал върховете на крилата ù, а краката беше увил с тел. Виждаха се локвички кръв по тях. Тя продължи към другите маси. Трябваше да вземе шарлан, вино и ракия.

   Погледът ù се спря върху дребничък човечец, който държеше в дясната си ръка кафез с канарчета. Имаше и синигерчета. “Добре ше е. Павлето ного ше са зарадва. Ше му зема. Нали е рожденик”. Тя се приближи към човечеца и с пазарлък свали цената на перестия канар. Замисли се нещо и рече:

- Дай и женския, та да са имат. Белким си родът и малки.

   Подаде още толкоз измерлици и взе другия канар. Купи и дамаджана шарлан, кило анасонлийка и дамаджана с маврудово винце.

- Момче, момче, ела тук! Ше ти дам някой измерлик, да дойдеш до дома, да занесеш пазарлъка! – обърна се тя към  момче с окъсаните пантарлони, дето шъташе наоколо.

   То изтича до нея и пое дамаджаните. Тръгнаха. Спряха пред техните портите и тя се обърна към него:

- На, земи това измерличе и здраве да е!

- Благодарно на теб и Бог, стрино! – изрече то. Подаде дамаджаните и тръгна.

   Стефана затвори портата и извика:

- Павле, ела, ела, сине, че е тежко!

   Павлето се показа от капията. Погледна навън и заслиза по стълбата, която леко поскръцна. Прекоси градината и се затича към портата. Спря до майка си и пое дамаджаните.

- Я… Кво носиш, мале?

- Изненада, сине, изненада. Ше видиш- и подаде клетка със синигерчетата.

   Павлето я подхвана с еданта ръка, а с другата взе дамаджаната Закачваха се по стълбата и влязоха в голямата одая.Той наново се върна, за  да вземе и останалите неща и влезе одаята, където оънят в камината искреше.

- Някой да знай утре кой ден е? – запита  майка му..

   Гьорги, който стоеше на миндера, вдигна рамене, а Павлето се замисли.

- Никой не се сеща. Ей, вие, мъжете! Мъжка ви работа. Ного лесно забравате дните! – продължи тя. Някой да рече, кой е двайсет и втория ден от декември?

   Павлето вдигна ръка с юмрук и се удари в гърдите.

- Ей, да ми са невиди! Бях забуравил. Та утре, аз съм роден.

- Тъй беше, сине.Старата баба Ана та разроди. Тежко раждане беше. Роди са с ризка, сине. Найш ли? Не са виждаше нищо. Кат, че Господ ми даде сила и аз рекох на бабата: “Късай ризката, че детето ше са удуши!” С ризка са раждат умните люде. Думат, че щели да прават големи дела.

   Момчето подскочи весело от крак на крак и хвана Стефана. Прегърна я нежно през рамото, приближи устни до лицето ù и я целуна.

- Благодарно, мале, дето си ми дала живот! Да си ми жива и здрава, та да гледаш внуци и правнуци! Бог да ти даде ного, ного живот, та дълго да ти са радваме!

   Вечерта си легнаха рано.

    На сутринта, Стефана стана рано. Облече поизносената си рокля, запаса престилка и с чаша в ръка леко приближи леглото на сина си. За миг, обърна чашата  връз главата на момчето и бистрата стуя потече по бузите му. Павлето се стресна и замахна с ръка. Отвори очи и се усмихна.

- Честит рожден ден, сине! Да си ни жив и здрав! Най-важно е здравето. Ако го имаш, имаш сичко – рече тя.

- Уф, мъри, мале! Виж на кво замясах! – смъмри я Павлето.

- Недей така, сине! Старите ора думат, че когаш плискаш вода, цялата година ше ти върви по вода. Нъл знайш? У нашия дом има адет. На секи рожден ден да заливаме рожденика с вода. Затуй не са сърди, сине!

   Павлето се прозя няколко пъти, стана и облече набързо панталоните си. За миг се спря и се затича към килера. Върна се в неузнаваем вид. На главата гарсонетка. На нея висеше тънък шнур, усукан  на едно от копчетата на черното му сако. Беше обут с раиран панталон, тесен, с параменти, четири пръста. С дочена  риза, с гумена яка, която можеше да се чисти с плюнка, и шарена вратовръзка с голям възел. Краката му бяха обути с половинки обуща, с копче отляво, с тъпи и широки върхове. Липсваше му само бастунчето.

   Това не изненада Стефана. Та нъл днес, моето момчето  е рожденик! Беше решило да отиде официално на работа.

- Мале – рече Павлето. Турни и някой бутилчица от онуй, мискетовото винце и някоя друга луканчица! Та кат свършим работа, да са почерпим.

- Добре, сине, ей сегичка.

   Жената излезе от одаята и се върна много скоро, с вързопче в ръка.

- Ето, земи и тръгвай, че ей на, слънцето  са види!

   Момчето взе вързопчето и се забърза към капията.  В ума му се завъртя мисълта, че преди два дни беше Игнажден, а в къщи не се чу весела гълчава. На тоя ден, майка му вдигна висока температура. Затресе я. Не разбраха откъде дойде. Решиха да идат при старата Павлевица, баячката, та мож да са уруки.

- Уручасана си, булка. Някой та е погледнал с лоши очи. Завидил ти е – и бръкна с машата в огнището. Взе пепел, пусна го в пахара с вода и шушнеше нещо. Очите ù засълзиха и започна да се прозява.

- Ей на, уруките излизат. “Отде дошло, там отишло” – изрече тя и излезе навън. Обърна се с гръб към помийната яма и  хвърли водата от панера. “Отде дошло, там отишло” – повтори тя и тръгна към къщата.

    Огънят на Стефана изведнъж секна. Жената се успокои. Старата си тръгна. На вечерта, за първи път не посрещнаха Игнажден.

   Людите думаха, че от тоз ден започва Новата година и Коледните празници. Слагаше се сурово жито, просо в паница и в него цели орехи, варена царевица, зеле, лук и туршия от пиперки. Опичаха се игнажденски краваи и се запалваше свещ. По-възрастните жени, или мъже прикадяваха с тамян, запален върху палешника на ралото. От тази обредна трапеза запазваха суровото жито с орехите, пепелта от каденето, наречена игнажденска пепел и свещта. Беше много важно, кой ще срещнеш първи. При влизането в дома, полазникът трябва да внесе трева, слама, които слагаше най-често край огнището, или зад вратата и сядаше върху тях, за да мъти, за да мътят повече кокошки. След това, домакинята  го посипваше с пшеница. Пукаха царевица, орехи, боб и варяха ошав, за да има плодородие. После, полазникът разравяше огъня с шушка от крушово, или сливово дърво и изричаше: “Колко искрици, толкоз пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребенца, дечица”. След туй, му слагаха трапезата и го даряваха с риза, чорапи, пешкир, или къделя вълна. Полазник можеше да бъде и всеки член от семейството, ако излезе навън и се върне с треска, или слама. Той можеше да бъде и животно. Ако прекрачеше първо дома, се смяташе за добра поличба. Тогава биваше нахранено.От треските, които полазникът внасяше  в къщи, слагаха в полозите, за да носят кокошките повече яйца. Срещу празника, жените намотаваха прежда на мотовилките, навиваха кълбета, за да няма запъртъци   през лятото и да се навъдят много пилета. Срещу празника се запалваше в огнището специално отрязано дърво, дъбово или крушево, наречено коледник и поддържаха огъня до Йордановден. На този ден ,се забраняваше на неотродилите жени да работят, да перат, предат и тъкат. Това целеше леко раждане и важеше за периода, от Игнажден до Коледа.

     Павлето  нагизден в празничните си  дрехи, отпи от прясното мляко, което Стефана беше поставила в чашата на масата и отчупи няколко залъка от хляба. Махна с ръка за сбогуване, заслиза по дървената стълба, която поскръцна няколко пъти и не усети как се намери на калдъръмената улица, пред къщата. Затича се по нея и току се намери на главната, когато чу: “Таан алва, кетен алва. Със сусам, бяла алва с орхи.”

   Момъкът отправи поглед, откъдето идваше гласът. До дървеното скеле, върху което беше сложена табла, Салито тупаше крак о крак. Група дечурлига бяха го заобиколили.

- Чичо Сали, дай от кетен алвата! – чу се слабичко гласче.

   Салито взе от таблата едно доста голямо парче от халвата и го сложи на кантара.

- Туй парче стига ли ти, джанъм? Няма да ти сакам за него ного. Дай колкош имаш!

   Момчето извади от джоба си няколко измерлика и подаде на Салито. Той ги взе и постави върху таблата при другите. Чуха се още гласчета.

- Чичи Сали, дай и на мен!

   Когато и последното хлапе си отиде, взе измерлиците от таблата и започна да ги брои един по един. Усмивка се появи на устните му. “Берекят версим на Бога – изрече той и наново завиши глас: “Алва, шекер алва. Чок гюзель алва”. Зърна Павлето и му махна с ръка.

- Павле, Павле, гель бурда! Почерпя теб от мойта алва.

- Не, чичо Сали. Аз требва да та почерпя, щото днес имам рожден ден.

- Я, чок работа. Пък аз почерпя теб – и той подаде на Павлето едно отрязано парче от бялата халва с орехи.

– Аллах да ти даде здраве! Айде, айде!

   Павлето взе парчето халва, която Салито уви в амбалажна хартия, пъхна го в торбата и се приближи до него.

- Благодарно, чичо Сали! И на теб, Бог да даде здраве! А довиждане – и се забърза към печатницата.

   Там все още беше тихо. Влезе в голямата зала, където се виждаха няколко работника. Чуваше се шушукане. Той се приближи до групата и се заслуша. Единият работник беше взел думата.

- Другари, другари, по-тихо! В неделя, дружество “Тракийски конник” организира гимнастическо шествие, в градската градина “Цар Симеон.” А след туй, наши гимнастици ше показват силите си. Нек сички заедно да отидем на шествието и да покажем нашата почит към момчетата! Предлагам, да изплетем венец от бръшлян, се ше има по дуварите, за да накичим нашите момчета.  Чок работа са! А инак, кат ги гледаш, на видно нищо не моа да речеш, че имат такваз сила. Ей младос, младос,  що иде старос!

- Станьо, Станьо бре, не мож челяк да та спре – чу се гласа на възрастен работник. А бе, старостта е лоша работа, ако та закове на легло. Тогаз пречиш на другите. Мируваш си в леглото и страдаш, плачеш и не ти вярват. Викат ти, думаш си сам. Начи си луд. Ам, на кого да думаш? Щом кат не ти обръщат внимание. Не искат да та чуят. Не искат да ти рекат една блага дума, камо ли да седнат до теб. Нъл и ти си челяк? Младите забуравят, че няма да бъдат вечно млади. Че и тях ги гони старостта. Ама на, не видят. Карат го ей, тъй. Ден да мине, два да дойдат. Шапка на тояга. Нъл сегя им е добре? Мама меси, тате носи, да живей, живей труда. Лесно им е на тях. А кой да са грижи за челедта? Без труд, измерлици на никъде. Таквиз са времената.

- Животът е убав, но времената са тежки. Ако питаш мен, не сакам да има измерлици. Финикийците са виновати, дето измислили тия знаци. Ако ги нямаше, нямаше да има войни, убийства, престъпления и още не знам кво си. Людете щяха да са трудят. Секи щеше да работи туй, що е в кръвта му. Щеше да си обменяват стоките, дето произвеждат. Земята щеше да са обработва и  да има храна, за този, който я обработва, а останалото от произведеното да се обмени с друга стока. И тъй, времената щяа да са по-леки и сичко окол нас  да ни са види  по- арно – цветята в градините, дърветата покрай нас, песента на птиците, играта на вятъра, който  върти  мисли ни, а те отиват по цел свет и градат нови светове. Светове без омраза, завис, а само братство и обич.

   Павлето изваде от джоба си малка книжка и прекъсна разговора:

- Може ли и аз да зема думата? Вижте, ше ви прочета няколко реда от таз книжка Ето.“Трябва да се борим до капка кръв за Доброто и Любовта, приятелю! За сиянието на земята. Сърцето ми плаче, защото те обичам, човече. За теб ще се моля, за да бъде запазена земята. Да бъдат запазени цветята, които са спектърът на изгряващото Слънце. Ще се боря за леса, където дъхът на горска ягода, дъб и леска, на бор и ела. Където пъргава катеричка скача от клон на клан и сипе елхови иглички след себе си, като оставя следа. Следата, която оставяме и ние на земята. Там, където се чува песента на славея и се слива с шепота на дърветата, с песента на цялата природа. Той пее за своята любов, която е част от Единната Космическа Любов. За тази Любов ще се боря, за нея ще се моля.” Павлето разгъна наново книгата и зачете. “Знаете ли, че всичките ви болести идват от несъвършеното ви съзнание? Те са плод на вашите деяния. Сърцето ви е контакт с Вселената, която трепти с нейния ритъм и Любов. Какво направихте от сърцето си? Един робот, подчинен на вашите страсти. Вслушайте се в него! Той се слива с песента на Космоса. Кап, кап, кап, капчица роса. Една малка песничка за истината. За утринното слънце, за залязващото пладне. За теб, за всички, които обичат Любовта. Капчица кръв, от кръвта на Исуса – разпнатия на кръста. Нима и ти не си разпнат на тоя кръст, в името на Доброто. Обичай, за да бъдеш обичан! Люби с онази Любов, за да се приобщиш към Любовта на цялата Вселена. Тя е светлината, която излъчва Слънцето. Обичай и люби! Розово, жълто, бяло, синьо, зелено, червено, оранжево. Космическа и Божествена Любов, духовен живот, философска мисъл, работоспособност, огън и пак Любов в безкрая. Дъга след дъжда, която пречиства въздуха и пътя след нас. Това си “Ти”, това съм “Аз”, това сме “Ние”, това са “Всички същества”. Всичко това е идеалният образ на Светлината.

   За идеала, Пенчо Славейков пише така: “Към идеала поглед възведи, не на ума, а на сърцето рожба. И знай, че той едничък е надежден, компас на бурите световни. Тоз, който само с ум на свят живей, е жив мъртвец: и чужди са за него радости и сълзи на живота – защото няма той човешко чувство, защото нему чужд е дух човешки!”

- А знайте ли що младите  люде страдат и тъгуват?  Щото им липсва висша цел и смисъл в живота. Учен е онзи, който има много знания от книгите. Образован е онзи, който е усвоил всички най-разпространени в своето време знания и обноски. Просветен е онзи, който разбира смисъла на живота. Паскал е казал следното за морала “Моралът издига един съд по-висок и по-страшен от съда на земята. Той изисква да избягваме злото, но и да правим добро. Не само да се показваме добродетелни, но да бъдем такива. Защото той не е основа на общественото уважение, което можем да измамим, а върху нашето собствено уважение. Той като разума си има своите софизми и недоразумения. Моралът се обръща към съвестта  и приема от нея това нежно и бързо чувство, което се управлява. Ето защо, съвестта е най-добрата книга, която притежаваме. С нея трябва най-вече да се съветваме”

   И ето, като завършек  ше ви  река, кво е написал Джордано Бруно: “Трябва да търсим Бога не в човешките дребнавости и унижения, но в ненакърнимите природни закони. В блясъка на слънцето, в образа но нещата. В истинският образ на най-Висшия. Както стават очевидни във вид на безбройни живи същества, които светят в безкрайността на неизмеримото небе и живеят, и чувстват, и възкликват, към най-добрия и най-великия.”

   Работният ден започна с твърде бърз ритъм. Машините тракаха. Текстовете се редяха. Гласът на бай Стою – майсторът, не секваше през цялото време. Той ту отиваше при някой по-млад работник и му даваше наставления. Всичко това правеше с такава любов, която заразяваше останалите работници. Те му отговаряха със същото. На уважение и почит беше старият майстор. Колко текстове бяха преминали през ръцете му! Сирак беше завалията. Чиракуваше на господарите. Но беше много любознателен. Тази любознателност, го доведе до печатницата. Що-годе беше учил до пети клас. Знаеше да чете и пише. А кво друго му беше нужно? Да можеш да правиш сметките и да въртиш занаята. От калфа се издигна до майстор. Имаше много идеи, които внедряваше в работата си. Така, го оцени собственикът на печатницата. Оправен и кадърен човек беше бай Станю.  Пък и славата му се носеше в околните села и градове. Много млади  люде  идеха да го видат. Да си попортуват  с него, да чуят нещо. Така и с Павлето.     Майсторът много ценеше младия човек. “Ем учен, ем кадърен – казваше майсторът за момчето. От него ше излезе голям челяк” Когато чуеше тия думи, Павлето свеждаше глава и бързаше да се скрие. Но думите на майстора оставаха в  сърцето му. Беше му благодарен за това, което направи за него. И сега беше израснал едно стъпало нагоре, благодарение на бай Станю. С нетърпение чакаше края на работния ден. Беше намислил нещо, което да трогне майстора.

   Ето, че дойде краят. Гълчавата спря. Машините секнаха. Момчето помоли за малко тишина. Всички знаеха, че днес, той навършва двайсет. Набързо приготвиха маса със столове и седнаха около нея. Павлето извади винцето, мезето и подкани.

- Айде, бай Станьо, та да бъдеш пръв!

- Що, сине?Нъл ти требува да си пръв?

- Не, майсторе! Нес е ден за мен, а аз  сакам да ти благодаря. Ако не беше ти, нямаше да съм  туй. Ти ми  даде ръка пръв, ти ше пиеш пръв!

- Ех, Павле, щом думаш, нек да е тъй!

   Момчето приближи стария майстор, хвана го за ръка, допря устни до нея, след което я пусна. Прегъна колене и се поклони.

- Поклон и уважение, майсторе! Цял живот няма да та забравя, щото ного направи за мен.

- Чуй, чуй, Павле! И аз искам да ти дам нещо  да ма споменуваш.

   За миг, майсторът изчезна от погледа на работниците и наново се върна. В ръката си държеше книга.

- Тя е за теб, сине – продължи той. И нек да та учи на добро! С нея ше полетиш. Ше отидаш в райското небо, за да видиш Бог и  Неговия свят.Той ше та научи що е Любов и  ти ше са върнеш, за да я даваш на людете.

- Благодарно, майсторе! Да си жив и здрав, та и другите да учиш!

   Всичко превърши, както беше започнало. Павлето и останалите работници си тръгнаха.

На другия ден беше  празникът на  Климент Охридски.  Нъл в школото бяха учили, че той бил българин, от благороден произход. Оставил дом и родина, последвал Кирил и Методий в Моравия и Рим, където папа Андреан ІІ го ръкоположил за свещеник. След смъртта на Методий, заедно с Кирил, се отправили за България, където българският цар Борис-Михаил ги приел с радост. Той изпратил Климент в югозападната част на България, за да преподава славянската писменост, а Наум оставил в столицата – Плиска. В 893 година, на църковно-народния събор било решено, българска столица да бъде принесена в Преслав. На същия събор, Симеон Велики бил провъзгласен за цар, вместо приелия монашеството свети Борис-Михаил, а свети Климент бил ръкоположен за епископ. Тогава, на негово място бил назначен свети Наум, който работил там седем години. После, той си построил манастир,  на брега на Охридското езеро, на името на свети Арахангели и живял в него десет години. Представил се на Господ в 910 година, след като приел монашеско пострижение непосредствено преди смъртта си. Погребали го при северната стена на храма, където мощите му и до сега стоят неоткрити, защото колкото пъти отворят гроба му, преподобният не позволявал това. От външната страна на храма е пристроена стаичка, в която нощуват болни, особено душевни, които получават изцеление.

- Уф – изпъшка Павлето.

   За малко да се спъне в големия калдъръмен камък. Загледа се в него. Чу тропот на копита. Видя  двуколка, с два коня. В нея як римлянин, с нагръдник от кожа, с кожени сандали  и каишки, които обикаляха около яките глезени, чак до коленете. За миг,  той  разтърси глава. “Не мож да  е! Та  туй е римски  воин! Отде ли дойде?  Туй време е минало.  Аз, май  вървя назад с времето!   Как става?  Не, не мож да  е!  Той подвикна нещо на войта, но отговор не последва.

   Изведнъж, всичко затихна и двуколката изчезна, сякаш се стопи. Павлето беше се заковал на място и ококорил очи.   Не можеше да разбере,  що е туй.  Времето напредваше и трябваше да бърза.

   Стефана беше наредила софрата. Какво ли нямаше на нея. Като започнеш от анасонлийката  с киселите краставички, червеното маврудово винце, сокът от вишна, а печената кокошка в тепсията дъхаше приятно. Имаше и мешена туршия от зеле, моркови и зелени чушки.  Кат млада булка, тортата диплеше бялата си премяна, която Стефана беше приготвила сама. На нея, тя беше наредила двайсет църковни срещи. Трапезата приканваше  стопаните да седнат окол нея, за да си пийната и похапнат. Нъл сичко е сега. Така виждаше Павлето времето. “Сичко е сега и нищо повеч”- обичаше да казва често той. Живей за мига, щото после никой не мож да  рече, дъл ше има после. А другото остава само  назад.”

   Подариха му пиано. Колко години го сънуваше. Секи ден беше пред очите му. С него лягаше, с него ставаше. А сега веч беше в дома му. Ше се научи да свири.

   Празникът, караше сърцето да заиграе в пазвата. Допалиха свещите и загасиха  газеника. Само огънчетата от свещичките излъчваха някаква тайнственост и караха всички да притаят дъх. Павлето ги духна на три пъти и наново светнаха газеника. Усмивка се появи на устните му.

- Да си жив и здрав, сине! – рече майка му. Дано ни доведеш добра невяста!

Момчето сведе глава. Напоследък все си мислеше за Вяра – момичето, което ше го учи да свири.

- Ако е рекъл Господ – изрече гласно Павлето. Стефана го погледна. Той вдигна глава и се усмихна. Време  беше да си ляга, щото утре го чакаше работа. Той стана, допря устни до ръката на майка си и тръгна към съседната одая.

   Нощта беше тиха. Лунният сърп беше осветил небесния простор. Павлето съблече набързо дрехите си и се сгуши под чергата, вече протрита от времето. Незнайно как, в главата му се появи мисъл, която литна в одаята. Спомни си за Константин Велики. Знаеше легендата за него. “Самият Константин, за да увековечи кръста, който забелязал в небото преди битката си с Максанция, наредил на императорския му знак да бъде изобразен кръст и следния надпис: “С този знак, ще победиш.” От тогава, кръстът започнал да се извисява над къщи, дворци, църкви, площади. Той е пазител на цялата Вселена Той е украшение на църквата, сила на управниците, твърдина на верните, слава на ангелите и поражение на демоните. Вертикалната страна на кръста означава сила, живот, действие, мъжко начало, а хоризонталната – мир, покой, женско начало. Той означава и четирите посоки на света. На него всеки човек е поставен, за да търси през целия си живот посоката, по която трябва  да тръгне и върви уверено напред. Изток – светлина, запад – мрак, юг – добро, север – зло и вечната борба между доброто и злото, светлината и мрака. Векове наред, кръстът и полумесецът са били противопоставени емблеми. Полумесецът, който наподобява на сърп, не отстъпва по древност от кръста. В Изтока, той е бил свързан с женските божества, властващи над любовта. Византия също е почитала полумесеца. Казват, че турците са завладели символа заедно с града. Всъщност, те са го имали като символ повече от век. Полумесецът и звездата, изобразени на турското знаме, украсяват герба им още от времето на Осман, основател на династията им. Звездата представлява планетата Юпитер, великата и благотворна планета, която се намирала на небето по време на раждането на Осман – Победоносни. Затова, турците са предали на полумесеца целия му блясък до такава степен, че да се назове империята им, било достатъчно да се спомене полумесеца. Така пишеше в книгите.

   Лъчите на изгряващото слънце докоснаха  с нежните си пръсти стъклото на прозореца, където спеше Павлето. Навън щурецът все още беше опънал лъка на цигулката си и весели мелодии подскачаха и докосваха бледорозовата ушна мида на момчето. Листата на крушата в двора потрепнаха и запяха своята песничка, в унисон с цигулката на щуреца. Лека омая от нежните звуци опияни Павлето. Той разтърси с опакото на ръцете си леко овлажнените си очи, протегна нагоре ръце, като за молитва, крайниците му конвулсовидно се изопнаха и  изпадна наново в лека дрямка. Присъни му се горска поляна, изпъстрена с множество светлинки, идещи нейде от дълбините на близкия лес, които подскачаха весело  и с звучните се гласчета огласяха поляната. Чу се гласът на сова. Славеят пееше утринния си запев. През поляната профуча зайче и се скри в леса. Изневиделица се появи черен гарван, спусна се надолу, направи три кръга и полетя. След него кръжеше сокол, който   го преследваше. Разнесоха се крясъци, пух, перушина и всичко замря. Момчето се стресна, разтърси глава и отвори широко очи. Трябваше да заведе майка си при бай Панчо – дюлгеринът на кокали. Вчера Стефана, както си шетала, нещо я сецнало. Превила се и повече не станала. Поставиха  я на миндера. Цяла нощ стенеше. Трябваше да я заведе до Държавната болница, там живееше дюлгеринът. Мало и голямо му се кланяше за сръчните ръце.  Прочу се в града и околностите. Людете му вярваха, а нали се знае, че вярата е в лечението. Ако не вярваш в нищо, няма да има лек.

   Бай Панчо беше с яки, костеливи ръце. Всичко, що захванеше, се му идеше отръки. Изкълчен крак, или ръка да оправи. Да развърже навехнато, или счупена кост да намести. Не беше сребролюбец. Бедните лекуваше безплатно.

   Павлето отиде в обора, развърза якия ат, изведе го, посипа купчина сено върху дървеното корито и ласкаво го подкани:

- Айде, момче, давай, похапни си, път на чака!”

   Мина малко време и потеглиха за дома на дюлгерина. Той ги посрещна с усмивка и покани да влязат. Стефана настани на миндера. Тя легна по корем,  като  пъшкаше. Бай Панчо постави костеливите си ръце върху гърба  й и нещо изпука силно. Тя се  прегъна, сви устни, премигна с очи и понече да стане.

- Уф, леки ти ръце, Панчо! Виж, кат че нищо не е било! – рече тя.

- Стани, стани, опитай! – подкани я дюлгеринът.

- Ше стана де, не мъ насилвай! Виж!

   Тя се изправи, подскочи няколко пъти и се завъртя в кръг.

   Измина много време след случилото се. Из града се разнесе слух, че магарето на бай Панчо умряло от старост. Че, той плакал като дете. Купил друго, но обичта му към първото все още не беше си отишла.

   Градът си имаше свои малцинства, вероизповедания и църкви: католическа, протестантска, униатска, арменска, две синагоги и множество джамии. Доходите на хората бяха от имоти, дарения и разни организации и духовни ордени. Някои от висшите духовници си живееха добре, щото, те разпределяха средствата. Затова на вид бяха охранени. Личеше им, че бяха угодници на трапезата.

   Тази сутрин, Павлето беше излязъл рано. Бай Чеко го чакаше на площада, заедно с другите авджии. Цялата дружинка беше се скупчила и отдалеч се чуваха разгорещени гласове. Бяха облечени с зелени клинове, шарени три-четвърти чорапи, рубашки с кожени колани на кръста, а на главите им бомбаитести шапки, с разноцветни пера. Бай Марш, в красивата си двуколка английски образец, впрегната в бял, едър кон със сиви петна на гърба и главата, важно кръжеше около групата. На времето, той беше висок, приятен, добродушен мъж. Преди да стане мисионер, докторът по философия Марш, беше виден архитект. Когато дойде в града, той се настани да живее в старинната двуетажна къщичка, на улица д-р Иван Чомаков. Хареса му големия двор, с цветните лехички и плодовити дървета. Той го фотографира и изпрати в Америка. Всички знаеха, че къщата беше строена през 1750 година  и неин собственик бил Боян Насев. Доктор Марш ръководи строежа на българската евангелистка църква в полуготически стил, която се вдигна в северното подножие на Сахат тепе.

    Авджиите бяха решили да отидат за птички с плимати в Заграденото. Там имаше всякакъв вид пернати – скатни, авлиги, щиглеци, мунти, фьораре, женели и кардерини. Най-опитните в групата бяха Христо Ешека и Цъмбъра.

   В града имаше много гълъбари. Някои от тях отглеждаха по 300-400 гълъба. И тази сутрин, белите пернати бяха накацали по площада. Още от утрото, слънцето беше надвесило златния си диск над къщите. Един лъч премрежи очите на Павлето и той бавно ги притвори. За малко да изпусне плимата от ръцете си. Беше решил, че и  той ще се включи в ловенето на пойни птички. Към площада  се приближи Шаро, кметският пес. Бедното животно направи няколко прескока  и леко накланяйки се, легна пред краката на момчето. Павлето плъзна ръце по рунтавата му козина, наведе глава и понечи да го притисне до гърдите си. Животното не оказа съпротива. И то, като хората, имаше нужда от нежност. Момчето бръкна ръката си в торбата, която носеше на рамото си и извади от нея комат хляб. Разчупи го и подаде към устата на животното. То пое залъка хляб, лакомо го сдъвка между яките си зъби и насочи очи към Павлето. След това пъхна главата си между ръцете му. Какво нещо, животните познават добрите хора, било то дете, или възрастен!

   Дружината тръгна. Чуваха се весели закачки.

- Ей, зевзек – чу се гласа на Цъмбъра. Чуеш ли бре, Ешек?

- Как да не чуем – отговори Христо Ешека. – Кво пак? Зная ги аз твойте шегички. Се едни киселички. Ял съм ти  попарата. Ти си по-голям зевзек от мен. Виж, виж, оная! Бива си я, а? Уф, че як задник!

- Не я ли знаеш бре, Ешек? Милкана, вдовицата. Че е якичко, якичка е, ам друг я оре.

-Ам не  мож да заплоди почвата. Нужен и е някой якичък кът мен – прекъсна го Цимбъла.

- Бре, мръсна уста имаш бре, Цимбаре! Ако та чуе нейничкия, да ти е здрав гръбнака! Сто тояги ше са ти малко. Тоз език дет го имаш!

- По-тихо бре, Ешек! Та виж чула та яловичката, че къвто език има!

- Къв бре! Да не е по-голям от моя?

- Виж, мой челяк! Стига толкоз приказки! Остави ги на пазара! А ний да си гледаме работата!

   Милкана се обърна и погледна Цимбара. Той махна с ръце и подкани групата:

- Айде бре, че скоро ше стане обед! Ам,  кво сме я подкарали!

   Павлето се приближи до бай Чеко и го заговори.

- Знайш ли, байо? Вчера, кат минавах край парка на свободата, видях Васко Пангуловия. Беше седнал върху трикракото си столче, а до него онуй, нъл го знаеш? – кантарчето. И кво мислиш? До него една ей такава, сичко ù са тресе.

- Тегли ма, Пангуле! – вика тя.  – Хлеб не съм яла ного време. Слушай, слушай, бая килограми смъкнах. А сега да видим!

   Дебеланката се качи върху кантарчето ù за малко, а да политне на земята. Пангула я сграбчи за тлъстата ръка, а тя като я дръпна, па закрещя:

- Пу… засрами са бре, старо магаре! Единият ти крак в гроба, а на теб ти са  ù приискало чуждо.

- Не сакам нищо да ти сторя бре, булка. Ако не бях аз, щеше да станеш за резил. Виж,  паднала на земята, дигнала  ногите, а сетне?

   Жената го погледна с примрежени очи и рече:

- Извини ма, Пангуле! Знайш ни, жените. Се си мислим кво ли не.

- Тъй, байо Чеко – продължи Павлето.

   Ти не си го слушал, момче, когаш свири на окарината, ехей… И малки песнички, а и цели арии. Умее завалията. Навремето детските игри не му се нравиха, учението също. Затуй не завърши френския колеж. Окарината е целата му душа.

- Чуй, чуй, бай Цеко! Виждал съм го вечер на Джанбаз тепе, там, дето е звънарницата на черковата “Света Петка.” Беше са затулил зад скалата и свиреше ли, свиреше. Кой минеше от там, се слушаше. Слушаше галените звуци на окарината. Някои от тях слушаха с часове.

- Ам и птичките обичаше той. Думаха, че имал в дома си няколко кафеза с кардаринки. Често им свирил с окарината. А те, в хор му пригласяли.

- Ей, момче – провикна се Чеко. Стига веч. Ай да  идем при  другите!

   Забързаха се и се преобщиха към групата.

   От време оно, между Бунарджика и Сахаттепе имаше голямо блато. Думаха му Гюлбахчанското. През турско му викаха “Морско око”. Водата му беше зеленясала от дебелия пласт жабуняк. Жабите квакаха денонощно. Гъмжеше от червеи, пиявици, водни бълхи, охлюви – плоскаци, малки рачета и циклопи. През лятото имаше комари. Летяха и разнасяха зараза. В средата се виждаха гредите на разрушени сгради, които стърчаха над насипа. Това бяха останки от недовършената железопътна станция на Хиршовата железница. Бяха изоставили проекта, защото сметнали, че ще бъде далеч от железния път.  Тук-таме се виждаха и ръждясали вагонетки, железа от теснолинейката, а децата си играеха с железарията. По едно време, общината беше наредила в блатото  да се хвърлят боклуците, та да може да се запълни и пресуши. Говореше се, че тинята му ще бъде изгребана, а на дъното му ще поставят камъни и ще го превърнат в рибарник. Но и това не стана.

   Групата стигна до мястото, към което беше тръгнала. Чуваше се пърхане на криле. Прелитаха птици във въздуха. Бай Чеко извади пушката, която беше останала от времето на дядо му Сотир. Сложи два патрона в цевта и се прицели в една излитаща авлига. Животното запърха с крила и се повали на земята. Той се забърза, вдигна го в ръцете си, зави с връв двата му крака и закачи на кожения си колан, който препасваше кръста му. Цимбара беше наблизо и реши да се закачи с бай Чеко.

- Е хей, голям мерник имаш бре, челяк! А кат та гледам! Не си чак толкоз. Инак, ушите ти са кат на катър. Наострил си ги и заборавяш за другите.

- Не са закачай бре, Цимбаре! Че как мий накипяло още от дома! Булката ма ядоса. Иди, дума, нахрани телето, че аз имам работа! А време беше да тръгвам. Дигнах ръка срещу нея, а тя  са разписка. Изфърчах кат тапа на улицата и ето ма.

   През целия ден авджиите си разменяха закачки. Добре, че никой не се ядоса. Всички бяха доволни от улова. Прибраха се в сумрака. Минаха край Кирхане махала.

   Край тях заскърца  каручката на циганина Карчо. Старото, мършаво магаре    едва-едва ь теглеше.  Карчо задържа юздитe.

- Как е, аркадаш? – обърна се циганинът към Цимбара.

- Живо и здраво, аго – отвърна мъжът. А ти  къде си я подкарал?

- Тива в кръчмата, байо. Нъл знайш? Сам челяк, не челяк. Винцето ляк душата. Пийна винце и ляга сам.

- Айде с нас, Карчо! Да идем в пивницата!

- Не мой, байо! 

   Циганинът наново задърпа юздите и магарето потегли. Групата авджии, по чийто колани висяха убити пернати, влязоха в кръчмата. Вътре беше шумно. Дандарата, Стоян Кравата и Стоян Шекера стояха до масата.

   Харни люде бяха двамата Стояновци. Никога не правеха скандали. Дандарата размахваши ръце и цупеше устни. Цимбара пръв влезе и се запъти към Стояновците. Имаше две свободни маси до тях.

- Сядай, сядай, Цимбаре! – подкани Дандарата.

- Миале, ела тук, братко! – обърна се той  към един от авджиите.

   Михал, едър на ръст българин, с дебели, рошави вежди и Панайот Хитовски мустак, не чакаше покана. Приближи се до масата и седна. Павлето и Чеко седнаха на една вътрешна маса, където не се пушеше. От цигарите, момчето се чувстваше зле. В къщи баща му пушеше като комин. Тогава, Павлето се криеше в другата стая.

- Ей, момче – викна някой от съседната маса. Дай от оная лютата, братле, че как съм зажаднял! – обърна се той към здравеняка, който стоеше зад бюфета.

   Мъжът наля от бялата течност една оканица и тръгна към масата, от която се провикна непознатият. Подаде му я и рече:

- Да ти е сладка глътката, мой челяк! Ха, наздраве!

   В кръчмата влезе Варишапката. Беше известен с тринадесетте си деца.  Трудеше се много, за да ги облича и праща на училище. Рядко влизаше в кръчмата.    Отиде до бюфетчията и  рече:

- Налей в шишенцето малко ракийца, за детето, да го разтрие булката! Белким му мине сюнгюра!

   Бай Лабми – бюфетчията, отсипа от лютивата, оная, дето беше скътал за тежки дни. Той подаде шишенцето на Варишапката, който я пъхна в пазвата на поовехтялото си палто и се запъти към капята.

    Дружината пи до заливка и накрая авджиите, един по един, се изнизаха от кръчмата. Както винаги, остана само Цимбара.

   Целият град говореше, че в цар Борисовата градина, господата Морозов и Божинов, там, дето е бюфета, ше откриват художествена изложба.

   Сутринта, Павлето стана рано. Закуси набързо и излезе. От време на време потичваше и подсвиркваше с уста. Беше му весело на душата. Спря пред бюфета на градината. Имаше много народ.   Момчето влезе и спря пред първата картина, която се изпречи пред погледа му. Красотата на пролетната природа го омае. За малко да политне назад. Вътре имаше много народ, но никой не искаше да купи от картините.

   Преди години, учителят-художник, Гочо Савов уреди първата групова изложба на южнобългарските художици. Но явно, хората не бяха подготвени да приемат новото. На ниско ниво беше още съзнанието им.

   Първата изложба беше уредена през 1889 година, в залата на Народната библиотека, от учителите в мъжката гимназия, господата Мърквичка и Антон Митов. Но от тогава беше минало доста време. Мърквичка беше роден през 1856 година в село Видима – Чехия. През 1882 година беше назначен за учител по рисуване в мъжката гимназия. Тук, той се оформи като голям художник, който рисуваше картини от българския бит.

   Павлето пътърси с поглед господин Морозова. Зърна го в дъното на изложбената зала.

- Учителю, учителю, сакам да уча при теб рисуване! Речи, може ли да ма земеш?

- Момче, туй учение е трудно. Ней  за секи.

- Нищо, сакам да уча!

- Нек да свърши изложбата, та тогаз ше видим! Знайш, къде да ма намериш?

- Айде, учителю.

   Тази година, за момчето беше особено щастлива. Завърши мъжката гимназия с отличие. Когато го обявиха за пръв, той видя в очите на другарите си тъга. Но не можеше нищо да направи. Пръв беше и с поведението си. Помагаше на другарите си с каквото може. Приятелите му го обичаха. За тях, той беше най-добрият. Дори  когато Сокола намали успеха си,  щото майка му почина и той не можеше да изживее загубата ù, Павлето ходеше всеки ден у тях, за да му помага в учението. Двете момчета станаха големи приятели, а и в учението бяха на едно. Завършиха с еднакъв успех, с малка разлика.

   Павлето имаше влечение към рисуването. Пък нищо не са знай. Мож   съдбата  да му  напрови изненада. Тогаз и неговите картини  ше са гледат. Ше  обиколи света. Не дай си Боже, да стане прочут художник!  Людите  ше гледат неговите каритини и  ше  ахат. Това беше голямата му мечта. Обичаше и да пее. А майка му го изненада с новото пиано. Спомни си за двете красиви очи на момичето. Нямаше ли да му дойде малко множко да рисува и да свири! Влечеше го повече рисуването.

   Започна да рисува. Обичаше повече натюрелите. Чрез своите картини, отразяваше традициите и обичаите на своя роден край. Участваше и в Певческото дружество. Чрез песента, чувстваше любовта на хората към природата, растенията и животните. За него, песента беше цялата Вселена. Тя беше слънцето, което огряваше душата му.Чрез нея, той разтваряше сърцето си. Време беше да се научи да свири.

   По случай  откриване на изложбата, Павлето облече празничния си костюм и сложи новата си папионка. Красив момък беше, пустият му Павле! Навремето  думаха, че баща му бил напет момък. Момите бягали по него. Крадливи погледи му отпращали и младите невести. Походи си той, походи си на воля, но не можа да обикне никоя. Докато един ден, срещна нея – Стефана. С дългата плитка и витите вежди, привлече го тънката ù талия, която беше препасала със сребърни пафти. Щом срещнеше момето, целият потрепваше. Нещо го жегваше под лъжичката.  Не беше мома за лъгане. Честта си нямаше да даде на такъв като него. Но когато бяха се събрали в Катерина и там правеха Рангеловата седянка, Гьорги се появи с накривен калпак, с препасан през кръста  кармазян пояс и кам-камия кама. Грабна Стефана от седянката и я отведе в дома си. Но и момата го обичаше скришом. През целия път  тя се дърпаше, но момъкът беше пъхнал в устата ù кърпа, с която от време на време бършеше изпотеното си чело. Тя стоеше винаги на пояса му. Гьорги не подозираше за чувствата на момето. Така беше. Направиха годеж, а после и сватба. Роди им се Павлето. Беше якичко бебе. Стефана се мъчи цели три дни. Накрая, детето излезе набързо. Получи името си на кръстницата – Павлина. В семейството на Гьорги и Стефана зацари любов. Детето беше кротко. Кротък си и остана. Благият му характер караше хората да го обичат. Беше вечно усмихнат. А  думаха, че усмивката  махала гнева, злобата и  изцерявала.Тук-таме се намираше по някой душманин, който му завиждаше. Но нъл са знае: “Пред доброто и най-лошият се  кланя.“ Тъй,че нямаше кво зло да му  сторят. Той не правеше зло, затуй и другите гледаха с добро око на него. Само Кокошинката реши да го закачи. Нарече го бракма. Бяха се събрали Пашето, Галята, Пането и Павлето. Отде се появи Перона! Заяде се с Кокошинката. Нарече го нехранимайко. Павлето реши да се намеси. Да спре свадата. Но и двамата нехаеха. Тогава, Кокошинката дръпна Павлето за ръкава и се нахвърли върху него. Момчето се отдръпна. Така, всичко секна. Всички си разотидоха, а в очите на Павлето се четеше тъга. Факт е, че  само добрият може да плаче. Злият нехае, че е обидил, че е наскърбил. А после, като дойдеше лошото. То му напомняше за злото, което беше сторил. Болката се стоварваше върху него. Старите люде  думаха: “Който зло прави, зло намира.”  Челяксе ражда добър, а с годините идва грехът и тогава се заб уравя доброто.  Господ ни е дал разум, та  данего да проумеем, че със зло нищо не са  стига. Прави добро,    да намериш добро. Прости, за да бъдеш простен. Равносметката – това е резултатът от целия ти живот. Ако си бил добър, то ше си идеш от таз земя спокойно. Няма да та гонят демоните. Но ако си правил само лошо, дяволът ше та притисне в здравите си лапи, ше забие острите си нокти и кръвта ти бавно, капка по капка, ше тече. Не допускай дявола! Той ше ти устройва хиляди капани, за да станеш негов слуга.  Но ти не го чувай! Дай гръб на злото! Прави  добро!  .

   Павлето се прибра в къщи, с раздърпани ръкави на палтото си.Тази нощ сънува сън.  Видя  старец с бяла брада, в сребърна мантия. Усмихна му са.   Уж старец, а лицето му кат на момък!

- Момче – рече той. – Помни,   ше станеш голям човек. Ше обикаляш света и ше са прочуеш. Но никога не  забуравяй, че си  челяк, който да дава добро на людете!

Сънят свърши. Павлето се събуди. Беше целият облян в пот. Очите му искряха. Старецът от съня беше му дарил много светлина, която озаряваше погледа му.

Наближаваше 25 март, денят на Богородица. Наричаше се Благовещение. Дойде и той. В църквата “Света Петка” бяха се събрали доста богомолци. Поп Груьо четеше тропар глава 4: “Днес е началото на нашето спасение и се открива тайната на века. Синът Божий ставаше син на Дева и Гавраил благодат благовестува. Затова и ние с него да възкликнем на Богородица: радвай се, благодатна, Господ е с теб!” Сутрешнана омлитва превърши и в църкната настъпи тишина.

   В дните на великия пост се разрешаваше да се употребява риба, олио и вино.

   Анонимен допистник съобщи във вестник “Право”, че Пловдивското девическо училище ще отпразнува деня  Благовещение. Първият празник на училището се проведе през 1864 година. Тогава то обяви , че ще се приеме за патрон.

   Този мартенски ден беше слънчев. В девическото училище имаше много народ. Учениците, пъстро облечени, държаха в ръцете си цветя и чакаха с нетърпение чудото, което щеше да стане. Негово Преосвещенство, Пинарет с клира, облечен в служебните си одежди, след свършване на Божествената служба, пристигна. Той сложи китка здравец, чемшир и босилек в сребърното менче с вода, което беше поставено върху дървената масичка и изрече: “В името на Отца и Сина, и Светаго Духа, в името на Исусовата кръв, прости, Господи, стадото Божие. Днес е началото на нашето спасение. Радвай се, Благодатна! Господ е с нас.” Взе китката от менчето, направи кръст и пръсна с ръка три пъти към присъстващите. “Синът Божий стана син на Дева и Гавраила”- довърши той.

   Богородица беше станала тяхна покровителка и закрилница. Учениците трябваше да следват нейния път, когато завършат обучението си. От девическата гимназия излизаха бъдещи учителки. Тук беше и Вяра, момичето, което щеше да помогне на Павлето да свири на пиано.

   Докато  налюдаваше освещението на водата, някой допря ръка до рамото му. Той се обърна. Беше тя – Вяра. Отвори уста и весели пламъчета заиграха в очите му.

- К’ва изненада! – продума момичето.

- Знаех си аз, че мож да та вида.

- Павле, извини ма, трябва да ида при другите колежанки, че ма чакат!

   Момичето подаде ръка и се сбогува. Той махна със своята и изрече нещо, което не можеше да се разбере.

   Така измина този ден – с радост и болка. Вечерта стрина Стефана приготви трапезата. На софрата имаше постен боб, зеле, туршия от зелени чушки, моркови и целина. Имаше и кисели корнишони. Нали бяха пости. На масата нямаше от онова лютото и маврудовото винце.

   Бай Гьорги – баща му, допушваше цигарата с шарената лула, дето стрина Стефана купи от панаира при Света Петка. Беше красива. С множество орнаменти, вплетени един в друг. Огънят в камината бумтеше. Червени пламъчета огряваха цялата одая. Павлето стана от миндера и тръгна към рафта с книгите. Пъхна ръка между две от тях и извади книжно вързопче. Развърза връвчицата, с която бяха завързани куп стари вестници. Започна да ги разгръща. А, ето: “Цариградски вестник”, брой 340, 3 август 1857 година. “Къде,къде?”- произнесе гласно той. Страница 2 и зачете: “С песни към създателя и благо към подателя. На мъдростта висока. Към Бога се обръщаше и сърца си усещаше. У почит страх дълбок, то Боже, който света въртиш. Оправяш, в добър ред държиш. У крепка си десница, избави нас от вси злини и подари ни добрини. От мир и тишиница. Ти, която с дух си напоил. И в миг един си просветил. Простаците рибари. Като насъщний хляб прати. На Дух Свети да просвети. Нас в разум, светла вяра.” Разтвори наново вързопа, пъхна вестника и наново го върна на мястото му. След това взе библията, която стоеше самотна  на средния рафт. Разтвори я и без да мисли, зачете: глава 9 -та, притчи Соломонови.

 

1 Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба

2 закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си:

3 проводи слугите си да възвестят от градските височини:

4 който е неразумен, да свърши тука. И на малоумните тя каза:

5 дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила:

6 оставете неразумието и ще живеете: ходете по пътя на разума

7 който поучава кощунника, ще си спечели безславие и който изобличава

   нечестивците – петно

8 не изобличавайте кощунника, за да не ти навреди: изобличавай мъдрия и той ще те обикне

9 дай съвет на мъдрия и той ще бъде още по-мъдър: научи праведния и той повече ще напредне  в знанието

10 начало на мъдростта е страхът Господен, а познанието в Светаго е разумът:

11 защото чрез мене ще ти се умножат дните и ще ти се прибавят години живот

12 синко, ако си мъдър, мъдър си за себе си и за близките си: ако си буен, сам ще си изтеглиш. Който се крепи на лъжа, той пасе ветрове, припка подир хвъркащи птици: защото той е оставил пътя към своето лозе и се лута по пътечката на нивата си: преминава през безводни пустини и земя, обречена да жадува, с ръце събира безплодие

13 жена безразсъдна, бъбрива, глупава, и която нищо не разбира

14 сяда при къщната си врата на стол, по високите места на града

15 за да вика минувачите, които си вървят право по пътя

16 който е глупав да свърне тука и на малоумния казва:

17 крадена вода е сладка и укрит хляб – приятен

18 и той не знае, че там са мъртъвци и че поканените от нея са вдън преизподнята.   Но ти се отдръпни, недей се бави на място, не спирай погледа си върху нея: защото по тоя начин ще минеш през чужди води. Бягай от чужда вода и не пий от чужд извор, за да поживееш много време и да ти се прибавят години живот.

 

Глава 1- притчи Соломонови

1 Мъдър син радва баща си, а глупав син е тяга на майка си.

2 Неправедни съкровища не докарват полза, а правда от смърт избавя.

3 Господ не ще допусне да гладува душата на праведника, а богатството на неправедника ще изтръгне.

4 Ленява ръка докарва сиромашия, а ръката на прилежните обогатява.

5 Който събира през лятото е разумен син, а който спи през жътва е безпътен син.

6 Благословия почива върху главата на праведника, а насилие затваря устата на беззаконниците.

7 Споменът за праведника ще бъде благословен, а името на нечестивеца ще остане омразно.

8 Мъдрият по сърце възприема заповеди, а глупавият на уста ще се препъне.

9 Който ходи в непорочност, ходи безопасно: а който накривява пътищата си, ще бъде наказан.

10 Който намигва с очи, докарва беля, а глупавият на уста ще се препъне.

11 Устата на праведника са извор на живота, а насилие затваря устата на беззаконника.

12 Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички грехове.

13 В устата на разумния има мъдрост, а за гърба на глупеца – пръчка.

14 Мъдрите спазват знанието, а устата на глупеца са близка гибел.

15 Имотът на богатия е негов укрепен град, съсипия на бедните в тяхната немотия.

16Трудът на праведника води към живот, успехът на нечестивеца – към грях.

17 Който пази поука, той е в пътя към живота: а който отхвърля изобилие – лута се.

18 Който крие омраза, има лъжливи уста: който разглася клевета, е глупав.

19 При много говорене не се избягва греха, а който въздържа устата си, е разумен.

20 Езикът на праведника е отбир сребро, а сърцето на нечестивеца е нищожество.

21 Устата на праведника упътват мнозина, а глупавите умират от недостиг на разум.

   Момчето затвори бибилията и я върна на рафта. Стрина Стефана стана и се запъти към камината. Разрови с машата все още горящите дървета. Наново се върна и рече:

-Милосърдният човек прави добро на душата си, а коравосърдечният  руши плътта си. Това знам от Соломоновите притчи. “Малоумникът изказва  презрение към близките си, но разумният човек си мълчи.”

- Когаш не можеш да  думаш, по-добреш мълчи, щото от ного  думане, челяк греши. От много  думане файда  нема. Мож да обидиш некой и да не са усетиш.  Когаш спреш, видиш, че оня   трие очи и капят сълзи.

- Ного забъбрихме. Време е да лягаме, щото момчето утре рано ше става! – прекъсна разговора Стефана.

   Тази нощ, Павлето спа неспокойно. Въртеше се ту на едната, ту на другата страна. Беше решил на утрото да посрещне Вяра. Излезе от къщи рано, с книжка под  мишница. На площада се засече с учителя по български език, аритметика и геометрия, Тодор Нечев.Той беше привърженик на старобългарското в езика ни. Все още продължаваше да назовава месеците с някогашните им имена – просивец, сечен, сух, брезок, тревен, изток, червен, зарев, руен, листопад, груден, студен.

- Здравей, момко – позрави учителят. Накъде толкоз рано?

   Павлето го  погледна и наведе глава.

- Дал Бог добро, учителю – отговори той. Извини ма, много бързам.

- Извинен си, момче. Тръгвай, тръгвай! 

   Павлето махна с ръка  и забърза. Незнайно как си спомни неделята срещу сирни заговезни. Предният ден – събота, майка му  доста поработи.  Баща му   се прибра по  обяд. В дясната си ръка държеше тънко въженце, с чийто край беше завързал   вратлето на  агънце, с петно по средата на гърбината. То се дърпаше и     гласчето му огласи двора. Дяко, касапинът, вече беше дошъл и чакаше с якия си нож. Клетото животно, явно беше усетило, че му остава още малко живот. То блееше така жалко, че да ти се скъса сърцето. Ритуалът относно вземане на живота му мина бързо. Дяко с много старание разряза кожата на агнето, след което прокара през средата на тялото касапския нож, бръкна с грубата си ръка в търбуха му и извади дреболиите. Тялото висеше на голямата кука, която Гьорги беше поставил да виси на дряновицата. Стрина Стефана тичешком носеше вода с кофата, за да измият дреболиите. 

   Касапинът свали тялото на животното, а Гьорги го понесе към камината на двора. Там, на голямата маса, Дяко продължи да го разрязва на големи късове. В казанчето вече вреше водата.

- Гьорге – чу се гласа на Стефана. Иди донеси онуй, корубестото, та да почерпим Дяко! Сети са де, за корнишончетата и от оная, мешената салата!

   Мъжът забърза към мазето и се върна от там с шише ракия и буркан с

корнишончета. В купата беше сложил мешена салата.

- На, земи, жено! – изрече той.

- Отвори де, отвори буркана и донеси шишето с шарланя! – занаражда тя. А и две чинии! Да, и три чашки за ракийцата!

   Гьорги  се запъти към старата круша, където бяха сложили  масата. Върна се с шишенце шарлан и го подаде на Стефана. Тя нареди чиниите, отвори буркана и наряза корнишончетата в едната чиния. В другата нареди мешената салата и поръси с шарлан. В чашките сипа от лютивата.

- А наздраве, на сички! – рече тя. Дано сме живи, та догодина пак да са видим!

   Касапинът си тръгна, а Стефана продължи. Време беше за агнето. Сложи дреболиите във врящата вода в казана. Почака, докато омекнат, и ги извади. Постави ги в голямата тепсия.  

- Гьорге, иди отрежи от крушата по-якичък клон! – нареди тя.

   Мъжът излезе навън. Тя наряза на ситно черния, белия дроб, сърцето и чревцата. Наряза гьозум и пресен лук, които беше скъсала от градината, прибави сол червен и черен пипер,  пъхна ги  в коремната кухина и започна бавно да шие с конеца, който беше скъсала  от макара “мечка”. Намаза агнето с мас и сложи нишян в тавата. Колчето, което донесе Гьорги, пъхна между двата крака, сви ги и завърза един в друг с якичка връвчица.

- Готово е за фурната. Остави пещта на тих оген, па утре кат станем, да е готово! – обърна се тя към мъжа си.

   Нощта мина и рано сутринта двамата станаха, за да извадят агнето от пещта.  Препечената корица сладникаво галеше ноздрите и накара стрина Стефана да се върне в детството си, когато майка ù нареждаше тепсията по същия начин и приготвяше агнето. Тя подскачаше около нея и крадешком отиваше до тепсията. С малкото си пръстче допираше препеченото агнешко и лакомо го облизваше.  Всичко беше останало в миналото.

   Неделята беше дошла така бързо, че не можаха да усетят.   Вечерта влезе с босите си ноги. Стефана постла  софрата с шарения месал. Бяха надошли доста  гости. Всички насядаха около софрата с подгънати нозе. Дечурлигата стояха в полите на майките си. Всичко имаше на софрата – туршия, кисело зеле, арнаутски чушлета, буца сирене, резени кашкавал, маслини, риба, големи комати домашен хляб, баклава, курабии, сушени плодове. Тепсията с агнето беше по средата. Не бяха забравени филджанчетата за скоросмъртницата. Якичка си беше ракийката. Гьорги пръв вдигна филджанчето и рече:

- Ха, наздраве! Та както е тръгнало, от здраве  да не са отървем!

    Мъжете го последваха. Глътка по глътка, ето ти и веселбата.

- Налейте да пия от мъка! – запя бай Стоян Гъбарето.

   Викаха му така, защото беше един от най-големите гъбари в града. Кой, къде минеше, все го канеха да им прави компания в гората, та да им покаже къде растат гъбите. А отзивчив човечец беше. Винаги усмихнат и приветлив. На никого не отказваше.  Радосно му беше да го канят. Това значеше за него, че го тачат. Па  арно му беше да ходи навън, за   да диша чис въздух,  щото тук, в града, беше много  душно. Природата му  даваше живот. Тя го  чистеше от мръсното.

- Ей – провикна се Гьомката. Я вижте, жените вече се мръщят. Ха, наздраве за жените. – Жено, жено мар, няма ли да си глътниш от от ракийцата? Анасонлийка е, от вкусната, да знайш. От нея пари гърлото, но става  арно на душата. Както тий тъжно, става ти весело, та ти са  заиграва. Айде, жено! “Рипни, Калинке, да тропнем, да са пукнат душмане” –   запя той.

     Калина грабна едно филджанче, сипа от парливата и глътна три глътки. Изведнъж присви очи и викна:

- А сегя да та видим, Стоене! Кой пръв ша рипне? – Смилене – обърна се тя към сина си. Земи гайдата и засвири онуй, нъл го знайш!

   Смилен, като че ли само това и чакаше. Извади гайдата от торбата, наду търбуха и засвири “Рипни, Калинке”. Стаята се озвучи от кръшната ù мелодия.

- А сегя де, айде, де! – чу се гласа на Стефана.  – Айде, да  рипнем!

   Един по един всички станаха от софрата и заиграха в такт с гайдата. Не остана назад и тлъстичката Генда. Викаха ù така, защото и майка ù беше такава, закръгленка, тлъстичка. Като, че ли всичко се предаваше от майка на дъщеря, от баба на внучка.  Така беше се завихрило хората, че забравиха за ритуала. Децата ше заюсхат, без да сложат трохи в устата.  Ставри, кръстникът, се отдели от хорото и подкани всички да седнат на софрата.

- Време е за молитвата!  – рече той  и започна: “Отче наш, който си на небото и на земята. Да се свети името ти, да бъде Твоята воля, да бъде Твоето царство, както на небето, тъй и на земята. Насъщният ни хляб дай ни днес. И прости нам дълговете ни. Както ние прощаваме на длъжниците си. И избави нам от лукавия. Амин. Дай Боже. Господи, благослови софрата и нас! Дай ни, Боже здраве, силна вяра и сили, за да мож, Господи, да живеем праведно! Да правим добро на людете!   Никогаш да не угасне  огенът у нас! Дай мир и покой на душите ни! Благослови къщата и никогаш да не е празна! Да има ного берекет и късмет! Амин. Дай, Боже!

   Жените мълчаливо повтаряха думите. Децата се щипеха.

- Дай Боже длъжек живот и щасте на тоз дом! – изрече баба Петра – бабата на Павлето.  

   Тази вечер що вино се изпи! Що песни се изпяха! Месото в тепсията се обра до шушка.  На куката на тавана, дето висеше лампата, беше завързан як конец и накрая парче корава, бяла халва, с орехи. Конецът беше толкова дълъг, че всички от софрата отваряха уста и ламката обикаляше, и подскачаше като малко дете. Въртеше се безспир и никой не можеше да я захапе. С ръка не  трябваше да се пипа. От време на време парчето се завърташе много бързо и ставаше весело.

- Да играем на сляпа баба,  на пръстен, може и на наща тиква родила, родила пет тикви, ам що да са пет, нек да бъдат шест!

   Домакините и гостите започнаха да подскачат в одаята.  Това ги връщаше в детството им. Стана полунощ. Паницата с червеното се изпразни   няколко пъти. Мина час и гостите започнаха да се изнизват един по един.  Нъл ,от нес започваха Великденските пости. Гьорги подкани момчетата. Време беше да си лягат. Стрина Стефана остана последна. Изми големия куп сахати, паници, тенджери и ги прибра в долапа. Помете, избърса праха. Сложи ред в цялата одая,  щото кат стане, Гьорги пак ше рече: – “Виж, булка, кво е в одаята! Не мож ли да прибереш?” Остатъците от месото, сиренето и кашкавала сложи в пахара и захлупи с капака на тенджерата,   да не  ги кацат мухите.  Кат стане,  щеше да ги  занесе на Алито – циганина. Голяма челяд имаше, горкият! Десет боси циганчета и Айшата – жена му. Общо двайсет гърла, все голи, боси и гладни.

 

*заюсхат – заспят

 

КАРНАВАЛНАТА СЕДМИЦА

  

   Весело беше през карнавалната седмица. Павлето реши, че ще се облече в женски одежди. През целия ден обикаляше по дюкяните. Трябваше да намери женска перука. Вече беше загубил надежда, когато Чановица, съседката, го зърна с наведена глава.

- Що ти е, чедо? Да не са ти потънали гемиите! – рече тя.

- Не са, стрино.Търса си перука, но не мога да  намера.

- Тъй речи бре, чедо! Ела, черната ми плитка, дето я отрязах, когато са сбогувах с младенството, ше ти я дам.

   Двамата тръгнаха към дома на Чановица. По пътя срещнаха Димчо. Беше облечен в стари, износени дрехи, сякаш нови не му приличаха.

   Мъжът на Гуна Алваджийката беше търговец. Много пъти опитваше да даде на Димчо свестен костюм, но той все не искаше. Беше беден, но горд.

- Здрасти, артлик – поздрави Димчо. Виж туй, прочети го! – и той подаде на Павлето късче с хартия.

- На, земи де, земи, прочети!

   Павлето взе хартията и зачете: “Как биха скръбни мойте детски дни. О, колко много сълзи спотаени. Тук първи път моя извор стъмни. И безпощадна буря сви над мене.”

- Хубаво пишеш, Димчо. Дай го на вестника! Нек да го издадат, та да го четат людете.

- Ше го дам, Павле, ше го дам. А сега  до ново, щото ного бързам. Времето не чека.

   Двете момчета си подадоха ръце и забързаха.

   Карнавалното шествие започна от малкото площадче пред “Тракийски конник.” Маскираните преминаха през главната, по улица “Гюро Михайлов”, по “Цариградско шосе” и покрай къщата на Димитър Свищаров. Мало и старо беше маскирано. Мъже, навлекли рокли, бяха си сложили торбички с вълна отпред, та да имат цици. Жените бяха нахлузили панталони, дърпаха ги, за да не се виждат закръглените им задници. На главите си бяха сложили пешкири, бански хавли,  кърпи, пояси, гащи, изобщо всичко старо, което бяха прибрали в долапите и раклите.Стариците поглеждаха през очилата си, а старците пушеха ли, пушеха тютюн от чабуците си и цъкаха с език.

- Ай, ай, машаала! Кеф кеф, голям кеф! – чуваха се гласове.

- Брайко, виж, виж, оная закръгленичката!

- Тю, бря, да ти са невиди! Акъл имаш ли? Туй ше е мъжкар – прекъсна го Недю, старият байрактар.

   Така му думаха. Навремето шетал из Балкана. Носел байрака. Колкош битки беше приживял! Но оживя пущината му, с пущина. Голяма работа! Балкана преброди, глава не склони. Голям хайдутин! 

   В къщата на Колю Пердаха беше гъмжило. Едни с маски, влизаха, други излизаха. Людете бяха насядали по столовете. Тук-таме се виждаха и насядали по дъските. Чу се гласа на Пердаха:

- Кой ли е? – и дръпна маската на един якичък.

   Той блъсна ръката му и излезе бежешком през вратата. Пердахът присви очи, махна с ръка и изрече нещо, което не можеше да се чуе. Навън шествието продължаваше. Як мъжага спря пред къщата на Димитър Свищаров и се прекръсти три пъти. На една от стените имаше плоча, на която пшеше: “Тук са се родили братята Димитър Свищаров (1851-1900) и Петко Свищаров (1853-1911). Родът на братята беше от Копривщица. Семейството им изработваше свещи. Но малко пари оставаше за тях. Повече даваха за народното дело. Правеха и сапун, но не го продаваха, а раздаваха на вдовици и сираци. Петко беше работлив човек, а Димитър не сломи дух. Левски високо ценеше Димитър, заради неговото безстрашие и желязна воля. В Тайния комитет, той ходеше между българите, за да поддържа духа им. Уреждаше срещи, пренасяше оръжие. Беше в контакт с Матевски, Никола Кацара, Антон Балтов, Христо Търнев, Иван Арабаджията и Кочо Честименски. Не знаеше умора. Турците го преследваха, но той не обръщаше внимание. Знакът на Димитър и Колю Чизмара беше да запалят дюкяните си на “Узун чершия”. Дюкянът на Димитър се намираше до голямата порта на Кючук-хан, срещу Куршум-хан. Обущарницата на чизмара беше срещу Караул-хан. Организаторът на въстанието, Ото Иванов щеше да бъде в къщата си на Небет тепе и когато бъде даден знака, щеше да гърми с пищовите.     На 21 април лумна пламък, но бързо угасна. Той не успя да запали фитила на пищова си, защото турският аскер го завърза. Кочо по чудо се изскубва и се добира до къщурката си на Каптян христин махала. Взе жена си, детето си и момата на роднините си, която гостуваше по това време у тях. Качи ги на талигата и отиде в Перущица. Там, остава во веки безсмъртно името му, в малката църква.

   Петко се скрива, а Димитър след два дни поема към Диарбекир. Пет месеца след заточението му, той предлага десетте си скрити златни лири и това му помага да излезе от зандана. Гръцки рибари го вземат през Егейско море. Отива на непознат остров, откъдето след дълго време прекосява пеш Македония и през лятото на 1877 година пристига в града на тепетата. Скрива се в дома на братовчед си, на улица “Цариградска” и остава там до мига, когато по улиците се чува руска реч и преминава българското опълчение. По-късно е в Тайния комитет, който работи за съединението и остава там, докато то се реализира. Още е млад, но е навсякъде, където има нужда. Хората го обичат, защото е прекалено честен, обича народа си и родината. От 1 октомври 1890 година до 2 юли 1893 година е кмет на Пловдив, а след това се оттегля. Политиката не го вълнува вече.

   Маскарадът все още беше в разгара си. Отпред вървеше баш-маскарата. Чуваха се подвиквания:

- От тук минете! Леко, леко, че локва!

   Нанизът от звънчета, който висеше на шията му, издаваха весели звуци. Беше голяма гюрултия. Шествието образуваше виещата се пътека, на която не се виждаше краят. Чуваха се песни. Зяпачите  крещяха, маскарите ревяха и удряха с фуските си, де когото свареха. При гробището, шествието спря, направи завой и отново се върна назад. Бай Наско Боралията, така му викаха, щото навремето се напил и паднал насред улицата. Видели го цигани и го закарали с талигата си към бориките, към манастира “Свети врач”. Вързали го на една борика. Когато изтрезнял, човечецът опулил очи и не помнел, как е попаднал тук.  Видели го двама поклонници, които се връщали от манастира. Тръгнали си тримата към града. От тогава го наричали Боралията. Понякога му викали Бориката. Той беше гурорбашията, в това шествие. Извади от джоба си бардучето, отпи глътка и подаде на съседа си – Глашатая. Викаха му тъй, щото беше градски глашатай. Когато имаше новина, той тръгваше с тъпана из града  и се провикваше, след като удряше три пъти. “Слушайте, ора, що е чудо станало! ‘Нес са жени Гаргата. Да му е честито!” И какви ли не още други клюки се носеха наоколо. Знаеше се всичко, що ставаше. Но най- тържествено разгласяваше, когато идваше цирка. Тръгваше от площада и обикаляше всички улици. Един ден, както си обикаляше, не щеш ли, срещу него изскочил голям пес. Но Глашатаят си е Глашатай. Не му пукаше от нищо. Спрял пред песа, ококорил очи, подсвирнал и викнал с все сила: “Сус, бря, твойта мамица мръсна! Върви си по пътя!” Песът замрял на място. Подгънал лапи и започнал да се гали около нозете на Глашатая. Той зацъкал с език и прокарал ръка върху рунтавата козина на песа. Бедното животно беше почувствало ласката на този груб човек. Понякога и най-грубият е много нежен, стига да срещне нежност срещу себе си.

   На втория ден на маскарадната седмица се разчу из града, че крадци обикалят из къщите и грабят, що могат. Но градоначалникът разреши бързо този въпрос. Незабавно издаде заповед, в която пишеше, че маскирани лица  могат да влизат в къщите само, ако имат позволително. Няколко обирджии бяха заловени и тикнати в Ташкапията. От тогава кражбите престанаха.

   Тази вечер,  Павлето облече черния панталон, който стрина Стефана уши при шивача от горната махала,  бялата кенарена риза и сложи черната папионка. Сякаш беше излязъл от моден салон. Красавец беше той. Приличаше по красота на майка си, а по сила на баща си. Доста моми го заглеждаха. Но неговият поглед се рееше нейде там – горе. Напоследък се увлече по рисуването. А искаше да се научи да свири на пиано.   Дано срещнеше Вяра на вечеринката! Беше  арно да си мисли за нея. Не  знеше, само, защо!

   Читалището беше претъпкано с народ. Бяха дошли роднините на членките на дружеството. В “Тракийски конник” се чуваха весели закачки.  Павлето прекоси главанта и се забърза към читалището. Музиката беше в разгара си. Духовият оркестър свиреше “Белият Дунав”. Беше обявен конкурс за най-добре танцуваща двойка. Павлето се провираше между тълпата от танцуващи.

   Йохан Щраус- композиторът на завладяващия “Виенски валс”, завинаги щеше да остане в историческия списък на великите композитори. Незабравим за всички. Кралят на валсовете – така може да се нарече –   Никой не можеше да сгреши незапомнените му валсове. И сега свиреха негов валс.

   Първата двойка се престраши и затанцува на дансинга. Дамата беше облечена във виолетова, феерична, дълга до глезените рокля. Малко вталена под кръста, където беше прикрепена розова, брилянтена панделка. Косата ù беше прибрана на кок. Около челото ù брилянтената лента се криеше отзад, в кока ù. Кавалерът ù беше облечен в кариран панталон, с параменти на крачолите. С черен редингот, който се спущаше под коленете.   Пот обля челото на Павлето. Срещу него идеше Вяра. Той забърза към нея. Приближи се и спря. Наведе глава и с четирите си пръста прихвана тънките пръсти на момичето, наведе се и доближи устни. Тя го погледна с премрежен поглед и се усмихна.

- Най-сетне – рече той. – Ти дойде? Знайш ли, чаках та?

- Павле, не та очаквах.

- Знаех си аз, знаех си. Не ти иде ум за мен.

   Момичето го погледна с искрящ поглед, който за миг замръкна.

- Що думаш, Павле? Не рачи тъй! Не видиш ли очите ми?

   Момъкът сведе глава. Значи грешеше. Доближи ръка до  Вяра и я обгърна.

- Да идем на дансинга! Па виж, мож да победим.

   Двама се сляха с танцуващите. Бузите на Вяра поруменяха. Ръцете и гласът на Павлето трепереха. Той я обгърна нежно в своята прегръдка и всичко се превърна във въртележка. Оркестърът продължаваше да свири “Виенски валс”. Светлината в очите на двамата се превърна в сияние, което озари дансинга. Телата им пламтяха. Устните им шепнеха. Само миг и после забрава. Унесени във вихъра на валса, не усетиха кога оркестърът беше спрял да свири. Неусетно отвориха очи. Бяха само двамата. Сърцето на момичето затуптя лудо. Обвяваха конкурса. Тази двойка се класира на първо място.  Вяра сведе очи. Наградата за първенците беше голям букет червени рози. Павлето взе букета и го подаде на Вяра.

- Твой е. Ти го заслужаваш.

   Момичето доближи свенливо устни до лицето на Павлето и го целуна. Думите сякаш засъхнаха в гърлото ù. Той доближи устни до ръката на момичето и я целуна.

- Целувка, за целувка се дава – рече той.

- Китка за обич се дава – прекъсна го Вяра.

- Тъй де – отсече той и не можа да продължи.

   Времето беше напреднало. Павлето хвана момичето за ръка и я поведе навън.

- Ше та изпратя до вас, че ей, на. Ного е мрачно и нищо  са не види.

   Тя поклати глава и двамата тръгнаха. Минаха по Цар Освободител и стигнаха до главния вход на Бунарджика, покрай алпийската хижа. Стръмен, двускатен покрив, червени керемиди, зелено боядисани прозорци, малка градинка отпред, а в нея няколко маси с шарени застилки. Това беше семейна градина “Пролет”. Масите бяха почти празни. Собственикът, бай Стоян, шеташе напред- назад и с онази загадъчна усмивка привличаше погледите на присъстващите. В пивницата му талигаджиите не влизаха. Опасяваше са, той да не изгонят идващите тук мохабетчии. Не са страхуваше, че понякога никой не  идеше при него. Той имаше и други доходи, та не са кахъреше дали ще дойде някой, или не.

   Двамата млади продължиха пътя си. На стотина разкрача там, дето свършваше главната алея Караулхан, Лука Балабанов издигна на два ката масивна сграда. За миг спряха и се заслушаха. От долния етаж, там, където беше бирарията, се чу гласа на певачката. Павлето погледна през прозореца. Купища мъже бяха насядали покрай масите и хвърляха огнени погледи към мургавата циганка, певачка, която апетитно кършеше снага, тъй, че никой не съжаляваше, че харчи тук парите си. В къщи жените на мераклиите  правеха такива кавги, че пушек се вдигаше.

   Павлето и  Вяра продължиха и спряха пред портата на неголямата къща.

- Мамо, мамо, провикна се момичето.

   Пред одаята се показа Керана – майка ù.

- Най-сетне си идеш, дъще. Притесних са.

- Мамо, това е Павлето. Сещаш са, нали? Момчето, дето ше уча на пианото.

   Керана слезе по дървената стълба и се приближи до младите.

- А добре си ми дошел, момко – обърна се тя към Павлето.

- Дал Бог добро, стрино – отговори той.

- Дъще, кви са тия рози? – обърна се тя към Вяра.

- Имаше конкурс на вечеринката, та двамата го спечелихме.

- Хубави са, дъще. Веднага да ги натопим във вазата, че ей на, започнали да клюмат. – Айде, чедо, да си вървиш – обърна се тя към Павлето.Че виж, в къщи са вайкат за теб!

   Павлето махна с ръка и си тръгна.

Шумна и весела беше карнавалната седмица през февруари. Дюкяните бяха отворени, учрежденията работеха. Личеше си, че е празник. Една година беше минало, но всичко беше по старому. Градът и хората бяха почти същите, освен ония, които  бяха си отишли от този свят, а и ония, които бяха дошли.  Откриха зимната пързалка. От стръмната улица “Бунарджик” се спускаха казаците. Зрелището започваше от сутринта, та чак вечер, до тъмно. Бунарджика не беше никаква улица. Цялата в дупки, без калдъръм, така да се каже, забравен, изоставен сокак. Точна срещу тепето беше купището за боклук. Пързаляше се мало и голямо. Чуваше се весела глъч. По улиците нямаше лампи, нито прожектори. Само фенерите мъждукаха,  или се показваше светлият сърп на месечината. Да се качиш на шейната и да полетиш в приказния свят на мечтите, беше голямо удоволствие. Не се искаше нищо от летящия в шейната. За децата беше определено голямо място. Нещастия почти не ставаха. Само някой навехнат крак или ръка, охлузен сурат , спукана глава, съдрана дреха. Зрители билюк. Малчуганите пулеха очи, подсмърчаха и триеха посинелите си нослета с опакото на ръкавите си. Така, докато пристигаше майка им и ги поведеше към къщи. Там хапваха до насита и накрая клепачите им натежаваха и те бяха вече в леглото.

Като изкусен майстор на шейната се славеше Шаиб – турчинът. Подвиваше нозе на седалката, на която вместо черга, имаше парче кожа от черно агне. Вълнено шалче, здраво завързано, обгръщаше червения фес, щото можеше да го отнесе вятърът. Той натискаше с лявата си ръка задната страна на казака, а с дясната опъваше въжето, което беше кормилото му…

 ,Незабравими бяха зимните дни за млади и стари. На пързалката времето минаваше бързо.

На утрото, след вечеринката, Павлето отиде с неохота на работа. През цялото време беше неспокоен. Явно, нещо го глождеше. С Вяра не си дадоха дума да се видят наново. След работа, той се прибра в къщи. Облече новите си дрехи и забърза към Цар Симеоновата градина. Тръгна по централната алея  и стигна до езерото с лодките. Отдалеч зърна бюфета. Над дебела колона, забита дълбоко в тинята, се издигаше дъсчена постройка. Лицевата ù страна беше с остъклена рамка. По няколко дървени стъпала, преградени  в двете страни с парапет, се слизаше при лодките. Той спря близо до езерото и се загледа в синкавите му води. Утре беше неделя. Няма ли да се види наново с Вяра! Гледаше с жаден поглед. Всичко беше само една мисъл, която се плъзна по гърлото му и сякаш го запуши.

 

казаците – малки шейни

сурат – лице

 

   Тя беше завършила девическата гимназия и преподаваше уроци по пиано. Павлето беше неспокоен. Не го свърташе на едно място. Вяра беше пред очите му. Виждаше я навсякъде. Тя се превърна в оживен образ, чийто очи го наблюдаваха и алени устни се усмихваха. Той се наслаждаваше на тия очи. Но за миг се опомни. Всичко беше илюзия.

   В неделя, още преди да се стъмни, той дойде наново при езерото. В бюфета мъждукаха лампите. На стълбичката зърна двойка млади хора, които се гледаха с влюбени погледи. През цялата седмица, младежите събираха дребни грошове, като се задоволяваха с половин порция от ахчийницата.

   Млада двойка се качи на освободената лодка. Кавалерът леко удари веслата, а момичето седна на последната седалка, щото ако някой ги видеше, да не каже на майка им, че е посрамила къщата. Отнякъде повя вятър. Подхвана лодката. От водата изскочи риба, завъртя се и се гмурна наново във водната шир. Долетя песен: “Помниш ли ночу порою, наша гондола плила.”

   Рано се омъжваха момичетата. На тридесет и пет – четиридесет, ставаха вече тъщи. Мома, неомъжила се до двайсет и пет години, я наричаха стара мома. Сложен беше и тоалетът им. По-дебеличките се пристягаха с корсет, та да не личат тлъстините им. Но тънките трябваше да слагат на мършавите си ханшове турнюри (памучни подложки). Здраво ги завързваха около кръста. На плоските си гърди слагаха вълнени торбички. Всички носеха корсети с множество банели и стягаха толкова много, че едвам дишаха. На челото си слагаха подобие суджук вълна. Премятаха косите си над него, за да изглеждат бухнали. Носеха малки чантички, с много бродерии, изработени ръчно. Обувките им бяха високи, с лачено парче отпред, с дълги връзки, или множество копчета в страни. Копчетата закопчаваха със специална кука-комбуктир. Роклите им бяха надиплени като сукман, блузите от друг цвят, които се закопчаваха до горе. Нямаше никакво разголено около гърдите. Вместо комбинезони, навличаха няколко фусти. Гащите им бяха от хасе, с педя дантели на крачолите. Някои носеха часовници, които окачваха с позлатена карфица на гърдите си, щото всички да го видят. Обличането им траеше цели два часа. А и разходките им траеха толкова. Не желаеха в къщи да има се карат. Прибираха се капнали и наново започваха ритуала по събличането… Завършваха с обущата, дългите чорапи, завързани с ширит под коленете, вълната от косата, разните ватени възглавници от гърдите и раменете. Следваше въздишка на облекчение и после право в леглото. 

   Едно от най- предпочитаните места за разходка беше Цар-Симеоновата градина, която наричаха “Изложението”. Време за разходка беше, когато изгряваше слънцето. През студените дни никой не се мяркаше по алеите. През дъждовните ставаше кално. Вечерта мъждукаха фенери. Листата на дърветата шепнеха и сякаш омайваха погледите на влюбените. По някое време имаше и вечерни увеселения. Тогава палеха факли, пускаха фишеци, палеха и бенгалски огън. Цялата градина потъваше в светлина. Чуваха се песни, весели закачки. Беше някакъв приказен свят, пълен с изненади. Приказни светулки пълзяха наоколо.

   Измина още една седмица. Вяра все още не идваше в дома му. Трябваше да започнат уроците по пиано. Всичко в Павлето се превърна в трепет и очакване.

   Днес, денят преваляше. Наближаваше пет след пладне. На портата някой  заудря с желязната халка. Стрина Стефана излезе от одаята и се провикна:

- Кой е? Ида, ида.

   Слезе по стълбата и отвори портата.

- Влизай, влизаай дъще!- подкани тя.

- Мама легна болна, та требваше да я гледам – изрече момичето.

- Тъй, тъй. Що думаш, дъще? Белким сега е добре?

- Веч е на ноги. Шета по двора. Ако не беше тате…

- Здрав челяк  е той. Як българин. Нищо го не плаши.

- Нек да не думаме! Щото ми става тъжно.

- Да, да, право думаш.

   Двете забързаха. Качиха се по стълбата и влязоха в голямата одая. Павлето вече ги чакаше. През цялото време гледаше през прозореца. Беше зърнал момичето. А сега прегъна ноги и се хвана под лъжичката. Вяра влезе и поздрави. Той кимна с глава.

- Сядай, дъще! – подкани стрина Стефана. – Ей тук, при Павлето. Сине, ето и на теб стол, па седни до момето!

   Скрити пламъчета се таяха в очите му. Но никой не ги забеляза.

- Нес, Павле, започваме първи урок. Нотната стълбица  започва от до и завършва на до – до, ре, ми, фа, сол, ла, си, до. Има два вида гами – мажорна и минорна. Мажорната музика е веселата, тая, дето ти дава радост, а минорната те прави тъжен. Тя е бавна, а мажорната бърза.

- Знам аз нотната стълбица. Нек започнем с пианото!

- Ето тъй – подхвана Вяра. Слагаме палеца на нотата до, показалеца на ре, средният пръст на ми, палеца на фа,  показалеца на сол, средния на ла, безименния на си, а кутрето на до. А сега да видим теб!

   Павлето приближи стола до пианото и плахо постави пръсти върху клавишите. Трудно ги движеше. Мина около час. От време на време сбръчкваше вежди, цупеше устни, но все пак бавно напредваше. Навън се смрачи.

- А сега да свършим! Стига за неска! Има и утре. Време е да тръгвам.

- Кво ти дължа, дъще? – прекъсна я Стефана.

- Накрая ше са разберем, стрино Стефано.

   Вяра се извини и тръгна към вратата. Павлето забърза към нея. Отвори вратата и я подкани. Когато излязоха на двора, то хвана ръкта ù и рече:

- До утре.

- Не, Павле. До други ден, щото още ма е страх за мама.

-Утре мандолинния оркестър на френския колеж ше изнесе голям концерт. Кво ше речеш? Да идем да послушаме?

- Няма място за мислене.

   Павлето изпрати момичето до площада, където двамата стряха. Той се приближи до нея и не усети как допря устни до бузата ù. Тя понече да се отдръпне, но изведнъж се притисна до гърдите му. Постоя за миг и тръгна към къщи. Момчето дълго гледаше след нея.

   Павлето много ценеше учителя Димо Байчев. Той откри в Гюалбахчанското училище, детска, музикална школа. Обичаха го малки и големи. Майките водеха децата си при него, за да ги учи на пеене и играене на сцената. Бяха представени първите български оперетки “При болния учител” и “За птичките”. Композира ги маестро Георги Атанасов, който написа първата си опера “Борислав”. Либретото направи театроведецът Никола Попов. Учителят Бойчев всяваше у децата любов към музиката. Подготвяше ги за бъдещи певци и музиканти. Той беше голям приятел на композитора Емануил Манолов. Парите никога не успяха да го завладеят. Когато почина, остави семейството си без никакви средства за преживяване. Преди това, той даде благотворителен концерт за сираци, с неговата “Китка” и малко по-късно още един такъв, в цар Симеоноваата градина.

   Павлето обичаше и да слуша военната музика на маестро Георги Атанасов, който беше капелник, а също така Софиялиев, Геориев и Тодоров. Между отделните номера правеха големи паузи. Това те бяха усвоили от  чужбина. Преди да започнат концертите, се кланяха на публиката и правеха реверанси. Когато им ръкопляскаха, слагаха ръка върху сърцето си.

   Нощта се катурна. Дойде утрото. Момчето се приготви набързо. Вън,  го чакаше хладния полъх на вятъра. След работа, той трябваше да прескочи до Каменица – пивоварната. Казваха, че била построена от двамата швейцарци Рудолф Фрок и Фридрих Сулцер, там, на една могила, дето носеше името “Петрица”. Когато започнали да копаят, намерили много предмети от тракийската епоха. Тогва ги прибрал Археологическият музей.

   Баща му поръча да потърси Гочо Тумбата, та да му рече да дойде у тях, да си земе шаечното палто. Някой го наричаха Шантиклера. Момчето искаше да отиде и до католишката махала, та да си земе късметче от Фредьо. Зърнеш ли го отдалеч, не можеш да не го познаеш. Винаги беше весел и усмихнат. Накуцваше с единия си крак. Затова явно не беше се задомил, макар и да минаваше трийсет и пет. На баща му викаха Карло Падертата. Беше чех. Навремето чистеше комините. Печелеше добре.

   Павлето искаше да послуша лайтерата на Фредьо. На кожен каиш, здраво закопчан, с красиво извити кукички от пиринч, тя висеше на врата му. Този малък хармониум, извиваше песните си посредством въртенето на малка дръжка. На горната част имаше тенекиена касетка, в която беше поставил книжни късметчета. За всеки, за деца, за момичета, момчета, млади жени, за баби, за старчоци и прочие. На книжките имаше предсказания. На дървената площ на латерната бяла мишка, с блестящи очички и розова муцунка, сновеше напред-назад. Тя беше гадателката. Затова му се прииска да отиде до католишката махала. Да погледне, как Фредьо върти дръжката на магьосната му кутийка, от която изскачаха ту весели, ту тъжни мелодии.

   Неочаквано се върна назад и си спомни, когато беше на осем години. Бяха група деца, коледарчета, които обикаляха къщите. Беше Малка Коледа – 24 декември. Тогава баща му му направи дряновица, наричаха я коледарница. Стрина Стефана я украси с такава любов, като приказна невяста. Накичи я с пуканки, сини мъниста, бяла вълна, конци, три червени люти чушки и две пиленца, които беше замесила от тесто. Постави ги на върха на коледницата. Когато я видя, момчето заподскача от радост. Беше научил и песента “Ой, Коледо, мой Коледо”. С торбичка през рамо, децата обикаляха къщите.  С коледниците удряха по земята и пееха. “Коледа, Коледа”. Там, където децата ходеха и пееха, стопаните разравяха огнището, щото да се въдят кокошките и снасят много яйца. Торбичката му беше препълнена с колачета, орехи, изсушени плодове. Когато се прибра в къщи, майка му вече беше приготвила трапезата. На земята, върху разстланата слама, беше сложила чувала за жито, а върху него месала. На трапезата бяха ремъка с ралото, палешника, напълнена с жито ръкавица, паничка с пясък. Ястията бяха постни – варено жито, фасул, зелеви сърми, ошав, мешана туршия, лук, чесън, орехи, сурово жито, баница от тиква, а по средата върху ленен месал, ухаеше коледната питка със сребърната паричка. Отгоре, върху питата, беше направила кръст, кръг и цветя. Когато завъртя питата, парата се падна на Павлето.

Момчето се спомни, че преди вечерята, баща му сложи тамян върху палешника и прикади трапезата, стаите и накрая животинските постройки на двора. Вечерята започна рано, за да могат да узреят рано житата. Не трябваше да се става по време на яденето, за да не стават квачките от яйцата. Стопанинът можеше да става, но само да ходи приведен, за да се привият житата от зърното. Майка му беше сложила къшей от коледния хляб на полицата.

- Това е да станат житата през лятото по-високи – изрече тя.

   В края на вечерята, Павлето се търкаляше върху сламата, но само на една страна. От майка си знаеше, че това се прави, за да натежат житните класове от зърно и да полегнат на една страна. Всички запредоха една жица от кълчища, за да ходят надалеч пчелите и пак да се прибират. Бъдникът гореше в огнището. Баща му се провикна:

- Жено, дай малко лук и сол! Щото, кат са нарече по люспите на лука, ше са види какво ше е времето секи месец.

   Павлето хвърли житени зърна в огъня и те силно запукаха.

- За добро ше е, сине. Здраве и берекет ше у дома ни – изрече Стефана.

   Тази вечер парата от питата се падна на момчето. Много радост преживя то. Майка му  го гледаше и сълзи напираха в очите ù. За какво ли си беше спомнила?

   Навън се чу: “Ой, Коледа, мой Коледа”. Павлето излезе. Хлапето на комшиите, едва пет годишно, тичаше между коледарите. То беше котката. От време на време изчезваше. Виждаше се ту в една, ту в друга къща. Беше се научил да мяука. Предупреждаваше, че идат коледарите. А те бяха така нагиздени. На калпаците им китки, на някои венци, с нанизани  червени бучки захар. Тук-таме  сушени сливи, стафиди и пуканки. Стопаните ги даряваха с краваи, пари, боб, брашно, вино, повесма, кълчища и какви ли не още неща. На утрото коледарите се събраха в къщата на главния коледар, за да си поделят даровете. Направиха голяма трапеза. Парите отделиха за училището и църквата.

    Имаше търг на моминските краваи.  Всеки момък се стараеше да откупи кравая на изгората си. Обявяваха стоката, т. е. кравая на момата. Чуваха се подвиквания, подсвирквания.

   Всичко мина, отмина. Всичко остана в миналото. А сега Павлето  забърза към католишката махала.Какво ли късметче щеше да изтегли? Черните очи на Вяра  се изпречиха на пътя му. Дали мислеше и тя  за него? Спомни си за една Мария. Джамията на Света Мария, която е била черква под името “Успение  Богородично.” Турците бяха я превърнали в Имарет джамия.

   Когато покорили Южна Тракия и избрали за своя столица Едирне, султан Мурад изпроводил везира си Мустафа, да покори Пловдив. Но той не успял да изпълни тази мисия, защото българските войски се защитавали храбро. Били предвождани от войводата Никола (Стоян).

Те разбили турците и ги накарали да се върнат в столицата си. След като султанът разбрал за неуспеха на везира си, събрал голяма войска и  повел към непокорния град. Той взел със себе си и любимата си жена, Мария, която била дъщеря на българския цар Шишман. Дълго време  нападал града, но усилията му били безуспешни. Най-сетне решил да използва хитрост. Изпратил един гръцки поп да каже на българите, че ако не отворят крепостната врата, ще заколи пред самите стени тяхната любима княгиня, т. е. своята жена. Болярите и свещениците се събрали и решили да изпълнят желанието на султана и да спасят своята княгиня. Но през това време дошли няколко сръбски чети на помощ и им забранили да отворят вратата. Тогава, султанът отрязал със собствената си ръка главата на своята жена, пред очите на болярите, които гледали от крепостната стена. За да отмъстят на сърбите, които накарали султана да убие тяхната княгиня, пловдивските боляри и свещеници отворили през нощта вратата и пуснали турските войски. Лагерът на сърбите се намирал на онова място, което днес се нарича Бунарджика, или Крали Марков гроб. Болярите завели турците в лагера на сърбите, още когато спели. Султанът ги нападнал лично, хванал ги в плен и накарал да отсекат главите им. На пловдивските боляри и свещеници дал голямо преимущество. Ето защо, дълго време турското правителство давало на пловдивските и клисурските попове особени знакове, които носели превързани на килимявките си – нещо като бели чалми, които постепенно изчезнали.

Когато, султанът се върнал от Бунарджика и влязъл в черквата “Успение Богородично”, видял, че жена му си стои  невредима в олтара и гледа към него из царската врата. Мурад се уплашил и побягнал из църквата, но Мария го настигнала и рекла: “Ти погуби сръбските воеводи и техните синове ще погубят теб.” Когато царицата изрекла тези думи, тутакси се изгубила. Мурад заповядал църквата да се преобрази в джамия. Колкото пъти влизал в джамията да се моли, толкова пъти виждал пред себе си Мария. Невидимата ръка на царицата окачила на черковната врата свински бут, железен кръст и иконата на Света Богородица. Султанът заповядал да ги свалят и хвърлят в Марица, но на другия ден те наново били окачени на същото място. Това се повтаряло няколко пъти и той бил принуден да ги остави на същото място и да се върне в Едирне. По-късно, бил убит в своя лагер на Косово поле, от сръбския юнак Милош Обилич.

   Това предание, Павлето беше слушал от един стар турчин, който беше ходжа. Наричаше се Самуркаш ефенди. Той беше повече от седемдесет години.

   За Имарет джамиси, Любен Каравелов беше писал следното: “Единствените древности, които носят християнски характер, са един железен кръст, една стара и почерняла от времето икона и такова нещо, което има голямо сходство със свинския бут. Тия неща висят над вратата на Имарет джамиси и карат света да разказва за тях различни легенди.”

   Връщайки се към легената, разделянето на тялото от главата на друговерец, или набиване на кол, отстранени на тялото и други, се извършвало от турците като ритуално убийство, по религиозни съображения. Често тези глави се набивали на кол и се поставяли на видно място, за назидание на останалите християни.

   Ислямската нация има поверие, че душата на тялото, което не е погребано или е разчленено, или отделено от главата, не може да се спаси в света на отвъдното, в царството Христово. Душите на умрелите ще се вселят в ново тяло тогава, когато техните тела са погребани  цели и когато не са починали при самоубийство и обесване. В случая, безпределната вяра на Мария ù помага да възвърне своята цялост и невредимост.

  На жените не се позволява да влизат в иконостаса. То е само на посветилите се и мъжете.

   Но със своята героична смърт за христянската вяра, Мария се превръща в светица и заема място в олтара на царските двери. От там, тя изрича пророчеството на султан Мурад, което става по-късно. Той умира, защото е правил грехове, а нищо не остава ненаказано в пространството.

   Убийствата на невинни хора, оскверняване на църкви и превръщане в джамии, узурпиране на чужди територии, са най-големите грехове, които човек може да направи.  Не е ли по-добре да дава всеки Божи ден равносметка на своите деяния? Негативните, да ги осъзнае и да се старае да не ги повтаря повече. Колко е нужно на човек? Защото животът е кратък на земята. Докато се обърне и вече го няма.  

   Отнякъде Павлето беше чел, че при християните, дясната страна е на честта, а лявата на греха. В сцените, изобразяващи Христос,  покаялият се крадец е от дясната страна, а другият от лявата. Дева Мария и църквата са от дясната страна на Св. Йоан, а Синагогата от лявата.

   С дясната си ръка царица Мария поставя трите предмета пред черковния вход – свински бут, железен кръст и иконата на Света Богородица.

  Една ръка значи клетва и спасение. Ръката е сложен символ. Тя покровителства и удря, лекува и ранява, благославя и осъжда.Броят на предметните знаци е три – свещеното число, числото на съвършенството. 

   Той пак си спомни за   Константин, за да увековечи кръста, който забелязал на небето преди битката с Максенций, наредил на императорския му знак да бъде изобразен кръст със следния надпис: “С този знак, ще победиш.” Оттогава кръстът започнал да се поставя на къщи, църкви, площади.

   На  14 септември се почита  въздигане на честния и животворящ кръст Господен.

   Павлето се замисли за миг и произнесе гласно: “Спаси, Господи, твойте люде и благослови! Дарувай на православните християни победа над враговете. Запази ги с твоя животворящ кръст!”  

   Кръстът е пазител на цялата Вселена. Той е украшение на църквата, сила на управниците, твърдина на верните, слава на ангелите и поражение на демоните. Вертикалната му страна означава сила, живот, действие, мъжко начало, а хоризонталната – мир, покой, първични води, женско начало.

   Векове наред, кръстът и полумесецът са били противопоставени емблеми. Полумесецът,  който напомня на сърп, не отстъпва по древност на кръста. В Изтока, той е бил свързван с женските божества, властващи над любовта. Византия също е почитала полумесеца. Казват, че турците са завладели символа заедно с града. Полумесецът и звездата, изобразени на турското знаме, украсявали герба им от времето на Осман, основателят на династията им. Звездата, всъщност, представлява планетата Юпитер – великата и благотворна планета, която се намирала на небето при раждането на Осман Първи – Победоносни. Турците предали на полумесеца целия му блясък до  такава степен, че, за да се назове империята им, било достатъчно само да се спомене за него.

     Иконата символизира микрокосмоса. Цветовете ù не трябва да се смесват. Златистият фон е светлината и милостта на Бога, както и самия  Бог като всеобщ фон. Съдържанието ù обхваща видимия свят- животинското, растително и неорганично царства и символизира връзката на битието.

   Храната от свинско месо е забранена за всички мюсюлмани от Корана.

   Чудотворната икона и свинското месо предпазва храма от оскверняване.

    Павлето беше научил много от книгите. Печатницата, в която чиракуваше, му даваше толкоз много. Всички книги минаваха през ръцете му. От тях научаваше разни неща. Чувстваше, че от ден на ден расте все по-нагоре. Искаше да стане учен човек.

   Той беше стигнал католишката махала. Отдалеч зърна Фредьо. Билюк народ беше се скупчил до лайтерата и току се чуваха подвиквания:

- Ай, тъй! Машалла! Счупи му хатъра. Ней за тъз работа.

   Първо държеше в дясната си ръка листче. Разгърна го. Прочете нещо и сълзи бликнаха в очите му. Никой не разбра какво му беше на душата. Той смачка листчето в ръката си и плю три пъти. Пъхна го в панталона си, обърна гръб и се забърза.

   Стамен свирна два пъти с уста, засука мустак и широко се усмихна. Приятелите му Каменко, Миловид и Дейко го оградиха и започнаха да цъкат с език.

   Каменко подскочи във въздуха, след което рипна няколко пъти на земята и заигра нашенското. Незнайно от къде, се появи Дечо с гайдата и засвири една, та пушек се вдига.

- Айде, хопа, ха… Ха така, айде де… Па тъй ли, не тъй. Бравос, Камене – подвикна Миловид.

   Четиримата заподскачаха под звуците на гайдата. Тълпата само това чакаше. Дечурлигата се шмугнаха  сред нея. Чуваше се веселият им смях. За миг всичко затихна. Настъпи тишина.

   Павлето  приближи до Федьо и замоли:

- Федьо, дай едно късметче!

- Земи си, момче! Ей, животинче, дай на момчето късметче!

   Хамстерчето завря муцунка между листчетата и захапа едно от тях.

- Ето. Земи го, момче! – подкани Фредьо.

   Павлето взе листчето. Разгъна го и зачете: “Първа любов, първа севда. На добро ше е. И тя те люби.” След това го загърна и пъхна в джоба на панталона. Постоя още малко и тръгна към къщи. Беше неделя. А майка му вече го чакаше. Утре вечер щяха да ходат с Вяра, на концерта на мандолинния оркестър.

   Незнайно защо, си спомни нещо, станало през 1856 година. Случайно беше разгърнал стар “Цариградски вестник”, пожълтял с времето си, останал от дядо му Станьо. Авторът е пожелал да остане анонимен. Българин по произход, той се чувстваше съпричастен на всички християни.  Там пишеше: “Ритуалът се изпълнява от всички висши турски сановници, без каквото и да е съгласие от потърпевшите. Пишат от Пловдив, че тамошният Мал Мюдир (управител на нахия) потурчил едно маловозрачно момиче и 15 дни с голям обред, го разхождал на образованите му везде по града, последван от безчислено множество от турци на коне, с тембелици и други веселия. Потурченото момиче е облечено със сърмени шите дрехи. Всички околни бейове, или приглашени на този безместен празник, даже и  всичките мезлични ченове и сам Салит паша присъствал на обреда. Това приключение много наскърбило християните,  като гледали беззаконните тия поведения да се правят от същите управители.”

   Мъжете ги качват на един украсен, със скъпи неща кон и с шествието обхождат всички първенци на града, заедно с новия мюсюлманин, като го възвеличават. На третия ден след свещения празник, след тържественото шествие, той бива обрязван по предписание на пророка. В дома на шейха   биват посветени  в исляма и този блестящ човек им става патрон.

    Този акт е похищение и посегателство на личността и оскверняване на достойнството на християните.

   За турците, то е повод за веселба, празнуване, бурни овации, морални удовлетворения и всеобщо възхищение. Костюмите, музикантите, конниците и участниците от висок ранг са само външно доказателство за този обичай. Основният подтик е утвърждаване и воюване за джихид. В случая, религиозно задължение.

   Този и другите турски обичаи, изправиха един срещу друг “правоверни” и “гяури”. Той  се разиграва по време на най-големите християнски празници. Такова поругаване на календара публично, с голяма показност и пищност, отнемане на честта на другия и  пр., се извършва на Великден.

   Павлето не усети как стигна до кьошето, дето се извисяваше Иешили оуглу джамии. В нея беше се сгушила сарашката работилница на Личо Лимона – малка, прихлупена. Голямата му слабост бяха рекламите.

Никой не можеше да издържи на тежката миризма на кожите, а Личо се  чувстваше добре. Режеше, кроеше, подшиваше някоя воняща кожа и си тананикаше весела  народна песничка. От време на време отправяше премрежен поглед към залепените на дъските на бараката вестници, в които бяха отпечатани неговите разнообразени с поезия реклами и блажено се усмихваше. Той доволно ги четеше и препрочиташе. Такъв беше текстът на един от тях:

Опинчарчето Илия                                                                                                                                                        Две години вече прави                                                                                                                                             Хубави опинци здрави

Като памук с кожи меки

С тях нога не се подбива

Навред леко се отива

И нагоре и надолу

Без да правят мазоли

Прави и юзди колани

За коне необуздани

Опинчарчето Илия

Знай го цялата околия

Пестеливите изворци

Караатаченците всите

Перущинци баш комити

И бретовишки сербези.

Чак до ръжевоконарци

От Илия не минават

И стоката му благославят

И парите си алал

Дават на Илия сал.

Кат опинци на Илия

Друг не прави в България

И с тях горският солдат

Бива кат орел хвъркат

Да видят че не мами

Ще се уверите сами

Бърже при него дойдете

Да си цървули вземете

И сами уверите                                                                                                                                                                    Че му са алал парите                                                                                                                                                       Няма точки, няма запетаи, въпросителни, удивителни. Личо Лимона изказва на един дъх своето изкуство.

 

*джихид – права вяра                                                                                                                                                   *кьоше – ъгъл

 

   Този ден,  не се чуваше гласа на Лимона. В работилницата беше тихо.   Павлето се спря и заслуша. Не се виждаше жива душа. Наоколо се чуваше песента на вятъра, който летеше и нямаше спиране. Едно кичурче от косата на момъка заподскача весело в унисон с вятъра и двамата заиграха лудешки танц. Павлето постоя още малко и тръгна. Спря пред Аджемското кафене. За него старите турци разправяха, че първи го отворили двамата братя аджеми, които били в отечеството си най- страшните разбойници.  Убивали и грабели. Но времето напредвало. Годините летели, докато един ден, когато косите им посребрели, започнали да се замислят за старите си грехове. Напуснали родния си край и дошли в Филибе. Момъкът се приближи до кафенето и поздрави един стар турчин:

- Ош гелдин, Мустафа.

- Ош болдук, Павле.

   Двамата отдавна се познаваха. Мустафата беше от ония българи, които турците бяха потурчили насила. Той не знаеше майка си и баща си. Една стара туркиня беше му казала, че навремето видяла как турците го водили на конете и насила го потурчили. Оженили го за една ханъма и тя му родила двама сина. Повечето от турците, които идваха в това кафене, бяха  като Мустафа. Обичай беше, че когато човек пий кафето, да сърба със солук, та да може Аллах да го чуе и да му стане драго, че людите му на земята гълтат кафе, а не ракия.

   Сал ага държеше Аджема. Беше стар турчин, в памучна антерия, чалма на главата и бели чорапи от вълнена прежда, които не  сваляше дори и през летните дни. Познаваше вкуса на всеки мющерия и като го видеше да влиза, мушкаше джезвето в оджака и докато онзи събуе еминиите си, филджанът с ухаещото, димящо кафе, беше на одъра пред него.Тук идваха предимно стари турци. И в приказката, и в осанката, дори и в мълчанието, се чувстваше тяхното достойнство.

 

аджеми – персиец

 

солук – въздух

 

    Павлето  често се срещаше с три имами, които идваха в кафенето. На главите си носеха големи чалми, а раменете им бяха покрити с дълги наметала. На всеки две педи  върху тях се виждаха надве-натри зашити стари парчета плат, а дъждовете и ветровете така бяха ги прали, че цветовте им не можеха да се различат. Единият идваше често с мулето си, като него старо, прастаро, с дълги, увиснали уши, а главата му така причудливо се люшкаше, че всеки момент можеше да се свлече на земята.

Сега, момъкът зърна няколко турци, които сториха дълбоко темане. Портата беше отворена. Те влязоха, бавно тръгнаха към софалъка, който беше се проточил чак до отсрещния дувар. Единият се покашля няколко пъти с дрезгавия си глас и ябълката на гърлото му подскочи няколко пъти.  Седна без да вдига шумотевица. Запали цигара, смукна издълбоко и посегна към филджана с кафето, което Сали ага вече беше поставил пред него. Той отпи глътка от него и замислено отправи поглед. Явно беше си спомнил младите години, когато с приятелите си скитаха из сокаците и час, по час вряскаха: “Падишах хъмъз, чок яша”/Да живее падишахът./

 Тогава, султан беше Абдул Азис, за когото разправяха, че в сараите му слугували над 6000 души. Каиците му карали 400 души, свирили му 400 музиканти, 50 хикима му давали илач, когато го присвивал корема. Имал 30 адютанти, все млади и хубави момчета, накичени с злато и сърма, които му държали пешовете. В оборите 600 души тимарели конете, кобилите и атовете. В харемлъците имал 1500 “каймак” жени, а кьосетата със зли очи нямали брой.

   Нищо не стряскаше старците в кафенето. Мълчаха, мислеха и премятаха янтарните зърна на броениците. Пушеха контрабанда тютюн. Вадеха го от кожени торбички, увиваха дебели цигари, чаткаха огниво. Имаше един мевлеви, който по цял ден висеше в кафенето. Лицето и ръцете му бяха съсухрени и пожълтели. Кръпките на кафтана му бяха в различен цвят и не можеха да се изброят. Маркучът на джурака му беше повече от три метра, а върху тамбурестото шише с водата танцуваха пеперуди и цветя, изписани също в жълто. Бузите му хлътваха, когато заповаше да пуши. Преди да се качи на софалъка, евлеви събуваше еминиите си и сядаше  “а ла турка.” Изпиваше повече от десет кафета на ден. Той не ги плащаше, защото нямаше пукната пара. Черпеха го близки и познати. Не пропускаше и молитвите си: субаха, зохора, асър, могхри, изха. Не ходеше всеки ден в джамията. В кафенето, той намираше колая. Сипваше си вода от един филджан. След като изшепнеше изхата, прокарваше ръка по брадата си, изпиваше едно кафе и си отиваше. Беше се приютил в мевлихането  (Дервишки манастир). В него, той прекара по-голямата част от живота си. А сега, търпеливо чакаше Аллах да го прибере при себе си.

 

 имами – духовници                                                                                                                                                  мевлеви – дервиш                                                                                                                                                      джурак- наргиле

 

   Павлето се спрял пред портата на Аджемовото кафене. Огромните брястове стояха величествено и приканваха людете да поседнат и да послушат игривата и нестихваща песен на бликащата и струяща бистра като извор вода на големия шадраван и шепота на листата. Той постоя дълго омаян и зашеметен от гледката. В един миг се усмихна, махна с ръка, сякаш искаше да разпори въздуха и тръгна към къщи. За  малко да се сблъска с дървената пътна врата, на която имаше табелка  с надпис “Ориент”. Вечер над вратата мъждукаше фенер и подсещаше ония, които търсеха покой. Забърда се към къщи. Влезе в голямата одая.

   Изведнъж, в главата му се завъртя думата “русаля”. От известно време  изучаваше обредите и обичаите в родния си край. Започна да събира статии от вестници, книжки от различни автори, които пишеха за тях. Час по-скоро искаше да се прибере в къщи. Влезе, взе един вестник от рафта и зачете: “Русаля е древен обичай. Най- напред Атанас Т. Илиев предоставя кратко научно изложение. Опитва се да разтълкува названието “богини”, което на гръцки значи нимфи. Името “русалка”  на прастарославянски значи русо, русло. Почитането е свързано с древния култ към водата, който е разпространен върху цялата етническа българска територия, а също и при други народи.

   Появата на тия вярвания идва от родовообщинния строй, когато в съзнанието на човека, водата се възприема като първоначален хаос. Изходно състояние на всичко материално съществуващо, среда и средство за всеобщо зачатие и раждане, първото средище и дарителка на живот. От тогава, нейните функции се определят от свръхестествените ù сили. Векове наред се съхранява полуреалистичният образ на тези божества от женски тип. И така, русалките според старите вярвания са богини на водите, най-вече на реките и потоците. Почитали се и се представяли като млади, красиви, дългокоси девойки, които живеят в дълбочините на водите.”

   Така беше се зачел, че не забеляза майка си, която го наблюдаваше любопитно.

- Сине, отдавна та чакаме за обяд, а ти… виж кое време е?

- Мамо, знайш, че имам работа.  Ей на.

   Майка му стъкми набързо софрата. Бяха великденските пости.

Яденето беше постно. Павлето много обичаше хляб, лук и сол, но сега реши, че няма да хапне от лука, щото довечера щяха да ходят с Вяра на концерта на мандолинния оркестър. Затова набързо похапна от вкусния фасул на майка си и стана от софрата.

- Мамо, искам да вида кво пише Славейков за обредите! Нъл книгата е още на оня рафт?

- Добре, сине. Имам си аз умно и учено момче. Зная си аз, че си акъллия. Се искаш да знаеш нещо. Се търсиш. Голям челяк ше станеш. Ето, там горе е.

   Павлето се приближи до рафта, леко се повдигна на пръсти и взе книгата. Разгърна няколко страници, спря на една и зачете: “Доколкото се знае, празнуването на Русаля, спазено у българите, навсякъде е еднаква и държи цяла седмица. Наричана Русалската неделя, която започва навсякъде, седем дни преди Петдесетница и свършва на този ден. Как са се празнували тези празници в старо време и какви обреди и тържествования са ставали, не ни е познато.  Засега спазено е  само сред жените. През тази седмица онези, които раждат, още да вардят да не предат и всичко изобщо да не перат, и строго пазят да не правят помия, и да не става никакво проливане на нечиста вода.” Цер  не се зема през тая седмица и не берат се никакви бурени, освен в събота срещу Задушница, която се случва през тази седмица: още и цвете не се бере, и никакъв разсад не правят, защото се бил изресявал. През русалската седмица, всички българи отиват на място с водоизточник, където водата не е течаща (не е река, поток, вир ). Тук, ролята на водата е да осигури здраве и благополучие. С нея се извършват няколко действия: външно – измива се тялото; вътрешно – поглъща се известно количество; гадае се върху пълен съд – престоява една нощ на луна (на звездите), за изхода на болестта. Обща е вярата и надеждата в раждащата и и здравословна  функция. Посещението е колективно, а лечението индивидуално. Има още няколко определени места, наречени Русали, дето през тази седмица болните от разни страни на околните селения ходят на изцеление. Таквиз места днес се познават само две. Едно в България, в Търновското окръжие, в полето някъде към река Росица и другаде в Тракия, в Пловдивско окръжие, някой си наричан Богдан.

   Русалите, които са на Богдан, стават близо до една локва (гьол) и на този Русал ходят на изцеления онези, които имат гуши (оток на шията си) и вземат от водата на локвата да пият, за да им се развалят гушите. Болните лежат под едно кичесто дърво. И до главата на всеки болен турят по един разстлан съд вода, нагребена от локвата. Водата в съда лежи на открито през нощта и на сутринта гледат що се намира в нея и по това прокобят за изцелението на болните: от тази вода после пият и мият се за изцеление.

- Виж, мале! От нес започвам да пиша книга, затуй чета. Нек людете научат, че няма що да се срамуват, че са българи. Туй, що е българско, се е наше. Един народ с таквиз традиции и обичаи, мож да са гордей. Я виж кви българи отидоха в чужбината, да покажат пред света колко са учени и кадърни. Не ний да са учим от света, а той да са учи от нас. Има кво да земе. Един такъв народ не мож да бъде поруган, щото е силен и мъдър.

- Тъй, сине. Виж, колкоз чеда насили турският  ятаган, но никой не мож да убие туй, що е българско.

- Духът е голяма сила, мале. А българският дух свети, щото ного е изтрадал.

- И ощ има да страда, сине. Докат ги има тия, дего грабат и мамят народа ни, няма да е за добро. Хаир да не видат! Голи и боси да ходат и никогаш да не могат да са облекат. Голи, боси и гладни да скитат по пътищата, та да разберат туй, що са грабили. Закони ли? Та с тях  по-лесно да грабат. Плетат паяжините си и с тях заплитат душите на вярващите.

- До кога ше е така, мале? Няма ли за тях някой по-якичък, па да ги подпретне с една дряновица, та да видат тогаз?

- Ей, ей, по-тихичко, че ако на чуят, живи няма да сме!

- А бе и сега сме кат мъртъвци. Живейм и едвам дишаме.

- Недей да рачиш така, сине! Нъл знайш? Търпиш, търпиш и накрай не мойш. От туй ше излезе нещо. Ама, да не навреди на никой. Нъл сме люде, а секи отговаря за себе си. Кой, квото е посел, таквоз ше жъне. Нъл я знайш, тая приказка?

- Тъй е, мале. Нищо не остава празно в тоя свят. Ей на, тургаш вода в празното менче и то са пълни. Някой път са препълва и водата тече навън. Тъй и с людете. Търпат, търпат и накрай не могат да изтърпат. Се някогаш, някой ше си иде. И това ше са те. Ония, дето имат ного и са забуравили за другите. Просяци ги наричат, знайш? А що просят? Щото нямат. Ако имат, тъй ли ше е? Сит на гладен не вярва.

- Сине, сине, ного си умен, сине. Ощ си млад и зелен, а толкоз ного знайш.

- От книгите е, мале. От тях челяк ного са учи.

- Де да бях и аз кат теб. На времето нямаше школо. Нямаше кой да ма научи на четмо и писмо. Дядо ти беше неук челяк. Такъв си и остана. Но инак, беше ного мъдър. Кви умни мисли му идеха! Думите му са редяха кат песен. Де да беше туй време, когаш има школо. И писател можеше да стане от него.

- Сичко с времето си. Знайш ли, мале? Ако сакаш, мога да та науча на четмо и писмо. Знайш ли кво? Иде ми на ум, че ако има повеч люде кат теб, да направим тъй, че да са учат другите, които сакат. Поне да могат да броят и смятат. Който има дюкян, трябва да мине тоз изпит. А секи, който има китап, мож на другите да помага, да ги учи.

- Умен си, сине. Нъл завърши колежа Св. Кирил и Методи?

- Секи мож да го завърши, стига да желае и учи.

- Сяко нещо с времето си, сине. Сега умът ми е на другаде.

- Където и да е, за четмото и писмото винаги има време. Тогаз, светът е отворен за теб. Сичко е в ръцете ти. Знайш, книгата и четеш. Ето, за туй ми е думата.

- Айде, чедо, време е да си починеш, че та чака цял концерт. А и требва да са облечеш прилично, та да та ареса момата.

   Павлето сведе глава. Когато думаха за Вяра, нещо трепкаше под лъжичката му и свиваше корема му.  Той тръгна към одаята си.

   Часовете бавно се редяха. Малкият часовник в гърдите му подскачаше лудо и не му даваше покой. Той се просна на миндерлъка, наново стана и погледна  навън. Все същото. Дворът, калдъръмената улица и белотата, която беше навсякъде. Слънцето клонеше на залез. Небето се къпеше все още в синева. Едно малко, сиво облаче го засенчи. Но какво да се прави! Такъв е животът. И небето е кат хората. Когато ти е весело, е много светло. Изведнъж идва нещо, което помрачава погледа ти. Сред светлината на щастието плува сивият облак на нещастието, което изчезна и се заменя с щастие. И така, безкрайно се върти светът. Като неспирна въртележка, която няма нужда от зареждане. С полета на птичето ято се понасяш в този неспирен летеж и влизаш в унисон с неговия ритъм, който се върти в двете посоки, към плюса и минуса. С показалец, нагоре-надолу, наляво-надясно. Когато в един миг спреш и времето спира за теб.  Отново литнеш с полета на душата, за която няма плюсове и минуси и няма време, а само пространство. Един безкраен летеж към нещо, което няма болка, а само емоционален летеж. Душа без тяло и спомени. Летиш, летиш във всички посоки до безкрая.

   С Вяра трябваше да се срещнат при лодките в цар Симеоновата градина, в шест часа следобед. Време беше да се приготви. Чувстваше се някак си неопределено.  Подобно, когато искаш нещо, но не знаеш какво. Приближи се до рафта, взе библията, отгърна произволно една страница и зачете на глас: “Притчи Соломонови.”

- Не е добре на душата без знание,

и който бърза с нозете, препъва се.

- Сиромахът мразят всичките му братя,

още  повече приятелите му странят от него:

припка след тях, за да поговори, но и това няма.

- Мързел потопява в сънливост и нехайна душа

ще търпи глад.

- Който пази заповед, запазва душата си,

а  който нехае за своите пътища, ще загине.

Гл.19:2, 7, 15, 16

Павлето върна библията на рафта и започна да се приготвя. Облече дългото си черно палто и излезе от одаята. Оттатък го чакаше Стефана.

- Павле, момчето ми, не мога да та позная. Виж, къв красив юнак имам!-– Гьорге – обърна се тя към баща му. Прилича на теб, га беше млад.

Гьорги я погледна с премрежен поглед и обърна глава на другата страна.

- Айде, мале, не ма чакайте! Вечерайте, па си легнете! – и излезе навън.

   Пристигна тъкмо навреме. Спря пред входа на градината. Не мина много време и Вяра дойде. Тя се приближи до него. Той хвана ръката ù, допря  устни до нея и погледна нагоре. Погледите на двамата се сляха.

- Да тръгваме, че ей на, време няма! Никой няма да на чака.

   Хванати за ръце, двамата литнаха като полета на вятъра. Не усещаха как подскачаха по калдъръмената улица на потъващия в мрак град. Отнейде се чу песен. Павлето пусна ръката на момичето и се заслуша.

- Вяра, чуй, чуй, пеят пиячите: “Животът що е сън безобразен,човек на приказка е роб. Тъй мамиш се с надежда сладка. От люлката до самия гроб.”

   Пред тях се появиха  три бавно движещи се файтона. Карата стоеше изпънат на седалката на единия. Килнал шапка настрани, беше облечен с обикновени черни панталони, шантиклер, със срязани под малък ъгъл параменти от вътрешната им страна, а над ъгълчетата, копчета от същия плат. Обущата му бяха с високи токове с копчета, вместо връзки. Сакото си беше наметнал на рамо. Гледаше пред себе си и не обръщаше внимание на никой. Беше намръщен, сякаш някой скоро ще  сложи крак пред него, ще се препъне и падне. Инак сърцето му беше добро. Изчезна няколко месеца и току се прибра. Явно беше работил нейде!

   В другия файтон царствено стоеше латернаджията. Той познаваше табиета на Карата. Чуваха се ту бавни, ту забързани звуци. Латернаджията беше изпаднал в някакво умиление. Очите му бяха навлажнени. Дълбока въздишка се отрони от гърдите му. Завъртя дръжката на латерната, пусна я, хвана я, пак я завъртя, след това отпусна ръката си бавно, плавно, сякаш в кристално езеро плаваха бели лебеди.

   В третия файтон стоеше Алито – циганина.  Беше цяло шествие, което спря пред механата. Алито слезе от файтона, шмугна се в механата и се върна със стъклена бутилка в ръка, в която се виждаше белезникаво питие. Явно беше от оная, лютата, анасонлийка.

   Павлето и Вяра поспряха малко, загледаха се и се усмихнаха. Наново се хванаха за ръце и  забързаха, за да не изпуснат концерта. Пристигнаха навреме. Седнаха двамата на един стол, щото залата беше препълнена. Настъпи тишина. Чуваше се само песента на мандолините. Нежните звуци галеха ушите на присъстващите и се носеха из залата. Музикантите бяха великолепни. Свиреха с цялото си сърце и душа, което създаваше радостна емоция у присъстващите. Всичко затихна.  Отекнаха силни ръкопляскания. Музикантите се поклониха няколко пъти и се оттеглиха. Вяра и Павлето, хванати за ръка, тръгнаха към къщи. В очите им се появиха пламъчета, които засияха, заподскачаха игриво и се скриха в тишината на бездънното, синьо езеро на зениците им.  На връщане към къщи срещнаха Мустафата, накандилкан до пети. По занаят беше папукчия, голям майстор от еминиите. Кефеше го мастиката. Към сакъз адасъ имаше особено предпочитание. Вечер, след като затвореше дюкяна, не можеше да не се отбие у Йовчоглу на Меселлето, дето го чакаха приятелите му арабджии, каруцари. Мустафата печелеше доста от разните еминии – люзгар, урулта, зергидан, орта аяк. Думаха, че имал голяма челяд. Жена му абла  Шукрие, беше кротка и безобидна душица. На котката път правеше. Вечер стоеше до късно на капията, белким се прибере Мустафа. Видеше ли го как се задава, клатушкайки се като брулен от вятъра папуняк, връзваше здраво яшмака и тръгваше право към него. “Аллах, Аллах“ – чуваше се хрипкавия ù глас. Подхващаше го здраво под  мишница, от време на време го побутваше, за да не спира и да не го видят комшиите на какъв хал е. След като затвореше капията, тихичко го гълчеше, а той с дрезгавия си глас току ù думаше: “Бу дуня, бизе калмааджак” в превод, този свят на нас няма да остане. Аба Шукрие едвам домъкваше Мустафа до одаята, смъкваше елека и панталоните му, вземаше очукания лиен, сипваше цял ибрик хладка вода над главата му, която с голям зор навеждаше и бързаше да го избърше, за да не заюсие  мокър.

   Вяра и Павлето продължиха и на пътя им се изпречи Нурито, викаха му убавеца. Влюби се човечецът в една българка, на която думаха баджак Парашкева.

 

  абла – кака                                                                                                                                                                           лиен – леген                                                                                                                                                                     заюсие – заспи

 

Щото кълките ù бяха дебели. По това време бяха на мода дебелите кълки и заоблени задници. За такива жени, мъжете примираха от удоволствие. Мъжът на Парашкева беше невзрачен човечец и тя не можеш да му прости, дето я беше оставил без дете. Влачеше се все с чужи мъже, та да му го върнеше тъпкано, така казваше: “Мухльо се е родил, мухльо ше си умре.”

   Нурито обичаше анасонлийката. Всяка вечер висеше по кръчмите и се връщаше със светнали очи у дома си, кандилкайки се. Стигнеше ли стръмното на  Бунарджика, започваше да хълца и ломотеше с надебелен език: “Айдън бе, алтън Парашкево.” Непрекъснато повтаряше, сякаш беше се завъртяло мелнишко  колело. Сърцето му се късаше от любов. Това му пречеше да бъде мил със семейството си. Но всичко премина като вълна в морето. Парашкева избяга с един богат турчин в Цариград. Заряза всичко и там се запиля.

   Павлето и Вяра вървяха мълчаливо, хванати ръка за ръка. Пред погледа им  се изпречи бай Гьорги- словослагателят. С широка душа беше завалията. Голямо семейство имаше човечецът. Парите не стигаха, но той намираше време и колай да си  сръбни всяка вечер.

   Една вечер в кръчмата, дето си пийваше ракийцата, беше дошъл продавач на лозове. По това време имаше все вносни лотарии – австрийска, френска, шнайдер и какви ли не още. Хората се пристрастяваха към тях, въпреки че билетите струваха скъпо.

   И така, бай Гьорги като се върнал в къщи, жена му Анастасия вдигнала такава врява, че комшиите се насъбрали около оградата. “Ляб не носиш, а билети купуваш, будала с будалите.” – викала тя. А той тихичко: “Пийнал бях, помаих са.” Но не щеш ли, след една седмица, на бай ти Гьорги му провървя късмета. Спечели от лотарията 5000 лева. Та като започнаха ония ми ти овърдлъци . Гуляй след гуляй. Оня ми ти приказен свят. Чак на Рилския манастир ходи цялото семейство. На малъ хаджалък – така го наричаха людете.

 

лозове – билети от лотарията                                                                                                             овърдъци – разточителства

 

Цялата махала ги съпроводи. Остана само старата Жельовица, за да пази къщата. Па и годините ù бяха множко.  Приказката беше прочетена, парите свършиха и като оклюмани  и измокрени от дъжда кокошки, челядта се завърна в старото си гнездо. И бай Гьорги заживя стария си живот, окъпан в спомени от един приказен оазис, който никога нямаше да  се върне.

   Унесени в мълчание, младите не усетиха как стигнаха къщата на Вяра. Бяха пред портата. Павлето пръв наруши мълчанието.

- Лека нощ, Вяра. И Бог да та  благослови със здраве. Да сънуваш леен, в него мен.

   Тя наведе глава и руменина покри лицето ù. Понечи да каже нещо, направи крачка към него, целуна го по челото и побегна. Той дълго гледа след нея и се скри в нощната тъма.

   Като топъл хляб се сипна сутрешната мараня. Слънцето пролази на хоризонта и се спря над покрива на Павльовата къща. Беше неделя. Той реши, че този ден ще бъде само негов. Припомни си детските години. Когато хукваше към турската махала, за да си похапне от оня, дондурма каймак, дето го продаваше Ибряма. Вземаше си от Сюлейман балабан. Той беше възрастен – висок, мършав човечец. Дълбоки бръчки се диплеха по съсухрената кожа на лицето му, а очите му бяха запазили следи от неговото добродушие. Балабан – вид суджук, правеше от шира. Сваряваше кашата, изливаше я на два, три пласта, слагаше между тях орехови ядки и ги увиваше да станат като яйце. Отгоре ги намазваше с едно перце от кокошка, натопяваше ги в шарлан, та да лъщат.

   Павлето се облече набързо, изпи на глътки една чаша прясно мляко, която стрина Стефана беше оставила на полицата и хукна към турската махала. Наближаваше десет часа. Срещу него, от стръмното се зададе Сюлейман, с кръгла табла върху главата.

- Ош гельдим, чичо Сюлейман.

- Ош болдук, сине. Накъде тъй?

- Ам реших да си припомня доброто, старо време, когаш бях дете. Я дай един балабан! Гояма работа е. Ядеш от него и не мож са наяде.

- Тъй е, сине. Сам тук го има, при Сюлеймана.

   Старият турчин беше научил добре български, щото като малък дружеше с българчета, а и като порасна, обикаляше махалите.

   Сюлейман спря и коленичи. Явно беше се уморил. Без да сваля таблата от главата си, вдигна ръка, пъхна я под белия тюлбан и подаде парче на Павлето.

- Дай още три парчета, та да има за мама и тате!

   Третото беше определил за Вяра. Реши, че  ше я изненада.  Ше  иде до тях.  Ше свирне от портата. А тя ше дойде при него и наново ше са видат.

   Павлето подаде на Сюлейман няколко каравелчета. Той ги взе, пъхна ги в престилката си и продължи към Ортамезар. Там  беше през целия ден. Вечерта се връщаше с празна табла на главата. Людете му се възхищаваха. Престилката му беше винаги изпрана и той избръснат, измит, а ръцете си често обливаше с вода от чешмата.  За него, водата  беше извор на чистота.

  Момъкът се сбогува със Сюлейман и продължи.  Изведнъж се сблъска с Ибряма. Голям красавец беше той. Мустаците му се виеха като бръшлян над месестите устни, очите му сияеха, а  атлетичното му тялото  пращеше от здраве. Зиме работеше при емишиите на Джумаята. През летните месеци нарамваше кобилицата с валчестите тенекиеви  кутии и тръгваше из махалата да продава дундурма каймак. Вървеше бавно. От време на време подвикваше: дондурма, дондурма-а-а-а каййй-мааак, буу, ууу, ууу-з-а. Намираше си  място и спираше. Тогава, ела да видиш. Наобикаляха го  малчугани, стари и млади. Ибряма вдигаше капака на кантата (меден цилиндричен съд)  и започваше да гребе  с късата и плоска дръжка лъжица дондурмата.  След това я слагаше в бели, плоски чинийки,   със синьо цветче по средата. През цялото време си тананикаше: “нане сую, нане шекер, беним джанъм, сенин чекер.” Имаше си мераци към някоя по-хубава женичка. Но никога не изпадаше в гюнах (грях), да изрече някой цинизъм.   Людете много го обичаха. Обичаше го и Павлето.

- Дай от дондурма каймака, ага! – изрече той.

   Ибряма бръкна с дървената лъжица във валчестата тенекиева кутия, напълни паницата с бялото сладко и го подаде на момъка. Павлето пък  бръкна с палеца на дясната си ръка и го допря до устните си. Близна няколко пъти с език и зацъка:

- Чок работа си, ага. Кат теб няма втори. Дондурма каймака е мейлем за душата. Да си жив и здрав, та дълго да правиш мейлем на ората!

- Да даде на мен Аллах здраве и  ощ живот. Моят дундурма каймак радва ората. Белким даде и на теб.

- Добре думаш, аго Ибрям. Да даде и на мен, и на теб здраве! Никогаш да не са отървем от него! Айде, остани си с него!

    В турската махала живееха и помаци. Но всички говореха български. Павлето забърза. Пред него се изпречиха малките кирпичени къщурки, боядисани в синьо или розово, с  дворчета. Дуварите им бяха по-високи от човешки ръст, горе с парчета стъкло, щото да не се катерят и надничат  дечурлигата.  Момъкът се спря пред една от тях. Тук живееше Алито.  Къщата беше боядисана в синьо. На прозореца откъм улицата имаше гъста дървена решетка. Той се спря пред портата и викна:

- Али, Али, тук ли си?

   Отвътре се чу дрезгава кашлица. Беше на  дядо Али. Той се показа навън и с пресипнал глас рече:

- Йок Али. Гель борда по екендия!

   Павлето отдалеч зърна старата Фатма. Цялото ù лице беше забулено. Все още ясносините  ù очи се виждаха изпод фереджето. В турските къщи от дълго време властваше стария обичай  да бъдат забулени лицата на жените. Турците държаха на достлука с българите. Ходеха си на гости, но жените не сваляха фереджетата. Всички къщи си имаха комшулук. Лесно се преминаваше от съсед на съсед. Нямаше ключалки. Понякога някои съседи се караха и тогава затваряха вратите.

   Старият Али постоя още малко на капията. Беше облечен с елек и потури, а червеният фес на главата му се виждаше отдалеч. Старата Фатма беше облечена  в съимлек, конташ със сърмени конци и беше припасала пояс като Алито. Нозете ù бяха обути в терлици и дървени налъми. Прясно къносаната ù коса издаваше приятно ухание.  Множеството гердани върху гърдите ù придаваха някакво очарование, а стъклените гривни и обици я връщаха в младите ù години. Между веждите ù се виждаше бенка, коята сама беше направила с боя. Ноктите на ръцете ù бяха намазани с кармъз, а лицето ù – белосано. Изглеждаше  като   мраморна статуетка.

   Павлето си спомни, че преди няколко дни един германец, пътешественик, минавал покрай турската махала, забелязал две туркини пред портите на къщурките им. Направило му впечатление фереджетата и яшмаците им. Досега, той не бил виждал такива и насочил фотоапарата си да ги снима. Щракнал той, поклонил се и тръгнал. От къщата изскочили трима турци, втурнали се към него, стигнали го и започнали да дърпат фотоапарата му.  Германецът помислил, че искат да го оберат и започнал да вика с всички сили на своя език. Дотичал стражар и като разбрал каква е работата, подкарал всички към турското консулство. Германецът не знаел, че е забранено кадросването на кадъни, дори и мъже. Нещата се оправили и той дал на консула негатива, който го запалил пред очите на турците. Те едва тогавате се успокоили.

   Момъкът често ходеше у Алито. Голяма тертеплийка беше старата. Какви баклави, бурма бюрек, кадаиф и кадън гьобек правеше. А катмите и палачинките ù не можеше да прави никой като нея. Правеше ги от рядко тесто и ги печеше на сач  (подница). При обръщането им, тя влагаше особена вещина. Стисне здраво дръжката на сача, подхвърли катмата нависоко, тя се преобръща във въздуха  и – пльос – на дъното на сача. Голяма челяд имаше Алдъз – майката на Алито. Осем момчета и едно момиче, красивата Сибел. Всички завършиха основното си образование и продължиха  в рющието (турското училище). Добри деца бяха. Сутрин отиваха заедно на училище, но когато се връщаха, вървяха две по две, водеше ги учителят им. На обед ядяха в училище. Не им омръзваше коматчето хляб и парченцето сиренце. След школото спираха на малкия мегдан. Учителят им казваше нещо и те, без да вдигат много шум, се прибираха в къщи.

   Павлето  отиде на празника,  най-голям за турците. Наричаше се  сюнет (обрязване). Един от синовете, Мустафа, беше на възраст, когато трябваше да го обрежат. Бяха събрали още няколко момчета от махалата. Сюнетчията правеше операциите. Гърмеше даул, пищяха кларнети, играеха кючек, тракаха зилове, извиваха маанета. Всичко това беше, за да отвлекат вниманието на децата. Ритуалът беше свършил. Облякоха ги в бели ризи, накичиха ги с мукавени корони, а на някой бяха залепили на челото златни звезди от варак. Купуваха и различни лакомства, даваха им каравелчета (монети от 1 стотинка).  Дните след сюнета децата прекарваха тежко. Движеха се бавно, влачеха крака и с ръка държаха ризата опъната напред, за да не опира до болното място. През тия дни и Павлето намаза. Яде боллук (много).

   Момъкът и Алито бяха големи приятели.  Той беше запомнил доста думи от турския език. Когато се срещнеха двамата, изпитваха такава радост, която не можеше да се сравни с нищо. Докато един ден се случи нещо непредвидено. Павлето беше харесал сестрата на Алито – Сибел. Чувствата си таеше дълбоко в душата. Понякога въздишаше, когато я зърнеше. Не можа да устои да не каже на приятеля си.

- Али, виж, к’ва убава сестра имаш!

   Че като кипна, оня ми ти Али. Бузите му се издуха, очите му се изпълниха с гняв.  Това не позволяваше коранът. Българин да хареса туркиня. Това беше голям грях.  От тогаз, двамата са срещаха, но не беше същото. Малко по-късно са разделиха, поради туй, че Павлето започна работа и не му оставаше време да потърси стария си приятел. 

   Павлето се сбогува със стария Али и  забърза към къщи. Идваше неделята. Той беше решил, че ще отиде в цар Симеоновата градина, за да гледа празника “Прякорите”.   Щяха да съберат всички,  дето им  са  носеше славата, че  имат прякор. Щеше да падне  толям джумбю Този,  дето имаше    най чок гюзель прякор, щеше да спечели конкурса “Най-добър прякор.” Началото на състезанието беше обявено за 18 часа. Имаше и жури. Председател щеше да бъде Никола Гашаров. Беше културен, млад човек, неизменим съчинител на духовности, но не измислени, а свързани с живота.

Павлето реши, че ше покани Вяра. Стана рано и се запъти към къщата,  дето живееше тя. Не усети как се намери пред малката порта. На двора видя Керана – майката на Вяра. Кольо – бащата ù Колю, беше отишъл в чужбина.  Момъкът допря желязната халка до портата и захлопа. Чу се гласа на Керана.

- Кой е?

- Аз съм, Павлето. Търся Вяра.

- Ей, сегичка ше я извикам, сине. Почакай!

- Дъще, дъще, чуеш ли? Павлето та вика.

   От одаята се показа Вяра.

- Ида, ида, мале – чу се гласа ù.

   Тя заслиза по стълбата, побегна по алеята  и спря пред него. Той я обгърна с ръце и доближи устни до нейните.

- По-спокойно, по-спокойно, мила! Чуй, що ше ти река! Довечера ше има състезание на прякорите. Дойдох да та покана.

- Речи на мама! Ако ма пусни, тогаз ше дойда. – Мале, мале – обърна се тя към Керана. Ела насам, виж ,що ше ти рече Павлето!

    Керана заслиза по стълбата и се приближи до портата.

- Речи, сине! Шо има?

- Довечера ше има празник на прякорите, ше пуснеш ли Вяра да идем двамина? – замоли се  той.

- Че що да не я пусна. Нъл, ти ше бъдеш до нея. Я виж къв юнак си!

   Вечерта дойде бързо. Павлето взе Вяра от дома и тръгнаха към цар Симионовата градина. Там имаше много народ. Състезанието щеше да се проведе близо до лодките, на дървената площадка. Състезателите стояха прави. За победителя беше приготвен лавров венец от бръшлян. 

- Пред вас е Митьо Доктора – обяви началото конферанса.

   Беше сериозен момък, та затова му лепнаха името “доктора”. След него излезе Кольо. Викаха му Кольо Туджара (търговеца). Защото баща му беше търговец. Един по един на сцената излизаха  състезателите.  следващият беше Бъбривият Тома, защото много лъжеше. Нарекоха го Тома Справедливия. Появиха се и двамата братя Желеви. Викаха им  Голямата и Малката жаба. Не закъсняха да обявят Борис и Кольо Врачеви – Борис Врачката и Кольо Врачката. Христо Трамвая се появи на сцената като хала – постискваше и въртеше ръката си по особен начин. На фона на мъжкото съсловие, Пена Фудула пристъпи гордо, надута като пуяк, без да погледне  наоколо.  На подиума излезе и Стоян Хайманата. Обичаше много да скита. Не се прибираше по цели нощи  у дома. Като волна птица прелиташе от улица на улица. Появи се и Петко- дребният търговец. Беше  малко, свито човече. Имаше си семейство. Но като отиде в Софията и се върна, не можеш го позна. Държеше се тежко и важно, като че ли целият град беше негов. Тогава му сложиха прякора Ихтибара – Петко Ихтибара. Дойде  редът и  на Игнат Гого. Упорит човечец беше завалията. Не отстъпваше никога от своето. Прав не прав, винаги беше правият той.  Появи се и Иван. Имаше един недостатък. Беше гърбав и го наричаха Камбур Иванчо. Когато на сцената се качи Стоян, людете започнаха да се подбутват. Носът му приличаше на патладжан. Затова бяха го кръстили  Имам Баялдъто. Следващият, който се качи на сцената, беше Петър Катарамата.  Беше толкоз заядлив, че никой не можеше да излезе на глава с него. Ето ти и Бял Начо. Черен, черен, че саждите от печката не можеха да се сравнят с неговата чернота. След него беше Даню Катъка. Фукара човече и все гладен. Изяждаше по цял самун хляб с парченце сирене.  Дойде ред и на Дойчо Кепазето. Беше се посрамил човечецът с някаква женска афера. Излезе тя на бял свят. И ето, че му лепнаха това име.

Кескин Мара беше сложила новата си премяна и навирила нос. Носеше се славата ù на най-устатата клюкарка. Вечно се караше с комшиите  си. Появи се и Кирлив Митко. Беше се скарал с миенето. За него водата беше като лютата чушка. Отхапеш ли я, ще се завъртиш като виенското колело. Така и Митко. На врата му се виждаше черна огърлица от мръсотия, която издаваше истинската му същност. Не можеше да не се появи и Петко Комката. Веднъж, когато отишъл на църква да се пречисти, щом попът доближил комката до устата му, той така кихнал, че тя се завъртяла във въздуха няколко пъти и пльоснала върху главата на попа.

    На подиума се появи и Тотю. Викаха му Коцкара. Обичаше, завалията, да се закача с женичките от махалата. Хвърляше им огнени и страстни погледи. Не му се размина прякора Коцкара. Ето я и хубавата Мара. На ръст дребничко, симпатично момиче. Докато един ден се разнесе новото ù име – Курешката. След нея се появи Мара Гюведжията. Беше апетичничка на вид. Със закръглено задниче, което умееше да върти така, че мъжете да се заглеждат в него и да  премляскат с уста. Имаше адет да заглежда чуждите мъже. Дойде ред и на Найден Кюмбето. Беше нисък на ръст, като ниска тенекиена печка. Напук на ниския му ръст беше тлъстото му тяло. На сцената се появи и Стоян Лайното. Той пък обичаше да се засяда, когато ходеше на гости и все забравяше, че трябва да се прибере в къщи. Ето ти и Колю Мезето. Заедно с чашката ракия изяждаше цяла зелка.

   Изневиделица, по алеята се появи  магарето Марко, а след него тичаше Динчо, Тутманика. Наглед беше прост човек, но се навираше все там,  дето не му е мястото. Марко навири задните си крака и за малко да ритне стопанина си.  Издаде такъв вой, та всичко замря. Тутманика извади кора хляб. Престраши се и я пъхна в зурлестата уста на магарето. То спря за миг и Димчо  се доближи до него. Плъзна  гальовно ръка по обляния му от пот гръбнак и Марко наведе глава. Това го покори.   Накара го да се превърне в покорно  животно, което отдавна е чакало  това.

   От сцената слезе Анастасия Мискинката и тръгна по алеята. Приближи се до  магарето  и допря ръката си до муцуната му. Той изплези език и я близна няколко пъти. Чу се гласът на Иван Мюзефирина. Беше мъж като мъж, а пък инак  голям клюкарин.

- Виж я ти, наш’та! К’во ù са приискало! Не ти ли стигна сичко туй, та и за него тий  дошло на ум?

- Сус, бре – изкрищя истерично Мискинката. Дигна юмрука на дясната си ръка и заподскача с дива лудост.

   За миг настъпи тишина. На сцената се появи Иван, жълт като лимон. Наглед здрав, ама толкова му е здравето. Затова го нарекоха Иван Охтиката. Фанка Парясницата и Стоян, дъртият ерген, като Гела и Мара, и Камшик Тодора, се появиха с наведени глави. Нещо се срамуваха, хорицата. Стоян  не виждаше своя хал, завалията, ами все оправяше скарани любовници. Затова си носеше името Стоян Пезевенка. Двамата с Фанка си бяха лика и прилика. Скоро се сдушиха и оправяха животите на другите.  Ето, че се появи Генчо и така запелтечи, че нямам думи. Затова го нарекоха Пелтек Генчо. Нямаше никаква вина, завалията, но какво да се прави. А пък кака Лена така трепереше за всяка стотинка, че вечно свиваше юмруците си, в които  ги държеше и броеше скришом от мъжа си. Така  остана името ù - Лена, Пинтията. Сега стоеше на сцената със свити юмруци. Шейтан Десю се появи с гордо вдигната глава. Беше толкова хитър, че ако забъркаше някоя каша, умееше навреме да се измъкне. Излизаше винаги с чиста съвест. Ето го и Гого Янлъш Сайбията (лъжлив собственик). След смъртта на жена си пропи целия си мираз (наследство). Спеше, дето завари, ядеше, дето намери.

   Настъпи мълчание. Председателят даде малка почивка. Павлето рече на Вяра:

-Сакаш ли да поапнем сладолед във фунийка, мила? Ей го нà, Алито. Виж го, тика количката!

- Добре, Павле, айде!

- Али, Али, гель борда! Дай два сладоледа!

   Алито се приближи. Погледна към Павлето, после към Вяра и се усмихна. Бръкна с лъжицата в гюма  и напълни две фунийки с бялото, пухкаво съдържание. Подаде първо на Вяра, а после на Павлето.

- Ето, туй е от Алито. Нищо не струва. Айде, по живо и по здраво.

   Тълпата се раздвижи. Чуваха се шушукания. Разменяха се влюбени погледи. На сцената свенливо гледаше Сербез Петър. Напук на голямата му свенливост, му прикачиха това име. До него стоеше Васил Сополанкото. Беше мъж около четиридесетте. Все подсмърчаше. От носа му непрекъснато се стичаше лепкава, наподобяваща на слуз  течност. Не се подвоумиха да му сложат този прякор – Сополанкото. На фона на многоликите му съграждани, по нищо не се отличаваше Петко Бозката. Носеше се слух, че майка му разправяла, че момчето сукало от нея цели две години. В негова чест му прибавиха този прякор. Ето ти и  Стоян Фуркета. Голяма въртипопашка беше той. Непрекъснато сновеше с жена си. В кафенета и кръчми не влизаше. Обичаше често да казва: “От първа жена, пръв залък и първи сън по-сладосно нещо няма.” Сред тълпата се чуха шушукания. Някой се провикна: “Виж го ти, нашечкия! За полата на жена си са държи. Голям мъжага, брей! Мъж е, ама под  кревата.” Появи се и Гена Катаната, снажна жена, а краката ú – цели кютуци. До нея вървеше Зоя Йолтаасларъта. Беше толкова мързелива, че все купуваше манджа от ахчийницата. Носеше  я на мъжа  и детето си в бакърени похлупаци.  Затова я нарекоха тъй. На Маргото пък сложиха прякора Баджака. Кълките ú бяха толкоз дебели, че винаги се виждаха синини между тях. Ходеше като някой паток, на който бяха счупили крака, та куцаше от болка. Людете не си играят. Ум имат, та и в излишък. Тъй я нарекоха – Марго Баджака. Пред погледите се появи и Грую Ломев. На главата му се мъдреше филцова шапка, обут с лъснати обувки, с фърчаща на фльонга връзка. Беше млад, просветен мъж. Изисканият му външен вид се дължеше на изключителната му интелигетност. Дрехите си шиеше по поръчка. Беше банков чиновник, с добра заплата. Момичета въздишаха по него. Всяка майка желаеше да бъде неин зет. Сложиха му прякора ”Професора”. До него вървеше брат му Петър. Викаха му “Германеца”, защото в гимназиалната паралелка, само той записа да учи немски език, докато другите френски. На трибуната се качи Тина. Думаха и Джоноаноу, защото непрекъснато се хвалеше, че имала някакъв познат от Америка и се казвал Джон. След нея дойде ред на Стефана – Бублицата. Беше дребничка на ръст и мъжът ù беше подобен на нея. Сложиха ù прякора Бублицата, за да я оприличат на бублий (името на леблебията). Появи се и Фанка, с чок (кок) на главата.  Бяха я запомнили, че винаги ходеше с него и на пътя, и у дома. Изобщо, чокото беше неразделна част от него.  Ето ти  и последната състезателка – Гъркинята. Беше тридесетгодишна – изтъненa в кръста. Задните ù части бяха така закръглени, че мъжкото око не можеше да не се наслаждава на тях. Гърдите ù всеки момент щяха да изскочат от пазвата, на копринената блузка. Мало и голямо се заглеждаше в тях. Но, тя си имаше Киркор – арменецът. Затова я наричаха – Киркорина. А той – завалията, бързаше да приключи с дюкяна и с пълни пакети в ръце влизаше в Чаушоолу сокак, дето беше жилището на баш хубавицата. Часове стоеше при нея и забравяше за семейството си. Инак, никога не беше го оставил гладно и жадно. Голяма любов беше тяхната.

   Участниците бяха заели почти цялото пространство. Зяпачите, също толкова много, че не можеха да се преброят. Дойде ред на председателя да обяви финала. Той излезе и започна:

- Аз ше викам един по един кандидатите, а вие, с вдигане на ръка, ше гласувате. Ше спечели този, който има най-много гласове . най- ного вдигнати ръце.

- И така – произнесе Гашара. Човекът, който ше  земе най- голямата награда, е… Грую Ломев – Професорът.

   Залата екна от гласове и ръкопляскания.

- Браво! – провикна се някой отстрани. Заслужена награда. Умно и скопосно е момчето. Най-добрата мома да земе!

- А сега, нека приближи Професорът, за да му турнем лавровия венец!

   Момъкът се качи и Гешара преметна през раменете му венеца. Чуха се възгласи, ръкопляскания, подсвирквания.

     Състезанието завърши. Никой не беше бит. Всеки беше със своята индивидуалност. Прякорите са си прякори, хората са си хора. Но, те оставяха печата на своето време, където живееха. Людете щяха да ги помнят с прякорите им. Времето беше такова, че всичко са знаеше в града, а и всички са познаваха. Колкото може си помагаха, радваха са, страдаха, но в свободното  време си устройваха комшулук. Портите стояха отворени за комшиите. Кепенците на прозорците не се  затваряха, защото никой не се страхуваше, че ще се случи нещо. Крадци почти нямаше. А ако имаше, те не бяха тукашни.  На крадецът му се устройваше такова пиршество, че втори път нямаше да  се вясне никогаш тук. Времето беше тежко, но людете бяха други.  Имаше повече задружие и любов между тях. Умееха да се уважават и помагат. Почти всички бяха бедни, но щастливи, че имат таквиз комшии. Завистта между тях не беше позната. Инак, можеше от време на време да се поскарват, но пак си оставаха близки.

   Ей, време, време! Няма те, време… Няма ги вече тия  люде!…

   След края на състезанието Павлето хвана за ръка Вяра и двамата тръгнаха към дома ù. В къщи се прибра  късно. Стрина Стефана беше сложила гозбата от фасул на софрата, а до нея питата, която беше приготвила само за него. Таз вечер й беше весело, че момчето ù си има таквоз момиче и то кво, камътно и учено.

 

ПАВЛЕВИ ВЪЛНЕНИЯ

 

     От една седмица, Вяра не беше идвала у тях. Сърцето му се пръскаше от болка. Не можеше да седи на едно място. След работа бързаше да се прибере в къщи и се надяваше, че Вяра ще е седнала до пианото  и  тънките ù  пръсти ще докосват клавишите. Но и тази вечер беше по старому. Майка му стоеше на трикракото столче, издърпваше вълна от хурката и я превръщаше в нишка, след нея друга, почти цяло кълбо, прежда. Вретеното играеше своя неописуем валс, който ту се завихряше, ту спираше и така, докато дойдеше време да поспре, да си почине.

- Мамо, мамо – прекъсна я  от мълчанието Павлето.

   За миг тя поспря, загледа се в очите му и наново зарови пръсти в пухкавата вълна. Стефана подозираше, че нещо мъчи момчето ù. Що Вяра не идеше в дома им! И в този момент, някой се провикна на портата. Този глас ù беше познат.

- Верче, Верче… Ида, ма –  занарежда тя.

    Павлето се загледа към двора и хукна към портата.

    Вяра беше облечена в нова премяна. Тънкото ù кръстче беше препасано с красив сърмен колан.

   Момчето отвори портата и обгърна с ръце тънкото ù кръстче. Притисна устни до нейните и руменина нахлу по бузите му. Двамата замряха прегърнати в мрака и не усетиха как се намериха в одаята, където ги чакаше Стефана.

- А, добре си ми дошла, Верче!  Нямаше та толкоз време!

- Мама беше болна, стрино Стефано. На легло беше. Знайш, няма кой да са грижи, освен мен. Тате е в чужбината. Голям челяк ше стане. Писател.

- Такваз ли била работата? А аз кво ли не си помислих! Сядай де, сядай!

- Ше седна, стрино Стефано. Но таз вечер урок няма да има, щото бързам да са прибера по-раншко,  мама  още не е добре. Кво ли прави горката сегя, без мен!

- Нищо дъще, бързай да си идеш, че Керана веч та чака. Как ли гледа на двора!

- Тъй, тъй думам и аз. Време е да бягам. Дойдох тук само да са обада, да не си мислите нещо.

- Ей,  дъще, на и Павлето! Колко мъка са види в очите му!

- Тъй е, няма що да си мислите! Нек мама да оздравее, тогаз ше ида секи ден.

- Добре, Верче! Знам, няма да на забравиш.

- А сега останете със здраве и скоро ше са видим!

   Момичето прекоси одаята и заслиза по дървената стълба. Павлето се затича след нея и двамата забързано прекосиха градината. Той пръв отвори портата и Вяра излезе на пътя. Тя махна някак си плахо с ръка и забърза.

   Павлето още дълго гледаше след нея.

   На другия ден, той реши да мине през фурната на Яне Пападати. Тя беше в Тахтакале, на улица Въжарска. Голям майстор беше Яне. Във фурната имаше първо, второ и трето качество хляб. Хлябовете бяха едни такива… Кат ги погледнеш, душата ти се напълва.  А дъхавият им аромат те кара да преглътнеш от удоволствие и да не подминеш  фурната. Дългите хлебчета наричаше “бастуни”, а кръглите  “топхане.” Павлето искаше да си купи от топхането, та да си похапне пресен хлебец на работата. За майка си щеше да купи от бастуните, щото тя много ги обичаше.

Той се прилижи до фурната и се обърна към Яне с думите:

- Байо, дай едно топхане за мен и едно бастунче за мама!

   Яне се усмихна и му подаде двете хлебчетата. Момчето ги взе и отчупи един комат от топхането. Спомни си за майка си. Как отчупваше къшей хляб, топеше го в дървената солница. Вземаше и една глава лук. Удряше с юмрук върху нея и главата се превръщаше в дрипава циганка. Павлето обичаше да я наблюдава как замахва с ръка, сякаш се заканваше на главата лук. След туй хапваше къшея хляб и гризваше пръхкавата вътрешност на главата. “Добрите мамини ръчици!” – гласно изрече той. Умееха сичко да правят! Цялата къща въртеше, горката! Докат баща му кроеше абите и понякогаш отиваше нейде да ги продава, заради едната пара. Кво ли не  правеше парата! Без ней, за нийде! Не бяха много богати, но свързваха двата края. Квото захванеха, идеше им отръки. Затуй, Господ им помагаше. Задруга и любов цареше в семейството им.”

   Преди да стигне фурната,  беше зърнал Артин Артъкушото. Той имаше фабрика за шамии. С пръст го сочеха. Наричаха го герой-бабаит. В малко, плоско шише, винаги си носеше хисарска вода. Пиеше, дъвчеше и вечно устата му не спираше да бъбри. Една вечер, скапан от умора, седнал в Чифтето и поискал ракия и мезе. Кръчмарят отговорил, че вече няма и всичко се е свършило. А Артин ядосан, продължил да иска. Кръчмарят отговорил същото. Тогава арменецът скочил,  приближил се до тезгяфа, грабнал ножа и пред очите на всички хванал лявото си ухо и го отрязал на половина.

- На теб мезе, хайван! Върви печеш! – и запратил кървавото парче месо върху главата на кръчмаря.

   От тогава носеше името Артин Артъку шото. Павлето продължи и стигна до фурната на Пападати. Шмугна се през вратата и застана пред тезгяфа.

-  Един бастун и едно топхане, баю Яне! Дай, че бързам за работа!

   Пападати взе в ръцете си двете хлебчета. Дъхава мъглица се стелеше над тях. Той леко ги прехвърли ту в едната, ту в другата си ръка и  ги подаде на момчето.

- Земи, Павле! Виж, на, ощ парат! Да ти са сладки! – рече той.

   Момчето пъхна в торбата си  горещите хлебчета и забърза.

   Беше четвъртък – пазарен ден. Най-оживеното място беще на площад Съединение. Преди освобождението, пазара ставаше на Узун чаршъ. От моста на Марица до шадравана на улица Света гора. Към края на века, го преместиха на новия площад, който се откри след  събарянето на останалите от турско време къщурки и полуразрушени джамии.

   Павлето прекоси площад Съединение. Край него се мернаха няколко туркини, загърнати в черни фереджета, забулени с ашмаци, под които се виждаха само две блуждаещи очи. Наверно бяха от Куклет, Караагач, Устина, или Марково. Носеха кошници със сливи, праскови, големи колкото палеца на ръката и шам-дуду   (големи, черни черници). Не бяха забравили и смокините.

   Преди хиляда и триста години, Мохамед беше наредил  жените да крият лицата си от погледите на гяурите. Но забравил да каже как да гасят пламъка в очите им.

   До едната туркиня вървеше момченце на около пет години, с памучен елек и гайтани по краищата, със стъклени копчета. Беше гологлаво и босо. До другата   се  виждаше момиченце  на около шест години, облечено с избеляла, басмена рокличка,  с тънки плитки,  приплетени със сини мъниста.  То  стоеше боязливо до майка си и от време на време подръпваше тюлбена на главата си.

   Павлето се приближи до тях, погледна любопитно и се отдалечи. Трябваше да бърза. Работата го чакаше. Чу се хармониума на Парушев. Той се заслуша за миг и наново забърза. Мислеше да напусне печатницата и да иде на село,   да стане учител. Нъл затуй завърши “Кирил и Методий” Ного от момчетата,  дето я завършваха, отиваха в чужбината, а той реши да остане тук, дето беше се родил и да преподава на матерния си език, на българския. Децата имаха нужда да научат за своя род и родина. Дойде му на ум за притчите Соломонови.  В гл. 12  пишеше: “Насочи сърцето си към учение, ушите си към умни думи!”

   Думите на пророк Варуха в гл 3:14 звучаха в главата му:

“Познай де се намира мъдростта, де силата,

 

де знанието, та заедно с това да узнаеш,

 

де се намира дългоденствието и животът,

 

де се намира светлината на очите и мирът.”

 

   Можеше да стане свещеник, но учителството го влечеше повече. Казваха, че в село Марково търсили учител, та реши тия дни да се земе почивка и да иде до селото, та да види. А сега бързаше за печатницата. Днес започваха работа по обед, затова ги викаха по-късно. Спря го тълпата, която беше се скупчила при подвижния куклен театър. Върху четирикрака масичка, висока един метър, се виждаха кукли, облечени в народна носия.  Притежателят беше режисьор и техник. Разиграваше куклите под звуците на малката латерна, като теглеше конците, с които бяха прикрепени една към друга.  Това допадаше на насъбралата се селска публика. Когато представлението свърши, притежателят помести целия интертал в едно сандъче, завързва го на гърба си с тънък каиш и тръгна.

   Павлето погледа малко и тръгна. В съзнанието му изникна словото, произнесено от учителя А. Биляев   на 3 октомври 1866 година в Пловдив. “Децата (юношите) ще израснат като достойни бъдещи граждани, когато духовното семе – учението, бъде посято върху умствената почва, т.е. умовете на потомците. Учението, като развие душевните им способности, ще усили и ума им.  Последният ще ни даде остроумни, учени и знаменити в науката мъже. Те, като открият обилните извори на богатата съкровищница, които са открити в обятията на мъртвата природа, ще обогатят страната и себе си.”

   Момъкът не усети как времето беше напреднало. Реши да мине покрай баня “Корона”, дето бай Атанас беше разположил скарата си върху масата. До нея мангала и чадъра над тях, за да ги пази от студ и пек. Върху скарата, под която тлееха въглените, весело подскачаха и караха минувачите да преглъщат от дъха на печените кюфтенца. Никой от града не можеше да приготви така майсторски каймата. Сичко беше колкото трябва – и солта, и черния пипер, и лютото, и магданоза, па и кромида. Приготвянето беше негова тайна. Преди да нареди кюфтенцата на скарата, потапяше парченце американ в купичката с мазнината. Прекарваше го по железните пръчки.  И като започваше да кади, вземаше с три пръста от каймата, колкото за едно кюфте. Подхвърляше го  между дланите си, пляскаше го, заглаждаше го, от време на време плюеше, за да не залепне и бърже го слагаше на скарата. Това повтаряше, докато скарата се запълнеше. След три-четири минути ,кюфтетата почервеняваха. Като ги обърнеше, отдолу се виждаха черните резки, сложени като печат от железните пръчки на скарата.

- Бай Насе, дай две кюфтенца, че бързам! – рече Павлето.

   Човекът взе от рафта парче от черния хляб, който изпускаше дъхава мъглица.   Върху него сложи две кюфтенца,  все още димяха и ги подаде на момъка. Павлето благодари и подаде една пара на търговеца.

   Бай Атанас взе парата и без да я погледне, я пусна в музикалната кутия, която беше в страни от скарата. Павлето нямаше повече време. Трябваше да бърза, щото работата го чакаше. В печатницата пристигна, когато почти всички бяха там. Реши, че  ще остане след работа,  за да прочете  една легенда от книгата на Любен Каравелов.  Времето се търкулна много бързо. Дойде края на работния ден. Взе книгата от масата и зачете: “Разделянето на тялото от главата на друговереца, или набивате на кол, кастрене на тялото и др., се извършва от турците като ритуално убийство от религиозни съображения. Често тези глави се набиват на кол и се поставят на централно място в селището, за “информация” и назидание на останалите християни.

    Ислямската нация има поверие, че душата на тялото, което не е погребано, или е на отделни части, или е лишено от главата, не може да се спаси в света на отвъдното, в царството Христово. Душите на умрелите ще се вселят  в нови тела тогава, когато техните тела са погребани цели и когато не са починали при самоубийство, или обесване.

  В конкретния случай, безпределната вяра в Иисуса Христа и християнското чудо, помагат на обезглавената царица Мария да възвърне своята цялост и невредимост.

   На жените не се разрешава  да пребивават в пространството зад иконостаса. То е само за посветени и мъже. Но със своята героична, земна смърт на християнската вяра, народностно име и човешко достойнство, Мария се превръща в светица и заема място в олтара на царските двери – най-сакрално по своята същност. Оттам, тя изрича пророчеството си на султан Мурад, което остава валидно и с пълна сила се извършва по-късно. Султанът умира, наказан заради греховете си – поголовни убийства над невинни хора, оскверняване на черкви и превръщането им в джамии, узурпиране на чужди територии.

   При християните, дясното е страната на честта. При Страшният съд, праведните са в дясната страна, а грешниците – от лявата. В сцените, изобразяващи Христос на кръста, покаялият се крадец е от дясната страна, а  другият от лявата. Дева Мария и Църквата са от дясната страна, а свети Йоан и Синагогата – в лявата. С дясната си рък,а царица Мария поставя над черковния вход следната триада – свински бут, железен кръст и икона на Света Богородица.

   Ръката е сложен символ. Тя покровителства и удря, лекува и ранява, благославя и осъжда. В картините на Страшния съд, рисувани от средновековни художници, тя се появява от куп облаци, като знак на Божието всемогъщество. По онова време ръката също символизирала и съдебната власт. Една ръка означава клетва и спасение.

   Броят на предметните знаци образува цялото три – цифрата на съвършенството, най-свещеното число. Всеки един от тези знаци е предупредителен за мюсюлманина, че по-нататък, той не може да продължи. Както заедно, така и сам по себе си, те разграничават територията на българина от тази на турчина. Определят кое пространство за кого е достъпно или недостъпно.

  Иконата пък символизира “макрокосмоса.” Цветовете ù не трябва да се смесват. Златният фон е светлината и милостта на Бога като всеобщ фон. Съдържанието ù обхваща видимия свят – животинското, растителното и неорганичното царство, и символизира взаимосвързаността на битието. Тя е светопричастна в смисъл, че е външният видим знак на вътрешно и духовна милост, или смисъл, проводник на Божията милост.

   Храната на свинско месо е забранена на всички мюсюлмани от Корана.

Чудотворната икона и свинското месо предпазват християнския храм от осквернение.

   Ето така гласи легендата за Имарет Джамиси: “Когато турците покорили Южна Тракия и избрали за своя столица Енирде, то султан Мурад изпроводил своя везир Мустафа да покори Пловдив. Но везирът не могъл да изпълни волята на своя повелител, защото българската войска са защитавала храбро. Под представителството на своя воевода Никола (или Стояна), тия разбили турските сили и накарали ги да победят в Едирне. Когато султанът се известил за това произшествие, то събрал големи сили и ги повел сам, срещу непокорния град. Султан Мурад повел със себе си и своята любима жена, която се наричала Мария, и която била дъщеря на българския цар Шишман. Дълго време султанът нападал града, но неговото усилие било напразно, защото Пловдив  се защитавал. Най- после Мурад реши да употреби хитрост. Той изпроводил един гръцки поп да каже на българите, че ако не му отворят крепостната врата, той ще заколи под самите стени тяхната любима княгиня, т.е. своята жена, пред очите на българските боляри, които гледат от крепостните стени. За да отмъстят на сърбите, които накарали султана да убие тяхната любима княгиня, пловдивските боляри и свещеници отворили през нощта вратата и пуснали в града турските войски. Сръбският лагер се намирал на онова място, което днес се нарича Бунарджик, или Крали Марков гроб… Болярите завели турските войски в сръбския лагер в онова време, когато съюзниците им още спели. Султанът нападнал лично… хванал ги в плен и заповядал да им отсекат главите: а на пловдивски боляри и свещеници дал големи права и преимущества… Ето защо и до днешния ден турското правителство дава на пловдивските и клисурските попове особени знакове, които тия носят превързани на килимявките (нещо като бели чалми, които постепенно са изчезнали).

   Когато султанът се върнал от Бунарджика и когато влязъл в черковата “Успение”, видял, че жена му цяла и невредима стои в олтара и гледа на него из царските врати. Мурад се уплашил и избягал из черковата, но жена му го стигнала и рекла:  “Ти погуби сръбските войски, а техните синове ще да погубят тебе.” Когато царицата изрекла тия думи, то тутакси се изгубила. Мурад заповядал да се преобрази и тая черкова на джамия. Колкото пъти султанът влизал в тази джамия да се помоли, толкова пъти виждал пред себе си своята убита жена. Невидимата ръка на царицата окачила над черковната врата свински бут, железен кръст и иконата на Света Богородица. Султанът заповядал да ги свалят и хвърлят в Марица, но на другия ден те наново били закачени на същото място. Всичко това се повторило няколко пъти и султанът бил принуден да ги остави на тяхното място и да се върне в Едирне. Пророчеството на царицата се сбъднало. Известно е, че султан Мурад  е бил убит в своя лагер на Косово поле от сръбския юнак Милуш Обилич.

  Това предание, аз съм слушал от един стар турчин, който беше ходил и който се наричаше Самуркаш ефенди. Тоя човек имаше повече от 70 години.

    Панлето затвори ктигата   и тръгна към къщи.

   Ще си позволя да предвижа времето напред през 1926 година и да надникнем в книгата на Шишков, от която ще научим някои подробности за Пловдив.

  Самотната сред поле глуха от сиенитни хълмове, върху по-голяма част от масивните ù подножия, на които днес е построен град Пловдив и недалечно бъдеще досущ всичко ще обгърне, се намира на едно разстояние 10 километра северно от Родопите и на около 40 километра южно от Средна гора. Друга по-голяма част от града е разположена на насрещния бряг на река Марица в полето, на което част от турско време е дадено името Каши яка, а в ново време Филипово. Цялата група се състои от седем хълма, шестте и носещи още турското си име: Джамбаз тепе, Таксим тепе и Небет тепе, съединени в една група Сахат тепе, Бунарджика   (наименованието на Данов хълм в 1904 г.) и Джендем тепе, които са отделени едно от друго със седловини. Помежду последните две се намира последното – седмото, най-малкото – Марково тепе, почти на унищожаване днес, от каменоломната кариера и разпростиране на града. Наречено е на времето с това име, че уж на този пловдивски хълм се намира гробът на Крали Марко.От цялата група Джендем тепе е най-високо, 283 метра надморска височина и около 120 метра над полето. На него през 1878 година е поставен руски тригонометричен знак. След него иде Бунарджика (Дановия хълм) – 234 метра. На него се намира паметника на падналите в освободителната 1877-78 г. руско-турска война и главния резервоар на водите в града. Сахат тепе е 212 м. – височина. Небет тепе е 203 м., а другите три са под 200 м. На Сахат тепе в турско време се е намирал барутният склад на пловдивския гарнизон  и кула с градски часовник. Днес Бунарджика и Сахат тепе са залесени с млади, горски дървета. Джендем тепе е на път да се залеси, а групата скалисти три хълма – Джамбаз тепе, Таксим тепе и Небет тепе – изцяло са покрити с постройки.

   Пловдив е един от най-живописните градове в целия Балкански полуостров.Той е един от най-старите градове на Балканския полуостров. Неговата история, колкото дълга, е малко изучена и още по-малко позната и написана. Сведения за тоя с голямо минало тракийски град дават всички чужденци, които в разни времена са пропътували на изток и минавали през него. Ала тези сведения са кратки, откъслечни и съобщават за града само толкова, що мимоходом в момента са видели или пък им е казано от други за него, а свръх още всичко това, те са пръснати в многобройна чужда книжнина, повече мъчно достъпна. А Пловдив е преживял няколко десетки века, през които той е имал цветущи и славни периоди, а същевременно е видял  и ужасно, и грозни дни, и опустошения. Неговите стени и кули и неговите антични паметници, плод на висока материална култура, са разрушени и изчезнали, а и не малко остатъци от техните развалини остават невидими, незнайни и дълбоко зарити в недрата на земята, под днешния широко потслал се град. 

   Още в далечната древност и по-после, през Средновековието, усамотените високи хълмове в равнините и полите на планините, откъде захващат проходите и главните пътища, и през вътрешността им, са били заселвани и укрепвани и от тези укрепени мостове са се бранели заселниците им, живели са безопасно и са държали в подчинение поселенията в околностите. Всяко такова укрепено място е било със здрави и яки стени.

   А сега наново ще се принесем към Павлето, който този ден работеше на машината, нареждаше буква по буква на ситопечата, но умът му беше там, при Вяра. Чакаше с нетърпение края на работния ден. Беше поканен на гости в къщата на момичето. Майка ù искаше да види Павлето. От щерка си знаеше, че той се готви за учител. Затова го канеше, да си поговорят, а и тя навремето желаеше да стане учителка. Но времената бяха тежки и това ù желание не се сбъдна. Но за сметка на нея мъжът ù Колю знаеше много за политиката, за света и тя научи много от него. Той я научи да обича природата, да познава билките и да лекува болежките си. На всичко това научи и дъщеря си Вяра. Тя беше всичко за тях. С тази любов тя се обкръжи, а Вяра беше спойката между тях. Едно птиченце, което чуруликаше в дома им и внасяше щастие. Уют цареше в техния дом.

   Павлето се облече набързо и излезе. Къщата на Вяра беше в Мараша. Вървеше покрай паянтовите постно боядисани къщи, но дворовете им бяха просторни. Чардаците и сайвантите им бяха потънали в зеленина и от тях дъхаше приятно. Той спря пред къщата на Вяра. Асмата на двора беше се надвесила и правеше сянка.  В дясно от нея беше кладенецът, от който черпеха вода за пиене и поливане на зеленчука. В градината всичко беше се раззеленило. Мулохите, шибоят, мушанките, паричките, стамболките, здравецът, босилекът, момината сълза, невенът, латинките образуваха пъстър килим. Виждаха се и богородички, индрише в каменни саксии, съмни-мръкни, лалета и гергини. По дувара беше накацал бръшлянът, който сякаш приветстваше всеки, който стъпеше в този дом. Трендафилът се спускаше по стената на къщата и с приятното си дихание обливаше въздуха. В двора се виждаха и плодни дръвчета, повечето ашладисани – джинджифи, смокиня, слива, мушмула, бадем, нар, ябълка, круша и дюля. Върху клоните им бяха накацали множество цветчета, които трептяха  от полъха на южняка.

   Момчето похлопа с желязната халка на портата. На прозореца се показа Керана.

- Кой чука?- чу се гласът ù.

- Аз съм, стрино Керано. Павлето.

-Ида, ида, сине, чакай да сляза! – и се забърза по стълбата.

- Влизай де, влизай! – подкани тя. – И добре си ми дошел.

   Тя затвори портата и двамата тръгнаха по каменната алея. Лек ветрец подухна и цветята на двора заиграха приказен танц. Няколко пъстрокрили пакостника плеснаха криле, спряха, поогледаха се и подхвръкнаха през дървената сграда. 

- Момче, постой за малко! – обърна се стрина Керана към Павлето и изчезна от погледа му.

   След малко се върна с шепа зърно и подхвърли на кокошките. Те закудкудякаха в хор и лакомо започнаха да гълтат зърно след зърно. Някъде навън се чу джавкане. Беше кучето на съседа. Вечерният здрач беше застлал небето. От съседната къща се чуваше весела детска гълчава. Тук-таме пробляскаха светлини зад прозорците. От кръчмата на Иван Шишков, тая, дето беше от източната страна на църквата Св. Георги, се чу песен. Беше ниска, с много прозорци, а стъклата им светеха от чистота. Такива бяха и масите. Казваха, че ако някой хвърли нещо на земята, камо ли цигара, кръчмарят ще го погледне под вежди, та чак свят да ти се завие. Виновникът, когато се прибереше вкъщи, му чукаха яйце за уплах. В кръчмата редовно идваха Минчуглу, Карамфила, Йолтекена, Йотоглу, Итоглу, Алмаджията – най-големите риболовци в Мараша. Ходеха покрай река Марица, най-вече на Тумбулада, дето в миналото го наричаха Амзово островче, да берат герлингичи.

   За сведение на читателите, това е високо храстово цвете, с червени зърна. От сърцевината му се изваждаха люспици, наречени “джангър”. Децата ги слагаха в дъвките си, за да правят пльокали.

   Стрина Керана нахрани кокошките и подкани Павлето да влязат. Спряха пред одаята за гости. Отваряха я само по Коледните и Великденските празници, а също и за именните дни. Не се виждаха както другите стаи пъстри застилки, твърди възглавници, черни и шарени кебета и красиво боядисани козяци. Виенските скемлета (столове) в гостната бяха наредени в едната страна в полукръг. Отсреща се виждаше канапе с извити крачета. Пердетата на прозорците бяха от дамаска, купена от “О розди Баг.”Бяха надиплени толкоз много, че светлината едвам проникваше през тях. Кръглата маса по средата беше застлана с дантелено каре, плетено с кука “нумеро” 5. От тавана се спускаше варакосан синджир на висящата лампа. Беше захванат яко за кука. На масата се виждаше лампа от бледорозов фосфор, с бял глобус, който беше толкова тънък, че да почукнеш с пръст, ще излезе тихичък звук като песен.

- Седни, сине! Седни тук, на канапето! – подкани Керана.

   Павлето леко се приведе и седна. Жената прекоси одаята и излезе.  На вратата се показа Вяра, с поднос в ръце. В него се виждаха три  стъклени чинийки, със сладко от череши. Не бяха забравени чашите и каничката с вода. Имаше и шишенце с вишновка. Момичето се приближи до него. Постави подноса на масичката до дивана и седна. Той допря ръцете си до лицето ù, и  я погали, след което я притисна до себе си  и  нежно я целуна.

- Вяра, дошел съм да ти река, че отивам в чужбината да уча – едва чуто изрече той.

   Вяра сведе глава и очите и се напълниха със сълзи.

- Истина ли думаш, Павле?

- Заминавам, Вяра. Сакам да уча. Учен челяк да стана – писател . За  людете ше пиша, за нащо време.

- Жал ми е, Павле, че няма да са видим. А аз си мислих…

- Тъй е. Понякогаш челяк не знай какво ше стане с него.  Ето и аз.

- Ох. Нога ми е жал! Дъл пак ше са видим? Ако идеш в чужбината, мож да найдеш друго моме и да останеш там.

- Не. Ний с тебе ного са любим и кат се върна, ше са земем. А  и ти не ма забуравяй!

- Как да та забуравя, Павле? Ше та чакам, колкото време да та неме. Ше ида в школото,  на маленките да преподавам. И ше си мисля за теб.

В този момент се показа Керана.

- Мале, мале, ма. Павлето ша иде в чужбината да учи. Писател ше става.

- Бравош, Павле! Туй е добро. Учен челяк ше станеш.

- Тъй е, стрино Керано. Кат са върна, с Вяра ше са земем.

- Знам, знам. Ти си арно момче и щом си рекъл. И  когаш ше тръгваш, Павле?

- Утре, с трена. – А ти, Вяра, ше та чакам там, да си речем сбогом!  Сега  си тръгвам, че утре път ма чака.

   Павлето допи  вишновката и стана. Вяра тръгна с него и го изпрати до портата.

- Лек път, Павле! Утре нема да дойда, щото ного ми е тъжно. Хайде, сбогом!

Тя се притисна до него и една една сълза се търкули по лицето ù.

КРАЙ                     

 

 

 

 

 

СВЕТЛИНА В МРАКА

АВТОРСКИТЕ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ 

Книга първа

Мария Герасова

Staria_Plovdiv 

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

За духовното равнище на даден народ, съдим по неговия жизнен и духовен потенциал. По познанието му от заобикалящата го среда.

Българският народ притежава голямо духовно богатство, което ще остане завинаги в златни фонд на нашата книга, като доказателство за идните поколения. Един народ, който може да се гордее със своите традиции и обичаи.

Когато говорим за традиции, не можем да отминем едно от най- важните неща, от които започва живота- раждането. То е миг, изпълнен с трепет, тревога и надежда. Защото да родиш, значи да обичаш.

„Да бъдеш, или да не бъдеш”- мото изпълнено с много истина.

Изгражането на човешката личност, е един сложен и дълъг процес. Започва от утробата на майката. Оплоденото яйце се развива, превръща се в зародиш, който расте и се храни с кръвта на майката, докато един щастлив миг, излезе на бял свят. От тук- нататък, започва неговото същестуване.

А сега да надникнем в една от най- старите епохи на миналото ни. Епоха, на нашето Възраждане. Със своя героизъм и приказна самоотверженост на героите си, тя откри на Европа името на забравения народ, сгушен в коравите прегръдки на турското иго и отровен от зловодния дъх на гръцката патриаршия. Епоха на въстания, из чийто пламъци и кърви, народът ни излезе свободен и подмладен за нов живот. Епоха на идеализъм, на чисти и предани на своя народ души, за които висш дълг беше, да опазва свободата на отечеството си.

В тая светла епоха, интелегентният българин и простия занаятчия, сливаха душите си в един копнеж- да се запази българщината и да се освободи родината от тежкия хомот.

И българката не оставаше безучастна в тази трескава работа. Тя събуждаше националното съзнание у мъжа. Той с перото и сабята, а тя да поддържа духа на семейството.

Ако направим една млака разходка в миналото и тръгнем по калдаръмените, стръмни и криволичещи улички на Стария Пловдив, навсякъде ще ни преследва един спомен, който се е превърнал в легенда. Ненадминати майстори са вложили цялото си умение и опит, в изкустните си творби. Красивите орнаменти от дърворезба, фрески по таваните и стените, това разнообразие от форми, не може да не накара да трепне всяко човешко сърце от възхита. Дърветата нежно са надвесили клони, които галят покривите на старите къщи.

Когато решим да влезем в тях, ще почувстваме полъха на нещо мило, нещо скъпо. Тук, някъде са живели ония българи, които са запазили традициите и обичаите на нашия народ. С тях, ние можем да се гордеем.

Събитията в тази книга са достоверни, а героите измислени. В нея съм си поставила за цел да разгледам събитията в град Пловдив, от Освобождението през 1878 година, до Балканската война.  Да покажа нашите традиции и обичаи.Материалите съм черпила от Държавен архив, Народна библиотека „Иван Вазов”, „Пловдивска хроника” на Никола Алваджиев и речника на Наден Геров.

От автора

 

 

≈РАДОСТ ВКЪЩИ≈

Тази нощ, в къщата на Колю Качуля е тихо. В параклисчето, отделено в десния ъгъл на одаята, мъждука кандилница. Добрата майка Богородица с Младенеца сякаш се е надвесила над миндера, дето от време на време стене Керана.

Вънка, дървената  стълба поскръцва. Баба Ана задъхано се изкачваше по нея. Дрезгава кашлица на пресекулки задавяше гърлото ù. „Нищо, нищо, ше помине“- тънеше в тъмното гласът ù. В черната торбичка  грижливо беше скътала светена вода, китка босилек, тънка пръчица, клонче от Божигробски храст, а ножа от буковото дърво на дръжката старецът ù Ламби скоро беше наточил. Той обичаше да ù дума:

- Къде си хукнала пак ма, Ано? Белким имаш файда от таз работа?

Но баба Ана нехаеше. Ако файда нямаше, то поне я тачеха. На колко невести беше помогнала!

Вратата хлопна. На прага се показа Качуля.

- Визай, влизай! -  подкани той. Май скоро ше я бъде!

Старицата отри окаляните си навуща в старата, окъсана черга и затътри ногите си към одаята. Погледът ù се рееше в дрезгавия мрак  там,  дето лежеше Керана.

- Шшш… т! – постави пръст на устните си. Мож да навредите на булката! – Стоенце – подкани тя.

Стоенца беше дошла скоро в дома на Колю.

- Чуеш ли? – продължи тя. Няма да мърдаш нийде,  дорде  детето не дойде на бял свят!

- Кольо, Кольо бре,  донеси вода, че ей на, веке се види!

- Невясто, мисли му! – обръща се тя към Керана. – Квото сте посели, таквоз ше пожънете! – и се закани с пръст.

Кольо влезе с пълен сакат вода, от който се вдигаше пара.

- По-бърже, сине! – подкани тя.

Чу се гласът на Керана- тих, стенещ. Баба Ана стоеше до нея с запретнати ръкави до лактите. Гласът ù дрезгав  прекоси одаята и се скри под чергата, приглушен от стенанията на Керана.

- А тъе, дъще! Напъни още маленко! Тъй, тъй, по-полечка! Още маленко, още маленко! – нареждаше баба Ана.

Детето тупна като голо зайче върху ръцете на старата акушерка. Одаята се изпълни с искри от нейния поглед. Думите ù лазеха по треперещите устни и прозвучаха като тържествен псалм.

-   Пунгийка,  кесийка  невесто. Да ви е честито! Живо  и здраво да е!  Дай Боже  и пишленце да дойде!- и потупа новороденото по  задничето.

- Ако ще е по адета, на кръстницата да е. Как я викат, дъще?

- Вяра – отговори Керана и показа белите си зъби и зиморничаво се сви под  чергата. Чуваше се само ускореното ú дишане.

Баба Ана пъхна лакътя на съсухрената си ръка в саката с вода, след което потопи малкото.

- Тъй, тъй, милинко. Баба ше та окъпи убавичко, че ей на, цяла педя лой! – Ора, турнете в саката по някой измерличе, че белким има и за бабата! – и гребна шепа сол от купата. Поръси между подгъвките, крачетата и коремчето.

Детето изви пискливото си гласче. Колю стоеше зад капията на одаята. Стоенца понечи да влезе, но тутакси се спря.

- Кольо, Кольо бре, ела да видиш ква е бузеста! – изрече старата акушерка.

До този миг детето беше живяло в друг, един свят.

Колю подаде глава и наново се скри. Баба Ана подхвърли във въздуха детето няколко пъти и го сложи върху тюлбена. Малкото телце се гърчеше и леко стенеше. Старицата го усъка с десет педи повой. Чу се хрипкащо дишаше.

Три дни и три нощи се чуваше пискливото му гласче. На четвъртия, акушерката наново дойде. Погледна и току занарежда:

- Ах, милинкото, ах сладинкото! Сичко ше мини. Потрай маленко!

Костеливата ú ръка опипваше пакета и започна да размотава една по една пеленките. Намаза подлютените места с хума и бял прах. В одаята стана тихо. Чуваше се само хрипкащото дишане на старицата. Чана Пена се подаде с валчест поднос. Върху шарения месал, питата апетитно дъхаше и топла мъглица галеше ноздрите. С пръхкавата си свежест,  възбуждаше апетита. Тя  спря пред баба Ана и разчупи едър къшей. Потопи го в пръстената паница, в която жълтееше медената течност и го подаде на старицата.

- Както е сладка питата, така да е сладка момата! – изрече баба Ана и погледна така, че накара сърцето и да подскочи в пазвата, и да се разиграе. – Господи, пази маленката! – и се прекръсти три пъти.

Едри капки напираха в очите на Керана.

- Бог да ти дава здраве, бабо Ано, та да помагаш още на много невести!- изрече тя.

Чана Пена отвори леко капията и излезе с подноса. Върна се след половин час.

Деркъсъ жена беше тя. Така ще се помни.

Старата акушерка постоя още малко и излезе от одаята

Раждането, което е описано тук е автентично. Прави впечатление, че новородените са кръстени на кръстницата.  

 

ГОДИНА 1878

Над града беше виснала черната сянка на холерата. Тя бичуваше всичко, що срещнеше по пътя си.

Тогава Колю беше на три години. Радост за Кина и Геро. И ето ти, и тях не пощади тази вихрушка. Две пеперуди, които временно бяха кацнали върху дървото на любовта, отлитнаха завинаги там – нейде,

в безкрайното пространство. А как пееше Кина! Белким Господ отреди и внучката и Вяра да я наследи по живо, по здраво. Геро и него си го биваше, лека му пръст. Като тръгнеше с оная ми ти кипра риза, с кармазъ пояс на кръста, момите премираха. А камата, дето носеше от дядо му Илия, все втъкваше в пояса. Преди да се помине, старецът го извика при себе си.

- Земи, чедо, тая кама и я пази! Па ме поменувай с добро!

Така си замина той, като остави само тая кама. Но Геро помнеше доброто му сърце. Сега камата висеше на стената в одаята на Керана и Колю.

Навремето зърнеше ли Кина, Геро на мегдана, скачаше като подплашена гълъбица, която дълго време беше затворена в клетката и бързаше да се скрие в чеврето, където като змия се виеше дългата и плитка, с цвета на презряла капина. Тънката и снага беше препасана с дебел, сърмен колан.

Двете сребърни пафти блестяха с невероятна светлина. Под бродираната с бяла коприна кенарена риза, дишаше младата и гръд.

„Тя ше е и никоя друга“ – рече си Геро и отиде да я иска от тейко ú.

- Не ща, аз тоя аймана, дето обикаля мейданите и задиря момите! – отсече той.

Когато квачката с пиленцата тръгна по нощния небосклон, кучката в двора залая. Кюпенците, дето беше одаята на Кина леко се открехна.

На утрото, старата похлопа на капията, но никой не и отговори. Само над бахчиванията, като гергьовска люлка се люшкаше кармазян пояс. Разбра се тяхната. И право у Пандо и Гергана.

Чана Гергана горкичката, още от портите подкани:

- А, добре сте ми дошли, сватове! Нек са живи и здрави децата, та да ни народят внуци и правнуци!

Квото е било, било! Да видим кога ше е сватбата! За никяма, лесна работа!

Кина и Геро отстъпиха. Хубава мома имаха. Не щяха да я срамят пред селото.

- Айде, свате, да са разберем с добро, щото с зло нищо не са постига! Щом децата са си дали думата…

Направиха сватбата след Коледните пости. Доста отпи булката от маврудовото винце. Бузите и руменееха. Върху бялата иремия с фарболички около тънката и шия, хайрии пендари се спускаха върху твърдата и гръд. А Геро беше облечен с чохот елек, с шар на дъбово клоне. Застанали един до друг двамата, сякаш бяха изваяни от ръка на майстора  Зографа.

Мина и сватбата. След време се появи и Колю.

- Да ви е честит маленкият! – изрече баба Петра, старата акушерка. Да радва дълго дома ви! – и пое детето в ръцете си.

А сега, пръстта беше поела в утробата си Кина и Геро. След себе си бяха оставили плод, който щеше да пусне яки корени в земята.

През 1868 година, в града беше основано благотворително дружество „Майчина грижа.“ Няколко госпожици се явиха в църквата облечени в носии, шити в Сопот. Това беше смел манифест на българщината, застрашена от гърцизма. През това време, някой първенци от града се женеха за гъркини и попадаха под тяхното влияние. Отчуждаваха децата си от народните традиции и език.

През 1869 година по Благовещение, се направи изложба от ръкоделия и предмети. От посетителите бяха събрани три хиляди гроша, с които дамите от Комитета купиха училищни пособия. По тава време, председател на дружеството беше Мария Найден Герова. Негови членове бяха Еф. Каблешкова, З.Г. Данчова, Ст. Гешова, ХР. Манчова, М.Йо. Груева, Недкович, П. Чомакова, Рада Киркович, М. Дагарова, доктор Димитрова и Костаки Пеева.

През 1875-76 година, когато избухна Средногорското въстание и Баташкото клане, те приютиха бежанците и помагаха със събраните средства. А помощите, които изпрати Леди Странгфорд, разделиха в дружеството.

Тогава, Колю караше втората година, когато го приютиха госпожиците. По-късно беше прибран от вуйчо Михо – братът на тейко му.

 

КОЛЮВИ ВЪЛНЕНИЯ

Скоро, вуйчо Михал капалдиса Колю в кръчмата на Георги Моралията. Всяка Божа утрин, в кафенето отскачаше бай Пенчо Славейков. По туй време, той беше учител в мъжката гимназия. Тази сутрин дойде по-рано и извика Колчо.

- Чуй, Колчо, що ше ти река! Що не идеш от време на време в школото? Има кво да видиш и чуеш.

- Не мога, госпдин учителю. Ей на, геченеша мене чака – изрече той и затърча край масите.

На другия ден, Славейков наново пак дойде. Седна на миндера. Протегна нозе на рогозката и отпи глътка от турското кафе, след което облиза устните си с върха на езика.

- Колчо, де си, чедо? Ела при бая си Петко да му речеш, ше идваш ли в школото?

Отговор не последва. Колчо беше се сгушил до големия чинар. Чу се и гласа на Моралията.

- Айде, джанъм, де се дяна, бре? Бърже да носиш оканиците със сливовицата!

Момчето хукна, защото не искаше Моралията да го гълчи. Беше му харно тук, в тази кръчма, закадена от дима на тютюна. Имаше кво да учи от бая си Гьорги. Голям тертеплия беше той! Винаги чист и избръснат, с запретнати ръкави на бялата риза. Никога не забравяше да турне и черната вратовръзка.

Моралията взе стомната с вино. Изплакна чашите в кофата с вода, напълни оканицата и току подхвана:

- Айде бре, Колчо! Айде бре, джанъм! Носи ги ей там, на оная маса! Че на бая ти Пандо ше му изтекат зъркелите.

От масите се провикнаха:

- Момче, чуеш ли? Ела, насам! По-бърже! Кво си са затуткал?

Бай Станчо Арабаджията отпусна глас и запя: “Тежко вино дайте, та дано аз забравя!”

Колчо обичаше тия хора, а най-вече пролетите. Тогава Моралията изнасяше под чинарите няколко мраморни маси с извити крачета и хората сядаха край тях на мохабет.

Един ден дойде Стоица Актарина и започна:

- Аз, казва, да знайте, бях в Руско. То било голяма работа туй Руско, бре! Голямо чудо! Ей, от там са тия кожи! А кви басми има! Разгеле, иде коконата на Марко Арабаджията.

- Речи, чедо, що ше ти ареса!

- Аз ида за мама, от твойте кожи да купа.

- Иди, чедо, при Арабаджийката и й речи, да са отбие утре по видело у дома! Кви кожи ше й покажа! Айде, джанъм, върви, че кво та зъркат!

- Сус бре, нямате ли срам? Остаряхте, а акъла ви в гащите. Разгеле, видите ли кой иде?

Чарабиш Садетин облечен в новата си премяна, беше вирнал глава. С дълъг кюрк, тесни шалвари, червени ботуши с черни резки, напукани отгоре, прекоси двора и се шмугна в пивницата. Белият му фес беше усукан с бяла шамия, а увисналите му краища предаваха върху израза на лицето ме кюртска похотливост. Отдире на пояса висеше кутията с тютюна и чибука му. Настроението му явно идеше от повечето ракийца, която беше глътнал на идване. Латерната залудува в ръцете му. Мелодиите една след друга се сменяха. Очите му бяха кръвясали, а погледът му - помътнял. В един миг приклекна на колене, вдигна към тавана ръце сякаш се молеше на Аллах и падна върху пода. В кръчмата стана тихо. След минута всичко се раздвижи. Садетин лежеше на земята като една песъчинка на морския бряг. Връхлита буря и тя потъва в дълбините, без да остави и диря след себе си.

Това е всичко, което човек оставя след своята кончина.

 

НЕКАНЕНИ ГОСТИ

Беше слънчев, петъчен следобед. В кафенето на Моралията бе стъпила на босите си ноги тишината, която караше очите да потрепнат сънливо. Колчо беше клюмнал глава на миндера и дремеше.

Капията на одаята се открехна. Няколко яки мъжаги я прекосиха и се скриха в ъгъла, дето бай Пенчо обичаше да пие утринното си кафе. Глух шепот събуди Колчо. Ногите му по някаква команда ритнаха поизбелялото с времето си чердже. Той скочи и се скри зад дървената стълба. Допря ръка до гърдите си. Сърцето му биеше лудо. Чу думите “партия”, “социализъм.”. “Да не са ония бунтари, дето ги дирят под дърво и каме! – мислеше си момчето. Думаха още за “Дядото,” дето истински му викали Димитър Благоев. Да не е той? Май и брадата му е същата! Шушукат, шушукат и все нещо пишат в големите тефтери!”

-   Ей, момче, дай тук по едно турски кафе! – чу се гласа на брадатия.

Колчо взе от тезгяха порцелановите чаши с златни иви и се запъти към бая си Георги, който ги напълни с кафе от кафеника. Ароматът му се носише из одаята. Нареди чашите върху инкрустираната сребърна табла и ги занесе на мъжете, дето така тайно бяха се потаили.

- Ела тук, момче, да видиш и чуеш, па и да помниш Дядото на кво ше та научи! Свето нещо е туй, слободата. Тя е кат птицата, дето лети ей там, горе на небото. Затвориш ли я в клетка, се едно си и пречупил крилета. Прост и неук е народът ни. Не знай що е писмо и четмо. Истината е в слободата. Ше дойде време, когато сичко ше е равно. Слънце ше грее над земята. Ората имат нужда от писмо и четмо, па тогаз, ела ги виж! А ония господа, дето са са наконтили и мислят, че сичко е техно, няма да ги има вече. Секи ше е господар на себе си. Дълъг път требова да извърви народът ни, за да стигне туй, що рекох.

Бузите на Колчо поруменяха. В очите му падаше мъгла. “Дали е истина туй, що рече Дядото! Ами, ако усети полицейството, че е идвал тук и е хортувал! Не, ше отрича. Ни чул, ни видял. Що да са меси в чужди работи! А, бе, ако си помисли челяк, право дума.”

Вечерта Колчо сънува сън. Че се е качил ей там, на най-високата бърчина. Брадатият беше сложил яката си, изпълнена с живот ръка върху рамото му и сочеше слънцето.

- Това, сине, е слободата – рече той. Тя е кат слънцето. Грее и топли сички. За да я има, требова да се борим с злите люде, дето кат сянка го затъмняват.

Дойде утрото. Слънцето кокетно се подаде на хоризонта и като млада невяста зашета по синята пътека. Колчо отвори бистрите си като небето очи. Време беше да става. Ръцете му се подадоха из протритата вече постеля. Сви пръстите си изапочна да трие лепкавата кашица по краищата на очите си. Дребни капчици утринна роса напираха в тях. Немирникът в гърдите му подсказваше, че бая му Георги вече поглежда нетърпеливо към портите. “Дали, оня брадатият наново ше са появи! Кой беше той? Па и ората го гледат с почит. Сигур е важна клечка! – чудеше се той и нахлузи протрития си клин. Тук-таме чана Пена беше го закърпила с дебел конец, който оставяше следа от доброто и сърце. Тя обичаше това момче, малко свенливо. Колчо също обичаше чана Пена, таз жена с едри и напукани ръце. За него беше повече от родна майка, която знаеше как да обича едно сираче. Та нали ако не беше онзи час, който обрече на таз съдба и нейния Марко, щеше да бъде на толкоз години. Тая проклетница – холерата и го отне завинаги и Господ не рачи да  й даде повече рожба. Къде ли не ходи! Служба на Бачковския манастир даде. На покаяние беше. Цял живот постеше. По баячки ходи. А старата баба Митра, лека и пръст, някаква муска и прави, и пак не рачи, и не рачи да дойде. Добре, че стопанинът и беше арен челяк, та си живееха в мир. Никога не и натякваше. Никога не беше посегнал върху и. Чана Пена колко пъти беше го виждала, какви пламъчета подскачаха в очите му, когато гледаше някой хорско хлапе. Веднъж дори силно захрипа, когато Милчо – съседското хлапе се подхлъзна в снега и си счупи крачето. Ето, това не и даваше мира ден и нощ. Всичко трая дотогава, докато реши да вземе Колчо от “Майчини грижи.” Как да направи добро на детето? Без туй си нямаше син, а сега, той е неин и на никого няма да го даде.

Мислите на Колчо летяха като впрегната каруца, която беше препълнена с дърва за огън, който скоро щеше да се разгори в сърцето на момчето. То не подозираше, че този човек, който така неочаквано се появи в кръчмата на Моралията, щеше да остави трайни дири в плахото му сърце и да литне в облаците.

През туй време, вуйчо Михо беше впрегнал конете и бързаше за гробищата. Старата Калугерица, демек майка му, скоро се помина. Не бяха минали четиридесет.

Колчо погледна закърпения си клин и едра капка се търкулна по скулестото му лице. Той притвори портите и забърза към кръчмата на Моралията. Някой подсвирна и пред него се изпрече бай Гено.Той имаше шест сина, пък и жена му беше болнава. Отскоро отиде да работи в полицейското. Беше неук челяк, но затам не се искаше да си учен. Важното е да изпълниш туй, що ше ти рече запитина. Па и имаше нужда от някой друг грош. Кой да гледа тия юначаги и болнавата Тина?

- Колчо, Колчо бре, стой да та питам нещо! – подхвана той. А, бе, да си видял тъдява един брадат, дето само шава из града и дума на ората разни нища? Казват, че бил голям бунтар.

Бузите на Колчо поруменяха. Ръцете му не можеха да си намерят място. Извади кенарената кърпа и забърса челото си.

- Не знам, байо Гено. И аз чувам, че шушукат, ама отде да знам де се крие.

Бай Гено засука с двата си пръстта дългия си като върлина мустак и току заръча:

- Ако чуеш нещо, да ми речеш!- каза той с оная увереност в гласа, сякаш вършеше нещо добро, което можеше да го издигне пред началството. Закани се с палеца на дясната си ръка и се отправи към полицейството.

Въздишка се изтръгна из гърдите на момчето. Ръцете му се отпуснаха. Не можа да проумее, право ли е, че не рече нищо. Махна с ръка и тръгна към кръчмата. Брадатият му се вижда свестен челяк. А очите му така топло бяха го изгледали и той си рече: “Такъв челяк не мож да лъже. Туй, дето беше го изрекъл за слободата, пред него беше се отворил един нов свят, свят с истина, която Колчо още не можеше да види.”

Пролетта шеташе навсякъде. Нагиздените с момина премяна дървета караха сърцето да рипа, а ноздрите да дишат с пълна сила. Момчето прекоси площадчето и мина покрай абаджийницата на Килимявката. Викаха му Килимявкув. Какво ли нямаше в дюкяна му! Умна глава беше Килимявката. Чужбината обикаляше и всичко от там носеше. Пък и хората бяха доволни. Всичко можеха да намерят при него.

Веднъж, кокона Марийка беше излязла разчорлена от дюкяна му. Като зърна любопитните погледи на мъжурлята, тя пооправи накъдрената си коса и с високите си токчета зачука по  калдъръмената улица. На другия ден се пуснаха какви ли не клюки. Че уж Кукумявката отдавна задирял коконата. А че тя, нарочно го предизвиквала, като му хвърляла любовни погледи. Мъжът на коконата беше отишъл да служи в армията и нямаше вест от него. Разправяха, че уж бил голям женкар. Горката кокона Марийка! Често я виждаха да ходи по двора с кърпичка и да бърше месестите си бузи.

Беше бая, бая, с авторитетни задни части. Мъжете я гледаха с алчни погледи, а по-старите въздишаха: “Ай, машаала, ай, ай!

Малък беше градецът и всичко се виждаше като на фото. А пусне ли се някаква клюка, не мож се отърва. Така и за кокона Марийка. Дълго още говореха. А за нейните прелести, които се криеха в пазвата и такива приказки се чуваха, че ме е срам да ги изрека.

Колчо стигна кръчмата и минавайки покрай Моралията рече:

- Добро ти утро, байо Гьорги.

- Дал Бог добро, сине! Ей, та и теб. Май си подранил? Айде тичай, че байо ти Славейкова та чака! Вика ми челякът: “Що не пущаш Колчо да иде в школото от време на време, да чуе нещо?

Когато момчето влезе в кръчмата, Славейков вече го чакаше.

- За два часа ше идеш в школото, та да са научиш на писмо и четмо! -  подхвана той. Па ше правиш и сметките на байо си Гьорги! Седни до мен! Ти веч не си малък. Требва да идеш в школото! В него ше научиш толкоз ного. Пред теб ше са разкрият нови светове. Ше научиш буквите. Кат съйдениш буквите, стават думи, а думите изречения. Кат са научиш да пишеш буквите, ше можеш да четеш. Те са открити от братята Кирил и Методий. За туй Колчо, ше говорим повеч в школото. Като дойдеш там, ше видиш колко си изпуснал. Докат аз си изпия кафенцето, ти пооправи малко! Помогни на байо си Гъорги! Добър челяк е. Разбра ма веднага.

- Що не земеш момчето да го научиш на писмо и четмо? – ми рече той.

Колчо склони глава. След туй прегъна колене и хвана ръката на Славейков. Допря я до гърдите си и я приближи до устните си. Досега не беше срещал такъв челяк, който думаше така добре. Пред очите му се появи орел, който заблестя със силна светлина. Това беше мигновение, което предвещаваше някакво добро нещо.

Съдбата на момчето беше определена. “Нек да послуша байо си Петко! Виж, къв учен челяк е! Ората му свалят шапка. Неукото не води до нийде!”- мислеше си той.

Колчо намери Моралията и  му руче, че ще тръгне с байо си Петко. Сбогува се и  двамата се запътиха към школото. Одаята беше чиста. Дишаше се свободно. Едно момче, с рус перчем беше се надвесило над дървена плочка и повтаряше: “Голямата буква “А”, малката буква “а”. Колчо го погледна и очите му заблестяха.

- Нес, деца, ви водя нов ученик. Викат му Колчо. Приемете го кат свой брат! – изрече учителят.

Така премина първият учебен ден за Колчо. Когато тръгна към кръчмата на Моралията, пръстъпяше като малко агънце пред добрата майка, от която щеше да получи топлото си мляко.

Край масите беше оживено. Мустакът – така му викаха, никой не знаеше истинското му име, беше дошъл от Добруджа само с един денк и абаджията Станко го приюти. От тоя ден, двамата заживях като братя. Както беше облечен абаджията, така беше облечен и Мустака. А и красавец беше пустият му Мустак! Цялото му тяло пращеше от яки мускули. Беше добър помощник и работар. А арабаджията си имаше хубава щерка, Милкана. Как се извъртя всичко, никой не разбра, но Милкана стана невяста на Мустака. Сметките в дюкяна вървяха добре. Това още повече сроди двамата. А тази сутрин бяха дошли да си сръбнат от агнешката чорбичка, в кръчмата на Моралията. Славеше се, той с вкусно приготвената чорбичка от агнешки дреболийки. Пък и тертеплия мъж беше. Винаги спретнат. Бяла риза с черна вратовръзка-  така го помнеха всички. На никого не не се скара. Никого не нахока. Затова Колчо го обичаше. А сега, Моралята беше запретнал ръкавите на бялата си риза. В джежвето кафето бълбукаше весело и песента му подсказваше, че е време да се извади от огъня. На една от масите Гондолата – така го наричаха всички, щото дълго време беше пътувал по море и сега разказваше поредната весела историйка, от необикновения си морски живот.

- А к`ви красавици са испанките, ей! Испания, Испания, страна на моите мечти – издекламира той. Имах си аз една такава, красавица. Пишеше се много, че ма обича, но тя, кучката, си имала приятел. Идва един ден срещу мен ей, такъв, бабанко и  налита с нож. Проследил ни. По-късно научих, че я хвърлил от своята гондола. Обич е туй. Сърцето ми не можа да я прежали. Друга такава няма да срещна.

Пандо погледна Гондолата и въздишка се изтръгна от гърдите му.

- Такваз да бях срещнал  аз! – продума той. Тя и моята не беше лоша на младини. А сега очите ми зъркат по чуждото. Ей, младост, младост, пак не мож та върна! С отворени очи ше умра, се за тая младост

Колчо пое от Моралията две чаши кафе и ги сложи върху сребърния поднос. Занесе ги на масата. Пръв отпи  Готдолата. Черната течност се стече върху виещия се като бръшлян русоляв мустак, който спираше под изострената му брада. Там, като че ли някой беше нарочно издълбал малка трапчинка. Той се облиза няколко пъти. След това прокара пръст по ивата на  мустака и го врътна така, както баба Петра въртеше вретеното, за да направи вълнената нишка по-здрава и по-еластична. След туй наплюнчи пръст и го засука, като леко заостри върховете му.

Бай Пандо закачливо намигна и се прекръсти три пъти.

- Амин – завърши той. И Бог да ти е на помощ!

Гондолата го погледна с недоумение.

Полумрак се спусна над масите. В кръчмата сякаш Геро Свирката беше пуснал кошера с пчелите си. Името му се помнеше дълго. Бог го беше надарил с добро сърце. Помагаше на всички. Дори пчели развъди. Научил бил, че медът лекува всички болежки. И всичко започна оттук.

Един ден Ламби – комшийското момче, дигнало оген и започнало да се мята на миндера. Горката чана Цена, гледала и плачела. Оставила  Спиро при Ламби и хукнала да търси Геро. Почукала на портата и рекла:

- Айде, Геро, момчето погива! Ако го изцериш, цял овен ше ти дадем!

Геро навлякъл протритата си аба, грабнал от пахара мед, сипнал го в гърнето и рекъл:

- Цено, чуй! Тичай при маленкия! Напали оген и чакай!

Когато се върнала у дома, в одаята било тихо. Само отпуснатото детско телце с безизразно лице и изопнати крачета, тихо стенело. Вик на ранено животно се изтръгнал из хрипкащите детски гърдички. По бледото му личице се стичали едри капки, превръщали се в поточе и се изливали в крайчеца на полуотворените детски устни.

Геро почукал на капията и влязъл. В ръцете си носел гърнето, с кафявата течност.

- Цено, дай тюлбена! – викнал той.

Жената подала тюлбена и Геро капнал върху него. След туй го размазал и поставил върху гърдите на Ламби. Крачетата натрил с подсолена вода и ги пъхнал във вълнени калцуни.

- От мен толкоз, а от дядо Господ повеч- изрекъл той.

Едрата му като шиник ръка, по която се виждаха тук-таме синкави очертания, които се спускаха до китката и се губеха, се разтворила и направила кръст. Така правеше майка му, когато гонеше злите духове от тялото му. От нея, той помнеше, че от памтивека, старите хора лекували телата на грешниците и молели Господа за опрощение. Така са викали ангела-пазител, който покровителства духа на телата. А на малкия Ламби беше нужен този ангел, който да помоли Господ да спаси детето. След половин час ангърът спаднал. Детето започнало да диша по-леко. Големите му сини очи потрепнли и от устните му се изтръгнало „мамо“.

Чана Цена с алени бузи привела глава, долепила устни до прозрачното телце, след туй прегънала колене и целунала грубата ръка на Геро.

- Бог да ти даде здраве и живот, та още дълго да цериш людете!

- Не тъй, жено! Кво ли съм направил? На Господ благодари, че ти спаси чедото! Туй му е писано. Да живей и радва дома ти.

- Знам та аз, теб и дума не щеш да чуеш. Ше приготвя софрата, поне да си похапнеш. Тъй де. Една чашка ракийца от оная, анасонлийката и малко луканчица. С добро ше та поменуваме. Па и Ламби кат отскочи на години, ше знай, що добро си му направил.

Геро свил нозе и седнал на трикракото столче. Цена приготвила софрата и разляла  анасонлийката.

- Ей, сегичка и кисели корнишончета ше  турна! – изрекла тя и хукнала към мазето.

Върнала се и захортувала:

- Пийни, пийни! Хапни от корнишончетата! Бог та е дарил с благо сърце, та да цериш болките на людете.

Оттук-натам, за Геро настанаха добри дни. Людете го почитаха. Неговият мед лекуваше мало и голямо. И сега, в окадената от тютюневия дим кръчма, той сърбаше от оканичето бялата течност и по вирнатия му мустак малка капка играеше фантастичен танц, и се плъзгаше по долната челюст на меката плът.

Отсреща Сандо, който беше дошъл от циганската махала с целия си майчин и тейков род, бършеше с опакото на ръкава си стичащата се мазнина от препеченото шишче и запя: „Очи чьорнае“. Алито, от горната махала, му пригласяше с поочуканата си вече цигулка, която остана от дядо му Асан. Сандо изопна едрия си като бивол врат и под ритъма на старата, циганска песен, закърши едрото си туловище. Пандо и Гондолата бавно се изправиха и като два мечока заиграха невероятна клоунада. Ракийката беше казала своето.

Колчо рипна и една звучна целувка се появи на устните му. Чистият, детски смях озвучи кръчмата и Алито погледна с разширени очи момчето. А неговите очи придобиха някаква загадъчност, която навярно му напомняше ранните години в катуна. Колко славно живееше! Помнеше само майка си. Баща му, думаха, че уж го убили турците. Посегнали били на красивата Айша. А той, както му вряла и кипяла кръвта рипнал, но ония били петима. Вързали ръцете и  нозете му, пъхнали един парцал в устата му, и го влачели с връв до бърчината. Завързали го за самара на седлото на един от конете. Така и го намерили. С разперени ръце и нозе, с отворени очи, отправени към небето.

Айшата дълго плакала и накрая се примирила. Виждали я често по калдъръмените улици, да протяга ръка за милостиня. В къщи я чакали осем гладни гърла. Но Бог им помагаше. С окъсани шевове, загърнати с някой поостарял шал от милостиня, Алито и братята му обикаляли покрай по-богати къщи и кръчми за просия. Случваше се да поопипат дебелия портфейл на някой търговец на вещи. Тогава беше голяма радост. Събираха се край старото огнище. С босите си ноги рипаха около него, а из детските им устни излизаше по някоя циганска мелодия. Айшето обичаше циганските романси и гласът й се извиваше над скупчилите се край огнището дечурлига. Колко красива беше тя! С черната си на вълни, дълга до кръста коса, със скрити пламъчета в очите, които едва-едва  се забелязваха, тя сияеше. Въртеше кръшната си снага в ритъма на циганските мелодии. Тогава бяха най-щастливите мигове в живота на Алито. И досега, той си спомняше красивите очи на майка си, която от всички седем братя обичаше най- много него – изтърсакът. А сега, братята му се разпръснаха по всички краища и майка му остана да живее под кафявата пръст на турското гробище. По пътя сия Алито срещна още една Айша, която с черните си очи напомняше майка му. Срещна я на панаира, дето ставаше на мегдана пред църквата Света Петка. Набързо се събраха. Родиха им се четири, все къдрокоси момичета и едно яко момченце, което скоро навършваше осемнадесет. Той пазеше къщата, когато Алито ходеше да свири на сватби. А Айшата излезе добра майка. Не даваше косъм да падне от главите на децата. Колкото пари изкарваше Алито, даваше ги за дрехи на децата. Обичаше и често да засяда в кръчмата на Моралията. Тук, като че ли сърцето му се разтваряше! Така се размекваше, че всичко му ставаше мило. Ето защо идваше всяка вечер. Да чуе някаква клюка, да посвири с цигулката, за да поразвесели добрите си приятели.

 

КОЛЮВИ ПРАЗНИЦИ

Тая вечер в кръчмата на Моралията беше тихо. Наближаваше полунощ. Двамата обикаляха около масите и обираха филджаните, някои още недопити. Колчо притвори сънливо очи.

- Чуй, момче! – продума Моралията. Не искам да та давам, но Аргира, Демира де, знайш го, има хотел – Пловдив му викат. Кат рекал:

- Дай ми момчето, та дай ми момчето! На добро ше го науча! Нямам си никой. Ше ми помага в хотела. Ше ми посреща и изпраща гостите.

Аргир беше неук човек, но с прогресивни идеи. На никой не вземаше пари. В хотела му идваха хора от неговото потекло – бедни, работливи. Не се знаеше откъде, но беше се научил да хортува за социализъм.

Колчо обичаше бая си Георги  като свой тейко. “Къв ли челяк е Демира?” – мислеше си той. Колчо си тръгна. Цяла нощ се мята на миндера. Виждаше някаква сянка, която подаваше безплътните си пръсти и галеше къдрокосата му глава. Колчо притвори очи. Огънят в камината догаряше. Малка искрица подскочи и заигра танца на нестинарката. Добрата майка Богородица с Младенеца над миндера, сякаш се усмихваше. Колчо трепна. Двете му ръце се подадоха из завивките. Дигнаха се към тавана, като че ли нещо търсеха.

Утрото дойде така бързо като капка, която се разлива по стъклото на прозореца.  Набърже пъхна панталона, тоя, който чана Пена беше закърпила стрателно. Облече кенарената риза, която беше малко поразвлечена. Обу галошите, тия, дето вуйчо Михо беше носил навремето. Викна няколко пъти, но никой не му отвърна. Само веселото клокочене на котлето върху огъня говореше за скорошното присъствие на чана Пена. Напоследък, вуйчо Михо ставаше рано и се връщаше късно. Момчето често слушаше гласа на чана Пена. Виждаше я с навлажнени очи. Понякога, вуйчо Михо се връщаше с повишено настроение, залитайки. А една вечер Колчо чу шум. Нещо тежко изтропа пред портите. Чана Пена с газениче в ръка прекоси градината. Беше нахлузила на босо лачените си обуща, които бяха поочукани с времето. Вуйчо Михо лежеше върху лепкавата кал, щото целият ден беше валяло. Окото му, патладжанено синьо, а под долната му мигла твърда цицина, предаваха невероятен вид на лицето му.

Момчето наблюдаваше как чана Пена влачеше едрото туловище по двора и пъхтейки, го принесе в одаята. Сложи го на миндера. Чу се дрезгав глас и кашлица. Настъпи тишина.

На другия ден заговориха в града, че той ходил всяка вечер при Чапкън Ленче. Същата вечер, двамата якичко пийнали и някакъв циганин го присрещнал. Вуйчо Михо замахнал към него, а циганинът замахнал с нож. Добре, че двама махаленци минали оттам, та ги разтървали. Дълго влачели якото му туловище, докато поизтрезнял, със сплескана от кръв коса, гледал уплашено и си говорил нещо. За да му е по-меко на главата, сложили една тухла под нея. И така го заварила чана Пена. Сладко похърквайки, като палячо от цирка, тоя, дето скоро беше идвал в града. Дрехите му примешени с кръв и кал, целите лепнеха.

След тая вечер, Колчо  виждаше чана Пена да обикаля край оградата, но вуйчо Михо повече не закъсняваше. Явно беше разбрал, че тя не заслужаваше това. Яка и силна, голяма чистница и въртикъщница беше, а Чапкън Ленче обикаляше улиците като гламава и търсеше коя мъжка глава да завърти.

И дума не можеше да става, че някоя жена можеше да се мери с чана Пена.

 

АРГИР ДЕМИРА

Колчо взе от килера дрехите си и ги сви в басмена  бохча. Направи възел, но не успя да го завърже. Отправи заканително юрук и наново се опита. Този път успя. Излезе в двора и издяла яка тояга от стария дрян. Закачи на нея бохчата и я нарами. Погледна още  веднъж към рафтовете и тръгна. Затвори кюпенците на одаята  и въздишка се отрони от гърдите му. “На где ше го грабне вятъра?” – помисли си той. Бъдещето при Демира го плашеше. При бая му Гьорги беше едно, а сега отиваше там и не знаеше за добро ли е, или за лошо.

Моралията вече го чакаше пред кръчмата.  Беше затворил кюпенците и наоколо не се виждаше жива душа.

- Добро утро, байо Гьорги!

- Дал Бог добро, сине. Както винаги си подранил. Умно момче си ти. Бая ти Гьорги иска  учен челяк да те направи, а Аргира мож да ти помогне.  Разни люде идат при него. Умни неща хортуват. Стар е веке. Нищо се не знай, мож да му станеш син. Нъл си няма никой. Бог да ти помага,  сичко ше  остане на теб. Тъй че, ако му са понравиш. От теб зависи. Учен и почитан ше станеш.

- Няма да та посрамя, байо!

- Знам си аз, знам си… Тук, в торбата съм турнал малко луканчица и сланинка. А в дамаджанката има от онуй, дето Аргира обича, маврудовото винце, де.

Моралията бръкна в джоба на палтото си и изваде малко вързопче.

- Туй е за теб, Колчо. Пази го и ма поменувай с добро! Развържи го де, развържи го! Виж, дъл ше ти ареса?

Момчето развърза вързопчето и очите му се разшириха.

- Твой е, Колчо – продължи Моралията. Бях още момче, когато тейко дойде и ми рече: “Този златен часовник е още от дяда ти. Понякогаш го носа да му сипат масълце. Що колелца, що оси има! Требва да са помазват от време на време! А, че той е кат малко дете, гледаш ли го, ше е винаги стегнато. Давам ти го! Аз съм вече старичък. Радвам му се и са грижа за него! Баячко време мина от тогаз. Еднаж, както си играехме на сляпа баба, часовникът се затри нейде. Къде ли не го дирих. Очите ми са изплакаха. Така, докато един ден в кръчмата иде Митето, от горната махала. Носи вързопче и дума:

- Туй е от дядо Бино, лека му пръст. Преди да са помине, старецът вика: “Иди, чедо, при Гьорги, Моралията му викат! Има кръчма. Лесно ше го намериш. Носи му го, сине! Той е негов. Така с тоя часовник. Но що ли ти додявам? Земи го, Колчо, и ма поменувай с добро! А сега да идем при Аргира, че сигур на чака пред хотела!

Моралията забърза. Вишната на двора беше простряла сухите си върши и докосваше кирпичения дувар на къщата. Лек ветрец подухваше.

Той свали капата от главата си, която прикриваше още буйната му, прошарена коса.

Червената купола на слънцето едва-едва лазеше по синята шир на небето. Ветрецът разчорли косата му и една къдрица се свлече по дясното му слепоочие. Той понече да я натъкми на мястото си, но ветрецът наново заигра. Време беше да поведе момчето. Сърцето му се късаше от болка. Налегнаха го странни предчувствия. Нещо му говореше отвътре, че Колчо ше бъде по-добре при Аргира. Момчето стоеше пред портите и чакаше. Ръцете му бяха отпуснати, а в очите му напираше мъгла, в която се губеше една дъждовна капка. Всичко, което таеше в себе си, набоя и се превърна в поток, който заклокочи в гърдите му.

- Сполай за бая си Гьорги! – рече Моралията. Сяка Божия неделя, по екендия, ше та чакам да ми додеш на гости!

Той щракна резето на голямата порта и двамата тръгнаха към хотела на Аргира. Минаха покрай абаджийницата на Коста. Спряха за миг пред опушения и отрупан с вещи прозорец. Свиха покрай старата печатница и продължиха.

Алито беше излязал рано и се  провикваше:

- Боза, а, а… Шекер боза, а, а… Екши татлъ, боза вар. Кисела, сладка, боза, а, а…

Колчо и Моралията спряха пред него. Той беше застанал насред пътя и върху стара, дървена количка, която тикаше на ръка, беше напълнил гюма и с пахара сипваше боза в шишетата.

- Добро утро, чичо Али – изрече момчето.

- Дал Бог добро, комши. Я, как си са издикисал, Коле! – Где толкоз рано, комши, Гьорги?

- Сипи две чаши от бозата, Али! – подкани Моралията. Па след туй ше похортуваме.

- Боза за убав челяк, за голям челяк, комши. На, земи! Харен челяк, голям челяк си! Хатър работа ше правим на тебе. Голям селям ше ти сторим!

Моралията гледаше с недоумение. Там, където двете вежди се сключваха, дълбокият плуг на годините беше сложил бразда върху лицето му.

Дали от страх, или от нещо друго, Алито гледаше уплашено. Моралията забеляза и реши да развесели циганина.

- Али, людете думаха, че твойта Хати я видели често да иде с теб.

- А, комши, туй лош дума! Мойта Хати кадърна жена, комши. Него алъш-вериш прави, ама Али добър челяк. Ай, с здраве, комши, дорде Алито та чита!

Момчето и Моралията допиха набързо гъстата течност и оставиха чашите върху количката. На Георги му дожаля за Алито. Думите, които изязоха от устата му, обидиха циганина.

- Тъй, де! Когато челяк не мож да мери думите си, Колчо… Ей, на и аз. Пустата ми уста, люта! Грешен челяк съм, а и грях сторих на Алито. Тю, да са не види, тая моя каца! Сичко събира и нищо не отбира.

Колчо погледна с любопитен поглед  Моралията и го дръпна за ръката.

- Айде, байо! Ного сме хортували, а челякът вече стои на двора и кво ли си дума?

- Право рачиш, Колчо. Временцето тече, а работата мен чака.

Беше четвъртък. Пътят минаваше покрай пазара. От Марица лъхаше прохлада, която пълнеше гърдите и караше сърцето да пее. Селяни с талиги, магарета и коне, носеха купища торфанда  (пресни плодове и зеленчуци). Наоколо гъмжеше от народ  и букети от чадъри. Викове, пазарлъци, звънтене на хлопари, цвилене на коне, мучене, кудкудякане и хихикания огласяваха града. Глутница кучета обиколиха пазара и свиха в пресечката към центъра. Скоро едно от тях беше ухапало циганин, та се наложи да ходи в София, за да му сложат инжекция против бяс, щото само там имаше такава институция. Оная, келявата кучка от бандата, я видяха просната на покрива, върху абаджийницата на господина Килимявкува.

Скоро, при общината създадоха народна команда, която обикаляше града и тровеше кучетата. Нехигиенично беше. Труповете им се разлагаха по улиците, миришеха, тровеха въздуха и от време на време причиняваха епидемии.

Момчето погледна към Моралията и посочи с пръст към едрия селянин, разкрачил нозе, който подвикваше, но шумът от тълпата го приглушаваше. На земята се мятаха пет-шест мисирки с подрязани криле и стегнати с тел нозе -  целите оплескани със съсирена кръв.

Куцата Марга, от Гимуш гердан, в голямата  кошница от върбови клони беше наредила едри, чисти, без курешки яйца. На пазара беше и кокона Пена, облечена с копринена рокля и капела на главата. Тя видя Моралията и Колчо и махна с месестата си ръка. След това приведе едрото си туловище над кошницата на куцата Марга. Взе едно яйце, подхвърли го ту в едната, ту в другата ръка, след туй долепи око до черупката и го гледа дълго срещу слънцето.

-   Добро е, Марго. Кат вода е бистро. Дай двайсет!

Старата продавачка бръкна в кошницата, извади едно след друго яйцата и внимателно ги постави в кошницата с двата капака на Пена. Коконата изрече нещо като “мерси”, врътна гръб и  затътри  едрото си туловище. Спря пред момчето, което държеше в сухата си ръка глинена купичка с масло. Тя взе от купата масло, завъртя го няколко пъти между ченето си и се захили.  Знаеше, че няма да купи от него, но поне да си хапне. То преглътна и  не смееше да каже гък. Няколко селянки скупчиха глави и се закискаха. Якичкият отсреща ги посмъмри и те млъкнаха.

- Айде на шарланя! – подвикна едра селянка. Оцет, вино ракия, сичко, що сърце сака, има при кака ви Койна.

В кафези, канарчета и синигерчета по двойки, пееха любовни песни и чакаха купувачи. В голям казан дребничък селянин беше наслагал варена царевица. Дечурлигата си купуваха и похапваха от още парливите кочани. Навсякъде се виждаха купища лешници, фъстъци, леблебия, кестени, царевица за пуканки, орехи, чирузи, прясна риба, пъпеши, карпузи, арпаджик, сирене, вълна, прежда, грънци, сланина, симит, гевреци, банички, бадеми и други.

Тук-таме се мяркаха туркини от Караагач, Куклен, Устина и Марково, с черни фереджета, забулени с яшмаци. Очите им святкаха под фереджетата.

Преди 1300 години, Мохамед беше наредил да крият лицата си от мъжете. Една от тях дърпаше три годишно момченце, облечено с памучно елече, гайтани по него и стъклени копчета – босо, гологлаво. Друга пък водеше момиченце с полуизбеляла, памучна рокля, тънки плитки, със сини мъниста. Тази, с момиченцето, носеше в  ръцете си кошница с пресни сливи и праскови, големи колкото птиче яйце и шам-дуду (черни черници).

Моралията и Колчо подвикнаха нещо на кокона Пена и забързаха. Неусетно се намериха пред хотела на Аргир Демира. Десетина хамали, тия, дето се навъртаха около Джумаята, говореха ту на български, ту на турски. Един от тях се отличаваше с мускулестата си фигура. Демирът стоеше на стол пред хотела и гледаше към небето.

- Добър ден, Аргире. Дай лапа да я стисна!

- Дал Бог добро, Гьорге. Начи водиш Колчо?

- Арно си е то, момчето, Аргире.

- И аз кат го гледам, арно ми са види.

Тук разговорът секна и Демира се обърна към един от хамалите:

- Слобода ли? Ам, че ний сега слободно одим по пътя.

- Кой ти дума нещо – отговори Демира. Не знайш ти туй, що е слобода? Тя е кат слънцето, що грее на небото. Грей, грей, та ти става жешко на сърцето. Тогаз те, големците, няма да ги има. Сички ше сме равни. Туй, що го видиш – и той сочи с пръст, знайш ли, ше бъде твое. Никой на никому няма да стори зло. Сички ше бъдем братя.

Колчо стоеше с вързопчето на рамо и гледаше смаяно. Усмивка се появи на устните му. Мислите му се рееха в пространството. “Виж, тоя прегърбен челяк хортува едни думи! Май нейде беше ги чувал!  И оня, брадатия, в кръчмата думаше тъй. Слобода, равенство, братство. Виж ти! Кат, че ли двамата бяха са наговорили! Думаха нещо, но той не можеше да разбере. Затуй начи, полицията диреше брадатия! Викаха му бунтар”.

- Доре дошел, Колчо, у дома – стресна го гласа на Демира. Начи, ти си бил туй момче, дет толкоз го фали Гьорги? Ше постоиш при мен. Ше поучиш. От тук идат ного люде. Кой не знай Аргира! Що е чул и видял! Що е припатил! Колчо, ти веч си мой.

Моралията рязко обърна гръб и тръгна. Аргир Демира хвана Колчо с костеливата си ръка и и бавно се заизкачваха по витата стълба.

 

СРЕЩАТА

Демирът и Колчо вървяха бавно. Наближаваха Безистена (Търговския център). Отдалеч зърнаха правоъгълната, едноетажна, каменна постройка. Входната врата от тежко, дъбово дърво, обшита с железни лостове, закована с големи пирони, беше леко открехната. Чинарът бришеше с дебелите си клони и хвърляше сянка. Ако някой решеше да разгадае на колко години беше тоя самотник, а и за хората, и събитията, които бяха са случили, щеше да стигне до задънена улица.

Дюкяните – двайсет на брой, все още бяха затворени. Двамата наближаваха гоемия камараш на Икономиди. Влязоха вътре. Демирът дръпна Колчо и той не усети как се намери пред тезгяха.

- Добро утро, госпдин Икономиди.

- Дал Бог добро, Демире. Я, кого виждам? От кога не съм та чувал? Думат, напоследък ставало нещо окол теб?

- Виж ти, та аз да не знам! Нищо ново. Сичко си е по старому.

- А, мен не мож ма излъга! Я, как си загладил брадата!

- Не си прави шега със стария челяк, Икономиди!

- Оня, брадатият, дето са навърта окол хотела, бил бунтар над бунтарите, думат людете.

Очите на Демира за миг се промениха. Някакъв вътрешен глас му шушнеше, че трябва да се пази от тоя челяк. “Не, от стар вол теле е той. Да има да зема, Икономиди! Не мож разбра кой, къв е!”

- Я, по-добре примери четир аршина шаяк, десет аршина гайтан за Колчо! Решил съм да го декисам. На видно място ше го турна. Да не го видат людете така одърпан.  Ше види, той, Аригира, що ше стори за него!

Икономиди  примери с дългия аршин от шаяка и започна да намотава  от кафевия гайтан.

- Видиш ли, Аргире? За туй момче отбирам от най-добрата стока, та да помни Икономиди.

- Разбираш си ти от работата. Затуй та сочат с пръст. Знам си, аз при кого да ида. А сега остани със здраве! Па ела някой ден да си похортуваме! Да си сръбнем от онуй, убавото кафенце! Скоро при мен дойде един челяк. На отиване остави таквоз кафе, че само кат го пийнеш, ти става арно на душата. Ела де, ела! Рачи, кога ше са видим?

-  Няма да ти реча кога, че мож да мислуваш: Излъга ма Икономиди. Май ше е идущата седмица. Виж, туй мен чака! Стока е я, не лукова глава. Плаче за майстора си да я земе. Що да ти думам, Демире?

- Айде, Колчо – обърна се Аригира към него. Берберинът вече на чака. Как ли си дума: “Закъсня таз сутрин, завалията! Де ли са губи!”

Сабрито наистина чакаше Аргира. Берберницата беше на открито. Два стола без облегалки и нищо повече.

- Ай, Аргире, теб чакам!- подкани той. – Сядай бре, челяк!

Сабрито седна на единия стол. Просна на бута си засечения пешкир и намести обраслата глава на Демира. Въртеше я ту на едната, ту на другата страна, както му е угодно и машинката скриптеше ли, скриптеше. Човекът дишаше тежко и едри капки пот се стекоха по набразденото му чело. Накрая береберинът наду бузи, духна няколко пъти по врата, плъзна два-три  пъти пешкира по раменете му и рече:

- Ай, хаирлия, Аргире!

Поизчисти с длан столчето и наново подвикна.

- Ай, Седатин, че мен голям работа чака…

Докато Седатина се приготвяше, Аргир метна ръка към Сабрито.

- Нек’ и Колчо да подрежеш, че ей на, к’ъв е!

Сабрито стори селям на Седатин и кимна към момчето.

- Сядай момче, че виж, Демира шо рече!

Колчо се повдигна на пръсти и седна. Сабрито метна кърпата върху врата му и започна да го подстригва.

- Ашкоосун, хаирлия момче.  Седатин – обърна се той към него. Де са губиш бре, комши? Жената и децата теб чакат.

- А бе, ти шега ли си правиш с челяка? Кой не знай, че Седатин няма таквиз?

- Тъй де, тъй де- продължи Сабрито. Челяк и майтап не мож’ си направи. Майтап работа, голяма работа. Кой не знай майтап, да иде да мре! А Салито обича майтапа.

Колчо беше като нов. Излишната коса беше обрана от врата му. Благодариха на Салито и тръгнаха. Чу се гласа на Демира:

- Скоро пак ше та навестим. Ай, остани със здраве!

Те тръгнаха по княз Фердинанд и минаха покрай Гурбетхан. Богатата гъркиня Елена Аргиридиадис, собственичка на хана, беше го дала под наем. В просторния двор с високи, паянтови постройки, два оседлани коня чакаха стопанина си. Едър селянин прекоси двора и яхна седлото на едно дръглево магаре с хлътнали хълбоци. Приметна две дисаги, натъпкани със стока. Магарето започна да се дърпа. Задните му копита се заковаха като картина върху стената. За миг се прегънаха и то се повали на земята. Бяла пяна излизаше от скулестата му уста. Изведнъж зарева с такъв мелодичен глас, че накара селянинът, който беше наблизо да запуши уши. Върху лицето на Колчо се появи оная невинна усмивка, която кара сърцето да залудува. Той допря до устата си дясната  ръка и започна да подскача. Демирът го гледаше и си мислеше: “Ей туй, момче! Ей туй, момче!”- и нещо неизречено остана след него. Подкани го и забързаха. Неусетно се намериха пред бръснарницата на Якомидис. Нямаше го вече него. На негова място се грижеше чиракът му Хачик. Когато Фердинанд беше в града, той грижливо го бръснеше и подстригваше острата му брадичка.  Беше доволен от момъка и често му изпращаше телеграми от София да отиде при него.

Когато Якомидис се завърна от Париж, донесе на момъка термометър. Хачик го окачи на стената, който не помръдна повече от там.

От кафене “Двадесети век” някой високо бъбреше. Група яки мъжляги наддаваха цена. Комарът за тях беше истинска страст. Луди пари пръскаха. По цели нощи играеха покер и понякога забравяха да се приберат.

- Айде момче, не са заглеждай, че както сме я подкарали! -подкани Демирът.

Странно нещо! Колчо му подаде ръка. Извъднъж я дръпна и хвана крайчеца на ухото си. Аргира го погледна. Колчо подскочи няколко пъти и се хвърли на шията му.

- Харен мой! Бащинко мой!- изрече той.

- К’во ти стана бре, чедо?- попита Демира и в очите му се появиха едри капки.

Той спря, пъхна набраздената си ръка в рошавата детска главица и го потупа по рамото. Стената на недоверието  завинаги беше се разрушила. “Да – мислеше си старецът, той ше го замести. Откога беше чакал да се появи таквоз момче на пътя му. Харно е, грешка няма. Не напразно Гьорги го фалеше толкоз. Ех, Колчо, Колчо, сине! След време няма да съжалиш, че си дошел при Демира.”

- Айде, чедо! Ей я, детската забавачница! Да видиш к’ва жена е Елена! Огън. Да знайш колко дечурлига е научила да обичат родното. Ей я и къщата на доктор Събева. Учен челяк. Скоро стана търговското училище. Думат, чували го да пее. Туй пеенето е голяма работа! Песента кара духа да лети. Качва та на небото. Когаш си кахърен, пей и ше ти стане арно на душата. В нея е истинта. Земай от нея к’вото можеш! Тя ти дава туй, що никой не мож ти даде. С нея  ше идеш там, дето никой не оди.

- Бащице – прекъсна го Кочо. – От днес си сичко за мен. Туй, що рече, ше бъде закон Божий.

Момчето хвана наново Демира за ръката, подгъна колене и допря устни до нея. Две бистри капки се стекоха по бузите му.  Старецът го подкани и те наново тръгнаха.

На ъгъла на “Княз Фердинанд” имаше яхана /работилница за шарлан/. Стар кон с наушници от чер мешин въртеше  кръглия камък, който мачкаше орехите и изцеждаше маслото. Бяха му поставили наушници, но животното беше сляпо. Бавно и равномерно обикаляше с наведена глава. По едно време спря, завъртя глава и ушите му се наостриха. Нещо беше спряло бавния му ход.

Колчо, с дамаджана в ръка, подскочи няколко пъти, подсвирна с уста и се шмугна в двора.

Клетото животно, изглежда беше разбрало нещо и това  го накара да спре. Момчето държеше в ръката си китка зравец. Той се приближи до него и сложи китката между  ушите му. Старото животно, като че ли предугаждаше някаква опасност и ускори хода на кръговите си движения.

- Добро утро, байо Яне – изрече момчето.

- Я, кого виждам? Кво та води насам?

- Ам, да ми налееш шарлань, щото чакаме гост! Байо Аргира ми речи: “Иди при байо си Яне и му носи ного здраве! Нек ти налей от онуй, гъстото, мазното!” – Затуй съм дошел при тебе.

- Щом е за Демира, арно. Голям челяк е завалията! Знам го аз, що е припатил. Да го слушаш! Ного ше та научи. Очите ти ше отвори. Нов свят ше видиш с него. Дай дамаджанката! Ше ти отсипя от най-гъстото. На ти и малко от кюспенцето да си похапнеш!

Гологаво момче от махалата подаде главица през оградата.

- Ела тук, момче! Не са крий! И на теб ше даде бачо ти Яне.

Хлапето грабна кюспето. Извади от джоба си книжле и поръси върху него от кюспето. Отгоре турна от зеления прашец, наверно чубрица и замляска. Прашецът полепна по крайчеца на устните му. Колчо го наблюдаваше отстрани и облиза с език напуканите си устни. Тръгна. Прекоси двора на яхана. Вървеше бавно, за да не падне и счупи дамаджаната с ценната течност. Наближаваше къщата с номер 22. Остави дамаджаната на земята. Вдигна се на пръсти и погледна през оградата. Красив, снажен мъж на зряла възраст, облечен с бял костюм, широкопола шапка, с черна брада, държеше за ръката красиво момиче. Той се казваше Викаро – италианецът. Кой не го знаеше. Беше търговец и представяше земеделски машини. А тази красавица, беше дъщеря му Ема. Тя се спря. Усмихна се на Колчо и го покани да влезе. Кой можеше да устои на тази покана!

В двора беше цялата райска градина. Храсти рози – алени, бели, розови, жълти, цели букети. И гергини, много гергини. Те бяха слабостта на търговеца. А димитровчетата весело се усмихваха. Колчо се загледа към красивата женска статуя, която беше разперила жадни ръце към небето. В каменната й коса играеше снопче светлина. Същите статуи, той видя в градината, където цветя и треви бяха изплели пъстър килим, по  който босите ноги на Ема леко стъпваха. Момчето я гледаша право в очите и не снемаше погледа си от нея. Ема примигна няколко пъти и сведе глава. Извади от джоба на карираната си рокля с буфан ръкави бонбон, увит в златно книжле и му го подаде. Той прихвана нежната ръка на Ема и я приближи до устните си. Тя я дръпна и направи лек реверанс.

- С’иль ву пле. Отворете  моля!- изрече тихо.

Колчо отвори златната книжка. Пъхна в устата си шоколадовия бонбон и в ъгъла на устните му се стече кафеникава кашица. Образува улейче и пролази по брадичката му. Той я обърса с опакото на ръката си няколко пъти. Кашицата полепна по пръстите му и остави диря. Момчето я облиза, сведе глава, изфъфли нещо като “довиждане, госпожице” и излезе.

Ема беше се сляла с красивата статуя от градината и гледаше след него. Очите на Колчо блестяха, огряни от първите лъчи на слънцето, което току-що се показваше на хоризонта. Наближаваше градската градина. Ето я и къщата на дядо Груева. На двора нямаше никой. Откакто старецът ослепя, той се затвори в себе си. А какъв беше на младини! Написа “Нашири нур” – благодарствена песен, издадена във фермана на султана. Тогава  черковата “Света Богородица” стана българска. Всичко беше  минало. Не се събираше с никого. Сега в стаите и тремовете  в къщата беше тихо. Колчо спря. Поослуша се. Направи лек реверанс в знак на признателност към стария възрожденец и продължи към хотела. Наближаваше входната врата. Изведнъж се затича. Демирът, както винаги, стоеше върху възглавничката на дървения стол, която старата Стоеница беше му подарила. Думаха, че на времето била му дала китка, която той още  пазел в скрина си.

Сърцето на Колчо подрипна в пазвите на новия му елек. Брадатият, който се мяркаше в кръчмата на Моралията, стоеше с цял ръст пред него. В ръцете си държеше книга и четеше нещо на Демира.

- Я, кого вижам? Туй бил Колчо! Ний отдавна са познаваме с него. – издума той.

Очите на Благоев излъчваха блясък и упорство, и караха погледа да се сведе.

Бузите на момчето поруменяха. Сведе глава.

- Постой, сине! Чуй що ше ти рече Дядото! Учен челяк е той. Людете го почитат, щото умни думи хортува. Но навъдили са са тъдява някои.

Колчо си спомни думите на бая си  Гено от полицейството, “Ако видиш брадатия, обади са, момче!” А сега брадатият стоеше пред него и думаше таквиз неща, щото, ако го чуеше бая му Гено, веднага ше го отведе в полицейството.

- Има ли слобода сине, има и равенство. Помни от мен туй! – продъли Дядото.

- Върви занеси чаршафите, Колчо!- прекъсна разговора Демирът. – Госпожица Елена да оправи леглата, щото иде оня- софиянецът!

 

ПЪТЯТ КЪМ ИСТИНАТА

Наближаваше осем, вечерта. Аргирът извика Колчо при себе си.

- Чуй, сине! Аз вече съм старичък, а ти има още ного да учиш. В учението е истината. То ше ти отвори път към всичко. Утре рано ше идем при байо ти Данова. Христя де, ти го знаеш. Учен челяк е. Що книги е прочел, що чудо! Да бях и аз на твойте години! Да имаше някой да ми отвори очите.! Ам, такваз ми е съдбата. Цял живот да ода неук и прос. Простотията е по лядете, сине. Понякогаш мож да си ного учен и пак да си прос. Кой не знай да прави селям на другите, за мен не е челяк. Виж мен! Цял живот търса доброто, се не мога да го намера. Чуй, Колчо! Прави добро, за да намериш добро! Дай, да ти бъде дадено! Там, дето минеш, с пръс да та сочат! Ей, туй е челяк, сине. Учи са сине и почит ше имаш от людете! Виж го бая ти Данова! Само добро прави, нищо, че понякогаш добро не види. Щом Алито селям му прави, начи е арен челяк. Искам сине и ти да станеш кат него!

- Тейко, туй, що думаш е право. Няма да съжалиш, че си ма зел при тебе. Нек да тръгвам, та да не та срамя утре!

Момчето се прибра в малката одая, дето Демира беше му пригодил да живее. На пирона висеше новия панталон, тоя, дето скоро ги взеха от шивачницата на Гъмзата. Бялата, кенарена риза заслепяваше погледа. Такъв майстор като Гъмзата нямаше в Европа. Колчо прокара ръка по панталона  и мислено галеше едно лице, което помнеше само от снимката, дето беше изографисал майсторът. Това лице беше толкоз мило и красиво, дълбоко останало в сърцето му. Същите черти. Косата смолиста, на едри чупки и очите беше наследил от майка си. Малките трапчинки на бузите той мислено целуваше. Замина си толкоз рано, а остави своето копие. Що ли се появи тоя образ, който беше забравил отдавна! Животът на земята е един сън, който можеш да сънуваш само веднъж. “Лека нощ, мамо! Помагай ми да стана добър челяк! – с вдигнати ръце произнесе той. Крачи до мен! Сгреша ли, тупни ма по рамото – дясното рамо, за да си припомня, че преди сичко съм челяк!”

Дойде утрото. Колчо и Демирът стояха пред къщата на Христо Данова. На двора, там, където тревата избуяваше най-много, беше постлана маса. Краищата на ленената покривка трептяха под лъжливата игра на вятъра. Чинарите на пътя с клоните си любовно галеха оградата.

- Христо, Христо, бре! Вода ти Колчо да го научиш на твойте книги! – провикна се Аргирът.

Дядо Данов изправи великолепната си бяла брада и погледана към оградата.

- Христе, Христе бре! Вода ти Колчо, да го научиш на твойте книги!- провикна се Аргирът.

Дядо Данов изправи великолепната си бяла брада и погледна към оградата.

- Ти ли се бре, Аргире?  Я влизай! Седни, та разправай! Кво го чиниш? Хортуват, за социалис са пишеш? Социалистически идеи си насаждал на масите?

- Белким тъй хортуват? Имат нужда от туй. Се някой требва да им хортува. Виж, неук е българинът. Толкоз години на тъпка турчинът. Кат товарани жовотни. Дет на подкачаха, там одихме. Ам, видя ли? Иде време. Се некой ше са намери да отвори очите ни. Братята ни погинаха в Априлското въстание. Биха са при Шипка, край Плевен наедно с русите, за да живеем. Пък и едни времена настанаха!

- Що думаш, Аргире? Неук челяк си, а се едно по книги четеш. Отде толкоз ум у тебе?

- Животът, Ристе. Животът ма учи. Ше дойде време, когато туй, видиш ли го, няма да го има. Слънце ше грее над главите ни и людете ше дишат слободно. Но докат дойде туй време, не требва да стоим със скръстени ръце! Нищо не иде наготово. Нужно е време, ного време. Но, докат дойде туй време, нас нема да не има. Белким младите да живеят в туй време.

- Що си захортувал, Аргире? Забравихме за Колчо. Будно момче ми са види. Я виж кви умни очи има! Дано попие в главата му сичко, що научи!

- Колчо, мож ли да смяташ? Знайш ли кво е “А”, “Б”?

- Аз, бае Ристе, съм одил в школото на Славейкова. Той ма научи на четмо и писмо – отговори момчето.

- Добре, сине. Сичко що си научил, се е от полза. Можеш ли да четеш, светът е твой. Секи народ има своя държава и говори свой матерен език. За нес толкоз, че що съм ти захортувал, глей, че са  уплашиш и повеч няма да та вида! От утре почваме и помни: “Туй, що научиш, научи и другите! Няма по-убаво от туй, да научиш някой да погледне. Знам го от мен, Колчо.

- Да бъде тъй, що речеш, байо Ристе!- отговори момчето.

- Остани си с здраве! – чу се гласът на Демира. – Да тръгваме, че и утре е ден!

Изминаха седмици, месеци. Кехлибарено-кафевите листа на чинарите потрепваха като звънчета по дърветата и с лек, ефирен танц се приземяваха. Подгонени от северняка, подтичваха по тротоара, за миг поспираха, наново литваха, пак се плъзгаха, докато най-сетне намираха покой.

Христо Данов научи Колчо на много. В душата на младия човек бушуваше буря. Пред погледа му се разкриваха чудесата  на книгите. Чрез тях той се пренасяше в един приказен свят, изпълнен с щастие. В своето крехко съзнание виждаше цъфнали дървета и много, много светлина.

Изминаха доста години от тогаз. Колчо стана на двадесет.

Този ден утрото беше тихо. Той вървеше с високо вдигната глава по калдъръмената улица. Спря пред малката абаджийница. Утре е празник. Ей оттам, тя ще мине с талигата, за да отиде на егледже в дермендере – младата господарка. Такваз хубост земята рядко раждаше. Колчо ше се прикрие зад някой чинар. Ше отпусне тяло и ше му поникнат криле, за да кацне в талигата. Невястата, натъкмена в празнични одежди, с рокля от бяла коприна с шевици. С гердан от перли около изящната й шия. Дългият, черен жекет до колене, перелина с кожички по краищата с тъмно-вишнева подплата, подчертаваха фигурата й- подобно статуетка.

Това беше само сън за Колчо. На него му тряваше друга хубост, която да свети и грее. Къщовница, която да го приюти в тихия и уютен дом.  Да живее в мир и сговор.

Дойде четвъртък – пазарен ден. Колчо тръгна  и по път за малко да се сблъска с  малкото човече с поокъсани гащи, прихванати с жълти тиранти. Беше застанало до стереоскопа и подканяше:

- Госпожи и господа, насам, насам, срещу две стотинки! Сега тоз щастливец, видите ли го? – и  посочи към непознатия бабаитин. Пред него е японския император и империатрицата в Лондонския музей. Ето го и голямото земетресение в Италия. Елате насам да видите Руско-Японската война, Порт Артур, морската битка! Не са плашете и от страшната катастрофа в Испания! Сичко ше видите. Елате насам! Да видите чудото на чудесата!

-  Ето ти две стотинки! – рече Колчо. - И дай да вида туй чудо, що думаш, че за минута человек обикаля света!

Собственикът нагласи апарата и постави картичката на телената рамка.

- Ето тъй, млади госп’дине! Погледни през увеличителното стъкло!

Пред погледа на момъка преминаваха какви ли не чудеса. Когато всички картички се изредиха, той отстрани очите си от апарата.

- К’во гос’пдине? Нийде няма да видиш толкоз, а?- попита човечето.

- Остани си с здраве човеко! Господ здраве да ти дава и още дълго да на радваш!- рече Колчо и тръгна.

Пред “пианкото” също се трупаше много народ. Върху кръгла маса, с различно оцветени триъгълници, бяха поставени лотарийни  билети. Леко завинтена пръчица, с перо на края, се въртеше и перцето докосваше пироните. То спря пред шареното шекерче. До другите пирони се виждаха изсъхнало от стоенето локумче, цигара, тефтерче с пожълтели листа, златен пръстен и молив, за който казваха, че е толкова чуплив, че никога не може да се подостри. Имаше и няколко празни триъгълника.

Як мъжага, облечен в сини, дочени дрехи, грабна шареното шекерче, зави го  в зацапан парцал, който извади от джоба на панталона си и наново го върна в джоба. Очите му заискряха. Тази вечер щеше за зарадва дечурлигата си в къщи.

На стрелбището мустакат, запасен фелдфебел и пенсиониран стражар със скъсани чизми се надпреварваха, за да покажат майсторлъка си. Запасният нагласи пушката, пъхна два патрона в цевта и натисна спусъка. Разнесоха се възгласи:

- Браво, не улучи!

След него стреля стражарят. Той улучи цигара. Публиката продължаваше да вика. Чуваха се хихикания.

Двама бабаитести мъжаги опитваха късмета си на ножовете. Единият хвърли халка към забитите ножове и  късметът му излезе.  Получи си я заслужено.

Тълпа имаше и при Кукления театър. На четирикрака дървена масичка,   висока един метър, играеха няколко човека. Собственикът беше режисьор и техник. Той теглеше конците, които бяха опънати и разиграваше куклите, облечени в народна тракийска носия, под звуците на малката, автоматична латерна. Това допадаше много на селската публика.

Откъм пазара се чуваше гласа на Парушев. Селяните обичаха неговите народни песни. Акомпанираше си сам с хармониума. Той изпя две жалки песни, удари силно клавишите на хармониума, понамести се на ниското столче и подхвана хороводна песен.

- Идвайте, братя! Насам, насам, на песнопойките! Кой не знай, ше узнай! Двама млади как са любят, как са любят и разлюбват. – Ей, ти, момко, к’во си са зазяпал! Ела, земи! Песента мож да та научи на ного. - и зарецитира: “Песента е лекокрила, кат малка птичка мила.”

Колчо се спря. Извади от джоба на панталона си грош, подхвърли го във въздуха и го пъхна в ръката на Парушев. Той го завъртя с пръсти,  постави ръка си върху раменете на Колчо и допря устни до челото му.

- Мерси, сине! Ше та помна дълго! Убавото нивгаш не са забрава.

Момъкът допря ръка до гърдите си, склони глава и руменина се появи на бузите му. Беше се научил на послушание и уважение към людете, особено към тия, които заслужаваха. И следа не беше останала от онова босоного момче, което за първи път прекрачи прага на кръчмата на Моралията. Оттам насетне, всичко тръгна добре. Беше доволен от себе си.

ВЕЛИКДЕНСКИ ПРАЗНИЦИ

Неусетно дойдоха Великденските пости. Природата, облечена в булченска премяна, чакаше своите чародейки.

Днес е Лазаров ден. Така го наричаха от време оно. Две каматни госпожици бързаха по прашните улици, с кошници в ръце. Портите на търговеца Викаро бяха открехнати. Той очакваше  отдавна тия гостенки, които носеха на неговата Ема радост. С идването на пролетта, тя навърши осемнадесет. Красив оазис от спомени я връщаше в детството. Навън се чуваше закачлива песен: “Ой Лазаре, Лазаре, тук са ни казале, че има мома за женене. Доде е вино червено и тая бистра ракия.”

Девойчетата се прилижиха към къщата на търговеца. Той подкани:

- А влизайте, де! В наша къща секи иде. Ей ти, кукуряче! Дай насам кошницата, та да видим Лазарка как е натъкмила яйцата! – Дъще, донеси от оная китка босилек, та да накичим момите!

Ема се шмугна в къщата, отбра от панера най-едрите яйца и тръгна. От градината накъса босилек и се приближи към лазарките. Накичи красивите им главици.

- А със здраве, госпожице!- огласиха двора момичетата.

- И на вас здраве!- отвърна Ема.

Те тръгнаха и тя махна след тях с изящната си, нежна ръка.

По прашните улици вървяха скупчени калабалък девойчета, нагиздени с новите си носии, които скоро бяха извадили от старите скринове. С кенарените ризи, по чиито ръкави бяха накацали като пеперуди пъстроцветни дантели, с чохите си сукмани, с шари в долния край, препасани през кръста с престилки на каре, а широките колани със сребърни пафти, придаваха неописуем вид на пищните им фигури. Под лъчите на утринното слънце алтъните-нареди по шест, седем върху гърдите им, излъчваха невероятна светлина , а синците, които тук-таме се виждаха, бяха в унисон на синьото небе. Чевретата им бяха окичени с букети, цветя.

За днешния ден момите започваха подготовката още преди Великденските пости. Лазарките бяха се скупчили пред градската градина, там, дето госпожите и господата правеха разходката си. Стройна мома, с миловидно лице  вървеше напред. Това беше кумата/водачката/. Госпожиците бяха избрали най-видната. До нея подкумата държеше ръката й. Двете подхванаха песен: “Лельо Ванке, вещованке, доде ли си млад челиби? Не е дошел, нес ше дойде, снощи ми са гости дошле, кон довеле, на коня ми синьо седло, на седлото малка мома.”

Спряха и се хванаха за хорото. В края му, седем  малки госпожички, а последната – койручката, носеше кошницата с яйцата. Бяха  обиколили къщята на махалата. Те подхванаха буеника /лазарско хоро/, което се виеше буйно, с заквичкване /засилване/. Под ритъма на песента, лазарката ставаше ту “права”, ту “кротка”, ту “крива”.  То  се виеше и продължаваше напред. Чуваше се песен: “На момата червен чумбер, на чумбера зелен венец, на венеца теменужка. Тъй трепери момско сърце, за момино лице.”

Колчо внезапно се озова на хорото. Неусетно поде последната дума на песента и се хвана до личната госпожица, която водеше хорото. Гласът й звучеше като утринна камбанка, който се рееше към Сахат тепе. Часовникът удари дванадесет пъти. Пролетното слънце грееше ниско и лъчите му подскачаха по красивото лице на госпожицата. В края на песента, тя метна кърпа върху рамото на момъка, а той я метна върху чеврето й. Когато прозвучаха последните ритми, той рипна пред хоровода и ги поведе към вуйчо Михо.

Годините бяха се изнизали. Чана Пена беше се попрегърбила, а двете й яки ръце  се поотпуснаха. Бръчки прорязваха все още красивото и лице.

Когато стигнаха пред портите на двора, Колчо се шмугна в него и след минута на дървения, опъстрен с шаре парапет, се показа чана Пена. Току-що беше облякла чохана сукман, който беше пазила още от младини  в старата ракла. Върху аленото чевре върху главата си беше поставила здравец.

- А влизайте, де! К’во сте са окумили? Челяк няма да ва изяде! Ей ти, кума, к’во толкоз? Такваз убос рядко ражда земята. Нали си чула: “Убос на чело, ум в главата.” Дано и при теб е тъй.

Кумата наведе глава. Жената се скри в одаята и наново излезе, като в загънатата си престилка носеше едри яйца. Върху рафта на камината, беше наредила декоративни яйца от много Великденски празници. И годините беше белязала. Когато някой влезеше в нейната одая, ахваше от изненада. Пред очите му се редяха ту букети цветя, ту причудливи фигури, които богатата й фантазия беше направила, и какви ли не още тънкости, които само тя знаеше. Та разгъна престилката и подаде  на госпожичката, която носеше кошницата, от най- едрите. Момичето я взе, наведе глава и изрече”мерси.”. След това хвана набраздената  й ръка и я допря до устните си. Жената я дръпна и закачливо подхвана:

- Немой тъй, дъще! Селям са прави на свекърва, а теб тепърва ти престои женитба. Нек Господ ти дава живот и здраве, че и свекърва да почиташ! След това търкулна ситото с брашното. Госпожиците я гледаха с искрящи очи. Накрая всички викнаха в един глас :”Ше е плодородна” и хванати за ръце, тръгнаха към Марица. Вървяха и пееха.  Людете около тях се спираха и пригласяха: “Кумице ле, Марийо, Марийо, драгим комшу ле Иване, Иване, върви, върви, напряде, напряде, струвай хабер майка си, майка си, я майка си и баща си, баща си, да размитат дворове, дворове, да нареждат столове, столове, връз столове гламички, гламички, да насядат лазарки, лазарки, Лазарю към червено, червено, бунечо – зелено, зелено.”

Лазарките спряха до река Марица, свалиха венците от главите си и ги хвърлиха qв нея.

Свечеряваше се. Пред градската градина кавалът на бай Пандо не спираше. До него Гено Козерката с гайдата стъпваше в крак с кавала на Пандо.

- Айде де, де, дебре, де! – чуваха се гласове. Хорото насъбра мало и голямо от махалите. Колчо беше сред тях. Нозете му обути с галоши върху лачените обуща, не сещаха как стъпват. Отдалеч, той я позна. Оная, лекокрилата – така я нарече, когато я зърна напред и ръката му се допря до меката й длан. Сърцето му скачаше в пазвата. “Коя ще е тя? – питаше се той. Коя майка беше родила такваз убос?” Мислите му се рееха, но никой не можеше да даде отговор на нетърпеливото му сърце. Така си знаеше. Трябва да е на хорото. Сърцето му трептеше като кърпа, веена от вятъра. Ногите на госпожицата скачаха под звуците на песента: “К’во се е хоро завило, вие се, та вие.” Очите й искряха като въгленчетата от камината. Спряха за миг върху неговото лице. Тя го погледна и сведе очи. “Боже, та той не е достоен за нейното внимание! Дори и красивата Ема не можеше да се сравни с нея.” Колчо допря ръка до вратовръзката си, дръпна я за възела и разкопча горното копче на кенарената си риза. Въздъхна. Понечи да тръгне, но спря.Тялото му потрепна. Някаква невидима сила го подхвана и той политна към нея. Спря. Направи лек поклон, хвана малката и ръка, и я допря до устните си. Този неочакван жест обърка момичета. Тя обърна гръб и хукна към дружките си. Това той не беше очаквал. За миг се затича, разкъса кордона и се хвана до нея на хорото. Момето понечи да дръпне ръката си, но яката ръка на момъка я привлече към себе си и той я допря до меката й буза. Музиката заглъхна. Негодуващи погледи бяха отправени към него. Колчо дръпна засрамено ръка и тръгна. Играта продължи. Той чу след себе си някакви възгласи, но думите бяха подети от лъжливата игра на вятъра.

 

ОТНОВО У ВУЙЧО МИХО

Демирът отдавна се помина и Колчо наново се върна в къщата на чана Пена. Вуйчо Михо се включи в дружеството на авджиите “Сокол.” Имаше три яки хрътки, които след злополучният ден ги продаде. Но още пазеше в раклата авджийските дрехи. Балтонът, който с времето си беше поизбелял, закачи на един пирон в килера. Цървулите стояха до него на стража, за да го пазят. Колосаната яка, която беше поомекнала с дългото си стоене, вратовръзката с токман възел, дебелата, вълнена фланела, шала и филцовата шапка, чана Пена беше скътала в скрина. Пушката, патронажа, торбата за гърба с четири сиджимки на краищата за връзване, стояха на друг пирон  близо до балтона. Бяха като стари конакчии, които си правеха моабет. Жената често влизаше в килера, за да ги поизтупа от праха, който беше билюк. Стените на одаята бяха белосани и предаваха на къщата уют. Една сутрин Колю видя, чана Пена да излиза пребледняла от килера. За миг, тя запуши с ръка устата си и така прихна да се смее, че нямаше спиране. Смехът и зарази и вуйчо Михо. След като се поуспокои, тя продума: “Както бързала към килера, за да поотупа авджийските дрехи, не можела да каже, привидяло ли и се, но някаква малка сянка се мернала край нея. Без да мисли много, грабнала палтото и затърчала. От ревера му изскочило едно малко мишле. Изглежда, две мишлета си правили любовна среща, когато чули шума. Едното успяло да изскочи, а другото треперило от страх, свито в ревера. Така го заварила чана Пена. През това време, вуйчо Михо лежеше върху поостарялата постеля.

Веднъж, както бил на лов и търчал след хрътките, откъм поваленото дърво изскочил заек. Заекът бягал, хрътките след него. Така, той ги довел до дънера на старото, повалено дърво. А там, дива свиня заклещила единия си крак и се дърпала, и квичала. Хрътките се нахвърлили върху нея. Вуйчо Михо дотърчал и стигнал до капана. С последни усилия, свинята издърпала крака си, част от който останал вътре. Окървавена побегнала, а вуйчо Михо след нея. Спънал се в някакъв храст и паднал. Дошъл в съзнание и първото, което видял,  вярната му хрътка, която ближела челото му. На другата страна свинята лежала мъртва. По- късно, тъдява минали останалите авджии и го видели лежи, облян в кръв. Един от тях дръпнал шала от врата му и превързал раната на крака. Така го отвели в къщи. След време раната нагноила и се разлютила.

Станало опасно, гнойта да не се разнесе из цялото тяло. Животът му висял на косъм. Викнали лекар. Отрязали крака,  защото нямало друг изход. От този ден, той заживял с мисълта да си отиде по- бърже от тоя свят. Но Господ не послушал молбата му. И се примирил. Чана Пена излезе умна и предвидлива жена. Тя му вдъхваше вяра и надежда. Благодарения на нея, той заживя друг живот. Един ден я повика при себе си:

- Пено, Пено мари! Где си? Ела, чуй, що ше ти река!

Жената току-що беше натъкмила нощвите и месеше питата. Трябваше да иде да се спазари за агнето. В неделя щяха да правят курбан за живо, за здраво на Михо. Тя избриса ръце в месаля, остави тестото да втаса и отиде при него.

-  Речи, Михо!

- Пено, душо моя. Иди при Кольо, знайш го! Дето прави кавалето и му рачи . Михо сака кавал да му сториш! Ама да е от онуй, убавото дърво – дъбето. И му дай колкото грошове сака! Не са пазари! Грошовете не струват нищо, когаш здраве нямаш. А мойто здраве, ей го!

Пена сведе очи и допря ръка до гърдите си. Там беше бездънна пропас. Нищо вече не можеше да върне тая радост. Навремето, кат го зърнеше- як, пъргав, пращящ от здраве, примираше от щастие. Стоеше с цял ръст отпреде и. Бързаше да я притисне до гърдите си и да допре топлите си устни до челото и. Тя преглътна сълзите си и гласът и удари в стената на одаята. Излезе.

От тоя ден, в къщата всичко оживя. Кавалът на Михо не свиреше, а пееше. Чана Пена спираше за миг и сърцето и подскачаше в пазвата. Понякога се приближаваше до миндера и слагаше треперещата си ръка върху посребрялата и вече пооредяла коса на вуйчо Михо.

Хлапетата от махалата се купчиха около оградата и тя току подвикваше:

- Кво сте зазяпали, бре? Я влезте да зарадвате бая си Михо!

Те премятаха  босоногите си ноги през оградата и едва ги допираха до каменния плочник на пътеката. Тя беше насадила мушанки, а до кепенците бели, жълти и алени рози пръскаха своя аромат.

Дойде събота. В Иен махала срещу църквата Света Петка, сума ти милет (народ) от Пловдив и селата прииждаше на мейдънлъка.

В църквата беше тихо. На пангала близо до колоната, баба Митра с треперещи ръце отброяваше пара по пара и подаваше лоените свещички. Презвитер Грую с дълъг филон бавно и тържествено произнасяше утринната ектения. В кандилницата догаряха последните въглени. Дъхаше на тамян.

- Алелуя, алелуя – допяваше гласно той. Поможи Господи тоя грешний милет! Сполай го с здраве и живот! Дай мир на душата му! Сполайте с добро, братя и сестри! Амин.

Малчуган около петте се откъсна от ръцете на старицата, застана до презвитера и пред иконата на Исус Христос с трънения венец направи нисък поклон. Примирено се върна и хвана старата. Тя постави треперещи пръсти върху къдрокосата главица и се прекръсти три пъти.

- Дай му, Господи, живот и здраве! – прошепна тя.

Ектенията превърши. Презвитер Грую накади с кандилницата и уханието на тамян замъгли погледите на присъстващите. Под купола на тавана тъжно гледаха очите на светиите, а в страни тънеха в пъкъла хиляди души, които бяха правили зло на земята. Над тях, дяволът беше разперил черния си плащ. Презвитерът отиде до олтара и излезе със сребърна чаша поставена върху поднос, върху който бяха наредени залъци хляб. Дълга върволица от млади и стари се трупаха около него. Със сребърна лъжичка, той грабваше от комката (залъче хляб, напоено с вино)  и подаваше на людете. Те допираха устни и преглъщаха.

Отвън се чуваше кавалът на Пандо. Обаждаше се и гайдата на Геро Козирката. Тоя прякор идеше от дядо му Хари. Напил се веднъж старецът. Че кат го подбрала баба ти Яна: “Виж са, бре? На кво си замясал? Натряскал си са чак до козирката.”

Чула я баба Злата – оная, що знай всичко в махалата. От тогава нямаше мира човечецът. “Хари, Хари, козирката, кай.” Отиде и на внука Геро.

- Айде, Геро! Свири джанъм, та оген да са дига! – чуваше се Рашко, циганина.

- Ей така, хопа ха, дебре де – провикваше се Ана знахарката. Давай, Геро, извий, Панде! А вижте, бая си Ламби, спиране нема!

- Тичайте, ора! Насам, насам! Купете си по една песнопойка, па нек да ви е арно на душата! – провикваше се Парушев.

- И лимонадата. Ай на шарабета! Сладко шарабет – провикваше се Алито.

- Семки, жанки, джанъм…

- Дондурма каймак…

Надпреварваха се Алито и Рашко. А на стрелбището Сандо, ярбап челяк, се тупаше по гърдите:

- Чуйте бре, а на бас! Ше видите що е чудо, Сандето!

- Види са тя, чожук майстор! Бива си та тебе! Не хаби съчмите, Санде!

- Сус бре, Милуше! Че виж тая лапа, не е от седене!

- Тъй де, тъй де – с приглушен глас отвърна Милуш.

Колю беше облечен в бяла кенарена риза, с клинове на пазвата и ръбе на ръкавите. С шивици на вреви, алени и черни копринени конци. Кармазеният пояс, четворно тъкан, прегънат на две сумички /ивички/, беше от бял тирлик. Тасмата над пояса, обкована с метални пулове, които се закопчаваха с деледжик, подчертаваха атлетическата му фигура. Връз ризата беше надянал джамадан, с дълбоко извита пазва, който се закопчаваше с островърхи копки от порцелан, навити на гайтанови бримки. В дясната предница на малкото джобче беше закачен кюстек /метален накит/ от два синджира, с нанизани по тях пластинки и сребърни парички. Другият край на кюстека беше забоден на срещуположния. Огърлето и предницата на джамадана бяха украсени с апликирани ивици от зелена богасия /памучен плат/.

Две широко отворени очи го приковаха на място. Нозете му натежаха, устните потрепнаха. Срещу него беше госпожицата от Великденското лазаруване. За миг приведе глава, но намери сили да я вдигне и я погледне право в очите. Момичета сведе поглед.

Пандо и Геро се надпреварваха. Най-вече се чуваше кавала на Пандо. Мелодиите – ту весели, ту бавни -  накараха Кольо да припне. Той се приближи до госпожицата и я хвана за ръката. Тя понечи да я дръпне, но яката му длан се закова на нежното й вратле. Това накара момичето да се хване до него и двамата рипнаха на хорото.

- Ей сега, хопа-ха, иха-ха… Рипни, Калино моме, да тропнем! – подхвана момъкът.

- Млади момко, що хортуваш?- рече тя.

- Тайна, малкай моме! Има една песен: “Рипни, Калинке, да тропнем”, па си рекох…

А то, кво излезе? И, ако ней тайна, от где е госпожицата?

- От онуй село, дето му викат Брестник. То е край Чардакли бунар. Думат, че  разбойници нападали селяните. Тогаз те  отишли в оная местност – Чарковището. Други пък  в Бесарабия, близо до Белград и там останали. Имало български села. След туй отишли  на юг.

- Как та викат, момне ле?- прекъсна я Кольо. – Много си умна! Сичко знайш за ваш’то село. А мен, кат ма питаш, право ше ти река. От Пловдив съм. Сираче – без майка и баща. Знам си града на пръсти.

- Керана ма викат. – отвърна тя.

- Виж ти! А аз си думах: “От де ше е?”

- Тъй, тъй… Видеш ле го оня, бабаитестият? Бай Милуш му викат. И той е от Брестник. Голям ербап са пиши.

- Че кой не го знай него? Той е на Милка тейкото. Яка душа носи. Викат, навремето го били турците   да  каже где са крият айдутите. Той имал ревалвер в пазвите и чифт пищови. Дали му ги хайдутите да ги пази, та кат дойдат, да иде при тях. Някой  изрекъл на турците. И еднаж, както си прекосявал армана, причакали го. Сто тояги му ударили в конака в Пловдив и го дали на псетата. Но бай Милуш знаел езика им. Не са чуло повече за него. Прибрала го една млада знахарка. Изцерило го. Той я аресал и заживяли на село. От тогаз му викат Милуш Възкръсналият.

- Виж ти, че е ярбаплия, ярбаплия челяк е! А аз са чудих… – Айде, бай Пандо! –  обърна се Колчо към него. Надуй кавалето, дорде са завий свет на момето! Да поменува, кога е било на панаир в Пловдива, града голяма!

Керана полетя като волна птица и запя: “Рипне Калинке да тропнем, да са пукат душманите!”

Нозете на момъка сами рипаха. Леко кръжаваха и наново се спущаха на калдаръма.

- Керано, моме убава. Ай да са полюшнем на колелото! Ей, туй, дето са върти кат вятърна мелница. Викат му виенското. Не е за мекошави, то. Ако на сърцето ти е страшно, стой си!

Колелото спря своя ход. Там, на най-високото, едър смелчага изпитваше силите си. Свят ти се вие като го гледаш, а камо ли да си там. Въжето скъса ли се, вече си затрит. И времето ще заличи следите ти, оставило малка диря на смелост. Но кой  може да оцени всичко туй?

- Такива са само няколко души в града – продължи Кольо. Кат са появят, людете шапка  им свалят, селям му прават. На тия времена рядкош са силните по дух. Силата рачат, идела от властта, а духът е тоя, дето прави силата. Има слаби духом, но са силни властом и людете ги земат за богове. Но лъжебогове са те. Бог е в тях. Който не верва в него, не верва и в людете. Но и людете нема да му верват, щото проповедва своя лъжлив Бог. Кво ли съм ти захортувал? Дай да пийнем по едноо шарабетче от Алито, та белким отоложим жаждата! Па и на люшката да намерим сили!

- Нек не са люшкам! Още маленко да гледаме тия чудеса! Ай, как сай увисил! Душата ше ми изкочи. Никой челяк не мож са мери с него. Па и да са мери, до него нема да стигне. Смелостта са дава еднаж. Който я има, е богат челяк.

- Тъй е, Керано. Още кат та зърнах тогаз, тук ми легна. Правош на сърцето. Колко ли не та дирих, но най-сетне долетя моето лястовиче. Сирак съм. Имам си само чана Пена и вуйчо Михо. Кво ше речеш? Да дойда у вазика, ръката ти да искам?

Керана сведе поглед. Той продължи.

- Ако ващи ма разберат, убаво. Ако не, думай!

Керана вдигна очи и погледна момъка право в очите. Зъбите й блеснаха под лъчите на утринното слънце. Гласът й се понесе над мегдана и запя: “Лудо ле лудо, та младо. Земи ми китка за обич! За обич, китка от сърце. Сърцето е твое, либе ле. Сърцето, още ръката!”

Песента летеше и пъстрата тълпа  спря за миг. Кольо рипна, разпери ръце и довърши: “Целуни ма, либе ле, по чело! По чело, либе ле, и по уста, твой съм!

Деволити пламъчета се появиха в сините му очи. Гласът му звучеше отсечено и сигурно. Клокотницта /камбана / отсече три пъти. Часовникът на Сахат тепе показваше дванайсет на обяд. Време беше да си тръгнат, двамата млади. Ногите им бяха поведени от някаква невидима сила.

Дойде един от многото понеделници. Натъкмен с бяла кенарена риза и кармазян пояс, Колю подкара двата яки ата към Брестник. Когато стигнаха там, прекосиха мегдана и той придърпа поводите. Атовете спряха. Наоколо се виждаха селяни, които оживено разговаряха. Момъкът се обърна към един от тях и попита за къщата на Керана. Той го погледна учудено. Явно си мислеше: “Я виж го тоя, за най- личното моме пита!” Колю го погледна и леко се усмихна. Талигата наново потегли. “Тя е, по дувара я познах! С врееви врати”-тъй му рече Гергана. Той спря атовете пред портата.

- Има ли някой?- провикна се той? Гости чакате ли?

- А влизай де, влизай!- подкани кака Кина. В наща къща никой не връщаме.За квото и да си дошел, влизай! – и го подкани да влезе в одата, дето беше огнището. В медения менник весело потропваха бобените зърна и уханието им лазеше по ноздрите. Колю преглътна няколко пъти.
– Сядай де, сядай!- продържи тя. Настани се на миндерлъка!

- Дъще – обърна се тя към Керана. Донеси да почерпим госта!
Докато тя се върне, кака Кина отиде в съседната одая и доведе Сандо. Той седна до огнището, а жената донесе софрата, която беше подпряна до стената. Керана се показа с инкрустиран сребърен поднос, върху който бяха поставени две филджанчета,  медено джезве и шише с бяла течност. Сандо взе шишето, отля от течността в джезвето, дръпна  менника и го постави  върху огъня. Взе дилафа и се обърна към Кина:

- Булка, донеси захарчета!

Жената се протегна към рафта и свали препълнената захарница. Подаде едно захарче и той го постави върху дилафа. Разрови огътя и го пъхна. Когато захарчето се зачерви, го дръпна и пусна в джезвето. Течността заклокочи  и с веселата си песен огласи одаята. Сандо я извади от огъня и сипа в филджаните.

- Айде, момче!- подкани той.

- Мен ракията не ми е по сърце- изрече Колю. Малко ше пийна за здравето на къщата.

- Пийни си де, пийни си! Че кво е времето навън! Такъв дъж сай сипнал! Нек вали, та да пие земята! Таквиз сушеви години дойдоа! Дано са народи ного жито, та да нахрани гладните гърла! А ракийцата си я бива, а? Пийни си де! – погледна дяволито Сандо. – Дъще, донеси от онуй мезенце!- обърна се към Керана той.

Керана стана от софрата и се запъти към мазето. Върна се с с две паници в ръце, в които бяха наредени с тертип бабек и кисели краставички.
– Земи си от краставичките, момче!- подкани кака Кина. Па замези от бабечото! Как та звът?

- Колю – отвърна момакът.

- Рачи да чуе, отде си? Кво та носи насам? – намеси се Сандо.
– От Пловдив съм – и бузите му поруменяха. Красивите му дълги мигли   потрепнаха и премигна няколко пъти. В очите му се спусна мъгла.
– Аз ли?- понечи да каже нещо  той.

Кака Кина подхвана наново разговора. Керана стана и рипна към другата одая. Сърцето и примираше. Притвори леко капията и нададе ухо. Майка й подкани Колю:

- Рачи, момче, не са срамувай!

- Дошел съм – и погледна Сандо плахо. Да искам ръката на Керана.
“Брей, туй момче и името на щерка му знай!” – учуди се той. Погледна и пламъчета изскочиха из очите му.

- Наща щерка е още маленка. Не и е дошло ощ време за женитба – отсече той.

- Па аз си… не изрече Колю и сведе глава.

Сандо отиде до огнището. Взе дилафа и разрови огъня.
– Добри люди. Тръгнал съм да търса юница. Къщата ни и без туй е цела пустош – намери сили момъкът в себе си да изрече.
– Юницата ний е още маленка, момко.
– Маленка, ам умница и къшница – продължи Колю.
– Да видим кво ше рече момата? – Керано, Керано ма, ела, ела! – подкани кака Кина.

Момичето отвори капията. В одаята се понесе дъх на цветя.
– Айде, Керано, сипи на госта от ракийцата, та да помни когаш е идвал за мома! – продължи Кина.

Керана сведе глава. Гъстите  й мигли потрепнаха. Тя взе джезвето и сипа в филджаните.
– Сипвай, сипвай, дъще! Кво си затреперила кат лист от вътъра? – подкани Сандо и се обърна към Колю: – Де са ти момко сватовете?
-  Нямам си аз сватове.И двам,ата си заминаха още млади, зелени.
– Значи – поклати  глава Сандо. Щом думаш тъй, простено тий. Виж, туй ми ареса и сватовник да си! Вече сме стари и ни требва некой да ни помага и оправя сичко! Ех, момко, момко, оген момче си, сърцето ми подсказва. Кат та гледам, очите ти мязат на челяк с добро сърце. Ракийцата я бива, а? – погледна дяволито той и подръпна посребрения си мустак. Пак рачи: Как та думат?

- Колю, Колю Качуля ми думат. От дядо мий  останал тоя прякор. На младини старецът ходил да пасе овцете. Турнал ямурлук, а върху качулката на ямурлука обичал да турга и калпак. Кат минавал по мегдана, людете му думали: “Ей, че убавец! Качуля кай, Качуля, почнали да му думат. До костите бил работар. И чуждите стада пасял да изкара някоя пара. И за баба Петра ми е жал! Добра старица беше. Обичаше да си пийва кафенце от леблебийка, лека й пръст.

- Легна ми на сърцето, момче! Затрогна ма с твойта баба и дядо! – рече Сандо.
– Кино, Кино мари – беше стрина Мара. Викаше отвън.
– Влизай, влизай де! Белким да е за добро – подкани кака Кина. И на късмет да е!

- Кой е тоз мър, Кино? Кат зарекли, идел чак от Пловдив. Надушвам нещо! Май тъдява сватба ше става ?

- Затуй ли си дошла мър, Маро? Чуждите дертища да оправяш. Оправи първом твойта Елка, па тогаз мисли за другите!

- Ти си една, знайш къде да боднеш! Тя, нашта Елка, има време.
– Туй е друга работа – продължи кака Кина. Рачи сега, що си дошла? Че как май завъртяла главата, нищо не ми иде на ума.

- Дай ми няколко скилидки чесън, да си подлуча чорбата. Че мойта Елка кат зарекла: “Пилешка чорбица сакам!”

- Сандьо, Сандьо бре! Донеси една кесийка чесънец, нек да има и за друг път – обърна се кака Кина към Сандо.

Той стана бавно, запъти се към избата и се върна с връзка чеснов лук. Кина я пъхна в кесийката и рече на стрина Мара:

- На, земи, Маро!

- Сполай с добро, Кино! Белким Господ даде на теб и цялата ти челяд живот и здраве! Добра душа си ти! Който иде в твойта къща, се та помни с добро. Не са чудете, ора, момчето ми са види арно! А сполайте, белким играйм на сватбата!

Мара махна с ръка и излезе.

- Легна ми на сърцето, момко. Рачи ли Керана, твоя е. – Ела, дъще! – подкани кака Кина. Ако рачиш, фани го за ручка!
Керана престъпи с наведена глава и хвана с треперещи пръсти ръката на Колю. Кина и Сандо гледаха със светещи очи.  Колко си приличаха тези две души! Бяха родени един за друг.

- Никяма ше направим по Цветница. Нек да мине Гергьовдена, па тогаз ше умуваме за сватбата. Запевът ше е по-идната седмица.

На двора дърветата бяха накичили разноцветните си гирлянди. На баира духаше южнякът и приятно гъделичкаше обветрената, уморена от зимата природа. Две лястовички бяха свили гнездо под сайвана. Допираха човчици и се гушеха една в друга. Леко отпуснаха крилца и прималели от дългата милувка, зачуруликаха.

Развеселен от ракийцата, Колю подаде ръка на кака Кина, сведе глава и допря устните си до нея. Тя леко я издърпа. Той се доближи и до Сандо. Подаде му ръка и яко я стисна. Време беше да се сбогува. Руменина изби по бузите му. Самотникът най-сетне щеше да свие гнездо. Двата яки ата бяха впрегнати и чакаха стопанина си. Колю се качи в талигата и опъна юздите. Атовете тръгнаха в тръст. Край него природата живееше своя живот. Вече се показваха керемидите на милото огнище, което беше скътало едно минало от неговия свят.

Атовете спряха пред портата. Колю прокара ръка по гръбнака ту на единия, ту на другия, продължи по шията и издърпа  поводите. Разседла ги и поведе към яхъра. Най-сетне беше свободен. Съмненията и тревогите, които напоследък го измъчваха, вече не съществуваха. Тя е негова, сега и за цял живот. Прекоси двора и се закачва по дървената стълба. Тя поскръцваше под нозете му. На прага се спря и заслуша. Чана Пена разговаряше нещо оживено с вуйчо Михо. Колчо отвори капията и влезе в одаята. В стенния долап фитилът на тенекето с газта хвърляше бели сенки върху варосания с бяло таван. В другата страна на огнището там, където беше навесът, върху одъра, повдигнат върху пръстен под, вуйчо Михо беше полегнал. Над главата му долапът с красива декорация на капака хвърляше тъмна сянка, която по средата на одаята се срещна с бялата и двете заиграха нестинарски танц. В иконостаса, майка Богородица беше простряла добрата си ръка за благословия. Върху чергарника на пода, чана Пена грижливо беше наредила постели и пъстроцветни черги, които сама беше изтъкала. Менците, окачени на водняка,  хвърляха светлина.
– Туряй парамията, Пено! – чу се гласа на вуйчо Михо.
Тя подхвана софрата подпряна до стената и я принесе до огнището. Димът от огъня се издигаше нагоре и все повече изтъняваше, докато се скриваше зад дъсчения прекрил. Ръцете на чана Пена бяха избродирали  с зелени, копринени конци детелини върху памучния  месал, с който прикриваше прекрила.

-    Сядай, сине, да вечеряме! – подкани тя.

Върху шарения месал на софрата постави топла, дъхава пита, която накара момъка да преглътне няколко пъти. Той подгъна нозе и седна върху малкото възглаве. Чана Пена протегна ръце към полицата, където бяха поставени дървени и медни чинии, хавани, захватки, панери и взе три паници. Свали менчето от огъня, което още къкреше и с голямата дървена лъжица разсипа бобената чорба.

-   Хапни си, чедо, па си легни! – подкани тя. Щото кат гледам!
– Таз вечер сичко ми е сладко, мале. Щерка си нямаш, щерка ше ти доведа.
В очите на чана  Пена се появи сълза. Тя хвана с едната си ръка долния край на престилката и понечи да я избърше. Колчо стана, обгърна я с ръце и прокара пръсти по посребрялата и къдрокоса глава.
– Истина ли думаш, сине?

-   За пръв път от толкоз години някой  я наричаше мале. Как искаше и в сънищата често сънуваше таз дума. За нея, тя се превърна в маяк, който променяше своя цвят ту червен, ту бял. Веднъж дори сънува, че е в школото на бай Петко Славейков, написа с главни букви “Мале.” Но не тя, а някой друг с нейната ръка. На школо не беше ходила. Остана си неука цял живот.
Момъкът я гледаше, застанала пред него като малко дете, с отпуснати ноги, слаба, беззащитна. Не, той я знаше друга.
– Мале, така ше ти думам. По-харен челяк от теб няма. Обичам та, мале, повеч от сичко.
Старата жена го гледаше с премрежени от сълзи очи. Тя прокара треперещи пръсти по лицето на Колчо, допря сухите си устни до челото му  и сведе глава.

Утрото дойде като зимният сняг. Колю стана рано. Чана Пена и вуйчо Михо още спяха. Запали огъня в огнището, сипа вода  в джезвето и оная билка, ментовата, за да успокои бурята, която все още бушуваше в гърдите  му. За запева ше му трябва много вино, месо и самуни хляб. Плат за блузата на Керана, а и тоалетна кутия за менгушите, ше купат с чана Пена от пазара. На Гарабет-златарина, ше дадат оная пара, дето майка му, лека и пръст беше зашила в ткан плат и место муска,  беше я вързала на шията му с здрава връв. Керана рече, че обичала детелити. Тъй че, ако Гарабет му направи детелини, добре. Още днес ше отиде в “Балкански лъв” при бая си Ивко Гаврилова и ше поръча от онуй – пенливото, червено винце, а мож и малко сливовица. Парата няма да жали. Вече работи в печатница “Съгласие”, при челеби Панайота и бая печели. Арен челяк е челебията. Сички го тачат. Чок работа, ама има кво да са учи. През ръцете му минава токвоз четиво. Нямаше време за приказки. Той трябваше да чете, да знай кво става по света. Как живеят ората там. Пред очите му са откриваха нови светове. Разбра, че в джунглата людите ходили голи. Само си криели срамотиите с листа. Също кат Адам и Ева в библията. Но тогаз, те са били двама. И когаш Ева чинила греха, отхапала ябълката,  Господ им рекъл: “От днес ще слезите на земята и ще се множите!” Така живеели те. Грехът обикалял земята. Влизал от колиба в колиба и тикал човеците към лъжи и измами, прелюбодейства, разврат и алчност. Дяволът бил господар на земята и ги карал да вършат зло. Но не  секи можел да победи. Силните по дух и вярващите в Господа Бога оставали чисти. Ето, такъв е и бай Пандо – дюлгеринът на кокали. Тачат го людите,  а и на Колю помогна да са почувства здрав челяк. Когато падна от талигата, едвам го закараха при него. Масажи му прави, сярна вълна му налага, с някакви мехлеми го маза и сега помен няма от болежката. От таквиз люде има нужда земята. Да помагат и да дават лек. А как убаво  хортува! Кат го чуеш, става ти арно на сърцето. Такъв кат него само с дума мож да та изцери.  Знахар – тъй го звът. Селям да му правиш. Ше отиде, той при стареца да го зарадва. Булка зема, чок работа. Ше мине и край търговския магазин на Кочо Кукумявкув. Толкоз джунджурии има в него! Се ше намери нещо за Керана! А и на чана Пена мож да купи нещо да я зарадува.

Някой чукаше на портите. Той надзърна от джама.
– Колчо, Колчо бре! Викат, булка щял си да водиш, па рекох, ако имаш нужда от нещо?

Колчо беше споменал на Алито-бозадажията, че булка ше води. Нали знайш, циганин ква тайна  пази, та и Алито! Цялата махала научила рано-рано. Та ето ти и Чапкън Ленче.

- Влизай, влизай, како Ленче! Че кво си захортувала и комшиите ше чуят!
-  Дал Бог добро, Колчо! Време тий да са задомиш! Дано булката да е арна и къщовница? Толкоз болки ти легнаа на сърцето, дано да си поживейш!
– Туй, како Ленче, никой не мож да рече. Лошото не пита, младо ли е, старо ли е.

- Пакосни години настанаа Колчо. Няма мира нийде. Ей на, никой не мож та разбра. Кат рекли, Чапкан Ленче, а не та питат, как живейш, що чиниш? Само не са живей, Колчо. Да няма с кого да си похортуваш. Кат трънен плет са ората. Секи гледа да та бодни. Няма го оня люляков храст. Да погали ръчете ти, косите ти, а ти да задремеш сладостен сън.
– Сложно нещо е животът, како Ленче. Играйш си с него на минавания и заминавания. А помете ли та вихрушката, тогаз няма спиране. Напреш, назад и се едно криволичене. Правош няма нийде.
– Умен си, Колчо! Коя мома та земе, ше живей с теб.
– Животът ма учи, како Ленче. От него по-харен учител нема. От малък ям коравия залък. Никой не ми е рекъл: “Ела и си отчупи от топлия къшей, за да ти е благо на сърцето!” Що не влезеш у дома да си пийем от ментовото биле? Ше ти стане арно на душата. Па и да забуравиш маленко кахърите!
– Друг път ше дойда да пийна. То, мойта душа ше намери покой само на оня свят. Там нема нит болка, нит грех. Грешни сме ний, грешни! Толкоз грехове ни тегнат на плещите, че и на кантар не мож ги притегли. Направош в пъкъла ше ходим. Господ няма да ни сака при себе си. Дяволи и таласъми са в душите ни. Лесно не могат да излезат от там. Удрят на с четинистите си опашки по главите и мира не ни дават. Заплитат на в мрежите си. Само Господ Бог мож да на спаси. Ако е останал поне малко у нас.
– Не хортувай тъй! Челяк докат е жив, винаги греши, но кат греши, да са разкая!  Щото открит грях, не е грях. Потайният грях и на оня свят няма да ти са прости. Прави добро, та с добро да та поминуват! Сам Бог дума да правим добро. Така душата ни ше бъде спасена.
– Прав си, Колчо. Тъй, както сме захортували и пладня ше стане. Айде, остани си с здраве!

- Твойта, како Ленче, е кат добре си дошел, айде, иди си!
– Не са сърди, Колчо! А холан, пак ше са чуем. Докат сме още на таз грешна земя, още ше са виждаме.

 

ИЗБОРИТЕ
Не беше лесно човек да бъде кмет на един град. Трябваше да се грижи да административните работи, за настроението на общинските съветници – българи, евреи, турци, гърци и арменци. Мнозина от тях следяха всяка крачка на кмета. Слушаха какво е казал и така преиначаваха всяка негова дума, и предизвикваха смут сред съгражданите си. Но тежко, ако се появеше някой трънлив въпрос и опозицията насочваше острието си. Към нея се пресъединяваха и недоволните. В коя ли власт и партия нямаше такива!  Когато трябваше да се гласува доверие на кмета, те го бламираха.
Беше започнала кампанията за нови избори. Сопаджиите, като глутница  вълци, преследваха набелязаните жертви. Сновяха из града.Чуваха се нецензурирани думи. Вдигаха импровизирани пиянски оргии. Всяваха ужас сред тълпите. Сопите бяха неотлъчно оръжие в ръцете им. Изобщо, владееха цялото положение в града.

В леко прохладната вечер, гъмжеше от народ и беше страшно да тръгнеш, за да не те повлече гъмжилото. Дюкянджии бързаха да спуснат кепенците и час по- скоро  да се приберат по домовете си. Чиновниците скришом се промъкваха, за да не ги вземат под око и да им дадат тикмето.
Ташко, с котешка стъпка като сянка, преминаваше ту през единия, ту през другия ъгъл и дебнеше. Изглежда, беше подушили, или бяха му казали, че опозицията  готви голяма изненада. Нещо прошумоля в тъмното. Едра сянка строполи върху якия му гръбнак дървена тояга и се скри в тъмното. Той остана известно време върху земята. По едно време се размърда, опря ръка до дясното си око и ярка кръв полепна по нея. Понечи да стане, но нещо го теглеше към земята. С последни усилия се изправи и закуцука с приведена снага, като от време на време се хващаше за хълбоците, и стенеше. Затътри се към дома си. Стигна до портата. Наведе се, взе камък от земята и зачука. На капията се показа Тина.
– Тино, тино, аз съм ма, Ташо!- едвам продума той.
Тина нахлузи на босо поовехтелите си чехли. Прекоси бахчиванията и зашляпа по каменната пътека. От устните и се изплъзна: “Уф, на кво си замязал?” Спря до Ташко, подхвана го с двете си ръце и го затътри по стълбите. Метна го върху миндера и затършува по рафтовете. Намери нещо и се върна. “Ето го, жиловлека -занарежда тя. Сега да го наложим върху синките, а преди туй да го намажем с шарлан. Таз вечер ше мини без манджа! Кат та гледам къв си, се едно съм яла, яла и преяла. Май, нещо ма прищраква под лъжичката!

- Ташко, Ташко бре, не чуеш ли? Къде са натряска, убосник такъв? Чумата да та убие! Дяволът да та прибере, в казана да та натика, та да не правиш грехове на таз земя!

Ташко отвори очи и рядка благословия се изплъзна от устата му. Облегна се на лакът, поизправи се и изплю върху ръката си ярка кръв. В дланта му намери място предния зъб. Не разбра как стана това! Кой беше тоя убосник, дето го навакса тъй!

“Твойта мамица!-  изрече той и наново се свлече на миндера. Кво ли готви опозицията за утрешните избори! Утрото е по-мъдро от вечерта”- рече си той и очите му се затвориха. Задряма.

Щом първите лъчи на слънцето се показаха, градът живна. Настървени стражари с голи шашки в ръце размахваха сърсикии, но си правеха оглушки пред неразбориите. Накрая на сокака, една малка групичка от тях беше натъпкала чувал със слама и свирепо шибаше с гърбачите по нея. Един от тях приклекна, направи фуния с ръце и закрещя: “Не ма бийте бре,  няма да гласувам за Ташко!”

Беше топъл, неделен ден. Шарен файтон кръстосваше от време на време сокака,  ту напред, ту назад и в кръг. Беше теглен от два яки ата, с прилепнали опашки, алени капли, а между щръкналите им уши медени звънчета  завързани с алени панделки. Бай Мустафа, седнал на каплата, пришпорваше атовете. Едър мъжага на средна възраст, с черен редингот и прихлупена капела, беше се изправил между седалките и държеше в ръцете си пъстър афиш, на който думите едвам, едвам се различаваха. Всъщност, това бяха глупави лъжи и нападки против някой от кандидатите на днешните избори.

- Вън на глупавите паши!- провикна се Сафет и наду зурлата. До него късоръкият Мустафа едва държеше тъпана и удърите приглушаваха гълчавата. “Да живей госпдин Чалъков!- чуваха се възгласи от групата на управляващата партия.

Отдавна беше минало времето, когато хората вярваха в идеали, които никога нямаше да се осъществят след Освобождението. Във вестник “Марица” от 27 октомври 1878 година се четеше писмото на доктор Ст. Чомакова до главния редактор, с което той официално се отказваше да стане председател на бъдещото областно събрание, предложен от жителите на Станимашкия кантон.

Изборите привършиха следобед. Пълномощниците сборуваха гласовете. Най- много получи Никола Чалъков от рода Чалъковците. Пред цялото население, струпало се на сокака, Тачко, който държеше в ръцете си барабана и отброяваше по един удър, обяви: “Драги съграждани. На днешните избори най- много гласове получи Никола Чалъков. Да му е честито кметството!”
Новината за нула време обиколи цялата околност.

ЗАПЕВЪТ
Двата  яки ата поклащаха главите си в тръст. Пяна изскачаше из устата им. Игривото априлско слънце подскачаше ту върху тях, ту върху шарената талига. Музикантите надуваха зурни, тъпани и кавали, в такт с бързия ход на атовете. В тепсията с пъстър месал, чана Пена с много умение и майсторство беше омесила пита с житен клас, която се пресичаше на две равни части , а по края  – оградена с детелини. Още от момиче, тя беше намерила детелина с четири листа , която скъта в малка муска. Оттогаз, тая детелина тръгна навсякъде с нея. Носеше и щастие. Намери си добър челяк. Михо беше  от добър по-добър. Едно си нямаше само – детенце. Но Господ се смили над нея. Даде и Колчо.
С рокля от червено сукно, надиплена като панагюрски сукман, с бяла кенарена блуза, закопчана като власини на калугерка, тя изглеждаше с десет години по- млада. Посивялата и коса беше сресана на път и палави къдрици галеха набразденото и чело.Все още очите и бяха тъй изразителни. Мустафата тъкмо беше оставил тъпана и я изгледа. Тя се радваше на пролетното слънце, на този богат извор на топлина, която природата беше дарила на людете. От слънцето,  златната карфица  върху деколтето на блузата и излъчваше някаква особена светлина, която омайваше погледа на годежарите. Върху карфицата беше окачила часовника, който и  подари вуйчо Михо. Той го купи още преди нещастието от един търговец, който дойде от Стамбул града. Беше обута с обуща, с високо лачено парче на носа, с дузина копчета отстрани. Вуйчо Михо стоеше върху куп възглаве, облечен с чер костюм и бяла риза, върху която се спущаше кармазяна вратовръзка. Отгоре беше с чер редингот. Като гледаше Колю, в очите му се четеше скрита тъга. Как му приличаше тесният, раиран панталон, с широк парамен!. Черното палто правеше снагата му още по- мъжествена, а бялата дочена риза с нагръдник прикрепен с две безопасни игли, открояваше мургавото му и красиво лице. Шарената вратовръзка завързана с голям възел и копка, която беше купил от магазина на Колю Кукумяуков, се спускаше ниско. Гарсонетката на главата му придаваше важен вид. Беше обул половинки обуща, с тънък и широк връх с копче в страни. Белите чорапи се подаваха под панталона му. Остана доволен от себе си и дюлгерина Панчо. Голям тертиплия излезе. “Кат са върна, ше ида да му река добри думи. Виж, къв напет съм!”- мислеше си Колчо.
Край талигата важно, важно, с вталени мундири и големи шпори, крачеха двама пристава. До тях, разхлабил кордона на сабята, която се влачеше по калдъръма Коста, от полицейското, изскочи от хотел Пловдив. В ръцете си носеше гърбача и от време на време пляскаше по ботушите си. Група госпожи, които почукваха по калдъръма с високите си токчета, го изгледаха уплашено. Кокона Мина излезе напред и извика: “Дръжте крадеца”, а другите бяха обхванали устата си с ръце. Изведнъж кокона Мина се затича към пристава , но токчето и се заби в калдъръма и тя рачи да го издърпа. Той се приближи до нея, извини се  и подаде ръка. Коконата тръсна глава заканително и накуцвайки се запъти към дружките си.
Талигата тръгна по сивия, коларски път. Храстите и дърветата край тях весело махаха с отрупаните си от цвят клони.Селото ги посрещна с добре дошли. На покрива на селската църква, два щъркела бяха доближили клюновете си. Единият, изглежда мъжкаря, разпери криле над женската. Примряла от нежността на партньора си, тя склони глава и започна да го пощи по пернатата шия,след което премина по пухкавите му гърди.
Чана Пена се загледа натам и в очите и падна мъгла. Равният ход на конете и песента на хлопатарите, повдигаха духа на годежарите. Наближаваха голямата порта на Керанината къща. В одаите цареше оживление.Дъхаше на пролет и препечен хляб. Чуваше се гласа на стрина Кина. От одаята, там, където бяха жените, се разнесе нежен глас и като чан огласи двора. Под стряхата двете лястовички любопитно подадоха главици и зачуруликаха весело. Конете заковаха на място.Чуха се стъпки на двора и Кина  се появи натъкмена с нов сукман на ситно плисе, бяла кенарена риза с елек, който се закопчаваше с два реда копчета и гайтан по края. Беше препасала шарена престилка. Тя отвори широко портите и подкани:
– Добре сте ми дошли сватове!  Влизайте де! – Сандьо, ела да помогнеш на свата!
Сандо прекоси двора и се запъти към талигата. Вуйчо Михо прегърна дървената патерица и държейки Пена за ръка, закуцука по каменната пътека. Покрай нея Кина беше засадила кокичета, които срамежливо посрещаха гостите.  А жълтият минзухар топлеше с оранжева светлина годежарите.
Имаше две софри в одаите. Едната за мъжете, друга за жените. За вуйчо Михо бяха приготвили в мъжката одая, близо до огнището, шарено възглаве.
– Керано, дъще – чу се гласа на Сандо. – Донеси от оная, припечената, на свата Михал!
Керана се показа със сребърен поднос, върху който бяха поставени два филджана и джезве, от което се издигаше пара и одаята се изпълваше с диханието от сливовицата.
– А наздраве, свате! – подкани Сандо.
– Бива си я ракийцата! Бая припечена е! А наздраве! Както е сладка ракийцата, тъй да е сладка момата! – продума Михал.
– Туй, свате, само ше са види. Не сакам да я фала, ам тя е скопосна и работна. Кой не я знай в селото! Колко ергени лудуват по нея! Ам, тя си й с характер. Умница ни е. Ако е рекъл Господ, да си живеят добре младите и добра челяд да отгледат!

Че нъл знайш понякогаш, квото е речено от съдбата? Не дай си, Боже! Грях ми е на душата, ама… И семейства са разтурят, и челяд са разпръсква. Няма ли сговор и мир в една къща, не ще да е… Едно време, тейко ми думаше: “Ако видиш, че няма да живейш с някой, бегай, докат е време! Че чиниш ли семейство и са народи челяд, тогаз ше бъде късно. И семейството ше е нещастно, и децата ше страдат покрай тях.” Тъй, че нащи деца да живеят и са обичат дълго!
– Тъй е, свате! И аз го сакам. Щом децата са щасливи и ний покрай тях. Белким сме живи и здрави, на внуци да са радваме! – отговори вуйчо Михо.
– Пийни си, свате, от наща ракийца, та да ни стане сладостно на душата! Па и ний да са имаме и тачим! Винаги с добра с дума да са разбираме! Щото нъл видиш, колко сватове не сакат да са видат в очите зарад децата.
– Те, приказките немат край – продължи Михо. Дай да са спазарим за агърлъка, па после ше си продължим сладката приказка! Кво ше речеш за пестотин хиляди? Извикай момето! Що я криш? Няма да я изядем.
– Керано, Керано дъще, ела да та види свътът Михал! – провикна се Сандо.
Керана се появи от момината одая с наведена глава.
– Не са срамувай, дъще! Ела и целуни ръката на свата!
Тя пристъпи плахо, хвана ръката на вуйчо Михо и  допря устни до сухите му пръсти. След това се върна в одаята и наново се появи. В ръцете си държеше карирана риза. Метна я върху раменете му, на чана Пена метна плат за блуза, на Милена ръкаве, а на останалите гости кърпи. След това се скри наново в момината одая.
– След месец ше рипним по живо по здраво на сватбата – рече Сандо. – Свате, а наздраве за младите! Да са живи, да на радуват!
– Наздраве за момата! Па ква е камътна! Дано как е камътна на лице, така да е камътна на душа!! – изрече вуйчо Михо.
– Вий, за щерката не берете грижа! В ней грешка нема. Нек не гълчим за туй, времето е напрешка!
-  Кво време настана! Въздухът, въздухът е друг! Мож да са диша слободно –  отговори вуйчо Михо.
– Тъй, тъй – съгласи се Сандо. Ама здравето е най-важно.
Кучето на двора излая. Вуйчо Михо се  сепна. Време беше да тръгват. Музикантите бяха се настанили в женската одая. Жените рипаха, та пушек се дига. Захванаха песен за една мома, която решила да си земе жених от друго село. Чу се гласа на Сандо:
– Кино, Кино ма – викна той. Стягай са, че сватовете вече си тръгват! Виж там, речи да оседлаят конете, че път ги чака!
– Нъл знайш, братко? -  продължи Сандо. Не питай гиздило, а питай патило! Толкоз неща съм видел на таз земя, че ако седна да думам, няма да съм жив.
– Виж, туй дето го рече, ми ареса! Ако е рекъл Господ да на търпи, ше имаме време да са виждаме и да си думаме. Ам, да са живи и здрави невястите, да на търпат! Невястата знай, квато и да е, се е убава! Чуй, ше ти река нещо! “Имало едно време един моряк. Тъй, кат направил голямо  провинение, решили да го обесят.  Преди това го попитали да си рече последното желание. На кораба имало от убави, по- убави жени. “Сакам да ми доведете най-грозната жена и тя да ми дръпне въжето!” – рекъл той. Застанал капитанът на средата на кораба, тъй че да чуят сички и повеч жените: “Издирва се най-грозната жена на кораба! Която са смята за такваз, да са яви при капитана! А кво мислиш станало? Такваз жена не дошла.
– Как тъй бре, Сандо? – попита вуйчо Михо.
– Щото, Михо, не са намери на кораба нит една грозна жена.
– Тук, Михо, акъла решава. Ако челяк е грозен, мож ли да са нарече, че е такъв? Кой ше ти рече: “Ела, вълко, изяж ма?”. Така и жените. Има ли жена на тоз свят, да са нарече най-грозна?
– Ей, че умник бил тоя моряк! – учуди си вуйчо Михо.
– Умник, я. Ако не е бил умник, нямаше да са спаси.
– Виж, таз приказка ного ми ареса. Ше я помни, да я думам на комшиите. А сега, Сандо, дай ръка да стана!
Сандо подаде патерицата на Михо и го подхвана под лишницата. Двамата тръгнаха към двора. Конете бяха оседлани. Годежарите  чакаха само вуйчо Михал. Най-сетне и той се качи. Сандо и Кина помахаха с ръце.

 

ГЕРГЬОВДЕНСКО ПРАЗНУВАНЕ

Наближаваше Гергьовден. Природата се събуждаше от зимния си сън. Дърветата облякоха пъстрите си шуби. Дъхаше на цветя, треви и билки.
“Хубав ден Великден, по-хубав Гергьовден” – така пееше народът на тоя ден. Овчарите щяха да се радват ако валеше  дъжд, щото всяка капка ставала жълтица на тоя ден. Сравняваха празника с царската корона. Най-сетне свършваха зимните мъки на овчарите. Овцете вече имаха какво да пасат, а агнетата да припкат свободно по поляните. Младите пък срещаха тоя ден с копнеж за задомяване. Народът казваше: “Свети Георги лято носи, а Свети Димитър зима.” Срещу празника, росата и водата в изворите ставаше лековита. Имаше поверие, че заритото имане излизало отгоре да се суши и парите играели със син или жълт пламък. Хората излизали по полята да търсят тревата “разко”, защото който я намереше, ставаше силен и никой не можеше да го пребори. Думаха, че вечерта срещу празника се събуждат вредностните сили – магьосници, злосторници и диви зверове. Тогава магьосниците сваляли месечината от небето, правели  я на кравай и я доели. Вземали масула. Обикаляли чуждите ниви. Събирали росата, двойните класове и с разни магии мамели плодородието.
Тази нощ, чана Пена донесе нощвите от зимника. Изми ги обилно с вода и старателно ги избърса с новия месал, дето беше изтъкала за празника. Уши си и сукман на плисе. После отиде в килера, донесе голямата съдина с брашно и го преся няколко пъти със ситото, след което грабна малко от него с шепата си. Взе от рафта една дървена съдинка и разбърка кваса. Зави го в новия месал, а  водата изля под трендафила.
– Айде, Михо, да полегнем, че утре на чака много работа! – чу се гласът й до огнището…
Приготви постелите и одаята стихна. Когато стана, слънцето не беше се показало.Отиде в градината. Откъсна здравец и бръшлян, и  накичи главата си. Кольо също стана. Взе дървената съдинка и тръгна към полето. Когато се върна, чана Пена  вече приготвяше нощвите. Гласът й се понесе из одаята: “Дъще Гергано, Гергано, стани тестото подмеси, тестото дъще, гергьовското.” Направи гаванка по средата на брашното и сипа гергьовската реза, тая, дето донесе Колчо. Прибави квасеното мляко, лъжица шарлан, малко солчица и захар, и забърка тестото. Тя месеше, а песената й се лееше из одаята.
На двора се чу: Ку, ку… ку, ку. Прекъсна песента, заслуша се и се замисли: “Щом кука кукувицата, ше е на добро! Таз година белким бъде здрава и читава” -  и наново замеси тестото.
Според поверието, тая пита се наричаше обредна, или гергьовска. Отгоре, с тестото слагаха житен клас, рало, овчар, овце, агне, а дори и куче.
Когато привърши, тя отиде до пещта и сложи питата да се пече. “А сега да видим китката!” – чу се гласът й. Вечерта беше накъсала коприва и здравец. Копривата нарече за Михо, а здравецът за Колчо. Листата на копривата бяха малко клюмнали, а на здравеца още свежи… “За добро ше е! -  изрече тя… Дълъг живот и добра женитба. Дано да е тъй! Амин, дай Боже!”
Навън се чу песента на чанове. Едър мъжага с ямурлук и гега в ръце, водеше най-напред овцата водачка, с вързан венец на главата
– Стойо, Стойо бре, стой маленко! Нъл са спазарихме  да земиш и наща овца? – рече чана Пена.
Тя се шмугна в обора, наръси тестени топчета от питата и от него се показаха шест овчи глави. Едната от тях, с две черни петна, спря по средата на двора и започна да блее с такава сила, та пушек се дигаше. Чана Пена се доближи до нея и започна да я гали по ушите. Овцата прегъна колене, полегна върху земята и изплези език. Дишаше ускорено. Жената подвикна, но тя не помръдна. Изтича до обора и донесе суха трева. Почуствала приятното ухание, овцата разтвори ноздри, отвори очи и лакомо захруска. Сеното изглежда я насити. Тя се изправи и започна да кръжи из двора. Чана Пена я подгони, но изведнъж се спъна и падна. Вуйчо Михо гледаше през прозореца и се подхилваше. Изведнъж започна да се смее на глас и не можеше да спре. Чана Пена се понадигна. Новият й сукман беше целият в пръст.
– Айде бре, Стойо! -  Бър… стига си бляла, ма! – скара се тя на овцата и я  поведе към мъжагата. Затвори портата и се затътри към одаята.

Кво си са закискал, бре, Михо? Жена ти цял живот са трепи зарад теб, а ти… И изведнъж се запъна.

Вуйчо Михо наведе глава. Жилите на врата му набъбнаха. “Сега ли трябваше да му рече туй? Се трябваше да измисли нещо, с което да й помогне! А и той кво е замързелувал! В тежест й е веч”- мислеше си той. Едра сълза се търкулна по скулестата му буза, спря на устните и той преглътна. Чана Пена се приближи до него  и обгърна врата му с двете си ръце.
– Прости ми, Михо! Обидих та. Моя мил герой. Не знайш, че ако та няма и аз няма да живея. Пуста ше е таз къща без теб. Господ затуй е отредил ората да имат семейство, за да могат да са гледат когаш требва. Никогаш не си ми тегнел. Драго ми е кат са сабуда в утрото и да та вида до мен. Обичам та, мой мили стопанино! Обичам та такъв, къвто си. Само теб си знам и никой друг не ми требва.

Вуйчо Михо разбра колко верна му е Пена. Съжали за тогаз, когаш отиде при Чапкън Ленче. Как можа да си помисли! Нищо, че не му роди дете. Но когаш имаш такъв верен другар, сичко друго е нищо пред туй. Децата свързвали още повеч. Без тях думат, не можело да са живей. Но нъл ги види! Още щом са задомят, забуравят за майка и тейко. А колко изгонени имало от къщите. Нищо, че са са трудили толкоз години. Добре е, че Господ му изпрати Колчо. Скопосно е момчето. Яко и работно. Ей на и снаха ше им доведе.

- Колчо, Колчо – чу се гласа на чана Пена. Иди и са полюшкай на люшката!
Момъкът излезе от одаята, облечен в новите си дрехи, дето беше на годежа и двамата тръгнаха към люшката. Колю се качи, а чана Пена го залюшка. Люшкаше и удряше с коприва. “Да има ного плод в бахчисарията и ного берекет в къщата!” Тя запя: “Слънчо си майка послуша, на пуста, златна люлчица, на личен ден, на Гергьовден, в Марийкини дворове: ред са момите люлеят, редом момите момците, а на Марийка ред дойде, ред дойде да са полюшка. Кат са Марийка качилъ, два са Марийка люшнала, дорде Марийка потрети, Слънчо се люлка вдигна…” Тя притихна и наново продума:
– Я да видим питата, че квот сме я подкарали, мож да станена въглен!
Тя побегна към пещта. Взе лопатата и издума гласно: “Уф, още маленко и останало” Извади я и  я постави върху месала. В обора се чу блеене. Там я чакаше гергьовското агне. Почистено и сресано, окичено с венец от гергьовки, превързано с червен конец, за да гони злото и нечистото. Даде му трици, сол и трева. То ги пое лакомо и наново заблея.
Солта, казват, означавал ситост и спор, триците плодородие, тревата изобилна паша за овцете.

Чана Пена излезе от обора и се запъти към портата. След малко се върна с дядо Матю. Настъпи денят на жертвоприношението. Тя изведе животното от обора. Дядо Матю прекади с кандилницата върху главата на сиротното.
– Източи повеч вода от кладенеца и я затопли! – чу се гласа му.
Заби с един замах острия и дълъг нож в шията на животното и из раната изскочи ярка кръв. Тертеплийски разпра кожата и я подаде на Колчо.
– Турни я там, да съйне! – нареди той.

Разпра от шията през корема, чак до краката и извади вътрешностите.
– Занеси ги на Пена и речи и да поизчаха да изчистим чревцата, че сичко нея  чака! Да поддържа пещта, да е силен огена!

С кръвта, той намаза стената и прага на къщата и след това челото и брадата на Колчо.

- Да си здрав и читав, сине! На, земи венчето и китката! Изсуши ги и ги надроби в кърмата на животните, та да не боледуват!

Дядо Матю изми добре чревцата в студената вода, подаде ги на Колчо и наново продума:

- Добра работа свърших. Рекох да си тръгвам!

- На обед ше та чакаме – чу се гласа на Пена.

- Добре, добре – отговори старецът и се запъти към портата.

Върху глинения под до пещта, тя беше сложила агнето. Влезе в одаята с дреболиите. Сложи ги в меника на огъня и изчака да поуврат. Когато омекнаха, ги извади от огъня и се запъти  към пещта. Наряза ги на ситно и  прибави сол, червен пипер и джоджен. Отиде в градината и наскуба  от зеления лук. След това го изчисти, изми обилно с вода от кладенеца и се върна. Наряза и него, и го прибави към дреболиите. Сложи една чаша ориз и от оная – миризливата мерудия, дето беше изсушила през зимата. Напълни агнето, заши го с дебел конец и подкани Колчо:

-    Иди, сине и издялай една дряновица!

Колчо побегна към градината и се върна с дряновицата.
– А сега ела да сберем ногите на агнето, че виж, на, не мож са побра в тепсията! Най-сетне! А сега в пещта!
Тя метна с лопатата тепсията с агнето в пещта и седна на трикракото столче.
През това време на мегдана срещу църквата Свети Георги беше се скупчил сума ти народ. Чуваха се гайдата и кавала на Пандо и Геро… Овчарин, облечен в  ямурлук, водеше хорото. Жените покрай него подхващаха: “Лисна се гора зелена, ден дойде Гергьовден, всички овчари дойдоа.”
Зададе се и баба Ана с бохча на рамо. А дядо Златю до нея,  с бяло агне през яките си рамене, крачеха към църквата. Чуваше се гласа на презвитер Константин. Всеки чакаше реда си, за да благослови агнето им. Бяха дошли и от близките села с талиги. Между тълпата беше и стрина Мара от Брестник. Синът й Крум беше прегърнал малко легушче, с черно петно между очите. Старата влезе в църквата и се върна с четири свещички в ръка. Водеше и презвитера. Запали свещичките и подаде на всеки по една, а четвъртата сложи върху рогата на животното. Презвитер Константин зачете от молитвеника, а стрина Мара пригласяше.
– Да има ного жито на нивите, здраве, щастие и дълъг живот във ваща къща! –  произнесе той. Амин, дай Боже!
– Амин – повтори стрина Мара. Наведе се. Хвана ръката му и бързо пъхна в нея един сребърник, дето пазеше  скришом.
Крум я погледна, но тя му намигна.
– Отче, да дойдем с Лена, щерката, да щйпочетеш! Зли духове са влезли в нея. Някой магия ли й фърлил! Не й върви. Кож, кожама ти мома  стана и не мож са задоми.
Презвитерът я погледна и се усмихна.
– Идете на аязмото на  Света Богородица! Земете светена вода от там! – рече тъй.
– Виж,  не мий  минало през ума!
– И да са окъпе в таз вода! – продължи презвитерът. Та да излезе оная лошотия!
– Още утре ше идем. Белким е истина, що думаш! Голям дар ше дадем на църквата, стига да помогне! Чул ти Господ думата, отче! Да си жив и здрав, па още дълго да помагаш на ората!
На двора, от голямата къща до църквата, излезе бая закръглена стринка и тръгна към сайвана. Изкара навън тънкоруна овца и започна да я дои в меника, който постави на земята. Накрая я завърза за опашката и се запъти към кладенеца. Близо до него  изля млякото на земята.
Думаха, че изливането на млякото е свързано с почитане на древно, женско божество, създателка и пазителка на живота, известна при траките с името Котито. Оттук и представите на хората за Свети Георги, наследил чертите на тракийския Херос, на конника и прадед покровител, комуто принасят жертва. Коленете на агнето е  жертвата, принесена на Свети Георги.

Чана Пена беше привършила. Дъхаше на препечено пресно агнешко. В бохчата турна от него, топъл кравай, не забрави и житото. От майка си беше чула, че на тоя ден са раздава на мъртвите, щото им е осигурено покровителство от живите. Тръгна към гробището. Гробовете бяха почистени. Спря се. Млада върбичка галеше с клоните си каменния плочник на майчиния и гроб. Върху гроба на баща и, пъстрееха латинки. Бяха образували цяла поляна. Преди смъртта си, старецът имаше една молба: “Латинки да никнат и никога да не заборавиш, докат’ си жива!” И така склони глава. От майка си знаеше, че първото му либе са й думало Латинка. Обичала латинките. В градината на двора и никнели много латинки. Любели са двамата млади. Но времената били тежки. Един ден я намерили изхвърлена от водите на реката. Цялата била в синини. Думаха, че турците я хванали и в харема сакали да я заведат. Дърпали я по пътя, белким се примири. Наближавали моста. Долу водата я привиквала- буйна, необуздана. Чул се вик за помощ. Турците изтърчали да видят кой е и оставили Латинка сама. Нямало време за губене. Затичало се момичето. Прехвърлило парапета и буйната вода я повлякла в прегръдката си. Турците я видели, когато полетяла надолу. Ето,това е историята за Латинка. Оженил се старецът, но до своята смърт не можел да я заборави. Все му била пред очите. Често го виждали на гроба и, приведен, с насълзени очи. Но майка и излязла умна жена, работна и скопосна. Родила му дъщеря и така са попритъпила болката по загубената любов. Но на смъртния си одър, той пак я поминувал.
Тази история като просъница се появи в съзнанието на чана Пена. Кво нещо е силната любов! Ей на и с тях беше същото, на орото!  Хвана я с яките си ръце и пущане немаше. Как мож да устоиш на такъв левент! Грабна и китката от косата и побегна.
– Знай, моя си веч!- рече и той. И ако някой посмей, Михал е насреща!
Още помнеше заканата му. От града беше, но когаш се появеше на орото, момите въздишаа по него. Кво време беше тогаз! От Грегьовден до Спасовден, момите бяха по градините да сеят и поливат лука, зелето и другото. Някой, в момините одаи ткаеха платна, престилки , завеси, възглаве, или по беленките и перилките белеха платната и переха ризи. От Спасводен до Петровден, копаеха кукуруза на полето. От Петровден до Свети Илия беряха по гръстелницата узрели гръсти, а по Света Богородица бяха по хармана, за да помагат при овършаване на снопите. Сеитбата минаваше и Сенковене беше минало. Нощите ставаха дълги и започваха седенките. От Димитровден до Гергьовден, когато момците се връщаха от гурбет, ей, кви седенки се кладоа!  Щом  дренът зазрееше, започваше седенкарското сборище. Имаше една такваз песен: “Зачерви ли се дренът- хоп моми на седенка. Цъфне ли дренът- сектир моми на седенка.” Първата седенка се заклаждаше в първите дни на Горещницата- два дни след Великден.”Да горят ергените по момите, или да са горещи и да разгарят сички седенки”.  Май, тъй беше!- мислеше си тя.
Наблизо се чу песента на кос.Чана Пена се наведе и изтръгна от гроба на тейко си дива трева. За миг се спря, отиде до паметната плоча и изтри с ръка снимката му. Пръстите и се плъзнаха нежно по нея. Взе шишенцето с вода и поля гроба. Прекръсти се три пъти. Очите и се навлажниха. ” Мили Господи! Сполай с добро стареца! Прости грешната му душа! Докат е жив челяк, греши на сяка крачка. Кво нещо е животът! На един е дал много, а на друг нищо. С какво сгреших Господи, та ми даде толкоз мъка? Ей на, Михо”- нареждаше тя. Изведнъж захрипа. Преглътна няколко пъти, извади малка кенарена кърпа из вълнената си  сая и избриса очите си. Над главата и прехвръкна птиче и литна към синята вис. Тя се върна наново към спомена. За седенките, когаш Михо сядаше до ней кат хала. Когаш времето беше топло и не валеше, те се правеха на открито- на ливадата, на армана, или на двора. През дъждовните дни се кладяха под навеса, под трема, на плевня, или под сайван. Когато се застудеше, оставаха в къщи, край огнището. Момите преди ту  са наричаха, къде да са съберат. Редуваха се сите и пак отново.Залезеше ли слънцето, тръгваха към уреченото место. Всяка мома носеше хурка, или кошница с разни кълбета. Понякогаш, някой майка, сестра, или снаха ги придружаваше. Подявката, както я наричат по- малката сестра, носеше за кака си трикрако столче и вървеше винаги на една, две крачки след нея. Ако девойката беше годеница, от къщи я довеждаха и след разтурване на седянката я отвеждаха.

Момите ходиха  по две, три, или по комшийски. Но не сяка можеше да отиде. Ако в къща  бяха няколко моми, ходеше най-голямата. Подявката я рачиха, коританката, щото беше най-маленката и под коритото. Не можеше да са задоми преди по-голямата сестра. Не можеше и да седенкува.
Сека година на първата седянка не са работеше нищо. На нея бяя само момите. И да си ареса некой момък, не можеха да избират. Момъкът требваше пръв да покаже кво чувства и да посочи момата за невеста. На седенките са канеха. Момата правеше магия на любимия,  да дойде при нея и да я залюби. Ако ергенинът разбереше, магията нямаше да стане и заклаждането не фащаше ред. Заради туй, тя са пазеше в тайна. Неколко дни преди това, момата земаше кол от оградата, та да помете пещта на момковата къща. Преди тоя ден ходеше по полето и бустаните, да търси власини – стебло от тиква. Оставаше  да преспи навън, на открито. Вечерта преди залез слънце на Голяма Богородица, момите се събирахме  накрай селото, на някой кръстопът. Кладяхме оген и са нареждааме окол него. Най-голямата  земаше повета си и правеше три пъти, кат че ли мете. След туй сички са завъртахме окол огеня и го скачахме.  Фърляяме камъчета в него и заричааме: “Как гори помета в огеня, така да горят ергените по нас!” Отново се въртяхме три пъти, скачахме огеня и  пак стояхме в кръг. Сяка фърляше своя помет и наричаше името на либето си. Пак са въртяхме  три пъти и скачахме през огеня. Кат свършеше последната мома, земахме  коловете си, дигахме ги над главите и ги фърляхме в огеня. Другите обикаляха, прескачаха и фърляха коловете си в огеня и  правеха отворен кръг. Най-голямата стоеше отпредишка, а най-маленката въртеше власините и сички пак обикаляхме по три пъти огъня и думахме: “Както са власи власината, така да са власи ергена след нас!” След туй сички фърляха власините в огеня и наричахме: “Както гори власината в огеня, така да горят ергените за момите!” Прескачаме и обикаляхме нановош три пъти огеня. Всяка наричаше името на любимия си. Накрай сички слагааме в жеравата по един картоф, да са изпече и го давааме на любимия си  да го изяде. Седяхме край огеня и пеехме, та да чуят ергените и дойдат при назика. Когаш дойдеше гадаенето,  ритахме гърне и калчища.

Чана Пена  се изправи. Спомените наново се появиха. Беше неин ред да накладе седенката. Приготви съчки и един дебел кютук. Накладе огъня. Очите и се изпълниха със сълзи. Димът се  дигна нагоре и подкани съседските моми.  Магда и Калина хвърляха дърва в огъня и той огря хармана. Момите започнаха да идват една след друга и всяка хвърляше съчки в него. Пена беше втъкнала хурка в престилката си. Чу се гласа й, който омайваше и караше очите на момите да се притворят.  Над мегдана, като пойна птичка литна песен: “Наклала е Донка седенки, кат ги наклала, запяла. Всичките моми събрала, всички моми и момци. До всяка мома и момък, до Донка няма ни един. Донка се прави, изправи, викнала и запяла. Кой да ме чуе да дойде, на наща ясна седянка.”
– Мойто либе ше е първо – чу се гласа на Магда.
– Не, мойто – отсече Калина.
Дългата Ангелина, най-голямата рипна, оскуба вълна от каделите на момите и я постави отпреди си. Изсвири два пъти като овчар, който подканя овцете и всички моми запалиха вълната. Вълната на Пена първа изгоря. Нейното либе ше  е първо.
Ергените бяха изпратили съгледвач. Малкият Василчо се мерна край плета и се изгуби. Пукна пушка. Засвири кавал. Кучето на двора залая. Момите запяха наново. “Лайте ги, лайте, какини псета, та ги долайте на седенкюту, до седенкюту, до девойките”
Кавалът засвири игриво. Гръмна пищов. Чана Въла, майката на Пена стоеше на капията.
– Влизайте, де, влизайте! – чу се гласа й.
Напред вървеше Михал. С надиплени гащи и антирия, с новичък кривак. С кармазят пояс, на който беше втъкнал кама.
– Добър вечер, какини – поздрави той.
– Дал Бог добро, батьовци, и добре сте ни дошли – подеха момите.
– Седнете, какини, да ни попейте! – подканиха ергените.
Момите това и чакаха. Всички бяха с китки от босилек и здравец. На босилека старите люди думаха, “вечно цвете”. Значело верност. На здравеца, че носел дълъг живот и здраве. Някои от момите бяха свили китки от божур и седефче, щото гонели духовете.  Други трендафил и ружа. Щото карали ергените да горят от любов. Но най-много обичаха невена. За него пееха песен: “Мила китка невенова, невенова, босилкова.” Невен слагаше тая мома, която искаше скоро да се задоми. Освен невен, в китката вплитаха омайниче, за да омайват главите на ергените. Имаше и китки с любовниче, за да обичат и лудеят ергените по момите. Някои бяха вили китките си с перуника, щото тя омайва и когато момъкът я вземе и забоде в пояса, или калпака си, става омагьосан и омаян от нея.
В момините китки не  слагаха дилянка, за да не се разделят, а омразниче, за да не ги сполети зло. Когато виеха китката, казваха: “Както са вие китката, така да са вият ергените окол момите.”
Михо седна до Пена и дръпна китката й. Тя наведе глава и погледна сърдито. Той наново я дръпна.  Гайдата подхвана: “Рипни, Калинке, да тропнем.” Изведнъж двамата рипнаха. Пена подаде китката си на Михо. Кавалът засвири седенкарска ръченица.
– И ху, ху -  подхвана Михо.
– И ха, ха – довърши Пена.
Кой можеше да устои на такъв левент! Очите му искряха. Той хвана Пена през кръста и двамата полетяха.

Изведнъж, чана Пена се сепна. Споменът беше оживял. А тук, над гробето, той придоби оная свежа струя, която я накара като сапунен мехур да политне нагоре и да се притисни в топлата тейкова прегръдка. Тя все още помнеше образа му, който изплува с невидимата лодка, за да донесе утеха в душата й. Той все още беше млад и силен пред очите й. Хващаше я с големите си и силни ръце, и  вдигаше във въздуха. Тя се смееше и детското й гласче звънтеше. А той, заедно с  нея се въртеше и тя политаше като пеперуда. Скоро не беше го сънувала. А сега, той стоеше пред нея, облечен в бозовата антерия, с надиплени потури. Така го погребаха. Чана Пена разтърси глава. Беше време да почисти и гроба на майка си. Сурова жена беше тя. Още помнеше строгите й кафяви очи. Не одобри женитбата на чедото си. И цял живот не можеше да прости, дето зе Михо. Отвлече я той в града. Но старците бяха добри хора. Поминаха са и те, лека им пръст. На таквиз ора и шапка мож да свалиш. С добро ги запомни за цял живот. Повеч свекърва й. Тертеплия жена. Научи я на ного неща. Къщница я направи. Макар, че не им роди дете, лоша дума не чу от устата им. “Щом са обичат младите, ний сме нула” – често я чуваше да дума.
Еднаж, свекър й беше си пийнал повеч и Пена за пръв път чу от устата му: “Чуйш ли, ората що хортуват, Магдо? Наща снаха яловица била. Що правила още в дома ни?”
– Ш…т, Ранго! Втори път ако та чуя да хортуваш тъй, в реката ше та завлека!
Сълзи заклокочиха в очите на Пена. Буца застана в гърлото й. Тя закри очи и влезе в одаята. Полегна на миндера и зари глава във възглавето. Тъй я завари Михо. Прокара ръка по главата й и я притисна до гърдите си. Така и не разбра защо тая вечер не продума. От тогаз, тя не чу повеч да се хортува за туй. Но с тая болка  лягаше и ставаше. Никой не са досещаше кво таи в гърдите си. Изглежда, само старата беше се досетила за оная вечер. Преди да почине, тя я извика при себе си и рече:
– Слушай, дъще! Един грях имаме ний. Прости ни! Нек душата ми е чиста пред теб!
Пена се наведе. Целуна я по челото и продума:
– Аз отдавна съм ти простила, мале.
Чана Пена беше забравила, че се намира на гроба на майка си. Приля и тръгна. Разчупи от питата и от агнешкото  и из устата и излезе: “Прости, Господи, греховете им!”  “Да прости Бог греховете им!”- чуха се други гласове.
След като раздаде и последното залъче, тя се върна при гробовете на майка си и тейко си, и запали по три свещички. В каменните вазички, които бяха до главите им, постави свежи, горски цветя. Слънцето на хоризонта вече препичаше. “Михо и Колчо сигур веке я чакаха!” – помисли си тя. Заситни между гробовете и тръгна към гробищната порта. Вън я посрещна градът и талигите. Людете  бързаха към черквата Свети Георги. Върна се в къщи обновена и пречистена. Беше й леко на душата. Сложи в торбата половин агне, гергьовски хляб, пресно сирене и баница, и тръгна към къщата на Рада Камбулката. Приближи я и спря пред портата. Старата кръжеше из двора и току подвикваше: “Непрокопсаник такъв! На стопанина си мясаш. Не даваш мира на никой. Наперил си перушина, а ума в главата ти не стига. Току подгониш някой млада ярчица и хоп… А твоят господар сай запил нейде, та иди го търси. Ха, ето го и него! Виж го, как сай издокарал!
Олушквайки се ту на едната, ту на другата страна, откъм пътя се зададе дядо Рачо. Препъна се, но успя да се задържи на стълба. Като панаирджийска въртележка се завъртя и из устата му се изпусна звучна благословия. “Чучуло, таквоз. Маай са от тук, че кат та светна, няма да са намериш!”
Камбулката се доближи до плета и не забеляза чана Пена. От време на време поспираше, за да се прибори с дрезгавата си кашлица. Насъбра малко силица и започна да хока: “Стар пън такъв! Виж са на кво мясаш! Няма да ти уври най- сетне шантавата тиква. Земята дано та погълне!”
Дядо Рачо понече да вдигне глава, но тялото му се свлече и повали в купа оборски тор. Камбулката погълчи още малко, подхвана го и затътри към къщи. Чана Пена я спря пред портите.
– А, добър ти ден, кумице. Честит ти Гергьовден!
– Дал Бог добро, Пено! – отговори страрицата. Я виж кво е чудо кумът ти! Не става за пред ората. Натрескал сай до козерката, а не мисли, че нес е празник и то къв.
– Не са сърди, кума! Те празниците са за туй. Да си пийниш, да си поапниш.
– Нъл видиш? Нищо друго не ни остана. Още маленко да си поживейм, пък добре, ако е рекъл Господ. Тя наща я видиш? Единият крак е към гроба, а с другия още кретим. Туй челяк, е голяма работа. Кви ли пътища не минува! През тръне и трендафил и пак живей.
– Дай, кума, дай на стареца да си поапне, че виж го, на!
Двете го подхванаха и затътриха към одаята. Турнаха го върху миндера. Старата взе от подника чергата. Пръстите й се плъзнаха по изтънелите краища и гласзт й на пресекулки се понесе из одаята: “Ква ми беше новичка, ква ми беше убавичка, па сегя и двете сме същите. Уф, кой е мислил, че ше стигнем до туй дередже! Ей на, сичко ма боли. Ногите веке не държат. Па и Рачо, виж го! На стари години тръгна да обикаля кръчмите. И него веч го не бива. Току са пресвива под лъжичката. Не ще да е за добро. А къв беше на младини! Що станеше из село, без него не биваше.
– Тъй, тъй, кума! Миналото не мож са върна. Да гледаме сегашното, па напрешка, квото е рекъл Господ.    Старата склопи очи завинаги. На устните й се криеше усмивка.

-Знайш ли, Пено, как ма зе? Еднаж, неговият побратим Камен, му рекъл: “Рачо, аресал съм си едно моме. Айде да го крадем!” Натъкмили са двамата и ето ги пред нашия плет.

- Ти ше стоиш тук, а другото остави на мен! – рекъл Камен.Когато кучето излая, ний бяхме надалеч. Ей, клещи бяа ръцете му! Кат ма фана през кръста, префърлийме бърчината, а след назика са тътрише Камен. Аз съ дърпах, удрях с юмрук, но Рачо ма държеше тъй, че дъх не можех да си зема. Заридах и са замолих:

- Пощади ма, бачо! Ша ти дам що сакаш, но не ма карай да зема тоя.

Сърцето му са зажали и продума:

- Няма да та дам! Ше та пусна, но убавичко си помисли! Ако та сакам, ще дойдеш ли с мен! От тоз ден станах негова невеста. Легна ми на сърцето. Но с Камен да са не видат. Скорош той дойде у дома и рече:

- Слушай, Рачо! Толкоз годин минувахме и заменувахме, без да си рачим дума. Скорош ше си идем от таз земя. Дай да са сдобрим! Да не са поменуваме с лошо! Щото лошото са помни, а напраиш ли добро и то са помни, но бързо са забуравя. Животът толкоз е кратък. Докат са обърнеш и веке те нема. И името ти са заличава. Когаш беше жива старата, се ми думаше: “Живей тъй, да та помнат дълго!” Затуй, дай да са целунем за прошка и дано Господ на сполай с още маленко животец!

Ето, Пено, туй е мойта история. И заживяхме с Рачо. Народих му челяд, се момчяги. А те са запиляха по земята, остана сал най-маленкият. Тъй са младите. Секи търси половинката си. Старата Траяница думаше, че когаш умре челяк, отива на оня свет. Никой не знаел колкош пъти иде на земята. Секи челяк имал две полвинки – мъжка и женска. И двете са връщат на земята, да са търсат. Когаш мъжката намери женската, тогаз ги спохожда арен живот. Затуй старите люде думат: “Челяк цел живот търси полвинката си, ако не я намери, страда.”

- Що думаш, кума? Никой не са е завърнал от оня свет, да ти рече кво е там. Ако е по-убаво от земята, тогаш нема да ни е страх да умрем. Но има ли кой да ти рече! Кви времена настанаа! Да немаш вера в никой. Ей децата, що са деца. И те не думат верно. Пълни с грехове. Чак земята са тресе. Греховете тъй са на натегнали, че не можем да дишаме. Кво ли сме захортували за тез неща? Я речи сегя, как я караш?

- Арно ний нес. Радовито ни е на душата. Кво е китно навън! Я виж, Свети Георги слезе на земята с коня си! Голям светия  е той! Когаш слезе на земята, сичко са радува.

 

 

 

СВАТБЕНО ПРИГОТОВЛЕНИЕ

В дома на чана Пена цареше приготовление. Одаите светеха до късно.
Тази сутрин, когато слънцето плискаше като из ведро калдъръма с тесни плочници на улица “Търговска”, Кольо бързаше към дюкяна на Кочо Кокумяуков. Там можеше да намери туй, що трябваше и на невестата, и на него. Наближаваше Джумаята. Тръгна надолу, където беше Куршум хан. Мина покрай Кервансарай. Думаха му староприемницата. Беше невисоко здание, но заемаше широко пространство. Стените и сводовете му стигаха     дебелина, два мцтра. Купола и покрива бяха облечени с куршум. Дворът беше четвъртит, постлан с големи камъни. Имаше две чешми с каменни корита.Едната с няколко чучура, а другата, която се намираше в западния край на двора, с два чучура. Беше я изградил Гьока Павлов, в памет на Алеко Константинов. На мраморна плоча с черни букви беше написано: “За споменъ на Българский  и незабравимъ синъ Алеко Константинов, убит на 11- ий май 1897 година от чадата на деньтъ. Пийте братя и помнете невинний Христовъ последователь. Алека!”
До стария кестен  сновеше  бай Милуш от Брестник. Момъкът го позна по старите потури и дрезгавия глас. Той дърпаше кльощаво магаре с въже, което беше  захапало в муцуната си и се мъчеше да го прегризи.
– Пръъ… стара кранто! Немилосник такъв! Я да видим, туй що имаме, дъл е на мястото си?- и  шмугна ръцете си в дисагите. Извади парче сланина, лук, самун хляб и започна да мляска.
По улицита бързаха жени към новата баня, която Йоаким Калфа- майсторът строител, беше изградил с много вкус и умение. Да отиде до хамака, да са баньоса, беше събитие за всяка жена. Да са баносат в новата баня “Цар Симеон”, чийто притежател беше Таню Чаракчиев. Людете го познаваха като човек сладкодумен, с голямо чувство за хумор. Ще мине някой край него, ще го посрещне усмихнато, ще му каже някой духовита дума, а инак беше енергичен човек. Искаше и служителите му да бъдат такива. Често ги хокаше, но нямаше зла душа. Затова всички го обичаха.
Какво ли нямаше в бохчите на жените! Долни дрехи, тас, гиритски сапун, спарча, чаршаф за постилане, хавлия, пешкир за лицето и парче американ. По-вехтичките за краката. Носеха и топли дрехи, за да се наметнат след банята. Тия, дето водеха децата, слагаха малко хлебец, оцет, туршия, за да си хапнат киселичко, че мож да им призлее след банята.
Слънцето препичаше. Кольо забърза.
– Дал Бог добро, комши. Как си?- стресна го Алито.
Момъкът отдавна не беше чувал тоя глас. Алито вървеше прегърбен, с торбата вехтории.
– О, Али! Де изчезна толкоз време?
– Колчо, Колчо, едвам та знай Алито. Голям момче, ербап момче. Викат голям челяк си станал.
– Тъй е Али. Пиша, пиша книги. Рова се в нещо минало. А кви люде е имало, е хей! Кви времена са били!…
– Да си жив и здрав, комши! Такъв челяк ни требва. Та, че ако ги нема и таквиз ора, о хо…
– Речи Али, как я караш? Де одиш толкоз годин?
– Скитах, комши, скитах по света и у дома. Алъш, вериш правим. Нъл знайш тая работа? Голям работа, начи. От един земаш, на друг даваш. Тъй де, широк живот, тесни гащи. Голям кебик ти думам. Голям кебик, лесен работ.
– Ей, Али. Кви ги думаш? Ти сакаш без да са трудиш, пари да земаш. Не мож, тъй! Алъш, вериш, ней работа.
– Прав си комши! Ний сме тъй. Тук и там по света.
Неусетно бяха преминали главната и стигнаха до градската градина “Цар Симеон”.
– Остани  с здраве, комши! И деца когаш имаш и те да са здрави.!
– И туй ше го бъди, Али.
– Добра дума думаш, комши- прекъсна го той. Туй, да са чуй!
– Тъй е Али. Сватба, сватба са задава. Ква мома да видиш, за булка ше земам. Айде, да върва, че както сме я подкарали, виж, пладне дошло!
– Голям челяк, добър челяк! Алито селям прави на тебе. Ашкоолсун…
– Остани си с здраве, Али! Ного здраве на булката, ако ма помни!

Денят беше ведър, с много слънце и цветя. Божи четвъртък. В петък Исус се замъчи, за да възкачи своята правда на земята. Той самият беше една голяма истина, която разнасяше по света. Ученикът му Юда го предаде, но това беше предречено. Христос знаеше, че ще възкръсне, за да разпръсне истината.
Кольо прочете библията няколко пъти. Чрез нея, той се научи как да живее истински. А истински са тия люде, дето носят добро в себе си.
Чана Пена стана рано и отиде при братовите си щерки Петкана и Севда. Беше ден на калосване на кумовете. Тя държеше в ръце бъклица с вино, а Петкана и Севда медените питки. Пътят беше дълъг до къщата на Петра и Рачо. Слънцето щипеше бузите, които аленееха под жарките му лъчи. Стигнаха пред къщата. Чана Пена натисна железната халка, която висеше на портите и заудря с нея.
– Ида, ида – чу се гласа на баба Петра.
Тя затътри нозе по каменния плочник, като от време на време стенеше и стигна до портата. Разтвори я широко.
– А добре сте ми дошли! Влизайте де! Да одим в одаята, да си побъбрим!
Те бавно се закачваха по стълбите. Влязоха вътре и баба Петра продължи:
– Сядайте де, ей туканка, на миндера! Рачо бре, Рачо, донеси от онуй, кисилявото! А аз да нарежа някой краставичка.
Чана Пена подкани:
– Пийни си, кума, от калосаното! – и подаде бъклицата.  Апни и от питката!
Баба Петра затътри ноги по пода и излезе от одаята. Върна се с бурканче кисели краставички и бучка овче сирене. Наряза на резенчета краставичките, а сиренето поръси с червен пипер и шарлан, след което се обърна към стареца:
– Рачо, Рачо бре, дай килджаните!
Той излезе бавно от одаята и се върна с табла, на която бяха поставени пет килджана.
– Пийни си кума! – подкани баба Петра. Бог да ни дава още здраве и живот!

- Да сме живи и здрави, та да скачаме на сватбата на младите! – рече чана Пена.
– Петке, Севде, чупете от питата! – подкани тя.
– Пено, речи сегя, как я карате? Май ново хале щели сте да дигате? – обади се дядо Рачо.
– Тъй е, куме. Тесничко ше ни стане. Нек са видат младите! На широчко да си поживеят! Повеч дечурлига да си народят, та да им са радваме.
– Младото си иска своюто – намеси си баба Петра.
– Ний веке си поживяхме.  Малко време остана до сватбата. Та да си дойдем на думата! Две млади души ше са сродят, а ний да им помогнем да им е добре! Убава сватба ше направим, че който дойде, да не съжали. Та гответе са за кумуване!
– Ше кумуваме, Пено, и на орото ше рипаме, та оген да са дига. Пийни де, пийни!
Дядо Рачо гаврътна чаша от кисилявото, след което плъзна ръка   по побелелите си мустаци и млясна. Изведнъж се изправи  и леко залитна. Направи един два тромави подскока във въздуха и падна върху миндера възнак. Баба Петра сложи главата му върху възглавето и забъбри нещо с беззъбата си уста. Чана Пена погледна към Петкана и Севда, и подкани:
– Време е да си одим! А вие, кумове, си останете с здраве!
Трите станаха и се запътиха към двора. Баба Петра ги изпрати до капията и се върна при Рачо.
Дните се заредиха един след друг. Огънят в камината светеше до късно. Песен се лееше  из ведро и огласяваше пустия двор. Герестият петел беше наперил перушина и величествено пришпорваше двора. От време на време налиташе на някоя млада ярчица и всичко се превръщаше в пух и перушина.

СВАТБАТА
Днес е петък. От ябълката на двора Кольо отряза по-якичък клон за припореца. Събра малко зелени клонки и здравец и той се превърна в нагиздена невеста, която кършеше тънката си снага и развяваше бялата си забрадка.
В къщата на Керана беше шумно и весело. Младите бяха се скупчили и пееха: “Засвирил ми е Никола, на люлякови купища. Дано го чуе Люляна, да чуй, да излезе. Не го чула Люляна, а най го чула снаа й, снаа й, най-малката. Излязла е на двора, погледна гору, надолу и на Никола говори: “Свириш не свириш, Никола, ний си Калина гудихме, гудихме, гудеж правихме, тая неделя гудежа, а до неделя сватбата. На Никола все дожиля, пречупи кавал на коляно, прехвърли свирка през рамо, право си у тях отиде и на майка си продума: “Постилай, мале, дебело, турни възглаве високо, люта ме глава заболя, по-люта ме треска тресе, че се Люляна сгудила, сгудила, гудеж правила, тая неделя гудежа,  и до неделя сватбата.”
И този ден си отмина. Дойде денят на сватбата. В къщата на Кольо беше шумно. Музикантите бяха накичени с цветя и здравец. Опашките на конете увити с панделки, а шиите им опасани с червени връвчици, на които чановете пееха весела песничка. Кольо се качи в нагиздената талига с музикантите. Кавалът на Пандо подкара бавно, а след него гайдата на Геро Козерката  пригласяше. Чана Пена беше сложила сукмана, който уши наскоро, а на кръста припаси пъстра престилка. Конете тръгнаха. Време беше да вземат кумовете, баба Петра и дядо Рачо. Там вече ги чакаха. Чана Пета се провикна още отдалеч:
– Айде, кума, куме! Време е, че на чакат!
– Докарайте насам талигата, та да натварим даровете! – подкани баба Петра.
Кольо докара талигата в двора. Баба Петра се шмугна в одаята и наново се показа. Носеше даровете. Какво ли нямаше! И одеяла, и покриве, и възглаве, и още какво ли не, които беше закътала в големия вързоп.  С Кольо ги принесоха в талигата. Тя наново се върна в къщата и след малко се показа. Заключи портата и понакуцвайки се запъти към талигата, където дядо Рачо беше се настанил. Севда и Петкана също бяха там. Дългите им, прилепнали като житен клас плитки, се спускаха над раменете. Кръшните им снаги бяха облечени в сини, шаечни сукмани, под които се виждаше крайчеца на белите им фусти. Младата им, твърда гръд беше обуздана  с тесни елеци, плътно прилепнали в талията им, с дълбок, преден разрез. Новите кенарени ризи с дълги, широки ръкави, завършваха с красиво изработени дантели, украсени с точена коприна и роял. Четвъртитото басмено, пъстро парче, украсено с един ред  вертикално наредени като дизия копчета, беше пъхнато под бръчника.
Талигата с музикантите тръгна напред. Чу се тропот на коне.
В това време и в халето на Керана беше шумно. Двата рода от майчина и бащина страна изпълваха одаите. Ухаеше на баница. Топла мъглица проникваше и дразнеше апетита.
Голяма майсторка беше баба Стоилка. Като завиеше оная ми ти вита баница със сиренце, като я хапнеш, мед ти пада на сърцето.
Керана беше облечена в бяла, дантелена рокля, която чана Пена купи от един търговец, дето идеше от Италията. С бели, копринени конци, тя наши по нея  детелини. И сега, невестата грееше от светлина, която идеше от коприната.
Вън, на пътя се чу цвилене на коне.

- Керано, крий са чедо, идат!- подкани кака Кина.
Някой извика. След него музикантите засвириха, извиваха зурлите. Кларнета на Алито се открояваше над всички.
-  Влизийте, де, влизайте! А добре сте ми дошли!- обърна се  сватбар,qите тя и се доближи до Кольо.
– Това Кольо е за теб- и наметна върху раменете му шаяк и кенар за риза.
Двете стрини на Кольо носеха в ръцете си разсопа. Влязоха в одаята и пръстите им зашареха върху прелестната глава на Керана. Наметнаха валото и върху него сватбения венец, който беше донесъл Тотю.
– На теб сукно за сукман Ясно, а на теб Гано, кенар за блуза -  чу се гласа на кака Кина.
На двора музикантите засвириха игриво хоро. Кольо подвикна: “Айде, де, хопа, ха…” Някой изстреля три пъти с пушка. От одаята се чу гласа на Керана. Кольо и сватбарите приближиха капията.  Беше залостена.

- Откупете булката!- някой се провикна. Я да видим Колчо, колко ше дадеш?
– Малко са – чу се друг глас.
Пет, десет, двайсет – продължи наддаването. Отвътре момите запяха: “Стой девере, не бий варта, а е варта от три дъски, от три дъски, чемширови. Момата е за хиляда, косата е за два града.” Наддаването приключи. Деверът изведе булката. Керана изваде просо от торбата, която носеше и наръси сватбарите.
– Нек Господ даде на тая къща имане! Нек никогаш не свърши житото в амбара!- изрече тя.
Кака Кина – майката на Керана, излезе с куп дарове.
– На теб, свате, престилка, а на свата Михо – сукно за гащи. На двете братови щерки - ръкаве.
След като свърши даряването от майчина и тейкова страна, тя се приближи до двете си сестри – Гина и Гюрга. Трите заплакаха. “В града утива, ей! Нема да го има веч нащо славейче!”
Крехка и свежа в своята сватбена премяна, Керана летеше сред гостите. По устните и се плъзна загадъчна усмивка. Пред нея се откриваше нов живот. Дали този живот занапред щеше да бъде само радост,или скръб. Усмивката и благият характер на Кольо не предвещаваха нищо лошо. Той беше истинският, нейният, койта ще я вземе и ще понесе в ръцете си. А пред тях е слънцето, високо, жарко, което ще огрее душите им. Един златен сърп, който ще отреже житения клас. Керана виждаше пред себе си две игриви, детски ръчички, които нежно я прегръщаха и галеха. Две панделки на къдрокосата главица. Тичаше към нея слънчицето, което огряваше дома й. “Мамо” – чу в съзнанието си тя. Твърда мъжка длан я обгръщаше през рамото и тя виждаше Кольо до себе си.
– Айде, Керано, време е да тръгваме! Сватбата чака – подкани женихът.
Според старите обичаи, майката и бащата на булката, а също и най-близките роднини, не присъстваха на венчавката и на сватбата в дома на младоженика.
Кумът и булката вървяха напред, а зад нея шаферката държеше роклята й, която правеше пътека след себе си. До тях бяха кумата и Кольо, сватбарите, заедно с музиката. Пътят минаваше покрай плувналите в зеленина дървета. Окичените с цвят клони,  подгонени от южняка, палаво им махаха, сякаш ги приветстваха с “Добре дошли и щастлив живот на младоженците!”
При църквата “Свети Георги”, талигите спряха и сватбарите слязоха. Най- напред вървяха младоженците,  от двете им страни деверите, след тях кумовете и накрая побащимите и помайчините. Побащимият носеше пропорица.
В църквата беше тихо. Само подскачащите огънчета от запалените свещи, нарушаваха тишината. Отвисоко Исус беше разперил ръцете си над своите чада. Светите апостоли стояха отстрани и гледаха загрижено. Дойде ред на младоженците. Нека Господ благослови тяхното щастие.
Пред всички застана отец Григорий. Неговият псалм събуди у сватбарите надежда за нещо по- добро. Чана Пена подаде на отеца двете златни халки и ги постави върху сребърната табла.
– Деца, мои- започна той. Днес сме се събрали, да поставим началото на един градеж, който зависи от вас. Вие сте тия, дето ще изградите бъдещия си дом. А сега - Керано, готова ли си да вземеш Кольо за съпруг?
– Да – рече тя.
– Кольо, готов ли си да вземеш Керана за жена? – продължи той.
– Да.
– Живейте в мир и сговор! Нека щастието никога не излезе от дома ви! – и той взе халките от подноса и ги подаде на Кольо.
Кольо взе едната и я сложи на безименния пръст на нежната дясна ръка на Керана. Тя взе другата халка от подноса и я сложи на Кольо.
– Гор-чи-во! Гор-чи-во! – чуха се гласове.
Кольо привлече булката и допря устните си до нейните. Тя наведе глава и руменина покри бузите и. Най-сетне вдигна булото. Съюзът им беще обявен. Ритуалът клонеше към края си. Отец Григорий сложи върху главите на двамата златните корони и направи три пъти кръст.
– Благословен да бъде вашият брак, чеда мои! Да ви е честит и вечен!- произнесе напевно той.
Вуйчо Михо не можеше да присъства на ритуала. Чана Пена, както стоеше, по бузата й се търкулна една сълза. Както носеше питата в подноса върху месала, вдигна я нагоре, подскочи три пъти и я разчупи върху главата си. Натопи един къшей в паницата с мед и подаде първо на Керана и след това на Кольо.

Побащимият изкочи навън и извика:
– Айде, наздраве за младоженците!
Всички излязоха от църквата и талигите тръгнаха към къщата на Кольо. Покрай масите в одаите бяха насядали родата на вуйчо Михо и чана Пена. Най-напред до трапезата бяха поставили кадифеното възглаве и върху него беше седнал вуйчо Михо. Пред кумовете имаше богата украсената кокошка, възбуждаше апетита. Веселието продължаваше. Музикантите засвириха игриво хоро. Сватбарите ставаха и заиграваха буйно. Цареше веселие наоколо. По едно време баба Петра стана и разкъса апетитната кокошка, и хапна един залък. Чу се гласът й:
– Как е сладка кокошката, белком така е сладка булката! А сега иде ред на Кольо. Върви, сине, върви в одаята, та да видим ква ше е булката!- подкани дядо Рачо.
Кольо хвана Керана за ръка и я поведе в одаята. Мина доста време. Някой гръмна три пъти с пищов. Крум развяваше белия чаршаф, върху който се виждаха три капки кръв.
– Ето я наща булака. Да ни е жива и здрава и да народи повеч челяд!- провикна се той.
Веселието продължи три дни и три нощи. Керана влезе като бяла лястовица в дома на Кольо. Спомените й се върнаха  към детството през Великденските празници. Когато наближаваха, баба Стана и майка й белосваха баджата, нареждаха шарените паници по рафтовете, лъскаха саханите и менците. Цялата къща светваше. Защо  ли се яви пред нея образа на баба Стана! Ако беше жива старицата, как ли щеше да и се радва! Сега на гърдите й висяха пендарите, които й подари старата преди смъртта си.
– Земи ги, чедо! Тия пендари имат сила. Когаш ги турниш на гърдите си, иде ти да литнеш. Отиваш в друг свят, който челяк става богат. Скрий ги и когаш дойде време да са зажениш, сакам да са на гърдите ти! Ако не съм жива до тогаз, ако съм отишла при дядо Господ, ше го помола, в дена на твойта сватба, да ма свали на земята, та да погледна еднаж.
Керана си спомни думите на баба Стана. Дали старицата наистина беше помолила дядо Господ да я свали, а сега й са яви, за да й покаже , че е изпълнила думите  си.

ПРОШКАТА
В къщата на чана Пена беше шумно. Тази сутрин тя стана рано. Омеси питата и я опече. Днес беше третият ден откак се роди Вяра. Старата подготви софрата, а до топлата пита постави пахар с мед.
Дървената стълба заскърца. Някой тежко се изкачваше по нея. Беше буля Иванца.
– Пено, Пено мъри – извика тя.
Чана Пена отвори капията и буля Иванца се шмугна в одаята.
– Честито, Пено! Думат, бая големишка сай родила маленката. Да е жива и здрава! Да радва къщата ви!
– Ако е рекъл Господ, Иванце, тъй ше бъде.
Разговорът им прекъсна. Навън се чуха гласове. Одаята се оживи от жените на двата рода. Те насядаха около софрата. Чана Пена сложи питата, увита с месал върху главата си и подскочи три пъти. Двете пръхкави парчета димяха и подбуждаха апетита. Тя взе от масата пахара с меда и започна да подава  ту от питата, ту от меда. Жените още малко похортуваха и си тръгнаха една по една, като оставяха по някое конченце я от подгава на сукмана си, я от блузата си.
– Дано Господ му даде добър сън – изричаха те.
След като всички си заминаха, чана Пена се запъти към съседската къща, с парчето пита, дето беше останало. По пътя си срещна Чапкан Ленче. Не можа да я познае. Върху раменете й се спускаха напластени бели кичури, които подсказваха за пълното й падение в живота. Останала сама, тя обикаляше улиците на града и просеше милостиня. Чапкан Ленче щеше да отмине Пена, ако не беше й се обадила.
– Здрасти, Лено. Къде си са запътила? Думат таквиз неща за теб, че не мога да повярвам.
Чапкан Ленче я изгледа с неразбираем поглед, който питаше и молеше.
– Остави ма, Пено! Не видиш ли, че сичко ми е дотегнало. Не ми са живей. Веч нищо не ми са гледа.
– Как така, Лено? Къдей оная, дето караше мъжките сърца да подскачат?
Тя я изгледа и болка се четеше в очите й.
– Прости ми, Пено, аз нявгаш…
– Успокой са, Лено! Туй що е било, не мож са върна. А за онуй, вече съм го забуравила.
– Голям грех имам пред теб. В корема си носех детето на твоя Михо. Когаш разбрах, беше веке късно. Роди са клетото, без да чуй и види никой.  На чужди люде го дадох. Но за туй, да не рачим!
Чана Пена гледаше Чапкан Ленче и не можеше да повярва. Толкоз годин, таз жена беше крила от нея. Поне да беше й рекла.
– Лено, Лено, кво си направила? Що си дала детето на чужди люде? Ако беше дошла при мен и рекла, се щеше да измислим нещо.
– Страхът кво не прави, Пено. Той мож да та накара на нещо, а после да съжалиш.
– От тогаз не си ли отишла да видиш детето. Кво са роди?
– Мъжко Пено, мъжко. Сега сигур ше гони двайсетте. Как мога да ида? Да знай, че има майка аймана. Че няма баща. Ти ако си, мож ли отиде?
Чана Пена се замисли: “Се пак твърда излезе! Толкоз годин е търпяла. Мож да е сакала да го види, но мъката й я спирала. Сигур е стискала зъби! Колко малешко сме разбирали таз жена, дет обикаля улиците! Без семейство, без дом.”
– Лено – нещо просветна в очите на чана Пена. Що не дойдеш у назика? Ше ми помагаш. Аз ше са грижа за Михо, ти ше помагаш за къщата.
В очите на старата жена проблеснаха сълзи. Тя се приближи до чана Пена. Взе ръката й, допря сухите си устни и я целуна.
– Остави ма, Пено, да си помисла! Ако реша, сама ше са обада.
– И по-скорош да е, Лено! Имам нужда от помощница.
– Довиждане, Пено. Скоро ше са обада.
Чана Пена се отби в комшийката Кина. Остави от питата и меда, и забърза към къщи. Влезе в одаята, дето беше Керана с детето. Тя току-що  беше го взела в ръцете си и то лакомо сучеше от гърдата й. Старата й подаде от питата.
– За здраве, дъще! – рече тя.
– Благодарим, мамо. Колко си добра!
Чана Пена се наведе над Керана и я целуна по бузата.
До четиридесетте,  невястата не излезе навън. Лежеше повечето време. Излизаше само по неотложни нужди. Чана Пена изпращаше комшии, роднини, сватове. Дойдоха и кумовете. В ъгъла над главата на малката, тя беше окачила синя мъниста за уруки и скилидка чеснов лук против зли духове.
Когато навърши четиридесетте, Керана стана рано. Облече новата си рокля, дето й уши чана Пена и двете тръгнаха към църквата Света Петка. Спомни си панаира. Виенското колело и хорото с Кольо. Там даде дума, че ше стане негова невеста. А сега отиваше към нея, за да покаже колкош почита тая църква.  Вътре беше тихо. Около презвитер Груйо, бабичките  слушаха утринната молитва.
– Алелуя, алелуя – чуваше се гласа на презвитера. Господи помилуй, Господи помилуй!
Всички се кръстиха и повтаряха.
– Господи, прости ми, Господи, прости ми, Господи, прости ми…
– Прости мене, грешната, Господи – изрече чана Пена и се прекръсти три пъти.
Керана повтори след нея и застана с наведена глава до бабите. Молитвата беше към своя край. Когата презвитерът свърши, чана Пена се приближи и го помоли, да сарандоса Керана.
Презвитер Груйо ги поведе към дверите на олтара. Наметна върху главата на Керана епитрахила и зачете молитва за здраве. “Ти, Господи Боже наш, който си дошъл за спасението на човешкия род, дойди и над рабинята си Керана и чрез постоянното си свещенство, я удостой да влезе в храма на твоята слава. Измий нейните телесни скверноти и дай душевна чистота с навършването на четирсет дни, като я направиш достойна и да се пречисти  честното ти тяло и кръв. Защото е свето и прославено името ти с Отца и Сина, и Светаго Духа, сега и во веки веков. Амин.”
Презвитерът поведе Керана към иконите. Тя целуна първо майка Богородица, след туй Исус Христос и останалите икони. Накрая  подаде един измерлик на отеца и приближи устни до ръката му.
Ритуалът свърши и двете жени тръгнаха към къщи.

Къщата на чана Пена и вуйчо Михо се намираше в Тепеалтън махала, в подножието на Джанбаз тепе, на улица “Садово”. Трудно беше на хората да отидат на Генерал Скобелев. Почти всички къщи имаха просторни дворове и градини. Вместо да заобикалят, те бяха проправили пътека през дворовете. Никой не се цупеше, че тая пътека минава право през двора му. Всички се обичаха, а най-вече обичаха да си правят услуги.
Горе, към тепето, имаше множество стари сгради, потъмнели от студа. Гладни врабци на ята кацаха по скалите, а между тях се белееше гръцката гимназия. Къщите, накацали по тепето, бяха с каменен зид, с две врати, с дървено стълбище, с еркери и прозорци. Под каменната стена на Джамбаз тепе кръстосваха стари, калдаръмени улици, по които абаджиите извозваха стоката си с мулета.
Тази нощ, малката Вяра плака непрекъснато. Детето лежеше до Керана и крачетата му се гърчеха. Изгаряше от температура. Чана Пена реши да извика баба Петра. Се с нещо можеше да помогне.
Старицата се появи в одаята. Сложи ръце на челото на детето  и издума:
– Булка, дай едно яйце! Виж го, цялото гори!  Зли очи са го зърнали. Забуравих  да ти река. Дай и едно сахатче!
Керана излезе и се върна със сахат в ръце и едно яйце. Подаде го на баба Петра и тя го чукна в челото на малката Вяра, един, та два пъти. То се разля и старицата го сипа в сахата. По яйцето бели мехурчета образуваха островчета. Старата доближи треперещи пръсти, пукна едно по едно мехурчетата и изрече: “Как са пукат мехурчетата, така да са пръсне лошавото от оная магарица, дето не поглежда кат челяк, ам са пули, кат че е вампир!”
Детето се успокои и тя се прекръсти три пъти.
– Господ да го пази, Керано. От мен толкоз, от Бог повеч! – и се наведе над челото му.
– Пу, пу, пу. От дето е дошло, там да иде! – плю три пъти, тя. А сегаш, увийте детето убавичко! Да е живо и здраво! А довиждане. Останете си с здраве!
– Петро, Петро мари. Постой малечко! В торбата съм турнало нещо, да си пийнете и апнете със стареца. Па и ти остани с здраве, та ощ дълго да ни помагаш!
Керана хвана ръката на старицата и допря устни до нея.
– Бог да ти помага и на теб, бабо Петро.
Баба Петра нарами торбата и излезе.
Беше зимата на 1909 година. Между 18 и 20 декември поради затопляне, водите на река Марица предойдоха. От Родопа се спуснаха десетки буйни потока. Пловдив плуваше във вода. Кичук париж и Циганското село заприличаха на острови от кал. Кирпичените къщи килваха глави и се порутваха. Войниците от пионерската рота с понтонни лодки превозваха обитателите им. След няколко дни водата се оттегли.
През последните две години, в града се развиваха събития, които имаха съдбоносен характер. До този момент, гръцкото все още вземаше превес. Отношенията между българи и гърци до такава степен бяха се изострили, че в един момент беше даден сигнал против гърцизма. На 14 април 1905 година, стъклата на прозорците в местния гръцки вестник на хотел “Метрополис” и кафене “Акрополис”, бяха изпочупени. Съдържателят и повечето клиенти бяха гърци. Гърците имаха в града няколко училища, черкви и дори мъжка гимназия. Митрополията им се помещаваше в църквата Света Марина. Размириците придобиха огромни размери и взеха жертви от едната и от другата страна. В махалата “Тепеалтъ”, тълпата нахълта в “Меразлията” и изпотроши всичко, що намери там. От втория етаж политна новото пиано, с което обучаваха учениците, а наред с него много скъпи и красиво изработени вещи.
На 16 април 1906 година, в неделя преди обяд, стана първия митинг и се даде началото на антигръцкото движение. Българите взеха църквата Света Марина и Свети Св. Константин и Елена. Местната управа натовари художника Георги Данчов да замаже образа на Света Марина и на нейно място да нарисува цар Борис. На двете църкви дадоха нови имена – Патриарх Евтимий и Св. цар Борис.
По време на тия размирици, Колчо мина покрай църквата Света Марина. От дома на Христо Ерасти се чуваше тиха, галеща ухото музика. Улицата беше тясна и крива. По разкъртените плочници, по вратите и прозорците, беше се събрала разнолика публика. Чуваше се “браво”. Христо свиреше с цигулката, а Георги Атанасов пригласяше с пианото.
Колчо се заслуша. Беше непозната за него мелодия. А само какво изпълнение! Време беше да тръгва. Намери се на улица Метрополит Паисий. Тръгна по нея. Малкото здание, на което викаха Вазовото читалище, го чакаше, за да му разкрие един нов свят, на който знаеше цената. Тук срещна просветителя Вазов, от който научи да обича род и родина. Тук прочете най-хубавото, което написа тоя човек. “Отечество любимо, как хубаво си ти”. Нима има нещо по-свидно от отечеството!Отечеството, което беше изживяло ужасите на чуждия поробител. Петстотин години беше търпяло турска кръв и вяра. Нима това отечество не беше на Бориса – царя български, който пръв покръсти в святата вяра. Нима тук Симеон не издаде първите закони за разцвета на българската държава!
Като аптечен рафт се редуваха пред погледа му събития, които бяха едно начало и бъдеще.

БАБИН ДЕН

Минат ли коледните дружини, сурвакарите и моминските надпявания на пръстен на Серва, Водница на Йорданов ден, когато се изнижат поганците, идва и Иванов ден, след него Бабин ден. Този ден жените не работят заради бабите акушерки. Някой разправят, че с него завършват зимните празници – януарските. На Коледа се ражда “Млада Бога”, а на Водици се свети водата. Защото от Коледа до Водици са мръсните дни, през които Богородица е била лехуса, а на Бабин ден празнуват тия, които помагат при раждането на детето.
Днес е Бабин ден. Керана стана рано. Скъта в бохчата нов пешкир, калъп сапун и везана риза. В бакърчето сложи вода и здравец и забърза към баба Ана. На хоризонта просветна. От нечия плевня замуча крава. Белотата по покривите привлече погледа и и тя премигна няколко пъти. Нежните й ноздри бяха запълнени с кристалчета. Вятърът бучеше като хала.
Баба Ана вече я чакаше на двора. Тя беше опряла прегърбената си снага у дерека. Това беше стар обичай. Че както тя подпира дерека, така и децата на Керана да са й опора, за да подпират и те дома, кат тоя дерек.
Младата жена доближи къщата.
– Добро утро, бабо Ано.
– Дал Бог добро, чедо – отговори старата.
– Да си жива и здрава, та ощ дълги годин да помагаш на невестите!
– Чул та Господ, Керано! Златни ти уста!
Керана сложи менчето върху земята и подкани. Баба Ана дигна ръкаве и изми съсухрените си ръце  със сапун и вода. Пусна от водата зад гърба си и в чорапите.
– Та да са раждат по-лесно децата ти, дъще!
Избърса ръцете си в пешкира. Керана метна ризата върху раменете й, прегърна я и я целуна.
– Дал ти Бог ощ живот! – изрече тя, сбогува се и  тръгна.
През това време жените се скупчиха на мегдана. Два яки вола бяха оседлани и дърпаха колата, която беше застлана с рогозка. Качиха в нея баба Ана и замушкаха воловете към чешмата на стария хан. Едни от жените  се бяха натъкмили като циганки, а други бяха сложили гугли на главите си. Яка жена носеше окичения пропорец. Всички държаха тояга в ръцете си. Наближиха ханската чешма. Свалиха баба Ана. Една от жените подаде сапун и наметна пешкир върху раменете . Старата акушерка уми ръцете си с вода от течащия чучур и ги избърса в пешкира. Една от жените запя: “Мама вика мари сину: – Ела, сине, абре чета, чета вика абре, сине, конче таман да си сториш.  – Мълчи, мамо, мари! Няма онемяла да си! Не ма вика, мамо, конче, таман да си сторя, най ма вика, мамо, глава да ми отреже! Снощи минах, мамо, в тъмно, тясно сукаче, тамка срешнах, мамо, пашовата щерка. Нема място, мале, къде да са разминем! Полюбих я, мамо, ало моме било ханъмско.”

През това време мъжете от селото дебнеха момента, когато жените са заглавичкаха и се хващаха на бас за дамаджанка вино. Кой ще успее да открадне пропореца или гуглата. Беше голям джумбюш. Чуваха се весели гласове и закачки. Дворът на хана оживя. Чу се наново песен: “Турчин върви през горица зелена, тютюн пуши с лулица червена. Няма дума с кого да продума, па на конче тихо, молно дума: “Бързай конче, бързай! Да идем дето бяхме снощи на конаци. Тамо видях три моми- първата  не е толкоз хубава, втората е продай конче, трета е сдам зало и са, грабни я!
Вечерта жените завързаха очите на чалджията, за да не им гледа щуротиите. Едни се хващаха за гредите на къщите и се премятаха. Други се боричкаха и заголваха овалните си нозе. Чуваха се мръсни джонбюши, които ми е неудобно да изрека.
Бързо минаха дните в дома на Кольо Качуля. През една февруарска вечер, когато по прозорците почукаха едри, снежни парцали, на портата някой удряше с желязната халка. Виелицата виеше и сбираше снега на купчини.
– Пено, Пено – чу се женски глас. Чана Пена взе фенера и тръгна по алеята. Купища сняг беше навалял и скриваше пътеката. Тя направи крачка през преспата. Направи втора, трета, като оставяше дълбока диря след себе си. Вятърът свестеше край ушите й. Добре, че беше опаковала главата си с вълнения шал. По едно време спря, за да си почине. Отвън някой дишаше на пресекулки  и наново се чу гласа:

-  Пено, Пено мари! Отвори, че цялата се вкоченясях!
– Виж ,кой ни е дошел на гости! – изненадано се обърна тя. – Значи си решила най- сетне?
Чапкан Ленче стоеше на портата. Широка усмивка се появи на устните и. Мисълта и се понесе в миналото: “Как можа тогаз! Сакаше да отнеме мъжа и. А сега, тя отиваше при нея. Никогаш нямаше да си прости тоя грях. А детето, щеше да е малешко повеч от Колчо. Не беше отишла да го види нито еднаж. Страх я беше да не я познае и обърне гръб. А можеше да рече ощ тогаз на Пена. Тя сама и думаше,  че можела да земе детето. Ах, ква никавница излезе!”
– Лено, Лено мари- изведе я от тия ужасти мисли Пена. Кво тъй си са вторачила? Да не ти е лошаво?
– Нищо ми нема, Пено.
– Влизай де, влизай, че виж как та тресе! Уф, че мокър снег!
Чапкан Ленче прекрачи портите и тръгна след чана Пена. В одаята я посрещна топлината от огнището. Погледът на вуйчо Михо я прикова на място. Как щеше да погледне на нейното идване! Дали щеше да са съгласи да остане!
– Влизай де, влизай! Не са срамувай! Ний ора не ядем. В наща къща секи е добре дошел. – Михо, Михо бре, Лена ше остане да ни погостува. Ем да помогне на Керана.
Михо я погледна малко враждебно. “Що не беше му рекла! Що покани в дома си тая уличница!”- помисли си той.
Чана Пена, като че ли прочете мислите му. Тя погледна Михо и намигна закачливо.
– Квото е било, било! До тук! От нес, още един челяк ше бъде в наща къща.
Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на вуйчо Михо. Пена беше му простила. А кво ли не си мислеше! И той махна във въздуха с ръка, сякаш го цепеше на две. Жените се спогледаха. Нито една от двете, не можеше да се досети, кво таеше в гърдите си тоя корав мъжага сега.
МАРТЕНСКИ ВЪЛНЕНИЯ
Наближаваше Марта. Няколко дни преди това, Кольо постави на прът кармазяния си пояс и го изправи пред стряхата.
Людете думаха, че за да не се разлюти Марта и да не се развали времето, трябвало да се турни кармазян пояс.
Керана излезе рано на двора. Като видя пояса, на устните и се появи усмивка. Отиде в дрешника и се върна с кармазяна престилка с бели ленти. Закачи я на клоните на стария чинар. На другата утрин беше баба Марта – първи от месеца. Тя стана много рано. Взе от огнището червен въглен и го постави върху керемида. Из устата и излизаха думи, които така и не се разбираха. Това беше обичаят. Да прогони с горящ въглен всички бълхи из къщата и да ги запрати на улицата. След като свърши, побягна към одаята и излезе с кенарено вързопче, след което се запъти към чана Пена. Във вързопчето беше скътала няколко бели и червени мартенички. Тя извади една червена и я закърфичи върху сукмана на чана Пена. Мартеничка сложи на Чапкан Ленче, вуйчо Михо и Кольо. Накрая отиде до люшката на Вяра и върху тънкото кенарено платно, което я покриваше, закачи бяла мартеничка със сини синци. Колко любов беше вложила, за да ушие постелята и възглавето на малката. Тогава, чана Пена я похвали и целуна по челото.Тя не беше очаквала, че невестата сама ше са справи. Господ беше я дарил със сръчни ръце. Каквото и да пипнеше, веднага го правеше, колкото и трудно да е. Никогаш не са отчайваше. Никогаш не хленчеше.
Вън, на площада гъмжеше от народ. От улица “Станционна” до градинката на Джумаята, беше главната. Тук имаше хотели, бирарии, кафенета и магазини. През целия ден минаваха каруци със стока от влагалището при града. На колелата им имаше дебели шини.
– Дий, кранто!- чуваха се гласовета на каруцарите, които караха тежки бурета.
При бирария Тракийски конник, чийто стопанин беше Стоян Балабанов, имаше сума ти народ. Отдалеч на двора се белееха покрити маси. Беше надвечер. Гъвкави прислуги носеха между масите ледена бира. Свиреше струнният оркестър на Вули.
Красива жина, едра на ръст, с гъсти черни коси и тъмни очи, тресеше едрите си гърди, под звуците на сръбската  мелодия. Под светлината на газената лампа, стройните и крака едва докосваха подиума, а разперените и бели ръце, мамеха погледа на мъжете. Пееше Лепа Сава. Сръбкиня по произход. Погледнеше ли някой с пронизващ поглед, покачваше се ищаха за още бира.  Редуваха се и поръчките за почерпката на певачката и оркестъра.
Боядисана с червена краска коса кокона, до която стоеше майка и, погледна мъжа си заканително.
Лепа Сава беше майсторка в пеенето. Пълнеше джоба на Стоян Балабанов. Но вечно пълен беше и нейният.
Имаше и още едно заведение, което се мъчеше да конкурира ,Тракийски конник. Беше кафене-концерт Сан Стефано. Отгоре му имаше и хотел. Съдържателят му беше, Христо Майсторов. Тук свиреше също отбран оркестър. Мебелите в хотела бяха нови. В него имаше великолепно мебелирано кафене с два салона, които бяха удобни за танцови забави и развлечение. Между салоните и хотела имаше разкошна градина, в която свиреше оркестър. Кухнята беше немска и ориенталска, с добра прислуга. Тук идваха само тежките  аристократи. Затова кафенето нямаше много алъш- вериш.

В една от тия летни вечери, Кольо облече черен редингот, а Керана, тази прекрасна царица на красотата, в бяла рокля на ситно плисе, с бели ръкавици до лактите, бяла чанта от истинска кожа, и един ред перлено колие на шията, бързаха към кафене Сан Франциско. От лицето на Кольо лъхаше изтънченост и финес, а от лицета на Керана, рядко благородство.
Напоследък, Кольо беше извоювал име на голям писач. Печаташе в местните вестници. Познаваха го и други места. Влезе в средите на местната интелигенция. И сега беше поканен от кмета на града на тоя бал, по случай спечелените избори.Отвътре се чуваше лека музика. Свиреха италиански канцонети. След това прозвуча Моцарт и мазурка озвучи залата.
Кольо и Керана оставиха палтата си на гардероба и влязоха. Щом кметът ги зърна, стана от масата и отиде да ги посрещне.
-  Неочакван жест от негова страна, нали скъпа?- обърна се Кольо към съпругата си.
– Да мили, колко съм щастлива.
– Добър вече госпожо. Добър вечер господин Колчо- изрече кметът.
– Дано не би да сме закъснели, господин кмете.
– Нищо такова. С извинение.
И той хвана ръката на Керана за пръстите, и леко ги притисна до устните си, след което я пусна. Погледът му криеше някаква загадка, която Колчо смяташе, че идва от виното, което беше пийнал. На бузите на Керана си появи руменина и тя наведе глава. Кольо  и пошепна нещо, и тя наново я изправи. Тръгнаха към масата, която беше определена за тях.
– Добър вече госпожо и господине- обърна се той към мъжът и жената, които бяха седнали до нея.
В едни миг, всички отправиха поглед към новата двойка. Един дебелак имаше нахалството да погледне Керана право в очите. Наново се появи червенина на бузите и. Но този път, тя не наведе глава. Те се присъединиха към останалите и седнаха. През цялата вечер разговаряха за какви ли не неща. За електрическия кинематограф. За построения голям платнен театър на площада цар Крум. Че италианецът Амбрози е получил мотор за кинематографа Пате фрер. Че той дава представление в театър Стар търговски хотел. Цените на билетите в  ложите били четири лева, резервирано място осемдесет стотинки, едно място петдесет стотинки, две места трийсе стотинки. Кинематографът, Екселсиор на Викаро бил добър. Той бил уредил просторен салон с вентилатор. Прожектирал всякакви филми. А най- обичан бил комикът Макс Линдер.
Керана слушаше и запомнеше всяко нещо. За първи път,, тя се пи от вкусните френски вина. Беше полунощ. Хвана Кольо за ръка и го помоли да си тръгнат.
На 6 октомври, из улиците на града бяха разлепени афиши, пред които се купчиха мълчаливо хора и четяха с загрижени лица.

МАНИФЕСТ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Българи. В продължение на двадесет и пет години на царуването ми, аз съм дирил винаги в мирна, културна работа напредък, щастие и слава на България и в тази насока аз желаех да върви българският народ.
Провидението обаче е съдило инак. Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодатта на мира и да прибегне към оръжие за поставяне на една велика задача..
Отвъд Рила и Родопите, наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със спокоен живот.
Всички усилия за постигане на тази цел, както от великите сили, така и от българското правителство, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи.
Сълзите на българския роб, воплите на милионното християнско население, техните еднородци и едноверци, които дължим свобода и мирен живот на една велика, християнска освободителка. И българският народ си спомни пророческото слово на царя Освободител: “Светото дело трябва да се доведе до край!”
Нашето миролюбие се изчерпа…
За да помогнем да угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остава, освен да се обърнем към оръжието. Само в това средство, ние виждаме, че ще можем да му спечелим закрила на живота и името. Анархията в Турция заплаши и нашия държавен живот.
След кланетата в Шипка и Кочене, наместо да се даде на страдалците   правда и удовлетворение, каквито,,, ние поискахме, турското правителство заповяда мобилизация на своите въоръжени сили. Така се извика на изпитание нашето дълго търпение.
Хуманните християнски чувства, свещеният дълг да се помогне на братята, когато ги застрашава изтребление, честта и достойнството на България ми наложи повелителният дълг да извикам под знамето подготвените за отбрана синове.
Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено уповаване в закрилата и помощта на Всевисшия, възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена.
Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели! Редом и заедно с нас, ще воюват против нашия неприятел за същата цел и войските на сдружение в България Балкански държави: Сърбия, Гърция и Черна гора. И в тази борба на кръста против полумесеца, на свободата срещу тиранията, ние ще имаме симпатии на всички ония, които обичат правдата и напредъка. Силен с тия симпатии, нека юначният български войник си спомни геройски дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руси освободители – и така лети от победа към победа.
Напред! Бог да е с нас!
Издадена от ст. София. 5 октомври 1912 г.
На първообразното със собствената негово Величество ръка написано.
Фердинанд, 6 октомври 1912 г.
Хората помнеха евангилието изречено “Никой не може да има по-голяма любов от тоя, който полага живота си за ближния си.”
Един колос, на върха на който са християнските дородетели, любов и милосърдие, който достига небесата, от който черпим вдъхновение. Но има още нещо по-силно, което Господ е споменал в своите Божии заповеди: “Обичайте се един друг, обичайте и враговете си!”

МОБИЛИЗАЦИЯТА

И Кольо като всички други чакаше мобилизацията. Дори си купи бележник, в който реши, че ще записва всичко преживяно на фронта. Мобилизацията стана по- рано, отколкото се очакваше. Това се дължеше на ентусиазма на народа за една война, с петвековния си поробител. Но за всеки случай, тя не беше напълно редовна.
Мирновременните подготвителни работи не им послужиха за нищо. Запасните се явяваха викани и невикани. Или викани в една част, където са прекарали действителната си служба.
Много от офицерския кадър, който се подготвяше в мирно време да приведе в изпълнение на мирновременния план за мобилизация при обявяване на последния, той получаваше съвсем друго назначение и излизане от частта. Идваха съвсем други хора. И в такъв случай, мобилизацията се провеждаше от по-долни чинове в изпълнение.
Щатовете за военно време бяха негодни за обща и частична мобилизация. Общата мобилизация предвиждаше последователно завръщане на въоръжените сили в царството. Най-напред беше действащата армия, след нея резервите и последно опълчението, съобразено с това, че предвиждаха кадри за формиране на нови части.
В деня на мобилизацията се прочете телеграма в 18 часа. Начало за първия оперативен ден се счете 12 часа по обяд. Беше изготвен списък. Хората се викаха със съобщителни бележки – 17 октомври 1912 година.

“Бях повикан и зачислен в 11-ий артилерийски полк, пета батарея – записа в тефтерчето си Кольо. Полкът се състоеше от Щаб на полка, Щаб на артилерийския отдел, шест батареи и нестроеви взвод. Конете бяха много мършави и се губеха под сбруята на седалката. Главите им висяха под тежестта на мундирите. Стремето не можеше да улегне. Получихме куртки, панталони, фуражки, а тия, които имаха добро долно облекло и обувки, не им се даваше. Облеклото беше толкова разнообразно, че можеше да се сравни само по шинелите, че са сбирани от различни армии. Изобщо, представляваха карнавална сбирщина от маджарски калпаци, американски цилиндри, та до гологлави. От фракове, рединготи, рубашки и кожуси, та до голи рамене. Съоръженията ни бяха шест снарядни ракли на батареята и по една шестконна ковачница за отделението. На всеки войник беше дадена по една кожа. От нея си направихме по един калпак, някои си направиха навуща, трети – кожух, а други -постелка и завивка. Личният състав беше от 9 офицера, 24 долни чинове, 9 души от запаса, от които трима от армията, 5 школници и един подофицер. Конният състав се състоеше от 63 коня.
ИЗВОД
От мобилизацията може да се дойде до следното заключение, че ний се готвехме за война само в строево и морално отношение, а що се касае за материалната страна, малко се е мислило. Като, че ли даже не се е подозирало, че материалните лишения подкопаваха устоите на морала, рушаха дисциплината и докарваха до катастрофа. А, че не се е мислило сериозно, се виждаше от факта, че Военното министерство вместо да беше напълнило военните складове, то всяка година ги опразваше все повече и повече. За материалната страна не се помисли  дори тогава, когато се обяви самата мобилизация. Защото, за да се изкарат повече бойци, демобилизираха целия тил, като затвориха фабриките и всички производителни заведения за нуждите на армията. С това я лиши от средства за живот.

На 29 септември стана разпределението. Даде се разписание на занятията и упътване на воденията им. Същия ден започнаха.
30 септември – конни учения.
4 октомври – занятия с носачките.
Забележка: всеки ден преди пладне се провеждаха прикладни тактични учения с вземане на позиция, преимуществено закритие, а след пладне - действие при оръдията, прокарване посоки и специализирано по разните отрасли на служба. Занятие с мерачите, сигналистите, ординарите и разузнавачите. Подготовка с взводните командири и подофицерите в полето по служба. Със санитарите – разни превръзки, даване първа помощ на ранените и прочие. Всички занятия се водиха на полето. Полкът току-що беше придобил физиономията на строева част и започна трескаво да се подготвя за предстоящата му дейност. Ето, че не се разпокъса  и отново започна да се сглобява  от други части, и  докато се сглобяваше, наново се озова на позиция, без да може поне отчасти да подравни подготовката на батареите.
На 4 октомври се отдели Първо артилерийско отделение и предаде на  Първо артилерийско на СС полка.
10 октомври- пристигане в Т. Сейменъ.
14 октомври – полкът потегли за Одрин.
17 октомври – на позиция. Тъй като нашето отделение нямаше възможност да проведе някакви занятия до навлизането в позиция, а имаше по- голяма маневрена способност, защото от Разград до Т. Сейменъ, то беше пропътувало по обиколен път. Конете бяха достатъчно впрегнати и ездитни, а у ездачите  бе изработен похват за управляването им.
Когато полкът излезе на позиция, нашето Пловдивско отделение имаше по-добре подготвени прислужници. Запасните бяха от призивните  от 1897-1902 година.
17 октомври – полкът излезе на позиция под Одрин. Почнаха се усилени занятия по околното поле и бивачните постройки – прекарване посоките  и служба по връзките и прочие занятия.
Кольо реши да започне последователно от първия ден. Досега нещо много се объркаха нещата. Беше пропуснал по същество.
След като узна, че полкът може да пътува сам, чете се молитва и след напътствената реч на полковник Богданов, в девет часа сутринта се подаде команда: Полкът по батарейно и оръдейна колона: първа батарея - ходом… марш!

Първи ден. Полкът се изтегли по шосето за 37 минути. Много от оръдията и раклите потеглиха неохотно. Ставаха много заплитания на тегличките от дърпането на отделните коне във впряговете  от несъездването на конете и непривичката им в подобна дапряжка, и от липса на навик. Почивките се правеха след 50 метра ход. При село Садово се даде голяма почивка, за да се нахранят войниците. От тук се изпрати млад офицер от шеста батарея, Пею Ганев с по един подофицер от батарея, за избиране на място на бивак, а в село Папазли и квартири за офицерите и войниците. Които нямаха палатки и шинели, кухните заедно с квартиера, завеждущия прехраната, ключарите и фуражните припаси бяха изпратени в осем часа сутринта.
За приготовление на съестните и фуражните припаси, бе телеграфирано на реквизиционната комисия в село Папазли още от 22 септември вечерта. Завеждащ прехраната намери всичко готово. Полкът пристигна в Папазли  в 17 часа. Бивакът беше избран  в ъгъл между Чирпанското и Борисовградското шосе. За неимащите платнища и шинели войници, бе отделено училището, където беше и офицерската трапезария. Фуражът беше отварян при конете на всяка батарея и яденето на войниците беше почти готово.
През време на марша, командирът пропътува с всяка батарея, или често пропущаше полка пред себе си. Забелязани бяха много нередности, предизвикани от незнание, неумение, умора, липса на окомер, предвидливост от практически похвати и инициативност от началническия персонал.
За изнемогването на конете, прислужниците не искаха да знаят. Те през всичкото време се возеха на оръдията и раклите, и на които окачваха почти всичкото си снаряжение. Така, оръдията приличаха на чергарски мулета, но не и на артилерия. Затова, командирът събра офицерите и даде нареждане. След това даде указание за дисциплината на марша: как да се отнасят с мирното население, с имота и частта им. Да не се поддават на увлечение от чувства. Всякога, когато последните ги увлекат в някои лоши постъпки, да се поставят на положение на тоя, спрямо когото ще я извършат, като се придържат към общочовешката мъдрост: “Не прави никому това, което не искаш да ти правят!”
Времето на сутринта беше студено, облачно и ръмеше дъжд. Към десет часа росежът престана, но си остана облачно и приятно за пътуване – нямаше прах и задух. Войниците бяха бодри духом. Навсякъде, където спираха по селата, весело се шегуваха и макар по облеклото  си да нямаха войнишки изгледи, но имаха войнствено съзнание и се държаха достойно. В тоя ред продължи марша до Т. Сейменъ. Разстоянието от Пловдив до село Папазли е 208 километра, което се взема за четири дена.
24 септември – от Пловдив до село Папазли е 25 километра, шосе.
25 септември – 8 часа сутринта. Начело с пета батарея потегляме за Чирпан. По късия мост на Марица се премина реката в брода. От местните власти знаехме, че е дълбок и тесен, затова заобиколихме 7 километра през Борисовград. В 11, 30 часа бяхме в Борисовград, където направихме голяма почивка. Събраните в Борисовград сведения за моста на Марица бяха много противоречиви. Затова се изпрати командира на 3-та батарея, поручик Рачевъ, за да ги изследва. Той донесе, че устоите били здрави, платното на много места пробито. Пред нас обаче минал един военен автомобил, но командирът на полка го преварил и минал моста. Оръдията и батареята трябва да преминат на определена дистанция. Поради неспазване на дисциплината, полкът се разтегна, за което се събра след два часа.
Пътят Папазли-Борисовград е 35 километра.

Пътят до Борисовград е шосеен, а от там до Чирпан е междуселски и минава през село Крушево. В 18 часа, полкът стигна Чирпан и се разположи. Войниците – в училището, конете – на коловоз източно от разсадника – парка на говежди пазар, а офицерите – по хотелите. През нощта валя дъжд.
На 26 септември още валеше дъжд. В осем часа сутринта, полкът тръгна за село Радиево. За да не объркаме пътя, ни се даде един стражар за проводник. Понеже пътят беше  развален и междуселски, направи се с предния разузнавач команда от двама души от батарея, с шанцов инструмент за поправка на пътя.
9,30 часа дъждът престана, но конете се движеха по склоновете трудно. При село Куза, пътят навлезе в новопостроено шосе. Чирпан-Меричлери, шосето беше готово, но платното неулегнало. В 11,30 часа стигнахме Меричлери, където има голяма почивка. Оттук, пътят е селски и много пресечен. Минава покрай каменовъглена мина на север от село Карачъ Бръстъ. Завива край същото село и отива в село Радиево. Тук, стигнахме малко преди 17 часа. Полкът остана на бивак при чешмата – северозападно от нея.
Пътят Чирпан-Радиево  е 30 километра, междуселски, каменен, с неугледно шосе. Минава пред село Съново, Куза, Меричлери, Длъгнево и Брестъ.
На 27 септември продължи маршът до село Т. Сейменъ. В 11,30 часа стигнахме Златица. Пътният мост на Марица в това време се настилаше с дъски за преминаване на обоза и артилерията. В 18 часа спря на бивак в ъгъла между река Марица и ж. п. линията на пясъка. Пътят Радиево-Т. Сейменъ е 21 километра – междуселски, минава през село Бродъ, Златица и Юраново.
С приситигане на полка в Т. Сейменъ, той влезе в състава на войските на Т. Сейменския укрепителен пункт. Началник беше Рачо Петров. Бивакът беше на рохкав пясък.
28 септември – бивакът се примести североизточно от село Търново, между селото и ж.п. линията.
30 септември – зае лагера на 30-и шейновски полк. Бараките бяха без покрив и като ги реквизирахме с дъски, се заехме да ги оправяме.

ЦЪРКВАТА СВЕТА ПЕТКА

Баба Петра, дядо Рачо, чана Пена, Керана и малката Вяра влязоха в нея. Днес беше един тържествен ден за тях.Тишина цареше наоколо. Само спасителят Исус от иконата ги наблюдаваше.
От сребърния котел се издигаше пара. Топлата вода привличаше в прегръдките си малкото телце. На триъгълната маса чана Пена донесе нова кенарена кърпа, калъп сапун и шишенце с олио. Керана съблече Вяра и тя остана как майка  беше я родила. Презвитерът подхвана голото телце,  потопи го в приятно затоплената вода и произнесе: “Кръщава се рабинята Божия Вяра. В името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин.” Изрече три пъти и резна зад ушенцето от русата косица на детето.
Баба Цена – клисарката, подаде на презвитера от мирото и той направи кръст на челцето, ръчичките, крачетата, на вратлето и накрая под брадичката, и изрече: “Печат дара, Светаго Духа” – три пъти, след което подаде на баба Петра детското телце. Тя обиколи три пъти около казана с водата и след това го подаде на Керана.
– Да тий честито името на детето, невясто! Бог да му помага и да върви винаги с него. Да бъде чисто кат нашия Отец, който го дарява с туй име! Радвай са, Керано! Радвай са, как Божията майка са радва на своя Исус! Бъди винаги до него! В най- трудните дни му помагай! Щото без майчината помощ и закрила, а също без майчина благословия, не мож направи нищо. Гласът на майката ше та намери на който и край на света да си. Любовта на майката ше та предпази от най-лошавото.
– Нек Бог да чуй думите ти, бабо Петро  и да помага на Вяра! – изрече Керана.
– Добра майка ражда добра щерка. А теб кат та гледам тъй!
– Дано думаш истина, бабо Петро!
– Тъй, тъй, дъще - А сегя да турним дреите на маленката!
Ритуалът беше към своя край. Време беше да тръгнат. Прибраха се в къщи, където вуйчо Михо беше седнал край огнището.
Сръчните ръце на чана Пена бяха наредили софрата. Керана рано омеси питата, а чана Пена ходи у Въльо – комшията, да купи от планинския медец. Той имаше кошери в Родопите. Там беше направил малка къщурка и ходеше често през седмицата, за да се грижи за майките пчели. А и парици изкарваше. За всяко болка служеше медеца. И людете идваха да го търсят. Дори и от околните села. Беше се прочул с благия си медец. Но инак беше веселяк. Приятно беше да влезеш в къщата на Въльо. Спретната отдалеч, сякаш те викаше. На колко люди беше помагал с лековития си медец. А и оген щерка имаше. Винаги засмяна. Често посрещаше гостите сама на портите.
Тази сутрин, Чапкан Ленче беше ходила в къщата му и Гергана я посрещна на портите. На гърдите Й блестяха пендари, а кръшната и снага беше препасана със сребърни пафти. Роклята,  цялата в плисе, се спускаше до петите, а блузката с фарбалички се виеха около врата й. В смолистата й плитка беше набодена виолетка, която предаваше чар на красивото й лице. Либето й, Павел скоро отиде на фронта, а наближаваше сватбата. Сега, Гергана беше останала с надеждата, че пак ше дойдат ония времена, когато с Павлин ще бъдат завинаги заедно. Тя всеки ден ходеше при близки и роднини, за да чуе някаква новина. Се някой можеше да й рече нещо за  Павлин. Тя трябваше да намери сили да търпи и преглъща вътрешните си терзания. Кой можеше да я разбере? Може би майка й, която знаеше какво е да се обича. Навремето и тя беше обичала, но я дали насила на баща й. Тя често показваше на Гергана една изсъхнала китка, увита в стар парцал. Дълго беше пазила спомена за любимия. Китка за обич, която бяха си разменили. А той беше й останал цял живот верен. Не се ожени. Скоро беше се поминал и майка й често ходеше на гробището. Кой можеше да знай какво изпитва тази  попрегърбила се вече жена, освен дъщеря й. В този момент, двете изживяваха едно също чувство – раздялата с любимия. С баща й беше друго. Тъй като  се случи харен челяк, майка й се примири със съдбата си, щото с харния по-леко се живей. Понякога можеш да се омъжиш за любимия, но да не улучиш.

До ден днешен, двамата живееха без свади. Така и Гергана израсна спокойна, умна и работлива. Това наследи от майка си, а добрият и благ характер от баща си. Така беше в тоя дом. Като, че ли всичко вървеше по наследство. Тук цареше винаги разбирателство, на което всеки можеше да завижда.

Чана Пена често идеше при майка й. А ква обич беше се появила между двете.  Виждаха ги вечер край огнището потаени, с искрящи очи. Но Гергана не можеше да се досети отде идеше всичко.
Ето защо и Чапкан Ленче обичаше двете жени и със скрита болка жадуваше  и тя да бъде тяхна дружка, на която можеха да разчитат в тежки моменти. Искаше й се да ги притисне до гърдите си и да изрече най-хубавите думи, които можеше да рече на човек, когото много обича. Тя се беше пристрастила към тях, кат оная буйна степ, която я привличаше да тръгне към нея и да запее с пълни гърди. Кой можеше да допусне, че таз жена, която никой не зачиташе в града, можеше да таи в гърдите си такава доброта, която караше и най-лошия човек да спре и цъкне с език. Защо людете виждаха само лошото, а хубавото сякаш отминаваха! Един миг и всичко биваше забравяно. Минаваше и заминаваше кат вятъра, който свисти в обора, където майката-хранителка беше  надвесила  своето тяло над рожбата си, за да  я накърми. Даваше му първото мляко, от което малкото животно поемаше първата глътка. Така беше устроен животът. Сега, Чапкан Ленче тъгуваше за едно малко същество, което можеше да осмисли живота й. Навремето направи грешка и сега  плащаше за нея. Никога не беше виждала сина си. Беше дочула от един търговец, който случайно минал покрай Казанлък. Там беше го оставила, в къщата на Ташевите. Бил са изучил и станал голям челяк. Думаха, че людете го тачили зарад ума. Ах, как и се искаше само еднъж до го зърне и тогаш да склопи очи. Това не можеше да се купи с пари. То е един несметен извор, който осмисля  живота на майката  и кара сърцето да трепери, когато страда рожбата й, или да се радва заедно с нея. Това е лъч в тъмнината, в пустинята, който осветява пътя на този, който се е загуби в нея. Така беше се замислила, че не усещаше погледите, които бяха се насочили към нея. Всички бяха насядали върху плюшени възглаве край софрата. Дори и баба Петра изпитваше скрита радост, която не можеше да бъде заменена с нищо. Малката Вяра беше онзи източник на радост, която караше вече поизносеното й сърце да пръкне, а заедно с него и старите й нозе да се изправят и да заподскачат под ритъма на някаква странна мелодия, която идеше от нежното, детско гласче. Какво можеше да се сравни с тая благодатна радост, която изпитваше човек от едно малко, невинно детско същество, което беше смисъла на един живот. Кой можеше да допусне, че в този миг старицата ще почувства някакво странно допиране до нещо, което, тя самата не можеше да си обясни.  Нима, малката Вяра я разнежи до тава неузнаваемост, че  самата тя не можеше да намери място на ръцете си. Колко странен беше тоя живот! Като, че ли вчера беше дете, което плачеше, за да му дадат всичко, което искаше. А майка й, оная яка българка й зашлевяваше такъв шамар, че детето надаваше гласче и огласяше полето. Това гласче, по-късно помогна на малката Петра  да прерасне в едно виртуозно гласче, което караше людете да трепнат, когато запееше. Наслаждаваха и се всички. А Рачо се влюби в нея зарад гласа й. Зарад благостта в душата й и зарад туй, което беше тя, самата. Когаш пееше, одаята сякаш се развеселяваше. Заиграваше под звуците на медения й глас някакъв неразбираем танц, и караше коравото мъжко сърце  да потрепне.

Айде, бабо Пето, чупи питата! – изведе я от унеса чана Пена.

Старицата постави месала на главата си, взе питата и подскочи на един крак три пъти. Тя се разчупи на две парчета и задъха приятно. Лека мъглица се издигаше и лепнеше по ноздрите. Керана пое питата, която щ подаде баба Петра и накъса на залъци.

- А сега сички да си хапнем! – понесе се из одаята звучният щ глас.

Първа пое отчупения къс баба Петра, след което потопи в пахара с мед и хапна. Лепкавата течност се плъзна по устните и и направи улейче по брадата щ. Облиза се няколко пъти и млясна апетитно.- Както е сладък медът, така да е сладка момата! – изрече тя и разгъна бохчата, в която носеше дара на малката.

- Керано, Керано мари, да ти е жива и здрава, та да радва теб и дома ти! Белким Господ отреди кат теб чистница да бъде! Ергените стените ти да попикават.

На устните на Керана се появи усмивка, която озари лицето й.

- А на теб, бабо Петро, Господ здраве да дава,  да си жива, та и другите ми рожби да кръстиш!

- Сполай, чедо! Дано Господ та чуй!

- Мамо, мамо - обърна се Керана към чана Пена. На теб Господ здраве да дава, та ощ дълго да радваш дома ни.

Чана Пена се усмихна. Колко много любов бликаше от думите на Керана! Такава си беше тя. Чиста и пряма. Не можеше да лъже. Каква добра душа носеше в гърдите си! Син нямаше и син   й дойде. Дъщеря нямаше и дъщеря й дойде. А ква умница е! С нищо не беше я обидила. Колкото да и беше тежко, стискаше зъби и дума не обелваше. И чана Пена обичаше Керана повече от всичко. Колко пъти й правеше изненади. Видеше ли някой търговец да мине тъдява, викаше го вкъщи и избираше от най-хубавото, все за Керана. Ту някой яшмак за косата, ту някой кенар за блуза. И младата й се отблагодаряваше с добро. И сега, Керана не беше забравила да й се отблагодари пред всички. Нарече я мамо. Господ здраве да й дава! Та това е най-голямото богатство, което челяк имаше на света. Щото без здравето си за нийде. Нямаш ли го, трудно са живей. Керана и Кольо бяха нейни деца.

Кръщенката продължи късно до обяд. Керана изпрати на портите баба Петра и дядо Рачо и се прибра. Чана Пена беше раздигала софрата. Чапкан Ленче държеше малката Вяра, която протегна ръчици към майка си.

- Ма-ма – тънкото й гласче озвучи одаята. Керана се приближи и целуна детето по челцето. Скоро беше навършило годинка. Току-що беше проходило. Скоро правеха пита за прощъпулник.То се сгуши в скута и и склони главица над рамото й.

- Айде, миличко, мама ша та води да нанкаш, че тате кат дойде, да не мож да та познай! Ей… толкоз голяма ше станеш.

И тя се запъти към другата одая, където бяха прекарали с Кольо най- щастливите си дни. А сега сърцето й тръпнеше.”Де ли е нейният мил? Ше са върне ли? Ах, мили ми мъжо, да знайш как тъгувам? Мира не мога да си намера. Дъл и ти мислиш за мен? Колкош време няма вест от теб? Снощи сънувах сън, че си бил нейде, а над главата ти кръжи гарван. За малешко се спусна над теб и ти понечи да го изпъдиш. Той наново са спусна и за малко да та клъвни, но се яви някаква светлина, стана огнена топка, след туй лъч кат стрела и изгони гарвана. Кво ли значи сичко туй! Що тоя черен гарван!”

ФРОНТОВИЯТ КОРДОН

3 октомври – в 22,30 часа. В лагера дойде автомобил при началника на управлението, генерал Рачо Петров и даде на командира на полка телеграма.
– Първо отделение, с полковник Галунски, ще потегли с трена – завърши Рачо Петров.
Нощта бе тъмна, пътят развален. На гарата нямаше фенери, рампата – малка. Конете не искаха да се качват във вагоните. Батареята се натовари в 6 сутринта. В 7,20 тренът потегли. Първа батарея можа да тръгне в 18,30 вечерта.
5 октомври – 10 часа сутринта. В двора на казармата на шейновски полк се отслужи молебден, послучай обявяване на войната. Батареите не присъстваха, защото бяха на конно обучение. Но като се върнаха в 11, 30 часа, се прочете на войниците “Височайшата” заповед 15, за обявяване на войната. По повод на това, всички по-долни чинове се произвеждаха в по-горни, които заемаха щатна длъжност. Войниците минаха церемониален марш и след разпускането им, лагерът екна от въоръжени викове.
7 октомври – Съобщи се официално за падането на Лозенград, което внесе голямо оживление и повиши духовете на войниците в полка.
9 октомври -1,30 часа сутринта. Получи се бърза записка: “Командирът на полка да се яви по служба.” В 2 часа вече беше в щаба на пункта и получи заповед номер 47, която гласеше: “По заповед на негово Величество, под ваша команда се формират отряд в състав: 10-а опълченска дружина и 30-и полк допълващ, усилени с отделение от 3-и артелерийски СС полк, който незабавно да се отправи за село Тремезли (Връгово), да заеме връх Хоула.”
Оттук нататък, Кольо продължи своя дневник. Той е в първите бойни редици. Нужно беше да види всичко и да опиши впечатленията си от боя.
Бездънна пропаст. Дълга редица от разноцветни шинели и шапки. Множество народ, което е тръгнал да дири тъжна радост, там – някъде на бойното поле, където никой не можеше да предположи, дали ще се завърне наново в родното огнище, при милите и скъпи хора, които го очакваха. “Къде ли е сега Керана? Вяра колко ли е пораснала?Когато се завърне, дали ще  го познае?Та тя се роди и той трябваше да отиде на фронта. Всичко започна като на шега. Много радост, примешена от мъката на заминаването. Трябваше да се помогне на братята. И в крайна сметка, защо беше тази глупава заповед! Да втикнеш някого под свистенето на куршумите. В тази кървава касапница, която не предвещаваше нищо добро.”- мислеше си той.
Наистина, един народ, който не знаеше що е война, отиде там, сякаш отиваше на някакъв карнавал с маски. И най-интересната маска беше тя – войната, която го караше да се хвърли в прегръдките й, без да знае дали ще се върне отново. Едно огромно чудовище бълваше жупел и пламък, и вземаше в своя невидим хаос толкова много човешки жертви. Кой можеше да си помисли, че всичко ще бъде така жестоко и коварно! Една недостатъчно обмислена заповед и накрая какво, много реки от човешка кръв, която оставя следи по непознатите чужди полета. Навсякъде скелети и реки, реки от човешка мъка. Един огромен вертеп, който поглъща своите жертви. И колко много черно остава след себе си. Черно и червено море от човешка кръв. Червено зарево, окъпано от оръдейни залпове, примешено с хиляди терзания, охкания, скърцане с зъби. Един огромен, нажежен котел, в който се къпе невинна човешка кръв.
Кольо беше преметнал през рамо боеприпасите си. Наоколо беше тихо. Някъде далеч се чуваха бумтежи. Подгънал колене в талигата, опъвана от два изнемощяли и крантави коня, той пишеше. В тази суматоха, никой не обръщаше внимание на този дописник, който ред след ред неуморимо описваше всяко събитие. Той гледаше и въздишаше. Пред погледа му беше къщата с градината. Там, някъде шета Керана. Чана Пена готви госбите, а вуйчо Михо стои до огнището, седнал върху пъстрото възглаве. Тишина и пак тишина. Буквите се редят във войнишкия бележник.
В 9, 30 часа, отрядът тръгна от шейновския лагер. От село Тремезли (Бръгово) се продължи до връх Хоула -  Кольо записваше в бележника си.
Пътят от лагера през село Фердинандово до село Бръгово е 15 километра, който от лагера до шосето Хасково – Харманлии и 2 километра, северно от Бръгово е 8. В 14 часа отрядът пристигна в село Бръгово и се разположи по квартири в трите му махали.
Къщата, в която се настани Кольо, беше поостаряла, с разкривен покрив и дъсчена ограда. Хазяите бяха добри хорица. Вътре беше уютно. Особено хазяйката му напомняше за чана Пена. Добродушна жена, яка наглед селянка. С посивяла коса, която беше прибрана в черна забрадка. Кольо не посмя да попита, защо тази жена носи чернилка. Реши да премълчи, щото това можеше да и донесе тежки спомени. Той беше разбрал, че тия наглед мълчаливи стопани, бяха преживяли нещо, което още повече ги сплотяваше. Между тях цареше сговор и разбирателство. Вървяха мълчаливо и само с поглед се разбираха. На стената висеше портрет на красиво момиче. В косите и се вплиташе слънчев лъч, а от очите и се излъчваше тъга. Може би за нещо неизживяно, или за нещо друго, чакано, което никога не можеше да се осъществи.
В стаята, където Кольо квартируваше, имаше стар, железен креват. На стената висеше избродиран ковьор. Като че ли беше “Изворът на белоногата?” Гергана с менци на рамо, наливаше вода от каменната чешма. До нея пашата , а зад него няколко заптиета. В очите на Гергана се четеше  едновременно болка и стрелкащи пламъчета. Кръшната и снага не се прегъваше от тежките менци. Като я погледне човек, сякаш ще проговори: “Не искам аз нит злато, нит сребро! Ханъма не искам да стана!. Аз съм българка и всичко българско и родно, любя, тача и милея!”
В съзнанието на Кольо отекнаха думите на дядо Вазов. Те идваха като един зов, който кара да не забравяш, където и да си, дори и в друга страна, че си българин. Ти трябва да покажеш на света, че си тоя българин, за когото трябва да се говори. Че ти си тоя българин, който не склони глава пред турския каиш и пак остана с гордо чело и чест пред своите деца. Аз съм твоят баща, с който трябва да се гордееш! Запомни, ти си син на майка България и друг не можеш да бъдеш! Не я срами! Думите ечаха в ушите на Кольо. Те литнаха, за да отидат при малката Вяра.
Връх Хоула се оказа , че е добър за наблюдение пункт, но не и за позиция. Командирът на полка избра  за позиция връх Геджикъ тепе. Поручик Гачев възложи на разузнавачите  да направят пътя на артилерията. В 18 часа започна да се стъмнява. Получи се заповед: “Всички да осъмнат на позицията и сутринта да започнат укрепленията!”.

10 октомври – проливен дъжд и мъгла. В 22 часа се получи заповед отрядът да се завърне в Т. Сейменъ. Там имаше голям наплив на опълченци, както се съобщи, че в 7, 30 часа ще се формира 4-та армия.

На 12 октомври се получи официална заповед: “Днес Лозенград падна.” След това всички бяха събрани. Отслужи се панахида и  молебен.

13 октомври. Формира се полкова девизия, която ще се командва от генерал Велчев и полкът влезе в състава на тази девизия. Вечерта се получи заповед от генерал Велчев: “Полкът да бъде всяка минута готов и щом получи заповед, веднага да тръгне за Мустафа Паша!”

14 октомври – неделя 17, 30 часа. От началника на 11-та девизия н-ро 12: “Полкът веднага да тръгне за Мустафа Паша! За прикритието ви се дава пионерски взвод от поручик Митов.”

Полкът е готов. Трудно може да се събере пионерски взвод, защото беше пръснат.Чуват се подвиквания и весел глъч, който идваше от редиците. Чу  се изсвирване с уста. Някой изпуска гнусна псувня и изхвърля звучна плюнка из устата си. В 20 часа, полкът тръгва без пионерския. В 24 часа през нощта се извърши нощен патрул. Наближаваме Харманлии – 27 километра за 4 часа и 20 минути. Войниците се настаняват в казармите, защото навън е студено.

15 октомври – 8 часа. Полкът е строен. От казармите до шосето той се разтегна. По обяд стигаме Любимец. Тук всички се разпръскват. Всеки си почива. Кой както му е най-добре. По улиците на селото се чуваше гълчава. На мегдана  беше се скупчила голяма група. Някой разтягаше акордеон. Край тях премина яка, червендалеста мома. Чу се подсвиркване с уста. Тя се забърза и се скри от погледите на войниците. Палав малчуган, с поокъсани гащи и поизхабени кожени цървули, подскачи ту на единия си, ту на другия крак  и подсвирна весела песничка. За миг се спъна и падна на земята. Огледа се плахо. В очите му напираха сълзи, но не заплака. Червендалест веселяк от групата на войниците реши да си направи шега с момчето. Дръпва го с ръка, взе го в обятията си и го пощипва за задничето. Момчето се изкикоти. Не може да повярва. “Какво ли искаше този чичко от него?” Веселякът го пусна на земята и то бързо се отдалечи.

17 октомври. Стигна се Мустафа Паша. Полкът се разполага в казармите, южно от града.

18 октомври – 8, 30 часа сутринта. Отрядът настъпи. Разстоянието Мустафа Паша е около 16 километра. Път почти няма. Местността е ужасно пресечена. Преди два дни беше валяло дъжд. При влизането на дефилето западно от Каик кьой, към 15 часа полкът продължи марша. В 17 часа стигнахме село Юскъдар. Събрахме се всички в 18, 30 часа. Разположихме се на квартири и бивак, в южния край на селото. От сутринта се водеше бой край Одрин, в северозападния сектор към село Кемалъ. 19 часа сутринта, в село Юскюдаръ, пристигнахме няколко волски коли с ранени войници и офицери.

19 октомври – 2 часа и 25 минути се получи заповед: “Полкът да тръгне с разчет, че в 6, 30 часа да бъде в село Возгачъ и може още днес да влезе в боя.  В 4, 30 часа целият полк се събра и тръгна. В 7 часа сутринта се събрахме югоизточно от село Возгачъ. Турците бяха заели линията: чиф. Кара Смаилча на север от гребена, който изхожда от Кара Смаил, до съединяването му с тоя, изходящ от чиф. Екмекчи кьой. Оттам на изток по височината, южно до село Сарай Акъ Бунаръ в 135 югозападно от Таушанъ Куру – средният чиф.

Тук Кольо записа в бележника си. Офанзивата е голяма. Не мога да продължа.

КОЛЕДНИ ПРАЗНИЦИ

Всички бяха на софрата. Но Кольо де ли беше в този момент? Бъдни вечер е. Тази сутрин чана Пена и Керана станаха рано. Чана Пена приготви нощвите и замеси тестото. То плющеше под ръцете  й и издаваше звук, който галеше ухото.
Кокошките на двора разпериха перушина. Перестият петел обикаляше  като щурав и а да хване някой млада ярчица, и да я клъвне. За миг се спря и погледна към оградата. Срамежлива детска главица се провираше между плета.
– Чано Пено, чано Пено – беше Павлето, съседчето.
Жената излезе от одаята и се провикна:
– Сус бря! Кво си са развикал толкоз рано? Ората имат работа, а ти?
– Недей тъй, чано! Що ма гълчиш? Мама ма  прати да ми дадеш малко джоджен, та да турнем на бобената чорба.
Изведнъж, гласът на старата стана мек като възглавето, дето стоеше вуйчо Михо.
– Тъй рачи, чедо! А аз си думах… Кво са криеш тъй? Ела насам! На, земи и занеси на майка ти! Да е сладка чорбицата! Да са живи и здрави децата! Господ да дава берекет на къщата ви! -  и тя подаде стръкче джоджен.
Павлето благодари и обърна гръб. Както се появи, така и изчезна от погледа щ.
След час, тестото лазеше по кенареното покриво. Старата закръгли питата и отгоре също от тесто направи кръг около нея. По средата сложи кръст и по края детелини. Не беше забравила и сребърната пара и  малките коледарчета. За тях беше отделила малки кравайчета. Та кат дойдат, да не са посрами. Ситос, ного ситос да има в тяхната къща!
Край трапезата беше тихо. Само огънят в огнището бумтеше и със своята червена сянка предаваше на одаята приказност.
Бъдникът беше приготвен още сутринта. Чана Пена беше взела от дърварника  едър пън. Намаза го с масло. Превъртя дупка в дебелия му край и сложи масло, вино, тамян.  Затвори я с дебел клин. След туй го уви с бяло конопено платно и го остави до огнището. Чапкан Ленче, която беше най-възрастната, посипа бъдника с житно зърно.
– Да бъде годината изобилна! – изрече тя.
Керана запали бъдника. Огънят заигра весело и една искра я парна по престилката. Тя наплюнчи палец и допря до дупчицата, дето беше направила искрата. В очите й се появи сълза. “Дано нищо лошаво не са случи, щото изгореното, думат, не било за добро. Кой ли, кой ли можеше да изгори и затъне в тая дупка! – мислеше си тя и започна да диша тежко. Кво ли правеше Колчо? Ам туй, беше предвещание! Дано не е… Ако го нямаше  и него, по-добре да не живей и тя! Ами, малката Вяра! Той беше там, а тя тук празнува. Горкият, дали си спомня за Коледните празници? Вторите след тяхната женитба и първите, в които те не са наедно.”
– Керано, Керано – изведе я от унеса гласът на вуйчо Михо. Тичай в зимника и донеси от оная, дето щипе на гърлото, та да ме жегне маленко! Да ми стане благо на душата!
Тя обърна гръб и тръгна. Върна се с шишенце в ръка. Вуйчо Михо погледна и облиза с език устните си.
– Виж я ква синжирлийка е! Да я гледаш, та да й са не  нагледаш. Кат та жулне през гърлото, чак ти прималява от сладос.
– Е, Михале, не мож без ракийца. Нес е Бъдни вечер, а ти…
– От ней ми става благо на душата, а и празника е по-весел- прекъсва я той   и запя: “Тежко, тежко вино дайте, та дано аз забуравя!”
Чана Пена го гледаше и бърчеше вежди. Той продължи:
– Живей, Пено, живей, дорде си жива! Че идиш ли в черната, няма връщане от там.
– По-тихо, Михо! Намери  затуй да думаш! Ората празнуват.
– Слушай, Пено! Аз втори живот живея. Еднаж с единия крак бях в черната и са върнах от там. А сегя ми са живей.
– Да не думаме за туй, Михо! Дай да прекадим за живо и здраво, та Господ квото е рекъл!
Чана Пена взе керемида от двора. Турна тамян и прекади три пъти трапезата. На софрата бяха бобината чорба, пахара с ошава, зелевите сърми, питата с късмета, орехи и ябълки в пахара и краваите.

По стар обичай, на софрата стопанката прибавяше лук, чесън, орехи, мед, туршия, които и предаваха празничност. В нейното изобилие, людете виждаха бъдещото плодородие от  всичко, което беше поставено тук. Не трябваше да се забравя и суровото жито. Трапезата се нареждаше на земята. Разстилаше се слама, покриваше се с калчищен чувал за жито, а върху него постилаха месаля и най- отгоре нареждаха гозбите. Тамян слагаха на керемида, за да прогонят злите и нечистите духове. Започваше се да се тами от софрата, обхождаха се всички помещение в къщата и стопанските постройки на двора.
– А сегя сички да речем “Отче наш”- подкани чана Пена и да разчупим питата!
“Отче наш, който си на небесата – изговаряха гласно те. Да се свети твоето име. Да дойде твоето царство. Както на небето, тъй и на земята. Насъщният ни хляб дай ни днес. И прости нам дълговете ни, както ние прощаваме на длъжниците си. И не въведи нам в изкушение, но избави от лукавия. Амин.” – завършиха те.
Думаха, че по време на вечерята, всички от семейството трябва да дойдат колкото си може по-рано, щото от туй зависи ранното узряване на житото. По време на яденето да не се става, щото квачките ще стават и няма да измътят яйцата. Само стопанинът може да става и да ходи приведен, за да се превиват житата от зърно.
След като привършиха вечерята, Керана остави на полицата хапките, които заделиха от коледника и рече:
-  Да избуят сички жита през лятото!
– А сегя да приберем сламата от трапезата, да я запалим, та додет стигне огъня, до там да отива градушката! – нареди  чана Пена.
Според обичая, първата хапка от питата  и от вареното жито се хвърляха в комина. От сламата се правеха малки снопчета и венчета и се връзваха по дърветата, за да родят много плод. Част от нея слагаха в полозите на кокошките, за да снасят яйца. Или мушкаха още при каденето в гредите на тавана, за да израснат високи жита. Кадената вечеря имаше лечебно свойство. Затова се запазваха орехите, суровото жито и недогорялата свещ,  за следващите кадени вечери. С част от суровото жито сутринта се хранеха кокошките, като се пръскаше в кръг, описан с въже за връзване на снопи, за да се въдят  и да не се пръскат по съседите.
Парата от питата тази вечер се падна на Керана.

- Ще е честита, здрава и щастлива през цялата година – рече чана Пена.

За сполука, тя беше турнала и други нишани. На нея се падна сламка от житото.  На вуйчо Михо конец за овцете. На Чапкан Ленче тиквено семе за свинете, а на Кольо, дето беше обречена – телено копче на конете. На малката Вяра чеснова скилидка за уруки.
– На който са падне голямата и зрялата ядка от ореха, ше е здрав, а гнилата, ного ше боледува – изрече чана Пена. А сегя фърлете в огъня по едно  зърно от житото!Ако пукне и подскочи, ше има ного здраве.

Бъдникът в огнището разпръскваше светлина.
– Добра роитба ше е тая година- чу се гласа на Керана.
Оронените зърна, жените закътаха в зимника, за да ги хвърлят на хармана при вършитбата и чрез тяхното въздействие да се осигури много жито. Пепелта от бъдника чана Пена постави в гърне, че есента  да я сложи на посевите, а от житото и соята да има за телците.
Преди вечерята се засичаха овошките, които не даваха плод. Чана Пена отиде в градината  до яловицата – ябълка и замахна със секирата. Керана я спря с думите:

- От сега натъй, тя ше роди плод.
След вечерята настъпи веселие. Всички търкаха ръцете си с пясък и думаха:” Да носят кокошките ного яйца! “- и се мажеха  зад ушите и под мишците с накълцан чесън, за да не го лови болест. Навън се чуха гласове: “Стани, стани бре, млад войно! Кви ли са гости дошли, гости дошли коледници. Каква ше ги дарба дари?”
Чана Пена излезе на портата и се провикна:
– Айде, бря, влизайте, че откогаш ви чакаме!
Коледарите бяха наметнали върху раменете си тежки ямурлуци. Калпаците им бяха украсени с чемшир и бръшлян. Върху извити лозови пръчки бяха нанизали пуканки, бучки захар, сушени сливи и стафиди. В ръцете си носеха дълги тояги. Краката им бяха обути в чизми с звънци, които при играта дрънкаха и весело пееха. Някой носеха калпаци, накичени с пуканки и зелени цветя. Най- напред вървеше станеникът и няколко подстаненика, които водеха отделни куди. Станеникът носеше каниската, върху която беше забучена пара и стрък босилек.  А на тях беше окичен венец от пуканки и сухо грозде. С каниска, кърпа и бъклица, той  водеше коледарите. В групата имаше и малки коледари. Наричаха ги котки. Те вървяха пред групата. Когато стигнаха портите на чана Пена, започнаха да мяукат.  Влязоха в къщата. Вуйчо Михо ги посрещна с бъклица вино и рече:

“Добри гости, сам си Господ, сам си Господ, с Божа майка.” А те отговориха: “Божа майка благославя: “Да би дал Бог стар стопанин, през твойти равни двори, дор три реки бистротечни: първа река – жълто жито, втора река – руйно вино, трета река – прясно мляко. Жълто жито по орачи, руйно вино по лозари, прясно мляко по овчари.”
Момчето коте беше облечено в обърнат наопаки кожух, с маска, която наподобаваше на триъгълник, с изрязани очи и уста. За опашката бяха използвали птичи пера. В ръцете си държеше камшик и  замахваше с него
Чана Пена поднесе на станеникът най-превития кравай. Той го пое с двете с ръце и рече: “Да сте живи, да сте здрави. Догодина, до амина. Златно жито от нивята, руйно вино от лозята!”
На коледарът, който беше избран за носач  даде пара, месо, сланина, лук и вино. Той и благодари и всички коледари заслизаха по стълбата. Тя ги изпрати до портите и се върна в къщата.

На утрото всички станаха рано и тръгнаха към Света Петка. Само вуйчо Михо остана в къщи. В църквата беше тихо. Презвитер Груйо стоеше  до олтара с молитвеник в ръка. Гласът му звучеше напевно. Всички погледи бяха насочени към него.  “Ний, твойте недостойни – започна той. Мили Господи. Като получихме незаслужено милости и дарове от Теб, сме преизпълнени с благодарност за Твоите добрини към нас. Затова, Владико, прибягваме към Тебе и ти принасяме нашата благодарност от сърце. И тъй като Те прославяме, ние Те хвалим, благодарим Ти и величаем Твоята щедрост и Ти викаме с любов: Слава Тебе, Всемилостивий. Благодетелю и спасителю, Боже наш, во веки веков. Амин.
Керана наведе глава. Кръстоса ръце  и леко ги допряха до брадичката.

“Милостиви Господи – шепнеше тя. Сичко е в Твоите ръце. И живота, и смъртта. Ти сичко държиш и направляваш според Твоя благ промисъл. Ти си близо до нас и чуваш нашите молитви, които с преклонение ти възнасяме. Помогни на моя мил съпруг Колчо, който в момента е на война! Не допускай зло да го застигне. Бъди му щит и крепост. Усилвай духа му! Прати му ангел-пазител и го върни в час благоприятен, жив и здрав! Чуй, Господи, молитвата ми и помилвай него и нас. Амин.”
Вън, на мегдана,  кларнетът на Алито и гайдата на Сандо се надпреварваха. Чуваше се: “Давай, земльо, рипай, мале!”   От всички махали бяха надошли, за да си потропнат на Коледното хоро. Една голяма смесица от хора и мелодии. Този ден, всеки беше се постарал да извади от раклата най-новите си дрехи.
Девойче около шестнайсетте, стоеше до майка си. Снажен момък я дръпна за ръката. Тя понечи да се изтръгне, но майка й сгълчи: “Тейко ти затуй ли та учи, та да идеш наедно с другите?” Момичето наведе глава. По бузите й се появи руменина. В очите щйнапираха сълзи. Тя извади бродирана кенарена кърпичка с дантели по краищата и избърса очите си.
Молитвата в църквата превърши. Чана Пена, Керана и Чапкан Ленче си тръгнаха към къщи. Беше Коледа. Роди се Господа, Бога. Към него трябваше да отправят погледи сички и да се молят, за да се върне жив и здрав Кольо от фронта. Кво ли ги чакаше? Кой ли вятър щеше да задуха? Дали квачката щеше да събере пиленцата си? Освен Господ, никой друг не знаеше. Те само трябваше да се молят на Него. Очите им искряха, а в сърцата им се таеше болка.

КРАЙ.