Category Archives: Литература – изкуство и култура

Планимир Петров

ПРОСЕКИНЯТА

Следващата история може да ви прозвучи като приказка и предание от  стари времена, но за жалост, не е нито приказка, нито легенда. А една тъжна, житейска история от родната действителност. Може дори да ме обвините, защо съм  нарушил приятното настроение от прочетеното до тук, защо съм  турил пръст в раната на нашето време с познатите от  телевизионния екран риторични въпроси, които все още нямат  свестен, прием- лив отговор! Може!… Но нали и от литературните страници тези въпроси трябва да стърчат, като таралежови бодли, за да тревожат, будят, крещят и зоват?
В един  средно голям град, в крайния му квартал, живеело бедно семейство. Баща, майка, дъщеря и двама сина-близнаци. От каквато и да е наемна работа по къщите и полето, от  подаяния на  съседи и приятели, от животворна просия понякога – едва свързвали двата края. След раждането на дъщерята Пенка, която била белязана от Бога с недоразвита  умствена система, майката едва дочакала следващото раждане на близнаците. Изтощена от слабост и недохранване, разболяла се тежко, не можела вече да шета по чуждите къщи и дворове, заживяла само с болничните и детските добавки. От отчаяние  безработният баща се предал на изкушенията на Дявола – занемарил се, изоставил се на течението на съдбата да го носи като пожълтял лист отбрулен, пропил се с онова, което тук-там заработвал или от просията в кръчмата.
И така, семейството останало да се изхранва с единствените  болнични и детски помощи. До други социални помощи не стигнали може би нямало кой да се застъпи за тях или защото от кметството  били  сигурни, че бащата работи някъде в сивата икономика. Когато той неочаквано се  разболял и изненадващо починал, властта в селото пак нищо не направила за семейството. Разчуло се, че кметският наместник на пияна глава казал някъде: „Загроби се от пиянството си! Да се беше замислил за децата си!”
След смъртта на мъжа си стопанката още повече се разболяла. От денонощни мисли, какво ще прави, как ще я карат, на кой  селски Господ да се молят за помощ! Като  майка, тя вече себе си прежалила -  тежката й грижа били децата. И най-вече умствено недоразвитата й дъщеря. Защото тя трябвало да гледа децата, макар че тя самата  се нуждаела от  грижи.
Когато коварната болест повалила майката на леглото, и тя ден след ден започнала да се прощава с живота, след дълго мислене, повикала до себе си дъщерята. Не била сигурна, дали ще я разбере и послуша, дали със своята умствена изостаналост може да поеме някаква отговорност, но все пак, нямала друг избор, та решила да сподели тревожните си размисли и казала:
Мила моя дъще! Както виждаш… моят живот свършва, баща ти ме вика… Като ида при него, ти ще бъдеш баща и майка на твоите братя… Приеми моята заръка, да се грижиш за тях, да ги пазиш от малките селски побойници, докато пораснат и вземат хляба в ръцете си… Щото после, когато ти остарееш, те за тебе ще се грижат. Няма да те оставят като мене по чужди къщи да слугуваш и по мегданите да просиш за коричка хляб.
  – Да, мамо – рекла през сълзи дъщерята, – така ще бъде, както казваш. Ще се грижа да братчетата си, няма кой друг…
Тогава майката са пръв път видяла в погледа на дъщеря си своята загриженост, своята мъка и надежда за децата, усмихнала се и тъй, тихо и кротко се  простила с дъщеря си и със света…
След погребението социалните служби най-после се раздвижили и пратили близнаците в дом за сираци. Две-три години Пенка живяла в бащината си къща. Преживявала с подаяния на добри хора, с подхвърлени левчета от селския чорбаджия, който  тихомълком приватизирал единствената нива, двора и лозето на семейството й. Но тъй като болният ум на вече порасналата жена отвреме-навреме просветвал, искала да работи, да си изкарва сама хляба, за да помага с  джобни пари на братята си, които скоро щели да напуснат заведението. Не искала да се унижава с ровене по казаните за смет до селския ресторант, не искала да стане клошарка и просякиня. Но кой от новите селски богаташи  можел да вземе  на работа  жена, която поня- кога сама си говорела по улиците, играела си с децата,  губела си паметта, задавала нелогични, глупави въпроси!
така, когато подаянията като вид просия й омръзнали, когато инстинктът за оцеляване се пробудил с нова активност, тя решила да си опита късмета в големите градове – Шумен и Варна. С част от логическото си мислене искала да бъде по-близо до  двамата си братя, които останали на обща работа в Дома, заради хляба и  облеклото. А може би вярвала, че в големите градове има по-добри хора, които можели да й помогнат с каквато и да е работа. Но ден след ден крехката й надежда рухвала, докато накрая жената се примирила със съдбата си и станала просякиня. Ала и тогава не мислела за себе си, не се пропила и занемарила, а спестявала за братята си. И когато  ги изпращала в казармата, за тяхно  учудване, дала им  доста соли- дна спестена  сума. Нали била обещала на майка си да им бъде баща и майка! По всичко си личало, че и като просекиня, тя си била запазила живо чувството за отговорност и семейно единство.
Минали години, братята се уволнили, поскитали известно време по черноморските курорти, намерили си там  чуждестранните половинки, задомили се и хукнали към щастливата Западна Европа. Пари да печелят, живот да живеят. И както обикновено се случва самата мисъл за многото пари, за лъскавите коли и  мечтаните удоволствия, до такава степен обсебили  младоженците, че те не само  прекъснали връзката със сестра си, но започнали да странят и да се срамуват от нейната болест и просия. Да не ги излагала! Не само, че не са я поканили на  сватбите си в скъпи, престижни ресторанти в Южното Черноморие, тъй като младоженките били от заможни семейства, но и по-късно дори  цветна картичка не са й пратили. Добре дошла била за тях мисълта, че  клошарката, тяхната родна сестра, нямала адрес нито във Варна, нито в Шумен, където всички улици и площади, всички кучета-помиари и всички нещастници като нея е познавали….Тъжно ми стана от  тази история!
Особено, когато разбрах от една бивша селска съседка на нещастното семейство, за случайната й среща с „лудата Пена”.   Видяла я да проси с протегната ръка пред една варненска църква, опитала се да побегне от срам, но после се отворила на спомени и приказки за тъжното си житие-битие по улиците и заслоните на големия град. Просекинята сама заговорила за братята  с предишната си сестринска обич, не им се сърдела, че са я забравили, че не искали да ги срами, това заслужавала тя. Била щастлива, че са живи и здрави, известни и богати хора, с тяхното щастие и тя била щастлива! Накрая съвсем сериозно и неочаквано мъдро казала: „А това… че са ме забравили, ако е грях, нека Господ да ги съди, не аз!.. Пък тия наши управници, дето ни забравят, те рано или късно сами ще се осъдят и в богатството си  ще се  удавят!”
 Дано!
Но съмнявам се, дали нашите деца и внуци ще доживеят до това щастливо време! Когато ще започнат да се сбъдват пред- сказанията не само на пророци, учени, общественици и политици за по-щастливо бъдеще, но и на  „лудите мечтатели” като Просекинята Пена!
 Участник в Четвърти Национален конкурс “Човекът на Новото време”

 

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО

 ВЕСЕЛ *** ГРЪМОТРЪН

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО бр.114 | Електронен вестник "Сияние"

ТИ СИ ДОБРО МОМЧЕ
-Такава ли била работата, готин?- чу се гласа  на Павката..
- Хей, кой си ти, че така ми викаш? Аз си имам име.
- Тъй ли миличък?
- Виж  го ти, нашия. Изненадваш ме. Навсякъде чуваш ругатни и грубости, а ти си май човек от бъдещето?
- Какво бъдеще те гони? Как се казваш, мой човек?
- Сега пък мой човек. Да  не съм ти рода?
- Брей, виж го нашият? Пецито бе, Пецито съм. Тъй ми викат. Вече  си забравих майката и бащата.
- Браво. Така ми харесваш.
- Е, и… Значи така ти харесвам. Аз пък си мислих, че ме бъзгаш.
- Как да те бъзгам? Какво е това?
- Бъзгам, значи подигравам.
- А ха… Вече ми стана ясно. Това май е   улична дума. Чувам го от онези, нали ги знаеш?
- Кои бе?
- Ами ония, от улицата.
- Вече ми става ясно. На мен не ми харесват тия. Баща ми и майка ми не са ме учили на това.
- Виж го , нашият синковец! Слуша майка си и баща си.
- Кой слуша майка си и баща си?
- Ами ти.
- Сега разбирам. Моите родители са изключително възпитани.
- Ха, ха, ха. Останали ли са още такива?
- Да, приятел.
- Какъв приятел съм ти аз? Моите хич ги няма. Изоставиха ме и раста по улиците.
- Как хич да ги няма?
- Щото баща ми е пиеница, майка ми не  се прибира в къщи.  Сега разбра ли?
- Съжалявам. Ами на теб харесва ли ти да си такъв?
- Как не. Мога ли да бъда друг?
- Може разбира се. Желанието е наше.  Ако послушаш разума си, можеш да станеш най- готиният човек.
- Тъй ли? Моите приятели се растат на улицата. Цяла тайфа сме. Все отбор момчета.
- И те ако са като теб.
- Как така като мен? Да не би да съм лош?
- Не си лош, но насила се правиш на такъв.
- И  на мен ми омръзна да съм такъв.
- Тогава се прибери и си намери работа,  и добри приятели. Не гледай родителите си! И те могат да се променят, но май нямат желание.
- Май си прав? Това е добра идея. Ще е добре пак да се срещнем. Ти  си добро момче.
 писателят сатирик Весела Будилкова / Мария  Герасова/

Тайните ритуали на богомилите

Богомили
По българските земи богомилството възниква през 928 г. в подземието на манастира „св. Параскева“. Първите български богомили са княз Бенеамин, патриарх Стефан, презвитер Йеремия, Симеон Антипа, Василий Византиец и Гавриил Лесновски. Водач на българското богомилство става княз Бенеамин, известен още като Боян Мага, а в негова дясна ръка се превръща презвитер Йеремия, по-популярен като поп Богомил.
Основната цел на богомилите била да приложат християнство, неподвластно на църквата и царете.
Всяка сутрин богомилите посрещали изгрева на Слънцето, защото смятали неговите първи лъчи за лечебни. Често се молели до преумора и изкачвали планини, за да се заредят с енергия.
Богомилство
Богомилите не забранявали брака, но безбрачието било желателно за служителите на религиозното движение. Те носели черни раса, малки кръстове и железни пръстени на показалците.
Богомилството разкривало скрити сили, които помагали да се постигне хармония между външния и вътрешния свят. Езотеричните техники, които богомилите прилагали, се разделяли на две – за миряни (посветени и верни) и за монаси (избрани и съвършени).

Тайнствата, които богомилството признавало и практикувало, били 7: кръщение, миропомазване, причастие, брак, схизма, свещенство, елеосвещение и покаяние.

История на богомилството

Кръщенето засвидетелствало верността на човек към религиозното движение. При ритуала се използвали водавино, елей и мляко, символизиращи 4-те природни стихии – вода, огън, въздух и земя.

Миропомазването показвало отделянето на личността от другите религиозни форми и причисляването към богомилството. При ритуала се помазвали няколко места от тялото с осветен елей.

Схизмата имала същата функция.

На причастие се подлагали всички служители, които искали да засвидетелстват верността си към богомилството. Тайнството при този ритуал било по-сложно – заедно със специалните слова се четели 21 молитви от Йоановото евангелие.

Бракът се сключвал с железни пръстени, зелени венци и бели роби. Четели са се “Дванадесет молитви за връзките” от Алтотас.

Свещеничество се прилагало на онези миряни, които искали да станат проповедници на богомилството. Атрибутите при този ритуал били: черна дреха, ваза с вино, хляб, бич и железен кръст. Четели се 21 молитви от “Осветителни Молитви на Червената Змия”.

Елеосвещение се извършвало на служители, занимаващи се с окултна дейност. Ритуалът дублирал този на миропомазването.

Целта на покаянието била да отвори съзнанието на човек за „Висшите тайни“. При него се четели молитви на св. Йоан Богослов.

 https://sanovnik.bg/n-39047-%D0%A2%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D1%80%D0%B8%D1%82%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5
Таг тайни ,ритуали ,богомили