Category Archives: Литература – изкуство и култура

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО

ВЕСЕЛ *** ГРЪМОТРЪН

чудомир-7-150x150

ДАВАЙ ДА МИСЛИМ!

Дрън, дрън, ярина- изникна изневиделица басовият глас на Кочо Равносметката. На ербап се пише, завалията- гласно догаждаше той. На тоя, на оня, па на трети. Балдъзи и баджанаци. Превърнали са я на свинщина. Цяла кочина и не можеш да влезеш да нахраниш прасето от мръсотия. Цялата си челяд нагласи, все мозъци без покритие. А да не говоря, че той самият е така бос по много въпроси, завалията, а инак думата не можеш да вземеш от него.

- Здравей, Кочо. Къде така? Защо си говориш сам? Балдъзи, баджанаци, а и в кочината ги натика- от нейде се появи Въчо Кошаря.

- А, бе. Главата ми е завряла, ври, ври, та чак ще преври. Не ми дава  мира, бе. Виж го, нашият шеф, Завалиев! Не стига че навремето не е учил, ами и акъл ми дава. ” Виж се казва, на какво приличаш?”

- А ти не му ли се изребчи?

- Как да му се изребчя? Нали знаеш, че онзи с дебелия врат стои зад него.

- Кой с дебелият врат, бе?

- Не го ли знаеш? Шурито му, де. Не стига, че взе диплома  за средно, като плати и му я дадоха без да се труди да учи, а и за охранител се пише.

- Такава ли е била работата? Гледам го, аз. Нафукан, с бръсната глава, като че е излязъл от некерман. Пък и едни такива бицепси…

- На фитнес го изплаща Завалията, та да стане силен.

- Така ли се става силен, не го знаех?

- Как да не знаеш? Сега силните са на власт. Може акълът ти да не е на място, но силен ли си, яка им кожица на по- слабите.

- Е, тук си прав.

- Прав съм, я, не съм седнал, защото не седя на стола. А така е по- лесно. Седиш си, даваш разпореждане без

да мислиш и другите работят  за теб.

- Брей, брей. Навъдиха се много такива…

- Навъдиха се, я… Виж го нашият шеф, Завалиев! Наредил цялата си рода във фирмата, все богаташи. А за другите не мисли,че няма какво да ядат. Обират трохите от улиците.

- Ох, ох, не може да ми се побере в ума! Мисля, мисля и не мога да измисля нищо.

- Как не можеш да измислиш нищо? Давай да мислим заедно! А там, където мислят двама, все ще измислят нещо.

- Хайде, де… Давай да мислим!

- Аз мисля, ти мислиш и нека всички да мислим! Защото малкото отива при многото и става цяло.

- Да…Защото,ако всички стигнем цялото, няма да ги има такива като  Завалиев и тем подобни.

 писателят сатирик Весела Будилкова

ПИСАТЕЛЯТ МАРИЯ ГЕРАСОВА

ЖЕЛАЕШЕ ИСТИНАТА
Желаеше себе си от истината, която ти казваха другите, без да помислиш “Дали е така?”. Да помислиш, че са прави. По-важно е да робуваш на себе си с една неистинна представа за образа, който беше си изградил. И ти престана да виждаш и чуваш хората, които желаеха да бъдат с теб. Сви се в своята черупка и заживя живота според своите представи. Не те интересуваха грижите и болките на другите. Не искаше и да помогнеш на жената, на която бяха дръпнали чантата отръцете ù. В нея бяха последните ù пари. Не си помисли. Нали ти съществуваш? Имаше пари, богатство, коли и жени. Това беше твоето съществуване. Един затворен кръг, който се въртеше до безкрайност и нямаше излизане от него. Но все пак имаше една малка надежда, светлина – да излезеш от него. В крайна сметка, ти не пожела това. Остана си там, в черупката. Докато един ден ти се случи нещо неочаквано. Ти загуби всичко, което имаше. Но най-болно беше, че загуби любовта на другите. И тогава, една мисъл те озари. Твоето съзнание проговори. Съзря мрака, в който живееше. Всички бяха се отчуждили от теб и те изоставиха. Мъка се загнезди в сърцето ти. Ами сега, накъде! Изведнъж чу песента на славея. Раззеленените дървета те приветстваха с “Добре дошъл при нас!” Багрите на цветята ти създаваха чувство на радост и щастие. И ти разбра, че животът е красив. Хората около тебе наново станаха твои приятели. Най-сетне проумя, че животът е изпълнен с наслади от красота, изобилие и любов. Всяко цветче, всяко малко и голямо същество, цялата Природа, ти даваха своята Любов. Разбра, че има смисъл да живееш разумно. Ти трябваше да им отвърнеш със същата любов, но не онази, плътската, а Божествената. Лицето ти засия. И целият се превърна в усмивка. Усмивка, от която имаха нужда всички. Ти им я раздаваше с пълни шепи, а те ти отговаряха със същото. Цялата Природа около теб засия. 
НАШЕТО СЪВРЕМИЕ
Мащабни открития, политизирано мислене, забравена връзка с природата и човекът-робот. Такава е нашата действителност.
Ограничил се в рамките на пашкула си, ти не виждаш и не чуваш. Това неминуемо води до твоето духовно падение. А Любовта, онази космическа сила, която те кара да летиш към незнайни висини, де факто вече не съществува. Само някаква жалка следа от нея, върху бледо-изпепелените лица с разплути туловища.
Духовен разпад. Опиум от страсти и спортен секс. А онази чародейница – културата? И тя сякаш преживява последните си дни!
Отчаяни вопли и последни надежди. “Но откъде?” Кой се замисля сега? По-важно е парчето хляб, а за какво ни е културата?
Един вътрешен глас ми казва: “Внимавай, че може да стане обратното!” Но нали все още не е станало? И така ще търпим, но докога? Нервите ми вече не издържат. А, бе, къде се скрихте всички? Излезте от бърлогите си! Не виждате ли, че времената са тежки?
Дайте да си помогнем!
Да си подадем ръце!
Знаете ли, не съм по съветите, но ми се ще да кажа, че така не може да продължава! Уважение и взаимопомощ ни са нужни в тези трудни времена! А онова – черничкото, се е вмъкнало в нас и ако не излезе, лошо ни чака! Така ни притиска и не ни пуска, че ще ни задуши.
Погледнете наоколо – всичко замря! Песните и музиката, хората и ръчениците, театъра операта. Какви времена бяха! А сега, да не погледнеш навън. На всяка крачка се чуват ругатни или някой преследва някого. Няма го езерото с лодките и любовните двойки. Зеленината в градините ни се вижда изкуствена. Дори Любовта и усмивките сякаш са изкуствени. А да не говорим за изкуството. Само то не е изкуствено, защото идва от душата. Но няма кой да го оцени. Лошото е, че всички станахме изкуствени. Изкуствени станаха нашите близки и приятели. Опасявам се и аз в скоро време да не стана изкуствена. Тогава по-добре е да се залича.
Страданията, казват, предизвиквали болка, а с нея се гради търпението. То от своя страна гради силата на мисълта. Силни сме да извикаме злото и да причиним болка някому. Кое мислите е по-добре? Да причиним болка или чрез търпение да изградим добродетел у себе си? Не е ли добродетелта онази сила, която разтваря световете и се доближава до сърцето на недобронамерените?
Колко малко ни е нужно! Както казват американците след направената анкета за най-интелигентна нация. Ние, българите, сме били на едно от първите места. А ако вмъкнем и културата, няма да има по-добри от нас…