Category Archives: ПЛОВДИВ- НАЙ- ДРЕВНИЯ В ЕВРОПА

Травъл и въстанието на павликяните в България

Павликянинът Травъл, водачът на масовото въстание на българските еретици в Пловдивска Тракия през 1084-1086 г., блестящ военачалник, ловък стратег и дипломат, остава сред най-слабо познатите „големи имена“ на нашето средновековие. Нещо повече, павликянското въстание най-често само бегло се споменава в трудовете по българска история, а действията на Травъл и сподвижниците му остават обект на най-обикновен преразказ. В изследванията на гръцки и други чуждестранни византолози подходът е практически същият („анализът“ най-често опира до посочването на еретическата природа на въстаниците), като обаче, по един или друг начин, се отрича или игнорира връзката на това интересно социално и политическо движение с историята на средновековна България.
Травъл бил роден в средновековния Филипопол (бълг. Пълдин, Пловдин, Филиповград) към средата на XI в. и, подобно на други представители на видните павликянски семейства, поел пътя на военната служба във византийската армия. Както разказва византийската историчка Анна Комнина, през 1084 г. (началото на въстанието) Травъл бил вече шеста година личен и доверен „слуга“ (т.е. един от близките адютанти или оръженосци!) на нейния баща, прославеният пълководец и император Алексий I Комнин (1081-1118). Като пресметнем времето на тази служба, то пловдивският павликянин очевидно бил сред най-верните хора на Алексий I Комнин още от 1078-1079 г. и е преживял заедно със своя „патрон“ редица победи и триумфи, както и немалко тежки изпитания. Същевременно Травъл натрупал сериозен военен опит при войните с многото и най-разнородни врагове на тогавашната Византийска империя – печенези, италиански нормани, селджукски турци и др. Че Травъл наистина е бил особено приближен до императора личи и от факта, че лично Алексий I Комнин му дал за съпруга една от най-приближените дворцови дами на императрицата Ирина Комнина. Така че голяма част от фактите около бунтовника Травъл любознателната принцеса Анна е научила не от „втора ръка“, а от своите родители, особено от майка си Ирина.
Анна Комнина
Разбира се, още когато постъпил на служба при Алексий I Комнин, „манихеят“ (павликянинът) Травъл трябвало да бъде „удостоен със светото кръщение“ под личната опека на своя господар. Това означава, че българският еретик поне привидно се е бил отрекъл от „богомерзката ерес“ и официално преминал в лоното на православната църква. Години наред Травъл придружавал военачалника, а после и императора Алексий I Комнин при неговите военни походи и станал свидетел на някои събития и действия, които го накарали да изостави бляскавия и сигурен живот в императорския двор. Така приближеният на могъщия византийски император поел рискования път на бунтовник и открит неприятел на византийската власт.
Пловдивските павликяни, от чиято среда произлизал Травъл, били една религиозна общност с интересна, дълга и недостатъчно изследвана история. Първите еретици били заселвани тук, в Северна Тракия и Филипопол, от далечните райони на Армения, Сирия и Мала Азия на няколко „вълни“ още от VII до края на X в., като най-познати са тези при императорите Константин V Копроним (в средата на VIII в.) и Йоан I Цимисхи (през седемдесетте години на X в.). Целта на тези принудителни преселения била да се отслабят позициите на „ереста“ в първата й родина, както и да се усили отбраната по границата с България. Павликянските войници били „…хора груби и жестоки, проливащи кръв без колебание…“ – думи, които в духа на средновековната епоха са най-красноречивата оценка за техните военни умения. Тази „надеждна стража“ по българската граница била формирана векове наред, като същевременно групи от български славяни били депортирани оттук и заселвани по местата, откъдето били довеждани еретиците. Тази политика на „разместване на населения“ била практикувана от Византия векове наред и поне на първо време давала положителни резултати.
Павликянската общност в Пловдивска Тракия и нейната роля остават слабо познати и недооценени от българската историческа наука. Това не е естествено, тъй като павликянството е имало силни позиции в средновековна България, и то не само край Пловдив, но и в днешните Македония и Северна България, вкл. на територията на Видинското царство през XIV в. Потомци на павликяните са основната част от днешните българи, принадлежащи към римо-католическата църква, а техният диалект е определен от езикознанието като „павликянски български говор“. От друга страна, именно павликянството предоставило теоретичната основа на сходното, но оригинално по същина българско богомилство, чийто основоположник „поп Богомил“ най-вероятно се е подвизавал отново в Пловдивска Тракия. Павликяните обаче съвсем не се „разтворили“ сред богомилите, а запазили вярата си и я разпространявали независимо от богомилството и другите средновековни „ереси“. Вярно е, че павликянският дуализъм е бил по-„краен“ в теоретичен план, но социалната практика на тази „ерес“ имала по-„умерен“ и „човешки“ облик – павликяните не били толкова непримирими към частната собственост, личния живот и т.н. Те не изразявали позицията против продължаването на човешкия род (най-неприемливата за обикновените хора богомилска теза!), като същевременно не само не отричали носенето на оръжие и войната, но дори, както стана дума, се славели като отлични, извънредно храбри войници.
Разбира се, като затворена религиозна общност пловдивските павликяни едва ли през XI в. притежавали ясно българско етническо самосъзнание, но те вече положително не са имали такова и на „арменци“ (характерно за етническите арменци с „монофизитско“ християнско изповедание), още по-малко пък на „ромеи“, както нерядко твърдят пристрастните към средновековния „елинизъм“ в Пловдив съвременни гръцки историци. Първоначалните корени на тази общност наистина били малоазийски, но в новата си среда павликяните сравнително бързо се българизирали в етническия и народопсихологическия смисъл на думата. Едва ли е случайно, че през 1205 г. пловдивските павликяни заедно с останалите българи извикали цар Калоян (1197 – 1207) против латинците и опиталите се да овладеят властта в града византийски аристократи начело с Алексий Аспиет. С други думи, през XI-XII в. в етнически план павликянската общност в сериозна степен е била „превзета“ от доминиращата по течението на Марица и далече на юг, в Родопите и Беломорието, българска народностна среда. От гледна точка на средновековната религиозност обаче тези българи имали най-вече себеусещането за „истински християни“, те виждали в свое лице най-верните последователи на Иисус Христос и апостол Павел. Ако направихме тези обширни пояснения, то е защото без тях няма да бъдем в състояние да проумеем действията на Травъл и неговите сподвижници.
През 1081 г. император Алексий I Комнин повел тежка война с нахлулите в днешна Албания и югозападните български земи (съвременна Македония) италиански нормани, ръководени от техния граф, авантюристът от средиземноморски мащаб Робер Гискар („Коварния“, „Лисицата“). Включеният в императорската армия отряд от 2800 пловдивски павликяни (косвено указание, че еретическата общност около Пловдив е брояла няколко десетки хиляди души!) участвал в сраженията с нашествениците, като може би дал около 300 жертви в боевете край Драч. През есента на 1082 г., след като заплатите им не били изплатени, павликяните самоволно напуснали театъра на войната и се завърнали по родните си места. Озлобен от неуспехите си край Драч, които отдавал, тенденциозно или не, на павликянското неподчинение, Алексий I Комнин изработил свой план за подчинение на непокорните „еретици“. Връщайки се в своята столица през Беломорието, той извикал за преговори павликянските лидери Ксант и Кулеон. Доверявайки се на клетвите на василевса, те пристигнали в лагера на ромеите край дн. Комотини (Гюмюрджина), но веднага били арестувани и отведени в тъмница в Цариград. Пловдивската павликянска общност била подложена на репресии и притеснения, вкл. заточения, конфискация на имоти, насилствено обръщане в православието и т.н.
Алексий I Комнин
При тези тревожни вести Травъл „възнегодувал силно“ и, изпреварвайки доноса на своята „благоверна“ съпруга, избягал от Цариград заедно с най-близките си съмишленици. С други думи, явно Травъл, чиито сестри също пострадали от репресиите в Пловдив (може би те били съпруги на Ксант и Кулеон?), вече бил подозиран в съпричастност към бунтовните насторения на неговите съграждани. Че императорският адютант е имал авторитет сред пловдивските павликяни личи и от обстоятелството, че когато се появил в Тракия, той веднага бил последван от мнозина бунтовници. Травъл и хората му се укрепили в изоставената крепост Белятово (или Велятово), отъждествявана напоследък с „Калето“ край с. Розовец, Пловдивско, или пък поставяна най-общо в района на Карлово и Казанлък. Подобно на своя съгражданин Лека, оглавил едно българско антивизантийско движение с център Сердика (Средец, дн. София) само пет години по-рано, и Травъл потърсил връзки с печенежките и българските първенци от Добруджа. Негови съюзници станали Татуш от Дръстър (Силистра), Сача от Вичина (при дн. Нуфъру в Дунавската делта), а вероятно и други „династи“ (боляри) от размирното Подунавие. Този съюз бил скрепен чрез брака между Травъл и дъщерята на един неизвестен по име „печенежки главатар“.
Очевидно познавайки военачалническите и организаторски способности на своя доскорошен „слуга“, император Алексий I Комнин се опитвал да го склони към подчинение „…с писма и обещания“. Както разказва Анна Комнина, на Травъл били гарантирани „…безнаказаност и пълна свобода, но ракът не се научил да върви напред.“ Укрепявайки се в Белятово, Травъл създал своеобразна „свободна територия“ (тук от само себе си се налага паралелът, макар и в далеч по-малки мащаби, с импровизираната павликянска „държава“ с център Тефрика в Мала Азия през IX в.!), откъдето почти всекидневно извършвал дръзки набези към Пловдив. Самият град обаче явно оставал под византийски контрол, а павликяните явно не разчитали, че ще могат да се закрепят успешно в равнината срещу далече по-силния византийски противник. В своите нападения Травъл използвал и печенежка помощ, което създавало още по-сериозна опасност за и без това дестабилизираните византийски позиции в един немалък ареал от покорените български земи именно по същото време – осемдесетте години на XI в. Неслучайно против Травъл била изпратена своевременно силна войска, ръководена от великия доместик (командващият сухопътните сили) Григорий Бакуриани, създателят на Бачковския манастир, личен приятел на Алексий I Комнин. Последната подробност свидетелства, че Бакуриани несъмнено е познавал и самия Травъл, което навярно е предопределило изпращането му против метежника. В завързалата се битка силите на Травъл не само не отстъпили, но, използвайки грешките на византийското командване, преди всичко на помощника на Бакуриани, Врана, постигнали решителна победа над ромеите. В хода на сражението загинал самият Григорий Бакуриани (той се блъснал с коня си в един дъб и издъхнал на място), а императорът горчиво оплакал своя близък приятел. Загинал и Врана, върху когото Анна Комнина хвърля вината за поражението на ромеите. Обстоятелствата около гибелта на Бакуриани още веднъж ни показват Травъл като находчив военачалник. Той умело използвал природните дадености на Средногорието, за да затрудни действията на византийската конница.
Гръцки православни избиват „павликяни“. Поместено в хрониките на Йоан Скилица.
Цели две години Алексий I Комнин не могъл да се справи с Травъл, който се опитвал да разшири обсега на своите действия. През 1086 г. срещу него потеглила нова силна армия, в чиито редове имало и френски рицари на византийска служба. Тя била командвана от верния императорски пълководец Татикий, по произход покръстен „сарацин“ (арабин или селджук), навярно също стар познайник на Травъл. Двете войски се срещнали нейде на север от Пловдив и три дни стояли една срещу друга, без да встъпят в сражение. Най-накрая печенезите, на някои от които може би е било платено за колебанието, започнали да се оттеглят на север. Травъл не бил в състояние да удържа повече положението и се изтеглил също на север от Балкана.
Византийската армия не посмяла да рискува с преследване и необезпокоявано влязла в Пловдив. Усмиряването на павликяните около Пловдив продължило десетилетия наред, без да даде трайни резултати. Веднага през 1086 г. павликяните, които не последвали Травъл в Северна България, станали обект на специални грижи. Те получавали земи и привилегии при условие, че приемат православието. През 1114-1115 г., три десетилетия след въстанието на Травъл, Алексий I Комнин посетил лично Пловдив (той бил придружаван и от своята дъщеря, бъдещата историчка Анна), където разгорещено спорил по въпросите на „правата вяра“ и оборвал местните „ересиарси“ Ксант, Кулеон и Фол. Отново склонните да приемат православието павликяни били обдарени, докато водачите и непримиримите – подложени на репресии, заточения и затвор.
Какво е станало с Травъл и хората му след 1086 г.? Както вече бе казано, те се оттеглили на север от Стара планина, но какво е станало с тях и водача им е неизвестно. Поне до 1091 г. Византия нямала пряката възможност да закрепи властта си в големи райони от Подунавието, тъй че павликянската „държавица“ или „община“ е продължила да съществува, макар и в по-миниатюрен мащаб, някъде северно от Балкана. Примамливо е да свържем тази миграция с немалкото павликянски имена в Търновско, Свищовско и Никополско (те се известни най-вече от османо-турските данъчни регистри няколко столетия по-късно), особено с името на днешния град Павликени – въобще с онези севернобългарски земи, където през следващите столетия трайно съществуват селища на покатоличени вече български павликяни. Дали първоначалният „тласък“ за формирането на това българско население е даден от хората на Травъл, е трудно да се отговори, тъй като липсват достатъчно данни, визиращи именно XI-XII в.
Защо голямото въстание на Травъл някак си „загасва“, при все че бунтовниците остават на практика непобедени от империята? Нашата историография не само не дава някакъв приемлив отговор, но дори и не задава този въпрос… Естествено, за крайния неуспех на въстанието са действали различни фактори (византийското надмощие като цяло, несравнимо по-малката численост и въоръжение на въстаналите павликяни, конкретната политическа обстановка в Тракия и българските земи въобще, непостоянството на „печенежкия фактор“ и т.н.), но най-важният от които все пак си остава религиозно-психологическото различие между „еретиците“-павликяни и пазещият в мнозинството си своята „праотческа“ православна вяра български народ. Не е било възможно и някакво тясно взаимодействие с водещата социална сила на българското общество – болярството, независимо от съюза на Травъл с отделни влиятелни български и печенежки първенци. Стремежът към създаването на някаква утопична в основата си павликянска „държавица“, „община“, „църква“ и т.н. (както стана дума, такава съществувала за известен период в Мала Азия през IX в.) бил лишен от перспектива в българските условия и влизал в кардинално противоречие с желанието на останалите българи да възкресят погиналото българско царство и независимата българска православна патриаршия.
Така или иначе, Травъл остава една от големите и недооценени фигури на българското средновековие. Неговите качества на военачалник и организатор, верността му към собствената „еретическа“ павликянска среда, евентуалният му опит да създаде „алтернативна“ държавна формация за „истинските християни“, павликяните, още веднъж показват многообразието в духовния и политическия живот на средновековните българи.
https://bulgarianhistory.org/pavlikiani-vustanie-travyl/

Пловдив – най-старият действащ град в Европа

Снимка: MrPanyGoff

Според последното проучване и класиране, публикувано в британския ежедневник „Дейли Телеграф“, Пловдив е шестият най-стар град в света. Класирането включва градове, които не са изоставени, не са изчезнали и все още функционират и съществуват като активни общности. Най-старият, все още съществуващ град в света, е в Палестина, а за Европа това е българският Пловдив!
Според публикацията в „Дейли Телеграф“, градът е основан около 4000 година преди н.е. В момента той е дом на 379 882 души. Изданието описва българския град като изключително важен икономически, културен, образователен и транспортен център в страната, в който са запазени много антични места, включително римски стадион, античен театър и турска баня. Съществуват доказателства, че на същото място е имало още по-старо селище, основано около 6 000 г.пр.Хр. Най-важното писмено сведение за важността на града е от II век на Лусиан – гръцки писател, роден в Сирия. Той е отбелязал, че: „Наистина това е най-големият и най-красивият град в целия свят. Красотата му се вижда отдалече, а славата му се разнася навсякъде.“

Вторият най-голям град в България, Пловдив, произхожда от тракийско селище, което по-късно е превърнато в голям римски град. Впоследствие попада под византийска и турска власт, но сега е част от Република България. Разположен е на двата бряга на Марица, северно от Родопите и южно от Стара планина, в централната част на Горнотракийската низина. Градът е създаден точно в подножията на седем сиенитни тепета, което му носи и името „Градът под тепетата“. Всъщност, най-старите следи от селище на това място са от неолитния период и датират от близо 6 000 г.пр.Хр. Предполага се, че тогава името му е било Кендрисос – наречено на името на божеството Аполон Кендрисос. Повече подробна информация имаме за едно от селищата на траките тук – Евмолпия, основано 1 200 г.пр.Хр.

Смята се, че през XII в.пр.н.е. праисторическото селище под седемте тепета прераства в древнотракийския град Евмолпия, който е един от първите градски центрове в Югоизточна Европа. В днешния Пловдив могат да се видят останки от него и днес. Бащата на Александър Велики – Филип Македонски, завладява градчето през 342 г.пр.н.е. и го нарича Филипополис, но траките си го връщат обратно. Преименуват го обаче Пулпудева, което е техният превод на Филипополис. През вековете Пловдив носи още най-различни имена – освен Кендрисос, Евмолпия, Филипополис и Пулпудева, той се е наричал още и Тримонциум, Филибе, Одрюза, Улпия, Флавия, Юлия, Плъпдив, Пълдин, Плоудин и други.
Aнтичното минало на Пловдив е огромно, а разкопките в съвременния град разкриват само една малка част от него. Сред тях са: Античният стадион, построен през II век, Античният театър от началото на втори век, който е и най-голямото родно постижение в областта на реставрацията на паметници от античността, вторият античен театър на Филипополис – Римският Одеон, построен пак около II век, Римският форум от I век, Археологическият комплекс „Ейрене“  –останки от представителна сграда от III век и Архитектурно-историческият резерват Старинен Пловдив.

Всичко това трябва да е задължителна част от една разходка из Пловдив. Духът на миналото и античността се усеща, когато се мине покрай театъра или стадиона, при това много по-силно и интензивно от много други стари градове. Чувството за национална гордост няма как да ни подмине. Не бива да се пропускат и тепетата – Хълма с часовниковата кула (Сахат тепе), Хълма на изворите и Хълма на духовете са обявени и за природозащитени територии. Главната улица на Пловдив е също сред забележителностите на града, а разкошни за отдих са: централният парк „Цар-Симеоновата градина“, „Дондуковата градина“, Ботаническата градина, парк „Бели брези“, парк „Рибница“ и парк „Лаута“.

Освен Пловдив в България има и други действащи градове със старо минало – Стара Загора, Варна и др..
http://www.bg-damma.com/az-obicham-bulgaria/patevoditel/6736_plovdiv-nai-stariat-deistvasht-grad

На 18 октомври е открит Античният театър в Пловдив

На 18 октомври 1981 година е открит един от най-добре запазените антични театри в целия свят – този в Пловдив, и единствената антична театрална сграда по българските земи. Той се нарежда сред важните архитертурни наследства на човешката цивилизация в световен мащаб и осъществява пряка приемственост с отдавна отминали времена и цивилизации.
През 1968 година една от най-старите културни институции в България – Археологическият музей в Пловдив, започва разкопки в седловината между двата хълма Джамбаз и Таксим тепе. Това, което откриват, променя облика на града, страната и световната история. Точно там, пред очите на археолозите, малко по малко се разкрива Античният театър, запазил се и достигнал до нас от началото на II век преди новата ера.
Според открит строителен надпис, построяването на театъра станало по времето на римския император Марк Улпий Траян (98 и 117 година пр. Христа). Преди това на мястото съществувал храм на тракийската богиня Бендида. Изграждането на новата сграда започва по нареждане на императора, който има за цел да създаде централна обществена постройка в Тримонциум, която да се отличава със забележителна архитектура, внушителни дизайн, размери и представителност. Нейното предназначение било да играе важна роля в обществено-политическия живот на града, както и да служи за културно средище.
В момента театърът е изцяло реставриран и адаптиран за съвременния културен живот на Пловдив – той може да бъде посещаван като част от културните забележителности на града, а благодарение на запазената му отлична акустика, която се дължи на специфичната му архитектура, в него се провеждат и различни обществени мероприятия – концерти и спектакли с публика от близо 5 000 зрители.
Малко повече публика е побирал театърът в оригиналния си вид – в него е можело спокойно да се настанят около 7 000 зрители и благодарение на амфитеатралното позициониране на зрителната част (театрона), всички имали отлична видимост към мащабната сцена, декорирана с най-различни статуи, рисунки, корнизи и орнаменти. Откритото зрително пространство се състояло от 28 концентрични реда мраморни седалки, разделени от пътека. Днес зрителите са по-малко заради бедствие – пожар или земетресение, което се е случило в края на четвърти век и според археолозите е разрушило една част от театъра. От общо 28 реда седалки, разделени на два ранга, всеки състоящ се от 14 реда, са оцелели общо 20. По някои от тях все още си личат следи от почетни надписи – традиция, свързана с театрите в цялата Римска империя. Почетните зрителски места се надписвали за представители на градската управа, магистрати, приятели на императора.

Днес на тях сядаме ние и няма как да не се почувстваме особено. Става въпрос за неизразимото с думи смътно усещане за приемственост с много далечен и отминал свят – може би слушаме концерт с класическа музика на същата седалка, на която някой тракийски управник е отправял предложения в поредното събрание за обществено-политическия живот на града или пък знатен магистрат е наблюдавал вълнуващо театрално представление. Кой знае? По-важното е, че театърът е запазен и стигнал до нас, за да ни напомня, че много вода е изтекла, преди да стигнем дотук.

 http://www.bg-damma.com/az-obicham-bulgaria/belejiti-dati/7340_na-18-oktomvri-e-otkrit-antichniat-teatar-plovdiv

Ние имаме нужда от подадена ръка!

Случайно научих за болките на слепите хора в Изгрев. Срещнах жена, която възмутително сподели: ” Тук има много слепи, а пътят до техните жилища е в окаен вид, Ще паднат и ще получат такива травми.”

Реших да отида до комплекса в “Изгрев” и да разговарям със слепите хора.Уверих се в истинността на думите на непознатата жена. Пътят беше чакъл и камъни Помислих си:” Горките хора! Дай Боже да не се случи нищо с тях”и продължих по чакълестия път. Блоковете бяха наредени близко един до друг. Стигнах до крайния. На пейката седяха няколко слепи жени и един мъж. Представих се и започнах разговор с тях. В думите им се четеше болка. Една от тях започна. Не попитах за името й. Тя започна така:

- Няма кой да ни помогне.Много пари се харчат от Съюза, а ние какво, виждаш, как сме?

Гледах я и болка сви сърцето ми, а тя продължи:

- Ето, виждаш ли? Няма кой да оправи пейката ни. Целият ден сме тук, на нея. Къде да отидем?седим си тук и си живеем този тежък живот.

Другата сляпа жена, която беше седнала до нея продължи:

- Виждаш ли отсреща каналният отвор за водата. Ние не го виждаме, но го чувстваме.Капакът, който го затваря е доста по- високо от отвора. Ако се спънем, не знам, какво ще стане с нас!

Да, виждах го. Той беше точно пред вратата на блока.Помислих си: “Горките, дали има някой, който да дойде при тях и да им помогне! “

В този момента се  намеси и другата сляпа жена,която стоеше на пейката.

- Остави си. Пътят ни е в окаен вид.А градината отсреща. Цялата е обрасла.Вътре има змии и комари, които ни хапят, когато сме тук, на пейката. Няма любов,няма обич. И това ни липсва. Ще си останем така, докато си умрем. Няма кой да се погрижи за нас. Сякаш сме изоставени от всички.

Да се замислим за тези хора! Как можем да им помогне?А може би има някой, който да отиде при тях и да им подаде ръка!

Мария Герасова

 

 

-

 

 

 

ТОВА ИСТИНА ЛИ Е?

Сърцето ми ще се пръсне от болка.Такава болка, която не знам, как  ще излезе от там!  Намирам се пред Община Пловдив и виждам двама възрастни  хора, седнали на малките столчета. Стана ми тъжно за тях и ги приближих. Реших да  ги заприказвам. Двамата бяха облечени прилично.

-Ти как се казваш и на колко години си?-заговорих първо  възрастният човек.  

- Митко- отговори той и съм на 62 години.Сестра ми ме изгони, след като направи ремонт и отиде в чужбина. Живея близо до часовника на Джумаята над аптеката.

- А ти госпожо?- обърнах се към старата жена, избръснала  косата си нула номер.

- Веса и съм на 72 години. 

Малко трудно я оприличих  на жена и се притесних да не сбъркам.

- Живея така вече пет години, продължи тя. Зетят ме изгони от къщи.

- А с какво се храните и обличате?- обърнах се към двамата.

- И двамата сме пенсионери- отговориха заедно.

- А къде спите?

- Тук, на пейките до общината.

- Как смятате да живеете за бъдеще?   

- Може да ни дадат една мака стаичка от общината, за да си изживеем живота, колкото ни е определен от Бог - отговори Митко.

Веса поклати глава, в знак а съгласие.

Двама стари хора, бездомници, изгонени от техните близки.Толкова много ме трогнаха техните разкази и реших, че ще направя нещо за тези стари хора. А вие, които четете този разказ, можете да ме подкрепите.

 Мария Герасова – Спасова

.

Щанд на работилница за „Стъклени вълшебства”!

Уважаеми приятели, в рамките на Есенният панаир на занаятите на Малката главна (до б. магазин “Урал”) е разположен щанда на работилницата за „Стъклени вълшебства” към Дома за възрастни с умствена изостаналост “Свети Врач” – Пловдив. Посетете го, за да ще намерите и закупите уникални бижута, изработени от стъкло, метал и кожа с главен майстор Иван Станев, а в артерапевтичното Ателие за изработка на коледно-новогодишни сувенири и бижута от стъкло се включват според възможностите си и много от потребителите в специализираната общинска институция за предоставяне на социални услуги на лица с умствена изостаналост.

предоставя Мария герасова

image-0-02-04-bf68a9166076667ad52c29c327253e86367e8c5c9a5cd5070b41591cca2961c7-Vimage-0-02-05-da628dd2369a691d1077c070cc89d086490f264b1dc37915a7291c627002ba5d-V

Чудна приказка оживява на Малката главна

©

Есенният панаир на занаятите ще се проведе от днес до 24 септември на Малката главна в Пловдив. Организатори са община Пловдив, ОП “Туризъм”, ОИ “Старинен Пловдив”, Регионална Занаятчийска Камара- Пловдив и Регионален етнографски музей – Пловдив. Участници: 70 български майстори – занаятчии. Ще бъдат представени и демонстрирани над 20 занаята: металопластика, дърворезба, художествена обработка на дърво, тъкачество, плъстене, грънчарство, художествена керамика, ножарство, стъклопис, свещолеене, шекерджийство, изработване на кукли от текстил , художествена плетиво, килимарство, изработване на художествени тъкани, кошничарство, звънчарство, изработване на народни музикални инструменти, изработване на изделия от кожа.

Програма:

10.00-18.00 ч. – Демонстрации и базар на ул. “Райко Даскалов”
16.00 ч. – Опознавателен тур “На гости на старите занаяти” на ул. “Стръмна” 1,1А, 2 и 3 и Бакалова къща. Сборен пункт пред църквата “Св.Св. Константин и Елена”.
17.45 ч. – Дефиле от площада пред Регионален етнографски музей – Пловдив до площад “Римски стадион”, в съпровод от Духов оркестър – Пловдив.
18.00 ч. – Откриване на Есенен Панаир на занаятите с изпълнение на група за народни танци “Китка” – Раковски.
19.30 ч. – Майсторска вечер

22.09.2017 г. /петък/ 

10.00-18.00 ч. – Демонстрации и базар ул. “Райко Даскалов”
13.00-15.00 ч. – “Елате да майсторим заедно” в работилниците на Бакалова къща и “Улица на занаятите”

23.09.2017 г. /събота/ 
10.00-18.00 ч. – Демонстрации и базар на ул. Райко Даскалов (старата Узун Чаршия).

24.09.2017 г. /неделя/ 
10.00-17.00 ч. – Демонстрации и базар на ул. “Райко Даскалов”.

https://news.plovdiv24.bg/748047.html

ИЗЛОЖБАТА „НЕПОЗНАТАТА ВОЙНА” ЗА ШЕСТИ СЕПТЕМВРИ

plakat_small

Изложбата „Непознатата война” на Регионален исторически музей – Пловдив показва забравени страници от първата „голяма” война в историята на човечеството, наричана „Европейската”, а по-късно и „Световната” война.

Събитията от преди 100 години са актуални и днес – новините през последните седмици започват с опасността от Трета световна война, която би била гибелна за човечеството.

Изложбата е изградена само върху оригинални исторически свидетелства и акцентира на мястото на България във войната и участието на пловдивските полкове в най-големите сражения. За първи път е показана пълната колекция от оръжия от войната, които се съхраняват в музейния фонд (стрелково оръжие, тежка картечница „Максим Соколов”, бомби, саби и друго военно снаряжение). Изложбата представя колекцията от рисунки на капитан Владимир Чомаков – внук на доктор Стоян Чомаков, фронтови релации, карти, дневници, писма, смъртни актове на загинали пловдивчани. За първи път ще бъдат презентирани и заснети материали от експедицията „По бойния път на Девети пехотен пловдивски полк”, проведена в Гърция, Турция и Македония от екип на музея.

Изложбата ще бъде официално открита от 19:45 часа на 6-ти септември 2017 година в зала „Съединение” на Регионален исторически музей – Пловдив. Пловдивчани и гостите на града ще могат да я разгледат и по-рано – между 9:00 и 16:00 часа на същата дата. Достъпът до експозициите на музея и изложбата „Непознатата война” на 6-ти септември 2017 година ще бъде безплатен.

saedinenie_small

 предостави Мария Герасова

ТРЕТИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

 20160509_104057

СЪЮЗ „ДУХОВНО ВЪЗРАЖДАНЕ- БЪЛГАРИЯ“

ОБЩИНА ПЛОВДИВ

 

ОРГАНИЗИРАТ ТРЕТИЯ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА

 ДЕТСКА РИСУНКА „ НОСИЯТА“

 

РЕГЛАМЕНТ

1.Първа възрастова група от 6 до 9 години

2.Втора възрастова група от 9 до 12 години

3. Трета възрастова група от 12 до 15 години

Рисунките да бъдат на картон А4  с бои по избор.

Краен срок за изпращане 9 октомври 2017г.

Резултатите ще бъдат обявени на 19 октомври 2017г.

Награди- Първа втора, трета и поощрителна по една от всяка възрастова група- дипломи и малки книжки с рисунките на премираните.

Премираните рисунки ще бъдат показани в Изложбената зала в офиса на Съюз „Духовно възраждане- България“ и Изложбената зала на Община Пловдив.

 Адрес Пловдив 4000

Ул. „Иван Вазов“ № 25

Съюз „Духовно възраждане- България“

Gsm  0896997080

Мария Герасова

Ученическа Академия Пловдив

През месец септември Том Синатра ще гостува в Пловдив, за да запише новия си диск “Том Синанра в подкрепа на талантливите деца на Пловдив”. На 25 и 26 септември дискът ще бъде представен в Пловдив с два концерта в зали “Париж/Мосва” на Гранд хотел “Пловдив”. Концертът на 25 септември е за децата, родителите и приятелите на Академия “21 век”, които помогнаха да се осъществимечтата на талантливите пловдивски математичета да участват на международни състезания в Малайзия и Сингапур. В състезанията участваха 12 деца и се преставиха блестящо! Вторият концерт на 26 септември ще бъде за всички пловдивчани, които искат да се насладят на прекрасната музика на Том Синатра, признат за един от най-добрите кинатристи в света.

 предоставя Мария Герасова