Category Archives: ПЛОВДИВ- НАЙ- ДРЕВНИЯ В ЕВРОПА

ПОСЕЩЕНИЕ ОТ СЕЛО СОТИРЯ

Учениците от ателие „Свят в цвят“ село Сотиря взеха участие в третия национален конкурс за детска рисунка „Носията“, реализиран от Съюз „Духовно Възраждане – Пловдив“, намиращ се на знаменитата улица Иван Вазов №25. Там бяхме любезно посрещнати от секретаря Георги Караджов, който ни заинтригува с разказите си за знаменития Иван Вазов, запозна ни с някои интересни факти от миналото, разведе ни из 150- годишната къща, в която се помещава съюза. С удоволствие разгледахме изложбата от детските рисунки в конкурса и бяхме поканени отново да участваме в инициативите на съюза и да им гостуваме в град Пловдив. Благодарим на г-н Караджов за вниманието и времето, което прекарахме заедно. За нас това беше една вълнуваща и много ползотворна среща!
Мери Хаджи
Снимка на Център  За Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса.
Снимка на Център  За Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса.
Снимка на Център  За Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса.
Снимка на Център  За Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса.
Снимка на Център  За Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса.
Снимка на Център  За Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса.
Снимка на Център  За Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса.
Снимка на Център  За Медиация и Иновация в Духа, Културата и Бизнеса.
предостави Мария Герасова

ОТ ИЗЛОЖБАТА

На 17 ноември 2017г в Центъра на Съюз “Духовно възраждане- Българи” се откри изложба зв рисунките, които бяха премирани, в националният конкурс за детска рисунка”НОСИЯТА”
За наша голяма радост, в Националният конкурс за детска рисунка участвуваха 8 деца от Молдова. В такъв случай, можем да наречем конкурса с международно участие. Вече той ще има друго име – Международен. Много отдавна имахме   голямото желание да се превърне в такъв. И ето, участието на децата от Молдова даде това име. За тази година и в началото на 2018г., той ще продължи с Национален конкурс “Нашите традиции и обичаи.”Там възрастовите групи ще бъдат променени от 16 до 19 от 19 до 21 и от 21 нагоре възраст.
Това е снимката на детето от Молдова-първа награда, втора възрастова група- Дария Дулапчий
Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.
 

Моменти от изложбата.

23666670_1793228837642404_1327738902_n

 председателят на  Съюза г- жа Мария Герасова
и секретарят г-н Георги Караджов
23666406_1793228950975726_239001277_n
г-н Георги Караджов връчва диплом на Стиляна Патишанова- Пловдив
23667221_1793228934309061_196879511_n
г-н Георги Караджов връчва диплом на Йоана Йорданова- Първомай
23721756_1793228990975722_1984722977_n
 г-жа Елица Димова- дъщеря на изтъкнатия наш писател, Никола Гигов
23666538_1793228980975723_982096584_n
 Част от изложбата
 подготви Мария Герасова
 

ТРЕТИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

ЗА ДЕТСКА РИСУНКА”НОСИЯТА”
Първа възрастова група
Първа награда Елица Валентинова Начева-8г Първомай
Втора награда Маргрет Николова Антонова- 8г. Стара Загора
Трета награда Вяра Пламенова Пенчева- 8г Габрово
Поощрителна награда Ива Иванова Данова-5г. Враца
Втора възрастова група
Първа награда Дария Дмитрийвна Дулапчий- 11г Молдова Слободзейски район
Втора награда Десислава Иванова Мерасчиева- 11г Казанлък
Трета награда- Йоана Йорданова -11г. Първомай
Поощрителна награда Михаела Димитрова Драшкова-11г. Севлиево
Трета възрастова група
Първа награда Десислава Цветанова Димитрова- 15г. Ловеч
Втора награда Стилияна Красимирова Патишанова-13г Пловдив
Трета награда Елица Станиславова- 12г Варна
Поощрителна награда Виктория Маринова -13г София
Специална награда за изработена мома Миглена Алексиева Садъкова с. Драшново.
В конкурса участвуваха 814 деца от Пазарджик, Златоград, Ямбол, Кърджали,София, Попово, Бургас, Свищов, Шумен, Русе, Кодлодуй, Добрич, Ловеч, Пловдив, Димитровград, Самоков, Първомай, Севлиево, Червен бряг Молдова, Сливен, Враца, Добринище, Сотиря деца не бяха написали имената и селищата. Изказваме голямата си благодарност към всички участници. Желаем им успешен път в това начинание.В конкурса участвуваха 814 деца, Сотиря Пазарджик, Златоград, Ямбол, Кърджали,София, Попово, Бургас, Свищов, Шумен, Русе, Кодлодуй, Добрич, Ловеч, Пловдив, Димитровград, Самоков, Първомай, Севлиево, Червен бряг, Молдова, Сливен, Враца, Добринище.
Изказваме голямата си благодарност към всички участници. 
Желаем им успешен път в това начинание.
 Мария Герасова

22384855_1742460515766123_1051914890_n

23634835_1792819967683291_950444452_n

23634528_1792819771016644_1169882928_n

 

23634823_1792819834349971_2002395361_n

23635618_1792819784349976_1605229122_n

23666382_1792819844349970_50970202_n

23666540_1792819861016635_587404030_n

 

23666661_1792819874349967_92279947_n

 

23667252_1792819881016633_1255269738_n

 

23718102_1792819777683310_1694483187_n

 

23667507_1792819854349969_506108478_n

 подготви Мария Герасова

 

 

 

 

 

ЧАСТ ОТ СНИМКИТЕ ОТ ВЪЗСТАНОВКАТА

НА ИДВАНЕТО НА ИВАН ВАЗОВ В ПЛОВДИВ
Ето, това са снимките от Възстановката на идването на Иван Вазов в Пловдив на 6 ноември 2017г
1. Иван Вазов
2. Иван Вазов с файтона 
3, 4 военно духов оркестър на ВВС
5. Иван Вазов и Недко Каблешков
6.Иван Вазов, Недко Каблешков и Мария Герасова
7. Иван Вазов и представител на Червен кръст поднася цветя
8. Иван Вазов и Мария Герасова  до портрета на поета на Народна библиотака “Иван Вазов
DSCN1537
DSCN1547
DSCN1590
DSCN1546
DSCN1569
DSCN1571
DSCN1592
20171106_105202
подготви Мария Герасова

ВЪЗСТАНОВКА НА ИДВАНЕТО НА ИВАН ВАЗОВ В ПЛОВДИВ

Днес, 6 ноември 2017 година в 10 часа, Иван Вазов премина с файтон и два коня през бившата улица “Стационна”,по настоящем улица “Иван Вазов.
На 6 ноември 1920 година, по случай 50 годишнината на поета е поканен от инициативен комитет с председател Недко Каблешков. Поетът се качва на файтон с два коня от ж.п. гара Пловдив и спира пред Военен клуб Пловдив. Тук Недко Каблешков го приветства и обявява, че от този ден Иван Вазов става почетен гражданин на Пловдив и улица “Станционна” получава неговото име “Иван Вазов”.Тогава поетът произнася благодарствено слово. 
Изграждане образът на Иван Вазов подпомогна Пловдивската държавна опера, с директор Нина Найденова, към която изказваме голямата си благодарност. Благодарност изказваме и към заместник кмета по културата г-н Държиков, който подпомогна файтона и двата коня, заместник кмета г-н Маринов който подпомогна безпрепятственото преминаване по улица Иван Вазов. На началник пловдивски гарнизон Генерал Явор Матеев, който изпрати представителен взвод. Благодарност изказваме и на Военно въздушните сили на ВС на република България, в лицето на полковник Тончев, който предостави военен духов оркестър. 
В образа на Иван Вазов беше Георги Караджов- бивш съдия, сега медиатор, режисьор,заместник главен редактор на ел. вестник Сияние и секретар на Съюз “Духовно възраждане- България” организатор и продуцент.
В образа на Недко Каблешков полковник Докторов- председател на Съюза на запасните офицери и подофицери при Военен клуб Пловдив.
Мария Герасова- писател, журналист, публицист, издател и главен редактор на вестник Сияние, председател на Съюз “Духовно възраждане- България”, общественик, организатор и продуцент.
Мария Герасова

ЗАЩО ВОЕНЕН КЛУБ-ПЛОВДИВ?

        PLOVDIV-VK1     Военен клуб Пловдив

“Възстановка на идването  на Иван Вазов в Пловдив” е част от проекта на Съюз “Духовно възраждане- България”- „Улица.“Иван Вазов“- Възраждане“.Той ще се реализира  на 6 ноември 2017 за втора поред година.Събитието се е състояло на 6 ноември 1920 година и е с голямо историческо значение за нашия град.
В хода на подготовката  се установи, че семейството на Иван Вазов е малко познато за много хора.
Тъй като Военен клуб- Пловдив се намира на входа  на улица “Иван Вазов”, която е част от проекта, ни допадна  идеята, да предложим Военен клуб-Пловдив,  да носи името  на брата на поета- големия наш военачалник и патриот, генерал Владимир Вазов. През миналия 20- ти век, той е  единствено български военен, който е имал честта да бъде поканен,  да присъства на  военният парад в Лондон, от своите противници- англичаните.
Освен това, част от живота  на Вазов е свързан с историята на Пловдив.След убийството на баща му от турците през 1877 година, семейството  забягва  в града ни. Преди да бъде приет във Военното училище- София, завършва  4, 5 и 6- ти клас, пловдивската гимназия.
Владимир Вазов е и един от създателите на Съюза на запасните офицери в България и два мандата е негов председател.
Споделихме идеята с началник щаба на 68 бригада специални части-Пловдив.Тя бе посрещната с разбиране и подкрепа. Разбрахме, че за стопанисването на клуба отговаря друга агенция на Министерство на отбраната, която е отговорна и за наименованието му.Установихме, че няма практика да се дават имена на бележити наши военачалници на военни клубове. Същевременно, при срещите и разговорите във връзка с Възстановката, получихме подкрепа и разбиране, за нашето предложение от различни обществени среди.
Смятаме, че генерал Владимир Вазов със своето дело и семейство е достоен да бъде патрон на Военен клуб-Пловдив.Търсим най- широка обществена и институционална подкрепа за нашата инициатива.
 Считаме, че тя отговаря не само на целите на проект „Улица “Иван Вазов“-Възраждане“, но и има общоградско и национално значение.
Българският народ традиционно има голямо доверие във военните сили.То е функция от знаменитите победи и примери, дадени от българската армия в хода на войните, водени от България.В тях значима роля има живота и делото на генерал Владимир Вазов.
Наименуването на Военен клуб-Пловдив- „генерал Владимир Вазов“ ще бъде акт на признателността,респекта  и  уважението,които хранят българите към своята армия и нейното дело.
председател и секретар на Съюз”Духовно възраждане- Бълария”- Мария Герасова, Георги Караджов

 

ДУХЪТ НА ПОБЕДИТЕЛЯ

 

Казват, че парите управляват нашия свят. Стремежът към материални придобивки е завладял мнозинството жители на планета ни. Дори, човешкото мислене и действие се „поддава“ на желанието за финансов и икономически успех на всяка цена. Създава се впечатлението, че материалното благополучие е основната цел, която движи съвременния свят. Но както казват мъдреците на Изтока: „помислете, кои неща не могат да бъдат купени с пари и ще разберете, че не всичко на този свят зависи от тях.“ Затова, да поговорим за един друг фактор- духа.
2016 година беше много тежка за двама от най- големите тенисисти на всички времена, Роджър Федерер и Рафаел Надал. С тях се случи това, което всеки спортисти желае да избегне- тежки контузии. Бяха принудени да прекъснат състезателната си дейност за продължителни периоди от време.Загубиха и призовите си места, в класацията на професионалните тенисисти. Мнозина предричаха, че това е краят на забележителната им кариера.
Но, те стиснаха зъби и продължиха да работят без да се стремят да бъдат в центъра на вниманието и да занимават другите със сериозните си проблеми.Мина време, контузиите им отшумяха, и се върнаха на корта. Какво ти завръщане! Роджър Федерер спечели Откритото първенство на Австралия и турнира Уимбълдън, а Рафаел Надал Откритото първенство на Франция –„Ролан Гарос“, и Откритото първенство на САЩ- най- престижните тенис турнири в света. Днес, двамата са номер 1 и 2 в световната ранглиста.
Какво ги мотивира да постигнат този резултат. Парите- едва ли, Федерер и Надал са сред най- богатите спортисти на всички времена.Славата- имат я предостатъчно, отдавна са влезли в пантеона на най- големите спортисти.
Тогава какво! Моето предположение- неукротимия им дух.Когато имаш мотивацията на победител, ти не можеш да я изгубиш, дори при най- тежки проблеми и препятствия.Те искаха да докажат първо на себе си, че все още могат да играят на най- високо ниво и да радват хората с играта си. И го направиха!
В България обичаме да се оплакваме от липсата на средства.Но средствата не падат от небето. Те трябва първо да се спечелят, а после разумно изразходват. А Федерер и Надал показва,т че само те не могат да бъдат достатъчен стимул за постигане на сериозен резултат.Трябва да се научим да побеждаваме,за да жънем победи.
Всички признават, че средствата за отбрана в бюджета на България са недостатъчни.Тогава, да започнем с нещо, което не изисква пари, но формира победен дух. Нека наречем Военен клуб,Пловдив- Военен клуб „Генерал Владимир Вазов“.
Мотивите- Владимир Вазов е брат на великия писател Иван Вазов,видния военачалник генерал Георги Вазов и политика и общественик- Борис Вазов. Прочува се през Първата  световна война, като ръководи българските части, при успешната отбранителна операция при Дойран. Получава най- високата оценка за наш военен през 20 век. Единствения български военен поканен от бившите си противници- англичаните, да присъства на военен парад в Англия.
Когато мислиш,като победител, идват и победите!
автор Георги Караджов

Подновиха археологическите проучвания

на „Източната порта на Филипопол“ 40 години след разкриването й

iztocna_porta_8

 

„Източната порта“ е сред най-значимите обекти в безценното културно-историческо наследство на Пловдив. 90 на сто е проучена, но искаме да я възстановим в нейния пълен блясък.“ Това заяви кметът на Пловдив инж. Иван Тотев при старта на археологическите разкопки.
Обектът е разкрит през 1976-1978 г. от археолозите Лилия Ботушарова Елена Кесякова. Добре запазена и почистена е широката 13 м централна улица /една от най-широките в Римската империя/, архитектурните елементи в римо-коринтски стил, тротоарите и останките от прилежащите сгради.
„Най-много ни интересува частта от портата под насипа, който в момента осигурява достъп до обекта. Оттук е бил пътят към Константинпол, императори са минавали под триумфалната арка на това място, отивало се и към пристанището на река Марица“, посочи инж. Тотев.
„Източната порта“ е обект с много висок потенциал за възстановка във вертикален план, тъй като имаме чудесно съхранена архитектура – база и капители“, потвърди археологът Мая Мартинова, ръководител на екипа от Регионалния археологически музей, който извършва проучванията.
Според запазени надписи строителството се датира към 172 г. при император Марк Аврелий, открит е също сектор на крепостна стена с две кули от късната античност.
По думите на археолог Мартинова самата порта по план е трипилон – с основен централен вход и два малки входа. Има данни, че в нея е интегрирана по-ранна почетна арка, която вероятно е построена по времето на император Хадриан и се свързва с негово посещение в града. Останките точно от тази арка се почистват в момента.
Очаква се до края на археологическия сезон проучването на обекта да приключи, като за целта са отпуснати 20 хил. лв. Кметът Иван Тотев е категоричен, че ако се наложи, ще бъде осигурено допълнително финансиране. С археолозите дори е обсъждана промяна в уличната регулация и нова организация на движението, за да се разкрие цялата красота на обекта.
Паралелно с археологическите проучвания предстои да се разработи проект за реставрация, консервация и социализация на обекта, който да се съгласува в Националния институт за недвижимо културно наследство /НИНКН/. Като част от проекта ще се включи изграждането на информационен център. За целта с решение на Общинския съвет междувременно беше закупена къща в съседство, като идеята е в нея да има панорамна тераса с изглед към „Източната порта“.
„Очакваме следващата пролет Министерството на регионалното развитие и благоустройството да отвори специална програма за паметници на културата, по която да кандидатстваме за финансиране с вече готовия и одобрен проект“. По оперативна програма „Региони в растеж“ предстои да обновим инфраструктурата в цялата прилежаща зона, включително и ул. „Цар Иван Срацимир“, която свързва „Източната порта“ с Малката базилика“, обясни инж. Иван Тотев.
Той подчерта, че възобновяването на работата по обекта 40 години след неговото разкриване стана възможно след като в края на август с решение на Министерския съвет Община Пловдив получи правото да управлява за срок от 10 години комплекса „Източна порта на Филипопол“ с мотивите, че предоставянето му на общината ще позволи реставрация, експониране и управление, които да спомогнат за развитието на културния туризъм.
От „Източната порта“ през ул. „Цанко Лавренов“ е един от входовете към Стария град. Преди три години на площад „Александър Малинов“ бяха изградени кръгово кръстовище и паркинг за автобуси. За много туристи това е първото място, което виждат при посещението си в града, и е важно какво ги посреща, смята инж. Тотев.
Интерес към разкопките веднага проявиха група туристи от Австралия, които поздравиха кмета на Пловдив Иван Тотев за красивия град.
iztocna_porta_7 iztocna_porta_6 iztocna_porta_5 iztocna_porta_4 iztocna_porta_3 iztocna_porta_2 iztocna_porta_1
http://www.plovdiv.bg/%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%83%D1%87%D0%B2%D0%B0%D0%BD/

Бизнесът впечатлен от сделките си на ЕСЕН 2017

   Международният технически панаир си връща духа от най-силните предкризисни години, отбелязаха много от участниците в неговото 73-о издание. Според маркетингови експерти  това е индикация, че бизнесът се активизира. Същата тенденция очерта и Националният статистически институт, който неотдавна отчете рекорден ръст от 3.9% на българската икономика.
          По време на изложението подемът имаше съвсем конкретен израз. „Фирмите са доволни от сделките, които направиха“, заяви д-р Иван Соколов, главен директор на Международен панаир Пловдив. Националният изложбен център е организатор на най-престижната технологична среща на Балканите, която тази година събра над 600 компании от 36 държави в последната седмица на месец септември.
          „Най-много договори са сключени за тежка строителна механизация  и за изделия на машиностроенето. Изложбата „Автосвят Пловдив“ имаше по-силна бизнес ориентация и това също повлия положително на продажбите както на леки коли от моделите, подходящи за търговски представители, така и на пикапи, камиони, автобуси“, конкретизира д-р Соколов. Той посочи, че община Сливен е направила заявка за електрическия автобус, произведен от чешки завод, а още няколко са проявили интерес към него заради екологичния ефект.
          Голяма част от изложителите, с които разговарях, виждат няколко големи  плюса  в  ЕСЕН 2017 – изключително добрата организация, разнообразието от маркетингови инструменти, които предлагаме,  високото ниво на посетителите и рекламната кампания, каза д-р Соколов.  В най-голямото бизнес събитие на България участваха компании от машиностроенето, строителството, електрониката, електротехниката, роботиката, енергетиката, екологията, водния сектор, информационните технологии, химическата и минната промишленост, транспорта и автосервизното оборудване, автомобилната индустрия. Те демонстрираха повече „умни“ изделия и услуги. 
          Посетителите специалисти бяха силно впечатлени от иновативните продукти, част от които бяха дори революционни, каза д-р Соколов. И добави, че въпреки лошото време, само специализираните посетители са били над 27 000.  Дойдоха чуждестранни бизнес делегации от Естония, Индия, Италия, Турция, Черна гора, Гърция, Румъния, Македония, Япония и други държави.
          Новост е по-силното присъствие на посетители на възраст под 30 години. Те бяха привлечени от международното гейминг състезание, но разгледаха и специализираните изложби. Според експерти това има положителен ефект, тъй като хиляди младежи са се запознали със света на високите технологии и се формира подготвена публика за следващите издания на Техническия панаир.
          Изложителите са категорични, че тази година специалистите, които са разгледали техните щандове, са били на по-високо ниво както като служебно положение, така и като интереси. Това също е причина да се сключат повече сделки, смятат някои от участниците. Доста компании вече заявиха желание да се включат в  ЕСЕН 2018, и то с по-големи щандове, за да могат да покажат повече иновации – още един знак, че бизнесът става все по-активен.
Панаир-снимка-09.10.2017
На снимката: Експонати от изложбата „Машиностроене“ намериха много купувачи на Международния технически панаир в Пловдив. 
 предоставя Мария Герасова

 

 

Травъл и въстанието на павликяните в България

Павликянинът Травъл, водачът на масовото въстание на българските еретици в Пловдивска Тракия през 1084-1086 г., блестящ военачалник, ловък стратег и дипломат, остава сред най-слабо познатите „големи имена“ на нашето средновековие. Нещо повече, павликянското въстание най-често само бегло се споменава в трудовете по българска история, а действията на Травъл и сподвижниците му остават обект на най-обикновен преразказ. В изследванията на гръцки и други чуждестранни византолози подходът е практически същият („анализът“ най-често опира до посочването на еретическата природа на въстаниците), като обаче, по един или друг начин, се отрича или игнорира връзката на това интересно социално и политическо движение с историята на средновековна България.
Травъл бил роден в средновековния Филипопол (бълг. Пълдин, Пловдин, Филиповград) към средата на XI в. и, подобно на други представители на видните павликянски семейства, поел пътя на военната служба във византийската армия. Както разказва византийската историчка Анна Комнина, през 1084 г. (началото на въстанието) Травъл бил вече шеста година личен и доверен „слуга“ (т.е. един от близките адютанти или оръженосци!) на нейния баща, прославеният пълководец и император Алексий I Комнин (1081-1118). Като пресметнем времето на тази служба, то пловдивският павликянин очевидно бил сред най-верните хора на Алексий I Комнин още от 1078-1079 г. и е преживял заедно със своя „патрон“ редица победи и триумфи, както и немалко тежки изпитания. Същевременно Травъл натрупал сериозен военен опит при войните с многото и най-разнородни врагове на тогавашната Византийска империя – печенези, италиански нормани, селджукски турци и др. Че Травъл наистина е бил особено приближен до императора личи и от факта, че лично Алексий I Комнин му дал за съпруга една от най-приближените дворцови дами на императрицата Ирина Комнина. Така че голяма част от фактите около бунтовника Травъл любознателната принцеса Анна е научила не от „втора ръка“, а от своите родители, особено от майка си Ирина.
Анна Комнина
Разбира се, още когато постъпил на служба при Алексий I Комнин, „манихеят“ (павликянинът) Травъл трябвало да бъде „удостоен със светото кръщение“ под личната опека на своя господар. Това означава, че българският еретик поне привидно се е бил отрекъл от „богомерзката ерес“ и официално преминал в лоното на православната църква. Години наред Травъл придружавал военачалника, а после и императора Алексий I Комнин при неговите военни походи и станал свидетел на някои събития и действия, които го накарали да изостави бляскавия и сигурен живот в императорския двор. Така приближеният на могъщия византийски император поел рискования път на бунтовник и открит неприятел на византийската власт.
Пловдивските павликяни, от чиято среда произлизал Травъл, били една религиозна общност с интересна, дълга и недостатъчно изследвана история. Първите еретици били заселвани тук, в Северна Тракия и Филипопол, от далечните райони на Армения, Сирия и Мала Азия на няколко „вълни“ още от VII до края на X в., като най-познати са тези при императорите Константин V Копроним (в средата на VIII в.) и Йоан I Цимисхи (през седемдесетте години на X в.). Целта на тези принудителни преселения била да се отслабят позициите на „ереста“ в първата й родина, както и да се усили отбраната по границата с България. Павликянските войници били „…хора груби и жестоки, проливащи кръв без колебание…“ – думи, които в духа на средновековната епоха са най-красноречивата оценка за техните военни умения. Тази „надеждна стража“ по българската граница била формирана векове наред, като същевременно групи от български славяни били депортирани оттук и заселвани по местата, откъдето били довеждани еретиците. Тази политика на „разместване на населения“ била практикувана от Византия векове наред и поне на първо време давала положителни резултати.
Павликянската общност в Пловдивска Тракия и нейната роля остават слабо познати и недооценени от българската историческа наука. Това не е естествено, тъй като павликянството е имало силни позиции в средновековна България, и то не само край Пловдив, но и в днешните Македония и Северна България, вкл. на територията на Видинското царство през XIV в. Потомци на павликяните са основната част от днешните българи, принадлежащи към римо-католическата църква, а техният диалект е определен от езикознанието като „павликянски български говор“. От друга страна, именно павликянството предоставило теоретичната основа на сходното, но оригинално по същина българско богомилство, чийто основоположник „поп Богомил“ най-вероятно се е подвизавал отново в Пловдивска Тракия. Павликяните обаче съвсем не се „разтворили“ сред богомилите, а запазили вярата си и я разпространявали независимо от богомилството и другите средновековни „ереси“. Вярно е, че павликянският дуализъм е бил по-„краен“ в теоретичен план, но социалната практика на тази „ерес“ имала по-„умерен“ и „човешки“ облик – павликяните не били толкова непримирими към частната собственост, личния живот и т.н. Те не изразявали позицията против продължаването на човешкия род (най-неприемливата за обикновените хора богомилска теза!), като същевременно не само не отричали носенето на оръжие и войната, но дори, както стана дума, се славели като отлични, извънредно храбри войници.
Разбира се, като затворена религиозна общност пловдивските павликяни едва ли през XI в. притежавали ясно българско етническо самосъзнание, но те вече положително не са имали такова и на „арменци“ (характерно за етническите арменци с „монофизитско“ християнско изповедание), още по-малко пък на „ромеи“, както нерядко твърдят пристрастните към средновековния „елинизъм“ в Пловдив съвременни гръцки историци. Първоначалните корени на тази общност наистина били малоазийски, но в новата си среда павликяните сравнително бързо се българизирали в етническия и народопсихологическия смисъл на думата. Едва ли е случайно, че през 1205 г. пловдивските павликяни заедно с останалите българи извикали цар Калоян (1197 – 1207) против латинците и опиталите се да овладеят властта в града византийски аристократи начело с Алексий Аспиет. С други думи, през XI-XII в. в етнически план павликянската общност в сериозна степен е била „превзета“ от доминиращата по течението на Марица и далече на юг, в Родопите и Беломорието, българска народностна среда. От гледна точка на средновековната религиозност обаче тези българи имали най-вече себеусещането за „истински християни“, те виждали в свое лице най-верните последователи на Иисус Христос и апостол Павел. Ако направихме тези обширни пояснения, то е защото без тях няма да бъдем в състояние да проумеем действията на Травъл и неговите сподвижници.
През 1081 г. император Алексий I Комнин повел тежка война с нахлулите в днешна Албания и югозападните български земи (съвременна Македония) италиански нормани, ръководени от техния граф, авантюристът от средиземноморски мащаб Робер Гискар („Коварния“, „Лисицата“). Включеният в императорската армия отряд от 2800 пловдивски павликяни (косвено указание, че еретическата общност около Пловдив е брояла няколко десетки хиляди души!) участвал в сраженията с нашествениците, като може би дал около 300 жертви в боевете край Драч. През есента на 1082 г., след като заплатите им не били изплатени, павликяните самоволно напуснали театъра на войната и се завърнали по родните си места. Озлобен от неуспехите си край Драч, които отдавал, тенденциозно или не, на павликянското неподчинение, Алексий I Комнин изработил свой план за подчинение на непокорните „еретици“. Връщайки се в своята столица през Беломорието, той извикал за преговори павликянските лидери Ксант и Кулеон. Доверявайки се на клетвите на василевса, те пристигнали в лагера на ромеите край дн. Комотини (Гюмюрджина), но веднага били арестувани и отведени в тъмница в Цариград. Пловдивската павликянска общност била подложена на репресии и притеснения, вкл. заточения, конфискация на имоти, насилствено обръщане в православието и т.н.
Алексий I Комнин
При тези тревожни вести Травъл „възнегодувал силно“ и, изпреварвайки доноса на своята „благоверна“ съпруга, избягал от Цариград заедно с най-близките си съмишленици. С други думи, явно Травъл, чиито сестри също пострадали от репресиите в Пловдив (може би те били съпруги на Ксант и Кулеон?), вече бил подозиран в съпричастност към бунтовните насторения на неговите съграждани. Че императорският адютант е имал авторитет сред пловдивските павликяни личи и от обстоятелството, че когато се появил в Тракия, той веднага бил последван от мнозина бунтовници. Травъл и хората му се укрепили в изоставената крепост Белятово (или Велятово), отъждествявана напоследък с „Калето“ край с. Розовец, Пловдивско, или пък поставяна най-общо в района на Карлово и Казанлък. Подобно на своя съгражданин Лека, оглавил едно българско антивизантийско движение с център Сердика (Средец, дн. София) само пет години по-рано, и Травъл потърсил връзки с печенежките и българските първенци от Добруджа. Негови съюзници станали Татуш от Дръстър (Силистра), Сача от Вичина (при дн. Нуфъру в Дунавската делта), а вероятно и други „династи“ (боляри) от размирното Подунавие. Този съюз бил скрепен чрез брака между Травъл и дъщерята на един неизвестен по име „печенежки главатар“.
Очевидно познавайки военачалническите и организаторски способности на своя доскорошен „слуга“, император Алексий I Комнин се опитвал да го склони към подчинение „…с писма и обещания“. Както разказва Анна Комнина, на Травъл били гарантирани „…безнаказаност и пълна свобода, но ракът не се научил да върви напред.“ Укрепявайки се в Белятово, Травъл създал своеобразна „свободна територия“ (тук от само себе си се налага паралелът, макар и в далеч по-малки мащаби, с импровизираната павликянска „държава“ с център Тефрика в Мала Азия през IX в.!), откъдето почти всекидневно извършвал дръзки набези към Пловдив. Самият град обаче явно оставал под византийски контрол, а павликяните явно не разчитали, че ще могат да се закрепят успешно в равнината срещу далече по-силния византийски противник. В своите нападения Травъл използвал и печенежка помощ, което създавало още по-сериозна опасност за и без това дестабилизираните византийски позиции в един немалък ареал от покорените български земи именно по същото време – осемдесетте години на XI в. Неслучайно против Травъл била изпратена своевременно силна войска, ръководена от великия доместик (командващият сухопътните сили) Григорий Бакуриани, създателят на Бачковския манастир, личен приятел на Алексий I Комнин. Последната подробност свидетелства, че Бакуриани несъмнено е познавал и самия Травъл, което навярно е предопределило изпращането му против метежника. В завързалата се битка силите на Травъл не само не отстъпили, но, използвайки грешките на византийското командване, преди всичко на помощника на Бакуриани, Врана, постигнали решителна победа над ромеите. В хода на сражението загинал самият Григорий Бакуриани (той се блъснал с коня си в един дъб и издъхнал на място), а императорът горчиво оплакал своя близък приятел. Загинал и Врана, върху когото Анна Комнина хвърля вината за поражението на ромеите. Обстоятелствата около гибелта на Бакуриани още веднъж ни показват Травъл като находчив военачалник. Той умело използвал природните дадености на Средногорието, за да затрудни действията на византийската конница.
Гръцки православни избиват „павликяни“. Поместено в хрониките на Йоан Скилица.
Цели две години Алексий I Комнин не могъл да се справи с Травъл, който се опитвал да разшири обсега на своите действия. През 1086 г. срещу него потеглила нова силна армия, в чиито редове имало и френски рицари на византийска служба. Тя била командвана от верния императорски пълководец Татикий, по произход покръстен „сарацин“ (арабин или селджук), навярно също стар познайник на Травъл. Двете войски се срещнали нейде на север от Пловдив и три дни стояли една срещу друга, без да встъпят в сражение. Най-накрая печенезите, на някои от които може би е било платено за колебанието, започнали да се оттеглят на север. Травъл не бил в състояние да удържа повече положението и се изтеглил също на север от Балкана.
Византийската армия не посмяла да рискува с преследване и необезпокоявано влязла в Пловдив. Усмиряването на павликяните около Пловдив продължило десетилетия наред, без да даде трайни резултати. Веднага през 1086 г. павликяните, които не последвали Травъл в Северна България, станали обект на специални грижи. Те получавали земи и привилегии при условие, че приемат православието. През 1114-1115 г., три десетилетия след въстанието на Травъл, Алексий I Комнин посетил лично Пловдив (той бил придружаван и от своята дъщеря, бъдещата историчка Анна), където разгорещено спорил по въпросите на „правата вяра“ и оборвал местните „ересиарси“ Ксант, Кулеон и Фол. Отново склонните да приемат православието павликяни били обдарени, докато водачите и непримиримите – подложени на репресии, заточения и затвор.
Какво е станало с Травъл и хората му след 1086 г.? Както вече бе казано, те се оттеглили на север от Стара планина, но какво е станало с тях и водача им е неизвестно. Поне до 1091 г. Византия нямала пряката възможност да закрепи властта си в големи райони от Подунавието, тъй че павликянската „държавица“ или „община“ е продължила да съществува, макар и в по-миниатюрен мащаб, някъде северно от Балкана. Примамливо е да свържем тази миграция с немалкото павликянски имена в Търновско, Свищовско и Никополско (те се известни най-вече от османо-турските данъчни регистри няколко столетия по-късно), особено с името на днешния град Павликени – въобще с онези севернобългарски земи, където през следващите столетия трайно съществуват селища на покатоличени вече български павликяни. Дали първоначалният „тласък“ за формирането на това българско население е даден от хората на Травъл, е трудно да се отговори, тъй като липсват достатъчно данни, визиращи именно XI-XII в.
Защо голямото въстание на Травъл някак си „загасва“, при все че бунтовниците остават на практика непобедени от империята? Нашата историография не само не дава някакъв приемлив отговор, но дори и не задава този въпрос… Естествено, за крайния неуспех на въстанието са действали различни фактори (византийското надмощие като цяло, несравнимо по-малката численост и въоръжение на въстаналите павликяни, конкретната политическа обстановка в Тракия и българските земи въобще, непостоянството на „печенежкия фактор“ и т.н.), но най-важният от които все пак си остава религиозно-психологическото различие между „еретиците“-павликяни и пазещият в мнозинството си своята „праотческа“ православна вяра български народ. Не е било възможно и някакво тясно взаимодействие с водещата социална сила на българското общество – болярството, независимо от съюза на Травъл с отделни влиятелни български и печенежки първенци. Стремежът към създаването на някаква утопична в основата си павликянска „държавица“, „община“, „църква“ и т.н. (както стана дума, такава съществувала за известен период в Мала Азия през IX в.) бил лишен от перспектива в българските условия и влизал в кардинално противоречие с желанието на останалите българи да възкресят погиналото българско царство и независимата българска православна патриаршия.
Така или иначе, Травъл остава една от големите и недооценени фигури на българското средновековие. Неговите качества на военачалник и организатор, верността му към собствената „еретическа“ павликянска среда, евентуалният му опит да създаде „алтернативна“ държавна формация за „истинските християни“, павликяните, още веднъж показват многообразието в духовния и политическия живот на средновековните българи.
https://bulgarianhistory.org/pavlikiani-vustanie-travyl/