Category Archives: Философията на живота

Комплексираният човек

Свързано изображение
Често смесват обикновения страхливец с комплексираните хора. А той е доста по-елементарен от тях. Изпитваното от него е по-плитко от техните сътресения дори когато е силно и се проявява твърде шумно. Те са по-сложно, а понякога и по-дълбоко явление от него. Потиснатостта им е не само сравнително постоянна, а и значително по-разнопосочна, отколкото у боязливия им партньор. Тяхното поведение е област на контрастите, на резките обрати, на изненадите, на несъответствията. Те са претъпкани от противоречия, които не подхранват развитието им, а ги карат да се самоизяждат поне временно и частично.
Обикновено, страхливецът се усеща притиснат от външните фактори, от неговата слабост да преувеличава обективните опасности. А комплексираните често се измъчват от обкръжението си, но и от себе си. Угнетяват се от тежкия си характер, от своята мрачна или пък съвсем крехка душа, от разминаването между значителните си амбиции й маломерните си способности. Страдат, защото са много раздвоени в своето отношение към тях самите. Ту се самосъжаляват, ту се мразят, ту си внушават, че ги преследват и ги подценяват, защото им завиждат. Водещото в тях е пълната липса на вярна самопреценка и на последователност в реакциите им, в постъпките им. Редовно се люшкат между такива противоположности като истерията и апатията, въодушевлението и отчаянието, подозрителността и фантазьорството. Стигат до разрушителни крайности в изводите си, в присъствието си, защото почти винаги са лишени от вътрешно равновесие. Чужди са за свободата, но и за мъдростта на духа. Постоянно се колебаят между „да”-то и „не”-то. Понякога обстановката е толкова динамична, че се нуждае от най-целеустременото им включване в нея. Но те и тогава се отпускат или пък се невротизират. Обикновено работата им остава недовършена ту заради техните половинчати, ту заради техните пресилени решения.
Комплексираните често се държат грубо, за да забравят, че са слаби, и да се почувстват малко по-уверени в себе си. Нерядко важничат и се хвалят, за да скрият, че са много раними, много уязвими, и почти никога не вярват достатъчно в себе си. Тъкмо така се опитват да неутрализират фактора, от който се страхуват. Понякога имат навика да се пъчат. Но рухват при първото ни усилие да кажем неприятните истини за съществуването им. Обременени са от своята неоплзотворена и дълго потискана енергия за живот.
Напоследък малките и големите екрани ни заливат с филми, чиито герои се усещат малоценни и си отмъщават, като мачкат обкръжението си.
В комплексираната среда попадат и родени таланти. Те се измъчват, защото мързелът им, слабият им характер или пък обективните обстоятелства са им попречили да докажат на какво са способни и да постигнат поне част от осъществимите си мечти.
Душевно задръстените се движат между скованото и непредсказуемото, неуправляемото поведение. Веднъж се нагаждат към мнозинството като първи послушници. А друг път воюват е него, дори ако то не ги е предизвиквало с нищо и е съвсем добронамерено към присъствието им. Те се оказват ту безразлични, ту истерични спрямо обкръжението си, въпреки че създадената обстановка е напълно нормална, че никой и нищо не им дава поводи да се разкъсват между подобни крайности.
Много от комплексираните се измъчват от слабостта си, защото съзнават, че тя е голяма, че им носи много вреди, но са безсилни да я победят, макар че се борят с нея. Те нерядко изпитват най-хубави чувства към доброжелателя им. Но все се боят, че ще подценят себе си и ще загубят, ако го похвалят.
Душевно задръстените са подозрителни и мнителни. Почти редовно смятат, че са по-нещастни и от най-страдащите по света. Нерядко изпитват чувството, че обкръжението им ги подиграва и ще ги ощети. Обикновено техните ненадейни буйства и техните робски задръжки са плод на психическото им потискане през детството или юношеството им. Обикновено те са живели само в сянката на тиранични, амбициозни или пък бедни, а затова и озлобени родители. По-силният от тях постоянно се е зареждал с душевната им енергия, като им е налагал да го обслужват, като им е натрапвал ту своето умствено, ту своето физическо превъзходство. Той ту неволно, ту съзнателно е мислил вместо тях. Решавал е своите, но и техните проблеми. Затова все им е внушавал, че са му длъжници. Все им е втълпявал, че постигат скромните си сполуки главно или първо благодарение на него и после заради собствените им начинания. Така те все по-често са свикнали да бъдат ехо на властния, пробивния, неудържимия си партньор. Затова са ту нервозни, ту безпомощни, жалки, когато остават съвсем сами в критичната обстановка и няма кой да ги ръководя кой да отговаря за тях, докато се измъкнат от нея.
Особено когато са прекалено чувствителни, емоционални, хората могат да се комплексират не само върху основата на заложеното в природата им или под влиянието на най-близката им среда, а и заради мощния тласък на отрицателните обществени, национални, държавни фактори. Имам предвид например бедността, системно понасяните световни, национални, социални, професионални несправедливости, тежките неблагополучия в семейството, любовта, в сексуалния живот. Естествено е да не си на себе си и да си говориш като лудите, дори да забравиш точно кой си, след като си безработен, след като нямаш пари да си купиш дори извара и се храниш, например, само с марули…
Никога не бива да смесваме комплексираната с деликатната, тактичната жена. Не бива да свързваме нейното сдържано, дори хладно поведение, с липсата на потребности от топла близост и от сърдечни взаимоотношения. Винаги е редно да помним, че тя загубва очарователната свобода на поведението си и се затваря в себе си, когато ние, мъжете, забравяме, че нейната по-крехка природа се нуждае не само от активно, а и от разбиращо я внимание, от нашата сила, но и от кавалерските ни жестове.
Много от душевно задръстените българи са унаследили онези тежки задръжки на народа ни, които са резултат от многовековните ни робства. Особено турските завоеватели, системно и ту жестоко, ту пренебрежително, са ни внушавали, че сме непълноценна нация. Искали са да ни втълпят, че можем да оцелеем само ако сме управлявани от тях. Притискали са ни да сме им признателни за тяхното благоволение да мислят за себе си, но и за нас. Раздували са недостатъците ни. Хокали са ни като некадърници, макар че са живеели на гърба ни. Хулили са ни даже за безобидните ни грешки, минуси. Така са целели да подбият самочувствието ни като народ. Така са се стремели да ни владеят по-лесно, по-продължително. Защото какво остава от човека, когато го лишиш от вярата в силите му, когато отнемеш правото му на свобода в избора на начините да се осъществява?!
Можем ли да се освободим от дълбоките си лични комплекси? Много трудно! И все пак волята и духът са в състояние да ни спасят от тях, ако се домогваме до повече успехи, като оползотворяваме достойнствата си в максимална степен.
Горещо съветвам комплексираните да избягват себеподобните си. Защото, когато се съберат на едно място, те често стигат до трагични земетръсни положения. Препоръчвам им да търсят жизнерадостния партньор и да се вдъхновяват от хумора му. Защото смехът е едно от най-силните външни въздействия върху нас. Той най-добре отпушва задръстените души. Помага им да се освободят от натрупаната отрицателна енергия и да се отдадат на положителните си изживявания.
http://www.artnovini.com/art-mix/21-grama/1722-philosophia-na-givota-ambiciata-kompleksite-grandomaniata-demagoiata.html
 тагове: комплексарният, човек