Едва ли има родител, който не иска детето му да е щастливо, да се развива добре и да има добро бъдеще. Възможностите да стимулираме и облагодетелстваме децата си днес са повече от всякога. И това не се отнася само до скъпи играчки и вещи. Не се отнася дори до безкрайните разходи по тях по извънкласни занимания, пътувания, празници. Вече сме водени от мисълта как би се почувствало то, дали би било щастливо, дали няма да се разочарова. Забелязвам такава тенденция на мислене сред родителите, израснали през трудните 90-те, през прехода. Сякаш сега се стремят да подсигурят комфорта, не само материален, който те не са имали тогава. Родителите ни бяха заети да оцеляват по Луканови и Жанвиденови зими, по време на инфлация, кризи и какво ли още не. Просто не ни обръщаха почти никакво внимание.

Сега, не че животът е по-лесен, не че може да се сравнява, но твърде либералните тенденции за възпитание съвсем влошиха нещата. Как, когато постоянно се стремим да задоволяваме децата си, да ги предпазим от разочарования и прекалено улесняваме живота им, всъщно никак не им помагааме? Внушаваме им чувство, че са център на вселената. А те не са. Ако постоянно угаждаме на прищевките им, те израстват с чувство, че някой винаги им е длъжен, че всичко трябва да става така, както на тях им е удобно. Много добре знаем, че това е опасно внушение, след което неминуемо предстои разочарование, когато осъзнаят, че животът е еднакво труден за всички и като възрастни няма кой да им осигурява този комфорт. Лишаваме го от възможността да израстват и да трупат опит. Детето няма представа, че постоянно се учи, то обикновено иска да се забавлява и да получава внимание. Но ние сме тези, които превръщаме ежедневните ситуации в поучителни и възпитателни. Отказите и ограниченията са част от житейските уроци и възможност да се поеме по пътища, които са неизвестни за децата, но са полезни за тяхното израстване.По линията на комфорта и най-малкото съпротивление не се израства в нито едно отношение. Отнемаме им възможността да бъдат нещастни. Децата трябва да се слъскват с негативните емоции. Да страдат, че нещо им е забранено, да са разочаровани и да смятат, че животът е несправедлив. А ние трябва да сме там, за да им помагаме да се справят с тях и да извлекат опит за в бъдеще. Как един възрастен ще съумее да канализира негативните си емоции, когато като дете, то никога не ги е срещало. Трябва да мислим и за себе си. Докога можем постоянно да се надскачаме? Защо всеки рожден ден, всяка Коледа трябва да се надскачаме сами себе си или да надскачаме другите родители, с подаръци, партита, дрехи, ваканции. Всяко по, по от предишното. Защо го правим? За тях ли или за себе си? Това е толкова изхабяващо, толкова безконечно. Ако се стремим постоянно детето ни да задоволено, обгрижено, да не му се възразява, да не му се правят забележки, трябва да се замислим най-напред за себе си. Защо го правим? Искаме то да ни обича, а то ни манипулира. Искаме то да е винаги зависимо от нас, но то расте капризно, самодоволно. Искаме да бъде най, най, но дали не искаме това за себе си? И докого можем да издържим? Ние просто знаем по-добре. Детето не познава света, то не познава механизмите, които го движат. Неговата сила е в потенциала – използването му и изразяването му. Всичко това, безкрайните възможности, всъщност никак не са безкрайни. Не всички имат таланти, не всички са добри във всичко, само да го поискат. Ние сме тези, които им помагат да се насочват, а не разпиляват. Да опитват много възможности за изява, но да се учат и как да избират, да знаят силните и слабите си страни. С безкрайното угаждане, ние освен че показваме незрялост като родители, но и отказваме да поемем отговорност. Децата трябва да познават отказ, забележка, строг тон, лишение. Те трябва да знаят, че в момента няма пари, време и възможност. Това ги прави изобретателни, гъвкави, самостоятелни. Тоеа е възпитанието, което ги прави отговорни и зрели млади хора. И за да не се оплакваме един ден от тях, трябва навреме да поемем отговорност за ролята си.

https://www.hera.bg/s.php?n=6213

Таг грешки децата