Category Archives: По стъпките на нашата мила България

ИЗЪ ЖИВОТА и ПОЛОЖЕНИЕТО на БЪЛГАРИѢ ВЪ ВИЛАЕТИТѢ

отъ А. Шоповъ, ПЛОВДИВЪ, Търговска Печатница 1893

 

Атанас Петров Шопов е изтъкнат български дипломат,  учен,  публицист и преводач. Роден е в Панагюрище през 1855 година. Завършва местното класно училище и учи във Военномедицинското училище в Цариград. След Априлското въстание от 1876 година прекъсва учението. Като екзархийски представител посещава засегнатите въстанически селища в ІV революционен окръг, като публикува във вестник „Стара планина“ подробно изложение на турските зверства. После емигрира в Русия. Взема участие в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). Награден е с лента за храброст на Александрийския кръст.
През 1884 година е избран за редовен член на Българското книжовно дружество(днес Българска академия на науките). В 1885 година издава книгата „Македония във време на хилядагодишнината на Св. Методия“, в която описва развитието на българското църковно и просвтено дело в областта. След Освобождението завършва право в Санкт Петербург, а след това специализира и в Парижката Сорбона. Става член на софийския апелативен съд, а по-късно работи като главен секретар на Българската екзархия в Цариград (1884 – 1897), български търговски агент (1897 – 1908) и генерален консул в Солун (1909 – 1913).
В 1887 и 1891 година предприема пътувания из Тракия  и Македония и след тях издава следните трудовете: „Народността и езикът на македонците“ (1888) и „Из живота и положението на българите във вилаетите“ (1893). Негови съчинения са и „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“ (1881), „Из новата история на българите в Турция“ (1895), „Македония от етнографско, историческо и езиково гледище“, „Сръбските претенции над Скопската епархия“, „Истината върху конституционния режим на младотурците“ и други. Редактира и сътрудничи на редица периодични издания. Пише статии по педагогически въпроси, публикува стихотворения, превежда от гръцки и френски език.
След края на Първата световна война е избран от Министерски съвет заедно с Тодор Павлов да участват в комисия по изработването на мемор върху националните искания на Българи. Умира през 1922 година.

 Мелнишко

Не ще да е излишно, преди да пристигнем в Мелник, да изброим селата, жителите, на които носят названието Мърваци и главното занятие, на които е било и е: копание руди и правение желязо. Подобни села се намирват в каазите: Неврокопска, Серска и Демир Хисарска. Мървашките села в Неврокопската кааза са: Дах Чифлик, Юч Дорук, Мосомища, Лески, Тешово, Гайтаниново, Парил, Лъки, Ловча, Кара кьой, Търлис, Долно Броди, Елес, Куманич, Либехово, Възем, Зърнево, Старчища и Белотинци. В Серската кааза мървашки села са: Лакос, Горен (Дутлия), Оряховец, Бабица, Горний и Долний Фращен, Мертатово и Метох. А в Демир Хисарската кааза мървашките села са: Пирин, Спанчево, (Горньо и Долно), Фрасна, Ковачово, Петрово, Голешово, Сенгелово, Белево, Червища, Крушево, Кърчово, Радово, Пулюво, Елешница и Герман. Това са селата, жителите, на които се наричат мърваци и които са се занимавали, па и сега отчасти се занимават, с вадение на желязо. Между и близо до тия села, в подножията и разклоненията на Пирин, има много други сега, жителите, на които не се наричат мърваци, защото не се занимавате с копание на руда и вадение на желязо. Така, щото, вижда се, че названието мърваци е било дадено само на онова население, чието главното занятие е било рудокопство и железарство. Жителите на гореизброените села са се занимавали с вадение желязо от незапамятни времена. Разказват, че преди векове, когато централните правителствени власти се известили, че Пиринските гори дават нуждните руди за правение желязо, намислили да научат тамошното население на това занятие. С тая цел те докарали отвън и преселили в пиринските местности достатъчно семейства, които знаяли как се копаят рудите и как се прави желязото. Тия семейства се заселили между мърваците, които се научили на изкуството за правение на желязо. Предполагат, че тия преселенци са били именно жителите от селото Лехово, които и до днес се отличавате, както по физиономията, тъй и по хитрост, от жителите в другите села. Те са повечето руси, докато мърваците са въобще чернооки. Казват, че тия преселенци били от полско произхождение(*). Говорят обаче днес чисто български с малко различие от мървашкото наречие. Лесно може да си представи человек до каква степен е било голямо производството на желязо в пиринските подножия, когато населението на цяла почти провинция се е занимавало изключително почти с това. Но това занятие е паднало, от когато са започенали да се донасят по-евтини железа от Европа. Но може изново да се въздигне и да принесе големи доходи на страната и на населението, ако се вземат някои мерки, за да се научатъ тамошните жители да произвождат желязото, както се произвожда въобще по света, щото работението му да излазя по-усъвършенствувано и по-евтино. Мърваците са въобще едър и здрав народ. Облеклото им е вълнено и дебело, вижда се по причина на хладния балкански климат. В миналите времена, когато мъжете са се занимавали повечето с рудокопство, железарство и скотоводство, в рецете на жените е била полската работа: нивята, лозята и пр. Мървашката жена е орала, па и днес оре, тъй хубаво, както и мъжа. Днес названието „мървак” служи някак си за обида на хората, на които като, че не се иска да ги наричат мърваци. Когато искат да унизят, да докачат някого, казват му „мървак”. Мърваците се срамуват да носят името си, което им се вижда долно, просташко, унизително.
(*) Същото показва и названието на селото Лехово; лех значи поляк.
След като дадохми тия кратки сведения за мърваците и за тяхното занятие, нека сега продължим своето пътувание към Мелник. Поотпочинахми си след слазянието от Пирин и панаирския керван потегли по брега на Бистрица. Повечето пътници бяха весели, едно, че приближавахми вече до мястото, дето стая Троицкия панаир, а друго, че след слазянието през невъзможния пирински спуск мнозина бяха прибегнали до жизненото съдържание на павурчето, за да подкрепят изчерпаните си сили. Мнозина запяха. Радостта бе голяма, че на другия ден стока ще се продава и купува, тежка търговия ще се завърти, пари ще се печелят на панаира.
Мен това не ме интересуваше; гледах да стигнем по скоро в Мелник, за да наместя костите си, които Пирин бе направил на каша. И питах не се ли вижда още града. Показаха ми на три часа разстояние един вид високи пирамиди, между които се намирвал Мелник.
- Той е чуден град, – ми казаха, – като него няма други в света; закопан е между четири високи бряга и не се вижда освен като влезеш в него.
Не след дълго стигнахми до селото Сушица, край което в един лес дремеше една доста голямишка църквица, закопана, по примера на средневековните свити подвижници, до половина в земята. Тая църква е забележителна по това, че е направена от един разбойник, който бил преминал целия свой век в разбойничество, а на старост се покаял и, за опрощение греховете си, направил тая църкваПодобни случаи не са били редки в миналите времена, когато планините са давали прибежище на повече разбойници. По пиринските пустини има места, дето в миналите времена постоянните разбойници са заселявали цели села. Тъй или инак, но църквата при селото Сушица, направена от покаяния, набожен и добродетелен разбойник ме наведе над известни размишления. Видите ли, имало е човешко сърце и у тоя кървопиец. Неговите човешки чувства са се проявили в конеца на живота му, пред смъртта, когато е трябвало да даде някому сметка за делата си. Случи ми се един път да се разговарям с един духовник за разбойниците. Той ми съобщи, че е изповедал много кървопийци и че не намирва по-трогателно нещо от изповедванието на един человек, който е прекарал целия свой живот в убийства и обири. „Велики сърца имат разбойниците, – ми каза; – аз всякога съм потрепервал, когато е дохождал хайдутин да го изповядвам. Потрепервал съм, защото съм знаял, че ще слушам грехове, които докарват человека в изтупление. Разкаянието на разбойника излазя из дълбочините на вътрешността, Той плаче, както никой не умее да плаче. Като че стихиите се вълнуват, когато той говори. И слуша и строго изпълнява епитемията, която му се назначава. От кървопиец, той стая человеколюбец, от разбойник, той стая добродетелен, от звяр, той стая человек. И трябва да видиш минутата на това превръщание, за да разбереш, че разбойникът има велико сърце, когато се разкае”.
Два часа далеч от Мелник, след като минахми тъй наречения Лют дол, недалеч от Сушица, на половин час разстояние на дясно от пътя, се вижда селото Черешница, в което се шаренееше едно крупно здание, построено връз най-възвишената местност в селото.
- Кому принадлежи тая красива къща в това скромно селце? – попитах.
- Това е къщата на хаджи поп, – ми казаха; – той е известен по тия места; богат е; зданието на българското училище в Мелник от него е подарено.
* *
Стигнахми, читателю, най-после в Мелник. Но не знам как да ти представя тоя чуден от една страна, и ужасен, от друга, град. Не е лесно, защото не е град като град, както Господ дал. Мъчно е, защото каквото и вярно описание и да се представи, не би повярвал человек, че е възможно на света подобно отечество. Представете си един тесен дол, и от двете страни, на който се издигат голи стени с пряма височина. През тия стени е невъзможно да мине нехвъркато животно. Височината им е в стотини метра, а цветът им жълт, пясъчлив. Казал би человек от далече, че това е пясъчлива планина, която при първо завалявание на дъжд ще се изсипе, ще се срине и ще погребе града, а между това тия пясъчливи хълмове се жълтеят по същия начин от създаванието на мира. Като се доближи человек, вижда, че пясъкът е вкаменен и че не може да се отрони частичка от него, освен чрез твърди железни оръдия.
В тоя тесен дол и между тия прями, голи, жълти и непроходими стени лежи Мелник, в когото може да се влезе пеши или с кон само през два тесни улея, но буквално улея. Колело по Мелнишките улици никога не се е търкаляло. Тоя град не знае съществуванието в света на кола, впрягана с коне или волове. Няма вход, няма и улици за коли. Колите дохождат само до устията на входовете, защото вън от тоя дол местността е повечето равна или бърдиста. От всичко се вижда, че Мелник преди векове е имал само един вход, именно южният, отдето се изтича малката рекичка със същото название; а източният вход, който води към Неврокоп, трябва да е прокопан от после. Южният вход е пътят към Сяр. Ний влязохми в града през източния улей. Един час разстояние се минува през много добре обработени лозя и градини; после иде един крут бряг, на върха, на когото е прокопана вратата, която води в града. През тоя именно вход се влазя тъй, както се влазя в един клуб, цирк или театър: ако седне человек при самия вход, може да събере входни билети от всичките пътници, които не могат да минуват освен един след други. При самия вход се виждат развалините на една кула, която преди години е пазила безопасността на улея. С други думи, ако человек затвори единия вход и отиде, та застане на другия, преспокойно може да прекара пред очите си всичките жители, и мало и голямо, и да ги преброи един по един, също тъй, както овчарят изкарва из оградата и преброява своето стадо. Това е пещера или козарник с две врати; затвори едната, и козите ще трябва да се източат една по една само из отворения.
Щом преминеш вратите на източния вход и започнеш да слазяш на долу, градът се вече започева, но с това заедно се започева от дясната ти страна една пропаст, в която е страшно да се погледне, най-вече яздешком. Пътят е тесничък и вниманието на пътника трябва да бъде обърнато в ръководение на добичето, връз което седи, защото, само една крива стъпка, и може да се прекатури и да се намери смазан в пропастта.
Влазями в града и виждами къщята едни връз други. Никъде градинка, никъде дворец, никъде равнина. От тесните и стръмни до невъзможност пътища се влазя прямо в стаите. В средата и на длъж по дола е пазаря, дюкяните, на когото са по 5-8 метра високо от земята. Всякой дюкян си има и по една подвижна дървена стълба, която води от земята до вратата му. Така, щото, за да влезе человек в него, трябва да се качи по тая стълба. Вечер всичките стълби се вдигат и вратите на дюкяните остаят на 5-8 метра високо от земята. Това е за предпазвание зданията, в случай че дотече пороище от дола. Пред дюкяните и от двете страни е немислимо да се направят тротоари, защото самият дол е широк 4-5 метра, т. е. толкова, колкото би трябвало да бъде широчината на един тротоар в пазаря.
Вечер ходите из дола по пазаря и гледате вратите на дюкяните горе във въздуха, като прозорци. Тия прозорци, чрез подвижните стълби, денят стаят врати, а вечер се превръщат пак в прозорци. Не знам дали ще се намери в света други, подобен на Мелнишкия пазар. Източният вход на града се казва и ключ. И действително е ключ, защото оттам може най-добре да се заключи или отключи Мелник. И при най-малък дъждец, по улиците, които са долове, текат реки. А щом прокат доловете, никой не може да мръдне от къщата си. Кой дето е, там стои, додето престане водата. Мелник е една естествена крепост, в която би казал человек, че живеят заточеници, а не движущи се и работни хора.
При пристигванието си в града, ний се отправихми заедно с 15-20 души по-първи неврокопчани, в едно невзрачно ханче, дето не след дълго додоха и двоицата мелнишки български учители. Ханчето се състоеше всичко от две голи стаички за пътници, всяка една от четири метра дължина и два и половина широчина. Конете намерваха по-голями сгодности. Те разполагаха с една несравнено по-голяма широчина, дето можеше много по-свободно да се диша.
- Защо въобще по ханищата за конете има много добро, сгодно и обширно място, а за самите пътници няма? – попитах.
- Защото пътниците с коне могат да поминат, с каквото доде и що годе, – ми отговориха; – па освен това, за конете се плаща повече, а пътникът, щом има кон, не плаща нищо отделно за себе си на хана. Той много често се задоволява само с една ракия или с едно вино през цялото денонощие, защото обикновено хляба и ястието носи от дома си в торбата. Конете са, от които печелят ханджиите, а не от человеците, които могат да пренощуват и на открит въздух. Ето защо ханджиите дават първенство и гледат да пригодят на конете, а не на господарите им. Тукашният пътник е готов да заплати 20 гроша за нощувание и храна на коня си, но за себе си, за собственото си спокойствие и храна, му се свиди да даде и един грош. Задоволява се само с едно винце за 10 пари.
Както и да е, ний се спряхми на това ханче, заехми една от стаичките и мислехми да нощувами. Като казвам ний, разбирам петнадесят-двадесят души от по-първите панаирджии, някои, от които, за да ми се покажат любезни, дойдоха да пренощуват в града, а не останаха заедно с всичките други съпътници в полето. Тая любезност се четеше голяма, защото бе свързана и с жертва: плащание за конете на хана. И когато стана дума, че ще бъде по-добре да отида да нощувам у учителите, моите любезни съпътници вдигнаха шум и протести, че не ме пущат, че желаят да прекарами нощта заедно, за да се повеселим и да си спомним минуванието през Пирин. Обещаваха ми песни, обещаваха ми разкази и веселие, но никому не дохождаше на ума, след цял ден мъчения, да ми обещае сън и спокойствие, от които най-много имах нужда и които най-вече ме привличаха. „Не те давами, нямами доверие никому, – казваха; – утре като се съмне, свободен си, но сега ний, които те прекарахми през Пирин, сми отговорни.” Трябва да забележа, че половин час преди това, павурчетата, които се носеха в поясите от Неврокоп, бяха започенали да обикалят.
След малко седнахми да вечерями. Двоицата учители се прибавиха към дружината ни. Стаичката не ни побираше и за това някои от другарите насядаха по прага и по прозорците. Отвориха се торбите и дисагите и излязоха на сцената остатъците от онова, с което бяхми се гощавали връз Пирин. В това време вънка се чуха песни. Един буен мъжки глас възпяваше в една българска песен черните очи и тънкото кръстче на една мома, която била пленила сърцето му. Стана ми много приятно в Мелник именно, в приятната нощна тишина, когато светът или бе заспал или сладко дремеше, да чуя тая песен, която събуди някои задрямали чувства в мен. Погледнах из прозореца. Това бе друга една весела дружина от турци, която беше се разположила връз едно балконче и възбуждаше охотата си за вечеряние.
Вечерях и слушах пението, което, ведно със силното черно мелнишко вино, ме упояваше, но все пак от време на време прекарвах през ума си, че не ще да е лошо, ако намеря причина да не нощувам в невзрачното ханче, дето не ме чакаше толкова голямо спокойствие; най-вече, като вземеше человек предвид, че ще бъдем принудени в тая малка стаичка да преспим, връз голи рогозки, повече от десетина души.
Тоя въпрос ме занимаваше и мъчно щях да го разреша, ако не ми додеха на помощ дървениците, които са непременно условие в подобни ханчета. Именно във време на вечерянието мнозина от другарите започенаха да се чешат и да се дъргнат ту по врата и гърдите, ту по краката. Сам обърнах вниманието им, че в тия стаички не ще да е възможно да се спи от тия жъдни за човешка кръв животни и че е предпочтително да се бяга на вън, да се спи на улицата. Едни се похвалиха, че дървениците се гнусели от тяхната кръв и не ги закачали, а други намериха причина да му хвърлят по една-две чашки повечко, за да не чувствуват хапанието и щипанието им.
Както и да е, но въпросът за моето пренощувание у учителите пак се турна на средата и тоя път се разреши в моя полза, с това условие, че двоица от съпътниците да дойдат да ме заведат и с очите си да видат де ще нощувам. И действително, не след много, простих се с веселите другари, молих ги да не забравят минувавието ни през Пирин, кого и да поздравят при връщанието си, и тръгнах с двоицата учители, придружен и от двоица неврокопчани. Додето да отидем до училището, дето живееха учителите, ний бяхми принудени да се катерим из тесните и криви мелнишки улици и да се блъсками по тъмнините. Бях сгрухан и колените ми едва се превиваха. Силите бяха останали в страшния Пирински спуск при Спанчево и се страхувах, че ще бъда принуден да поискам рамената на другарите си, за да стигнем до училищната врата. Спирах се на няколко места по тесните, каменисти, угорни и криви улици, за да спечаля в коленете си сила за една стъпка напред. Срам ме беше да кажа, че съм спрял вече. Мъчно е човек да си въобрази как се схващат всичките членове и стави на тялото, когато някой непривикнал да пътува пътник е минал пеши и връз недобро животно такъв дълъг и мъчен път, какъвто е Пиринският. Пристигнахми най-после в училището. Другарите ми изпушиха по една цигара, хвърлиха по няколко остроти, предадоха и препоръчаха ме на грижите на любезните гостоприемци и се разделихми с благопожелание да се видим на другия ден на панаира.
* *
На другия ден се запознах най-напред с училището и после с града. Ученическите изпити бяха вече започенали и имах случая да слушам добрите отговори на малките селянчета, повечето, от които, оставили селските си огнища, слугуваха в разни градски семейства и в същото време посещаваха училището. Подобни селянчета, продали за комаче хляб своя физически труд, за да спечалят умствено богатство в мелнишкото българско училище, имаше 40-50. Те слугуваха по разни къщя, срещу това слугувание получаваха храна, квартира и право в известни часове да посещават българското училище. Сутринта от тия ученици видях в училището на изпита, а следобяд ги срещнах по пазаря и по улиците с торби на рамо да изпълняват обязаностите си като слуги. Те учат уроците си, когато господарите им се забавляват или спят. Тъй се печели родната наука в Мелник, който вънкашно има съвършено гърцко лустро. Ще ви дам с по-подробни думи едно понятие за зданието на българското училище и това ще ви запознае по-добре със същия град, защото достатъчно е человек до изучи една къща в Мелник, за да си състави точно понятие за целия град.
Преди всичко зданието се лишава от всякакъв двор, от всякаква градина, както и всичките почти къщя в Мелник. Издигат се три каменни зидове, градени може би преди стотини години; четвъртият зид се образува от същите естествени скали, защото зданието, както и всичките други къщя, е на стръмен бряг. Връз тия зидове, височината, на които е повече от двадесет метра, е построено дървено здание от четири стаи. Но вероятно е, че не е това първото здание, което са носили връз себе си тия зидове. Обикновеното в тоя оригинален град е връз вековните зидове, които са построени по начин да се неразрушават, да се правят периодически дъсчени здания, които, след като извехтяват и станат необитаеми, заместват се с други пак дъсчени, пак построени връз същите стари зидове. Същoто е и с българското училище. Сега, зидовете, заедно с тясната почва между тях, принадлежат на едно лице, а дървеното здание, построено връз тия зидове, принадлежи на друго; ако има и други, трети етаж, той ще принадлежи пък на трети домакин. Както казахми и по-горе, зданието на мелнишкото българско училище е купено и подарено от Хаджи поп от селото Черешница, но, разбира се, само дървеното здание връз зидовете, а не и същите зидове с почвата, които са чуждо притежание. Така, щото, българската собственност е само втория етаж.
- В такъв случай, зданието на българското училище в Мелник виси на въздуха, без почва и без основи, – казах, след като ми дадоха всичките горни сведения.
В такова же положение са всичките мелнишки къщя, така, щото това обстоятелство облекчава неприятността от заключението.
Долният, чуждият етаж на зданието, в което е българското училище, е разорен, празен и необитаем. Дългите години там са унищожили всичко дървено и са останали само голите зидове. Притежателите на тия зидове не се грижат да поддържанието им. Така, щото, ако рухнат те, ще рухне и самото училище, защото му е невъзможно да съществува без собствени основи. След подаряванието на училищния етаж от черешничкия Хаджи поп, даскал Константин от с. Калиманци се е погрижил, заедно с други някои мелнишки граждани, и е поправил, почти подновил подаръка. Средствата за поправлението даскал Константин е събрал от покойния мелнишки владика Прокопий, от по-първите правителствени чиновници в града и от по-първите българи.
След като поизпитахми учениците, търгнахми да се запознаем по-отблизо с града. Улици, както казах и по-горе, ужасни; человек слазя из тях и краката му се прегъват; като че слазя от покрива на къщята по една едва полегата стълба. Такъва е стръмнината и теснотата. Интересните неща в тоя оригинален град са някои много стари къщи и манастири. И действително, в Мелник видях каменни къщя, които датират повече от шестотин години. Това са един вид средновековни замъци, чудесно оцелели и до днес. Дървената вътрешност на тия къщя, като долапи, врати и пр., са променувани, разбира се, по целите здания; здравите им зидове, превърнати в камък, си стоят тъй, както са направени преди векове.
Мелник е богат със стари църкви и църковища. Има до 60 такива домове на молитва и покаяние. Вижда се, че условията и обстоятелствата, времената са правили мелничани много набожни. Има и няколко стари манастири, които днес са полуразрушени. Всичко това е в ръцете на гърците обаче, следователно недостъпно за един скромен български пътешественик. Според някои предания, в старо време града Мелник е служил за заточение на някои знатни византийци. Днес повечето граждани търгуват в странство, защото поминъкът и търговията са много мъчни на мястото. Единственото нещо, което произвожда Мелник в изобилие и добро качество, е виното, с което се върти доста добра търговия. По-крупните производители на мелнишкото вино имат в къщята си и добри изби, изкопани не дълбоко, а на длъж в голите и жълти върхове, по ребрата, на които са налепени къщята. Доброто качество на мелнишкото вино отдават именно на тия хладни изби в недрата на голите върхове. Въобще казано, Мелник се питае от вън. Мъжете печелят по чужбина и пращат средства за препитание на семействата си. Общоприетият език в Мелник е гърцкия, при все че няма человек, който да не знае и български. В цялата мелнишка провинция няма нито едно село гърцко, нито пък някой от селяните може да си отвори устата по гърцки. В правителствените учреждения в града, всичките чиновници знаят български и се обръщат на тоя език към селяните, когато тия, последните, се явят по някои работи в съдилището или администрацията. Един от членовете на кадийското съдилище в Мелник е и даскал Константин Калиманцалията, родолюбив българин, който ми разказа, че обикновеният език за изпитвание в съдилището е българският, защото селяните не знаят друг език.
Седнали бяхми да пообядвами. Ето, че дойде и седна около нас личност, за която можеше да каже человек, че е знатна, защото в конеца на месец юний бе облечена в дебел лисичев кожух.
 - Тоя господин е родом от Щип, преселен е в Мелник и минува за един от първите тукашни гърци, – ми казаха.
Намерихми причина да заговорим и от дума на дума попитах лесичовия кожух от де е родом и от каква народност е.
- Его име елиновулгарос, апо тус елиникус вулгарус, – ми отговори. (Аз съм елино-българин, от елинските българи).
И впустнахми се в дълги препирни, които дадоха добър урок на мелнишкия елино-българин.
След обяд търгнахми за панаира. Додето да излезем из юго-западния улей на града бяхми принудени да газим Мелнишката река повече от петнадесет пъти. Местото на панаира е на разстояние два часа от града. По пътя срещахми много панаирджии и чиновници, които познаваха моя съпътник и ни поздравляваха с общеприетото в оня край „Добър час”. Общото казвание на тържището е „Троица панаири”, но всъщност то идва наименованието на местността, дето е имало някога църковище под име Св. Троица. На тоя панаир се продава повечето жива стока, но заедно с това е изложено за продавание всичко, щото е нужно на тамошния селянин. Имаше търговци от целия Солунски вилает, но покупателите бяха повечето помаци, мърваци и въобще селяни от Мелнишко, Серско, Петричко, Горньо Джумалийско и Неврокопско. Приятно бе ми да гледам българи, събрани от целия вилает. Най-тежките търговци бяха неврокопските звънчари, въжари и цървулджии и струмишките беневрекчии.
При първото ми обикаляние на панаира, съгледах между многото палатки, под които се продаваха разни стоки, една, под която бяха наредени редица български книги. И много приятно ми стана, че между звънците, цървулите, въжята и пр. си е пробила място и книгата, че между другите местни търговци е дошъл и българският книгопродавец да продава книжки на трудолюбивия селянин, който е отишъл да продаде няколко овци или кози, за да си купи конче, волче, или пък звънци за стадото си и цървули за децата си. Спрях се, приближих се засмян до книгопродавеца, разговорих се и разгледах книжките му. Това беше протестантски мисионерин, който бе отишъл на Троицкия панаир да разпространява протестантските издания на Евангелското дружество.
Гледай по какви краища се скитат тия смели хорица, – си помислих аз.
* *
В Мелник българско училище се е открило най-напред в 1873 год. и първият български учител е бил Петър Сарафов от с. Гайтаново, Неврокопско, който се е учил в Сяр. Освен от деца из града, училището се е посещавало и от селянчета. Учителят Сарафов не е можал да довърши годината, защото гърците го наклеветили и е бил принуден да напусне Мелник. Училището обаче не се затворило, а бил условен за учител Ив. Козаров. Гъркоманските клевети се продължавали и най-после в 1875 год. сполучили да затворят училището. До затварянието, в мелнишкото българско училище са учителствували кратко време и Спас Влахли от с. Влахи, Мелнишко, и Тома Николов от Неврокоп. При тоя последния се и затворило училището.
* *
При обикалянието ми по панаира запитах няколко селяни какво са докарали да продават, или какво са дошли да си купят.
- Имами малко жива мака, та додохми да я продадем, – ми отговориха някои.
- Ослекна ни маката, та додохми да си купим друга, – ми казаха други.
Произношението на думата мака се слуша почти като мъка. Поразпитах що значи това мака и узнах, че значението на тая дума е имущество, стока, каквото, и да било притежание. Всичко, щото се печели и притежава се именува мъка, защото с труд и мъка е придобито, с мъка се пази и размножава. Тая дума се употреблява повечето на север от Неврокоп, в Разложко. А думата ослекна, както имахми вече случай да споменем, се употреблява, когато искат да кажат, че е умряло някакво животно. Ослекна значи умря, но животно, а не человек. Человекът умира, а животното ослеква или услица. Миклошич в своя речник казва, че думата ослеква се е употреблявала в старославянския език, а днес е неизвестно нейното значение. Това излазя невярно. И днес, както и в старо време, тая дума се употреблява и значението й е известно по ония райони.
Едно нещо на панаира привличаше особно вниманието на посетителите. Лицето, което ме развождаше, ме заведе да видим и това любопитно място. Търговските палатки и колиби бяха разположени по такъв начин по полето, щото образуваха няколко улици, от двете страни, на които бяха изложени стоките. Една от тия улици бе особно оригинална. От двете й страни бяха накладени дълги огньове, край които се припичаха без брой на шишове нанизани агнета. Това бе алея от двете страни с печени агнета. И тая алея държеше доста дълго пространство. Человек се разхождаше, и от двете си страни апетитно гледаше почервенели край жаравата агнета, които чакаха гладни покупатели. Това бе панаирският ресторан. Ний минахми веднъж по тая апетитна улица и се спряхми да погледами сцената. Повече от двеста агнета, нанизани на шишове и грижливо наредени, гледаха все към едно направление. Ела да минем още веднъж из тая приятна улица, казах на другаря си. Минахми и още веднъж се насладихми на приятната миризма. Защо нямаше фотограф да снеме тая оригинална картина! На обяд и вечерта всякой от панаирджиите отиваше и си купуваше от тия печени агнета. Вечерта късничко минах и всичко бе пометено; тук-там се виждаше агнешко бутче или агнешка глава. Не беше тъй лесно да се нахрани един панаир. На другия ден слънцето изгрея и агнетата бяха вече образували своята алея.
Обиколих целия панаир и се спрях на гости под палатката на едного от неврокопските звънчари, дето щях и да нощувам. Забавно беше да гледа человек как селяните избират звънците. Тук се виждаше всичката тънкост на селския слух. Забележено е, че у простия селянин развитието на вкуса и да е останало на диря, известна тънкост на слуха, обаче всякога се съхранява, най-вече у скотоводците. Гледах, че селяните дохождаха и по цял час пробираха звънци, защото не бе лесно да съгласят гласа на един звънец с другий, с третий и с четвъртий, щото от звънтението да излазя известна хармония.
 Музикалната банда на българския селянин се съставлява от ония кочове и пръчове, които носят звънци в стадото му. А той, в качеството си на главен капелмайстер с кавала в ръце, притежава способността да избере инструментите, да съгласи гласовете на звънците, щото, когато пасе стадото си в планината, да слуша хармоническо звънтение приятно на ухото.
На Троицкия панаир се запознах и с даскал Константин Калиманцалията, известна личност по влиянието си в населението по ония места. Той се казва Калиманцалията, защото е родом от село Калиманци. Родолюбив българин е даскал Константин, който в новите времена е започенал да се подписва Константин Даскалов, но населението го знае и именува даскал Константин от Калиманци. Той владее много добре говоримия турски език, има известно доверие и влияние между местнпте турци, борави и в местните власти понякогаш като член в мехкемето и меджлиса. Живее си обикновено в селото, но много често слазя в Мелник. Той е красноречив и доказателен в говорението си, има много и интересни сведения, които всеки пътник като мен слуша с удоволствие. Много е съдействувал за възраждание българщината в Мелнишко, за отваряние по селата училища, за вождание славянския език в църквите и пр. Отварянието българско училище в Мелник нему се дължи. Той е имал доста влияние над покойния мелнишки владика Прокопий, комуто е бил и един от близките съветници. Видял е Цариград във време учреждаванието на Българската Екзархия и възпоминанията си за това събитие разказва с възхищение. Годините му са не повече от петдесет и пет, но опитността му в местните работи е вече старица. Той е бил привързан към покойния мелнишки митрополит Прокопия и е бил на мнение да се не огорчават старините на пастиря, щом той дава воля на стадото си да се развива в народността, езика и живота си. Той е изменил това си начало след смъртта на пастиря, защото се е изменило и поведението, което се държеше във време кириархствуванието на покойния. Ний се разговаряхми с даскал Константин на панаира и заблежвах, че повечето от панаирджийте почтително го поздравляваха, което показваше, че той е позната личност в населението. Между разговаря ни видяхми, че през полето идат троица конници. Самите коне показваха, че ездачите са важни хора. Те се доближиха и даскал Константин веднага ги посрещна с думите: добре дошли. Те му отговориха на поздравлението тоже по български и се заведе един малък, но интимен разговор на същия език. Това ми направи впечатление.
- Кои са тия знатни хора? – попитах.
- Това са бейове от Петричко, – ми отговориха.
Привечер се прибрах под палатката на любезния неврокопски звънчар, комуто щях да гостувам през нощта. Вечерта се събраха повече от двадесет души панаирджии, за да вечерями заедно. Направиха на части връз един чул едно цяло панаирско агне и, заедно с ядението, се започенаха преинтересните разговори. Чулът бе малко мокър, защото през деня, когато заросило дъжд, се намерил връз гърба на един кон. Това е общото назначение на чуловете, по нея вечер, като изключение, въпросният чул послужи и за трапеза.
Подобни изключения са впрочем общо правило в странствуванията. Както и да е, но ний вкусно вечеряхми и всяде по панаира се слушаха песни. Загърмя полето. У всекиго радост, всяде възхищение. Виждаше се доволство по причина на дневната продажба и покупка. А кой знае, може би някои пиеха и се веселеха с надежда, че утрешният ден ще им донесе печалба и сполука. А има и това, че подобни веселби и песни край бъклицата и павурчето много често стаят и във вълните на отчаянието и несполуката. Не даром е създадена пословицата, която призовава на помощ винцето и ракийката, за да се забравят тъгите и неволите. Коя бе истинската причина на всеобщата вечерня веселба и песни в панаира? Все ми се струва, че беше сполука, или надежда за сполука. Изминиха се повече от два часа от нощта. Песните и общият шум започенаха полегка полегка да утихват. Само един буен глас се слушаше някъде в полето по краищата на панаира и надалече цепеше прохладния въздух и нощната тишина. Виждаше се, че това широко гърло от огненица не е боледувало, тъй звънтеше, тъй режеше буйният глас. Певецът беше доста далечко, но повечето думи от песента ясно се улавяха.
- Колко ми се иска да отида и отблизо да послушам тоя песнопоец, – казах на любезния неврокопски звънчар, който бе ме приютил под палатката си.
- Да отидем, – ми отговори; – това трябва да е някой помак; те обичат повечко да пеят.
И станахми по тъмнините и по гласа да търсим песнопоеца. Повървехми доста из налягалото и полузаспало вече множество, между което конете апетитно преживяха мокра трева. Доближихми се най-после до мястото, отдето излазяше гласа и видохми десетина души помаци седнали на колело и слушаха увлекателния песнопоец.
- Не направихми добре, – каза другарят ми, – трябваше да вземем със себе си гърнето с виното; щяхми да послужим тая весела дружина и по такъв начин щяхми да се запознаем; и песнопоецът щяхми повече да развеселим.
- Добре, да се върнем и да го вземем.
Върнахми се и взехми гърнето, което във време на вечерята обикаляше от ръка на ръка. Нея вечер, не знам по какъв странен случай, гърнето бе заместило чашата и бъклицата. Всички виреха гърнето, мен само, в знак на почит и гостолюбие, ставаха и подаваха в едно медно тасенце. Тъй или инак, но ний отидохми с гърненцето при песнопоеца и поискахми позволение от дружината да послушами. Седнахми на тревата. Другите бяха насядали тоже по тревата и бяха се облегнали кои връз дисагите и торбите си, кои връз конските самари. Наоколо им преживяха конете. Песнопоецът продължи песента си. Той възпяваше някоя си бяла Рада, красотата, на която се славила не само в околните села и градове, но и през горите и планините. И когато излязла бяла Рада в полето, слънцето се спирало,   за да й гледа хубостта, а когато отивала в гората, птиците оставяли песните си, за да слушат нейната песен. С удоволствие слушах и си мислех, не ще сполуча да накарам тоя помашки песнопоец да ми изпее някои по-други стари песни, но надеждата ми се осуети, защото воинският началник, който присътствуваше на панаира с една-две роти войска, издаде заповед всичко вече да утихне, да се успокои и да се предаде на сън. И песента на помака утихна; бяла Рада изгасна на устните му и другарят ми подаде гърнето и покани дружината на по едно вино.
Никой обаче не пи, пое гърнето само песнопоецът и ни каза, че и добри хора да сми, и лоши да сми, той пие за нашето здраве. Както песнопоецът, тъй и другите помаци бяха от Тиквешко. Някои от тях бяха дошли на панаира със стока, а други за стока; а бедний песнопоец бе дошъл просто да търси работа. Той ни попита дали можем да му намерим някъде ратайско занятие, а ний му казахми на другия ден да се срещнем, за да ни изпее няколко хубави песни, в награда, на което му обещахми да се постараем да го настаним някъде. Сутринта го потърсих, но той бе отишъл да пасе конете по ливадите.
След малко ний взехми с другаря си гърненцето и потърсихми палатката си. При стоянието на тревата, аз почувствувах едната си кълка като вдървена. Похванах я, тя беше вир вода. Види се, че мястото, дето седяхми, бе мочурливо. „Ето ти един ревматизъм на памят от помашката песен, – си помислих.” Гостолюбивият звънчар ми постла под палатката същия чул, връз който бе разкъсано агнето, а за възглаве ми даде няколко звънци в една торба. Спах и нямах съмнение, че сутринта ще стана със съвършено вдървена кълка.
http://www.fakel.bg/index.php?t=6084
тагове: българите, вилаетите, Атанас Шопов