Category Archives: Материали от архивите

Генералът, за когото няма да прочетете в учебницитe

 

Това не е урок по история – това е истинската история на един български офицер, чиято памет незаслужено се губеше в забрава в продължение на десетилетия.
Това е историята на сина на български бежанци, който се завръща в освободената “стара родина”, без дори да предполага, че ще участва в един от най-епичните моменти на военната й история.
Човекът, който започва службата си като доброволец в Ученическия легион, се превръща в създател на българската кавалерия, като успява да възпита цяло поколение професионални и достойни офицери от “безформената маса на нашите простодушни селяни”.
Той е свидетел на раждането на новата българска държава, но и на първата й национална катастрофа. Реваншът обаче също е негово дело. Само три години след злополучната загуба на Южна Добруджа, той има ключов принос за нейното освобождение.
За добро или за лошо – нашият герой умира твърде млад, за да види как целият триумф от победите и жертвите на българската армия е пропилян.
Не доживява да види братоубийственото Войнишко въстание, не се налага да преглътне огорчението от незаслужения провал, политическия хаос и тоталната демотивация на войската в края на Първата световна война.
Не доживява да види как името му се изличава от учебниците по история на България заради политическата коректност на тоталитарния режим. Остава само смътен спомен за онзи безименен генерал от военните разкази на Йордан Йовков.
А генерал Иван Колев заслужава да бъде запомнен – и то с нещо повече от “пеещия паметник”.
На 15 септември се навършват 153 години от рождението му – затова ще ви разкажем неговата история.
Иван Колев е роден през 1863 г. в село Бановка на 25 км от Болград в днешна Украйна. Родното му място е основано от тракийски преселници, избягали от Османската империя още през 18 век. Той е вторият син на Колю Стоянов, няколко пъти избиран за кмет на Бановка, наследник на бежанец от Пловдивската околия.
Колев е на 15 години, когато Руско-турската война приключва с освобождаването на българските земи от Османската империя. Година след като завършва Болградската гимназия, през 1883 г. той решава да замине за новосъздаденото Княжство България и се установява в София като помощник-секретар в окръжния съд.
На 22 години Колев преживява едно от най-ценните постижения на модерната българска държава – Съединението от 6 септември 1885 г., когато Княжество България и Източна Румелия се обединяват въпреки недоволството на руските власти, които дори изтеглят офицерите си от страната.
Предизвикателството не закъснява: само няколко седмици по-късно Сърбия обявява война на България, чиято армия се състои от оцелелите бойци от освободителната война, току-що завърнали се от обучение в Русия нови офицери с капитански чин и групи доброволци.
Дни след битката при Сливница, през ноември 1885 г. Иван Колев се включва в т.нар. Ученически легион, съставен от студенти, гимназисти и учители от цяла България. Тогава, както го описва биографът му майор Петко Пеев, той “разбира, че е попаднал в своята среда, че тук ще намери своето призвание” – въпреки че като легионер дори не успява да влезе в истински бойни действия.
Връщане назад обаче няма: през януари 1886 г. Иван Колев се записва във Военното училище, преминава в Трети конен полк в Пловдив, а през 1892 г. печели конкурс за обучение в италианската военна академия в Торино (той един от десетимата български офицери, завършили престижното училище).
След завръщането си в България Колев е произведен в чин ротмистър и започва да се занимава с подготовката на професионална кавалерия.
“Най-големите му усилия бяха да насочи офицерите си към съвършенство. Той ненавиждаше безделния живот и картоигрането. Немилостиво преследваше разпътството и пиянството. За него офицерът трябваше да бъде образец на честност и трудолюбие”, разказват подчинените му, цитирани в биографията от майор Пеев.
По време на Междусъюзническата война от 1913 г. Иван Колев (вече полковник) е назначен за началник щаб на Пета армия под командването на генерал Стефан Тошев. Задачата на армията е да защитава София от сръбските нападения откъм Цариброд и Кюстендил.
Макар Пета армия да остава “непоколебима на мястото си до последния ден”, войната приключва с катастрофа за България.
Страната е принудена да се откаже от суверенитета си върху исторически територии в полза на Гърция, Сърбия, и Румъния. Букурещкият договор от 1913 г. задължава България да преотстъпи цялата земя на североизток от линията Тутракан – Екрене, включително градове като Добрич, Силистра, Балчик и др.
Само 3 години по-късно командирът на Колев ген. Тошев ще признае, че”Добруджа нему наполовин дължи свободата си”.
Действително Конната дивизия на генерал Колев играе ключова роля в Румънската кампания – не само заради възстановяването на загубените територии, но и заради намесата му в няколко критични битки и спасяването на стотици български войници, срещу които се изправят многочислените обединени сили на руснаци, румънци и сърби.
1916 г. е преломна: за пръв път армиите на България и Русия се изправят една срещу друга в преки бойни действия. “Вечно признателните” и обучени в руски военни академии българи излизат в челен сблъсък срещу “освободителите” си, които този път се връщат да завземат бившите земи на Българското царство.
Самият ген. Иван Колев е признавал, че се възхищава на бойните умения на казашката конница – най-добрата в света за времето си. Но въпреки всичко знае колко висок е залогът. Знае и как да мобилизира подчинените си.
“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!”
На 6 септември 1916 г. Конната дивизия на ген. Колев спасява войските край Добрич, изправени срещу атаката на по-силната по мощ и численост армия на Антантата.
По-късно Колев съобщава на командира на III българска армия, че казаците се удивявали от факта, че “десет човека атакуват четиридесет” и че вместо българите да свалят оръжие от страхопочитание пред руската армия, се “хвърлят като кучета”.
Междувременно руските военноморски сили решават да накажат България, като подлагат Балчик и Каварна на серия от разрушителни атаки. Руската бомбардировка срещу Балчик е повторена и през декември – след като отдавна сухопътните им войски са изтласкани в отстъпление на румънска територия.
Намесата на кавалерията на Колев е от ключово значение и за превземането на Тутраканската крепост на 21 септември, когато българските части са заплашени от разгром и дават тежки жертви. Под негово командване ексадронът контраатакува румънските войски преди подготовката им за финален удар и успява да разпръсне врага.
Генералът се проявява и при разбиването на руско-румънските войски при 10-дневната битка при с. Первелия, както и при превземането на Кюстенджа, Мулчова, Топра Хисар и Тузла.
Офицер – свидетел на събитията разказва удивлението, с което българската армия наблюдава хаоса в противниковите редици, когато “вериги от казаци със саби и камшици биеха румънските бегълци”, които се изтеглят панически, притиснати от българите при Мулчова.
“Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но … нашата артилерия тури край на спора – няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни – обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи и оставиха румъните свободно да се отдалечат”.
Няколко месеца по-късно българските войски, включени в силите на фелдмаршал Август фон Макензен, отново влизат в Букурещ – този път като победители.
Заради отличната си намеса, ген. Иван Колев получава орден “Железен кръст” II степен и лични адмирации от Макензен
“Като сам стар кавалерист, с особен интерес следих действията на българската конна дивизия и винаги бях във възторг от нейните смели и чисто кавалерийски действия. Мога да Ви уверя в едно – че досега се беше сложило убеждението, какво атаката на конница срещу пехота е невъзможно. Вие с няколко блестящи примера го опровергахте. Много висши кавалерийски началници, мои другари, ви завиждат и не мога с писма да ги уверя, че това, което Вие сте направили – е свършен факт”, казва германският офицер при връчването на ордена на ген. Колев.
Румънската кампания обаче се оказва последна за Иван Колев. По време на битките в Южна Добруджа генералът се разболява тежко.
Ето как го описва майор Пеев: “Неговите войници бяха в окопите на открито. И той остана на позицията в своя наблюдателен пункт цели осем дни и осем нощи. А там бе открито, дъждът измокряше до костите, вятърът смразяваше. И при тая обстановка, след дневното крайно напрежение, той трябваше дълго време през нощта да проучва плана за следния ден и да дава своите разпореждания. А и през останалите няколко часа на нощта той често прекарваше в безсъние, не можейки да заспи през студените нощи. Това го знаеха всичките му войници.
И затуй нямаше войник, който да не бе готов да даде живота си само по един негов знак”.
Преживява зимата на 1916 г., но през май на следващата година се принуждава да замине за спешно лечение във Виена.
Съвременниците му разказват, че ген. Колев е недоумявал как съдбата го е принудила “да живее като болник и да се влачи по санаториумите”, а го е спасила от сигурна смърт по време на всекидневния артилерийски обстрел в Добруджа. Терапията в Австрия се оказва твърде закъсняла.
На 29 юли 1917 г. Иван Колев умира, ненавършил 54 години.
“Неговата слава, за гордост на българския народ, ще надхвърли границите на нашата малка България. Неговото дело във военното изкуство ще се изучава и от големите и стари войски. Неговото име ще бъде записано и в страниците на всемирната история”, пише биографът му през 1936 г.
Иронията е, че днес в цяла България можете да видите улици, кръстени на негово име – но дори повечето граждани, които живеят на адрес “Генерал Колев”, не знаят почти нищо за него.
Иронията е, че дори когато усилията за отдаване на заслужена чест на ген. Иван Колев най-после успяха – вниманието отново беше изместено от неговата фигура към карикатурния му паметник.
Разказахме ви неговата история, защото повечето от вас вероятно никога не са срещали името му в учебниците си. А ген. Колев е един от онези достойни хора, които са заслужили много повече от един ред в конспекта за матурата. Заслужил е да не бъде забравен.
Източник:www.webcafe.bg
 тагове: генералът, учебниците

Налагат забрана на първият филм с Кирил Господинов

 Години наред не приемат „Баш майсторът“ във ВИТИЗ..

Има филмови герои, които остаряват, други пък съвсем изчезват. Има и такива, които си остават вечни. Ако днес попрехвърлите няколко телевизионни канала или се поразходите из интернет пространството, няма как да не попаднете на кадър, който няма да отминете и който веднага ще ви разсмее. Дори да сте в най-лошо настроение. Става въпрос за филм, сниман в далечната 1973 година. И въпреки че това, което се разказва в него, отдавна да не е същото, а за младите, родили се в 21 век, е почти неразбираемо – „Баш майсторът“ винаги залепя погледът върху екрана. Една от причините за това е Кирил Господинов, актьорът, който блестящо изиграва ролята си. На 24 май той щеше да навърши 83 години.
Небето го прибра далеч по-рано – на 18 април 2003.Тогава бе само на 68. Кирил Господинов е роден в село Гроздьово, Шуменско. В тамошната беднотия никой не мисли за изкуство. Работи в завод, става моряк. Доста късно застава пред маститите професори от ВИТИЗ, за да се опита да ги убеди, че от него може да стане артист. Не успява. Ето и автентичния му разказ какво се е случило тогава, десет години след като останалите му колеги вече са завършили: Какво да правя, не ме приемаха. С Невена Коканова кандидатствахме заедно. Вървяхме отлично на приемните изпити, но ни върнаха, защото нямахме дипломи за средно образование. Ректорът Д. Б. Митов ни каза: дипломирайте се и догодина ще ви приема без изпити. После директорът Янаки Стоянов ни взе в ямболския театър като стажанти. При кандидатстването на следващата година ни скъсаха още на втория кръг. Невена се отказа. Вече имаше два филма и ученето не я интересуваше.
Аз продължих и влязох на 28 години. Борих се до края, защото да бъда актьор беше единственото ми желание. В Ямбол мизерията си остава постоянна компания на стажант-актьорите. Кирил Господинов живее на някакво таванче в театъра, но пък има щастието да се качва на сцената, където изиграва първите си роли. Тогава, буквално пред очите му, Невена Коканова на осемнадесет години взривява театъра, който днес носи нейното име, с блестящото си превъплъщение в образа на Жулиета от класиката на Уилям Шекспир „Ромео и Жулиета“. За първи път Кирил Господинов застава пред камера във филма „Дом на две улици“. Ролята му е незначителна, затова приема за начало на филмовата си кариера втория си филм. „ Бях студент последен курс във ВИТИЗ – разказваше той. – Ирина Акташева и Христо Писков направиха един сериозен филм, който се занимава с идиотския проблем, наречен „Бригади за комунистически труд“. Какво значи да се изпълнява планът 1002 процента, да се четат колективно две книги и пак колективно да отидем на кино. Безумие.
И филмът „Понеделник сутрин“ бе заключен. Въпреки това смятам, че с него изгря звездата ми. Бях на 31 години. През 1966 година в „Понеделник сутрин“ дебютира още една бъдеща звезда Пепа Николова. Там е и Асен Кисимов, в който тя се влюбва. Зад камерата е едно от най-големите имена сред българските кинаджии, операторът, който ще заснеме „Козият рог“, Димо Коларов. А музиката е на Милчо Левиев. Наличието на всичките тези таланти обаче не е в състояние да омилостиви цензурата. Филмът вижда екран двадесет и две години след създаването си, чак през 1988 г. Исак ГОЗЕС   „Шведските крале“ го правят известен  Един далечен спомен. Беше по време на кинофестивала „Златната роза“ във Варна през 2002 година.
Участниците: актьори, режисьори, техни кавалери и дами, дефилираха по холивудски върху разстлания още от улицата червен килим. Суета, светкавици, пресилени усмивки. Кирил Господинов с безразличие отмина цялата тази пушилка. Вече живееше във Варна и просто идваше да види какво и как правят колегите му. Тогава направихме това интервю. Седнахме на една пейка на централната варненска улица. Преди това дълго го молих. Каза, че вече не играе. Няма какво да каже. Всъщност това може би са и последните му думи пред пресата. За съжаление, когато бяха публикувани, той вече не беше между живите:  - Господин Господинов, видяхте ли във фестивалните филми някой актьор, който да напомня на вас? Който да бъде вашият наследник?  - Не съм гледал по този начин, не съм и търсил такъв човек.
Но видях, че в поне пет филма играят много сериозни момчета. Режисьори, които не познавам, са направили първокласни неща. Пет добри филма за един фестивал не са малко. Може би киното ни вече излиза от ямата, в която беше попаднало. – Вие сте се снимали в много филми. Имаше ли нещо, което не приемате в тогавашната система на кинопроизводство? – Цензурата. Аз съм преозвучавал по нареждане на ЦК на БКП една от сериите на „Баш майстора“. Причината е, че не трябвало да говоря на диалекта, който е характерен за моя герой. Няма да е справедливо, ако кажа, че цензурата непрекъснато ми е пречела, но такива случаи имаше. А една серия се преозвучава за 15 дни. Ако откажех, щяха да ми вземат 20 на сто от хонорара и да накарат друг да го направи. Веднъж отрязаха сцени с едно циганско семейство. Те бяха блестящо изиграни от актьорите. Но тогава бяха времена, в които официално в България нямаше цигани, турци, евреи. В „Баш майстора“ Петър Петров играеше много силно писател алкохолик.
Той работи във ферма, гледа прасета и цитира Достоевски. Но посегнаха и там, защото от Съюза на писателите щели да се обидят. Не, не искам да кажа, че през цялото време и с всички филми са се отнасяли така, но всичко, което се случваше, караше авторите да се съобразяват. Предварително да мислят кое ще мине и кое не. – Кога усетихте, че ставате популярен?  - След „Шведските крале“. Тогава бях във варненския театър и цялата компания заедно отивахме да гледаме филма. По улиците започнаха да ме разпознават. Но истински известен станах след „Тримата от запаса“. Зако Хеския дойде във Варна да ме покани. В театъра играех Странджата от „Хъшове“. Всеки ден пътувах с влака до Плевен. Оттам ме караха в село Бърдарски геран, където снимахме. Беше тежко. Работехме непрекъснато в студ, кал, лед, вода. Тогава се сближих с Парцалев. Страхотен човек. Философ. Всичко, което може да се събере в една голяма личност, го имаше Парцалев.  - Кога отидохте в София и как се чувствахте там?  - След „Тримата от запаса“ ме поканиха всички софийски театри. Първите три години стоях. Нищо не правих. После ме взеха в театър „София“ и това бе най-добрият ми период. Репертоарът бе добър, трупата – талантлива. Правехме забранени пиеси. Беше хубаво. Останах 17 години.
После се прибрах отново във Варна. – Как приемате битието си? – Тежко. Да се оттеглиш от професия, която си обичал цял живот, е болестно състояние. Съжалявам, но какво да се прави. Все пак благодаря на съдбата, че ме дари с тези 35-40 актьорски години. Кариерата ми беше успешна и това ме кара да бъда доволен от живота си. Всъщност Кирил Господинов подобно на много талантливи актьори от неговото поколение изпива докрай горчивата чаша на прехода. Той рано е пенсиониран. Принуден е да се занимава с нещо, които нито знае, нито може. Отваря малка бакалница в София. Големият хитрец на екрана в живота е наивен като дете. Лъжат го. Фалира. Тогава се прибира във Варна. Чувства се самотен и изоставен от съдбата. Така посреща края. Баш майсторът му обаче още е жив. Смеем му се, дивим се, чудим се и благодарим на човека, който с таланта и труда си го е създал и ни го е оставил, за да ни радва.
blitz.bg
тагове: първият, филм, Баш майсторът