Category Archives: Учителят и времето

Стилове на управление на учителя

teacher_2549217bСтилът на управление като комплексно понятие включва и убеждения, и поведение, и думи, и дела, и авторитет, и позиция, и отношение, и въздействия, и взаимодействия. Като негови основни променливи най-често се разглеждат отношението към хората и отношението към работата (Маджирова 1997: 6, цит. по Mintzberg 1980). На тази основа се открояват следните стилове на управление:  със силно изразено отношение и към хората, и към работата – идеалният хармоничен стил;  отворен към хората, със силно изразено положително отношение към хората, но нехаещ за работата – краен демократичен стил, либералничене;   обърнат към работата, но нехаещ към проблемите на хората – краен авторитарен стил;   критичен стил, със средни показатели и в отношението към хората, и към работата;  незаинтересован нито за хората, нито за работата – най- неефективен стил, безотговорен тип ръководител. Както подчертава М. Андреев, основният съдържателен компонент на отношението „учител- ученик” е ръководството, направляването, управлението, което произтича от учителя и е насочено към ученика” (Андреев 1998: 364). Възпитателният стил (стилът на управление – уточнението е мое – Д. Т.), е форма на социално влияние. Е. Аринсън (по Радев 2001: 82) описва три основни начина за отговор на социалното влияние: съгласие; идентификация; интернализация. Основните компоненти при всяка от реакциите на социалното влияние са: властта – при съгласието; привлекателността – при идентификацията и достоверността – за интернализацията. Важни детерминанти на възпитателния стил са (пак там: 80):   обществените и груповите норми;   ситуацията (конкретните задачи или равнището на ръководство);  структурата на личността на възпитателя. Правени са различни опити за типологизацияна възпитателния стил. Класическият модел принадлежи на К. Левин. Той разграничава: авторитарен, демократичен и разпуснат (либерален) 4 стил (По Радев 2001: 80). Трите стила са характеризирани в параграф „Стилове на педагогическото общуване” Естествено, от трите стила на управление за предпочитане е демократичният, при който учениците имат свободата да избират, да се саморазвиват, но в очертаната вярна посока и подпомогнати от учителя в условията на сътрудничество и взаимно уважение (Тодорина 2000: 288). Някои автори акцентират на възпитателните стилове, а други – на стиловете на преподаване. Има различни подходи за класифициране на възпитателния стил (Радев 2001: 81): Според Слейтър възпитателният стил бива: на толерантността, на топлотата, на съпричастието и на строгостта.   Според Руперт може да се обособят: възпитателен стил на обективността, на грижата, на смелостта, на добротата, на страхопочитанието, на истинността. Рейналдо Диас разграничава няколко типа учители, според отношението им към учениците: “диктатор”, “майка”, “лекар” и “възпитател”. Най-характерното за тях (Радев 2001: 81) е представено в параграф „Стилове на педагогическо общуване”. Пл.Радев определя и стилове, и правила на преподаване (Радев 2000: 185): Стиловете на преподаване – индивидуално-своеобразни начини на осъществяване на преподаването и неговите функции са: монологичен; диалогичен;обяснително- илюстративен; проблемно-изследователски; програмирано-технологичен; тяхната комбинация и миксиране. Правилата за преподаване – емпирично констатирани необходимост, съблюдаването на които осигурява по-висока ефективност на преподаването. Без да бъдат краен брой, по-важните от тях са:  балансираност на използваните методи и форми на обучение, както и на техниките на преподаване; спазването на това правило предпазва учителя от употреба сама на ограничен брой инструменти на обучение и пренебрегването на други;  икономичност – заместване на рутинни процедури с учебно-технически средства;  богат поведенчески репертоар и социални умения;  самоконтрол;  индивидуален и групов коректив спрямо учениците. Стиловете на преподаване обосновава и К. Герджиков (Герджиков 1999: 123):
1. Репродуктивен стил – базира се на максимално точното възпроизвеждане от учителя на предвиденото за преподаване съдържание на обучението, без никаква собствена интерпретация или творчество.
2. Педантичен стил – изисква се най-педантично преподаване на знанията, уменията и навиците от учителя и реципрочното им усвояване от учениците. Крайният педантизъм води до догматизъм, който е пагубен за цялостния процес на обучение.
3. Бюрократичен стил – субектът на преподаването най-стриктно спазва нормативно регламентираните шефски изисквания, без да се интересува много от резултатите на своята дейност. Акцентът пада върху формалността, за сметка на същността.
4. Мнемонически стил – разчита се повече на паметта, отколкото на мисленето. Преподаването е организирано по начин, при който от ученика се изисква запаметяване, даже понякога и механично, на определено количество знания – ценности, като най-много се използват асоциациите.
5. Стил “мониторинг” – учителят предимно наблюдава ученето. Често наблюдението се свързва с мотивирането, стимулирането, коригирането, контролирането или оценяването на учебната дейност; констатират се нейните положителни и отрицателни страни
. 6. Диалогичен стил – основата на този стил е диалогът между субектите на дидактическия договор. Изключително значение тук има количественото съотношение между речта на учителя и учениците по време на учебния час, а също характерът и начинът на формулиране на въпросите.
7. Стил “ех cathedra” – (от латински – “от катедрата”, “официално”, “служебно”, 5 “авторитетно”). Ефективността на този стил зависи много от личността на учителя, от неговия интелект и авторитет сред учениците. Прилага се предимно при различните разновидности на изложение на учебния материал, особено ако той е много фактологичен. Трябва да се внимава положителното личностно качество на учителя – “авторитетност”, да не се преобразува в “авторитаризъм”, който притежава редица отрицателни страни.
8. Авторитарен стил – прекален деспотизъм, нарцисизъм и самочувствие – без съответното покритие у учителя рефлектира негативно както върху самото преподаване, така и върху обекта на неговата дейност. Може да се стигне до неблагоприятни психични и здравословни последици за учениците.
9. Стил “аd hos” (от латински език – “за дадения случай”, “за момента”) – осъществява се преподаване или се взимат определени решения без никаква предварителна подготовка. Стилът се използва главно от учители с висока професионална квалификация и богат опит, за които и импровизацията не е нещо чуждо.
10. Творческо-евристичен стил – субектът на преподаването не само “предава” готовите знания-ценности на учащите се, но по-важното, по-същественото е тяхното субективно “пречупване”, “преживяване”, при което се постигат и елементи на откривателство. Преподаването стимулира и ученето, като го превръща в учебно- изследователска дейност. Този стил на преподаване се свързва пряко с “учителя от нов тип”, „учителя на динамично променящия се свят”
11. Демократичен стил – чрез него се осъществява едно пълноценно, рационално и действено-оперативно взаимодействие между субектите на дидактическия конвтракт и въпреки известната конвенциалност, се постига епистемолого аксиологичен резултат. С. Николаева акцентира и на асертивно-реагиращ стил (по Canter & Canter 1982). Двете авторки разграничават три стила на реагиране при учителите: неасертивен, враждебен и асертивен.  Неасертивните учители обикновено се чувстват нудобно да предявяват изисквания към учениците, затова не успяват да наложат ясни поведенчески стандарти или път ако го правят, в последствие не удържат на предварителните си изисквания. Те са пасивни и лесно могат да бъдат пренасочени в действията и решенията си от нововъзникващи обстоятелства или под външно влияние.   Враждебните учители обикновено използват един отблъскващ подход, характеризиращ се с викане, обиди, сарказъм. Както те, така и неасертивните учители на практикапнарушават правата на учениците, затова авторите ги оценяват като неподходящи за работа с учениците.  Асертивните учители изясняват навреме своите очаквания пред учениците, родителите, и администраторите Те спокойно отстояват искането си учениците да се съобразяват с техните очаквания, като подкрепят своите думи с отговорни действия.когато учниците изберат да се съобразят с очакванията , те получават от асертивните си учители позитивни поощрения. Когато,обаче изберат обратното, учителят е в правото си да приложи съответните последствия. Асертивният учител спокойно и категорично определя последствията от избора на ученика. Авторката представя и примерни реакции на трите типа учители: Неасертивен: „Моля те, опитай да спреш да се биеш”; Враждебен учител: „Държиш се отново като гнусен дивак”; Асертивен учител: „Ние не се бием. Седни, докато се успокоиш и после ще обсъдим последствията”. Във връзка с избрания стил на управление (към модел „вътрешна дисциплина”), позовавайки се на Barbara Coloroso (2002), С. Николаева 2010: 73-75) представя три основни схващания на посочената авторка: децата си заслужават; достойнството е над всичко; учениците носят отговорността. Във връзка с това разграничава три категории учители:   учители „тухлени стени” – ограничават и контролират останалите, те са властни, за тях ученикът е подчинен, а животът на класа няма сиви полета, тъй като всяко събитие те лесно преценяват като бяло или черно… Те използват строги правила и ги прилагат стриктно, държат на точността, чистотата и реда, използват унизителни похвати, награди и подкупи, разчитат на конкуренцията между учениците е ги учат не как , а какво да мислят.;  учители „желета” – са меки, податливи на влияния, непостоянни по отношение на стратегията си за мениджмънт на класа и допускат анархия и хаос в класната стая. не разчитат на ясни структури и правила, трудно използват правилата и наказанията, служат си с подкупи и награди и позволяват на учениците да реагират емоционално. 4 желетата или не вярват, че вътрешната дисциплина е необходима, или са убедени, че усилията им в такава посока ще бъдат разбрани от учениците погрешно или приети неадекватно;  учителите”гръбнаци” са в състояние да предоставят необходимата подкрепа и структура, която позволява на учениците да изявят и развият своята уникалност и да открият сами себе си (нещо, което „тухлените стени потискат, а „желетата” игнорират). Те са в състояние да използват демократичните принципи в класната стая , като стимулират творческата, конструктивна и отговорна активност. Използват просто и ясно обоснование правила, прилагат естествени или логически последствия, мотивират учениците да бъдат самите себе си и ги учат как да мислят ефективно и да вярват в себе си. „Гръбнаците са най-ефективните учители, които могат да помогнат на учениците да развият вътрешната си дисциплина, като останат уверени в силата и потенциала си. Във връзка със стиловете на управление на учителя е полезно да се ползват и съветите в книгата „Как да бъдеш лидер на печеливш екип” (Морис и др. 2000).
http://pedagogy.swu.bg/wp-content/uploads/2012/04/Todorina_Uchitel_menidjar_klas_2010.pdf
 тагове: стилове, учителя

УЧИЛИЩЕТО

Училището е вид учебно заведение, което хората посещават обикновено в своите детски и младежки години, за да придобият знания. Ролята му е не само образователна, но също така възпитателна и социална. Със съответните определения, обхватът на понятието може допълнително да се разшири (например, по отношение на възрастта на обучаемите) или стесни (по отношение на профила на преподаваните знания).
През вековете е имало мъжки и девически училища, които делят учениците по пол, както и смесени. В днешно време съществуват т. нар. професионални училища, които дават образование, отнесено към дадена професия, както и училища по изкуствата и профилирани училища. По отношение начина на финансиране, биват държавни и частни.

История 

Първите училища в България са основани през IX век от княз Борис при пристигането на учениците на Кирил и Методий – това са Преславската и Охридската книжовни школи. Тяхната цел е била обучаването на българските духовници в грамотност с новата азбука. Но освен това в Охрид св. Климент е преподавал и редица други знания, които са били важни за обикновения живот, например как се облагородяват плодни овошки.
В историята на България важна роля изиграват и килийните училища които през Възраждането се обособяват към българските църкви и манастири.
След килийните училища се появяват и елинските светски училища, а след тях и елино-българските училища, като преходен етап към светското новобългарско училище.
Други училища са били взаимните училища. Тяхното възникване е предизвикано от липсата на преподаватели. В тези училища учителя преподавал на по-напредналите ученици, те от своя страна предавали знанията си на другите, които преподавали на следващите.
След взаимоучителните училища се появяват и класните училища.

от уикипедия

НОВАТА РУБРИКА

images (32)

 images (13)
Мили читатели на вестник Сияние. Започваме една изключително интересна рубрика. Рубрика за  хората, които искат да ни  дадат  най- ценното в живота-знанието. Всички сме били ученици и помним свите учители, които ни научиха на  писмо и четмо. С голяма любов  положиха основите на знанието в нас. Те ни научиха да бъдем ученолюбиви, любознателни и винаги да помним, че знанието е най- святото нещо.

 Можем да им бъдем благодарни за това и винаги да помним, че никога не трябва да забравяме, на какво са ни учили.

Рубриката ще бъде открита и всеки ще намери място да разкаже за себе си, за своите преживявания  и нови идеи. 

 Мария Герасова