Category Archives: Център за Медиация и Иновации

ПРЕВОДНАТА КНИГА НА ЛАТИНКА ЗЛАТНА

ИМАНЕ” – ДВУЕЗИЧНА ПРЕВОДНА ПОЕТИЧНА КНИГА НА ЛАТИНКА-ЗЛАТНА
Излезе от печат двуезичната преводна книга „Имане” на босненски и български език от поетесата Мубера Исанович, Босна и Херцеговина.
Превод, редактор и фотографии – Латинка–Златна
Корица и графичен дизайн – Валентина Йотова
Биографични данни за Мубера Исанович
МУБЕРА ИСАНОВИЧ
Мубера (Пашо) Исанович е родена през 1938 година. От 1941 година живее и работи в Сараево. Завършила е Факултета по архитектура в Сараево. Тя е член на Съюза на художниците в Босна и Херцеговина. Имала е редица самостоятелни изложби. Книгата „Дринкаче” е нейната първа поетична книга..
През 2015 г. Мубера Исанович е отличена с международна награда от поетичния конкурс „Лирични гласове” в България, а през 2016 е включена в петезичната антология „Гласове от Балканите” и в триезичната книга „Алманах на съвременна босненско-херцеговинска поезия”, които са публикувани в България.
корица Латинка (4)
Стихове от Мубера Исанович
ИМАНЕ
Имам цифром и словом
двадесет и три бръчки
и това е моето имане…
Бяха тревичка и
сега ме е страх, защото…
Сега са като момчета,
които първата сила опасват,
но се страхувам…
 
Постоянно е в ума ми
че младите хора,
при повикване по име,
трябва да бъдат бдителни
и да се пазят един друг,
докато ме няма,
но се страхувам…
И се изграждам в сърмена тъкан.
Как мога
да се изградя в сърмена тъкан.
Как мога
да имам сребърен блясък на ръцете си
и да мечтая…
след осемдесет и осем…
 
Как мога
да направя моя въздух да ме заслепи
с ръка, да премине в лицето …
да застане зад челото, да навие нишките
в ябълката на живота, която сама се върти,
диша и блести отвътре…
 
Как мога
да ви виждам, докато ме няма,
тялото ми е празна тъмнина,
а жълто-зелена светлина струи – пътека или
дава знак
за живот под косата…
Завъртам се и летя
чрез костта.
Чух, че се тропна, как да
отключа черупката,
когато краят на костта е втвърдена
и ръба е изгорял…

 

Как мога
ясно да виждам сребърни снежинки на пътеката
и да дишам само на това място,
а около мене да играе зора, да чувствам,
че костите са изчезнали
и да ме напусне страха като по чудо.
Само да мога да прогледна, че това съм аз
и около мен всички са еднакви…
ПОТОКЪТ НА ВОДАТА
Ти можеш да се огледаш във водата
и не Ти трябва нищо,
за да обичаш…
Tи нито си нещастен, нито пък щастлив.
Позволи ми пред Теб да коленича,
да целуна стъпките, които оставяш
след Твоята милост,
от които научих,
че е щастие да се знае…
истината…
ПОКАЖИ МИ ЛИСТАТА СИ, ЛИПО
Покажи ми листата си, липо,
че си тук, или
ми покажи дъжд!…
Светлината ти вече ми показва, че си тук.
Чувствам, че те познавам…
Твоята реч остава
измежду теб и небето. И…
сълзите ми,
и молитвата ми,
и любовта ми, защото
искам да вярвам, че ме чакаш,
или че се криеш
измежду листата си,
липо…
ЛИЦЕТО НА ПТИЦАТА
Всичко е мое – и телта на кафеза, и кафезът, и птицата,
освен завесата, която стои в предната част
на очите ù;
въпреки това дали зад лицето на птицата Тебе търся,
или зад Твоето лице стои лицето на птицата?
Нещо тихо и буйно може значително да уплаши перата
на птичите крила, да започнат да вибрират и трептят…
Някъде там това е мое,
или близо до мене, което ме кара
да повтарям думите, като началото на глад,
като едно желание,
близко, много близо
до лицето на птицата…
(Предговор на изложбата „Позовавайки се на Божието име“ през 1998 г.)
ТВОЯТА СТЪПКА Е ГОЛЯМА,
НА МЕНЕ МИ Е ТОПЛО…
Седя в дълбоката сянка на Твоята стъпка
и дишам меката Ти и топла сянка…
Тя трепти около мене, а под мене вибрира…
Дали Ти Си ядосан, или земята диша,
или това е лицето на различната Ти меланхолия?
А пък на мене ми е горещо,
защото съм в сянката на дълбоката следа
на Твоята стъпка.

представя Мария Герасова- Спасова

КНИГАТА БАЩА

Енчо Димитров

БАЩА

повест

Издаването на тази книга не би било възможно без финансовата подкрепа на:

Агростан ЕООД с. Стражица, община Балчик;

Кооперация „Гурково“ – с. Гурково, община Балчик

С благодарност към спомоществователите  за щедрия им дарителски 

                                                                                  Авторът

 

 

 

 

 

© Енчо Петров Димитров

© Росен Желязков Василев – художник

© Издателство МАРТИНЕ, 2014

ISBN 978-619-7059-11-3

 

 

Енчо Димитров

 

 

 

 

 

 

 

 

БАЩА

повест

2014

 

 

 

 

 

 

Посвещавам на децата, изгубили родителите си.

 

                                                           Енчо Димитров

 

 

 

 

       

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Предговор

 

Години наред обществото ни е разяждано от множество и разнородни язви. Това продължава и до днес. Наблюдават се периоди на затишие и периоди на възраждане на това проявление. Най-добра почва за това са различните социално-битови  условия. В борбата за лидерство и богатство не се подбират средствата и методите за реализиране на целите. Никой не се интересува от последствията. Така нареченото вещерство (магьосничество) е един от онези методи, който днес се намира в своя апогей. В интерес на истината то много пъти е използвано като средство за лечение на душевни заболявания, пред които официалната медицина е безсилна. Но прикрито, (задкулисно) масово се използва за нанасяне на тежки удари срещу личността. Използва  се за изнудване с комерсиални цели и машинации, от които поръчителите излизат с “чисти ръце” за сметка на нищо неподозиращите изпълнители или жертви… По този начин са създавани много бракове, в които единият от двойката е доведен до безволево състояние. Разрушавани са и семейства чрез предизвикване на скандали и насилие. Такива намеси или посегателства в живота на другите са причина за тежки последствия като: разделяне на семейства, изоставяне на деца, катастрофи, злополуки, просия, загуба на дом, а нерядко се стига и до внезапна странна смърт. Примерите са много.

Ако човек си направи труда да вникне по-дълбоко в това обществено разложение, положително би се ужасил от чудовищните разрушителни размери, до които е довело този вид “заболяване”.

В повестта “Баща” ще се срещнете с част от  последствията от гореописаната диагноза, довела до промяната на съдбите на моите герои. Преминали през страданието, тяхната силна воля и борба за оцеляване ги кара да търсят една по-здрава опора във вярата и човечността.

Какво да бъде отношението ни към подобни “доброжелатели”, които са част от обществото, в което живеем, предоставям възможност на всеки читател сам да определи.

 

 

Енчо ДИМИТРОВ

 

 

 

 

 

І

 

Момчил отвори изкривената дъсчена портичка и влезе в двора. Стара, на повече от сто години, къща уморено се кипреше сред него. Стъклата на овехтелите ѝ прозорци, помътени и изхабени от времето, се мъчеха да блестят, за да покажат, че тук все пак има някакъв живот. Някога широка и просторна, с голям пруст, тя е била дом на заможни хора. Днес служеше за подслон на един беден, осемдесетгодишен старец и дъщеря му. Момчил се спря. Огледа още веднъж къщата и двора, после се върна, провери номера на портичката и като се убеди, че не е сгрешил, извика:

– Има ли някой? Хей, хора, има ли някой?…

Зад къщата залая куче. От съседния двор се обади още едно, но след като изджавка мързеливо два-три пъти се умълча, сякаш не го интересуваше какво става у съседите. Из една от вратите на потъмнелия кьошк се показа слаб, висок, доста възрастен и с побеляла глава човек.

– Кого търсиш? – попита той, слагайки ръка над очите, сякаш недовиждаше, и бавно заслиза по стъпалата срещу Момчила.

– Търся един човек на име Митьо. Бай Митьо Перков му казвали… Тук ли живее? – на свой ред го попита Момчил.

Стопанинът, вече по-отблизо, огледа неочаквания гостенин. Пред него стоеше мъж на около тридесет и пет-четиридесет години. Беше среден на ръст, с широко чело и хлътнали очи, с тъмни кръгове покрай тях, с определено болнав и отчаян вид.

– Аз съм Митьо Перков. Право са ти казали името ми. Та… защо ме търсиш?

– За цяр те търся, бай Митьо. За цяр. Казаха ми за тебе, че си помогнал на много хора… Затова те търся.

– Я ела да поседнем на сянка, че слънцето е много силно!

Старецът поведе госта си към голямата кайсия пред къщата и го покани да седне на една дъска, поставена върху два плоски камъка, стъкмена като пейка, а той се отпусна се на старо чердже, постлано на голата земя, и пак загледа госта си.

– Ами ти какъв цяр търсиш? За кого?

– За себе си, бай Митьо. Нещо ме стяга, тежи ми в гърдите, ей тука – потупа се Момчил по гръдната кост. – Ще речеш, че животинско копито ме притиска, та чак боде. Не мога да работя. Сили губя. Цялата снага и краката ми треперят и измаляват…, а две деца имам, бай Митьо… Малки са още…

Митьо Перков хем го слушаше, хем го гледаше, и току рече:

– Ти откъде си бе, момче? Как ти е името?

– От много далеч съм, бай Митьо. От Дунава съм. От тамкашния край. Момчил ми е името.

– Далечко е… – рече като на себе си Митьо Перков. – Но на младини съм обикалял по тия краища. Главявах се на работа там. Ами ти…, като идваше насам, полиция видя ли някъде? – внезапно смени темата бай Митьо. – Те постоянно ме следят!

– Никого не видях в тоя пек! – отвърна му учудено Момчил.

Старецът загледа разсеяно голямата си пустееща градина. Постоя така, па се изправи и рече:

– Стой тука и чакай! Аз… за малко ще ида вкъщи.

Обърна се и заклатушка високото си слабо тяло към къщата. Останал сам, Момчил заоглежда наоколо. Махалата, пък и селото дето беше прекосил, изглеждаха безлюдни. Под разбутаните и провесили се над стряхата керемиди се чуваше писукане на малки врабчета, които чакаха родителите им да ги нахранят. Голям пъстър котарак дебнеше зад една обърната керемида и търсеше някаква пролука, за да се докопа до невръстните гладници. Момчил размаха ръце и го прогони. “Също като децата са. И те на баща и майка се надяват – мина му през ума. –  Ами аз, ако умра, моите деца на кого ще разчитат? Кой от добро сърце ще им даде дори залък? Тези залъци са много горчиви… Кой ще им бъде подкрепа и колко ли такива котараци ще се облизват край тях?” Очите му овлажняха.

Изминаха повече от двадесетина минути, докато старецът се появи отново. Той дойде, седна на старото си място и заговори на Момчил:

– Чуй, момче. Недолюбван си ти. Тъй е почнал животът ти още от първия ден на женитбата ви и така върви. От това и децата ти страдат. Те са невинни и не разбират, но когато дойде време и разберат, не искам да съм на мястото на тези уруспии. Твоята болест не е за доктор. Докторите от такива работи не разбират. Не мога да те лекувам, ама ме слушай добре. Много се пази до месец-два. Копитото, дето те натиска, и болестите, дето ти идват, са дяволски. Когато ти боледуваш и едното от децата ти страда. Заобиколен си от пепелянки и вълци. Много пъти са се опитвали да те разкъсат и отровят. Пак ще се опитат, ама Бог те пази тебе. Ти не го знаеш това, ама по някакъв начин го чувстваш. Усещаш го. И дечицата ти така живеят. Вечер, насън, не проплакват “майко”, а търсят теб. Нямаш никакъв живот. Спите с жена си като брат и сестра, но за това не сте виновни вие… Завист, момче. Голяма завист има върху семейството ти. На всичко ти завиждат. Много ги е яд, че си независим и не скланяш глава всекиму, защото четеш, колко им е акълът. Абе, завиждат ти и на работа, и навсякъде… Ама и жена ти… И тя… Със сърцето си трябва да слуша, а не с ушите. Умът се води от ушите и очите. Каквото чуе, това прави. Очите, колкото повече виждат, умът толкова по-много неща иска. А сърцето…, то не слуша ума! Те и нея са омотали, без да се осъзнае. Мъж го е направил, заради маскарлък. Има такива, дето само за това мислят… Слушай, безгрешни хора няма. Ти имаш чисто сърце и дано никога не го покварят. Това, дето ти го казвам сега, няма да свърши на добър край. Всеки ще си получи заслуженото. Ти на никого нямай доверие и не отмъщавай, колкото и да ти е тежко. С отмъщение до кръв се стига, че и по-лошо. Запомни от мене, че душманите ти вместо тебе, свои ще затрият. Това мога да ти кажа само.

Бай Митьо се изправи, а Момчил го гледаше учудено. Това ли трябваше да чуе!? Въпреки всичко, наивно попита:

– Ами билки някакви, бай Митьо… Нещо, което да ме вдигне на крака?

– Не съм билкар аз, бе момче… Добре са те пратили при мене, ама ти не си разбрал както трябва.

Старецът отново огледа наоколо, най-вече към улицата, и додаде:

– Не казвай на никого, че си идвал при мен! Има една жена в Македония, която може да ти каже от какво си болен и как ще ти мине. Тя казва и имена, и… много други неща още… След време, ако ти е късмет, и до нея може да стигнеш, ама… божа работа.

Момчил се замисли. Та той дотук едва се домъкна, а този човек му говори за Македония… Откъде пари и сили, за да стигне дотам? Дума да не става. Той семейството си не можеше да задоволи с една заплата, та за там ли да мисли. Запита какво дължи, но старецът замълча. Беше се вторачил в него, като че го гледаше за последно. Много хора с различни съдби бе виждал през живота си бай Митьо, но съдбата на този човек наистина го трогна. Момчил пусна на черджето една банкнота, сбогува се със стареца и излезе на улицата. Под палещите лъчи на слънцето той се запъти към спирката и колкото се отдалечаваше, толкова повече заприличваше на ранена в крилете птица. Бай Митьо проследи с поглед госта си, докато кривне след завоя, направи му кръст, за да го закриля Бог и тихичко занарежда: “Дано се отървеш, момче… Малки деца имаш… Дано никой не им се подиграва! Дано ти се размине…”

 

 

ІІ

 

Измина месец от тази среща. Момчил видимо заслабна. Ходеше като сянка по улиците. Стараеше се да избягва конфликтите и дори най-дребните пререкания. Въртеше се все около децата си. Помагаше им в уроците и не се интересуваше от нищо друго. Но въпреки това, не беше спокоен.

Една вечер се върна късно от работа. Хапна надве-натри и си легна. Да беше поспал два-три часа. Нещо силно залюля леглото. Главата му се замая. Почувства се като пиян и сякаш започна да потъва. Насили се и стана. Изми очите си, шията, гърдите, но не му минаваше. Ставаше му все по-зле. Пред очите му се завъртяха някакви безформени кръгове. Непознал досега такова чувство, Момчил отново легна. Този път сякаш земята се завъртя. Усети как се прекатури през глава назад и полетя. Изведнъж потъна в бездна от непрогледна тъмнина. Отчаяно затърси звезди в това необичайно небе, но напразно. Мракът, който го беше обгърнал, безмилостно се стелеше навред. Ами къде са децата му? Защо не ги вижда? Искаше му се да ги прегърне, по бащински да си ги целуне, ала ги нямаше. Той се въртеше и търсеше опора в тъмния безкрай, но уви. Изведнъж, точно пред лицето си, съзря размазаната и ехидно озъбена физиономия на жена. Образът ѝ постепенно се избистри и от тъмнината изплува цялото ѝ тяло. Позна я. Но защо и откъде накъде му се явява?! С наполовина разголени пищни гърди и с някаква неосъзната сила тя гледаше да се вмести в съзнанието му, а Момчил упорито се съпротивляваше. Изведнъж някакъв мургав човек, приличащ на циганин – като тия, дето ходят да поставят улуци по къщите, застана до нея и двамата започнаха да му се надсмиват. Той ѝ заповядваше, а тя правеше, каквото ѝ каже. Дори не скриваше възторга си от това. Нахално започна да му дава знаци, за да я последва, но Момчил не преставаше да ѝ се противопоставя. “Господи, защо тя? Откъде се появи? Махни се! Аз обичам семейството си. Засрами се! Та ти си и… С голотиите си ли се опитваш да ме подмамиш? Децата!… Къде са децата ми? Тях искам да видя… – крещеше с цялата си същност душата му, мяташе се като в несвяст и се мъчеше да ги открие.”

В един миг около него просветля. Осъзна, че отново е в леглото. Таванът на стаята сякаш продължаваше да се люлее, от което той губеше равновесие, а сърцето му биеше до краен предел. Дълго не можа да се съвземе. В това време жена му спеше спокойно до него, сякаш беше потънала в обятията на Морфей[1], който я бе отнесъл някъде далече, далече. Сега за нея реалният свят не съществуваше..

Момчил едва дочака да съмне и стана. Не можеше да пази равновесие, но пряко силите си се облече и излезе навън. Отново му притъмня. Не разбираше какво става. “Трябва да отида на лекар…” – мина му през ума спасителна мисъл. Постоя няколко минути и тръгна. Болницата не беше далеч и се отправи към спирката. Докато се подпираше по оградите и бавно напредваше, чу зад гърба си шум от кола.

– Ей, наборе! Какво ти става бе, човек? – долетя до ушите му познат глас.

– Нещо… много ми е зле, Стойко – едва изрече той като с мъка се задържаше на крака.

Чувстваше как силите бързо го напускат. Едва успяваше да надделее с воля болестта, а сърцето все така блъскаше в гърдите му, сякаш искаше да изхвръкне.

Стойко усети, че става нещо много лошо. Изскочи от колата, подхвана Момчил под ръка и внимателно го настани в нея. После спусна облегалката назад, за да може болният да легне. За няколко минути стигнаха до болницата. Опита се да го изведе от колата, но наборът му изглеждаше безжизнен. Нито чуваше, нито виждаше…

Измина доста време, докато Момчил отвори очи. Какво беше учудването му, когато разбра, че мястото, където се намира, сега е много по-различно. Там, отвъд тъмнината, през която сякаш прелетя, беше светло. Така и не можа да разбере откъде блика светлината, а се чуваха и много гласове. Един до болка познат глас, още от детството му, надвикваше всички и него той най-ясно долавяше: “Върни се! Върни се! За теб е рано още. Децата ти трябва да имат баща и майка. Върни се обратно, Момчиле-е-е!…” Та това беше гласът на майка му! Защо не я вижда? Откъде викаше тя? Осъзна, че вече няма болки и виене на свят, но ги няма и децата му. За миг дори съжали, че не остана там, но мислите за тях го върнаха обратно. Беше ги оставил да спят, а колко беше спал той – не знаеше. Бялата болнична стая и включените по ръцете му системи го върнаха към действителността. Усети отново болезненото стягане около сърцето, но вече не с такава сила, както беше в началото. Една медицинска сестра дойде, измери кръвното му, добави някакво лекарство във включената система и отново излезе. Той обърна глава към прозореца. Извъртялото се на юг слънце се мъчеше да надникне под козирката на терасата и да огрее стаята.

– Ей, ти най-после се завърна бе!!! – дочу мъжки глас Момчил. – Знаеш ли как ме изплаши?

Бавно обърна глава и видя в рамката на вратата Стойко. Той почти я изпълваше цялата.

– Абе какво беше това от тебе? Акъла ми изкара. Нито чуваше, нито виждаше. На нищо не реагираше. От сутринта стоя и чакам да дойдеш на себе си.

– Извинявай – едва изрече Момчил. Гласът му все още се губеше. – Не съм искал да те плаша…

– Нищо, нищо. Гледай по-бързо да се оправиш! Хайде, аз си тръгвам, че много работа ме чака.

– Благодаря ти за помощта – рече Момчил и сякаш някаква буца заседна на гърлото му.

 

 

ІІІ

 

Доста време престоя Момчил в болницата, но щом излезе, първом взе децата си и ги изведе по полето и гората. Беше им хубаво, тичаха на воля, играеха, а и той с тях се чувстваше най-добре. Радваше им се от сърце, но и спомените от преживяното не го напускаха. Случиха се странни неща, на които не можеше да намери отговор. Докато мислеше върху тях, малката му дъщеричка дойде при него и му подаде букет полски цветя. Той ги взе, прегърна детето, целуна го и му каза:

– Благодаря ти, татковото, благодаря ти, детето ми! Знаеш ли колко много ми липсваха тези цветя!

– Татко, аз и на мама ще набера – зарадва се то и затича към сестра си.

Думите на детето отклониха мислите му в друга посока. Върнаха го към взаимоотношенията с жена му. Правеше му впечатление, че тя съвсем открито бе почнала да изразява недоволството и неприязънта си към него. Не пропускаше случай да го засегне с нещо, с което да подчертае превъзходството на другите мъже… С други думи, че той е нищо в сравнение с тях. Когато сядаха да вечерят, тя, уж случайно, сядаше гърбом към него. Всичко виждаше и забелязваше той, тежеше му, но търпеше. Ходеше на работа, а пари в ръце не виждаше. Дори сам се чудеше, защо винаги става така. А тя, като не можеше да го изкара извън търпение, дръзко започваше да му натяква: “Какъв мъж си ти бе? Виж другите мъже: и пари, и коли имат, по почивки ходят…”. В такива моменти даже децата ѝ пречеха, ала и те, и той си мълчаха, само и само да няма скандали. Тя пък още повече фучеше, защото се чувстваше като вързана. Като задължена към нещо, от което не можеше да се измъкне на свобода. Но имаше и някаква странност  в поведението ѝ. На моменти си говореха нормално, споделяха, като че ли нищо не е било. Тогава той наивно си мислеше, че занапред всичко ще е наред, докато отношенията им отново се изостряха. Не беше глупав човек и схвана, че за тези отношения помежду им уроците идваха от другаде. Какво можеше да направи? Опитваше с добра дума да успокои нещата, но не се получаваше. Напротив, огънят сякаш още повече се разпалваше и започваха нови и нови крамоли, от които се чувстваше унизен. От спомените изплува и оня момент на първото ѝ посещение при него, когато бе в болницата. Тогава, дали за пред хората или от приличие, тя се опита да го прегърне. Веднага усети как от тази прегръдка лъхна студенина. Беше толкова вяла, като към нещо, което отдавна ти е омръзнало. Тогава пак изтърпя мълчаливо нанесения му пореден удар и се отдаде на децата. Обичаше да се занимава с тях. Така започна да търси онази болезнено пареща истина в името на децата и семейството. В живота им се бе появила една дълбока пропаст, която не можеше да се запълни с нищо. Налагаше се да се спусне до самото ѝ дъно. Да премине мътната река на огорчението, а сетне дълго да изкачва ронливия сипей на страданието на отсрещния бряг. Едва след това можеше да мисли за някакво бъдеще. Трябваше да успее. Затова сега мъченически понасяше неправдата и преглъщаше всяка горчилка. Прибра се от разходката с децата, раздиран от мисли и противоречия.

Един ден, като се връщаше от работа омазнен и изцапан до уши, срещу него се зададоха две циганки, кошничарки. Те бяха навързали по няколко кошници, които носеха преметнати през гръб, и подвикваха отвреме-навреме: “Кошници и вретена, продаваме кошници-и-и…” Той и друг път беше срещал такива жени по улиците, но не им обръщаше внимание. Нали всеки гледаше да си изкара хляба по някакъв начин. Още на десетина метра от него, преди да се изравнят, по-възрастната започна:

– Дай да ти гледам на ръката, момче! Ще ти кажа какъв късмет ще имаш… Ще ти кажа, какво те чака… Само за два лева, бе момче… – настояваше тя.

– Остави ме на мира. Не искам, пък и нямам пари – опита се да се измъкне Момчил.

– Няма да съжаляваш, бе момче… Само два лева дай! За твое добро е! – упорстваше по-възрастната. – Името ти Момчил ли е? Много ти прилича. Знам, че си болен, знам, че имаш две деца, ама животът ти вкъщи хич не върви…

Момчил се спря като ударен. Откъде тази жена ще знае името му?! Знаеше, че е болен, дори и за семейството му знаеше подробности. Полюбопитства какво може да чуе от нея и затърси пари по джобовете. Събра всички стотинки от джобовете си, които даже нямаха два лева, и ѝ ги даде.

– Това ми са парите. Други нямам.

– Знам – рече му тя. – Виждам, че трябва да се лекуваш, ама не от доктор. Теб сега ти трябва доктор за душата. Разбираш ли? Отгоре ти има за едно цяло село магии. Виждам как една дърта вещица и една млада жена се мъчат да се отърват от теб. И двете в едно гърне пърдят, ама и една друга се мразят. Около тях и мъже има. Те стоят по-настрани и ти гледат сеира. Хеле, тази дъртата. Хич не ѝ пука, че имаш деца. Ако ми падне, да знаеш, че ще я побъркам тази нещастница. Тя и на други е посягала. Който не ѝ харесва или ѝ пречи, гледа да се отърве от него. След това е много доволна от себе си. Мисли те за глупав. Знаеш ли, че тя даже е… – кошничарката замълча за малко и се огледа, да не би по улицата да идва някой и пак продължи. – Тя тайно прави тези неща, за да не ѝ кажат един ден, че е виновна. Все нищо не знае, нищо не е чула. Много е хитра. Рано или късно ще те прокудят от дома ти, ама и много зор ще видят. Те не знаят, че тебе Господ те пази. Тука му трябваш ти, тука, на земята. Ама и не знаят до какъв край ще стигнат. Те като мъчат тебе, мъчат и децата ти. Щото те са твоя кръв. Слушай, един ден, колкото ти си теглил и плакал, те двойно повече ще теглят и плачат. Особено дъртата. Сама ще иска да умре, ама няма да стане, както иска тя… Вода да иска да пийне, водата отстрани устата ѝ ще изтича, жадна ще гори… – запрокарва пръсти кошничарката от ъгълчетата на устата си надолу. – Да знаеш, че за себе си файда няма да има… Страшно е, нали? Ама ти, ако беше някой богат, щяха да мажат и да гладят… Само богатите са хора за тях. Те са по живота, бе момче. Не си ли го разбрал още? Дай им да се надуват, да се фукат и… туй то. Други като тях няма.

– Майко, стига. Остави човека. Не виждаш ли, че е уплашен и болен – намеси се по младата.

– Болен е от техните мръсотии. Нека да знае, ма! Кой друг ще се намери да му каже, какво става зад гърба му? Аз като на син му казвам. – Ти имаш чиста душа, синко, дано да успееш да я опазиш от такива… Ще теглиш много. Тия двете, ще правят, ще струват и на мъжкото у тебе ще посегнат, за да имат лице пред хората и да казват, че от тебе нищо не става, че не можеш да бъдеш мъж… Нали ме разбираш? Децата ти като пораснат и на тях ще посегнат. Ще ги обърнат към себе си, а теб няма да те имат за нищо. Лицемерки. Те само себе си обичат. Страхуват се за собствения си задник…

Момчил не издържа. Издърпа ръката си и без да продума си тръгна.

– Сега ти е много тежко… Ама не си чупи куража, защото ще направиш много добрини и ще се прочуеш. Голям човек ще станеш. Не ти се вярва, нали? Таман ще си стъпиш на краката и ще дойдат сами да те търсят, ама ще е късно. Помни ми думата… Пък ти, ако решиш… Ние сме долу, до реката…, още един ден. Намери двайсет лева и ела. Ще ти кажа още много неща, които не знаеш…, и ще те науча, какво да им направиш… – викна циганката след него.

 

 

ІV

 

Ден след ден мъчително се нижеха годините. Много неща се изясниха на Момчил. Прави се оказаха думите и на бай Митьо, и на случайно срещнатите кошничарки. Децата му пораснаха, всяко взе живота си в ръце. Отделиха се, но злото продължаваше да витае около него. Макар че се бъхтеше от сутрин до вечер, все така не успяваше да свърти нито лев. Стигна до полуда. В един момент не можеше да разбере в кой свят живее. Пренебрежението и мръсотиите продължаваха да намират убежище в дома му. На всички и за всичко все той беше виновен. И защо? Защото след толкова години търпение и мълчание, започна да търси себе си и мястото си в живота. Защото търсеше своя свят и своята среда. Чувстваш се като ограбен, като сдъвкан и изплют в прахта.

Една сутрин не стана за работа. Просто не искаше да отива повече. Остана си вкъщи и лежа до късно. Мислите му, за кой ли път, бродеха по познатите пътеки на тегобите. Усещаше, че животът му си отива. Живееше в едно безсмислие. Всичко му беше станало толкова чуждо и противно, че просто не му се живееше. Имаше чувството, че дори и да умре, пак ще се чувства като между чужди. Едва ли щеше да се намери някой даже гроба му да прилее. Вчера като се прибираше, срещна жена си. Запъти се към нея. Искаше да я заговори, но тя тутакси свърна встрани, за да избегне срещата. Все едно, че беше чужд човек. До вечерта даже се намери и кой да го запита, защо го отбягва жена му. Много мисли, но реши. Защо да стои повече? Какво можеше да очаква още от разбития си живот! Стана, облече се, взе старата си войнишка торба, напъха в нея малко дрехи, някои неща от първа необходимост и излезе. Не знаеше къде отива, но не се и обърна назад. Искаше да остави миналото и злото след себе си. Сигурен беше, че и никой няма да го потърси. Така се заскита като бездомно куче, което постоянно очаква да бъде замеряно отнякъде с камък или пък да бъде подплашено от овиквания, диктувани от страха на самите хора.

 

Тръгна от град на град, от село на село. Не му се вярваше, че на света все още има добри хора. Макар и рядко, но такива му подаваха ръка. За да се прехранва, работеше, каквото му падне. Къде за ден, къде за няколко седмици. Трайна и постоянна работа нямаше. Най-често се случваше да помага на възрастни и самотни хора. Цепеше им дърва, носеше въглища, а някъде правеше и дребен ремонт по къщите. По планините чистеше кошари. Поработи и в една мина няколко месеца, а сетне пак отново бе под чистото и безкрайно небе. То много пъти му даваше подслон в студените нощи. Навсякъде, където поработваше едно или друго, хората с благодарност се разделяха с него. Беше добър човек и работник, комуто се удаваше всичко. Така скита четири години немил-недраг. Искаше му се всичко да забрави, но не се получаваше. Мъката по дома, по децата, по родното място, никога не излезе от сърцето му.

Настъпила беше есен, когато приключи сезонната му работа в едно лесничейство. Не издържаше вече. Тръгна напряко през планината, за да стигне до най-близката гара. Искаше да се завърне в родния край, до реката, където мина детството му. Да види гробовете на родителите си, които сигурно се губеха в бурени. Така на път за дома, който не знаеше дали все още има, попадна в село Надежда. То беше малко, скрито в пазвите на Балкана. Отстоеше близо на час път пеша от най-близката гара във Вирово. Намръщеното дъждовно небе го принуди да спре и да потърси подслон, защото дъждът се усилваше. Измокрен до кости, попита някакъв човек на улицата, къде може да се подслони за една вечер. Оказа се разбран човек и му посочи пътеката, по която Момчил можеше да стигне до някакъв манастир. Дъждът продължаваше да се набива в дрехите му и те започнаха да му тежат. Чувстваше се много изморен и все по-често потреперваше от лазещия по тялото му студ. Едва изкачи стръмнината до манастира.

 

 

V

 

Осиротяло от малодушието и атеизма на хората, манастирчето “Св. Троица” срамежливо криеше полуразрушените си постройки в гъсталаците на планинската гора. От него до най-близкото село Надежда имаше поне три километра. Пътят, по-рано коларски, сега представляваше тясна пътека, упорито превзета от израстващите по нея шубраци и дървета. Освен църквичката, в двора на този малък манастир имаше още три постройки и два навеса за дърва. С годините покривите им се бяха слегнали. Керемидите на места се бяха стопили и натрошили, а някои стояха обърнати напреки от белките, които търсеха под тях гнезда на врабчета. В най-долния край на двора огромен дъб бе разперил клони и даваше подслон на голямо птиче царство, чийто хор в този дъждовен ден беше замлъкнал.

Тази духовна обител имаше за жители двама възрастни черноризци – игуменът дядо Панкратий и монахът, брат Наум. Те се мъчеха да поддържат някакъв ред в манастира. Двамата, според силите си, се опитваха да се справят и с духовните, и със стопанските дела. За възрастта си полагаха много труд, но не успяваха да свършат всичко. Изглеждаха като забравени, дори от Бога, комуто служеха.

Така беше до деня, в който на полуздравата манастирска врата се чу тропане. Брат Наум излезе от магерницата, където се бе заловил да приготвя вечеря и отиде да види кой тропа. Щом отвори малката вратичка на портата, той видя пред себе си един отдавна небръснат мъж, среден на ръст, с големи провиснали мустаци и гъсти, почти сключени вежди. Изпод веждите гледаха уморено болестно зачервени очи. Под нахлупената на главата му ушанка се подаваха дълги прошарени коси, по които се стичаха тънки струйки вода върху старото кожено яке.

– Добър ден, отче. – поздрави гостът.

– Добър ден – отговори брат Наум. – Какво търсиш в тази пустош?

– Подслон, отче. Подслон от дъжда търся и… – силна кихавица изпръска лицето на монаха.

Домакинът изгледа още веднъж подозрително госта и като заключи в себе си, че няма от какво да се страхува, отвърна:

– Почакай, ще се обадя на игумена.

Брат Наум затвори вратата и се отправи към една от постройките.

Мина известно време и мандалото на манастирската порта отново хлопна. В рамката на вратата застана един около осемдесет и пет- деветдесетгодишен, немощен и беловлас старец, облечен в изтъркано киптарче, под което се диплеха полите на също такова старо износено расо. Старецът понадигна падналия на очите му калпак и се вгледа в странника.

– Какво има, странниче? – попита той внезапно появилият се гост.

– Казвам се Момчил, отче игумене. Позакъсах, заради времето в тия краища. Нямаше къде да отида в дъжда. От село Надежда, мисля че така се казваше, един човек ме прати при вас да диря подслон. Както изглежда, още дълго ще вали – рече Момчил и погледна към небето, а то сякаш, за да потвърди казаното, усили дъжда.

Игуменът погледна към монаха, погледна още веднъж странника, сякаш преценяваше дали може да му има доверие, и му подаде десницата си с думите:

– Добре си дошъл, Момчиле.

Момчил свали с лявата си ръка ушанката от главата си и като хвана костеливата ръка на игумена почтително се поклони и я целуна.

– Благодаря ви за добрината, отче игумене.

– Нищо, нищо. Влизай, че си доста мокър. Брат Наум ще се погрижи за теб, а утре ще говорим повече.

Игуменът се отправи обратно към килията си, а монахът поведе госта през двора към една ниска схлупена постройка.

– Тука е магерницата ни или кухнята, както му казват навън. Край нея ще те настаним.

– Няма значение – отвърна гостът, – само сушинка да е, че нали виждаш, целият съм прогизнал.

Стаичката, в която настаниха Момчил, беше до самата магерница. Подобна на килия, два на три метра, някога бе служила за склад, и сега в нея нямаше нищо. От тавана висяха паяжини като въжета, а между тях на едно-две места вече имаше образувани големи мокри петна от проникналата през керемидите вода.

– Настанявай се – рече монахът. – Сега ще ти донеса нещо за нощуване.

След малко донесе отнякъде стар сламеник и едно протрито одеяло.

– Събличай се, дорде е светло – занарежда пак той. – Стъмни ли се, не мож се оправи. Нямаме ние ток тука, като другаде. Не гледай, че горе виси крушка. От две години се получи авария и не се намери кой да я открие. Всички за пари плачат. А къде пари у нас. Нали виждаш на какъв хал сме. Рядко ще дойде някой мирянин да се помоли. Сега ще ти донеса и паничка ядене, а като съмне…, ще видим.

Доволен от предоставената му сушинка, Момчил разбиращо кимна с глава и побърза да свали мокрите дрехи от себе си. Накачи ги по забитите на стените за разни нужди гвоздеи, бръкна в старата войнишка торба и изкара оттам леко овлажняла чиста риза и долни гащи. Навлече ги бързо и се сви на кълбо върху сламеника. На минутата го втресе. Главата му пламна. Хвърли в огън цялото му тяло. Дори не усети кога брат Наум дойде да му донесе вечеря, как го зави с още едно одеяло и остана да бди до него.

Два дни го тресе. Бълнува, говори разни неща и все децата си викаше. На третия ден, малко преди разсъмване, в полусъница му се яви светлина. Едно малко слънце се появи пред него и му заговори: “Не се страхувай, Момчиле. Аз съм светлината, вярата и любовта, която е вечна. Ти ще оздравееш. Имаш за задача да извършиш много подвизи в този живот и те ще почнат от манастира. Затова те доведох тук. Там, за където се беше запътил, не те чакаше нищо добро. Там ще пречиш на покварата и суетата. Твоите врагове все още са живи и вече съвсем не знаят, какво искат и вършат. За децата си не се страхувай. Те ще научат своя земен урок и ще разберат какъв човек е бил баща им. Там не се връщай. Тук си нужен повече. Тук и първо на манастира. Когато не знаеш как да постъпиш иди под старото дърво. Там има извор. Измий си очите и кажи на водата какво те мъчи. Останалото е моя работа…” След тези думи всичко утихна. Момчил отвори очи. Чувстваше се по-добре. Треската и температурата му бяха преминали. В това време звънна манастирската камбана. Момчил стана. В полумрака открехна вратата и като напипа изсъхналите си дрехи се облече в тъмното и излезе на двора.

– Слава богу! Ѝзправи се на крака – каза му брат Наум, който изникна пред него отнякъде. – Два дена не беше на себе си. Иди се измий и влез в църквата. След утринната молитва дядо Панкратий ще ти почете за здраве. Хей там, под столетника, има извор.

Момчил се запъти към показаното му място и се учуди, че част от казаното в съня се оправдава. При извора се прекръсти, изми очите си и спонтанно от устата му излязоха думите: “Благодаря ти, Господи, че бдиш над всички ни и се погрижи за мен, за да оздравея…”. Сетне влезе в църквата, където двамата манастирски обитатели отслужваха утринната литургия.

Подслонен, измит и нахранен, Момчил застана пред магерницата и я огледа. На фона на пожълтяващата гора, покривът ѝ изглеждаше безжизнен и ако не беше излизащият през комина дим, човек би си помислил, че тук е свърталище на духове. Той не помнеше в живота си да е ял хляб, без да си го заслужи или плати. Целият ден обещаваше да бъде слънчев. Без да пита някого, успя да скрепи едно паянтово скеле до ниската постройка, покачи се на него и заоправя керемидите. Беше станало вече късен следобед, когато приключи и слезе от покрива. Прегледа още веднъж работата си и като се обърна с изненада видя двамата монаси да стоят зад него. Дядо Панкратий с просълзени от радост очи му рече:

– Благодаря ти, човече божи…

– Аз ви благодаря, отче. Вие ме подслонихте, лекувахте и нахранихте… Какво повече мога да искам?! Пък и даром хляб не съм ял през живота си.

– Ти беше в нужда, синко. Как да те оставим?! Е, не са ни кой знае какви подредбите, но и ние така живеем. Сам ще видиш, пък и съгласи се, че в днешно време човек трудно се доверява някому…

– Отче… – отвърна Момчил. – Чувал съм, че това, което прави човек в най-трудните минути, показва какъв е всъщност. И ето… Вие ми показахте какви сте. Но остави това. Откога нямате ток?

– От почти две години. Идваха, оглеждаха, бърникаха и като си отиваха все едно и също казваха. Всичко било наред. Наред, наред, ама ток няма!

– А откъде вземате ток?

– От Надежда. От селото…

Момчил се замисли малко и отново заговори, но нещо съвсем различно:

– Каква е есента тук? Дълга и топла или днешният ден е изключение.

– Хубава е есента, но след Архангеловден времето се разваля бързо. Започват дъждове, киши, докато го обърне на сняг. Все още има малко време дотогава.

– Добре. Утре ще се опитам да разбера къде е повредата. Само, че ще ми трябват инструменти. Поне едни клещи!

– Мисля, че имаме – включи се в разговора брат Наум. – Ще ги потърся.

Дорде се стъмни напълно, Момчил успя да помете и почисти стаичката си. Сетне хапна, каквото му дадоха, легна си и веднага заспа.

 

 

 

Ранният утринен звън на камбаната разбуди новия обитател на манастира. Беше вярващ човек, но по своему. Вместо да отиде в църквата, той се зае да свърши някоя работа, защото денят отново обещаваше да е хубав. Щом слънцето изгря и се издигна, Момчил сложи в джоба на якето си едни стари клещи и пое по трасето на стълбовете. Пътят бе труден. От някогашната просека нямаше и помен. Двата проводника, с провесени огромни кореми между ниските стълбове, навлизаха навътре в гората. Тя пък сякаш си връщаше отново отдавна отнетата ѝ територия. По цялото трасе бе израсла млада, буйна растителност, която на места надрастваше жиците или се вплиташе в тях. Гледайки всичко това, Момчил настръхна. Колко ли белѝ можеха да се случат, ако проводниците бяха оголени някъде? Като заобиколи едни отвесни скали, той се спусна по нанадолнището. Продължи огледа си и до обяд стигна до селото. С един дълъг и сух прът опипваше всяка връзка по кабела, за да провери здравината ѝ, докато стигна до трансформатора. Дотук, общо взето, всички връзки бяха добре, но не беше сигурен за трасето, което преминаваше през скалите. Някой умник преди години беше положил стълбовете оттам, без да предвиди, че може да възникне авария точно в този трудно достъпен участък.

Близо половин час Момчил почива и мисли до трансформатора. Накрая реши, че работата е сериозна и трябва да информира по-висшите инстанции. В този изоставен край каква по-висша инстанция можеше да има освен кмета. Отправи се към кметството. Не му бе трудно да го открие между тридесетината останали къщи. Почука на вратата и след поканата “влез” отвори. На кметския стол седеше възпълничък мъж с ниско подстригана коса, къси мустачки и брадичка, оформена във вид “катинар”. Беше значително по-млад от него, а физиономията му бе пренебрежително надута, като че ли е министър. Сякаш искаше да подчертае, че и длъжността, която заема, не е за кого да е.

– Добър ден – поздрави Момчил. – Търся кмета.

– Е-е! Да речем, че аз съм този, когото търсиш – самонадеяно му отвърна седящият на кметското място мъж. – По какъв въпрос идваш?

- Щом Вие сте кметът, ще Ви кажа. Идвам по въпроса с електрозахранването на манастира. Нямат ток от почти две години… – не можа да довърши Момчил, защото кметът безцеремонно го прекъсна и се нахвърли срещу него.

- Че кой си ти да идваш от тяхно име и да ми задаваш такъв въпрос? Какъв си? Тъй като те гледам, много приличаш на скитник… Имаш ли лична карта? Я дай да я видя!

Момчил бръкна в горния джоб на якето си, изкара оттам малко портмоне, грижливо обвито в найлонова торбичка. Размота я, отвори портмонето и подаде на кмета добре запазена лична карта. Той я пое и все така, важничейки, зачете:

– Момчил Добрев Богданов от… Хм! Та как така попадна и се подвизаваш из нашия край? Нещо… не ми вдъхваш много доверие.

Не очаквал такова отношение от човек, стоящ на толкова отговорно място, Момчил се ядоса не на шега и твърдо отвърна:

– Господин кмете, аз съм гражданин на тази държава. Не дължа никому нищо, дори и на държавата. Като неин гражданин мога да ходя навсякъде, където поискам. Не съм криминално проявен и нито Конституцията на републиката ни, нито друг закон ми забранява да упражнявам това си право. Що се отнася до външния ми вид, това също не Ви засяга. Тук съм по сериозен въпрос и моля да ми обърнете внимание. Не желая да коментирам самоличността си. Ако тя представлява интерес за Вас, то запишете си данните ми и ги проверявайте. Моля върнете ми картата, защото е документ, с който удостоверявам кой съм.

Кметът изцъкли очи. Що за човек се беше появил пред него. Някакъв никаквец, който демонстрира познание на законите. Можеше ли да му докара някоя беля на главата? Записа данните му в книгата за посетители и върна картата.

– Какво Ви интересува за тока? – вече по-меко попита кметът.

– Господин кмете, тези хорица там, горе, нямат ток от почти две години. Трасето е в окаяно състояние. При буря може да се получи утечка в ел.системата и да убие случаен минувач или ловец. Трябва да се направи нещо!

– Вижте какво…, Богданов, нали така беше фамилията Ви? Аз при монасите неведнъж съм пращал хора от Енергото. Казват, че няма нищо при тях. А църквата като иска, да си плати и ще ѝ прекарат ток. За двама старци и едно манастирче, в което никой не ходи, държавата не може да отделя средства.

Повече не му трябваше на Момчил. Това отношение на властта в лицето на кмета му даде да разбере, че беше излишно да продължава разговора. Прибра си внимателно документите и напусна кметството. Постоя на улицата около пет минути и отново се върна при трансформатора. Дълго оглежда излизащите от него проводници и проследяваше с поглед линията за манастира. Стигна до извода, че и тук повреда не можеше да има и потегли обратно. През ума си прехвърляше всяка крачка от трасето, което бе проверил, и въпреки всичко нещо му подсказваше, че повредата е по линията. Към края на селото се спря. Там, на най-равното място, беше построено училището, част от което бе превърнато в детски дом. Момчил се учуди как оня ден, като мина край него, не бе видял голямата табела с надпис “Детски дом”. Загледа се към двора на дома, където играеха двадесетина деца. Най-големичките не бяха на повече от десет-дванадесет години. Някои се люлееха на дървени люлки, други се гонеха и играеха с топка, а по-мъничките скачаха на ластик. Отдалеч се чуваха как напевно си тактуваха с думичките: “Ема, еса са…” Едно седем-осемгодишно, русичко, с дълги плитчици момиченце, беше залепило личице на оградната мрежа и тъжно гледаше към улицата. От овехтялото му палтенце, което вероятно бе топлило не едно детско телце, висеше на един конец копче и сякаш се готвеше да се раздели с останалите си събратя. Обуто в очукани обувчици, детето гледаше като в унес и по бледите му бузки се стичаха сълзи.

Те се спускаха надолу по лицето и капеха на хванатите за оградата ръце. Сърцето на Момчил трепна. Стори му се, че вижда своето, по-малкото. Такава поразителна прилика имаха. Доста мъка бе преживял в живота си, но видът на това дете сякаш обърна душата му. Той се приближи до оградата и се опита да го заговори:

– Какво има чедо?

– Тези ме гонят и не ми дават да играя с тях на ластик – изхлипа то и сълзичките му още по-бързо закапаха.

– А защо правят така, детето ми?

– Ами… защото са лоши… Казват – хълцайки продължи детето, – че съм нямала никой, който да ми купи ластик, за да играят и те. Затова не ме искат…

Момчил приклекна пред детето и свойски му заговори.

– Знаеш ли, че и ти ще имаш ластик. Голям, ама много голям, а те чак ще ти завиждат. Я ми кажи как се казваш?

Детето го погледна обнадеждено и рече:

– Севдалина.

– Добре, Севде. Сега престани да плачеш и се опитай да си поиграеш на нещо друго, а ластик ще имаш. Обещавам ти. Сега много бързам, но пак ще дойда.

Последните думи някак с трепет се изнизаха от устата на Момчил и той побърза да си тръгне. Чувстваше, че ще издаде вълнението си пред детето, защото нещо стегна гърлото му.

 

 

VІІ

 

Въоръжен с бичкия и брадва, Момчил почти цяла седмица се сражава с клоните на дърветата, вплетени в жиците. Изряза опасните върхове, освободи проводниците и за пореден път провери всяка връзка. За един петдесет и пет годишен човек и при това сам, не беше никак лесно. Някъде отвътре в него напираше една неестествена сила и той упорито работеше. За най-накрая остави скалистия терен. Там беше много опасно. Наложи се на места да се спуска с въже. Като за капак на всичко откри, че именно там бе повредата. Единият проводник висеше скъсан и то на място, където сякаш човешки крак не бе стъпвал. Връзката щеше да стане много трудно. Най-важното в момента бе да намери парче кабел, поне четири-пет метра дълго. Но откъде!? Да ходи пак при кмета – не искаше, а и не беше от хората, които много-много се молят. Като си отпочина, той стана, отиде в селото и заобикаля с надежда да намери някакво решение. Заоглежда по оградите и дворовете на хората. Накрая стигна до една стара кооперативна ферма. Пред входа ѝ съзря един невисок дървен стълб, от който се провесваха самотно два скъсани проводника. Момчил се зарадва. Те щяха да му свършат работа и веднага се зае да ги свали. Така намери, каквото му трябваше. Предстоеше нещо още по-трудно – да върже кабела под напрежение. И тук провидението му помогна. Оказа се, че скъсаният проводник е нулевият. Вече в изнемога, с много труд, без помощна техника, успя да подаде на манастира електричество. Зарадваха се монасите. За десетина дни, откакто се беше появил Момчил, много неща при тях си дойдоха на мястото. Бог се бе погрижил да им го изпрати като спасител небесен.

Мина не мина месец и за способностите на Момчил се разчу из селото. Започнаха да идват хора от Надежда с молба за помощ. А той гледаше да помогне на всички. Когато можеше на място, а когато се налагаше – слизаше и в селото. Хората искрено се радваха. Отново заработиха в домовете им стари и повредени машини. Такъв човек не бяха виждали. Не се пазареше за нищо и приемаше, каквото му дадяха, а ако нямаха, той не се сърдеше. Пълнеше се душата му само от това, че виждаше радост в очите им, а от припечеленото даваше и на монасите. Дали на него, скитника, му беше провървяло или на хората, между които вече живееше, но истината е, че те искрено го заобичаха. И как не. Докато се обадят на деца и близки в града да дойдат, да им помогнат, Момчил дваж по-бързо им се притичваше на помощ. Зимата идваше, а до града е далеко. Много пъти се е случвало и телефон да няма…

 

 

VІІІ

 

Първият сняг падна. Тънка снежна пелена покри планината и всичко под нея притихна. Умълча се гората. От комините на къщите излизаше синкав дим, устремяваше се право нагоре и високо, високо, се разтягаше в прозрачен облак, за да се слее с другите. Момчил за пореден път се спусна в селото. Предната вечер бе обещал на една възрастна жена да ѝ помогне. Коминът на къщата ѝ се бе запушил и ако не ѝ помогнеше, тя трябваше или да зъзне на студено, или да се души в гъстия лютив дим, който вместо през комина, излизаше през прозорците и вратите. И тя беше като другите. На кого да каже? Всички около нея бяха възрастни. И тя до Момчила опря. Той оправи всичко. Отпуши комина, резето на пищничената врата оправи, оградата на обора с козичките стъкми, щото можеше да се намъкне всякаква гад вътре. Докато той работеше, тя се суетеше притеснително край него и по някое време току продума:

– Каква майка те е родила, бе Момчиле? Каква душа ти е дала? Дорде мойте да дойдат, може и жива да не ме сварят. Как да ти се отплатя, бе синко?

– Не ти искам нищичко, бабо Недке – отвърна Момчил, – ама право да ти кажа… и аз имам един зор…

– Думай да видим! Ще ли мога аз, старата, да ти помогна!

– Бабо Недке, трябва ми ластик…

– Ластик ли?! –погледна го учудено бабата, чинеше ѝ се, че не бе чула правилно.

– Да, бабо Недке. Ластик. Такъв кръгъл или пък какъвто да е, но ми трябва ластик. Ама дълъг. Поне четири-пет метра. Тук, в магазина ви, няма.

– Ще търся баба, ще търся. Утре нали пак ще идваш. Обади ми се да видим какво съм направила.

– Добре, бабо Недке. Ще ти се обадя.

 

Утрото на следващия ден се оказа същото като предното. Студът беше дотолкова, колкото да не позволи на падналия сняг да се разтопи. Като помогна на монасите, с каквото трябва, Момчил слезе в селото. През тоя ден трябваше да вземе от магазинчето някои дребни неща за манастира, за които беше дал заявка. Обади се и на баба Недка, а тя сякаш само него чакаше.

– Ела, ела, Момчиле. Влез и се стопли. Вече е зима. Рано дойде пуста да опустее. За нас, старите, такова време ли трябва? Ти сигурно си измръзнал? Те моите няма да дойдат до Коледа, ами ела, че поне ти ми отвори вратата – заоплаква се старата жена.

– Е-е-е, бабо Недке. Недей… Заети са. Сама виждаш какви са трудни времената сега.

– Аха, трудни? Че на мене да не би да ми било лесно сама жена, вдовица, две деца да отгледам, а те сега да нямат време за мене. Ами дано Бог се смили отгоре, че без много мъка, ей тъй, за една нощ да си отида. Старост нерадост, синко. Така да знаеш от мене. Ама и аз какво съм се заоплаквала. Я, тука имам малко ракийка. Глътни си, сине, глътни. Навън е студ, а ти много път имаш до манастира, дорде се прибереш – занарежда тя. – Ах, боже, ами аз забравих за какво те повиках… Ето, Момчиле, намерих ти ластик. Не е цял, на три парчета е, ама като ги навържеш, ще отидат до шест-седем метра. Пообиколих съседките, оттук-оттам, събра се. Ама я ми кажи ти, що ти е на тебе толкоз много? То за едни гащи и пет педи стигат!? – наивно запита старицата.

След поправката на комина тя си беше “присвоила” Момчил и не искаше да го дели с никого.

- Ще ти кажа, бабо Недке. Защо не – засмя се Момчил на наивността на старата жена. – Тук, в дома, видях едно момиченце, русичко такова. С две плитчици. Стоеше до оградата и плачеше. Другите деца не го искали да играе с тях, защото нямало кой да му занесе и на него ластик. Детска им работа, ама на… Севдалина се казва.

– А-а-а, Севдето. Нашето Севде. Горкото дете. То така и не можа да свикне там. Тежка е неговата история, Момчиле. Тъжна. Баща му загина при катастрофа преди четири-пет години, а майка му си го гледаше, ама се поболя. Една операция, сетне втора, че сетне и още една, ама много тежка била и стигна дотам, че сега е в болницата в града. Почти две години става как се мъчи. Чувам от хората, че била на ръба вече. Докторите я чакали да умре. Иначе си е оттука, тъй да се каже. От Надежда. Не чак кореняци, но тука си живееха. Хей там накрая, в една чужда къща, като на квартира. Трудолюбиви бяха, ама не им стигна време дом да изградят…

Чувствителен човек беше Момчил. Нали и той съгради дом, семейство създаде, а какво стана. И него го чакаха така… да мре… Стегна се отново гърлото му. Сякаш своите деца виждаше, както в оня злополучен ден… От очите му потекоха сълзи. Големи и парещи те се спуснаха по бузите и през брадата и попиха в овехтялата яка на ризата му. Той набързо благодари за ластика и излезе от къщата. Старата жена грабна чашката му и викна след него:

– Момчиле бе, поне ракията си да беше изпил…

Момчил бързо се отдалечаваше и не я чу. Сърцето го потегли направо към дома за сираци.

 

Вратата му отвори една пълничка, руса, около петдесетгодишна жена. Щом го видя, тя тутакси го позна.

– А-а-а, майсторе. Добре дошъл. Да не са те търсили за нещо възпитателите?

– Не. Никой не ме е търсил. Аз идвам да потърся някого.

– Така ли! Че кого ще търсиш!? Тук има само деца…

– Вярно е. И аз дете съм дошъл да търся. Казва се Севда. Едно такова русичко, с плитчици…

– А-а-а – изрече жената изненадано. – Да не си ѝ роднина?

– Не съм роднина, но искам да видя детето и то ей тук, пред тебе.

– Добре, добре. Сега ще викна директорката. Само тя разрешава свижданията – изрече служителката и чевръсто се обърна.

Момчил зачака. Минаха десетина минути и вратата отново се отвори. Срещу Момчил застана млада и симпатична жена с очила и строг поглед.

– Искали сте свиждане със Севдалина? – обърна се тя към посетителя и го загледа изпитателно. Сините ѝ очи сякаш пронизваха.

– Да, госпожо. Извинявам се, че ви притеснявам, но много искам да видя детето. Макар и за минутка, тук, пред вас. Нося му малко подаръче.

– Вижте, господине. Подобни срещи с непознати не се допускат при нас. Аз съм психолог и се опасявам, че тази среща може зле да повлияе на детето.

– Госпожо, уверявам ви, че идвам с най-чисти намерения…

– Разбирам ви – прекъсна го директорката, – но пак ви казвам, че детето може зле да изтълкува срещата, пък и биографията му е…

– Аз зная биографията на детето, госпожо. Запознат съм и със състоянието на майка му. Много ви моля…

– Добре – съгласи се накрая тя. – Лельо Милке, доведи Севдето!

След няколко минути жената доведе детето. Момиченцето гледаше плахо към Момчил и стискаше здраво ръката на лелята. Той клекна срещу него и го запита:

– Сещаш ли се за мене?

Детето поклати глава в знак на съгласие.

– А спомняш ли си какво ти обещах?

– Да – отвърна то.

Тогава Момчил бръкна в джоба на якето, извади оттам намотания на кълбо ластик и му го подаде. Очите на детето се отвориха широко. Изпълнено с възторг, то извика:

– Ластик! Имам си мой си ластик! Ще видят те!!! Ще видят. И татко ми ще се върне, и мама ще си дойде, и аз ще си ида при тях…

Стиснало кълбото в ръка, то се отскубна от лелята и побягна навътре, където бяха останалите деца. Момчил се изправи и облекчено въздъхна. Благодари на жените и се запъти към манастира.

 

 

ІХ

 

Цяла нощ Момчил се въртя неспокоен на сламеника. Огнените зайчета, които печката хвърляше по тавана, до късно през нощта танцуваха. Той ту задрямваше, ту се събуждаше и ги гледаше, но в ушите му продължаваха да отекват думите на детето: “Ще видят те… И татко ми ще се върне…, и мама ще си дойде”.

Камбаната отново разбуди околността. Навън беше навалял нов, пухкав сняг. От небето продължаваха да прехвръкват снежинки. Времето бе тихо. Момчил отиде до навеса и се зае да пренася дърва за печките. Скоро печката в магерницата се разгоря. Отиде до килията на дядо Панкратий, почисти и неговата, зареди я и си излезе. Старецът по-късно сам щеше да си я запали. Докато свърши още малко работа, навън напълно изсветля. Мисълта за детето не го напускаше. Та то бе досущ като неговото, по-малкото, когато бе на тия години. Неволно се отправи към столетното дърво. Наведе се над извора, грабна шепа вода, изми очите си, сетне глътна няколко глътки и се помоли: “Господи, научи ме как да постъпя? Как да помогна на бедното дете?”.

През целия ден не подгъна крак. Ту поправяше нещо, ту цепеше дърва или си намираше някаква друга работа, но образът на детето винаги бе пред очите му. Вечерта не яде. Легна си рано и бързо заспа. Посред нощ му се стори, че цялата стая бе огряна от слънцето. Един глас наставнически му говореше: “Момчиле, аз ти обещах и сега отново съм при теб. Досега извърши много подвизи, но предстоят още и по-трудни. Сутринта стани преди звъна на камбаната. Напълни вода от извора. Нека игуменът да я освети. Отнеси тази вода на болната майка на детето. Да пие и да се мие само с нея. Наближава Коледа, а по Коледа стават чудеса…”. Момчил се разбуди. Имаше още време до ставане, но не издържа. Повярвал веднъж в силата на своя невидим покровител, той бързо се надигна, облече се и излезе навън. Взе една кофа от магерницата, отиде при извора и я напълни с чиста вода. Отнесе я до вратата на църквата. Чул трополенето, брат Наум също се вдигна, облече се и се запъти да подготви църквата за утринната служба. Там завари и Момчил.

– Що щеш толкоз рано тука, братко? – запита той Момчила.

– Вода за осветяване напълних, че ми трябва

– А-а, добре – отговори монахът и сам внесе водата в църквата.

Дядо Панкратий този път подрани. Момчил го помоли да освети водата, че му трябва за болен. Щом свърши утринната, игуменът изпълни ритуала, а Момчил се приготви за път. Напълни водата в бутилки, подреди ги в торбата и отново отиде при игумена.

– Отче – рече му той, – ще ви напусна за няколко дни. Трябва да отида до града и да посетя една болна жена. Трябва да я видя…

–Твоя воля, синко. Трудно ще ни бъде без тебе, но щом така трябва, нека Бог да е с теб!

– Благодаря за благословията, отче – трогнат рече Момчил, целуна ръка, сетне метна торбата на гръб и се заспуска към селото.

В селото се отби до баба Недка. Поговори с нея, разбра, каквото му трябваше, и по някое време потегли с автобуса към града. Два часа изминаха в лъкатушене по пътя, докато пристигнат. Първата работа на Момчил бе да влезе в бръснарски салон. Поокастри бухналата си коса, избръсна брадата, понамали мустаците и когато стана от стола, срещу бръснаря стоеше един приветлив човек със свеж поглед.

– Честито и добре дошъл в нашия свят – пошегува се с него бръснаря.

– Благодаря – отвърна усмихнат на шегата Момчил.

Разплати се, нарами отново торбата и излезе. Щом се отдалечи от бръснарницата, спира на два пъти пред големите витрини на магазините. Оглеждаше се в тях като в огледало, сякаш искаше да изучи до подробности новата си външност и подпитвайки минувачите бързо стигна болницата. Сега оставаше по-сложното. Да открие болната майка на Севдето. За негов късмет пред гишето на регистратурата нямаше хора.

– Госпожо – обърна се той към жената в бяла престилка, – търся една жена на име Дафинка Пръвчева…

– Какво за нея?

– Искам да я открия. Тук е настанена от близо две години, но не зная с какво заболяване…

Жената го погледна още веднъж, позвъни някъде и след като приключи разговора го упъти.

– На третият етаж във вътрешно отделение. Там ще ви кажат, каквото ви интересува.

Момчил бързо изкачи стъпалата. Позвъни на входа и почака малко. Вратата отвори медицинска сестра.

– Добър ден. Дошъл съм на свиждане на Дафинка Пръвчева – изрече на един дъх той.

– Вие роднина ли сте ѝ? Тю-ю-ю, ще умре жената, а няма кой да я потърси – заговори тя и не дочакала обясненията му го поведе навътре в отделението.

Щом стигнаха дъното на коридора, тя отвори вратата на най-крайната стая и кратко рече:

– Тука е. Сама е в стаята.

С разтреперани крака Момчил прекрачи прага. Вътре имаше три легла и на най-крайното, до прозореца, видя полужив труп на жена. Лицето ѝ беше бледо, изпито, сякаш под кожата и нямаше никакво мускулче. Устните ѝ бяха напукани и от тях се лющеха малки люспички суха кожа. Покрита с одеялото на леглото, от пръв поглед човек би се усъмнил дали там лежи някой или не.

– О, Господи! – изтръгна се въздишка от устата на Момчил.

Бързо развърза торбата и извади бутилката със осветената в манастира вода. Отвори я, намокри дланта си и уми лицето на болната. Жената трепна. Той повдигна главата и ѝ даде глътка вода. Изведнъж жената потрепери. Пое дълбоко, колкото и позволяваше слабостта, въздух. Момчил се стресна, а тя отвори очи и с мътен поглед се опита да погледне благодетеля си. След това се отпусна и равномерно задиша. В продължение на час Момчил ѝ дава няколко пъти по глътка вода. Постепенно болната се унесе и задиша по-спокойно. Вратата на стаята леко скръцна и оттам се подаде дежурната сестра.

– Как е? Успя ли да ви види болната? Хубаво, че се намерихте вие да дойдете, та ако издъхне, поне спокойна да си отиде.

– Божа работа, сестро – отвърна притеснено Момчил. – Откога не е яла?

– Тя е на системи. Едва ли ще може да яде…

– Кажете ми, сестро, трябва ли да ѝ се достави нещо?

– Не искам да ви разстройвам, но не давайте излишни пари…

– И все пак? – настоя на своето Момчил.

– Добре. Ще ви напиша какво е необходимо.

Скоро сестрата донесе списък за най-необходимите неща, а той отново попита:

– А мога ли да остана придружител за няколко дни?

– Ще попитам лекуващия лекар, но мисля, че няма да има проблем. Ще се радваме да има близък човек до нея – облекчено въздъхна сестрата и излезе.

Навън вече мръкваше. Момчил излезе за час от болницата. Беше си скътал някой лев за черни дни, но какво по-черно от това, което видя. От близките магазини и аптека набави, каквото трябваше, а на връщане се отби в една малка закусвалня. Взе си нещо за ядене и потърси готвача. Появи се висок, суховат човек, в бели манта и капа.

– Кой ме търси? – попита той. – Проблеми с яденето ли има, господине?

– Не, няма никакви проблеми с яденето, майсторе. Аз имам една лична молба към вас. Не съм тукашен човек, но по неволя съм придружител в болницата. Молбата ми е, ако имате възможност, да ми отделяте всеки ден по една паничка чист пилешки бульон. За болен човек ми трябва. Казват ми, че е пътник вече, но… нека не си отива гладен горкият…

– Щом е за такава работа, идвай всяка сутрин рано. Пък може и за добро да е – отвърна състрадателно готвачът.

– Аз ще си го плащам, господине… Даром не го искам…

– Дадох ти дума вече! – отсече майсторът и сериозно погледна Момчила. – Идвай, докато си тук, всяка сутрин рано.

Момчил се прибра при болната. Оправи леглото ѝ, даде ѝ пак глътка вода и се отпусна уморен на стола до масата. През нощта, след като подремнеше малко, той ставаше и отиваше до Дафинка. Тя спеше вече спокойно. Даже сестрата от нощната смяна забеляза промяната.

Рано сутринта дойде санитарката. Жената бе вече възрастна, явно пред пенсия. Като почистваше наоколо, Момчил я заговори:

- Госпожо, ще ми помогнеш ли с нещо?

- Какво ти трябва?

- Моля те, аз ще изляза за малко, а ти през това време преоблечи болната. Ето, тука има чисти дрехи, приготвил съм и вода, малка кърпа… Поотрий тялото ѝ, че… ми намирисва нещо – излъга той. – Ще ти платя.

Жената се съгласи. Момчил веднага излезе, а тя с опитни движения махна одеялото, завъртя наляво, а сетне надясно болната Дафинка, съблече я, изтри я с приготвената от Момчил вода, подсуши я и отново я облече. Докато той се върне, всичко беше готово. Заплати на жената и щом тя излезе, изтегли болната назад, сложи я полуизправена, отвори бульона, който беше донесъл, и се опита да я захрани. Болната не реагира на първите му опити, но Момчил не се отказа. Топлият бульон в устата ѝ скоро оказа своето въздействие. Стомахът ѝ напомни за себе си. С много мъка болната успя да преглътне две-три лъжички. На няколко пъти през деня Момчил ѝ дава по малко от тази храна. Нощта мина отново спокойно. В продължение на няколко дни настоятелно караше болната да пие от бульона и резултатът не закъсня. По лицето ѝ настъпи видима промяна. Лекарите забелязаха това и не се възпротивиха. Възхищаваха се на упоритостта на този човек, който толкова настоятелно обгрижваше болната. Сякаш невидима сила ръководеше разума и действията на Момчил. Скоро болната отвори очи и с учудване наблюдаваше действията на непознатия мъж, който се грижеше за нея. Хранеше я като малко дете по няколко пъти на ден с лъжичка, а бульонът ставаше все по-гъст.

На деветия ден сутринта Момчил се подготви за връщане в манастира. Дафинка беше живнала. Докато връзваше торбата си, той чу слаб дрезгав глас:

– Кой си ти, човече? Не те познавам!

Той изненадано се обърна и се усмихна.

– Ти наистина не ме познаваш, но аз съм приятел на Севдето.

Като чу името на детето си, майката отвори широко очи.

– Къде е тя? Как е?

– Добре е. Очаква да отидеш да я вземеш от детския дом в Надежда. Там има и други деца като нея. Ти само се оправяй. Дай си воля и започни да се храниш. Ще видиш как ще стане чудо. Ще се изправиш на крака и ще си прибереш детето. А сега трябва да тръгвам.

Очите на Дафинка се замъглиха. По бузите ѝ рукнаха сълзи. От мъка ли, от радост ли, сама не знаеше. Опита се да ги избърше с ръка.

– А ти как се казваш? Ще дойдеш ли пак? Ще видиш ли детенцето ми? – заговори тихо, но бързо тя.

– Момчил се казвам, Дафинке. Момчил. И детето ти ще видя, и при теб пак ще дойда. Само ми обещай да се храниш и редовно да вземаш лекарствата. Но искам да се миеш и пиеш само с тази вода, която ти оставям.

– Обещавам… – отвърна му болната и извърна глава, за да не гледа как благодетелят ѝ си отива.

 

 

Х

 

Момчил се прибра в манастира. Старците го посрещнаха сдържано, без да задават много въпроси. Само брат Наум се оплака, че нацепените дърва свършват, а му било трудно да блъска с брадвата. Ръцете му вече не издържали. Стегна се отново Момчил. Заработи пак, както си знаеше. С цялата си душа. Мислеше си, че ако беше по своя край, можеше машина някаква да им стъкми, за да си режат дървата. Но сега беше тук и трябваше да работи с брадвата. За два дни нацепи всички дърва. Пооправи това-онова и на третия ден пак слезе в селото. Сякаш цяла година не беше се появявал там. Който и откъдето го срещнеше, канеше го в дома си и се оплакваше от появилите му се проблеми. Пък той гледаше на всеки според нуждите да помогне, всекиго да утеши, според разбиранията си. Не закъсня и баба Недка. Още докато го видя, изплака:

– Момчиле, синко. Де се запиля? На кого да кажа мъката си?

– Какво има, бабо Недке? Какво се е случило?

– Сама съм, бе синко. Сама… На, и за Коледа нямало да дойдат моите…

– Не им се сърди, бабо Недке. Нали си чувала какво са казали мъдрите хора още от старо време, че децата като се оженят стават комшии на родителите си… Та тъй де, всяко си създава свое гнездо и там му е най-топло.

– Тъй бе, Момчиле, ама поне мъжът ми да беше жив, а то… Не ни било писано да имаме старини заедно… – изхлипа старата жена.

Тя си знаеше, колко е трудно да замръква и осъмва сама.

– Е, туй вече е божа работа – каза ѝ Момчил, след като жената се поуспокои. – Ама я да си поговорим двамата за една много важна работа. Нещо много сериозно.

– Ми да си поговорим…, зер аз, ако не са комшиите, с кого да си говоря…

Близо час двамата говориха, обсъждаха и накрая баба Недка му рече:

– Бива баба, бива. Така ще направим. Аз моите хич няма и да ги питам. Те ще се радват, че има някой край мене.

Момчил излезе от дома на старата жена усмихнат. Метна торбата на рамо и се запъти към детския дом. Още щом почука на вратата, леля Милка се показа и веднага попита:

– При Севдето ли идваш, майсторе?

– При него, но първо искам да говоря с директорката.

– Сега ще я повикам – малко обидено, че не е споделил с нея, отвърна лелята и отиде да търси госпожата.

Директорката дойде, но вече по-спокойно от първия път прие Момчил. Той пожела да поговорят насаме и тя го прие в канцеларията си. Помещението беше малко. По средата имаше разположена маса с четири стола. До прозореца – малко бюро и шкаф за архив, а до вратата имаше права печка за дърва и въглища. Момчил седна на един от столовете край масата, а госпожата зад бюрото си. Разговорът им тръгна непринудено и той разказа за болната майка на детето, за видимото ѝ подобрение и молбата му да види детето си. Така щеше да има по-голям стимул за живот, а и детето нямаше да живее с празни надежди.

– Майсторе, знаете ли, вие ме учудвате! Аз не ви познавам добре, но имам чувството, че сте професионален психолог. Не говоря наизуст. След вашето посещение предния път, детето видимо се промени. Сякаш живна. Ще направим всичко възможно, за да осъществим свиждане. Според това, което ми разказвате, мисля че моментът е много тънък и важен и за двете. Много ви моля, дръжте ме и занапред в течение на събитията. Виe се оказахте много сериозен човек. Възхищавам ви се.

– Е, чак пък толкова… А може ли да се видя с детето сега?

– Може, разбира се. Лельо Милке… – викна младата жена. – Доведи Севдето.

– Разбрах, разбрах – чу се отговорът на лелята, която явно бе стояла до вратата в очакване да я повикат.

Щом вратата се отвори, Момчил се обърна. Момиченцето втренчено го погледна и се спря.

– Какво стана, Севде, ти май не ме позна? – попита той обърканото дете.

То колебливо се заоглежда като местеше поглед ту към лелята, ту към директорката, ту към него.

– Е, сега съм без брада и голяма коса, но гласът ми е същият. Сещаш ли се? Играеш ли на ластик с децата?

Щом чу за ластика, детето мигом се осъзна. То пусна ръката на жената и се хвърли в обятията на Момчил.

– Сега вече знам… Знам… Ти си… Ти си… – развълнувано повтаряше думите детето, без да може да довърши целите изрази.

– Да, Севде, аз съм – без да иска рече Момчил, – дето ти обещах и ти донесох ластика. Сега дойдох при тебе с още едно обещание и малък подарък.

Детето го погледна объркано и застина в очакване, а сърцето на Момчил щеше да се пръсне от вълнение. То вече го имаше за много близък. Бързо развърза торбата си и извади оттам два пакета.

– Това е подарък за теб от мама Дафинка – каза той и подаде по-малкия пакет.

Чуло името на майка си, детето ококори очи. Почти грабна пакета от ръцете на Момчил и побърза да го отвори. Отвътре, изпод капака на кутийката, го гледаше със стъклените си очички малко, пухкаво мече. То прегърна мечето и извика от радост:

– Видяхте ли? Мама не ме е забравила!…

Тримата го гледаха и едва сдържаха сълзите си, поразени от горещата вяра на това малко създание.

– Един ден и татко ми ще дойде – продължаваше то и гледаше Момчил право в очите. – Аз и това зная. Ще видите… – сетне притихна и замечтано се загледа през прозореца.

Момчил тежко въздъхна. Той вече напълно ясно съзнаваше какво става в душата на неговата любимка.

– Севде – заговори той на детето, – сега вярваш ли ми, че каквото обещая, го изпълнявам?

– Да – искрено отвърна то.

– Тогава искам да ти обещая нещо друго. А то е, че много скоро ще видиш мама, но искам от теб да слушаш и да си добра. Обещаваш ли ми?

– Да, ама аз и без това много слушам. Аз съм най-послушната – малко обидено отвърна Севдето.

– Вярно е. Тя ми е най-малката, ама и най-послушната – рече леля Милка и я погали по главичката.

– А този, големият подарък – продължи Момчил, – ти го подарявам аз. Вътре има много бонбони, с които искам да почерпиш всички деца.

Сякаш две звездички блеснаха в очичките на детето. Момчил го притисна до гърдите си, целуна го бащински по бузката и се раздели с него. След като Севдето излезе, директорката не можа да сдържи сълзите си. От доста време работеше тук с децата и си мислеше, че вече не може да се поддаде на такива вълнения, но явно се бе лъгала. Въпреки младостта си, бе виждала неведнъж мъката в очите и на деца, и на родители. Ала сега, като психолог, тя просто немееше пред човешката доброта и състрадателност, на която ставаше свидетел. Свеждаше глава пред сърцето, преливащо от любов към ближния и пред малкия жест, довел до голямата промяна в душата на детето.

 

 

ХІ

 

Останаха две недели до Коледа. Момчил нарами торбата и пое по познатия му вече път към града. На пътя, идващ от Вирово, бяха спрели три каручки, натоварени с чували. Като приближиха до тях, Момчил позна, че хората са от Надежда. Ходили бяха да мелят за животните си чак дотам и сега почиваха по нанагорнището. А теренът бе труден, особено за натоварени каруци. Хора и животни си почиваха от тежкия път и къде в разговорка, къде в подсилване на добичетата със зоб, трупаха нови сили, за да продължат нататък. Автобусът отведе пътниците си в града. Момчил се отби първо до пазара. Оттам си купи чифт гумени ботуши и други дребни неща, от които имаше нужда, а после се отправи към болницата. Изненада се, когато видя Дафинка да стои седнала в леглото. По лицето ѝ, макар и все още много бледо, личаха следите на някогашна хубава жена. От предишния угаснал плам в очите вече нямаше и следа.

“Душа и под нокът се спира” – спомни си поговорката той. – “Ето и сега!” Тя също се зарадва на появата му и първите ѝ думи бяха:

– Как е детето ми?

– Севдето е добре. Очаква да те види.

Болната въздъхна:

– Има още много да чака…

– Не се знае! Имай вяра и това ще се случи.

– Дано Бог ми помага! – изплака Дафинка. – Дано видя детето си!

– Ще го видиш. Нали затова се върна от оня свят!? Заради него! – изрече Момчил и стана. – Ще потърся доктора…

В това време докторът разговаряше с един от пациентите си, но щом зърна пристигналия посетител отдалеч се усмихна, протегна му ръка и заговори:

– Сериозен човек излязохте вие. Истински ви се възхищавам. Ей сега идвам.

Двамата влязоха в кабинета му и Момчил се обърна към него:

– Докторе! Вие сте човекът, който може да прецени най-добре, но аз все пак искам да попитам. Може ли към края на следващата седмица да пуснете Дафинка до село Надежда, за Коледните празници?

– Слушайте, господине! – засмя се докторът. – Вие ѝ подействахте като манна небесна, защото тя много изстрада през последните месеци. Беше почти пътничка… Вчера прегледах изследванията и се оказа, че състоянието ѝ с всеки изминат ден се подобрява. Честно казано това явление мога да определя единствено като чудо. Ще ѝ дадем лекарствата за две седмици и ще я пуснем, а ако нещо се наложи, трябва да намерите начин веднага да я доведете.

– Разбрах ви, докторе. Благословен да сте! Вие не знаете каква радост подготвяте в момента…

– Хайде, хайде. Не ми благодарете. Радостта донесохте вие – усмихнат рече докторът и стисна грубата десница на Момчил.

След разговора Момчил се върна отново при болната, за да ѝ съобщи радостната вест.

– Дафинке, през следващата седмица ще дойда да те отведа до Надежда. Ти се подобряваш. Изследванията ти са вече много по-добри, така че… стягай се!

Дафинка трепна. В очите ѝ блесна искра. Тя се прекръсти и прошепна:

– Благодаря ти, Момчиле. Много ти благодаря. Дай да ти целуна ръка като на баща…

– А-а-а, не. Детенцето си ще целуваш следващата седмица, а не ръката ми. Сега трябва да тръгвам, че ще изпусна превоза.

 

Вечерта Момчил остана да нощува у баба Недка. Наред с всичко друго ѝ каза, как е видял хората с каручките да се връщат от Вирово.

– Защо ходят толкова далече, бабо Недке?

– Ох, баба. Те от доста време вече ходят там, ама я чакай да повикам Рангел, съседа, той ще ти разправи – отговори баба Недка и начаса излезе.

Когато се върна, водеше със себе си един също така възрастен човек като нея. Той беше червендалест, широкоплещест, малко по-нисък от среден ръст, с очила и леко олисяла глава. Личеше му, че все още е здравеняк

– Добър вечер, Момчиле – поздрави съседът на баба Недка.

– Добра да е, бай Рангеле.

– Каза ми съседката, че си искал да поговорим. Ми то хубаво, ама я първом да му глътнем по една глътка, че да тръгне приказката.

Момчил се засмя. И този човек не се различаваше от съселяните си. Тук всички така посрещаха. Хареса му и духът на възрастния. Тримата пиха по глътка от ракията на съседа и Момчил поде разговора.

– Бай Рангеле! Защо хората ви ходят чак до Вирово да мелят? Тук няма ли такова нещо като фуражомелка например?

– Абе, имаше навремето в кооператива, ама какво стана, какво се повреди в нея, не зная, но от доста време не работи.

– Че никой ли не се заинтересува, за да я поправят!? Днес гледах горките хорица и животни как се мъчат по нанагорнището, жал ми стана.

– Хората питат, но няма кой. Младите, като навсякъде, избягаха в града, а и от нас, старите, не останаха такива, дето разбират, та да могат да я поправят… Имаше едно момче от селото, дето разбираше, но катастрофира и… така си живеем.

– Този, катастрофиралият, да не е на Севдето бащата? – поинтересува се Момчил.

– Да, да…Той, същият… Нямаха късмет хорицата. Сякаш чумата влезе в дома им. Дълго време и деца нямаха. Е, все пак успяха да си добият едно, ама и то, горкичкото, късмет няма. Бащата умря. От две години майката се поболя и се чува, че я чакали и нея да мре… Абе не е за говорене тя. Живот не остана в селото ни, Момчиле. Я да му глътнем по още една глътка – рече бай Рангел и надигна чашката си, а сетне продължи. – Тук, преди доста години, над селото ни имаше извор с чиста питейна вода. Построихме каменна чешма, хванахме водата и по тръби я докарахме. Благодат беше. От нея пиехме, добичетата пояхме, жените там перяха. Е, и тя се изгуби. Водата ѝ много намаля. Едвам тече.

– Че то си е голяма загуба за селото – възкликна Момчил.

– Сега ходим чак долу в дерето до реката – каза с въздишка и съжаление бай Рангел и пак надигна чашата. – Ха наздраве! То каквото има да става, ще стане и без нас. Цял свят се обърка, нали виждаш сам, че и селото ни не подмина.

Глътнаха по още една глътка, но Момчил не миряса. Беше почнал да нервничи. Види се ракията не му действаше много добре.

– Добре бе, ами кметът ви, какви ги върши. Нищо и никакво селце има да оправя!

– Ха, кметът. Че можеш ли говори с него. Един дръпнат такъв, надут, важен. От нищо не разбира, ама ни го пратиха от града и това е. Градско момче. Сега, след Нова година, посред лято, по-точно, ще има избори, та взе повечко да снове из село. Не ни трябва такъв човек на нас, дето болката ни не знае. Той игуменът в манастира знае повече за нас, макар че е далече

– Бай Рангеле, ти би ли ми показал тази счупена машинария?

– Че защо не. Тя и така стои и ръждясва… Току виж, че е направила крака до някой пункт за старо желязо. Има всякакви хора. Тъй, тъй… Мен и без това никаква не ме е скъсала. Утре само да съмне и съм готов. Тъкмо и времето се задържа по-меко, ще можем да огледаме всичко. Ха наздраве и да си ходя – рече той, стана и на крака доизпи ракията си.

– Добри съседи са – рече баба Недка, след като изпрати госта си. – Глава да ме заболи, при тях ходя. Нещо да ми затрябва, пак при тях съм. А и дъщеря им учена. Журналистка. Ходи навсякъде из страната, а понякога и в чужбина. Е, да си лягаме, че ей сега ще съмне.

– Бабо Недке, аз не съм ти казал още, че работите с Дафинка се уредиха. Вече е много по-добре и докторът ще я пусне за Коледа. Дава ѝ две седмици отпуск. Само не знам дрехи откъде ще намеря!

– Всичко ще ѝ намеря, синко, всичко. Само дано оздравее, че детенцето поне майка да има. И аз сираче израснах. По чужди врати скитах…, то не е за разправяне. На, и на стари години пак като сираче съм. Сама. Добре, че се намери ти да ми отвориш вратата.

 

Следващият ден се появи тих и безветрен. Тук, в малката котловинка на селото, вятърът рядко имаше работа и затова времето беше винаги меко. Бай Рангел удържа на думата си. Сутринта, още като съмна, извика Момчил и двамата отидоха в бившия кооператив. Вратата, където бе оставена фуражомелката, беше завързана с дебела тел и не бе трудно да се влезе. Помещението, пригодено за целта, се оказа запазено. Като по чудо покривът също бе оцелял. Момчил огледа всичко и се зае с машината. Опита да превърти на ръка ремъците ѝ, но не успя. Нищо не помръдваше. С една къса и здрава летва той напъна ремъците и ги откачи от мотора. Опита се да завърти роторната шайба и тя без усилие тръгна. Проследи токовата верига, предпазителите и като се увери, че дотам има ток, вдигна шалтера. Моторът се завъртя с такава лекота, сякаш допреди малко е бил в движение. Едно от опасенията на Момчил отпадна. Изключи мотора и се зае с барабана. И него опита да завърти на ръка, но без резултат. Направи му повторен оглед и забеляза, че в долния край кожухът е пробит и оттам стърчи парче желязо. Не беше трудно да се отгатне каква е повредата.

– Ще ми трябват гаечни ключове, бай Рангеле, чук и пробой. Ще можеш ли да ми намериш?

– Мога, разбира се.

Докато чакаше бай Рангел да му донесе инструменти, Момчил огледа машината. Провери ситата, бункера и всички останали връзки. След това взе ключовете, отвори барабана и откри повредата. Оказа се, че има скъсани шпилки на чуковете на въртящата се част. Потърси в помещението стари и откри. Изби счупените и ги подмени. Провери и лагерните кутии, затвори барабана и надяна отново ремъците. Включи мотора и машината заработи.

– Сега ще трябва чувал зърно за проба – обърна се той пак към бай Рангел. – А докато ми намериш, аз ще пооправя още това-онова.

Бай Рангел се завърна с цяла комисия невярващи селяни. Сипаха зърното в коша за мелене и пуснаха машината. Момчил внимателно подаваше зърното, за да не предизвика задръстване. Всичко протече като по инструкция. Щом изпразниха смляното зърно от бункера, хората един през друг го вземаха в шепи и го оглеждаха.

– Браво – рече един от новодошлите. – Също като преди работи. Да си ни жив и здрав, майсторе!

Всички се изредиха да стискат ръката на Момчил от благодарност. Новината за миг обходи селото и стигна до кмета. До час и той дойде.

– Брей, ти си бил голяма работа бе         , Богданов – рече той на Момчил с нотка завист в гласа.

Беше усетил голямото доверие на хората към този доскоро непознат за всички човек.

– Правя, каквото мога, господин кмете – отвърна Момчил.

Все така възторжени, селяните се заредиха да канят майстора да им гостува, за да го почерпят и нагостят.

– Ей, хора. Аз не мога да пия, пък и не съм гладен – възпротиви им се той.

Те не мирясаха, докато не го заведоха до малката селска кръчма, разположена току пред чешмата на селото. Това важно събитие си заслужаваше да се полее. Нямаше да мръзнат и да се мъчат с часове до Вирово и назад. След първата ракия спомените им оживяха и един на друг, от гръмко по-гръмко си ги заразказваха. Момчил седеше между тях, но мислите му летяха в съвсем друга посока. Беше дал обещание да доведе Дафинка за Коледа, но как да стане. Да имаше кола, това не би било проблем, но нямаше. Как да я доведе до Надежда? Щеше ли да издържи пътуването? Той изпи ракията и излезе от кръчмата. Взе торбата си от баба Недка и пое към манастира. Като минаваше край детския дом, сърцето му се сви. Сякаш собственото му дете беше оставено там. Сълзи замъглиха погледа му. Какво ли правеха неговите сега? Наистина, бяха големи, със семейства, но за него си оставаха деца. Как ги прокуди онази вещица?! Сещаха ли се поне за баща си? Добре беше решил да се връща, но дали не беше закъснял. Дали не беше изгубил дома си завинаги? А може би там отдавна има и друг стопанин!? Апетити към семейството му не липсваха. Години наред огорчението бе тровило душата му. Мъката го налегна още по-силно и за да му олекне, даде воля на сълзите. В това пусто място нямаше кой да го види и разбере, че и той мъка има. Сети се и за Севдето. То, горкото, още толкова невръстно, а каква горчилка е изпитало! Ама на, пак не преставаше да вярва, че един ден отново ще има родители. Ами сърчицето му? Сигурно се пръскаше от мъка, че няма закрила от никого, но на кого да каже, с кого можеше да сподели. Страхът, че може да му се скарат и да го накажат, сигурно го сковаваше…

В манастира всичко бе по старому. Старците го посрещнаха с топлина и седнаха да вечерят заедно. След вечерята Момчил отиде на извора, прекръсти се, изми очи, глътна няколко глътки вода и се помоли: “Господи, посочи ми как да постъпя с болната! Ще издържи ли по пътя?” После се прибра, запали малката печка и си легна.

Тази нощ за трети път му се яви светлината и му заговори: “Момчиле, ти вървиш по прав път. Не се тревожи. Жената ще става все по-добре. С каквото пътуваш ти, с това ще пътува и тя. Тя успя да си върне вярата. Сега е много по-амбицирана за живот. Направѝ всичко, както си го намислил, и ще видиш, че ще се намерят добри хора да ти помогнат.”

 

 

ХІІ

 

Момчил се събуди рано. Чувстваше такава лекота в тялото, сякаш му идваше да литне. Ошета набързо в манастира и отново слезе в селото. Посети баба Недка. Жената бе изкарала от гардероба всички стари дрехи на дъщеря си и двамата избраха какво да облече Дафинка. Щом приготвиха всичко, Момчил повика бай Рангел. Двамата отидоха до фуражомелката.

– Бай Рангеле – започна Момчил, – сега ще ти кажа как се правят някои работи и ти ще караш тази пущина.

– А-а-а! – стреснато се дръпна назад бай Рангел. – Ние се надявахме ти да ни бъдеш мелничар…

– Мен ме оставете. Аз съм чужд човек тука. Я ме има, я ме няма…

– Как така?- уплашено рече бай Рангел. – Та ти си наш човек вече. Я, колко добрини направи на селцето и хората…

– Не, не! Имам други планове, бай Рангеле. Ти сега гледай да разбереш и да запомниш всичко, което ще ти обясня и работата ще потръгне.

– Недей тъй, бе Момчиле. Възрастен съм вече – замоли му се бай Рангел, но Момчил не го остави на мира.

Обясни му няколко пъти кое как се прави, как да следи подаването на зърното, за да не се задръства машината, а сетне го накара да повтори всичко и да пусне фуражомелката. Донякъде урокът бе научен. Останалото щеше да усвои, след като поработи известно време.

– Сега искам да отидем до каптажа на чешмата, за да ми покажеш откъде минават тръбите.

– Бива – съгласи се малко неуверено възрастният човек, защото все още се страхуваше от поверената му машина, с която трябваше да се справя сам. – Времето е добро и можем да се разходим.

– А дълбоко ли са заровени тръбите? – попита го пак Момчил, докато се канеха да тръгнат. – Ще те помоля да вземеш две лопати и кирка.

– Абе… има половин метър дълбочина, ако не се лъжа. Плитко са.

Докато вървяха към каптажа, Момчил забеляза на едно място младо и буйно дърво. Около него, въпреки падналия сняг, тревата все още зеленееше, а отстрани всичко бе изсъхнало. Мястото, дето минаваше тръбопроводът, беше леко хлътнало.

– Бай Рангеле, май ще ни трябва и брадва! Ще се наложи да посечем малко жилаци. Я виж туй, младото дърво, де е израсло. Точно върху тръбите. Искам да проверим тръбите тука, под самото дърво.

– Щом трябва, ще донеса и брадва! – отвърна бай Рангел и тръгна обратно.

Докато чакаше връщането на стария човек, Момчил разкри на няколко места тръбата. Там връзките ѝ бяха здрави, но около корените на дървото не можеше да види нищо. Макар камениста, почвата под тях беше кална. Интуицията му и този път не го подведе. Бай Рангел се върна с брадвата и Момчил веднага се зае да освобождава терена от корените на дървото. Като разчисти изкопаното, отдолу бликна вода. От една пукнатина до снадката се виждаше как избива вода и измива вмъкналата се в пукнатината дървесна жила.

– Ето, бай Рангеле. Гледай! Това е причината – уморено се усмихна Момчил. – На туй нещо ние му казваме водна котка. Но май ще трябва да сменяме муфа или тръба. Още като са монтирали тръбите, някой неволно е чукнал тръбата, а после не е успял да я уплътни. Дали ще се намерят резервни етернитови части?

– Откъде такива работи при нас, бе Момчиле? – учудено разпери ръце човечецът. – Не виждаш ли, че сме оставени на доизживяване. Никой не ни обръща внимание.

– Добре, добре. Я тогава да помислим, какво можем да направим с теб! Ще се наложи да покопаем още и да разделим тръбите. Ти полиетилен…, найлон де, голямо парче, и здрава връв ще ми намериш ли?

– Ще намеря.

– А цимент и пясък за едно бъркало ще намериш ли?

– И това ще ти намеря.

– Тогава отивай и ги носи по-бързо, а аз ще работя, докато се върнеш! Но не се бави, че времето минава! Денят е къс. Дано успеем да свършим навреме.

– Тръгвам веднага – с готовност рече бай Рангел и отново затътри крака към селото.

Момчил си плю на ръцете и заработи. Отвори вада за оттичане на водата по склона, сетне с голяма мъка успя да измести муфата, за да раздели тръбите. Въртя, ряза, дърпа, но в крайна сметка успя да измъкне една кажи-речи двуметрова жила, почти уплътнила отвътре тръбата. Цялата бе покрита с бради от малки жилки и приличаше на рунтава опашка. Към освободената тръба заприижда вода. За кратко време тя напълни изкопа и се наложи да се разширява отводнителната бара. Когато водата се изтече, Момчил отново се напрегна. Сега трябваше да докара тръбите в една равнина, за да надене обратно муфата на старото ѝ място. Нали беше сам, измокри се доста, но успя и с това да се справи. Освободената тръба пое напора на водата и я поведе към селската чешма. Оставаше само да се запечата пукнатината. Момчил седна и зачака.

Мина час и бай Рангел пристигна с още трима съселяни. Те бяха натоварили магаретата си и караха исканите от майстора цимент и пясък. Момчил се зае да подготвя найлона и вървите за бандажа а надежденци забъркаха бетона. За половин час приключиха. Като заровиха изкопа отново, измореният Момчил се отпусна и въздъхна:

– Ох… Това беше.

– Ела сега, бе брате, ела да те прегърна – провикна се един слабичък, приказлив съселянин на бай Рангел, когото наричаха Спас. – Такъв човек ни трябва на нас за кмет. Ние сме все възрастни хора тука, но ти си ни за баща и майка на всички. Нямаш представа какво значи да дадеш вода на жадния. Няма значение дали е човек или добиче. Бог да те поживи.

Възторжен до трогване Спас запрегръща Момчил, като че ли беше малко дете.

– Недей бе, бай Спасе. Нищо, кой знае какво, не съм направил. Само дето се изморих и измокрих – запротестира Момчил, но душата му ликуваше като виждаше истинската радост в очите на тези хорица.

– Тази вечер ще има празник – рече на свой ред бай Рангел. – Тръгваме сега и в пет часа надвечер всички да сме събрани в мазето на читалището. То и без това отдавна стои неизползвано. Кой каквото има, да носи. Ех, какви вечеринки правихме там някога!

 

 

 

 

 

ХІІІ

 

Макар и да не искаше, Момчил трябваше да уважи хората. Събраха се над двадесетина човека, мъже и жени. Истинска радост бликаше от сърцата им. Нямаше вече да слизат чак долу в дерето, добитък да поят и черги да перат. Съживи се чешмата им, а с нея и селото. Потече водата с пълна струя и запя в улука своята отдавна нечувана песен. Хорицата благославяха майстор Момчил със златните ръце. Благославяха и Бога, че им го бе пратил в селото. Радваха се и на мекото време, което им позволи да свършат работата. Кога и как бе успял, никой не разбра, но по някое време бай Спас доведе и един свой роднина от Вирово. Че като изкара оня ми ти вировчанин от шарената си торба една гайда, че като ги зареди едни. Ще речеш, че след голям студ, слънце бе грейнало. Така се стоплиха душите на надежденци. Един друг се прегръщаха и целуваха. Надпреварваха се да черпят майстора и да го гощават. Пък той… Душата му сякаш пееше, като гледаше как една нищо и никаква работа, можа да предизвика толкова радост в тия хора. А и гайдарят ги редеше всякакви. Изкусно преминаваше от бавните към бързите мелодии, от тъжните към веселите. Свиреше майсторски и хора̀та, и ръчениците. Глътнали вече по една-две чаши, надежденци се надигнаха и макар стари и изхабени от годините, намериха сили в себе си да заиграят. Докарал глава на градус, бай Спас удряше с юмрук по масата и надвикваше всички:

– Дотук беше нашият кмет. Да си взема багажлъците и да се маха. Ей този човек ни трябва нам. Този, дето более за нас. Дето може и от пиле мляко да намери само с две голи ръце. Момчиле! През юли тебе ще направим кмет. Нищо, че не си оттук.

– У-у-у… Та сегашният да не би да е оттука?! По цял ден си лъска кундурите и си стои на сянка в кметството… – не успя да довърши речта си пийналата баба Райна, заглушена от писъка на надутата отново гайда.

Заниза се една стара и тъжна, също като възрастта им, мелодия. Всички се умълчаха и добиха загрижен вид. Момчил също се умисли. Мислеше за онова бедно, малко момиченце, на което бе обещал, че ще види майка си и което сега сигурно пак се е усамотило в някое ъгълче и тихичко плаче. Мислеше си за голямата му увереност, че ще види отново родителите си събрани. Чудеше се откъде извира тази вяра в малкото му сърчице. Щеше да види майка си, ама баща си!? Та нали всички казват, че е мъртъв от четири-пет години. Едва ли го помни! Но то вярваше, че баща му ще се върне. До ушите му долетя мелодия, която като светкавица го върна много години назад. Мелодия, която отдавна не беше чувал. Мелодия, игрива и позната, още откакто се помнеше. С такива беше израснал в бащиния си дом. Тя като шило се заби в сърцето му и го накара да потръпне. Спомни си как баща му го учеше да играе. И Момчил се постара да предаде този урок на децата си. Дядовата им игра. Да знаят и да не се срамуват като я чуят, а да станат и спокойно да подредят стъпките ѝ. Да се веселят от сърце. Отново се върнаха спомените за неразбориите в дома му, за коварството на негов колега и уж приятел. Веднъж двамата трябваше да се спуснат в един почти отвесен, двадесет метров яр, за да изтеглят оттам паднал мотоциклет. Беше пръв в теснината, когато нещо го накара внезапно да се обърне и да погледне зад гърба си и нагоре. В същия миг колегата му беше протегнал над него ръце готов да го бутне в пропастта, но внезапната реакция на Момчил го стресна. Оня нагло му се усмихна, като че всичко е било само на шега. Тогава Момчил си даде сметка за някои неща. Сети се за някои приказки на децата си, които макар и невръстни, по своему са искали да му подскажат, какво става зад гърба му. Мелодията на гайдата продължаваше да човърка в душата му като свредел в меко дърво. Събрали се на групички, празнуващите се препираха по техните си проблеми и не виждаха как мъката като тъмен облак се бе спуснала по лицето на Момчил. Тихомълком се уедини в единия ъгъл на помещението. Очите му овлажняха. Въздишка, подобна на изхлипване, накара раменете му да потреперят. Не можеше да прежали децата си. Отлично знаеше, кой е виновен, за да изстинат към него, но сърце не му даваше да отмъщава. За нищо на света не искаше да заприличва на тях. Ах, тази пуста гайда отде се пръкна. Ама какво беше виновна гайдата? Нали той беше причината за това събиране. Пред погледа му се мярна клатушкащата се фигура на бай Спас, който се опитваше да хване такта на ръченицата, но така и не му се удаваше. Току залитнеше и се буташе в някоя маса, сетне се изправяше и отново се опитваше да заиграе. Другите го гледаха и му се смееха. Развесели се и Момчил. Не изтрая сърцето му. Изтри с ръкав влагата по очите си, излезе от ъгъла, приклекна леко и като изви ръце встрани и назад се сля и понесе в такта на мелодията. Направи кръг, после размаха ръце, като че сееше на нива и заситни стъпки. Всички вторачиха очи в него. Гайдарят пък, познал играча и вещината му в танца, още по усърдно заподрежда свирнята. Даде воля Момчил на душата си. Тя да диктува всяка негова стъпка, всеки негов жест. Надежденци ликуваха. Момчил още веднъж беше спечелил сърцата им.

Нощта бавно напредваше. От безоблачното зимно небе луната усмихната осветяваше селцето, а звездите около нея, трепкайки, извиваха своето звездно хоро под звучите на пискливата гайда.

 

 

ХІV

 

Стиснал вързопчето с дрехи, Момчил бързаше по улиците на града в посока към болницата. След пет дни беше Игнажден, а още четири след това – Коледа. Дано Дафинка да се е посъвзела още, та да може да пътува до Надежда, мислеше си пътьом той. Там имаше още едно, не по-малко страдащо сърце, което я очакваше. Детето ѝ. Колкото ѝ пъти да беше виждал детето, Момчил не можеше да забрави първата си среща с него до оградата на дома. Още тогава ликът на това дете като с магнит се залепи в сърцето му и нямаше да се отдели оттам цял живот. То се бе наредило заедно с образите на децата му, които помнеше такива, каквито ги видя в часа на умирането си някога. Тогава нали все тях търсеше и искаше да види. До ден-днешен той не преставаше да ги мисли.

Когато отвори вратата на болничната стая, свари Дафинка изправена на крака, опитваща се с ръце да се държи права до леглото.

– Браво! – поощри я той. – Така трябва, но не се преуморявай. Нося ти вече дрехите, но не зная дали ще ти харесат! Е, при твоето положение сега, може и да са ти малко големички, но баба Недка се постара много.

– Ох! – отпусна се тя на леглото. – Ще облека, каквото и да е, стига само да мога да отида, за да видя детето си.

– И това ще стане, но сега първо трябва да се видя с доктора.

– Добре. Аз… ще чакам.

Момчил се запъти към лекарския кабинет, но лекарят го срещна още в коридора. Щом го видя, той усмихнато протегна ръка към него и шеговито подхвърли:

– Е… Ангелът-хранител пристигна. Решихте ли твърдо?

– Да. Реших. След два часа имаме превоз и ако разрешите, можем да се подготвяме.

– Ха, та аз още от вчера съм ѝ подготвил документите – засмя се лекуващият. – Показателите на изследванията са добри, пък и времето е подходящо за пътуване. Нямам никаква причина да ви задържам. Дори ще помоля от спешното да ви откарат до автостанцията.

– Благодаря ви, докторе! – отвърна Момчил и побърза да намери санитарката.

Поставиха Дафинка на количка, откараха я до линейката, а оттам – до автобуса. Сгушена в голямото зимно палто, изпратено от баба Недка, Дафинка не можеше да повярва, че е на белия свят. Всичко около нея ѝ се струваше като сън, може би от ефекта на свежия въздух, може би от вълнение! Постепенно се успокои и така без проблеми пристигнаха в село. Шофьорът пък, разбрал какви пътници вози, сам изяви желание да ги отведе близо до дома на баба Недка. Старата сякаш само тях чакаше. Още от портичката заподканя болната:

– Ела, дъще, ела. Много се забави ти. Много се намъчи, ама пак е добре, че се завърна между нас.

– Много ти благодаря, бабо Недке, за добрината.

Възрастната жена я въведе в топлата стая, помогна ѝ да се съблече и да се настани на едното легло.

– Тука, при мене, ще стоиш. Хем да те виждам, хем да си хортуваме. То вече и нощите са дълги, дълги.

– Добре, бабо Недке.

– Момчиле, ти си знаеш работата – някак заговорнически и свойски вметна възрастната жена.

Момчил излезе. Забърза към детския дом и пристигна тъкмо навреме. Директорката вече се канеше да си тръгва.

– Добър ден! – поздрави още от входа той.

– А-а-а, вие ли сте?

– Госпожо, обещахме си да срещнем Севдето с майка ѝ, а аз да ви държа в течение на събитията. Днес доведох майката на детето и я настаних у баба Недка. Сега ви моля да дойдете с мен, за да се видите и поговорите.

– Добре. Нека първо се срещнем с нея.

Срещата им в дома на баба Недка трая около час, после отново се върнаха в детския дом. Директорката разпореди на дежурната леля да облече детето за разходка и да го доведе при нея.

Облечено в палтенцето си и с плетена шапчица, обуто в големички за крачетата му обувки, детето се появи в канцеларията. Щом зърна Момчил, то мигом изтича при него и се опита да го прегърне. В себе си тайничко го имаше за нещо повече от добър чичко. Той се наведе, взе я на ръце, целуна я по бузката и я задържа така.

– Севде – подхвана отдалеч госпожата, – ти днес си била много прилежна и решихме за награда да те изведем с чичо ти Момчил на разходка. Искаш ли?

– Да – отвърна видимо доволно детето.

Щом излязоха извън дома, детето изненадващо се обърна към Момчил с въпроса:

– Чичо, ти нали ми обеща, че скоро ще видя мама!?

– Да – отговори Момчил със сериозно изражение на лицето. – Много скоро. Но я ми кажи, какво ще направиш, когато я видиш? Вие отдавна не сте се срещали!

– Ами-и-и, не знам – наивно повдигна раменца то. – А тя дали ще ме познае! Аз съм вече пораснала…

– Ще те познае, чедо. Ще те познае. Те майките, ако ще и сто деца да има пред тях, винаги ще познаят своето.

Вече успокоено, то се опита да подскочи от радост, като се държеше за ръцете на двамата

– Ами татко ми ще ме познае ли и той? – започна да разпитва Севдето.

– И той ще те познае, рожбо, и той.

– Севде! – заговори на свой ред госпожата. – Ти как си представяш татко си?

Този особен въпрос явно затрудни детето, но то искрено и наивно отвърна:

– Представям си го-о-о… Татко ми е също като тебе – дръпна то силно ръката на Момчил. – Прилича на теб. Добър и много ме обича.

– Да, детенцето ми. Той е много добър – съгласи се с детето Момчил и застана пред портичката на бабиния Недкин дом. – Сега искаме да те запознаем с една баба, която също много те обича и те е гледала като малка. И знаеш ли, че и тя има изненада за тебе?

– Каква?

– А-а-а, не знам. Това си е нейна тайна. Ще видим. Ние също сме любопитни.

– Ай, на баба детето! Я, колко си пораснала! – плесна с ръце старата жена, излязла да ги посрещне. – Заповядайте. Влезте.

– Бабо, каква е изненадата ми? – по детски побърза да попита Севда.

– Ох, че си нетърпелива. Я по напред да те съблечем, че вкъщи е много топло и тогава ще говорим за изненадата.

Тримата се съблякоха в малкото салонче и влязоха в затоплената стая.

– Днес имам двойна изненада – започна отново старата жена. – Една приятелка ми дойде на гости от града, а сега и вие дойдохте. Я да ви запозная – посочи бабата седналата и трепереща от вълнение Дафинка.

– Севде… – изтръгна се от устата на болната първата дума. – Детенцето ми… – молещо простря тя ръцете си напред към детето.

Момиченцето се стъписа. За момент го обзе го чувство на изненада и обърканост, но майчиният глас си каза думата. Този глас прекатури всички бариери, щом детето го позна.

– Ти си мама!… Мамо! Мамичко! – изплака то и се хвърли в обятията на Дафинка.

Тя прегърна детето, притисна го силно до себе си и ридаейки, повдигна глава към иконата на Исус. “Господи, благодаря ти…” – прошепна Дафинка и зацелува детето си по бузките, по челцето, по очите, като в същото време сълзите ѝ не спираха.

Щом всички се успокоиха, директорката се сбогува и си тръгна. Момчил също стана да си върви, но баба Недка му се сопна:

– Ти пък къде тръгна? И за теб има място в къщата. И за теб съм запалила печка в собата. Тия дни ти трябва да си тука. Наблизо край нас. Утре можеш да идеш до манастира, но пак ще се върнеш.

Старата жена нареди масата, както му е редът, и всички седнаха около нея. Вечеряха и говореха. От много време Дафинка не бе яла толкова сладко. Севдето ту хапваше, ту поглеждаше майка си и Момчил. Отпусна се и нейната душица, а хлябът ѝ бе по-вкусен от всякога.

 

 

ХV

 

Въпреки наситените със събития дни, Момчил не преставаше да мисли за завръщането си вкъщи. Ала колкото пъти се наканеше да тръгне, толкова пъти излизаше нещо неотложно за уреждане. Все имаше някой в неволя. Чудеше се защо става така. Откъде изникваха толкова причини, че го задържаха тук! Така изминаха двете седмици, дадени от доктора на Дафинка и тя трябваше да се върне в болницата за преглед и консултация. Чувстваше се добре. Започна да ходи спокойно, без да се подпира. Не се разделяше от детето. Руменина изби по бузите ѝ. Домашната храна и чистият планински въздух изиграха своята роля за бързото ѝ възстановяване, въпреки че я бяха оперирали три пъти. Последната операция беше най-тежка и малко остана да се пренесе в отвъдното. Но това, което решат небесата, никой земен не е в състояние да го промени.

Трудно беше на Момчил да отведе Севдето обратно в дома. То вече ходеше на училище, но знаеше, че винаги ще се връща при майка си. За нищо на света не искаше да се дели от нея. И той рискува. На определената дата тримата заедно потеглиха за града. Севдето не бе напускала никога селото и с интерес наблюдаваше всичко наоколо. Светът ѝ се струваше огромен. Градът пък я замая. За нея всичко бе интересно. Хората, витрините, автомобилите… Здраво стискаше ръцете на майка си и тези на Момчил от страх да не ги изгуби. Така се явиха и при лекаря. Целият персонал на отделението излезе да ги посрещне. Любопитно наблюдаваха своята обречена някога пациентка, но очите им радостно се смееха.

– Мале-е, да не повярваш! – възкликна старата санитарка. – Ние вече те бяхме отписали. Това е божие чудо! – закръсти се тя.

– Това е божието чудо – засмя се Момчил и посочи захласналото се дете. – Това ти дава сили да живееш…, но понякога убива – изрече тихо последните си думи той.

– Та вие сте цяла делегация – посрещна ги докторът. – Добре дошли. Както виждам, май вече нямате нужда от нас!? Нека първо направим това, за което сте тук, а после ще решаваме.

Момчил повдигна детето на ръце и му пошепна:

– Хайде, докато прегледат мама, ние двамата да отидем до магазина! Искаш ли?

Малката тревожно погледна майка си. Тя окуражаващо ѝ кимна с глава и то се съгласи. Двамата отидоха до най-близкия магазин, купиха две големи кутии с бонбони и веднага се върнаха. Лекарят и Дафинка ги очакваха.

– Сега вече можем да се видим чак след месец – рече лекуващият. –Чудесата не престават. Мама скоро напълно ще оздравее – обърна се той към малката.

Момчил пошепна на ухото нещо на детето. То стеснително подаде кутията с бонбони на лекаря с думите:

– Почерпете се за здравето на моята майка, която никога вече не искам да се разболява.

– Няма, принцесо, няма. Мама сега вече напълно ще оздравее – обеща той.

Простичките думи, в които имаше толкова искреност, страх и любов, го бяха трогнали.

Тримата напуснаха болницата и Момчил ги поведе към закусвалнята. Там каза нещо на една жена и тя изчезна в кухнята. След малко отвътре в бяло облекло и капа излезе висок, строг човек, но като зърна Момчил, той тутакси се усмихна и му подаде ръка.

– Севде – обърна се Момчил към детето, – този чичко също помогна на мама. Той ѝ даваше всяка сутрин храна, за да оздравее, без да вземе от мен нито една паричка. Хайде, детето ми, да го почерпим.

Той извади от чантата втората кутия с бонбони и я даде на детето.

– Чичко, благодаря, че помогнахте на мама да оздравее – рече му то, сякаш че някой го беше учил нарочно. – Иначе нямаше да имам майка.

Готвачът се слиса. Не знаеше какво да каже пред това искрено признание. Очите му овлажняха, но бързо се съвзе. Наведе се, целуна детето и му отвърна:

– Много съм радостен, че си щастлива и си тук, миличка. Добрината си е добрина, но нямаше да бъде пълна, ако не се бяхте появили. Сега сте мои гости. Изберете си маса и сядайте.

Дафинка и Момчил запротестираха, но човекът в бели дрехи беше непреклонен. Посочи им една маса и разпореди да донесат ядене, а за десерт на Севдето лично поднесе сочна саварина с охлювче от сметана.

 

 

ХVІ

 

Момчил отново се прибра да живее в манастира, а Дафинка и детето остави при баба Недка. Болната с всеки изминат ден се чувстваше все по-добре. Твърдо се беше вкопчила в живота и сега бързо се връщаше към него. Момчил пък продължаваше да бъде в услуга на всеки, който имаше нужда от помощ. Идваха да го търсят не само от Надежда, а и от близките махали. Нямаше млади хора вече там. Нямаше прогрес, нямаше помощ. Нямаше значение, че е зима, щом нуждата почукаше на вратата на някого, той отиваше да го търси. Така, без да усети, дойде и месец март. Брат Наум се разболя сериозно и стигна до легло. Момчил пое неговите задължения в манастира. Вършеше всичко друго, освен задълженията по църковните работи. Непрекъснато търчеше между болния, игумена и търсещите помощта му хора. Малко преди големия пост игуменът го повика.

– Момчиле – започна бавно той, но такъв си му бе и говорът, – и ти като нас си се родил по волята божия. И ти като всички земни хора имаш добри и грешни дела, макар че в живота си вършиш повече праведност, отколкото грехове. Никой не е безгрешен, както и аз самият. И ти имаш душа, а тя е райската градина за всеки човек. В нея виреят всякакви красиви цветя и дървета. Случва се там да поникнат отровни бурени и бодливи храсти. Човек сам трябва отвреме навреме да прекопава тази градина в себе си и да я почиства от бурените. Всички изживяваме някакви мъки, но се справяме с тях различно. От самото ти идване те наблюдавам. Има нещо, което много ти тежи и мъчи. Искаш ли да го споделиш? Нещо като изповед. Ти си мирянин и няма да искам от тебе строг пост. Навярно не си посвещаван никога в това тайнство, но за твое добро настоявам да се вслушаш в съвета ми. Няма да е трудно. Ще минеш три дни на постна храна и вода, за да подготвиш тялото и душата си. И без това ми помагаш сутрин и вечер в службите, всичко ще мине много леко. След това ще видиш как мъката, дето тегне на душата и сърцето ти, ще намалее.

Момчил стоеше пред дядо Панкратий като малко дете, което е направило някоя пакост и не смееше да му възрази. Толкова искрени, строги и правдиви му се сториха словата му. Но и недоумяваше. Какво беше направил, че игуменът сам го потърси и искаше такова нещо от него!? Беше чувал, че по-скоро лично трябва да го помоли за изповед! Имаше си образование, но по църковните неща хич не го биваше. А тези двама старци на преклонна възраст, дето му дадоха подслон, бяха му се доверили и сега нямаше право да ги подведе? Не. Това не беше в природата му.

– Знай – продължи игуменът, – че сам трябва да решиш, независимо от това, че го желая. Виждам, че не си роден за монах, роден си да… – старецът не се доизказа, обърна се и тръгна към църквата, където имаше да върши свои си работи.

Вслуша се Момчил в съвета на стареца. Изпълни всичко, каквото му каза игуменът и на уречения ден застана пред олтара с единствената молитва, която знаеше: “Отче наш, ти който си…” Сетне игуменът му зададе въпроси и той започна: “Отче, роден съм… – занарежда Момчил живота си такъв, какъвто бе протекъл до този момент, какъвто го беше живял. В моментите, когато чувстваше, че е извършил несправедливост или лоша постъпка, срам, пот и сълзи го обливаха, а те сами по себе си говореха за разкаяние и мъка. Щом стигна до дом, семейство и деца, игуменът го прекъсна. Цялото му тяло беше изтръпнало. Нямаше място, което да не тръпне така, сякаш че ток го е ударил. Дядо Панкратий сложи ръка на главата му и рече:

– Сега, аз ще продължа, сине, макар че не е по правилата. Гледам те и виждам колко е искрена изповедта ти и целият си като трескав. Просто ти се е насъбрало много болка. Няма нищо чудно. Животът е като непроходима гора. Вървиш през нея и лицето ти подпухва и пламва от шибащите го вейки с изплетени по тях тънки паяжини. Нещо такова се е получило и с теб. Сега, като преживяваш отново тези чувства, може и да се разболееш.

Бавно, бавно, с променен поглед, старецът започна да описва картини от Момчиловия живот, сякаш винаги е бил с него. Така точно нареждаше всичко. Момчил отново се сети за бай Митьо Перков и кошничарките. Оказа се, че онова, което му бяха говорили те, го знае и игуменът. Откъде такава осведоменост? Момчил недоумяваше!

– Знам – продължи игуменът, – че на теб ти се явява светият Дух, без да си правил, каквито и да е постъпки за това. Ти даже не знаеш какво е. Много наши братя са се молили и са искали да го видят, но такава неземна радост не ги е осенявала. Ти, синко, си един от избраниците му. А щом той бди над тебе, враговете ти нищо не могат да ти сторят. Странно ти се струва, нали? Помисли само, малко ли е това, че те е изкарал от гроба – говореше старецът, а потта и сълзите на Момчил продължаваха да се леят, сякаш беше дете.

Той отново преживяваше отминалите събития. Имаше чувството, че душата му се обръща.

– Тази изповед беше проверка за чистотата на душата ти. За твоята искреност и човещина. Имаш ли нещо да споделиш още, като например чувствата ти към онази болна?

– Та аз я чувствам като сестра, отче. Като човек в нужда. Нищо повече – искрено отвърна той. – Тя много е страдала, но за детето… не мога да си кривя душата. Чувствам го като мое, родно…

– Така и трябва, сине. Децата са като цветята – чисти и невинни. Имаш правилно чувство. Всяко дете трябва да чувстваме така. А и след като ти липсват твоите, друго не може да се очаква.

Дълго продължи тази изповед-разговор между тях. След като приключи, двамата заедно посетиха болния брат Наум. Момчил напали отново печката му, а дядо Панкратий изми лицето на болния с вода от извора и се прибра в килията си. Щом болният се унесе в сън, Момчил се прибра в своята стаичка, отпусна се на нара, който сам си беше сковал и се загледа в отраженията на огъня по тавана. Те се кривяха в причудливи гримаси, сякаш се опитваха да го разсмеят. Не им се удаде, защото мислите му бяха в съвсем друга посока. Мислеше за изповедта, но още повече за информираността на дядо Панкратий. Мислеше за целия си живот. Удивлението му никак не беше малко, защото трима души, трима съвсем непознати люде, му казваха едно и също нещо, без да са го познавали някога! В мислите си претегляше по няколко пъти всеки детайл от разговорите с тези хора, но до някакъв извод не можа да стигне. И сънят му не идваше. Накрая той не издържа. Стана, облече се, надникна при болния Наум, който все още спеше спокойно, и отиде до килията на игумена. През малките пролуки на вратата се виждаше, че вътре още свети. Почука лекичко и изненадващо получи покана да влезе.

– Влез, синко. Очаквах те.

Момчил влезе и се извини на стареца за смущението, което му причинява.

– Няма нищо. Кажи какво те мъчи, Момчиле?

– Отче, ти вярваш ли, че има хора ясновидци?

– Всяка душа, вселила се в човек, идва със задачи на този свят, Момчиле. Ще ти отговоря като обикновен човек, а не като църковен служител. Има такива хора, но не на всекиго е дадено да ги срещне. Тези хора, докоснати от Бога, са рядкост. Но има и много шарлатани. Защо те вълнува това?

– Отче, ти си третият човек, който ми дава една и съща информация за мен и живота ми, без да ме е познавал някога. Нима е възможно съвършено непознати хора да знаят за някого всичко?

– Защо да не е възможно!? Възможно е. Бог подбира своите пратеници не по това, колко са учени и какви са, а по това колко са чисти и предани нему. Няма значение от вярата и народността им. Важното е да му служат в името на любовта и доброто. Да са смирени. Ако само веднъж проявят неуважение към тази си привилегия да я наречем, той им отнема това право. И в това е част от силата му, която ние, грешните, сме удостоени да видим реално. Той показва нагледно, че и “най-ниският” и пренебрегнат човечец, може по своему да се извиси над учения и да заблести. Но има такива, които стават служители на нечистите сили и се отдават на разкол, алчност и други поквари. Нали си чувал за разбунтувалия се ангел, който искал да седи на равна нога с Бога. Такива стават негови служители. Явяват се в най-различни образи. На страдалец, на невинен агнец, на народни водачи и още много други. Заради такива като тях църквата не признава ясновидството, защото трудно се разпознават истинските от фалшивите и объркват душите на хората. Тази тема е много обширна, изпълнена е с примери от живота, от библията, а за разискването ѝ се иска много време. Понякога години. Хайде, иди да си отдъхнеш, че нощта скоро ще превали. Ти си остани такъв, какъвто си, останалото е работа на всевишния.

 

 

ХVІІ

 

За първи път, откак бе напуснал дома си, Момчил сънува жена си. Свила на руло някакъв вестник, тя замислено ходеше напред-назад из стаята. Отвреме навреме потупваше с него по дланта на другата си ръка, а лицето ѝ постоянно променяше изражението си. Някакъв женски глас се чуваше да казва: “Какво го мислиш толкова? Мъже, колкото щеш!”, но кой говореше, не можеше да се разбере.

Момчил се събуди облян в пот. Печката беше почти загаснала и стаичката изстиваше. Той стана, разрови пепелта, посъбра въглените и постави малко ситни трески и дърва върху тях. Сетне отново легна, но дълго време не можа да заспи. Чудеше се, какво ли може да означава сънят му. Спомените отново изпълзяха от тайните си скривалища, зачукаха по сърцето му и зачакаха като стара книга да бъдат прочетени пак. Ала каква щеше да бъде ползата от това ново четене? Най-вероятно – нова душевна болка. Нищо друго.

При всяко слизане в селото, той навестяваше баба Недка и Дафинка. Тя вече бе почнала да помага, с каквото може на старата жена. Детето също се промени. Стана по-уверено, веселостта му се възвърна и още щом зърнеше Момчила, тичаше при него и се хвърляше на врата му. При тези изблици на радост то често повтаряше едно и също: “Ти си, ти си…” – но никога не се доизказваше докрай. Случваше се да го запитат, какво иска да каже с тези думи, но то упорито замълчаваше.

Един ден, тъкмо Момчил беше слязъл от манастира, когато насреща му се зададе бай Рангел. Щом го видя, старецът отдалеч разпери ръце като за прегръдка и се провикна:

– Хайде, бе човек! От два дена обикалям из селото и питам за тебе, но ти все не идваш…

– Да не се е случило нещо лошо ? – попита го обезпокоен Момчил.

– Не. Всичко си е наред, само че аз имам гости и искам да те запозная. Хайде, заповядай! Да вървим у дома.

Щом влязоха в двора, пред тях излезе една приветлива млада жена, някъде около четиридесетте, чиито черти и снага изцяло напомняха за бай Рангел.

– Ха сега, запознай се с дъщеря ми Велизара.

– А-а-а, журналистката – засмя се Момчил и подаде ръка на жената.– Разказвали са ми за вас. Особено баба Недка, много Ви хвали.

– Пустата баба Недка… Все ги говори едни! Но има право, защото аз почти в техния двор израснах. Синът ѝ е голям, но с дъщеря ѝ Славена имаме малка разлика във възрастта и все при нея тичах да играя. Заповядайте – покани на свой ред тя Момчил вкъщи.

– О, не. Аз имам работа да върша, но баща ви ме хвана на тясно…

– Нищо, нищо. Аз знам, че без работа не стоиш, но влез за малко – настоя бай Рангел и побутна госта да влезе.

– Я, Велизарке! Направете с майка си по една греяна. Този човек заслужава да бъде почерпен – разпореди се стопанинът.

Двете жени чевръсто зашетаха и скоро над масата се заиздига пара от налятата греяна ракия.

– Ха, наздраве, и добре си дошъл – вдигна чашата бай Рангел. – Ами вие, двете, що стоите? Бързо сядайте тука, до нас, да се чукнем!

Велизара се засмя и седна до тях, а след малко дойде и майка ѝ.

– Ами още веднъж – наздраве. За запознанството ни – вдигна чаша младата жена и отпи глътка от топлата течност. – Татко ми е разказвал за вашата помощ в селото. Та вие сте им върнали живота на тези хорица. Я да ви направя една снимка, че да ви имам за спомен двамата – шеговито се обърна към тях Велизара и докато опомнят, апаратът щракна в ръцете ѝ.

– Е, не биваше – засрамено рече Момчил. – Не излизам хубаво на снимки, пък и нали виждате, с работните дрехи съм… На какво приличам само…

– Приличате на нормален човек – сериозно каза Велизара.

– Ти не се притеснявай – обади се майката на Велизара. – Те хората по дрехите посрещат, ама по акъла изпращат…

Бай Рангел заклати одобрително глава до нея и потупа госта си по рамото.

– Чух, че разбирате от всичко – поде разговор Велизара.

– Е-е-е, чак пък от всичко – не, ама се справям.

– А какво образование имате?

– Техническо.

– Как попаднахте тук?

Момчил се сепна. Осъзна, че пред него говори не жената-домакиня, а журналистката, но все пак, макар и с неохота, отговори:

– Случайно. На път… – замълча за малко, сякаш искаше да събере мислите си и продължи. – Пресичах планината в един дъжд, на път за най-близката гара във Вирово, и… така.

Велизара усети, че много избърза и замълча. Заслуша се в разговора между госта и баща ѝ. Интересен ѝ се видя Момчил. Зад грубата фасада от дрехи прозираше един уравновесен човек, който разговаряше с вещина и точно премерени думи. Нямаше надменност или характерното за много други хора самохвалство. Интересно ѝ беше, как съдбата го е захвърлила в тия пущинаци, но не смееше да продължи да го разпитва. Все пак той им беше гост. Някои работи щеше да разбере допълнително от баща си или от баба Недка.

– Хайде, наздраве – поде отново бай Рангел.

– Наздраве – отвърна Момчил, отпи глътка и стана.

– Не бързай де! Постой още! – опита се да го задържи домакинът.

– Имам работа за вършене, бай Рангеле. Тука има хора, които ме чакат. Обещал съм да ги посетя днес, а и горе старците на мен се надяват.

– Добре тогава. Върви и благодаря, че ме уважи.

Момчил излезе бързо и се запъти направо към детския дом, дето учеше Севдето. Домъчняло му беше за детето. Отиде да го види, а и да поговори с директорката. След като срещна това дете, светлината в душата му отново се появи и започна трайно да се настанява там. Светът около него отново засия с оня ярък пламък, който дарява топлина и душевен уют. Ето и сега. Това малко дете, което му беше отдало цялото си сърце, го посрещна с истинска радост. То не чакаше от него подаръци и пари, то молеше за бащинска ласка и закрила. Този път не остана дълго при детето. Разбра от директорката, че то напредва с учението и няма нужда от нищо спешно. После набави нещата, необходими за манастира, и си тръгна обратно.

 

 

ХVІІІ

 

Чувствайки се задължен, Момчил гледаше да прекарва повече време до престарелия, но все още държелив дядо Панкратий и наскоро изправилия се на крака брат Наум. И двамата вече имаха нужда от подкрепа. През свободните си вечерни часове той водеше дълги разговори с тях по различни теми. Научаваше неща, за които никога не бе чувал. Някога сам си беше задавал десетки въпроси, без да намери отговор. Прочете Стария и Новия завет, които го накараха да се почувства като човек, попаднал в един нов свят. Този свят бе обграден отвсякъде от непробиваеми стени. Съзнанието му се блъскаше в тези стени, мъчеше се по някакъв начин да ги събори, за да види какво има зад тях. От тези мисли понякога се задъхваше, нервите му се изопваха, сякаш щеше да полудее. Сподели това с игумена, който видимо доволен от любознателността на неофициалния си ученик, му рече:

– Синко, ние, хората, сме толкова малки и безпомощни, че Бог, знаейки това, като ни е създавал, е помислил как да напредваме в опознаването на неговия свят и всемира. За всяко нещо си има време. Ако е трябвало, той отведнъж би ни позволил да научим много неща, но ние още не сме готови за това. От многото информация ще се погубим сами. Ти сам споделяш, че в търсенето на истината едва не полудяваш. Ето, това е едната от причините. Всичко трябва да става постепенно. Сам си чел, че светците са прекарвали в уединение с години, докато бъдат осенени от Божията промисъл. Затова не се натоварвай. Постепенно ще добиеш много знания. Върши си земните работи, за които Бог те е благословил, а той сам знае кога ще е най-добре за теб да ти прати просветление.

 

На Великден, по обяд, Момчил слезе до селото. Севдето, както винаги, бежешком го посрещна и се хвърли в обятията му. Баба Недка и Дафинка също радостно го посрещнаха. След него, сякаш се бяха наговорили, пристигнаха със семействата си синът и дъщерята на баба Недка. Цялата къща се изпълни с хора. Момчил от приличие постоя малко при тях, после излезе и отиде на чешмата. Седна на един камък и се замисли. Спомни си как някога, когато беше на годините на Севдето, с нетърпение обикаляше край пещта, където майка му печеше по няколко тави с козунаци и кифли. Паски им казваха по техния край. В джоба си пазеше своя великденски борак, с който беше надвил всички съседски деца. Стана му мило, тъжно и даже тежко. Как му се искаше сега да си тръгне…, но при кого да отиде. Имаше ли дом!? “Боже, Господи – помисли си той. – Какво ли не трови една човешка душа, а каква по-силна отрова от тази, когато си предаден от близък. Когато демонстративно ти хлопват вратата пред лицето, без значение какъв си бил и какво си направил. Всичко е докато имат полза от теб. А когато в някакъв момент това не е налице, ставаш ненужен като стара мебел. Никой не го е еня, че са потъпкали достойнството ти. Че си преглъщал унижения и си търпял постоянно да ти извиват ръцете само и само животът да върви нормално. А кое е нормалното в една среда, изпълнена с лицемерие и лъстивост? Нормалното е, че всичко е било за пред хората. Зад паравана на чувствата им никога не е имало място за теб. Невежи и жалки дребни душици.”

Не усети кога Дафинка и Севдето бяха дошли при него. Едва когато детето го побутна по рамото, той трепна. Огледа се. Изведнъж осъзна, че и тримата бяха на чуждо място. Каква нелепост.

– Абе, Момчиле! Какво правите там тримата? – провикна се бай Рангел към тях, който излизаше от кръчмичката и размахваше един вестник. – Я тръгвайте да ходим у нас. Днес е голям празник, а аз още не съм имал гости. Хайде, ще се чукнем с червените яйца, ще се почерпим, пък и на детето ще дадем нещичко.

– Може дъщеря ти да си дойде? – рече му Момчил.

– Може, но едва ли. Тя сега е в чужбина. Хайде, тръгвайте и тримата. – насмете ги бай Рангел.

– Христос Воскресе! – поздрави Момчил домакинята.

– Воистина Воскресе! – отговори с усмивка старата жена и ги покани да седнат около масата. – Хайде на яйцата, вземайте си, та да видим кой ще надвие другите!

Севдето първо грабна едно червено яйце и премери сили с Момчил. Той незабележимо кривна своето и ударът попадна встрани. Радостта ѝ, че е надвила, беше голяма. Сетне изреди да се сбори с всички, а обядът им продължи, въпреки че бяха се нахранили вече.

– Сега ще ти покажа нещо – рече тържествено бай Рангел и разгърна вестника.

На една от страниците на всекидневника се мъдреше снимката на Момчил, а до нея имаше статия със заглавие “Човекът, който върна радостта в село Надежда”

– Това сигурно е дело на Велизара!? – стъписан каза Момчил.

– Да, Момчиле. Нека в цялата държава се знае, че на света все още има добри и състрадателни хора. Ти не се обиждай, ами се стягай за кметското място. Времето върви, а и Спас вече действа.

– Моля ви, бай Рангеле, аз не съм за такова място. Какво ще рекат хората? Появи се някакъв там скитник, дето не го познава никой, и гледа да налапа кокала.

– Слушай ме, Момчиле. Това, дето ти направи за селото и манастира за половин година, никой не го е правил от години. А то никак не е малко. Колко заплатаджии се изредиха, знаеш ли? Всички само обещават, а сетне – не било вярно. Не ни трябват такива. Тука цялото село сме една партия. Партията на нуждаещите се. Хапвайте, че яденето ще изстине.

Като похапнаха и се почерпиха, Момчил помоли бай Рангел да излязат навън и сподели с него:

– Бай Рангеле, искам да ми помогнеш да намерим дом за това дете и майка му. Те, дето се казва, и двете живеят сега втори живот. Не може само по чужди врати да ходят. Хората са добри, но не може да са им в тежест цял живот. Детето расте и е добре да си знае стряхата!

– Това наистина е сериозен въпрос – замислено рече възрастният човек. – Има в селото ни две-три къщи, които общината изкупи навремето за нуждите на селото. Собствениците им се изселиха при децата си, а едната от тях е зад нашата. Има, мисля, три стаи, пищник и малко дворче, но трябва да се говори с кмета. Сигурен съм, че той и хабер няма как живеят майката и детето. Да отидем заедно при него. Става ли?

– Става – съгласи се Момчил и двамата отново се върнаха на трапезата.

На изпроводяк бай Рангел многозначително намигна на Момчил и подхвърли:

– След това във вестника… много работи ще се объркат. Искам да дойдеш при мене в четвъртък.

Момчил му кимна с глава в знак на съгласие и с торбичка, в която имаше малко яйца и козунак, пое към манастира. Пътеката криволичеше по стръмнината нагоре през раззеленяващата се гора. Самотният пътник си помисли, че пътят за манастирчето, колкото и тесен да е бил преди, трябва на всяка цена да се възстанови.

 

 

ХІХ

 

Четвъртъкът се случи слънчев. Небето до хоризонта беше копринено синьо, без нито едно облаче. Песните на птичките в гората галеха слуха, от което на душата ставаше по-леко. С изпълнено от добри чувства сърце Момчил свари цяла делегация пред дома на бай Рангел. Щом се присъедини към тях всички радостно го ръкуваха и заговаряха. Сърцето му се топлеше от искреността и признателността на тези хора.

– Момчиле, ще насметем ли кмета днеска? – започна весело бай Спас. – Нещо много се е уединил напоследък. Май ще трябва да го поизръчкаме, та да се раздвижи!

– Не идвам, за да се карам с кмета, бай Спасе… Искам да осигури квартира на една вдовица с дете – сериозно отвърна Момчил. – Ваша работа е вече какво друго ще искате от него, ако това имаш предвид!

– Хайде да вървим при него – викна на всички бай Рангел и вкупом тръгнаха към общината.

Бяха осем човека и всички влязоха в канцеларията на кмета. Той, като ги видя толкова много, настръхна. Точно сега – преди изборите!

– Какво става? Да не се е случило нещо лошо – започна кметът.

– Не, господин кмете. Хубави работи се случват, ама ти не ги виждаш – захапа го бай Спас.

– Чакай, Спасе – намеси се бай Рангел. – Нека говори Момчил.

– Господин кмете, тук, в селото, имате една болна жена с малко дете. Заради нея сме дошли…

– Какво за възкръсналата?… – сопна се недоумяващо кметът.

– Тази жена се възстановява, но е без всякакви доходи. Като жителка на селото би трябвало да бъде регистрирана както е по закон и да получава някаква социална помощ. Още повече, че има и оформени медицински документи.

– Ами ще се опитам да направя нещо – понечи да се измъкне кметът. Той познаваше тези хора и беше сигурен, че ще последва още нещо.

– Как така ще се опиташ? – наостри се и бай Рангел. – Ние също познаваме законите. Не ще се опиташ, а ще го направиш. – както беше взел инициативата, твърдо продължи. – Другото нещо е, че жената е без подслон и живее с детето си от милостта на хората. Има три свободни общински къщи. Защо да не я настаним в едната. Например в ей тая, дето беше на Георги шивача, зад моята…

– Ама тя… – замънка кметът изведнъж. – Тя не е свободна. Дадох я на един господин от столицата…

– Какво – подскочи Мильо Фъндъка. – Че защо никой не знае? Нали имаш и съветници! За какви пари я даде? Какво направи с тези пари?

Кметът се изпоти. Започна виновно да се почесва по тила. Той наистина беше продал къщата за някаква символична сума, без някой да разбере, но сега всичко се обърка. Хората научиха, а той се тъкмеше да оправи и едни други големци. Кръвта на Мильо Фъндъка вече кипеше. Беше от стар хайдушки род и такива много не ги обичаше. Той удари с юмрук по масата на кмета и го попита:

– Ти какво ни обеща като те избирахме бе, помниш ли?

– Чакай, Фъндък – намеси се пак бай Рангел. – Нека се разберем по-кротко. А къщата на даскала Драгиев, дето е отсреща до чешмата, и нея ли си продал?

– Не. Нея не съм я продал – видял се натясно побърза да отговори кметът. – Ама тя е голяма за нея…

– Няма такива работи – “голяма” – скръцна със зъби Фъндъка. – Ами този човек, дето нощува в манастира, да не е монах. Толкова добрини направи за всички ни в селото, че и в махалите наоколо. Защо не го настаниш и него там? Ти знаеш ли, че ако не беше той, тази жена щеше да е отдавна покойница, а детето ѝ – пълно сираче. Че той ти мие очите на тебе бе, ей…

Настъпи пълна тишина. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Кметът мълчеше, а потта се лееше от него.

– Така – обади се бай Спас. – Кмете, решавай въпросите още днес. Сега искаме веднага да пуснеш заповеди за настаняване тука, пред нас. И не се опитвай да ни будалкаш. Искаме да ги видим с очите си, че ако те оставим, току виж си продал и нея…

Кметът се размърда. Затърси формуляри, зарови из чекмеджетата и в крайна сметка издаде две заповеди за настаняване.

– Сега – започна пак бай Спас, – кога ще оправиш пътя за манастирчето.

– Ами то има път…

– Има път ли?! Ти откога не си ходил при монасите? Сигурно, откакто те избрахме! Не те ли е срам. На половината на годините ни си. Тези двамата там, горе, не са ли хора? – набра скорост отново Фъндъка. – Те сигурно са дядовци и на баща ти…

Атмосферата в кметството се нажежаваше. Кметът усети хлъзгащата се размекната почва под краката си. Мислено кълнеше появилия се в живота на селото Момчил. А пък Момчил, изненадан от обрата на нещата, мълчеше и не смееше да вдигне поглед от пода. Никога не бе допускал, че може да стане причина за такава разправия. Това бе едно от нещата, което искрено мразеше, макар че в живота му неведнъж го бе съпътствало.

– А сега чуй и мене! – обади се един двуметров великан по прякор Балабана. – Я ми кажи зимно време по колко дни седим тук, в селото, запушени отвсякъде като в котел? В коя къща си влязъл да попиташ хората как са? Ти от града не можеш да дойдеш, а пък да дириш помощ за нас да не говорим. Сами трябва да се справяме. Кога отварят пътя от Вирово до нас и до махалите? Кажи де? Мълчиш! Винаги последни. Ако сами не се запасим, Бог да ни е на помощ. Слушай ме хубаво, момче, не си играй с нас, защото може да си изпатиш и да си заминеш преди изборите. На такива като тебе навремето им казваха “парашутисти” и знаеш ли защо? Защото ни ги спускаха от Горе – гневно повдигна нагоре показалеца си Балабана. – От днес започваш да търсиш някакъв булдозер, да го имаме в селото. При този дебел сняг, дето пада тук, ако някой се разболее, как ще го закараме до болницата като няма път. Ами имаш и детски дом! За него забрави ли? Ако до месец-два не намериш такава машина за селото, направо си вземай пъртушините и да те няма…

Неканените гости на кмета се спогледаха. Бай Рангел взе заповедите за настаняване и като напуснаха кметството, вкупом се отправиха към Даскал Драгиевата  къща.

 

 

ХХ

 

Двукатата над стогодишна Даскал Драгиева къща беше от оня тип къщи, които някога са строили с широки приземни дувари за първия кат. В най-широкото му помещение сковаваха здрави ясли и зимно време там прибираха едрия добитък. Вътре ставаше много топло и тази топлина, като се удареше в тавана, затопляше пода на втория кат, а така ставаше топло и на самите стопани. От двете страни до входа за добитъка имаше оформени по две стаички за прислугата и ратаите. В по-късните години, когато вече нямаше ратаи и прислуга, тези стаички се бяха превърнали в килери за зимнината. Вторият кат пък се оформяше от яки греди с вплетени от двете им страни жилави габърови пръти, а по средата се сипваше кал. Отвън и вътре тези стени се измазваха с глина, сетне се изглаждаха, варосваха и така се оформяха в широки стаи за живеене. Покривът на къщата беше изцяло покрит с турски керемиди, тук-там разтопени и напукани от времето. Прозорците ѝ бяха замрежени с черги, а някои от канатите им не се затваряха. Селяните се спряха пред дома и го заоглеждаха.

– Момчиле – рече бай Рангел, – как мислиш, ще можем ли да я стегнем тая вехтория?

– Очи се плашат, ама ръце не – отговори замислено Момчил и продължи да оглежда къщата.

Той влезе в двора, покачи се на кьошка, а оттам на тавана, сетне слезе и продължи да говори на бай Рангел:

– Наистина покривът и дограмата са в окаян вид, но за късмет, пораженията не са стигнали до стените.

Всички се пръснаха из двора да го огледат. Край самата ограда на 5-аровия двор минаваше вадата на чешмата. Доскоро текла като бара, сега се беше превърнала в доста широка рекичка, която заплашваше да срути оградата. Момчил забеляза всичко това, но си замълча. Тази грижа си оставаше негова. Но за къщата щеше да му е нужна помощ.

– Бай Рангеле, тука ще ми трябва помощ. Само с работа няма да стане. Ще трябват и материали – греди, керемиди, цимент, пясък. С една дума – пари. Ако е рекъл Господ, на всичко ще се намери колая, само здраве да е.

 

Гласове на одобрение се изтръгнаха от гърдите на всички.

– Момчиле, няма да те изоставим – рече Мильо Фъндъка. – Преди две години поднових покрива на моята къща и сега мога да ти дам една каручка керемиди. И за гредите не се тревожи. Ей я гората зад нас.

– Благодаря на всички ви, бай Мильо. Зорът ще бъде, дорде поправя покрива, защото работата не е за сам човек, а останалото мога и без помощници.

– Докрай ще имаш помощници – викна бай Спас. – Надежденци не са от хората дето забравят добрините. А и ти вече си един от нас.

Тези думи сепнаха Момчила. Хубаво му беше, че хората го имаха за един от тях, но нали той иска да се върне при своите. Мигом в съзнанието му изплува друг остър въпрос… А има ли свои? Е, разбира се, децата му… Но тях той за нищо на света не искаше да ги притеснява. Не желаеше да им се натрапва или да ги кара да се чувстват раздвоени. Ами ако стане причина за възникване на кавги или други недоразумения. Това не би си го простил никога. Спомни си как от мината се опита да звъни в дома си по телефона на два пъти. Но винаги му се казваше, че избраният номер вече не съществува. Не можеше да тръгне да изяснява причините, защото това би му струвало доста скъпо. Загуба на пари, загуба на работа и сигурно  - много разправии. Явно Бог знаеше какво прави с него, щом го доведе в това село с име Надежда.

– Още в понеделник почваме – стресна всички с гласа си Балабана. – Дотогава ще отида при началника на горското. Ще му обясня как стоят нещата и ще го помоля да отпуснат малко дърва за материали на селото. Може и те да ми ги нарежат. Шефът там е добър човек. И той е чувал за делата на Момчил. Смятам, че ще ни разбере. А ти, Момчиле, гледай в понеделника да си рано тука, че без тебе, каква ще я въртим?

Хората закимаха утвърдително и един по един взеха да се пръскат. Останаха само бай Рангел, бай Спас и Момчил.

– Много работа ще ти се отвори, Момчиле – заговори бай Спас. – Пак ти казвам, няма да те оставим сам. Виждам, че и още керемиди ще ти трябват. Аз ще ти ги намеря. Видях, че във Вирово събориха една къща наскоро. Ще се опитам и аз да направя нещо, та един ден да ме споменаваш с добро.

– Благодаря ти, бай Спасе! – трогнат рече Момчил.

 

 

 

ХХІ

 

Още от първия понеделник след Великден селото зажужа като кошер. Момчил не вярваше на очите си. Всеки, комуто беше помогнал, откакто бе дошъл тук, беше в двора на къщата. Как научаваха за нуждите му, не можеше да си обясни, но хората начаса се озоваваха при него. Всички удържаха на думата си. За десетина дни през селото минаха толкова хора, колкото през друго време минаваха за половин година. Това раздвижване не остана незабелязано от кмета. Той с тревога наблюдаваше решителността на хората в селото и изтръпваше при мисълта, че това може да е пагубно за него. Разбра, че ка̀заните му в кметството приказки тежат като камък на мястото си и беше въпрос само на време, за да се раздели с поста си. Наскоро след започването на ремонта по къщата, той изчезна от селото. На вратата на канцеларията му в кметството имаше бележка с надпис “В отпуск съм”. Не се появи цели двадесет дни, но никой не го и търсеше за нещо. Хората бяха свикнали сами да разрешават проблемите си и взаимно си помагаха.

Една сутрин в селото пристигна камион, който влачеше след себе си платформа. На тази платформа беше качен голям трактор с кофа и гребло. Още от пръв поглед личеше, че не беше съвсем нов, а прясната боя по него издаваше, че беше пригоден за така наречената “втора употреба”. Шофьорът на камиона спря пред кметството. Свали машината от платформата и я паркира пред сградата. Сетне се качи в камиона и си замина. Никой не разбра какво става, пък и нямаше кого да питат. Два дни след това кметът се завърна. Още с идването си изпрати да повикат Дафинка. Щом тя влезе в канцеларията, той ѝ поднесе документи за регистрация като безработна и кандидатстваща за социална помощ. Тя трябваше само да подпише. След това отвори голям плик, в който имаше подготвени документи за явяване пред ТЕЛК. С тях се доказваше нетрудоспособността ѝ, за да ѝ се отпусне пенсия. Тези документи също трябваше да бъдат подписани от нея. Като приключи още няколко неотложни въпроса, той се отправи към Даскал Драгиевата къща. Тук вече остана като изумен от промяната. Къщата беше придобила съвсем друг облик. Поправеният ѝ покрив стоеше като нова шапка. Фасадата също беше поправена и измазана. От една от вратите на кьошка излязоха бай Рангел и Момчил, които се отправиха към него, за да го посрещнат.

– Хайде бе, кмете! Къде се изгуби? – подвикна весело бай Рангел.

– Ами работа, бай Рангеле. Работа – засмя се кметът. – Ама виждам, че и вие тука не се помайвате. Много работа сте свършили. Я, Момчил, колко много е отслабнал!

– Ще отслабне ами. Като се разпъва на кръст между манастира и къщата, между нуждите на хората от селото и махалите – сериозно каза бай Рангел. – Не му е лесно на човека. Чувства се задължен на всички.

– Ти нанесе ли се вече? – обърна се кметът към Момчил.

– Ха, какво ти нанасяне. Дето се казва, още има работа за цял Китай. Двете стаи и салончето ги подготвихме вече и до десетина дни може и да се нанесем за живеене. Преди малко научих, че си помогнал на Дафинка с документите! Много хубаво си направил. И аз ти благодаря за това. Така ще знае, че ще има сигурност.

– А-а-а, да не забравя. Довечера в шест ще направим общо събрание на селото и ти трябва да присъстваш. Казвайте на всеки, когото видите.

– Добре, ще остана. Щом трябва…

– Ами… до довечера тогава… – рече кметът и си замина.

Селяните се събраха в читалищния салон. Един друг се питаха за какво ги събира кметът. От години не помнеха да ги викат така внезапно, освен за избори. Докато умуваха и си говореха едно-друго, кметът дойде, застана пред тях и ги поздрави:

– Добър вечер на всички! – обърна се с усмивка той. След острата критика в кметството от мъжете на селото, той стана много по-сговорчив и общителен. – Ще бъда максимално кратък, за да не ви губя времето. Преди близо месец бях сериозно критикуван за направените от мен грешки и сега ви събрах да ви дам отчет. Всички видяхте трактора пред кметството. Човекът, на когото продадох къщата на шивача, сега ни протегна ръка за помощ. Чрез разни инстанции снабди селото с тази машина. С нея ще можем зимно време да си проправяме път, за да има транспорт до селото.

– Браво. Туй е вече друга работа – рече Фъндъка.

– Има и още… – продължи кметът. – Сега Момчил ще бъде непрекъснато с вас. Издействах от областта бройка за шофьор към кметството, на което нямаме право, защото сме малко кметство. Ето сега пред вас му връчвам заповед за назначаване на постоянна месторабота с месечна работна заплата. Той ще кара трактора…

– Браво, браво! – изръкопляскаха няколко души.

– Чакайте – вдигна ръка кметът. – Не е само тази новината. След статията на Велизара Рангелова, публикувана във вестника, има доста гневни писма срещу бездействието на църквата по отношение на нашия манастир. От първи юни там пристигат двама млади монаси в помощ на старците ни. Пак от същата дата ще започне нова кабелизация към манастира.

– Значи можело много работи да станат – изгърмя гласът на Балабана – а ти ми се пошляйваше. Май ще трябва да правим като Настрадин ходжа дето, когато пращал детето си за вода, предварително го понатупвал, че ако счупи стомната… После и да го бие, файда няма, а пък тъй… повече ще внимава.

Всички в едно с кмета прихнаха да се смеят на уместната Балабанова шега, а когато утихнаха, кметът продължи:

– Вече има запитване до мен и за извора в манастира, дали е лековит! Това и аз не знам, но от нас се иска да възстановим пътя до манастира. За празника му на Светия Дух, старият път трябва да е разчистен. От горското разрешават да се изсече обраслата с дървета пътека и дървата да се дадат на хората безплатно. Още от утре трябва да почнем, защото времето е много късо. Щом се отвори теренът на пътя, Момчил ще мине с багера и греблото, за да го дооформи като за начало.

Развълнувани, хората излязоха пред читалището и на групички започнаха да обсъждат добрите прояви на кмета.

 

 

ХХІІ

 

Вихърът от събития през последните шест месеца, които сполетяха Момчил, оказаха своето влияние. Полека-лека изчезнаха болките в тялото му. Обзелите го преди време несигурност и отчаяние също изчезнаха. И всичко стана не заради това, че беше забравил близките и децата си, а защото, макар и непознат, хората го приемаха такъв, какъвто е. Вслушваха се в разговорите си с него и ако ги тревожеше нещо, той приемаше проблема им като свой. Никой и никога не го запита колко пари и какви имоти има. Никой не му създаде изкуствен скандал само и само да нахрани егоизма си. Не се намери ни един, който да се опита да му докаже, че е нещо повече от него. Срещна се с много хора – учени и не толкова образовани, но никой не му наложи своето мнение. Единствен Бог бе господар на съдбата му, но и той не му се бъркаше, а само като любящ баща бдеше над него и го пазеше. За празника на Светите братя Кирил и Методий Момчил, Дафинка и детето се нанесоха в своя нов дом. Хората отново им помогнаха. Оттук маса, оттам стол, от трето място – шкаф, етажерка, посуда и много други необходими за всяко домакинство неща. Баба Недка им застла стаите с ръчно тъкани черги, които от няколко десетилетия стояха сгънати в скрина и дори съвсем леко все още носеха миризмата на нафталин. Момчил ставаше от ранни зори и не подгъваше крак до късна вечер. През целия ден се трудеше на пътя за манастира. Не изоставяше и монасите. За тях той беше истинска радост, щом влезеше в двора на обителта. Много пъти Момчил оставаше край тях вечер и попиваше мъдростта на стария игумен. В такива моменти чувстваше как в гърдите му запламтява буен огън, който хвърляше светлина по целия му жизнен път и в бъдещето. Нахранен от добротата и вярата на стареца и измит от изворната вода на Светия Дух, Момчил всеки път си тръгваше оттук като прероден. Чувстваше се окрилен и му спореше във всичко.

Както беше обещал кметът, на първи юни в манастирчето пристигнаха двама млади монаси. Започна се и прокарването на новия кабел за електрозахранването. Хората работеха бързо и седмица преди празника на манастира всичко беше оправено и сложено в ред.

Дойде и денят на Свети Дух. От ранни зори манастирската камбана заби на празник. Много хора от селото и околностите изпълниха манастирския двор. Придружени от новодошлите монаси, дядо Панкратий и брат Наум изпълняваха тържествената служба в църквата. Лицето на игумена, макар да бе слабо и изпито, излъчваше светлина и благост, а очите му грееха от радост. Дафинка и Севдето присъстваха на службата отначало докрай. След като свърши, те излязоха и седнаха до групичката жени от селото, събрали се край баба Недка. Детето, като постоя малко, стана и отиде до извора под голямото дърво. Беше му интересно, защото никога не бе идвало на това място. То се наведе, гребна с шепичка вода и си изми лицето. После гребна още веднъж и пи. Водата му се стори вкусна и то още няколко пъти си гребна с шепичка. В това време пред портата на манастира спря микробус, от който слязоха десетина жени, явно екскурзиантки. Дали случайно или не, те бяха научили за извора и още с влизането си попитаха за него. Из двора сновяха много посетители и никому не направи впечатление как една доста кокетна за възрастта си, слаба, кестенява жена, се отдели от групичката и влезе в църквата. Тя купи голяма свещ, запали я и застана пред иконата на Св. Богородица. Трептящите светлинки от запалените свещи хвърляха различни отблясъци върху лицето на жената. Те издайнически показваха ситните бръчици по него. Сключила ръце и с впит поглед в иконата, в този момент тя поразително наподобяваше на Тициановата картина “Каещата се Магдалена”.

Момчил, както винаги ангажиран, тоя ден закъсня. Пристигна около обяд и влезе направо църквата. Запали свещ и застана пред иконата на Св.Троица. Прекръсти се, прошепна нещо, пак се прекръсти и излезе. Застаналата пред Богородица жена зърна Момчил в момента, когато се обърна да излиза. Сърцето ѝ лудо заби. Лицето и ушите ѝ пламнаха. Тя бързо изостави молитвата си и тръгна след него. Щеше да му подвикне, но го видя, че се спря пред няколко жени и едно дете. Това я обърка. Тя застана наблизо и разсеяно заоглежда наоколо. Сред разминаващите се около нея и групичката жени остана незабелязана. Любопитно се загледа в Момчил. Видя ѝ се доста остарял. Напрегна слух и се заслуша в разговора им. Отначало той закри с ръце очите на стоящото пред жените русичко момиченце, а една слабичка, много по-млада от другите жена, рече на детето:

– Севде, познай кой е?

Детето опипа ръцете, които бяха закрили очите му и колебливо рече:

– Това е…, това е…, това е моят татко – извика то, обърна се изведнъж и пред слисаните погледи на жените се хвърли на врата на Момчил. – Ти си…, ти си… Знаех си още от първия път, когато те видях. Затова не се изплаших и не се опитах да бягам от тебе. Нищо, че имаше голяма брада… Мамо, това е моят татко, нали?

Слабичката женица стоеше онемяла и не знаеше какво да каже на детето. Момчил също се стъписа. Не беше подготвен за такъв въпрос. Погледна мълчащите пред него жени и заговори на детето:

– Да, детето ми. Аз съм… – от очите му потекоха сълзи.

Той притисна силно детето до себе си и стоя така безмълвно близо минута. После седна отстрани на един камък и го взе на коляното си. То се прилепи още по-силно до него, сякаш се страхуваше да не го изгуби.

От изненада екскурзиантката чак зина с уста, но бързо се окопити. Извърна се и отиде при колежките си до извора. Изми очите си и пи няколко пъти вода. Не ѝ се вярваше, че ще го срещне някога, но ето – случи се. Мълчаливо наблюдаваше групата жени с детето и не можеше да повярва, че бившият ѝ съпруг се е оженил повторно. Помнеше с какъв плам беше обичана от него и никога не беше допускала, че би я заменил с друга. Познаваше цялата му същност. Знаеше колко всеотдаен бе някога. Даже, когато бяха семейство, тя се страхуваше от това му качество. Страхуваше се, защото не можеше като него с такава топлота да изразява чувствата си. Вместо това, от нея навяваше хлад. Заради собствения си недостатък, се боеше да не би да изгуби децата си, защото те много държаха за баща си. Още щом излезе от дома им, тя смени и номера на телефона. Ей тъй…, от проклетия. Толкова непремерени бяха гордостта и фалшът ѝ, че не осъзнаваше как убива една искрена обич. Сега за нея не беше страшна онази, с болнав вид жена, появила се в живота му. Беше сигурна, че той не би отдал отново сърцето си в плен, особено след като бе имал нея… Само дето погледът и изражението на лицето на тази непозната жена говореха за нещо по-различно. Нещо, което не можеше да се срещне всеки ден. Това бяха поглед и изражение, изпълнени с мълчалива признателност. Страшното идваше от онова малко и нежно същество, което седеше на коленете му. То го прегръщаше, целуваше и се притискаше в него, като че му е роден баща. Чистотата на чувствата на това дете ѝ подейства като плесница през лицето и накара ушите ѝ да пищят. На всичко отгоре детето приличаше на по-малката им дъщеря, когато бе на годините на това дете. Дори маниерите и гальовността му бяха същите. Детето бе запалило такъв ореол около него, че не съществуваше сила на земята, която да го изгаси. Ревността тайничко се бе промъкнала в нея и сега започваше да гризе съвестта ѝ. Той беше човек, който не можеше да съблазниш нито с пари, нито с обещания, нито с ласки. Най-високо Момчил ценеше чистотата на душата и искреността. Бе прекален идеалист , но за съжаление такава бе истината. Сега тя го гледаше като намерена в калта монета. Много вода трябваше да изтече за измиването ѝ, за да се види истинската ѝ стойност.

Обзе я гняв и негодувание срещу момиченцето, защото осъзна, че едно дете бе успяло да превземе сърцето и душата му. Гневеше я, дори се душеше от пренебрежението, което с такава лекота беше проявила спрямо мъжа си някога. Сега то като бумеранг долетя от изминалите години и се стовари с цялата си сила отгоре ѝ. Кого трябваше да вини за това? Него, себе си или ония мазници, които я величаеха и ласкаеха, за да я накарат сама да издигне преграда между тях. Без да осъзнава, се беше превърнала в оръжие за отмъщение за сметка на семейството си, на децата си. Те станаха първите свидетели на това проявление. Осъзна, че сметките, които правеше за стари години, бяха излезли криви. Този човек тя сега изгуби завинаги. С него изгуби онова малко и тихо пристанище, в което се връщаше винаги след поредната си житейска буря. Страшна и жестока действителност. Върна се отново в църквата. Запали една от най-големите свещи и като застана пред иконата на Св. Троица зашепна: “Господи, защо трябваше да измина толкова дълъг път през годините, за да стигна днес дотук и едно малко дете да ми отвори очите? Защо толкова късно осъзнах, какво съм имала в негово лице, а когато той поиска да бъде себе си, не му позволих и го унизих? Защо постъпих така? Защо бях сляпа? Защо, защо, защо?” След това излезе, напълни вода от извора и заедно с групата напусна този край завинаги. Отнесе със себе си не само спомена за видяното и чутото, а и дилемата – да разкаже ли на децата си всичко или да ги остави те сами да стигнат до истината…

 

 

 

 

Вместо епилог

 

Старият кмет обеща да бъде по-деен и спечели изборите, но нямаше и конкуренция. Заради неоценимата помощ на Момчил към манастира и селото и по настояване на дядо Панкратий, кметството продаде Даскал Драгиевата къща на новите ѝ обитатели. С пословичното си трудолюбие Момчил я превърна за една година в малко райско кътче. Водата от чешмата, която заплашваше да събори оградата, сега минаваше направо през двора на Момчиловия дом. Тя захранваше там две малки езерца, в които плуваше риба. Старите и занемарени лозници оформиха нови и свежи корони и скоро под тях Момчил започна да посреща гости.

На следващата година кметът бе изместен в областния град на работа по специалността му, а на негово място надежденци избраха Момчил.

Дядо Панкратий почина на деветдесет и две години. В деня на погребението му в манастирската обител Момчил напълни в един голям бидон вода от извора, отнесе го в дома си и го изля в барата, минаваща през двора му. Вярваше, че макар и зад стените на вечното мълчание, старият игумен продължава да му праща благословията си, за да може винаги да има връзка със Светия Дух. Вече нито за миг не възнамеряваше да се отклонява от пътя, осветяван от оная божествена светлина, която само той и дядо Панкратий виждаха.

Наскоро след погребението на игумена, една вечер, без да бе боледувала, се спомина и баба Недка. Наследниците на тази приказливка изцяло се довериха на Момчил и Дафинка като им повериха имуществото ѝ , за да го пазят, докато могат.

Като кмет на селото Момчил изкара два мандата. Още през първия издейства два пъти седмично селото и прилежащите му две махали да се посещава от лекар. Жителите на селото се увеличиха с още десетина семейства. Някои се завърнаха от гурбет, други се бяха пенсионирали в града и сега идваха, за да изкарат старините си в родните бащини къщи.

Дафинка се оправи и разхубави, с което показа, че наистина е била красива жена.

Бай Рангел и жена му доживяха до дълбока старост.

Подкрепена от Момчил и майка си, Севдалина израсна и завърши педагогика. Още преди завършването си, бе назначена като възпитателка в детския дом на село Надежда.

Петнадесет години по-късно, след оня дъждовен октомврийски ден, в който Момчил се появи в манастирчето, в края на месец май, един малък черен лек автомобил спря в центъра на с. Надежда. От него слязоха две жени на средна възраст и отидоха в кметството. Почукаха на вратата, но никой не им отвори. Тогава съобразиха, че е време за обедна почивка и ще трябва да почукат някъде другаде. Огледаха се, но селото изглеждаше безлюдно. Погледът на една от тях попадна на малка табела с надпис “Детски дом” и указана със стрелка посока, която бе забита до каменната чешма. Продължиха движението си и видяха друга табела, поставена на училищната сграда. Отидоха дотам и позвъниха на вратата. Отвори им млада, русокоса и много красива жена, чийто глас сякаш изчурулика:

– Кого търсите?

– Ходихме в кметството, но не намерихме никого, затова решихме да попитаме при вас… – каза едната от жените.

– Питайте. Ако мога, ще ви помогна.

– Търсим един възрастен човек от селото… Казва се Момчил Добрев Богданов.

– Вие питате за татко!? – не я остави да се доизкаже младата жена и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Той почина преди шест месеца.

Лицата на двете жени побледняха. Те мълком се спогледаха. С препълнени от влага очи едната тихо попита:

– А къде е погребан?

– Ще ви заведа – рече младото момиче, като избърса сълзите си. – Наблизо е. Само да се обадя, че излизам…

Трите отидоха до гробището, което беше в самия край на селото. Още в началото, близо до входната портичка, имаше гроб с наскоро издигнат скромен паметник. От снимката гледаше един малко загадъчно усмихнат, побелял човек, но не старец, който сякаш всеки момент щеше да им каже нещо.

– Ето, това е татко! – рече младата жена от детския дом и коленичи. – Той е…, той е…, той е човекът, който спаси някога мама. Той е човекът, който ме отгледа. Той е човекът, който ми помагаше, когато учех. Той е човекът, който направи всичко, за да не остана сираче. Той е… – плачеше и нареждаше тя. – Той е моят баща, но знам, че вие винаги сте били в сърцето му… – замълча за малко и като се успокои добави. – защото преди да почине, започна да говори така, сякаш бълнуваше. Шепнеше, но аз държах главата му на коленете си и го чух да казва: “…Децата ми. Къде са децата ми? Поне веднъж да можех да ги прегърна”. Така издъхна…

Двете жени се бяха прегърнали и вече открито ридаеха. Едната, по-младата, отвори найлонов плик и изкара от него букет от полски цветя. Плачейки, тя ги положи на гроба и се загледа в снимката. От нея Момчил, сякаш за успокоение, им казваше: “…Не се упреквайте. Други са тези, дето ограбиха и вашите, и моята душа. Аз не мога да ви се сърдя. Та аз съм ваш баща.” По-младата жена, без да сваля поглед от снимката, като в унес промълви:

- Знам, татко, знам. Аз много отдавна го почувствах, но нямаше от кого да научим истината за живота ти. Научихме за теб след години, от един стар вестник, който майка беше скрила между дрехите си в гардероба. Как може за едно цяло село да си добър, а само за нас – лош!? Много пъти съм се питала, защо истината за теб беше винаги премълчавана или потъпквана, сякаш никога не те е имало? Кой ни причини всичко това? Защо и ние да нямахме подкрепа в трудни за нас моменти? Явно, че за някои истини никога няма подходящ момент…

Като излязоха от гробището, те се сбогуваха и потеглиха натам, откъдето бяха дошли. След тях младата жена от детския дом им помаха за сбогом и изхлипа:

– Ох, сестрички! Не знам за вас, но аз имах най-добрия баща!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БАЩА

повест

Българска

Първо издание

© Енчо Петров Димитров

© Росен Желязков Василев – художник

© Издателство МАРТИНЕ

9300 Добрич, ул. “Генерал Колев” 1

office@martine.bg

www.martine.bg

моб. тел.: 0888748988

Редактор: Николай Мирчев

Оформление: Методи Дойчинов

ISBN 978-619-7059-11-3

 

 

 

 


[1] Бог на сънищата в древногръцката митология

„ЛЮБОВ, ПРЕСЪЗДАДЕНА В ТИШИНА

 cover

НОВАТА ПРЕВОДНА ДВУЕЗИЧНА КНИГА НА ЛАТИНКА-ЗЛАТНА

Излезе от печат преводната двуезична книга „Любов, пресъздадена в тишина” на Латинка-Златна на македонски и български език от поета Ристо Ячев, Република Македония.

            Превод и редактор – Латинка-Златна;

            Корица и графичен дизайн – Валентина Йотова;

Очаква се до края на месец януари 2017 г. да излезе от печат, преводната ù двуезична поетична книга „Имане” на босненски и български език от босненско-херцеговинската поетеса Мубера Исанович.

            Биографични данни за Ристо Г. Ячев  

            РИСТО Г. ЯЧЕВ

Ристо Г. Ячев е роден на 15 май 1942 г. в с. Долно родена, Воден, Егейска Македония. Завършва Филологическия факултет в Скопие. Работил е като редактор-коментатор в МРТВ.

Поетът, писателят, разказвачът, драматургът, филмовият сценарист, антологистът и любовният лирик, Ристо Г. Ячев присъства в македонската литература повече от петдесетина години. Той е представян в антологии на руски, немски, турски, шведски, английски, полски, италиански, словашки, чешки, румънски, испански, унгарски и албански език и е издаван в специални книги на словенски, сръбски, хърватски и английски език, в повече от тридесет страни в света. Първата му стихосбирка „Кавал и магия” се отпечатва в 1967 година.
След това, от перото на Р. Ячев излизат следните книги със стихове: „Смъртта на ангела” (1968), „Маслинови гори” (избрано; 1968 – първо издание, 1969 – второ издание), „Подземни сенки” (1973), „Димна планина” (1974), „Болна градина”(1976), „Чисти извори” (1979), „Горница” (1984), „Ангел над Христовия гроб” (избрано; 1991), „Каменна възглавница” (1992),  „Смъртни песни”(1994), „Заточеник на мрака” (двуезично – на сръбски и македонски език; 1996), „Велестовски нощи” (1996), „Вакъфска земя” (стихотворения; 1997), „Примка”(избрано; 1998), „Жадна нощ” (2000), „Белият светец” (2003), „Студен мрак”(2005), „Думи и сълзи“ (2007), „Под златната гора” (2009), „Подреждане на времето” (2011) и „Помня” ( 2013).
Съставител е на: „Антология на македонската поезия – единадесет века”(2005), „Антология на македонската поезия – двадесети век” (2009 – българско издание; 2011 – хърватско издание) и „Скопие – позлатена от любов” (2013).
Публикува и проза: „Вечерни ветрове” – повест (1972), „Кукла”– роман(1991), „Яков” – роман (1993), трилогията „Пътят на ангелите” (1996), „Моите мечти” – трилогията пиеси (2000), „Алексей” (2001) и „Синът на свещеника” (2012).
Превежда от сръбски, хърватски, словашки, чешки и полски език. Получил е следните литературни награди: „Студентска дума”, „Кочо Рацин”, „Стале Попов”, „Златно перо”, „Нарцис”, „Григор Пърличев”, „Ацо Шопов”, „Братя Миладинови” и Голямата международна награда за литературния си принос от „Мелнишките вечери на поезията”.

Стихове от Ристо Ячев

ЛЮБОВ, ПРЕСЪЗДАДЕНА В ТИШИНА

Когато нашата любов се превърне
в тишина,
в нейна чест звездни снежинки
ще се налепят върху лицето на земята.
Тихо една нежна билка ще ни замени,
ще изчезнем в сянката без бъдеще,
като ангела, който се опитва да остане
в полуразрушената църква.
Когато нашата любов се превърне
в тишина,
ще изчезнем като две пеперуди
под жълтия хайвер на Луната.
НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВЯ
Никога няма да те забравя,
въпреки че окото ти е изкован бисер от сълзи,
въпреки че сините ветрове в пясъка те заровиха,
въпреки че над теб минават временни сезони,
под тебе гние цвете; блажена маслинко моя,
никога няма да те забравя.
Някога, когато месечинката за първи път погледнала сърната,
червеният вятър влязъл в твоята есен,
търсейки под стряхата на лозата сянка;
на небето се люлееха звезди, като златен портокал,
ти бавно отваряше гъстите мигли,
а от тях светеше недоволство,
любов, която никога няма да забравя.
И днес, както в този ден, звънят камбани.
Веднъж ще потънат всички разбудени нощи.
С мен ще потънат зелените склонове
във води черни, там
ще слушам твоята неповторима песен,
по лицето ти пак ще капят пролетни роси,
защото ще се закълна, че никога няма да те забравя.

 ЩЕ ТЕ ТЪРСЯ

Ако не те срещна
във фалшивата градина на този свят,
в някои кристални води като бадемов цвят
в една непроходима, отхвърлена нощ,
в някой тъмен вилает, в някой оглупял ден,
ще се успокоиш като есенно откъснат лист
на полунощното слънце.
 
Ужасната птици ще изчезне тихо,
само някой подземен плач
ще говори с гробен аромат, ще заглуши крачките,
в мрак ще просъска намръщена змия,
а аз, вместо напитка, сърцето си ще пия.
 
И тогава не знам дали ще осъзнаеш, ти скъпа,
ти клета,
че ни минаха годините като старите пари.
 
Аз пак ще те търся, аз трябва да те намеря
и да загубя себе си. И дума не ми трябва,
когато търся този хребет; тази неизвестна вечер,
като есенна река, която тече подземно
и плахо, пътувайки през празната страна,
в която ти си вълшебен мехлем на моята рана.
 
Вярвам, че в някой ад между съзвездията от сълзи,
с бяло сребро ще те срещна,
където смъртта е като празник тлеещ
в душата;
с изгорелите години, където гърмят
горчиви семена, където лудува рис
зад дива кухина. Горчива сълзице, там
трябва да намеря своята следа
като лунна светлина,
като лудо море, което постоянно е загледано нагоре,
където търсейки те аз ликувам о, моя
неизлечима тежка тъга!
 
А ако не те намеря, в името на нощта,
ще затворя деня в мраморен храм
и ще поискам твоята тънка, звездна снага,
лудуваща като сянка, или сърна,
през кристалните езера на подземието.
Ще те търся, скъпа моя, ще те търся!
ДА МОГА
Да мога само един миг, като собствено цвете,
под клепачите си да те запазя
в моя тъжен поглед;
макар в съня си да те видя,
благият ти глас да помилвам,
мисля, че няма да бъда
превит,
изгубен,
уплашен.
 
Останаха ми само тъгата,
ветровете,
озвученото море
и изречените думи, които нощем пиша,
и знам, че някога ще бъдат преписвани
в спомените на влюбените момичета.
 
Мила, вечер искам да те любя,
а сутрин те търся между мълнията на летните води,
но тебе те няма, за да ти се отдам смирено,
въпреки да знам, че сега ти си може би тревица,
може би си водорасли,
или фея от Северната гора.
 
Аз ти се предавам; разумът ме оставя,
напускат ме силата,
мисълта
и съня.
По месечината се влача като пияна сянка.
Вероятно всекиму е ясно,
че съм разголен,
че съм изоставен,
и че нямам нищо, и че нямам нищо.
Да мога под клепачите си да те запазя,
макар в съня си да те виждам,
благият ти глас да помилвам,
мисля, че няма да бъда такъв, какъвто съм.
УТЕХА НА МОИТЕ НЕНАСИТНИ ОЧИ
Може би никога нямаше да кажа думата любов
ако имаше по-силен пламък от нея.
Нямаше да изговарям,
че те обичам
като лечебно биле,
което расте в твоите прекрасни очи.
Моят живот, въпреки че е само мой,
те обича,
като моето подсъзнание,
в което свири една разнежена арфа.
Обичам те простичко,
страстно, силно,
обичам те като звезда,
като вечна утеха на моите ненаситни очи.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ РАЗХОДКАТА

Продължавам разходката си в Малката Базилика- Пловдив. Пренасям се във времето през 471 година, когато готите в провинция Тракия вдигат бунт. Филипопол е застрашен, но оцелява, благодарение на военачалник Базилиск. Благодарните жители на Филипополис вдигат в чест на избавлението си малка, но богато украсена църква.Олтарът и амвонът й са от мрамор, а подът е покрит с изящна геометрична мозайка. Базилиск дарява средства за мозайката и увековечава събитието с мозаичен надпис.
Пред 475 година, Базиликс детронира император Зенон и заема мястото му, но след година, Зенон се завръща и убива Базиликс. Заповядва, всяка следа от него да бъде изтрита от историята 
Редовете от дарителския надпис с името на Базилиск са унищожени.
В края на Vвек или началото на VI в. църквата е изгорена. Вдигат сградата наново, а към нея е пристоен базптистелий ( помещение за кръщение) с мраморен басейн и подови мозайки, с елен и гълъби.
Няколко десетилетия по- късно, църквата е унищожена окончателно и потъва в забравя. Открита е случайно през 1988 година при строителството на жилищен блок. През 1995 година, Малката базилика и крепостната сетна до нея, са обявени за паметник на културата с национално значение.
Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.
Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.
Мария Герасова- Спасова

ВЕСЕЛИ КОЛЕДНИ ПРАЗНИЦИ

Мили приятели. От името на ред. колегията и авторската колегия на вестник Сияние, а също от мое име- председател на Съюз ” Духовно възраждане- България” , ръководител на Открит университети по Природни и Вселенски знания, Ви желаем весели коледни празници. И нека Бог Ви донесе берекет, здраве и щастие , а на България светлина…
Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.

 

Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.
Мария Герасова- Спасова

„ЧАСТИЦИ ХЕМАТИТ”

borche_panov4-240x300

 НОВАТА ПРЕВОДНА ДВУЕЗИЧНА ПОЕТИЧНА КНИГА НА ЛАТИНКА-ЗЛАТНА        

Излезе от печат преводната двуезична книга „Частици хематит” от македонски на български език от поета Борче Панов, Република Македония.
Превод и редактор – Латинка-Златна;
Корица и графичен дизайн – Валентина Йотова;
Очаква се скоро да излязат от печат преводните ù двуезични книги „Любов, пресъздадена в тишина” от македонския поет Ристо Ячев и „Имане” от босненскохерцеговинската поетеса Мубера Исанович.
Тези дниq поетесата Латинка-Златна получи писмо от Борче Панов със следното съдържание: “Благодаря ти, че поезията ми спечели доверието ти за един такъв величествен акт – тя да бъде преведена на красивия български език!”
Биография на Борче Панов, Република Македония:
Борче Панов е роден в Радовиш, Република Македония. Завършил е Филологическия факултет в Скопие. Член е на Дружеството на писателите на Македония от 1998 година. Неговата поезия е представена в много антологии и   панорамни сборници на съвременната македонска поезия,в чужди антологии, като тези от Манила (2012), Украйна (2013), Румъния (2015), България (2016) и др., и в различни електронни списания, библиотеки и сайтове за поезия.
Поезията му е превеждана на английски, немски, френски, испански, украински, български, словенски, хърватски и сръбски език. Носител е на много литературни награди за поезия. Досега е публикувал поетичните си книги: „Какво e видял Чарли Ч от отвъдното”(1991), „Циклонско око” (1995), „Спрете Чарли”
(2002), „Разбирам” (2006), „Гатанки от стъкло” (2008), „Базилика на ръкописа”
(2010),„Запомняща се вечеря” (2012), „Вдъх” (2014) и „Човешки тишини” (2016).
Борче Панов е автор и на алтернативните драматични текстове: „Пето календарно време” (2000), „Градът двойник” (2001), „Насред улицата – сляпа улица” (2002), „Хомо сапиенс” (2004), „Хванете сомнамбула” (2005), „Разделени от собствения си нос” (2006) и „Лятно кино” (2007).

Стихове от Борче Панов:

ХРАМ НА ДИШАНЕТО
Когато поетът се пита какво научихме от Христа,
това, повярвайте, не е религиозен въпрос.
Има една ясна утринна светлина
над всяко раждане, когато плачът на новороденото
еква в стиха на поета,
а бабата в бяла кърпичка връзва
пъпната му връв между небето и земята,
но има и една блага светлина над всяко умиране
между думите на поета,
защото и поетът е, който всичката мъка
върху себе си взема, както и смъртта
последната въздишка от дъха взема.
Има един храм на дишането между поета и Господа,
в който най-красивите думи на поета
са вързани във вързопче с пъпната връв;
думите, които поетът, изоставен от всички, развързва,
като невидими възли на тишината,
когато се пита какво научихме от Христа.
ЗАПАЛЕНИ СВЕТЛИНИ
Веднъж ме попитаха как се свързват Господ и човекът?
С думите, с които се обичат, – им отговорих,
спомняйки си за Моцарт;
когато го попитали как я пише тази божествена музика,
той казал, че само записва
една до друга нотите, които се обичат.
Едно време в средата на тунела на отчаянието
пожелах от Господ да ми покаже светлината,
а някой по време на моята молитва
изведнъж ми поиска бял лист хартия.
Нямах и на сляпо от шкафа с хиляди листа
извадих лист, на който пишеше „Светлините са запалени”.
И тогава, и години след това, аз се чудех
с какво ли провидение се свързаха
тихите, неизречени думи в главата ми,
с тези думи,
блеснали на средата между Господа и мен,
и разбрах, че някога
един до друг ще ни запишат на бял лист
и нечия непозната ръка
пак ще ни изведе, като Божий отговор от нашите страдания…
ХЛЯБ ОТ ЖЕЛЯЗО
Дядо ми Борис е бил ковач.
Той е знаел, че хлябът от желязото
ще тежи повече и от неговата смърт.
– Животът, както и желязото,
се кове, докато е горещ;
тогава и най-трудните неща
лесно получават формата на мисълта. –
казал той на баща ми,
преди да го остави сирак.
И расъл баща ми,
с най-тежките форми на мислите
в сиропиталище от войната.
Баща ми цял живот беше миньор.
Дрехите му миришеха на руда
и светеха от гъстите частици хематит,
когато се връщаше от трета смяна.
От дланите му блестяха
искрите на дядо сред кристалите,
които ми носеше от мината.
– Дръж искрите, сине! – ми казваше.
Така и днес аз,
с искрите в двете мои длани,
постоянно претеглям
точното тегло на думите
в топлината на моя железен хляб.
ДА СИ
да бъдеш безимен като вятъра
да не знаеш нито откъде идваш нито накъде ще отидеш
а тук да си всеки миг
да ти бъдат очите вързани
да прегърнеш непознат
също със завързани очи
да погалиш слънцето върху лицето на една жена
да настане време
да не знаеш нито откъде идваш нито къде ще отидеш
а тук да си всеки миг
и да погледнеш на това
като първа светнала светкавица
и да чуеш как в теб гърми вечността
ХЛЯБЪТ НА ДУМИТЕ
веднъж,
когато майка ми вадеше хляба от фурната,
и го редеше и покриваше, за да омекне,
ни каза:
– Когато животът ви се втвърдява,
останете свързани като мехурчетата в хляба,
за да запазите мекотата на душата…
Днес,
също като майка ми,
знам,
че поезията
е неизказаната мекота на дишането
под изпечените корички в хляба на думите…
КИБРИТЧЕ
Запалих кибритчето посред зима – малкото лампионче от топлина
кръжеше пред коледната елха в тъмния болничен коридор.
Самотен коридор в глуха доба и коледни лампички,
които светват и изгасват като добри и лоши спомени. Бездомници
се задомили в чакалнята. Свикнали да спят с безсънието,
седят като пациенти, които отдавна не са дочакали медицинския преглед.
Странно е спешното: елхата в коридора ни мига по лицата
и ни показва всичко това, което всеки би скрил.
Например, че любовта е като бедността. Колкото и да искаме,
никога не можем да я скрием, също както и съвестта –
змийско гнездо, което ни свети в главата, а не е огън, като в гатанката
на старата майка, нито пък е чакалня в болницата, или някаква
станция, в която живеят и чакат тези, които никъде не пътуват
и постоянно сменят местата, от които всички си отиваме…
Запалих кибритче посред зима – мъничкото лампионче от тишина
кръжеше пред коледната елха в тъмния болничен коридор
и едрите, тихи снежинки между, които се връщам у дома…

РАЗХОДКА ИЗ МАЛКАТА БАЗИЛИКА

Днес, ще ви разходя из Малката Базилика В Пловдив. Влизам вътре и ахвам от учудване. Какви орнаменти, какво чудо. Пищните мозайки, които покривали църквите в Източната и Западната Римска империя през IV – VI, възбуждат моето възхищение.Те били изработвани от различни камъчета, мрамор, керамика и стъкло. За покриването на големите пространства били използвани геометрично комбинации от ромбове, кръгове и розетки, които могат да образуват безброй съчетания. Ако знаем как да ги прочетем, те ще ни проговорят. Правя кратка разходка, като стъпвам леко върху гладката повърхност на остъкления под. През него се виждат мозайки от времето, когато Филипополис бил град, разположен на три хълма край Марица, когато римляните пр.45 г.сл. Хр., го включили в империята си.Градът бързо се променил под римска власт.В него се стичали преселници, императорски чиновници и инвестиции. Населението му набъбнало до 100 000 души; траки, и гърци, евреи и ветерани от римската войска, занаятчии от Мала Азия и търговци от Близкия Изток.Заедно с хората от града , се смесили и техните божества, дошли с тях от всички краища на империята. Далеч от границите на империята, Филипополис бил сигурен град, затова хората охотно напускали трите хълма и се преместили в низината. Там, изникнал форум с колонада, където гражданите търгували и общували. Театър и стадион забавлявали гражданите с представления,големи спортни игри, гладиаторски битки. Два аквадукта и сложна канализационна система захранвали с вода обществените бани, чешми и жилищата на богатите филипополци.
През III век, Филипопол попаднал под ударите на народите, които нахлували в империята, но въпреки опустошението през следващите векове, градът винаги се възраждал от пепелищата.
През IV век, когато християнството станало официална религия, Филипополис се превърнал в религиозен център със своя епископ. В града се строели църкви, за нарастващия брой християни. Църквите и останалата част от града в низината, били изоставени в края на IV век, когато нашествията принудили жителите на Филипополис да потърсят отново сигурността на трите хълма.
Античен театър
Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.
 15665618_1660695237290984_8656545631899340047_n
  Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.

15541647_1660708057289702_6784567924279055744_n

Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.
15621895_1660720057288502_4435277969793046912_n
96459cf9a1e169af56291aa351d4f6a681edae46
images
Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.
Снимка на МАРИЯ ГЕРАСОВА.
 Мария Герасова- Спасова
 тагове: Малката базилика

Пътят на посланичествата

  и установяване на първите консули във Възрожденския град

(Пловдив и сродни центрове на санджаци)
Преминаването на делегациите от дипломатически пратеничества между Високата порта и Европа се осъществява се осъществява в публичното пространство на Балканския полуостров непосредствено по неговите главни артерии, унаследени и дейно функциониращи от Античността и Средновековието. Както и днес гръбнакът на пътната мрежа са големите артерии Via Singidunum и Via Egnasia, които от времето на Римската империя свързват не само българските земи, но Азия и Европа, Изтока и Запада.1 Именно Диагоналният път – най-пряк и сигурен между Виена и Цариград, остава в съзнанието на местното население, турските управленчески кръгове и сред редица европейски социални среди като пътят на посланичествата. По него се придвижва австрийската поща след 17 век. Тя остава до известна степен гарант за неприкосновеността, точността в крайното пристигане и осъществяване на комуникацията чрез хора и пощенски пратки. Основните места, където тя спира, представляват значителни търговски градски центрове (някои от тях са областни или митрополитски средища): напр. Люлебургас, Одрин, Пловдив, София, Ниш, Белград и др., в част от които през ХІХ век се установяват и първите постоянни консулски представителства. В някои свои участъци трасето се движи успоредно с река Марица, която от първата половина на ХІХ век е свободна за корабоплаване от град Пловдив на юг.2 Заедно с пощенския главен път Цариград – Адрианопол – Пловдив – Белград – Виена, река Марица се превръща в изключително важна комуникационна артерия за Пловдив, негова жизнена връзка със света, структурирайки средищното му положение в икономически, социално-политически и културни аспекти. Без реката пловдивчани “не биха могли да осъществят икономическата си революция от аграрно стопанство” на обикновен град “към занаятчийска и търговска икономика с далечни пазари и източници на доставки”.3 Именно в такива големи градове с космополитен характер, разположени сред подходяща пътна мрежа, географски релеф и постоянни свръзки със столицата на Турската империя се разполагат трайно първите чуждестранни консули през ХІХ век, представители на Великите сили: Австрия, Франция, Русия, Великобритания, Италия, Прусия/Германия, успоредно с които и тези на съседна Гърция. Градското пространство и време поемат в своето лоно консулския дом, но той остава юридически пряко подчинен на конкретното посолство от Истанбул. Чужди консулства се разкриват в София, Русе, Варна, Велико Търново, Пловдив, Видин, Солун, Одрин, Битоля, Скопие.4 Изборът доказва непосредствена, взаимообусловена връзка между стопански и демографски характеристики на съответните градове, местонахождение и натовареност на комуникационните трасета от една страна, а от друга – външните политикоикономически интереси. Пловдив и сродните нему центрове на санджаци притежават близки показатели на развитие през ХVІІІ/ХІХ век, които изиграват ролята на силни аргументи относно изборът на европейските държави за основаване на посолства (или консулство) по тези места. Те могат да бъдат групирани в следния ред:
-благоприятно разположение на града (важен път или кръстопът)
-плодородна земя;
-речен или морски излаз;
-манифактури;
-интензивен живот;
-търговско средище за Балканския полуостров и Европейския континент;
-селскостопански и животински продукти;
-занаятчийски произведения;
-значителна търговия – на Балканския полуостров, с Европа, Азия, Африка (транзитна, прекупваческа);
-множество обществени сгради (безистени, тържища, ханища, бани, механи, кафенета, храмове, училища и т.н.);
приблизителна численост на населението за XIX б. От 35 до 55 хил. души;
-влагане на значителни капитали в недвижима собственост (например чифлици в околността), джелейлък, банкерство и др.5
От всички главни артерии, пътят на послничествата (Диагоналния път) е един от малцината, за които централната власт полага сериозни и чести грижиза неговата поддръжка (доколкото това е в нейните възможности) поради факта, че трафикът по Цариград – Пловдив – Нош и т.н. е ваяжен от военна и икономическа гледна точка.6 традицията се потвърждава чрез прокарване на първите ЖП линии през втората половина на XIX в. успоредно или в непосредствена близост до основната сухопътна мрежа (напр. т.н. Барон-Хиршова железница, Цариград-Белово).
Заедно с чуждестранните консули в Европейска Турция се установяват и чуждестранните капитали с трайни позиции в империята. Връзките между дипломатическите представителства и търговските интереси е двупосочна. Австрийските параходи поемата корабоплаването по Дунав, големи френски, италиански и английски компании – движението по море; австрийците на практика поемат от рано до голяма степен транспорта вътре в Османската империя и отношенията й с другите страни. 7
Диагоналният път е траектория за придвижване на всички австрийски и английски дипломатически мисии (по-късно на италиански и френски) от края на XVI в. нататък: водене на мирни преговори, размяна на писма и дарове, установяване на трайно посолства в столицата, кратки служебни визити, създаване на консулства в градовете от сърцевината на полуострова.*
Дипломатическият дом се разполага винаги в централната градска част. Това правило се спазва както в Цариград, така и в центровете на санджаци – Пловдив, на Трихълмието, Видин, Солун и др.** Главен негов отличителен белег е националното знаме на държавата, която представлява. То се издига с необходимата тържественост, маркира неприкосновена, защитена територия и отбелязва начало на делова активност. Знамето едновременно приобщава и отграничава персонажи, координати, влияния, символи в дадения град и прилежащата му област спрямо определена европейска държава.
Консулският дом е част от публичното градско пространство. Тук се приемат официални визити от местната власт, чужди поданици или други консули, вечерни балове или банкети, осъществяват се контакти с българското население, изготвят се служебни рапорти, доклади, дипломатическа поща. Неговото съществуване и признаване се гарантира от знамето на видима височина.
Успоредно с това консулите обитават този дом със своите семейства.*** Той служи едновременно както за обществени, така и за лични необходимости, поради което дипломатическият агент се задължава да спазва определени норми на поведение и етикет. Частно и публично измерение на пространството се застъпват на сродни координати. Личността на консула се изявява като образец; символ; реално представителство; пълнокръвен човек; носител на характерна власт, етнична и юридическа принадлежност; концентрира в свое лице множество очаквания или разочарования; маркира известна дистанция, но винаги е налице съобразяване с определена власт и авторитет. Той живее и работи на едно и също място от гледна точка запазване на сигурността. Неговият статут допуска в дадени кратки периоди от време през годината да пътува извън официалните си задължения, с цел почивка и отмора заедно със семейството си. Така напр. френският консул от Пловдив г-н Шампоазо заминава за Порто-лаго при Гюмюрджина през Ахир-Челеби, за да вземе морски бани с близките си – юли 1864 година.**** Повечето от европейските консули и богаташи в Солун имат летни къщи отвъд залива за почивка; отиването на курорт – на юг от Салоник или в теснините в подножието на Кортнаш, планина висока 3894 фута, на югоизток; или при баните със сярна вода на изток от Серес – се превръща в традиция през ХІХ век.8
През ХVІІІ и ХІХ век чуждестранните посланици при Портата отсядат през летните месеци в морския курорт град Бююкдере на Босфора, където е пълно с вили и резиденции, собственост на жителите на Пера.9
Дипломатическите домове се изграждат в синхрон с най-красивите, добре уредени, двукатни или трикатни градски къщи с уютни дворове, с умело изографисани декоративни стенописи. Те притежават модерна европейска мебелировка и най-луксозен интериор. Консулатото не се отличава по своите архитектурни елементи спрямо другите обитавани частни домове от градския елит. Подобна тенденция се наблюдава при изгледа на пашовия конак, където се настанява всеки управител на санджак (област). Почти до край на ХІХ век османските турци изграждат в империята обществени сгради в публичното пространство изключително в ориенталски облик – кервансараи (ханова), затвори, бани, медресета, безистени, кафенета и др. Липсата на традиция в империята, при създаване на основните градски топоси със светско предназначение в унисон със западноевропейските, представлява една от причините за множеството прилики в структурата и изгледа между личните домове, дипломатическите мисии и тези на управленческата административна власт. Това е един от каналите за протичане на модерни чужди влияния, които се възприемат на Балканския полуостров в съчетание с местните школи на християнските народи. Знамето остава и през ХХ век като единствен оразличителен знак.
Церемонните по посрещане и настаняване на временните пратенически делегации, постоянните посолства или подчинените им консулски служби (генерален консул, вицеконсул) имат характер на ритуали с древен произход. Със сигурност може да се каже, че епохата на Възраждането наследява главните механизми на церемониала от Средновековието, успоредно с което разширява дипломатическото присъствие по времетраене и местонахождение извън столицата. Ритуалните елементи утвърждават настоящите намерения и бъдещите действия между преговарящите страни в позитивен, миротворчески, съзидателен план. Те от своя страна маркират протичането на това събитие по сроден начин в различни градски центрове. Общите същностни черти се състоят от: влизане на кон, свита, охрана, украса, размяна на дарове, знамена, освещаване в храм, топовни гърмежи, облекло, знаци – писма, официални визити, почерпки (обяд или вечеря), балове.
Общата територия на заселване и живот обединява гражданството при ритуалното посрещане и настаняване на посланичества в градовете им. Всички взимат участие в тържественото събитие като едно цяло, а то от своя страна консолидира разнородното по етнически състав население. Пловдив, Русе, Одрин, Солун, Видин, София, Скопие, Битоля служат за пример чрез социално-икономическия си просперитет, средищно географско местоположение, обществен елит и светски взаимоотношения.
Първите дипломатически мисии, които преминават заедно със свитата си по Диагоналния път имат за цел установяване на официални контакти директно с Високата порта. Австроунгарската империя и Великобритания откриват свои посолства в Истанбул или разменят официални визити значително по-рано от останалите Велики сили – след военните поражения на османския средиземноморски флот през 1571 г. и разгромяване армията на Кара Мустафа паша под стените на Виенската крепост 1683 г. (края на ХVІ и ХVІІ в.); същевременно това са годините, през които се установява за Турция режимът на капитулациите.10
Подписването на мирен договор в Карловци – 1699 г., чрез който се приключва шестнадесет годишната война между австрийците и турците, е причина за изпращане на ново “велико посолство” при Високата порта. Виенският двор иска да се състави текст на мирното споразумение. В Пловдив беят посреща яздейки великия посланик с много конници и няколко стотин еничари, придружава го в града, след което го настанява в квартира.11 През 1700 г. генерал Д’Арш споделя: “Във Филипопол посланикът беше приет от кадията. Спахиите и много еничари излязоха с него извън града.”12 Ново велико посолство до Цариград било изпратено през 1718 г. от император Карл VІ и водено от граф Дамян Хуго фон Вирмонд. Герард Корнелиус Дриш описва приемането на делегацията на отиване и връщане по следния начин: “Гарнизонът ни посрещна и придружи г-н посланикът до лагера. …. Този град ние разгледахме както при идването си насам, само при преминаване. При влизането си в града не спазвахме никакъв строй, но всички яздехме вкупом около г-н посланика. Това можеше да стане, понеже по това време в града нямаше никакъв паша, за да си създаваме труд. При все това нас ни посрещнаха еничарите с техните фесове и оказаха на г-н посланика дължимата почит, като го придружиха из града към лагера до палатката му.”13 Интересен момент от ритуалното посрещане добавя Йохан Кемпелен от 1740 година: “На 18 юли пристигнахме във Филипопол. Там светлейшият посланик бе поздравен по пътя от първенците на града.”14
Посланикът никъде не се придвижва сам. Той и свитата му са винаги на коне при вход и изход от главните градове, като свитата е около или след посланика, който често е в нейната сърцевина. Задължително се посреща от главния управител и неговия ескорт, които са пак на коне. Ако той отсъствува от града, на негово място отива административният или военният му заместник по това време. Оказването на такава чест е задължително. В знак на всеобщо почитание местният елит от гражданството се среща с делегацията, но когато тя се движи транзитно, този акт се реализира на дистанция и за кратко. За консулите и хората им се осигурява отделно жилище. Видът му се определя от времето на пребиваване. Подобни ритуални практики, които постепенно се превръщат в задължителни норми, се утвърждават в Ренесансова Италия през ХІV век. За тях Чезаре Марки отбелязва: “Когато посланичеството се развивало в особено тържествена обстановка, то било ескортирано от войници на коне. В Пиза пристигането на посланик се предизвестявало с фанфари. Във Флоренция подобни показни прояви били редки, може би поради пестеливост.15
Генералните консулства и вицеконсулства, установени през ХІХ век във Възрожденския град, реализират идентични ритуални практики спрямо кратките дипломатически мисии и постоянни посолства в Истанбул. Съхранява се тяхната главна миротворческа цел, необходимостта да бъде опазен живота и неприкосновеността на чуждестранния представител, обезателното оказване на висока чест, споделената храна на тържествена трапеза от двете страни, изисканият етикет, скъпите облекла, проявеното ораторско майсторство при произнасяне на официални речи, предоставянето на акредитивни писма или други писмени послания, наличието на драгоман в свитата, специалната траектория на движение за основната персона и нейното обкръжение, нужното съобразяване с местната социална и властова йерархия, предаността към предначертаните служебни задължения. В тези аспекти на деловите взаимоотношения между западноевропейските държави, Русия и Високата порта се изграждат пътищата на взаимни влияния, договорености, координати на търпимост, допустими общи норми на поведение в сферата на висшата публичност. Именно това са местата, където могат да бъдат наблюдавани, разбрани, оценени чужденеца и “другостта” на неговата култура. Тук се срещат не само различни култури, но и две различни цивилизации – източната и западната, християнството и исляма. Ритуалът се явява посредник в това общуване. Той е своеобразен код в езика на дипломацията.
Еднаквостта на случилите се действия, независимо от изтеклите години във времето (ХVІ – ХІХ в.), споделят почти всички участници – французи, австрийци, англичани, гърци, руснаци и др. Свитата на посланика е сравнително многолюдна при пристигане и заминаване. Той се придружава от благородници или издигнати хора, чауши с техния началник (дворцови служители, част от които съставляват личната охрана на султана), преводач, секретар, еничари, личен лакей, допълнителен транспорт от товари с провизии; понякога към нея могат да се присъединят негови сънародници, търговци и лекари по същия маршрут или откупени пленници християни; кадията на всеки транзитно прекосен град се задължава чрез пълномощници да отпуска полагаеми провизии – овца, вина ,хляб ечемик, сено.16 Елитът на милорд (господата аристократи и търговците) заедно с охраната яздят или се възползват частично от полагащите им се карети, а съпровождащите и слугите пътуват в коли (тип каруци).17
Влизането и престоят в градското пространство на Негово превъзходителство г-н посланикът се ознаменува от необходимите показност и пищност, които са толкова по-големи, колкото по-значителен е градът. Посрещането се отбелязва с гърмежите на оръдията, залповете на войниците, виковете на народа, изпълнени с радост, множеството строени въоръжени лица, възпитавани във военен дух и демонстриращи почитание; каймакам пашата или градоначалникът и лицето кападжъ башъ поздравяват задължително с пристигането г-н посланика и го въвеждат в жилището му.18 Той се посещава в знак на уважение от другите посланици, реализира редица контакти в къщите на местния градски елит, приемайки с най-добри чувства тяхното благоразположение и почерпка с вино.19Знамето, чиято държава представлява, се носи от един благородник в свитата, докато главният дипломат язди в нейната сърцевина, заобиколен от телохранители. Съзнателно поддържаното великолепие на всяко посолство разкрива “славата и триумфа”, силата и мощта на европейската монархическа власт.
Получаването и отдаването на взаимни любезности включва връчване на императорски писма, с които се регламентира назначението и началото на дипломатическата мисия, размяна на подаръци – от турска страна напр. това са кон с екипировка, кафтан, поръбен със самурени кожи (тази дреха е осигурявала достъп до султана), с който се даряват и придружителите на посланика; а от западноевропейски страни (английска, австрийска и др.) напр. една благородна и богата каляска заедно със седем неаполитански коня и четири ирландски хрътки за султана.20 Количеството, богатството, многообразието на подаръците винаги се показва и връчва на публични места, с голяма тържественост и в присъствието на основните представители от двете делегации. Често това събитие се синхронизира с официалния пищен обяд, съпроводен със съответната йерархична позиционна подреденост на всички участници и тяхното облекло специално за случая. На аудиенцията при султана, Негово превъзходителство отива със своя преводач, където се оставят акредитивните писма, разменят се етикетни думи относно “здравето на императора”, “поздрави с добре дошъл” и т.н., “изброяват се публичните и частните причини за посолството”, понякога драгоманът произнася реч.21
Извън тежките церемонни членовете на дипломатическите корпуси имат по-свободно и неангажиращо поведение.
Като основни дарове на размяна, освен споделената храна на богата трапеза, на различни аудиенции (от султана до каймакама) през вековете се налагат “дрехите от платно, коприна, сребърни и златни дрехи, платно от злато, сребро, кадифе, скъпи кожи; дрехи, които са много странни за западноевропейците и те ги обличат само при специални случаи в двора – мантия от бяла коприна с големи клони, понякога с полумесеци и др., жълти и светлокафяви, всички с широки райета и материя от “сребро или злато – те са втъкани в коприната, както и коне за милорд и придружителите му – богато украсени за вход в града, които след това остават техни”.22
Приемствеността се изразява и в подържане на делови контакти между разнородните дипломатически представителства от една страна, а от друга- между отделните поколения, пребиваващи в Европейска Турция. Постепенно те започват да формират самостоятелно съсловие със свой социалнопсихологически и материален престиж, при което водещи се оказват не кръвнородствената обвързаност, а индивидуалните професионални качества и аристократичен произход. Дипломатите следват стратегията на една държавна политика, чиито представители и застъпници в Османската империя са те. Именно тези два аспекта са носителите на обща комуникативност и обвързаност както между англичани, австрийци, французи, италианци, руснаци, така например и между англичаните от ХVІІ-ХVІІІ-ХІХ в. или австрийците от ХVІІІ-ХІХ в. След като старият посланик представя своя приемник, церемониал-майсторът и драгоманът откриват обикновените служебни ритуални церемонии.23
Най-пълни и достоверни описания на произтеклите събития са дело на анонимни дописници – свидетели във Възрожденския български печат, на самите участници в делегациите или на консулите, които остават обширна архивна документация, мемоари, епистоларно наследство. Едни от ранните сведения относно посрещането и установяването на чуждестранни консули в градове-центрове на санджаци през ХІХ век пристигат от Пловдив: на 31 юни 1857 година.24 Най-доброто средство, с което Франция има намерение да разпространява благотворното си влияние в Турската империя, е откриването на консулства и изпращането на представители в по-главните градове от сърцевината на Балканския полуостров. Освен раздвижилите се събития от политически и военен характер (напр. Кримската война), върху изборът на Франция влияят и фактори от икономическо естество: високото развитие на земеделието, търговията, пътищата. Християнските жители са изпълнени с признателност към французите, упование за бъдеща подкрепа и небивал възторг. Заедно с придошлите селяни от равнината пловдивските граждани изпълват улиците, католическия храм и превръщат деня, в който се издига френското знаме, във всеобщ градски празник. Самочувствието на пловдивчани като граждани нараства значително, осъзнавайки характера и последиците от новата институция. Личното участие на автора в събитието говори за неговата истинност. Той не само регистрира, но преживява и кара читателите да съпреживяват чрез него. Еднократното събитие, което няма повторяемост във времето с оглед на ден и месец, се подчинява на линейната историко-библейска времева траектория на протичане, за разлика от обичая, свързан с аграрния цикъл. Именно градското пространство и време прави възможна промяната в градския празничен календар през ХІХ век: откриването на постоянно консулство е явление, което отбелязва нова дата за всеобщо празнуване. Единичният факт е своеобразна ценност за гражданина. Периодиката съхранява паметта за случилото се успоредно с неговата публичност. Общественият отзвук увеличава степента на запазване и интерпретиране на информацията.
В осем часа сутринта г-н Шампоазо – първият френски посланик в Пловдив, облечен в подходящо за случая представително облекло – национална униформа, придружен от задължителна охрана – войници и заптиета, от френски поданици и много народ, влиза в Католическата църква.25 Тя е празнично, богато украсена; вътре го посреща музика. Негово преосвещенство г-н Канова – католическият епископ тук, облечен в архиерейски дрехи, е заобиколен от целия си клир и редица католически свещеници от околните села в Тракийската равнина. Център на това тържество е благославянето на знамето от г-н Канова. След това консулът изрича енергично слово с националното знаме в ръка и в този час църквата се изпълва с викове: “Жива да е Франция! Жив да е императорът!”26 Тържествената литургия се извършва от висшия католически клир, придружена на места от певци, които заедно с музиката на орган изпълняват различни напеви. На излизане от църквата пушечни гърмежи поздравяват знамето. Множество народ съпровожда успоредно делегацията и ритуала по централните улици, а друга част наблюдават от прозорците на домовете си като зрители. После френският консул стига до своя дом, където г-н Канова произнася слово, с което възхвалява Франция и нейния дипломатически представител в Пловдив. Над къщата на г-н Шампоазо започва да се развява благословеното френско национално знаме. То обозначава и разделя консулския дом от другите в града, функционира като знак за отлика и принадлежност.
Турските чиновници, които присъстват на тържествения обред, са под командата на Бакир паша. Местните власти оказват задължителна чест на консула, поднасяйки му лично своите поздравления. Поради заболяване градският управител Салих паша е възпрепятстван да отиде и изпраща на мястото официално своя кехая. Г-н Берти – австрийският консул и г-н Найден Геров – руският консул, който е дошъл скоро, изпращат своите войници като охрана да бдят за добрия порядък, за предотвратяване на евентуални нежелани инциденти.
Вечерта френският консул организира бал в своя дом, където е поканен градският елит на Пловдив, представители на турската управленческа йерархия и другите дипломатически среди. Госпожите и господата се отличават със своите бляскави тоалети, бижута, прически по последна европейска мода. Г-н Шампоазо открива танците с г-жа Берти. Дописникът съобщава за “хоро-кадрил”, започват да се установяват нови съвременни европейски танци. На приема изобилстват разнообразни ястия и питиета на разположение на поканените. Балът продължава чак до сутринта – никога Пловдив не е виждал такъв един празник.27 Светската атмосфера става съществена част от градския микроклимат. Тя е в унисон с наличието на достатъчно свободно време в ежедневието на гражданството, в което да бъдат споделени многообразни веселия, удоволствия, новости, визити, контакти, забавления, придружени с изявен индивидуализъм и показност. С гордост дописникът уточнява, че не са се случили никакви безредици сред множеството и това е похвала за българския народ, чиято територия тук е исконна. Тук възрожденецът се научава да съчетава хармонично в едно цяло костюм, етикет, жест, реч, танц, изискани маниери, себеуважение, самообладание, да проявява разбиране към другостта, да изказва почитания към високопоставени европейски особи, да представи умело себе си като личностна и общностна идентичност, оценявайки същевременно позитивното в различието. Консулският дом получава и отпраща влияния.
През 1859 г. в-к “България” отбелязва пристигането на елинския вицеконсул в Пловдив – г-н Фиво. Гърците от града излизат много надалеч за посрещането, митрополитът изпраща богато украсен кон, с който г-н Фиво трябва да влезе особено тържествено; свитата се предшествува от комедианти в театрални дрехи, които от известно време играят в Пловдив, а след  тях всичките елини на коне придружават консула.28
Анонимен кореспондент съобщава, че на 24 май 1859 г. се организира ново тържество – г-н Фиво издига националното си знаме над своя консулски дом и по този случай ритуалът за освещаване на знамето се извършва в съборния храм на митрополията, откъдето всички елини придружават знамето до сградата на гръцкия дипломатически представител.29 По-късно следват поздрави от 21 топовни гърмежа и официални посещения – визити при местната власт.
Унаследените норми на поведение и превърналият се в регламент ритуал на посрещане се утвърждават окончателно през средата на ХІХ век в публичното светско елитарно пространство във Възрожденския град. В него взимат участие издигнатите и богати градски съсловия, членове на местното административно управление, представители на висшата турска власт и съответните лица, изпратени за консули. Масовата част от средните и нисшите градски прослойки остават в позицията на зрители, допуснати спрямо официалните персонажи на точно маркирана дистанция. Общо състояние е изказването на осъзната радост, възторг, възхищение, надежда или упование за бъдеща закрила.
Традицията на празника, установена в Пловдив от френския консулски дом, се потвърждава и от руското вицеконсулство тук. На седми август 1857 г. Найден Геров е посрещнат като консул в Пловдив, а на 1 септември същата година е вдигнато тържествено знамето над руското консулство.30 Подобна тържествена празничност е налице във Велико Търново при отваряне на руското консулство 1862 г.; при посещението в Пловдив на сина на английския генерален консул г-н Блонд в Смирна (бивш консул в Ускюпе – Скопие) 1860 г.; при вечерните банкети, дадени от английския и австрийския консул в София 1860 г.; при отбелязване празника на Руския император в Пловдив през 1864 г. при специален ред, чиято инициатива поема руският дипломатически представител и др.31 Празникът на руския цар е показателен пример за това как възрожденският градски социум (макар и частично) се приобщава към европейския календар, към честванията на други нации, как обогатява своите знания, вкусове, ценности и постепенно излиза от локалната си балканска затвореност. Той не измества други дати, а се съчетава умело в пълна хармония с останалите чествания на гражданството (в конкретния случай основно на българската етнична общност). Неговото празнуване се реализира в зависимост от политическата обстановка в Турската империя и от дипломатическите отношения между Високата порта и европейските държави. Така напр. по време на руския императорски празник в Пловдив през 1864 г. не се е служило в църква, пашата не е разпоредил топовни гърмежи за поздравления.32
Персонажът на самостоятелното съсловие посланици започва постепенно да се оформя през XIII и XIV век в Ренесансова Италия. Множество от принципите остават валидни до днес и то не само в Европейския континент. В късното средновековие и началните десетилетия на Ренесанса годишните финансови доходи са много ниски. “Това не е била солидна професия, не съществувала кариера на посланик в днешния смисъл, т.е. като висш държавен служител, който отсяда на постоянно местожителство в столицата на чужда държава, за да представлява там своята. Нямало посолства, а само посланичества и посланика наричали “оратор”, защото той бил човек, който трябвало да умее да си служи добре със словото, да знае да разисква и да убеждава. Назначен със срочен договор, когато приключел мисията си, ораторът се завръщал в дома си като обикновен гражданин. Подбирали го измежду видните хора, най-често сред литераторите. Те не можели да не познават, поради професионалните си задължения, риторическото изкуство. Данте изпълнил доста посланичества, преди да бъде изпратен в изгнание , а и след това; Петрарка бил посланик на Висконта; през пролетта на 1354 г. Джовани Бокачо бил пратен с важна мисия отвъд Алпите, в папския двор в Авиньон. По време на мисията си не можел да приема и изпълнява частни поръчки.33
Руският император определя за свой вицеконсул в Пловдив през 1857 г. Найден Геров, след което неговата дипломатическа позиция се регистрира чрез официален султански ферман.34Този принцип остава валиден за всички консули или посланици – назначението и отзоваването им се извършва от държавния глава и е последвано от султанско одобрение посредством ферман. Необходимо е тези лица да бъдат поданици на съответната страна. Те служат срещу точно фиксирано финансово възнаграждение и регистрират последователна преданост спрямо политиката на държавата, която представляват. Допустимо е да изявяват собствени мнения или решения, но винаги в рамките на предварително начертаните граници от техните правителства.
Роден в Копривщица, Найден Геров се заселва в Пловдив през 1850 г., започва да учителствува в колежа “Св. Кирил и Методий”, бързо се издига и спечелва симпатиите на българската етнична общност. Завършил висшето си образование в Одеса – Ришельовския лицей от 1841 до 1845 г., развива широка филологическа работа – пише учебници, превежда книги, събира много фолклорни материали, инициатор е за празника “11 май”, създава Речник на българския език, автор е на първата българска поема “Стоян и Рада”, занимава се и с обществена дейност, като същевременно не са му чужди националните стремежи за църковна независимост, духовно и политическо освобождение на българите. Единствен за времето си по образованост и деятелност, интелектуалецът се справя достойно с консулските задължения. Притежавал е руско поданство (руски паспорт; двойно гражданство), достатъчно начетеност, правилно отработена комуникация, светски етикет, търпение и настойчивост, ориентир в обстановката и хората, лоялен и коректен към останалите етнически групи, като същевременно защитава интересите на българите посредством застъпничеството на руснаците. През 1879 г. на него му е оказано отново доверие – назначен е за управител на Свищов.
След своето назначение консулското съсловие задължително показва пълномощните си дипломатически писма на местното турско управление. Липсата та такива основни документи е знак за населението, че мисията носи временен характер. При посещението си в Пловдив г-н Блонд, който е консул в Одрин през 60-те години на ХІХ в., не връчва акредитивни писма – неговото присъствие се реализира като неофициално без постоянно заселване.35
Съхранявайки средновековната традиция частично, Новото време изгражда общността на дипломатите изцяло от мъже. Тази тенденция се запазва и през първата половина на ХХ век. “Първият австрийски консулски агент във Варна от февруари 1845 г. е г-н Тадески, за първи австрийски генерален консул в Русе през 1849 г. е назначен Емануел фон Рьослер, през 1851 г. пристигат първите австрийски вицеконсули в София и Видин – г-н Георг фон Мартрит и г-н фон Ленк; първият френски вицеконсул, пристигнал в Пловдив през лятото на 1857 г. е г-н Шампоазе, а в Русе френските вицеконсули през 60-те и 70-те години са г-н Жул Шефер и г-н Жорж Обаре, пруският консул в Русе през 60-те години е г-н Калиш, през есента на 1875 г. в София е назначен г-н Льо Ге /Веге Леандър льо Гел/ за първи френски вицеконсул, чийто заместник е г-н М. де Марикур, по същото време други френски дипломатически агенти в Пловдив и Солун са г-н Ж. д’Истрия и г-н Муле; най-ранните консули на Прусия са г-н М. Калиш в Русе от 1853 г. и г-н Абот в Солун; за първи италиански вицеконсул е назначен г.н Виторио Позитано в София през 1876 г.; Англия открива свое консулство във Варна – 1853 г., където е назначен г-н О’Нил, а през 1860 г. в Русе с консул Майер /70-те г. е г-н Роберт Дейлил/; първото руско консулство е открито в Сливен с г-н Ващенко непосредствено след Одринския мир от 1829 г. до 1838 г., след Кримската война руски вицеконсул в Пловдив е Найден Геров, във Видин е г-н Соколов, в Одрин – г-н Стулин, в Търново – г-н Василий Ф. Кожевников през първата половина на 60-те г., след което консулството се премества в Русе, където представители са г-н Лонченков и г-н А. Мошин; Гърция поддържа свои консули в Пловдив, Русе и Свищов – г-н Фиво, г-н Ландагис, г-н Климантиянос и др.”36
Изградено като мъжка общност, съсловието на дипломатическите представители установява специфични изисквания относно своя образователен ценз, професионална подготовка, социален опит, необходим произход от висшите или средни прослойки, официално признато поданство, в отделни случаи аристократична титла. Съзнателно търсената висока образованост за всеки един от посланиците, изпратени в столица или друг голям градски център, се диктува от практическа нужда за водене на преговори, дискусии, дебати с проявена гъвкавост, съобразителност и отстояване на интереси. Езиковата подготовка или военните познания са били важен аргумент в тази насока, с помощта на които се осъществява контакт с местните етнически групи от една страна, а от друга се събира ценна информация за текущите събития, описвана в рапорти или доклади. Никой държавен глава не изпраща случайно подбрани лица на тази длъжност. Налага се правилото за “много открит и учтив човек и в същото време мъдър и хитър държавник” с “любезни обноски и добро отношение”, така напр. граф Кинд-сперг е изпратен със задача да уреди някои гранични спорове през 17 в. в Цариград, както и да неутрализира голямото влияние на тогавашния френски посланик Дьо Ноантел, бил е отличен учен, математик, историк и колекционер на всякакъв вид антични предмети.37 Част от английските и австрийски посланици през 17-19 век притежават аристократични титли – лорд, граф и др. Англия е сред първите държави, която започва да афишира прекрасното владеене на няколко местни езика за своите консули в Европейска Турция – арабски, турски, гръцки и др. през ХІХ в.; а Австроунгарската империя се ангажира с дипломати, които са известни с образованието си, със способността си да предават нещата, безпристрастни и честни, с голямо достойнство и точни отчети.38 Достойнството за личността на този пост се измерва с общи критерии за всички европейски страни – твърдост, уважение сред местните власти, опит, светски възгледи и обноски, християнска етика и нравственост, при нужда приятелски внимателен и гостоприемно настроен.
Всеки посланик има на разположение и подчинение в своята пътуваща свита или постоянен дипломатически дом следните длъжностни лица: куриери, драгомани, секретари, телохранители, слуги и др. Той има право на специална поща. За тази част от писмата-послания, която носи поверителен характер, понякога се използва личен куриер. Фигурата на драгомана е натоварена с най-важни дейности и значения след тази на посланика или консула.
По време на придвижване драгоманът има право на голяма карета с 4-ри коня в колоната, така както и милорд; при престой той се ползува с пълномощия от г-н посланика и заедно с чауша отива при кадията на съответния град, за да им се отпуснат полагаемите се провизии; Придружава много от близо главната дипломатическа персона – служи като преводач, подготвя и произнася (прочита) официални речи, присъства на официални визити или тържествени обеди; в по-големи делегации участват няколко драгомана, единият от които поема по-отговорни функции и се нарича главен; съществува и названието висш драгоман – напр. за Николаос Маврокордато (1670-1730 г.) при Високата порта от 1697 г. до 1709 г., или велик драгоман – напр. Йоан Франкополи на турската легация в Цариград, известен и като учен, преводач, благородник (1801 г.).39
Обикновените цивилни пътешественици комплектоват своите експедиции в Европейска Турция, както с водач, коне, провизии, коли, пътни карти и т.н., така и с драгоман, който осъществява преводаческа дейност. Той успява да осигури безпрепятствена и бърза комуникация с местното население или власти.
Големите, добре проспериращи търговски градски центрове, средоточия на области (Солун, Пловдив, Адрианопол, Атина, Янина, Русе, Корфу, Белград и др.) разкриват благоприятни възможности за обучение и пребиваване на драгомани. Тук те са търсени и наемани като работна ръка. Градското публично пространство създава поле за тяхната реализация в социално-професионален аспект. Чужденците ангажират интелигентни драгомани, които знаят няколко говорими в Турция езици заедно с един европейски – италиански, немски или френски, и са винаги скъпо платени; най-предпочитани сред тях са сърбинът, босненецът или българинът, защото са въздържани в приказките си, доста склонни на послушание, добре запознати с турските нрави и спогаждащите с по-голямата част от населението в Турция. Тяхната заплата е двойна от тази на обикновените слуги, но във второстепенните градове тази цена се покачва до 25 франка на ден.41
Посредническата роля на драгомана, който в повечето случаи е местен жител, е крайно необходима поради недостатъчните първоначални познания на европейците, липсата им на ориентир относно Балканския полуостров, навиците им да задават неразбираеми, дразнещи и недискретни въпроси от гледна точка на ориенталеца или “да изразяват желанията си по напълно непознат в Ориента начин”.
През третата четвърт на ХІХ в. Никола Чалики е служил в Руското консулство в Пловдив срещу заплата, а братя Павлитови са драгомани през 1877 г.: при генерал Гурко – Васил, който знае турски език; при полковник Розанов – Георги (Жорджа), който е определен да отговаря за предаване на Интендантството храните, които събират от населението за войската.42 Освен турски и руски, пловдивските драгомани практикуват гръцки и западен език. Тяхната висока образованост, социален опит, престиж в градския социум се родеят с тези на консулите. Близките им характеристики ги обединяват в един общ елит.
Дейността на чуждестранните консули на Балканите (както в столицата, така и в сърцевината на полуострова) може да бъде обобщена в няколко насоки, които Възраждането усвоява от предходните столетия:****
-миротворческа роля – мисии за мир, участие в преговори, договори;
-юридическа закрила на своите поданици, включително и на българи, притежаващи чужди паспорти, но живеещи в Османската империя и периодично пътуващи в чужбина (напр. гръцки, руски, австрийски, френски, английски поданици), конкретна грижа за техния живот, имоти, чест, професионални дела и тези на фамилиите им;
-осведомителни длъжности (чрез контакти с местното население или местните власти – напр. искат се военни сведения от Н. Геров ежедневно за числото и движенията на войските в Пловдивско през 1876 г. и др);
-културни влияния (празници, етикет, костюми);
търговски функции (напр. посещения на Узунджовския панаир през 1851 г.; 1867 г. и по-нататък, наличие в руското консулство – гр. Пловдив, на Търговския кодекс в Турция, който ще бъде използван като полезно ръководство през 1864 г.);
-освобождаване на военнопленници и цивилни граждани, нежелаещи да се потурчат.
Разнородните дела на посланиците се придружават винаги от редовни рапорти, доклади, епистоларни преписки.
Пътят на посланичествата продължава да функционира и до днес с множество от своите предходни предназначения.
БЕЛЕЖКИ:
1) Георгиева, Цв., “Светът на българите през ранните столетия на османското владичество (началото на ХV – края на ХVІІ в); С., 1993 г., с.13-36
[Няколко пътя тръгват от дунавските градове към Цариград. Един път води от Дубровник до река Дунав. Другата магистрала е винарския път – от Солун – дефилетата на р. Места и р. Струма – през проходите на Пирин и Родопите – достига до Пловдив, за да пресече Стара планина през Шипка – за р. Дунав.]
2) -“Арменски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХІХ век”, С., 1984 г., с. 73; 1789-1800 г., 1813 г., с. 214-215
-“Любословие или повсемесечно списание”, т. ІІ, Смирна, бр. 17, 1846 г., с. 67
-в-к “България”, 1859 г., бр. 4, 18/30 април, рубриката “Всякакви неща и новини”
-“Цариградски вестник”, 1861 г., бр. 11, 11 март, рубриката “Разни новини”, с. 4
3) Тойнби, А., “Подбрано”, С., 1992 г., с. 232
4) Виж: Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с.111-117
-Плетньов, Г., ст. “Руското консулство в Търново (1862 – 1865 г.)”, сп. “Исторически преглед”, кн. 1, 1973 г., с. 55-63
-Моравенов, К., “Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 г.”, П., 19
-Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.;
-“Илинденско-преображенско въстание 1903. Хронология”, С., 1983 г.
-Грозева, В., “Ускудама. Адрианопол. Одрин. Едирне”, С., 1998 г. и др.
5) Грозева, В., “Ускудама. Адрианопол. Одрин. Едирне”, С., 1998 г., с. 11-21, с. 26-28 и др.
6) Илчев, И., “Рекламата през Възраждането”, С., 1995 г., с. 95-96
7) Пак там
*) Виж: “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те години на ХІХ в.)”, С., 1987 г.;
-“Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХVІІІ в.”, С., 1986 г.;
-сп. “Мирозрение”, Виена, кн. 4, 1851 г., с. 67 и др.
**) Пак там; Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.; Моравенов, К. “Паметник за пловдивското християнско население в града…” П., 19…;
сп. “Читалище”, № 16, 15 август 1874 г., с. 447-454 и др.
***) Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.
****) Пак там
8) “Френски пътеписи за Балканите, ХІХ в.”, С., с. 323
9) “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.), С., 1987 г., с. 405
10) Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с. 111-117
-сп. “Мирозрение”, Виена, кн. 4, 1851 г., с. 67
-Георгиева, Цв., “Светът на българите през ранните столетия на османското владичество (началото на ХV – края на ХVІІ в.), С., 1993 г., с. 61-86
-Английски пътеписи за Балканите, с. 1987 г.
11) “Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХVІІІ в.”, С., 1986 г., с. 208 (Симперт Нигел – 1700/1701 г.
12) Пак там, с. 222
13) Пак там, с. 260, 275
14) Пак там, с. 311 (Описание на пътуването на пратениците на император Карл VІ до турския султан Махмуд)
15) Марки, Ч “Бокачо”, С., 1986 г., с. 201
16) “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.)”, С., 1987 г., с. 51-55, с.65-68, с.75-81
17) Пак там, с. 66-67
18) Пак там, с. 143-167 (Милорд Хенри Хауърд и благородният му брат Едуард Хауърд от Лондон до Виена и Константинопол, 1664 г. – 1665 – 1666 г.; Преминава рез Белград, София, Пловдив, Адрианопол за столицата), с. 207-211
19) Пак там
20) Пак там
21) Пак там (могат да се подаряват и различни видове храни); с. 246-253
22) Пак там, с. 207-211, с. 271, с. 288 (ХVІІ-ХVІІІ в.)
23) Пак там, с. 339, с. 356 (ХVІІІ в.) и др.
24) “Цариградски вестник”, № 341, 10 август, 1857 г., с. 3-4
25) Пак там
26) Пак там
27) Пак там
28) в-к “България, бр. 5, април/май; 25/7, 1859 г.
29) “Цариградски вестник”, бр. 434, 1859 г., с. 1
30) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, 1914 г., с. 34, с. 208, с. 308-310, с. 349, с. 415, с. 535-536, с. 716-717, с. 724-725, с. 727-728, с. 730, с. 770-771, с. 798, с. 805-806
31) Пак там
32) Пак там, с. 389-390, с. 724-725, с. 727-728, с. 730
33) Марки, Ч “Бокачо”, С., 1986 г., с. 200
34) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 133, с. 292-293, с. 322, с. 622, с. 807
35) Матеева, М., ст. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с. 111-117; в-к “България”, бр. 92, декември 1860 г.
36) в-к “Независимост”, бр. 39, 16 юни, 1873 г., с. 312 и др
37) Виж: “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.”, С., 1987 г., с. 210-211, с. 210-211, с. 259, с.267
38) Пак там, с. 566, с. 551, с. 143
39) “Френски пътеписи за Балканите, ХІХ в.”, С., 1981 г., с. 150, с. 477-478;
“Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.”, С., 1987 г., с. 52, с. 68, с. 81, с. 197, с. 248-250, с. 252-253, с. 271, с. 295, с. 444 и др.
40) Пак там, терджиман – тур. ез.                                 драгуманос – гр. ез.
толмач – ср. ез                                              драгоман – бълг. ез.
Телмач – алб. и вл. ез.
(власите се избягват заради лукавия им нрав, различието на характера им със славяните и мюсюлманите и малкото им познаване на Турция; гърците или албанците – заради тяхната хитрост, самомнителност и особено бъбривостта им, понякога безразсъдна)
41) Пак там
42) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 784, с. 786
*****) Виж: Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 1, с. 10, с. 62, с. 65, с. 81-82, с. 84, с. 152-153, с. 164-165, с. 170-172, с. 191-192, с. 237-240, с. 272-273, с. 285-286, с. 288, с. 300-307, с. 338-343, с. 712-715, с. 719-721, с. 729, с. 731, с. 734-736, с. 744, с. 779, с. 782, с. 810, с. 811-812, с. 843
-Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, 1976 г., кн. 3, с. 111-117; Плетньов, Г., ст. “Руското консулство в Търново (1862-1865 г.)”, сп. “Исторически преглед”, кн. 1, 1973 г., с. 55-63; Моравенов, К., “Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 г.”, П., 19..; ст. “Априлското въстание 1876. Сборник от документи”, С., 1954 г., т. 1 (от 1.Х.1875 до 17.ІІІ.1877 г.), с. 298-551; “Илинденско-преображенско въстание 1903. Хронология”, С., 1983 г., с. 49-50, с. 53, с. 58-59, с. 64-65, с. 69-70, с. 76-77, с. 79-80, с. 93, с. 100, с. 107 и др.
 Ирена Янчева
https://irenayancheva.wordpress.com/category/the-road-of-delegations-and-establishment-of-the-first-consuls-in-the-renaissance-city-%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82-5/

 

 

ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ СОКРАТ И ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ ХРИСТОС

В историята на правото и познанието се открояват два съдебни процеса, които възбуждат духовете и до днес- тези срещу Сократ и Христос. Плод на различни периоди, култури и правни регламенти в тях могат да се открият и много общи черти, които характеризират разбирането за общественото устройство, правната система, културата и начина на мислене в древна Елада и в провинция Юдея на Римската империя.Говорим за две личности- месии, божии пратеници, както самите те твърдят, които оставят значима диря в съзнанието и мислите на бъдещите поколения.
За двата процеса има достатъчно достоверна информация, върху която може да бъде изградена обективна картина на тяхното протичане и финал.
Обвинителите в процеса срещу Сократ са трима- главния- Мелет, съчинител на трагедии и посредствен стихоплетец, Ликон-ритор и оратор, Анит-богат собственик на кожарски работилници и изключително влиятелна обществена фигура / „Суд над Сократом“, „Алейтея“,С.Петербург,2000г. с.9/.
Мелет връчва на най-многолюдното място в Атина- агората на архонта-базилевс восъчна дъска с обвинително изявление:
       „1.Сократ не признава боговете, почитани от града и неговите граждани и въвежда собствени;
        2.Сократ развращава младите хора, младежта;
        3.Недостатъчно уважение и даже критика на великите поети на Гърция;
        4.Сократ е враг на демокрацията и лош гражданин.“ /пак там,с.22-36/
Архонтът-базилевс води делата за религиозно безчестие и против моралните устои. Той внася делото в съда на съдебните заседатели- гелиеа, който се избира по жребий от 10 фили/рода/ по 500 от всяка с 1000 запасни.Във всяко заседание участват 501 заседатели, представители на 1 фила, за да няма патова ситуация.Съставът се определя в деня на съдебното заседание по жребий, като той е на заплата.Всеки съдебен заседател произнася клетва.Процесът срещу Сократ трае цял ден.
Процесът срещу Христос започва пред така наречения „малък синедрион“- 5 членен еврейски съд, където е обвинен в богохулство- най- тежкото престъпление, което се наказва със смърт.По- горната духовна инстанция е „средният синедрион“-23 членен състав с председател титулярния първосвещенник Йосиф бен Кайяфа.Следва „висшият синедрион“-71 члена.Думата след това има прокураторът на Юдея Понтий Пилат за ефективна присъда и изпълнение /Журналов М.-„Съдебният процес над Исус Христос“ сп. „Общество и право“ бр.1/1990г. с.33/.
По първия пункт на обвинението срещу Сократ, като основен, движещ субективен елемент се налага „божествения глас“, „демонът“ на Сократ. Както посочва неговия защитник и велик мислител и философ Платон, говорещ от негово име „Тази своя известност о,мъже, атиняни аз съм получил не иначе, а благодарение на някаква мъдрост, а що се отнася до мен, аз тази мъдрост не я разбирам, а който твърди обратното лъже“ / „Суд над Сократом“, „Алейтея“, С.Петербург,2000г. с.51/.
Сократ използва трибуната на съда да защити не толкова себе си, колкото своя мироглед.Такъв подход  не дава възможност за ефективна защита на отделната човешка личност, защото е насочена към нещо друго, по-високо от човека. Както посочва Платон, младите хора го следват, защото намират много хора, които мислят, че нещо знаят,а всъщност нищо не знаят или знаят само глупости. Поведението на Сократ затруднява и обвинението- възможно ли е да твърдиш, че някой не признава боговете, които почиташ, щом ти самия не можеш да бъдеш сигурен за техните действителни намерения.
По второто обвинение „за развращаване на младите хора“ следва да се подчертае разликата във възрастта на младите хора- до 30 години и тази на съдебните заседатели-40-50 години.Мъдрият Сократ не може със силови средства да наложи своето учение. Един от другите му защитници- ритора Либаний посочва: „Но тук той ви говори, като че ли е на площада и се боя, че със своята реч той може да ви убеди само в един пункт, че той не е владика на софистите“ / „Суд над Сократом“, „Алейтея“, С.Петербург,2000г. с.157/.
Комуникацията с младите на гръцкия философ има следната парафраза в хода на процеса „А съветваше младите по-често да се гледат в огледалото:красивите-за да не срамят своята красота, грозните-за да прикрият, чрез възпитание, своята грозота“.
Това са двете основни обвинения, като процеса се явява сблъсък на две идеологии, представени от двамата основни противници Анит и Сократ.
Самоценността, независимостта на вътрешния свят на човека от микрокосмоса от външни обстоятелства и твърдениета, защитавани от Сократ срещу тезата на Анит,че такава независимост не трябва да има, че отделната личност трябва не само да уважава обществения строй, но и да съобразява с него своето мирозрение.
При първото гласуване Сократ е признат за виновен от 281 гласа, 220 са против.За оправдание не достигат 31 гласа. Вместо да противопостави свое основание срещу обвинението, елинския мислител пожелава на съдебния състав „безплатен обяд в Притания“- кръглото здание на агората, където дежури съвета на 500 те, управляващ Атина. Вторият резултат- 360 гласа за смъртна присъда, 140 гласа против. Великият философ спокойно приема присъдата и смъртта.
„Малкият синедрион“ оправдава Христос по обвинението в богохулство, „средният“ и „висшият синедрион“ потвърждава обвинението, което означава смърт.
При процеса срещу Сократ са спазени всички формални процедури, при този срещу Христос има редица нарушения- задържан е под стража, преди да му е предявено обвинение,подложен е на разпит, без да бъдат призовани свидетели обвинители, процеса се провежда през нощта, на Христос не е дадено право на защита.
Христос по примера на Сократ защитава своите идеи, а не се противопоставя на конкретното обвинение. Най- добрата възможна защита при толкова абстрактно обвинение. Прокураторът Понтий Пилат не приема обвинението в богохулство и обявява Исус за невинен. Първосвещенниците сменят обвинението- „че бунтува народа и забранява да се дава данък на кесаря“.Пилат отново го оправдава и изпраща делото на управителя на Галилея Ирод Антика.Накрая все пак Понтий Пилат потвърждава обвиненията- „че вдига бунт и смущения в Юдея,като  се прави на син Божи и цар на Йерусалим и отказва данък на кесаря“ и смъртната присъда на Исус- чрез разпъване на кръст.
Двата процеса не са просто наказателни производства, а възможност за сблъсък на различни възгледи, философии и разбирания за света и ролята на човека в него. Подсъдимите Сократ и Христос ги използват, за да защитят и популяризират своите учения.Стремежът им е не толкова да убедят съдебните състави в своята правота, колкото да отправят своите послания към елитите на Древна Елада и Римската империя, както и към историята.
Те осъзнават малкия шанс да бъдат оправдани и затова се стремят да запазят неопетнено своето име и да защитят по най- добрия начин своите убеждения. Техните послания остават за идните поколения, които могат по-добре да ги разбере.
Би трябвало да бъдем по-снизходителни  към техните съдници.Във време на тежки идеологически, етнически, икономически противопоставяния е било много трудно да се вземе добре обосновано и балансирано решение. Идеите на Сократ и Христо са толкова новаторски и необичайни за техните съвременници, че мнозина от тях не само не ги разбират, но се чувстват объркани, дори уплашени от тях. А, както знаем, страха не е най- добрия съветник.
В края на краищата историята се отблагодарява на Сократ и Христос- те остават в нея, за разлика от своите обвинители.
 Георги Караджов

   

ВЕЧЕ Е ВРЕМЕ ЗА СРЕЩА

Запознах се с нея по телефона. В гласа ú прозвуча притеснение. Не знаех как е намерила моя телефон. Може би от вестник Сияние. Търсеше човек, който да ú помогне.  Тя започна така: “Това, което искам да споделя, може би никой няма  да ми повярва. Дори и колежките ми се присмиват. Но, аз казвам истината. Всичко стои така, че получавам сигнали, а те са такива, че в началото чувам шум или бучене в ушите и един глас в мен ми казва, че има да ми предаде нещо важно. Че иска да разговаря с мен. Когато легна да спя, се появява една светлина, много силна и ярка и идва моят дядо. Той ме води на много красиви места, в далечното минало. Снощи дори имах такъв сън. Моят дядо и хората в бяло ми казват, че няма  да ми махнат тая дарба. Моят дядо е живял и след потапянето на Атлантида.
В друг един сън, моят дядо ми казва да бягам, защото идва приливна вълна. Ние двамата бягаме нависоко и в един момент ми викат да видя водата, а  моят дядо наново вика бягай.
 А в този сън сънувам една пещера и тунел в нея. Пак бях с моя дядо и той светеше с много ярка светлина и огряваше стените. Излязохме от пещерата и видях голяма красота.Малка птичка с дълга опашка и плодове, които опитах. Тогава се приближиха към мен двама мъже и  една жена. Те ми казаха, че съм преродена и съм бил там, там. Имаше душевен мир.
Тези знаци, които ще ви покажа, са от 2002 година, след като почина моят баща. Аз почнах да ги сънувам Искам  на други да се дават  тези знаци. Но какво да правя, че моят дядо избра мен.
Дарина , това е името на жената. Никога не е очаквала да се случи всичко това. Но времената се промениха. Пред нея се явява Висшият Космически разум, за да даде знания на хората.  Тя смята, че е дядо ú. А облечените в бяло мъже и жена са изпратени космически същества. 
Дарина е един чист човек, съхранил добротата в себе си. Ето, на какви хора се явява Висшият Космически Разум.
А сега ще разгледате  азбуката. По нейното споделяне се разбира, че е на древните атланти. Атлантите не могат да се нарекат древни, защото и ние сме продължение от тях. Те са първата човешка цивилизация, от която сме и ние. 
Мария Герасова- Спасова
15109438_140629893080573_8988558560120969520_n

15232319_143130606163835_8694067190862297456_n

15134741_143131269497102_7577841615235368291_n

15192567_140638943079668_1165680897393109948_n