Category Archives: Религиозен кът

НАУКА МИСТИКА И РЕЛИГИЯ

 

Поради догматизма и изкуственото противопоставяне на наука, мистика и религия, е необходимо да отхвърлим всички мнения, предразсъдъци и манипулации по темата и да потърсим обективно и непредубедено паралел между тези три взаимно допълващи се традиции.

Западната наука е материалистична. Тя изхожда от постулата, че материята е първична и започва да изучава мирозданието отдолу нагоре – от външните проявления, през природните закони, към основните принципи.

Източната наука е мистична. Тя изхожда от чистата логика и разглежда мирозданието отгоре надолу – от началото на началата, от първопричината, през основните принципи и природни закони, до видимото проявление на Вселената.

Те говорят за едни и същи природни явления, но със съвършено различни изразни средства, като при това се допълват взаимно.

Академичната наука разглежда мирозданието обективно, т.е. като предмет, и въвежда система от понятия – научна терминология, с помощта на която излага систематично знанията ни за природата. Нека обърнем внимание, че едно познание става научно, когато използва математиката.

Мистиката разглежда вселената от една различна гледна точка – едновременно обективна и субективна. Тя въвежда това, което в науката наричаме паралелни теории. Например ако от гледна точка на материалистичната наука човек умира, от мистична гледна точка той преминава в друга вселена или в друго измерение. Забележете, че и двете твърдения са верни, но в първия случай говорим за тялото на човека, а във втория – за съзнанието. Аюрведа говори за доши, каквито няма в материалната наука. Това са абстрактни понятия, а не реални, физически. С тяхна помощ се изгражда една много опростена теория.

Религията, на свой ред, разглежда мирозданието изключително от субективна гледна точка. За разлика от материалната наука, тук основният постулат е че първично е съзнанието и то поражда материята. Акцентът е изцяло върху житейската философия и смисъла на живота. Тук се разглеждат онези природни явления, които имат значение за човешката душа и нейния вечен живот. Основна задача на религията е да бъде достъпна за всички и да предпазва хората от основни заблуди. Затова и терминологията е взета от обикновения език, като при религиозното познание наблюдаваме три степени на тълкуване на знанията – буквално, символично и мистично. Буквално възприемаме поученията и постъпките на Учителите (месии, пророци, апостоли, светци) с които те ни дават наставления за живота. В символи се дават абстрактните знания, както притчата за сеяча, разтълкувана от самия Христос. Цялостното религиозно познание е една митология, която в символи ни рисува картината на вселената и пътя на живота. Това е мистичното познание. То е предназначено за по-напредналите души и то се предава от учител на ученик, като тълкувание на скрития смисъл на думите и символите.

Друг начин за разкриване на това знание е паралелът с материалната наука, който ни изяснява дълбокия научен смисъл на езотеричното познание, скрито в религиозните текстове, както и значението на съответните символи. Тук можем да посочим като класически примери сътворението на вселената, устройството на енергийното тяло на човека, описанието на „небесата“ – виртуални или висши светове, символиката в астрономията и др.

Например в християнството чакрите са наречени светилници или печати в книгата на живота, а енергийните канали (меридиани) – реки (което е значението и на санскритската дума нади). Еволюционната теория обяснява как в началото вселената е тънела в мрак, докато се образуват първите звезди, впоследствие се раждат световете, животът се появява във водата, излиза на сушата, и в развитието си достига до разумни същества. В религията това сътворение е обяснено с друг, приказен език, като етапите в развитието са същите и няма никакво разминаване с академичната наука. Говорим за сътворението и развитието на материалния свят.

Мистиката разглежда този процес от друга гледна точка – еволюцията на съзнанието и на душите. Тя не описва процесите в материалния свят, а в духовния. Затова говори за инволюция и еволюция, за навлизане в материята и възход на духа.

Задачата на науката на съвременния етап е да разкрие връзката между тези три вида познание. Този процес трябва да доведе до едно интегрално познание и разбиране на нещата, до една „теория за всичко“ или Теория на Великото Обединение, както я наричат учените.

Все по-очевидно е обаче, че активно се пречи на този процес, както и на много други естествени процеси в развитието на обществото и познанието. Колкото повече се развиват знанията, технологиите и обществената йерархия, толкова повече властта се изражда и корумпира и засекретява неудобните за нея знания. Тя се превръща в спирачка за естественото развитие на обществото и го тласка насилствено към самоунищожение.

Поради тази разлика в терминология, подход и гледна точка и поради масовото невежество – тъй като тези науки не се изучават и не се огласяват, хората не разбират за какво става дума, а политическата мафия прилага винаги принципа „разделяй и владей“. Вместо да се обясни на учениците, че материалната наука и религията имат различен предмет и различна терминология, те умишлено се въвеждат в заблуждение, че уж религиозното познание било основано на невежество и суеверие. По този начин се насажда един атеистичен фанатизъм и вместо да се дадат знания, се задълбочава невежеството – един коварен метод на властта.

Съдбоносната грешка, която правят всички хора по света, е че се предоверяват на авторитети и власти. За да се гарантира обективност и истинност на знанието, е необходимо да приложим научният подход: всеки може (и трябва) самостоятелно да провери – експериментално или теоретически, всеки въпрос, който го вълнува.

Както е казал великият Антоан дьо Сент Екзюпери, истинските неща са невидими за очите. Те се виждат със сърцето. Трябва да добавим – и с разума.

*    *    *

Достиженията на съвременната академична наука ни дават възможност да направим паралел между знанията на Изтока и Запада и да формулираме Теорията на Великото Обединение – мечтата на учените.
„Първата глътка от чашата на познанието прави човека атеист. На дъното на чашата обаче го очаква Бог!“ е казал немският физик Вернер Хелмхолц. Съвременната теоретична физика достигна дъното на тази чаша в лицето на академиците Генадий Шипов, Анатолий Акимов и Божидар Палюшев и обясни загадките на т.нар. „паранормални“ явления, както и привидните парадокси в науката. Във вселената няма „свръхестествени“ явления. Всичко се подчинява на неумолимата логика на природните закони. Ограничени са нашите знания за тези закони.

Съществува теорема, която гласи, че една информационна система, която съдържа в себе си други такива системи, притежава степен на организация, не по-малка от тази на отделните й компоненти.
Ако приложим тази теорема към нашата Вселена, тя доказва, че Вселената е висше разумно същество (което ние наричаме Бог) тъй като ние сме разумни същества и сме частици от тази огромна система. Това е строго научно доказателство, срещу което никой не може да възрази. Въпреки това до ден-днешен се спекулира с въпроса „Има ли Бог“.

Най-важните за човека въпроси са каква е нашата същност и какъв е смисълът на нашия живот, какви са законите на живота и кои са нашите приоритети, какво представлява вселената и как да взаимодействаме с нашето обкръжение.

Ще формулирам накратко отговорите на горните въпроси от позиция на трите познавателни традиции, които разглеждаме, като всеки от тях се нуждае от по-подробно доказателство.

Материалистичната наука разглежда предметната страна на нещата и не се интересува от тяхното информационно (духовно) съдържание. От тази позиция Вселената представлява едно спонтанно и вечно движение на енергията и материята, които постоянно създават най-разнообразни проявления и комбинации. Нещо като вечен калейдоскоп. От позицията на тази наука човекът е един биоробот, който се адаптира към средата и функциите си. Едни роботи програмират други. Съществува йерархична организация в обществото и разпределение на труда. Тази наука използва понятия като неопределеност и случайност, защото не разглежда информационното взаимодействие между предметите и явленията.

От такава гледна точка не може да се говори за някакъв смисъл, тъй като смисъл, цел и намерение са субективни понятия. Тук просто констатираме функционирането на една вечна машина, наречена вселена.

По-задълбоченото изучаване на тази машина обаче дава много любопитни резултати:

Материята е изградена от елементарни частици, като в микросвета се наблюдава дискретна (квантова) структура на обектите. Следователно наблюдаемата вселена е един автомат, който изпълнява определени от природата действия с квантите енергия и материя. Те на свой ред представляват възбудени състояния на физичния вакуум (пространството). Такава система, извършваща последователност от логически действия, наричаме изчислителна машина… Следователно, от гледна точка на материализма вселената е един компютър. Тъй като е безкраен и вечен, той постоянно еволюира и се самоорганизира, съгласно принципите на еволюционната теория и на логическите автомати. Вече е добре известно например, че живата клетка е биологичен компютър, чиято програма е генетичният код. Вселената е организирана на принципа на матрьошките – виртуална машина във виртуална машина, виртуална реалност в друга виртуална реалност.

Тук трябва да подчертаем, че система, която се самоорганизира и самопрограмира, притежава съзнание – тя е субект (както казахме по-горе, този субект религията нарича Бог). За да функционира такава интелигентна система, тя трябва да притежава три структурни компонента: апаратна част (хардуер), програми (софтуер) и администратор на системата (съзнание). Ето ни материалистичното тълкувание на Светата Троица.

Централно място в религията заемат понятията Бог, Дух и душа. Дух наричаме разума (съзнанието). Във Ведите Бог Шива казва: „Аз съм Интелектът, основата на цялото Мироздание.“ Понятието Душа в Космоса е равнозначно на понятието работен файл в компютъра. Душата постоянно трупа нови знания и преживявания, които възприема и осмисля на базата на досегашния си опит. Информацията в Космоса не се губи, както и енергията. Това е есенцията на тази космическа „компютърна игра“, в която участваме всички ние. Само че в компютърните игри сме свикнали да бъдем богове, а не фигурките, които „щъкат по екрана“. Затова несъзнателно се стремим да заемем позиция на богове в живота. Както виждаме, животът е вечен, а различните въплъщения и животи съответстват на различните нива в компютърните игри. Също така във Ведическата митология се казва, че Бог е създал тази вселена за да се забавлява, и тази негова игра си има име – Лила. Във всяка религия се споменава, че Бог е създал човека по свое подобие (сиреч разумно същество – личност, надарена със свободна воля) за да не бъде самотен в безкрайния Космос, а да има с кого да общува.  От тази позиция смисълът на човешкия живот е да „следва правилата на играта“, да развива и усъвършенства своята безсмъртна душа и да бъде сътворец и спътник на своя Създател. „Всички същества във вселената са братя и сестри, деца на Небесния Отец и Майката Природа. Следователно трябва да имаме уважение към всичко в природата, а насилието е по принцип изключено. Бог е Любов, Бог е Светлината на познанието, а животът трябва да бъде вечен празник.“ Такава е гледната точка на религията.

Мистиката заема средно положение между религия и наука, тъй като централното понятие в мистиката е душата, т.е. субективното проявление на Вселената. Както в материалната наука, така и в мистиката всичко е спонтанна и вечна еволюция, само че тук не разглеждаме неодушевена материя, а душата на тази материя-енергия. Мистиката също твърди, че цялата вселена е изтъкана от най-различни вибрации, както и квантовата теория в науката. Този подход може да се нарече субективен обективизъм. Тук смисълът на живота е вечната еволюция – индивидуалната душа се заражда на субатомно равнище, еволюира през всички нива на организация на енергията-материя и достига до ниво, в което индивидуалната обособеност губи смисъл, при което тя се „разтваря“ в Бога, както капката в океана. Мистичната теория е подробно описана в теософията, но за разбирането й е необходим именно този ключ.

Изложените тук знания са фундаментални и необходими за изграждането на нашия мироглед. Затова би трябвало да се разглеждат като „научен фолклор“ и да достигнат до всички.

http://www.spiralata.net/kratce/index.php/polezenpat/1304-nauka-mistika-religiya

 тагове: наука, мистика, религия

НЕОСЪЖДАНЕТО

 Слово в прощалната неделя
Същността на тайнството покаяние се състои в това, че Господ чрез свещеника прощава всички наши съгрешения за даруването ни с най-великата милост Божия ­ съединяването ни с Христа в св. Причастие. Няма думи да се изобрази цялото величие на благото, дарувано ни от Бога в тайнството покаяние, но в същото време голямо е и изискването на Господа към онези, които пристъпват към това тайнство. “Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15). Твърде труден подвиг изисква от нас Господ в тези думи, призоваващи ни да обичаме нашите врагове. Такава любов е свръхестествена, тъй като на нашето естество е свойствено, преди да се е възродило чрез благодатта, да се противи, когато е подложено както на физически, така и на нравствени удари. “Какво толкова чудно е извършил Господ”, попитали някога разбойниците-сарацини един свят старец-пустинник, оскърбявайки го. “Ето чудото, което е направил Господ, отговорил старецът: вие ме оскърбявате, а аз ви прощавам и се моля на Бога за вас.” Подобна любов иска Господ и от нас. Да, наистина не е леко искането на Господа, с което се обръща към нас св. Църква, въвеждайки ни в дните на поста и покаянието. Но друг път за получаване прошка на греховете от Бога Господ не ни е посочил. Това се вижда не само от приведените думи на Христа, но и от Неговата притча за милосърдния цар и безмилостния заемодавец. Господ простил на последния целия огромен дълг, т. е. всичките му грехове, но тъй като заемодавецът не простил на своя ближен малкия дълг, то бил осъден на вечни мъки. Ако е толкова трудно да имаме истинска християнска любов, т. е. да прощаваме на нашите врагове всичките им съгрешения срещу нас, а в същото време няма друго средство за получаване на милост от Бога, то какво трябва да правим в такъв случай, възлюбени?
Несъмнено ние никога няма да станем изведнъж подобни на Христа и Неговите истински ученици в делото на християнската любов. Най-напред ние трябва да придобием смирено настроение на сърцето и да престанем да осъждаме нашите ближни. Всъщност всички наши караници, разпри и дяволска злоба, довеждащи до унищожението ни един от друг, започват с осъждане и първопричината им е в това, че в нас няма смирено съзнание за нашето нищожество. Ние всички сме склонни да считаме, че сме по-добри от ближния. Наистина понякога, повлияни от спомена за своята греховност и немощ, достигаме до съзнанието, че нашите ближни са по-добри. Но това съзнание не е достатъчно дълбоко; и ние отново се връщаме към осъждане.
И така: как да очистим сърцето си от осъждане? Ето какви съвети ни дават в този случай св. отци на Църквата. Когато в нашата душа се родят осъдителни мисли, сме длъжни да разсъждаваме така: “Да, този мой брат в Христа падна днес, а аз ще падна утре; той е съгрешил, а аз в неговото положение бих съгрешил още повече. Но той ще се покае, а аз няма да се покая.” Когато пред нас започнат да осъждат нашите ближни, то ние сме длъжни да пресечем осъждането с мълчание, разговор на друга тема или да кажем: приятелю мой, да не забравяме думите на Христа: “Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1), и да помним, че Господ не е осъдил блудницата, уличена в прелюбодеяние и я е спасил от смърт; че Той не е осъдил Своите мъчители и даже се е молил за тях на Своя Отец.
Ако ние мислим, чувстваме и постъпваме така, то в нашето сърце ще се зароди истинско християнско, т. е. смирено, неосъдително настроение. А докато го няма, ние не сме християни, та дори ако заради Христа сме извършили много големи дела и даже ако сме предали тялото си на изгаряне. Единствено при неосъждане на ближните ние ще достигнем истинска, християнска любов към своите врагове (естествено личните, а не Божиите). Тогава Господ няма да ни лиши от Своята милост и преди всичко от Своето небесно Царство. Защо Господ е помилвал благоразумния разбойник? Не само заради разкаянието и изповядването на вярата в Христа като Бог, но и заради неосъждането, чрез което той проявил своята жалост и любов към Божествения Страдалец, изоставен от Бога и хората. Ето защо благоразумният разбойник пръв от хората заедно с Христос влязъл в рая. Така спасително е неосъждането.
Около св. Серафим Саровски живял един обикновен монах Павел, който не се отличавал с никакви подвизи, но нито веднъж в живота си не осъдил никого и св. Серафим, на когото били открити небесните тайни, казал за него: въпреки че брат Павел не е подвижник, като награда за своето неосъждане след смъртта си ще наследи неизказаното блаженство на небесното Царство Христово. Нека и ние, възлюбени, да не осъждаме нашите ближни. И единствено заради неосъждането ние ще получим от Бога прошка за всички наши грехове, ще се съединим достойно с Христа в тайнството св. Причастие, винаги ще изпитваме Неговата неизречена милост и в този, и в бъдещия век.
Към такова въжделено и блажено неосъждане да насочи Господ нашите сърца и преди всичко днес, преди настъпването на Великия пост, деня на нашето покаяние. Да дадем обещание никога вече да не осъждаме своите ближни. А за да унищожим този вкоренен в нас грях, ви моля да започнете с осъждане на самите себе си и съгласно приетия обичай на Руската църква да проявите това самоосъждане сега, като измолите прошка един от друг. Подчинявайки се на този обичай, аз пръв ви моля да ми простите в името на Христа всички мои съгрешения против вас, извършени от мен със слово или дело, волно или неволно. От своя страна, аз ви прощавам от цялото си сърце, мои възлюбени в Христа чеда, всички ваши грехове против мене. Чрез властта, дадена ми от Бога, аз ги опрощавам и ви призовавам сега заедно да произнесем молитва към Бога ­ да ни изпрати прошка на всички наши съгрешения и да ни дарува вечно спасение по молитвите на Пречистата Божия Майка и всички светии. Амин.
Архиепископ Серафим (Соболев)
Църковен вестник, бр. 5, 2005 г.
http://www.spiralata.net/kratce/index.php/rena/865-neosajdane
 тагове: неосъждането

АПОСТОЛЪТ НА ГОТИТЕ И АРИАНСКИТЕ СМУТОВЕ

Закърменият с чистата православна вяра Вулфила, епископ Готски (ученик на Готския епископ Теофил, който бил участник в Първия Вселенски събор) приема личната покана на император Теодосий І да участвува във Втория Вселенски събор в Константинопол и със сигурност е взел активно участие в началните синодални сессии, като е допринесъл поне за редактирането на основоположните първи два канона, насочени към установяването на религиозен мир, както в империята, така и в църковния организъм. Показателен е фактът, че императорът издава нарочен закон след приключването на съборните заседания, с който оторизира специални пълномощни представители на чистото православие в редица области, сред които откриваме имената на едни от вероятните съратници и съмишленици на “готския апостол” (“Терентий Скитски и Мартирий Маркианополски в Мизия и Скития”[i]), които са го придружавали на константинополския вселенски форум, иначе, в противен случай трудно бихме могли да обясним присъствието им там към определения исторически момент, а е много възможно те именно да са го изпратили след кончината му преди края на вселенския събор. Още повече, че те идват от диоцези, където работят латиноезичните арианствуващи автори, свързани с наследството на Вулфила – Доростол, Рациария, Нове, Маркианопол, Томи[ii], Никополис ад Иструм[iii]. Императорският закон завършва по следния начин: “Всички, които не се намират в единомислие със споменатиет епископи, трябва да бъдат изгонени от църквата бед право някога да получат в нея епископска власт.”[iv]
За преселението на “малите готи” на епископ Вулфила се посочват 344 и 348 година, като последната е по-вероятната според все повече изследователи. Много правдоподобно изглежда да приемем, че готския кириарх Вулфила пристига наистина през 344 г. отсам Дунава, но то ще да е било да вземе участие в свикания през 343 г. от западния и източния императори вселенски събор в Сердика, а закъснението му от няколко месеца се дължало на усложнената обстановка у дома, поради гоненията против христианизираните готи и лично срещу него от страна на езическите готски князе. С пристигането си той установява, че вселенският събор се е компрометирал и провалил след конституирането от източната група епископи на контра-събора във Филипопол[v]. Дори да не пристигнал до приключването на съборните заседания, много вероятно пътят му поне се засича по Великден с предствителството на източната партия при двора на император Констанций ІІ. Кириархът на Готия е получил назначението си с благоволението на царствения баща (Великият Константин) на кесаря на източната римска империя и е представил пред него въпроса за преселението отсам Дунава, в Мизия, на херсонските готи-християни, чийто духовен и светски водач бил. Това последното е оделотворено през 348 година. Съдбата на народа му е изцяло в ръцете на императора-арианин, така че готския архипастир приема позицията, изразена в Енцикликата на епископите от Изтока, заседавали във Филипопол същата година, из средите на до-никейските консерватори и умерените ариани, които се ползват от благоволението на имперската държавна власт и религиозна политика. Освен досега изброеното Вулфила е хиротонисан в епископско достойнство от ересиарха на умерените ариани, епископ Евсевий Никомидийски (близък на император Константин І, съученик на самия Арий и водач на евсевианската полуарианска партия). Тази му ориентация води по-после до въникването на готския арианизъм. При император Валент, когато преселващите се от Азия, хуни започнали да притискат готите, вестготите, с неговото разрешение, се заселили (356 г.) в пределите на Римската империя в Тракия, под условие, че всички ще приемат християнството и Вулфила, в угода на императора-арианин, започнал да разпространява между тях християнството с арианското вероучение, което, по такъв начин и се утвърдило у тях[vi].
Архим. проф. Г. Елдъров пространно разкрива мястото на апостола на готите, Вулфила, в историята[vii] на взаимоотношенията и конфликтите между православни и ариани, ни посочва ясно и същността на арианството[viii]: «Арианите отричат единосъщието на Бога-Отца, Сина Божи и Светия дух. Според тях Исус Христос е роден и само подобен на Бога, комуто е подвластен, както подвластен на него е Светия дух».
Благодарение на Авксентий Доростолски ни е предадено Кредото на неговия учител епископ Вулфила: Credo unum esse deum patrem solum ingenitum et inuisiuilem et in unigenitum filium eius dominum et deum nostrum, opificem et factorem uniuerse creature non habentem similem suum ideo unus est omnium deus pater, qui et dei nostri est deus et unum spiritum sanctum, uirtutem inluminantem et sanctificantem, ut ait Cristus post resurrectionem ad apostolos suos: ecce ego mitto promissum patris mei in uobis, uos autem sedete in ciuitate[m] Hierusalem, quoadusque induamini uirtute[m] ab alto; item et: accipietis uirtutem superueniente[m] in uos sancto spiritu– nec deum nec dominum sed ministrum Cristi fidelem, nec equalem sed subditum et oboedientem in omnibus filio et filium subditum et oboedientem suo in omnibus deo patri.[ix] Същото в превод на български звучи по следния начин:
Аз, Вулфила, епископ и изповедник, винаги съм вярвал това и в тази единствена и права вяра е моето пътуване към моят Господ,
Аз вярвам, че има само един Бог Отец, Сам нероден и невидим, и в Неговият самороден Син, нашият Господ и Бог, творец и създател на всички неща, нямащ подобен на Него. Следователно има само един Бог, Който е също и Бог на нашия Бог, и аз вярвам в един Свети Дух, Който е освещаваща и осветяваща сила. Както Христос казва след възкресението на Неговите апостоли: „И Аз ще ви изпратя обещанието на Отца ми върху вас; а вие стойте в град Йерусалим, докле се облечете в сила отгоре” (Лук. 24:49). И отново: „но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий” (Деян. 1:8б). Нито Бог, нито Господ, но верен служител на Христа, неравен, но подчинен и покорен във всичко на Сина. И вярвам, че Синът е подчинен и покорен във всичко на Бог Отец.[x]

[i] Срв. Скифия Малая, область во Фракии — CXXXI, Указатель имен и географических названий, Иероним Стридонский, Книга о Знаменитых Мужах. – В: Церковные историки IV-V веков, Сост. к.и.н. Высокий М. Ф., к.и.н. Тимофеев М.А., М.: Российская политическая энциклопедия (РОССПЭН), 2007, сс. 711-724.
[ii] Срв. Томы, город во Фракии — CXXXI, Указатель имен и географических названий, Иероним Стридонский, Книга о Знаменитых Мужах. – там.
[iii] За географията на империята: cf. Traina, Giusto. Geografia dell’impero. – In: Enciclopedia costantiniana. Sulla figura e l’immagine dell’imperatore del cosiddetto Editto di Milano. 313–2013, eds. Alberto Melloni, Mara Dissegna, Davide Dainese, 1, Rome, 2013, pp. 583–598.
[iv] Codex Theodos., tit. De fide catholica, lex III; cf. Socrat, Hist. eccl. V, 8, et Valesii, Annot. in. cap. cit. Socratis, – Migne, s. g., t. 67, col. 576-581.
[v] За Филипопол и епархия Тракия в Synecdemus: cf. Parthey, Gustav Friedrich Constantin. Hieroclis Synecdemus et notitiae Graecae episcopatuum. Accedunt Nili Doxapatrii notitia patriarchatuum … Ex recognitione G. P., Berolini, 1866, pp. 4-5; cf. Hierocles (Grammarian); Constantine VII Porphyrogenitus (Emperor of the East); Burckhardt, August, Hieroclis Synecdemus: accedunt fragmenta apud Constantinum Porphyrogennetum servata et nomina urbium mutata, Bibliotheca scriptorum Graecorum et Romanorum Teubneriana, Lipsiae: B. G. Teubner, 1893.
[vi] Тальберг, Н. История Христианской Церкви, Краткий курс, составленный по “Истории христианской церкви” Евграфа Смирнова, с. 82, http://legitimist.ru/lib/orthodox/istoriya_hristianskoj_cerkvi.pdf.
[vii] Срв. Говорун, С. К. Исторический контекст 28-го правила, карта 3: «Варварские» племена за пределами Византии, с. 15, http://www.pravoslavie.ru/pdf/halkidonrule28.pdf; cf. Heather, Peter. The Creation of the Visigoths. – In: The Visigoths from the Migration Period to the Seventh Century. An Ethnographic Perspective, ed. Peter Heather, Woodbridge, 1999, pp. 43-73.
[viii] Елдъров, архим. проф. Г. Вулфила, пограничният просветител. – В: Литературен форум, бр. 9 и 10/2002, http://www.slovo.bg/old/litforum/209/geldarov.htm, 22.04.2015, 21:34; срв. Стайчева, проф. дфн Емилия. Още веднъж за Вулфила и неговия превод на Библията. – В: Литературен форум, Брой 12 (496), 26.03.2002-01.04.2002 г., http://www.slovo.bg/old/litforum/212/estaycheva.htm http://www.slovo.bg/old/litforum/212/index.htm, 22.04.2015, 21:04.
[ix] Auxentius on Wulfila, http://www9.georgetown.edu/faculty/jod/texts/auxentius.html, 22.04.2015, 21:36.
[x] Авторизиран превод от йеродякон Петър Граматиков по англ. прев. на Джим Марчанд, – Auxentius on Wulfila: Translation by Jim Marchand, http://www9.georgetown.edu/faculty/jod/texts/auxentius.trans.html, 22.04.2015, 21:54..
йеродякон Петър Граматиков