Category Archives: Реликвите и Паметта на родовете

Ген. Димитър Айрянов

  и героизмът на Военновъздушните ни сили

В периода на Третото българско царство (1878-1944), армията и офицерите се превръщат в опората на държавността и носители на националните идеали. Високият авторитет и обществено доверие, които те получават във войните за национално обединение, превръщат военната кариера в желана от мнозина младежи. Българският офицер представлява олицетворяващ символ на патриотизма, идеализма и романтизма на българския народ и неговата мечта за национално обединение.
Сред достойните представители на това поколение български офицери е генерал-майор Димитър Айрянов – командирът на Военновъздушните на Негово Величество войски в периода 1941-1944 г. Той избира военната кариера, следвайки примера на своя баща – полк. Васил Айрянов, който е един от първите следосвобожденски офицери. След уволнението си през 1896 г., той се установява в Стара Загора, където със съпругата си Йорданка отглеждат четирите си деца – дъщерите Марийка и Петронка, и синовете Захари и Димитър.
Роденият на 5 септември 1893 г. Димитър Василев Айрянов е най-малкият член на семейството на полк. Васил Айрянов. През 1912 г., малко преди началото на Балканската война (1912-1913), той завършва Военното на Негово Величество училище. На 22 ноември 1912 г. получава чин подпоручик. Две години след приключване на военния конфликт, на 2 август 1915 г., 22-годишният офицер е произведен в чин поручик. През октомври 1915 г. България се включва в Първата световна война. Поручик Айрянов заминава на фронта и на 18 септември 1917 г. е произведен в чин капитан. В нелеките следвоенни години той продължава възходящата си военна кариера и през 1929 г., вече майор, става част от свитата на цар Борис ІІІ. Не е тайна, че се е ползва с доверието на монарха, за което свидетелстват неговите приятелски писма до Царя по време на пребиваването си в Лондон в края на 30-те години, където е изпратен със специална дипломатическа мисия.
През 1935 г. Айрянов вече е с чин подполковник. 3 години по-рано командва създадената през 1929 г. автомобилна дружина, а през 1935 г. е повишен в длъжност командир на 2-ри инженерен полк. Малко след това оглавява отдела на инженерната инспекция. През 1938 г. полковник Айрянов поема командването на 4-а пехотна преславска дивизия. На 3 октомври 1940 г. е произведен в чин генерал-майор. След присъединяването на България към Тристранния пакт през 1941 г., министърът на войната ген. Никола Михов възлага на ген. Айрянов командването на Военновъздушните на Негово Величество войски и противовъздушната отбрана. Срещу това решение протестира част от офицерския състав на ВВС, които не приемат добре факта, че генералът не е летец. Впоследствие обаче, ген. Айрянов разгръща своите организационни и ръководни качества и то в едни най-мрачните дни за човечеството. 
Ген. Айрянов
Прецизен в своята дейност, генералът заповядва пристигащите от германската армия самолети, които Хитлер предоставя на въоръжение на българските ВВС, да бъдат първо разглобявани, потвърдени като технически изправни и чак тогава приемани. През март 1942 г. под ръководството на Айрянов е съставена и приета военновременната организация на Въздушните войски, съгласно която от съществуващите орляци е създадена Въздушна ескадра, придадена на подчинение на действащата армия. Всеки орляк е съставен от 40 машини, формиращи няколко ята по 10-16 самолета и командно крило (четворка изтребители). Най-малката единица е двойка самолети. В състава на въздушната ескадра влизат:
– 1-ви разузнавателен полк, пряко подчинен на командването на ВВС, състоящ се от два орляка с по две ята, и 73-то ято за далечно разузнаване;
– 2-ри линеен полк, преименуван по-късно на 2-ри щурмови в състав от два орляка с по-две ята;
– 5-и бомбардировачен полк (Пловдив), съставен от два орляка с по две ята; 1-ви орляк – Божурище, 2-ри орляка – Враждебна, 3-и орляка – Марно поле, 4-и орляк – водосамолетно ято и транспортно ято.
Важна стъпка в историята на военновъздушните сили е създаването на парашутна дружина. Тя е сформирана с поверително писмо І-УО № 2019.
Въпреки, че от началото на войната България не е водила активни бойни действия и е в добри дипломатически отношение с СССР, по настояване на Уинстън Чирчил, над страната започват въздушни удари. По време на Квебекската конференция, състояла се на 23 август 1943 г., са отправени препоръки от щабовете на САЩ и Великобритания до главнокомандващия съюзническите войски в Европа, ген. Дуайт Айзенхауер, ударите по обекти на територията на България да бъдат увеличени. Въпреки това, небето над България останава спокойно до кончината на Цар Борис ІІІ през лятото на 1943 г. Тогава започнали масирани бомбардировките над Балканите, осъществявани от англо-американските въздушни сили от базите им в Италия. Главната задача пред военновъздушните ни сили е защитаването на небето над София, което нашите летци вършат храбро и с отлични летателни умения.
На 13 ноември 1943 г. е извършена първата атака в небето над София с 91 самолета. Обявяването на въздушна тревога в столицата се превръща в ежедневие за населението. За да бъдат защитени, гражданите се насочвани към най-близките бомбоубежища, в зависимост от възрастта и занятието им. Въздушните боеве срещу английските и американските изтребители и бомбардировачи са неравни, но българските летци не отстъпвват по своите умения и храброст. За съжаление, жертвите и разрушенията са неизбежни. Целта на организираната отбрана е да забавя вражеските самолети, да ги отклонява от централните и най-населени части на града и да осигурява време на гражданите да се укрият.
Веднага след преврата на 9 септември 1944 г. е предприето разбиване и унищожаване на българското офицерство. Със заповед на тогавашния министър на войната ген. Дамян Велчев от 20 септември 1944 г. са съставени следствени комисии към щабовете на дивизионните области. Всички началници на областите са задължени да издирят и задържат военните чинове, за които се счита, че са нелоялни към новата власт. Задържаните са разделени на групи: за съд, за уволнение, за преместване в друга част, за освобождаване и връщане в същата част. Засегнатите от т.нар. „мероприятия на новата власт” военни чинове достигат 4 хиляди души. В армията е въведена нова длъжност – „помощник-командир по политическо възпитание”, на която са назначавани партизани. Това е стъпка към изграждането на новия команден състав на армията, който трябва да налага възпитаването на военослужещите в комунистически дух.
На 21 септември 1944 г. ген. Димитър Айрянов е арестуван и предаден за съдене от по-късно учредения IV Върховен състав на Народния съд, заедно с още 64 бивши военнослужещи. На разпитите по време на процеса, народният обвинител се опитва да го уличи в проявявано угодничество към германците, но свидетелските показания доказват, че той поддържал с тях само коректни служебни отношения. Обвинението иска да използва прощалния банкет, даден в чест на германската армия в края на август 1944 г., за да подкрепи своята теза, но един от свидетелите заявява, че ген. Айрянов не позволил да се произнасят речи, не се говорило много и във въздуха се чувствало напрежение. Генералът предупреждавал младите офицери да се пазят от германците и да не споделят нищо с тях. Друг свидетел разказва, как ген. Айрянов се е застъпил за него, след като са го арестували за комунистическа дейност.
Обвинението не успява да намери достатъчни доказателства, въз основа на които съдебният състав да даде категорична осъдителна присъда.
Kап. Савко Бодуров – адютант на ген. Айрянов
Това обаче не пречи ІV Върховен състав да признае подсъдимия за виновен, в това, че „през времето на войната, като военно лице дейно и съществено, чрез речи и беседи пред войниците и чрез разпространяване между тях на брошури, позиви и др. са провеждали политиката на фашистка Германия във вреда на интересите на българския народ; изпращали са наши войски за да преследват народоосвободителните им войски, потушавали са по най-жесток начин всяко надигане на народите им със своите действия и бездействия са станали причина да поставят в опасност наши войски.” С това обвинение генералът е осъден на доживотен строг тъмничен затвор, глоба от 3 млн. лв, лишаване от права по чл. 30 завинаги и конфискация на целия движим и недвижим имот в полза на държавата. На 11 април 1945 г. той е откаран в Централния софийски затвор. Осъден да изкупва греховете си на „фашист”, затворът се превърнал в негов нов дом, работно място и последна спирка по земния му път.
Годината е 1945-та, а мястото – Централен софийски затвор. Затворникът от килия №114 на ІV отделение се различава от останалите политически затворници. Той не носи стандартната затворническа униформа и към него всеки се обръщал с уважение. Според затворническото му досие, работи последователно в градината на затвора, като писар в архива, а после като счетоводител. През 1947 г. Министерството на правосъдието иска от директора на затвора да изпрати „един затворник, бивш офицер, който да е работил по отчитане на автомобилната служба на войската, за да заведе отчитането на горивните, смазочни материали и пътуванията на колите на Министерството”. Върху искането ясно с молив била поставена резолюция: „ген. Димитър Айрянов”. Излежаващият доживотна присъда бивш офицер работил там до март 1948 г., с една надежда – да смекчи присъдата си и да получи заслуженото помилване. И тогава по всичко изглежда, че кроткият и възпитан човек скоро ще излезе на свобода, за да изживее старините си със своето семейство. Друга обаче е съдбата, която му отредила жестоката репресивна машина на властта, напълно прилягаща на поверителната затворническа характеристика на генерала: „лоши нравствени прояви, без криминални прояви, закоравял фашист.”
Последното свиждане на ген. Айрянов със съпругата и дъщеря му се състои през юли 1950 г. Някъде след това, той изчезва и никой от затворническия персонал не дава обяснение на разтревоженото му семейство къде се намира затворникът. По това време съпругата му Екатерина (1901-1977) живее в дома на сестра си, а дъщеря им Йорданка е настанена при чичо си. Двете жени преживяват трудно, след като народната власт отнема къщата и всички спестявания на ген. Айрянов. Новината за изчезването на техния съпруг и баща ги довежда до ръба на отчаянието. Екатерина Айрянова пише писма до всички възможни институции, но отговор не идва отникъде. Усещайки, че нещо ужасно се е случило със съпруга й, на 9 юли 1951 г. тя пише заявление до директора на затвора да й бъдат предадени личните вещи на Димитър Айрянов: „пружинено легло, дюшек с вълна, две възглавници, кафяв цивилен костюм, три одеяла, кафяв куфар с бельо, тоалетна чанта и торба със съдове”. Две години по-късно, непознат човек съобщава на Екатерина Айрянова, че той и съпругът й са били взети за следствие, по време на което са ги пребили. От двамата, само той оцелява, а побоят се оказал фатален за 57-годишния генерал.
Десетките писма от семейството на ген. Айрянов трябва да получат някакъв, макар и формален, отговор. С това е натоварен софийски следовател, който през 1965 г. провежда разследване по случая с изчезването на бившия офицер. В доклада си държавният чиновник цитира уверението, дадено от затворническата управа, 15 години след изчезването на генерала. В него е посочено, че затворникът е освободен на 18 ноември 1950 г. предсрочно „с време спечелено с работа в затвора”. Поради тази причина, акт за смъртта на ген. Айрянов, не е издаден и името му е добавено в зловещата статистика на „безследно изчезналите”. С това заключение разследването приключва, а на опечаленото семейство не остава нищо друго, освен да скърби и да чака по-справедливи времена.
В началото на 90-те години, в Софийския градски съд е образувано дело за издаване на смъртния акт на Димитър Василев Айрянов от дъщеря му Йорданка Теофилова. В хода на процеса се пристъпва към разсекретяване на Дело № 1353/1945, заведено на името на Димитър В. Айрянов, като подсъдим на Народния съд и приключено през 1953 г. В папката са съхранени всякакви доклади, справки и документи, от които станало ясно, че затворническата управа дълго време се старае да прикрие истината за смъртта на ген. Айрянов. Докато в затворническия картон е записано, че той е разпитван като свидетел на 12 август 1950 г. и е освободен на 18 ноември с.г., по-късно, в доклад на следствено дело от 1953 г. се сочи, че той се е самообесил в килията си през 1950 г. Трети документ – молба от 7 юли 1950 г. с гриф „поверително” до директора на затвора, разкрива истината за смъртта на генерала. От нея става ясно, че затворникът е предаден под конвой на началник отдел 10-и на ДС. Айрянов бил качен през нощта в джип и закаран в щаба на военновъздушни войски, където е бит до смърт. Няма информация точно на коя дата е настъпила смъртта му, нито къде е заровено тялото. През 1991 г. съдът приема 18 ноември 1950 г. за официална дата на смъртта на ген. Айрянов.
Автор: д-р Веселина Узунова, Институт за исторически изследвания – БАН
Източник на основната снимка: Фотограф Тодор Славчев
https://bulgarianhistory.org/dimitar-ajranov/