Category Archives: Туй що е българско, се е наше

Звънчарството – гласът на традициите

 

Векове Ви разкрием уменията и таланта на българина в един особен вид изкуството и до ден днешен носи духа на отминалите времена. Ще Ви разкаже за чудеса, които навремето хората творят със собствените си ръце. Ще Ви върнем назад във времето, когато хората израстват от обикновени чираци до калфи, докато не се превърнат в истински майстори. От нежните ръце на тъкачките, през работилниците на умелите дърворезбари, ще Ви пренесем чак до стоманените юмруци на ковачите, наследници на древни традиции – това са „Българските занаяти“.
7964Повечето от нас обвързват образа на тучните зелени планински поляни, изпълнени със стада от животни, с великолепния и запомнящ се звън на чановете. Въпреки това, малко хора знаят повече за традиционния български занаят – звънчарство (или хлопатарство), при който се изработват ковани или отлети от метал звънци, хлопатари, чанове и черковни камбани.
Звънчарството не е официално регламентиран предмет в училище или занаят, който се преподава сред майсторите занаятчии. Това означава, че не се полага изпит, както и не се издават майсторски свидетелства.
За първи път хлопки са изработени през ХХ в. и са наречени „траки“, но поради техния „лош глас“ търсенето им не е голямо. Други видове са „рогатите“ и най-много изработваните „обли“ хлопки.
Смята се, че занаятът възниква благодарение на скотовъдството, развито главно в планинските райони на България. Хлопките се закачат на един или двама водачи от стадото, което помага на животните да не се изгубят. Те са използвани и за сигнализация – когато дрънкат, животните се събират, а настъпи ли тишина, те се разпръскват. Освен това различните тоналности на звънците позволяват на стопаните да разпознават стадата си.
Чановете намират приложение и в облеклата на кукерите, защото българите вярват, че техният звън прогонва злите духове и предизвиква плодородие и благополучие през новата година.
ovce-pasha-1917Работилницата на майсторите е голямо помещение. Това се налага заради всички инструменти, които са складирани там – желязна ламарина, оджак с мях, маса за кроене на ламарина, ножици, железни калъпи – „чаши“ за студено изчукване, калъпи за горещо изчукване, наковални и йорсове, чукове и др.
За да достигне крайния си външен вид, хлопката преминава през многобройни, прецизни операции. Първонaчално тя се скроява по шаблон и се извършва отвръщане на ламарината – процес, при който материалът се прави по здрав чрез термична обработка. Следват студеното изчукване върху железни калъпи и горещото изчукване („избиване на тумбаците“). Хлопката се дооформя чрез сгъване (заметешване на краищата), заковаване с железни нитове, смачкване на рогата, приготвяне и поставяне на клуповете. Може би най-трудната част от изработката е заваряването, защото от това как е извършено то, от устата на хлопката и от дебелината на ламарината се определя гласа на произведението. Заваряването се извършва с комбинация от бронз, боракс, сол и жълта пръст от които се прави каша, хлопката се маже и се нагрява до стопяването на сместа. Финалният щрих е поставянето на езика и разбира се, тестването на „гласа“, който и до днес потапя душата на поколения българи в носталгия по многовековните ни традиции.
 https://bulgarianhistory.org/zvuncharstvo/