И ПОЗНАНИЕТО ВЕД (ВЪРХОВНОТО ЕДИНСТВО)

След гибелта на Атлантида палеолитният свят е бил изключително слабо заселен, пред угрозата дори да изчезне. Земите около сладководното Черноморско езеро, обитавани от (прото-) траките са били най-добрите за развитието на живота в онази епоха. Много обработваеми земи, много питейни води и като езера и като реки.

(Прото-) траките се оформят в четири големи племенни групи. Това са мизи, витини, пеласги, а за четвъртата все още се спори коя е точно. Всички, те обаче живеят под общото име Перке и говорят един прото език. Основния бог, който почитат, след хилядолетия става популярен като Бог на князете и е назоваван Хермес. Познанията им за Вселената са изключително богати, а те считат, че всичко което е на небето има огледален аналог на земята. Тъй като съзвездията са най-големите конфигурации в Космоса, още (прото-) траките започват да им правят копия под формата на групи от могили. Същевременно по-малките племена си имат и свои звезди закрилници, тъй като си имат и рождени дати. Целият ритуал се запазва до появата на Дунавска България. Когато на владетел се родят няколко сина, те започват да управляват различни части от племената като всяка носи името на този, който я води. Така се знаят и рождените дати на племената, както и звездите закрилници. Животът на (прото-) траките се определя и от важните Божествени сентенции „Познанието не е за всеки” и „Затворете вратите за непосветените”. Тези основни факти обясняват защо в определени периоди, сякаш безпричинно племената сменят земите си без да воюват. Имат писмености, а предават познанието само на посветени и то устно. Ритуалите са се извършвали изключително мистично в тайни местности. Висшият жрец е и княз. Поради всички тези особености в ИЗ „Корени” окачествихме културата на (прото-) траките като отворен херметизъм.

Именно тази култура обаче им помага, за по-бързото израстване спрямо малките племена в други части на света. Те са се разраснали много и като численост   и са овладели и култивирали земите от Мала Азия, Балканите до средния Дунав по неговото течение. Както посочват различни големи учени  това са земите на индоевропейците , които се оказа, че са (прото-) траките. За групата им в българските земи археолозите Х.Тодорова и Ив. Вайсов отбелязват след дългогодишни изследвания, че още в началото VIII хил. пр. Хр. са приключили Вторият етап на неолитната революция. Важни центрове в тази културна революция за преобразяването на тогавашния човек изиграват Караново, Градешница, Търтърия, Винча, Хотница, Диспилио, Ясъ тепе, Рандолин дол, Слатина, безспорно културата Пловдив и много други из територията на цяла България. Именно сред тези култури са открити протописменостите на Шумер, Крит, Египет, Елам и различни други азбуки. Изключително важно е и познанието ВЕД, което предците са притежавали, защото е преоткрито в съвремието едва от Айнщайн и Хайзенберг. То може да бъде проследено подробно и през някои от създадените от (прото-) траките и (прото-) българите култури. Основата на културите Елам – Мохенджо-Даро – Харапа – хун-ну може да се проследи чрез материалната еднаквост, открита от археологията по пътя на възникването им, а духовното и́ съществуване е кодирано във ВЕД (Върховното Единство). То е (прото-) българско разбиране, че всичко съществуващо е било излъчвано първоначално в поредица троения на Върховното Единство, включващо в себе си цялата Вселена. Троенията са разнообразни, взаимосвързани и съгласувани, като се излъчват в пулсации (туптежност).Те на свой ред се превръщат в нови центрове на лъчение. Днешната наука преоткрива едва сега познанията на древните ни предци. Целият бит и държавно устройство на източните (прото-) българи са се подчинявали на троичността. Още (прото-) тракийското и (прото-) българското звездоведческо времечисление се превръща в най-съвършеното  използвано някога на земята. Далечните ни прадеди, които почитали слънчевите изгреви и залези, както възхода и залеза на Луната, съвсем не са били слънце-поклонници или огнепоклонници. Те всички изповядали една прадревна религиозно-философска система. Първият изследовател, размишлявал над Върховното единство на (прото-) българите е Д. Съсълов. Проявления на ВЕД бяха открити и върху обработен камък от Пловдивското Трихълмие и върху керамични фрагменти, както и върху фигура от Хемус, наподобяваща сфинкс или небесен змей. Последната бе открадната, може би заради нейната уникалност в световната култура. Необходимо е да се знае, че при създаването на херметичната култура в Египет на фараоните (прото-) траките съхраняват за човечеството духовно-философската книга „Поймадрес”, съдържаща също възприятията от ВЕД. В нея Господ – Бог (най-висшето същество) носи прозвището Хермес Тристмегист, където идеята за троичността на вселената е съхранена в най-висока степен.

ВЕД философията в различни епохи се открива в духовността на вярата както на всички големи (прото-) български групи, така и в откъснали се от тях племена.  

с продължение

 автор Константин Каменов

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

След като разгледахме книгата Загадки на най-древната история от Ал. Горбовски, открихме няколко много важни години, свързани с въпроса за древността на познанието: „Византийският историк Снелиус съобщава за някакви старинни записи, наричани „Древни хроники“, които египетските жреци водели уж в продължение на 36 525 години. А Диоген Лаертски, гръцки историк, живял през III в., твърдял, че египетските жреци пазят записи, които стигат до 48 863 години преди Александър Македонски“.

За да покажем как се изчисляват тези дати според нашето летоброене, ще направим още едно уточнение. Най-малкият период, съдържащ единична година според древнобългарския календар, е 1 година 198 дни 21 часа 30 минути и 53,8848 секунди. Също трябва да отбележим, че при изчисляването на древни дати са влизали освен целите големи цикли от 6328 години, задължително и един полупериод на цикъла и един дробен цикъл. По този начин към цели 5 цикъла (=31 640 години) прибавяме полупериод от 3164 години и един една шестнайсета период от 395,5 години. Към сбора добавяме и началната година на египетското летоброене (1322 г. пр. Хр. според Горбовски). Така достигаме до 36 521,5 години преди Христа. Годините, които предлага Снелиус, са 36 525. От една страна, е доказано, че според различните календари може да се получи 3 години разлика при измерването на по-продължителни периоди, от друга – всеки разбира, че за изчисление на няколко десетки хиляди години несъответствие от 3,5 години не означава нищо. Освен това 3,5 години е специален период от православна гледна точка. Христос е проповядвал 3 години и половина, след което е разпнат, а после възкръснал. Второто пришествие ще настъпи 3,5 години след злодейството на Антихриста. Тракийският Залмоксис, който е и един от небиблейските предобрази на Христос, също е пребивавал в своето подземно жилище 3 години и половина и чак след това е излязъл при своите последователи. В протобългарската ведическа литература енергията кундалини се навива 3,5 пъти върху фалоса на Шива. 3,5 е половината на седмицата, а тъй като започнахме разсъжденията си със сведения за Атлантида, сме длъжни да отбележим, че всичко, което изграждали там, било двойно.

Но да продължим с другата година, представена от Диоген Лаертски. Към седем цели първобългарски цикъла (=44 296 години) прибавяме един полупериод от 3164 години и един една пета период (=1054,66 години). Към сбора прибавяме още един малък първобългарски цикъл и получаваме 48 861,553 години, които трябва да се отброяват от Александър Македонски назад. Както твърди Д. Лаертски, „египетските жреци пазят записи 48 863 години преди Александър Македонски“. Виждате, че този път разликата е само 2,5 години.

Както са установили много учени, шумерите са знаели, че прецесията е ставала на 25 920 години. Нашите изчисления доведоха до малко по-друг цикъл – 25 920,689 години. Сами си направете извода колко са точни изчисленията според древнобългарския календар, който са ползвали и шумерите. И тъй като отново се спряхме на този протобългарски клон, ще разгледаме още един важен въпрос, свързан с тях.

За да се разбере, че шумерите, както и другите наши предци, са действително наследници на атлантите от княжеството Ману, ще разгледаме шумерския СПИСЪК ОТ ЛАРСА, който се е съхранявал от (принадлежал на) местните монарси. В него са назовани 10 царе. Според нас по-точно е да се разглеждат като десет царски династии, управлявали под названията на най-знатните си владетели преди потопа от 3266 г. пр. Хр. Посочена е продължителността на тяхното царуване. Различни автори я изчисляват между 10 000 и 60 000 години. Използвайки първобългарския начин на изчисление, ще предложим най-реалната година за княжеството Ману-Атлантида според шумерския документ. Списъкът приключва с думите: „След потопа царуването бе дарено свише“.

Ако разгледаме Платоновия разказ за Атлантида, ще забележим, че и той споменава за 10 царства и 10 царе. Според шумерския списък Утнапищи (=БЪЛГАРСКОТО СЛЪНЦЕ) е последният цар преди потопа (3266 г. пр. Хр.). В акадския вариант името е познато като Зиузундра (=Зиусудра=Зиези). Седми поред е бил Енох. За него се е смятало, че е бил човек, вещ по въпросите, свързани с Бога, и първият, който извършил пророчества. Ветхият завет споменава, че „вървял заедно с Бога“, а според по-късни (спорни като авторство, но все още приписвани без доказателства на древните юдеи) текстове, бил отведен на небесата, без да умре. Последните сведения насочват към споменавания на есеите (една от шумерските духовни общини, които се отделили от град Урук към Мъртво море), че древните атланти са разполагали с летателни съоръжения. Интерес представлява и застроителният план на град Ур, който с прекараните си канали и места за акостиране на кораби изключително точно припокрива описанието, оставено от Платон за Атлантида.

Много историографи пишат за внезапната поява на високоразвитата цивилизация на шумерите в Междуречието. Последните обаче не са племена, а духовни общини, които се кланят на Бога чрез различни небесни икони. Също така устройството на страната, в която са извършвали своите ритуали и молитви, е установено от групата на хоните. Това са техни родственици, които ги оставят в уединение между двете големи реки Тигър и Ефрат, построявайки им и съоръжения (градове, пътища, зикурати и др.), които да са им от помощ в тяхната духовна дейност. По този начин много археолози се объркват, че в Средна Азия хоните създават месопотамска култура в готов вид. Тук ще предложим нашия най-коректен термин по въпроса, който смятаме, че трябва да замести всички тези погрешни схващания. И в Междуречието, и в Средна Азия е създадена протобългарска култура в готов вид.

Фактът, на който се спират най-често археолозите, е, че тази високоразвита култура се появява изведнъж. Този извод води до две много важни разсъждения:

Първо, културата е на много високо равнище, което показва, че върху нея е работено с хилядолетия.

Второ, тези наши предци са дошли с културата си от друго място. Вече отбелязахме, че по-ранният Черноморски (Адамов) потоп (5508 г. пр. Хр.) е принудил част от тях да се изселят от района на Балканите и Северното Причерноморие.

Връщайки се отново към годините, отбелязани в списъка от Ларса, можем да предложим още една наша хипотеза. Знаем, че Утнапищимовият потоп е станал през 3266 г. пр. Хр. Продължителността на царуването на представените в документа династии е между 10 000 и 60 000 години. Тъй като не можем да разглеждаме всяка една година от този промеждутък, то ще се спрем само на най-краткия и най-дългия срок, който изследователите предлагат.

Ако към 3266 г. пр. Хр. прибавим 10 000 години царуване, ще получим 13 266 г. пр. Хр., т.е. две хилядолетия преди края на Атлантида, когато тя е била в своя разцвет. Струва ни се обаче по-вероятен другият предложен срок на управление. Като към 60 000 години прибавим тези 3266 г. пр. Хр., получаваме 63 266 г. пр. Хр.

Вземайки предвид установената кръгова (наречена цяла), свещена първобългарска година (цикъл), представляваща 6328 обикновени, слънчеви български години, умножени по 10 кръга, достигаме до 63 280 години. Така получаваме разлика между двете цифри от незначителния порядък от 14 години. Изрично обаче още в началото на тези разсъждения споменахме, че използваме при изчисленията само двете крайни години, предлагани от шумеролози астролози. Освен това в контекста на десетки хиляди години един период, по-малък от 14 години, ни се струва незначителен. Искаме накрая да изясним защо използвахме 10, а не 12 цикъла, както може би е по-редно на пръв поглед. Десет са династиите, които са управлявали, според списъка от Ларса. Нашата хипотеза е, че всяка една династия има предоставен един първобългарски цикъл от 6328 години за управление. Всъщност става въпрос за династии от Атлантида насам, които не са точно шумерски, а до един момент са атлантски, после – протобългарски, и накрая, при Утнапищи (=БЪЛГАРСКОТО СЛЪНЦЕ) (българското=пищим<бехтим, слънце=утна<уту) управляващите династии носят самосъзнанието за Духовноиздигнати мъдреци или Бълги (все още нямаме арийско самосъзнание, затова в названието липсва ария). В акадския вариант на името Зиусудра преводът е ДУХОВНОИЗДИГНАТИЯТ, или отново можем да кажем БЪЛГАРИНЪТ.

И за да приключим въпроса с изчисленията, ще се върнем отново на Омуртаговия надпис. Между 5510 и 5508 г. пр. Хр., както сочат изчисленията от поместената година в надписа, за дедите ни се е появил истинският Бог. Най-вероятно това е акт на сключване на завет между Бога и протобългарите, който е носил названието ВЕХТИ (<БЕХТИ>БЪЛГИ>БЪЛГАРСКИ) ЗАВЕТ. Две години след него става т.нар. от нас Адамов потоп. Предполагаме, че при сключването на този завет Бог е предупредил дедите ни за предстоящия катаклизъм, а те (предимно от хонската група протобългари) се преселват в по-високопланинската и защитена по този начин от евентуално наводнение Мала Азия.

Използвайки други изчисления на този наш учен, стигнахме до извода, че Черноморският (Адамовият) потоп е траел 3 години. Този период получихме, след като от 6328 първобългарски години извадихме 823 години (защото толкова години след Христа е било дадено първото сведение за появата на истинския Бог, което се използва в Омуртаговия надпис) и получихме 5505 г. пр. Хр.

Според летоброенето на поп Йовчо, както и според византийското християнско летоброене 5508 г. пр. Хр. е началото на Адамовата епоха, описана в Библията.

Вземайки годината на сключения завет между Бога и хонската група протобългари, прибавяйки към нея още един голям български цикъл от 6328 години, получаваме 11 838 г. пр. Хр. Хипотезата ни е, че това е краят на Атлантида и началото на българската епоха, за която Висшият Бог, наречен в раннобудисткия ръкопис от Лхаса РА-МУ, казва на загиващите атланти: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и богатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ“. Доколко изчисленията за годината на потъване на Атлантида са верни, можем да съдим и от вижданията на още един голям учен в тази област: „Бреговата линия, намираща се на дълбочина 38 метра, е била залята от водите приблизително преди 13 000 години, а бреговата линия на дълбочина 30 метра – преди 11 800 години“ (Кондратов, А. Великият потоп – митове и реалност. С., 1985, с. 245–246).

Според древнобългарския календар, обявен от ЮНЕСКО за най-точен в света, годината, когато се явява Бог на прототраките, е 5508 г. пр. Хр., т.е. той предупреждава предците ни за предстоящия потоп. Поради това те изоставят културата си и се изселват, за да се спасят. С преселението им завършва Адамовата епоха.

8. Обнародвали сме термина Адамова епоха, защото Адам не е един човек, а цяло потомство от поне пет хилядолетия.

За изключително неправилни, както вече отбелязахме, смятаме изрази както от рода на индоевропейски, така и на индоирански. Използваме като много по-точни ПРОТОТРАКИ, който е времеви генезисен термин, и ПРОТОБЪЛГАРИ, който се отнася за същото население, но е времеви духовносемантичен термин.

Искаме да обосновем и един напълно нов термин, който сме изградили на базата на формиралото се самосъзнание за българска принадлежност. Касае се за ИДЕЯТА БЪЛГАРИЯ, чието обосноваване ще започнем с разсъждения за някои ситуации в науката, продиктувани от възгледи на Стивън Хокинг: „Какво би направил човек, когато открие, че е допуснал подобна грешка?“ (става въпрос за неправилно интерпретиране на научни проблеми; К. К.). Някои никога не биха си признали, че са сбъркали, и биха продължили да търсят нови, често взаимно изключващи се аргументи в своя подкрепа – както Едингтън се противопостави на теорията на черните дупки. Други ще твърдят, че преди всичко никога не са поддържали неправилния възглед или, ако са го подкрепяли, то е било само за да покажат, че е несъстоятелен. На мен ми се струва много по-подходящо и по-малко смущаващо, ако публично признаете грешката си. Един такъв добър пример е Айнщайн, който нарече космологичната константа, въведена от него при опит да изгради статичен модел на Вселената, най-голямата грешка в живота си“ (Хокинг, Ст. Кратка история на времето. С., 1993, с. 149).

За съжаление по-голямата част от днешните историографи капацитети са от първите две групи, посочени от Ст. Хокинг. Но и ние трябва да ги разберем. При положение, че цял живот в поредица научни трудове са защитавали едни хипотези, ако накрая признаят, че са сбъркали, практически зачеркват уж смисления си живот.

По-тъжна е ситуацията с младите, които виждат грешките си, но от себелюбие не говорят за тях, а продължават да ги преповтарят в новите си книги.

Този увод ни бе необходим, за да можем да обосновем защо е наложително да бъде въведен терминът ИДЕЯТА БЪЛГАРИЯ (да не се бърка с Българската идея). Това понятие ще използваме, когато разглеждаме културите и митологиите, разнасяни по света от прото- и древнобългарите.

Както упоменахме вече в една статия, ИДЕЯТА БЪЛГАРИЯ е предначертаност или закодираност в духа на хората, които я разнасят. За да стигнем до нея, трябва да се върнем назад в историята, още по времето на АТЛАНТСКАТА ЕПОХА. Ситуирахме тази епоха до края на XII хил. пр. Хр. Науката предлага различни варианти за края на континента държава. Всеки един от тях обаче води до промяна на полюсите на планетата ни, поради което се е променила и посоката ù на въртене, а времето за един кратък период за живите същества е започнало да тече назад (незвисимо че от психологическа гледна точка времето има само положителна посока).

Във връзка с връщането на времето ще отбележим и отделни виждания на теософи и окултисти, разглеждащи развитието на човечеството по следната схема: Младите хора се превръщат отново в зародиш, след което изчезват. По-старите се подмладяват. Починалите отдавна се разпадат в земята, тъй като времето тегли материята им (в случая телата им) към излизане от гробовете, а със същата сила, но в обратна посока, душата се стреми към прераждане. Костите се разпадат в земята, а душата временно не може да се прероди, тъй като през този период липсва генетичен материал (зародиш), в който да се всели. Нашите предположения са малко по-опростени. Според тях подобни катаклизми, повторили се неколкократно във времето, са довели до генетическа трансформация на живите същества. Затова първият човек може да е бил питекантроп, при подобен катаклизъм да се е видоизменил в кроманьонец, а при следващо обръщане на земното въртене да е добил вида хомо сапиенс. Смятаме обаче като най-реална промяна появата на хора гиганти в екваториалната област. Там гравитацията е най-слаба и в един момент на временно спиране на въртенето на земята, преди да започне да се движи в друга посока, гравитацията почти се загубва и се стига до явлението гигантизъм.

Тъй като материята, която предлагаме, е прекалено тежка за възприемане, ще подкрепим вижданията си с още няколко примера.

В диалога на Платон Държавникът, водещият повествованието мистериозен персонаж, назован от автора Чужденецът, определя разглежданите дотук събития по следния начин:

„Чужденецът: Съвсем не. Имам предвид обръщането на залеза и изгрева на слънцето и на останалите звезди, които тогава са залязвали на това място, на което сега изгряват, и обратно – изгревът им е бил там, където сега е залезът. Но когато богът станал свидетел на Атреевото дело, той въвел в кръговрата им сегашния ред.

 автор: Константин Каменов

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Смятаме, че версията засяга спасеното потекло от княжеството Ману (=Мъдрост) от Атлантида (=Божията (ида) Бащина (Ат) Земя (лант), което се заселва на Балканите и създава ПРОТОТРАКИТЕ. Съвременната наука още използва за последната отбелязана група от племена термина индоевропейци, който е изключително неточен.

ТЕРМИНЪТ „ИНДОЕВРОПЕЙСКИ“ трябва да отпадне, първо, като неточен, и второ, защото назад до IX хил. пр. Хр. не намираме данни това население да е живяло компактно, за да търсим негова прародина. Ето някои съществени виждания по този въпрос на добили популярност учени: „Основният извод от нашата работа, отнасяща се до прародината на индоевропейците, е, че тя се е намирала не в Централна Европа и не по Северното крайбрежие на Черно море, а в северната част на Западна Азия, южно от Закавказието и северно от Централна Месопотамия“ (Гамкрелидзе, Т., Иванов, В. Индоевропейският език и индоевропейците. М., 1981).

„В действителност допускаме, че централното ядро на ареала на общоиндоевропейския език се е намирало между Карпатите и Балканите, да кажем, до дунавските Железни врата…“ (Дяконов, И. М. О ПРАРОДИНЕ НОСИТЕЛЕЙ ИНДОЕВРОПЕЙСКИХ ДИАЛЕКТОВ. – В: От Египта до Китая. М., 1998, с. 478).

Този термин обаче не е нещо стойностно в историографията и поради още няколко важни причини. Първото, което противостои на разглежданото определение, е придвижването на старите племена. Част от ПРОТОТРАКИТЕ (=ПРОТОБЪЛГАРИТЕ) се заселват и в района на днешна Северна Индия, което от само себе си би трябвало да обърне названието и то да звучи ЕВРОИНДИЙСКИ (на първо място поставяме носещите културата, а на второ – племената, които я приемат, и района, където тя се реализира). Но и този термин не е точен. Дедите ни (ПРОТОБЪЛГАРИТЕ) се заселват първоначално из почти цяла Азия, Горен и Долен Египет, Междуречието и двете Америки, като Северна Индия съвсем не е най-свещената земя от техните нови поселища, за да я включваме в термина. По този начин ние омаловажаваме другите региони, където дедите ни са помогнали да се създаде също много висока култура. Според нас ИНДОЕВРОПЕЙСКИ трябва да се замени или с ПРОТОТРАКИЙСКИ, или с ПРОТОБЪЛГАРСКИ.

3. Основната група от ПРОТОТРАКИТЕ, която съхранява познанието за ГОСПОД БОГ и създаването на Вселената, са БРИГИТЕ. В свое сведение Херодот предлага версията как египетският фараон Псаметих открил, че фригите са най-древните от хората, а фригите са отделили се в Мала Азия БРИГИ:

„2. Египтяните, преди Псаметих да им стане цар, смятали, че те най-напред се били родили на Земята. След като Псаметих се възцарил, пожелал да узнае кои са се родили най-напред, и оттогава египтяните смятат, че преди тях били фригийците, а те – преди всички останали. В желанието си да узнае кои се били родили най-напред Псаметих не смогнал да намери никакво друго средство и затова измислил ето това. Дал на един овчар две новородени деца от случайни родители да ги отглежда на кошарите, като му заповядал следното: никой дума да не продумва в тяхно присъствие; да стоят сами в пуста колиба и в определен час да им водят кози; когато ги нахрани с мляко, да свърши и другите работи. Псаметих наредил да се изпълни този план, защото искал, като отмине времето на безсмислените звуци, да чуе коя дума децата най-напред ще произнесат. Това и станало. Един ден, когато станали две години, откакто овчарят изпълнявал плана на Псаметих, той, отваряйки вратата, чул на прага как и двете деца, след като паднали пред него с протегнати ръце, изрекли: „Бекос“. Тогава първия път овчарят нищо не рекъл. Но понеже често ходел да се грижи за децата, много пъти чул тази дума и накрая обадил на господаря си, а Псаметих му заповядал да доведе децата при него. Чул ги и той и се поинтересувал кои хора казват „бекос“ и на какво. Узнал, че фригите викат така на хляба. Ето така, преценявайки по тази работа, египтяните приели, че фригите са по-древен народ от тях.“ (ХЕРОДОТ (V в. пр. Хр.). История. КНИГА ВТОРА. ИСТОРИЯТА НА КАМБИС. Част I. София, с. 107. Превод на български: Петър Ангелов Димитров. Преводът е направен по френското издание Herodote Histoires – Livres IV – IX, texte etablie et traduit par P. H.-E. Legrand, Paris, 1949–1968; и английското издание Herodoti Historiae. Rec. Carolus Hude. Editio aitera. Tomus posterior. Oxonii (s.a.).)

4. Това племе предава познанието за Господ Бог и сътворението пръвоначално сред всички ПРОТОТРАКИ.

5. През VI хил. пр. Хр. (5505 г. пр. Хр.) става т.нар. „Черноморски потоп“, който от сладководното дотогава езеро прави солено море.

„Тогава някои селища в Тракия и в басейна на р. Арда изглежда били сполетяни от пагубни бедствия, които прекъснали тяхното съществуване“ (Пейков, А. Фрагменти от безписмена Тракия. Пловдив, 1999, с. 84).

Нивото на световния океан е било повишено вследствие на изместването на земната ос от по-бързото топене на ледовете по старите полюси в сравнение с бавното заледяване на новите – ТЕО­РИЯТА НА ПРОФ. ЧАРЛЗ ХАПГУД, според когото: „През последните двайсет години в тази нова област на палеомагнетизма бяха извършени огромно количество изследвания, които разкриха удивителен факт – позицията на географските полюси се е променяла поне 200 пъти през геоложката история и не по-малко от 16 от тези промени са настъпили през последния геоложки период – периода на плейстоцена.

Отачало се смяташе, че различните позиции на полюсите могат да се обяснят с хипотезата за разделящите се континенти, но постепенно стана ясно, че, докато много местоположения се обясняват по този начин, за много други той е невалиден. Геолозите трябваше да приемат извода, че освен движението на континентите е имало и разместване на цялата външна обвивка на Земята – литосферата – над меките слоеве магма под нея. Подобни размествания биха довели нови земи в полярните области. Причините за това все още са обект на догадки и изследвания, но те вероятно са резултат на дисбаланс при движението на магмените течения под земната кора.

В книгата си The Path of the Pole описвам по-подробно резултатите от тези изследвания и представям доказателства за три размествания на земната кора през последните 100 000 години. Според моята интерпретация на доказателствата през последната ледникова епоха заливът Хъдзън се е намирал на Северния полюс, като по този начин обяснявам самата ледникова епоха. Ледената шапка на Северна Америка е покривала около 10 362 700 кв. км и е отразявала топлината на Слънцето обратно в Космоса, създавайки огромен хладилник; духащите от него студени ветрове са преминавали през тесния Северен Атлантик и са създали по-малка ледникова епоха в Европа, заледявайки Скандинавия, много от планините на Британия и други планински региони в Европа…

Според моето тълкувание на много радиовъглеродни и други доказателства преди около 17 000 години (15 000 г. пр. Хр.) започва голямо разместване на земната кора. Това движение, разбира се, е било бавно и е приключило чак след 5000 години. Северна Америка, а след нея и цялото западно полукълбо се преместило на юг, а източното полукълбо – на север. В резултат на това голямата ледена шапка на Северна Америка се разтопила, докато Северен Сибир попаднал в зоната на големия студ. Тази теория успешно обяснява не само края на ледниковата епоха в Северна Америка и Европа, но и отдавнашната загадка за голямото количество измръзнали животни, намерени в сибирската тундра. Антарктида също е била засегната от това движение на земната кора. Тя попада в Полярния кръг. Когато Северният полюс е бил в залива Хъдзън, Южният полюс вероятно се е намирал в океана край Уилкс Кост, т.е. на по-голямата част от континента не е имало ледове. Разместването на земната кора поставя континента в днешното му положение, точно посредата на Южния полюс, което води до широко разпростиране на ледените формации, съществували дотогава. По същото време, разбира се, изчезването на северноамериканската ледена шапка и последвалото затопляне на Атлантическия океан довели до постепенното стопяване на глетчерите в Европа“ (Hapgood, C. Maps of the Ancient Sea Kings. c. 174–177).

Силно земетресение разкъсва връзката между Европа и Африка, образувайки Гибралтарския проток. През него водите на Атлантика нахлуват със страшна сила и достигат Черноморското езеро, като унищожават Дуранкулашката неолитна култура, потапят пирамидалните съоръжения край полуостров Крим (до Севастопол) и принуждават носителите на прототракийската култура в по-голямата си част да емигрират към Азия, северно от Черно море. Групата, която емигрира, са прототраките витини, поселени дотогава северно от Северозападна Стара планина. Тяхното основно племе са хоните (=живеещите по северния склон на планината; планинците от северния склон; духовноиздигнатите от северния склон). Преди да заселят почти цялата южна част от Сибир, от Японско море до Урал, от тях се отделя през проходите на Кавказ една група, която създава Елам. Хоните в Азия са известни като хуни. Друга тяхна племенна група създава културите Мохенджо Даро и Харапа. По тази причина последните две култури са пълно подобие на Еламската.

6. В лекция през 70-те години в СУ „Св. Климент Охридски“ индуският лингвист проф. Рама Каушик определи Чипровският камък за най-старият санскрит в света. Той е от времето на споменатия потоп и е издялан на камък от местна скала. Изводът е, че хоните са занесли санскрита от Балканите към Индия.

7. Омуртаговият камък, който е унищожен, не дава пълна информация за съдържанието си, защото още преди частичното му разчитане текстът е бил погубен.

И тук нека направим нова ретроспекция към потъването на Атлантида, което е станало през 11 838 г. пр. Хр. До този извод стигнахме, като се възползвахме от изчисленията на българския учен Борис Рогев, който скоропостижно се спомина след издаването на труда си. Като цяло книгата му има много слабости. Два момента от нея обаче са изключително ценни с научните си попадения и именно тях ще използваме в следващите наши разсъждения.

Според Б. Рогев най-продължителният цикъл в слънчевия български календар е 6328 ГОДИНИ. Той достига по много особен начин до тази цифра. Намираме за най-неоспорим факт, подкрепящ това виждане, цитираният от изследователя Омуртагов надпис, който за съжаление, както вече споменахме, е унищожен. Ще го представим така, както го е предал нашият изследовател: „…Името е (…) Годината на появата на истинския Бог бе 6328. Пренесоха се жертва и се заклеха за (…) книгите“ (Рогев, Б. Астрономически основи на първобългарското летоброене. С., 1974, с. 84). Многоточията, които авторът поставя в текста, са части от него, които са били унищожени още по времето, когато е писал книгата си. За съжаление този български учен не е успял да забележи, че, когато дедите ни упоменават някакво свещено събитие, свързано със света или с тях самите, и посочват голям годишен период, който ги разделя от това събитие, то този цикъл най-вероятно е кръгъл период от нашето летоброене. Застъпваме тази теза, защото в други прото- и древнобългарски текстове, в които също се споменава за някакво свещено събитие, почти винаги към него е засвидетелстван голям цикъл от слънчеви първобългарски години. Това не се е правило само за да се фиксира събитието, а и защото дедите ни са спазвали принципа на познанието и са вписвали само тогава годишни цикли, когато те са изпълвали своята завършеност. Такъв е случаят с Омуртаговия надпис.

Другото важно разсъждение на Рогев е начинът, по който достига с изчисленията си до този годишен цикъл. Астрономът използва при пресмятанията си Питагоровите възгледи по геометрия, които обаче са древноорфически (прототракийски=протобългарски). Оттук, несъзнателно използвайки геометричната функция, която ползват при изчисленията си и протобългарите, Рогев е стигнал до действително съществувал протобългарски цикъл от слънчеви години, равен на 6328 години.

Тъй като целта на подготвените разсъждения не е да разглеждаме древнобългарския календар, само ще отбележим няколко важни факта, произлизащи от него. Първият от тях е новият термин, който предлагаме и извеждаме от функциите на календара, а именно ПЕРИОД НА ПРЕДЗНАМЕНОВАН КАТАКЛИЗЪМ (ППК). Засега само ще отбележим, че на определени цикли според нашия календар се случват гибелни катаклизми на различни части от Земята.

автор Константин Каменов

1. В книгата от манастира в Лхаса, където се описва краят на Атлантида, дословно е отбелязано следното: „Когато звездата на Бал падна на мястото, на което сега има само звезди и море, седемте града с техните златни порти и открити храмове се разтресоха и разклатиха като листа по време на буря; а след това кълба от огън и дим се издигнаха от дворците. Агонията и писъците на множеството изпълниха въздуха. То потърси спасение в храмовете и цитаделите и мъдрият Му – свещеният Ра-Му – се изправи и им каза: „Не предсказах ли всичко това?“. А жените и мъжете в своите блестящи одежди и скъпоценни камъни ридаеха: „Му, спаси ни!“. Му им отвърна: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и богатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ“. Думите на Му се задавиха в пламъците и дима, земята и нейните обитатели бяха разкъсани на парчета и погълнати от дълбините“ (Churchward, J. The Lost Continent of Mu. с. 80).

Следващите факти ще покажат защо започваме именно с този цитат.

Великденският остров е на 3000 километра от бреговете на Чили, голям е колкото Джърси. Когато първият евро­пейски мореплавател (холандец) стига до него през 1722 г., той решава, че островът е населен с великани. Върху това малко парче вулканична полинезийска земя са изправени 592 статуи. Някои от тях са високи над 20 метра и тежат по 50 тона. Кога са били издигнати? Как? В резултат на изучаване­то на тайнствените монументи учените смятат, че там могат да бъдат различени три равнища на цивилизация, най-съвър­шена от които е най-древната. Както и в Египет, огромни блокове от бигор, от базалт, от лава са прилепени един към друг с невероятна изкусност. Но релефът на острова е нера­вен, а няколкото нискорасли дървета не могат да послужат за носилки. Как ли са били пренасяни камъните? И може ли тук да се говори за огромно количество черноработници? През XIX век населението на Великденския остров е 200 ду­ши – три пъти по-малко от статуите. На този остров земята е безплодна, никога не е имало домашни животни, едва ли ня­кога са могли да живеят повече от три-четири хиляди души. Къде тогава е истината?

Първите стъпили на Великденския остров мисионери полагат особени грижи, за да изчезнат следите от умрялата цивилизация, както постъпват и в Африка, и в Южна Америка. В подножието на статуите лежат древни дървени таблички, покрити с йероглифи: изгорени са или изпратени във Ватиканската библиотека, където се пазят немалко тайни. Да­ли са се стремили да унищожат остатъците от древни суеве­рия, или пък са искали да прикрият свидетелствата за друго знание? Спомени за пребиваването на Земята на непознати същества? Посетители, дошли отвън?

Първите изследвали острова европейци забелязват сред островитяните бели брадати хора. Откъде са се появили? Потомци на коя изчезнала днес раса са били? Остатъци от ле­генди разказват за расата на господарите, на учителите, из­никнали от дълбините на вековете или паднали от небесата.

Ортодоксалната наука приема, че това са останки от викинги, които са плавали до Америка в ранни времена. Това можеше обаче да се приеме, при положение че тези бели жители спазваха викингската култура, а не традиционния възглед за бог Ра-Му (=Слънчево-мъдрия), което е присъщо само за останалите потомци от княжеството Ману в Атлантида.

Другото изключително интересно сведение дава скалният текст, открит на остров Питкейрн: „Нашият екипаж, който претърпя корабокрушение по време на буря, намери земя, за което благодари на Бога. Ние сме хора от областта Ману. Почитаме Ра, както ни повелява Свещеното писание. Ние приветстваме слънцето.“

Защо вижданията на ортодоксалната наука, че това са хора от либийското плато Ману, не може да са верни: а) в тази африканска област са живели племена с различен от бялата раса генотип; б) либийският диалект на древноегипетския език е донесен от бялата група на фараоните и жреците, за впоследствие ще отбележим откъде са дошли; в) топонимът на платото Ману е оставено именно от просветителското коляно на племенната група фараони, но подобни топоними и прозвища като качествено определение вместо етноними са разнесени навсякъде по пътя, по който са минали потомците от атлантското княжество Ману; г) факт е, че, преди да загине Атлантида, тя е владеела местностите в Африка до това либийско плато, както и в Европа до Етрурия (днешна Италия), но в тези земи не са останали атлантски потомци; д) в Либия не са почитали Бога чрез прозвището Ра или Ра-Му; е) като финал, завърналите се обратно към Европа прототраки – хоните, поставят нов хидроним на най-източната европейска река (посрещаща слънцето), назовавайки днешна Волга Ра, или СЛЪНЧЕВОБОЖЕСТВЕНАТА.

2. Във всички по-сетнешни религии присъства версията, че човек (според нас Адамовото коляно – хомо сапиенс) е създаден от пясъка, пепелта, прахта, песъчинките в морето.

БИБЛИЯ. БИТИЕ. ГЛАВА II. Издание на Св. Синод на БПЦ. София, 1993, с. 2:

„7. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.“

(Вместо коментар: „А когато нямало още нищо, Мебер, Създателят, направил човека от глина. Просто взел в ръка глина и оформил човека. Но човекът си имал свое начало. В началото той бил гущер. И поставил Създателят този гущер в морска вода. А след пет дни какво става – пет дни стои гущерът във водите морски. Седем дни стои там. На осмия ден Мебер отишъл да види гущера. И ето, излиза гущерът на сушата. Ала кой се появява на брега? Човекът. И казва на Създателя: „Благодаря!“. (Блез Сандрар обнародва тази легенда през 1920 г. в „Anthologie negre“ (Негърска антология). Тя от своя страна е поместена в кнгата на полякинята Зофия Соколевич „Митология на черна Африка“, София, 1990, с. 14. Превод от полски на български език: Климент Тренков.)

РАЗКАЗЪТ НА ТЕ ИХО А ТЕ ПАНГИ – тази легенда за сътворението сподвижникът на Тур Хейердал Бенгт Даниелсон записва на остров Раройа, от групата Туамоту, на 450 морски мили от остров Таити, в Тихия океан:

„В началото съществувала само Пустота – ни мрак, ни светлина, ни суша, ни море, нито слънце, нито небе… само безмълвна, неподвижна пустота. Минало неизчислимо дълго време. Пустотата започнала да се движи. Тя шумяла и растяла, докато накрая се превърнала в по-великата нощ, без граници и очертания. Всичко било потънало в мрак – дълбок, непроницаем мрак. Отново минало неизчислимо дълго време. Дошъл краят и на По. Нови незнайни сили влезли в действие, нощта се превърнала в океан, а в неговите глъбини се образувало вещество. В началото то било само пясък, но след това се превърнало в здрава земя, която се повдигала все по-нагоре и нагоре. Най-после на света се появила Папа – майката на земята. Папа се разраснала и станала голяма страна, първата от всички. А над Папа, майката на Земята, почивал Атеа, бащата на небето. Минало още много време и Папа родила двама сина – Тане и Тангароа. Те се огледали и видели, че няма нито светлина, нито пространство.

– Хайде да отделим Атеа от Папа – казал Тане. Заедно те се опитали да повдигнат Атеа, но не могли даже да го поместят. Скоро се родили братята Ру и с тяхна помощ работата тръгнала по-успешно. Те отделили Атеа от Папа. Бавно повдигали Атеа все по-високо и по-високо, накрая над Земята се разпрострял небосводът. Възникнали три сфери: Ранги-по – подземна и подводна сфера, Ранги-марама – светът, в който живеем, и Ранги-рева – небесната сфера над нас. Тангароа станал господар на океана, а Тане закрепил на небето звездите, Слънцето, Луната и станал техен господар. След това Тангароа направил Тики – първия човек на Земята – и понеже той не искал да живее сам, неговият създател направил от пясък и първата жена Хина аху оне – Хина, направена от пясък. Всички хора произхождат от Тики и Хина. Поколение след поколение се сменяло, докато най-после се родил Мауи – най-великият от всички наши праотци.“ (РАЗКАЗЪТ НА ТЕ ИХО А ТЕ ПАНГИ – In: Danielsson, B. Vegessene Inselen der Sudsee Cullstein. 1955.)

 автор Константин Каменов

• Знаете ли, че българите са най-древният народ и един от двата избрани народа на земята?

• Знаете ли, че българите са народът, който е пряк наследник на Аталнтида?

• Знаете ли, че „Ведите”, „Махабхарата”, Зенд Авеста”, каноничните будистки текстове и много други свещени книги са българско дело?

• Знаете ли, че българите са създали Елам, Мохенджо-Даро, Харапа и културата Хун-ну?

• Знаете ли, че българите са създали Шумер и културата на ариите?

• Знаете ли, че българите са дали културите на големите индиански племена и са обявени от индианците за бели богове?

• Знаете ли, че българите дават култура на Япония, Китай и Индия?

• Знаете ли, че българите създават Крито-Минойската култура и Египет на фараоните?

• Знаете ли, че Орфей, Буда, Заратустра, Залмоксис, Декеней, Буребиста, Гилгамеш и много други древни велики посветени са с български корени?

• Знаете ли, че генетичната линия на рода на Христос е българска?

• Знаете ли, че тюрки, монголи, татари, както и европейските народи имат обща родова връзка единствено през българите?

• Знаете ли, че научните познания, които са ползвали българите в древните времена в много случаи са били по-големи от днешните?

• Накратко върху тези факти ще се спрем в настоящия доклад, като в него ще опишем (прото-) българската история от Атлантида до Авитохолова България.

Ненапразно много от великите посветени, както и много от големите пророци на Земята са отбелязвали, че най-трудното място за израстване като човек е при последното прераждане, което става при българите на Балканите. Учителят Беинса Дуно отбелязва: „„Какво представя България? – Тя е място, дето всичко расте добре. Който иска да се научи правилно да расте, в България да дойде, българин да стане! Българинът е избран народ, както и евреинът.(…)

Когато духовният свят иска да кали човека, да му придаде твърдост, изпраща го на Земята между българите. Когато иска да придаде на някой велик дух твърдост, той пак го праща на Земята да се роди българин. Българинът е професор по твърдостта. В това отношение, когато се касае за установяване на някаква Божествена идея, човек трябва да бъде българин. (…)

„Българин“ в космически смисъл на думата, е „човекът на Духа“.”

Академик Д. Лихачов пък отбелязва: „България е страната на духа.”

В ИЗ „Корени” достигнахме до извода, че българин означава Духовно издигнат благородник, без да сме в смислово противоречие нито с Учителя,нито с Лихачов, защото във времето, когато се е утвърдил етнонимът ни с терминът за човек (АР) се е отбелязвал специално благородникът (АР), който е бил огледален на Бога (РА).

Изследвайки произхода на този народ, успяхме да се върнем до XII-тото хил. пр.Хр.

Голяма държава е съществувала тогава, независимо от слабо заселената земя в онези години. Това е Атлантида, чието друго самоназвание е Посейдония. Според най-сигурните сведения, с които разполагаме тя  е била, административно устроена под формата на четири двойни огледални на небето княжества. От различни древни източници може да се разбере, че някои от технологиите, които са използвани при атлантите са надминавали съвременните. Държавата е била ситуирана на голям остров в Атлантическия океан. Духовното атлантско княжество на мъдростта, наречено Ману е ситуирано извън острова в северна Африка и е обхващало земите на едноименното плато в днешна Либия.

Атлантите са водили тежка война с единствената друга страна на земята в онази епоха, за която използвахме първично названието неелинската Атина. Самоназванието на тази голяма група от племена е било Нейтх. Битките между тях са продължили дълго, спрямо днешните разбирания за войни, защото срещу технологиите на атлантите, нейтхите са противопоставяли пси техники и други духовни начини за възпиране   на противника и свръхоръжията му.

Изчислявайки чрез метод от старобългарския календар се установи, че Аталантида е загинала най-вероятно през 11 838 г. пр. Хр. от глобален катаклизъм. В будистки ръкопис от Лхаса открихме важния текст за тези събития, когато Господ, назоваван Ра-Му отбелязва какво ще се случи с последните атланти: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и богатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ“.

След тези събития атлантите от княжеството Ману оцелели от тази древна държава. Те се заселват при нейтхите, които са живеели на Балканите и около сладководното Черноморско езеро. Между тях е нямало военни действия и те бързо се оформят в единна група от големи племена, давайки началото на (прото-) траките. Когато пишем за (прото-) траки трябва да изясним няколко подробности:

Първо – това са първите (прото-) българи.

Второ – терминът (прото-) е само времеви към българи и е въведен в този етноним от ИЗ „Корени” още между 1992 – 1996 г. гТрето – От този момент започва и духовната мисия на (прото-) българите. Те са призваните да допринасят, поради което са един от двата избрани народа в света.

Константин Каменов

тагове: траки, българи

Българите са народът с най-дълга връзка чрез древностите и гените с културите на света. Този народ се е развивал в почти една и съща генетична картина, чрез различни названия на родовете и племената, които го съставляват, но с едно и също народностно име, което поради езиковите обстоятелства е звучало в някои земи по-различно, но смислово е било с все едно и също значение. Когато хората знаят смисълът, произходът и развитието на името България, както и някои събития около него ще добият една по-всеобхватна картина за част от историята на този велик народ и тази древна страна.Най-ранната форма на името може да се открие още с навлизането в неолита на Балканите. За по-ранен период изворови сведения по принцип липсват, затова рядко може да се пише коректно за неща свързани с езика.В научните среди след 2000 г. се появиха много варианти на разчитане на името България, които се движат върху най-различна смислова (семантична) линия. В случая няма да подходим с критика към тях, а ще поднесем своя възглед, върху който в ИЗ „Корени” работим от 1992г., но не сме разгледали подробно досега, поради липса на необходимост. Още в „Небето помни древнобългарската история” (1997г.) предложихме синтезирано представяне на виждането си. През 1999г. в „Небето помни – протобългарската история” бе предложен по-обстоен анализ на въпроса, но поради необходимостта той беше предложен научно-популярно. Случи се така, че досега отпадаше въпроса за една от най-древните форми на етнонима, известна като ПЕРКЕ и възприемана от други колеги все още само като форма на ранното име на траките. Семантиката му означава ДУХОВНОИЗДИГНАТ, в каквато семантика се е запазила лексемата БЪЛГ.В хилядолетията преди Черноморския потоп и малко след него (прото-) траките преминават към консонантното писмо. Открива се също, че в началото работят с малък брой фонеми, които впоследствие се разфонетизират и от една буква (звук) се разделят на поне три. Прави впечатление, че първоначално съгласните (консонантите) не се делят на звучни-беззвучни и на твърди-меки. Още в началото винаги са използвани и сонорите, които са М, Н, Л, Р, Й. Също доста важно е да се отбележи, че средноезичните съгласните винаги се използват първи и от тях възникват поне още две. Така могат да се проследят консонантните линии:Б, П, Ф, от която първично се използва П,Г, К, Х, от която първично се използва К,З, С, Ш, от която първично се използва С.Целият този закон все още не е в цялост доказан, поради което продължаваме да го водим в групата на хипотезите и да работим върху него с малкото налични сведения за езика от времето на неолита, с текстовете от античността, както и със сведенията за езика от по-късните епохи.В ИЗ „Корени” по-изследвана бе фонемата П, която е една от най-ранните при (прото-) траките и е налична в етническото им име. Нейното разфонетизиране довежда до появата на Б. При развоя на езика се появяват след това и фонемите В и Ф, като от В се появява и вокалът У, а от него се достига до И. При развоя на тази линия от консонанти се достига и до доста важните също за изследването ни Т и Д. За развитието на тази промяна са се случвали и вокални промени и премятания в думите, вследствие на което са се изменяли и консонантите.Тук е мястото да отбележим, че терминът България се състои от три лексеми. Това са БЪЛГ, АР, и ИЯ. Първично етническото име е само БЪЛГ. АР е вторична дума, показваща благородство от времето на арийския период през III-то хил. пр. Хр. Докато ИЯ е дума показваща държавност, територия и характерна най-вече за българите. Както и АР, тя почти не се среща при други народи. Като обща лексема АРИЯ не може да се открие в съвремието при друга народност и държава.Въз основа на поднесеното дотук за първото название ПЕРКЕ, ще отбележим, че то е първично, както за ТРАКИ, така и за БРИГИ, а също и за БЪЛГИ. Във всички варианти значението му е ДУХОВНОИЗДИГНАТ. За да обосновем тезата си ще направим Кратка разходка върху версиите и значението на името българи.Нататък ще разгледаме само версиите, спрели се върху появата на БЪЛГ, хилядолетия след ПЕРКЕ. Има изказани най-различни хипотези, като в по-голямата си част досега те се базираха на тюркския произход на нашия народ. В неедно свое изследване сме отбелязали, че застъпвахме индоевропейския езиков корен на българите и затова търсихме смисъла на родовия етноним в не-тюркски езикови източници. Независимо от това сме длъжни да представим и виждането по въпроса на другата страна.Като един от най-изявените езиковеди, поддържащи тюркския произход на прабългарите, се е очертал покойният вече проф. Борис Симеонов. Според него етнонимната практика при първобитните народи била те да се назовават с името на свещеното животно – закрилник на рода или племето. Използваният термин за този вид етноним е „ТОТЕМ“. Наименованието по тотемен признак е широкоразпространено сред тюркските народи на Азия, поради което и името прабългари най-вероятно би било тотемно, ако бе от тази езикова среда. Като се базира на факта, че в най-добрите етимологически речници на тюркските езици думата „БУЛГАР“ е означавала „животно с красива и скъпа козина или кожа от рода на златката или бялката“, езиковедът изказва предположението, че името на това прекрасно и пъргаво животинче е станало тотемно название на прабългарите.Хипотезата на проф. Б. Симеонов се възхвалява и приема от почти всички тюрколози като едно от най-достоверните предположения за името БЪЛГАРИ. Нека не забравяме как той продължава своята версия, като изказва становището, че в китайския език името БЪЛГАРИ е звучало ПУ-КУ, БУ-КУ, откъдето по-късно идва едно от названията им – ПУГУРИ. Трябва да се отбележи обаче, че китайският език е доста по-ранен от тюркските и че ако следваме разсъжденията на Б. Симеонов, то трябва да търсим първообраза на БЪЛГАРИ в китайския, а не в тюркските езици. Езиковедът сам си противоречи и в друга насока: не може по етнонимната практика един народ да назовава себе си според това как е бил наричан от друг народ или използвайки за това думи от други езици. Освен това нито ПУ-КУ, нито БУ-КУ е свързано с име на животно, което да бъде като тотем на прабългарите и по тази причина те да приемат това самоназвание.Най-големият недостатък в хипотезата на Б. Симеонов за родовото име обаче е, че той търси произхода на думата „БУЛГАР“, а не на „БАЛХАР“. Това наименование на народа е използвано само от етноси, в чиято фонетика липсва звукът Ъ и той се замества с У, О, Ы и др.Ще оспорим и в още един пункт становището за ПУ-КУ, БУ-КУ. Тези етноними се срещат в старокитайските източници успоредно с названието БОЛО, с което е отбелязана съществувалата по това време БЪЛГАРИЯ-БАКТРИЯ. Създадената впоследствие от българи бактрийци още една държава в Северна Индия китайците също назовават БОЛО. Това показва, че в Поднебесната империя за (прото-) бъл-гарските държави наименованието е било БОЛО, а ПУ-КУ и БУ-КУ са етноними на успоредно съществували с тези държави, родствени техни племена, чиито владения са носили названията им.Тук е мястото да се противопоставим и на становището на Веселин Бешевлиев и Александър Бурмов, че българите са тюрки, защото при едно от наименованията им – УНОГОНДУРИ, етнонимът завършвал на НДУР. Това е частица, която се среща само при тюркските племена. Считаме, че лексемата е УР със значение „племе“ и че това е най-вероятният суфикс. Последното се потвърждава от наименованията и на другите древнобългарски племена – КУТРИГУРИ, УТИГУРИ, БАРДУРИ, УЛТИЗУРИ и др., при които липсва не само окончанието НДУР, но при повечето от тях и суфиксът ГУР. По този начин отпада и възможността етнонимите да завършват на споменатото окончание, което означава „УЧИТЕЛ“.Един от известните езиковеди, Н. Я. Map, разглежда името БЪЛГАРИ през призмата на йафетическите езици. Ние считаме, че българският език принадлежи към Симовата група езици, но това не означава, че някои думи от тази група, най-вече етнически наименования, не са имали възможност да се препокриват и с термини от йафетическите езици, както и обратния процес на въздействие. Затова се спираме на твърдението на споменатия езиковед, че в йафетическите езици думите „ГЛАВА“, „ПЛАНИНА“, „ВРЪХ“, „НЕБЕ“ се предават все чрез корена BUL. БАЛХ в индоиранските езици означава „ВИСОКОПЛАНИНСКИ“ в смисъл на ДУХОВНО ИЗДИГНАТ. В семантиката (значението) на това понятие влизат и четирите йафетически думи, произхождащи от корена BUL – ГЛАВАТА, със значение „разум“; ПЛАНИНАТА, в смисъл „големина“; ВЪРХЪТ – „най-високото“; и НЕБЕТО с аналогия за Св. Дух.В един от стиховете на „Ведите“ се споменава, че арийците в Индия имали 3399 божества. Тази цифра се стори невероятна за много учени, които предположиха, че в древния ръкопис е допусната грешка и че става въпрос само за 33 божества, което също говори за политеизъм при арийците. Споменаваме тези факти, защото към източноарийската група индоиранци са принадлежали и (прото-) българите. Не можем да се съмняваме в упоменатата цифра във ведическия стих само защото тя ни изглежда прекалено голяма. Обяснение за многото богове може да се потърси в разсъжденията на известния германски изследовател в тази област М. Мюлер. Според него (мнение, което приемаме) тези богове са били преди това племенни божества, а още по-рано – семейни. Или казано по-опростено, в случая става въпрос за система на генотеизъм, която в процеса на времето с отпадането си не е стигнала дотам, че да заличи и името на домашния бог.Както споменават древните историци, (прото-) българите са съхранявали обичая си във всеки дом да има дух – покровител на семейното огнище, или един вид божество на дома.Включихме този пасаж, за да опонираме и чрез него на Б. Симеонов. Нищо чудно БУЛГА да е бил дух – покровител на някои от семейните огнища, но в никакъв случай той не е бил тотем на българите, откъдето идва и името им. Тази наша теза отново се потвърждава в „Атхарваведа“, където са изброени много (прото-) български племена, между които БУЛИНГИТЕ. Те най-вероятно са носители на тотема, за който пише Б. Симеонов, – БУЛГА, само че в (прото-) българския му вариант – БУЛИНГ. Първоначално може би той е бил тотем на един род, след което става и тотемно название на племе, водено от този род.Нелепо е твърдението, което навлиза в популярната българска историография, въведено главно от проф. Иван Шишманов, че името на народа произлиза от названието на река Волга – Болга, и от татарско-турската дума ЕР със значение „юнак, мъж“, откъдето думата „БЪЛГАРИН“ се превежда като „човек (мъж, юнак) от Волга, ВОЛЖАНИН“. Отбелязваме като „нелепо“ това твърдение, защото по времето, когато се появява името БЪЛГАРИ, реката се е наричала РА, а по-сетнешното ѝ наименование, когато част от (древно-) българите се заселват край нея, е било ИТИЛ (АТЕЛ). По-скоро народът е дал народностното си име за днешното название на реката, отколкото обратното. В хипотезата на Ив. Шишманов е допусната също грешката, която се среща и при Б. Симеонов, а както ще видим и по-нататък, тя присъства и при други историци, занимаващи се с народностното име. Вместо да изхожда от думата „БЪЛГАРИН“, професорът поставя за основа на търсенията си „ВОЛГАРИН (БОЛГАРИН)“. Както обаче вече отбелязахме, (прото-) българите са използвали в наименованието си типичното за индоиранските народи звукосъчетание ЪЛ, а не ОЛ, както го предава Ив. Шишманов.Не можем да пренебрегнем и добилата голяма популярност сред историческия елит хипотеза на полския учен езиковед В. Томашек. Той свързва етнонима БЪЛГАРИ с тюркско-монголския глагол БУЛГА, който означава „РАЗМЕСВАМ, РАЗБЪРКВАМ“. Оттук следвало, че българите били смесен народ. Васил Златарски предполага, че смесването е между БЪЛГАРИ, КУТРИГУРИ и УТИГУРИ, което схващане бе подложено на критика от Александър Бурмов.Ние не поддържаме нито едно от тези виждания, като считаме, че не е коректно да търсим корена на името на българите сред тюркските езици, след като вече уточнихме, че те са носещите етнонима и са от индоиранския клон на индоевропейците. От своя страна индоевропейци отдавна трябваше да бъде заместено с по-коректното от научна гледна точка термин (прото-) траки.Тук ще предложим тезата си, която смятаме, че е подплатена с достатъчно доказателства, открити сред най-различни народи и през различни епохи. Считаме, че името БЪЛГАРИ означава „ВИСОКОПЛАНИНЦИ“. Тъй като в древността високопланинците са били считани за посредници между хората и боговете, смятаме, че ВИСОКОПЛАНИНЦИ трябва да се разчита в смисъл на ВИСОКОИЗДИГНАТИ, ДУХОВНО ИЗДИГНАТИ, ВИСОКОПОСТАВЕНИ.Отбелязали сме в различни свои изследвания, че БРАХМАНИТЕ са били част от (прото-) българите и за да отговорим предварително на опонентите, които ще твърдят, че става въпрос за народ, наречен БАЛХАРА, а не БЪЛГАРИ, ще кажем, че наименованието БАЛХАРА е според санскритската фонетична система (Приложение 1), която е една от писменостите, използвани от арийските племена, и чрез която се получава променен вариант на името БЪЛГАРИ и отново тяхно самоназвание.Един от първите древни историци, спиращи се на името и произхода на българите, е Херодот. Той твърди, че Александър Македонски е преселил ФРИГИТЕ от Мала Азия чак в областта на България-Бактрия. Първото поселище на ФРИГИТЕ е по долината на река Струма, където все още са се наричали БРИГИ (33; 32; 172). От установената промяна на индоевропейското РИ в ЪЛ според някои български учени се получава етнонимът БАЛХИ. Засега не можем да допуснем, че Херодот е представил неточни данни. Но можем да приемем и мнението на тези историци, защото е факт, че името БЪЛГАРИ (предавано от различни народи по начин, характерен за тяхната фонетична система) присъства в района на Средна Азия от много по-ранен период.Както вече споменахме, считаме, че БЪЛГАРИ означава ВИСОКОИЗДИГНАТ НАРОД. Тази наша теза може да се докаже, като проверим какво означава думата, с която ни наименуват другите народи.В древните латински извори вместо БЪЛГАРИ се използва САКРАМОНТИЗИИ. Като прегледаме латинския език, ще забележим, че САКРА се превежда като „СВЕЩЕН“, а МОНТИЗИИ е форма за множествено число на българската дума „ПЛАНИНЕЦ“, откъдето се получава словосъчетанието със значение „СВЕЩЕНОПЛАНИНЦИ“.Подобен е преводът и в един от арменските източници, където името ни е представено като ХАЙЛАНДУР (ХАЙКЛАНДУР), равнозначно на ВИСОКОПЛАНИНСКИ НАРОД. Във варианта ХАЙЛЕНДЪР този етноним се среща сред други народи със същата семантика и почти същия фонетичен строеж. Така например при древните китайци се използва думата ХАЙЛЯНДИ със значение „ВИСОКОИЗДИГНАТ“. При келтите ВИСОКОИЗДИГНАТ е именно ХАЙЛЕНДЪР, както впрочем е и в английския език и за което пише Гай Юлий Цезар. Тук е мястото да споменем, че арменците, които според нас произхождат от (прото-) български племена, са назовали себе си ХАЙК, което буквално преведено означава „ВИСОК“. Нека си спомним и за племето от ХУНСКАТА (прото-) българска група, че носи етнонима ДИ, означаващ също „ВИСОК“. Според нас почти всички народи, при сформирането на които е участвал (прото-) български елемент, са съхранили в названието си семантиката на думата „ВИСОК“.Умението на (прото-) българите от всички групи да се обезсмъртяват, в смисъл да придобиват дълговечен живот, е описано от различни автори, живеещи в различни райони на света (166). За едно от племената дори се дават сведения, че хората му „си живеели, докато си искат“. Когато вече не им се живеело, отивали при владетеля и старейшините с молба да бъдат убити и предадени на боговете. Може би това умение стои в основата на етнонима със значение „ДУХОВНО ИЗДИГНАТ“.Интерес представлява и титлата на хунския владетел – ШАН-ЮЙ. Сведения за нея имаме отново от древните китайски хронисти, но най-вероятно те са я предали така, както тя е звучала и при (прото-) българите. В подкрепа на тези разсъждения се явяват фактите от волжко-български епос „Шан къзъ дастанъ“ („Сказание за дъщерята на Шан“). Значението на ШАН е равнозначно на ПЛАНИНА. И до днес там, където са обитавали (прото-) българите от хунската група, повечето от планините (и високопланинските реки), освен наименованието, съдържат и индоевропейската лексема ШАН = ПЛАНИНА. От този порядък са названията Тян-шан, Нан-шан, Зарев-шан и др.ВИСОКОИЗДИГНАТИ е и значението в унгарския език на името БЪЛГАРИ, което звучи НАНДОРФ. Тук е интересно да споменем, че преселението на (прото-) българите в Индия се извършва в район, където по-късно се появява град с името НАНДЕР. Разселването им в други области на Евразия също оставя родовия им етноним (според езика на съответния народ, а понякога дори и според (древно-) българския език), който на много места е запазен и досега.НАНДОР в угорския език (говора на народ от последните останки на ХУН-НУ групата в Централна Азия) се превежда като „СТАРШИ, ГЛАВЕН, ВИСОК“. Така тази дума също се свързва с етнонима БЪЛГАРИ, предлагайки част от семантичното значение на името.В сведенията на византийския патриарх Никифор Григора (XIV в.) за българите се говори ту като за БЪЛГАРИ, ту като за ПЛАНИНСКИ НАРОД. Това показва, че дори прахът на вековете не е успял да скрие значението на народното название сред кръга на посветените в историческите знания.За ранното присъствие на ВИСОКОПЛАНИНЦИТЕ в района на Северозападна Древна Индия се откриват сведения и в надпис, направен в чест на завладените от Дарий територии (92; 93; 94). Така научаваме за племето ГАНДАХАРА (ГАНДХ = ВИСОКА ПЛАНИНА; АР = БЛАГОРОДЕН НАРОД), което е било покорено още от Кир. Известно е като индийско племе (вероятно от преселилите се в Индия (прото-) бъл¬гари) (6; 7), населяващо долината на Кабул край ХИНДУКУШ. Този район днес се пада в най-североизточните части на Афганистан, където и досега живеят хора, наричащи себе си българи и настояващи при преброяване да бъдат записвани като българи. Сред цялото население на Афганистан като най-голяма похвала за физическа красота и до днес се използва изразът „КРАСИВ КАТО БЪЛГАРИН“. Успоредно с него се използва и похвалата „РАБОТЛИВ КATO БЪЛГАРИН“, а едно от най-стойностните благоухания още се назовава „БЪЛГАРСКИ МЕХЛЕМ“. В речника си Томазео пък дава цял етнографски обичай, носещ името Bulgaro (224).Сходна е и семантиката на името в мумджанския език, в който БАЛХ има значение „ВИСОК“. БУЛЕНЗИИ е другото название на българите в угорския език, значещо „ВИСОК, ГЛАВЕН“. БУЛЕНЗИИ е и едно от названията на българите, което използват арабите. Думата обаче е от индоиранска двусъставна лексема. Още в географията на Птоломей от II в., много векове преди арабските сведения за българите, на мястото, където готският историк Йордан поставя преселилите се в Европа БЪЛГАРИ, са посочени БУЛЕНЗИИТЕ.Друго интересно сведение за етнонима предлага А. Б. Кук. Според него Дионис, след като се връща от Индия, е наречен Дионис Загрей в Тракия. Неговият възглед е, че терминът „Загрей в Тракия“ съдържа индоирански реликтов корен със значение „ПЛАНИНА“. Всъщност след самообожествяването си Дионис приема и българския етноним като свое етническо самоопределение. Затова няма защо гърците да настояват, че Дионис е персонаж от тяхната митология. И той е от (прото-) българската група, както и Херакъл (73), Орфей (53), Заратушуа (27), Буда (60), Залмоксис (166), който, особено в ранните преписи на Херодот, е наричан Белейзин или Гебелейзин. В първия вариант името е разновидност на споменатото вече БУЛЕНЗИИ, а преводът му буквално е „СВЕЩЕНОПЛАНИНЕЦ“. По този начин, чрез името си, Залмоксис също показва родовия си произход.Подобно на централноазиатския угорски език, и в арабския се срещат няколко наименования на българите, но всички те са с една семантика. Така например БУРДЖАНИ се превежда като ВИСОК, ВИСОКОПОСТАВЕН. И като стана въпрос за наименованието БУРДЖАНИ, трябва да споменем, че днес един от градовете в Мервския (Унагурския) оазис на северозапад от Памир се нарича Бурзан-джирт. Преведено от арабски, името означава „българско селище (град)“.Ако разгледаме и името на главното племе, взело участие при създаването на Авитохолова България, известно ни като ОНОГОНДУРИ, а в древни гръцки, латински и източници от други народи – като ХУНОГОНДУРИ, УНУГОНДУРИ и т.н., ще видим, че смисълът при превода на книжовен български език е отново в същата посока: ГОНД е ВИСОК, УР е ПЛЕМЕ. Началото ХУНО само потвърждава към кой кръг са принадлежали дедите ни. ХУНОГОНДУРИ е със значение „ПЛЕМЕ ВИСОКОПОСТАВЕНО (сред) ХУНИТЕ“.Говорейки за хуните, ще трябва отново да отбележим споменатото в „НЕБЕТО ПОМНИ”, че в много писмени паметници, оставени от тях, те се самоназовават народа ХООНО (т.е. ХОН). На други места дословно превеждат значението на етнонима, използвайки вместо него като тъждествено понятие изразите „НАЙ-СТАРИЯТ НАРОД“ и „НАЙ-ВИСОКОПОСТАВЕНИЯТ НАРОД В СВЕТА“ (173).Вече говорихме за едно от хунските племена, което китайците назовават ДИ, а преводът му на съвременен български език означава „ВИСОКИТЕ“. В случая най-вероятно не става въпрос за ръст, а отново за една от семантичните особености на етническото име на група племена от (прото-) българите.За да се разбере какво значение е имала високата планина в древността и защо отъждествяваме в нашето изложение ВИСОКОПЛАНИНЦИ със СВЕЩЕНОПЛАНИНЦИ или ДУХОВНО ИЗДИГНАТИ, ВИСОКИ, ще предложим един пример от свещената за персийците книга „Зенд-Авеста“. В нея е запазено славословие с изброяване на свещените планини (27). От текста на Херодот дори можем да разберем, че персите, а също и траките и други (прото-) българи, принасяли жертви на най-високите планини (63; 62; 83; 104; 105; 108; 144; 147).Интерес представлява също, че в района на Тибет, където се заселва един от (прото-) българските посветени – Буда, се е запазила и досега думата БЛОКАР, която се превежда на български език като „МЪДЪР, ДУХОВНО ИЗДИГНАТ“. Коренът на тази дума (БЛО) отново в Тибет означава „ПАМЕТ“. Предполагаме, че тези лексеми присъстват в споменатия район благодарение на учението, което Буда създава там. Любопитни са и сведенията, в които се споменава, че през VI – VII в. в района на бившето владение Булгар живеела народност, наричана тогчи. Тя се славела с необикновена красота на населението си. Сред съседните памирски народи се разпространявали легенди, че родът тогчи произлизал от добрите горски вълшебници, наричани в този район ПЕРИ. Името на тази народност според езика на най-късните пришълци в Памир – тюрките, означава буквално „ПЛАНИНЦИ“, докато самите те се назовават БОЛОР или БУЛХОР, т.е. БЪЛГАРИ. Така може да се проследи как още (прото-) тракийското ПЕРКЕ е носило в себе си духовните категории прехвърлени впоследствие на нимфата Траке, която е и баятелка и вълшебница, а и бая. По този начин семантиката, която в древни думи винаги остава на по-заден план, защото тези думи са многопластови смислово, се съхранява като най-мистичната още при разделянето на ПЕРКЕ в ТРАКИ и БЪЛГАРИ. Същевременно в индоевропейските езици от иранската група съгласната К в края на думата понякога е форма за множествено число. Заради това в етнически и родови имена за единствено число тя може да се премахне, но значението се запазва. В руския речник думата БУГОР = ВЪЗВИШЕНИЕ, ХЪЛМ също се свързва семантично и частично фонетично с етнонима БЪЛГАРИ.Рядко, но все пак у някои народи коренът БЛГ (БЪЛГ) има друго значение. Например осетините с БЛГ означават КРАЙ в смисъл на място. При талъшкия език БАЛХ означава БЛЯСЪК, а в ишкамския същата дума има смисъл на ПРЕСЕЛВАМ СЕ.Различието с представените по-горе значения на името БЪЛГАРИ сред отделните народи не опровергава тезата ни за значението ДУХОВНО ИЗДИГНАТ, ВИСОКОИЗДИГНАТ. Това е така, защото сред посочените последни три езика думата за българин не е свързана с корена БАЛХ.И накрая, за да преведем името БЪЛГАРИЯ на съвременен български език, ще отбележим, че България е единствената държава, която и до днес се самоназовава АРИЯ. Както отбелязва В. Авдиев: „Самата дума „ария“ в езиците от групата на определяните за древноиндийски, както и думата „айрия“ в древноперсийския език,познат като езика парси (фарси), означава „благороден, знатен аристократ от добро семейство“, като по този начин думата се възприема като социален термин. Така наричат себе си отначало завоевателите, навлезли в Индия и покорили местното население. В „Ригведа“ местните племена са наречени „млечхаса“ (варвари) и „даса“ (враг). По-късно „даса“ служи за означаване на роб; това подсказва, че завоевателите превръщат в роби част от трудовото население на покорените местни племена.” В цялост обаче АРИЯ се обяснява като държавното название на СТРАНАТА НА ДУХОВНО ИЗДИГНАТИТЕ (ВИСОКОИЗДИГНАТИТЕ) БЛАГОРОДНИЦИ. А това, че терминът „ария“ присъства в името на държавата, отново може да ни посочи в кой район на света са били (прото-) българите (164; 27; 95; 96) или поне тези, носещи днешния етноним, преди да се завърнат обратно в Европа.Друга група думи на сродни по езиков признак народи, които по различни пътища са свързвали на определен етап от развитието си своята история с тази на (прото-) българите, дават сведения за царствената природа на последните. Така например акадската дума ПАЛКУ означава „СВЕТЪЛ, МЪДЪР, ЦАРСТВЕН“. Египетската БЛКА се превежда като „ТРОН“, санскритската БАЛХАРА на български език значи „ЦАР“. Тибетската БЛОКАР е равнозначна на „МЪДЪР, ДУХОВНО ИЗДИГНАТ“. Келтската БЛОГАР предлага и една от възможностите, според които, както твърдят древните историци, (прото-) българите са бръснели главите си. А преводът на посочената по-горе дума означава „СВЕЩЕНА ГЛАВА“ („БРЪСНАТА ГЛАВА“).Група думи, които отново се свързват чрез корена си с етнонима БЪЛГАРИ, насочва пряко към една от хипотезите ни, а именно родствеността на (прото-) българите с някои етноси. Така например в келтския език лексемата БЛЪГУР означава „РОДНИНА“, а БЛО – „РОДНА ЗЕМЯ“. Подобно е положението и при адъгския език, където БЛЪ е „СТРАНА, РОДЕН КРАЙ“, а БЛЪГЪР се превежда като „РОДНИНА, СЪПЛЕМЕННИК“.Най-често срещаното название на дедите ни от арабите е БЕЛЕНДЖЕР (БАЛАНДЖАР). И двете съставки на думата са с индоирански произход. БОЛАНД = ВИСОК, ДЪЛЪГ, а ДЖОР = ПЛАНИНА, ЦЕПНАТИНА, ТЕСНИНА. Така и това двусъставно прилагателно добива значението на ВИСОКОПЛАНИНЦИ. Този етноним се среща при съобщението на арабския историк Ал Табари, който пише: „…зад Дербент (северно от прохода, Североизточен Кавказ) се намира цяло царство и много градове, които се наричат беленджер“. От този пасаж се потвърждава отново тезата, че преселвайки се, (прото-) бъл¬гарите пренасят със себе си и топонимиката и етнонимията на района, от който идват.Интересни сведения за народностното име се откриват и при друг арабски книжовник – Ал Масуди (6). Като пратеник в страната, управлявана от Бат Бай (Бат Баян), той предлага много данни за историята, бита, вярванията и обичаите на народа. За нашето проучване най-важен е фактът, че Ал Масуди не нарича българите БУРГАР, както би трябвало да звучи името на арабски, нито пък с другата арабска форма – БУРДЖАНИ. Книжовникът предава етнонима така, както той е звучал в устата на описвания от него народ. Арабинът пише, че Бат Бай е оглавявал народа, който нарича себе си БЛЪГАРИ. На друго място в текста той използва вместо БЛЪГАРИ названието СЕДЕМТЕ ПЛЕМЕНА. На пръв поглед това значение на етнонима е доста различно от предложения от нас ВИСОКОИЗДИГНАТИ. Ако се вгледаме в езика на адъгците, които по времето на Бат Бай са били съседи на българите, ще забележим, че в него присъства думата БЛЪГЕР, която означава „ЦЯЛО, СЪЗДАДЕНО ОТ СЕДЕМ ЧАСТИ“. Спряхме се на адъгците, защото самият Ал Масуди пише, че съседите на българите са превеждали името им като „СЕДЕМТЕ“. Това езиково съпоставяне показва, че арабският книжовник не е допуснал грешка. Според нас вариантът БЛЪГАРИ не се противопоставя на БЪЛГАРИ. В него само можем да открием още сведения за (древните) българи и това, което ни показва етнонимът е, че те са били съставени от седем племена, всяко от които е имало собствено племенно божество, независимо че всички заедно са почитали общият български Бог. Откритата в Плиска седмолъчна розета също насочва към тази хипотеза. Във всеки един от лъчите са поставени инициалите на едно от небесните тела, почитано като божество от отделните племена. В центъра е знакът IYI (ЙУЙ), което според нас е наименованието на общото божество (или названието за Бог). Тук само ще припомним, че ипсилон Y, с двете хасти I I, е свещен божествен символ, открит по Балканите още преди разделението на (прото-) българите. Така той показва безполовостта на Бог и е символ за едновременност на мъжкото и женското начало на света. Това ще рече, още по-древен от VI хил. пр.Хр. Тези открития също говорят за древността на (прото-) българ¬ското племе.Важни са и сведенията на древните китайски извори, които описват преселението на самаркандците и жителите на някои други градове, разположени между реките Аму-даря и Заревшан. Те слизат от по-древните поселища в Памир и в знак на почит към старите си земи владетелите на тези градове приемат титлата ЧЖАОВУ. Тя е предадена чрез китайския език и буквалният ѝ превод е „ПЛАНИНСКИ“ (ЧЖАО е „ПЛАНИНА“), „ДУХОВНО ИЗДИГНАТ“.Друго любопитно, извадено от китайската лексика, е сегашното название на БЪЛГАРИЯ, което се изписва и произнася БАО-ЦЗЯ-ЛИ-Я. Този етноним изключително много напомня на името на първата държава, създадена от (древните) българи край Северен Кавказ, а именно БАРЗАЛИЯ.Този факт оставяме без коментар, защото считаме, че в случая той е излишен.Едно от племената на българо-бактрийската група – масагетите, преселвайки се в Североизточен Кавказ, остава известно под името АЛАНИ. Този етноним се състои от две индоирански думи, първата от които е АЛ, със значение „ЕДИН, ПЪРВИ“, а втората – АН, означава „НЕБЕ“. Така семантиката на цялото наименование означава „ПЪРВО НЕБЕ“, „ВЪРХОВНО НЕБЕ“, което е аналогично по смисъл на „НАЙ-ВИСОКО ИЗДИГНАТ“ или „НАЙ-ДУХОВНО ИЗДИГНАТ“, а това е друг вариант на името БЪЛГАРИ – „НАЙ-ПЪРВИТЕ ОТ ДУХОВНО ИЗДИГНАТИТЕ“. По този начин семантично се покриват имената БЪЛГАРИ, ХОНИ (ХУНИ) и АЛАНИ (МАСАГЕТИ), които пък от древни писмени извори и археологически открития се представят като части на един народ – (прото-) българите от индоиранската група или азиатския клон.Ето и най-често срещаните етноними, с които са били обозначавани БЪЛГАРИТЕ и които фонетично почти не се различават от родовото ни име: БАЛХ, БАЛИ, БАЛХАР, БАЛХИКИ, БАЛАХИ, БАЛАКИ, ВАЛАХИКИ, ВАЛАКИ, ВАЛАХИ, БУГРИ, БУРИ, БОРДЖИ, БУРДЖАНИ, БОЛГИ, БЕЛГИ, БИЛЯРИ, БЪЛГАРИ, БОЛГАРИ, БЛЪГАРЕ, БЪЛГАРИР, БАЛГЕР, БУРГАР, БЕЛЕНДЖЕР, БЪЛГАРИС, БАЛХАРА и др. (Приложение 7 и 6).Работата по (прото-) българската история започнахме през 1992 г. с въпроси тези, а вместо финал към настоящия доклад решихме да завършим с изброяване на неоспорима фактология, част от която дори не успяхме да застъпим като тема в „Небето помни“. Преди това обаче ще предложим няколко изключително важни извода, които са в основата на (ПРОТО-) БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ и въз основа на които може да се разглежда най-коректно въпросът за етническото име българин:Следвайки логиката на фактологията, която поднесохме, независимо че формата на книгата не позволява комуникирането със сведения от повече науки, отбелязваме, че въпреки пренебрегнатите доказателства от областта на археологията, епиграфиката, етнологията, етнографията, металургията и още 14 спомагателни науки убедено можем да твърдим, че:1. Не ИНДОЕВРОПЕЙСКИЯТ, а (ПРОТО-)ТРАКИЙСКИЯТ ЕЗИК и ПИСМЕНОСТ са в основата на древните граматически системи и лексикални разклонения.2. (ПРОТО-) и (ДРЕВНО-)ТРАКИЙСКИТЕ КУЛТУРИ влияят върху духовните и обществените процеси на много племена и народи.3. ТРАКИЙСКИЯТ ЕЛЕМЕНТ е в основата и консолидацията на различни народи.4. (ПРОТО-) и (ДРЕВНО-) ТРАКИТЕ са създали по-голямата част от духовните и материалните постижения, които впоследствие са развити и усъвършенствани по света.5. (ПРОТО-)ТРАКИТЕ са балканските (прото-) българи и те остават засега най-древният културен носител на човечеството от епохата ХОМО САПИЕНС САПИЕНС.- Първа Европа (прото-) траките създават в Странджа-Сакар, след което целият континент е наименован с това название.- Първа Етиопия е създадена в същия регион. (Прото-) българите създават Втора Етиопия в Средна Азия, а Трета Етиопия е пренесена от (прото-) траките фараони и жреци в съградения от тях Древен Египет.- Първа Барзалия е самоназвание на България чрез един от езиците, използвани от (прото-) българите арии в Средна Азия. Втора Барзалия те пренасят в Северен Кавказ.- С термина Иберия (прото-) българите кръщават днешен Кавказ. Втора Иберия пренасят на територията на сегашната държава Албания. При преселението си към Западна Европа една група (древно-) българи именува Иберия района на Пиренеите. Другата група, която се пренася на Британските острови, оставя термина Хиберния за название на Шотландия.- Адамовият потоп, който е Средиземноморско-Черноморски, принуждава една група (прото-) траки да се изтегли на юг, в Африка. Днес те отново живеят в Северна Африка, познати като племената, носещи името тауреги. Поне 82 % от гените им, както доказаха проучванията, са се запазили изцяло като български.- Димитър Чиликов, Харалд Харман и други учени доказаха, че писмо от днешния вид се е зародило при (прото-)траките поне малко преди 5508 г. пр.Хр. Ал. Кобринский безпроблемно представи възгледа си, че санскрит и древен иврит са еднакви писмени системи. Олжас Сулейменов установи лингвистичната връзка между шумерски и тюркски, а Турчанинов предложи изследванията за родствеността между арамейски и кашмири. Още през 70-те години на XX в. проф. Рама Каушик установи, че праезикът, от който са извели началото си почти всички използвани езици днес, а именно санскритът, е създаден в българските земи на (прото-) траките. ИЗ „Корени“ защити тезата как (прото-) българите са връзката между всички тези езици и земите, където писмените им системи стават най-популярни. През 1996 г. с колегите доуточнихме, че подготвената за индуското население граматика на санскрит е дело на брахманина Панини. Отпаднаха остарелите възгледи, че нейни създатели са другите брахмани, сред които бяха Патанджали, както и един от двамата, които първи са записали най-голямото (прото-) българско творение „Махабхарата“, а именно – Вася Дева или Валмики.- (Прото-) българите хуни създават ранната култура на Фунам – държава, която днес е известна като Камбоджа.- Венетите, които са (древно-) траки от мизи, галати, фриги и витини, създават град Венеция. Тяхното подплеме пруси участва при оформянето на част от германската народност, а другото им подплеме белги е основа на белгийската народност.- За възникването на древните баварци основна роля изиграва (прото-) българското арийско племе бавар (бояр). През Средновековието обаче те са избити от франкския крал Дагоберт.- Началото на персийската народност е дадено от (прото-) бълга¬рите арии. Допреди десетилетията.

 автор Константин Каменов

 СЛЕД БИТКИТЕ ИМ С МАКЕДОНИТЕ ПРЕЗ IV – III ВЕК ПР. ХР

(доклад написан през 2004г., за да бъде спряна идеята да се натрапва македонския владетел Филип II, като основател на Пловдив).

С формулиране заглавието на темата, предварително искаме да отбележим, че целта на този кратък доклад няма да бъде насочена към поднасяне на новости в историографията. Освен това институтите в БАН, занимаващи се с този въпрос, вече са единодушни и ние няма да се отклоним в общи линии от възприетия нов възглед.

Независимо, че Филип II Македонски създава една от най-силните, за времето си държави, той не успява да завладее хинтерланда на траките, живеещи на Балканите. Няколкото успешни битки, които води с губещата в този период мощ Одриска държава, както и със силното племе на гетите, не му позволяват да осъществи основната си мечта – подчиняването на всички траки. За това частично му помага Атина, откъдето осъществява политическото убийство на великия владетел Котис I. След този заговор, държавата се разделя на три, между владетелите Керсеблепт, Амадок II и Берисад.

„Стратегията на Филип II била да се отслаби Одриската държава и цяла Тракия да се постави под контрол. През 346 г. пр. Хр. македонският владетел прогонил Керсеблеп от твърдините му на Свещената планина над Пропонтида, а през 342/341 г. пр. Хр., го заставил да капитулира след тежки военни операции.“ (Йорданов, К., Тракийската държавност.,в: сб. Древните българи в основите на световната история, материалната и духовна култура и цивилизацията.,С. 2005., с. 109-114)

Доказано е, че синът на Филип II Александър III, както баща си, следва същия път по Егейското крайбрежие, покрай бреговете на Черно море, за да стигне до длетата на Дунав, където разбива гети, трибали и келти, провъзгласявайки страната като своя. Като политически акт на вижданията си за завладяна територия, той поставя начело и македонски стратег.

„Всъщност, слабата македонска власт се дължала както на персийския поход, който поглъщал всички ресурси на Македония, така и на тракийските царе. Сред тях най-популярен е Севт, наречен Трети, който през 30-те и 20-те години на 4 в. пр. Хр. възстановил частично Одриското царство. През 313/312 г. пр. Хр. Севт III, който резидира в столицата си Севтополис на р. Тунджа (ант. Тонзос), се присъединил към въстанието на западнопонтийските градове Калатис, Истрос, Томи, Дионисополис и Одесос срещу Лизимах, наследникът на Александър Велики в Тракия. Въпреки че Лизимах положил големи военно-политически усилия да наложи властта си в Тракия, той не успял. Най-доброто доказателство за това е поражението и дори пленяването му от гетския владетел Дромихайт през 293/292 г. пр. Хр.“ (пак там)

За да се види по-добре какво и до колко е било македонското влияние върху траките и културата им, през време на експанзиите на Филип II и Александър III прегледахме описанията на тракийските крепости от този период и по-специално тези в Родопите. В свои разработки, поместени в „Известия на музеите от южна България“ Иван Балкански и Недялка Петрова обръщат специално внимание на факта, че в тези центрове на живот за някои тракийски племена не се забелязват следи от военни сблъсъци, както и поне частично разрушаване на някои от крепостните стени. Най-общо казано, животът в малките селища не е бил повлиян от друг вид култура, както и не се открива експанзия на чужди племена.

Това е от изключително значение за анализа, който ще предложим в края на доклада.

След като отбележим, че македоните не успяват да завладеят траките в днешна северна България, както и западната част на Одриската държава, обособена около р. Струма, ще обърнем по-специално внимание, който до скоро създаваше доста спорове сред научните кръгове. Касае се за град Пловдив от този период.

Изграждането на паметник на Филип II Македонски в града на тепетата, преди няколко години, предизвика доста спорове и дискусии. Важното в случая бе становището на различните институти към БАН, който пряко бяха засегнати от този въпрос. Техните ръководители, както и учените, работещи в тях, бяха единодушни, че македоните не са влизали в сърцето на Тракия при нито един свой владетел Изключение прави само Филип V, който завладява Пловдив, но веднага след продължаването на военния си поход срещу другите траки, спасилите се, предимно беси, слизат от Родопите и прогонват гарнизона му.

Още през 19 в., първият министър на просвещението на Княжество България, Константин Иречек, специално отбелязва, че Пловдив не е дело на Филип Македонски, а е местно градище създадено от траките. По-късно това мнение потвърждава и големия български историк – траколог Гаврил Кацаров. Същото становище застъпва и гръцкият историк роден в Пловдив Митропулос Апостолидис, автор на многотомна история на град Пловдив. Техните изводи се потвърдиха многократно и от археологията,.

Във връзка с това не е излишно да споменем и мнението на някои антични гръцки автори, между които и негови съвременници. Един от тях е многоизвестният оратор Демостен, занимавал се специално с походите на Филип II в Тракия.

Най-обстоятелствено за походите на Филип Македонски в Тракия говори Помпей Трог, който е написал световна история в 44 книги. „Като неприятел на траките и гърците Филип ограбил градовете, които преди това го били избрали за свой патрон. Той продал на публичен търг съпругите и децата им, частните им къщи и всецяло се добило впечатлението, че той се проявил не толкова като мъстител на светотатството, колкото като такъв, който дирил случай да светотатства безнаказано.“ И по-нататък Трог съобщава: „Като се прехвърлил в Тракия той воювал със същата вероломност. Чрез хитрост пленил съседните царе, избил ги и присъединил цялата провинция към Македонската държава. После за да опровергае мълвата, че е най-користолюбивия човек на своето време, изпратил в отделните царства и в цветущите държави хора, които да разпространяват слуха, че цар Филип е предназначил големи суми, за да се издигнат стени на градовете, и че за тази цел чрез ГЛАШАТАИ призовавал строители“, което сведение показва, че Филип никога не е построявал град Пловдив, а го е разрушавал (ако изобщо е влизал в него). Със сигурност обаче той избива много траки и техни царе, които освен всичко друго, са и наши предци.

Що се отнася до името Филипопол на град Пловдив, то отдавна е доказано, че това име е транскрипция на тракийското име Пулпудева, което преведено от тракийски на български език означава „град покрай блато“. Този превод отбелязва изтъкнатия специалист по тракийски език Владимир Георгиев. Относно превода на името Пуплудева обаче вече работим и с по-вероятната версия „ГРАД ОТ (НА) КВАРТАЛИ“. За древността на града са правени в продължение на 50 години археологически разкопки не само по Трихълмието. В споменатия археологически район обаче се откри, че той е съществувал 1000 години като град, потвърдено с мнение на АИМ при БАН, изх.№637/01.07.1992 г., подписано от директора на Археологическия институт проф. Велизар Велков, научния секретар на института Александър Бонев и завеждащ секция „Тракийска археология“ ст.н.с. Георги Китов,( и още поне 4000 години като селище) преди Филип II да завладее Тракия за 18 несигурни години. Като най-доказуем вариант за превода на Пулпудева през езика на родопските даки се спираме на варианта „ПОМАЗАН ОТ БОГОВЕТЕ“. За разяснението му е необходимо да поднесем още един доклад, но чрез библиографията всеки запознат с историческата наука сам може да достигне до този анализ.

По сведение на Амиан Марцелин, за който античните автори казват, че е винаги точен, градът е съществувал преди Филип да завладее Тракия. А всеизвестният античен автор Йордан направо нарича града с неговото тракийско име Пулпудева.

Само от тази изворова фактология, можем да посочим следните важни изводи:

Няма античен автор, съответно исторически извори, които да сочат, че Филип II е създател (основател) на Пловдив.

Има достатъчно писмени данни от епохата на този владетел, между които летописецът на Филип II, Помпей Трог, че македонският цар завладява част от Тракия с град Кабиле (до Ямбол), но няма сведения, че завладява Горнотракийската низина, където се намират Долината на Тракийските царе, Първомайският регион, а по-на запад град Пловдив. В подкрепа на това е изказването на проф. д-р Христо Данов, че в Пловдив няма елинизъм и такъв трябва да се търси евентуално в Кабиле, а цялостно археологията свидетелства, че в Града на тепетата няма нито елински, нито македонски строителен пласт. Подобни доказателства съществуват за почти всички тракийски градове от северна България и Тракийския хинтерланд.

Ще прегледаме обаче сведението на Дексип, което преди години внесе доста проблеми по въпроса за създателя и името на Пловдив:

„Градът Филипопол се намира на границата между земите на траките и македоните и лежи на река Хебър (дн.Марица). Казват че негов основател бил Филип, синът на Аминта, по чието име бил наречен и градът. Скитите нападнали този най-стар и най-голям град и го обсадили…“

На историографите, подвели се единствено по това антично сведение, убягнаха две важни подробности.

Първо – за основателя на града Дексип започва с несигурното „КАЗВАТ“. Оттук следва, че той не е убеден в това и не иска да се ангажира с подобен факт.

Второ -авторът категорично отбелязва „най-стария и най-големия град“. Тази категоричност е поднесена дори като възхищение. Тя от своя страна отхвърля като достоверна вероятността Филип II да е основател. Как би могъл най-старият град да е създаден само преди някакви си седем века от времето на Дексип?

А, между другото не бива да се забравя и фактът, че ЮНЕСКО обяви Пловдив и Дамаск за най-старите градове с постоянен жизнен цикъл, запазили местата си.

Що се отнася до категоричността, която някои изследователи на проблема предлагаха чрез думите на Тацит, ще насочим вниманието ви към една друга наука, която разглежда варианта „УПОДОБЯВАНЕ“.

Терминът Филипопол се отбелязва за първи път след Филип V в труд на Полибий, който отбелязва «…по името на известния Филип.». Той не споменава кой Филип е назован, но за творилият три века след него, Тацит по-известният отново е Филип II, , който авторът посочва като владетелят дал името си на Пулподева. Това уподобяване става, защото за Полибий не е нужно да упомене за кой точно Филип говори. За него е било немислимо да обяснява на съвременниците си, че Филип V е поставил името си върху града, защото това е било всеизвестно на всички от това поколение. Тук е необходимо обаче отново да вмъкнем една забележка. Нито трудовете на Полибий, нито тези на Тацит са запазени в оригинал, а са достигнали до нас чрез доста късни преписи. Оттук, следва и вероятността името Филипопол да идва от Римският Император Филип Араб, също да е възможна и дори по-вероятна от предходните.

От всичко написано до тук и най-вече от археологическите сведения, към които предварително отбелязахме, че трябва да се насочи вниманието, можем да направим анализа, че войната на македоните срещу траките не е повлияла в културното развитие на част от нашите предци. Освен, че са запазили своя си начин на живот, се вижда, че траките не са допуснали експанзията на македоните на достигне най-свещените им земи.

 автор Константин Каменов