Category Archives: ОТ КЪДЕ ЗАПОЧНА НАЧАЛОТО

КУЛТУРАТА НА (ПРОТО-) ТРАКИТЕ (откъс от „НЕБЕТО ПОМНИ – ПРОТОБЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ)

Тъй като в настоящата част ще се разгледа и въпросът за разнасянето на култура, то още в началото ще го разясним синтезирано. При траките-херметици въпросът за оцеляване на част от племето след природен катаклизъм или прекалено голям прираст на населението, е с първостепенно значение. Най-често срещания вариант на разселение при тях е от Запад към Изток. Частта от племето, когато се заселва на новото място, пренася със себе си и своята култура, за която тук ще посочим философските категории – част от ежедневието на населението, наричани практики, модели и т. н.:
1.Изграждат се селища за нов живот – най-важните необходими познания са от областта на строителството, астрономията, геологията, металознанието.
2.Разработване на земеделски земи и скотовъдство – най-важните познания са почвознание, геология, направа на иригационни съоръжения и управление на водите, зоология, ботаника и анатомия.
3.Духовни практики – това са константни ритуало-духовни-мистични комплекси от познания, песнопения, жестове, наричания, заклинания и други, които при тракийския отворен херметизъм не се променят. Необходимо е да има жрец, който владее познанието и има цялостна представа за пътя на знанието.
4.Въвеждане на възпитание за вселената, околния свят и цялостната същност на Земята. Отново ще напомним, че в отворения херметизъм присъства възгледа за едновременост на душа, дух и материя, изразен най-силно от дълбоката древност, чрез знака – IYI. Това е ипсилон с две хасти, като показва едновременност на мъжкото и женското начало. Ипсилона (Y) символизира мъжката структура, а хастите (I) – женската.
Културата съдържа в себе си още много под практики, които са спомагателни. Независимо чрез какви форми на експониране тя е била съграждана на новото място, цялостната J функция и смисъл са оставали едни и същи. Разликите са се проявили поради факта, че на новото поселище има и контакт с автохтонно население, което е на различен етап на развитие, но е било необходимо също да бъде обучено чрез тази култура.
X хил. пр. н. е. – поява на високоразвита култура в готов вид на Балканите – Градешница (България), Винча (Сърбия), Търтърия (Румъния). Най-изявените и проучени, но не единствени центрове, които вероятно са дело на спасили се от катаклизма атланти от княжеството Ману и местно Балканско население.
Археолозите са открили глинени плочки със специфична писменост, досега неразчетена, независимо от многото появили се спекулативни преводи. На-мерени са цели селища, които обаче не можем да наречем градове заради все още странните определения за това какво е град, налагани предимно от три школи в историографията. Те все пак са типични градове на херметици, при които не е необходимо да се изграждат крепостни стени, защото реално няма кой да ги напада. Безспорно в тези центрове се заражда сърцевината на духовната част в цялата съвременна култура. Тези херметици концентрират основните схеми на своето развитие в пределите на днешна България. Начинът им на съществуване е под формата на много племенни съюзи без да се създава държава. Има открити от археолозите разработени рудници, преработени огромно количество златоносни пясъци и чакъл, а освен бронз и мед са могли да обработват минералите малахит и лазурит. Жилищните им сгради са били едни от най-безопасните за живеене на хора и животни. За разлика от съвременните при тях няма вредни излъчвания. Правени са от дъбови стълбове, преплетени с пръчки и измазани с глина. Открити са много пещи за отливане на метали. Долмени, менхири и кромлехи изграждани от (прото-) траките са свързани с херметичната им култура. Моделът на подредба на обществото е изисквал да не се записва нищо свързано с науката, културата и най-вече разбирането им за Господ-Бог. Подреждайки сведения от по-сетнешни автори като Херодот, Страбон, Плиний Стари, Йордан, както и различни китайски автори от античността, анонимни хроники и свещени текстове, археологически артефакти и логически разсъждения успях да разбера формата и смисъла на отворения херметизма. Херметици са знаели повече от 60 множества в математиката. Правили са огледални образи из нивите на съзвездия, някои от които астрономите откриха едва в последните години. Винаги са обвързвали знака с музикална тоналност, звук и число. По-вероятно е към тази обвързаност да е имало и други символи, които все още не сме открили. Знаели са структурата на Вселената и как е произлезла тя. В съвременната астрономия най-близко до познанията им са учените Хътън и Пенроуз. Все още в българското народно творчество са съхранени доста от сведенията им, но тъй като по-голямата част от изследователите са към мисленето на съвременния прагматизъм и еволюционния начин на разсъждение, трудно достигат до тях. Безспорно най-голямото им познание е това за Господ-Бог.
До появата на елинската мисловност траките не са създали своя държава, поради херметичната култура, която са спазвали. Необходимо е да изясня и кои са основните им племенни групи, а именно мизи, витини и пеласги. Разделението е условно, но е едно от най-добрите засега. Тези големи племенни общности са съставени от подплемена. Така към мизите принадлежат бриги, сатри, серди, одриси, даки. Към витините и пеласгите подплемената са повече и затова няма да ги споменавам поотделно, а ще отбележа, че витините са обхващали земите на днешна северна България, докато пеласгите са се разпространили по крайбрежието на Беломорието и островите в Егейско море. Това географско поселение обаче е само в началото на неолита.
Независимо, че не ни оставят писмени сведения, траките не са били безписмени. Един от техните най-известни представители е княза-жрец Орфей. Съвременната историография все още е доста назад във вижданията си за тази личност от световен мащаб. Накратко ще отбележа, че първият човек носещ името Орфей, който е бил и херметична, духовна личност е живял или в последните години от съществуването на княжество Ману – част от Атлантида, или в първите векове, когато са възникнали (прото-) траките. След него Орфей се превръща в титла за всеки, който е пряк ученик, носещ познанието му. Така се е стигнало и до Орфей участвал в Аргонавтика, и до Орфей посетил Египет, и до Орфей слязал в Подземното царство, за да измоли своята Евридика. За последната ситуация съм длъжен да направя едно важно уточнение:
1.В тракийския отворен херметизъм (разбирай и орфизъм) няма понятие за Подземно царство, със семантика за Подземен свят, Онзи свят или Ад, защото те не съществуват. Във вярата им Подземния свят е част от вертикала. Подобно разбиране се среща във всяко едно вероизповедание от пренесените им култури. Следователно Елинското писание за слизане в подземен свят, за да се измоли връщането на любимата му Евридика, е некоректно.
2.При траките – херметици и техните учители орфици, не е имало брак, както и жена, с която се споделя живота. Следователно в термина Евридика трябва да се търси друго значение. Така достигнахме и до откритието, че при някои от тракийските племена с втори термин от многосъставната лексема – дика, се отбелязва прозвището Бог (=ангел). В новосъздадения от траките старогръцки език Еврика е познание, откритие. Той възниква от по-древната тракийска лексема „евр“. И тъй като в многосъставните лексеми терминът се разчита от последната към първата, то това което е искал да измоли Орфей е най-вероятно божественото познание. Предполагаме, че това е бил Орфей, който без време е получил своята титла, тъй като е възможно учителят да почине скоропостижно, без да му е завещал цялото познание. От елинския вариант разбираме, че опитът, да се вгледа назад във времето и да установи какво точно му е убягнало, не се е получил. Има вероятност този Орфей да е живял в годините, когато се е зародила древноелинската прагматична мисловност и отвореният херметизъм на траките е започнал да загива.
Уседналият начин на живот спомогнал (прото-) траките да развият изключителна за времето си култура. За един техен Орфей се споменават предимно изкуствоведческите и жреческите му способности. По-ценни за човечеството, обаче, са неговите философско-етични възгледи, които самият трак е съхранил на дървени таблички.
Шаманското жречество, което отношение във вярата се появява след този Орфей, е религиозен модел, който се среща само при (прото-) тракийските племена, в Египет, при инките и при келтите.
Идеологическият комплекс ни дава най-правдоподобно доказателство, че това е отношение към живота и смъртта (прото-) траките. Елински и римски писмени извори приспособяват орфизма към елинистичното мислене. Не могат да променят обаче родовия му произход, защото не могат да припишат ритуали, които не са характерни ни за елини, ни за римляни. Шамано-жреческата традиция е напълно чужда за тези културни среди.
Не така стоят нещата с Дионисизма. Дионис е действителна историческа личност. След като от Тракия отива в Индия и извършва много подвизи от различен характер, сам се обожествява и се връща на Балканите. Тук донася със себе си колективната мистериална естетика, на чиято основа се изгражда възгледът за безсмъртието на душата. Именно това религиозно виждане е по-близо до по-младата, спрямо тракийската, гръцка култура. Все пак и този модел на вярата е бил практикуван от (прото-) траките, но с годините е загубил стойността си, спрямо Орфическия. Можем да уточним, че Дионис възстановява това учение, след като се връща от Средна Азия.
Когато пише за траките през IV век пр. Хр., елинският юрист Изократ говори за тях като за народ с висока култура и цивилизация, с многоброен митологичен пантеон на тракийски богове, нимфи и мистерии, които гърците умело присвояват, превръщайки ги в своя „пайдея“.
Дионисизмът е подходящ за елинското мислене и затова тази група от племена лесно си приписва автора му за свой културен герой. Не може да стори същото Аполон, Орфей и тракийския Орфизъм. По тази причина елинският Дионис е противопоставен на тракийския Орфей, като първият, чрез своите вакханки (бакханки), разкъсва певеца. Един вид, смислово е предадено културно-идеологическото надмощие на Елада над Тракия. Данните за Орфеевото сказание са се изградили в два културни региона. Те представляват натрупване на смислови комплекси, които принадлежат към различни епохи. Разделянето на отделните елементи може да ни насочи към типологическата основа. Стремейки се да го присвоят като свой културен герой, гърците влагат в него своите си идеи за Орфей и той става носител на благата на цивилизация (това, което е характерно за Дионис и по която причина им се отдава да впишат последния в своя пантеон). При траките, обаче, двата култа съществуват без противопоставяне един на друг. Археологическите открития потвърждават идеите в тракийската митология за безсмъртността на душата. Няма да бъдем справедливи, ако кажем, че това е единственото тяхно виждане за живота след смъртта. Едни от траките вярват, че душите на умрелите се връщат, други – че загиват, трети – че се прераждат в нещо друго, четвърти – че не се връщат, но преминават в по-щастлив живот, пети – че душите умират и така е по-добре.
След Орфей изключително важна става връзката между музикант, поет, лечител, жрец, предсказател. Тя показва кръг от мотиви, които са характерни за шаманския жречески тип (а не за елините), разпространен на границата на неолита и бронза. Тези мотиви са застъпени и при други тракийски митологични образи като Лин, Музей, Тамирис. От друга страна те разкриват древността на културно-верската традиция и характеристиките на учителя в отворения херметизъм.
 автор: Константин Каменов

ОПИСАНИЕ НА ЗЕМЯТА

  Анонимен географски трактат от втората половина на XIII в.

 Текстът е преведен на български език

от Константин Каменов, Димитър Чиликов и Кирил …….

от руското издание: Описание земли. Анонимный географический трактат второй половины XIII в. – В: Средние века, № 56, Москва, 1993. Перевод на руский язык: Д. С. Чëмина.

Започва описанието на земите. 

1. Време е да узнаем за това, от къде е произлязъл, как се е разселил и какви обичаи има народът, назоваван татари, следва (отначало) да отбележим, че обитаваната земя е разделена на три основни части.
Това става ясно от различни исторически съчинения. Синовете на Ной – Сим, Хам и Иафет – след смъртта на баща си ги заселили и ги изпълнили със своите потомци. Това (първо Азия) принадлежаща на синовете на Сим. Тя води началото си от великата река Ефрат и е ограничена от източния океан. (След това) Африка. Нея са я завладели синовете на Хам; тя започва от провинциите на Сирия и планините на Аман и Либан, а към края отива там, където е залезът, където е зимното слънцестоене. (След това) Европа, наричана също северна област. Нея са я получили синовете на Иафет.
2. Започва тя от сицилийските и сирийските планини Тавър и Аман и се простира между изтока на лятното слънцестоене и северната страна на тези краища, където е разположена земята на татарите Монгол, което става ясно по-нататък. (След това тя) се отправя към океана (в страна) на летния и пасхалния залез и включва в себе си западната църква.
3. Самата тази част, тоест Европа, по мнение на някои също се разделя на две, тоест на църква източна и западна.
Западната започва от Италия включително.
4. С нея на север, през морето Венетийско, съседства земята на унгарите. Нея я населяват слави, по-рано наричащи се хуни, а после, влизайки в центъра ù, завладели са я хунгари. В нея някога е било пасбището на римляните.
5. Към Хунгария се присъединява от северната страна част от източна Полша, след която следва Прусция, също така от север плакнеща се със сладководно море. Нейното обръщане (във вярата – К. К.) е започнало благодарение на богоугодния мъж Кристиан, първи епископ на тази земя, от Цистерианския орден, при това без меч, но чрез благодатта на кръщението.
6. От тук на запад е разположена голяма част от Полша, наричана Померания, от нейната северна страна – морското крайбрежие.
7. А от изток по направление към Русия към нея се допира Йетвезия. Аз с приятели започнах да я кръщавам. Зад Прусия следва Замбия на север, там е същият този език; приблизително на север тя излиза към морето.
8. Петият крал на бохемците Примиций, който сега управлява, е приел кръста и лично с помощта на голяма войска я подчинил на владичеството на християните и на единия вожд на назованата земя, извеждайки го от свещения купел, му дал своето име. Това стана в мое присъствие, тоест в първата година на понтификата на господин Александър IV.
9. Те, както рутените, за богове са почитали особени дървета. Усърдно следвали гаданията. А мъртвите с конете, оръжието и най-хубавите облекла изгаряли, вярвайки, че ще могат всичко това и прочие, което се изгаря, да го ползват в бъдещия живот.
10. До Замбия се присъединява Курландия, която се извива на север и се мие от морето от южна, а също от западна страна. От източна пък страна се разполага земята на езичниците, наричана Самонта. Без меч там никога не са проповядвали.
11. А от нея на изток – граничната с Русия земя Лектавия. Нейният пръв крал Мендог прие кръщението. В мое присъствие там той се коронова и, приемайки от Римския престол своето кралство, завеща на своите потомци да постъпват така, макар и с малко усърдие да вършат това дело (Божие – К. К.).
12. Споменатите лектави, йетивени и налеани с лекота се кръщават, защото християнските дойки ги подготвят от пелените. Така че ние можем в безопасност да пребиваваме сред тях.
13. След Курландия на север следва Ливония. Там архиепископът е със седем епископи, от които четири са в Прусия и три са в Ливония. В тази страна търговците донесоха началото на нейното спасение. Подгонени от бурята, те попаднали в голяма река, която се нарича Дуна и която тече по областите на Русия. И видели народ прост и беззлобен. Внимателно и не бързайки те получили съгласие за това, да издигнат на острова в споменатата река защитна стена от камъни, придобити от тези места. И, приготвяйки цимент, започнали да издигат достатъчно здрав замък. А, виждайки това, местните жители говорели така: „Да позволим на тези хора да въздигнат камъни, а когато делото бъде завършено, да обвържем с най-здрави въжета и запрегнем в тях бикове и коне и в един миг всичко да преобърнем на земята“. Когато пък с така наречените снаряжения се явили и се оказало много от своите хора загубили от стрелите на противника, то, съветвайки се, и сключили с търговците вечен мир. И по такъв начин християните започнали да се разпространяват там.
14. Към тази страна се допира Хестония, повече отклонявайки се на север, тя е разположена под Арктур. От южната страна тя също се мие от морето. От западната страна след нея следва Бирония.
15. След това към нея пък се допира кралство Швеция: както от юг, така и от запад, то се отклонява по посока на север и летния залез. И веднага след това ще бъде кралство Норвегия: то се простира както по посока на север, така и на северозапад.
16. За неопитния човек не е леко да повярва колко голяма е протяжността на това кралство по дължина и ширина, особено ако се отчете, че в неговите крайни области близо до северната страна към летния залез от средата на май до примерно края на юли слънцето почти не захожда. По време на лятното слънцестоене ни се струва, че слънцето, издигайки се от самото море – океан по северната страна, прави в полунощ път в своя зодиак подобно на този сякаш Алпите се повдигат във въздуха, или на височина от един стадий, ако това може да се измери във въздуха.
17. В северната част на тази страна най-високите планини са обрасли с гори. Там има изобилие от пъргави бели елени, които най-добре е да ги ловят с примамки, отколкото с кучета. В тази част на страната няма отровни змии. Там има много китове – това са такъв вид риби, че, ако започне буря, се зацепват със своите разраснали се зъби в каменната скала, а когато морето неочаквано се оттегли, тези зъби поради китовата тежест се измъкват.
18. Така също в нея са разположени два най-отдалечени острова, към запад и север. Там е студено и хората поради отсъствие на дървесина обикновено добиват огън от разни кости на риби и животни, намазвайки ги с рибена мас. При тях е прието да имат много овце и говеда.
19. Освен това в северната част на споменатата страна има остров, открит в наши времена. Плаването до там и обратно на двоен кораб отнема около пет години. Този остров е обширен, там изключително много народ обаче са езичници. В пясъка на реките, а също и в морето намират големи количества най-хубаво злато. Те в лятно време не знаят нощна тъма, през зимата са съвсем лишени от светлина. Обаче около Рождество Господне както (разправя) този, който е пребивавал там две години и който досега живее в кралство Дания, всичко това по чудесен начин се осветява със слаба светлина от надземна заря от север.
20. Удостоверение е, че на юг от назованата Норвегия са разположени островите Англия и Скоция. Иберния е разположена между юга и летния залез. Оттук очевидно става ясно как и земята на Свети Яков Испания и Провинция, а също така по какъв начин нашата западна църква се намира между Средиземно море и отбелязаните нагоре земи, при това от нея не са изключени християнските острови на морето.
21. Източната църква започва от Гърция, или Сервия, която е наречена така затова, че е служила на Гърция. Тя е от славянски род, включва в себе си Антивария и, простирайки се през цяла Гърция, завършва на изток в планините на Скиликия и Сирия, за които по-горе бе упоменато.
22. А, простирайки се на север, прилепва към България. Тя пък съседства на север с Русция. Тези две земи, тоест Сервия и България, на запад се допират до кралството на хунгарите.
23. Прусция пък, допирайки се до части от Хунгария, с една граница, отиваща на север, се долепва до Полония, Йетузия, Летувания, след това (границата) се отправя между севера и летния залез, преминавайки Леция, Левония и Естония. И така се допира до запада, до езичниците на калите, които граничат с кралството на нортманите.
24. Споменатите карили са горски хора, много груби. Виждайки гости чуждоземци – например търговци – веднага отиват със своите семейства в гората. Гостите могат свободно да ползват всичко, което намират в домовете, обаче без да отнасят нищо със себе си. А ето, ако те отнесат със себе си разни кожи, които там са в изобилие, а те, върнали се у дома, забележат това, тогава веднага организират тълпа и нападат тези гости като врагове.
25. Един от тях е слушал брат Вайслан, моя приятел, проповядващ в Бяла Русия, и както го е слушал, го е уговарял да се отправи с него към указаните карили, при което е уверявал, че той без съмнение ще доведе до тях истинския Бог чрез кръщение и ще построи там колкото пожелае църкви.
26. И така, всички земи от Русция и Гърция включително, простиращи се на изток между нашето Средиземно море и Северния океан, влизат в пределите на източната църква.
27. И така, следва да се знае, че упоменатото разделение на три части на земята трябва да се разглежда, отчитайки (разположението) на съсредоточието на цялата земя, където и пророците са проповядвали, и Господ в нейната среда е спасил мнозина. Това е Света Земя.
28. В нейна северна (част – К. К.), която също така се нарича Европа, са обитавали петнайсет поколения на Иафет – син на Ной, както гласи историята. Пророкът Иезекиил открива (на нас), че от техния корен в края на времената ще произлезе народ най-лош и най-жесток, тоест Гог и Магог, и говори в Глава 38: „Сине човешки! Обърни лицето си към Гог в земята Магог“, и по-нататък: „Не е ли така? В този ден, когато моят народ, Израил, ще живее в безопасност и ще проповядва? И ще дойдеш от твоето място, от пределите на севера – ти и много народи с теб, всички възседнали коне, голямо сборище и многобройна войска, в последните дни“ и така нататък.
29. За това говори мастер Хуго, че два народа съгласно Писанието, идващи откъм север, че в края на времената ще накажат неверниците, както и верните. Засега пък се представя неопределено тези самите ли ще дойдат, или други.
30. Определено пък (известно) е това, че от тези места никога преди това, при това са изминали (много) векове, такава маса от народ не е излизала и не е нападала разни части из света без умора и с такива многобройни войски. Впрочем сега аз за татарите и за това, как те са се появили, ще обясня накратко.
 с продължение
 автор Константин Каменов

АДАМОВИЯТ ПОТОП И ПЪРВОТО РАЗСЕЛЕНИЕ

През VIII-то хил. пр. Хр. земните полюси по-рано от обичайното променят местата си и ледовете от по-старите полюси започват по-бързо да се топят. Нивото на световния океан  нараства.  За описвания период на мястото на Средиземно море съществуват само три малки морета. Суша е свързвала Балканите с част от  Африка.  Черно море е още сладководно езеро, чиито западни брегове  са приблизително на 360 км. източно от днешната   линия или 30 м. под сегашното ниво. Всичко това влияе много върху промяната на земния климат. Освен дебита на световния океан валежите също се увеличават, както се увеличава и дебита на реките. Черно, Каспийско и Аралско морета започват да се разширяват вследствие на тези промени. Постепенно те се  сливат в един воден басейн. Поради това (прото-) тракийски племена за първи път се изселват в нови земи. Групите от племена са предимно от витини, които по това време носят обединяващото племенно име хони. През (прото-) тракийските езици хони се превежда „Живеещите по северния склон”. Първа тяхна група се установява в Месопотамия, а по-голямата част от племената продължават още на изток. Заселват се чак в земите на плодородните долини в онези векове Гоби и Тарим.
Малко след тяхното напускане на Балканите става и големият черноморски потоп. Голямо земетресение разкъсва сухоземната връзка между Европа и Африка и при Пиринейския полуостров се образува Гибралтарският проток, през който нахлува огромно количество вода от Атлантика. Залети са големи площи от Северна Африка. Оформени са първите контури на Средиземно море. Образуват се Дарданелите и Тракийският Босфор, а солената морска вода преминава през тях и в Черноморското езеро. Независимо, че то за известно време е било слято и с Каспийско, и с Аралско, все още е било сладководно. От този катаклизъм престава да бъде питеен източник за населението и се превръща, за пореден път, в море. Нивото му се покачва от 3 до 30 метра над сегашното, заливайки някои крайбрежни селища. Големият потоп на Балканите обаче идва от Средиземно море, чиито води нахлуват по поречията на вливащите се в него реки. Археолози установиха мащабността на това бедствие през останките на голямо неолитно селище в днешния Кърджали. То е едно от многото заличени от морската стихия: „Това селище се намира в центъра на града… обхващаща площ от 625 кв. м. … Животът на селището в Кърджали обаче престанал да съществува…
.   .. към края на раннонеолитната културна група Караново I в Тракия…
Тогава някои селища в Тракия и басейна на р. Арда изглежда били сполетени от пагубни бедствия, които прекъснали тяхното съществуване(…) в Кърджали…в началото на старата желязна епоха траките полагат основите на ново селище.”[5]
Единствено високите Родопи предпазват Тракийската низина от възможността тя да се превърне в дъно на воден басейн.
Този потоп е главната причина, която принуждава нова част от (прото-) траките да се преселят първо на север към района на днешна Балтика, след което тръгват към нови земи.
Преди да продължим с преселенията би трябвало да обърнем малко повече внимание на Черноморския потоп. Според Б. Рогев най-продължителният цикъл в слънчевия български календар е 6328 години. На  Омуртаговия надпис от 820- 823 г. е  било записано: „…Името е (…) Годината на появата на истинския Бог бе 6328. Пренесоха се жертва и се заклеха за (…) книгите“[6]. Изчислено чрез старобългарския календар и годината на написването на текста се оказва, че  събитието, което се е случило,когато се е появил „истинският бог” и, когато са се заклели книгите, се е случило в 5508-5505г. Всъщност това са двете начални години на летоброенето, според двата варианта на Библията. Тъй като според тези свещени текстове тогава е бил създаден Адам, то в по-ранни свои изследвания, за да не влизаме в противоречие с духовни текстове посочихме Черноморския потоп като Адамов. Именно тогава се е случил потопът и той е траел три години. Фактите за този катаклизъм са безспорни и учени като П.Димитров, У.Райън, У.Питман[7] го доказаха, но както и други колеги обявиха Черноморският потоп за Ноев.
Трябва да уточним, че Адамовият потоп (5508 – 5505 г. пр. Хр.) не е последният катаклизъм от този вид, който е свързан с историята на дедите ни. През IV-то хил. пр. Хр. (3266г. пр. Хр..) долината на Двуречието  и градовете, които са били изградени там от шумерите са наводнени от Тигър и Ефрат. Това е станало вследствие на бързо топящите се снегове по планинските била в Северна Месопотамия  и едноседмичния проливен дъжд.
Във Ветхия завет са разместени и дните, през които са продължили проливните дъждове, повдигнали нивото на реките. Потопа в Черноморското езеро е по-дълъг. При Ноев потоп валежите са траели 40 дни, а при шумерския  потоп или потоп на Утнапищим (Зиунсудра) – само 7. Преправилият Петокнижието (Тората) прилага 40-те дни към Ноевия потоп. Тези неточности и фалшификации са забелязани дори от древните историографи, но доведоха до заблуда почти всичките ни учени, както и прочутият американски подводен археолог проф. Балард. Катаклизмите на земята от вида потоп са много на брой, поради което не можем да си позволим безотговорно да наричаме всеки от тях Ноев.
Бедствието през VI-то хилядолетие пр.Хр. изиграва и друга съществена роля за развитието на човечеството. На Балканския полуостров остават част от (прото-) тракийските племена, които са започнали и продължават развитието на неолитната революция, но променят местата на основните си култури. По пътя на преселението от Балканите на изток, част от хонските племена участват в създаването на Елам, а след  това на Мохнджо-Даро и Харапа.
От археологически проучвания се установи, че само в източната част на (прото-) българите хун-ну в Гоби има повече от петдесет разкрити града и няколко десетки хиляди погребални могили.  Освен тях са засвидетелствани   рудодобив и земеделие. Всичко това говори за уседнал ( а не скитнически) начин на живот и за високоразвита култура.
   ВТОРОТО ГОЛЯМО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА ИЗТОК
То е осъществено през IV хил. пр. Хр. Неолитизацията на останалото на Балканите (прото-) тракийско население, както и на преселилото се в Азия е довела след себе си две основни промени. Първата е преминаването от присвояваща икономика към производството на материални блага, което от своя страна, обособява уседналия начин на живот. Втората е големият прираст на населението. Според последните проучвания раждаемостта, спрямо палеолитния човек, се е увеличила с три деца на семейство. Представено в проценти, прирастът първично е бил 0,005 % и се е увеличил от 0,8 до 1 % годишно. Дори ако приемем прираст само от 0,2 %, то за 350 години населението ще се увеличи двойно. Сред автохтонното (прото-) тракийско население,живеещо на доста по-малка територия, настъпва демографски взрив, който принуждава голяма част да предприеме по-мащабни преселения на Изток. Това се случва между VI-то и IV-то хилядолетие пр.Хр. Тази втора изселническа вълна е южно от Черно море. Тя е най-вече от големи мизийски групи (прото-) траки. Първоначално те създават културата Шумер в готов вид.
Принципът на пренасяне култура в готов вид е започнат още от хоните през VI-то хил.пр.Хр.. След Шумер, по-голямата група се установява в югоизточното Прикаспие, а други племена овладяват районите на днешната пустиня Каракум (южно), до р. Сър-Даря (северно), а на изток до планината Имай (Имеон; дн. Памир). В споменатата пустиня, след извършени археологически разкопки от страна на съветски учени, бе открит зикурат. За разлика от подобни месопотамски съоръжения, обаче, средноазиатският храм бе изровен от пясъка в целия му ръст. Откритието бе до селището Меана (превод Господно), на хълма Алтън тепе в южната част на Каракумската пустиня. Там е бил запазен цял град от енеолитната или ранната бронзова епоха. Учените са единодушни, че това е един от първите градове. Археологът В.Масон отбелязва, че стъпаловидната кула в него сякаш е по проекти от Месопотамия, чийто вид е запазен в прочутата Вавилонска кула.
Най-важните сведения на В.Масон, които потвърждават възгледа ни са, че културата от Балканите се пренася в Междуречието, след което възникват ариите. Те са следствие на  археологическата дейност в района между Памир и Каспийско море: ”Тази високоразвита култура от типа на паметниците на ранните земеделци в Северен Афганистан не намира местни предшественици. В долините на Бактрия тя се появява в готов вид… с месопотамски черти, а сивоглинестата керамика е по-скоро характерна за производствените центрове на Югоизточното Прикаспие (…)по териториите на съвременен Афганистан са положени основите на градски цивилизации от древноизточен тип… „[8]
Всъщност (прото-) българите носят своя си култура от Балканите, защото и в Шумер тя се появява в готов вид. Ненапразно в месопотамските епоси митологичният герой Гилгамеш (Билгамеш) отбелязва, че шумерската прародина е на запад.
През ранните векове на IV-то хил.пр.Хр, част от  (прото-) българската хунска група, живуща в цветущите долини Гоби и Тарим, се установява и в по-северните земи около Енисей. „…2357 г. пр. Хр.( по китайски източници К.К.) северно и северозападно от Поднебесната империя (т.е.Китай) от най-дълбока древност обитават племената Дин-лин (…Дуло), наричани най-общо Хун-ну (или преведено: северните бели варвари). В археологически аспект най-забележителните открития са направени в котловините на Минусинската долина на река Енисей (Горен и Среден Енисей), където са открити археологически находки, датирани от епохата на късния бронз, но и напълно идентични с археологическите открития, най-често свързвани със скитските, разположени по терените на Средна и Източна Европа.”[9] Нужно е да отбележим, че през тази епоха като скити са отбелязвани (прото-) траките кимери. Възгледи по въпроса за хунските култури,  които се допълват, са дали и учени като С. П. Толстов, В. Масон, Грум-Гржимайло, Окладников, Сарианиди и др.
   „Носителите на Андроновската археологическа култура между 1700 и 1200 г. пр. н. е. заемали пространството в Западната половина на Южен Сибир и Казахстан до Урал. Принадлежали към бялата раса и в XVIII век пр. н. е. овладели Минусинската котловина и малко по малко се сплотили край Енисей с представителите на Глазовската археологическа култура. Нееднократно се е отбелязвало голямото сходство между андроновските паметници с дървени градежи в долноволжката, донската и донецката степи. Но не андроновци и не глазовци са играли първостепенна роля в Южен Сибир през II хил. пр. н. е. Това са били по-скоро Динлините, които населявали покрайнините на Гоби (пясъчната страна Шасай). Те били разположени в Саяно-Алтайското високо плато, Минусинската котловина и Тувинската област.
   И още нещо: както тук, така и по терените на същинска Средна Азия, тази култура е характерна с месопотамските си черти, и още, че  по   тези места тази материална култура е донесена в готов вид!“ [10][11]
По-малките групи култури са получавали помощ от двете основни култури на (прото-) българите в Средна Азия, Гоби и Тарим. След IV-то хил.пр.Хр. за тях боравим с научните термини (прото-) български култура на ариите и култура хун-ну. Все още обаче много се спекулира, че основите на тази култура са тюрките, при положение, че в тези векове те още не са съществували.
По пътя на изселилите се от Югоизточна Азия през Беринговия проток в Америка индианци тръгват и част от източните (прото-) българи хуни, които им носят новата култура. Нейната същност се гради върху почитането на Бога като слънчево духовно същество и пирамидалните градежи. Календарът на маите е донесен в готов вид. Той е преработен старобългарски календар и е идентичен с шумерския. Полският астроном Л.Зайдлер доказа, че този календар е бил създаден на географската ширина на долния Дунав. Той е с (прото-) тракийски корен. Ето как са описани (прото-) българите в някои от индианските книги:
„Спомени за белия човек се намират и на…плато – Тиахуанако, на височина 4000 метра (…) Когато през 1932 г. тук попада Писаро, индианците кръщават конквистадорите „виракоча“ – бели учители. Техните повече или по-малко забравени митове разказват за изчезналата раса на учителите, за белите гиганти, пристигнали отвън – расата на Синовете на Слънцето. Тя властва и преподава уроци в продължение на хилядолетия. Изчезва внезапно.”[12]
В една друга легенда за водача на белите учители се говори като за бог: „…той е бил тайнствена личност, бял мъж с мощно тяло, високо чело, много големи очи и дълга брада. Дълга дреха го закривала до стъпалата. Той е бил бог на мира и като жертвени подаръци приемал само цветя и плодове.“
   В друга централноамериканска приказка се казва:
„…Кетцалкоатл дошъл от морето с кораб или лодка, която се движела без гребци…“[13]
Независимо от това дали става въпрос за Кетцалкоатл, Кукулкан, Вотан, Гуцумац, или Итцамна, всички народи твърдят в митовете си, че те:
„…са дошли от много далече от Източното море и по същия начин по-късно отново са напуснали народите“;
„Кукулкан дошъл с 19 спътници, от които двама били богове на рибарите, други двама – богове на земеделието, а един бил бог на гръмотевиците…
Те останали в Юкатан 10 години. Кукулкан издал мъдри закони, след това опънал платна и изчезнал по посока на изгряващото слънце…“ (К. Ъруин)[14]
При изследванията се установи, че след разнасяне на познанията част от (прото-) българите продължава да живее сред другите племена и народи. Големите групи обаче се завръщат след хилядолетия в Балканската си прародина. Има и български групи, върнали се към Европа и оформили свои държави в други земи. Това се потвърждава и от разпространението на свещения знак, който е символ на Върховния Бог на духовноиздигнатото племе на (прото-) българите хуни и арии. Първообразът му е сред (прото-) траките. Става въпрос за ипсилон (Y) в различни съчетания с две хасти (II), с омега (Ω), както и някои други знаци, погрешно определяни за старогръцки.
Божественият знак е открит на няколко важни от сакрална гледна точка места в Тракия. Включен е в цели каменни надписи, създадени преди Потопа от VI хил. пр. Хр. Навсякъде, където те се поселват, след двете големи преселнически вълни се появява и знакът на Върховния Бог. (Прото-) българите арии, които дават основата на Ведическите познания, а впоследствие българите-бактрийци, създали на Авестийската и Будистката религии, пренасят символа ипсилон (Y) под формата на сдвоено конско изображение.
От една страна той се приема като белег за митологична диалектика в тези духовни учения, от друга страна отразява дуалистичната им космогония. Конят е едно от свещените животни при (прото-) българите, затова неговият сдвоен образ представлява и един вид Господен трон.
Обожественият символ се появява след хилядолетия и по монетите на (древно-) българските Хорезмийско и Согдийско владения. Среща се като подчертаване, че царската власт е произлязла от Бога при Партия, където също изтъкват (прото-) българския си корен. Той е утвърден и в културата на (древно-) българите сармати и савромати.
Трябва да отбележим, че вариациите на ипсилон (Y) като символ на Бога продължават и в по-късни времена и се среща при всички народи, които са контактували с (прото-) българите или са произлезли от тях. Изброявайки ги от изток на запад ще открием, че Божествения знак се среща при тюрки, монголи, индуси, перси, римляни, германски племена и други.
В  Авитохолова България символът е популярен най-вече под формата ипсилон с две хасти (IYI). От една страна това е терминът за Върховен Бог ИУИ (ЮИ), от друга – показва неговата триединна същност, както и едновременността на мъжкото и женското начало.
Във връзка с написаното по-горе искаме да предложим още една хипотеза,за която съществуват много доказателства.Според арабски сведения от IX – X в. едно от (древно-) българските племена на Волжка България е есегел. То се преселва на север към река Волга от района, в който са живеели есеите.
Успяхме да установим, че арабската наставка ГЕЛ е идентична с (древно-) българската ГИ. Тя е равнозначна на съвременния български предлог ОТ. По този начин името ЕСЕГИ се превежда като (произлезли) ОТ ЕСЕ – ед.ч. на всеизвестните от древността ЕСЕИ. Те са упоменати в няколко старинни книги на различни народи, като съхранители на човешките познания и достижения. Един от есеите е самият Христос. Колкото и странно да звучи друг техен възпитаник е Буда. Това е и една от причините между апостолическото християнство и будизма да се откриват големи прилики. Трябва да напомним, че името на Буда е Сидхартха Гаутама, а прозвището му е Сакая (Шака) Муни или мъдрия (божествения) сака. Саките от своя страна са от (прото-) траките мизи и са живели при (прото-) българите арии. Основни идеи от будизма, идентични с апостолическото християнство, установяват мисиите на свещениците Иполит Дезидере, Гербило, Грубер, Хорас де ла Пенна и монсеньор Хук. Те са извършени между XVII и XIX в.в.и отбелязват:“Техните дрехи са като на апостолите по старинните рисунки; те си слагат митра, като епископите (…) вярват в Единния Бог и в Света Троица, в рая, ада и чистилището; правят ектения, подаяние, молитви и прошения на мъртвите; имат много манастири пълни с монаси и послушници, които освен трикратния обет за бедност, послушание и милосърдие, дават и няколко други.(…) Служат си със Светена вода, кръстове и броеници.“
Мисионерите, дали сведения за будизма, бъркат като предполагат, че той е възникнал от християнството. Първо – Буда е живял преди Христос и второ – както брахманството, друидите (ученици духовници при (прото-) българите от Средна Азия) и будизма, така и орфизма, и есейството, са върху морално-етична и философска страна, които  стават основа на ритуалистиката на Завета, възстановен от сина Божий Йешуа (Иисус). Всички те имат по-стар, общ (прото-) български или (прото-) тракийски корен, който е общочовешки. Знанията, които пътешествениците определят за ритуали  са дадени при първия Завет от Бога на хората. Според нас това е станало поне около 100 000 години пр. Хр. Нужно е да се знае също, че будизмът се превръща в основа на японската култура и обединяването на много племена в японска народност.
Китайските летописи сами предоставят сведения, че първите китайски племена са получили култура от хун-ну групата на (прото-) българите. Както разбираме от тези текстове, през III хил. пр. Хр., когато се е случило това, автохтонните племена са били малко на брой и разделени. Първото дело, предприето от хун-ну, е че са организирали ред китайски племена в по-големи племенни групи. След това са им дали основите на цялата култура, необходима за това азиатско население. Интересни сведения достигнаха до историографията, за да бъде развита и утвърдена тази теза. Много от учените все още не могат да асимилират защо китайците са извършвали научни фалшификации и защо са възпрепятствали историците да проникнат в (прото-) българските хун-ну поселища. Отговорът се крие в доктрината, чиято линия следваха управниците на съвременен Китай, а именно, че тяхната държава е изградила една специфична култура, върху която не е оказал влияние нито един народ. За много от световните достижения дори се твърдеше, че са китайски изобретения, без да се предлагат някакви факти в защита на тези твърдения. Специално въпросът, кой е дал на света колесницата, беше дълго дискутиран сред научния свят. Повечето автори застъпваха становището, че заемането на колесничната технология е станало от Запад и е свързано с индоиранското присъствие в южна Азия и с влиянието, което е оказало върху коренното население на континента. Китайските археолози защитаваха хипотезата, че колесницата и одомошаването на коня са китайски достижения.
Точка на споровете се сложи от китайска страна, след публикуване наблюденията на Ян Бао Чън[15]. Той е забелязал, че между инските колесници съществува и една украсена с характерни за „западните страни“ украса, и по колесницата, и по кинжал.
Всичко това се отнася за периода около III-то – II-то хилядолетие пр.Хр., когато вече има изградени, както в Източна, така и в Централна Южна Азия, мощни центрове на цивилизация.
Фактите могат да бъдат добре проследени и чрез древните китайски историци Шицзи, Цянхяншу, Бейши, Хоуханшу, Суйшу, Таншу. Те описват как народът хун-ну (северните бели варвари;кит.ез.) е дал културата на китайците. В новата история отбелязаните с китайски термин (прото-) българи стават известни като хуни.
   ОСНОВАТА НА ЕЗИЦИТЕ И ПИСМЕНИТЕ СИСТЕМИ
Нужни за науката бяха и откритите от шведска археологическа експедиция големи каменни блокове с руническа писменост от III-то хил. пр. Хр. в Гоби. Доказано бе, че писмото е на (прото-) българите хуни. Голям интерес, в същата пустиня, представляват и откритията на руския палеонтолог И.А.Ефремов. Неговата експедиция също откри големи, кубични каменни блокове, от същия период, с руническо писмо. Това писмо се оказа идентично с руните от литовското знаме. Няколко важни антични китайски текста отбелязват:”От Фергана на запад до държавата Партия има голямо различие от наречия, но езикът е твърде много сходен, и в разговор хората се разбират един друг. От Тян Шан на запад до Партия всички са близки родственици с хуните.”(Ши-гу) В държавата Фунам (днешна Камбоджа)„…имат книги и ги съхраняват в архив. Писмеността им напомня писмеността на хуните.”
Същевременно при (прото-) българите арии културата може да се открие през ведическите ученията, „Махабхарата”. Доста важно е и реформаторското духовно произведение „Зенд-Авеста” от Заратуша (3аратустра; Зароастър). Този княз от град Балх редактира „Ведите”, поднасяйки първото дуалистично духовно учение. Докато творенията на брахманите са достигнали до нас само на санскритски език от по-късни записи, част от ученията на есеите са ни познати най-вече чрез арамейския. Езикът, на който говори и Йешуа. Труда на Заратушуа се проявява чрез авестийския. Авестийската графика е основата на по-късната парси (фарси). Тези езици са известни на науката като единствените арийски езици, което според нас е голяма заблуда. Първият арийски е кириали. Той се появява още при (прото-) българите хуни, когато пресичат Гоби. Според Г. Кръстев техния език кириали означава първосвещен. Руският езиковед Турчанинов е убеден, че от него произлизат финикийския, арамейския, откъдето и всички западни азбуки, включително гръцки и латински.
По каменни надписи от столицата на Бактрия Балх се установи, че и кашмири  има много общи черти със староарамейския. Последният е най-старото разклонение на западносемитския език, на който са говорили Исус и неговите ученици.
Върху кашмирския език има ясно изразено цялостно въздействие от езика на арийската (прото-) българска група. Арамеите пък са една от духовните общини на Шумер, които носят шумерски диалект.Така в центъра на Бактрия се появяват надписи, считани погрешно от някои за арамейски, а те са на кашмири.
„Ведите“ са написани първоначално на т.нар. брахми, чието название идва от името на Върховния Бог Брахма. Оттук стигаме до извода, че преводът на брахми означава също първосвещен или първобожествен. Така може да се предполага, че кириали и брахми са различни названия с идентична семантика на сходни писмености, произлезли от първичния език на един (прото-) народ.
Прави впечатление, че посланията на есеите са аналогични с тези на брахманизма (виж:“Упанишадите“ и „Ведите“). Чрез тези факти се проследяват различни географски райони с идентични философии като брахманската, реформаторската авестийска, есейската, будистката, учението ВЕД, орфизма и др. От своя страна се утвърждава и тезата, че коренът им е бил общ, предпотопен.
Важно откритие в археологията бе направено през средата на XX в., което промени доста теории за древно азиатските култури. То стана популярно като библиотека в Западен Саян: „Всяка от „книгите“ е каменна и тежи около тон…Оказа се, че писменост е съществувала в Тува още преди новата ера. На скалите има древноиндийски, китайски и ойротски писмена.”[16] В тези каменни книги, освен че бе открита връзката между основните (прото-) български писмености, се и проследи отново важното значение на ипсилона (Y).
През 2000г., на симпозиума в Милано, белгийският учен Харалд Харман нарече писмеността на (прото-) траките най-древната в света и я обяви като основа на по-сетнешната тракийска писменост, както и на КИРИЛИЦАТА. Първите писмени знаци, създадени от човешка ръка, са се появили в България и в други балкански страни, а не в Месопотамия, както се смяташе досега. Писмеността не е възникнала нито в Месопотамия, нито в Китай, нито в Египет. Тя се е появила още преди Адамовия потоп.
Санскритът се появява постоянно в Средна Азия едва през V век пр.Хр., като и граматиката към него, която е създадена от (прото-) българския брахман Панини. Това се случва, за да бъде дадена култура и на индусите. Други учени посочват за автори Патанджали, Кудалинджи и др.. Независимо от това, най-древният санскрит произлиза от района на днешна България, както отбеляза индийският професор Рама Каушик. На лекция в СУ „Св.Климнт Охридски” през седемдесетте години на XX век, той поднесе сведение, че е открил най-древния санскрит, изписан на камък, вграден в Чипровска чешма.
Като уточнение ще отбележим, че (прото-) тракийският санскрит е на няколко хилядолетия преди Христа и е от времето на неолита. Ето и възторжени думи на Уилям Джоунс, превърнали се в теоретически на Сравнителното езикознание: „Санскритският език притежава удивителна структура. Той е по-съвършен, отколкото гръцкия език, по-богат, отколкото латинския, и по-прекрасен, отколкото всеки от тях, но съхраняващ изключително близко родство с тези два езика… Родството е толкова силно, че нито един филолог, който би се заел с изследване на тези три езика, не може да не повярва на това, че те всички са произлезли от един общ източник, който може би вече повече не съществува.”  При първите си изследвания Джоунс е нямало как да знае, че основата на  праезика се е съхранила чрез тракийските и средноазиатските (прото-) български диалекти в много от съвременните езици. Най-запазен е той в днешните български диалекти.
Шотландският праисторик Стюърт Пигот се позовава на откритото от археолога Петър Детев глинено колело, при разкопки в Пловдивско. Чрез него обосновава тезата, че от Балканите културата се пренася в Елам и Шумер като по този начин препокрива разпространението на духовната култура с материалната.
За да се види непресъхналия корен с родните (прото-) тракийски езици ще покажем важното разпространение на трите свещени лексеми Дан (Дин, Дун, Тон, Дон), Дева (Дава) и Ману (Майна, Майню). В  митологията, която древните индуси приемат от ариите, майката на Вритра се казва Дану, със семантика на името поток, но божествен. В авестийския ДАНУ е също дума за поток или река, а в по-късния ирански ДАНУ е река или вода, като и в двата случая тя е свещена.  Пренесена по-късно в арабския тя функционира под смисъла Бог (Дух).
Дева и Ману или Майна се утвърждават в същите езици, както и в минойския със семантика за божественост, каквато и трите лексеми носят още при (прото-) траките.
   При наличието на толкова езици с писмености, чрез които се доказва, че са дело на (прото-) тракийски племена, веднага следва логичния въпрос, който учените от десетки години си задават: „Къде е писмеността на същинските траки и съществува ли изобщо тя?”
Основната функция на езика и писмеността е, че те са част от културата на дадено племе или народ. Напусналите родината си (прото-) тракийски племена, които се налага да контактуват с различни по своята същност и степен на развитие племена, трябва по места да преориентират част от културата си. В нея влизат уседнал или номадски начин на живот, строителна и напоителна технология, използване на нова писмена система и т.н.
За разлика от тях, останалите в родината си същински траки изповядват предимно херметизма като вид култура. Създават се мистерии и мистериални комплекси, но не за всеки. Както е отбелязал Орфей: „Затворете вратите за непосветените!” Изключително много са сведенията на различни древни автори за дървените таблички с писмо на този тракийски демиург. От други антични автори научаваме, че според Орфей, буквата е трябвало да бъде семантично наситена със звук, цвят, цифра и тон. Всеизвестно е посещението на този трак в Египет, където занася две писмености – сакрална и общодостъпна. Може би втората е карийската графика. На нея първоначално пише и Херодот, който е от тракийското племе кари. Текстове, изписани с карийска графика са оставени  в едни от най-свещените египетски храмове в Тива  редом с ероглификата, което древните елини никога не са успели да сторят. По тази причина ГРАМАТИКА за новата елинска мисловност създава Дионис Тракиец.
Не бива да се забравя и безспорната връзка, създадена между санскрита и иврита, както и между шумерския и тюркския езици. Подобни факти подържат неопровержима тезата, че родината на праезика са (прото-) траките на Балканите. Народът учител, извършил всички тези връзки между културите и народите през хилядолетията от своя страна са (прото-) българите.
 
   БЪЛГАРИТЕ – КУЛТУРОНОСИТЕЛИТЕ НА СВЕТА
Големи групи от двете основни (прото-) български просветителни вълни на хун-ну и арии, след много хилядолетия на установяване в Азия се завръщат към Европа. Част от тях, заедно с основната група, на отделилите се хилядолетия преди Христа от (прото-) траките, кимери, участва в създаването на почти всички европейски народи(виж Приложението). Друга част се завръща в прародината на Балканите. За тях различни антични автори пишат: „Преминавайки отсам (южно;м.бел.) Дунав  Българите дойдоха при своите родни братя.”[17]
Сред разнесените култури генетично проучване би доказало родова връзка между тюрки, уелсци, портогалци, поляци, частично англичани, поляци, украинци, литовци и др.. Със  сигурност ще се стигне и до заключението, че тези народи имат и  наследственост с някои от белите фараони. А генетически връзките и то не само тези, могат да се проследят през  българите.
Що се отнася до културата на фараоните, то тя не е на египетска народност, нито на друго африканско население, както по-популярно се опитват да пишат за нея някои учени. Тя е култура, пренесена в готов вид, от (прото-) траките на Балканите. Проследима е и е доказана чрез рядката кръвна група на древните фараони и на групи племена от траките.[18] Същевременно само в археоастрономическия пирамидален план, в познанията на догоните и в старобългарския календар се знае за три звезди Сириус. Според кодировката в постройките от Гиза и Хелиопол, средата на XI-тото хил. пр. Хр. е фиксирано като възникване на (прото-) траките[19]. Началото си старобългарският календар е фиксирал на 25.XII.12 095 г. пр. Хр., а започва да се използва с настъпването на Адамовият потоп в 5508 г. пр. Хр.[20] Преди да създадат Египет на фараоните (прото-) траките създават Крито-Минойската култура. Участниците в тези дела са водени най-вече от родопските даки.
Що се отнася до многото астрономически познания пренесени от Балканите в древен Египет, ще отбележим само най-важната – археоастрономическата планировка в градежите. Докато прирамидите в района на Гиза са копие на съзвездието Орион[21], то археоастрономическата планировка на могилите в Сборяново и кодировката на някои други обекти са съцветие от много съзвездия. Този начин на планировка се развива и при втората вълна преселение на (прото-) българи от Балканите. В свое изследване Д.Гергова документира „…от Етрурия до Вавилон в древността са се отличавали със своята археоастрономическа планировка.”
Важно е също така да се знае, че когато създават Теотиуакан извършват една мащабна планировка на слънчевата система в центъра му. Нужно отново езиковедски само да вмъкнем, че лексемата УА, като и УАУ са за царственост и то единствено при (прото-) българите арии, откъдето тръгва и титлата кан. Възгледът за археоастрономическия план на града е на Хагар и Харлистон, а строежът е дело не на индианците, а на „белите им богове”,както местното население винаги подчертава.
Същевременно, както вече отбелязахме, старобългарският календар има свои, несъвършени копия при древните китайци и маите. При двете групи племена се появява и еднакъв като семантика начин за изписване на цифрите.[22]
(Прото-) българската астрономия все още въздейства силно на човечеството, защото Старобългарският слънчев календар бе обявен от ЮНЕСКО за най-точен в света,  а сакският лунен календар бе приет за официален календар на Индия през 1957г.[23] Само ще отбележим, че саките са клон на (прото-) траките мизи, като са част от арийската група от (прото-) българи.
Според антропологията, по сведения отново на антични автори, външният вид на траките е фиксиран като хора от бялата раса, високи, рижекоси, русокоси, светлооки. Характеристики, присъщи както на жреца от Варненската неолитна култура[24], така и на жреци и фараони в Египет, както и на Белите богове на индианците. Ето описанието им дадено от индианците пред испанците: „…бял мъж с царска осанка, синеок и брадат, без покривало на главата, облечен в „кузма” – туника без ръкави, стигаща до коленете.”[25] Друго описание гласи: „брадат мъж, среден на ръст…Докато обикаляше по тези земи, вършеше чудеса. Цереше болните с докосване. Говореше на всеки един език по-добре от местните хора. Те го наричаха Тунупа или Тарпака, Виракоча-рапача или Пачакан…”[26] Неговите сподвижници описвани в местни предания „…били древни по времето на инките”…като построили и пътната мрежа на южноамериканските индианци и сложната архитектура. Те представлявали „…бели хора с кестеняви коси.”[27] Доста аналогии големите индиански култури имат и с културата на фараоните, както и с тяхното ДНК. Пълният набор от аналогии свързващ индианци и фараони обаче се съхранява при (прото-) траките и (прото-) българите, като аналогиите минават  и през културата на древен Китай. Интересен факт се забелязва, след като испанците започват да обучават северноиндиански племена да тъкат килими. Когато последните започват да го правят при тях грейват не праволинейните испански шарки, а символите от Чипровските килими, имащи по-ранен аналог в (прото-) тракийската керамична неолитна орнаментика.
„През XX в. на английски археолози бе разрешено да извършат разкопки в пустиня Такла-макан (бившата Таримска котловина). От пясъка западните учени изровиха запазени по-добре и от мумии тела на хуни, техни одежди и дори съдове със запазена храна.(…) антропологията им напълно се покрива с описаната външност на траките. Тези  (прото-) българи са били високи между 178-185 см., русокоси и рижекоси, бели на цвят, със светли очи.”[28]
През хилядолетното си съществуване, още от времето когато са (прото-) траки, предците ни са създали три Етиопии, два Египета, две Европи, като всяка първа от тях е на Балканите. Съществували са много Балхари, Българии, Куш и Кушан, 19 арийски владения и доста други държави и империи, на някои от които все още не знаем имената.  На Стария континент възникват няколко български държави, като почти всички от тях носят името България.
Както се установи и от генетичните изследвания най-преобладаващият ген в българската народност е тази на траките. Проф. д-р Иво Кременски отбелязва: „Българите са сред най-старите народи в Европа. В голямо европейско проучване бе открит един генетичен маркер, който тръгва от Балканите. Наричаме го ЕМ78-алфа и той се оказа на възраст 7800 години. Тези научни данни бяха потвърдени от археолозите ни. Те откриха край Враца човешки кости, датирани на 7000 години. “ Неща, които в ИЗ „Корени” открихме чрез сведения от различни други науки. Всички те се допълват по един или друг начин.
„Около 60 % гените на българите по-мъжка линия са европейски – а именно 20 % са от средиземноморските хаплогрупи и 24 % са директен уникален ген – ЕМ78, с корени от балканите на възраст 7800 години.”[29]
„40% от днешните българи принадлежат към хаплогрупите E-V13 и  I-M423, които най-вероятно са възникнали в нашата Прародина на Балканите и оттук са били разпространени в цяла Европа от нашите предци при тяхната демографска експанзия  след овладяването на земеделието.
   (…)
Установихме, че генетичният фонд на Y-хромозомата у съвременните българи се представлява предимно от западно-евразийски хаплогрупи (около  40% принадлежат към хаплогрупите E-V13  и I-M423 и 20% – към R-M17 ). Хаплогрупите, разпространени в Близкия изток (J и G) и в Югозападна Азия (R-L23 *), се срещат в честоти съответно от 19% и 5%. Хаплогрупите C, N и Q, характерни за алтайски и централноазиатски тюркски популации, се срещат в пренебрежима честота от само 1.5%. (…)
* R-L23 се среща в Източна България от края на ледниковия период;
* Хаплогрупа E-V13 има мезолитна (ок. 10 000 г. пр. Хр., б.м.) възраст в България, откъдето се разпространява…(Веднага можем да посочим, че това е хаплогрупата на атлантите от Ману; К.К.)
* Хаплогрупа J-M241 вероятно отразява неолитната експанзия взападна посока на най-ранните земеделски общества  по Черноморието. Като цяло, в светлината на последните исторически изследвания, които показват значителен прабългарски генетичен принос в съвременните българи, нашите данни показват, че общо наследство по мъжка линия между прабългарите и алтайски/централноазиатски тюркскоезични групи или не е съществувало, или е било пренебрежимо малко.„[30]
През 1965г. Чарлз Хапгут отбелязва, че  колекцията му от древни карти в Масачузетския технологичен институт изхожда от общ източник. А то, като култура на сегашното човечество е един, с първородина на Балканите.[31] Както сам констатира Хапгут: „Тази култура – поне в някои отношения – спокойно би могла да бъде по-високоразвита от цивилизациите на Египет, Вавилония, Гърция и Рим.”[32]
Тук ще добавим генно-семантично дърво на пренесените култури от народа учител, която схема е от третото издание на „НЕБЕТО ПОМНИ – ПРОТОБЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ:
PRILOJENIE-KULTURI
Цялата картина на произхода на европейските народи, проследена чрез изворови сведения, както и факти от антропологията, езикознанието, етнографията и още няколко клона на науката, отново е  с корени в (древните-) траки и (древните-) българите. Необходимо е да я представим, за да се познават роднинските връзки между народите. Така например кимерите, произлезли от  (прото-) траките са в основата на арменци, поляци, уелсци, портогалци и швейцарци, а кимерите, бидейки братя със саките, тъй като двете племена са произлезли от общо подплеме на мизите, са в роднински връзки с арменци и с тюрки, а имат връзки и с културата Шумер. За да е по-нагледно ще представим другото приложение разработено за „Небето помни – протобългарската история”.
002
И накрая ще отбележим и важния факт, че българин  от древността носи значението на Духовноиздигнат благородник. Етносното име се състои от две лексеми – БЪЛГ и АР.
Още през неолита названието на траките е ПЕРКЕ. Консонантът ПРК е лесно проследим и доказан като развитие в БЛГ през всички родствени на санскритския езици. Това означава, че развитието на първичната лексема може да се проследи през всички възможни (прото-) тракийски и (прото-) български езици, наричани преди години индоевропейски. Първичната промяна на ПЕРКЕ е в БРИГИ. В Средна Азия БРИГИ се трансформира в БЪЛГИ. Значението на думата е високопланински. За думи, свързани с живи същества се съдържа по-висшата семантика, а тя е Духовноиздигнат.
Втората лексема АР е със семантика за човек, тъй като той е по образ и подобие или огледален на Бога (РА).  В културата на предците ни те са били хората, призвани да даряват култура на другите народи. Поради това те са възприемали  себе си за хора-благородници.
Чрез тези две лексеми се извежда и значението на името българин. Лексемата ИЯ е със значение за страна-държава, поради което България трябва да се тачи като Държавата на Духовноиздигнатите  Благородници.
Тъй като при лекции върху подобни теми често ни се налага да отговаряме на въпроси от рода „Защо като сме дали толкоз много нямаме нищо, а другите винаги имат по нещо тяхно, с което се гордеят?”, тук с отговорът ще завършим темата.
Всеки народ има действително нещо уникално негово, което е безспорно ценност за човечеството като цяло. Българите са дали основите на световната култура, поради което не е добре да я търсят в себе си, а да погледнат в общите черти на всички части от културите из цялата земя. Тези факти са не е само за гордост, защото задължението и отговорността пред паметта на предците за в бъдеще са по-големи. „Дали ще кажем траки или българи, но това са все държавооснователите на Европа.” Последната сентенция бе споделена от проф. Ал. Фол.
автор: Константин Каменов

(ПРОТО-) ТРАКИЙСКАТА КУЛТУРА НА ОТВОРЕНИЯТ ХЕРМЕТИЗЪМ

   И ПОЗНАНИЕТО ВЕД (ВЪРХОВНОТО ЕДИНСТВО)

След гибелта на Атлантида палеолитният свят е бил изключително слабо заселен, пред угрозата дори да изчезне. Земите около сладководното Черноморско езеро, обитавани от (прото-) траките са били най-добрите за развитието на живота в онази епоха. Много обработваеми земи, много питейни води и като езера и като реки.
(Прото-) траките се оформят в четири големи племенни групи. Това са мизи, витини, пеласги, а за четвъртата все още се спори коя е точно. Всички, те обаче живеят под общото име Перке и говорят един прото език. Основния бог, който почитат, след хилядолетия става популярен като Бог на князете и е назоваван Хермес. Познанията им за Вселената са изключително богати, а те считат, че всичко което е на небето има огледален аналог на земята. Тъй като съзвездията са най-големите конфигурации в Космоса, още (прото-) траките започват да им правят копия под формата на групи от могили. Същевременно по-малките племена си имат и свои звезди закрилници, тъй като си имат и рождени дати. Целият ритуал се запазва до появата на Дунавска България. Когато на владетел се родят няколко сина, те започват да управляват различни части от племената като всяка носи името на този, който я води. Така се знаят и рождените дати на племената, както и звездите закрилници. Животът на (прото-) траките се определя и от важните Божествени сентенции „Познанието не е за всеки” и „Затворете вратите за непосветените”. Тези основни факти обясняват защо в определени периоди, сякаш безпричинно племената сменят земите си без да воюват. Имат писмености, а предават познанието само на посветени и то устно. Ритуалите са се извършвали изключително мистично в тайни местности. Висшият жрец е и княз. Поради всички тези особености в ИЗ „Корени” окачествихме културата на (прото-) траките като отворен херметизъм.
Именно тази култура обаче им помага, за по-бързото израстване спрямо малките племена в други части на света. Те са се разраснали много и като численост   и са овладели и култивирали земите от Мала Азия, Балканите до средния Дунав по неговото течение. Както посочват различни големи учени  това са земите на индоевропейците , които се оказа, че са (прото-) траките. За групата им в българските земи археолозите Х.Тодорова и Ив. Вайсов отбелязват след дългогодишни изследвания, че още в началото VIII хил. пр. Хр. са приключили Вторият етап на неолитната революция. Важни центрове в тази културна революция за преобразяването на тогавашния човек изиграват Караново, Градешница, Търтърия, Винча, Хотница, Диспилио, Ясъ тепе, Рандолин дол, Слатина, безспорно културата Пловдив и много други из територията на цяла България. Именно сред тези култури са открити протописменостите на Шумер, Крит, Египет, Елам и различни други азбуки. Изключително важно е и познанието ВЕД, което предците са притежавали, защото е преоткрито в съвремието едва от Айнщайн и Хайзенберг. То може да бъде проследено подробно и през някои от създадените от (прото-) траките и (прото-) българите култури. Основата на културите Елам – Мохенджо-Даро – Харапа – хун-ну може да се проследи чрез материалната еднаквост, открита от археологията по пътя на възникването им, а духовното и́ съществуване е кодирано във ВЕД (Върховното Единство). То е (прото-) българско разбиране, че всичко съществуващо е било излъчвано първоначално в поредица троения на Върховното Единство, включващо в себе си цялата Вселена. Троенията са разнообразни, взаимосвързани и съгласувани, като се излъчват в пулсации (туптежност).Те на свой ред се превръщат в нови центрове на лъчение. Днешната наука преоткрива едва сега познанията на древните ни предци. Целият бит и държавно устройство на източните (прото-) българи са се подчинявали на троичността. Още (прото-) тракийското и (прото-) българското звездоведческо времечисление се превръща в най-съвършеното  използвано някога на земята. Далечните ни прадеди, които почитали слънчевите изгреви и залези, както възхода и залеза на Луната, съвсем не са били слънце-поклонници или огнепоклонници. Те всички изповядали една прадревна религиозно-философска система. Първият изследовател, размишлявал над Върховното единство на (прото-) българите е Д. Съсълов. Проявления на ВЕД бяха открити и върху обработен камък от Пловдивското Трихълмие и върху керамични фрагменти, както и върху фигура от Хемус, наподобяваща сфинкс или небесен змей. Последната бе открадната, може би заради нейната уникалност в световната култура. Необходимо е да се знае, че при създаването на херметичната култура в Египет на фараоните (прото-) траките съхраняват за човечеството духовно-философската книга „Поймадрес”, съдържаща също възприятията от ВЕД. В нея Господ – Бог (най-висшето същество) носи прозвището Хермес Тристмегист, където идеята за троичността на вселената е съхранена в най-висока степен.
ВЕД философията в различни епохи се открива в духовността на вярата както на всички големи (прото-) български групи, така и в откъснали се от тях племена.  
с продължение
 автор Константин Каменов
 
    

КЛЮЧЪТ НА ПЪТЯ КЪМ ЗНАНИЕТО

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

След като разгледахме книгата Загадки на най-древната история от Ал. Горбовски, открихме няколко много важни години, свързани с въпроса за древността на познанието: „Византийският историк Снелиус съобщава за някакви старинни записи, наричани „Древни хроники“, които египетските жреци водели уж в продължение на 36 525 години. А Диоген Лаертски, гръцки историк, живял през III в., твърдял, че египетските жреци пазят записи, които стигат до 48 863 години преди Александър Македонски“.
За да покажем как се изчисляват тези дати според нашето летоброене, ще направим още едно уточнение. Най-малкият период, съдържащ единична година според древнобългарския календар, е 1 година 198 дни 21 часа 30 минути и 53,8848 секунди. Също трябва да отбележим, че при изчисляването на древни дати са влизали освен целите големи цикли от 6328 години, задължително и един полупериод на цикъла и един дробен цикъл. По този начин към цели 5 цикъла (=31 640 години) прибавяме полупериод от 3164 години и един една шестнайсета период от 395,5 години. Към сбора добавяме и началната година на египетското летоброене (1322 г. пр. Хр. според Горбовски). Така достигаме до 36 521,5 години преди Христа. Годините, които предлага Снелиус, са 36 525. От една страна, е доказано, че според различните календари може да се получи 3 години разлика при измерването на по-продължителни периоди, от друга – всеки разбира, че за изчисление на няколко десетки хиляди години несъответствие от 3,5 години не означава нищо. Освен това 3,5 години е специален период от православна гледна точка. Христос е проповядвал 3 години и половина, след което е разпнат, а после възкръснал. Второто пришествие ще настъпи 3,5 години след злодейството на Антихриста. Тракийският Залмоксис, който е и един от небиблейските предобрази на Христос, също е пребивавал в своето подземно жилище 3 години и половина и чак след това е излязъл при своите последователи. В протобългарската ведическа литература енергията кундалини се навива 3,5 пъти върху фалоса на Шива. 3,5 е половината на седмицата, а тъй като започнахме разсъжденията си със сведения за Атлантида, сме длъжни да отбележим, че всичко, което изграждали там, било двойно.
Но да продължим с другата година, представена от Диоген Лаертски. Към седем цели първобългарски цикъла (=44 296 години) прибавяме един полупериод от 3164 години и един една пета период (=1054,66 години). Към сбора прибавяме още един малък първобългарски цикъл и получаваме 48 861,553 години, които трябва да се отброяват от Александър Македонски назад. Както твърди Д. Лаертски, „египетските жреци пазят записи 48 863 години преди Александър Македонски“. Виждате, че този път разликата е само 2,5 години.
Както са установили много учени, шумерите са знаели, че прецесията е ставала на 25 920 години. Нашите изчисления доведоха до малко по-друг цикъл – 25 920,689 години. Сами си направете извода колко са точни изчисленията според древнобългарския календар, който са ползвали и шумерите. И тъй като отново се спряхме на този протобългарски клон, ще разгледаме още един важен въпрос, свързан с тях.
За да се разбере, че шумерите, както и другите наши предци, са действително наследници на атлантите от княжеството Ману, ще разгледаме шумерския СПИСЪК ОТ ЛАРСА, който се е съхранявал от (принадлежал на) местните монарси. В него са назовани 10 царе. Според нас по-точно е да се разглеждат като десет царски династии, управлявали под названията на най-знатните си владетели преди потопа от 3266 г. пр. Хр. Посочена е продължителността на тяхното царуване. Различни автори я изчисляват между 10 000 и 60 000 години. Използвайки първобългарския начин на изчисление, ще предложим най-реалната година за княжеството Ману-Атлантида според шумерския документ. Списъкът приключва с думите: „След потопа царуването бе дарено свише“.
Ако разгледаме Платоновия разказ за Атлантида, ще забележим, че и той споменава за 10 царства и 10 царе. Според шумерския списък Утнапищи (=БЪЛГАРСКОТО СЛЪНЦЕ) е последният цар преди потопа (3266 г. пр. Хр.). В акадския вариант името е познато като Зиузундра (=Зиусудра=Зиези). Седми поред е бил Енох. За него се е смятало, че е бил човек, вещ по въпросите, свързани с Бога, и първият, който извършил пророчества. Ветхият завет споменава, че „вървял заедно с Бога“, а според по-късни (спорни като авторство, но все още приписвани без доказателства на древните юдеи) текстове, бил отведен на небесата, без да умре. Последните сведения насочват към споменавания на есеите (една от шумерските духовни общини, които се отделили от град Урук към Мъртво море), че древните атланти са разполагали с летателни съоръжения. Интерес представлява и застроителният план на град Ур, който с прекараните си канали и места за акостиране на кораби изключително точно припокрива описанието, оставено от Платон за Атлантида.
Много историографи пишат за внезапната поява на високоразвитата цивилизация на шумерите в Междуречието. Последните обаче не са племена, а духовни общини, които се кланят на Бога чрез различни небесни икони. Също така устройството на страната, в която са извършвали своите ритуали и молитви, е установено от групата на хоните. Това са техни родственици, които ги оставят в уединение между двете големи реки Тигър и Ефрат, построявайки им и съоръжения (градове, пътища, зикурати и др.), които да са им от помощ в тяхната духовна дейност. По този начин много археолози се объркват, че в Средна Азия хоните създават месопотамска култура в готов вид. Тук ще предложим нашия най-коректен термин по въпроса, който смятаме, че трябва да замести всички тези погрешни схващания. И в Междуречието, и в Средна Азия е създадена протобългарска култура в готов вид.
Фактът, на който се спират най-често археолозите, е, че тази високоразвита култура се появява изведнъж. Този извод води до две много важни разсъждения:
Първо, културата е на много високо равнище, което показва, че върху нея е работено с хилядолетия.
Второ, тези наши предци са дошли с културата си от друго място. Вече отбелязахме, че по-ранният Черноморски (Адамов) потоп (5508 г. пр. Хр.) е принудил част от тях да се изселят от района на Балканите и Северното Причерноморие.
Връщайки се отново към годините, отбелязани в списъка от Ларса, можем да предложим още една наша хипотеза. Знаем, че Утнапищимовият потоп е станал през 3266 г. пр. Хр. Продължителността на царуването на представените в документа династии е между 10 000 и 60 000 години. Тъй като не можем да разглеждаме всяка една година от този промеждутък, то ще се спрем само на най-краткия и най-дългия срок, който изследователите предлагат.
Ако към 3266 г. пр. Хр. прибавим 10 000 години царуване, ще получим 13 266 г. пр. Хр., т.е. две хилядолетия преди края на Атлантида, когато тя е била в своя разцвет. Струва ни се обаче по-вероятен другият предложен срок на управление. Като към 60 000 години прибавим тези 3266 г. пр. Хр., получаваме 63 266 г. пр. Хр.
Вземайки предвид установената кръгова (наречена цяла), свещена първобългарска година (цикъл), представляваща 6328 обикновени, слънчеви български години, умножени по 10 кръга, достигаме до 63 280 години. Така получаваме разлика между двете цифри от незначителния порядък от 14 години. Изрично обаче още в началото на тези разсъждения споменахме, че използваме при изчисленията само двете крайни години, предлагани от шумеролози астролози. Освен това в контекста на десетки хиляди години един период, по-малък от 14 години, ни се струва незначителен. Искаме накрая да изясним защо използвахме 10, а не 12 цикъла, както може би е по-редно на пръв поглед. Десет са династиите, които са управлявали, според списъка от Ларса. Нашата хипотеза е, че всяка една династия има предоставен един първобългарски цикъл от 6328 години за управление. Всъщност става въпрос за династии от Атлантида насам, които не са точно шумерски, а до един момент са атлантски, после – протобългарски, и накрая, при Утнапищи (=БЪЛГАРСКОТО СЛЪНЦЕ) (българското=пищим<бехтим, слънце=утна<уту) управляващите династии носят самосъзнанието за Духовноиздигнати мъдреци или Бълги (все още нямаме арийско самосъзнание, затова в названието липсва ария). В акадския вариант на името Зиусудра преводът е ДУХОВНОИЗДИГНАТИЯТ, или отново можем да кажем БЪЛГАРИНЪТ.
И за да приключим въпроса с изчисленията, ще се върнем отново на Омуртаговия надпис. Между 5510 и 5508 г. пр. Хр., както сочат изчисленията от поместената година в надписа, за дедите ни се е появил истинският Бог. Най-вероятно това е акт на сключване на завет между Бога и протобългарите, който е носил названието ВЕХТИ (<БЕХТИ>БЪЛГИ>БЪЛГАРСКИ) ЗАВЕТ. Две години след него става т.нар. от нас Адамов потоп. Предполагаме, че при сключването на този завет Бог е предупредил дедите ни за предстоящия катаклизъм, а те (предимно от хонската група протобългари) се преселват в по-високопланинската и защитена по този начин от евентуално наводнение Мала Азия.
Използвайки други изчисления на този наш учен, стигнахме до извода, че Черноморският (Адамовият) потоп е траел 3 години. Този период получихме, след като от 6328 първобългарски години извадихме 823 години (защото толкова години след Христа е било дадено първото сведение за появата на истинския Бог, което се използва в Омуртаговия надпис) и получихме 5505 г. пр. Хр.
Според летоброенето на поп Йовчо, както и според византийското християнско летоброене 5508 г. пр. Хр. е началото на Адамовата епоха, описана в Библията.
Вземайки годината на сключения завет между Бога и хонската група протобългари, прибавяйки към нея още един голям български цикъл от 6328 години, получаваме 11 838 г. пр. Хр. Хипотезата ни е, че това е краят на Атлантида и началото на българската епоха, за която Висшият Бог, наречен в раннобудисткия ръкопис от Лхаса РА-МУ, казва на загиващите атланти: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и богатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ“. Доколко изчисленията за годината на потъване на Атлантида са верни, можем да съдим и от вижданията на още един голям учен в тази област: „Бреговата линия, намираща се на дълбочина 38 метра, е била залята от водите приблизително преди 13 000 години, а бреговата линия на дълбочина 30 метра – преди 11 800 години“ (Кондратов, А. Великият потоп – митове и реалност. С., 1985, с. 245–246).
Според древнобългарския календар, обявен от ЮНЕСКО за най-точен в света, годината, когато се явява Бог на прототраките, е 5508 г. пр. Хр., т.е. той предупреждава предците ни за предстоящия потоп. Поради това те изоставят културата си и се изселват, за да се спасят. С преселението им завършва Адамовата епоха.
8. Обнародвали сме термина Адамова епоха, защото Адам не е един човек, а цяло потомство от поне пет хилядолетия.
За изключително неправилни, както вече отбелязахме, смятаме изрази както от рода на индоевропейски, така и на индоирански. Използваме като много по-точни ПРОТОТРАКИ, който е времеви генезисен термин, и ПРОТОБЪЛГАРИ, който се отнася за същото население, но е времеви духовносемантичен термин.
Искаме да обосновем и един напълно нов термин, който сме изградили на базата на формиралото се самосъзнание за българска принадлежност. Касае се за ИДЕЯТА БЪЛГАРИЯ, чието обосноваване ще започнем с разсъждения за някои ситуации в науката, продиктувани от възгледи на Стивън Хокинг: „Какво би направил човек, когато открие, че е допуснал подобна грешка?“ (става въпрос за неправилно интерпретиране на научни проблеми; К. К.). Някои никога не биха си признали, че са сбъркали, и биха продължили да търсят нови, често взаимно изключващи се аргументи в своя подкрепа – както Едингтън се противопостави на теорията на черните дупки. Други ще твърдят, че преди всичко никога не са поддържали неправилния възглед или, ако са го подкрепяли, то е било само за да покажат, че е несъстоятелен. На мен ми се струва много по-подходящо и по-малко смущаващо, ако публично признаете грешката си. Един такъв добър пример е Айнщайн, който нарече космологичната константа, въведена от него при опит да изгради статичен модел на Вселената, най-голямата грешка в живота си“ (Хокинг, Ст. Кратка история на времето. С., 1993, с. 149).
За съжаление по-голямата част от днешните историографи капацитети са от първите две групи, посочени от Ст. Хокинг. Но и ние трябва да ги разберем. При положение, че цял живот в поредица научни трудове са защитавали едни хипотези, ако накрая признаят, че са сбъркали, практически зачеркват уж смисления си живот.
По-тъжна е ситуацията с младите, които виждат грешките си, но от себелюбие не говорят за тях, а продължават да ги преповтарят в новите си книги.
Този увод ни бе необходим, за да можем да обосновем защо е наложително да бъде въведен терминът ИДЕЯТА БЪЛГАРИЯ (да не се бърка с Българската идея). Това понятие ще използваме, когато разглеждаме културите и митологиите, разнасяни по света от прото- и древнобългарите.
Както упоменахме вече в една статия, ИДЕЯТА БЪЛГАРИЯ е предначертаност или закодираност в духа на хората, които я разнасят. За да стигнем до нея, трябва да се върнем назад в историята, още по времето на АТЛАНТСКАТА ЕПОХА. Ситуирахме тази епоха до края на XII хил. пр. Хр. Науката предлага различни варианти за края на континента държава. Всеки един от тях обаче води до промяна на полюсите на планетата ни, поради което се е променила и посоката ù на въртене, а времето за един кратък период за живите същества е започнало да тече назад (незвисимо че от психологическа гледна точка времето има само положителна посока).
Във връзка с връщането на времето ще отбележим и отделни виждания на теософи и окултисти, разглеждащи развитието на човечеството по следната схема: Младите хора се превръщат отново в зародиш, след което изчезват. По-старите се подмладяват. Починалите отдавна се разпадат в земята, тъй като времето тегли материята им (в случая телата им) към излизане от гробовете, а със същата сила, но в обратна посока, душата се стреми към прераждане. Костите се разпадат в земята, а душата временно не може да се прероди, тъй като през този период липсва генетичен материал (зародиш), в който да се всели. Нашите предположения са малко по-опростени. Според тях подобни катаклизми, повторили се неколкократно във времето, са довели до генетическа трансформация на живите същества. Затова първият човек може да е бил питекантроп, при подобен катаклизъм да се е видоизменил в кроманьонец, а при следващо обръщане на земното въртене да е добил вида хомо сапиенс. Смятаме обаче като най-реална промяна появата на хора гиганти в екваториалната област. Там гравитацията е най-слаба и в един момент на временно спиране на въртенето на земята, преди да започне да се движи в друга посока, гравитацията почти се загубва и се стига до явлението гигантизъм.
Тъй като материята, която предлагаме, е прекалено тежка за възприемане, ще подкрепим вижданията си с още няколко примера.
В диалога на Платон Държавникът, водещият повествованието мистериозен персонаж, назован от автора Чужденецът, определя разглежданите дотук събития по следния начин:
„Чужденецът: Съвсем не. Имам предвид обръщането на залеза и изгрева на слънцето и на останалите звезди, които тогава са залязвали на това място, на което сега изгряват, и обратно – изгревът им е бил там, където сега е залезът. Но когато богът станал свидетел на Атреевото дело, той въвел в кръговрата им сегашния ред.
 автор: Константин Каменов

ГЕНЕЗИСЪТ НА ХОРАТА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Смятаме, че версията засяга спасеното потекло от княжеството Ману (=Мъдрост) от Атлантида (=Божията (ида) Бащина (Ат) Земя (лант), което се заселва на Балканите и създава ПРОТОТРАКИТЕ. Съвременната наука още използва за последната отбелязана група от племена термина индоевропейци, който е изключително неточен.
ТЕРМИНЪТ „ИНДОЕВРОПЕЙСКИ“ трябва да отпадне, първо, като неточен, и второ, защото назад до IX хил. пр. Хр. не намираме данни това население да е живяло компактно, за да търсим негова прародина. Ето някои съществени виждания по този въпрос на добили популярност учени: „Основният извод от нашата работа, отнасяща се до прародината на индоевропейците, е, че тя се е намирала не в Централна Европа и не по Северното крайбрежие на Черно море, а в северната част на Западна Азия, южно от Закавказието и северно от Централна Месопотамия“ (Гамкрелидзе, Т., Иванов, В. Индоевропейският език и индоевропейците. М., 1981).
„В действителност допускаме, че централното ядро на ареала на общоиндоевропейския език се е намирало между Карпатите и Балканите, да кажем, до дунавските Железни врата…“ (Дяконов, И. М. О ПРАРОДИНЕ НОСИТЕЛЕЙ ИНДОЕВРОПЕЙСКИХ ДИАЛЕКТОВ. – В: От Египта до Китая. М., 1998, с. 478).
Този термин обаче не е нещо стойностно в историографията и поради още няколко важни причини. Първото, което противостои на разглежданото определение, е придвижването на старите племена. Част от ПРОТОТРАКИТЕ (=ПРОТОБЪЛГАРИТЕ) се заселват и в района на днешна Северна Индия, което от само себе си би трябвало да обърне названието и то да звучи ЕВРОИНДИЙСКИ (на първо място поставяме носещите културата, а на второ – племената, които я приемат, и района, където тя се реализира). Но и този термин не е точен. Дедите ни (ПРОТОБЪЛГАРИТЕ) се заселват първоначално из почти цяла Азия, Горен и Долен Египет, Междуречието и двете Америки, като Северна Индия съвсем не е най-свещената земя от техните нови поселища, за да я включваме в термина. По този начин ние омаловажаваме другите региони, където дедите ни са помогнали да се създаде също много висока култура. Според нас ИНДОЕВРОПЕЙСКИ трябва да се замени или с ПРОТОТРАКИЙСКИ, или с ПРОТОБЪЛГАРСКИ.
3. Основната група от ПРОТОТРАКИТЕ, която съхранява познанието за ГОСПОД БОГ и създаването на Вселената, са БРИГИТЕ. В свое сведение Херодот предлага версията как египетският фараон Псаметих открил, че фригите са най-древните от хората, а фригите са отделили се в Мала Азия БРИГИ:
„2. Египтяните, преди Псаметих да им стане цар, смятали, че те най-напред се били родили на Земята. След като Псаметих се възцарил, пожелал да узнае кои са се родили най-напред, и оттогава египтяните смятат, че преди тях били фригийците, а те – преди всички останали. В желанието си да узнае кои се били родили най-напред Псаметих не смогнал да намери никакво друго средство и затова измислил ето това. Дал на един овчар две новородени деца от случайни родители да ги отглежда на кошарите, като му заповядал следното: никой дума да не продумва в тяхно присъствие; да стоят сами в пуста колиба и в определен час да им водят кози; когато ги нахрани с мляко, да свърши и другите работи. Псаметих наредил да се изпълни този план, защото искал, като отмине времето на безсмислените звуци, да чуе коя дума децата най-напред ще произнесат. Това и станало. Един ден, когато станали две години, откакто овчарят изпълнявал плана на Псаметих, той, отваряйки вратата, чул на прага как и двете деца, след като паднали пред него с протегнати ръце, изрекли: „Бекос“. Тогава първия път овчарят нищо не рекъл. Но понеже често ходел да се грижи за децата, много пъти чул тази дума и накрая обадил на господаря си, а Псаметих му заповядал да доведе децата при него. Чул ги и той и се поинтересувал кои хора казват „бекос“ и на какво. Узнал, че фригите викат така на хляба. Ето така, преценявайки по тази работа, египтяните приели, че фригите са по-древен народ от тях.“ (ХЕРОДОТ (V в. пр. Хр.). История. КНИГА ВТОРА. ИСТОРИЯТА НА КАМБИС. Част I. София, с. 107. Превод на български: Петър Ангелов Димитров. Преводът е направен по френското издание Herodote Histoires – Livres IV – IX, texte etablie et traduit par P. H.-E. Legrand, Paris, 1949–1968; и английското издание Herodoti Historiae. Rec. Carolus Hude. Editio aitera. Tomus posterior. Oxonii (s.a.).)
4. Това племе предава познанието за Господ Бог и сътворението пръвоначално сред всички ПРОТОТРАКИ.
5. През VI хил. пр. Хр. (5505 г. пр. Хр.) става т.нар. „Черноморски потоп“, който от сладководното дотогава езеро прави солено море.
„Тогава някои селища в Тракия и в басейна на р. Арда изглежда били сполетяни от пагубни бедствия, които прекъснали тяхното съществуване“ (Пейков, А. Фрагменти от безписмена Тракия. Пловдив, 1999, с. 84).
Нивото на световния океан е било повишено вследствие на изместването на земната ос от по-бързото топене на ледовете по старите полюси в сравнение с бавното заледяване на новите – ТЕО­РИЯТА НА ПРОФ. ЧАРЛЗ ХАПГУД, според когото: „През последните двайсет години в тази нова област на палеомагнетизма бяха извършени огромно количество изследвания, които разкриха удивителен факт – позицията на географските полюси се е променяла поне 200 пъти през геоложката история и не по-малко от 16 от тези промени са настъпили през последния геоложки период – периода на плейстоцена.
Отачало се смяташе, че различните позиции на полюсите могат да се обяснят с хипотезата за разделящите се континенти, но постепенно стана ясно, че, докато много местоположения се обясняват по този начин, за много други той е невалиден. Геолозите трябваше да приемат извода, че освен движението на континентите е имало и разместване на цялата външна обвивка на Земята – литосферата – над меките слоеве магма под нея. Подобни размествания биха довели нови земи в полярните области. Причините за това все още са обект на догадки и изследвания, но те вероятно са резултат на дисбаланс при движението на магмените течения под земната кора.
В книгата си The Path of the Pole описвам по-подробно резултатите от тези изследвания и представям доказателства за три размествания на земната кора през последните 100 000 години. Според моята интерпретация на доказателствата през последната ледникова епоха заливът Хъдзън се е намирал на Северния полюс, като по този начин обяснявам самата ледникова епоха. Ледената шапка на Северна Америка е покривала около 10 362 700 кв. км и е отразявала топлината на Слънцето обратно в Космоса, създавайки огромен хладилник; духащите от него студени ветрове са преминавали през тесния Северен Атлантик и са създали по-малка ледникова епоха в Европа, заледявайки Скандинавия, много от планините на Британия и други планински региони в Европа…
Според моето тълкувание на много радиовъглеродни и други доказателства преди около 17 000 години (15 000 г. пр. Хр.) започва голямо разместване на земната кора. Това движение, разбира се, е било бавно и е приключило чак след 5000 години. Северна Америка, а след нея и цялото западно полукълбо се преместило на юг, а източното полукълбо – на север. В резултат на това голямата ледена шапка на Северна Америка се разтопила, докато Северен Сибир попаднал в зоната на големия студ. Тази теория успешно обяснява не само края на ледниковата епоха в Северна Америка и Европа, но и отдавнашната загадка за голямото количество измръзнали животни, намерени в сибирската тундра. Антарктида също е била засегната от това движение на земната кора. Тя попада в Полярния кръг. Когато Северният полюс е бил в залива Хъдзън, Южният полюс вероятно се е намирал в океана край Уилкс Кост, т.е. на по-голямата част от континента не е имало ледове. Разместването на земната кора поставя континента в днешното му положение, точно посредата на Южния полюс, което води до широко разпростиране на ледените формации, съществували дотогава. По същото време, разбира се, изчезването на северноамериканската ледена шапка и последвалото затопляне на Атлантическия океан довели до постепенното стопяване на глетчерите в Европа“ (Hapgood, C. Maps of the Ancient Sea Kings. c. 174–177).
Силно земетресение разкъсва връзката между Европа и Африка, образувайки Гибралтарския проток. През него водите на Атлантика нахлуват със страшна сила и достигат Черноморското езеро, като унищожават Дуранкулашката неолитна култура, потапят пирамидалните съоръжения край полуостров Крим (до Севастопол) и принуждават носителите на прототракийската култура в по-голямата си част да емигрират към Азия, северно от Черно море. Групата, която емигрира, са прототраките витини, поселени дотогава северно от Северозападна Стара планина. Тяхното основно племе са хоните (=живеещите по северния склон на планината; планинците от северния склон; духовноиздигнатите от северния склон). Преди да заселят почти цялата южна част от Сибир, от Японско море до Урал, от тях се отделя през проходите на Кавказ една група, която създава Елам. Хоните в Азия са известни като хуни. Друга тяхна племенна група създава културите Мохенджо Даро и Харапа. По тази причина последните две култури са пълно подобие на Еламската.
6. В лекция през 70-те години в СУ „Св. Климент Охридски“ индуският лингвист проф. Рама Каушик определи Чипровският камък за най-старият санскрит в света. Той е от времето на споменатия потоп и е издялан на камък от местна скала. Изводът е, че хоните са занесли санскрита от Балканите към Индия.
7. Омуртаговият камък, който е унищожен, не дава пълна информация за съдържанието си, защото още преди частичното му разчитане текстът е бил погубен.
И тук нека направим нова ретроспекция към потъването на Атлантида, което е станало през 11 838 г. пр. Хр. До този извод стигнахме, като се възползвахме от изчисленията на българския учен Борис Рогев, който скоропостижно се спомина след издаването на труда си. Като цяло книгата му има много слабости. Два момента от нея обаче са изключително ценни с научните си попадения и именно тях ще използваме в следващите наши разсъждения.
Според Б. Рогев най-продължителният цикъл в слънчевия български календар е 6328 ГОДИНИ. Той достига по много особен начин до тази цифра. Намираме за най-неоспорим факт, подкрепящ това виждане, цитираният от изследователя Омуртагов надпис, който за съжаление, както вече споменахме, е унищожен. Ще го представим така, както го е предал нашият изследовател: „…Името е (…) Годината на появата на истинския Бог бе 6328. Пренесоха се жертва и се заклеха за (…) книгите“ (Рогев, Б. Астрономически основи на първобългарското летоброене. С., 1974, с. 84). Многоточията, които авторът поставя в текста, са части от него, които са били унищожени още по времето, когато е писал книгата си. За съжаление този български учен не е успял да забележи, че, когато дедите ни упоменават някакво свещено събитие, свързано със света или с тях самите, и посочват голям годишен период, който ги разделя от това събитие, то този цикъл най-вероятно е кръгъл период от нашето летоброене. Застъпваме тази теза, защото в други прото- и древнобългарски текстове, в които също се споменава за някакво свещено събитие, почти винаги към него е засвидетелстван голям цикъл от слънчеви първобългарски години. Това не се е правило само за да се фиксира събитието, а и защото дедите ни са спазвали принципа на познанието и са вписвали само тогава годишни цикли, когато те са изпълвали своята завършеност. Такъв е случаят с Омуртаговия надпис.
Другото важно разсъждение на Рогев е начинът, по който достига с изчисленията си до този годишен цикъл. Астрономът използва при пресмятанията си Питагоровите възгледи по геометрия, които обаче са древноорфически (прототракийски=протобългарски). Оттук, несъзнателно използвайки геометричната функция, която ползват при изчисленията си и протобългарите, Рогев е стигнал до действително съществувал протобългарски цикъл от слънчеви години, равен на 6328 години.
Тъй като целта на подготвените разсъждения не е да разглеждаме древнобългарския календар, само ще отбележим няколко важни факта, произлизащи от него. Първият от тях е новият термин, който предлагаме и извеждаме от функциите на календара, а именно ПЕРИОД НА ПРЕДЗНАМЕНОВАН КАТАКЛИЗЪМ (ППК). Засега само ще отбележим, че на определени цикли според нашия календар се случват гибелни катаклизми на различни части от Земята.
автор Константин Каменов

ГЕНЕЗИСЪТ НА ХОРАТА

НОСЕЩИ ПОЗНАНИЕТО
ЗА ГОСПОД БОГ И СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА
(ВСЕЛЕНАТА)

1. В книгата от манастира в Лхаса, където се описва краят на Атлантида, дословно е отбелязано следното: „Когато звездата на Бал падна на мястото, на което сега има само звезди и море, седемте града с техните златни порти и открити храмове се разтресоха и разклатиха като листа по време на буря; а след това кълба от огън и дим се издигнаха от дворците. Агонията и писъците на множеството изпълниха въздуха. То потърси спасение в храмовете и цитаделите и мъдрият Му – свещеният Ра-Му – се изправи и им каза: „Не предсказах ли всичко това?“. А жените и мъжете в своите блестящи одежди и скъпоценни камъни ридаеха: „Му, спаси ни!“. Му им отвърна: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и богатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ“. Думите на Му се задавиха в пламъците и дима, земята и нейните обитатели бяха разкъсани на парчета и погълнати от дълбините“ (Churchward, J. The Lost Continent of Mu. с. 80).

Следващите факти ще покажат защо започваме именно с този цитат.

Великденският остров е на 3000 километра от бреговете на Чили, голям е колкото Джърси. Когато първият евро­пейски мореплавател (холандец) стига до него през 1722 г., той решава, че островът е населен с великани. Върху това малко парче вулканична полинезийска земя са изправени 592 статуи. Някои от тях са високи над 20 метра и тежат по 50 тона. Кога са били издигнати? Как? В резултат на изучаване­то на тайнствените монументи учените смятат, че там могат да бъдат различени три равнища на цивилизация, най-съвър­шена от които е най-древната. Както и в Египет, огромни блокове от бигор, от базалт, от лава са прилепени един към друг с невероятна изкусност. Но релефът на острова е нера­вен, а няколкото нискорасли дървета не могат да послужат за носилки. Как ли са били пренасяни камъните? И може ли тук да се говори за огромно количество черноработници? През XIX век населението на Великденския остров е 200 ду­ши – три пъти по-малко от статуите. На този остров земята е безплодна, никога не е имало домашни животни, едва ли ня­кога са могли да живеят повече от три-четири хиляди души. Къде тогава е истината?

Първите стъпили на Великденския остров мисионери полагат особени грижи, за да изчезнат следите от умрялата цивилизация, както постъпват и в Африка, и в Южна Америка. В подножието на статуите лежат древни дървени таблички, покрити с йероглифи: изгорени са или изпратени във Ватиканската библиотека, където се пазят немалко тайни. Да­ли са се стремили да унищожат остатъците от древни суеве­рия, или пък са искали да прикрият свидетелствата за друго знание? Спомени за пребиваването на Земята на непознати същества? Посетители, дошли отвън?

Първите изследвали острова европейци забелязват сред островитяните бели брадати хора. Откъде са се появили? Потомци на коя изчезнала днес раса са били? Остатъци от ле­генди разказват за расата на господарите, на учителите, из­никнали от дълбините на вековете или паднали от небесата.

Ортодоксалната наука приема, че това са останки от викинги, които са плавали до Америка в ранни времена. Това можеше обаче да се приеме, при положение че тези бели жители спазваха викингската култура, а не традиционния възглед за бог Ра-Му (=Слънчево-мъдрия), което е присъщо само за останалите потомци от княжеството Ману в Атлантида.

Другото изключително интересно сведение дава скалният текст, открит на остров Питкейрн: „Нашият екипаж, който претърпя корабокрушение по време на буря, намери земя, за което благодари на Бога. Ние сме хора от областта Ману. Почитаме Ра, както ни повелява Свещеното писание. Ние приветстваме слънцето.“

Защо вижданията на ортодоксалната наука, че това са хора от либийското плато Ману, не може да са верни: а) в тази африканска област са живели племена с различен от бялата раса генотип; б) либийският диалект на древноегипетския език е донесен от бялата група на фараоните и жреците, за впоследствие ще отбележим откъде са дошли; в) топонимът на платото Ману е оставено именно от просветителското коляно на племенната група фараони, но подобни топоними и прозвища като качествено определение вместо етноними са разнесени навсякъде по пътя, по който са минали потомците от атлантското княжество Ману; г) факт е, че, преди да загине Атлантида, тя е владеела местностите в Африка до това либийско плато, както и в Европа до Етрурия (днешна Италия), но в тези земи не са останали атлантски потомци; д) в Либия не са почитали Бога чрез прозвището Ра или Ра-Му; е) като финал, завърналите се обратно към Европа прототраки – хоните, поставят нов хидроним на най-източната европейска река (посрещаща слънцето), назовавайки днешна Волга Ра, или СЛЪНЧЕВОБОЖЕСТВЕНАТА.

2. Във всички по-сетнешни религии присъства версията, че човек (според нас Адамовото коляно – хомо сапиенс) е създаден от пясъка, пепелта, прахта, песъчинките в морето.

БИБЛИЯ. БИТИЕ. ГЛАВА II. Издание на Св. Синод на БПЦ. София, 1993, с. 2:

„7. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.“

(Вместо коментар: „А когато нямало още нищо, Мебер, Създателят, направил човека от глина. Просто взел в ръка глина и оформил човека. Но човекът си имал свое начало. В началото той бил гущер. И поставил Създателят този гущер в морска вода. А след пет дни какво става – пет дни стои гущерът във водите морски. Седем дни стои там. На осмия ден Мебер отишъл да види гущера. И ето, излиза гущерът на сушата. Ала кой се появява на брега? Човекът. И казва на Създателя: „Благодаря!“. (Блез Сандрар обнародва тази легенда през 1920 г. в „Anthologie negre“ (Негърска антология). Тя от своя страна е поместена в кнгата на полякинята Зофия Соколевич „Митология на черна Африка“, София, 1990, с. 14. Превод от полски на български език: Климент Тренков.)

РАЗКАЗЪТ НА ТЕ ИХО А ТЕ ПАНГИ – тази легенда за сътворението сподвижникът на Тур Хейердал Бенгт Даниелсон записва на остров Раройа, от групата Туамоту, на 450 морски мили от остров Таити, в Тихия океан:

„В началото съществувала само Пустота – ни мрак, ни светлина, ни суша, ни море, нито слънце, нито небе… само безмълвна, неподвижна пустота. Минало неизчислимо дълго време. Пустотата започнала да се движи. Тя шумяла и растяла, докато накрая се превърнала в по-великата нощ, без граници и очертания. Всичко било потънало в мрак – дълбок, непроницаем мрак. Отново минало неизчислимо дълго време. Дошъл краят и на По. Нови незнайни сили влезли в действие, нощта се превърнала в океан, а в неговите глъбини се образувало вещество. В началото то било само пясък, но след това се превърнало в здрава земя, която се повдигала все по-нагоре и нагоре. Най-после на света се появила Папа – майката на земята. Папа се разраснала и станала голяма страна, първата от всички. А над Папа, майката на Земята, почивал Атеа, бащата на небето. Минало още много време и Папа родила двама сина – Тане и Тангароа. Те се огледали и видели, че няма нито светлина, нито пространство.

– Хайде да отделим Атеа от Папа – казал Тане. Заедно те се опитали да повдигнат Атеа, но не могли даже да го поместят. Скоро се родили братята Ру и с тяхна помощ работата тръгнала по-успешно. Те отделили Атеа от Папа. Бавно повдигали Атеа все по-високо и по-високо, накрая над Земята се разпрострял небосводът. Възникнали три сфери: Ранги-по – подземна и подводна сфера, Ранги-марама – светът, в който живеем, и Ранги-рева – небесната сфера над нас. Тангароа станал господар на океана, а Тане закрепил на небето звездите, Слънцето, Луната и станал техен господар. След това Тангароа направил Тики – първия човек на Земята – и понеже той не искал да живее сам, неговият създател направил от пясък и първата жена Хина аху оне – Хина, направена от пясък. Всички хора произхождат от Тики и Хина. Поколение след поколение се сменяло, докато най-после се родил Мауи – най-великият от всички наши праотци.“ (РАЗКАЗЪТ НА ТЕ ИХО А ТЕ ПАНГИ – In: Danielsson, B. Vegessene Inselen der Sudsee Cullstein. 1955.)

 автор Константин Каменов

РАЗДЕЛЯНЕТО НА ФУНКЦИИТЕ ЖРЕЦ И ЦАР,

 КАКТО И ПОРЕДНОТО УНИЩОЖАВАНЕ НА ПАМЕТТА ЗА ДРЕВНОСТТА

Въпросът, който за първи път ще разгледаме, е важен, за да обясни същността на темата ни и който е от необходимите, за да се променят базисните теории, върху които се крепи част от традиционализма на съвременната история. Той е преиначеният възглед за мястото на крито-минойската „цивилизация”.
По принцип, странни са необходимите категории, които трябва да притежава едно селище, за да бъде обявено от науката за град. По политически, а не по научни причини се появяват и самите критерии за ранни градове. Всичко това става само за няколко десетилетия през XX в. Занимаващите се с археология се досещат, че промяната и натрупването им на различни конференции и симпозиуми е като опит една историческа школа да стане доминираща над друга. Съперничеството е най-вече между американци, руснаци и англичани, или по-общо отбелязано Америка (САЩ) срещу Европа и СССР.
Получава се така, че критериите са определени въпреки всичко и поради научна не необходимост, а не чрез научно доказване, че те действително обясняват нещо. Независимо от тях или по-точно казано, именно поради тях доста често археологическите експедиции изпадат пред сензации. При започване на разкопки, повечето археолози, поради необходимостта от наличие на съответните критерии, предварително са настроени какъв би трябвало да е резултатът. Даден пласт или артефакт често отвеждат към обяснение, от което няма логически извод, според критериите и което е „въстанало като революционер” срещу традиционализма на тришколието.
Следва и въпросът „АМИ СЕГА” и блокиране на по-нататъшна работа върху обекта. Статуквото е безспорно здраво. Историята е политическа наука и тя се крепи върху изискванията на крупния капитал. Всичко това поддържа непроменяемостта на критериите в археологията.
Именно, световния капитал е отредил най-видна роля в ранната античност на елинската култура, от чиито основи да тръгват характеристиките на развитие в културата на цяла Европа, а оттам на Америка, Австралия и всички други държави, изградили начина си на живот спрямо съвременния на Западна Европа. Тъй като в античната литература нямаше факти за произхода на Елинската култура, то бе необходимо да се „посочи” нейна „майка” и като свободна древна култура, имаща възможност да заеме това място, се обособи кратко съществувалата крито-минойска „цивилизация”. Нищо, че „майката” на Елада няма нейния ген, нито нейния вид характеристики в културата, поради което от по-старата да бъде проследено нейното развитие, с частична, качествена промяна, за да се преобразува в по-младата. Разликата в липсващите години между тях, които да са свързващо звено, бе дарено на Троя и Микена, като културна връзка между Минойската и Елинската, а с тази трансформация съвсем се унищожиха понятията за исторически процеси, обяснени чрез археологически открития. Трите (общо четири) „култури” нямат нито общо генетично звено, нито общ камък като изработка.
През десетилетия подмяна и учени, и политици, и корпорации знаеха, че културата майка на всички изброени до тук култури се назовава чрез еднолексемния термин – Тракийска. Кралиците на Холандия и Дания, които са и археоложки, го споменаха на открита своя пресконференция, след завръщането си от тайната археологическа мисия в България: „Търсете произхода на културата на съвременна Европа не в елините, а в траките!” – отбелязаха те.
Същевременно, за да се прескочи официалната истина, в периода след обявяване на „критериите” много от археологическите обекти, съхранени от различни тракийски периоди на развитие, „заминаха” цялостно за СССР, а други само като артефакти. Това е поради факта, че по-голямата част от тракийската култура е развивана на българска територия. А България бе под суверенитета на СССР. Доста от обектите пък бяха унищожени по два основни начина – фалшифициране и изхвърляне, както и даване на предимство на иманярите пред археолозите. По този начин, чужди и частни колекции се обогатиха, докато древната, автохтонна култура загуби от паметта си. Както отбелязахме, тези процеси на фалшификация, започват съзнателно да се извършват още от началото на XX в. В България могат да се забележат през отношението, което следват българските колеги на Ганчо Ценов спрямо него. Това е ученият продължил научната линия на Г.С.Раковски, докато останалите капацитети защитават научните константи на различни чужди школи, които принадлежат към официалните места в йерархията на фалшификацията относно събитията в древността.
За да продължим със същината на въпроса, преминаваме към факт от световно значение, към който сега са насочени различни стратегии за унищожаването му. Ще отбележим сведения от археологическите проучвания на Ат. Пейков, по време на разкопките му в царско-жреческата цитадела на Евмолпиада, съществувала на хълма Небет тепе. По време на неговите разкопки, които са трети по ред на този обект, Пейков безспорно доказва, че именно в Пловдив от бронзово-медната епоха (медно-бронзова епоха вече е определен като неправилен термин, поради което и ние използваме по-качествения) се извършва първото в света отделяне на храма от двореца. Този процес показва разделяне на царските от жреческите функции и за първи път поява на две личности с различни специфики, отговарящи за два различни процеса – управленски и духовен. В Крито – минойската култура това се случва почти столетие по-късно. Нужно е да се добави, че след Пловдив разделянето на тези функции като процес в развитието, се открива и сред други градове при траките от Хинтерланда. Необходимо е да се отбележат няколко основни факта за невъзможността Крито-минойската култура самостойно да съществува. Елементарните причини довели до фактите, странно защо, не се забелязват дори от учени като Артър Еванс:
1. На остров Крит, освен скалите, нямат необходимия потенциал, за да създадат културата, чрез която ги възхвалява съвременния „научен” свят. Още Г. Георгиев и Ев. Черних показаха в изследванията си, че много от ползваните в Египет материали от метален произход са произведени при траките от Хинтерланда. Същото се отнася до Минойската култура, която дори и вторично да ги е взимала от Египет, то изготвените продукти са били изцяло тракийско производство.
2. Боговете, които са основни в островната цивилизация, са отново заимствани от траките, както по-късно това са сторили и елините, които са изменили освен това функциите и същностите на някои от „откраднатите” богове.
3. Основните суровини за живот, между които са хранителните продукти, също са от Хинтерланда.
4. Културните процеси при Крито-минойската цивилизация винаги закъсняват, спрямо тракийската цивилизация с около век. Именно като пример от този род, който е най-важен за древността на една култура, е разделяне на функциите цар – жрец. Според тази промяна тук трябва да добавим и другия важен извод – Пловдив е най-старият и същевременно централен град на тракийската културна общност.
Тракийските градове са изградени целенасочено в места благодатни за живот и предлагащи възможност за създаване на по-голям културен регион.
Като мегалитно за времето си и велико изключение е Пловдив. Първо, изцяло гористата местност, обхващаща голям регион, е била внимателно изследвана. Най-вероятно поради енергийната сила на земята около хълмовете, мащабен терен е прочистен от букови и частично дъбови гори. След това са изградени няколко малки селища, тип квартали, с център хълмовете на днешния град.
Нито за Варненската, нито за Карановската, нито за тази от Градешница, нито за която и да била друга неолитна тракийска култура не е бил извършван такъв вид предварителна и мащабна подготовка, за да бъде изграден град от тракийски вид. Накратко ще отбележим част от важните характеристики на тракийските ранни градове. Те са малка форма, копие на отношенията и структурните характеристики на племената, запазили се до появата на елинската прагматична мисловност. При тях няма градски стени. Има създадени няколко квартала-селища, които са огледален образ на някое съзвездие. Както при съзвездията и в тракийските градове има център на управление, който изпълнява ролята на малко слънце. Структурата на най-древния Пулпудева е въз основата на десет селища-квартали, като управленския център е в Евмолпиада, базирана на Небет тепе, в специално изградена цитадела. Тъй като градът е без стени, стените открити в цитаделата са част от царско-жреческия комплекс, който в един момент, вътре в себе си се разделя на царски и жречески.
Както цялата тракийска култура и народност, тракийските градове функционират като самостойни, но са и обединени, под модела на Пулпудева, чиито елементи накратко фиксирахме. Центърът на управление не е тираничен, нито демократичен, а е с духовни функции и както посочихме – огледални на небето. В Пулпудева съществуват и селища-квартали като Каменица, Родопиада, Хераклиада, Орфида, Евмолпиада и т.н.
Необходимо е да насочим вниманието и към вида на изградения комплекс-цитадела, а поради това ще отбележим накратко някои сведения открити по време на различни етапи от разкопаване на обекта. През 1938г. при дейността на Д. Цончев, артефактите от неговите проучвания са добре описани и съхранени в АМ – Пловдив. Научнопопулярното информиране, свързано със сведенията за тези разкопки оставя В. Пеев в „Градъ Пловдивъ минало и настояще” част I, 1941г. От описанието, за нашата тема, важни са сведенията за циклопския градеж, чрез който е направен дворецът-храм (цитадела). Цончев отбелязва, че стената е с ширина 2,50 м. Тъй като не е запазен в цялост, пълната височина не се знае. Освен това, при първите разкопки стените не са били сондирани, за да се проучат основите им. Все пак Пеев публикува снимка, на която, според големината на камъните и брой редове, се отчита, че височината на една от стените е поне 3,50 м. Самият Цончев отбелязва, че най-добре е запазена циклопската северна стена, която не е към двореца, а към крепостната стена на цитаделата, според него. Той описва периода и́ като Крито-минойски. С откритията през 90 години на миналия век се оказа, че градежът е поне от IV-то хил. пр. Хр. От последното твърдение се изведе хипотезата, че Минойската култура е дъщерна на тракийската, както вече отбелязахме. Археолози работили на обекта, но и други, занимаващи се със същия период, много умело доказваха този възглед, но не смееха да го напишат.
Факт е също, че за разлика от другите стени в древния град, северната е единствената, където не са открити елементи на надграждане. Има и друга важна подробност, която също не се споменава и между археолозите. Градските стени на Пловдив, както и на всички други тракийски градове, започват да се изграждат едва през II-то хил. пр. Хр. Това бе и един от критериите, който „световната” наука наложи, за да даде предимство на Крито-минойската, Микенската и Троянската цивилизации пред тракийската, независимо, че този факт по-скоро показва ненужността на градски стени в тогавашния свят на най-развитата в отбелязания период култура. Циклопският градеж на цитаделата в Пловдив е концентриран върху малко пространство, като е фиксирал параметрите на храм, след като културата на Евмолпиада е издигната на едно духовно ниво над останалите тракийски градове. Центърът на жреческата ритуалистика по-рано е бил въведен в Пулпудева като цяло от някой духовен център поместен в планински регион. По тази причина се е наложило и обособяването на цитадела. Има период, след разделянето на функциите цар-жрец, в който за известно време съществуват две светилищни съоръжения. Единното е кръгло глинено, за което Ат. Пейков, пише:„…митологията на много народи се съизмерва с една от пространствените зони на космическия модел.”
Сравнителния анализ, чрез датиране, според категоризиране на периодите, чрез група от открити ценности-артефакти обърква археолозите. И при тези обстоятелства те не се осмеляват да върнат датировките с още две хиляди години. Все пак от записките на изследователя се забелязва, че това е минало през мислите му. Както сочат проучванията на ИЗ „Корени” според цялата, прегледана фактология и описаните артефакти, храмът е съществувал още от времето неолит – енеолит. Пейков е записал за кръглото глинено съоръжение:„Именно кръгът като символ на царската власт в Елам, богинята Ищар поднася на Ашурбанипал – царят на държавата Лулу.” Чрез тази логика, той приема възгледа, че съоръжението е за царски ритуал.
Според проучвания на ИЗ „Корени” обаче, извършени в 1992г., културата в Елам е пренесена от траки от хинтерланда още през неолита.
Този култов, затворен със стени, център е открит едва при третите археологически разкопки, продължили от 1974 до 1985 г.г. Второто съоръжение е под формата на четиристенна пресечена пирамида с двойни квадрати по всички страни, както и с двоен кръг в центъра на пирамидата, в които кръгове е и символът на кръстосана двойна тракийска брадва. В отворът на центъра се е поставял специален репер, който вече липсва. От една страна символът на кръстосана двойна брадва показва концентрация на царската власт, най-вероятно като място, което е заемало по-висша йерархия в тракийския бездържавен свят. По този начин се оказва, че пирамидата е царското съоръжение, докато кръглото е било основно култово място в жреческата част на постройката.
През хилядолетията съществуване за Пловдив са се водили най-много битки, спрямо останалите български градове, поради факта, че той често е бил междинно, свързващо звено на различни култури и държави. Така например през Средновековието, той влиза ту в рамките на България, ту в Никея, ту в Латинската империя, Епирското деспотство и т.н. Насочваме вниманието към този факт, за да отбележим по-важния – до 1999г. северната, която е външна стена от циклопския градеж е достигала близо 4 реда надграждане. Пловдивският циклопски градеж представлява две успоредни, вертикално издигнати стени, между които има пасаж от натрошени камъни. Всичко е без спойки, поради което носи названието циклопски. Камъните са изключително големи и необработени, като за направата им са използвани скали от тепетата на гарда. Натрошените камъни между двете успоредни стени играят ролята на спойка, а същевременно поемат топлинните аномалии и земетръсните вълни. Независимо от войните и многото битки край тези стени, те са се запазили, благодарение на качествения градеж и технологията, чрез която са били направени.
По злостна или предизвестена традиция, циклопският градеж бе „смален” само за няколко години от посочената височина до размерите на един ред градеж. К. Кисьов, директор на АМ – Пловдив отбеляза, че това е дело на тези, които шарат камъните със спрейове. Странно, но през хилядолетията съществуване на тази стена, когато за Пловдив са се водили изключително много войни, този паметник на древността почти е запазил реалната си височина на подлаганата най-много на военни удари стена, а сега, само за няколко години, деца бутнаха мегалитния градеж. Освен това елементите (огромни камъни) по отделно нямат музейна стойност, а те липсват на мястото, където са били съборени, независимо, че и тежкотонажен кран трудно ги повдига. Голямата стойност от разрушаването на циклопския градеж се измества отново към единичните маломерни паметници на остров Крит, защото те „традиционно” се възраждат във финансово ценни, а целият район отново става един от откритите музеи на човечеството.
автор: Константин Каменов

ТРОЯНСКАТА ВОЙНА

 СБЛЪСЪК НА ДВЕ ТРАКИЙСКИ КУЛТУРИ
 Kamenov

Троянската война е вечен въпрос в историографията. Независимо, че Х. Шлиман откри развалините на едноименния град и доказа не само верността на Омировото произведение, но и състоялата се битка, споровете, от различен характер, продължиха да сблъскват противоположни мнения. Можем да кажем, че битката продължава във времето и в повечето случаи целта на противоборстващите страни е да докажат, че древните герои, взели участие в конфликта на малоазийския бряг, са техни предци. Особено силно тезата се поддържа от гръцката историография. Но, когато се прегледат в съвкупност “Илиада”, “Одисея”, археологията и още няколко спомагателни науки, се разкриват съвсем други събития, генезис на героите, символики и за какво всъщност се е водила великата битка
Много от изследователите на епоса започват от мотива за откраднатата Елена, заради която извеждат и основната причина за започването на войната. Битката за Троя няма много общо с това, което ни е известно от запазеното художествено произведение. То се дължи на няколко много важи факта.
 Първо – късният запис, по който са направени всички следващи преписи и при промяната на който основна заслуга имат Ономакрит и Пизистрат.
 …Второ – но не по-маловажно като факт е, че Троянската война е изцяло тракийско събитие, докато по-късните изследователи изтикват на преден план елините, които по това време дори не са мислили да са се зараждат.
Третото – Елена не е била първопричина за подобен конфликт. От древнотракийското словосъчетание, КРЕПОСТТА ИЛЕОН, малко по малко по време на древноелинските преписи на текста се е стигнало до подмяна на понятията , неправилното им тълкуване и преиначаване. Така от KALA (=КРЕПОСТТА) (E) ILION (=ТРОЯ) постепенно добива старогръцкия вариант KALA (=хубост) ELIE (=Елена) или хубавата Елена.
Всъщност битката не е за открадната принцеса, а за принесен център на царска власт, която е била съсредоточена между Дарданелите в Илион.Както вече проучихме и доказахме, в друго наше изследване, от древни времена носовките са също тракийски, затова възприемаме ОН като голяма носовка и по логиката на нейната промяна й придаваме следващата звукова стойност – Ъ. Така в развитие названието на града би придобило името ИЛИЪ. Не трябва да забравяме обаче, че Троя е обявявана за Божия град, а Св. Илия в нашата иконография е изобразяван като Бог в колесница, явяващ се от облаците. От друга страна названието ТРОЯ се превежда като (СТРАНА; ЗЕМЯ) (=ИЯ) (на) (ТР=) ТРИЕДИННИЯ БОГ. Освен това неин основател е един от внуците на тракиеца Дардан, а именно Ил.
И тъй като започнахме с красавицата Елена, трябва да отбележим, че още ПЪРВА ПЕСЕН ни разкрива съвсем други причини за вoйната. В началото Ахил разказва на майка си Тетида:”В поход към Тива свещена, град Етиенов, поехме…”(стр.34) Изследванията показват, че се касае за малоазийската, а не за eгипетската Тива. От молитвите на жреца Хриз към Агамемнон, се разбира, че ахейците са превзели едноименния град, намиращ се до Тива и носещ названието Хриз. Пак от думите на Ахил разбираме, че преди да стигнат до Троя ахейските съюзници плячкосват по някой “…град многолюден троянски.”(стр.22)От последното сведение установяваме, че Троя е била като столица на държава от родствени градове и както е известна в историографията, областта е съществувала под името Троада. А в съвкупност, всички тези факти ни показват, че ахейците са започнали една варварска, грабителска битка, с различни богати центрове, която, както вече отбелязахме, е нямало никаква връзка с Елена. По-нататъшната фактология в произведението също подчертава пиратската същност на ахейския съюз, но преди да развием темата искаме да обърнем внимание на един от героите в него и доблестната позиция, която той заема. Става въпрос за Ахил, който, пристигнал на троянския бряг, отказва да се бие с илионците, защото както сам се изразява:
   ”…Аз не съм тука пристигнал за копиеметци троянци, 
   с тях да се бия, понеже не са ми във нищо виновни. 
   Никога те не са грабили мои коне или крави, 
   никога те в плодородна и винокърмилница Фтия 
   жътва не са ми затрили, че нас ни делят непристъпно 
   низ планини гъстосенчести, пък и морето ехтящо.” (стр.28-29)
В целия епос няма по-достойна позиция сред нито един от ахейските водачи.
Когато разглеждат съюза на обсаждащите славната крепост, повечето изследователи използват за обозначаването им термините “древни елини” или “древни гърци”. Всъщност, в цялото повествование етнонимът “елени” се среща само три пъти. Тъй като записвачът на произведението, “изпято” през XII в. пр. Хр., е древноелинският шовинист Ономакрит от VI – V в. пр. Хр. Той извършва своето “дело” по заповед на другия такъв шовинист Пизистрат. Това обаче се случва през V в. пр. Хр., т. е., близо седем века след устното създаване на великия епос. Те са извършили много интерполации в произведението, които, в процеса на разсъжденията ще подложим на доказване. Най-фрапиращата фалшификация, при записването, е именно вмъкването на терминът “елини”. В XII в. пр. Хр. елини не са съществували и битката за Троя, както вече отбелязахме, е по-скоро битка за проливите между две групи, изповядващи два вида тракийска култура. Защитниците са пазещите тракийския духовен светоглед, а нападателите са опитващите се да го прагматизират. Ахейският съюз, който, често авторът нарича данайци, можем да кажем, че има и египетско генетическо разклонение на водачите, защото Данай, според митологията на елините, е внук на Бел, който е отгледан в Египет:”…Бел останал и царувал над египтяните. Оженил се за дъщерята на Нил – Анхиноя. И на него му се родили двама сина близнаци – Египт и Данай, а според Еврипид освен тях още Кифей и Финей. Бел заселил Данай да живее в Либия, а Египт – в Арабия…на Данай -(се родили;К.К.) петдесет дъщери…Данай се изплашил от синовете на Египт и по съвета на Атина избягал, съоръжавайки за първи път кораб, в който натоварил дъщерите си. Щом стигнал в Родос, Данай поставил статуя на Атина Линдийска. Оттам отишъл в Аргос, където тогавашният аргоски цар Геланор му предал царската власт.”(Аполодор;”Митологическа библиотека”; стр.54-55)
Тази генеалогия се отнася само за някои вождове и то предимно за двамата братя Атриди, както и други живеещи по южните острови. Водачи като Ахил, Одисей, Аскалаф и Ялмен, Епстроф и Схедий, Аякс Теламонов, Елефенор, Ерехтей и Менестей Петоид, Нестор, Тоант, Протезелай и Подаркес, Евмел Адметов, Еврипил, Полипет, Гуней, Протой, са най-славните, неданайски, ахейски вождове. Някои от тях са имали земи в страната Ахиява (Асирия), но повечето са разполагали с имения и владения около Пелопонес и по Егейските острови. Самият полуостров е по името на фригийския цар Пелопс. Като цяло, заедно с островите, това е част от ареала на тракийската пеласгийска група и споменатите вождове са управлявали подплемена именно на тази общност. Според Страбон:”4.Създаването на подобен род митически разкази способства за смесване на днешни племена и плодородни земи по тази страна на река Халис, особено пък по морското крайбрежие. Затова тази страна се подлагала от различни места на нападения и през цялото време от страна на племената от противоположния континент, или пък съседните народи се нападали един друг. Нахлуванията и преселенията се случили главно в епохата на Троянската война и след това време, когато варварите и гърците били завладяни откровено от някаква страст към завладяване на чужди земи. Впрочем такива явления имало и до Троянската война. Нали и тогава съществувало племето пеласги, така като и кавкони и лелеги. Както аз вече казах по-горе, в древността те често се движили по разни места на Европа. Тези племена Омир изобразява като съюзници на троянците, но не пришълци от противоположния континент. Разказите за фригите и мизите се отнасят към времена по-древни от Троянската война. Съществуването като разделени на 2 части ликийци предизвикват догатка за това, че те са от едно племе, като че ли троянски ликийци или пък ликийци, живеещи край Кария, които колонизирали земите на други две племена. Може би, това същото да е вярно и за киликилийците, защото те се делят на 2 групи. Обаче ние не можем да дадем доказателства от този род за това, че днешните киликилийци са съществували още до Троянската война. Все пак, можем да признаем, че Телеф е дошъл зедно със своята майка от Аркадия. Когато той благодарение на брака на майка си се сроди с Тевтратом, оказвайки му гостоприемство, него започнали да считат за царски син и той унаследил властта над мизите.”(Страбон;“ГЕОГРАФИЯ”;книга XII; глава VIII) 
Сравнявайки двете сведения стигаме до извода, че пеласгите са населявали цялото Егейско крайбрежие на Европейската част, а също така и земи от малоазиатския край. Тази теза се оформи , тъй като Страбон отбелязва, че враговете на Троя са я нападали от противоположния континент(Европа;К.К.). Това са пеласгите, които влизат и оформят ахейския съюз, а другите, които се сражават на страната на илионците са от малоазийския бряг. Същевременно обаче пеласгите са в основата на йонийци, еолийци и, както пише Страбон:”дорийци, племе от къдрави пеласги.” Годините, когато се появяват, разглежданите термини, са много след Илионската битка.Освен това Страбон оставя още едно много важно сведение за пеласгите, сързано с Троянската война:
“Менекрат от Елия в своето съченение “За основанието на градовете” утвърждава, че цялто съвременно йонийско крайбрежие започвайки от Микале, както и от съседните острови, в предходните времена населяваха пеласги. Лесбосците, обаче, твърдят, че те били подвластни на Пилей, когото поетът нарича господар на пеласгите; по неговото име и до днес планината в тяхната страна се нарича Пилейска. И хиосците наричат основатели на своите поселища пеласгите от Тесалия. Пеласгите били племе , постоянно номадстващо и много подвижно; то достигнало голямо могъщество и след това изведнъж пропаднало, в същотото време, когато станало преселението на еолийците и йонийците ( съставени от пеласги; К.К.) в Азия.“(Страбон;”ГЕОГРАФИЯ”;книга XIII; глава III)
Що се отнася пък до йонийците ще предложим следният цитат, който най-добре охарактеризира обстановката при тяхното зараждане:
“(94 ред)…Йонийците доставили сто кораба. Били въоръжени като елините. Докато живеели в Пелопонес, земята, която сега се нарича Ахайя, преди Данаос и Ксутос да били дошли в Пелопонес, те, както твърдят елините, се наричали пеласги айгиалеи, а по името на Йон, син на Ксутос – йонийци. Островитяните, въоръжени като елините, доставили седамдесет кораба; и те били пеласгийски народ, който по-късно бил наречен йонийски по същата причина, както и йонийците от съюза на дванадесетте йонийски града, дошли от Атина.”(Херодот;”История”;книга седма “Ксеркс срещу Елада”)
От цитирания пасаж на БАЩАТА НА ИСТОРИЯТА, както отбелязахме, сме извадили едно от най- конкретните сведения за произхода на йонийците, а от цитата, който ще представим, изваден от книгата на БАЩАТА НА ГЕОГРАФИЯТА, пък придобиваме изключително ясна представа за създаването на еолийците:
“2…дорийският диалект ние считаме за тъждествен с еолийския, защото всички гърци, живеещи извън Исма, освен атиняните, мегарците и дорийците, обитаващи около Парнас, още до днес се назовават еолоийци;…и атиняните се считали за нейни изконни обитатели, винаги владеещи една и съща страна, тъй като никой не ги изгонил от нея и даже не се е стремял да я завладее. Това обстоятелство, вероятно, без да се гледа тяхната малочисленост, послужило като причина за несходството на техния език и обичаи с езика и обичаите на другите гърци. От друга страна, еолийският елемент до такава степен преобладавал в областите отвъд Истъм, че в по-ранните времена населението от тази негова страна също било еолийско; след това еолийците се смесили с другите племена, тъй като, първо, йонийците от Атика завзели Егиал и, второ, Хераклидите довели със себе си обратно дорийците, основали Мегара и много градове в Пелопонес.”(Страбон; “География”; книга VIII; глава I)
    Предложените факти от Херодот и Страбон ни дават няколко много важни извода, от които правим следната аналитична схема:
  1.Атиняните са от пеласгите айгиалеи.
 2.Те никога не са се местили, което значи, че и пеласгите айгиалеи не са се местили.
 3.Пеласгите, бидейки впоследствие атиняни, са най-древни жители по тези земи.
  4.Дорийците са племе къдраво от пеласги.
 5.Езикът на дорийците е еднакъв с този на еолийците, което показва, че и те са пеласги.
  6.Четирите групи, които образуват древноелинската мисловност са еолийци (пеласги), дорийци (пеласги), йонийци (пеласги айгиалеи) и атици-колонизирани от йонийците ( или също пеласги айгиалеи с останало местно пеласгийско население).
По времето след Троянската война микенците унищожили Минойската култура, според Х. Мелерш в “Минойският Крит”:”Краят дошъл всъщност с падането на Троя. Това събитие се датира приблизително към 1190г. пр. н. е. То е последната голяма проява на микенците – и ако наистина са им били нужни десет години, за да постигнат целта си, както разказва Омир, то тази проява е била донякъде зле организирана и не особено резултатна. Минойците, казва Омир, били едни от ония съюзници на великия, но глупав Агамемнон, които изпратили свой контингент в боя.”(Х.Мелереш; “Минойският Крит”; стр.176) Този автор отбелязва по-напред, че първоначалната гибел на тази високоразвита култура е вследствие на неколкократни земетресения, след което минойците – дорийци доунищожили културата им, като взели най-ценното от нея. Тук ще трябва да редактираме малко Мелерш, защото, както ни подсказват древните автори дорийците се появяват доста по-късно от микенците и то именно там, където са живели микенци. Последните обаче са унищожени. За да не бъде критиката прекалено голословна, отново ще цитираме Страбон, който се спира на тези събития:
“10…след Троянската война, когато царството на Агамемнон било разрушено, могъществото на Микена отслабнало, особено след възвръщането на Хераклидите (дорийците;К.К.), защото Хераклидите, завладели Пелопонес, изгонили предишните владетели, тъй като тези, които владеели Аргос, владеели Микенците като част от цялото. В по-късни времена Микена била до основи разрушена от аргивяните, тъй като сега не може да се намери даже следа от градовете на микенците. Доколкото микенците претърпели такава печална съдба, то не следва да се чудим, ако някои градове, считащи се подвластни на Аргос, сега са изчезнали.” (Страбон;”География”; книга VIII; глава VI)
За края на Микена и като цяло на ахейския съюз пише и Изабел Клок – Фонтаний:
    “Рухването на Хетската империя в началото на XII век пр. Хр. се дължи на серия от кризи, глад, предизвиканите от него преселения и вътрешни размирици, които се пренасят и в страните от Егея и Изтока: разрушени са Микена и други “ахейски” градове…”(Изабел Клок – Фонтаний; “Хетите”; стр.29)
Версията за природни катаклизми (най-вече поредица от земетресения), които са унищожили големите култури в източното Средиземноморие отдавна има своите привърженици, а вече се подкрепя и от археологията. Интерес предизвиква и фактът, че Троя не е била превзета от ахейците, а е разрушена от земетресение. За разлика от ахейските градове, които напълно изчезват след тези, големи трусове, Троя и центровете от тракийския хинтерланд обаче се възраждат много бързо:
“През XIII – XII в. пр. Хр. Източното Средиземноморие е разтърсено от десетки катастрофални земетресения. В науката този природен катаклизъм носи наименованието „земетръсна буря” и обхваща периода 1225 – 1175 г. пр. Хр. Трусовете събарят стените на Троя и Микена, съсипват блестящата минойска цивилизация. От това се възползват варвари от север, които нахлуват и унищожават някога цъфтящите градове. При тези земетресения е пострадало силно и светилището при Татул.После обаче то се е възстановило и през ранножелязната епоха (XI – VI в. пр. Хр.) продължава да функционира не по-малко величествено отпреди.” (Н. Овчаров. „Светилището на Орфей при с.Татул, Момчилградско”.Варна.,стр.13)
    Тъй като “Илиада” завършва с XXIV песен, без превземане на Троя, без Троянски кон, а с погребален ритуал за Хектор, то трябва да отбележим няколко пасажа в поемата, които намекват, че градът ще бъде разрушен от земетресение. На страница 231 Бог Посейдон е наречен ЗЕМЕТРЪСЕЦ, както на още няколко места в произведението. По определението, което ни оставя авторът, можем да гадаем за функцията на Бога през този период, но същевременно Омир дава още няколко важни податки към проблематиката. Първо – боговете обърнали течението на всички реки по планината Ида Троянска. Второ – Посейдон заплашва и двете враждуващи страни, че ще сравни становете им с пясъка на морето. И, трето – отново Посейдон казва, че ще огради Троя с планина. Все намеци за големи катаклизми, които могат да се породят от силни земетръси.
Нека се върнем обаче към основната тема. Още с описанието на снаряжението (особено на куките, които са на корабите, пригодени за абордаж) на Ахейския съюз, авторът ни предлага възгледа, че тази група е скрепена на базата на пиратска клетва и се е подготвила за подобни действия още по море:
   “а пък ахейци, високо от своите кораби черни –
   мятаха копия дълги, наставени крепко с връх меден,
   пазени в техните съдове само за морските битки.”
    (Ил.XV; 387 – 389 )
Ще разгледаме някои от племената, които участват към двете страни, за да уточним детайли по темата. В края на ВТОРА ПЕСЕНмежду стр. 55 и 64, като двайсет и първи водач на ахейските племена е отбелязан Ахил:
   “Тия, които живееха в мир в Пеласгийския Аргос,
   тия, които владееха Алос, Трехин и Алопа,
   плодната Фтия и мака Елада с жени най-красиви,
   тях мирмидонци, ахейци и елини всички зовяха,
   имаха кораби те петдесет със Ахила начело.”
    (Ил.II,681-685)
   “И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,
    и заедно с тях Ахил, синът на Пелей,
    и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,
    водейки войска от хуни-българи-мирмидонци,
    на брой две хиляди и петстотин…”(Йоан Цецес; ГИБИ;т.X; с.104)
   “И така споменатият Ахил заминал
    заедно с Атридите, като водел своя соб-
    ствена войска от три хиляди души, 
    наричани тогава мирмидонци, а сега бъл-
   гари.” (Йоан Малала; ГИБИ;т.II; с.206)
Именно за племето (мирмидонци), за което след години византийски автори ще пишат, че са българи (или хуни) в “Илиада” се среща едно от малкото упоменавания на термина елини. Защо смятаме, че това е късна интерполация на Ономокрит или някой от неговите следовници, ще ни подскаже следващият цитат от Тукидит:
“Не по-малко доказателство за безсилието на хората в далечната древност е, според мен, също така и следното: до преди Троянската война Елада не била извършила нещо с общи сили. Аз мисля, че тя още не е носила това общо име и че това название изобщо не е съществувало до преди Хелен, сина на Девкалион, и че областите били назовани по името на отделните племена, най-вече по името на пеласгите. Едва когато Хелен и синовете му укрепнали във Фтиотида и другите градове започнали да ги викат на помощ, тогава тези племена вследствие на общуването си с тях започнали едно след друго да се наричат с името елини, въпреки че то дълго не могло да се наложи над всички. Най-доброто доказателство за това е Омир. Той е живял много по-късно от Троянската война и все пак никъде не е нарекъл всички участници във войната с общото име, а нарича елини само тия, които били дошли с Ахил от Фтиотида. Те били първите елини; останалите той назовава в песните си данайци, аргосци, ахейци.”(Тукидит;”История на Пелопонеската война”;книга първа;стр.28)
Имайки предвид, че ахейският съюз участва съвместно в битките, то е безспорно, че терминът елини като общо понятие не може да се отнася за тях. Относно възможността да бъде отнесен към Фтиотида и мирмидонците, трябва да отбележим, че генетичната връзка (Хелен от времето на Девкалион) е доста по-древна от Троянската война и тя е вмъкната от автори с елинска мисловност, за да се създаде благородно потекло на тази отделила се от траките култура. А в случая с Фтиотида, е важно да се знае, че мирмидоните са по-близки до траките от хинтерланда, отколкото до пеласгийските траки, от които впоследствие ще се зародят елините.
И след като споменахме мирмидонците, то трябва да обърнем внимание и на деветото племе във “Вождовете към троянската идея” описани във ВТОРА ПЕСЕН. Става въпрос за пеоните:
   “Водеше храбро Пирехъм пеонците с лъкове вити,
   с чест обитаващи град Амидон до широкия Аксий,
   който разлива води превъзходни далеч по земята.”
    (Ил.II;848-850)
За тях също, носителят на панелинската идея във Византия Йоан Цецес, отбелязва:    
   “А пеонци са българите. Не вярвай на глупаците,
    да смяташ, че пеонците са различни от тях.”
    (ГИБИ; т.Х; с.105)
Прави впечатление, че както мирмидоните, така и пеоните, живеят в един и същи ареал. Първите по-на юг, вторите по-на север. Само че мирмидоните са към ахейския съюз, а пеоните към троянския. И както много други тракийски племена и пеоните са се разделили на две. Отбелязахме вече ликийци, киликилийци, мизи, бриги-фриги, пеласги. Според Дион Касий разделението на две се извършва и в посока юг – север:”Тези (от траките), които живеят отсам реката (Дунав) и до земята на трибалите, се числят към провинция Мизия и се наричат мизи от всички освен от местните жители. Ония пък, които живеят отвъд Истър, са наречени даки, било че някои от тях са гети, било че са от дакийското племе, което някога е населявало Родопите.”
(Дион Касий;”Римската история”;LI 22, 6-8)
Средновековният български текст “Книга за имената на селищата, извлечени от деянията на апостолите” отбелязва:
   ”(11.ред) Градовете и провинциите в Тракия и Илирик
…Мизия (в Североизточна Мала Азия между Фригия и Витиня;К.К.) провинция в Азия, сега наречена Еолида. Има обаче и друга провинция със същото име при река Дунав. Има писатели, които казват, че от Европа са преминали мизи, бриги и хуни и че по тях в Азия са назовани мизите, фригите и витините.”
(Е.Книга за имената на селищата, извлечени от деянията на апостолите)
Също на две се разделят ализоните, като кавказката група се включва към Троянската коалиция:
    “Одий и с него Епистроф доведоха тук ализони
    чак от далечна Алиба, където сребро се добива.”
    (Ил.II.857-858)
А що се отнася до пеоните от Аксиос (Вардар;К.К.) от тях в Мала Азия се отделят меоните. Промяната на П в М е вследствие на началното изписване на МП, което в дадени варианти може да премине в Б, в други в М, в трети в П.
В най-общи линии това са сведенията за племената, които впоследствие ще участват и в създаването на българската мисловност.
А сега да се върнем към темата на разработката. Както вече отбелязахме, ахейският съюз е изповядващ т. нар. пиратска практика, за да достигне до някакво благоденствие. В противовес – троянската група се придържа към сакралната тракийска култура. За да докажем тезите си, тук ще предложим поредица от факти, които ги потвърждават. Започваме със сведенията свързани с обсаждащите крепостта:
   “Зная, че толкова много ахейци по брой надминават
   всички троянци, които града обитават.Съюзни 
   копиеборци те имат, от селища разни събрани.
   Тези мъже ме възпират и твърде ми пречат в стремежа
   Троя, града многолюден, да срина и в прах да превърна.”
    (Ил.II;129 -133)
Думите на Агамемнон показват с колко скръб е пълно сърцето на предводителят на ахейците, поради единствения факт, че не може да разруши здравата крепост.
В песен V вождът на аргосците:
    “Храбрият цар Диомед им разпрегна конете веднага,
   заповед даде на своите да ги откарат във стана.”
   (Това са конете на убитите братя-троянци Фегей и Идей;К.К.)
    (Ил.V; 25 – 26)
    Отново Диомед в песен XI пък:
   “каза и от колесницата смъкна Тимберий на земята,…
   (заедно с Одисей)
   Там колесница плениха с най-лични мъже от народа,…”
    (Ил.XI; 316 – 328 )
   Менелай пък убива Пизандър и:
   “…смъкна от него
   кървави бойни доспехи; на свойте другари ги даде.”
    (Ил.XIII; 600 – 601 )
   Тевкър смъква “медните пъстри доспехи” на ранения от него Имбрий в XIII песен.
За да бъде представен като най-славен сред царете, доминиращата роля в свличането и заграбването на чужди доспехи и колесници е предоставена на Агамемнон:
   “…Пръв мощният цар Агамемнон
   от колесницата смъкна цар Одий, водач хализонски.
   С копие той го удари в гърба помежду раменете,
   То през гръдта му излезе, тъй както бе хукнал да бяга.
   Идоменей пък уби меониеца Феста, син Боров,
   Който тук беше пристигнал с войските от плодната Тарна.
   …Взеха му всички доспехи слугите на Идоменея.”
    (Ил.V; 43 – 48)
Надпреварата в смъкване и „прибиране” на троянски доспехи, щитове и колесници се води като състезателна дисциплина между всички съюзници на Агамемнон, с изключение на Ахил. За мирмидонския владетел и неговата доблест вече писахме, но тук ще отбележим, че той има и най-хубавите доспехи сред ахейската войска. Другите двама със стойностни обкови са братята Атриди Агамемнон и Менелай, които обаче получават доспехите си като дар от остров Кипър, за това че ще се сражават срещу Троя:
   “Громко Атрид заповяда аргийци за бой да се стягат,
   сам си облече веднага блестящите медни доспехи.
   Първо на свойте пищяли той два наколенника сложи,
   хубави, опнати здраво, с токи от сребро закопчани.
   Върху гърдите си после защитната ризница тури.
   Някога в дар гостолюбен за спомен Кинир му я даде,
   тъй като стигна до Кипър великата вест, че ахейци
   щели със кораби в поход за бой да отплуват към Троя.
   Да угоди той на царя, предаде му тоя подарък:
   ризница с ивици десет от черна стомана вковани,
   двадесет светли оловни, дванадесет цели от злато.
   А пък от двете страни по три змея стоманеносини
   вият се чак до врата и напомнят дъгата, която
   в облак закрепя Кронид за поличба на смъртните хора.
   Метна си през раменете и меча, по който блестяха
   гвоздеи златни, а цялата ножница около него
   сребърна беше и плътно пристегната с ремъци златни.
   Грабна си щита нашарен, красив, всепокриващ и буен.
   Имаше десет бакърени кръга по края на щита,
   още се нижеха двадесет плочки оловни и бели,
   тъкмо в средата сияеше плочка от черна стомана.
   Щитният пъп увенчаваше свирепоока Горгона,
   гледаща страшно, а близо до нея – и Ужас, и Бягство.
   Беше към щита притъкната сребърна нишка със ремък.
   Дракон триглав, тъмносин се извиваше точно над нея –
   трите глави от единствена шия му бяха израсли.
   Четириобръчен шлем на главата Атрид си надяна 
   с гребен от конска опашка, която страхотно се вее.” 
    (Ил.XI; 15 – 42)
И въпреки тези доспехи, след като погубва Ойлей, Агамемнон му смъква троянската броня, заедно с доспехите на убития преди това Биенор – водач на войските. И както обича да се изразява Омир, сравнявайки двата вида снаряжение на войските:
   “…че им смъкна доспехите пъстри.”
    (Ил.XI; 100 )
И тук се разкрива отново един изключително важен момент, който показва великата разлика между Ахил и Агамемнон. Няма да предложа никакъв коментар към цитата, а само ще го предоставя на вашето внимание. Той говори сам по себе си:
   “Мощният цар Агамемнон в прахта ги остави убити (Ойлей и Биенор;К.К.)
   с лъснали голи гърди, че им смъкна доспехите пъстри.
   Тръгна напред, за да вземе живота на Ис и на Антиф…
   двама в една колесница. Колар извънбрачният беше,
   брачният, Антиф, се биеше смело, изправен зад него.
   Нявга Ахил ги плени, върза с върбови пръчки край Ида,
   гдето овцете пасяха, а после ги върна за откуп.
   Широковластният цар Агамемнон сега ги погуби:
   Иса удари със копие горе в гърдите, прободе
   Антифа с меч под ухото и от колесницата смъкна.
   Щом им засвлича обаче доспехите дивни, внезапно
   той ги позна – бе ги виждал при своите кораби леки,
   гдето ги беше докарал от Ида Ахил богоравен.”
    (Ил.XI; 99 – 112 )
Но каква е разликата между ахейските и троянските доспехи се вижда, след като Агамемнон успява да убие героя Ифидамант:
“Цар Агамемнон на място в прахта го уби и съблече,
   взе му доспехите дивни и с тях сред ахейците тръгна.”
    (Ил.XI; 246 – 247 )
Самият факт, че той предпочита ифидамановите, пред описаните вече негови доспехи, показва колко по-стойностна, изящна и красива е била троянската торевтична изработка.
В песен XIII двамата Аякси се нахвърлят като два лъва и те взимат доспехите на Имбрий, а главата му отсича Ойлит, заради Амфилах, убит от Хектор и като топка я хвърля в нозете на последния.
 За описаното дело на ахейците много важен е разговорът между Идоменей Критски и Мерион, който търчи да си взима ново копие. Идоменей му казва: 
   “Копия, колкото щеш! И едно ще намериш , и двайсет
   в мойта палатка, подредени във светлия кът на стената.
   Те са троянски, отнети от вече убити герои.
   Казвам, че аз се сражавам отблизо с мъжете враждебни.
   И затова притежавам във шатъра щитове кръгли,
   шлемове, копия много и ризници, хвърлящи блясък.”
    (Ил.XIII;250 -255 )
Сякаш грабежите за ахейците са достойно дело, с което могат да се хвалят, затова разсъдливият вожд Мерион отвръща:
“Също във моята шатра и в черния кораб аз имам
   много троянски трофеи, но близо не са, да ги взема.
С право твърдя, че и аз не забравям военната доблест,…”
    (Ил.XIII; 257 -259 )
Същевременно прави впечатление бедното снряжение на ахейските войски. Повечето от тях, предимно вождовете, са отбелязани с термина меднохитонни или носещи медни доспехи. Докато в XIII песенлокрийците, водени от храбрия син на Ойлея, са представени с изключително бедно снаряжение и едва ли не без защитно облекло. От друга страна троянският съюз е предимно в обковани от сребро доспехи или брони покрити със сребърен обков. Когато пристига тракийската група от хинтерланда, водена от цар Резос, тя носи доспехи, които са обковани със злато, достойни само за боговете. По подобен начин са изковани и колесниците на троянския съюз. В противовес Омир ни е представил, че ахейците, не притежават колеснична технология.
И докато за пиратската група не е отбелязан и ред относно уменията и́, свързани с писменост или език, както и с мистериалните практики, за троянският съюз картината е коренно различна. Не можем да кажем, че Омир е бил симпатизант на илионците и по тази причина е представил нещата в такъв аспект. Освен това вече отбелязахме, че повечето от песните са записани от Ономакрит столетия по-късно през елинската епоха. По тази причина можем да считаме фактите почти за действителни. В “Илиада” не е скрит факта, че на дървени плочки троянците са записвали съобщения до съюзниците си от вътрешността на Мала Азия, които последните разчитат:
   “…И нечувана ярост обхвана цар Прета.
Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби (Белерофонт;К.К.),
   но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
   Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
   щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
   Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ.
   Благополучно пристигна до Ксант бързотечен ликийски.
   …
   Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
   царят попита младежа и знака поиска да види,
   който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
   Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
   Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна,
   от боговете родена, а не от предходните хора:…”
    (Ил.VI; 166 – 180 ) 
От този цитат веднага се натрапва аналогията с дървените таблички на Орфей, за които Еврипид е пределно точен:
“Хор. Аз и чрез музите се възвисих, и с твърде много учения се занимавах, но не намерих нищо по-силно от съдбата, нито някакъв лек в тракийските таблички, на които е написано Орфеевото слово, нито лекарства, които Феб даде на Асклепиадите, като отряза корени и листа за отрудените смъртни.
Схолион, към 968
Орфеевото слово изпълни: Орфей бил и поет, и предсказател. Филохор в първа книга “За предсказанието” посочва неговите стихове, които съдържат следното: Наистина аз съм нещастен, че давам пророчества, но в гърдите ми напира истината. Физикът Хераклид съобщава, че действително имало някакви таблички на Орфей, като пише така: Това (светилище) на Дионис е построено в Тракия на тъй наречения Хемус, където, казват, че имало някакви писания на Орфей върху дъсчици.
Също така: пръв Орфей уредил мистерии на боговете, откъдето и мистерията се нарича трескея от тракиеца Орфей”
    (Еврипид;”Алкестида”; 962 – 972 )
От друга страна се показва, че троянците са имали писменост, която е можела да функционира между два родствени народа.
Във песен II е представен ученикът на Орфей Тамирис, когато се връщал от царя ехалийски Еврит, как бил ослепен от музите защото:
   “Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса – всесилен,
   сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
   Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
   и го лишили навеки от меднозвучната лира.” 
    (Ил.II;597 -600 )
Жрецът Хриз, който е към троянския съюз, извършва мистериално заклинание, свързано с една от практиките, което изпраща чумата на ахейците и унищожава част от тяхната войска. Като контрамистериален ритуал Одисей, който последно е живял сред траките на остров Самотраки, извършва във песен II :
   “А Одисей с хекатомба свещена пристигаше в Хриза
   …
   Цар Одисей хитроумен със нея пое към олтара,
   сам я предаде (дъщерята;К.К.) в ръцете на нейния татко и каза:
   “Хризе! Изпрати ме мощният цар Агамемнон при тебе
   щерката да ти върна, да дам хекатомба свещенна
   на Аполон за данайците, милост да молим от бога,
   който изсипва без жал над аргийците горестни мъки.”
   Тъй каза и Хризеида му връчи. Бащата със радост
   щерка си мила получи.Свещенната жертва веднага
   те наредиха за бога встрани от олтара изваян,
   своите длани измиха, зърна ечемичени взеха.
   …
 Целият ден непрестанно те молеха бога със песен,
   с дивен, обреден пеан далномереца славеха дружно.”
    (Ил. I; 442-448; 472-473 )
Описаният ритуал е изцяло тракийски, а песнопението пеан се запазва като тракийско дори и след възникването на елинската мисловност.Но да обърнем малко внимание и на “Одисея”. Както са забелязали изследователите на двата епоса доста отдавна, това са книги съставени от различни автори. Възгледът, който се оформи, при внимателното проучване на тези произведения е, че “Илиада” е дело на Омир, а “Одисея” на Тамир. Освен стилистиката, като начин на представяне на събитията, която е коренно различна в двете поеми и не се нуждае от особени наблюдения, за да се стигне до това констатиране, другата важна подробност е стихотворната тъпка:
“24…мислите и езикът трябва да бъдат хубави. Всичко това Омир е използвал пръв, и в достатъчна степен. И наистина всяка от двете му поеми е съставена така, че “Илиада” е проста и патетична, а “Одисея” –заплетена (тя е цяла опозиция) и характерописна…
Епосът се различава по обем на състава и по стихотворния си размер.”
(Аристотел;”За поетическото изкуство”)
Не само спрямо другите произведения, но и помежду си двете поеми се различават по стихотворен размер. Обикновено на това може да се опонира, че авторът е познавал всички поетични стъпки. Разглеждайки обаче творците от древността не може да не ни направи впечатление, че поетите, работят с една поетична стъпка, която е присъща само за тях. Историографите, географите и житеописците винаги използват един начин на изразяване и поднасяне на фактологията, което изключително много е улеснявало техните меценати и ценители.За темата на нашата разработка обаче не е токова важно кой е автор на “Одисея”, колкото нейната VIII песен, в която за първи път се появява ТРОЯНСКИЯТ КОН. Когато Одисей и неговите спътници са отседнали при феаките Алкиной подканя Демодока божествен да възпее пред неговите съплеменници и пред госта му подвизите на вожда от Итака и на всички ахейци. В един момент Одисей остроумен се обръща към певеца и му казва пред всички:
   “Вярно поред участта на ахейците ти превъзнасяш,
   техните подвизи, мъки, тегла, претърпени край Троя,
   сякаш си бил очевидец или си участници слушал.
   Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
   който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
   как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
   как го напълни с бойците, които порутиха Троя.”
    (Од.VIII; 489 -495 )
Когато обаче Демодок уж възпява подвизите на ахейците, които разрушават Троя и между тях в челните редици е хитроумният цар Одисей, Алкиной съзира нещо нелогично в поведението на госта си. Феакът се учудва как при разказите за подвизите му Одисей рони жалостни сълзи и:
   “Все пак пред другите гости прикриваше рукнали сълзи,
   но Алкиной се загледа и зърна единствен скръбта му –
   близо до него бе седнал и чуваше тежките вопли.”
    (Од.VIII; 532 -534 )
Тук е моментът да се запитаме – ЗАЩО СТРАДА ОДИСЕЙ, КОГАТО СЛУША ВЪЗПЯВАНЕ НА ПОДВИЗИТЕ НА СВОЯТА КОАЛИЦИЯ?Да не би, защото песента е измислица и фактите в нея не показват истинската версия на събитията? Защото ако са превзели града, за който лично Агамемнон се произнася, отчитайки неговите строително-инжинерни достойнства:
   “…широкодрумната Троя не можем със бой да превземем.”
    (Ил.II; 141 ), то няма никаква причина да бягат след войната.
    Да не би да страда, за това че не са успели да вземат никаква плячка в продължение на 10 години обсада? След това са принудени да се скитат като просяци  из моретата, защото по родните им места никой няма да ги приеме без ценни дарове.Да не би да страда, за това че почти всички ахейски царе са се прибрали преди него, но са заклани от роднините си или от новодошли племена? Агамемнон е убит от Клитеместра и Егист, а брат му Менелай продължава да се скита още 8 години из моретата след войната. Според Страбон Елена не е била изобщо в Троя. Тя е стояла в египетската Тива, откъдето се качва на един от петте останали кораба на Атрида, който потегли към Троя със 60 кораба. Връщайки се в Спарта, той не може да си възвърне царската власт и е изгонен от града.Можем да задаваме въпросите от тоз характер до безкрайност, защото те са риторични и игнорират битуващата версия сред научната общественост, за великата елинска култура от ахейци, която се бори за достойнството си, свързано с откраднатата Елена, и побеждава Троя вследствие на гениалното изобретение на троянския кон. За съжаление, възможностите на една докладна разработка или сказка ни предоставят място само за фрагментиране на основните грешки в изградените досега хипотези по въпроса. Все пак ще посочим и най-важният си извод – Ахейският съюз не успява да пренастрои или да унищожи духовната тракийска култура, за да я прагматизира. След няколко века премахването на духовната същност като най-важна в културата ще извършат техните потомци. Така след тях названието елини, както отбелязват и немалко антични автори ще означава не народност, а (нова, прагматична) мисловност.
автор:Константин Каменов
тагове: Троянската война, две, тракийски, култури

ТРАКИ И БЪЛГАРИ – ДЪРЖАВООСНОВАТЕЛИТЕ НА ЕВРОПА И КУЛТУРО НОСИТЕЛИТЕ ИЗ СВЕТА

  • Знаете ли, че българите са най-древният народ и един от двата избрани народа на земята?
  • Знаете ли, че българите са народът, който е пряк наследник на Аталнтида?
  • Знаете ли, че „Ведите”, „Махабхарата”, Зенд Авеста”, каноничните будистки текстове и много други свещени книги са българско дело?
  • Знаете ли, че българите са създали Елам, Мохенджо-Даро, Харапа и културата Хун-ну?
  • Знаете ли, че българите са създали Шумер и културата на ариите?
  • Знаете ли, че българите са дали културите на големите индиански племена и са обявени от индианците за бели богове?
  • Знаете ли, че българите дават култура на Япония, Китай и Индия?
  • Знаете ли, че българите създават Крито-Минойската култура и Египет на фараоните?
  • Знаете ли, че Орфей, Буда, Заратустра, Залмоксис, Декеней, Буребиста, Гилгамеш и много други древни велики посветени са с български корени?
  • Знаете ли, че генетичната линия на рода на Христос е българска?
  • Знаете ли, че тюрки, монголи, татари, както и европейските народи имат обща родова връзка единствено през българите?
  • Знаете ли, че научните познания, които са ползвали българите в древните времена в много случаи са били по-големи от днешните?
  • Накратко върху тези факти ще се спрем в настоящия доклад, като в него ще опишем (прото-) българската история от Атлантида до Авитохолова България.
Ненапразно много от великите посветени, както и много от големите пророци на Земята са отбелязвали, че най-трудното място за израстване като човек е при последното прераждане, което става при българите на Балканите. Учителят Беинса Дуно отбелязва: „„Какво представя България? – Тя е място, дето всичко расте добре. Който иска да се научи правилно да расте, в България да дойде, българин да стане! Българинът е избран народ, както и евреинът.(…)
Когато духовният свят иска да кали човека, да му придаде твърдост, изпраща го на Земята между българите. Когато иска да придаде на някой велик дух твърдост, той пак го праща на Земята да се роди българин. Българинът е професор по твърдостта. В това отношение, когато се касае за установяване на някаква Божествена идея, човек трябва да бъде българин. (…)
„Българин“ в космически смисъл на думата, е „човекът на Духа“.”
Академик Д. Лихачов пък отбелязва: „България е страната на духа.”
В ИЗ „Корени” достигнахме до извода, че българин означава Духовно издигнат благородник, без да сме в смислово противоречие нито с Учителя,нито с Лихачов, защото във времето, когато се е утвърдил етнонимът ни с терминът за човек (АР) се е отбелязвал специално благородникът (АР), който е бил огледален на Бога (РА).
Изследвайки произхода на този народ, успяхме да се върнем до XII-тото хил. пр.Хр.
Голяма държава е съществувала тогава, независимо от слабо заселената земя в онези години. Това е Атлантида, чието друго самоназвание е Посейдония. Според най-сигурните сведения, с които разполагаме тя  е била, административно устроена под формата на четири двойни огледални на небето княжества. От различни древни източници може да се разбере, че някои от технологиите, които са използвани при атлантите са надминавали съвременните. Държавата е била ситуирана на голям остров в Атлантическия океан. Духовното атлантско княжество на мъдростта, наречено Ману е ситуирано извън острова в северна Африка и е обхващало земите на едноименното плато в днешна Либия.
Атлантите са водили тежка война с единствената друга страна на земята в онази епоха, за която използвахме първично названието неелинската Атина. Самоназванието на тази голяма група от племена е било Нейтх. Битките между тях са продължили дълго, спрямо днешните разбирания за войни, защото срещу технологиите на атлантите, нейтхите са противопоставяли пси техники и други духовни начини за възпиране   на противника и свръхоръжията му.
Изчислявайки чрез метод от старобългарския календар се установи, че Аталантида е загинала най-вероятно през 11 838 г. пр. Хр. от глобален катаклизъм. В будистки ръкопис от Лхаса открихме важния текст за тези събития, когато Господ, назоваван Ра-Му отбелязва какво ще се случи с последните атланти: „Всички вие ще умрете заедно със слугите и богатствата си и от пепелта ви ще възникне нов народ. Ако и той забрави, че е по-висш, защото допринася, а не защото се възползва, ще го сполети същата участ“.
След тези събития атлантите от княжеството Ману оцелели от тази древна държава. Те се заселват при нейтхите, които са живеели на Балканите и около сладководното Черноморско езеро. Между тях е нямало военни действия и те бързо се оформят в единна група от големи племена, давайки началото на (прото-) траките. Когато пишем за (прото-) траки трябва да изясним няколко подробности:
Първо – това са първите (прото-) българи.
Второ – терминът (прото-) е само времеви към българи и е въведен в този етноним от ИЗ „Корени” още между 1992 – 1996 г. гТрето – От този момент започва и духовната мисия на (прото-) българите. Те са призваните да допринасят, поради което са един от двата избрани народа в света.
Константин Каменов
тагове: траки, българи