Category Archives: Архив

Баба Тонка – живот в името на свободата бр.275

 Баба Тонка – живот в името на свободата | Българска история

Трудно в българската история може да се намери личност от величината на Тонка Обретенова. Баба Тонка, както е известна тя, е пример за човек, посветил безкористно целия си живот на родината, макар в повечето случаи това да й е носило страдания.

Спорно е къде точно е родена тя – в Русе или в село Червен, както и кога се е случило това – през 1812 или 1814 г. Родителите й много искали да я изучат, но по онова време не било прието момиче да ходи на училище и тя остава почти неграмотна.

Тонка Обретенова.

Тонка е буйна, самостоятелна и находчива още от малка. Противно на обичаите тя не се съобразява с желанието на баща си, а сама си избира съпруг през 1831 г. Той е известният абаджия и търговец Тихо Обретенов. От този брак се раждат 12 деца, от които 7 остават живи. Всички те са възпитани в любов към родината и знанието от своите родители.

Георги С. Раковски е приятел на Тихо Обретенов и гостува в къщата им. Двамата не крият от Тонка, че говорят за свободата на българите. Тази идея я запалва и скоро домът й става сборище на революционерите.

От синовете й пръв в делото е посветен Петър. Той участва във Втората българската легия в Белград (1867-1868). Друг нейн син – Ангел, повикан от Стефан Караджа, преминава Дунава. Ангел и Петър участват в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868). След тежки боеве Петър загива някъде в Балкана, а Ангел е заловен. Тонка публично не проронва и сълза, а е охулвана от българки, че синовете й са тръгнали по „кривия път“.

Когато отива да види Ангел в затвора, тя е ругана и блъскана от заптиетата като майка на комита, но разиграва блестящ спектакъл – хока заловените четници, а сина си ругае: „Как ти посмя да станеш царски душманин! Нали знаеш, че българинът е роден вечно да бъде роб?“ Това толкова се харесва на турците, че я остават да влиза в затвора, когато пожелае.

С молби и бакшиши успява да замени смъртната присъда на част от четниците със заточение в Мала Азия. Когато изпраща Ангел, за учудване на всички тя не заплаква.

За да не остане в забвение безименния гроб на обесения в Русе Стефан Караджа, Тонка го отбелязва, а по-късно скришом взема неговия череп и го пази като свещена реликва.

Случилото се с двамата й сина и смъртта на Тихо (1870), с нищо не я променя, а къщата й остава бунтовническо гнездо. Заседанията на Русенския революционен комитет стават именно в нейния дом. На Тонка е поверена задачата да пази цялата документация на организацията. Тя пренася оръжие през Дунав с дъщеря си и майка си и винаги запазва хладнокръвие. Не спира сина си Георги, който през 1873 г. отива във военно училище в Одеса.

За нейната всеотдайност Захари Стоянов я нарича „Баба Тонка“ и под това име остава в народната памет.

Никола Обретенов.

Дъщеря й Петрана ушива знаме за Старозагорско въстание (1875) и се налага да бяга, както и Никола Обретенов. Най-малката – Анастасия, поема работата.Когато Шуменският революционен комитет е разкрит, а членовете му са заловени и откарани в Русе, Баба Тонка измолва да пуснат в дома й болния Панайот Волов. Излекуван благодарение на нейните грижи, той преминава в Румъния. Когато заптиетата се сещат за него и го търсят в дома на Баба Тонка, тя лъже без да й мигне окото: „Вие да сте живи, той откога умря!

Властите обаче подозират вече този дом и разполагат стражи (края на 1875). Веднъж за да прикрие трима апостоли, които са в къщата, тя се престорва на пияна и събира цялата махала да гледа сеир, докато революционерите се измъкват

В началото на 1876 г. домът на Баба Тонка е превърнат във военен щаб, откъдето на всички страни тръгват указания и оръжие. През Априлското въстание Георги Обретенов загива като апостол в Сливенско, а Никола е заловен. Отново Баба Тонка всеки ден носи в затвора храна, дрехи, лекарства на заловените Ботеви четници.

Самото й присъствие им дава сили да се държат достойно. Никола Обретенов е заточен в Мала Азия, но вече никой българин не упреква Баба Тонка. Тя изпраща поредния си син, отново без сълзи, напротив, публично заявява, че „четирима сина загубих – двама са в гроба и двама полуживи. Но още четирима да имах, пак нямаше да ми стане жал, ако ги видя, че носят байряка.

През 1878 г. Ангел и Никола се завръщат от заточение. Анастасия пък се омъжва през 1882 г. за Захари Стоянов. Когато правителството отпуска на Баба Тонка пенсия за заслуги към Отечеството, тя я дава за учебници на бедни ученици.

Баба Тонка умира през 1893 г. и хората я запомнят с неизменната черна забрадка, вечно изпращаща и вечно чакаща. Наричана от турци и от българи „Майка на бунтовници“, тя се превръща в свещения образ на Българската майка.

Румънският журналист Замфир Арборе, който посещава Баба Тонка през 1891 г., пише: „Ще минат години, десетилетия, ще изтече един век, ще се извоюват победи… над всичко това сянката на Баба Тонка ще изпъкне като свещена икона от времената на народна печал.“

https://bulgarianhistory.org/baba-tonka-2/

 Таг Баба Тонка – живот свободата

Търсене по дума или словосъчетание бр..274

                                                                       

Въпрос:

Кое е правилно – чорапогащи или чорапогащник?

Отговор:

Правописът на думата е чорапогащник.

Официален правописен речник (2012), с. 664.

[...]

Въпрос:

Как се пише: блендер или блендър

Отговор:Думата се пише с е: блендер. Официален правописен речник (2012), с. 177.[...]

Въпрос:

Как е правилно: деактивирам или дезактивирам?

Отговор:Двете думи – дезактивирам и деактивирам – са резултат от навлизането на глагола през различни езици: деактивирам – през английски, а дезактивирам – през френски. Препоръчителна за текстове на книжовен език е думата дезактивирам.Официален правописен речник (2012), с. 223Речник на б0%B5%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BC/ългарския език https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/%D0%B4%D0%B5

[...]
Прочети повече

Въпрос:

Коя е правилната форма: гирлянд или гирлянда?

Правилната форма е гирлянда.

Официален правописен речник (2012), с. 210.

[...]

Прочети повече

Въпрос:

Как се пише напът - слято или разделно в изречението Напът съм да се откажа.

Отговор:

В изречението Напът съм да се откажа напът се пише слято, тъй като е наречие.

Официален правописен речник (2012), т. 53.20.1

[...]

Прочети повече

Въпрос:

Как е правилно да се пише: айран или айрян?

Отговор:

Правилно е да се пише айрян.

Официален правописен речник (2012), с. 151

[...]

Прочети повече
Въпрос:
Как е правилно да се пише: инжинер или инженер?
Отговор:
Правописът на думата е инженер.
 Интернет Мария Герасова

РОБЕРТ ШПЕМАН ЗА ЦЕННОСТТА ЛЮБОВ: ЛЮБОВТА Е ПО-СИЛНА ОТ СМЪРТТА

Роберт Шпеман за ценността любов: Любовта е по-силна от смъртта
Роберт Шпеман (1927-2018) е един от най-значимите съвременни немски философи. В разговор с журналиста Пол Баде той размишлява за вечната тема – любовта.

Въпрос: Веднъж Анди Уорхол каза, че любовта не е нищо друго освен една химична реакция. Какво ще кажете, какво е любовта, професор Шпеман?

Роберт Шпеман: Tова, което казва Уорхол, всъщност може да каже само човек, който никога не е обичал някого. Този, който наистина обича някой човек, е невъзможно да разглежда това само като химична реакция. Какво е любовта? „Everything is what it is and not another thing”, казва английският писател Самюел Бътлър („всяко нещо е това, което е, и нищо друго”).

Вие говорите и за „антиномиите” на любовта. Как бихте обрисували тези сякаш правомерни противоречия с няколко изречения?

В историята на философията и на мисленето за любовта винаги е имало разграничаване на две части. Аристотел говори за различните видове приятелство. Съществува приятелство с някой забавен човек, с когото може би е приятно да се прекара една вечер. Съществува делово приятелство, от което човек има изгода. Но освен това съществуват приятелства заради самите приятелства, просто защото за човек е ценно да го обичат, без да има някаква изгода от това. Това вече е изгодата, че този човек ти е приятел. Тоест може да обичате един човек повече от всичко и да му желаете да има своето голямо щастие. И заедно с това имате някой, който отива в публичния дом – и при това също използва думата „любов”. Нашата дума „правя любов” сякаш фактически обхваща неща, които нямат почти нищо общо помежду си.

Сиреч любовта все пак не е като всяко нещо, което е и нищо друго? Зад тази смесица от различни значения няма ли все пак нещо общо?

Размишлявам с думите на Валентин Томберг: „Любовта е истинското осъществяване на другия за мен”. Защото част от любовта в пълния персонален смисъл е и това, да се предоставя възможността и на другия, самият той да дава. Човек, който иска винаги само да дава и не иска да взема, не дава достатъчно. Той трябва да даде и на другия възможността от своя страна да дава, да дарява. Това за мен е важно разбиране – любовта на доброжелателството и любовта на силното желание в действителност са дълбоко свързани помежду си.


Роберт Шпеман за любовта: Любовта побеждава всичко, така както смъртта побеждава всичко

Ревността, обаче, също ли е част от любовта?

Да, но естествено, това не може да бъде ревността на болезнено ревнивия човек, който веднага прави сцени на другия, ако той е по-тясно сприятелен с друг човек от другия. Съществува любов, която е основана на изключителността. Без такава изключителна любов човек изобщо не може да има някакъв личен опит.   Във всеки случай човек не може да има едновременно интензивна изключителна връзка, в която постепенно да се разкрива изцяло пред другия (той никога не се разкрива напълно, винаги остава тайна за другия) – и наред с това да има друга връзка, която също е готова да приеме характера на такава единственост. Когато любовта е заплашена, в същността на нещата е някой да страда и страстно да защитава любовта. В същността си любовта съдържа обещанието за вярност. В Библията, и то в първата от десетте заповеди, Бог се представя като верен и ревнив любовник. Първата заповед е заповед на ревността! Да нямаш други богове освен Мене.

„Може ли любовта да бъде грях?”

Това беше завладяваща песен на Зара Леандър. Все пак това е подвеждащ въпрос, разбира се. Любовта изобщо не може да бъде грях. Но престъпването на верността може да бъде грях, нарушаването на обещанието може да бъде грях. И тогава това не се оправдава с друга любов – която често е само една преходна страст. Ако една любов е основана на изключителността, тя е несъвместима с друга любов.

Казвате, че всеки, който може да даде отговор на въпроса, защо обича този човек, все още не обича истински. Защо?

Когато се влюбваме, ние сме привлечени от определени качества на другия, които ни докосват. Неговата красота, неговото това или онова. Това е цял конгломерат от качества и техен синтез. Но когато любовта прониква по-дълбоко в човека, тогава ние свързваме много лично собствената си съдба с този друг човек. Тук започва приключението на сработване и съгласуване един спрямо друг, като в джаза, където двама музиканти импровизират помежду си, където всеки слуша, какво и как свири другият. Така протичат нещата във връзка, която трае през целия живот. Развитието на единия не минава без съдействието и съгласуването с развитието на другия.

Колко караници все пак може да понесе любовта? Колко омраза? Колко предателство и измама?


Роберт Шпеман за тайната на любовта: прошката и обещанието са най-важните лични актове

Прошката, както и обещанието, е специфичен личен акт. Прошката означава: аз позволявам на другия да не е идентичен с постъпката си. Не казвам: ти си просто такъв. Това го унищожава като личност. Това не му дава възможността да се дистанцира от собствените си действия. При обещанието е обратно. Аз действам независимо от променящите се чувства утре и вдругиден. Ницше казва: „Да можеш да обещаваш е най-висшето нещо в човека.” Това означава човек да стане независим от различните състояния, през които преминава, тоест, да гарантира за себе си. Обещание означава да предоставя право на другия да разчита на мен. Ето защо прошката и обещанието са най-важните лични актове. И когато питате, колко може да понесе любовта? Християнинът би трябвало да подражава на Бог, че принципно е готов да прости всичко. Но разбира се при условие, че другият иска да му бъде простено. Ако той намира, че няма нужда от прошка, то тогава на него не може и да му се прости.

Има ли съвременно недоразумение, при което главно любовта страда?

Да, това, което казва Анди Уорхол. Цари господство на обективиращите науки, които разглеждат човека само от гледна точка на неговата манипулируемост, като плетеница от неврологични процеси – според думите на Томас Хобс: „Да знаеш нещо, то е да знаеш какво можем да правим с него, когато го имаме.” 

„Да обичаш някого”, според  Габриел Марсел, „означава да му кажеш: „Ти никога няма да умреш”. Какво ще кажете, какво е да обичаш някого?

Това, което казва Марсел, е красиво и вярно, но още по-скъпа ми е мисълта на Никола Гомес Давила: „Да обичаш някого, означава да разбереш причината, защо Бог е сътворил този човек.”

Вие сте вдовец. Все още ли обичате жена си? Или любовта избледнява като сън?

Еее, не. Първоначално човек се намества болезнено в един живот без другия, постепенно привиква с това. Но същностната връзка, тя остава. Любовта е основана на обещание завинаги. Това не свършва и със смъртта. Ако човек наистина обича някого, тогава това не може изобщо да престане. Веднъж две имена заедно са изписани на звездите. Никой вече не може да ги смъкне.

Защо любовта е силна като смъртта, както казва песента на песните?

Защото в известно отношение любовта е умиране. Умиране на егоцентричното, на привързаността към собствения живот. Любовта побеждава всичко, така както смъртта побеждава всичко. За християните, обаче, и това е новото в християнството, любовта е по-силна от смъртта.

Източник: welt.de; със съкращения;
Превод: Господин Тонев; снимки: derstandard.de; henning-klingen.de; auszeit.bio

Памет за един достоен и непоколебим човек – Цвети Ивановв бр.275

Памет за един достоен и непоколебим човек - Цвети Иванов
Спомен на Стефан Бочев за Цвети Иванов

Цвети Иванов, роден на 24 август 1914 г. в гр. Оряхово, е български писател и журналист. Завършил Юридическия факултет на Софийския университет, той е един от активните личности на БРСДП (о), а през 1940 г. става директор на издателство „Хемус”.  

Като главен редактор на вестник „Свободен народ” през юни 1946 г. Цвети Иванов публикува в ръководения от него статията „Не разрушавайте всички мостове”. Статията е повод той да бъде арестуван (като лидерът на социлдемократите Кръстьо Пастухов) от противниците му комунисти и Цвети Иванов е осъден на 19 месеца тъмничен затвор и глоба 27 000 лв.

Обвинен е, че е разгласил неверни клеветнически твърдения към съдебната власт. Освободен е през февруари 1947 г. в тежко здравословно състояние.

През юли 1948 г. Цвети Иванов е арестуван отново, разпитван е с цел повдигане на обвинение за шпионаж и държавна измяна. Година по-късно, през юли 1949 г., Цвети Иванов е въдворен в лагера „Богданов дол”, а след това в лагера „Белене”, на остров Персин.

По време на работа в лагера „Белене” наранява крака си, но лагерният лекар отказва да му сложи инжекция против тетанус, под предлог че симулира. Със закъснение изпращат Цвети Иванов в болницата в Свищов, където умира от инфекцията на 23 юли 1950 г., на 35-годишна възраст.

Публикуваме размисли и спомени на Стефан Бочев, посветени на Цвети Иванов – откъс от книгата на Бочев „Сказание за концлагерна България”:

Паметникът ми за Цвети

Тук, на „Обект № 1” къде първата половина на май – но признавам, може би пообърквам датите – лежехме няколко седмици с Цвети Иванов в едно помещение.

В първото издание на тази книга – онова от месец май 1990 г. – съм прибавил, под линия, следната бележка за този млад български мъж, който, знае душата ми, без колебание мога да кажа, беше такава надежда за своя народ, че ако да го имахме днес, щяхме да имаме в негово лице този водач, който ни липсва.

„Многообещаващ млад човек от социалдемократите около „Свободен народ”, загинал на „Обект № 1” от тетанус. Мислех, че е от убождане на пирон. Но онзи ден Латин ми каза, как точно станало: наранил си ногата в дъска, минавайки по понтонния мост, замърсен от прекарвани там говеда.”


И тези, и следващите редове са точно както фигурират в книгата от 1990 г. Нека те бъдат паметникът ми за Цвети:

Но сега, едва се видяхме пак и ме вдигнаха да ставам говедар. Цвети ми обеща да събира броевете на вестник „Отечествен фронт”, за който бях абониран и да ми ги препраща на обора. Тогава го видях за последен път. Какво знае човек?

Беше ми говорил Цвети за своята годеница – мило и сърдечно момиче, което познавах. Брат й беше в ИМКА. Но после, когато загина Цвети, аз в София, вече „свободен”, нямах душевни сили да отида при нея, да й разправя.

Видях я много по-късно, когато вече беше омъжена. Господи, защо е, как може да е такъв светът? Как се забравя човек като Цвети? Законите на естеството били такива…

Само че душата на човека не приема „законите на естеството”, бунтува се, ако и безпомощна… И сега очите ми се премрежват от мъка за тебе, чуден момък Цвети!

Цвети Иванов: „Писмо до майка ми”

Намирам – пак в онези бележки, по едно чудо изнесени – „Писмо до майка ми”: „Ти си най-светлата звезда на моя небосклон. Чрез тебе се държа в света. Чрез тебе вярвам в човека. И в Бога. Ти си небесен ангел. Виждам очите ти – живите ти очи в мрака.

Възможно ли е един ден тебе да те няма? Не може да няма друг свят, защото ти си тъй жива. Умират мъртвите, а такива очи като твоите не угасват, само гледат други небеса.

Чрез тебе вярвам и във вечността на живота. Свещена пръстта, на която стъпваш, свещена пръстта, която един ден ще те приеме!”

Моите думи към майка ми. На Цвети – към неговата – същите бяха.

Животът без Цвети… Какви ли мисли, чувства са свързвали тази майка с този мъжествен и нежен момък, какъвто беше нейният Цвети!

И каква ли безбрежна обич е била ударена в сърцето, когато неговата майка е научила, че той лежи там, в гробищата край Дунава!

Живот без Цвети… Какъв е бил този живот за нея?

Източник: „Сказание за концлагерна България”, Стефан Бочев; Фондация „Българска наука и изкуство”; София, 2003 г.; pametbg.com;

https://cao.bg/pamet-tsveti-ivanov-stefan-bochev/
Таг    Памет  един достоен и непоколебим човек – Цвети Иванов

ЗА РАЗЛИЧИЯТА МЕЖДУ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ БР.275

За различията между католици и православни християни
 Опит за кратък отговор към любознателни граждани
В България повечето вярващи хора са православни и знаят твърде малко за другите християнски църкви и нехристиянски религии. Затова въпросът „в какво се различават Католическата и Православната Църква” е въпрос, който често се задава. Нека се опитаме да отговорим кратко на него.
Християнството се дели на три основни направления – католицизъм, православие и протестантство. Но не съществува единна Протестантска Църква (протестантските деноминации са няколко хиляди в целия свят), а Православната Църква включва в себе си няколко независими една от друга Църкви.
Освен Руската Православна Църква съществуват още Грузинска, Сръбска, Гръцка, Румънска и прочие православни църкви. Православните Църкви се управляват от патриарси, митрополити и архиепископи. Не всички православни църкви имат общение помежду си в молитвите и тайнствата и не всички се признават една друга като истински църкви. Но православните смятат, че единството на Православната Църква се проявява в единството на вероучението и във взаимното общение в тайнствата
Католицизмът – това е едната Вселенска Църква. Всички нейни части в различните страни се намират в общение помежду си, имат единно вероучение и признават Римския Папа за свой глава. В Католическата Църква има разделение на обряди (общности вътре в самата Католическа Църква, различаващи се една от друга само по формата на литургичното поклонение и църковна дисциплина), но всички те са членове на едната Църква.
Сега да поговорим за различията:
1) И така, първата разлика между Католическата и Православната Църква се състои в различното разбиране за единството на Църквата. За православните е достатъчно изповядването на една вяра и едни тайнства, докато за католиците освен тези два белега е необходимо и единство на главата на Църквата – Папата.
2) Католическата Църква се отличава от Православната Църква по своето разбиране за католичността. Православните твърдят, че Вселенската Църква е „въплътена” във всяка поместна Църква, оглавявана от епископ. Католиците добавят, че тази поместна Църква трябва да има общение с Католическата Църква, за да се каже, че принадлежи към Вселенската Църква.
3) Католическата Църква изповядва в Символа на вярата, че Светият Дух произхожда от Отца и Сина. Православната Църква изповядва, че Светият Дух произхожда само от Отца. Неколцина православни светци говорят за произхода на Светия Дух от Отца чрез Сина, което не противоречи на католическия догмат.
 
4) Католическата Църква изповядва, че тайнството брак е за цял живот и разводите са забранени. Православната Църква допуска в доста случаи развод.
5) Католическата Църква е приела догмата за Непорочното зачатие на Дева Мария. Това означава, че Майката Божия не е докосната дори и от първородния грях. Православните прославят светостта на Богородица, но смятат, че тя също като другите хора е родена с първороден грях.
6 ) Католическата Църква е приела догмата за примата на Папата над цялата Църква по въпросите на вярата и морала, дисциплината и управлението. Католическата Църква е прогласила догмата за безпогрешността на Папата по въпросите на вярата и морала в случаите, когато той, в съгласие с всички епископи, утвърждава това, в което Католическата Църква вярва от векове наред.
7) В Православната Църква има само един обряд. В Католическата Църква същият този обряд, възникнал във Византия, се нарича византийски и е само един от няколкото.
В България е известен римският (латинският) обряд на Католическата Църква. Затова често, когато се говори за различия между Православна и Католическа Църква грешно се приемат като такива различията между литургичните практики и църковната дисциплина при византийския и римския обреди на Католическата Църква.
8) Православната Църква приема решенията само на първите седем Вселенски събора. Католическата Църква се ръководи от решенията на 21 Вселенски събори, като последният от тях е Вторият Ватикански Вселенски Събор (1962-1965).
Следва да отбележим, че Католическата Църква признава, че поместните Православни Църкви са истински Църкви, съхраняващи апостолската приемственост и истинските тайнства. И Символът на вярата за католици и православни е един и същ.
Независимо от различията, католиците и православните изповядват и проповядват по целия свят една вяра и едно учение в Исус Христос. Каквито и човешки грешки и предубеждения да са разединили католици и православни, вярата в един Бог ги обединява.
Превод с незначителни редакции: Емил Даскалов
Източник: http://inolunarpages.net/
https://cao.bg/razlichiya-katolitsi-i-pravoslavni/
Таг различията между католици православни

ВЪРХОВЕ НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО – РЕЧТА НА ЕЙБРАХАМ ЛНКЪЛН ЕТИСБЪРГ БР 275

Върхове на ораторското изкуство - речта на Ейбрахам Линкълн в Гетисбърг
Ейбрахам Линкълн: Трябва да заявим, че те не загинаха напразно
Публикуваме една от прочутите речи – образец на въздействащо и смислено ораторско умение. Това е речта на президента на САЩ Ейбрахам Линкълн, произнесена в Гeтисбърг на 19 ноември 1863 г. пред гробовете на загиналите войници. В битката при Гетисбърг, Пенсилвания по време на Американската гражданска война са се сражавали 170 000 души, седем хиляди са били убити.
Речта на Линкълн ще е жива, дори когато се забрави тази битка. И някога за тази битка ще си спомнят главно заради речта на Линкълн. През този ден в Гетисбърг и други оратори говорили дълго време, но всичко, което са казали, отдавна е забравено. Ейбрахам Линкълн говорил по-малко от две минути. Един фотограф се опитал да го заснеме по време на произнасянето на речта, но Линкълн завършил своята реч, преди той да успее да настрои примитивния си апарат от тези времена.
Речта на Линкълн била излята от бронз и поставена в Оксфордската библиотека като примера за това, какво може да се създаде с помощта на английския език. Всеки, който изучава ораторско майсторство, трябва да я научи наизуст. Публикуваме един от преводите на тази прочута реч на български език:
„Преди осемдесет и седем години нашите бащи основаха на този континент нова нация, отгледана в условията на свобода и предана на принципа, съгласно който всички хора са създадени равни. Сега ние водим велика Гражданска война, в която се проверява може ли тази нация или която и да е друга, възпитана в същия дух и предана на същите идеали, да съществува по-нататък.
Срещнахме се тук, на полето на една от най-големите битки в тази война. Ние дойдохме, за да отнесем частица от това поле като последно място за успокоение на тези, които отдадоха живота си, за да може тази нация да живее. Много правилно е, че го правим. Но равносметката говори, че не ние освещаваме и не възхваляваме тази земя.
Тези храбри хора, и живите и мъртвите, които се сражаваха тук, вече я осветиха и възхвалиха и го направиха много по-добре от нас. Със своите нищожни сили ние не можем нито да добавим, нито да отнемем нещо. Светът почти не ще забележи и не ще помни дълго това, което говорим тук, но никога няма да забрави това, което те направиха.
Ние, живите, трябва да се посветим на незавършените трудове, които сражавалите се тук благородно осъществяваха. Ние трябва да се посветим на решаването на тази велика задача, която още стои пред нас. Именно от тези хора, загинали с чест, ние трябва да възприемем дълбоката преданост към това дело, на което те тъй вярно служеха.
Трябва тържествено да заявим, че те не загинаха напразно, че с божията благословия нашата нация ще получи ново възраждане на свободата и че правителството на народа, управлявано от народа и за народа, никога няма да изчезне от лицето на земята”.
Дали Ейбрахам Линкълн, чийто баща е бил неграмотен дърводелец, а майка му – жена без никакви изключителни способности е бил надарен от природата с дар слово? Няма основание да се приеме такова предположение. Когато бил избран в Конгреса, като попълвал във Вашингтон официалната си анкета, на въпроса относно образованието си отговорил с помощта на една дума: „Недостатъчно”.
През целия си живот Линкълн не е посещавал училище и една година. Но той не си губел времето да общува с хора, които са били с равни или с по-ниски от него умствени способности. Той си избирал приятели сред интелектуалния елит, сред певците и поетите на всички времена.
Този самоук човек е обогатил своя ум с образците на истинската култура. Ейбрахам Линкълн е следвал педагогическия метод, който се е оказал единствено ефективен: като се е опирал на своята неизтощима енергия, насочена към постоянно попълване на знанията и към практическа дейност.
Речта на Ейбръхам Линкълн е публикувана в книгата „Как да развием самоувереност и да влияяем на хората при публични изказвания” на Дейл Карнеги. За съжаление не е отбелязано името на преводача.
Издава: Център по психология
https://cao.bg/oratorsko-izkustvo-rech-na-eybraham-li/
ТагР ЕЧТА НА ЕЙБРАХАМ ЛИНКЪЛН В ГЕТИСБЪРГ

ДЖОВАНИ ПИКО ДЕЛЛА МИРАНДОЛА: РЕЧ ЗА ДОСТОЙНСТВОТО На ЧОВЕКА БР 275

Джовани Пико делла Мирандола: Реч за достойнството на човека
Джовани Пико делла Мирандола за същността на човека
Джовани Пико делла Мирандола (1463-1494) е италиански философ от времето на Ренесанса. Той е познат най-вече с речта си за достойнството на човека, чрез която изразява възгледа си за същността на човешката личност. Публикуваме фрагмент от тази великолепна реч: „Многоуважаеми Отци, бях чел в писанията на арабите, че на въпроса – кое явление от тази като че ли световна сцена му изглежда най-достойно за възхищение, Абдала Сарацинът отговорил: нищо не ми изглежда по-достойно за удивление от човека. На тази мисъл съответства и онова знаменито изказване на Меркурий: „Човекът, Асклепий, е велико чудо”.  В търсенето на смисъла на тези думи не можех да се задоволя с многобройните и изтъркани от мнозина доводи относно предимствата на човешката природа: че човекът бил посредник между тварите, понеже имал общение с висшите сили и властвал над по-низшите същества; че бил тълкувател на природата, надарен с проницателност на чувствата, с търсещ ум и със светлина на духа; че бил междинно звено между преходното време и вечността; че бил, както твърдят персите, връзката на света, дори неговото бракосъчетание; че бил според свидетелството на Давид разположен малко по-долу от ангелите. Наистина тези доводи са важни, но те не са основополагащи, т.е. не могат по право да си осигурят привилегията за върховно удивление. Всъщност защо да не се възхищаваме повече на самите ангели и на най-блажените небесни хорове? Имам чувството, че най-накрая разбрах защо човекът е най-щастливото и по тази причина най-достойното за удивление същество и кое в крайна сметка е мястото му в порядъка на Вселената, което той е получил по жребий, та да му завиждат не само безсловесните твари, но и съзвездията и духовете извън този свят. Невероятно и чудно! Защо пък не? Нали именно затова наричаме човека велико чудо и достойно за удивление същество. Но чуйте, Отци, за какво става дума и в името на вашата човечност ме дарете благосклонно с вниманието си.  По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността; наднебесната област бе украсил с духове, ефирните кълба бе оживил с вечни същества, а отходните и мръсни части на долния свят бе населил с гадини от всякакъв вид. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, както свидетелстват Мойсей и Тимей, той взе да мисли за създаването на човека. Наистина нито сред първообразите (архетипите) имаше материал, от който да създаде ново поколение, нито от съкровищата си имаше какво да дари, в наследство на новия си син, нито на световната скамейка имаше място, където да седне този съзерцател на Вселената. Вече всичко бе запълнено и всички неща бяха разпределени по висшите, средните и долните разреди. Но мощта на Отца не можеше да откаже при последната рожба сякаш уморена от честите раждания, в едно толкова важно начинание мъдростта му не можеше да се колебае поради невъзможност и взимане на решение, благотворящата негова любов не можеше да допусне бъдещият хвалител на божествената щедрост у всички неща да бъде принуден да я осъжда, когато гледа себе си.  Накрая Творецът в добротата си реши, че този, на когото той не можеше да даде нищо собствено, може да ползва еднакво всички неща, определени за отделните същества. Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш. Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор, в ръцете на който те поверих, без да бъдеш ограничаван от никакви пречки. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.” О, върховна щедрост на Бога Отец! О, върховно и достойно за възхищение човешко щастие! Бе му дадено да има това, което поиска, и да бъде това, което пожелае. Безсловесните същества, както казва Луцилий, още от майчината си утроба придобиват това, което ще носят за цял живот; в началото или малко по-късно висшите духове са били това, което ще бъдат за цялата вечност. При раждането на човека Отецът вложи всякакви семена и зародиши, та, които от тях се захванат, да израснат и да дадат плодовете си в него. Ако са растителни, да стане растение, ако са чувствени, да стане безсловесно животно, ако са разсъдъчни, да стане небесно същество, ако са духовни, да стане ангел и син Божи. Ако пък остане недоволен от избора на творенията и се оттегли в центъра на собствената си единственост, заедно с Бог да стои начело на всичко като дух, поставен над всички неща в самотния мрак на Отца. Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Или кой би се учудил на нещо друго повече? С пълно право Асклепий от Атина, имайки предвид това изменчиво и преобразяващо се същество, е твърдял, че в мистериите човекът се представя символично в образа на Прометей. С това се обяснява и немаловажната роля на преображенията у питагорейците и евреите, понеже и еврейската тайна теология ту превръща свети Енох в божествен дух, ту обръща в божествени духове други хора. Също и питагорейците превръщат престъпниците в безсловесни животни (Превръщането в животно като форма на наказание е възглед на сторопитагорейците) и дори в растения, ако може да се вярва на Емпедокъл. PicoDellaMirandola По техен пример и Мохамед повтарял често, че отстъпилите от божествения закон щели да се превърнат на животни, и то напълно заслужено. Понеже нито кората дава облика на растението, a неговата глупава и безчувствена природа, и нито кожата характеризира добитъка, a неговото неразумно и чувствено битие; понеже нито сводът е отличителна черта на небето, но несъкрушимият разум, и нито безтелесността изгражда ангела на духовността. Ако видиш някой човек пълзящ по земята и отдаден единствено на търбуха си, да знаеш, че това е израстък, а не човек; ако видиш някой, заслепен от суетните измами на фантазията, на Калипсо например, и увлечен от съблазънта да се е превърнал в пленник на чувствеността си, да знаеш, че е животно, а не човек. Ако пък видиш философ, който с истински разум прави разлика между всички явления, него да почиташ. Той е небесно, а не земно същество. Ако видиш някой чист съзерцател, който си няма и представа за тялото си, но е потънал дълбоко в дебрите на духа си, да знаеш, че не е нито земно, нито божествено същество. Той е възвишен божествен дух, облечен в човешка плът. Та кой не би се възхитил на човека? В свещените текстове на Вехтия и Новия Завет той с пълно основание се означава ту като „всяка плът”, ту като „всяко творение”, тъй като сам се изгражда, създава и променя в образа на всяка плът и в духа на всяко творение. Затова Евант Персът, когато представя халдейската теология, пише, че човек не притежава свой собствен и вроден образ, а че има множество външни и случайни образи. Оттам произлиза и халдейското изречение: „човекът е същество с многообразна, променлива и непостоянна природа”. Но защо е всичко това? За да разберем, че след като сме се родили с условието да бъдем това, което желаем, трябва най-много да се стараем да не се казва за нас, че тъй като сме били на почит, сме изгубили съдната си способност и сме се уподобили на безсловесни скотове и на неразумния добитък. Нека повече се придържаме към казаното от пророк Асаф: „Вие сте богове и синове на Всевишния”, за да не би, злоупотребявайки с най-великата милост на Отца – свободния избор, да си нанесем вреда от полезното. Нека не се задоволяваме със средното си положение и нека ни обхване едно свято желание да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем (а можем, ако искаме), като се стремим към тях с цялото си същество. Да отхвърлим земните неща, да презрем небесните, да оставим всичко светско зад себе си и да долетим до свръхземното седалище, в близост до възвишената божественост. Там, както сочат свещените мистерии, първите места се заемат от серафими, херувими и тронове. Не трябва да им отстъпваме и да се задоволяваме с вторите места, а да се стремим към тяхното достойнство и слава. Няма да бъдем с нищо по-долни от тях, стига да го поискаме.  Но как? Какво да направим? Нека видим какво правят те и какъв живот водят. Ако ние почнем да водим такъв живот (а можем), то вече ще сме станали равни с тях. Сараф гори от огъня на любовта; Херуб свети с блясъка на духа си; Трон е непоклатим в съда си. Следователно, ако се отдадем на деятелен живот и поемем правилно грижата за светските неща, ще се укрепим със здравината на троновете. Ако, освободени от работа, мислим за твореца в творението и за творението в твореца и ако прекарваме времето си в съзерцателно спокойствие, ще бъдем осветени отвсякъде с херувимска светлина. Ако изгаряме от изключителна любов към Твореца, като Сараф ще се възпламеним внезапно от нейния разрушителен огън. Над Трон, т.е. праведния съдия, стои Бог – съдията на вековете. Той лети над Херуб, т.е. над съзерцателя, и го топли с крилете си. Духът Господен се носи над водите (водите, които са над небесата), които у Йов хвалят Господа с предутринни химни. Сараф, т.е. обичащият, е в Бог и Бог е в него и с Бог са едно. Голяма е мощта на троновете, която постигаме със съдене, върховна е възвишеността на серафимите, която постигаме с любов. Но как човек може да обича и да съди това, което не познава? Моисей възлюби Бога, когато видя, и като съдия проведе сред народа това, което преди видя на планината като съзерцател. Следователно Херуб е посредникът, който със светлината си ни подготвя за серафимовия огън и ни осветява за съда на троновете. Той е свързващият възел на първите духове, паладичният ред, защитникът на съзерцателната философия. Трябва да се равняваме по него, да се обръщаме към него и да се държим за него, за да се издигнем до висините на любовта и да слезем до задачите на деятелния живот добре обучени и подготвени.  Но наистина, ако искаме да изграждаме живота си по примера на херувимите, трябва да си даваме ясна сметка, какъв е този живот, какви са техните действия и какви са делата им. Ние сме плът и познаваме само земните неща и това, което е свързано с нас и става чрез нас, а тъй като не можем да проникнем по-нататък, нека се обърнем към древните отци, които като на близки приятели ще ни дадат достоверна и изчерпателна информация. Да попитаме апостол Павел, този съсъд на божествения избор, какво е видял да правят херувимските армии, когато е бил възнесен на третото небе. Ще ни отговори чрез тълкувателя си Дионисий: очистват се, обливат се от светлина, довеждат се до съвършенство. Следователно, ако на земята се стремим към херувимски живот и ако чрез нравствено познание удържаме чувствените инстинкти, ако чрез диалектиката разкъсваме мрака на собствения си разум – сякаш измиваме нечистотата на невежеството и пороците, ще можем да си очистим душата, за да не се лутат в безумие чувствата ни и да не се побърква неразумният ни разум. Тогава добре устроената и очистена душа ще облеем богато със светлината на натурфилософията, та чрез познанието на божествените неща най-накрая да я доведем до съвършенство…”  Фрагментът е от изданието: Дж. Пико делла Мирандола – Реч за достойнството на човека, За съществуващото и единното, С., ИК „Св. Иван Рилски”, 2004, с. 5-11.   Преводач: Теодор Хрисчев; Снимки: de.wikipedia.org; martienverstraaten.com;
https://cao.bg/mirandola-rech-dostoynstvo-chovek/
Таг ДЖОВАНИ ПИКО ДЕЛЛА МИРАНДОЛА: РЕЧ ЗА ДОСТОЙНСТВОТО

ЮЗЕФ ТИШНЕР ЗА ФИЛОСОФИЯТА КАТО ИЗРАЗ НА ЧОВЕШКАА БОЛКА БР.275

 Юзеф Тишнер за философията като израз на човешката болка
Юзеф Тишнер и сборникът „Мислене според ценностите”Отец Юзеф Тишнер (1931-2000 г.) е един от най-популярните полски католически мислители, автентичен морален и интелектуален авторитет. Професор в Папската академия по теология в Краков и президент на Института за хуманитарни науки във Виена. Научните му интереси са насочени към философията на човека и теорията на ценностите. Публикуваме размисли на Юзеф Тишнер от сборника „Мислене според ценностите” на издателство СОНМ.Съвременният ни човек е навлязъл в дълбока криза на своята надежда. Кризата на надеждата е криза на основите. Някога хората са слагали край на живота си в името на вярата във върховенството на собствената си надежда над чуждата надежда. Днес те се „задушават” от собствената си безнадеждност.Търсенето на пътища за излизане от кризата на надеждата: ще се произнеса по въпроса, позовавайки се на един известен факт. В Полша има една личност, отец Колбе, който – волю-неволю – е част от новата ни история. Раймунд Колбе (1894-1941 г.), францисканец, обявен през 1982 г. за мъченик.По време на Втората световна война в Аушвиц доброволно заема мястото на определен да изгори в пещта баща на невръстни деца, за да го спаси. Отец Колбе не е просто францисканец, посветил живота си на другия. Той представлява също така живо въплъщение на нашата, полската, заложена дълбоко в нас, но никога неописана докрай философия на човека.

На Запад има екзистенциализъм, структурализъм, кибернетика, алиенация и поведенческа теория за десерт. Фактът Колбе стои абсолютно над всичко това. Такова доказателство за човек, каквото даде отец Колбе с постъпката си, не е дало нито едно съвременно течение на философията на човека.

Хайдегер казва: „в битието на човека се касае за самото това битие”. Сартр заявява: „адът, това са другите”. Леви-Строс твърди: „адът е в мене”. Друг структуралист говори за „края на човека”. А ние си имаме Колбе. Да беше само Колбе! Още колко много такива хора имаше, за които никой не знаеше! В това се състои проблемът ни: липсата на собствена философия за човека е съпътствана от необикновена чувствителност по въпросите за човека.

Вярно, не сме убивали кралете си, не сме доубивали ранените, играхме си „на класи” малко като деца, не пуснахме на земляците си „глупави бесове”, близки до тези на Достоевски, дори дявола успявахме да склоним да приеме подкуп за доброто на осъдения. Въпреки това по нашите катедри и в учебниците ни властват „-изми”. В това се състои парадоксът ни.

Дали съществува някакъв полски хоризонт на изход от полската криза на надеждата? Мисля, че съществува. Колбе го откри, но не му даде име. Просто го направи. Задачата на философията е: да разбира и да назовава. Тук виждам възможността и трудността.

Такива бяха повече или по-малко тогавашните ми търсения под надслов „философия без етикет”. А как ще бъде утре? Въпросът се отнася до мечтите. Трудно е да се говори за мечтите. Мисля, че утре също няма да надхвърля собствената си сянка. Зная, че отивайки на поредната среща с човека, на поредната проповед, на поредната популяризация, някъде дълбоко в душата ми ще ме измъчва мисълта, че не правя това, което трябва. Винаги трябва да копая още половин метър по-нататък от мястото, където мисля, че се намира моето съкровище.

Дори сега ми се струва, че не е необходимо да пиша за това. Дали не е по-добре да се занимавам с философия, отколкото да пиша за това, как се занимавам с философия? И сигурно така ще е до края на живота ми. Тогава ще кажа: не направих това, което исках, не направих това, което можех, не направих дори това, което наистина трябваше да направя. Какво направих? Това другите ще кажат. Нека те измислят етикет.

Струва ми се, че преди да се захванем с каквото и да е философстване, особено у нас, трябва да се направи важен избор: трябва да се избере от това, за което може да се мисли, онова, за което трябва да се мисли. Но онова, за което трябва да се мисли, не идва при нас от страниците на книгите, а от лицето на разтревожения за съдбата си човек.

Някога философията се е раждала от учудването към заобикалящия ни свят (Аристотел). А после и от съмнението (Декарт). А сега на нашата земя тя се ражда от болката. За качеството на философията решаваща роля играе качеството на човешката болка, която философията иска да изрази и на която иска да помогне. Който не вижда това, е склонен към измяна.

Краков, ноември 1981 г.

Отец Юзеф Тишнер, „Мислене според ценностите”;

Издателство СОНМ, София 2004 г.;

Превод от полски: Десислава Недялкова;

Снимки: krakow.gazeta.pl; wyborcza.pl;

https://cao.bg/razmisli-na-yuzef-tishner-ot-sbornika

Таг ЮЗЕФ ТИШНЕР ЗА ФИЛОСОФИЯТА КАТО ИЗРАЗ НА ЧОВЕШКАА БОЛКА

ДЕКЛАРАЦИЯ НА ЧОВЕШКИТЕ И ГРАЖДАНСКИ ПРАВА – 26.08.1789 Г. бр.275

Декларация на човешките и граждански права – Френско Национално Събрание
Защото представителите на френския народ, обединени в Национално Събрание, прецениха, че непознаването, забравянето и незачитането на човешките права са единствените причини за общественото нещастие и влошаване на управлението, те решиха да изложат в тържествена декларация естествените, неотменни и свети права на хората, за да може тази декларация да бъде непрекъснато пред погледите на всички членове на обществото и да им напомня постоянно за техните права и задължения; за да може действията на законодателите, както и на изпълнителната власт да могат да бъдат сравнявани по всяко време с крайната цел на всяко политическо устройство и по този начин да бъдат спазвани по-добре; за да може оттук нататък правата на гражданите да бъдат основавани на прости и неоспорими постановки и да се придържат винаги към спазване на конституцията и на общото благо. В следствие на това Националното Събрание признава и декларира по настоящем и под защитата на Всевишния следните човешки и граждански права: Член 1: Хората са и остават по рождение свободни и равни по права. Член 2: Целта на всяко политическо обединение е съхраняването на естествените и неотменни човешки права. Тези права са свобода, сигурност и противопоставяне срещу потисничество.  Член 3: Произходът на всяка суверенност се определя от народа. Нито едно физическо тяло, нито една личност не могат да упражняват власт, която не произтича изрично от народа. Член 4: Свободата се състои в това, да можеш да правиш всичко, което не е във вреда на другите. По този начин упражняването на естествените права на всеки човек се ограничава само от това, да се осигури на другите членове на обществото ползването на същите права. Тези граници могат да бъдат поставени само от закона.  Член 5: Единствено закона има правото да забранява действия, вредни за обществото. Всичко, което не е забранено със закон, не може да бъде възпрепятствано, и никой не може да бъде принуден да прави това, което не е забранено. Член 7: Всеки човек може да бъде обвинен, арестуван и задържан само в определените от закона случаи и в предвидените от него форми. Тези, които упражняват, изготвят, издават или позволяват да бъдат издавани произволни заповеди, трябва да биват наказвани. Както и всеки гражданин, който е призован или заловен на основание на закона, трябва незабавно да се подчини. Чрез своята съпротива той се превръща в нарушител.  Член 8: Законът трябва да определя само такива наказания, които очевидно са непременно необходими. И никой не може да бъде наказван на основание на закон, който не е обнародван, провъзгласен и законово приложим, преди извършване на действието.  Член 9: Тъй като всеки човек се счита за невинен до провъзгласяването му за виновен, при неговото законово задържане задължително трябва да се избягва всякаква жестокост и трябва да бъде защитена неговата личност.  Член 10: Никой не може да бъде обезпокояван заради мнението си, дори и от религиозен характер, докато неговият израз не смущава определения от закона обществен ред.  Член 11: Свободното споделяне на мисли и мнения е едно от най-изконните човешки права. Всеки гражданин може свободно да пише, говори, печата при условие на поемането на отговорността при злоупотреба с тази свобода в определените от закона случаи.  Член 12: Гарантирането на човешките и граждански права изисква въоръжена сила. Тази сила е в служба на всички, а не в особена полза на тези, на които е поверена. Член 14: Всички граждани имат правото сами или чрез своите заседатели да установяват необходимостта от обществения данък, да изпитват неговата употреба, неговата висота, да определят неговото събиране и давност.   Член 15: Обществото има правото да изисква от всеки свой обществен чиновник отчет за неговата дейност.  Член 16: Едно общество, в което не са гарантирани правата и разпределението на властта, не е устроено, не притежава основен закон.  Член 17: Тъй като собствеността е ненакърнимо и свято право, тя не може да бъде отнемана никому, когато това не се изисква от законово постановена, обществена необходимост и при условията на справедливо и предхождащо обезщетение.” 
https://cao.bg/deklaratsiya-na-choveshkite-i-grazhdanski
 Таг деклърация  човешки, граждански, права

Мария Павлова бр. 275

. Наградена на Четвърти национален конкурс “Човекът на Ноовот врема”

Роден си победител       

Покори хоризонта далечен,

загърби и болки, и неволи.

Скалата в паметник вечен

превърна с ръцете си голи.

Успя през кръв и куршуми

с храброст самичък да минеш.

Не спряха те ни алчните чуми,

ни страхът, че ще загинеш!

След удара ставаш отново –

не спираш, изгаряш в борбата.

Дали с меч или със слово,

надвиваш до края съдбата.

Свещени са твоите жили

и даже в света обречен,

напук на тъмните сили,

роден си Победител, човече!

представи  Мапия Герасова