Category Archives: Архив

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО БР.183

В* Е* С* Е* Л   

Г* Р* Ъ* М* О* Т* Р* Ъ* Н

 1992027800

КОЛЮ КЛЯВКАТА
Аууу…Чу се глас от нейде.Се едно гладен вълк вие. Не беше никой друг, а Тако Мерака.Прякорът му беше таман на място.Големи мераци си имаше, човечецът. Обичаше да си пребарва някой нещица, ама да не думам. Добре, че са ми предните зъби. Беше клекнал зад оградата на Колю Клявката. И него си го биваше, завалията. Влачеше се все след чуждите фусти и току подвикваше: „ Аууу…Ного си убава, брей!  Виенето научи от Тако. Нъл си бяха комшии. Слушаше го често да дума тъй. Докат един ден Ячка, селската мома така го подпуха с точилката., та здраво място не му остави.
А сега, Мерака надзърташе пред оградата и зърна Клявката. Мязаше на бустанско плашило. Само дето дрипи нямаше. „Ето ти! Цялото село ше го знай, що за птица е. Да види той! Ком боб яде ли! Ше го клевети, а! Крадец и пройдоха бил. Къде минел, влачил. Видял го бил да пребарва от двора на Дочо, една бая тлъста кокошчица. На чорбица  да си я варил. Ше види той! Как не го е срам да лъже? А Дочката не стига, че е най- големият бедняк. Оди гол и бос. Баш от него ли да земе. Не им върви на бедняците, брей! Нямат ли си парици, за нийде не са. А Клявката си ги има бол. Думат, че е правил алъш- вериш с циганите в  махалата. Навъдили са се едни такива! От коле и въже. Зърнали ги да шетат из чуждите градини и да обират зарзавата. Па ходили по пазарите и ги продавали. Клявката думат, им бил гурорбашията. Тарикат са пише. Насякъде се вре, клиентела да намира. Така си изкарва паричките. И пак по чуждите дворове шета.  А пред хората, се е едно не е той. Тиха вода ненапита. Ни лук ял, ни лук мирисал. Ходи наперен като петел пред ярки. А те, нъл ги знаеш? Има си парички, човечеца.
Вървя си значи онзи ден и на среща ми кого мислите- Клявката. Се е едно не ма познава. И кво да ти кажа. Монката, комшийското хлапе, паднало на земята и си обелило коленцето . А той, Клявката де, минава покрай него, поглежда го току под вежди и вири глава. Задминава го, се едно нищо не е било.
Мерака подсвирна няколко пъти зад оградата. Никой не отговори.      
- Клявка бре, Клявка, тук ли си?- провикна  се той. Покажи са, бре! 
Но Клявката хъркаше щастливо на стола в градината. Изведнъж се стресна и току:
- Кой, кой? Дръжте го, крадец!
- По- спокойно, Клявка! Аз съм Тако. Ида да ми дадеш малко парици на заем. Булката е на легло, та ми требват за церове.
 -Такваз ли била работата? До сегаш ма клеветиш, а дириш пари от мен. Айде! Нямам. Иди на друго място!
И той стана от стола, и се запъти към вратата на къщата.
ПОДХЛЪЗНА СЕ НА ДИНЕНА  КОРА
Досущ  бащинко. Метнал се е целия на него. Пие, пуши и лъже мацетата. А те като му вярват, нека си ги лъже. Виж го, насъбрал ги е на върволица и все им бъбри нещо. Казват, че на времето, баща му бил голям ербап. Все за голям се пишел. А като го погледнеш, педя човек, лакът брада. И е като онзи наежен пуяк, който стъпва, а не вижда къде стъпва.Гледам го, аз. Върви си значи, той, а на среща му Лилито. Знаете я, оная от махалата. С късата поличка и пъпчето отвън. Загледал се завалията в пъпчето и въздиша. И ето ти, динената кора насреща му. Подхлъзна се горкия и а.. Какво ти а? Мацето го гледа и прихва, та чак се задави от смях. А той като видя резила си, наведе глава и започнал да плаче. Ехей.. Виждали ли сте мъж да плаче? Плаче, та пушек се дига. Плаче, ама с крокодилски сълзи. Току поглежда мацето с едното око, а с другото намига.Значи така, нашият Перчемко. Така му думат. Прищяло му се млада мръвка да ръфа. Да я отгризе, та да му стане сладко на душата. Прищяло му се, а… Мацето извъртя апетитното си задниче и дим да го нямо.
Не се ли види Перчема на какъв хал е, ами тръгнал млади мацета да задиря! Така и синчето му. Току се шляе по кафенета и барове. Работа не похваща и все мацетата са му пред очите. Казват, времето е такова. Всеки е тръгнал и не знае къде отива. Така Перчема и Коко, синът му де. Както са я подкарали, май в скоро време ще ги връхлети вятъра и ще ги върти, не знам си на колко оборота. Щом като главите им са празни, не искат да влеят някакво съдържание в тях. Един ден и Коко излезе от бара, целият наваксан. Пиян до козирката. Върти се като панаирна въртележка и си бъбри сам. Все мацета му се увиждат. Па и сега: „Ей, маце. Много си готина. Хайде, ела при батко си!”Но само шумът на минаващата кола му отвърна. За малко да връхлети връз него. Той изпусна една благословия из устата си.Залитна, спъна се и падна. Подложи двете си ръце под главата и захърка. Изведнъж, някой викаше над главата му : „Ей, малкият, за къде? Тук да не ти е хотел, та си се разположил така? Я ставай, докато не съм извикал полицията!
Коко отвори широко очи, стана от тротоара и подаде заканително юмруци към мъжа.
-Чакай, чакай, Коко! Кой те учи така? Да налиташ на непознат човек?
- Гледай си работата, старче?
- Пък и старче ме наричаш ! Та, аз съм на възрастта на татко ти, а ти ме наричаш старче.Не ме ли позна? Янаки, вашият комшия съм. Минавах случайно и те видях проснат на земята.Та реших  да ти помогна, а ти?
Коко залитна, и хвана Янаки за ръка.Тръгнаха.
 писателят сатирик Мария Герасова- Спасова

ХЕЙОКА – СВЕЩЕНИТЕ КЛОУНИ НА ИНДИАНЦИТЕ ЛАКОТА БР.183

“Ще ти разкажа история за клоуни, но тя няма да е смешна. За нас, индианците, всичко има по-дълбоко значение – каквото и да правим, то някак си е свързано с нашата религия… За нас, клоунът е нещо свещено, смешно могъщо, абсурдно, свято, срамно, призрачно. Той е всичко това и още много неща… Проявявайки се като глупав смешник, клоунът наистина изпълнява духовна церемония. Той притежава сила. Тя идва от Гръмотевичните същества, а не от животните или земята. Според индианските вярвания, клоунът притежава по-голяма сила от атомна бомба…
Клоунът на нашия език се нарича хейока. Той е катерещ се надолу, отстъпващ напред, утвърждаващ отричайки, господар на противоположностите…
Джон Огненият Куц Елен, шаман от народа тетон-лакота
Индианците-лакота (по-известни като сиукси) различават няколко типа “свещени хора” (шамани) – пежута уичаша или знахари, юуипи уичаша или пътуващи в света на духовете с помоща на свещени камъни, уаята или предсказатели, уапия или вещери и т. н. Сред тези “избранници на духовете” свещените клоуни – хейока – заемат особено място. Те са личности, колкото благословени, толкова и прокълнати да изявяват в човешкия свят силата и посланията на Уакиян – могъщите Гръмотевични същества. бъдещите хейока са най-обикновени хора до момента, в който насън ги посети Птицата-Гръм или някой от другите духове на Запада, асоцииращ се с мълниите и гръмотевиците. В съня духът инструктира избранника какво да прави от момента на своето събуждане нататък, учи го на специални ритуали и песни, разкрива му свръхестествените сили и способи за лекуване на болни, за защита на племето от опасности и беди, за магически начин на воюване с враговете (от реалния и спиритуалния светове, впрочем, разглеждани като единна действителност в индианските традиционни представи) и т. н. Когато сънувалият Гръмотевични същества се събуди и стане от леглото си, той дочува далечен гръм и усеща слаб трус под краката си. По този недвусмислен начин му се напомня, че вече е избран за осъществител на волята на духовете на Запада, че се е превърнал в хейока – свещен гръмотевичен клоун.
Всъщност, това е много неприятна “новина”… Избранникът е длъжен още в рамките на същия ден публично да заяви своята нова роля. Това става като сънувалият изиграва пред събралото се множество съплеменници своя сън – а обикновено Гръмотевичното същество е вложило в този сън нещо срамно, дори неприлично; нещо, което човек в никакъв случай не би искал да признае, камо ли да го извърши пред други хора. Но изискванията на Западните духове са неумолими – ако техният избранник откаже да изиграе публично съня си, а това означава, че той отхвърля посланието на Птицата-Гръм, той или някой от най-близките му хора ще бъде поразен от мълния много скоро… С изиграването на съня даденият човек приема инициацията си от Гръмотевичните същества и поема по свещения, но изключително тежък път на хейока. Отсега нататък той ще казва “да”, когато отказва, ще си взема сбогом, когато пристига, ще трепери от студ, завит в няколко дебели одеала през най-горещите августовски дни и ще се поти от жега, възможно най-леко облечен през ледените декемврийски нощи, ще носи обувките си разменени или дори “обути” на ръцете си, ще ходи нелепо облечен или пък ще се появява съвсем гол посред свещена церемония (а лакота са пословично свенливи хора), като придружава появата си с неприлични жестове… Ще предизвиква смях, недоумение, боязън, ще бъде различен от всички останали, ще лекува и закриля, ще бъде почитан и отбягван. И така – докато отново Гръмотевичните същества пожелаят да го освободят от задълженията му на свещен клоун…
Неумолимият избор на духовете на Запада, на който избраният от Гръмотевиците е длъжен да се подчини под заплахата от най-страшни наказания, е в ярък контраст с цялостния характер на общо взето демократичната и милостива към човека лакотска религия. Това може да бъде обяснено, ако се направи един по-дълбок анализ на древните сиукски митове за Сътворението. Според тях Уакиян (Гръмотевичните същества) са живели в един предишен свят, дотолкова различен от нашия, че съпоставката между двата в много голяма степен напомня архетипното противопоставяне (и преливане) между Хаос и Космос. В този смисъл, Уакиян са по-скоро представители на изначалния хаос, които “пребивават” в създадения по-късно от Висшите сили космично подреден свят – те стоят над добро и зло или, по-скоро, побират в себе си и двете, изявявайки се и като унищожители, и като благодетели спрямо земните обитатели. Всъщност, Уакиян са духовете на могъщи създания от “предкосмически” времена, които след смъртта си се превърнали в крилатите Гръмотевични същества, властелини на Запада, на светкавиците и дъждовете. Висшите сили ги приели в редовете си и им дали власт в новосъздадения свят заради гигантската им мощ, но – преди всичко – заради заслугите им към този нов свят. Уакиян изкопали в изначалната земя първите речни корита, за да може да тече по тях животворната вода. Ето защо, Гръмотевичните същества имат власт и над водите. Те воювали с Ункчегила – Водните чудовища, негативния аспект на елемента вода. Заради тези свои креативни подвизи хаотичните Гръмотевични същества намерили мястото си сред Висшите сили във вече организирания Космос.
Тъкмо поради своето сложно определимо от гледище на моралните категории положение – да убиват с мълнии и да осигуряват живот чрез благодатните, напоителни дъждове – Уакиян са така трудни за дефиниране и анализиране. Същото напълно важи и за техните “представители” сред хората – хейока. Клоуните разсмиват своите съплеменници с нелепите си изказвания и действия, с глупавото си поведение и така зареждат народа си със силата на смеха и радостта, а тя е много свещена. Същевременно от хейока се боят – казват, че е много опасно да дразниш клоун, защото дълбоко в него винаги дреме Гърмът и ядосаният избранник на Запада би могъл да те изпепели само с един поглед, дори само с едно гневно движение… най-често даже неволно. Понякога хейока са направо зловещи – когато, например, на големи общоплеменни церемонии, като Танца на Слънцето, всички участници в ритуала се молят за здраве, дълголетие, просперитет за себе си и близките си, отстрани хейока също изказват молитви, в които “щедро пожелават” на хората всевъзможни болести, всякакви нещастия, скорошна смърт и т. н.! Би могло да се отчете, че в своите ритуални противопоставяния на общоприето правилното гръмотевичните клоуни просто прекаляват, но дълбокато същност на техните действия е съвсем друга – назовавайки високо неблагополучията и дори молейки те да се случат, всъщност хейока отклоняват вниманието на злите сили от останалите молещи се и го привличат към себе си. Враждебните същества от нематриалния свят се устремяват към уж беззащитните палячовци, но са посрещнати и унищожени, или поне прогонени надалеч, от могъщите Гръмотевични същества, които покровителствуват хейока. Висока е цената на това покровителство – макар и търсени като лечители и уважавани за своите способности на магически защитници (влияещи дори на климата – можещи да извикат дъжд или да спрат гръмотевична буря!), макар и харесвани заради неустоимия си хумор, свещените клоуни все пак си остават “аутсайдери” в социума, хората често ги отбягват, притеснявайки се или даже страхувайки се от тях. Самите хейока, макар смешни и забавни, всъщност през голяма част от времето се чувстват нещастни и объркани, осъзнавайки контрастната си различност спрямо другите, поемайки тежки отговорности, влизайки в сблъсъци с могъщи сили и опасни същества. Ето защо, никак не е изненадващо, че гръмотевичните клоуни не само стават такива не по своя воля, но и дълбоко желаят час по-скоро да бъдат освободени от тази тежка роля.
Освобождаването може да стане по различни начини, но то не може да бъде осъществено преди да е изтекла една цяла година, в която посоченият от Гръмотевиците – лоялно и със себеотрицание, ден подир ден – да е изпълнявал задълженията си на хейока. Понякога Птицата-Гръм просто идва отново в съня на избранника и му казва, че вече е свободен, че повече не е свещен клоун. Най-често, обаче, хейока биват освобождавани – или поне “кандидатстват” за своето освобождаване – по един друг начин, странен и дори жесток… Когато мине една година в служба на Гръмотевичните същества, търсещият освобождение от задълженията си клоун е длъжен със собствените си ръце да убие любимото си куче – бързо, рязко, отведнъж, “тъй както убива Гърмът”. После той, сам или с помощници, одира и изчиства животното и го поставя да ври в голям котел на открит огън. Поканват се и други хора от племето, които да наблюдават церемонията и после да получат по късче варено кучешко месо, смятано за свещено и лечебно, след като е сготвено церемониално. В определен момент, когато водатa в котела силно ври, хейока се приближава и бръква с голи ръце във врящата вода. Ако Гръмотевичните същества са благосклонни към молбата му да бъде освободен от функциите си на техен представител, клоунът не само няма да изгори ръцете си, но ще успее да сграбчи и извади от котела тъкмо главата или сърцето на кучето. Главата се поднася в дар на Запада, а сърцето се дава на някое особено нуждаещо се от благословия семейство. Ако ръцете на хейока са невредими, това е недвусмислен знак, че той е освободен от задълженията си на гръмотевичен клоун и може да се върне веднага към нормалния си човешки живот. Ако обаче ръцете на клоуна пострадат или пък той се уплаши в последния момент и не бръкне във врящата вода, това на свой ред е знак, че ще трябва да живее като хейока поне още една кръгла година.
Свещените клоуни на лакота – хейока, имат своите аналози сред много племена на северноамериканските индианци: такива са “глупците” при асинибойните, обществото на канибалите при оджибуеите, клоуните “кошаре” при хопите и т. н. Всички те изпълняват странните и самoжертвени функции на представители и служители на могъщи свръхестествени сили, като в смешната си роля на палячовци, вършещи всичко наобратно, служат на народа си, закрилят хората, развеселяват ги, помагат им да не се вземат прекалено насериозно и им напомнят, че Светът има повече от една половина.
Известният прорицател, лечител и духовен водач на народа лакота Черният Лос казва на своя приятел и биограф – американския поет и писател Джон Нейхардт: “Ти навярно си забелязал, че на този свят истината се проявява в два облика. Едното й лице е изпълнено със страдание, а другото се смее, но това е едно и също лице, което се смее и плаче. За отчаялите се хора смехът върши добра работа, а за тези, които блаженстват в прекалена самоувереност, е може би по-добре да видят плачещото лице. Ето за какво, струва ми се, е нужен обредът хейока”.
http://www.eaglecircle.org/indexbg/docs/resursi/Plains/bit/heyoka.html
 тагове: хейока, свещени, клоуни, индианците

 

ПИСАТЕЛЯТ ВАСИЛКА ДОЙЧЕВА БР.183

≈ Р* А* З* К* А* З* И ≈

Profilna 3

СЕВГИ
 Едно прастаро предание гласи, че когато човек се ражда, Бог изпраща ангел – хранителq да го пази през целия му живот.
Тази сутрин Севги се събуди както винаги по тъмно. Отвори очи и се вслуша в тихото похъркване на Керем. Не й се ставаше още. Нощта през ноември започна да става по-дълга. Навън още тъмнееше, а работата на село нямаше край. Севги отдавна вече беше спряла да се вслушва в тиктакането на часовника. От години се будеше по петльово време, броеше часовете по слънцето, а заникът слагаше край на работния й ден. Замисли се, върна се назад в годините и мисълта й изведнъж я върна там, преди петдесет лета.
На този ден тя и Керем се врекоха да бъдат заедно и да се подкрепят, докато са живи. Щедър беше животът към нея. Дари я с прекрасен съпруг, щедър, като името, което носеше. Колко любов, колко хубави и лоши неща минаха като сън през тези петдесет години! Научиха се да се подпират един на друг и всеки да чувства другия като дясната си ръка.
Труден е животът на село, още по-труден беше сега, когато децата им се бяха разпилели на различни страни. Дъщеря им и зетят вече седемнадесет години бяха на гурбет в Германия. Там се родиха децата им, там израснаха, далечни им бяха и красивите балкани в село Срединка, и китните поляни на Енчец. Синът и той натовари семейството си и замина към Англия. Неговите деца се бяха родили в България, тука се научиха да четат и пишат, но когато завършиха гимназия, баща им реши да заминат. Труден беше животът в Родината, а в малко село като Срединка беше още по-труден. Нямаше вече работа, нямаше заводи и фабрики, нямаше хляб за младите. Само с тютюна и овцете семейство не се гледаше. Загърбиха младите красотите на Родопите, отвърнаха очи и от бащиния си дом. Заминаха и отнесоха със себе си тъгата от раздядялата и болката от неизпълнения синовен дълг.
Останаха си двамата с Керем сам-саменички. На тези години къде да вървят? Щяха да си седят тука, на темела на родната къща, която заедно бяха градили и в която челяд бяха отгледали. Сякаш усетил тежките й мисли, Керем се разшава под завивките, прозя се шумно и прехвърли ръката си около нея. Севги се изчерви. Добре, че беше тъмно. Не беше научена виделото да става свидетел на любовта им с Керем, па макар да бяха женени вече петдесет лета.
   - Да ставаме, Керем, а?
  – За къде си се разбързала? Помниш ли, севдице моя, колко щастливи бяхме, когато се зехме? – явно и той се беше сетил, че днес беше специален ден за тях.
  – Помня, Керем. Всичко помня. Ама да ставаме, айде. Вънка развиделя. Работата не чака.Керем въздъхна тежко и стана. Светна лампата и Севги примижа. Щеше да каже още нещо, но очите й срещнаха ясния поглед на мъжа, който щедро я беше дарявал с обичта  си. Откъде намираше сила този въздребничък човечец да работи толкова много,  толкова много да раздава от себе си, от залъка си, от душата си. Ей го, снощи пак беше донесъл в дома им едно изхвърлено от нечий дом куче. Някой или нещо беше пречупило единия му крак и то с мъка се сурнеше по белия свят. Керем го настани в едно ъгълче на двора и му занесе хляб, топнат в току-що издоеното мляко. След вечеря събра кокалчетата от трапезата и пак навести новия гостенин.
 А лани се грижеше за двама старци от селото. Децата и внуците им се бяха запилели по света, другите им роднини отдавна живееха в Турция. Те дваминката бяха предпочели да останат в Срединка, тука беше минала младостта им, тук искаха да положат и костите им. Когато зимъска старецът се поболя, Керем ходеше да помага на бабичката му с каквото може. Ту лекарства да купи, ту на доктор в Кърджали да я заведе. Когато той се спомина, жена му не преживя самотата и тя го последва. До последно Керем й носеше два пъти на ден по една купичка храна, дето Севги беше сготвила за тях. Такъв си беше нейният Керем – щедър, орисан от името си.
Севги направи попарка за двамата, хапнаха и всякой пое по задачките си. Денят се изтърколи бързо. Празен беше домът й. Откак децата заминаха, нещо в душата й се пречупи. Сълзите все си стояха в ъгълчетата на очите й, готови всеки момент да се отронят и да отприщят пороя. Гледаше да ги стиска, да не притеснява Керем, защото честичко чуваше тежките му въздишки. И той страдаше за децата, ама като мъж все гледаше да не издава болката си.
Надвечер, Севги не издържа. Сви под престилката си голямата торба, дето мъкнеха с нея дърва от гората, намести нервно шамията на главата си и тръгна по пътеката към баира.
  – Севги, къде хвана гората пак? – сепна я гласът на мъжа й. Кога се беше прибрал? Не беше го усетила. Сега се показа на вратата на обора и я гледаше някак умоляващо.
   - Отивам за дърва. Няма да съм далече. Ей тука, към реката ще хвана, по пътечката нагоре.
   - Та дърва ли нямаме? Петнайсе-двайсе кубика съм приготвил за зимата. Няма ли да ни стигнат?
   - Аз борина ще събирам, Керем. Да има за разпалка.
 Ясно. Пак страда майката за децата си. Сигурно иска да иде в гората и там да си похортува с тях на глас, да изплаче болката си и да се прибере. Нека, нека иде. Майка е, нея най-много я боли.
  –  Севги, да не се бавиш, чу ли?
Тя се обърна и само му махна с ръка, да не се притеснява, и заситни към гората. Така и не изкара торбата. Остави си я там, под престилката. Загложди я мъката, насълзиха се очите й и Севги даде воля на сълзите си. Не усети, кога се отдалечи от селото, кога кривна от пътя и навлезе в горичката. Тука и денем си беше страшно сам човек да ходи, че имаше цели глутници гладни, бездомни кучета. И кой знае още какви животни кръстосваха тъдява. Зимата и мечки, и лисици слизаха, но сега още беше рано за тях.
 Изведнъж кракът й се подхлъзна надолу. Севги не можа даже да се огледа. Разпери ръце и изпусна торбата. Опита се да се хване за някой храст или корен, но не успя. Падна и се претърколи надолу. Усети, че удари главата си в нещо твърдо, превъртя се още веднъж и спря.
Усети устата си пълна с пръст и суха трева. От носа й потече тънка струйка кръв. Изпита ужас, че е в гората сама, и побърза да събере сили и да се изправи. Трябваше час по-скоро да се измъкне от тук и да се прибере. Да не притеснява Керем. Той и без това си имаше достатъчно дертове. Опита да се надигне на колене, но тялото й отказа да я послуша. Господи, какво ставаше с нея? Къде бяха краката й, ръцете, защо тялото й не се подчиняваше? Севги направи нов опит. Разбра, че даже и главата си не можеше да обърне. Усещаше само вкуса на пръстта – мокра, миришеща на гнило. Истината я заля като черна пелена. Светът се завъртя и тя изгуби реалността в тъмнината.
По някое време усети как нещо преплъзна по крака й. Боже, какви бяха тези змии посред нощите? Пълзяха около нея и се отъркваха в голите й крака. Севги се сети, че беше облечена с шалвари, но змиите сякаш пълзяха на голо. Опита се да помръдне, дано ги прогони, но пак не успя. Страхът я стисна за гушата. Не можеше да диша. Тука, тука щеше да си умре! Усети влага в очите си. Усети и боденето на пясъка. Носът й се беше запушил от смесената с пръст кръв. Устата й все още беше пълна с треволяци и земя и тя дишаше само от едно ъгълче. Вече нямаше нищо. Нямаше змии, нямаше студ.  Имаше само страх. Огромен поглъщащ страх. И тя потъна в него, отправяйки молби към Всевишния да съкрати мъките й.
Тъмнината беше като в дъното на ада. Дали не беше попаднала направо там? В този момент някакъв дебнещ шум я върна към реалността. Чуваше стъпки, много дебнещи стъпки. Нещо топло се приближи към лицето й и дъхна към нея. Куче! Едно ли беше, глутница ли бяха? А можеше да е и друго животно.
 Севги опита да отвори очи и да погледне в мрака. Те бяха там. И бяха много.  Светещите им очи я дебнеха злобно. Не се чуваше нито лай, нито ръмжене. Само топъл дъх от време на време парваше лицето й. Ужасът я връхлетя с цялата си сила. Тя, Севги, щеше да свърши земния си път като в кошмарен сън. Жива разкъсана от глутница гладни кучета. Дали щеше да я боли, дали Бог нямаше да се смили над нея, та да вземе най-напред душата й, а после каквото ще да става? С какво, Боже, с какво заслужих такъв край?
В този миг някъде там, на края на черната пелена, се появи светлина. Като бял облак, осветен от луната, като лятна мъглица в някой затънтен овраг. По някое време облакът й заприлича на Богородица. Или не… на прегърбен старец приличаше. В този край християните бяха малко. Откъде тези мисли нахлуха в главата й? Севги трепна. Усети пак топлия дъх. Този път топлината я обля цялата… и отново потъна в нищото.
Когато за пореден път дойде на себе си, слънцето вече беше изгряло. Беше пробило есенните облаци и се мъчеше да я събуди. Значи е жива?! Значи зверовете са я пощадили? Извъртя очи, доколкото можеше, и видя на педя от главата си кучето, което Керем беше донесъл предната вечер у дома им. То я гледаше с предания си поглед и усещаше, че тя е жива и безпомощна. В този момент то се изправи и започна да души въздуха. Излая няколко пъти и се ослуша, Севги разбра – наблизо имаше хора. Сигурно вече я търсеха. Напрегна всичките си сили и се опита да извика. От гърлото й излизаше само едно гъргорене, опита се да изплюе пръстта и пак извика. И тогава видя… видя познатите цървули на Керем, краката му, обути в шарените вълнени чорапи, които му оплете миналата зима.
Докато дойде при нея, тя се беше отпуснала и зарида без глас. Кучето заскимтя и обикаляше на трите си крака, като въртеше весело опашка. Керем седна на земята, взе главата й в скута си и започна да почиства лицето. Ронеше едри сълзи, нареждаше несвързано думи и целуваше любимата си по измъченото лице. Севги отвори очи, опита се да се усмихне и тихо, на себе си, отрони:
   -  Има Бог, Керем!!!  Аз го видях… Той ме пазеше… Има Бог, който бди над всички ни!
Тази история е истинска. Прототипите на моите герои са мюсулмани и от уважение към религията им, героите в моя разказ са с турски имена.
В превод името Севги означава любов, а Керем означава щедър
 от книгата  ”Гребнати Спомени”
 
 
 
 

9 важни истини за взаимоотношенията бр.183

  които ще те накарат да се замислиш

vajni-istini-za-vzaimootnosheniqta-evolife-bg
Всеки ден срещаме нови хора и от всяка среща извличаме нещо важно за себе си. Някой ни изпитва, някой ни използва и поднася урок, друг ни помага да придобием нови умения, а някой ни прави по-добри и                  това е най-ценното.
  • В отношенията получавате това, което давате
Не разчитайте, че в отговор на капризите си, обвиненията и обидите, ще получите усмивки, прегръдки и признание в любов. Ако искате разбиране, опитайте се сами вие да разбирате отсрещния. Всичко се връща – това е една проста формула, която работи от вечни времена.
 
  • Не трябва да се борите за място в живота на който и да е човек
Насила мил няма да станете! Много хора забравят тази проста и много мъдра истина. Никога не се опитвайте да извоювате за себе си пространство в живота на друг човек. В края на краищата, вие не можете да знаете със сигурност, дали той има нужда от това.
  • Всички хора се променят и това е нормално
Потребностите, мислите и дори убежденията на хората с времето се променят. Така че, ако някой ви казва, че сте се променили, не се обезкуражавайте и не търсете недостатъци в себе си. Може би тези промени, напротив, са във ваша полза. Няма нищо страшно в това, че интересите ви се разминават с тези на най-близкия ви приятел, а общуването се проваля. По-добре е отвреме-навреме да си разменяте приятелски думи и да запазите топли спомени, отколкото да се опитвате да изтръгне от взаимоотношенията онова, което не е останало и да храните раздразнението вътре в себе си. Бъдете искрени.
 
9-vajni-istini-za-vzaimootnosheniqta-evolife.bg
  • Над отношенията трябва да се работи
Отношенията не се изграждат от само себе си. Те изискват активното участие на всички действащи страни. Искреност, взаимност и уважение – това са основите, без които всяка връзка се срива.
  • Трябва да умеете да прощавате
Мнозина вярват, че прошката е признак на слабост. Но израза „прощавам ти“ съвсем не означава „аз съм твърде мек човек, затова не мога да се обиждам и ти и за в бъдеще можеш да продължиш да ми проваляш живота, а аз няма да ти кажа нито дума“. Той означава: „Няма да позволя миналото да разваля нашето бъдеще и настояще, затова ти прощавам и забравям всички обиди“.
  • Споровете са загуба на време
Колкото по-малко време прекарвате в спорове с хората, които ви дразнят, толкова повече време ще ви остава за общуване с хора, които обичате. Ако спорът е възникнал между вас и близък човек, овладейте се. Не позволявайте на гнева да ви завладява, в противен случай може да произнесете думи, за които ще се срамувате до края на живота си. Понякога стабилна връзка може да се съсипе само от една невнимателна дума.
  • Вие не можете да промените другия човек
Човек е в състояние да промени само себе си, но в никакъв случай някой друг. Затова трябва да се научите да възприемате близките и скъпите ви хора такива, каквито са. Ако нещо коренно не ви устройва, бъдете честни и кажете за него направо. Може би този, когото обичате, ще поиска да се промени заради вас.
  • Отсъствието на някои хора в живота ви всъщност може да ви е само от полза
Не се страхувайте да променяте обкръжението си. Трябва да умеем да се отказваме в живота си от тези хора, които внасят в него дискомфорт. Ако в последно време получавате от някой „добър” приятел само предателства и обиди, то трябва да престанете да се придържате към миналото и да прекъснете отношенията.
  • Ценете хората, които са близо до вас
Не забравяйте да казвате на близките си хора, че са ви ценни. Отделяйте им достатъчно внимание. Може би отношенията ви някога ще приключат, но дори и ако нещо не трае вечно, това не означава, че не трябва да губите време за него.
http://evolife.bg/9-vajni-istini-za-vzaimootnosheniata/
 тагове: 9 важни, истини, взаимоотношения

Въпроси, на които може да не получим отговор бр.183

Източник: Thinkstock/Guliver
Въпреки еволюционното развитие и напредъка в технологиите, има исторически мистерии, които никога няма да бъдат разгадани. Понякога това е така, заради изгубен артефакт или археологически обект.
В други случаи е така, защото е малко вероятно да се появят нови доказателства или вече съществуващите такива са твърде неясни, за да помогнат на учените да стигнат до консенсус.
Липсата на отговори само прави тези загадки по-интересни. Ето някои исторически загадки, които може никога да не получат окончателно обяснение.

Кой е бил Джак Изкормвача?

Източник: Getty Images/Guliver
През 1888 г. Джак Изкормвача убива най-малко пет жени в Лондон и осакатява телата им. Редица писма, вероятно от Изкормвача, са били изпратени на полицията,   с цел да   да намерят серийния убиец. Наименованието „Джак Изкормвача“ идва от тези писма.

Кой е Джак Изкормвача, остава тайна завинаги

Изкормвачът така и не е разкрит, а през годините е имало не малко заподозрени. В книгата  излязла преди няколко години  и се предполага, че жена на име Лизи Уилямс е Изкормвача, но други експерти поставят това под сериозно съмнение. Малко вероятно е истинската идентичност на Джак Изкормвача да бъде разкрита някога.

Кой уби Джон Кенеди?

View image on Twitter
Това е може би най-голямата мистерия в американската история, която никога няма да бъде разкрита по начин, отговарящ на всички въпроси. На 22 ноември 1963 г. президентът Кенеди е застрелян в Далас от Лий Харви Осуалд. Два дни по-късно, преди Осуалд да се изправи пред съда, той е застрелян от собственикът на нощен клуб Джак Руби
Руби твърди, че е искал да пощади първата дама Жаклин Кенеди от „неудобството от изправянето на Осуалд пред съда“. Според някои анализатори, Осуалд не е бил единственият стрелец, замесен в смъртта на Кенеди, но е малко вероятно да се появят нови доказателства и да разберем със сигурност кой и защо е убил Джон Кенеди.

Какъв всъщност е бил Исус?

Исус Христос
Исус ХристосИзточник: Thinkstock/Guliver
Най-ранните оцелели евангелия датират от II в., почти 100 години след као Исус е живял. Липсата на оцелели текстове от I в. за Исус поставят пред учените редица въпроси.
Кога са били написани евангелията? Колко от тези истории наистина са се случили? Какъв е бил Исус в истинския живот? Археологическите проучвания на Назарет, родния град на Исус, разказват за средата, в която е израснал той. Въпреки, че нови проучвания могат да дадат по-добра представа за личността Исус, малко вероятно е да узнаем какъв наистина е бил той в реалния живот.

Къде е гробницата на Клеопатра?

Клеопатра
КлеопатраИзточник: GettyImages/Guliver
Древните автори твърдят, че Клеопатра и нейният любовник Марк Антоний са погребани заедно в гробница през 30 г. пр. н. е. Според Плутарх, гробницата е разположена близо до храма на египетската богиня Изида и е „висок и красив“ монумент, пълен със съкровища, изработени от злато, сребро, изумруди, перли, абанос и слонова кост.
Местоположението на гробницата обаче остава загадка. През 2010 г. бившият египетски министър на антиките Захи Хауас направи разкопки в район близо до Александрия, който съдържа редица гробници от епохата, в която Клеопатра е управлявала Египет. Направени бяха много интересни открития, но гробницата на Клеопатра не беше сред тях.
https://vesti.bg/lyubopitno/zagadki-i-misterii/vyprosi-na-koito-mozhe-da-ne-poluchim-otgovor-6068103
 тагове: въпроси, отговори

НЛО инцидентът, който подлуди румънско селище бр.183

Спирането на тока и появата на странния светлинен феномен в небето, за който жителите на Нанещи ще си спомнят още дълго време
През 2001 г. в селището Нанещи, разположено в източната част Румъния, се случва необикновено събитие.
На 30 юни към 22:30 ч. внезапно прекъсва електрозахранването и цялото селище потъва в тъмнина.
Това не е голяма изненада за жителите на Нанещи.
И друг път се е случвало да спира тока, но са го възстановявали бързо, в рамките на половин час. Този път остават на тъмно повече от час. В селището живее и пенсионираният професор по филология Танасаш Агафитей, който пръв дава свидетелски показания за случилото се.
Той излиза от къщата си, за да провери дали цялото село е все още на тъмно. Тогава вижда червеникава светлина в небето, която сякаш се приближава от север.
Агафитей решава, че е самолет, но светлината приближава, остава няколко секунди неподвижно в небето, след което от нея излизат концентричен кръг светлина, разделен на отделни сегменти. Кръгът започва да се върти все по-бързо и да се разширява постепенно, приближавайки се към земята. Той става толкова широк, че вероятно обхваща цялото селище.
Проф. Агафитей смята, че някой си прави шега с някакво високотехнологично устройство.
По същото време агромеханикът Димитри Жужал се прибира към Нанещи с колелото си. Той също забелязва странните светлини над селото и как се разширяват. Наблюдава в продължение на няколко минути, чудейки се какво става.
Странното събитие е видяно от почти всички жители на селището.
На другия ден проф. Агафитей съобщава за случилото се на пресата и в няколко печатни издания излиза информация за необикновеното събитие. Сформирана е комисия за изясняване на ситуацията. Един от участващите в нея е сержантът в оставка Георгиус Кохал,който е председател на румънската Асоциацията за изследване на Неидентифицирани аерокосмически феномени.
Източник:  
Кохал споделя, че един от основните проблеми при подобни случки в Румъния е, че хората отказват да говорят за случилото се,опасявайки се, че ще ги помислят за луди. Но при събитието в Нанещи, свидетелите са много. Поне 50 души признават, че са видели светлините в небето, а седем от тях дават официални писмени показания.
Комисията, разследваща случая, разглежда няколко възможни варианта. Един от тях е, че светлинният феномен е причинен от геофизични процеси в земните недра. Нанещи е разположен в силно земетръсната област Вранча. Има доста свидетелства, че над такива области, особено преди земетресение, се наблюдават необясними светлинни феномени в небето.
Най-скорошен пример затова е земетресението в италианския град Акуила през 2009 г., когато има свидетелства за странни светлини в небето. Учените предполагат, че те възникват в резултат на силно електромагнитно поле, появяващо се при тектоничното движение на някои скални пластове. Тази теория за случилото се обаче отпада, тъй като през 2001 г. в сеизмичната област Вранча не е регистрирана голяма сеизмична активност.
Другото предположение е, че това може да е феномен, като северното сияние.
През 2001 г. слънчевата активност е била в своя максимум и е възможно, макар и малко вероятно, полярно сияние да се наблюдава и доста по на юг от северната полярна окръжност.
В крайна сметка нищо не е доказано със сигурност
По време на разследването излиза наяве още един интересен и необясним факт.  
Електрическата компания, която поддържа мрежата на района, не е регистрирала прекъсване на електрозахранването. Според нейните отчети, уредите не са отбелязали подобно нещо и не е регистриран проблем. Жителите на Нанещи твърдят, че са били без ток близо два часа. Също така, те са виждали отблясъка от светлините на съседните селища, които явно са имали ток.
Няма как да не се направи връзка между двете събития – спирането на тока и появата на странния светлинен феномен в небето, за който жителите на Нанещи ще си спомнят още дълго време.
https://vesti.bg/lyubopitno/zagadki-i-misterii/nlo-incidentyt-kojto-podludi-rumynsko-selishte-6068338

ПАНЧО ВЛАДИГЕРОВ БР.183

Фото албум

ПРОСТАКЪТ БР.183

Простакът е трагикомично лишеният от всякакви навици за възпитание. Той не е само противен. Той е и особено вреден. Защото много често се движи от кръчмарските ругателства и словесните заплахи до грубите физически действия, побоищата, а понякога и убийствата. Той не е само много примитивен в мисленето, в поведението. Оказва се и зъл до жестокост. Може да ни напсува на публични места, а даже и да ни пребие за най-малкия ни опит да укорим разгръщането му сред хората. Много е злопаметен. И отмъстителен. Ще ви злепостави, а дори и ще положи всички усилия да ви лиши от обективните възможности да живеете нормално само защото сте казали част от страшната истина за него преди много години. Той редовно преминава от своето беснеене към сатанинското си наслаждаване на чуждите нещастия и преди всичко на страдащите сред противоположните му хора. Любимите му средства да се подрежда са свирепите клюки, зверските изнудвания, подлите удари зад гърба.
Простакът мрази всички освен себе си.
Измъчва и децата си, особено когато те отказват да му бъдат слуги и се чудят как да се отърват от деспотичния му натиск върху тях. Той нерядко е расъл в примитивно семейство. Обикновено родителите му са го подтиквали не да стане миролюбив човек, а да запомни, че трябва да тъпче, ако иска да не бъде мачкан.
Простакът не познава интелигентния хумор. Той свързва смеха само с разкъсващата го страст да се гаври с хората. Доволен е не само когато ги насилва, а и когато ги унижава. Тогава показва, че ги взема под свое покровителство не защото има добро разположение към тях, а защото те са някакъв път към личните му изгоди. Той няма приятели. Има само спътници. Сближава се най-вече със силните зли хора, но и със слабите сред готовите да го обслужват безшумно срещу обещанието му да ги спасява от преследващия ги противник. Най-много го карат да изпада в истерия не само заелите се да го изобличават, а и онези, които не са му сторили нищо лошо, но блестят с ума си, с таланта си, а често и с високите обществени признания за приносите им. Защото той често е колкото самодоволен, дори безпаметно влюбен в себе си, толкова и склонен да се вкисва и да се чувства като отровен, щом установи, че някои го превъзхождат, че обществото го сравнява с тях и остро осмива опитите му да минава за фактор в живота. Защото той мре да наплюе, но и да командва обкръжението си, а ако може и голяма част от обществото, дори от нацията си. Предпочита да го мразят, а не да го поставят между смешните и жалките кресльовци. Редовно поставя себе си не само над пряката му околна среда, а и над целия народ, над държавата.
Простакът често попада между престъпниците тъкмо защото няма никакви психически и морални задръжки. Но той често се оказва ту вулканично безогледен, ту смайващо страхлив. Вилнее като луд пред слабите. Но си глътва езика пред далеч по-дивите от него. Бои се особено от най-мощните сред богатите и сред овластените.
Не само смешно, а и
напълно безполезно е да си губим времето, като се опитваме да променим простака
или поне да смекчим денонощното му вилнеене с миролюбиви средства. Можем да ограничим разгръщането му поне за известно време само ако го уплашим и му покажем, че можем да бъдем още по-свирепи от него, че ще му отмъстим, ако се осмели да ни мачка. Тогава той нерядко се стряска и даже започва да се лигави в дървените си усилия да любезничи и да ни стане съюзник.
Простакът редовно ни напада, без да сме го предизвикали с най-безобидни думи и реакции. Нахвърля се върху нас дори ако му се усмихнем искрено, особено ако сме негова противоположност, ако се оказваме възпитани, тактични, миролюбиви, дружелюбни. Тогава той веднага ни поставя между превзетите глезльовци и започва да ни крещи. Достатъчно е да не хареса одухотворената ни физиономия, хармоничните ни обноски, интелигентните ни прояви или нашите представи за градивната политическа дейност. Тогава вече той освирепява. Обсипва ни с хули чак докато ни извади от равновесие. Тогава вече той поражда най-рязката ни самоотбрана, освен ако сме мижитурки, сноби, парвенюта или малодушни и безлични същества.
http://www.artnovini.com/art-mix/21-grama/1764-philosophia-na-givota-prostakat-tankovete-jertvite-ricarite-na-gneva.html?start=1
 таг: простакът