Трудно в българската история може да се намери личност от величината на Тонка Обретенова. Баба Тонка, както е известна тя, е пример за човек, посветил безкористно целия си живот на родината, макар в повечето случаи това да й е носило страдания.

Спорно е къде точно е родена тя – в Русе или в село Червен, както и кога се е случило това – през 1812 или 1814 г. Родителите й много искали да я изучат, но по онова време не било прието момиче да ходи на училище и тя остава почти неграмотна.

Тонка е буйна, самостоятелна и находчива още от малка. Противно на обичаите тя не се съобразява с желанието на баща си, а сама си избира съпруг през 1831 г. Той е известният абаджия и търговец Тихо Обретенов. От този брак се раждат 12 деца, от които 7 остават живи. Всички те са възпитани в любов към родината и знанието от своите родители.

Георги С. Раковски е приятел на Тихо Обретенов и гостува в къщата им. Двамата не крият от Тонка, че говорят за свободата на българите. Тази идея я запалва и скоро домът й става сборище на революционерите.

От синовете й пръв в делото е посветен Петър. Той участва във Втората българската легия в Белград (1867-1868). Друг нейн син – Ангел, повикан от Стефан Караджа, преминава Дунава. Ангел и Петър участват в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868). След тежки боеве Петър загива някъде в Балкана, а Ангел е заловен. Тонка публично не проронва и сълза, а е охулвана от българки, че синовете й са тръгнали по „кривия път“.

Когато отива да види Ангел в затвора, тя е ругана и блъскана от заптиетата като майка на комита, но разиграва блестящ спектакъл – хока заловените четници, а сина си ругае: „Как ти посмя да станеш царски душманин! Нали знаеш, че българинът е роден вечно да бъде роб?“ Това толкова се харесва на турците, че я остават да влиза в затвора, когато пожелае.

С молби и бакшиши успява да замени смъртната присъда на част от четниците със заточение в Мала Азия. Когато изпраща Ангел, за учудване на всички тя не заплаква.

За да не остане в забвение безименния гроб на обесения в Русе Стефан Караджа, Тонка го отбелязва, а по-късно скришом взема неговия череп и го пази като свещена реликва.

Случилото се с двамата й сина и смъртта на Тихо (1870), с нищо не я променя, а къщата й остава бунтовническо гнездо. Заседанията на Русенския революционен комитет стават именно в нейния дом. На Тонка е поверена задачата да пази цялата документация на организацията. Тя пренася оръжие през Дунав с дъщеря си и майка си и винаги запазва хладнокръвие. Не спира сина си Георги, който през 1873 г. отива във военно училище в Одеса.

За нейната всеотдайност Захари Стоянов я нарича „Баба Тонка“ и под това име остава в народната памет.

Дъщеря й Петрана ушива знаме за Старозагорско въстание (1875) и се налага да бяга, както и Никола Обретенов. Най-малката – Анастасия, поема работата.Когато Шуменският революционен комитет е разкрит, а членовете му са заловени и откарани в Русе, Баба Тонка измолва да пуснат в дома й болния Панайот Волов. Излекуван благодарение на нейните грижи, той преминава в Румъния. Когато заптиетата се сещат за него и го търсят в дома на Баба Тонка, тя лъже без да й мигне окото: „Вие да сте живи, той откога умря!“

Властите обаче подозират вече този дом и разполагат стражи (края на 1875). Веднъж за да прикрие трима апостоли, които са в къщата, тя се престорва на пияна и събира цялата махала да гледа сеир, докато революционерите се измъкват

В началото на 1876 г. домът на Баба Тонка е превърнат във военен щаб, откъдето на всички страни тръгват указания и оръжие. През Априлското въстание Георги Обретенов загива като апостол в Сливенско, а Никола е заловен. Отново Баба Тонка всеки ден носи в затвора храна, дрехи, лекарства на заловените Ботеви четници.

Самото й присъствие им дава сили да се държат достойно. Никола Обретенов е заточен в Мала Азия, но вече никой българин не упреква Баба Тонка. Тя изпраща поредния си син, отново без сълзи, напротив, публично заявява, че „четирима сина загубих – двама са в гроба и двама полуживи. Но още четирима да имах, пак нямаше да ми стане жал, ако ги видя, че носят байряка.“

През 1878 г. Ангел и Никола се завръщат от заточение. Анастасия пък се омъжва през 1882 г. за Захари Стоянов. Когато правителството отпуска на Баба Тонка пенсия за заслуги към Отечеството, тя я дава за учебници на бедни ученици.

Баба Тонка умира през 1893 г. и хората я запомнят с неизменната черна забрадка, вечно изпращаща и вечно чакаща. Наричана от турци и от българи „Майка на бунтовници“, тя се превръща в свещения образ на Българската майка.

Румънският журналист Замфир Арборе, който посещава Баба Тонка през 1891 г., пише: „Ще минат години, десетилетия, ще изтече един век, ще се извоюват победи… над всичко това сянката на Баба Тонка ще изпъкне като свещена икона от времената на народна печал.“

https://bulgarianhistory.org/baba-tonka-2/

 Таг Баба Тонка – живот свободата

Роберт Шпеман (1927-2018) е един от най-значимите съвременни немски философи. В разговор с журналиста Пол Баде той размишлява за вечната тема – любовта.

Въпрос: Веднъж Анди Уорхол каза, че любовта не е нищо друго освен една химична реакция. Какво ще кажете, какво е любовта, професор Шпеман?

Роберт Шпеман: Tова, което казва Уорхол, всъщност може да каже само човек, който никога не е обичал някого. Този, който наистина обича някой човек, е невъзможно да разглежда това само като химична реакция. Какво е любовта? „Everything is what it is and not another thing”, казва английският писател Самюел Бътлър („всяко нещо е това, което е, и нищо друго”).

Вие говорите и за „антиномиите” на любовта. Как бихте обрисували тези сякаш правомерни противоречия с няколко изречения?

В историята на философията и на мисленето за любовта винаги е имало разграничаване на две части. Аристотел говори за различните видове приятелство. Съществува приятелство с някой забавен човек, с когото може би е приятно да се прекара една вечер. Съществува делово приятелство, от което човек има изгода. Но освен това съществуват приятелства заради самите приятелства, просто защото за човек е ценно да го обичат, без да има някаква изгода от това. Това вече е изгодата, че този човек ти е приятел. Тоест може да обичате един човек повече от всичко и да му желаете да има своето голямо щастие. И заедно с това имате някой, който отива в публичния дом – и при това също използва думата „любов”. Нашата дума „правя любов” сякаш фактически обхваща неща, които нямат почти нищо общо помежду си.

Сиреч любовта все пак не е като всяко нещо, което е и нищо друго? Зад тази смесица от различни значения няма ли все пак нещо общо?

Размишлявам с думите на Валентин Томберг: „Любовта е истинското осъществяване на другия за мен”. Защото част от любовта в пълния персонален смисъл е и това, да се предоставя възможността и на другия, самият той да дава. Човек, който иска винаги само да дава и не иска да взема, не дава достатъчно. Той трябва да даде и на другия възможността от своя страна да дава, да дарява. Това за мен е важно разбиране – любовта на доброжелателството и любовта на силното желание в действителност са дълбоко свързани помежду си.

Роберт Шпеман за любовта: Любовта побеждава всичко, така както смъртта побеждава всичко

Ревността, обаче, също ли е част от любовта?

Да, но естествено, това не може да бъде ревността на болезнено ревнивия човек, който веднага прави сцени на другия, ако той е по-тясно сприятелен с друг човек от другия. Съществува любов, която е основана на изключителността. Без такава изключителна любов човек изобщо не може да има някакъв личен опит.   Във всеки случай човек не може да има едновременно интензивна изключителна връзка, в която постепенно да се разкрива изцяло пред другия (той никога не се разкрива напълно, винаги остава тайна за другия) – и наред с това да има друга връзка, която също е готова да приеме характера на такава единственост. Когато любовта е заплашена, в същността на нещата е някой да страда и страстно да защитава любовта. В същността си любовта съдържа обещанието за вярност. В Библията, и то в първата от десетте заповеди, Бог се представя като верен и ревнив любовник. Първата заповед е заповед на ревността! Да нямаш други богове освен Мене.

„Може ли любовта да бъде грях?”

Това беше завладяваща песен на Зара Леандър. Все пак това е подвеждащ въпрос, разбира се. Любовта изобщо не може да бъде грях. Но престъпването на верността може да бъде грях, нарушаването на обещанието може да бъде грях. И тогава това не се оправдава с друга любов – която често е само една преходна страст. Ако една любов е основана на изключителността, тя е несъвместима с друга любов.

Казвате, че всеки, който може да даде отговор на въпроса, защо обича този човек, все още не обича истински. Защо?

Когато се влюбваме, ние сме привлечени от определени качества на другия, които ни докосват. Неговата красота, неговото това или онова. Това е цял конгломерат от качества и техен синтез. Но когато любовта прониква по-дълбоко в човека, тогава ние свързваме много лично собствената си съдба с този друг човек. Тук започва приключението на сработване и съгласуване един спрямо друг, като в джаза, където двама музиканти импровизират помежду си, където всеки слуша, какво и как свири другият. Така протичат нещата във връзка, която трае през целия живот. Развитието на единия не минава без съдействието и съгласуването с развитието на другия.

Колко караници все пак може да понесе любовта? Колко омраза? Колко предателство и измама?

Роберт Шпеман за тайната на любовта: прошката и обещанието са най-важните лични актове

Прошката, както и обещанието, е специфичен личен акт. Прошката означава: аз позволявам на другия да не е идентичен с постъпката си. Не казвам: ти си просто такъв. Това го унищожава като личност. Това не му дава възможността да се дистанцира от собствените си действия. При обещанието е обратно. Аз действам независимо от променящите се чувства утре и вдругиден. Ницше казва: „Да можеш да обещаваш е най-висшето нещо в човека.” Това означава човек да стане независим от различните състояния, през които преминава, тоест, да гарантира за себе си. Обещание означава да предоставя право на другия да разчита на мен. Ето защо прошката и обещанието са най-важните лични актове. И когато питате, колко може да понесе любовта? Християнинът би трябвало да подражава на Бог, че принципно е готов да прости всичко. Но разбира се при условие, че другият иска да му бъде простено. Ако той намира, че няма нужда от прошка, то тогава на него не може и да му се прости.

Има ли съвременно недоразумение, при което главно любовта страда?

Да, това, което казва Анди Уорхол. Цари господство на обективиращите науки, които разглеждат човека само от гледна точка на неговата манипулируемост, като плетеница от неврологични процеси – според думите на Томас Хобс: „Да знаеш нещо, то е да знаеш какво можем да правим с него, когато го имаме.” 

„Да обичаш някого”, според  Габриел Марсел, „означава да му кажеш: „Ти никога няма да умреш”. Какво ще кажете, какво е да обичаш някого?

Това, което казва Марсел, е красиво и вярно, но още по-скъпа ми е мисълта на Никола Гомес Давила: „Да обичаш някого, означава да разбереш причината, защо Бог е сътворил този човек.”

Вие сте вдовец. Все още ли обичате жена си? Или любовта избледнява като сън?

Еее, не. Първоначално човек се намества болезнено в един живот без другия, постепенно привиква с това. Но същностната връзка, тя остава. Любовта е основана на обещание завинаги. Това не свършва и със смъртта. Ако човек наистина обича някого, тогава това не може изобщо да престане. Веднъж две имена заедно са изписани на звездите. Никой вече не може да ги смъкне.

Защо любовта е силна като смъртта, както казва песента на песните?

Защото в известно отношение любовта е умиране. Умиране на егоцентричното, на привързаността към собствения живот. Любовта побеждава всичко, така както смъртта побеждава всичко. За християните, обаче, и това е новото в християнството, любовта е по-силна от смъртта.

Източник: welt.de; със съкращения;
Превод: Господин Тонев; снимки: derstandard.de; henning-klingen.de; auszeit.bio

Джовани Пико делла Мирандола за същността на човека

Джовани Пико делла Мирандола (1463-1494) е италиански философ от времето на Ренесанса. Той е познат най-вече с речта си за достойнството на човека, чрез която изразява възгледа си за същността на човешката личност. Публикуваме фрагмент от тази великолепна реч: „Многоуважаеми Отци, бях чел в писанията на арабите, че на въпроса – кое явление от тази като че ли световна сцена му изглежда най-достойно за възхищение, Абдала Сарацинът отговорил: нищо не ми изглежда по-достойно за удивление от човека. На тази мисъл съответства и онова знаменито изказване на Меркурий: „Човекът, Асклепий, е велико чудо”.  В търсенето на смисъла на тези думи не можех да се задоволя с многобройните и изтъркани от мнозина доводи относно предимствата на човешката природа: че човекът бил посредник между тварите, понеже имал общение с висшите сили и властвал над по-низшите същества; че бил тълкувател на природата, надарен с проницателност на чувствата, с търсещ ум и със светлина на духа; че бил междинно звено между преходното време и вечността; че бил, както твърдят персите, връзката на света, дори неговото бракосъчетание; че бил според свидетелството на Давид разположен малко по-долу от ангелите. Наистина тези доводи са важни, но те не са основополагащи, т.е. не могат по право да си осигурят привилегията за върховно удивление. Всъщност защо да не се възхищаваме повече на самите ангели и на най-блажените небесни хорове? Имам чувството, че най-накрая разбрах защо човекът е най-щастливото и по тази причина най-достойното за удивление същество и кое в крайна сметка е мястото му в порядъка на Вселената, което той е получил по жребий, та да му завиждат не само безсловесните твари, но и съзвездията и духовете извън този свят. Невероятно и чудно! Защо пък не? Нали именно затова наричаме човека велико чудо и достойно за удивление същество. Но чуйте, Отци, за какво става дума и в името на вашата човечност ме дарете благосклонно с вниманието си.  По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността; наднебесната област бе украсил с духове, ефирните кълба бе оживил с вечни същества, а отходните и мръсни части на долния свят бе населил с гадини от всякакъв вид. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, както свидетелстват Мойсей и Тимей, той взе да мисли за създаването на човека. Наистина нито сред първообразите (архетипите) имаше материал, от който да създаде ново поколение, нито от съкровищата си имаше какво да дари, в наследство на новия си син, нито на световната скамейка имаше място, където да седне този съзерцател на Вселената. Вече всичко бе запълнено и всички неща бяха разпределени по висшите, средните и долните разреди. Но мощта на Отца не можеше да откаже при последната рожба сякаш уморена от честите раждания, в едно толкова важно начинание мъдростта му не можеше да се колебае поради невъзможност и взимане на решение, благотворящата негова любов не можеше да допусне бъдещият хвалител на божествената щедрост у всички неща да бъде принуден да я осъжда, когато гледа себе си.  Накрая Творецът в добротата си реши, че този, на когото той не можеше да даде нищо собствено, може да ползва еднакво всички неща, определени за отделните същества. Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш. Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор, в ръцете на който те поверих, без да бъдеш ограничаван от никакви пречки. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.” О, върховна щедрост на Бога Отец! О, върховно и достойно за възхищение човешко щастие! Бе му дадено да има това, което поиска, и да бъде това, което пожелае. Безсловесните същества, както казва Луцилий, още от майчината си утроба придобиват това, което ще носят за цял живот; в началото или малко по-късно висшите духове са били това, което ще бъдат за цялата вечност. При раждането на човека Отецът вложи всякакви семена и зародиши, та, които от тях се захванат, да израснат и да дадат плодовете си в него. Ако са растителни, да стане растение, ако са чувствени, да стане безсловесно животно, ако са разсъдъчни, да стане небесно същество, ако са духовни, да стане ангел и син Божи. Ако пък остане недоволен от избора на творенията и се оттегли в центъра на собствената си единственост, заедно с Бог да стои начело на всичко като дух, поставен над всички неща в самотния мрак на Отца. Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Или кой би се учудил на нещо друго повече? С пълно право Асклепий от Атина, имайки предвид това изменчиво и преобразяващо се същество, е твърдял, че в мистериите човекът се представя символично в образа на Прометей. С това се обяснява и немаловажната роля на преображенията у питагорейците и евреите, понеже и еврейската тайна теология ту превръща свети Енох в божествен дух, ту обръща в божествени духове други хора. Също и питагорейците превръщат престъпниците в безсловесни животни (Превръщането в животно като форма на наказание е възглед на сторопитагорейците) и дори в растения, ако може да се вярва на Емпедокъл.  По техен пример и Мохамед повтарял често, че отстъпилите от божествения закон щели да се превърнат на животни, и то напълно заслужено. Понеже нито кората дава облика на растението, a неговата глупава и безчувствена природа, и нито кожата характеризира добитъка, a неговото неразумно и чувствено битие; понеже нито сводът е отличителна черта на небето, но несъкрушимият разум, и нито безтелесността изгражда ангела на духовността. Ако видиш някой човек пълзящ по земята и отдаден единствено на търбуха си, да знаеш, че това е израстък, а не човек; ако видиш някой, заслепен от суетните измами на фантазията, на Калипсо например, и увлечен от съблазънта да се е превърнал в пленник на чувствеността си, да знаеш, че е животно, а не човек. Ако пък видиш философ, който с истински разум прави разлика между всички явления, него да почиташ. Той е небесно, а не земно същество. Ако видиш някой чист съзерцател, който си няма и представа за тялото си, но е потънал дълбоко в дебрите на духа си, да знаеш, че не е нито земно, нито божествено същество. Той е възвишен божествен дух, облечен в човешка плът. Та кой не би се възхитил на човека? В свещените текстове на Вехтия и Новия Завет той с пълно основание се означава ту като „всяка плът”, ту като „всяко творение”, тъй като сам се изгражда, създава и променя в образа на всяка плът и в духа на всяко творение. Затова Евант Персът, когато представя халдейската теология, пише, че човек не притежава свой собствен и вроден образ, а че има множество външни и случайни образи. Оттам произлиза и халдейското изречение: „човекът е същество с многообразна, променлива и непостоянна природа”. Но защо е всичко това? За да разберем, че след като сме се родили с условието да бъдем това, което желаем, трябва най-много да се стараем да не се казва за нас, че тъй като сме били на почит, сме изгубили съдната си способност и сме се уподобили на безсловесни скотове и на неразумния добитък. Нека повече се придържаме към казаното от пророк Асаф: „Вие сте богове и синове на Всевишния”, за да не би, злоупотребявайки с най-великата милост на Отца – свободния избор, да си нанесем вреда от полезното. Нека не се задоволяваме със средното си положение и нека ни обхване едно свято желание да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем (а можем, ако искаме), като се стремим към тях с цялото си същество. Да отхвърлим земните неща, да презрем небесните, да оставим всичко светско зад себе си и да долетим до свръхземното седалище, в близост до възвишената божественост. Там, както сочат свещените мистерии, първите места се заемат от серафими, херувими и тронове. Не трябва да им отстъпваме и да се задоволяваме с вторите места, а да се стремим към тяхното достойнство и слава. Няма да бъдем с нищо по-долни от тях, стига да го поискаме.  Но как? Какво да направим? Нека видим какво правят те и какъв живот водят. Ако ние почнем да водим такъв живот (а можем), то вече ще сме станали равни с тях. Сараф гори от огъня на любовта; Херуб свети с блясъка на духа си; Трон е непоклатим в съда си. Следователно, ако се отдадем на деятелен живот и поемем правилно грижата за светските неща, ще се укрепим със здравината на троновете. Ако, освободени от работа, мислим за твореца в творението и за творението в твореца и ако прекарваме времето си в съзерцателно спокойствие, ще бъдем осветени отвсякъде с херувимска светлина. Ако изгаряме от изключителна любов към Твореца, като Сараф ще се възпламеним внезапно от нейния разрушителен огън. Над Трон, т.е. праведния съдия, стои Бог – съдията на вековете. Той лети над Херуб, т.е. над съзерцателя, и го топли с крилете си. Духът Господен се носи над водите (водите, които са над небесата), които у Йов хвалят Господа с предутринни химни. Сараф, т.е. обичащият, е в Бог и Бог е в него и с Бог са едно. Голяма е мощта на троновете, която постигаме със съдене, върховна е възвишеността на серафимите, която постигаме с любов. Но как човек може да обича и да съди това, което не познава? Моисей възлюби Бога, когато видя, и като съдия проведе сред народа това, което преди видя на планината като съзерцател. Следователно Херуб е посредникът, който със светлината си ни подготвя за серафимовия огън и ни осветява за съда на троновете. Той е свързващият възел на първите духове, паладичният ред, защитникът на съзерцателната философия. Трябва да се равняваме по него, да се обръщаме към него и да се държим за него, за да се издигнем до висините на любовта и да слезем до задачите на деятелния живот добре обучени и подготвени.  Но наистина, ако искаме да изграждаме живота си по примера на херувимите, трябва да си даваме ясна сметка, какъв е този живот, какви са техните действия и какви са делата им. Ние сме плът и познаваме само земните неща и това, което е свързано с нас и става чрез нас, а тъй като не можем да проникнем по-нататък, нека се обърнем към древните отци, които като на близки приятели ще ни дадат достоверна и изчерпателна информация. Да попитаме апостол Павел, този съсъд на божествения избор, какво е видял да правят херувимските армии, когато е бил възнесен на третото небе. Ще ни отговори чрез тълкувателя си Дионисий: очистват се, обливат се от светлина, довеждат се до съвършенство. Следователно, ако на земята се стремим към херувимски живот и ако чрез нравствено познание удържаме чувствените инстинкти, ако чрез диалектиката разкъсваме мрака на собствения си разум – сякаш измиваме нечистотата на невежеството и пороците, ще можем да си очистим душата, за да не се лутат в безумие чувствата ни и да не се побърква неразумният ни разум. Тогава добре устроената и очистена душа ще облеем богато със светлината на натурфилософията, та чрез познанието на божествените неща най-накрая да я доведем до съвършенство…”  Фрагментът е от изданието: Дж. Пико делла Мирандола – Реч за достойнството на човека, За съществуващото и единното, С., ИК „Св. Иван Рилски”, 2004, с. 5-11.   Преводач: Теодор Хрисчев; Снимки: de.wikipedia.org; martienverstraaten.com;

https://cao.bg/mirandola-rech-dostoynstvo-chovek/

Таг ДЖОВАНИ ПИКО ДЕЛЛА МИРАНДОЛА: РЕЧ ЗА ДОСТОЙНСТВОТО

Таг ЮЗЕФ ТИШНЕР ЗА ФИЛОСОФИЯТА КАТО ИЗРАЗ НА ЧОВЕШКАА БОЛКА

. Наградена на Четвърти национален конкурс “Човекът на Ноовот врема”

Роден си победител       

Покори хоризонта далечен,

загърби и болки, и неволи.

Скалата в паметник вечен

превърна с ръцете си голи.

Успя през кръв и куршуми

с храброст самичък да минеш.

Не спряха те ни алчните чуми,

ни страхът, че ще загинеш!

След удара ставаш отново –

не спираш, изгаряш в борбата.

Дали с меч или със слово,

надвиваш до края съдбата.

Свещени са твоите жили

и даже в света обречен,

напук на тъмните сили,

роден си Победител, човече!

представи  Мапия Герасова