Category Archives: Архив

Топ 10 Най-великите западни пълководци бр.196

5.Саладин
Salah ad Din
Той е признат за най-великия мюсюлмански пълководец, възвърнал в светите земи под контрола на арабите. Той слага край на рицарското присъствие там.
4. Ханибал Бар
hannibal-barca
Най-големият съперник на Рим. Той повежда военна кампания като оглавява армиите на основния съперник на Рим Карта ген. Той прекосява Алпите с цялата си армия която включва и бойни слонове.
3. Джордж Вашингтон
download
Той е основния двигател на американската революция. Благодарение на умелите си военни победи, Вашингтон поставя началото на най-могъщата държава в наши дни, САЩ.
2. Наполеон Бонапарт
Наполеон 
Бонапарт е единственият пълководец превзел Москва в новата история. Той поставя под ботуша си огромни части от Европа. Променя начина на водене на война до периода на следващото военно технологично развитие на военната наука.
1.Хан Тервел
хан тервел
Българският Хан Тервел оглавява справедливо класацията ни за “ Най-великите западни пълководци “ с факта, че става спасител на Европа след като разбива пълчищата на Арабския Халифат.
Ако Хан Тервел не беше спрял арабите при  Константинопол    историята на Европа щеше да бъде съвсем различна. До 19век, той е смятан за спасителя на Европа.
 https://topsbg.com/%D1%82%D0%BE%D0%BF-10-%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D1%86%D0%B8/2/
 тагове: най- великите, западни, пълководци

БЪЛГАРИ И НЕЙНИТЕ БОГАТСТВА БР.196

България разполага със 125 вида проучени полезни изкопаеми: енергийни суровини, руди на черни, цветни и благородни метали, индустриални минерали и декоративни скали. Има запаси от всички видове въглища: антрацитни, черни, кафяви и лигнитни, като най-значителни са запасите на лигнитни и кафяви въглища. Нефтените и газовите находища са привързани към Мизийската плоча, Предбалкана и черноморския шелф, но добиваните количества са незначителни. Сравнително големи са залежите от медоловоцинкманган. Средноголеми и малки са находищата на желязозлатосреброуран, хром, никел, волфрам, молибден, антимон и др. Страната е богата с неметални полезни изкопаеми. Над 260 са находищата на индустриални минерали и строителни материали. Сред тях по-важни са тези на каолин, бентонит, глини, каменна сол, варовици, доломит, кварц, гипс, барит, флуорит, кварцити, зеолити, перлит, талк, фелдшпат, слюди и др. В България са установени разнообразни декоративни скали и скалнооблицовъчни материали: варовици, мрамори, пясъчници, гранитоиди, гнайси, риолити, туфи, брекчи и др.
Страната има добре развита речна мрежа от около 540 реки, повечето от тях – с изключение на река Дунав, са сравнително къси и с ниски водни нива.  Повечето реки преминават през планински райони. Най-дългата река намираща се изключително на българска територия, е Искър, с дължина 368 km. Други по-големи реки са Струма и река Марица на юг.
от Уикипедия
 тагове: България, богатства

Загадъчни „каменни портали“ в арабска пустиня бр.196

"каменни портали"Снимка: @likethefuture_Учените откриха стотици „каменни портали“ с неизвестно предназначение, съобщава Newsweek.
Загадъчните обекти са открити в Саудитска Арабия и са разположени на територията на пустинни лавови полета в планинския регион Харат-Хайбар. Досега са открити около 400 съоръжения с кръгла и правоъгълна форма. Дължината на най-малката каменна структура е 13 метра, а на най-голямата – 518 метра.
Според проф. Дейвид Кенеди от Оксфордския университет възрастта им е няколко хиляди години. Специалистът отбелязва, че бедуините наричат тези конструкции „творение на древни хора“.
Преглед на изображението в Twitter
„Няма никакво обяснение на тези странни „каменни портали“. Сега са известни почти 400, в някои райони те са много. Очевидно са били много важни за тези, които са ги издигнали“, отбелязва ученият. Изследователят отбелязва, че подобни „портали“ са срещани по-рано в други стани от Близкия изток, но според Кенеди конструкциите, открити в Харат-Хайбар, са значително по-древни от предишните находки.
Преглед на изображението в Twitter
http://drevnite.com/zagadachni-kamenni-portali-v-arabska-pustinya/
 тагове: загадъчни, каменни портали,арабска пустиня

Наистина ли е възможно да надраснем себе си бр.196

Всеки от нас може да се издигне над това, от което е бил завладян.

Има неща, които ни пречат да живеем. Не става дума за ниската заплата или за неслучилата се професионална кариера, нито за отново обострилата се язва, нито дори за съседите, които редовно правят боклук на общата площадка, а през нощта от апартамента им се извиват пиянски песни. Имам предвид това, което наистина ни пречи да живеем, – до такава степен, че вече и самият живот ни се струва, че не е живот, а някакво постоянно мъчение. Тъй че понякога се чудим за какво изобщо живеем.
Има неща, които ни причиняват болка, които тровят сърцата ни и не оставят душата да се изправи, а я превръщат в подобие на онази злочеста прегърбена жена в Евангелието, чиято глава се докосвала до коленете и която по думите на Господа е била свързана от сатаната – от нашия враг, врага на нашето спасение (виж Лука 13:16).
Някои от тези неща произлизат от детството ни. Или по-точно в действителност всички те произлизат от детството ни, въпреки че ние не винаги можем да проследим как са се появили те в нашия живот и как са започнали да господаруват над нас.
Когато младото дръвче едва покарва от земята, когато стъблото му е още меко и гъвкаво, всяко камъче, всеки корен, които стоят на пътя му, могат да го изкривят, да го деформират. Минават години, дървото израства, протяга клоните си към небето, но стъблото му така си остава изкривено някъде в основата – на това място то вече няма да може да се изправи.
Същото е и с душата на човека: в детството, когато още не сме се изградили и не сме улегнали, когато още не сме придобили онези убеждения, които изграждат личността и формират силен и самостоятелен характер, тогава всичко, което ни се случва, ни въздейства много по-силно, отколкото дори и най-страшните сътресения, които могат да сполетят зрелия, опитен човек. И обикновено в детството човек получава онези травми, които „изкривяват”, обезобразяват душата му. Също в детството той може да не успее да изгради това, което впоследствие ще му дава необходимите сили, издръжливост, твърдост и мъжество, когато без тези качества ще е невъзможно да се издържи и да се избегне вътрешната сломеност.
Кои са тези неща? Това може да е страх от нещо конкретно – страх от смъртта, от страданието, страх пред неизвестността или страх от собствената ни бедност, от предателството, от необходимостта да се взимат решения, от отговорността. Или пък – страх от живота като цяло. Също така това може да е някаква обида: спрямо родителите, или учителите; или към момчето, което е предпочело друга; или към годеницата, която те е изоставила, за да бъде с приятеля ти. И в резултат се получава обида към целия свят. Това може също да е някакво болезнено пристрастие – към алкохола, към наркотиците или към игрите, към красивите и скъпи аксесоари, към плътските удоволствия и изобщо към каквото и да било.
Няма значение какво конкретно е това, което ни пречи да живеем – важно е да разберем как да се избавим. Мнозина правят този избор: „просто” си живеем и се преструваме, че не съществува това, което ни измъчва, което ден след ден ни унищожава, все повече ни обезобразява и притиска душите ни надолу към земята. Но това дори не е избор. Да се движиш по пътя на най-малкото съпротивление – това е по-скоро избягване на избора, отколкото избор като такъв. Но ако се върнем към казаното в началото, ще си дадем сметка, че това всъщност не би бил живот, а само негово подобие – съществуване, в което всяко нещо свидетелства на човека, че това не е норма, че е изопачаване на подобаващото, че от това измамно, противно на човешкото естество състояние е необходимо да се излезе по някакъв начин. Но как?
Това, което ни пречи, угнетява, обезобразява, не е нещо случайно. Защото то е прорасло, проникнало до самата глъбина на душите ни, победило е човека и напълно го е потиснало. Как да се освободим от това, което ни се струва, че неразривно се е сляло с нашата природа, как да се отървем от него?
Може би, преди всичко трябва да разберем, че това, което ни вреди, не може да бъде наше в пълния смисъл на думата; това не може да сме ние така, както не е част от тялото паразитът, който се е впил в тялото и се храни от него, но в същото време го отравя. Страхът, обидата, пристрастието, болезнената несигурност в себе си – всичко това не е наше и ни е чуждо. И е необходимо да го преодолеем или по-точно – да го надраснем.
Да го надраснем – ето го ключа към всичко. По-големият владее по-малкия, по-силният владее по-слабия. Понякога ние имаме чувството, че нашите страхове, обиди, пристрастия са по-големи и по-силни от нас и затова се отнасяме към тях обречено, бидейки сигурни, че властта им над нас е непреодолима и че за нас е невъзможно да им се противопоставим. Но това не е истина.
Господ създава човека изключително… голям – по-голям от всяка друга сътворена природа. Бог поставя човека да владее над цялото Негово видимо творение, възлага му грижата за него и дори му го подчинява до този момент, в който човек сам не се отказва от дадената му власт, от дареното му достойнство. Това е мигът, в който човек по своята лична воля се превръща от господар в роб – моментът на грехопадението, заради което човек става така трагически малък и безпомощен.
Но всеки, наистина всеки човек съхранява възможността да израсне отново в онази мяра, която му е била изначално определена от Бога. Христос идва в нашия свят и ни показва какви можем и какви трябва да бъдем. Господ ни показва и пътя към това, също и ни дава всички необходими средства. А те са Неговата любов и Неговата благодат.
Всеки човек може да се издигне над това, което го е владяло преди – не като се бори или съпротивлява, нито като се опитва да се отскубне от лепкавите му обятия. Пътят е: да станем дотолкова по-големи от това, от което преди сме били подчинени, че властта му над нас да изчезне.
Съвременните психолози и психотерапевти предлагат различни начини за решаване на вътрешните проблеми, различни „механизми” и „технологии”, но всички те имат частен характер и като избавят човека от една напаст, често пораждат много други. Те променят нещо в човека, но не променят същностно самия човек. Те не му дават възможност да стане такъв, какъвто е замислен, да израсне до пълната мяра на своята природа. Само Христос ни дава това.
Когато Бог стане най-важен за нас; когато за нас стане приоритет да бъдем такива, каквито Господ иска да ни вижда – именно тогава всичко се променя. Когато временно изчезва целият свят и само едно има значение: Христовият поглед, обърнат към нас, Неговата любов, Неговата прошка; когато плачем, мислейки само за това, дали Той ще ни прости, дали няма да ни отхвърли; когато чувстваме, че сме слаби и че нищо не можем без Бога – точно тогава ние ставаме наистина големи. Защо? Защото нашият „мащаб” се променя и вече мислим не за временното, а за вечното; и от наплашено изтормозено зверче се превръщаме в човек.
Защото и страховете, и обидите, и нашите пристрастия – всичко това е толкова дребно и незначително… Ние сме зависими от тях, докато самите ние сме дребни и незначителни. И стига само да се докоснем до истинското величие, да се устремим към него и те всички изведнъж ще останат в миналото и ние само ще се удивляваме, как те са имали власт над нас.
Може дори и да не си спомним за тях: просто да забравим всичко това, да го отърсим от себе си като паяжина, като натрапчив предутринен сън. И свободни да тръгнем напред. Към Христа. Ето това означава – да надраснем себе си. | 
Игумен Нектарий (Морозов)

Кожарство бр.196

 

Автор: Стефан Тенев

Обработката на кожи е характерна за бита на всички народи, при които преобладава скотовъдството. Прабългарите, които идват на Балканския полуостров, донасят със себе си изкуството за обработването на кожата. Всичко в техния бит е било подчинено на изделията, които се правят от кожа.Жилищата им, съдовете, в които са съхранявали течности и хранителни продукти, облеклото им и всичко останало, което е касаело техния бит, е било от кожа. В Тетевенско и до наши дни е достигнало названието за фино обработена кожа както усмени кожи. В Шестоднева на Йоан Екзарх, който датира от девети век, се споменава осмари, които са приготвяли съответните кожи – осум.Когато се заселват трайно на Балканския полуостров, прабългарите предават културата и технологията на славянския етнос, който вече трайно се е бил установил по тези земи. Близостта до Византия и наследството на Траките оказват своето влияние върху изкуството за обработка на кожа, като най-вече тяхнато влияние се усеща в естетизирането на продуктите, създадени от кожа.До нас са достигнали няколко метода за обработка на кожа, които условно могат да се разделят на груба (примитивна) обработка, която е свързана с производството на обувки, духала, торби и гайди и фина обработка на кожите, която касае прозводството на кожуси, шапки, кожени яки от дребни животни със скъпа и ценна кожа.Грубата обработка се е използвала предимно за кожи на едър добитък – вол, кон и др. За обувки и цървули се е предпочитала дебелата кожа от свиня, която е издържала най-дълго. Този процес започва с изсушаването кожата на одраното животно на сянка, като в някои краища на страната тя се дообработва с пепел от огнището или със сол, след което се е остъргвала на сухо и се подстригва четината.За производствот на кожуси, кожата се подлага на щавене. Това е процес, който минава през следните етапи. Най-напред кожата се кисне в чиста вода в продължение на едно денонощие, за да се опуснат тлъстините и мускулните остатъци, които след това се лешат, т.е. остъргват със специален нож – косица. Когато се цели да се запази косъмът, кожата се изпира във вода, в която има пчелна хума. Обезлешените кожи се насоляват с трици или брашно и след това се потопяват в солена вода, където престояват около шест дни.. В някои случаи към сместа се прибавя и хлебен квас, както се оставя да ферментира. Ощавените кожи се теглят на теглич, който представлява метална плоча, закрепена върху дървен триножник. По този начин кожата се разпъва до първоначалните си размери. За да се предпази косъмът от сплъстяване, изсушената вече и изтеглена кожа се вчесва с обикновен метален гребен и отново се пристъргва с косица. От тези кожи се правят предимно връхни дрехи – фини мъжки и женски кожуси, мъжки и детски калпаци, ръкавици.По-скъпите кожи от диви животни (лисичи, вълчи, заешки), на които космите биха се развалили от мократа щава, се подлагат на сухо щавене, като след изпирането от хумната баня и първото изстъргване, се намазват с ръка откъм опаката страна с каша от сол, брашно и квас и така престояват три-четри дни.Приложението на обработените кожи е свързано с наличието и развитието на няколко занаята. Кожухарство, свързан с производството на връхни кожени облекла; сарачество – производство на седла, ремъци, конска сбруя, юлари, хамути; чехларство (папукчийство) – производство на обувки и цървули; калпакчийство – свързано с производството на калапаци, женски и мъжки шапки от овча кожа или от кожа на дивеч.

http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=27752.0
 таг: кожарство

ПИСАТЕЛЯТ НИКОЛАЙ ПЕЛЯШКИ – ПЛАШКОВ БР.196

    ХАЙКУ 

НИКОЛАЙ ПЕНЯШКИ С КНИГА

                    Красива жена
                       под цъфналата липа.
                       Майско слънце.
                                   *
                       Влюбена девойка
                       сред лехи от рози.
                       дъждовен е денят.  
                               *
                    На клон изсъхнал
                       настръхнали са птици.
                        След силна буря.       
                               *      
                    Облачно утро
                       в росата се събуди –
                       роза разцъфтя. 
                                *
                    Под слънчевото небе
                    до кости мокър
                    ще те чакам влюбен.
                                *
                    Песен се лее
                       в сърцето влюбено.
                       Щастлив е денят
                                     *
                        Облачно утро      
                       в очите се разтвори
                        в дъжд от сълзи.

представи Мария Герасова

                     

Потънали кораби изчезват край остров Ява бр.196

Един от изчезналите кораби – холандският лек крайцер HNLMS De Ruyter преди потъването през 1942 година. © Netherlands Institute of Military History
Един от изчезналите кораби – холандският лек крайцер HNLMS De Ruyter преди потъването през 1942 година. © Netherlands Institute of Military History
Шест кораба от времето на Втората световна война са изчезнали от дъното на Яванско море. Властите на Холандия и Британия са започнали разследване на произшествието. Според тях корабите са продадени за скрап, но индонезийският флот не споделя тази гледна точка.
През 1942 година, по време на Втората световна война, в Яванско море се случва сражение между японската флота и флотите Нидерландия, САЩ, Британия и Австралия. То завършва с решителна победа на Япония, а три от холандските кораби, шест британски и американска подводница се отправят към морското дъно, където се намирали доскоро.
През 2002 година водолази любители открили отломките от холандските кораби, станали последен пристан за две хиляди загинали войници.
Преди няколко дни властите на Нидерландия започнали подготовка за 75-ата годишнина от битката. Водолази се спуснали на морското дъно, за да заснемат останките от корабите, но не успели да сторят това. Два от крайцерите и значителна част от още един кораб били изчезнали.
Във вторник тази седмица холандският министър на отбраната Жанин Хенис-Пласшерт съобщи за липсата. „Битката на Яванско море е част от нашата колективна памет – заяви тя. – Отломките носят в себе си мълчаливо свидетелство за трагичните събития и служат като фон за множество истории за ужасите от войната и приятелството между членовете на екипажа. Започнахме разследване, за да разберем какво се е случило с отломките. Оскверняването на военен гроб е сериозно престъпление.“
Изчезването на корабите много натъжило 82-годишния Тео Дорман, син на холандския контраадмирал Корел Дорман, който командвал крайцера „Де Ройтер“, загинал заедно с екипажа, а по-късно признат за национален герой.
„Разстроен съм – разказва Дорман, – но не съм озлобен. Озлоблението няма да доведе до нищо. Векове наред е обичай да не се сквернят гробовете на моряците. Но именно това се е случило.“
Ден по-късно министерството на отбраната на Великобритания съобщи, че и техни кораби са изчезнали – крайцерът „Ексетър“ и разрушителят „Екаунтър“. От стометровия разрушител „Електра“ останал само фрагмент. Изчезнала и американската подводница „Пърч“.
От корабите останали само дупки, различими със сонари.
Отбранителното министерство съобщи, че британското правителство се е свързало с индонезийските власти и е изразило сериозно безпокойство от случилото се, като настояло да започне разследване и да се „вземат съответните мерки, за да се защитят тези места от бъдещи посегателства“.
„Тази битка е отнела много животи и ние очакваме тези места да бъдат уважавани и да останат недокоснати“, коментират ситуацията в министерството. На дъното на морето близо до Индонезия, Сингапур и Малайзия се намират повече от сто кораба и подводници от времето на Втората световна война. Те привличат нелегалните търсачи на скрап и трофеи от потъналите кораби. Стойността например на витлата е повече от $2500 на тон, като теглото на едно витло може да превишава десет тона.
„Използват взривове, за да отделят парчетата метал един от друг – разказва археологът Анди Брокман, който се занимава с разследването на изчезването. – Само в едно машинно отделение има множество цветни метали, мед и месинг, които се ценят високо на пазара.“ За да не привличат излишно внимание към себе си, мародерите често се маскират като рибари.
Това предизвиква и възмущението на ветераните от войната, историците, правителството и всички тези, които биха желали да се съхрани последният пристан на загиналите моряци.
Често може да се чуе за случаи на кражба на останки от потъналите кораби в Яванско море. Миналата година например малайзийските военни хванали на местопрестъплението виетнамци, които раздробявали и вадили от водата отломки на един от корабите от времето на Втората световна.
Но не всички са съгласни, че този път корабите, намиращи се на дълбочина до 70 метра, просто са откраднати. Пол Кооле от холандската транспортна компания Mammoet, която се занимава с изваждане на потънали кораби, твърди:
„Практически е невъзможно да се извадят, там е прекалено дълбоко.“
С него са съгласни и представителите на военноморските сили на Индонезия. Те твърдят, че изваждането на останките отнема много време, освен това се необходими големи кранове, а това означава, че такава дейност би била забелязана със сигурност.
„Да се говори, че отломките са изчезнали внезапно, е безсмислица – коментира ситуацията Гиг Сипасулта, полковник от Индонезийския флот. – Това е подводна дейност, която отнема месеци, че и години.“ Алтернативни версии за изчезването на корабите засега няма.
http://drevnite.com/potanali-korabi-izchezvat-kraj-ostrov-yava/
 тагове: потънали, кораби, остров Ява

С 300 000 златни лева бр.196

pодният Рокфелеp откупува Южна Бългаpия в Ньой. Истински родолюбец и благодетел 

Пенчо Семов цял живот строил сиропиталища, болници и старчески домове. Договорил се с Чърчил да не бомбардира Габрово                                              
Дарение от 300 000 златни лева, платени от родолюбив българин на двама католически свещеници, за да лобират в наша полза, става причина България да не бъде разпокъсана след края на Първата световна война.
Тази заслуга се приписва на габровеца Пенчо Семов, необикновена личност, който заради огромната си благотворителна дейност си спечелва прозвището българския Рокфелер.                                                                                          След края на Първата световна война, през злокобната за народа ни 1919 година, се подготвя подписването на мирен договор.                                                               
Слабостта на победена България се използва безмилостно от нейните съседи.
Претенциите им са толкова големи, че поставят под въпрос самото съществуване на българската държава.
В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата във френската столица.
В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата.
През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България. Така бихме загубили
обща площ над 13 000 кв. км, която включва градовете Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич, и население от половин милион души.
В крайна сметка на 27 ноември е подписан Ньойският договор, който безмилостно разпокъсва българското етническо землище. Въпреки че представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително третиране на победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война, никой не ги чува. България завинаги губи беломорския си излаз, румънската окупация на Добруджа е потвърдена, Македония също остава под чужда власт, а Западните покрайнини са погълнати от Кралството на сърби, хървати и словенци. Стотици хиляди българи бягат в пределите на свободна България, но все пак старите граници от преди Балканските войни остават непокътнати. Голяма заслуга за това има предприемачът Пенчо Семов.
Документална книга за живота му е написала Красимира Чолакова, директор на историческия музей в Габрово. Книгата “Пенчо Семов – Успехът” има две издания, които са напълно изчерпани.
“Парите са дадени от Семов на Жерве Кенар, директор на колежа “Св. Августин” в Пловдив, и на Херман Гислер, който е преподавал там. Бащата на Гислер е бил влиятелен политик в Италия, а средствата, подарени от индустриалеца, са били
използвани за разноските на двамата католически свещеници
при пътуванията им из Европа в защита на българската кауза – обяснява Чолакова пред “168 часа”. – Без тяхната намеса България е щяла да остане с граница до Стара планина. Цялата южна част на страната заедно с градове като Пловдив, Стара Загора и Горна Джумая, са щели да станат гръцки. Заради тяхната успешна работа в полза на българските интереси цар Борис ІІІ след години ги нарича “забравените защитници на България”.
Известно е, че католиците съдействат за смекчаването на клаузите на Ньойския диктат спрямо България. Директорът на колежа “Св. Августин” Жерве Кенар започва мощна пробългарска кампания
в навечерието и по време на подписването на Ньойския мирен договор. Тя изиграва решаваща роля и за намаляването на репарациите на България от 12 на 2,5 милиарда франка. “Въпреки че днес не е достатъчно отразена в историческата наука, тази заслуга на директора на колежа “Св. Августин” навремето е била призната от българската общественост и многократно е изнасяна по страниците на печата”, пише в своя труд “Католиците в България” историкът проф. Светлозар Елдъров.
Но кой е Пенчо Семов? Модерен предприемач, благодетел, патриот са само част от характеристиките на този не само с пари богат човек.
“Пенчо Семов е един от най-големите благодетели на България и затова заслужено го наричат Българския Рокфелер – разказва роденият в Габрово писател Христо Стоянов. – През 1919 г., преди подписването на Ньойския договор, именно той дава на двама католически свещеници 300 000 златни лева, за да лобират за целостта на България, да не се откъсват парчета от територията ни.
Постъпката му е невероятна, а и самият той е бил невероятен човек. Настръхвам, като говоря за него, защото такива хора в наши дни просто няма.
Дядо ми е работил като майстор в една от неговите фабрики.
Този човек, като че ли е работил само за другите.
Прави дори почивни станции за работниците си – нещо много рядко за онези години.
Малцина знаят и за една много показателна случка. Веднъж един негов работник, младоженец, отишъл при него и го помолил да му даде пари назаем, да си построи къща. “След две години ще върна парите”, казал. Дал му и къщата била построена. След две години работникът отишъл пак при него: “Господин Семов, много ви благодаря, ето ви парите, които взех назаем.” Пенчо Семов взема парите, преброил ги и му ги върнал с думите: “На мене ми стига, че си честен. Сега ти трябват пари за обзавеждане – задръж ги”.
Радвам се, че наскоро все пак му направиха паметник в Габрово. В продължение на много години той беше забравен, дори бих казал забранен, и само възрастни хора си спомняха за него.”
“Аз се родих беден и цял живот творих, борих се и победих. Моето дело е налице. Аз бях социален, без да бях социалист.
Богат съм, без да съм егоист.
Работих вдъхновено, без да бях поет.” Това е оценката, която дава сам за себе си габровският фабрикант.
Той е роден на 8 октомври 1873 г. в габровското село Цвятковци. Първороден син е на Иван и Бона Семови. До 11-годишна възраст живее в родното си село. За първи път идва в Габрово през 1882 г. Имал интерес към изучаване на езици и говорел турски, руски и френски. През 1898 г. се венчава с Аница Гъдева Талева, а след смъртта й се жени през 1902 г. за Радка Николова Патева.
От 1903 г. започва да се занимава с производството на прежди, гайтани, аби, платове, фланели, пояси и др. През 1905 г. с помощта на баща си и брат си основава фабрика за производство на прежди и плетива “Иван Семов и синове”. Създава си авторитет в деловите среди и става инициатор и акционер в 28 акционерни дружества в цяла България – от София през Габрово до Варна. Изключително инициативен, особено далновиден, той се издига до един от най-големите индустриалци в страната. От 1917 г. е председател на управителния съвет на вълненотекстилната фабрика “Успех” в Габрово. Синдик и акционер е и на памукотекстилната фабрика “Принц Кирил”, негова собственост са фабриките “Вилата” и “Иван Семов” в Габрово. От 2 април 1933 г. до 11 януари 1935 г. е председател на Българското търговско параходно дружество във Варна. За да остави следа в това си участие и да сбъдне детската си мечта да има кораб, поръчва на арх. Никола Гръблев да построи в околността на Габрово
сграда във формата на параход едно от “чудесата” на града.
Твърде щедър в благотворителната си дейност, полага всички усилия Габрово да стане модерен във всяко отношение град.
Поставил огромни средства под свое ръководство – сумата на крайните активи по баланси на акционерните дружества, в които участва, е 1 082 582 000 лева, Пенчо Семов не е роб на капитала, за него богатството не е самоцел. Парите за него са средство, чрез което може да бъде полезен на държавата и обществото.
Благотворителната му дейност е пословична.
Построява училище в родното си село Цвятковци. Купува казиното “Бузлуджа” и го превръща в дом на женското дружество “Майчина грижа”. Открива в него кино, създава стопанско училище “Хаджи Радка Пенчо Семова”. През 1928 г. създава собствена фондация “Пенчо Семов”, на която прехвърля част от имотите си. Разгръща широка благотворителна дейност – създаването на санаториуми, старопиталища, училища и дарения в парични средства.
Волята на Пенчо Семов е в “Парахода” да се помещава девически пансион и средно училище за децата на негови работници. Със свои средства построява край Габрово и голяма четириетажна вила с разкошен парк и езеро, предвидена според завещанието му за старопиталище на негови възрастни работници, журналисти и писатели.
“Габрово е известен с това, че има паметник в реката и кораб в гората – казва писателят Христо Стоянов. В наши дни сградата кораб е туберкулозен диспансер, а родната ми къща, в която съм израсъл, се намираше срещу нея. Интересна е историята на построяването и. Пенчо Семов е бил председател на параходното дружество във Варна. Спречкал се нещо с ръководството и се зарекъл: “Аз ще си направя кораб в гората. Връща се в Габрово и построява сграда досущ като кораб. В наше време боровете са прораснали и скриват зданието, но като дете си спомням, че последният етаж беше точно като параход – с комини, с палуби и сякаш плуваше в гората наоколо.”
Оказва се, че съгражданите на благодетеля помнят и други негови заслуги.
“В Габрово се носи слух, но няма запазени документи, с които да се удостовери, че дори по време на Втората световна война Пенчо Семов е влязъл в лични преговори с Чърчил градът да не бъде бомбардиран. Разбира се, той е имал фабрики, а оттам и личен интерес, но не е само заради това, той просто е бил такъв човек.” Според изследователите на живота на Семов личните му дарения възлизат на около 50 милиона лева, а направените чрез фондацията му са за над 200 милиона лева. За социално-благотворителната си дейност през 1936 г. Пенчо Семов е наречен в централния печат Българския Рокфелер, а професор Дмитрие Антич от Белградския университет го определя като най-социалния индустриалец на Балканите.
В средата на 30-те години фондацията на индустриалеца, наречена на негово име, дарява 300 000 долара за сградите на Аграрния факултет към Софийския университет и за Института по заразни и паразитни болести в София. С лични средства Семов основава и фонд за борба с туберкулозата. Днес на негово име е наречена болницата за белодробни заболявания в Габрово.
През 1936 г. Семов дарява на Съюза на журналистите в България своята вила и част от чифлика си във Варна. Двата имота са оценени на 450 000 златни лева. През същата година той и предприемачът Иван хаджи Беров изграждат в Габрово първите в България кортове за тенис и пързалки за кънки.
В първото си завещание от 1928 г. Семов завещава средства за построяването на сграда на Съюза на индустриалците в Габрово. С негови пари е купена сградата на женското благотворително дружество “Майчина грижа” и е построено Стопанското училище в Габрово. В София Семов строи и дълго време материално поддържа първия в България приют за бездомни. Издържа и безплатни трапезарии за ученици в Габрово, Варна и Казанлък. Индустриалецът спонсорира обучението на много ученици и деца на работниците в неговите фабрики,като сумата за това възлиза на над 3 милиона лева. Дарява средства за католическия колеж “Свети Августин” в Пловдив, за Априловската гимназия в Габрово, за училища във Варна и други градове.
От 2008 г. габровската гимназия по туризъм носи името на Пенчо Семов.
“Самият той няма деца, но има осиновен син. Умира през 1945 г. и завещава всичко на фондацията, която носи неговото име. За него се говори, че богатството му тръгнало оттам, че намерил някакво имане със злато. Според мен тази легенда е измислица, защото той е бил страшно инициативен човек, както казват в Габрово, “мукаетлия”. Показателно е например, че когато си е внасял машините от Австрия, му казали, че няма начин да се доставят до фабриките му. Но той не се отчаял, намерил и наел множество волски каруци и с тях ги докарва от пристанщата в Свищов и Русе до Габрово.
Изумителна личност е и заслужава да бъде честван като национален герой. Но за съжаление у нас националните герои си ги избираме по това дали могат да станат олимпийски шампиони”, казва в заключение писателят Христо Стоянов.
Източник: 168chasa
Лятната вила на Пенчо Семов в Габрово – тънещ в разруха шедьовър
Лятната вила на Пенчо Семов в Габрово – тънещ в разруха шедьовър
сградата от Пенчо Семов – Кораба
 https://opoznaybulgaria.com/%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8/%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%81-300-000-%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0-p%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%BA%D1%84%D0%B5%D0%BB%D0%B5p-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%83%D0%BF%D1%83/12332/
тагове: Пенчо Семов

Първият български автомобил бр.196

  „Балкан 1200”. Чували ли сте за него? Вижте как е изглеждал

На снимката – прототип на български лекотоварен автомобил Балкан 1200 от 1960 г. Намира се в музея на завод Балкан в Ловеч.

На вярно по-младите наши приятели не знаят, но и в България сме имали автомобилостроене, макар за кратко и в не особенно големи мащаби, за съжаление. А знаете ли кой е първият български автомобил? Знаете ли как е изглеждал?
 
Той е сглобен през 1960 г. в завод „Балкан” в Ловеч. За макет е използван лек автомобил VW. Изработено е работещо копие на напълно действащ, доставен оригинален мотор.
Цялата схема е разчертана върху една много голяма маса в мащаб 1:1 – колкото е бил автомобилът в действителност, толкова са били големи чертежите на всички негови части и детайли. От тях се копират всички размери за изработването на шаблон, а след това се изготвя дървен макет.
Последната фаза от процеса е свързана с разрязването на дървения модел на отделни части. На тях се отливат метални щампи за външните форми на каросерията. Изковаването на отделните компоненти на каросерията от тънколистна ламарина се е извършвало изцяло ръчно – с помощта на дървени чукове върху кожени възглавници, пълни с пясък.
%d0%b1%d0%b0%d0%bb%d0%ba%d0%b0%d0%bdОригинална снимка на Балкан 1200 от 1960 г.
Първите ни авто-строители не са разполагали с почти никаква професионална техника, с която да произвеждат серийно подобни автомобили, но са се опитали да вършат всичко на ръка и са успели, защото „Балкан”-ът е бил в движение и гордост за всеки българин!
 https://opoznaybulgaria.com/%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%85%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD-1/7045/
тагове: първият, български, автомобил, Балкан 1200

Артур Шопенхауер: бр.196

  Който не обича самотата – той не обича и свободата

„Да прощаваш и да забравяш, означава да хвърляш на вятъра скъпоценния придобит опит.“
„Да се купуват книги, би било хубаво, ако можеше да се купува и времето, през което да ги четеш.“
„Богатството наподобява морската вода, от която жаждата ти се увеличава, колкото повече пиеш.“
„Животът е сделка, доходът от която далеч не покрива разходите.“
„Всяка история на живота е история на страданието, тъй като всяко жизнено поприще е в голямата си част непрекъснат низ от големи и малки несгоди.“
„Голямото сърце открива пред нас пътя на делата, а големият ум — пътя на творбите.“
„Една от най-страшните и най-разпространените глупости е да се правят големи приготовления за живота, под каквато и да било форма.“
„Животът ни е тъй оскъден, че благата му трябва да се разпределят пестеливо.“
„Здравето не е всичко, но без здраве всичко е нищо.“
„Който не обича самотата – той не обича и свободата.“
„Моето време и аз не съответстваме един на друг; това е ясно.“
„Никого така ловко не лъжем и ласкаем, както самите себе си.“
„Обикновеният човек има само една грижа: как да убие времето си, а умният – как да го употреби.“
„От гледна точка на младостта живота е безкрайно бъдеще; от гледна точка на старостта – много кратко минало.“
„Повечето хора са толкова субективни, че всъщност не се интересуват от нищо освен от самите себе си.“
„Цялата истина минава през три етапа. Първо, смятана е за абсурд. Второ, тя е насила спирана. Трето, тя е приемана за очевидност.“
„Човекът е единственото животно, което причинява на другите болка, нямайки при това никаква друга цел.“
„Всички религии обещават награда за качествата на сърцето или волята, но никоя – за качествата на ума.“
„От живота можеш да извлечеш поуки, но не и щастие.“
„Самият свят е Страшният съд.“
„Красотата е препоръчително писмо, което отваря всички врати.“
„Мъчител и мъченик са едно и също. Първият се заблуждава, вярвайки, че поема своя дял от страданието; а вторият – че няма дял във вината.“
„Само кралете и слугите – двете крайности в обществото – биват наричани с малките им имена.“
„Да желаеш безсмъртие, е да желаеш увековечаването на една голяма грешка.“
„Приятелите се обявяват за искрени, но такива са всъщност враговете.“
„Обикновеният човек е серийно изделие на природата.“
„Човек е роб на чуждото мнение и хорските оценки.“
„Първичните хора се справят по-бързо и по-успешно в живота.“
„Страховит и опасен изглежда не онзи, който гледа свирепо, а който гледа умно.“
„Човек, който пише за глупаци, винаги може да разчита на широк кръг от читатели.“
„Между желанията и тяхното сбъдване минава цял един човешки живот.“
„Силата на волята може да се обрисува като могъщ, но сляп човек, носещ на раменете си сакат, който вижда.“
„Часовете на момчето са по-дълги от дните на стареца.“
„Човек е дотолкова по-общителен, колкото е по-беден духовно и същностно прост.“
„Негодниците винаги са общителни.“
„Най-долнопробният вид гордост е националната гордост. Тя издава липса на лични качества, с които човек би могъл да се гордее – та как иначе би опрял до нещо, разпределено между няколко милиона души.“
АРТУР ШОПЕНХАУЕР – германски философ, роден на 22 февруари 1788 г. Изучавал е медицина и естествени науки в университета в Гьотинген, но се насочва към хуманитарните науки. Изучава задълбочено Платон и Имануел Кант. От 1811 до 1813 учи в университета в Берлин, а в Рудолщадт завършва дисертацията си и става доктор по философия в Йена. През май 1814 г. напуска Ваймар, където е бил в компанията на Гьоте и ориенталиста Фридрих Майер. Наричан е философ на песимизма. Остава в историята на философията като човека, опълчил се срещу гиганта Хегел и нарекъл го „шарлатан“. Той е и един от големите мъдреци на всички времена, което доказват книги като „Афоризми на житейската мъдрост“ и „Изкуството да бъдем щастливи“. Виталността и житейската актуалност на идеите в тях парадоксално опровергават, както сам той казва, песимистичния тон на неговия основен философски труд „Светът като воля и представа“.
Умира на 21 септември 1860 г.
http://skif.bg/index.php/edno-kam-edno/4593-artur-shopenhauer-koito-ne-obicha-samotata-toi-ne-obicha-i-svobodata
тагове: Артур Шопенхауер: