Category Archives: ПРОБУЖДАНЕ В ДРЕВНИЯ ГРАД- СЦЕНАРИЯ МАРИЯ ГЕРАСОВА

ПРОБУЖДАНЕ В ДРЕВНИЯ ГРАД

ПРОБУЖДАНЕ В ДРЕВНИЯ ГРАД

Резултат с изображение за старият пловдив

сценарий

Мария Герасова- Спасова

АВТОРСКИТЕ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ

Действието се развива в Стария Пловдив, 19 век,след освобождението от Османско владичество. Сценария е по книгата „Светлина в мрака”.

Действащи лица:

Колю Качуля

Керана

Баба Ана- старата акушерка

Вуйчо Михо- чичото на Колю

Чана Пена- лелята на Колю

Гьорги Моралията

Пенчо Славейков- учителят

Бай Станчо Арабаджията

Стоица Актарина

Дъщерята на коконата на  Марко Арабаджията

Мустакът

Станко

Гондолата

Пандо

Геро Свирката

Чарабиш Садетин- циганина

Дядото -  Димитър Благоев

Бай Гено- работи в полицейството

Павли Мерака- от махалата

Станко

Мустака

Непознат мъж

Бай Станчо Арабаджията

Сандо циганина

Козирката

Алито- циганина бозаджията

Чапкън Ленче

Куцата Марга

Кокона Пена

Едра селянка

Кака Койна

Дребен селянин

Аргир Демира

Икономиди

Сабрито- берберинът

Седатин

Бай Яне- собственика на яхана

Момчето

Ема- дъщерята на Викаро

Христо Данов

Собственика  на апарата

Викаро

Лазарките

Личната госпожица- Кумата -Керана

Парушев с песнопойките

Баба Марта

Презвитер Грую

Старица

Пандо-  кавалджията

Геро Козирката- гайдаря

Баба Стоянца

Баба Петра

Рашко

Сандо

Милуш

Таню Чаракчиев

Телякът

Госпожиците

Марга

Случаен селянин

Кака Кина

Мара- комшийка

Кина

Стоьо

Сандьо

Ташко

Тина- жената на Ташко

Бай Мустафа

Стражари

Сафет  циганина

Рашко

Юсуф

Тачко- с барабана

Ана знахарката

Дядо Златю

Дядо Матьо

Стрина Мара

Баба Стана

Презвитер Костадин

Яката лелка

Магда

Калина

Рада Камбурката

Рачо

Мама Въла

Гина- сестрата

Гюрга- сестрата

Чана Въла- майката на Пена

Буля Иванца

Непознатият господин

Една майка

Гергана

Павлето

Отец Григорий

Друг глас

Павли Мерака

Кина

Побащима

Крум

Всички

Сандо

Отец Григорий

Тълпата

Гласове

Жените

Каруцар

Мъжки гласове

Мъж

Кмета

Господина в ресторанта

Баба Петра

Малката Вяра

Статеникът

Майката в църквата

ПЪРВА СЦЕНА

В къщата на Колю Качуля е тихо. В параклисчето, в десния ъгъл на одаята, мъждука кандилница. Богородица с Младенеца  наблюдава от иконата  Керана,  която лежи на миндера и стене завита  в юргана.

Вън е тъмно. Дървената стълба на къщата поскръцва. Баба Ана задъхано се изкачва. В ръката си носи торбичка. Дрезгава кашлица задавя гърлото ù.  Чува се  гласа й:

Баба Ана: Нищо, нищо, ше помине. Ей, на. В торбата  съм турнала светена вода, китка босилек, тънка пръчица, клонче от Божигробски храст.  Туй е сичко. Ох, ох. Старецът Ламби кат ма изпроводи, рече: „Къде си хукнала пак мър, Ано? Белким имаш файда от таз работа?” Ако файда  няма, на толкоз невести съм помогнала.

Вратата на къщата хлопва. На прага се показа Качуля.

Качуля:   Влизай, влизай! Май скоро ше я бъде!

Старицата отрива  окаляните си навуща в старата, окъсана черга и тътри ногите си към стаята. Влиза и поглежда към миндера, където  лежи Керана.

Баба Ана поставя пръст на устните си и  казва:

Баба Ана:  Шшш… т!   Мож да навредите на булката!

До вратата стои Стоенца. Старицата й нарежда:

Баба Ана: Стоенце, чуеш ли? Нема да мърдаш от тук, дорде детето не дойде на бял свят. Нъл знаеш, че гостите на къщата не трябва  да мърдат нийде. Такъв е адетът, джанъм.

Обръща се и към Колю:

Баба Ана: Кольо, Кольо бре, донеси вода, че ей на !

Баба Ана се обръща към Керана.

Баба Ана: Невесто, мисли му!

Заканва се с пръст и продължава:

Баба Ана:  Квото сте посели, таквоз ше пожънете!

Колю влиза с пълен  съд вода, от който се вдига пара и го поставя върху  раклата, която е близо до миндера и излиза.

Баба Ана подканя:

Баба Ана: По-бърже, сине, че детето веке е на път!

Тя повдига юргана и открива Керана, която е облечена в бяла дълга риза. Запрята ръкави до лактите и започва да нарежда:

Баба Ана: А тъй, дъще! Напъни още маленко! Тъй, тъй, по-полечка! Още маленко, още маленко!

Детето тупна  върху ръцете й. Баба Ана потупва новороденото по задничето и с тържествен глас казва:

Баба Ана: Пунгийка,  кесийка, невесто. Да ви е честито! Живо  и здраво да е!  Дай Боже  и пишленце да доде!Ако ще е по адета, на кръстницата да е! Как я викат, дъще?

Керана:   Вяра

И   диша  ускорено.

Баба Ана  повишава тон: Колю не  се вижда.

Баба Ана: Сине, донеси и малко сол, тюлбена, пелените и повейната връв!

Колю се връща с купа сол и всичко, което поръчва баба Ана. Поставя ги на  раклата и излиза от одаята.

Баба Ана пъха лакътя на съсухрената си ръка в саката с вода и потапя  новороденото.Започва да нарежда:

Баба Ана:  Тъй, тъй, милинко. Баба ше та окъпи убавичко, че ей на, цяла педя лой! – Ора, турнете в саката по някой измерличе, че белким има и за бабата!

И гребна шепа сол от купата.  Ръси между подгъвките, крачетата и коремчето на новороденото.

Детето извива пискливо гласче.

Колю стои зад вратата на одаята. За миг, Стоенца  тръгва към одаята, където са Керана и баба Ана, но спира.

Чува се гласа на   баба Ана:

Баба Ана:  Кольо, Кольо бре, ела да видиш ква е бузеста!

Колю подава глава и наново се скрива.

Баба Ана подхвърля във въздуха детето няколко пъти и го слага върху тюлбена. Малкото телце се гърчи и стене. Старицата го повива в пелените и повоя. Чува  се хрипкащото му дишане.

Най- сетне   Стоенца си тръгва.

Четвърти ден от раждането.

Баба Ана отваря вратата и влиза в стаята  при Керана. Поглежда към детето, което лежи до  Керана. Детето стене. Чува се гласа й:

Баба Ана:Ах, милинкото, ах сладинкото! Сичко ше мини. Потрай маленко!

Взема в набръчканата си ръка детето, опипва пакета и започна да размотава една по една пелените, докато се вижда голото му телце.

На раклата има чисти пелини.

Изважда от вързопчето нещо и нарежда:

Баба Ана:  Да намажем подлютените  места с хумата.

И намазва между крачетата и  подгъвките. Ето тъй. Да поръсим и с праха. Взема от раклата чистите пелени и увива детето.  Настъпва тишина.Чува се хрипкащото дишане на старицата.

Чана Пена-домакинята на къщата се подава с валчест              / кръгъл / поднос.

Върху шарен месал се вижда пита. Тя  спира пред баба Ана и разчупва  едър къшей / залък /. Потапя го в  медената течност, която  е поставила в пръстена чиния и го подава  на баба Ана. Старицата хапва от  залъка и  казва:

Баба Ана: Както е сладка питата, тъй да е сладка момата!

Кръсти се три пъти  и продължава

Баба Ана: Господи, пази маленката!

Сълзи  се виждат  в очите на Керана.

Чува се гласа й:

Керана: Бог да ти дава здраве, бабо Ано, та да помагаш още на много невести!

Чана Пена отваря  леко  вратата и излиза с подноса.  След  време се връща.

Баба Ана стои още малко, сбогува се  и излиза от одаята.

Керана лежи на миндера и си представя бъдещето. Тя е облечена в нова премяна по градски. Нейното първо внуче се ражда. Но, то носи нейното име- Керана. Всичко изчезва и тя затваря очи.

ВТОРА СЦЕНА

Колю е на 12 години. Той е в къщата на вуйчо си Михо. Одаята е спретната. Огънят в камината гори. Вуйчо Михо, чана Пена и Колчо са край камината  седнали върху трикраки столчета.

Чата Пена: Де да бяха майка ти и тейко ти, Колчо.Горките, отидоха си  толкоз рано от земята.

Вуйчо Михо:  Оная проклетница- холерата ги повали , жено.

Колчо: Добре, че си ти, вуйчо. Прибрал си ме от „Майчина грижа”, когаш съм бил на 3 години. Добър челяк си  ти. Виж къв син имаш?

Вуйчо Михо:  Слушай сине!  Нес  говорих с Гьорги Моралията. Знаеш го. Негова е кръчмата. Рече ми: Що не дадеш Колчо при мен.  Ше чиракува в кръчмата ми. А мож да ма замени. Шо ше речеш, Колчо?

Колчо:  Добре, тейко. Ше ида. Думат, бил добър челяк.

Вуйчо Михо: Утре ше идем при него, в кръчмата. Ше му речем, че сакаш да чаракуваш при него.

Колчо: На добро ше е. Нек да доде утре. Ше идем.

На утрото

Колчо и вуйчо Михо отиват към кръчмата на Моралията. Той ги посреща вън на двора и ги води в кръчмата.

Моралията: А добре сти ми дошли.

Вуйчо Михо: Вода ти Колчо, Гьорги.

Моралията: А влизайте, де!

Вуйчо Михо: Оставам ти Колчо, а аз си тръгвам. Айде, остани си със здраве, Гьорги.

И тръгва.

Моралията развежда Колчо из кръчмата.

Моралията:Тук е барът Масите. Кат почнеш работа, сичко ще запомниш, сине. А сега на добър път Ако ма слушаш, бързо  ше са научиш.

Вечерта Колчо си тръгва. Минава време.

Една сутрин в кафенето.

В кафенето  влиза Пенчо Славейков.Той  е учител в мъжката гимназия.

Още с влизането си  вика Колю:

Пенчо Славейков: Да знайш,  аз съм съм учител в мъжката гимазия.Чуй, Колчо, що ше ти река! Що не идеш от време на време в школото? Има кво да видиш и научиш.

Колчо: Не мога, госпдин учителю. Ей на, геченеша/ работата / мене чака- И  побягва към   масите. Денят минава както другите. Колчо е между масите.  Идва вечерта и той си тръгва.

На другата сутрин, Славейков пак идва. Сяда  на миндера. Протяга нозе на рогозката и   се провиква:

Славейков: Ей, момче, донеси едно кафе! От онуй, турското,ама  с каймак!

Не след дълго се появява Колчо с поднос, в  който кафето дими. Той подава на Славейков чашата с  кафето. Учителят отпива глътка от турското кафе, след което облизва устните си с върха на езика и казва:

Славейков: Колчо,  речи чедо! Ше идеш ли в школото?

Колчо, обръща гръб и побягва.Сгушва се до големия чинар на двора.Чува се   гласа на Моралията.

Моралията:  Айде, джанъм, де се дяна, бре? Бърже да носиш оканиците със сливовицата на мъжорлята!

Момчето хуква. Произнася гласно:

Колчо: Не искам  Моралията да ма гълчи.Харно ми е тук, в тази кръчма. Имам кво да уча от бая си Гьорги. Голям тертеплия е, той! Винаги чист и избръснат, със запретнати ръкави на бялата риза. Никога не забравя да турне и черната вратовръзка.

Моралията взема стомната със сливовицата. Изплаква чашите в кофата с вода, напълва оканиците и  се обръща към Колю.

Моралията: Айде бре, Колчо! Айде бре, джанъм! Носи ги ей там, на оная маса! Че на, бая ти Пандо ше му изтекат зъркелите.

От масите се провикват:

Непознат мъж: Момче, чуеш ли? Ела, насам! По-бърже! Кво си са затуткал?

На една от масите е Бай Станчо Арабаджията. Той отпуска глас и запява:

Станчо Арабаджията: “Тежко, тежко вино дайте, та дано аз забуравя!”

Колчо  тихо си казва на глас:

Колчо: Колко много обичам тия ора, а най-веч пролетите. Тогава Моралията изнася под чинарите няколко мраморни маси с извити крачета и  людите сядаха край тях на мохабет.

Стоица Актарина  влиза и сяда до Арабаджията. Насочва погледа си към съседната маса, където са седнали група мъже и започва да говори на висок глас:

Стоица Акарина: Аз, да знайте, бях в Руско. То било голямо работа туй Руско, бре! Голямо чудо!  А какви  кожи! А кви басми има! Разгеле, иде коконата на Марко Арабаджията.

Обръща се към момичето:

Стоица Акарина:  А, холан, да видим туй моме що сака?- Речи, чедо, що  сакаш!

Дъщерята на коконата на Марко Арабаджията: Аз ида за мама, от твойте кожи да купа.

Стоица Акарина:  Иди, чедо, при Арабаджийката и й речи, да са отбие утре по видело, у дома! Кви кожи ше й покажа! Айде, джанъм, върви, че кво та зъркат!

Стоица Акарина: Сус бре, нямате ли срам? Остаряхте, а акъла ви в гащите. Разгеле, видите ли кой иде?

Чарабиш Садетин влиза в кръчмата с вирната глава.Облечен е с дълъг кюрк, тесни шалвари, червени ботуши с черни резки, напукани отгоре. Белият му фес е усукан с бяла шамия            / кърпа/, а увисналите му краища предават върху израза на лицето ме кюртска похотливост.  Отзад, на пояса виси кутията с тютюна и чибука му.Очите му  кръвясали,  погледът му мътен. В един миг прикляка на колене, вдига ръце към тавана  и пада върху пода. В кръчмата става тихо. Садетин продължава да лежи на земята. Мъжете в кръчмата се размърдват и заобикалят лежащия на пода Седатин. Станчо Арабаджията се навежда над лежащия на пода и казва:

Станчо Арабаджията: Мъртав е аркадаши, мъртав е.

Моралията гледа продължително към мъртвия Садетин и изрича на глас:

Моралията: Туй е  сичко, дето челяк  оставя след своята кончина”:

И бърза към тезгяха.

ТРЕТА  СЦЕНА

Слънчев, петъчен следобед. В кафенето на Моралията   е тихо. Колчо  е клюмнал глава на миндера и дреме. Трима- четерима яки мъжаги  прекосяват  и се скриват в ъгъла. Глух шепот събужда Колчо.  Той рипва и се скрива зад дървената стълба. Допира ръка до гърдите си. Чува думите “партия”, “социализъм.” И си шушни:

Колчо: Да не са ония бунтари, дето ги дирят под дърво и каме!  Думат още за “Дядото,” дето   му викали Димитър Благоев. Да не е той? Май и брадата му е същата! Шушукат, шушукат и все нещо пишат в големите тефтери!

Благоев: Ей, момче, дай тук по едно турско кафе!

Колчо се затичва към тезгяха и взема няколко порцеланови чаши   и търчи към Моралията, който ги пълни с кафе от кафеника. Колчо ги нарежда в сребърна табла. Държейки подноса с чашите върви бавно и спира пред мъжете.

Благоев: Ела тук, момче, да видиш и чуеш, па и да помниш, Дядото на кво ше та научи! Свето нещо е туй, слободата. Тя е кат птицата, дето лети ей там, горе на небото. Затвориш ли я в клетка, се едно си и пречупил крилата. Прост и неук е народът ни. Не знай що е писмо и четмо. Истината е в слободата. Ше дойде време, когато сичко ше е равно. Слънце ше грее над земята. Ората имат нужда от писмо и четмо, па тогаз, ела ги виж! А ония господа, дето са съ наконтили и мислят, че сичко е техно, няма да ги има веч. Секи ше е господар на себе си. Дълъг път требова да извърви народът ни, та да стигне туй, що рекох.

Бузите на Колчо поруменяват. Поглежда към Дядото и казва:

Колчо:Дъл е истина туй,що думаш? Ами, ако усети полицейството, че  идите тук  и  хортувате !  Ше отричам. Ни чул, ни видял. Що да са меся в чуждите работи!

През целият ден, Колчо е в кръчмата. Вечерта се прибира.

Ляга си. Колчо сънува сън. Че се е качил ей там, на най-високата бърчина. Брадатият  е сложил яката си ръка, върху рамото му и сочи  слънцето.”Това, сине, е слободата. Тя е кат слънцето. Грее и топли сички. За да я има, требова да се борим със злите люде, дето кат сянка го затъмняват.

Утро е. Слънцето  се подава  на хоризонта. Колчо отваря сините си  очи.   Ръцете му се подават из протритата постеля. Свива пръсти и трие  лепкавата кашица по краищата на очите си. Гласно  изрича:

Колчо:Бая Гьорги вече поглежда към портата. Дъл, оня, брадатият наново ше са появи! Кой беше той? Па и ората го гледат с почит!

Обува протрития си клин където  тук- таме е закърпен с дебел конец. Изрича на глас.

Колчо: Милата ми чана Пена. Колко много ма обича! Аз също много я обичам. За мен е кат родна майка. Та нъл и нейният Марко, щеше да бъде на толкоз годин. Чана Пена ми разказа,  че тая проклетница – холерата, както   мама и тати, тъй и Марко го отнела  завинаги.Господ не  е рачил да  й даде повеч рожба. Къде ли не е ходила, горката! Служба на Бачковския манастир е дала. На покаяние е била. Цял живот постила. По баячки ходила. А старата баба Митра, лека и пръст, някаква муска и правила, и пак не рачило, и не рачило да дойде. Добре, че  вуйчо Михо беше арен челяк, та си живееха в мир. Никогаш не съм чул да  й натяква. Никогаш не беше посегнал върху й.Чана Пена колко пъти беше го виждаше, кви пламъчета подскачаха в очите му, когато гледаше някой хорско хлапе.  Еднъж дори силно захрипа, когато Милчо – съседското хлапе се подхлъзна в снега и си счупи крачето. Чана Пена е много щастлива, че ма взеха от „Майчина грижа”. И вече  гледам, колкош любов ми дават двамата, с вуйчо Михо.”

Колчо поглежда закърпения си клин и едра  сълза се търкулва по лицето му. Той се затичва по стълбата, отваря   портите и се забързва по калдаръмената  улица.. Зад гърба му бай Гено подсвирква и спира пред   Колчо.

Бай Гено пристава:  Колчо бре, стой да та питам нещо! А, бе, да си видял тъдява един брадат, дето само шава из града и дума на ората разни нища? Казват, че бил голям бунтар?

Бузите на Колчо поруменяват.Ръцете му не могат да си намерят място. Изважда   кенарената си  кърпа и  бърши челото си.

Колчо: Не знам, байо Гено. И аз чувам, че шушукат, ама отде да знам де са крие.

Бай Гено засука с два  пръста дългия си мустак и  продължава.

Бай Гено: Ако чуеш нещо, да ми речеш!

Заканва  се с палеца на дясната си ръка и  тръгва.

Въздишка  излиза от гърдите на Колчо. Ръцете му се отпускат. Маха с ръка и тръгва. Чува се гласът му тих, шептящ:

Колчо: Брадатият ми  са види свястен челяк! А очите му така топло ма  гледаха. Такъв челяк не мож да лъже. Туй, дето беше го изрекъл за слободата, за мен е истина.

Момчето прекосява   площадчето и минава  покрай абаджийницата на Килимявката.  Павли Мерака се спира пред него и казва:

Павли Мерака:  Чок работа е туй Килимявката. В  дюкяна   има  сичко. Умна глава  е той. Чужбината обикаля и сичко от там носи. Пък и  людите  са доволни. Всичко могат  да  найдат при него.  Еднаж, кокона Марийка   излязла разчорлена от дюкяна му. Като зърнала погледите на мъжурлята, пооправила накъдрената си коса и с високите си токчета зачукала   по  калдъръмената улица. На другия ден,  пуснали  какви ли не клюки. Че уж, Кукумявката отдавна задирял коконата. А,че тя нарочно го предизвиквала, като му  фърляла любовни погледи. Мъжът на коконата беше отишъл да служи в армията и нямаше вест от него Думаха, че уж бил голям женкар. Горката кокона Марийка! Често я  видиха да ходи по двора с кърпичка и да бърше месестите си бузи.Какво ли не  думаха людите!

Колчо обръща гръб и бърза към кръчмата. Вече е пред нея. Вижда се Моралията. Колчо се спира и казва:

Колчо:  Добро ти утро, байо Гьорги.

Моралията: Дал Бог добро, сине! Ей, та и теб. Май си подранил? Айде тичай, че байо ти Славейкова та чака! Вика ми челякът: “Що не пущаш Колчо да иде в школото от време на време, та да  научи нещо?

Колчо влиза в кръчмата. Славейков   е седнал на миндера и пие кафе.

Колчо се спира до него. Славейков се обръща към   него:

Славейков: За два часа ше  додиш в школото, та да са научиш на писмо и четмо!  Па ше правиш и сметките на байо си Гьорги! Седни до мен, момче! Ти веч не си малък. Требва да  додеш в школото! В него ше научиш толкоз ного. Пред теб ше са разкрият нови светове. Ше научиш буквите. Кат съйдениш буквите, стават думи, а думите изречения. Кат са научиш да пишеш буквите, ше можеш да четеш. Те са открити от братята Кирил и Методий. За туй, Колчо, ше говорим повеч в школото. Като дойдеш там, ше видиш колко си изпуснал. Докат аз си изпия кафенцето, ти  пооправи малко! Помогни на байо си Гъорги! Добър челяк е. Разбра ма веднага.

Моралишята:  Що не земеш момчето да го научиш на писмо и четмо?

Колчо  навежда глава. Подгъва   колене и хваща   ръката на Славейков. Допира я до гърдите си и я приближава до устните си.  Пред очите му се появява орел, който заблестява със силна светлина.

Колчо отива до  Моралията, навежда глава и целува ръката му.

Колчо: Благодарно,  байо Гьорги! Отивам в Школото.

Двамата със Славейков тръгват.Влизат в школото, в една от стаите. Момче, с рус перчем  се е надвесило над дървена плочка и повтаря: “Голямата буква “А”, малката буква “а”. Колчо го гледа и очите му заблестяват.

Славейков: Нес, деца, ви водя нов ученик. Викат му Колчо. Приемете го кат свой брат!

Часовете свършват. Колчо тръгва към кръчмата.  Край масите  е оживено. Мустакът  е седнал и си хапва чорбичка от агнешки дреболийки.  А до него Станко.

Станко: Момче, ела тук! Обръща се Станко към Колчо.

Колчо  спира  пред  него. Станко продължава:

Станко:Видиш ли го, Мустакът? Дойде от Добруджа само с един денк, а виж го сега! Приютих го у дома.

Колчо:Е, това е голяма новина, байо!

Станко:  Голям  гешенешик  е завалията. Не знам как стана, но са залюбиха с мойта щерка Милкана и ето на. Тя стана невяста на Мустака.Сметките в дюкяна вървят добре, щото Мустака много ми помага.  Арен зет имам.

Колчо обръща гръб и тръгва. Спира пред тезгяха, където се вижда Моралията.

Моралията:Дойде ли, момче! Айде! Времето лети, не чака.

Станко се намесва в разговора:

Станко: Много е добър баю ти Гьорги, момче. Целият град  дума за неговата вкусна чорба от агнешки дреболийки. Винаги спретнат усимихнат. Никого не гълчи.Никого не  хока.”

Колчо  гледа към  Моралията, който е  запретнал ръкавите на бялата си риза. В джезвето кафето бълбука върху огъня.На една от масите, стои  Гондолата и  гласът му се чува из цялото кафене.

Гондолата: А к`ви красавици са испанките, ей! Испания, Испания, страна на моите мечти. Имах си аз една такваз, красавица. Пишеше се, че много ма обича, но тя, кучката, си имала приятел. Идва един ден срещу мен ей, такъв, бабанко и  налита с нож. Проследил ни. По-късно научих, че я хвърлил от своята гондола. Обич е туй. Сърцето ми не можа да я прежали. Друга такава няма да срещна.

До него Пандо  гледа Гондолата и въздиша:

Пандо: Такваз да бях срещнал и аз! Тя и моята не беше лоша на младини. А сега очите ми зъркат по чуждото. Ей, младост, младост, пак не мож та върна! С отворени очи ше умра, се за тая младос.

Колчо поема  от Моралията две чаши кафе и ги слага върху сребърния поднос. Носи ги  на масата. Пръв отпива Готдолата. Черната течност се стича  върху виещия се като бръшлян русоляв мустак, който спира под изострената му брада. Там се виждаше малка трапчинка.  Той се облизва няколко пъти. Прокара пръст по ивата на  мустака и го врътва. Плюнчи пръст и го засуква, като леко заостри върха му.

Пандо   намига и се  кръсти три пъти.

Пандо: Амин – завършва  той. Бог да ти е на помош!

Гондолата го поглежда.

Полумрак е. Колчо върви от маса на маса  и спира пред Геро Свирката. Геро пийва от чашката ракийца.

Геро:Туй, медът е чок работа. Научих туй от дядо си Добри, че лекува  сички болежки. Затова си развъдих пчели.

Колчо: Тъй е байо. Тъй е. И аз съм чувал.

Геро:  Еднъж,  Ламби- съседското дете дигна оген  и майка му Цена иде при мен цялата в сълзи и дума: -Ела Геро у дома, щото Ламби целия се мята на миндера и погива. Ако го изцериш, момчето, цял овен ше ти дам!

Колчо:  И кво байо Геро?

Геро: Тогаз  грабнах от  гърнето мед, сипах  го в пахар и  казах на Цена:

-„Цено, чуй! Тичай при маленкия! Напали оген и чакай!”Когаш отидох в дома им, казах на Цена: „Цено, дай тюлбена!” Тя ми го даде и капнах върху него от меда. След туй го размазах и поставих върху гърдите на Ламби. Крачетата натрих с подсолена вода и ги пъхнах във вълнени калцуни. От мен толкоз, а от дядо Господ повеч- и направих кръст.Тъй правеше  мама, когаш  гонеше злите духове от тялото ми. От нея  помна, че от памтивека, старите люде лекували телата на грешниците и молели Господа за прошка.Тъй са викали ангела-пазител, който  пази духа на  човека. А на малкия Ламби  му требиваше тоз ангел, който да помоли Господ да го спаси .

Колчо:  И кво стана после?

Геро: Ами,след половин час,ангърат / температурата /спадна. Детето започна да диша по-леко и го чух го да казва „мамо“. Тогаз Цена изрече:  „Бог да ти даде здраве и живот, та още дълго да цериш людете!” Думам й: „Не тъй, жено! Кво ли съм направил? На Господ благодари, че ти спаси чедото! Туй му е писано. Да живей и радува дома ти.”Такваз е моята история. Оттук-натам,  настанаха добри дни. Людете  ма почитат. Моят мед  цери мало и голямо.

Тук разговорът прекъсва.

На отсрещната маса,Сандо- циганинът, бърши с опакото на ръкава си стичащата се мазнина от препеченото шишче и запява: „Очи чьорнае“. Алито му приглася  с поочуканата си цигулка. Сандо се изправя и започва да  подскача и кърши  едрото си туловище. Пандо и Гондолата бавно и те  се изправят  и заиграват, поклащайки се ту на една, ту на друга страна.

Колчо рипва и се усмихва на глас. Алито поглежда с разширени очи

Алито: Туй ми  е ощ  от катуна Чик гизель, че ида при вас, та в еке  думам свясно. Колко славно са живееше тогаз! Помна само мама Айша. Тейко ми , думаха, че уж го убили турците. Посегнали били на мама Айша. А той, както му вряла и кипяла кръвта рипнал, но ония били петима. Вързали ръцете и  ногите му, пъхнали един парцал в устата му, и го влачели с връв до бърчината. Завързали го за самара на седлото на един от конете. Тъй и го намерили. С разперени ръце и нозе, с отворени очи, към небето.

Гондолата: Ей, тежка съдба, артлик.

Алито: Мама Айша дълго плака и накрая туй то… Людите  я видиха  по калдъръмените улици, да протяга ръка за милостиня. В къщи я чакахме осем гладни гърла. Но Бог  ни помагаше. С окъсани шевове, загърнати с някой поостарял шал от милостиня,аз и братята ми обикаляхме покрай по-богати къщи и кръчми да просим. Поопипвахме дебелия портфейл на някой търговец на вещи. Тогаз беше  чок  кеф. Сбирах ми са  се край старото огнище. С босите си ноги рипахме окол него и пеехме цигански песни.  Мама Айша, много обичаше циганските романси и пееше заедно с нас. Беше  чок красива. С черна  на вълни коса, дълга до кръста. Въртеше кръшната си снага.Тогаз, шапка на тояга. Помна красивите очи на  мама Айша,  дето от всички седем братя обичаше най- много мен – изтърсакът. А сега, братята ми са разпръснаха по всички краища и   мама Айша  остана да живее под кафявата пръс на турското гробище. По пътя си   срещнах още една Айша, с черните си очи напомняше  мама Айша. Срещнах я на панаира, дето ставаше на мегдана пред църквата Света Петка. Набързо се събрахме. Родиха  ни са четири, все къдрокоси момичета и едно яко момченце, което скоро навършва осемнадесет. Той пази къщата, когато  ходя   да свиря  по сватби. Айшата излезе добра майка. Не дава косъм да падне от главите на дечурлигата. Колкото пари изкарвах, давам ги за дрехи на дечурлигата. Обичам  да засядам в тая кръчма. Тук, сърцето ми са разтваря! Тъй са размеквам, че  сичко ми става мило. Ето защо ида сяка вечер тук. Да чуя някоя клюка, да посвира с цигулката и да поразвеселя добрите си приятели.

Разговорът прекъсва. В кръчмата настъпва тишина.

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

Вечер е. В кръчмата на Моралията  е тихо. Наближава полунощ. Колчо и Моралията обикалят около масите и обират филджаните, някои още недопити. Колчо притваря сънливо очи. Моралията го поглежда и казва:

Моралията: Чуй, момче! Не  сакам да та давам, но Аргира, Демира де, знайш го, има хотел – Пловдив му викат. Кат рекъл, дай ми момчето, та дай ми момчето! На добро ше го науча! Нямам си никой. Ше ми помага в хотела. Ше ми посреща и изпраща гостите.

Колчо: Къв  челяк е Демира, бачо Гьорги?

Моралията не отговаря..Колчо продължава да обикаля около масите. Превършват и   той си тръгва.

Полунощ е. Колчо лежи върху миндера в дома си.Мята се цяла нощ. Отваря очи и вижда   някаква сянка, която подава безплътни   пръсти и гали  главата му. Огънят в камината догаря. Една малка искрица се отделя от него.В иконостаса над миндера, Богородица с Младенеца сякаш се усмихва. Колчо трепва. Двете му ръце се подават от завивките. Вдига  ги към тавана.

Утро е. Колчо набърже пъха панталона, облича кенарената риза, която е малко поразвлечена. Обува галошите и вика няколко пъти, но никой не му  отговаря. Котлето клокочи над огъна.  Дума си на глас:

Колчо: Шо  нещо ми са види, вуйчо Михо става толкоз рано и сс връща късно! Често  видя чана Пена  да плаче. Понякогаш,той  са връща, хили са сам  и залитай. Да. Оная вечер зърнах  чана Пена с газениче в ръка да  минава през градината. Нахлузила беше на босо поочуканите си лачени обуща. Излезе през портата и там, вуйчо Михо лежеше  върху лепкавата кал. Окото му, патладжанено синьо, а под долната му мигла  се виждаше  цицина. Чана Пена го подхвана и започна да влачи  едрото му тяло по двора   като пъхтеше.  Бавно се качи по стълбището с вуйчо Михо. Спря пред вратата на къщата и я отвори. Сложи го на миндера.Чух  дрезгавшя й глас и кашлица.  Стана тихо.

Колчо разтърсва глава. Всичко изчезна.Той е в одаята. На раклата се вижда чаша с мляко. Изпива я набързо и излиза от одаята.Отваря вратата на къщата, слиза по стълбището, бяга по алеята на градината, отваря портата и излиза. Тръгва по калдаръмената улица. Влиза в кръчмата. Посреща го Козирката.

Козирката: Чуй, момче, кво е станало с Михо, бре?

Колчо: Не ми са дума, байо.

Козирката: Не ти се дума, а? А може ли на  Михо да му са  толкоз  слаби   ангелите?Има си арна жена. Яка и силна, голяма чисница и въртикъшница. А виж го нашият, тръгнал по оная метла, Чапкън Ленче, дето обикаля по сукаците   кат гламава и  дири коя мъжка глава да завърти.

Колчо:  Е,байо. Туй му й за урок.  Не оди век при Чапкън Ленче. Друга дума,  започна да  хортува. Чух, вуйчо  Михо да дума на чана Пена:

Вуйчо Михо:Чуй Пено. Още си камътна за мен. Никой друга не мож са мери с теб. Ти си мойта  изгора.

Приближава се Моралията.

Моралията: Що ти дума Козирката, бре Колчо?

И той се обръща към  Козирката:

Моралията: Сус, бре джанъм. Не думай тъй на момчето, щото е срамно!

Козирката навежда глава и сяда до масата.

Моралията: Колчо, Колчо бре. Утре да станеш рано, ше идим при Аргир Демира. А сега иди, ей при мъжурлята, щото както примляскат. Ощ не съ глътнали от кафето си.

Колчо отива към масата  на Козирката. Там са Пандо и Гондолата.

Пандо: Ей, момче! Дай по едно турско кафе, та да ни е арно на душата!

Колко се затичва към тезгяха, където е Моралията.

Колчо: Бачо Гьорги, дай три кафета, щото я ги виж!

Гьорги отсипва в три чаши кафе, което още дими. Колчо  поставя чашите в сребърен поднос и ги носи на тримата мъже. Взема от таблата  една по една чашите и ги слага пред  тях. Маха с ръка и тича между масите. Целият ден е  в кръчмата.

Вечер е. Прибира се в къщи. Всички са в одаята. Огънят  гори. Върху него  е котлето. Чана Пена взема софрата, която е облегната до стената и я поставя в средата на одаята. Пренася и три трикраки столчета. Всички сядат.Тя отива до огъня. До  огнището има дилаф. Чана Пена го взема и разравя огъна. На стената се виждат  дървени рафтове.  По тях са  наредени медени, керамични  чинии и пахари. Взема три керамични чинии от рафта и  отива до огъня. Слага ги на земята и сваля котлето. Сипва с дървения черпак във всяка и една по една ги слага  на софрата. Сяда на столчето при Колчо и Михо.

Чана Пена. Мъжурля, апнете си от фасулеца.

Обръща се към Колчо:

Чана Пена:Колчо, Колчо, бре.Думай, кво ти рече Гьорги! Май ше та води при Демира?

Колчо: Отде знайш, мале?

Чана Пена:Ам чух от Гьорги.  Оня ден  иде тукана и дума:  -Пено, Пено ма, сакам да вода Колчо при Демира. Нъл го знайш? Има хотел. Пловдив му думат. Иди при мен Демира и ми думаІ Дай ми момчето, та дай ми го!  На добро ше го науча, пък и мож да ма замести.

Колчо:Тъй е ,мале. Утре, заран  ше идем с бачо Гьорги при Демира.

Чана Пена:Туй е добро, сине. Знай си Гьорги работата. Сака да станеш учен челяк. Ей на, в Школото на Славейков та прати, а сега и при Демира. Много люди одат при него и много ше научиш!

Колчо: Тъй е, мале.

Вечерята превършва.

Чана Пена:А сегя да си лягаме, сине, щото утре рано ше ставаш. Бог да ти помага, щото той види от кво имаш нужда.

ПЕТА СЦЕНА

Утро е. Колчо взема от килера дрехите си и ги свива в басмена  бохча.  Прави възел, но не успява да го завърже.  Вдига  юрук и наново се опитва. Успява да завържи бохчата. Излиза в двора с нея и кърши от стария дрян яка пръчка. Дялка я  с нож и прави тояга. Закачва на нея бохчата, нарамва я и тръгва.Преминава през двора и излиза през портата. Въздиша и произнася гласно:

Колчо: “На где ше  ма грабне вятъра?” Кво ше бъде при Демира! При бая  Гьорги беше  арно, а сегя отивам  там и не знам  за добро или за лошо ше е.

Тръгва.Вече е пред кръчмата.Моралията  го посреща пред нея.  Кюпенците са затворени и наоколо не се вижда жива душа.

Колчо: Добро утро, байо Гьорги!

Моралията: Дал Бог добро, сине. Както видя си подранил. Умно момче си ти. Бая ти Гьорги  сака  учен челяк да та  прави, а Аргира мож  да го стори.Разни люде идат при него. Умни неща хортуват. Стар е веке. Нищо   не са знай, мож да му станеш син. Нъл си няма никой. Бог да ти помага, сичко ше  остане на теб. Тъй че, ако му  аресаш, учен и почитан ше станеш.

Колчо:  Няма да та посрамя, байо!

Моралията: Знам си аз, знам си.Тук,в торбата съм турнал малко луканчица и сланинка. А в дамаджанката има от онуй, дето Аргира обича, маврудовото винце, де.

Моралията бръква в джоба на палтото си и изважда малко вързопче.

Моралията:Туй е за теб, Колчо. Пази го и ма поменувай с добро! Развържи го де, развържи го! Виж, дъл ше ти ареса?

Момчето развърза вързопчето и очите му се разширяват.

Моралията:  Твой е, Колчо. Бях още момче, когаш тейко дойде и ми рече: “Тоз златен часовник е ощ от дяда ти. Понякогаш го носа да му сипат масълце. Що колелца, що оси има! Требва да са помазват от време на време!А,че той е кат малко дете, гледаш ли го, ше е винаги стегнато. Давам ти го! Аз съм веке старичък. Радувам му са и са грижа за него! Баячко време мина от тогаз. Еднаж, както си играехме на сляпа баба, часовникът се затри нейде. Къде ли не го дирих. Очите ми са изплакаха.

Тъй,докат един ден в кръчмата иде Митето, от горната махала. Носи вързопче и дума:”Туй е от дядо Бино, лека му пръс. Преди да са помине, старецът вика: “Иди, чедо, при Гьорги, Моралията му викат! Има кръчма. Лесно ше го намериш. Носи му го, сине! Той е негов.” Тъй  с тоз часовник. Но що ли ти додявам? Земи го, Колчо  и ма поменувай с добро! А сегя да идем при Аргира, че сигур на чака пред хотела!

Вишната на двора допира клони до покрива.  Лек ветрец подухва. Гьорги сваля капата си / шапката /от главата си. Открива  с нея буйната  си  прошарена коса.  Слънцето се показва. Ветрец разчорля косата му и една къдрица   пада над  дясното му слепоочие. Той я докосва с ръка, но вятърът наново не му позволява да я постави на мястото си.  .

Моралията: Колчо.Сърцето ми са къса от болка.Но нещо ми иде отвътре, че ти, Колчо ше бъдеш по-добре при Аргира.

Колчо стои  пред портите. Ръцете му са отпуснати, а в очите му се вижда едра сълза.

Моралията: Сполай за бая си Гьорги! Сяка Божия неделя, по екендия, ше та чакам да ми додеш на гости!

Той щраква резето на голямата порта и двамата тръгват  към хотела на Аргира. Минават покрай абаджийницата на Коста. Спират за миг пред опушения и отрупан с вещи прозорец. Свиват покрай старата печатница и продължават.Виждат Алито, който се провиква:

Алито: Боза, а, а… Шекер боза, а, а… Екши татлъ, боза вар. Кисела, сладка, боза, а, а…

Колчо и Моралията спират  пред него. Върху стара, дървена количка,  се вижда гюм, шишета и пахар.  От него с пахара, Алито сипва  от гъстата течност в шишета.

Колчо: Добро утро, чичо Али.

Алито: Дал Бог добро, комши. Я, как си са издикисал, Коле! Где толкоз рано, комши, Гьорги?

Моралията:Али.Сипи две чаши от бозата, джанъм!Па след туй ше  хортуваме.

Алито: Боза за убав челяк, за голям челяк, комши. На, земи! Арен челяк, голям челяк си! Хатър работа ше правим на тебе. Голям селям ше ти сторим!

Алито сипва в две чаша  боза и ги подава на двамата. Моралията  поглежда към Алито. Циганинът гледа уплашено. Моралията забелязва и казва.

Моралията: Али, людете думаха, че твойта Хати я видели често да иде с теб.

Алито:А, комши, туй лош дума! Мойта Хати кадърна жена, комши. Него алъш-вериш прави,ам Али добър челяк. Ай, с здраве, комши, дорде Алито та чита!

Момчето и Моралията допиват бозата  и оставят   чашите върху количката. Гьорги гледа жаловито.

Моралията: Колчо. Май обидихме Алито?Тъй, де! Когаз челяк не мож да мери думите си. Ей, на и аз. Пустата ми уста, люта! Грешен челяк съм, а и грях сторих на Алито.Тю, да са не види, тая мойта каца! Сичко събира и нищо не отбира.

Колчо поглежда  към  Моралията и го дърпна за ръката.

Колчо: Айде, байо! Ного сме хортували, а челякът веке стои на двора и кво ли си дума?

Моралията: Право  думаш, Колчо. Временцето тече, а работата мен чака.

Денят е четвъртък. Двамата минават покрай пазара. Селяни с талиги, магарета и коне, носят купища торфанда  (пресни плодове и зеленчуци).   Гъмжи от народ.Чуват се викове, пазарлъци, звънтене на хлопари, цвилене на коне, мучене, кудкудякане и хихикания. Глутница кучета обикалят пазара и свиват в пресечката.

Моралията: Ох,Колчо. Скоро едно от  тия кучета  ухапа един циганин, та  го проводиха чак в Софията, за да му  турят инжекция против бяс, щото само там има такваз институция.

Колчо: А ти знайш ли байо? Оная, келявата кучка от бандата, я видели просната на покрива, върху абаджийницата на госпдина Килимявкува.

Моралията:Знам, знам, момче.Добре, че при обищината  напрвиха народна команда, та да обикалят града и да троват кучетата. Ей на. Труповете им са разлагат по улиците, миришат и   троват въздуха.Пък да не думаме за епидемиите…

Момчето поглежда към Моралията и  сочи с пръст към едрия селянин, разкрачил нозе и подвиква, но шумът от тълпата го приглушава. На земята се мятат   пет-шест мисирки с подрязани криле и стегнати с тел нозе -целите оплескани със съсирена кръв.

Колчо:Виж,виж,байо! Куцата Марга от Гимуш гердан, в голямата кошница от върбови клони е наредила цяла дузина яйца. Пък как гий изчистила от куришките!

На пазара   се вижда и кокона Пена, облечена с копринена рокля и капела на главата. Тя вижда Моралията и Колчо, и махна с месестата си ръка. Държи в дясната си ръка кошница с два капака. Приближава до куцата Марга и се навежда над кошницата с яйца. Взема едно яйце, подхвърли го ту в едната, ту в другата си ръка, след туй долепва   око до черупката и го гледа дълго срещу слънцето.

Кокона Пена:  Добро е, Марго. Кат вода е бистро. Дай двайсет!  Марга бръква в кошницата, изважда  едно след друго яйцата и внимателно ги поставя в кошницата с двата капака на Пена. Коконата изрича  нещо като “мерси”, врътва гръб и тътри  едрото си туловище. Спира пред момчето, което държи в сухата си ръка глинена купичка с масло. Тя взема от купата масло, завъртя го няколко пъти между ченето си и се  хили. Тръгва. Не купува от маслото. Момчета гледа към нея със сълзи на очи.  Няколко селянки скупчват глави и се  кискат.  Отсреща един бая якичък чичка ги поглежда и им показва юмрук. Селянките млъкват.

Кака Койна: Айде на шарланя! Оцет, вино ракия, сичко, що сърце сака, има при кака ви Койна.

В кафези, канарчета и синигерчета по двойки, чуруликат. В голям казан дребничък селянин е  сложил варена царевица. Дечурлига са се скупчили около казана. Купуват си кочани царевица и си хапват. На много места се виждат купища лешници, фъстъци, леблебия, кестени, царевица за пуканки, орехи, чирузи, прясна риба, пъпеши, карпузи, арпаджик, сирене, вълна, прежда, грънци, сланина, симит, гевреци, банички, бадеми.

Моралията: Колчо, видиш ли ги ония, с черните фереджета, забулени с яшмаци. Пък   виж, как очите им святкат под фереджетата! Те идат от Караагач, Куклен, Устина и Марково.Преди 1300 години, Мохамед  е наредил да крият лицата си от мъжете.

Момчето спира  и се заглежда. Една от тях дърпа около три годишно момченце, облечено с памучно елече, гайтани по него и стъклени копчета – босо, гологлаво. Друга пък води момиченце с полуизбеляла, памучна рокля, тънки плитки, със сини мъниста. Тази, с момиченцето, носи в  ръцете си кошница с пресни сливи и праскови, големи колкото птиче яйце и шам-дуду (черни черници).

Моралията и Колчо подвикват  на кокона Пена и забързват. Вече са   пред хотела на Аргир Демира. Десетина хамали  говорят ту на български, ту на турски. Един от тях се отличава с мускулестата си фигура. Демирът стои на стол пред хотела и гледа към небето.

Моралията: Добър ден, Аргире. Дай лапа да я стисна!

Демира:  Дал Бог добро, Гьорге. Начи водиш Колчо?

Моралията: Арно си е то, момчето, Аргире.

Демира: И аз кат го гледам, арно ми са види.

Тук разговорът секна и Демира се обръща  към един от хамалите:

Демира: Слобода ли? Ам, че ний сегаш слободно одим по пътя.Кой ти дума нещо.  Не знайш ти туй, що е слобода? Тя е кат слънцето, що грее на небото. Грей, грей, та ти става жешко на сърцето. Тогаз те, големците, няма да ги има. Сички ше сме равни. Туй, шо го видиш( той сочи с пръст) знайш ли, ше бъде твое. Никой на никому няма да стори зло. Сички ше бъдем братя.

Колчо стои с вързопчето на рамо и гледа изненадано. Усмивка се появява   на устните му и се обръща към Моралията.

Колчо: Байо Гьорги. Виж, тоя прегърбен челяк хортува едни думи. Май нейде съм ги чувал! Да, да, оня брадатият в кръчмата думаше тъй. Слобода,равенство,братство.Виж ти! Кат, че ли двамата бяха са  надумали!   Затуй начи, полицията диреше брадатия! Викаха му бунтар.

Демира: Доре дошел, Колчо, у дома .(прекъсва разговора Демира) Начи, ти си бил туй момче, дет толкоз го фали Гьорги? Ше постоиш при мен. Ше са поучиш. От тук идат ного люде. Кой не знай Аргира! Що е чул и видял! Що е припатил! Колчо, ти веч си мой.

Моралията  маха с ръка, обръща гръб и тръгва.

Аргир Демира хваща  Колчо с костеливата си ръка и  двамата  бавно се   качват  по витата стълба.

ШЕСТА СЦЕНА

Демирът и Колчо вървят бавно.Наближават Безистена (Търговския център). Отдалеч  се вижда  правоъгълна, едноетажна, каменна постройка. Входната врата е  от тежко, дъбово дърво, обшита с железни лостове, закована с големи пирони. Леко е открехната.Чинарът се е надвесил над нея.

Демира: Колчо. Знайш ли на колкош годин е тоз самотник? А за  людите и  туй що е станало , никой не знай.   .

Разговорът прекъсва.Дюкяните – двайсет на брой, все още  са затворени. Двамата наближават гоемия камараш на Икономиди. Влизат вътре. Демирът дръпна Колчо и той   се намира пред тезгяха.

Демира: Добро утро, госпдин Икономиди.

Икономиид: Дал Бог добро, Демире. Я, кого виждам? От кога не съм та чувал? Думат, последък ставало нещо окол теб?

Демира:Виж ти, та аз да не знам! Нищо ново. Сичко си е по старому.

Икономиди: А, мен не мож ма излъга! Я, как си загладил брадата!

Демира: Не си прави шега със стария челяк, Икономиди!

Икономиди: Оня, брадатият, дето са навърта окол хотела, бил бунтар над бунтарите, думат людете.

Очите на Демира за миг се променят. Поглежда към Колчо и му шепне на ухото:

Демира:Требва  да са пазим от тоз челяк, сине!  От стар вол теле  съм. Да има да зема, Икономиди! Не мож разбра кой, къв е!

Колчо:Тъй да е.

Демира: Я, по-добре примери четир аршина шаяк, десет аршина гайтан за Колчо!( обръща се към Икономиди.)  Решил съм да го декисам. На видно място ше го турна. Да го видат людете.  Ше види той, Аригира, шо ше стори за него!

Икономиди мери с дългия аршин от шаяка и започна да намотава  от кафевия гайтан.

Икономиди: Видиш ли, Аргире? За туй момче отбирам от най-добрата стока, та да помни Икономиди.

Демира:Разбираш си ти от работата, аркадаш. Затуй та сочат с пръс. Знам си, аз при кого да ида. А сега остани  си със здраве! Па ела някой ден да си похортуваме! Да си сръбнем от онуй, убавото кафенце! Скоро при мен дойде един челяк. На отиване остави таквоз кафе, че само кат го пийнеш, ти става арно на душата. Ела де, ела! Рачи, кога ше са видим?

Икономиди: Няма да ти река когаш,че мож да мислуваш: Излъга ма   Икономиди. Май ше е идущата седмица. Виж, туй мен чака! Стока е я, не лукова глава. Плаче за майстора си да я земе. Що да ти думам, Демире?

Демира: Айде, Колчо! (объръща  се Аригира към него.) Берберинът вече на чака. Как ли си дума: “Закъсня таз сутрин, завалията! Де ли са губи!”

Сбогуват се с Икономиди и тръгват.

Сабрито чакаше Аргира в береберницата, която е  на открито. Два стола без облегалки и нищо повече.

Сабрито: Ай, Аргире, теб чакам! Сядай бре, челяк!

Сабрито сяда на единия стол. Просва  върху  бута си засечения пешкир и намества  обраслата глава на Демира. Върти я ту на едната, ту на другата страна, както му е угодно и машинката скрипти. Демирът  диша тежко и едри капки пот се стичат  по набразденото му чело. Береберинът надува бузи, духва няколко пъти по врата, плъзва два-три  пъти пешкира по раменете му и  казва:

- Ай, хаирлия, Аргире!

Поизчиства  с  длан столчето и наново подвиква на Седатин, който чака да го подсрижи.

Сабрито: Ай, Седатин, че мен голям работа чака.

Докато Седатина се приготви, Аргир маха с ръка към Сабрито.

Демира:Нек’ и Колчо да подрежеш, че ей на, к’ъв е!

Сабрито   поглежда към Седатин и кимва към момчето.

Сабрито: Сядай момче, че виж, Демира шо  дума!

Колчо се повдигна на пръсти и сяда. Сабрито мята кърпата върху врата му и започва да го подстригва. Завършва подстригването.

Сабрито:Ашкоосун, хаирлия момче.

Сабрито: Седатин . Де са губиш бре, комши? Жената и децата теб чакат.

Седатин:А бе, ти шега ли си правиш с челяка? Кой не знай, че Седатин няма таквиз?

Сабрито:Тъй де, тъй де. Челяк и майтап не мож’ си прави. Майтап работ, голяма работ. Кой не знай майтап, да иде да мре! А Салито обича майтапа.

Колчо  се оглежда и  се чуди. Двамата с Аргир благодарят на Сабрито и тръгват.Чува се гласа на Демира:

Демира: Скоро пак ше та навестим. Ай, остани си със здраве!

Тръгват и вървят по княз Фердинанд. Минават покрай Гурбетхан.

Демира:Видиш ли Колчо?Богатата гъркиня Елена Аргиридиадис, е собственичка на Гурбутхан, но го е дала под наем.

В просторния двор с високи, паянтови постройки, два оседлани коня чакат   стопанина си. Едър селянин прекосява двора и яхва седлото на едно дръглево магаре, с хлътнали хълбоци. Приметва две дисаги, натъпкани със стока. Магарето започна да се дърпа. Задните му копита се заковават на място. То  прегъва   колене и  пада на земята. Бяла пяна излиза от  устата му. Заревава  силно,  а селяните, който се виждат наблизо   запушват  уши. Върху лицето на Колчо се появява усмивка. Той допира дясната  ръка до устата си и започва да подскача. Демирът го гледа и казва:

Демира:Ей, момче!  Хайде, че времето лети!

Двамата тръгват. Минават покрай бръснарницата на Якомидис.

Демира:Няма го веч Якомидис,Колчо.На негова място е чиракът му Хачик. Когаш Фердинанд  идеше в града, той го бръснеше арно и подстригваше острата му брадичка.  Беше доволен от момъка и често му изпращаше телеграми от София да  иде при него.

Разговорът прекъсва.От кафене “Двадесети век” се чуват силни гласове.

Демира:Видиш ли ги, Колчо? Яко наддават. Комарът за тях е чок работа. Пък и луди пари пръскат. По цели нощи играят покер, а по някогаш забуравят да са приберат в къщи.

Колчо го гледа с учуда.

Демира:Айде момче, не са заглеждай, че както сме я подкарали!

Колчо му подава  ръка. Извъднъж я дърпа и хваща   крайчеца на ушите  си.Аргира го поглежда. Колчо подскача няколко пъти и се хвърля  на  врата му.

Колчо: Харен мой! Бащинко мой.

Демира: К’во ти става бре, чедо? ( пита Демира и в очите му се появяват едри  сълзи)

Той спира, пъха набраздената си ръка в рошавата  момчешка глава и го  тупа по рамото.

Демира: Да, сине, ти ше ма заместиш. Откогаш  сакам   да ми дойде   таквоз момче.Затуй Гьорги та фали толкоз. Ех, Колчо, Колчо, сине! След време няма да съжалиш, че си дошел при Демира.

Колчо: Дай Боже байо.

И те тръгват.

Демира:Айде,чедо!Ей я, детската забавачница! (и сочи с пръст.) Да видиш к’ва жена е Елена! Оген. Да знайш колко дечурлига е научила да обичат родното. Ей я и къщата на доктор Събева. Учен челяк. Скоро стана търговското училище. Думат, чували го да пее. Туй пеенето е голяма работа! Песента кара духа да лети. Качва та на небото. Когаш си кахърен, пей и ше ти стане арно на душата. В нея е истината. Земай от нея к’вото можеш! Тя ти дава туй, що никой не мож ти даде. С нея  ше идеш там, дето никой не оди.

Колчо: Бащице. От нес си сичко за мен. Туй, що рече, ше бъде закон Божий.

Момчето хваща Демира за ръката, подгъва колене и допира устни до нея. Две   сълзи се стичат по бузите му.

Демира: Айде, сине. Времето си тече.

Те   тръгват.

 

СЕДМА СЦЕНА

Колчо върви по улица “Княз Фердинанд” към яхана / работилница за шаран. Спира и гледа към двора. Стар кон с наушници от чер мешин върти   кръгъл  камък, който мачка орехи и изцежда маслото.

Колчо гледа към нео и казва  на глас.

Колчо:Горконо, животно. Сляпо е, па виж как дърпа!

Животното  бавно и равномерно обикаля с наведена глава.Спира,  върти глава и ушите му се наострят.

Колчо, с дамаджана в ръка, подскача няколко пъти, подсвирка с уста и  влиза в двора. В лявата си ръка държи китка здравец. Конят за миг спира. Колчо  приближава до  него и слага китката между ушите му.Животното наново ускорява хода и кръговите си движения.

Вижда се мъж с напреднала възраст. Колчо се доближава до него.

Колчо:Добро утро, байо Яне .

Бай Яне: Я, кого виждам? Кво та води насам, Колчо?

Колчо:Ам, да ми налееш шарлань, щото чакаме гост! Бачо Аргира ми речи: “Иди при байо си Яне и му носи ного здраве! Нек ти налей от онуй, гъстото, мазното!”  Затуй съм дошел при тебе.

Бай Яне: Щом е за Демира, арно. Голям челяк е завалията! Знам го аз, що е припатил. Да го слушаш! Ного ше та научи. Очите ти ше отвори. Нов свят ше видиш с него. Дай дамаджанката! Ше ти отсипя от най-гъстото. На ти и малко от кюспенцето да си похапнеш!

Гологаво момче   подава  главица през оградата.

Бай Яне:Ела тук, момче! Не са крий! И на теб ше даде бачо ти Яне. Стопанинът подава на хлапето от кюспето.Хлапето го грабва.  Вади от джоба си книжле и  ръси върху него от кюспето. Отгоре  сслага   зелен прашец, наверно чубрица и  мляска. Прашецът полепва по крайчеца на устните му. Колчо го наблюдава отстрани и облизва с език напуканите си устни. Тръгва. Прекосява двора на яхана.Върви бавно.Наближава  къщата с номер 22. Оставя дамаджаната на земята. Вдига се на пръсти и поглежда през оградата. Красив, снажен мъж на зряла възраст, облечен с бял костюм, широкопола шапка, с черна брада, държи  за ръката красиво момиче.

Колчо гласно произнася:

Колчо:Ето го  и  Викаро- италианецът. Кой не го знай? Чок търговец  и представя земеделски машини. Аха, ето я и  дъщеря му Ема. Ква красавица е!

Ема се спира до портата. Усмихва се на Колчо и го  кани да влезе.  В двора се виждат  рози – алени, бели, розови, жълти. И гергини, много гергини.    И димитровчетата весело се поклащат.Колчо се загледа към красивата  мраморна женска статуя, която е разперила ръце към небето. В каменната й коса играе снопче светлина. Същите статуи, Колчо вижда в градината, където цветя и треви  пъстреят, а по тях Ема стъпва с босите си крака. Спира до Колмо. Момчето я гледа право в очите и не снема погледа си от нея. Ема примигна няколко пъти и свежда глава.Вади от джоба на карираната си рокля с буфан ръкави бонбон, увит в златно книжле и  го подава на Колчо.  Той прихваща   нежната ръка на Ема и я приближава до устните си. Тя я дърпа и  прави лек реверанс.

Ема: С’иль ву пле. Отворете  моля!

Колчо отваря златната книжка. Пъхна в устата си шоколадовия бонбон и в ъгъла на устните му се стича  кафеникава кашица. Образува улейче и лази по брадичката му. Той я обърсва с опакото на ръката си няколко пъти. Кашицата полепва по пръстите му и оставя следа. Момчето я облизва, свежда  глава,  сбогува се  и излиза.

Ема  е в градината и гледа след него. Очите на Колчо блестят  огряни от първите лъчи на слънцето, което  се показва  на хоризонта.  Той върви и наближава градската градина.  Вижда се къщата на дядо Груев. На двора няма никой. Той се чуди на глас.

Колчо: Откакто старецът ослепя, се затвори в себе си. Людите думаха, че нямало равен кат него. На младини написал”Нашири нур” – благодарствена песен, издадена във фермана на султана. Тогава  черковата “Света Богородица” станала българска. От тогаз минало ного време. Думат, че Дядо Груев не се събирал с никой.

В стаите и тремовете  в къщата е тихо. Колчо спира.Ослушва се. Прави лек реверанс и продължи към хотела. Наближава входната врата. Затичва се. Демирът стои върху възглавничката на дървения стол.

Колчо:Хм.(гласно си мисли )Людите думаха, че на времето старата Стоеница му   подарила  туй възглаве.Дала му била китка и той още  пазел в скрина си.

Колчо   се оглежда страхливо.Брадатият стои пред него. В ръцете си държи   книга и чете нещо на Демира.

Благоев: Я, кого вижам? Туй бил Колчо! Ний отдавна са  знаем с него.

Очите на Благоев излъчват блясък и упорство, и карат Колчо да сведе погледа си.  Бузите  му  руменеят.

Демира:Постой, сине! Чуй що ше ти рече Дядото! Учен челяк е той. Людете го почитат, щото умни думи хортува. Но навъдили са са  тъдява някой.

В съзнанието си Колчо   вижда бая си Гено от полицейството и помни думите му.”Ако видиш брадатия,обади са,момче!”Момчето разтърсва глава. Брадатият стои  пред него и Колчо чува думите му.

Благоев:Има ли слобода сине, има и равенство. Помни от мен туй!

Демира:Върви занеси чаршафите, Колчо!Госпожица Елена да оправи леглата, щото иде оня- софиянецът!

 

 

ОСМА СЦЕНА

Часовника на стената показва осем вечета.Аргирът  вика Колчо при себе си.

Аргира:Чуй, сине! Аз веке съм старичък, а ти има още ного да учиш. В учението е истината. То ше ти отвори път към сичко. Утре рано ше идем при байо ти Данова. Христя де, ти го знаеш. Учен челяк е. Що книги е прочел, що чудо! Да бях и аз на твойте годин! Да имаше някой да ми отвори очите.! Ам, такваз ми е съдбата. Цял живот да ода неук и прос. Простотията е по лядете, сине. Понякогаш мож да си ного учен и пак да си прос. Кой не знай да прави селям на другите, за мен не е челяк. Виж мен! Цял живот търса доброто, се не мога да го намера. Чуй, Колчо! Прави добро,   да  найдеш добро! Дай, да ти бъде дадено! Там, дето минеш, с пръс да та сочат! Ей, туй е челяк, сине. Учи са сине и почит ше имаш от людете! Виж го бая ти Данова! Само добро прави,нищо,че понякогаш добро не види. Щом Алито селям му прави, начи е арен челяк. Искам сине и ти да станеш кат него!

Колчо:Тейко, туй, що думаш е право. Няма да съжалиш, че си ма зел при теб. Нек да тръгвам, та да не та срамя утре!

Момчето  влиза в неговата  малката  стая в хотела.  На пирона виси новия панталон,тоя,дето скоро го взеха от шивачницата на Гъмзата. До панталона се вижда и бялата кенарена риза.Колчо прокарва ръка по панталона  и  го  гали Мисли си гласно.

Колчо: Сега галя лицето ти  мале.Когаш гледам снимката ти, дето я беше изографисал майстора, е толкоз мило и красиво. То е в мойто сърце. Същите черти имам и аз мале. Коса на едри чупки и очите,очите са същите твойти. А и малките трапчинки на бузите. Заминала са си толкоз рано,мале и остави  мене, сираче. Що ли го видя   твойто лице, мале ! Бях го  забуравил. Животът  тук, на земята е  сън, който мож да сънуваш само еднъж. “Лека нощ, мале! Помагай ми да стана добър челяк!  Крачи до мен! Сгреша ли, тупни ма по рамото – дясното рамо, за да си припомня, че преди сичко съм челяк!”

Съблича се и ляга.

Идва утрото. Колчо и Демирът  са пред къщата на Христо Данов. На двора, там, където тревата е избуяла по-много, се вижда  маса. Краищата на ленената покривка трептят от вятъра. Чинарите на пътя с клоните си  галят  оградата.

Демира:  Ристе, Ристе, бре! Вода ти Колчо да го научиш на твойте книги!

Дядо Данов изправя бялата си брада и  насочва слепия си поглед  към оградата.

Данов:Ти ли се бре, Аргире? Я влизай! Седни, та  думай! Кво го чиниш?Хортуват, за социалис са пишеш? Социалистически идеи си насаждал на масите?

Аргира: Белким тъй хортуват? Имат нужда от туй. Се някой требува да им хортува. Виж, неук е българинът. Толкоз годин на тъпка турчинът. Кат товарани жовотни. Дет на подкачаха, там одихме. Ам, видя ли? Иде време. Се некой ше са намери да отвори очите ни. Братята ни погинаха в Априлското въстание. Биха са при Шипка, край Плевен наедно с русите,  да живеем. Па и едни времена настанаха!

Данов:Що думаш, Аргире? Неук челяк си, а се едно по книги четеш. Отде толкоз ум у теб?

Демира:Животът, Ристе. Животът ма учи. Ше дойде време, когато туй, видиш ли го, няма да го има. Слънце ше грее над главите ни и людете ше дишат слободно. Но докат дойде туй време, не требва да стоим със скръстени ръце! Нищо не иде наготово.  Иска време, ного време. Но, докат дойде туй време, нас нема да не има. Белким младите да живеят в туй време.

Данов:Що си захортувал, Аргире? Забравихме за Колчо. Будно момче кайш.  Дано попие в главата му сичко, що научи!

Обръща се към Колчо.

Данов:Колчо, мож ли да смяташ? Знайш ли кво е “А”, “Б”?

Колчо: Аз, бае Ристе, съм одил в школото на Славейкова. Той ма научи на четмо и писмо.

Данов:Добре, сине. Сичко що си научил, се е от полза. Можеш ли да четеш, светът е твой. Секи народ има своя държава и говори свой матерен език. За нес толкоз, че що съм ти захортувал, глей, че са  уплашиш и повеч няма да та вида! От утре почваме и помни: “Туй, що научиш, научи и другите! Няма по-убаво от туй, да научиш някой да погледне. Знай го от мен, Колчо.

Колчо: Да бъде тъй, що речеш, байо Ристе!

Демира: Остани си с здраве, Ристе! Тръгваме, че и утре е ден!

Есен е. Кехлибарено-кафевите листа на чинарите  трептят по дърветата и се сипят по земята. Плъзгат се по тротоара, за миг поспират , наново  се плъзгат и накрая  спират.

Колчо е в стаята си и  мисли на глас:

Колчо:Христо Данов ма учи  на  ного. Разкрива ми чудесата  на книгите. Пренася ма в един свят  на приказките, с цъфнали дървета и ного, ного светлина.

Изпада в унис.

ДЕВЕТА СЦЕНА

Колчо е на 20 години.

Утро е. Колчо върви с  вдигната глава по калдъръмената улица. Спира пред малка абаджийница. Представя си  празника. „Младата господарка   минава с талигата, за да отиде на  разходка в дермендере. Красива е.Натъкмена с рокля от бяла коприна с шевици. Гердан от перли около изящната и шия. Дълъг, черен жекет до колене, перелина с кожички по краищата, с тъмно- вишнева подплата. Колчо се прикрива и мислено каца  в талигата.  Разтърсва глава. „Не, на мен ми трябва друга  убос. Дето да грее и свети. Къщовница, да ма  стопли в тихото огнище.

Четвъртък е. Пазарен ден. Колчо върви и за малко да се сблъска с  малкото човече с поокъсани гащи, прихванати с жълти тиранти.  То е застанало до стереоскопа и подканва :

Малкото човече: Госпожи и господа, насам, насам, срещу две стотинки! Сега тоз щастливец, видите ли го? (и   сочи към непознатия бабаитин.) Пред него е японския император и империатрицата в Лондонския музей. Ето го и голямото земетресение в Италия. Елате насам да видите Руско-Японската война, Порт Артур, морската битка! Не са плашете и от страшната катастрофа в Испания! Сичко ше видите. Елате насам! Да видите чудото на чудесата!

Колчо: Ето ти две стотинки! И дай да вида туй чудо, що думаш, че за минута человек обикаля света!

Собственикът наглася апарата и постави картичката на телена рамка.

Собственика на апарата:Ето тъй, млади госп’дине!Погледни през увеличителното стъкло!

Пред погледа на момъка преминават  разни чудеса. Когато разглежда всички картички , той отстраниява очите си от апарата.Собственика: К’во гос’пдине? Нийде няма да видиш толкоз, а ?

Колчо: Остани си с здраве човеко! Господ здраве да ти дава и ощ дълго да на радваш .

Колчо тръгва.

Пред “пианкото” също се трупа много народ. Върху кръгла маса, с различно оцветени триъгълници,  са поставени лотарийни  билети. Леко завинтена пръчица, с перо на края, се върти  и перцето докосва пироните. То спира пред шареното шекерче. До другите пирони се виждаха изсъхнало от стоенето локумче, цигара, тефтерче с пожълтели листа, златен пръстен и молив. Колчо спира пред него.

Колчо дума на глас:  За молива    думат, че  бил толкоз чуплив, че никога не мож  го подостри. Виж, има и няколко празни триъгълника.

Як мъжага, облечен в сини, дочени дрехи, грабва шареното шекерче, завива го  в зацапан парцал, който изважда от джоба на панталона си, завива шекерчето и наново го  връща в джоба. Очите му  искрят.

Якият мъжага: Сам си говори:Тази вечер ше  зарадвам дечурлигата  у дома.

На стрелбището мустакат, запасен фелдфебел и пенсиониран стражар със скъсани чизми се надпреварват, за да покажат майсторлъка си. Запасният наглася пушката, пъхва два патрона в цевта и натисна спусъка.

Разнасят   се възгласи: Браво, не улучи!

След него стреля стражарят. Той улучва цигара. Публиката продължава да вика. Чуват  се хихикания.

Двама бабаитести мъжаги опитват късмета си на ножовете. Единият хвърля халка към забитите ножове и  късметът му излиза.

Тълпа има и при Кукления театър.На четирикрака дървена масичка,   висока един метър, играят няколко човека. Собственикът  е режисьор и техник. Той тегли конците, които са опънати и разиграват  куклите, облечени в народна тракийска носия, под звуците на малката, автоматична латерна. Има повече селяни в тълпата.

От  пазара   се вижда   Парушев.Акомпанира  си сам с хармониума.  Изпява две жалки песни, удря силно клавишите на хармониума, сяда на ниското столче и подхваща   хороводна песен.

Парушев:Идвайте, братя! Насам, насам, на песнопойките! Кой не знай, ше узнай! Двама млади как са любят, как са любят и разлюбват.Ей, ти, момко, к’во си са зазяпал! Ела, земи! Песента мож да та научи на ного.

(  и рецитира: “Песента е лекокрила, кат малка птичка мила.)

Колчо се спира.  Вади от джоба на панталона си грош, подхвърли го във въздуха и го пъха в ръката на Парушев. Той го  върти с пръсти,  поставя ръката си върху раменете на Колчо и допира устни до челото му.

Парушев:Мерси,сине! Ше та помна дълго! Убавото нивгаш не са забурава.

Момъкът допира ръка до гърдите си, склоня глава и руменина се появява   на бузите му.

Колчо: Айде байо, остани си със здраве.

Парушев: Остани си и ти със здраве, синко. Умен момък ми са видиш.

ДЕСЕТА СЦЕНА

Лазаров ден. Две  красиви госпожици бързат  по прашните улици, с кошници в ръце. Портите на търговеца Викаро  са открехнати. Ема е  вече на 18 години. Чува се закачлива песен: “Ой Лазаре, Лазаре, тук са ни казале, че има мома за женене. Доде е вино червено и тая бистра ракия.”

Девойчета приближават   къщата на търговеца.  Чува  се гласа му:

Викаро: А влизайте, де! В наща къща секи иде. Ей ти, кукуряче! Дай насам кошницата, та да видим Лазарка как е натъкмила яйцата!  Дъще(обръща се към Ема), донеси от оная китка босилек, та да накичим момите!

Ема се  затичва и влиза в къщата. Излиза с панер, в който е сложила едри яйца.  От градината къса босилек и  отива при лазарките. Кичи  главите  им.

Момичетата:А със здраве, госпожице!

Ема: И на вас здраве!

Те тръгват и тя  маха  с ръката  за сбогом.

По прашните улици вървят скупчени  девойчета, нагиздени с новите си носии. С кенарените ризи, по чиито ръкави  се виждат пъстроцветни дантели, с  красиви сукмани, с шарки в долния си край, препасани през кръста с престилки на каре,с широките колани със сребърни пафти. Утринното слънце напича и алтъните-нареди по шест, седем върху гърдите им излъчват светлина. Синци се виждат тук- таме по герданите им.   Чевретата / кърпите /им  са  окичени с   цветя.

Лазарките са се скупчили пред градската градина. Стройна мома, с  красиво лице  върви напред. Чуват се гласове.

Гласовете:Ето я, бре.Туй   е кумата,  водачката   и викат. Май госпожиците  са избрали най-видната. Аха и подкумата е до нея, държи ръката й. Вижте ги,  брей, чуйте  песента им.  ”Лельо Ванке, вещованке, доде ли си млад челиби? Не е дошел, нес ше дойде, снощи ми са гости дошле, кон довеле, на коня ми синьо седло, на седлото малка мома.”

Лазарките спират за миг и тичат към хорото, което се вие в градината. В края му, седем  малки госпожички.

Гласовете: Охо, ето я и  койручката. Носи кошницата с яйцата.  Пък маха буеника (лазарското хоро) се  завило буйно със заквичкване ( засилване).

Под ритъма на песента, лазарките заиграват.Хорото се   вие и продължава напред. Чува се песен: “На момата червен чумбер, на чумбера зелен венец, на венеца теменужка. Тъй трепери момско сърце, за момино лице.”

Колчо внезапно се озовава на хорото.Подхваща последните  думи на песента и се хваща до личната госпожица, която води хорото. Гласът й звучи и оглася   Сахат тепе. Часовникът  удря дванадесет пъти. Пролетното слънце грее ниско и лъчите му подскачат по красивото лице на госпожицата. В края на песента, тя метва кърпа върху рамото на момъка, а той я метна върху чеврето й. Когато  се чуват  последните ритми, той рипна пред хоровода и ги повежда   към вуйчо Михо.

Когато стигат   пред портите на двора, Колчо   влиза тичешком в него и след минута на дървения, опъстрен с шаре парапет, се показва чана Пена.  Леко попретърбена.Бръчки прорязват  все още красивото и лице.Облечена е  със кафяв сукман. Върху аленото чевре / кърпа/ върху главата си  е поставила здравец.

Чана Пена: Влизайте, де! К’во сте са окумили? Челяк няма да ва изяде! Ей ти, кума, к’во толкоз? Такваз убос рядко ражда земята. Нъл си чула: “Убос на чело, ум в главата.” Дано и при теб е тъй.

Кумата навежда глава.Жената се скрива в одаята.Отива в килера. Слага   множество пресни яйца в престилката си и излиза. Отива до госпожиците,разгъва престилката си и подава   на госпожичката, най- едрите,която ги слага в кошницата си. Момичето я взема, навежда глава и  казва,”мерси.” След това хваща   набраздената   ръка на чана Пена и я допира до устните си. Жената я дръпва и закачливо подхваща:

Чана Пена:Немой тъй, дъще! Селям са прави на свекърва, а теб тепърва ти престои женитба. Нек Господ ти дава живот и здраве, че и свекърва да почиташ!

След това търкулва ситото с брашното, което носи наред с яйцата. Госпожиците я гледат.

Всички викат в един глас :”Ше е плодородна” (и хванати за ръце, тръгват   към Марица). Вървят и пеят. Хората около тях се спират и пригласят: “Кумице ле, Марийо, Марийо, драгим комшу ле Иване, Иване, върви, върви, напряде, напряде, струвай хабер майка си, майка си, я майка си и баща си, баща си, да размитат дворове, дворове, да нареждат столове, столове, връз столове гламички, гламички, да насядат лазарки, лазарки, Лазарю към червено, червено, бунечо – зелено, зелено.”

Лазарките спират до река Марица, свалят венците от главите си и ги хвърлят в нея. Тръгват.

Свечерява се. Пред градската градина кавалът на бай Пандо не спира. До него Гено Козерката с гайдата  приглася.

Тълпата: Айде де, де, дебре, де!

Хорото  събира мало и голямо от махалите. Колчо  е сред тях. Нозете му са обути с галоши върху лачените обуща. Изведнъж спира изненадан.

Колчо: Оная, лекокрилата – така я нарекох, когато я зърнах напреш и ръката ми са допря до меката й длан.( произанся гласно). Сърцето ми скачаше в пазвата. Коя ше е тя?   Коя майка е родила такваз убос?  А сегая  е на орото.”

Краката на на госпожицата скачаха под звуците на песента: “К’во се е хоро завило, вие се, та вие.” Очите й искрят. Тя го вижда и спира за миг погледа си върху нето, и свежда очи.Колчо допира ръка до вратовръзката си, дръпва я за възела и разкопчава горното копче на кенарената си риза. Въздъхва.  Тръгва за миг, но спира. Наново тръгва и спира пред нея. Прави лек поклон,хваща малката й ръка  и я допира до устните си. Момичето  я дърпа,обръща гръб  и бяга към дружките си.  Колчо се затичва след нея. Разкъсва кордона от играещите на хорото  и се хваща до нея на хорото. Момичето понечва  да дръпне ръката си, но яката ръка на момъка я привлича към себе си и той я допира до меката й буза. Музиката заглъхва. Негодуващи погледи  са отправени към него. Колчо дръпна засрамено ръка и тръгна. Играта продължава. Колчо чува след себе си някакви възгласи, но той продължава напред.

ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Вуйчо Михо лежи на миндера. Чана Пена влиза в килера. Стените са белосани.Там са наредени авджийските принадлежности от дружество Сокол, на вуйчо Михо. Балтонът, вече поизбелял виси на един перон. Цървулите  са на земята до него.

Чана Пена отваря вратата на скрина. Там се виждат    вратовръзката, дебелата вълнена фланела, шала и филцовата шапка на вуйчо Михо. В очите й се появяват сълзи. Бързо затваря вратата  на скрина. Пушката, патронажа, торбата за гърба с четири сиджимки на краищата за връзване, стоят на друг пирон  близо до балтона. Едно по едно ги взема и изтупва от праха.Изведнъж чана Пена излиза пребледняла от килера.За миг,тя запушва   с ръка устата си и  прихна да се смее и не можеш да спре.

Чана Пена:Михо, Михо бре. Знайш ли? Кат бързах към килера, за да поотупам дрехите, не знам привидя ли ме се, малка сянка  се мерна край мен. Без да мисля грабнах балтона и затърчах. И кво мислиш. Хоп и от ревера му искочи едно малко мишле. Изглежда мишлетата бяха две, та си правеха любовна среща. Когато ме чули,   едното искочи, а другото трепереше сгушило се в ревера.

Вуйчо Михо: Ох Пено, мила моя невясто. Да не беше станало с мен туй, когаш одихме на лов.Търча   с хрътките и кво мислиш, изкача заек. Заекът бяга, а хрътките след него. И така, ги доведе до дънера на старо повалено дърво. А там, дива свиня беше заклещила единия си крак. Дърпа се и квичи. Хрътките се нахвърлили върху нея и така ги заварих. С последни усилия свинята издърпа крака си, но не целият.   Полвината от  него остана в капана.Тя побягна и аз след нея. Спънах са в един храст и паднах. Не помна нищо. Когато дойдох  и са опомних, хрътката беше до мен и ближеше челото ми. Не далеч  видях свинята. Беше мъртва.  По- късно дойдоа другите авджии. Видяха ма целият  в кръв. Единият дръпна шала от врата си и превърза крака ми. Прибраха ма в къщи. Ох, ох, знай, след  туй раната ми са разлюти.  Гнойта  можеше да са  разнесе  в цялото тяло. На косъм бях да не умръ.Добре, че беше ти, Пено. Отрязаха крака ми. Не можеше да са направи нищо друго. От този ден, исках да си отида по- бърже от тоя свят. Но Господ не послуша молбата ми. Добре, че беше ти, Пено. Умна  моя жено. Ти ми  даде вяра и надежда.

Разговора прекъсва и те си лягат.

Утро е. Чува се гласа  на вуйчо Михо.

Вуйчо Михо: Пено, Пено мари! Где си? Ела, чуй, що ше ти река!

Жената  е натъкмила нощвите и меси   хляб.

Чана Пена: Михо. Требва да ида да  са спазара за агнето.  Нъл  неделя ше правим курбан за живо, за здраво за теб, Михо.

Тя избърсва ръцете си в месала,  оставя тестото да втаса и отива до   Михо.

Чана Пена: Речи, Михо!

Вуйчо Михо:Пено, душо моя. Иди при Кольо, знайш го! Дето прави кавалето и му рачи. Михо сака кавал да му сториш! Ама да е от онуй, убавото дърво – дъбето. И му дай колкото грошове сака! Не са пазари! Грошовете не струват нищо, когаш здраве нямаш. А мойто здраве, ей го!

Пена свежда очи и допира ръка до гърдите си.

Чана Пена: Навремето, знайщ, кат та  зърнех- як, пъргав, пращящ от здраве, сърцето ми примираше. Стоеше  отпреде ми с цял ръс. Бързаше да ма притиснеш до гърдите си и да допреш топлите си устни до челото ми.

Чана Пена пръглътва сълзите си .Излиза.Омесва наново хляба.Слага олио на дъното на тавата и посипва с брашно и пъха хляба в пеща.

Идва следобед.  Чана Пена излиза. След време се връща и  отива до Михо:

Чана Пена: Мохо,Михо бре: Бях при Колю. Каза, че до края на седмицата кавала вече  ше го имаш.

Вуйчо Михо:Благодарно Пено. Ного та обичам. Ако не беше ти, нямаше да съм жив.

Чана Пена. Не думъй тъй, Михо. Нъл съм твоя невяста требова  да са грижа за теб.

Вуйчо Михо: Ам, ква невяста. Нийде няма кат тебе, Пено.

Чана Пена:Айде, Михо.Отивам , че работата мен чака.

Излиза.

След няколко дни чана Пена  носи кавала.

Чана Пена: Михо, земи го! Твой е.

Вуйчо Михо пляска с ръце, смее се на глас и го взема в ръце си. Допира го да устните си започва  да надува кавала. Чана Пена се приближава до  него и слага трепереща ръка върху посребрялата му коса.

Вън, хлапета от махалата са се качили на оградата и подвикват. Чува се гласа на чана Пена:

Чана Пена:Кво сте зазяпали, бре? Я влезте да зарадвайте бая си Михо!

Те премятат  босоногите си ноги през оградата и стъпват на каменната пътека на двора. В градината се виждат мушанки. До прозорците на къщата се виждат жълти и алени рози. Вече се смрачава и навън затихва.

Децата нонова прекрачват  оградата  и се скриват навън

ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА

Събота е. В Иен махала, срещу църквата Света Петка прииждат хора и влизат в църквата. Баба Марта е поставила малка масичка близо до  притора.  С треперещи ръце отброява пара по пара и  подава лоени свещички.  Презвитер Грую е с дълъг филон. Бавно и тържествено произнасяше утринната ектения. В кандилницата догарят последните въглени. Дъха на тамян.

Презвитер Грую: Алелуя, алелуя . Поможи Господи тоя грешний милет! Сполай го с здраве и живот! Дай мир на душата му! Сполайте с добро, братя и сестри! Амин.

Малчуган около петте се откъсва от ръцете на  баба си, застава до презвитера и пред иконата на Исус Христос с трънения венец  прави нисък поклон. Връща се обратно и хваща ръката на старицата.Тя поставя треперещи пръсти върху къдрокосата главица и се  кръсти три пъти.

Старицата: Дай му, Господи, живот и здраве!

Ектенията превършва. Презвитер Грую  кади с кандилницата  Под купола на тавана тъжно гледат очите на светиите, а в страни тънат   в пъкъла хиляди души. Над тях, дяволът е разперил черния си плащ. Презвитерът отива до олтара и излиза  със сребърна чаша. Поставя я  върху поднос, върху който  са наредени залъци хляб. Дългата  върволица от млади и стари се трупа около него. Със сребърна лъжичка, той граби   от комката (залъче хляб, напоено с вино)  и подава на  хората. Те допират   устни и преглъщат.

Отвън се чува кавала на Пандо. Обажда се и гайдата на Геро Козирката.

Вижда се старата   Стояница.  До нея  баба Петра. оживено разказва:

Баба Петра: Пустият му Геро. Има такъв прякор. Козирката бре, Козирката му думат.Прякорът му бил идвал от дядо му Хари.Напил се  еднъж старецът. Че кат го подбрала баба ти Яна:  “Виж са, бре? На кво си замясал? Натряскал си са чак до козирката.Чула я баба Злата – оная, що знай всичко в махалата. От тогаз нямаше мира човечецът. “Хари, Хари, козирката, кай.” Отиде и на внука Геро.

Рашко циганина: Айде, Геро! Свири джанъм, та оген да са дига!

Ана знахарката: Ей тъй, хопа ха, дебре де…Давай, Геро, извий, Панде! А вижте, бая си Ламби, спиране нема!

Парушев: Тичайте, ора! Насам, насам! Купете си по една песнопойка, па нек да ви е арно на душата!  .

Алито:И лимонада. Ай на шарабета! Сладко шарабет.

Рашко: Семки, жанки, джанъм..

Алито:Дондурма каймак…

Надпреварват се Алито и Рашко. А на стрелбището Сандо, ярбап челяк, се тупа по гърдите:

Сандо: Чуйте бре, а на бас! Ше видите що е чудо, Сандето!

Милуш: Види са тя, чожук майстор! Бива си та тебе! Не хаби съчмите, Санде!

Сандо:Сус бре, Милуше! Че виж тая лапа, не е от седене!

Милуш: Тъй де, тъй де .

Колю е облечен в бяла кенарена риза, с клинове на пазвата и ръбове  на ръкавите. С шивици  с алени и черни копринени конци. Кармазен/ червен / пояс, четворно тъкан, прегънат на две сумички /ивички/. Тасмата над пояса е обкована с метални пулове. Връз ризата е надянал джамадан, с дълбоко извита пазва, който се закопчава с островърхи копки от порцелан, навити на гайтанови бримки. В дясната предница на малкото джобче  е закачен кюстек /метален накит/ от два синджира, с нанизани по тях пластинки и сребърни парички.Другият край на кюстека беше забоден на срещуположния. Огърлето и предницата на джамадана  са украсени с апликирани ивици от зелен памучен плат.Очите му се притварят.

Колю гласно: Ей, я на. Госпожицата от  Великденското лазаруване.

Той  навежда глава,  изведнъж я вдига и поглежда момичето  право в очите.  Тя свежда поглед.

Пандо и Геро се надпреварват да свирят. Повече се чува кавала на Пандо. Мелодиите – ту весели, ту бавни  карат Колю да припне. Той се приближава  до госпожицата и я хваща за ръката. Тя я дърпа, но яката му длан се заковава на вратлето й. Момичето го хваща за ръка и двамата рипват на хорото.

Колю: Ей сега, хопа-ха, иха-ха… Рипни, Калино моме, да тропнем!

Момичето: Млади момко, що хортуваш?

Колю:Тайна, малкай моме!Има една песен:”Рипни, Калинке, да тропнем”, па си рекох… А то, кво излезе? И, ако ней тайна, от где е госпожицата?

Момичето: От онуй село, дето му викат Брестник. То е край Чардакли бунар. Думат, че   навремето, разбойници нападнали селяните. Тогаз те  отишли в оная местност – Чарковището. Други пък  в Бесарабия, близо до Белград и там останали. Имало български села. След туй отишли  на юг.

Колю: Как та викат, момне ле? Ного си умна! Сичко знайш за ваш’то село. А мен, кат ма питаш, право ше ти река. От Пловдив съм. Сираче – без майка и  тейко. Прибраха ма вуйчо Михо и чана Пена. Знам си града на пръсти.

Керана: Керана ма викат.

Колю: Виж ти! А аз си думах: “От де ше е?”

Керана: Тъй, тъй… Видеш ле го оня, бабаитестият? Бай Милуш му викат. И той е от Брестник. Голям ербап са пиши.Че кой не го знай него? Той е на Милка тейкото. Яка душа носи. Викат,навремето го били турците   да  каже где са крият  хайдутите. Той имал ревалвер в пазвите и чифт пищови. Дали му ги хайдутите да ги пази, та кат дойдат, да иде при тях. Някой  изрекъл на турците. И еднаж, както си прекосявал армана, причакали го. Сто тояги му ударили в конака в Пловдив и го дали на псетата. Но бай Милуш знаел езика им. Не са чуло повече за него. Прибрала го една млада знахарка. Изцерила го. Той я аресал и заживяли на село. От тогаз му викат Милуш Възкръсналият.

Колю: Виж ти, ярбаплия, челяк е! А аз са чудих…

Колчо се обръща към бай Пандо.

Колю: Айде, бай Пандо!Надуй  гайдата, дорде са завий свет на момето! Да поменува, когаш е било на панаир в Пловдива, града голяма!

Керана рипва и запява:

Керана: “Рипне Калинке да тропнем, да са пукат душманите!”

И Колю рипва. Спира и подканя Керана.

Колю: Керано, моме убава. Ай да са полюшнем на колелото! Ей, туй, дето са върти кат вятърна мелница. Викат му виенското. Не е за мекошави, то. Ако на сърцето ти е страшно, стой си!

Колелото спира своя ход. Там, на най-високото, едър смелчага изпитва  силите си.

Керана: Свят  ми са вие кат го гледаш, а камо ли да съм там. Въжето скъса ли са, веч  е затрит. И времето ше заличи следите му, и  оставило малка диря.Но кой  мож да оцени всичко туй?

Колю:Таквиз са само няколко души в града. Кат са появят, людете шапка  им свалят, селям им прават. На тия времена рядкош са силните по дух. Силата  думат, идела от властта, а духът е тоя, дето прави силата. Има слаби духом, но са силни властом и людете ги земат за богове. Но лъжебогове са те. Бог не е в тях. Който не верва в него, не верва и в людете. Но и людете нема да му верват, щото проповедва своя лъжлив Бог. Кво ли съм ти захортувал? Дай да пийнем по едно шарабетче от Алито, та белким отоложим жаждата! Па и  за люшката да намерим сили!

Керана: Нек  да не са люшкам! Още маленко да гледаме тия чудеса! Ай, как  сай увисил! Душата ше ми изкочи. Никой челяк не мож са мери с него. Па и да са мери, до него нема да стигне. Смелостта са дава еднаж. Който я има, е богат челяк.

Колю:Тъй е, Керано. Още кат та зърнах тогаз, тук ми легна. Правош на сърцето. Колко ли не та дирих, но най-сетне долетя мойто лястовиче. Сирак съм. Имам си само чана Пена и вуйчо Михо. Кво ше речеш? Да дойда у вазика, ръката ти да искам?

Керана свежда поглед. Той продължава.

Колю: Ако ващи ма разберат, убаво. Ако не, думай!

Керана вдига очи и поглежда момъка право в очите. Зъбите й блестят   под лъчите на утринното слънце. Гласът й се  носи над мегдана и запява:

Керана:”Лудо ле лудо, та младо. Земи ми китка за обич! За обич, китка от сърце. Сърцето е твое, либе ле. Сърцето, още ръката!”

Песента лети и   тълпата  спира за миг. Кольо рипва, разперва  ръце и довършва:

Колю: “Целуни ма, либе ле, по чело! По чело, либе ле, и по уста, твой съм!

Деволити пламъчета се появяват  в сините му очи. Гласът му звучи   отсечено и сигурно. Клокотницта /камбана / отсича  три пъти. Часовникът на Сахат тепе показва  дванайсет на обяд.

Колю: Хайде!Време е да си тръгваме, Керано.

Двамата тръгват.

ТРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Ден понеделник.

Натъкмен, с бяла кенарена риза и кармазян (червен) пояс, Колю подкарва каруцата с двата яки ата към Брестник. Когато стига   там, прекосява  мегдана и придърпва поводите. Атовете спират. Виждат се    селяни,  които оживено разговарят. Момъкът се обръща   към един от тях и  пита за къщата на Керана. Селянинът го гледа учудено и я посочва.Колю се усмихва и благодари.Той дърпа юздите и атовете тръгват.   Чува се гласа му:

Колю: Тя е, по дувара я познавам! С  вреевите ( кафевите) врати”. Тъй ми рече Кергана.

Спира атовете пред портата.

Колю: Има ли някой? ( провикна се той?) Гости чакате ли? Кака Кина се показва на портата.

Кака Кина: А, влизай де, влизай!В наща къща никой не връщаме.За квото и да си дошел, влизай!

Двама прекосяват алеята с цветята и влизат в одаята, където огънят гори в огнището. В медения меник ври чорбица. Колю преглъща няколко пъти.
Кака Кина: Сядай де,сядай!  Настани се на миндерлъка!

Кака Кина се обръща към Керана.

Кака Кина: Дъще. Донеси да почерпим госта!

Докато тя се върне, кака Кина отива  в съседната одая и  води Сандо. Той сяда до огнището, а жената  носи софрата, която беше подпряна до стената. Керана се показа с инкрустиран сребърен поднос, върху който  са  поставени две филджанчета / чаши /,  медено джезве и шише с бяла течност. Сандо взема шишето, отлива от течността в джезвето, дръпна  меника и го постави   на земята. Взема дилафа и се обръща към Кина:

Сандо: Булка, донеси захарчета!

Жената се протяга   към рафта и сваля препълнената захарница. Подава  едно захарче и той го постави върху дилафа. Разравя огътя и го пъхва. Когато захарчето се зачервява, го дръпа и пуска в джезвето. Течността  клокочи  и   оглася  одаята. Сандо   изважда жезвето   от огъня и сипва във филджаните / чаши /.

Сандо: Айде, момче!

Колю:Мен ракията не ми е по сърце. Малко ше пийна за здравето на   стопаните.

Сандо: Пийни си де, пийни си! Че кво е времето навън! Такъв дъж  са сипна! Ей го, на. Нек вали, та да пие земята! Таквиз сушеви години дойдоа! Дано са народи ного жито, та да нахрани гладните гърла! А ракийцата си я бива, а? Пийни си де!

Обръща се къв Керана:

Сандо:  Дъще, донеси от онуй мезенце!

Керана става от софрата и  отива  към мазето. Връща се с  две медени паници в ръце. В тях се вижда бабек и кисели краставички.
Кака Кина: Земи си от краставичките, момче! Па замези от бабечото! Как та звът?

Колю: Колю  .

Сандо: Рачи да чуем, отде си? Кво та  води насам?
Колю:Аз ли? От Пловдив съм.

Керана става и рипва към другата одая.Закрива се, но притваря леко капията и надава ухо. Майка й подканя  Колю:

Кака Кина: Рачи, момче, не са срамувай!

Колю гледа плахо.

Колю:Дошел съм. Да  сакам ръката на Керана.
Сандо: Брей,  момче, от де знайш името на щерка ни?  Наща щерка е още маленка. Не и е дошло ощ време за женитба.

Колю: Па аз си …

Колю свежда глава.Сандо отива до огнището. Взема дилафа и разравя  огъня.
Колю: Добри люди. Тръгнал съм да търса юница. Къщата ни и без туй е цяла пустош
Сандо:Юницата ний още маленка, момко.
Колю:Маленка,ам умница и къшница. .
Кака Кина: Да видим кво ше рече момата?

Вика Керана.

Кака Кина:Керано, Керано ма, ела, ела!

Момичето отваря капията ( вратата). В одаята се  носи дъх на цветя.
Кака Кина: Айде, Керано, сипи на госта от ракийцата, та да помни когаш е идвал за мома!

Керана свежда глава.Гъстите й мигли потрепват.Тя взема джезвето и сипва вэ чашите.
Сандо: Сипвай, сипвай, дъще! Кво си затреперила кат лист от вятъра?

Сандо се обръща към Колю.

Сандо: Де са ти момко, сватовете?
Колю: Нямам си, аз сватове.И двамата си заминаха още млади, зелени.

Сандо поклаща глава.
Сандо: Начи. Щом думаш тъй, простено тий. Виж, туй ми ареса и сватовник да си! Вече сме стари и ни требва некой да ни помага и оправя сичко! Ех, момко, момко, оген момче си, сърцето ми подсказва. Кат та гледам, очите ти мязат на челяк с добро сърце. Ракийцата я бива, а? (Поглежда дяволито той и подръпна посребрения си мустак.) Пък рачи. Как та думат?

Колю: Колю, Колю Качуля ми думат. От дядо мий  е останал тоя прякор. На младини, старецът ходил да пасе овците. Турнал ямурлук, а върху качулката на ямурлука обичал да турга и калпак. Кат минавал по мегдана, людете му думали: “Ей, че убавец! Качуля кай, Качуля, почнали да му думат. До костите бил работар. И чуждите стада пасял, да изкара някоя пара. И за баба Петра ми е жал! Добра старица беше. Обичаше да си пийва кафенце от леблебийка, лека й пръст.

Сандо: Легна ми на сърцето, момко! Затрогна ма с твойта баба и дядо!
Мара: Кино, Кино мари.(чува се глас отвън. )

Кака Кина:Влизай, влизай де, Маро! Белким да е за добро.

Мара: Кой е тоз мър, Кино? Кат зарекли, идел чак от Пловдив. Надушвам нещо! Май тъдява сватба ше става ?

Кака Кина:Затуй ли си дошла мър, Маро? Чуждите дертища да оправяш. Оправи първом твойта Елка, па тогаз мисли за другите!

Мара: Ти си една, знайш къде да боднеш! Тя, наща Елка, има време.
Кака Кина:Туй е друга работа. Рачи сега, що си дошла?

Мара:Дай ми няколко скилидки чесън, да си подлуча чорбата. Че мойта Елка кат зарекла: “Пилешка чорбица сакам!”

Кака Кина:Сандьо, Сандьо бре! Донеси една кесийка чесънец, нек да има и за друг път.

Той става бавно,  скрива  се и след  малко се връща  с връзка чеснов лук. Кина я пъхва в кесийката и казва на стрина Мара:

Кака Кина:На, земи, Маро!

Мара: Сполай с добро, Кино! Белким Господ даде на теб и цялата ти челяд живот и здраве! Добра душа си ти! Който иде в твойта къща, се та помни с добро. Не са чудете, ора, момчето ми са види арно! А сполайте, белким играйм на сватбата!

Мара маха с ръка и излиза .

Кака Кина: Легна ми на сърцето, момко. Рачи ли Керана, твоя е.

Кака Кина  се обръща към Керана.

Кака Кина: Ела, дъще! (подканя кака Кина.) Ако рачиш, фани го за ручка!
Керана престъпя с наведена глава и хваща  с треперещи пръсти ръката на Колю. Кина и Сандо гледат със светещи очи.

Сандо: Никяма ше направим по Цветница. Нек да мине Гергьовдена, па тогаз ше умуваме за сватбата. Запевът ше е по-идната седмица.

На двора дърветата поклащат клони, по които са накацали множество цветове.Две лястовички са свили гнезда   под сайвана. Допират  човчици и се гушат   една в друга. Отпускат   крилца и    чуруликат.

Колю се усмихва и подава  ръка на кака Кина. Свежда глава и допира устни   до  ръката и. Тя  я издърпва. Той се доближава до Сандо. Подава му ръка и я стиска. Руменина избива по бузите му.

Дъжда спира.

Каруцата с двата яки ата на двора са впрегнати и чакат  стопанина си. Колю се качва в талигата и опъва юздите. Атовете тръгват  в тръст.Вече се показват  керемидите на къщата в Пловдив

Атовете спират пред портата. Колю прокарва ръка по гръбнака ту на единия, ту на другия кон, продължава по шията и  дърпа  поводите. Разседлава  ги и  отива към яхъра. Излиза от него и прекосява двора. Качва се по дървената стълба. Тя скърца под нозете му. На прага се спира и заслушва.Колчо отваря капията / вратата / и влиза в одаята. В стенния долап фитилът на тенекето /газена лампа / гори и хвърля  бели сенки върху варосания с бяло таван. В другата страна на огнището върху одъра, повдигнат върху пръстен под, вуйчо Михо лежи.  Над главата му е долапът  с красива декорация на капака.В иконостаса,майка Богородица е простряла   ръка за благословия. Върху чергарника на пода, чана Пена грижливо е наредила постели и пъстроцветни черги. Менците  са окачени на рафта.
Вуйчо Михо:Туряй парамията, /софрата/ Пено!

Тя подхваща софрата подпряна до стената и я принася   до огнището. Димът от огъня се издига.

Чана Пена:Сядай, сине, да вечеряме!

Върху шарения месал на софрата,  чана Пена поставя пита.  Колю подгъва нозе и сяда   върху малкото възглаве. Чана Пена протяга   ръце към полицата, където  са поставени дървени и медни чинии, хавани, захватки, панери и взема три  чинии. Сваля менчето от огъня, което още къкри  и с голямата дървена лъжица разсипва бобена чорба.

Чана Пена:Хапни си, чедо, па си легни!Щото кат та гледам!
Колю: Таз вечер сичко ми е сладко, мале. Щерка си нямаш, щерка ше ти доведа.
В очите на чана Пена се появява сълза. Тя хваща с едната си ръка долния край на престилката и избърсва сълзата си.  Колчо става, обгръща я с ръце и прокарва пръсти по посребрялата и къдрокоса глава.
Чана Пена: Истина ли думаш, сине?

Чана Пено го гледа и се усмихва. Колю я гледа право в очите и казва:
Колю:Мале, така ше ти думам. По-харен челяк от теб няма. Обичам та, мале, повеч от сичко.

Старата жена го гледа  с премрежени от сълзи очи. Тя прокарва треперещи пръсти по лицето на Колю, допира сухите си устни до челото му  и свежда глава. Вечерят и си лягат.

Утро е. Колю става рано. Чана Пена и вуйчо Михо още спят.Пали огъня в огнището, сипва вода  в джезвето и  слага билки в него. Говори си гласно.

Колю: За запева ше ми трябва много вино, месо и самуни ляб. Плат за блуза на Керана, а и тоалетна кутия за менгушите. Ше  я купим   с чана Пена от пазара. На Гарабет-златарина, ше дам оная пара, дето  мама, лека и пръст беше зашила в ткан плат и место муска,  беше я вързала на шията ми със здрава връв. Ше ида в “Балкански лъв” при бая си Ивко Гаврилова и ше поръчам от онуй – пенливото, червено винце, а мож и малко сливовица. Парата няма да жаля.Нъл работя в печатница “Съгласие”, при челеби Панайота и бая печела. Арен челяк е челебията. Сички го тачат. Чок работа, ама има кво да са уча. През ръцете му минава токвоз четиво. Няма време за приказки.  И аз требува  да чета, да знам кво става по света.  В книгите прочетох, че в джунглата людите ходили голи. Само си криели срамотиите с листа. Също кат Адам и Ева в библията. Но тогаз, те са били двама. И когаш Ева чинила греха, отхапала ябълката, Господ им рекъл: “От днес ше слезите на земята и ще се множите!” Така живеели те. Грехът обикалял земята. Влизал от колиба в колиба и тикал човеците към лъжи и измами, прелюбодейства, разврат и алчност. Дяволът бил господар на земята и ги карал да вършат злини. Но не  секи можел да победи. Силните по дух и вярващите в Господа Бога оставали чисти. Ето, такъв е и бай Пандо – дюлгеринът на кокали. Тачат го людите,  а и на  мен помогна да са   бида здрав челяк. Когато паднах от талигата, едвам  ма закараха при него. Масажира ма, сярна вълна ми налага, с някакви мехлеми  ма маза и сега помен няма от болежката. От таквиз люде има нужда земята. Да помагат и да дават лек. А как убаво  хортува! Кат го чуеш, става ти арно на  душата. Само с дума мож да та изцери.Знахар – тъй го звът. Селям да му правиш. Ше отида, при стареца да го зарадвам. Булка земам, чок работа. Ше мина и край търговския магазин на Кочо Кукумявкув. Толкоз джунджурии има в него! Се ше намера нещо за Керана! А и на чана Пена мож да купа нещо да я зарадувам.

Някой чукаше на портите. Той надзърна от джама. Беше Чапкан Ленче.
Чапкан Ленче: Колчо, Колчо бре! Викат, булка щял си да водиш, па рекох, ако имаш нужда от нещо?

Колю:Влизай, влизай, како Ленче! Че кво си захортувала и комшиите ше чуят!
Чапкан Ленче: Дал Бог добро, Колчо! Време тий да са задомиш! Дано булката да е арна и къщовница? Толкоз болки ти легнаа на сърцето, дано да си поживейш!
Колю: Туй, како Ленче, никой не мож да рече. Лошото не пита, младо ли е, старо ли е.

Чапкан Ленче: Пакосни години настанаа, Колчо. Няма мира нийде. Ей на, никой не мож та разбра. Кат рекли, Чапкан Ленче, а не та питат, как живейш,що чиниш? Само не са живей, Колчо. Да няма с кого да си похортуваш. Кат трънен плет са ората. Секи гледа да та бодни. Нема го оня люляков храс. Да погали ръцете ти, косите ти, а ти да задремеш сладостен сън.
Колю: Сложно нещо е животът, како Ленче. Играйш си с него на минавания и заминавания. А помете ли та вихрушката, тогаз няма спиране. Напреш, назад и се едно криволичене. Правош няма нийде.
Чапкан Ленче: Умен си, Колчо! Коя мома та земе, ше живей с теб.
Колю: Животът ма учи, како Ленче. От него по-харен учител нема. От малък ям коравия залък. Никой не ми е рекъл: “Ела и си отчупи от топлия къшей, за да ти е благо на сърцето!” Що не влезеш у дома да си пийем от ментовото биле? Ше ти стане арно на душата. Па и да забуравиш маленко кахърите!
Чапкан Ленче: Друг път ше дойда да пийна. То, мойта душа ше намери покой само на оня свят. Там нема нит болка, нит грех. Грешни сме ний, грешни! Толкоз грехове ни тегнат на плещите, че и на кантар не мож ги притегли. Направош в пъкъла ше ходим. Господ няма да ни сака при себе си. Дяволи и таласъми са в душите ни. Лесно не можат да излезат от там. Удрят на с четинистите си опашки по главите и мира не ни дават. Заплитат на в мрежите си. Само Господ Бог мож да на спаси. Ако е останал поне малко добро у нас.
Колю: Не хортувай тъй! Челяк докат е жив, винаги греши, но кат греши, да са разкая!  Щото открит грях, не е грях. Потайния грях и на оня свят няма да ти са прости. Прави добро, та с добро да та поминуват! Сам Бог дума, да правим добро.Тъй, душата ни ше бъде спасена.
Чапкан Ленче: Прав си, Колчо. Тъй, както сме захортували и пладне ше стане. Айде, остани си с здраве!

Колю:Твойта, како Ленче, е кат добре си дошел, айде, иди си!
Чапкан Ленче: Не са сърди, Колчо!А холан, пак ше са чуем. Докат сме още на таз грешна земя, ощ  ше са  видим.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Прохладна вечер. Из града гъмжи от народ. Дюкянджите спускат кепенци и собствениците им  се прибират. Ташко, с котешка стъпка минава  ту  в единия, ту в другия ъгъл и дебне. Говори си сам:

Тошко: Ах, тези избори!Думаха, че опозицията  готви голяма изненада. Появява се едра сянка и с дървена тояга в ръка удря  якия гръб на Ташко. Скрива се  в тъмното. Той остава известно време върху земята. Размърдва се, опира ръка до дясното си око и ярка кръв полепна по нея.  Опитва се да стане, но не може. С последни усилия се изправя и  куцука с приведена снага, като от време на време се хваща за хълбоците, и стене. Тътри се. Стигна до портата на дома си. Навежда се, взема камък от земята и  чука. На  прозореца се показва Тина- жена му.
Ташко:Тино,Тино,аз съм ма,Ташко!

Тина нахлузва  на босо поовехтелите си чехли. Прекосява  двора и  шляпа по каменната пътека. От устните и се изплъзва:

Тина: Уф, на кво си замясал?

Спира до Ташко, подхваща го с двете си ръце и го  тътри по стълбите. Влиза в одаята/ стаята /. Мята го върху миндера и  търси нещо по  по рафтовете. Намира го  и се връща.

Тина:Ето го, живовлека. Сега да го наложим върху синките, а преди туй да го намажем с шарлан. Таз вечер ше мини без манджа! Кат та гледам къв си, се едно съм яла, яла и преяла. Май, нещо ма прищраква под лъжичката! Ташко, Ташко бре, не чуеш ли? Къде са натряска, убосник такъв? Чумата да та убие! Дяволът да та прибере, в казана да та натика, та да не правиш грехове на таз земя!

Ташко отваря  очи и  от устата ме излизат думите:

Ташко: Твойта, дърта краво!

Обляга се на лакът, поизправя се и  плюе върху ръката си ярка кръв. В дланта му  се вижда предния зъб.

Ташко: Не разбрах как стана туй! Кой беше тоя убосник, дето ма навакса тъй. Неговатаг мамица! Кво ли готви опозицията за утрешните избори! Утрото е по-мъдро от вечерта.  Лягат си.

Неделен ден. Първите лъчи на слънцето.  Днес са изборите. Виждат се много хора из града. Стражари  с  шашки в ръце размахват гърбачи. Накрая на сокака, една малка групичка от тях  е натъпкала чувал със слама и свирепо шиба с гърбачите по нея. Един от тях приклеква,  прави фуния с ръце и  крещи:

Непознат: “Не ма бийте бре,  няма да гласувам за Ташко!”

Шарен файтон кръстосва  сокака (улицата),  ту напред, ту назад и в кръг.Теглен  е от два яки ата, с прилепнали опашки, алени капли, а между щръкналите им уши медени звънчета са завързани с алени панделки. Бай Мустафа  седи  върху каплата и пришпорва атовете. Едър мъжага на средна възраст, с черен редингот и прихлупена капела,се е изправил между седалките и държи в ръцете си пъстър афиш, на който думите едвам, едвам се различават.

Сафет циганина: Вън на глупавите паши! ( провиква се той и надува  зурлата)

До него късоръкият  Юсуф едва държи тъпана и удря.

Юсуф: “Да живей госпдина Чалъкова.

Чуват се възгласи.

Непознат гражданин чете гласно вестник „Марица”: от 27 октомври 1878 година. Писмото е от доктор Ст. Чомакова до главния редактор, с което той официално се отказва да стане председател на бъдещото областно събрание, предложен от жителите на Станимашкия кантон. Разбрахге ли граждани?

Изборите привършват  следобед. Пълномощниците сборуват   гласовете.

Пред цялото население, струпало се на сокака, Тачко, държи  в ръцете си барабана . Отброява по един удър и обявява:

Тачко с барабана: “Драги съграждани. На днешните избори най- много гласове получи Никола Чалъков. Да му е честито кметството!”
Новината  Обикаля  целия града.

ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА
Два  яки ата поклащат главите си в тръст. Пяна изскача из устата им.   Слънцето подскача ту върху тях, ту върху шарената талига. Музикантите надуват зурли, тъпани и кавали. В тепсията с пъстър месал, чана Пена носи    пита с житен клас, която се пресичаше на две равни части , а по края  – оградена с детелини.Представя си когато беше момиче.Беше намерила детелина с четири листа , която скъта в малка муска. Навсякъде е с нея. Излиза от унеса и   шепне:

Чана Пена: Да, таз детелина ми  носи щастие.Намерих си добър челяк. Михо  е от добър по-добър. Едно си нямаме само- детенце. Но Господ се смили над  нас. Даде ни Колчо.

Тя е облечена с рокля от червено сукно, надиплена , с бяла кенарена блуза, закопчана. Посивялата и коса  е сресана на път и   къдрици се спускат над набразденото и чело. Мустафата оставя тъпана и я изглежда. Тя се  усмихва и гледа към  пролетното слънце.Върху карфицата е  окачила часовника. Оглежда го и се усмихва.

Чана Пена на глас: Благодарим на Михо. Купи ми го   от един търговец, който дойде от Стамбул града, преди нещастието.

Обута е с обуща, с високо лачено парче на носа, с дузина копчета отстрани. Вуйчо Михо стои върху куп възглаве, облечен с чер костюм и бяла риза, с кармазяна / червена / вратовръзка. Отгоре  е с черен редингот. С панталони от рае с широк парамент.Колю го гледа, но очите му са тъжни. Той е облечен с черно  палто, а под него се вижда дочена риза с нагръдник, прикрепен с две безопасни игли. Шарената вратовръзка е завързана с голям възел и копка,  с гарсонетка на главата. Обут с половинки обуща, с тънък и широк връх с копче в страни. Белите чорапи се подават под панталона му. Чана Пена го поглежда и той казва:

Колю: Мале, доволен съм от дюлгерина Панчо. Голям тертиплия излезе. Кат са върна, ше ида да му река добри думи.Виж, ма, мале!  .

Край талигата важно, важно, с вталени мундири и големи шпори, крачат двама пристава. Коста от полицийството изскача  от хотел Пловдив и куцукайки се приближава до тях. В ръцете си носи гърбача и от време на време пляска по ботушите си. Група госпожи, които почукват по калдъръма с високите си токчета, го гледат уплашено. Кокона Мина излиза напред и  вика:

Кокона Мина:  Дръжте крадеца .

Обхваща устата си с ръце Тя се затичва към пристава, но токчето и се забива в калдъръма и се мъчи да го издърпа. Той се приближава до нея, извинява   се  и  й подава ръка. Коконата тръсва глава заканително и накуцвайки се  забързва  към другите.
Талигата тръгва  по коларския път. Влизат в село Бресник.На покрива на селската църква, два щъркела  са доближили клюновете си. Единият,  е  разперил криле над  другата. Тя навежда глава към пухкавите  му гърди. Чана Пена гледа натам и очите й се примрежват. Наближават  голямата порта на Керанината къща.

Чана Пена:Чакате ли гости, сватове?

В одаите цари оживление. Чуваше се гласа на стрина Кина. Под стряхата две лястовички подават   главици и  чуруликат. Конете се заковават на място.Чуват се стъпки на двора и Кина  се появява и натъкмена с нов сукман на ситно плисе, бяла кенарена риза с елек, който се закопчава с два реда копчета и гайтан по края.   Препасала е шарена престилка. Отваря портите и подканя:
Кака Кина:Добре сте ми дошли сватове!  Влизайте де!

Обръща се към Сандьо.

Кака Кина:Сандьо, ела да помогнеш на свата!
Сандо прекосява   двора и се запътва   към талигата. Вуйчо Михо  взема дървената патерица  от чана Пена. Слага я под мишница, хваща се за Сандьо и накуцвайки тръгват по каменната пътека. Покрай нея Кина  е засадила кокичета и жълт минзухар.    .
В  двете одаи са наредени софрите. Едната е за мъжете, другата за жените.   Гостите слизат от каруцата и влизат в одаите. В единия ъгъл на мъжката одая се вижда шарено възглаве.

Кака Кина:Сватя, влизай, де!. За теб е шареното възглаве в мъжката одая!

Чан Пена хваща вуйчо Михо и го настанява в одаята върху възглавето. Излиза. Влиза в женската одая.

Сандо: Керано, дъще. Донеси от оная, припечената, на свата Михал!
Керана се показа със сребърен поднос, върху който  ся поставени два филджана и джезве, от което се издига  пара и одаята се изпълваше с диханието от сливовицата.
Сандо:Наздраве,свате! .
Вуйчо Михо: Бива си я ракийцата! Бая припечена е! А наздраве! Както е сладка ракийцата, тъй да е сладка момата.
Сандо:Туй, свате, само ше са види. Не сакам да я фала, ам тя е скопосна и работна. Кой не я знай в селото! Колко ергени лудуват по нея! Ам, тя сий й с  арактер. Умница ни е. Ако е рекъл Господ, да си живеят добре младите и добра челяд да отгледат!

Вуйчо Михо: Че нъл знайш понякогаш, квото е речено от съдбата? Не дай си, Боже! Грях ми е на душата, ама… И семейства са разтурят, и челяд са разпръсква. Няма ли сговор и мир в една къща, не ще да е… Едно време, тейко ми думаше: “Ако видиш, че няма да живейш с някой, бегай, докат е време! Че чиниш ли семейство и са народи челяд, тогаз ше бъде късно. И семейството ше е нещастно, и децата ше страдат покрай тях.” Тъй, че нащи деца да живеят и са обичат дълго!
Сандо:Тъй е, свате! И аз го сакам. Щом децата са щасливи и ний покрай тях. Белким сме живи и здрави, на внуци да са радуваме! Пийни си, свате, от наща ракийца, та да ни стане сладостно на душата! Па и ний да са имаме и тачим! Винаги с добра с дума да са разбираме! Щото нъл видиш, колко сватове не сакат да са видат в очите зарад децата.
Вуйчо Михо:Те, приказките немат край. Дай да са спазарим за агърлъка, па после ше си продължим сладката приказка! Кво ше речеш за пестотин хиляди? Извикай момето! Що я крийш? Няма да я изядем.
Сандо:Керано, Керано дъще, ела да та види свътът Михал!

Керана се появява от момината одая с наведена глава.
Сандо: Не са срамувай, дъще!Ела и целуни ръката на свата!
Тя пристъпи плахо, хваща  ръката на вуйчо Михо и  допира устни до сухите му пръсти. След това се връща  в одаята и наново се появява. В ръцете си държи  карирана риза. Мята  я върху раменете му. Влиза в другата одая. На чана Пена мята плат за блуза, на Милена ръкаве, а на останалите гости кърпи. След това се скрива наново в момината одая.
Сандо: След месец ше рипним по живо по здраво на сватбата. Свате, а наздраве за младите! Да са живи, да на радуват!
Вуйчо Михо:Наздраве за момата! Па ква е камътна! Дано как е камътна на лице,  тъй е камътна на душа!

Сандо:Вий, за щерката не берете грижа! В ней грешка нема. Нек не гълчим за туй, времето е напрешка!
Вуйчо Михо: Кво време настана! Въздухът, въздухът е друг! Мож да са диша слободно.

Сандо:Тъй,тъй.Ама здравето е най-важно.
Кучето на двора  лае.Вуйчо Михо се  сепна. Музикантите  са се настанили в женската одая. Жените рипат. Захващат песен.    :
Сандо: Кино, Кино ма. Стягай са, че сватовете веч си тръгват! Виж там, речи да оседлаят конете, че път ги чака!
Сандо: Нъл знайш, братко? Не питай гиздило, а питай патило! Толкоз неща съм видел на таз земя, че ако седна да думам, няма да съм жив.
Вуйчо Михо: Виж, туй дето го рече, ми ареса! Ако е рекъл Господ да на търпи, ше имаме време да са виждаме и да си думаме. Ам, да са живи и здрави невястите, да на търпат! Невястата знай, квато и да е, се е убава! Чуй, ше ти река нещо! “Имало едно време един моряк. Тъй, кат направил голямо  провинение, решили да го обесят.  Преди това, го попитали да си рече последното желание. На кораба имало от убави, по- убави жени. Сакам да ми доведете най-грозната жена и тя да ми дръпне въжето! – рекъл той. Застанал капитанът на средата на кораба, тъй че да чуят сички и повеч жените: Издирва се най-грозната жена на кораба! Която са смята за такваз, да са яви при капитана! А кво мислиш станало? Такваз жена не дошла.
Вуйчо Михо:Как тъй бре, Сандо? Щото, Михо, не са намерила на кораба нит една грозна жена.
Сандо:Тук, Михо, акъла решава. Ако челяк е грозен, мож ли да са нарече, че е такъв? Кой ше ти рече: “Ела, вълко, изяж ма?”. Тъй и жените. Има ли жена на тоз свят, да са нарече най-грозна?
Сандо:Умник, а. Ако не е бил умник, нямаше да са спаси.
Вуйчо Михо: Виж, таз приказка ного ми ареса. Ше я помни, да я думам на комшиите. А сегя, Сандо, дай  лапа, та да стана!
Сандо подава   патерицата на Михо и го  хваща под мишницата. Двамата тръгват към каруцата.Конете са оседлани. Годежарите  чакат  вуйчо Михал.  Един от тях го хваща под мишница и издърпва. Той се качва. Сандо и Кина  махат с ръце. Тръгват към Пловдив.

ШЕСТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Пролет е. Чува се песен „ Хубав ден Великден, по- хубав Гергьовден.   Свети Георги лято носи, а Свети Димитър зима.”Тази нощ, чана Пена  изважда нощтвите от зимника. Измива ги обилно с вода и старателно ги избърса с  нов месал.

Чана Пена: Айде, Михо, да полегнеш, че утре на чака много работа!
Приготвя постелите и одаята стихна.

Утро е. Чана Пена отива в градината. Откъсва здравец и бръшлян, и   окичва главата си. Кольо става. Взема дървената съдинка и тръгва към полето. Когато се връща, чана Пена приготвя нощвите. Гласът й се  носи из одаята:

Чана Пена:Дъще Гергано, Гергано, стани тестото подмеси, тестото дъще, гергьовското.

Изважда нощтвите. Отива   в килера и носи голямата съдина с брашно и го пресява няколко пъти със ситото. Грабна малко от него с шепата си. Взема от рафта една дървена съдинка и разбърква кваса. Завива го в новия месал .

Когато кваса втасва. Взема нощтвата от рафта.  Прави кладенче по средата. Чука две яйца, прибави кисело мляко, лъжица шарлан щипка сол, щипка захар, прибавя и кваса.Меси тестото, а песената й се лее из одаята.
На двора се чува: Ку, ку… ку, ку. Тя прекъсва песента, заслушва се и се замисля на глас:

Чана Пена: Щом кука кукувицата, ше е на добро! Таз година белким бъде здрава и читава.

Гергьовската пита е вече замесена.  Отгоре, с тестото слага житен клас, рало, овчар, овце, агне, а дори и куче.Когато привършва, отива   до пещта и слага   питата да се пече.

Чана Пена:А сега да видим китката!

Вечерта беше накъсала коприва и здравец. Копривата нарече за Михо, а здравецът за Колчо. Листата на копривата бяха малко клюмнали, а на здравеца още свежи.

Чана Пена: За добро ше е!  Дълъг живот и добра женитба. Дано да е тъй! Амин, дай Боже!
Навън се чува песен на чанове. Едър мъжага с ямурлук и гега в ръце, води най-напред овцата водачка, с вързан венец на главата
Чана Пена: Стойо, Стойо бре, стой маленко! Нъл са спазарихме  да земиш и наща овца?

Тя се шмугна в обора, ръси тестени топчета от питата и от него се показват шест овчи глави. Едната от тях, с две черни петна, спира по средата на двора и започна да блее. Чана Пена се доближава  до нея и започва да я гали по ушите. Овцата прегъва колене, поляга  върху земята и  плези език. Диша ускорено. Жената подвиква, но  овцата не помръдва. Чана Пена  тича до обора и се връща със суха трева.Овцата разтваря ноздри, отваря очи и лакомо захрусква тревата. Тя се изправя и започва да кръжи из двора. Чана Пена я  гони, но изведнъж се спъва и пада. Вуйчо Михо гледа през прозореца и се  усмихва. Изведнъж  започва да се смее на глас и не може да спре. Чана Пена се  изправя. Новият й сукман  е целият   в пръст.
Чана Пена:Айде бре, Стойо!  Бър… стига си бляла, ма!

Кара се на овцата   и я   води  към  Стойо. Затваря портата и се   забързва към одаята.

Чана Пена:Кво си са закискал, бре, Михо? Жена ти цял живот са трепи зарад теб, а ти… И изведнъж  спира.

Вуйчо Михо навежда глава. Жилите на врата му набъбват.

Вуйчо Михо:Сега ли трябваше да ми речеш туй? Место да ми помогнеш с нещо. А и  ти  за кво съм  мързелувал ! В тежест  съм ти веч!

Едра сълза се търкулва по скулестата му буза, спира на устните му и той преглъща. Чана Пена се приближаваи до него  и обгръща врата му с двете си ръце.
Чана Пена: Прости ми, Михо! Обидих та. Моя мил герой. Не знайш, че ако та няма и аз няма да живея. Пуста ше е таз къща без теб. Господ затуй е отредил ората да имат семейство, за да могат да са гледат когаш требова. Никогаш не си ми тегнел. Драго ми е кат са сабуда в утрото и да та вида до мен. Обичам та, мой мили стопанино! Обичам та такъв, къвто си. Само теб си знам и никой друг не ми требова.

Вуйчо Михо:Разбирам Пено, колко си ми верна.Съжалих, че ти изневерих с Чапкан Ленче. Нищо, че не ми роди дете. Но когаш имаш такъв верен другар, сичко друго е нищо пред туй. Децата свързвали още повеч. Без тях думат, не можело да са живей. Но нъл ги видя! Още щом са задомят, забуравят за майка и тейко. А колко изгонени имало от къщите. Нищо, че са са трудили толкоз години. Добре е, че Господ  ни изпрати Колчо. Скопосно е момчето. Яко и работно. Ей на и снаха ше  ни доведе.

Чана Пена: Колчо, Колчо.Иди и са полюшкай на люшката!
Колю излиза   от одаята и се връща облечен с нови дрехи. Тръгват с чана Пена към люшкато, дето беше завързана на сливата. Колю се качва, а чана Пена го залюшква. Люшка и удря с коприва.

Чана Пена: Да има ного плод в бахчисарията и ного берекет в къщата!

Тя запява:

Чана Пена:  Слънчо си майка послуша, на пуста, златна люлчица, на личен ден, на Гергьовден, в Марийкини дворове: ред са момите люлеят, редом момите и момците, а на Марийка ред дойде, ред дойде да са полюшка. Кат са Марийка качилъ, два са Марийка люшнала, дорде Марийка потрети, Слънчо се люлка вдигна.

Тя  спира да пее и се обръща към Колю:
Чана Пена: Я да видим питата, че квот сме я подкарали, мож да стане на въглен!
Тя побегва към пещта. Взема лопатата и издумва гласно:

Чана Пена: Уф, още маленко и останало.

Изважда я и  я постави върху месала. В обора се чува блеене. Там я чака гергьовското агне. Почистено и сресано, окичено с венец от гергьовки, превързано с червен конец. Дава му трици, сол и трева. То ги поема лакомо и наново заблея.

Чана Пена излиза от обора и  върви към портата.  Връща се с дядо  Матю.Тя отива към обора и изкарва агнето.Дядо Матю къди с кандилницата върху главата на  агнето. Чана Пена се забързва към пеща.Идва и Колчо.  Старецът се обръща към него.
Дядо Матю: Източи повеч вода от кладенеца и я затопли!

Забива с един замах острия и дълъг нож в шията на животното и из раната изскача ярка кръв. Разпаря кожата и я подава  на Колчо.
Дядо Матю:Турни я там, да съйне!

Разпаря от шията през корема, чак до краката и изважда вътрешностите.
Дядо Матю:Занеси ги на Пена и речи   да поизчака да изчистим чревцата, че сичко нея  чака! Да подържа пещта, да е силен огена!

С кръвта, той намазва стената и прага на къщата и след това челото и брадата на Колчо.

Дядо Матю: Да си здрав и читав, сине! На, земи венчето и китката! Изсуши ги и ги надроби в кърмата на животните, та да не боледуват!

Дядо Матю измива добре чревцата в студената вода, подава   ги на Колчо и наново  дума:

Дядо Матю:Добра работа свърших. Рекох да си тръгвам!

Чува се гласа на Чана Пена

Чана Пена:На обед ше та чакаме.

Дядо Матю:Добре, добре. Айде.

Върху глинения под до пещта,  чана Пена   слага агнето. Влиза в одаята с дреболиите. Слага   ги в меника на огъня и изчаква да  уврат. Омекват  и  ги  изважда от огъня, и се запътва към пещта. Връща се и ги нарязва  на ситно. Прибави сол, червен пипер и джоджен. Отива   в градината и наскуба  от зеления лук. След това го изчиства, измива обилно с вода   и се връща. Нарязва и него, и го прибави към дреболиите.Слага една чаша ориз и от оная – миризливата мерудия, дето беше изсушила през зимата и червен пипер. Напълва   агнето, зашива го с дебел конец и подканя Колчо:

Чана Пена:Иди, сине и издялай една дряновица!

Колчо побягва към градината и се връща с дряновицата.
Чана Пена:А сега ела да сберем ногите на агнето, че виж, на, не мож са побра в тепсията!

Сбират краката на агнето и чана Пена дума.

Чана ПенаНай-сетне! А сега в пещта!

Тя мята  с лопатата   тепсията  с агнето в пещта и сяда на трикракото столче.

Наближава обяд.Срещу църквата Свети Георги се е скупчил народ. Чува се гайдата и кавала на Пандо и Геро. Овчарин, облечен в  ямурлук, води хорото. Жените пеят: “Лисна се гора зелена, ден дойде Гергьовден, всички овчари дойдоа.”

Задава се  баба Ана с бохча на рамо. А дядо Златю до нея,  с бяло агне през  рамо, отива към църквата. Чува се гласа на презвитер Константин. Всеки чака реда си, за да благослови агнето им.  Между тълпата  е и стрина Мара от Брестник. Синът й Крум  е прегърнал малко легушче, с черно петно между очите. Старата влиза в църквата и се връща  с четири свещички в ръка. Води и презвитера. Пали свещичките и подава на всеки по една, а четвъртата слага върху рогата на животното. Презвитер Константин  чете от молитвеника, а стрина Мара приглася.

Презвитер Константин: Да има ного жито на нивите, здраве, щастие и дълъг живот във ваща къща!  Амин, дай Боже!

Стрина Мара се навежда.  Хваща   ръката на призвитера  и бързо пъха в нея един сребърник.
Стрина Мара: Отче, да дойдем с Лена, щерката, да й почетеш! Зли духове са влезли в нея. Някой магия ли й фърлил! Не й върви. Кож, кожама ти мома  стана и не мож да са задоми.
Презвитерът я поглежда и се усмихва.
Презвитер Костадин:Идете  в аязмото на  Света Богородица! Земете светена вода от там!

Стрина Мара: Виж, не мий  минало през ума!
Презвитер Костадин:И да са окъпе в таз вода! Та да излезе оная лошотия!
Стрина Мара: Още утре ше идем. Белким е истина, що думаш! Голям дар ше дадем на църквата, стига да помогне! Чул ти Господ думата, отче! Да си жив и здрав, па още дълго да помагаш на ората!
На двора, от голямата къща до църквата, излиза   бая закръглена стринка и тръгна към сайвана. Изкарва навън тънкоруна овца и започна да я дои в меника, който поставя на земята. Накрая я завързва за опашката и се запътва   към кладенеца. Близо до него  излива   млякото на земята.

Яката лелка:Ей, ти. Знаеш ли,че изливането на  млякото на земята е свързано с почитането на древно женско божество, създателка и пазителка на живота.Траките я знаят кат Котито. Хората си мислят и за  Свети Гьорги  е наследел чертите на тракийския Херос, на конника и прадед покровител, комуто принасят жертва. Коленете на агнето е  жертвата, принесена на Свети Георги. (обръща се стринката към младият човек, който се показа от къщата.)

В къщата  на чана Пена

Чана Пена  привърши с приготвянето.В бохчата  слага от  агнето, кравай,  жито и тръгна към гробището. Гробовете  са почистени. Спира се. Млада върбичка гали с клоните си каменния  гроб на  тейко й. Виждат се латинки- цяла поляна. Тя си спомни думите на баща й преди смъртта: Гласно произнася:

Чана Пена:”Латинки да никнат и никога да не заборавиш, чедо, докат’ си жива!” Така склопи глава. От  мама   знаех, че първото му либе сай   думало Латинка. Обичала латинките. В градината на двора и никнели много латинки. Любели са двамата млади. Но времената били тежки. Един ден я намерили изхвърлена от водите на реката. Цялата била в синини. Думаха, че турците я хванали и в харема  искали да я заведат. Дърпали я по пътя,  за да се примири. Наближавали моста. Чул   са вик за помощ. Турците изтърчали да видят кой е и оставили Латинка сама. Нямало време за губене. Затичало се момичето. Прехвърлило парапета и буйната вода я повлякла.   Турците я видели, когато полетяла надолу.Ето,това е историята за Латинка. Оженил се баща ми, но до своята смърт не можел да я заборави. Все му била пред очите. Често го виждали на гроба  й, приведен, с насълзени очи. Но майка ми излезла умна жена, работна и скопосна. Родила  ме  и така са попритъпила болката по загубената любов. Но на смъртния си одър, той   последно   казал  името на Латинка. Кво нещо е силната любов! Ей на и с тях беше същото, на орото!  Хвана я  Михо с яките си ръце и пущане немаше. Как мож да устоиш на такъв левент! Грабна и китката от косата и побегна.
Знай, моя си веч! ( рече и той.) И ако някой посмей, Михал е насреща!
Такъв си беше  моя Михо.Още помня заканата му. От града беше, но когаш се появеше на орото, момите въздишаа по него. Кво време беше тогаз! От Грегьовден до Спасовден, момите бяха по градините да сеят и поливат лука, зелето и другото. Някой, в момините одаи ткаеха платна, престилки, завеси, възглаве, или по беленките и перилките белеха платната и переха ризи. От Спасводен до Петровден, копаеха кукуруза на полето. От Петровден до Свети Илия беряха по гръстелницата узрели гръсти, а по Света Богородица бяха по хармана, за да помагат при овършаване на снопите. Сеитбата минаваше и Сенковене беше минало. Нощите ставаха дълги и започваха седенките. От Димитровден до Гергьовден, когато момците се връщаха от гурбет, ей, кви седенки се кладоа!  Щом  дренът зазрееше, започваше седенкарското сборище. Имаше една такваз песен: “Зачерви ли се дренът- хоп моми на седенка. Цъфне ли дренът- сектир моми на седенка.” Първата седенка се заклаждаше в първите дни на Горещницата- два дни след Великден.”Да горят ергените по момите, или да са горещи и да разгарят сички седенки”. Тъй беше.

Наблизо се чува песента на кос.Чана Пена излиза от унеса. Навежда се и изтръгва от гроба на  баща си  трева. За миг се спира. Отива   до паметната плоча и изтрива с ръка снимката му.Взема шишенцето с  виното и полива гроба.  Кръсти се три пъти. Очите и се навлажняват.

Чана Пена: Мили Господи! Сполай с добро стареца! Прости грешната му душа! Докат е жив челяк, греши на сека крачка. Кво нещо е животът! На един е дал ного, а на друг нищо. С кво сгреших Господи, та ми даде толкоз мъка? Ей на, Михо.

Заплаква на глас. Изважда малка кенарена кърпа  от вълнената си  сая и  избърсва сълзите от очите си. Над главата и прехвръква птиче и литва към синята вис. Връща се със спомените си. Вижда седенките, когато   Михо сядаше до нея.  Когаш времето беше топло и не валеше,  седенките правехме    на  ливадата, на армана, или на двора. През дъждовните дни  ги кладяхме   под навеса, под трема, на плевня, или под сайван. Когато се застудеше, оставахме   по  къщята, край огнището.Залезеше ли слънцето, тръгвахме  към уреченото место. Всяка мома носеше хурка, или кошница с разни кълбета. Понякогаш, някой майка, сестра, или снаха ни придружаваше. Подявката, както я наричат по- малката сестра, носеше за кака си трикрако столче и вървеше винаги на една, две крачки след нея. Ако  момето беше годеница, от къщи я довеждаха и след разтурване на седянката я отвеждаха.

Момите ходихме    по две, три, или по комшийски. Но не сяка можеше да отиде. Ако в къща  бяха няколко моми, ходеше  само най-голямата. На подявката,  и викахме  коританката, щото беше най- малката и под коритото. Не можеше да са задоми преди по-голямата сестра. Не можеше и да седенкува.
Сяка година на първата седянка не се работеше нищо. И да си аресаме  некой момък, не можехме да избираме. Момъкът требваше пръв да покаже кво чуства и да посочи момата за невеста. На седенките се канеха. Момата правеше магия на любимия, да дойде при нея и да я залюби. Ако ергенинът разбереше, магията нямаше да стане и заклаждането не фащаше ред. Заради туй,  се пазеше в тайна. Неколко дни преди туй , момата земаше кол от оградата, та да помете пещта на момковата къща. Преди тоя ден ходеше по полето и бустаните, да търси власини –( стебло от тиква.) Оставаше  да преспи навън, на открито. Вечерта преди залез слънце на Голяма Богородица, момите се събирахме  накрай селото, на някой кръстопът.Кладяхме оген и са нареждааме около него. Най-голямата  земаше повета си и правеше три пъти, кат че ли мете. След туй сички са завъртахме окол огеня и го скачахме. Фърляхме  камъчета в него и заричахме: “Как гори помета в огеня, тъй да горят ергените по нас!” Отново се въртяхме  три пъти, скачахме в огеня и  пак стояхме   в кръг. Сяка мома фърляше своя помет и наричаше името на либето си. Пак са въртяхме   три пъти и скачаха  през огеня. Кат свършеше последната мома, земахме   коловете си, дигахме   ги над главите и ги фърляхме   в огеня. Другите обикаляха, прескачаха и фърляха коловете си в огеня и  правеха отворен кръг. Най-голямата стоеше отпред, а най-маленката въртеше власините и сички пак обикаляхме по три пъти огъня и думаха: “Както са власи власината, тъй да са власи ергена след нас!” След туй сички фърляхме   власините в огеня и наричахме: “Както гори власината в огеня, тъй да горят ергените за момите!” Прескачахме   и обикаляхме а нановош три пъти огеня. Всяка наричаше името на любимия си. Накрай сички слагахме   в жеравата по един картоф, да са изпече и го давахме   на любимия си  да го изяде. Седяхме  край огеня и пеехме, та да чуят ергените и додат при нас.. Когаш додеше гадаенето,  ритахме  гърнето и калчищата.Чана Пена  се изправи за мит и   спомените наново се появиха.  Идеше моя ред  да наклада седенката. Приготвях съчки и един дебел кютук.  Кладях огеня. Очите ми са изпълниха със сълзи. Димът се  дигаше   нагоре и  канеше съседските моми.  Магда и Калина  фърляа дърва в огеня и той огряваше   армана. Момите   идваха една след друга и сяка фърляше съчки в него. Пена  беше втъкнала хурка в престилката си.   Над мегдана са чуваше песен: “Наклала е Донка седенки, кат ги наклала, запяла. Всичките моми събрала, всички моми и момци. До всяка мома и момък, до Донка няма ни един. Донка се прави, изправи, викнала и запяла. Кой да ма чуе да дойде, на наща ясна седянка.”

Още чувам гласа на Магда: Мойто либе ше е първо
Калина думаше:Не,мойто. Дългата Ангелина, най-голямата рипваше, оскубваше вълна от каделите на момите и я поставя отпреди си. Изсвирвахме   два пъти и всички  запалвахме  вълната. Вълната на Пена първа изгаря.

Ергените   бяха изпратили   съгледвач. Малкият Василчо се меркаше край плета и се изгубваше. Пукаше пушка. Засвирваше  кавал. Кучето на двора залайваше. Всички запявахмеха: “Лайте ги, лайте, какини псета, та ги долайте на седенкюту, до седенкюту, до девойките”

Кавалът  свиреше игриво. Гръмва пищов. Мама Въла   стоеше  на капията и ни подканяше.
Мама Въла: Влизайте, де, влизайте!
Напред вървеше Михал. С надиплени гащи и антирия, с новичък кривак. С кармазят пояс, на който  беше втъкната кама.
Михо:Добър вечер, какини. (позравяваше той)
Ние,момите:Дал Бог добро, батьовци, и добре сте ни дошли.

Ергените подканяха:Седнете, какини, да ни попейте!

Ние бяхме  с китки от босилек и здравец. Някои от нас- момите бяха   свили китки от божур и седефче.  Други  от трендафил и ружа.   Но най-много от невен.  Освен невен, в китката  бяха вплели омайниче.Имаше и китки с любовниче. Някои бяха вили китките си с перуника.В момините китки  се виждаше и дилянка.

Помня тогаз. Михо седна до   мен и дръпна китката  ми.  Аз наведох глава и  го поглеждам сърдито. Той наново  дръпва кигкта  ми. Тогаз са  чу гайда: “Рипни, Калинке, да тропнем.” Изведнъж двамата рипнахме.  Аз подадох    китката си на Михо. Кавалът  засвири седенкарска ръченица.
Михо  рипайки  викаше: И ху, ху, и ха, ха.Очите на Михо искряха.  Той  ме хвана  през кръста.

Изведнъж, чана Пена се сепва. Тя е на гробището. Пред очите  й  беше образа  на баща  й.  Все още   млад и силен. Хваща я с големите си и силни ръце и  я вдига във въздуха. Тя се смее и детското й гласче звънти. А той, заедно с  нея се върти и тя политва като пеперуда. Той стоеше  пред нея, облечен в бозовата антерия, с надиплени потури. Тъй го погребаха.

Чана Пена приближава гроба му. Отива и до гроба на майка си. Почиства  го и спомените наново  се появяват в нея.

Чана Пена:Да. Сурова жена беше тя. Още помна строгите й кафяви очи. Не одобри женитбата ми.  Цел живот не можеше да прости, дето зех Михо. Отвлече  ме той в града. Но старците бяха добри люди. Поминаха са и те, лека им пръст. На таквиз ора и шапка мож да свалиш. С добро ги   помна  цел живот. Повеч свекърва ми. Тертеплия жена. Научи  ма на ного неща. Къщница  ма направи. Макар, че не им родих  внуче, лоша дума не чух от устата й. “Щом са обичат младите, ний сме нула”- тъй думаше
Еднаж, свекър ми беше си пийнал повеч и  аз за пръв път чух от устата му: “Чуйш ли, ората що хортуват, Магдо? Наща снаха яловица била. Що правила още в дома ни?”
А свекърва му дума. „Ш…т, Ранго! Втори път ако та чуя да хортуваш тъй, в реката ше та завлека!”
Сълзи  клокочеха в очите ми. Буца застана в гърлото ми. Закрих очи и влязох в одаята. Полегнах на миндера и зарих глава във възглавето. Тъй  ма завари Михо. Прокара ръка по главата  ми и  ма притисна до гърдите си. Тъй и не разбра защо тая вечер не продумах. От тогаз,  не чух повеч да са хортува за туй. Но с тая болка  лягах и ставах. Никой не са досещаше кво тая в гърдите си. Изглежда, само старата беше се досетила за оная вечер. Преди да почине,ма извика при себе си и рече:
Слушай, дъще! Един грях имаме ний. Прости ни! Нек душата ми е чиста пред теб!
Аз са наведах; .Целунах я по челото и  рекох:
„Аз отдавна съм ти простила, мале.”

Чана Пена наново се върна в действителността.Тя пак е на гробищата.Прилива на гроба на свекърва си и тръгва. Разчупва  от питата и от агнешкото  и из устата и излиза:

Чана Пена:Прости, Господи, греховете им!”

Други гласове:”Да прости Бог греховете им!”
След като раздава и последното залъче от питата,  връща се при гробовете на майка си и тейко си, и  пали по  четири свещички. В каменните вазички, които  са до главите им, постави свежи, горски цветя. Слънцето на хоризонта  препича.

Чана Пена  гласно:Михо и Колчо сигур веке  ма чакат!

Ситни между гробовете и тръгва към гробищната порта. Вън я посреща градът и талигите.  Хора  бързат към черквата Свети Георги. Чана Пена се прибира  в къщи.  Слага в торбата  от агнешкото, гергьовски хляб, пресно сирене и баница, и тръгва към къщата на Рада Камбулката. Приближава  я и спира пред портата. Старата кръжи из двора и току подвиква:

Рада Камбулката: Непрокопсаник такъв! На стопанина си мясаш. Не даваш мира на никой. Наперил си перушина, а ума в главата ти не стига. Току подгониш някой млада ярчица и хоп… А твоят господар сай запил нейде, та иди го търси. Ха, ето го и него! Виж го, как сай издикисал!
Олюшквайки се ту на едната, ту на другата страна, откъм пътя се задава  дядо Рачо. Препъва се, но успява да се задържи на стълба. Завърта се около него и из устата му се изпуска звучна благословия.

Рачо:Чучуло, таквоз. Маай са от тук, че кат та светна, няма да са намериш!
Камбулката се доближи до плета и не забелязва чана Пена. От време на време поспира, за да се прибори с дрезгавата си кашлица. Насъбира малко сила и започва да хока:

Рада Камбулката:”Стар пън такъв! Виж са на кво мясаш! Нема да ти уври най-сетне шантавата тиква. Земята дано та погълне!”
Дядо Рачо понечва  да вдигне глава, но тялото му се свлича   и повалява в купата оборски тор. Камбулката погълчава още малко, подхваща го и  тътри към къщи. Чана Пена я спира пред портите.
Чана Пена: А, добър ти ден, кумице. Честит ти Гергьовден!
Рада Камбулката:Дал Бог добро, Пено!   Видиш ли кво е чудо кумът ти! Не става за пред ората.Натрескал сай до козерката, а не мисли, че нес е празник и то къв.
Чана Пена: Не са сърди, кума! Те празниците са за туй. Да си пийниш, да си поапниш.
Рада Камбулката: Нъл видиш? Нищо друго не ни остана. Още маленко да си поживейм, пък добре, ако е рекъл Господ. Тя наща я видиш? Единият крак е към гроба, а с другия още кретим. Туй челяк, е голяма работа. Кви ли пътища не минува! През тръне и трендафил, и пак живей.
Чана Пена: Дай, кума, дай на стареца да си поапне, че виж го, на!
Двете го подхващат и тътрят   към одаята. Слагат го върху миндера.Старата взема от подника чергата.  И казва:

Рада Камбулката:”Ква ми беше новичка, ква ми беше убавичка, па сегя и двете сме същите. Уф, кой е мислувал, че ше стигнем до туй дередже! Ей на, сичко ма боли. Ногите веке не държат. Па и Рачо, виж го! На стари години тръгна да обикаля кръчмите. И него веч го не бива. Току са пресвива под лъжичката. Не ще да е за добро. А къв беше на младини! Що станеше из село, без него не биваше.
Чана Пена:Тъй, тъй, кума! Миналото не мож са върна. Да гледаме сегашното, па напрешка, квото е рекъл Господ.

Рада Камбулката:Знайш ли, Пено, как ма зе? Еднаж, неговият побратим Камен, му рекъл: “Рачо, аресал съм си едно моме. Айде да го крадем!” Натъкмили са двамата и ето ги пред нашия плет. Ти ше стоиш тук, а другото остави на мен!- рекъл  Рачо. Когато кучето излая, ний бяхме надалеч. Ей, клещи бяа ръцете му! Кат ма фана през кръста, префърлий ме бърчината, а след назика са тътрише Камен. Аз съ дърпах, удрях с юмрук, но Рачо ма държеше тъй, че дъх не можах да си зема. Заридах и са замолих:Пощади ма, бачо! Ша ти дам що сакаш, но не ма карай да зема тоя.Сърцето му са зажали и продума:Нема да та дам! Ше та пусна, но убавичко си помисли! Ако та сакам,  ше дойдеш ли с мен! От тоз ден станах негова невеста. Легна ми на сърцето. Но с Камен да са не видат. Скорош, той дойде у дома и рече: „Слушай, Рачо! Толкоз годин минувахме и заменувахме, без да си рачим дума. Скорош ше си идем от таз земя. Дай да са сдобрим! Да не са поменуваме с лошо! Щото лошото са помни, а напраиш ли добро и то са помни, но бързо са забуравя. Животът толкоз е кратък. Докат са обърнеш и веке та нема. И името ти са заличава. Когаш беше жива старата, се ми думаше: “Живей тъй, да та помнат дълго!” Затуй, дай да са целунем за прошка и дано Господ на сполай с още маленко животец! Ето, Пено, туй е мойта история. И заживяхме с Рачо. Народих му челяд, се момчяги. А те са запиляха по земята, остана сал най-маленкият.

Чана Пена:Тъй са младите. Секи търси половината си. Старата Траяница думаше, че когаш умре челяк, отива на оня свет. Никой не знаел колкош пъти иде на земята. Секи челяк имал две полвинки – мъжка и женска. И двете са връщат на земята, да са търсат. Когаш мъжката намери женската, тогаз ги спохожда арен живот.

Рада Камбулката: Затуй старите люде думат: “Челяк цел живот търси полвинката си, ако не я намери, страда.”

Чана Пена: Що думаш, кума? Никой не са е завърнал от оня свет, да ти рече кво е там. Ако е по-убаво от земята, тогаш нема да ни е страх да умрем. Но има ли кой да ти рече! Кви времена настанаа! Да немаш вера в никой. Ей децата, що са деца. И те не думат верно. Пълни с грехове. Чак земята са тресе. Греховете тъй са на натегнали, че не можем да дишаме. Кво ли сме захортували за тез неща? Я речи сегя, как я караш?

Рада Камбулката:Арно ний нес. Радовито ни е на душата. Кво е китно навън! Я виж, Свети Георги слезе на земята с коня си! Голям светия  е той! Когаш слезе на земята, сичко са радува.

СЕДЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

В дома на чана Пена цари приготовление. Одаите светят до късно.
Сутрин е.

Слънцето огрява калдъръма с тесни плочници на улица “Търговска”. Кольо бърза към дюкяна на Кочо Кокумяуков. Наближава Джумаята. Тръгва към Куршум хан. Мина покрай Кервансарай- староприемницата.Стените и сводовете му стигат на дебелина до два метра. Купола и покрива  са облечени с куршум. Дворът  е четвъртит, постлан с големи камъни. Има две чешми с каменни корита.Едната с няколко чучура, а другата, която  е в западния край на двора, с два чучура  На мраморна плоча с черни букви пише:”За споменъ на Българский  и незабравимъ синъ Алеко Константинов, убит на 11- ий май 1897 година от чадата на деньтъ. Пийте братя и помнете невинний Христовъ последователь. Алека!”

Изградена от Гьока Павлов

До стария кестен  снове  бай Милуш от Брестник. Облечен със стари потури. Той дърпа кльощаво магаре с въже, което  е  захапало в муцуната си и се мъчи да го прегризи.
Бай Милуш: Пръъ… стара кранто! Немилосник такъв! Я да видим, туй що имаме, дъл е на местото си?

Произнася с дрезгав глас и   пъха ръцете си в дисагите. Изважда парче сланина, лук, самун хляб и започна да мляска.
Бай Милуш: Виж ги тия! И само са жени и деца. Бързат   към новия хамак  ( баня )„Цар Симеон”, на  Таню Чаракчиев.

Жените приближават хамака. Посреща ги Таню Чаракчиев-собственика, усмихнат с думите:

Таню Чаракчиев: А, добре сте ми дошли, невести.

Обръща се към теляка:  Ей, ти по- полечка, да ти са невиди…

Човекът прави поклон и казва:

Тилякът: Благодарно, баю. Ти си велик челяк. Да си ни жив и здрав и се такъв да бидеш!

Жените влизат в банята.
Навън слънцето препича. Кольо  върви забързано. На среща му Алито. Той го спира.
Алито:Дал Бог добро, комши. Как си?  Алито върви  прегърбен, с торба вехтории.
Колю:О, Али! Де  са затри толкоз време?
Алито: Колчо, Колчо, едвам та знай Алито. Голям момче, ербап момче. Викат, голям челяк си станал.
Колю:Тъй е Али. Пиша, пиша книги. Рова са в нащо минало. А кви люде е имало, е хей! Кви времена са били!…
Алито: Да си жив и здрав, комши! Такъв челяк ни требва. Та, че ако ги нема и таквиз ора, о хо…
Колю:Речи Али, как я караш? Де одиш толкоз годин?
Алито: Скитах, комши, скитах по света и у дома. Алъш, вериш правим. Нъл знайш таз работа? Голям работа, начи. От един земаш, на друг даваш. Тъй де, широк живот, тесни гащи. Голям кебик ти думам. Голям кебик, лесен работ.
Колю:Ей, Али. Кви ги думаш? Ти сакаш без да са трудиш, пари да земаш. Не мож, тъй! Алъш, вериш, ней работа.
Алито: Прав си комши! Ний сме тъй. Тук и там по света.

Преминават главната и стигат до градската градина “Цар Симеон”.
Алито: Остани  с здраве, комши! И деца когаш имаш и те да са здрави.!
Колю:И туй ше го бъди, Али.
Алито:Добра дума думаш, комши. Туй, да са чуй!
Колю: Тъй е Али. Сватба, сватба са задава. Ква мома да видиш, за булка ше земам. Айде, да  тръгувам, че както сме я подкарали, виж, пладне дошло!
Алито: Голям челяк, добър челяк! Алито селям прави на теб. Ашкоосум…
Колю: Остани си с здраве, Али! Ного здраве на булката, ако ма помни!

Денят   е слънчев.

Божи четвъртък. Колчо разгръща библията и си мисли на глас: „В петък Исус се замъчи, за да качи своята правда на земята. Той е истината и я носи по света.  Ученикът му Юда го предаде, но  тъй е писано. Христос знайше, че  ше възкръсне, за да разпръсне истината.
А за людите, истинския са тия, дето носат добро в тях си” .
Чана Пена се приготвя. Взема бъклицата и налива вино в нея.Слага в месал   питата, която е омесила.

Чана Пена: Сине. Отивам до Петкана и Севда, братовите ми щерки, да идем да калосаме кумовете.

Вървят трите дълго и се спират пред къщата.Чана Пена натисна железната халка, и  удря с нея.
Баба Петра:Ида, ида.
Тя  тътри нозе по каменния плочник, като от време на време стене и стигна до портата. Разтваря я широко.
Баба Петра: А добре сте ми дошли! Влизайте де! Да одим в одаята, да си побъбрим!

Те бавно се  качват по стълбите. Влизат  вътре и баба Петра продължава :
Баба Петра: Сядайте де, ей туканка, на миндера!

Обръща се към Рачо.

Баба Петра: Рачо бре, Рачо, донеси от онуй, кисилявото! А аз да нарежа някой краставичка.
Чана Пена:Пийни си, кума, от калосаното!  (И подава бъклицата. )

Баба Петра: Апни и от питата!
Баба Петра  тътри ноги по пода и излиза   от одаята. Връща   се с бурканче кисели краставички и бучка сирене.  Реже на резенчета краставичките, а сиренето  ръси с червен пипер и шарлан, след което се обръща към стареца:
Баба Петра: Рачо, Рачо бре, дай килджаните!
Той излиза   бавно от одаята и се връща   с табла, на която  са поставени пет килджани /чаши/ .
Баба Петра: Пийни си кума!   Бог да ни дава ощ здраве и живот!

Чана Пена::Да сме живи и здрави, та да скачаме на сватбата на младите! -
Чана Пена: Петке, Севде, чупете от питата!

Баба Петра:Пено, речи сегя, как я карате? Май ново хале щели сте да дигате?

Чана Пена: Тъй е, кума. Тесничко ше ни стане. Нек са видат младите! На широчко да си поживеят! Повеч дечурлига да си народят, та да им са радуваме.
Баба Петра: Младото си иска свойто.

Чана Пена: Ний веке си поживяхме.  Малко време остана до сватбата. Та да си дойдем на думата! Две млади души ше са сродят, а ний да им помогнем да им е добре! Убава сватба ше направим, че кой дойде, да не съжали. Та гответе са за кумуване!
Баба Петра: Ше кумуваме, Пено, и на орото ше рипаме, та оген да са дига. Пийни де, пийни!

Дядо Рачо изпива  наведнъж чаша от кисилявото, след което плъзва ръка   по побелелите си мустаци и млясна. Изведнъж се изправя  и леко залита.  Прави   два тромави подскока във въздуха и пада върху миндера възнак. Баба Петра слага  главата му върху възглавето и бъбри нещо с беззъбата си уста. Чана Пена поглежда   към Петкана и Севда, и подканя:
Чана Пена:Време е да си одим! А вие, кумове, си останете със здраве!

Трите стават   и се запътват    към двора. Баба Петра ги изпраща   до  портата  и се връща  при Рачо.
Пена се прибира. Отваря портата и на двора герестият петел  е наперил перушина и величествено пришпорва двора. От време на време налита на някоя млада ярчица и всичко се превръща в пух и перушина.

Огънят в камината свети до късно. Чува се песен.   .

Всичко затихва.

ОСЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА
Петък. От ябълката на двора Кольо отрязва по-якичък клон за припореца. Събира малко зелени клонки и здравец, и   накичва припореца.

В къщата на Кольо  е шумно. Музикантите  са накичени с цветя и здравец. Опашките на конете са  увити с панделки, а шиите им опасани с червени връвчици, на които чановете  пеят весела песничка. Двамата с чана Пена държат вуйчо Михо и го качват в талигата. Кавалът на Пандо подкарва бавно, а след него гайдата на Геро Козерката  приглася. Чана Пена  е сложила сукмана, а на кръста е припасила пъстра престилка. Конете тръгват. Отиват до къщата на кумовете. Баба Петра и дядо Рачо ги чакат. Чува се гласа на чана Пена:
Чана Пена:Айде, кума, куме! Време е, че на чакат!
Баба Петра: Докарайте насам талигата, та да натоварим даровете!
Кольо докарва талигата в двора. Баба Петра се шмугна в одаята и наново се показва. Носи даровете. Кольо ги принася  в талигата. Тя наново се връща  в къщата и след малко се показва. Заключва  портата и  накуцвайки   върви  към талигата, където дядо Рачо   се е настанил. Севда и Петкана също  са в талигата. Дългите им плитки, се спускат над раменете. Кръшните им снаги  са облечени в сини, шаечни сукмани, под които се вижда  крайчеца на белите им фусти. Младата им, твърда гръд  е обуздана  с тесни елеци, плътно прилепнали в талията им, с дълбок, преден разрез. Новите им кенарени ризи с дълги, широки ръкави, завършват с красиво изработени дантели, украсени с точена коприна и роял. Четвъртитото басмено, пъстро парче, украсено с един ред  вертикално наредени като дизия копчета,  са  пъхнати под бръчника.

Талигата с музикантите тръгва напред. Чува се тропот на коне.
В халето / къщанта / на Керана  е шумно. Двата рода от майчина и бащина страна са  изпълнили   одаите.    .
Керана  е облечена в бяла, дантелена рокля. С бели, копринени конци,  са нашити детелини.    Вън  се чува цвилене на коне.

Кака Кина: Керано, крий са чедо, идат!

Някой  се провиква. След него музикантите засвирват.  Засвирват зурли. Кларнета на Алито се откроява над всички.
Кака Кина: Влизийте, де, влизайте! А добре сте ми дошли!

Доближава се до Колю.
Кака Кина: Това Кольо е за теб.

И наметва върху раменете му шаяк и кенар за риза.

Двете стрини на Кольо носят в ръцете си даровете. Влизат  в одаята и    мятат валото и върху него сватбения венец.
Кака Кина:  На теб сукно за сукман Ясно, а на теб Гано, кенар за блуза.
На двора музикантите  свирят игриво хоро. Кольо подвиква: “Айде, де, хопа, ха… Едър мъжага   стреля три пъти с пушка. От одаята се чува гласа на Керана. Кольо и сватбарите приближават   капията / вратата /. Тя е    залостена.

Някой се провиква:Откупете булката! Я да видим Кольо, колко ше дадеш?
Друг глас: Малко са.  .
Пет, десет, двайсет – продължи наддаването. Отвътре момите запяват: “Стой девере, не бий варта, а е варта от три дъски, от три дъски, чемширови. Момата е за хиляда, косата е за два града.” Наддаването приключва. Деверът Милчо   изкарва булката. Керана  вади просо от торбата, и ръси сватбарите.
Керана: Нек Господ даде на тая къща имане! Нек никогаш не свърши житото в амбара!
Кака Кина-майката на Керана, излиза   с куп дарове.
Кака Кина: На теб, свате, престилка, а на свата Михо – сукно за гащи. На двете братови щерки - ръкаве.
След като свършва   даряването от майчина и тейкова страна, тя се приближи до двете си сестри – Гина и Гюрга. Трите  заплакват.

Кака Кина:  В града утива, ей! Нема да го има веч нащо славейче!

Керана    е  сред гостите. По устните и се плъзва загадъчна усмивка. Поглежда към  майка си и  казва:

Керана:Пред  мен, мале   иде нов живот. Дъл този живот занапрешка   ше  е  сал радос, или скръб. Усмивката и благият характер на Кольо    показват само добри неща.  Той е  истински, мале.   Пред  нас е слънцето, високо, жарко  и  ше огрее душите  ни. Един златен сърп, който ще отреже житения клас.  Вида, мале,   две игриви, детски ръчички, които нежно  ма прегръщат и галят. Две панделки на къдрокосата главица. Тича след  мен слънчицето,  дето  грее   дома ни .

Колю се доближава до нея.

Колю:Айде, Керано, време е да тръгуваме!Сватбата чека.
Кака Кина: Сине, (обръща се майката на Керана.) Знай, че според старите обичаи, бащата и майката на булката не  идат на венчавката, а на сватбата  в къщата,  в дома на младоженика.
Кумът се приближава до Керана и двамата тръгват заедно. Зад тях е шаферката Златина, която държи роклята й.  До тях  е кумата и Кольо, сватбарите, заедно с музиката. Качват се на талигата.Пътят минава  покрай   зелени дървета.При църквата “Свети Георги”, талигите спират   и сватбарите слизат. Най- напред вървят младоженците,  от двете им страни деверите, след тях кумовете и накрая побащимите и помайчините. Побащимият носи пропорица.
В църквата  е тихо.

Виждат се запалени свещи. Исус гледа от тавата, който беше изографисан.  Светите апостоли са  отстрани .
Пред всички застава отец Григорий. Проповедта му е бавна.

Отец Григорий:А сега дайте халките!”

Чана Пена подава на отеца двете златни халки и ги поставя върху сребърната табла.
Отец Григорий: Деца, мои.  Нес сме са събрали, да поставим началото на един градеж, който зависи от вас. Вие сте тия, дето ще изградите бъдещия си дом. А сега,  Керано, готова ли си да вземеш Кольо за съпруг?
Керана:Да

Отец Григорий: Кольо, готов ли си да вземеш Керана за жена? –
Колю:Да.
Отец Григорий: Живейте в мир и сговор! Нека щастието никога не излезе от дома ви!   А сега дайте халките!”
Отецът ги взема и подава на Колю
Кольо взема едната и я слага  на безименния пръст на  дясна ръка на Керана. Тя взема другата халка от подноса и я слага на безимения пръст на дясната ръка на Колю.

Отец Григорий слага  върху главите на двамата златните корони и  прави три пъти кръст.
Отец Григорий: Благословен да бъде вашият брак, чеда мои! Да ви е честит   и вечен!

Чуват се гласове.

Гласовете: Гор-чи-во! Гор-чи-во!

Кольо привлича булката и допира   устните си до нейните. Тя навежда глава и руменина покрива бузите й. .
По бузата на чана Пена  се стича сълза.Взема питата от подонса, вдига я високо, подскача три пъти  и я разчупва на главата си. Топи един къшей в паницата с мед и подава  първо на Керана и след това на Кольо.

Побащимият  изкача навън с бъклица вино  и  вика:
Побащемият:Айде, наздраве за младоженците!
Всички излизат от църквата и талигите тръгват към къщата на Кольо. Пристигат в дома на Колю. Покрай масите в одаите  са насядали двата рода. Най-напред до трапезата  е поставено кадифеното възглаве и върху него  е седи вуйчо Михо. Пред кумовете  се вижда  богата украсената кокошка. Веселието продължава. Музикантите  свирят  игриво хоро. Сватбарите стават  и заиграват   буйно. Баба Петра става и разкъсва апетитната кокошка, и хапна един залък. Чува се гласът й:
Баба Петра: Как е сладка кокошката, белким  тъй да  е сладка булката!

Дядо Рачо: Върви, сине, върви в одаята, та да видим ква ше е булката!
Кольо се забързва и вижда Керана. Хваща  я за ръка и я повежда   към одаята. Минава доста време. Някой гръмна три пъти с пищов. Крум развяваше белия чаршаф, върху който се виждаха три капки кръв.
Крум: Ето я наща булака. Да ни е жива и здрава и да народи повеч челяд. Веселието продължава. За миг, Керана се вижда в детството си, през Велкденските празници.Когато наближаваха празници, баба Стана и майка й белосваха баджата, нареждаха шарените паници по рафтовете, лъскаха саханите и менците. Цялата къща светваше.

Керана се пита: Що ли се яви пред нея баба Стана! Ако беше жива старицата, как ли щеше да  й се радува! Сега на гърдите й висяха пендарите, които й подари старата преди смъртта си.
Тогаз баба Стана и рече:  Земи ги, чедо! Тия пендари имат сила. Когаш ги турниш на гърдите си, иде ти да литнеш. Отиваш в друг свет, който челяк става богат. Скрий ги и когаш дойде време да са зажениш, сакам да са на гърдите ти! Ако не съм жива до тогаз, а съм отишла при дядо Господ, ше го помола, в дена на твойта сватба, да ма свали на земята, та да погледна еднаж.
Дали старицата наистина беше помолила дядо Господ да я свали, а сега й са яви, за да й покаже , че е изпълнила думите  си.”

Керана се оттърсва от спомена. Сватбата продължава до сутринта.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА
В къщата на чана Пена  е шумно. Тази сутрин тя става рано. Омесва  пита и я опича в пеща. Днес беше третият ден откак се роди Вяра. Старата подготвя софрата, а до топлата пита постави пахар с мед.
Дървената стълба скърца. Някой тежко се изкачва по нея. Беше буля Иванца.
Буля Иванца: Пено, Пено мъри.  .
Чана Пена отваря капията и буля Иванца се шмугна в одаята.
Буля Иванца:Честито, Пено! Думат, бая големишка сай родила, маленката. Да е жива и здрава! Да радува къщата ви!
Чана Пена: Ако е рекъл Господ, Иванце, тъй ше бъде.
Разговорът им прекъсва. Навън се чуват   гласове. Одаята се оживява   от жените на двата рода. Те  сядат   около софрата. Чана Пена слага  питата, увита с месал върху главата си и подскача   три пъти. Двете пръхкави парчета димят. Тя взема  от масата пахара с меда и започна да подава  ту от питата, ту от меда. Жените остават още малко  и си тръгнаха една по една, като оставят   по някое конченце я от подгава на сукмана си, я от блузата си.
Една от жените: Дано Господ  й даде добър сън.

След като всички си тръгват,  чана Пена  отива до   съседската къща, с парчето пита, дето беше останало. По пътя си среща Чапкан Ленче. Върху раменете й се спускат напластени бели кичури.
Чана Пена: Здрасти, Лено. Не можах да та позная Виж кво е останало от теб! Къде си са запътила? Думат таквиз неща за теб, че не мога да повярвам.
Чапкан Ленче я  поглежда и казва:
Чапкан Ленче: Остави ма, Пено! Не видиш ли, че сичко ми е дотегнало. Не ми са живей. Веч нищо не ми са гледа.
Чана Пена: Как тъй, Лено? Къдей оная, дето караше мъжките сърца да подскачат?
Тя я  гледа и болка се чете в очите й.
Чапкан Ленче:: Прости ми, Пено, аз нявгаш…
Чана Пена: Успокой са, Лено! Туй що е било, не мож са върна. А за онуй, вече съм го забуравила.
Чапкан Ленче:: Голям грех имам пред теб. В корема си носех детето на твоя Михо. Когаш разбрах, беше веке късно. Роди са клетото, без да чуй и види никой.  На чужди люде го дадох. Но за туй, да не рачим! Чана Пена  поглежда  Чапкан Ленче и казва:

Чана Пена: Толкоз годин,  си крила от мен. Поне да беше  ми рекла.
Лено, Лено, кво си направила? Що си дала детето на чужди люде? Ако беше дошла при мен и рекла, се щеше да измислим нещо.
Чапкан Ленче: Страхът кво не прави, Пено. Той мож да та накара на нещо, а после да съжалиш.
Чана Пена: От тогаз не си ли отишла да видиш детето. Кво са роди?
Чапкан Ленче: Мъжко Пено, мъжко. Сега сигур ше гони двайсетте. Как мога да ида? Да знай, че има майка аймана. Че няма баща. Ти ако си, мож ли отиде?
Чана Пена:  Твърда си, Лено.Толкоз годин  си  траяла. Мож да  си сакала да го видиш,  мъката  та е    спирала. Сигур  си  стискала зъби! Колко малешко  съм те  разбирала. Обикаляш улиците, а никой не знай, какво тий на душата.  Лено! Що не додеш у назика? Ше ми помагаш. Аз ше са грижа за Михо, ти ше помагаш за къщата.
В очите на  Лена  проблясват сълзи. Тя се приближава  до чана Пена. Взема ръката й, допира а до устни си и я целува.
Чапкан Ленче: Остави ма, Пено, да си помисла! Ако реша, сама ше са обада!
Чана Пена: И по-скорош да е, Лено! Имам нужда от помощница.
Чапкан Ленче: Довиждане, Пено. Скоро ше са обада.
Чана Пена се отбива и  в комшийката Бина. Оставя от питата и меда, и  бърза към къщи. Влиза в одаята, дето  е Керана с детето.  То  е в ръцете й и сучи от едната й гърда.Старата й подава от питата.
Чана Пена:За здраве, дъще, за Вера!

Керана:Благодарно, мале. Колко си добра!

Чана Пена се навежда над Керана и я целува по бузата.
Чана Пена: И до четеридесетте няма да излизаш, щото да не та фане болежка. Леж повеч !

В дома на Чана Пена   идват  кумовете и другите близки. В ъгъла над главата на малката, тя  е окачила синя мъниста за уруки и скилидка чеснов лук, против зли духове.
Днес са четеридесетте дни.

Керана става рано. Облича  новата си рокля  и двете с чана Пена  тръгват  към църквата Света Петка. Керана се   връща във спомените си. Панаира. Виенското колело и хорото с Кольо. Там даде дума, че ше стане негова невеста. А сега отиваше към нея, за да покаже колкош почита тая църква.

Вътре  е тихо. Около презвитер Груйо, бабичките  слушат утринната молитва. Чана Пена и Керана влизат.
Презвитер Грую: Алелуя, алелуя  Господи помилуй, Господи помилуй!
Всички се кръстят   и повтарят.
Всички: Господи, прости ми, Господи, прости ми, Господи, прости ми…
Чана Пена: Прости мене, грешната, Господи (Изрича тя и се  кръсти три пъти.)
Керана повтаря след нея и застава с наведена глава до бабите. Презвитерът свършва и  чана Пена се приближава до него.

Чана Пена:Презвитер Грую, сарандисай невястата!

Презвитер Груйо ги повежда   към дверите на олтара.  Мята върху главата на Керана епитрахила и  чете молитва за здраве. “Ти, Господи Боже наш, който си дошъл за спасението на човешкия род, дойди и над рабинята си Керана и чрез постоянното си свещенство, я удостой да влезе в храма на твоята слава. Измий нейните телесни скверноти и дай душевна чистота с навършването на четирсет дни, като я направиш достойна и да се пречисти  честното ти тяло и кръв. Защото е свето и прославено името ти с Отца и Сина, и Светаго Духа, сега и во веки веков. Амин.”
Презвитерът повежда Керана към иконите. Тя целува първо майка Богородица, след туй Исус Христос и останалите икони. Накрая  подава   един измерлик на отеца и приближава устни до ръката му.
Двете жени се покланят и тръгват.  Бързат към дома , който се намира в Тепеалтън махала, в подножието на Джанбаз тепе, на улица “Садово”.

Чана Пена: Видиш ли, дъще? Сички къщи имат  чок дворове и градини. Место да  въртиш, людете са направили пътека през дворовете.

Керана:Тъй е,мале. Види са. Никой не са цупи, че тая пътека минава правош през двора му. Сички са обичат, обичат и да си прават услуги.
Чана Пена: Видиши ли, дъще? Там, горе, към тепето, има и стари сгради,  тъмнели от студа. Гладни врабци на ята кацат по скалите, а между  им    гръцката гимназия.

Керана: Да, да, мале. А къщите  кацат по тепето като лястовици. С каменен зид са, с две врати, с дървено стълбище, с еркери и прозорци.

Чана Пена. Под каменната стена на Джамбаз тепе по старите калдаръмени улици,   абаджиите  возат стоката си с мулета.

Тук разговора секва. Двете са пред  къщага на вуйчо Михо и чана Пена. Отварят портата и влизат.
Идва нощта. Малката Вяра  непрекъснато плаче  Детето лежи до Керана и крачетата му се гърчат. Изгаря от температура.

Чана Пена: Дъще, ше ида при баба Петра. Се с нещо ше ни помогне старата.

Чана Пена излиза. След време се връща с баба Петра.
Двете влизат в одаята, където е Керана и детето.  Баба  Петра отива до Керана   и   слага  ръка  на челото на детето  и  казва:
Баба Петра: Булка, дай едно яйце! Виж го, цялото гори!  Зли очи са го зърнали.Забуравих  да ти река. Дай и едно сахатче!
Керана излиза и се връща със сахат в ръце и едно яйце. Подава яйцета на баба Петра, а саката слага на раклата до нея.  Старицата го   чука в челото на малката Вяра, един, та два пъти. То се разлива и  тя го сипа в сахата. По яйцето, бели мехурчета образуваха островчета. Старата доближава треперещи пръсти, пука едно по едно мехурчетата и изрича:

Баба Петра: Как са пукат мехурчетата,  тъй да са пръсне лошавото от оная магарица, дето не поглежда кат челяк, ам са пули, кат че е вампир!
Детето се успокоява и тя се  кръсти три пъти.
Баба Петра:Господ да го пази, Керано. От мен толкоз, от Бог повеч!  ( и се навежда над челото му.
Баба Петра: Пу, пу, пу. От дето е дошло, там да идеш!   А сегаш, увийте детето убавичко! Да е живо и здраво! А довиждане. Останете си с здраве!
Чана Пена:  Петро, Петро мари. Постой малечко! В торбата съм турнала нещичко, да си пийнете и апнете със стареца. Па и ти остани с здраве, та ощ дълго да ни помагаш!

Керана хваща ръката на старицата и допира устни до нея.
Керана:Бог да ти помага и на теб, бабо Петро.
Баба Петра нарамва   торбата и излиза.

ДВАДЕСЕТА  СЦЕНА
Бабин ден е.

Керана става рано. Скътава  в бохчата нов пешкир, калъп сапун и везана риза. В бакърчето слага   вода и здравец, и  бърза към баба Ана. На хоризонта просветва. От нечия плевня замучава  крава. Духа силен вятър.  Баба Ана вече чака Керана на двора. Тя  е опряла прегърбената си снага у  довара.Керана доближава   къщата.
Керана: Добро утро, бабо Ано. Защо си опряла снага у  дувара?

Баба Ана: Не знайш ли, чедо? Както съм допряла снага до  дувара, тъй да бъдат опора твойте деца, дъще.А сега.Дал ти Бог добро, чедо.
Керана: Да си жива и здрава, та ощ дълги годин да помагаш на невестите!
Баба Ана:Чул та Господ, Керано! Златни ти уста!
Керана  слага менчето върху земята и подканя. Баба Ана дига ръкаве и измива съсухрените си ръце  със сапун и вода. Пуска от водата зад гърба си и в чорапите.
Баба Ана: Та да са раждат по-лесно децата ти, дъще!
Избърсва ръцете си в пешкира. Керана  мята   пишкир и подава калъп сапун на баба Ана.Старицата се сбогува и тръгва.
На мегдана са се скупчили жени.

Два яки вола са оседлани и дърпат  колата, която  е застлана с рогозка.   В  нея се качва баба Ана и  мушка воловете към чешмата на стария хан. Едни от жените   са   облечени като циганки, а други са  сложили гугли на главите си. Яка жена носи окичения пропорец. Всички държат тояга в ръцете си. Наближават   ханската чешма. Свалят  баба Ана от колата. Една от жените подава   сапун и мятя  пешкир върху раменете й . Старата акушерка умива ръцете си с вода от течащия чучур и ги избърсва в пешкира.

Една от жените : Бабо Ано. Добра да си ни. Да ни даваш  радос на душе с малко чедо,  малко чедо, що се ражда.

Тръгват към мегдана.

Мъжете  са се скупчили.  Чуват  се весели гласове и закачки. Дворът на хана оживява.

Чува се  и песен: “Турчин върви през горица зелена, тютюн пуши с лулица червена. Няма дума с кого да продума, па на конче тихо, молно дума:  Бързай конче, бързай! Да идем дето бяхме снощи на конаци. Тамо видях три моми- първата  не е толкоз хубава, втората е продай конче, трета е сдам зало и са, грабни я!

Всички се прибират.Настъпва тишина.
През една февруарска вечер, когаго  вън валят едри  снежни парцали, някой  заудря с желязната халака  на външната порта. Виелицата вие и сбира на купчини снега на двора.
Женски глас: Пено, Пено, мъри!

Чана Пена взема фенера и тръгва по алеята. Купища сняг  са навалели и скриват пътеката Прави една  две, три крачки и оставя дълбоки следи след себе си.  Вятърът свести край ушите й.  Тя е покрила главата си с вълнен шал.   Спира за миг.  Гласа наново се чува.

Гласът: Пено, Пено мъри! Отвори, че цялата са вкочених!
Чана Пена отваря портата и казва с изненада:

Чана Пена:Виж,кой ни е дошел! Начи си решила най- сетне?
Чапкан Ленче стои на портата. Широка усмивка се появява   на устните й.

Чапкан Ленче: Как можах тогаз. Саках да отнема Михал от теб. А сегя ида при теб. Никогаш нема да си простя тоя грех. А детето, щеше да е малешко повеч от Колчо. Не  бях отишла да го види  поне еднаж. Страх ма беше да не ма познае и обърне гръб. А можеше да ти река   ощ тогаз. Ти сама ми  рече,  че мож  да земеш детето. Ах, ква никавница съм !

Чана Пена: Лено, Лено мари. Не са вайкай! Кво тъй си са вторачила? Да не ти е лошаво?
Чапкан Ленче: Нищо ми нема, Пено.
Чана Пена:Влизай де, влизай, че виж как та тресе! Уф, че мокър снег!
Чапкан Ленче прекрачва портата и тръгна след чана Пена. В одаята  огънят в огнището гори.  Вуйчо Михо я гледа с малко гневен поглед.  Тя спира уплашено.

Чана Пена:Влизай де, влизай! Не са  страхувай! Ний ора не ядем. В наща къща секи е добре дошел.

Обръща се към вуйчо Михо.

Чана Пена: Михо, Михо бре, Лена ше остане да ни погостува. Ем да помогне на Керана.
Михо я  гледа малко враждебно.

Вуйчо Михо полугласно:”Що не беше му рекла! Що покани в дома си тая уличница!”
Чана Пена: Михо, Михо бре? Май си мислиш? Що съм поканила в дома ни тая уличница?

Поглежда го закачливо и намига.
Чана Пена: Квото е било, било! До тук! От нес, ощ един челяк ше бъде в наща къща.
Въздишка се изтръгва от гърдите на вуйчо Михо.

Вуйчо Михо:Пено, ти ми прости, джанъм. А кво ли не си мислих.

И той махна във въздуха с ръка. Жените се споглеждат.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА СЦЕНА

Наближава Марта.  Кольо постави на прът / кармазяния / червен  си пояс и го изправя пред стряхата. Керана излиза   рано на двора. Като вижда пояса, на устните и се появи усмивка. Отива   в дрешника и се връща   с кармазяна / червена / престилка с бели ленти. Закачва  я на клоните на стария чинар.

На другата  сутрин е баба Марта.

Керана става  рано. Взема  от огнището червен въглен и го поставя върху керемида. Из устата и излизат   думите:

Керана: Както гори огеня, тъй да  са изгонат сички бълхи от дома ни.

И   го хвърля  на улицата. След като свършва, побягва към одаята и излиза с кенарено вързопче,  и тръгва към чана Пена. От вързопчето изважда една червена мартеница  и я закърфичва   върху сукмана й.  Мартеничка слага и на Чапкан Ленче, вуйчо Михо и Кольо. Накрая отива   до люшката на Вяра и върху тънкото кенарено платно, което я покрива, закачва бяла мартеничка, със сини синци.

Чана Пена: Керано. Помниш ли с колко  любов уши постелята и възглавето на маленката.  Сама ги уши. Господ тий  дал сръчни ръце. Квото да пипнеш, еднаш го  чиниш.  Никогаш не са отчайваш. Никогаш не хленчиш.

Същият ден  на площада гъмжеше от народ. От улица “Станционна” до градинката на Джумаята, е главната.  Виждат се хотели, бирарии, кафенета и магазини. През целия ден минават каруци със стока от влагалището  през града.На колелата им има  дебели шини.
Каруцар: Дий, кранто!

Чуват се гласовете на каруцарите, които карат тежки бурета.
При бирарията , където на голяма табела пише:”Бирария Тракийски конник на Стоян Балабанов.” се бяха скупчили доста хора.  Още от далеч   на двора се  виждат маси, покрити с бели покривки.

Надвечер е.

Гъвкави прислуги носят между масите ледена бира. Свири   струнният оркестър на Вули.
Красива жена, едра на ръст, с гъсти черни коси и тъмни очи, тресе едрите си гърди, под звуците на сръбска  мелодия. Под светлината на газената лампа, стройните и крака едва докосват подиума, а разперените и бели ръце, мамят   погледа на мъжете.

Мъжки гласове:Лепа Сава. Лепа Сава.  Пей ни Лепа сръбски песни!

Мъж: Ей, младеж, дай една бира за оркестъра и певачката .
Боядисана с червена краска коса кокона, до която стои майка  й, поглежда   мъжа си заканително.
Лепа Сава   продължава да   пее и парите пълнят джобовете й.  В полунощ всичко затихва.

Един слънчев ден, кмета   вика    Колю и му казва:

Кмета: Кольо.Ти си вече голям писач. Печаташ в месните весници. Познават  та  людите   от месната интелегенция. Каня та на бала в кафене Сан Франциско, след като спечелих изборите.

Колю си тръгва и се прибира в дома.

Лятна вечер е. Кольо е облечен в черен редингот, а Керана, в бяла рокля на ситно плисе, с бели ръкавици до лактите,  с бяла чанта от истинска кожа, и един ред перлено колие на шията. Бързат  към кафене Сан Франциско  От там се чуват  италиански канцонети. След това  звуча Моцарт и мазурка.  Кольо и Керана оставят   палтата си на гардероба и влизат. Кметът ги  вижда, става от масата и отива  до тях.
Колю: Голям жес от негова страна, нали скъпа?
Керана:Да мили, колко съм щастлива.
Кметът: Добър вече госпожо. Добър вечер господин Колчо.

Колю:Дано не   сме закъснели, господин кмете.
Кмета:Нищо такова. С извинение.
Кмета  хваща ръката на Керана за пръстите  и леко ги притиска до устните си, след което я пуска.На бузите на Керана си появява  руменина и тя навежда глава. Кольо  и  шепне нещо, и тя наново я изправя. Тръгват  към масата, която беше определена за тях.

Колю:Добър вечер госпожо и господине. (Обръща   се  Колю към мъжът и жената, които  са седнали до нея.

Всички отправят  поглед към новата двойка. Един дебелак  нахално   поглежда Керана право в очите. Наново се появява  червенина на бузите  й. Но този път, тя не  навежда глава. Двамата с Колю сядат до масата. Започват разговор. Господинът започва  първи.

Господинът:Виж, имаме си електрически кинематограф.

Колю:Ами какъв голям платнен театър построиха на площад цар Крум.

Господинът: Виж го, италианецът Амбрози е получил мотор за кинематографа Пате фрер и   дава представление в театър Стар търговски хотел.

Колю:Пък цените на билетите в  ложите  станали четири лева, резервирано място осемдесет стотинки, едно място петдесет стотинки, две места трийсе стотинки.

Господинът:Казват, че кинематографът, Екселсиор на Викаро бил добър. Бил уредил просторен салон с вентилатор. Прожектирал всякакви филми.

Колю:Не знаете ли, че най- обичан е комикът Макс Линдер.
Керана слуша с внимание.  и пие от вкусните френски вина.

Полунощ е. Кольо хваща за ръка Керана и тръгват.
На сутринта. Из улиците на града  са  разлепени афиши, пред които се купчат   мълчаливо хора и четат  с загрижени лица.

МАНИФЕСТ НА БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД
Българи. В продължение на двадесет и пет години на царуването ми, аз съм дирил винаги в мирна, културна работа напредък, щастие и слава на България и в тази насока аз желаех да върви българският народ.
Провидението обаче е съдило инак. Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодатта на мира и да прибегне към оръжие за  поставяне на една велика задача..
Отвъд Рила и Родопите, наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със спокоен живот.Всички усилия за постигане на тази цел, както от великите сили, така и от българското правителство, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи.

Сълзите на българския роб, воплите на милионното християнско население, техните еднородци и едноверци, които дължим свобода и мирен живот на една велика, християнска освободителка. И българският народ си спомни пророческото слово на царя Освободител: “Светото дело трябва да се доведе до край!
Нашето миролюбие се изчерпа…
За да помогнем да угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остава, освен да се обърнем към оръжието. Само в това средство, ние виждаме, че ще можем да му спечелим закрила на живота и името. Анархията в Турция заплаши и нашия държавен живот.
След кланетата в Шипка и Кочене, наместо да се даде на страдалците правда и удовлетворение, каквито, ние поискахме, турското правителство заповяда мобилизация на своите въоръжени сили. Така се извика на изпитание нашето дълго търпение.
Хуманните християнски чувства, свещеният дълг да се помогне на братята, когато ги застрашава изтребление, честта и достойнството на България ми наложи повелителният дълг да извикам под знамето подготвените за отбрана синове.
Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено уповаване в закрилата и помощта на Всевисшия, възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена.
Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели! Редом и заедно с нас, ще воюват против нашия неприятел за същата цел и войските на сдружение в България Балкански държави: Сърбия, Гърция и Черна гора. И в тази борба на кръста против полумесеца, на свободата срещу тиранията, ние ще имаме симпатии на всички ония, които обичат правдата и напредъка. Силен с тия симпатии, нека юначният български войник си спомни геройски дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руси освободители – и така лети от победа към победа.
Напред! Бог да е с нас!
Издадена от ст. София. 5 октомври 1912 г.
На първообразното със собствената негово Величество ръка написано.
Фердинанд, 6 октомври 1912 г.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЦЕНА
Колю си купува бележник и записва.
Ден  на мобилизацията 17 октомври 1912 година- 18 часа.

Прибира се в къщи. Обръща се към чана Пена.

Колчо: Мале, зачислен съм в 11-ий артелерийски полк, пета батарея.   Начало за първия оперативен ден  са счита 12 часа по обяд.  Има ма в списъка.

Чана Пена въздиша. В очите  на Керана се появят сълзи, а вуйчо Михо вдига  нагоре ръце и казва.

Вуйчо Михо: Бог да та пази, сине.

Всички са в очакване.Колю приготвя багажа в раницата. Не забравя и тефтерчето.  Сбогува се. Прегръща чана Пена, след нея Кераан, вуйчо Михо и Чапкан Ленче.

Колю:Сбогом на сички . Ше мисля винаги за вас. Мислете и  вий за мен. А сега да тръгвам, щото времето напредва.

Колю отваря вратата на одаята. Бавно слиза по стълбите. Прекосява двора и излиза през портата. Тръгва по калдаръмена улица на Стария град.

Един тържествен ден.

Баба Петра, дядо Рачо, чана Пена, Керана и малката Вяра влизат в църквата Света Петка. От сребърния котел се издига  пара. На триъгълната маса чана Пена   поставя   нова кенарена кърпа, калъп сапун и шишенце с олио. Керана съблича Вяра.  Презвитерът подхваща   голото телце,  потапя  го във    водата и произнася :

Презвитер Груьо:  Кръщава се рабинята Божия Вяра. В името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин.

Изрича   три пъти и резва зад ушенцето от русата косица на детето.
Баба Цена – клисарката, подава  на презвитера от мирото и той  прави кръст на челцето, ръчичките, крачетата, на вратлето под брадичката, и  изрича:

Презвитер Груьо: Печат дара, Светаго Духа”

Казва три пъти, след което подава на баба Петра детското телце. Тя обиколя   три пъти около казана с водата и след това го подава   на Керана.
Презвитер Груьо:Да тий честито името на детето, невясто! Бог да му помага и да върви винаги с него. Да бъде чисто кат нашия Отец, който го дарява с туй име!

Баба Петра: Радвай са, Керано! Радвай са, как Божията майка са радва на своя Исус! Бъди винаги до него! В най- трудните дни му помагай! Щото без майчината помощ и закрила, а също без майчина благословия, не мож направи нищо. Гласът на майката ше та намери на който и край на света да си.Любовта на майката ше та предпази от най-лошавото.
Керана:Нек Бог да чуй думите ти, бабо Петро  и да помага на Вяра!
Баба Петра: Добра майка ражда добра щерка. А теб кат та гледам тъй!
Керана:Дано думаш истина, бабо Петро!
Баба Петра:Тъй, тъй, дъще. А сегя да турним дреите на маленката!

Ритуалът свършва. Тръгват. Прибират  се в къщи. Вуйчо Михо  е седнал край огнището.
Чана Пена  преди ритуала беше наредила софрата.

Вуйчо Михо: Керано. Благодарно, че беше омесила питата.

Керана: А ти, мале добре, че ходи при Вальо и купи от планинския медец.

Чана Пена:Да. Той има кошери в Родопите. Има малка къщурка и ходи   често през седмицата, за да се грижи за майките пчели. А и парици изкарва.

Керана: За всяко болка служи  медеца, мале.

Чана Пена: И людете идат да го  дирят. И от другите села, заради благия   медец. А инак е веселяк. Арно е  идиш  в къщата на Въльо.  На колко люди  е помагал с лековития си медец.

Керана:Думат,  че има оген щерка.Винаги засмяна.  Думат срещала   гостите сама на портите.

Чана Пена: Айде да си лапнем, па да си  легнем, дъще!

Всички  сядат около софрата.

Сутрин е.

Чапкан Ленче  отива в къщата  на Владо  и Гергана я посреща на портите. На гърдите  й блестят   пендари, а кръшната и снага  е препасана със сребърни пафти. Роклята,  цялата в плисе, се спуска до петите, а блузката с фарбалички се вие около врата й. В смолистата й плитка е набодена виолетка.

Чапкан Ленче :Как е либито ти, Павел?

Гергана: Откакто отиде на фронта, не можахме да направим сватбата.

Чапкан Ленче:: Дай Боже да се върне при теб, Гергана, и винаги да сте наедно.

Гергана: Всеки ден  ода при близки и роднини, дано чуя нещо за него.Се некой мож да ми рече нещо за Павел. Да знайш колко ми е трудно да живея без него. Кой може да ма разбере? Мож само мама.  Само тя знай   що е обич. Навремето и тя  е обичала, но я дали насила на   тейко ми.  Често ми  дава да видувам една  суха китка, увита в стар парцал. Дълго я  е  пазила. Китка за обич,  дето бяха си разменили. А той  цел живот останал сам. Не е рекъл да се ожени.  Скоро   се помина  и  мама   често ходеше   на гробището. Кой мож да знай какво  й е на мама  освен нейната щерка. Двете таим в гърдите си болка. Няма ги любимите ни.

Добре, че баща ми е арен челяк. Мама сай примирила със съдбата си, щото с арния челяк по- леко са живей.. Понякогаш можеш да  са омъжиш за любимия, но да не улучиш.

Чапкан Ленче:: Тъй е Гергано.

Гергана:До ден днешен, мама и тате живеят без свади. Тъй и  аз  раснах спокойна, умна и работлива. Това  е от  мама, а добротата и  тейко  .

Чапкан Ленче: А аз никогаш н съм била обичана. Не знам що е туй   любов.Многош  обичам майка ти и Пена.Сакам да бъда тяхна дружка. Знайш ли, колкош пъти искам и двете да  ги прегърна  Да река „обичам ви”. И аз имам син, но никогаш не го видех. Дадох го на чужди  люди. Един търговец ми рече, че случайно минал покрай Казанлък. Срещнал се с едно семейство -Тошеви. Споделили му, че имат осиновен  син. Сега е пораснал. Изучил се и станал голям челяк. Ех, как  сакам да го зърна еднъж и тогаз да склопя очи. А сега, дъще аз си тръгувам, че  в къщи що ли си думат? Айде. Дай Боже да са видим пак.

Днес е  годишнина на малката Вяра.  Събират се всички около софрата.   Насядали са върху плюшени  възглавници. Баба Петра и дядо Рачо- кръсниците  и те  са тук.   Изведнъж, баба Петра   става на крак и започна да подскача.

В спомена на баба Петра:Тя е   дете и плачи  да и дадът дрипавата кукла.   Майка й, яка българка и зашлевява шамар  и тя наддава глас. Това гласче, по-късно  й помогна  да има глас на славей  и което караше людете да  я слушат когаш запееше .А Рачо се влюби в нея зарад гласа й. Зарад благата й душата. Когаш пееше, одаята  се веселеше и караше  Рачо да подскача.

Чана Пена се обръща към бааб Петра.

Чана Пена:Айде, бабо Петро, чупи питата!

Старицата постави месала на главата си, взема питата и подскоча на един крак. Взема едното  парче  и  къса на залъци.

Керана: А сея  сички да си хапнем!

Първа поема отчупения къс баба Петра, след което потопя  в пахара с мед и хапна. Лепкавата течност се плъзна по устните и направи улейче по брадата  й. Облизва се няколко пъти и млясна апетитно.

Баба Петра:Както е сладък медът,  тъй да е сладка момата!

Разтваря   бохчата,  в която носи дар на малката.

Баба Петра:Керано, Керано мари, да ти е жива и здрава, та да радва теб и дома ти! Белким Господ отреди кат теб чистница да бъде! Ергените стените ти да попикават.

На устните на Керана се появи усмивка.

Керана: А на теб, бабо Петро, Господ здраве да ти дава,  да си жива и здрава.

Баба Петра: Сполай, чедо! Дано Господ та чуй!

Керана:Мале, мале . (Обръща се Керана към чана Пена.) На теб Господ здраве да дава, та ощ дълго да радуваш дома ни.

Чана Пена се усмихва.

Чана Пена:Колкош многош любов  има  в думите  ти, Керано! Такваз си ти. Чиста и пряма. Не мож да лъжеш. Добра душа носиш в гърдите си! Син нямах и син   ми доде. Дъщеря нямах и дъщеря  ми  доде. А ква умница си! С нищо не  си ма обидила. Колкото  и да тий   тежко, стискаш зъби и дума не обелваш.

Керана: А и ти си много добра, мале. Колкош пъти ми  правиш    благо на душата. Видиш ли някой търговец да мине тъдява, викаш го вкъщи и избираш от най- убавото,  се за мен, мале. Ту некой яшмак за косата, ту некой кенар за блуза.

Чана Пена: И ти, дъще си мното добра. Нарече ма напрешка „мамо”. Господ здраве да  ти дава!

Керана Та това е    ного, мале, което челяк има на света. Щото без здравето си за нийде. Нямаш ли го, за нийде не си.

Всичко продължава късно до обяд. Керана изпраща на портите баба Петра и дядо Рачо, и се прибира. Чана Пена  раздига софрата. Чапкан Ленче държи малката Вяра, която протяга  ръчици към майка си.

Малката Вяра:Ма-ма…

Тънкото й гласче озвучава одаята. Керана се приближава и  целува детето по челцето. Вече навърши годинка. Току-що  проходи. Скоро  направиха пита за прощъпулник. Детето  се  гуши в скута на Керана   склонява  главица на  рамото й.

Керана:Айде, миличко, мама ша та води да нанкаш, че тате кат доде, да не мож  та познай! Ей… толкоз голяма ше станеш.

И тя  тръгва към другата одая.

Керана се пита:”Де ли е нейният мил? Ше са върне ли? Ах, мили ми мъжо, да знайш как тъгувам? Мира не мога да си намера. Дъл и ти мислиш за мен? Колкош време няма вест от теб? Снощи сънувах сън, че си бил нейде, а над главата ти кръжи гарван. За малешко се спуска над теб и ти понечи да го изпъдиш. Той наново са спусна и за малко да та клъвни, но се яви някаква светлина, стана огнена топка, след туй лъч кат стрела и изгони гарвана. Кво ли значи сичко туй! Що тоя черен гарван!

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА СЦЕНА

Бъдни вечер е. Всички са на софрата. Тази сутрин чана Пена и Керана стават рано. Чана Пена приготвя   нощвите и замесва  тестото. То плющи под ръцете  й. Кокошките на двора са разперили  перушина. Перестият петел обикаляше  като щурав и а да хване някой млада ярчица, и да я клъвне. За миг се спира и поглежда към оградата.   Детска главица се провира между плета.
Павлето:Чано Пено, чано Пено. Аз съм Павлето. Съседчето.
Жената излиза  от одаята и се провиква:
Чана Пена:Сус бря! Кво си са развикал толкоз рано? Ората имат работа, а ти?
Павлето: Недей тъй, чано! Що ма гълчиш? Мама ма  прати да ми дадеш малко джоджен, та да турнем на бобената чорба.

Гласът на старата става мек.

Чана Пена: Тъй рачи, чедо! А аз си думах… Кво са криеш тъй? Ела насам! На, земи и занеси на майка ти! Да е сладка чорбицата! Да са живи и здрави децата! Господ да дава берекет на къщата ви!

И тя подава стръкче джоджен на Павлето.
Той  благодари и обърща   гръб.За миг се обръща и поглежда чана Пена.

След време, тестото лази  по кенарената кърпа.Старата закръгля питата и отгоре   от тесто  прави кръг около нея. По средата  слага кръст,  а по края детелини. Не   забрави   сребърната пара и  малките коледарчета.Край трапезата  е тихо. Само огънят в огнището бумти.
Бъдникът е  приготвен още от  сутринта. Чана Пена е  приготвила  едър  пън. Намазва го с масло. Превъртва   дупка в дебелия му край и слага   масло, вино  и тамян.  Затваря  го с дебел клин. След туй го увива  с бяло конопено платно и го оставя до огнището. Чапкан Ленче, която  е най-възрастната, посипва бъдника с житно зърно.
Чапкан Ленче:Да бъде годината изобилна!
Керана запалва   бъдника. Една искра я парва по престилката. Тя наплюнчва   палец и допира до дупчицата, дето беше направила искрата. В очите й се появява   сълза.

Керана: Дано нищо лошаво не са случи, щото изгореното, думат, не било за добро. Кой ли, кой ли може да изгори и затъне в тая дупка!  Кво ли прави Колчо? Ам туй, май  е предвещание! Дано не е… Ако го нямаше  и него, по-добре да не живей и тя! Ами, малката Вяра! Той  е там, а тя тук. Горкият,  дъл си спомня за Коледните празници? Вторите след тяхната женитба и първите, в които те не са наедно.
Вуйчо Михо:Керано, Керано.Тичай в зимника и донеси от оная, дето щипе на гърлото, та да ме жегне маленко! Да ми стане благо на душата!

Тя обръща  гръб и тръгва. Връща се  с шишенце в ръка. Вуйчо Михо поглежда и облизва с език устните си.
Вуйчо Михо: Виж я ква синжирлийка е! Да я гледаш, та да й са не  нагледаш. Кат та жулне през гърлото, чак ти прималява от сладос.
Чана Пена: Е, Михале, не мож без ракийца. Нес е Бъдни вечер, а ти…
Вуйчо Михо: От ней ми става благо на душата, а и празника е по-весел.”Тежко, тежко вино дайте, та дано аз забуравя!”

Чана Пена го гледа и  мръщи вежди. Той продължава:
Вуйчо Михо:Живей, Пено, живей, дорде си жива! Че идиш ли в черната, няма връщане от там.

Чана Пена:Да не думаме за туй, Михо!За живо и здраво, та Господ квото е рекъл! По-тихо, Михо! Намери  затуй да думаш! Ората празнуват.
Вуйчо Михо: Слушай, Пено! Аз втори живот живея. Еднаж с единия крак бях в черната и са върнах от там. А сегя ми са живей.
Преди вечерята, Чана Пена отива заедно с Керана  в градината  до яловицата – ябълка и замахва със секирата. Керана я спира с думите:

Керана: Недей мале !От сегя натъй, тя ше роди плод.

Чана Пена взема  керемида от двора.  Слага тамян и влиза в одаята. Запалва тамяна и кади три пъти трапезата. На софрата  има  бобината чорба, пахара с ошава, зелевите сърми, питата с късмета, орехи и ябълки в пахара и краваите. Има лук, чесън, орехи, мед, туршия.Трапезата е наредена на земята. Разстлана е слама, покрита с калчищен чувал за жито, а върху него  е послан месал и най- отгоре са наредени  гозбите. Чува се гласа  на чана Пена.

Чана Пена:Тамян са  туря на керемида, за да са прогонат   злите и нечистивите   духове.

Преминава през всички помещения. Не забравя и стопанските постройки на двара. Връща се.

Чана Пена: А сегя сички да речем молигвата. “Отче наш, който си на небесата. Да се свети твоето име. Да бъде твоето  царство. Да бъде твоята воля. Както на небето,тъй и на земята. Насъщният ни хляб дай ни днес.  И прости нам дълговете ни, както ние прощаваме на длъжниците си. И не въведи нам в изкушение, но избави от нас от лукавия. Амин.” И по времето на яденето не се става( продължава тя). Знайте това. Само стопанинът мож да става и да ходи приведен, за да се превиват житата от зърно- изрича чана Пена. А сегя да разчупим питата, та да видим на кого ше е паричката.Да наречем сяко парче.

Първото тя хвърля в комина, а с  него малко жито
Чана Пена: А сегя да приберем сламата от трапезата и да я запалим, Излизат  двете с Керана на двора и я запалват.

Керана: Додет стигне огъня, до там да отива градушката.

И прави  от  сламата  малки снопчета и венчета.

Чана Пена:  Ше ги вържем на дръвчето,  та да роди ного плод. Някой от тях ше  сложим в полозите на кокошките.

Керана:  За да снасат повеч яйца.  Ше мушнем  още  от каденото в гредите на тавана, за да израснат високи житата. Орехите, суровото жито и недогорялата свещи  ше запазим  за следващите кадени вечери.

Чана Пена:С част от суровото жито сутринта  ше   нахраним  кокошките. И  помнете, требова да се пръска в кръг,  та да са въдят и да не са пръскат по съседите .

Влизат наново в одаята. Чана Пена продължава да разчупва питата на парчета и нарича на всеки по едно. Парата  се пада на Керана.

Чана Пена изрича:Ше  си честита, здрава и щастлива през цялата година.За сполука,ше сложим и други нишани.

На  чана Пена   се пада сламка от житото.  На вуйчо Михо конец за овцете. На Чапкан Ленче тиквено семе за свинете, а на Кольо,телено копче на конете. На малката Вяра чеснова скилидка за уруки.
Чана Пена:На който са падне голямата и зрялата ядка от ореха, ше е здрав, а гнилата, ного ше боледува.

Чана Пена:А сегя фърлете в огъня по едно  зърно от житото!Ако пукне и подскочи, ше има ного здраве.Бъдникът в огнището разпръсква светлина. Добра роитба ше е тая година.
Керана: Оронените зърна,  утре ше  закътаме   в зимника, за да ги фърлим  на хармана при вършитбата и чрез тяхното   да са рои ного жито. Нъл тъй, мале?

Чана Пена:Пепелта от бъдника ше поставя в гърне,  та на  есен  да я сложим на посевите, а от житото и соята да има за телците.
Вечерята и е към края си. Настъпва веселие. Всички търкат  ръцете си с пясък и думат:

Всички: Да носат кокошките ного яйца!

Мажат  се зад ушите и под мишците с накълцан чесън .

Всички: За да не ни лови болест.

Навън се чуват гласове: “Стани, стани бре, млад войно! Кви ли са гости дошли, гости дошли коледници. Каква ше ги дарба дари?”
Чана Пена излиза   на портата и се провиква:
Чана Пена:Айде, бря, влизайте, че откогаш ви чекаме!

Коледарите  са наметнали върху раменете си тежки ямурлуци. Калпаците им са украсени с чемшир и бръшлян. Върху извити лозови пръчки  са нанизали пуканки, бучки захар, сушени сливи и стафиди. В ръцете си носят дълги тояги. Краката им  са обути в чизми със звънци, които  дрънкат. Някой носят калпаци, накичени с пуканки и зелени цветя. Най- напред върви станеникът и няколко подстаненика, които водят  отделни куди. Станеникът носи каниската, върху която  е забучена пара и стрък босилек.  А на тях  е окичен венец от пуканки и сухо грозде. С каниска, кърпа и бъклица, той  води коледарите.

Чана Пена: Вижте ги, бря? Тук са и малките коледари. Нъл знайте, наричаме ги котки?  Те са напрешка, пред сички.  Веч са пред нащи порти. И вече мяукат. ( обръща се към тях) А влизайт, де!

Те влизат в одаята. Вуйчо Михо ги посреща с бъклица вино и казва:

Вуйчо Михо:Добри гости, сам си Господ, сам си Господ, с Божа майка.

Те отговарят:Божа майка благославя: “Да би дал Бог стар стопанин, през твойти равни двори, дор три реки бистротечни: първа река – жълто жито, втора река – руйно вино, трета река – прясно мляко. Жълто жито по орачи, руйно вино по лозари, прясно мляко по овчари.”
Момчето коте  е облечено в обърнат наопаки кожух, с маска, която наподобава на триъгълник, с изрязани очи и уста.  Опашката е от птичи пера.В ръцете си държи камшик и  замахвахва с него.
Чана Пена поднася   на станеникът най-превития кравай. Той го  взема с двете с ръце и  казва:

Станеникът: Да сте живи, да сте здрави. Догодина, до амина. Златно жито от нивята, руйно вино от лозята!

На коледарът, който  е избран за носач  дава пара, месо, сланина, лук и вино. Той и благодари и всички коледари  слизат по стълбата. Тя ги изпраща до портата и се връща.

На утрото всички стават рано и тръгват към църквата   Света Петка. Само вуйчо Михо остана в къщи. В църквата е тихо. Презвитер Груйо стои  до олтара с молитвеник в ръка. Гласът му звучи  напевно. Всички погледи  са насочени към него.

Презвитер Груйо: Ний, твойте недостойни, Мили Господи. Като получихме незаслужено милости и дарове от Теб, сме преизпълнени с благодарност за Твоите добрини към нас. Затова, Владико, прибягваме към Тебе и ти принасяме нашата благодарност от сърце. И тъй като Те прославяме, ние Те хвалим, благодарим Ти и величаем Твоята щедрост и Ти викаме с любов: Слава Тебе, Всемилостивий, Благодетелю и спасителю, Боже наш, во веки веков. Амин.
Керана навежда   глава и леко  допира  ръце до брадичката си.

Керана:Милостиви Господи.Сичко е в Твоите ръце. И живота, и смъртта. Ти сичко държиш и направляваш според Твоя благ промисъл. Ти си близо до нас и чуваш нашите молитви, които с преклонение ти възнасяме. Помогни на моя мил съпруг Колчо, който в момента е на война! Не допускай зло да го застигне. Бъди му щит и крепост. Усилвай духа му! Прати му ангел-пазител и го върни в час благоприятен, жив и здрав! Чуй, Господи молитвата ми и помилвай него и нас. Амин.”
Вън, на мегдана,  кларнетът на Алито и гайдата на Сандо се надпреварват. Чува се:

Някой: Давай, земльо, рипай, мале!

От всички махали  са надошли, за да си потропнат на Коледното хоро. Всеки  е облечен с новата си дреха.
Девойче около шестнайсетте, стои до майка си. Снажен момък я  дръпва за ръката. Тя понечва   да се изтръгне, но майка й гълчи:

Майката: Тейко ти затуй ли та учи, та да идеш наедно с другите?

Момичето навежда   глава. По бузите й се появява  руменина. В очите  й напират сълзи. Тя  вади бродирана кенарена кърпичка с дантели по краищата и  бърши очите си.
Молитвата в църквата превършва.  Чана Пена, Керана и Чапкан Ленче си тръгват към къщи.

Коледа е.

Керана:Роди се Господа, Бога.

Всички отправят поглед към  иконата, където гледа Исус. Керана отправя молба:

Керана: Нека Колю се върне жив и здрав, Господи!  Кво ли го чака? Кой ли вятър ше да задуха? Дъл квачката  ше да събере пиленцата си? Освен теб, Господи, никой друг не знай. На Тебе Господи требва само да  са молим.

Всичко затихва.

КРАЙ.

 

 

 

 

 

 

 

ПРОБУЖДАНЕ В ДРЕВНИЯ ГРАД

Действието се развива в Стария Пловдив, 19 век,след освобождението от Османско владичество. Сценария е по книгата „Светлина в мрака”.

Действащи лица:

Колю Качуля

Керана

Баба Ана- старата акушерка

Вуйчо Михо- чичото на Колю

Чана Пена- лелята на Колю

Гьорги Моралията

Пенчо Славейков- учителят

Бай Станчо Арабаджията

Стоица Актарина

Дъщерята на коконата на  Марко Арабаджията

Мустакът

Станко

Гондолата

Пандо

Геро Свирката

Чарабиш Садетин- циганина

Дядото -  Димитър Благоев

Бай Гено- работи в полицейството

Павли Мерака- от махалата

Станко

Мустака

Непознат мъж

Бай Станчо Арабаджията

Сандо циганина

Козирката

Алито- циганина бозаджията

Чапкън Ленче

Куцата Марга

Кокона Пена

Едра селянка

Кака Койна

Дребен селянин

Аргир Демира

Икономиди

Сабрито- берберинът

Седатин

Бай Яне- собственика на яхана

Момчето

Ема- дъщерята на Викаро

Христо Данов

Собственика  на апарата

Викаро

Лазарките

Личната госпожица- Кумата -Керана

Парушев с песнопойките

Баба Марта

Презвитер Грую

Старица

Пандо-  кавалджията

Геро Козирката- гайдаря

Баба Стоянца

Баба Петра

Рашко

Сандо

Милуш

Таню Чаракчиев

Телякът

Госпожиците

Марга

Случаен селянин

Кака Кина

Мара- комшийка

Чапкан Ленче

Кина

Стоьо

Сандьо

Ташко

Тина- жената на Ташко

Бай Мустафа

Стражари

Сафет  циганина

Рашко

Юсуф

Тачко- с барабана

Ана знахарката

Дядо Златю

Дядо Матьо

Стрина Мара

Баба Стана

Презвитер Костадин

Яката лелка

Магда

Калина

Рада Камбурката

Рачо

Мама Въла

Гина- сестрата

Гюрга- сестрата

Чана Въла- майката на Пена

Буля Иванца

Непознатият господин

Една майка

Гергана

Павлето

Отец Григорий

Друг глас

Павли Мерака

Кина

Побащима

Крум

Всички

Сандо

Отец Григорий

Тълпата

Гласове

Жените

Каруцар

Мъжки гласове

Мъж

Кмета

Господина в ресторанта

Баб Петра

Малката Вяра

Статеникът

Майката в църквата

 

 

ПЪРВА СЦЕНА

В къщата на Колю Качуля е тихо. В параклисчето, в десния ъгъл на одаята, мъждука кандилница. Богородица с Младенеца  наблюдава от иконата  Керана,  която лежи на миндера и стене завита  в юргана.

Вън е тъмно. Дървената стълба на къщата поскръцва. Баба Ана задъхано се изкачва. В ръката си носи торбичка. Дрезгава кашлица задавя гърлото ù.  Чува се  гласа й:

Баба Ана: Нищо, нищо, ше помине. Ей, на. В торбата  съм турнала светена вода, китка босилек, тънка пръчица, клонче от Божигробски храст.  Туй е сичко. Ох, ох. Старецът Ламби кат ма изпроводи, рече: „Къде си хукнала пак мър, Ано? Белким имаш файда от таз работа?” Ако файда  няма, на толкоз невести съм помогнала.

Вратата на къщата хлопва. На прага се показа Качуля.

Качуля:   Влизай, влизай! Май скоро ше я бъде!

Старицата отрива  окаляните си навуща в старата, окъсана черга и тътри ногите си към стаята. Влиза и поглежда към миндера, където  лежи Керана.

Баба Ана поставя пръст на устните си и  казва:

Баба Ана:  Шшш… т!   Мож да навредите на булката!

До вратата стои Стоенца. Старицата й нарежда:

Баба Ана: Стоенце, чуеш ли? Нема да мърдаш от тук, дорде детето не дойде на бял свят. Нъл знаеш, че гостите на къщата не трябва  да мърдат нийде. Такъв е адетът, джанъм.

Обръща се и към Колю:

Баба Ана: Кольо, Кольо бре, донеси вода, че ей на !

Баба Ана се обръща към Керана.

Баба Ана: Невесто, мисли му!

Заканва се с пръст и продължава:

Баба Ана:  Квото сте посели, таквоз ше пожънете!

Колю влиза с пълен  съд вода, от който се вдига пара и го поставя върху  раклата, която е близо до миндера и излиза.

Баба Ана подканя:

Баба Ана: По-бърже, сине, че детето веке е на път!

Тя повдига юргана и открива Керана, която е облечена в бяла дълга риза. Запрята ръкави до лактите и започва да нарежда:

Баба Ана: А тъй, дъще! Напъни още маленко! Тъй, тъй, по-полечка! Още маленко, още маленко!

Детето тупна  върху ръцете й. Баба Ана потупва новороденото по задничето и с тържествен глас казва:

Баба Ана: Пунгийка,  кесийка, невесто. Да ви е честито! Живо  и здраво да е!  Дай Боже  и пишленце да доде!Ако ще е по адета, на кръстницата да е! Как я викат, дъще?

Керана:   Вяра

И   диша  ускорено.

Баба Ана  повишава тон: Колю не  се вижда.

Баба Ана: Сине, донеси и малко сол, тюлбена, пелените и повейната връв!

Колю се връща с купа сол и всичко, което поръчва баба Ана. Поставя ги на  раклата и излиза от одаята.

Баба Ана пъха лакътя на съсухрената си ръка в саката с вода и потапя  новороденото.Започва да нарежда:

Баба Ана:  Тъй, тъй, милинко. Баба ше та окъпи убавичко, че ей на, цяла педя лой! – Ора, турнете в саката по някой измерличе, че белким има и за бабата!

И гребна шепа сол от купата.  Ръси между подгъвките, крачетата и коремчето на новороденото.

Детето извива пискливо гласче.

Колю стои зад вратата на одаята. За миг, Стоенца  тръгва към одаята, където са Керана и баба Ана, но спира.

Чува се гласа на   баба Ана:

Баба Ана:  Кольо, Кольо бре, ела да видиш ква е бузеста!

Колю подава глава и наново се скрива.

Баба Ана подхвърля във въздуха детето няколко пъти и го слага върху тюлбена. Малкото телце се гърчи и стене. Старицата го повива в пелените и повоя.Чува  се хрипкащото му дишане.

Най- сетне   Стоенца си тръгва.

Четвърти ден от раждането.

Баба Ана отваря вратата и влиза в стаята  при Керана.Поглежда към детето, което лежи до  Керана. Детето стене. Чува се гласа й:

Баба Ана:Ах, милинкото, ах сладинкото! Сичко ше мини. Потрай маленко!

Взема в набръчканата си ръка детето, опипва пакета и започна да размотава една по една пелените, докато се вижда голото му телце.

На раклата има чисти пелини.

Изважда от вързопчето нещо и нарежда:

Баба Ана:  Да намажем подлютените  места с хумата.

И намазва между крачетата и  подгъвките. Ето тъй. Да поръсим и с праха. Взема от раклата чистите пелени и увива детето.  Настъпва тишина.Чува се хрипкащото дишане на старицата.

Чана Пена-домакинята на къщата се подава с валчест / кръгъл / поднос.

Върху шарен месал се вижда пита. Тя  спира пред баба Ана и разчупва  едър къшей / залък /. Потапя го в  медената течност, която  е поставила в пръстена чиния и го подава  на баба Ана. Старицата хапва от  залъка и  казва:

Баба Ана: Както е сладка питата, тъй да е сладка момата!

Кръсти се три пъти  и продължава

Баба Ана: Господи, пази маленката!

Сълзи  се виждат  в очите на Керана.

Чува се гласа й:

Керана: Бог да ти дава здраве, бабо Ано, та да помагаш още на много невести!

Чана Пена отваря  леко  вратата и излиза с подноса.  След  време се връща.

Баба Ана стои още малко, сбогува се  и излиза от одаята.

Керана лежи на миндера и си представя бъдещето. Тя е облечена в нова премяна по градски. Нейното първо внуче се ражда. Но, то носи нейното име- Керана. Всичко изчезва и тя затваря очи.

 

ВТОРА СЦЕНА

Колю е на 12 години. Той е в къщата на вуйчо си Михо. Одаята е спретната. Огънят в камината гори. Вуйчо Михо, чана Пена и Колчо са край камината  седнали върху трикраки столчета.

Чата Пена: Де да бяха майка ти и тейко ти, Колчо.Горките, отидоха си  толкоз рано от земята.

Вуйчо Михо:  Оная проклетница- холерата ги повали , жено.

Колчо: Добре, че си ти, вуйчо. Прибрал си ме от „Майчина грижа”, когаш съм бил на 3 години. Добър челяк си  ти. Виж къв син имаш?

Вуйчо Михо:  Слушай сине!  Нес  говорих с Гьорги Моралията. Знаеш го. Негова е кръчмата. Рече ми: Що не дадеш Колчо при мен.  Ше чиракува в кръчмата ми. А мож да ма замени. Шо ше речеш, Колчо?

Колчо:  Добре, тейко. Ше ида. Думат, бил добър челяк.

Вуйчо Михо: Утре ше идем при него, в кръчмата. Ше му речем, че сакаш да чаракуваш при него.

Колчо: На добро ше е. Нек да доде утре. Ше идем.

На утрото

Колчо и вуйчо Михо отиват към кръчмата на Моралията. Той ги посреща вън на двора и ги води в кръчмата.

Моралията: А добре сти ми дошли.

Вуйчо Михо: Вода ти Колчо, Гьорги.

Моралията: А влизайте, де!

Вуйчо Михо: Оставам ти Колчо, а аз си тръгвам. Айде, остани си със здраве, Гьорги.

И тръгва.

Моралията развежда Колчо из кръчмата.

Моралията:Тук е барът Масите. Кат почнеш работа, сичко ще запомниш, сине. А сега на добър път Ако ма слушаш, бързо ще са научиш.

Вечерта Колчо си тръгва. Минава време.

Една сутрин в кафенето.

В кафенето  влиза Пенчо Славейков.Той  е учител в мъжката гимназия.

Още с влизането си  вика Колю:

Пенчо Славейков: Да знайш,  аз съм съм учител в мъжката гимазия.Чуй, Колчо, що ше ти река! Що не идеш от време на време в школото? Има кво да видиш и научиш.

Колчо: Не мога, госпдин учителю. Ей на, геченеша/ работата / мене чака- И  побягва към   масите. Денят минава както другите. Колчо е между масите.  Идва вечерта и той си тръгва.

На другата сутрин, Славейков пак идва. Сяда  на миндера. Протяга нозе на рогозката и   се провиква:

Славейков: Ей, момче, донеси едно кафе! От онуй, турското,ама  с каймак!

Не след дълго се появява Колчо с поднос, в  който кафето дими. Той подава на Славейков чашата с  кафето. Учителят отпива глътка от турското кафе, след което облизва устните си с върха на езика и казва:

Славейков: Колчо,  речи чедо! Ше идеш ли в школото?

Колчо, обръща гръб и побягва.Сгушва се до големия чинар на двора.Чува се   гласа на Моралията.

Моралията:  Айде, джанъм, де се дяна, бре? Бърже да носиш оканиците със сливовицата на мъжорлята!

Момчето хуква. Произнася гласно:

Колчо: Не искам  Моралията да ма гълчи.Харно ми е тук, в тази кръчма. Имам кво да уча от бая си Гьорги. Голям тертеплия е, той! Винаги чист и избръснат, със запретнати ръкави на бялата риза. Никога не забравя да турне и черната вратовръзка.

Моралията взема стомната със сливовицата. Изплаква чашите в кофата с вода, напълва оканиците и  се обръща към Колю.

Моралията: Айде бре, Колчо! Айде бре, джанъм! Носи ги ей там, на оная маса! Че на, бая ти Пандо ше му изтекат зъркелите.

От масите се провикват:

Непознат мъж: Момче, чуеш ли? Ела, насам! По-бърже! Кво си са затуткал?

На една от масите е Бай Станчо Арабаджията. Той отпуска глас и запява:                   Станчо Арабаджията: “Тежко, тежко вино дайте, та дано аз забравя!”

Колчо  тихо си казва на глас:

Колчо: Колко много обичам тия хора, а най-вече пролетите. Тогава Моралията изнася под чинарите няколко мраморни маси с извити крачета и хората сядаха край тях на мохабет.

Стоица Актарина  влиза и сяда до Арабаджията. Насочва погледа си към съседната маса, където са седнали група мъже и започва да говори на висок глас:

Стоица Акарина: Аз, да знайте, бях в Руско. То било голяма работа туй Руско, бре! Голямо чудо!  А какви  кожи! А кви басми има! Разгеле, иде коконата на Марко Арабаджията.

Обръща се към момичето:

Стоица Акарина:  А, холан, да видим туй моме що сака? Речи, чедо, що  сакаш!

Дъщерята на коконата на Марко Арабаджията: Аз ида за мама, от твойте кожи да купа.

Стоица Акарина:  Иди, чедо, при Арабаджийката и й речи, да са отбие утре по видело, у дома! Кви кожи ше й покажа! Айде, джанъм, върви, че кво та зъркат!

Стоица Акарина: Сус бре, нямате ли срам? Остаряхте, а акъла ви в гащите. Разгеле, видите ли кой иде?

Чарабиш Садетин влиза в кръчмата с вирната глава.Облечен е с дълъг кюрк, тесни шалвари, червени ботуши с черни резки, напукани отгоре. Белият му фес е усукан с бяла шамия / кърпа/, а увисналите му краища предават върху израза на лицето ме кюртска похотливост.  Отзад, на пояса виси кутията с тютюна и чибука му.Очите му  кръвясали,  погледът му мътен. В един миг прикляка на колене, вдига ръце към тавана  и пада върху пода. В кръчмата става тихо. Садетин продължава да лежи на земята. Мъжете в кръчмата се размърдват и заобикалят лежащия на пода Седатин. Станчо Арабаджията се навежда над лежащия на пода и казва:

Станчо Арабаджията: Мъртав е аркадаши, мъртав е.

Моралията гледа продължително към мъртвия Садетин и изрича на глас:        Моралията: Туй е  сичко, което челяк  оставя след своята кончина”:

И бърза към тезгяха.

 

ТРЕТА  СЦЕНА

Слънчев, петъчен следобед. В кафенето на Моралията   е тихо. Колчо  е клюмнал глава на миндера и дреме. Трима- четерима яки мъжаги  прекосяват  и се скриват в ъгъла Глух шепот събужда Колчо.  Той рипва и се скрива зад дървената стълба. Допира ръка до гърдите си. Чува думите “партия”, “социализъм.” И си шушни:

Колчо: Да не са ония бунтари, дето ги дирят под дърво и каме!  Думат още за “Дядото,” дето истински му викали Димитър Благоев. Да не е той? Май и брадата му е същата! Шушукат, шушукат и все нещо пишат в големите тефтери!

Благоев: Ей, момче, дай тук по едно турски кафе!

Колчо се затичва към тезгяха и взема няколко порцеланови чаши   и търчи към Моралията, който ги пълни с кафе от кафеника. Колчо ги нарежда в сребърна табла. Държейки подноса с чашите върви бавно и спира пред мъжете.

Благоев: Ела тук, момче, да видиш и чуеш, па и да помниш, Дядото на кво ше та научи! Свето нещо е туй, слободата. Тя е кат птицата, дето лети ей там, горе на небото. Затвориш ли я в клетка, се едно си и пречупил крилата. Прост и неук е народът ни. Не знай що е писмо и четмо. Истината е в слободата. Ше дойде време, когато сичко ше е равно. Слънце ше грее над земята. Ората имат нужда от писмо и четмо, па тогаз, ела ги виж! А ония господа, дето са сd наконтили и мислят, че сичко е техно, няма да ги има веч. Секи ше е господар на себе си. Дълъг път требова да извърви народът ни, та да стигне туй, що рекох.

Бузите на Колчо поруменяват. Поглежда към Дядото и казва:                  Колчо:Дъл е истина туй,що думаш? Ами, ако усети полицейството, че  идите тук  и  хортувате !  Ше отричам. Ни чул, ни видял. Що да са меся в чуждите работи!

През целият ден, Колчо е в кръчмата. Вечерта се прибира.

Ляга си. Колчо сънува сън. Че се е качил ей там, на най-високата бърчина. Брадатият  е сложил яката си ръка, върху рамото му и сочи  слънцето.”Това, сине, е слободата. Тя е кат слънцето. Грее и топли сички. За да я има, требова да се борим със злите люде, дето кат сянка го затъмняват.

Утро е. Слънцето  се подава  на хоризонта. Колчо отваря сините си  очи.   Ръцете му се подават из протритата постеля. Свива пръсти и трие    лепкавата кашица по краищата на очите си. Гласно  изрича:

Колчо:Бая Гьорги вече поглежда към портата. Дъл, оня, брадатият наново ше са появи! Кой беше той? Па и ората го гледат с почит!

Обува протрития си клин където  тук- таме е закърпен с дебел конец. Изрича на глас

Колчо: Милата ми чана Пена. Колко много ма обича! Аз също много я обичам. За мен е кат родна майка. Та нъл и нейният Марко, щеше да бъде на толкоз годин. Чана Пена ми разказа,  че тая проклетница – холерата, както   мама и тати, тъй и Марко го отнела  завинаги.Господ не  е рачил да  й даде повеч рожба. Къде ли не е ходила, горката! Служба на Бачковския манастир е дала. На покаяние е била. Цял живот постила. По баячки ходила. А старата баба Митра, лека и пръст, някаква муска и правила, и пак не рачило, и не рачило да дойде. Добре, че  вуйчо Михо беше арен челяк, та си живееха в мир. Никогаш не съм чул да  й натяква. Никогаш не беше посегнал върху й.Чана Пена колко пъти беше го виждаше, какви пламъчета подскачаха в очите му, когато гледаше някой хорско хлапе.  Еднъж дори силно захрипа, когато Милчо – съседското хлапе се подхлъзна в снега и си счупи крачето. Чана Пена е много щастлива, че ма взеха от „Майчина грижа”. И вече  гледам, колкош любов ми дават двамата, с вуйчо Михо.”

Колчо поглежда закърпения си клин и едра  сълза се търкулва по лицето му. Той се затичва по стълбата, отваря   портите и се забързва по калдаръмената  улица.. Зад гърба му бай Гено подсвирква и спира пред   Колчо.

Бай Гено пристава:  Колчо бре, стой да та питам нещо! А, бе, да си видял тъдява един брадат, дето само шава из града и дума на ората разни нища? Казват, че бил голям бунтар?

Бузите на Колчо поруменяват.Ръцете му не могат да си намерят място. Изважда   кенарената си  кърпа и  бърши челото си.

Колчо: Не знам, байо Гено. И аз чувам, че шушукат, ама отде да знам де са крие.

Бай Гено засука с два  пръста дългия си мустак и  продължава.

Бай Гено: Ако чуеш нещо, да ми речеш!

Заканва  се с палеца на дясната си ръка и  тръгва.

Въздишка  излиза от гърдите на Колчо. Ръцете му се отпускат. Маха с ръка и тръгва. Чува се гласът му тих, шептящ:

Колчо: Брадатият ми  са види свястен челяк! А очите му така топло ма изгледаха. Такъв челяк не мож да лъже. Туй, дето беше го изрекъл за слободата, за мен е истина.

Момчето прекосява   площадчето и минава  покрай абаджийницата на Килимявката.  Павли Мерака се спира пред него и казва:

Павли Мерака:  Чок работа е туй Килимявката. В  дюкяна   има  сичко. Умна глава  е той. Чужбината обикаля и сичко от там носи. Пък и  людите  са доволни. Всичко могат  да  найдат при него.  Еднаж, кокона Марийка   излязла разчорлена от дюкяна му. Като зърнала погледите на мъжурлята, пооправила накъдрената си коса и с високите си токчета зачукала   по  калдъръмената улица. На другия ден,  пуснали  какви ли не клюки. Че уж, Кукумявката отдавна задирял коконата. А,че тя нарочно го предизвиквала, като му  фърляла любовни погледи. Мъжът на коконата беше отишъл да служи в армията и нямаше вест от него Думаха, че уж бил голям женкар. Горката кокона Марийка! Често я  видиха да ходи по двора с кърпичка и да бърше месестите си бузи.Какво ли не  думаха людите!

Колчо обръща гръб и бърза към кръчмата. Вече е пред нея. Вижда се Моралията. Колчо се спира и казва:

Колчо:  Добро ти утро, байо Гьорги.

Моралията: Дал Бог добро, сине! Ей, та и теб. Май си подранил? Айде тичай, че байо ти Славейкова та чака! Вика ми челякът: “Що не пущаш Колчо да иде в школото от време на време, та да  научи нещо?

Колчо влиза в кръчмата. Славейков   е седнал на миндера и пие кафе.

Колчо се спира до него. Славейков се обръща към   него:

Славейков: За два часа ше  додиш в школото, та да са научиш на писмо и четмо!  Па ше правиш и сметките на байо си Гьорги! Седни до мен, момче! Ти веч не си малък. Требва да  додеш в школото! В него ше научиш толкоз ного. Пред теб ше са разкрият нови светове. Ше научиш буквите. Кат съйдениш буквите, стават думи, а думите изречения. Кат са научиш да пишеш буквите, ше можеш да четеш. Те са открити от братята Кирил и Методий. За туй, Колчо, ше говорим повеч в школото. Като дойдеш там, ше видиш колко си изпуснал. Докат аз си изпия кафенцето, ти  пооправи малко! Помогни на байо си Гъорги! Добър челяк е. Разбра ма веднага.

Моралишята:  Що не земеш момчето да го научиш на писмо и четмо?

Колчо  навежда глава. Подгъва   колене и хваща   ръката на Славейков. Допира я до гърдите си и я приближава до устните си.  Пред очите му се появява орел, който заблестява със силна светлина.

Колчо отива до  Моралията, навежда глава и целува ръката му.

Колчо: Благодарно,  байо Гьорги! Отивам в Школото.

Двамата със Славейков тръгват.Влизат в школото, в една от стаите. Момче, с рус перчем  се е надвесило над дървена плочка и повтаря: “Голямата буква “А”, малката буква “а”. Колчо го гледа и очите му заблестяват.

Славейков: Нес, деца, ви водя нов ученик. Викат му Колчо. Приемете го кат свой брат!

Часовете свършват. Колчо тръгва към кръчмата.  Край масите  е оживено. Мустакът  е седнал и си хапва чорбичка от агнешки дреболийки.  А до него Станко.

Станко: Момче, ела тук! Обръща се Станко към Колчо.

Колчо  спира  пред  него. Станко продължава:

Станко:Видиш ли го, Мустакът? Дойде от Добруджа само с един денк, а виж го сега! Приютих го у дома.

Колчо:Е, това е голяма новина, байо!

Станко:  Голям  гешенешик  е завалията. Не знам как стана, но са залюбиха с мойта щерка Милкана и ето на. Тя стана невяста на Мустака.Сметките в дюкяна вървят добре, щото Мустака много ми помага.  Арен зет имам.

Колчо обръща гръб и тръгва. Спира пред тезгяха, където се вижда Моралията.

Моралията:Дойде ли, момче! Айде! Времето лети, не чака.

Станко се намесва в разговора:

Станко: Много е добър баю ти Гьорги, момче. Целият град  дума за неговата вкусна чорба от агнешки дреболийки. Винаги спретнат усимхнат. Никого не глчи.Никого не  хока.”

Колчо  гледа към  Моралията, който е  запретнал ръкавите на бялата си риза. В джезвето кафето бълбука върху огъня.На една от масите, стои  Гондолата и  гласът му се чува из цялото кафене.

Гондолата: А к`ви красавици са испанките, ей! Испания, Испания, страна на моите мечти. Имах си аз една такваз, красавица. Пишеше се че много ма обича, но тя, кучката, си имала приятел. Идва един ден срещу мен ей, такъв, бабанко и  налита с нож. Проследил ни. По-късно научих, че я хвърлил от своята гондола. Обич е туй. Сърцето ми не можа да я прежали. Друга такава няма да срещна.

До него Пандо  гледа Гондолата и въздиша:

Пандо: Такваз да бях срещнал и аз! Тя и моята не беше лоша на младини. А сега очите ми зъркат по чуждото. Ей, младост, младост, пак не мож та върна! С отворени очи ше умра, се за тая младост

Колчо поема  от Моралията две чаши кафе и ги слага върху сребърния поднос. Носи ги  на масата. Пръв отпива Готдолата. Черната течност се стича  върху виещия се като бръшлян русоляв мустак, който спира под изострената му брада. Там се виждаше малка трапчинка.  Той се облизва няколко пъти. Прокара пръст по ивата на  мустака и го врътва. Плюнчи пръст и го засуква, като леко заостри върха му.

Пандо   намига и се  кръсти три пъти.

Пандо: Амин – завършва  той. Бог да ти е на помош!

Гондолата го поглежда.

Полумрак е. Колчо върви от маса на маса  и спира пред Геро Свирката. Геро пийва от чашката ракийца.

Геро:Туй, медът е чок работа. Научих туй от дядо си Добри, че лекува  сички болежки. Затова си развъдих пчели.

Колчо: Тъй е байо. Тъй е. И аз съм чувал.

Геро:  Еднъж,  Ламби- съседското дете дигна оген  и майка му Цена иде при мен цялата в сълзи и дума: -Ела Геро у дома, щото Ламби целия се мята на миндера и погива. Ако го изцериш, момчето, цял овен ше ти дам!

Колчо:  И кво байо Геро?

Геро: Тогаз  грабнах от  гърнето мед, сипах  го в пахар и  казах на Цена:

„Цено, чуй! Тичай при маленкия! Напали оген и чакай!”Когаш отидох в дома им, казах на Цена: „Цено, дай тюлбена!” Тя ми го даде и капнах върху него от меда.След туй го размазах и поставих върху гърдите на Ламби. Крачетата натрих с подсолена вода и ги пъхнах във вълнени калцуни. От мен толкоз, а от дядо Господ повеч- и направих кръст.Тъй правеше  мама, когаш  гонеше злите духове от тялото ми. От нея  помна, че от памтивека, старите люде лекували телата на грешниците и молели Господа за прошка.Тъй са викали ангела-пазител, който  пази духа на  човека. А на малкия Ламби беше нужен този ангел, който да помоли Господ да го спаси .

Колчо:  И кво стана после?

Геро: Ами,след половин час,ангърат / температурата /спадна. Детето започна да диша по-леко и го чух го да казва „мамо“. Тогаз Цена изрече:  „Бог да ти даде здраве и живот, та още дълго да цериш людете!” Думам й: „Не тъй, жено! Кво ли съм направил? На Господ благодари, че ти спаси чедото! Туй му е писано. Да живей и радва дома ти.”

Такваз е моята история. Оттук-натам,  настанаха добри дни. Людете  ма почитат. Моят мед лекува мало и голямо.

Тук разговорът прекъсва.

На отсрещната маса,Сандо- циганинът, бърши с опакото на ръкава си стичащата се мазнина от препеченото шишче и запява: „Очи чьорнае“. Алито му приглася  с поочуканата си цигулка. Сандо се изправя и започва да  подскача и кърши  едрото си туловище. Пандо и Гондолата бавно и те  се изправят  и заиграват, поклащайки се ту на една, ту на друга страна.

Колчо рипва и се усмихва на глас. Алито поглежда с разширени очи  Алито: Туй ми  е кат ранните години в катуна.Добре, че ида при вас, та са научих да  думам свясно. Колко славно са живееше тогаз! Помна само мама Айша. Тейко ми , думаха, че уж го убили турците. Посегнали били на мама Айша. А той, както му вряла и кипяла кръвта рипнал, но ония били петима. Вързали ръцете и  ногите му, пъхнали един парцал в устата му, и го влачели с връв до бърчината. Завързали го за самара на седлото на един от конете. Тъй и го намерили. С разперени ръце и нозе, с отворени очи,   към небето.

Гондолата: Ей, тежка съдба, артлик.

Алито: Мама Айша дълго плака и накрая туй то… Людите  я виждаха често по калдъръмените улици, да протяга ръка за милостиня. В къщи я чакахме осем гладни гърла. Но Бог  ни помагаше. С окъсани шевове, загърнати с някой поостарял шал от милостиня,аз и братята ми обикаляхме покрай по-богати къщи и кръчми да просим. Поопипвахме дебелия портфейл на някой търговец на вещи. Тогаз беше голяма радос. Събирахме  се край старото огнище. С босите си ноги рипахме около него и пеехме цигански песни.  Мама Айша, много обичаше циганските романси и пееше заедно с нас. Беше много красива. С черна  на вълни коса, дълга до кръста. Въртеше кръшната си снага.Тогаз, шапка на тояга. Помна красивите очи на  мама Айша,  дето от всички седем братя обичаше най- много мен – изтърсакът. А сега, братята ми са разпръснаха по всички краища и   мама Айша  остана да живее под кафявата пръс на турското гробище. По пътя си   срещнах още една Айша, която с черните си очи напомняше  мама Айша. Срещнах я на панаира, дето ставаше на мегдана пред църквата Света Петка. Набързо се събрахме. Родиха  ни се четири, все къдрокоси момичета и едно яко момченце, което скоро навършва осемнадесет. Той пази къщата, когато  ходя   да свиря  по сватби. Айшата излезе добра майка. Не дава косъм да падне от главите на дечурлигата. Колкото пари изкарвах, дава ги за дрехи на децата. Обичам  да засядам в тая кръчма. Тук,   сърцето ми са разтваря! Тъй са размеквам, че  сичко ми става мило. Ето защо ида всяка вечер тук. Да чуя някоя клюка, да посвира с цигулката и да поразвеселя добрите си приятели.

Разговорът прекъсва. В кръчмата настъпва тишина.

 

 

 

 

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

Вечер е. В кръчмата на Моралията  е тихо. Наближава полунощ. Колчо и Моралията обикалят около масите и обират филджаните, някои още недопити. Колчо притваря сънливо очи. Моралията го поглежда и казва:

Моралията: Чуй, момче! Не  сакам да та давам, но Аргира, Демира де, знайш го, има хотел – Пловдив му викат. Кат рекъл, дай ми момчето, та дай ми момчето! На добро ше го науча! Нямам си никой. Ше ми помага в хотела. Ше ми посреща и изпраща гостите.

Колчо: Къв  челяк е Демира, бачо Гьорги?

Моралията не отговаря..Колчо продължава да обикаля около масите. Превършват и   той си тръгва.

Полунощ е. Колчо лежи върху миндера в дома си.Мята се цяла нощ. Отваря очи и вижда   някаква сянка, която подава безплътни   пръсти и гали  главата му. Огънят в камината догаря. Една малка искрица се отделя от него.В иконостаса над миндера, Богородица с Младенеца сякаш се усмихва. Колчо трепва. Двете му ръце се подават от завивките. Вдига  ги към тавана.

Утро е. Колчо набърже пъха панталона, облича кенарената риза, която е малко поразвлечена. Обува галошите и вика няколко пъти, но никой не му  отговаря. Котлето клокочи над огъна.  Дума си на глас:

Колчо: Защо напоследък, вуйчо Михо става толкова рано и се връща късно! Често  виждам чана Пена с навлажнени очи. Понякога,той  са връща с повишено настроение, залитайки. Да. Оная вечер видях чана Пена с газениче в ръка да прекосява градината. Нахлузила беше на босо поочуканите си лачените обуща. Излезе през портата и там, вуйчо Михо лежеше  върху лепкава кал. Окото му, патладжанено синьо, а под долната му мигла  се виждаше  цицина. Чана Пена го подхвана и започна да влачи  едрото му тяло по двора   като пъхтеше.  Бавно се качи по стълбището с вуйчо Михо. Спря пред вратата на къщата и я отвари. Сложи го на миндера.Чух се дрезгавшя й глас и кашлица. Настъпи  тишина.

Колчо разтърсва глава. Всичко изчезна.Той е в одаята. На раклата се вижда чаша с мляко. Изпива я набързо и излиза от одаята.Отваря вратата на къщата, слиза по стълбището, бяга по алеята на градината, отваря портата и излиза. Тръгва по калдаръмената улица. Влиза в кръчмата. Посреща го Козирката.

Козирката: Чуй, момче, кво е станало с Михо, бре?

Колчо: Не ми са дума, байо.

Козирката: Не ти се дума, а? А може ли на  Михо да му са  толкоз  слаби   ангелите?Има си арна жена. Яка и силна, голяма чисница и въртикъшница. А виж го нашият, тръгнал по оная метла, Чапкън Ленче, дето обикаля по сукаците   кат гламава и  дири коя мъжка глава да завърти.

Колчо:  Е,байо. Туй му й за урок.  Не оди век при Чапкън Ленче. Друга дума,  започна да  хортува. Чух, вуйчо  Михо да дума на чана Пена:

Вуйчо Михо:Чуй Пено. Още си камътна за мен. Никой друга не мож се мери с теб. Ти си мойта  изгора.

Приближава се Моралията.

Моралията: Що ти дума Козирката, бре Колчо?

И той се обръща към  Козирката:

Моралията: Сус, бре джанъм. Не думай тъй на момчето, щото е срамно!

Козирката навежда глава и сяда до масата.

Моралията: Колчо, Колчо бре. Утре да станеш рано, ше идим при Аргир Демира. А сега иди, ей при мъжурлята, щото както примляскат. Ощ не съ глътнали от кафето си.

Колчо отива към масата  на Козирката. Там са Пандо и Гондолата.

Пандо: Ей, момче! Дай по едно турско кафе, та да ни е арно на душата!

Колко се затичва към тезгяха, където е Моралията.

Колчо: Бачо Гьорги, дай три кафета, щото я ги виж!

Гьорги отсипва в три чаши кафе, което още дими. Колчо  поставя чашите в сребърен поднос и ги носи на тримата мъже. Взема от таблата  една по една чашите и ги слага пред  тях. Маха с ръка и тича между масите. Целият ден е  в кръчмата.

Вечер е. Прибира се в къщи. Всички са в одаята. Огънят  гори. Върху него  е котлето. Чана Пена взема софрата, която е облегната до стената и я поставя в средата на одаята. Пренася и три трикраки столчета. Всички сядат.Тя отива до огъня. До  огнището има дилаф. Чана Пена го взема и разравя огъна. На стената се виждат  дървени рафтове.  По тях са  наредени медени, керамични  чинии и пахари. Взема три керамични чинии от рафта и  отива до огъня. Слага ги на земята и сваля котлето. Сипва с дървения черпак във всяка и една по една ги слага  на софрата. Сяда на столчето при Колчо и Михо.

Чана Пена. Мъжурля, апнете си от фасулеца.

Обръща се към Колчо:

Чана Пена:Колчо, Колчо, бре.Думай, кво ти рече Гьорги! Май ше та води при Демира?

Колчо: Отде знайш, мамо?

Чана Пена:Ам чух от Гьорги.  Оня ден  иде тукана и дума:  Пено, Пено ма, сакам да вода Колчо при Демира. Нъл го знайш? Има хотел на центъра. Пловдив му думат. Иди при мен Демира и ми думаІ Дай ми момчето, та дай ми го!  На добро ше го науча, пък и мож да ма замести.

Колчо:Тъй е ,мале. Утре, заран  ше идем с бачо Гьорги при Демира.

Чана Пена:Туй е добро, сине. Знай си Гьорги работата. Сака да станеш учен челяк. Ей на, в Школото на Славейков та прати, а сега и при Демира. Много люди одат при него и много ше научиш!

Колчо: Тъй е, мале.

Вечерята превършва.

Чана Пена:А сегя да си лягаме, сине, щото утре рано ше ставаш. Бог да ти помага, щото той види от кво имаш нужда.

 

ПЕТА СЦЕНА

Утро е. Колчо взема от килера дрехите си и ги свива в басмена  бохча.  Прави възел, но не успява да го завърже.  Вдига  юрук и наново се опитва.   Успява да завържи бохчата. Излиза в двора с нея и кърши от стария дрян яка пръчка. Дялка я  с нож и прави тояга. Закачва на нея бохчата, нарамва я и тръгва.Преминава през двора и излиза през портата. Въздиша и произнася гласно:

Колчо: “На где ше  ма грабне вятъра?” Кво ше бъде при Демира! При бая  Гьорги беше  арно, а сегя отивам  там и не знам  за добро или за лошо ше е. Тръгва.Вече е пред кръчмата.Моралията  го посреща пред нея.  Кюпенците са затворени и наоколо не се вижда жива душа.

Колчо: Добро утро, байо Гьорги!

Моралията: Дал Бог добро, сине. Както видя си подранил. Умно момче си ти. Бая ти Гьорги  сака  учен челяк да та  прави, а Аргира мож  да го стори.Разни люде идат при него. Умни неща хортуват. Стар е веке. Нищо   не са знай, мож да му станеш син. Нъл си няма никой. Бог да ти помага, сичко ше  остане на теб. Тъй че, ако му  аресаш, учен и почитан ше станеш.

Колчо:  Няма да та посрамя, байо!

Моралията: Знам си аз, знам си.Тук,в торбата съм турнал малко луканчица и сланинка. А в дамаджанката има от онуй, дето Аргира обича, маврудовото винце, де.

Моралията бръква в джоба на палтото си и изважда малко вързопче.

Моралията:Туй е за теб, Колчо. Пази го и ма поменувай с добро! Развържи го де, развържи го! Виж, дъл ше ти ареса?

Момчето развърза вързопчето и очите му се разширяват.

Моралията:  Твой е, Колчо. Бях още момче, когаш тейко дойде и ми рече: “Тоз златен часовник е ощ от дяда ти. Понякогаш го носа да му сипат масълце. Що колелца, що оси има! Требва да са помазват от време на време!А,че той е кат малко дете, гледаш ли го, ше е винаги стегнато. Давам ти го! Аз съм веке старичък. Радувам му са и са грижа за него! Баячко време мина от тогаз. Еднаж, както си играехме на сляпа баба, часовникът се затри нейде. Къде ли не го дирих. Очите ми са изплакаха.

Тъй,докат един ден в кръчмата иде Митето, от горната махала. Носи вързопче и дума:”Туй е от дядо Бино, лека му пръст. Преди да са помине, старецът вика: “Иди, чедо, при Гьорги, Моралията му викат! Има кръчма. Лесно ше го намериш. Носи му го, сине! Той е негов.” Тъй  с тоз часовник. Но що ли ти додявам? Земи го, Колчо  и ма поменувай с добро! А сегя да идем при Аргира, че сигур на чака пред хотела!

Вишната на двора допира клони до покрива.  Лек ветрец подухва.Гьорги сваля капата си / шапката /от главата си. Открива  с нея буйната  си  прошарена коса.  Слънцето се показва. Ветрец разчорля косата му и една къдрица   пада над  дясното му слепоочие. Той я докосва с ръка, но вятърът наново не му позволява да я постави на мястото си.  .

Моралията: Колчо.Сърцето ми са къса от болка.Но нещо ми иде отвътре, че ти, Колчо ше бъдеш по-добре при Аргира.

Колчо стои  пред портите. Ръцете му са отпуснати, а в очите му се вижда едра сълза.

Моралията: Сполай за бая си Гьорги! Сяка Божия неделя, по екендия, ше та чакам да ми додеш на гости!

Той щраква резето на голямата порта и двамата тръгват  към хотела на Аргира.Минават покрай абаджийницата на Коста. Спират за миг пред опушения и отрупан с вещи прозорец. Свиват покрай старата печатница и продължават.Виждат Алито, който се провиква:

Алито: Боза, а, а… Шекер боза, а, а… Екши татлъ, боза вар. Кисела, сладка, боза, а, а…

Колчо и Моралията спират  пред него. Върху стара, дървена количка,  се вижда гюм, шишета и пахар.  От него с пахара, Алито сипва  от гъстата течност в шишета.

Колчо: Добро утро, чичо Али.

Алито: Дал Бог добро, комши. Я, как си са издикисал, Коле! Где толкоз рано, комши, Гьорги?

Моралията:Али.Сипи две чаши от бозата, джанъм!Па след туй ше  хортуваме.

Алито: Боза за убав челяк, за голям челяк, комши. На, земи! Арен челяк, голям челяк си! Хатър работа ше правим на тебе. Голям селям ше ти сторим!

Алито сипва в две чаша  боза и ги подава на двамата.Моралията  поглежда към Алито. Циганинът гледа уплашено. Моралията забелязва и казва.

Моралията: Али, людете думаха, че твойта Хати я видели често да иде с теб.

Алито:А, комши, туй лош дума! Мойта Хати кадърна жена, комши. Него алъш-вериш прави,ам Али добър челяк. Ай, с здраве, комши, дорде Алито та чита!

Момчето и Моралията допиват бозата  и оставят   чашите върху количката.   Гьорги гледа жаловито.

Моралията: Колчо. Май обидихме Алито?Тъй, де! Когаз челяк не мож да мери думите си. Ей, на и аз. Пустата ми уста, люта! Грешен челяк съм, а и грях сторих на Алито.Тю, да са не види, тая мойта каца! Сичко събира и нищо не отбира.

Колчо поглежда  към  Моралията и го дърпна за ръката.

Колчо: Айде, байо! Ного сме хортували, а челякът веке стои на двора и кво ли си дума?

Моралията: Право  думаш, Колчо. Временцето тече, а работата мен чака.

Денят е четвъртък.Двамата минават покрай пазара. Селяни с талиги, магарета и коне, носят купища торфанда  (пресни плодове и зеленчуци).   Гъмжи от народ.Чуват се викове, пазарлъци, звънтене на хлопари, цвилене на коне, мучене, кудкудякане и хихикания. Глутница кучета обикалят пазара и свиват в пресечката.

Моралията: Ох,Колчо. Скоро едно от  тия кучета  ухапа един циганин, та  то проводиха чак в Софията, за да му  турят инжекция против бяс, щото само там има такваз институция.

Колчо: А ти знайш ли байо? Оная, келявата кучка от бандата, я видели просната на покрива, върху абаджийницата на госпдина Килимявкува.

Моралията:Знам, знам, момче.Добре, че при обищината  напарвиха народна команда, та да обикалят града и да троват кучетата. Ей на. Труповете им са разлагат по улиците, миришат и   троват въздуха.Пък да не думаме за епидемиите…

Момчето поглежда към Моралията и  сочи с пръст към едрия селянин, разкрачил нозе и подвиква, но шумът от тълпата го приглушава. На земята се мятат   пет-шест мисирки с подрязани криле и стегнати с тел нозе -целите оплескани със съсирена кръв.

Колчо:Виж,виж,байо!Куцата Марга от Гимуш гердан, в голямата кошница от върбови клони е наредила цяла дузина яйца. Пък как гий изчистила от куришките!

На пазара   се вижда и кокона Пена, облечена с копринена рокля и капела на главата. Тя вижда Моралията и Колчо, и махна с месестата си ръка. Държи в дясната си ръка кошница с два капака. Приближава до куцата Марга и се навежда над кошницата с яйца. Взема едно яйце, подхвърли го ту в едната, ту в другата си ръка, след туй долепва   око до черупката и го гледа дълго срещу слънцето.

Кокона Пена:  Добро е, Марго. Кат вода е бистро. Дай двайсет !

Марга бръква в кошницата, изважда  едно след друго яйцата и внимателно ги поставя в кошницата с двата капака на Пена. Коконата изрича  нещо като “мерси”, врътва гръб и тътри  едрото си туловище. Спира пред момчето, което държи в сухата си ръка глинена купичка с масло. Тя взема от купата масло, завъртя го няколко пъти между ченето си и се  хили. Тръгва. Не купува от маслото. Момчета гледа към нея със сълзи на очи.  Няколко селянки скупчват глави и се  кискат.  Отсреща един бая якичък чичка ги поглежда и им показва юмрук. Селянките млъкват.

Кака Койна: Айде на шарланя! Оцет, вино ракия, сичко, що сърце сака, има при кака ви Койна.

В кафези, канарчета и синигерчета по двойки, чуруликат. В голям казан дребничък селянин е  сложил варена царевица. Дечурлига са се скупчили около казана. Купуват си кочани царевица и си хапват. На много места се виждат купища лешници, фъстъци, леблебия, кестени, царевица за пуканки, орехи, чирузи, прясна риба, пъпеши, карпузи, арпаджик, сирене, вълна, прежда, грънци, сланина, симит, гевреци, банички, бадеми.

Моралията: Колчо, видиш ли ги ония, с черните фереджета, забулени с яшмаци. Пък   виж, как очите им святкат под фереджетата! Те идат от Караагач, Куклен, Устина и Марково.Преди 1300 години, Мохамед  е наредил да крият лицата си от мъжете.

Момчето спира  и се заглежда. Една от тях дърпа три годишно момченце, облечено с памучно елече, гайтани по него и стъклени копчета – босо, гологлаво. Друга пък води момиченце с полуизбеляла, памучна рокля, тънки плитки, със сини мъниста. Тази, с момиченцето, носи в  ръцете си кошница с пресни сливи и праскови, големи колкото птиче яйце и шам-дуду (черни черници).

Моралията и Колчо подвикват  на кокона Пена и забързват. Вече са   пред хотела на Аргир Демира. Десетина хамали  говорят ту на български, ту на турски. Един от тях се отличава с мускулестата си фигура. Демирът стои на стол пред хотела и гледа към небето.

Моралията: Добър ден, Аргире. Дай лапа да я стисна!

Демира:  Дал Бог добро, Гьорге. Начи водиш Колчо?

Моралията: Арно си е то, момчето, Аргире.

Демира: И аз кат го гледам, арно ми са види.

Тук разговорът секна и Демира се обръща  към един от хамалите:

Демира: Слобода ли? Ам, че ний сегаш слободно одим по пътя.Кой ти дума нещо.  Не знайш ти туй, що е слобода? Тя е кат слънцето, що грее на небото. Грей, грей, та ти става жешко на сърцето. Тогаз те, големците, няма да ги има. Сички ше сме равни. Туй, що го видиш( той сочи с пръст) знайш ли, ше бъде твое. Никой на никому няма да стори зло. Сички ше бъдем братя.

Колчо стои с вързопчето на рамо и гледа изненадано. Усмивка се появява   на устните му и се обръща към Моралията.

Колчо: Байо Гьорги. Виж, тоя прегърбен челяк хортува едни думи. Май нейде съм ги чувал! Да, да, оня брадатият в кръчмата думаше тъй. Слобода,равенство,братство.Виж ти! Кат, че ли двамата бяха са  надумали!   Затуй начи, полицията диреше брадатия! Викаха му бунтар.

Демира: Доре дошел, Колчо, у дома .(прекъсва разговора Демира) Начи, ти си бил туй момче, дет толкоз го фали Гьорги? Ше постоиш при мен. Ше са поучиш. От тук идат ного люде. Кой не знай Аргира! Що е чул и видял! Що е припатил! Колчо, ти веч си мой.

Моралията  маха с ръка, обръща гръб и тръгва.

Аргир Демира хваща  Колчо с костеливата си ръка и  двамата  бавно се   качват  по витата стълба.

 

ШЕСТА СЦЕНА

Демирът и Колчо вървят бавно.Наближават Безистена (Търговския център). Отдалеч  се вижда  правоъгълна, едноетажна, каменна постройка. Входната врата е  от тежко, дъбово дърво, обшита с железни лостове, закована с големи пирони. Леко е открехната.Чинарът се е надвесил над нея.

Демира: Колчо. Знайш ли на колкош годин е тоз самотник? А за  людите и  туй що е станало , никой не знай.   .

Разговорът прекъсва.Дюкяните – двайсет на брой, все още  са затворени. Двамата наближават гоемия камараш на Икономиди. Влизат вътре. Демирът дръпна Колчо и той   се намира пред тезгяха.

Демира: Добро утро, госпдин Икономиди.

Икономиид: Дал Бог добро, Демире. Я, кого виждам? От кога не съм та чувал? Думат, последък ставало нещо окол теб?

Демира:Виж ти, та аз да не знам! Нищо ново. Сичко си е по старому.

Икономиди: А, мен не мож ма излъга! Я, как си загладил брадата!

Демира: Не си прави шега със стария челяк, Икономиди!

Икономиди: Оня, брадатият, дето са навърта окол хотела, бил бунтар над бунтарите, думат людете.

Очите на Демира за миг се променят. Поглежда към Колчо и му шепне на ухото:

Демира:Требва  да са пазим от тоз челяк, сине!  От стар вол теле  съм. Да има да зема, Икономиди! Не мож разбра кой, къв е!

Колчо:Тъй да е.

Демира: Я, по-добре примери четир аршина шаяк, десет аршина гайтан за Колчо!( обръща се към Икономиди.)  Решил съм да го декисам. На видно място ше го турна. Да го видат людете.  Ше види той, Аригира, що ше стори за него!

Икономиди мери с дългия аршин от шаяка и започна да намотава  от кафевия гайтан.

Икономиди: Видиш ли, Аргире? За туй момче отбирам от най-добрата стока, та да помни Икономиди.

Демира:Разбираш си ти от работата, аркадаш. Затуй та сочат с пръст. Знам си, аз при кого да ида. А сега остани  си със здраве! Па ела някой ден да си похортуваме! Да си сръбнем от онуй, убавото кафенце! Скоро при мен дойде един челяк. На отиване остави таквоз кафе, че само кат го пийнеш, ти става арно на душата. Ела де, ела! Рачи, кога ше са видим?

Икономиди: Няма да ти река когаш,че мож да мислуваш: Излъга ма   Икономиди. Май ше е идущата седмица. Виж, туй мен чака! Стока е я, не лукова глава. Плаче за майстора си да я земе. Що да ти думам, Демире?

Демира: Айде, Колчо! (объръща  се Аригира към него.) Берберинът вече на чака. Как ли си дума: “Закъсня таз сутрин, завалията! Де ли са губи!”

Сбогуват се с Икономиди и тръгват.

Сабрито чакаше Аргира в береберницата, която е  на открито. Два стола без облегалки и нищо повече.

Сабрито: Ай, Аргире, теб чакам! Сядай бре, челяк!

Сабрито сяда на единия стол. Просва  върху  бута си засечения пешкир и намества  обраслата глава на Демира. Върти я ту на едната, ту на другата страна, както му е угодно и машинката скрипти. Демирът  диша тежко и едри капки пот се стичат  по набразденото му чело. Береберинът надува бузи, духва няколко пъти по врата, плъзва два-три  пъти пешкира по раменете му и  казва:

- Ай, хаирлия, Аргире!

Поизчиства  с  длан столчето и наново подвиква на Седатин, който чака да го подсрижи.

Сабрито: Ай, Седатин, че мен голям работа чака.

Докато Седатина се приготви, Аргир маха с ръка към Сабрито.

Демира:Нек’ и Колчо да подрежеш, че ей на, к’ъв е!

Сабрито   поглежда към Седатин и кимва към момчето.

Сабрито: Сядай момче, че виж, Демира що  дума!

Колчо се повдигна на пръсти и сяда. Сабрито мята кърпата върху врата му и започва да го подстригва. Завършва подстригването.

Сабрито:Ашкоосун, хаирлия момче.

Сабрито: Седатин . Де са губиш бре, комши? Жената и децата теб чакат.

Седатин:А бе, ти шега ли си правиш с челяка? Кой не знай, че Седатин няма таквиз?

Сабрито:Тъй де, тъй де. Челяк и майтап не мож’ си прави. Майтап работ, голяма работ. Кой не знай майтап, да иде да мре! А Салито обича майтапа.

Колчо  се оглежда и  се чуди. Двамата с Аргир благодарят на Сабрито и тръгват.Чува се гласа на Демира:

Демира: Скоро пак ше та навестим. Ай, остани си със здраве!

Тръгват и вървят по княз Фердинанд. Минават покрай Гурбетхан.

Демира:Видиш ли Колчо?Богатата гъркиня Елена Аргиридиадис, е собственичка на Гурбутхан, но го е дала под наем.

В просторния двор с високи, паянтови постройки, два оседлани коня чакат   стопанина си. Едър селянин прекосява двора и яхва седлото на едно дръглево магаре, с хлътнали хълбоци. Приметва две дисаги, натъпкани със стока. Магарето започна да се дърпа. Задните му копита се заковават на място. То  прегъва   колене и  пада на земята. Бяла пяна излиза от  устата му. Заревава  силно,  а селяните, който се виждат наблизо   запушват  уши. Върху лицето на Колчо се появява усмивка. Той допира дясната  ръка до устата си и започва да подскача. Демирът го гледа и казва:

Демира:Ей, момче!  Хайде, че времето лети!

Двамата тръгват. Минават покрай бръснарницата на Якомидис.

Демира:Няма го веч Якомидис,Колчо.На негова място е чиракът му Хачик. Когаш Фердинанд  идеше в града, той го бръснеше арно и подстригваше острата му брадичка.  Беше доволен от момъка и често му изпращаше телеграми от София да  иде при него.

Разговорът прекъсва.От кафене “Двадесети век” се чуват силни гласове.

Демира:Видиш ли ги, Колчо? Яко наддават. Комарът за тях е чок работа. Пък и луди пари пръскат. По цели нощи играят покер, а по някогаш забуравят да са приберат в къщи.

Колчо го гледа с учуда.

Демира:Айде момче, не са заглеждай, че както сме я подкарали!

Колчо му подава  ръка. Извъднъж я дърпа и хваща   крайчеца на ушите  си.Аргира го поглежда. Колчо подскача няколко пъти и се хвърля  на  врата му.

Колчо: Харен мой! Бащинко мой

Демира: К’во ти става бре, чедо? ( пита Демира и в очите му се появяват едри  сълзи)

Той спира, пъха набраздената си ръка в рошавата  момчешка глава и го  тупа по рамото.

Демира: Да, сине, ти ше ма заместиш. Откогаш  сакам   да ми дойде   таквоз момче.Затуй Гьорги та фали толкоз. Ех, Колчо, Колчо, сине! След време няма да съжалиш, че си дошел при Демира.

Колчо: Дай Боже байо.

И те тръгват.

Демира:Айде,чедо!Ей я, детската забавачница! (и сочи с пръст.) Да видиш к’ва жена е Елена! Оген. Да знайш колко дечурлига е научила да обичат родното. Ей я и къщата на доктор Събева. Учен челяк. Скоро стана търговското училище. Думат, чували го да пее. Туй пеенето е голяма работа! Песента кара духа да лети. Качва та на небото. Когаш си кахърен, пей и ше ти стане арно на душата. В нея е истината. Земай от нея к’вото можеш! Тя ти дава туй, що никой не мож ти даде. С нея  ше идеш там, дето никой не оди.

Колчо: Бащице. От нес си сичко за мен. Туй, що рече, ше бъде закон Божий.

Момчето хваща Демира за ръката, подгъва колене и допира устни до нея. Две   сълзи се стичат по бузите му.

Демира: Айде, сине. Времето си тече.

Те   тръгват.

 

СЕДМА СЦЕНА

Колчо върви по улица “Княз Фердинанд” към яхана / работилница за шаран. Спира и гледа към двора. Стар кон с наушници от чер мешин върти   кръгъл  камък, който мачка орехи и изцежда маслото.

Колчо гледа към нео и казва  на глас.

Колчо:Горконо, животно. Сляпо е, па виж как дърпа!

Животното  бавно и равномерно обикаля с наведена глава.Спира,  върти глава и ушите му се наострят.

Колчо, с дамаджана в ръка, подскача няколко пъти, подсвирка с уста и  влиза в двора. В лявата си ръка държи китка здравец. Конят за миг спира. Колчо  приближава до  него и слага китката между ушите му.Животното наново ускорява хода и кръговите си движения.

Вижда се мъж с напреднала възраст. Колчо се доближава до него.

Колчо:Добро утро, байо Яне .

Бай Яне: Я, кого виждам? Кво та води насам, Колчо?

Колчо:Ам, да ми налееш шарлань, щото чакаме гост! Бачо Аргира ми речи: “Иди при байо си Яне и му носи ного здраве! Нек ти налей от онуй, гъстото, мазното!”  Затуй съм дошел при тебе.

Бай Яне: Щом е за Демира, арно. Голям челяк е завалията! Знам го аз, що е припатил. Да го слушаш! Ного ше та научи. Очите ти ше отвори. Нов свят ше видиш с него. Дай дамаджанката! Ше ти отсипя от най-гъстото. На ти и малко от кюспенцето да си похапнеш!

Гологаво момче   подава  главица през оградата.

Бай Яне:Ела тук, момче! Не са крий! И на теб ше даде бачо ти Яне. Стопанинът подава на хлапето от кюспето.Хлапето го грабва.  Вади от джоба си книжле и  ръси върху него от кюспето. Отгоре  сслага   зелен прашец, наверно чубрица и  мляска. Прашецът полепва по крайчеца на устните му. Колчо го наблюдава отстрани и облизва с език напуканите си устни. Тръгва. Прекосява двора на яхана.Върви бавно.Наближава  къщата с номер 22. Оставя дамаджаната на земята. Вдига се на пръсти и поглежда през оградата. Красив, снажен мъж на зряла възраст, облечен с бял костюм, широкопола шапка, с черна брада, държи  за ръката красиво момиче.

Колчо гласно произнася:

Колчо:Ето го  и  Викаро- италианецът. Кой не го знай? Чок търговец  и представя земеделски машини. Аха, ето я и  дъщеря му Ема. Ква красавица е!

Ема се спира до портата. Усмихва се на Колчо и го  кани да влезе.  В двора се виждат  рози – алени, бели, розови, жълти. И гергини, много гергини.    И димитровчетата весело се поклащат.Колчо се загледа към красивата  мраморна женска статуя, която е разперила ръце към небето. В каменната й коса играе снопче светлина. Същите статуи, Колчо вижда в градината, където цветя и треви  пъстреят, а по тях Ема стъпва с босите си крака. Спира до Колмо. Момчето я гледа право в очите и не снема погледа си от нея. Ема примигна няколко пъти и свежда глава.Вади от джоба на карираната си рокля с буфан ръкави бонбон, увит в златно книжле и  го подава на Колчо.  Той прихваща   нежната ръка на Ема и я приближава до устните си. Тя я дърпа и  прави лек реверанс.

Ема: С’иль ву пле. Отворете  моля!

Колчо отваря златната книжка. Пъхна в устата си шоколадовия бонбон и в ъгъла на устните му се стича  кафеникава кашица. Образува улейче и лази по брадичката му. Той я обърсва с опакото на ръката си няколко пъти. Кашицата полепва по пръстите му и оставя следа. Момчето я облизва, свежда  глава,  сбогува се  и излиза.

Ема  е в градината и гледа след него. Очите на Колчо блестят  огряни от първите лъчи на слънцето, което  се показва  на хоризонта.  Той върви и наближава градската градина.  Вижда се къщата на дядо Груев. На двора няма никой. Той се чуди на глас.

Колчо: Откакто старецът ослепя, се затвори в себе си. Людите думаха, че нямало равен кат него. На младини написал”Нашири нур” – благодарствена песен, издадена във фермана на султана. Тогава  черковата “Света Богородица” станала българска. От тогаз минало ного време. Думат, че Дядо Груев не се събирал с никой.

В стаите и тремовете  в къщата е тихо. Колчо спира.Ослушва се. Прави лек реверанс и продължи към хотела. Наближава входната врата. Затичва се. Демирът стои върху възглавничката на дървения стол.

Колчо:Хм.(гласно си мисли )Людите думаха, че на времето старата Стоеница му   подарила  туй възглаве.Дала му била китка и той още  пазел в скрина си.

Колчо   се оглежда страхливо.Брадатият стои пред него. В ръцете си държи   книга и чете нещо на Демира.

Благоев: Я, кого вижам? Туй бил Колчо! Ний отдавна са  знаем с него.

Очите на Благоев излъчват блясък и упорство, и карат Колчо да сведе погледа си.  Бузите  му  руменеят.

Демира:Постой, сине! Чуй що ше ти рече Дядото! Учен челяк е той. Людете го почитат, щото умни думи хортува. Но навъдили са са  тъдява някой.

В съзнанието си Колчо   вижда бая си Гено от полицейството и помни думите му.”Ако видиш брадатия,обади са,момче!”Момчето разтърсва глава. Брадатият стои  пред него и Колчо чува думите му.

Благоев:Има ли слобода сине, има и равенство. Помни от мен туй!

Демира:Върви занеси чаршафите, Колчо!Госпожица Елена да оправи леглата, щото иде оня- софиянецът!

 

 

ОСМА СЦЕНА

Часовника на стената показва осем вечета.Аргирът  вика Колчо при себе си.

Аргира:Чуй, сине! Аз веке съм старичък, а ти има още ного да учиш. В учението е истината. То ше ти отвори път към сичко. Утре рано ше идем при байо ти Данова. Христя де, ти го знаеш. Учен челяк е. Що книги е прочел, що чудо! Да бях и аз на твойте годин! Да имаше някой да ми отвори очите.! Ам, такваз ми е съдбата. Цял живот да ода неук и прос. Простотията е по лядете, сине. Понякогаш мож да си ного учен и пак да си прос. Кой не знай да прави селям на другите, за мен не е челяк. Виж мен! Цял живот търса доброто, се не мога да го намера. Чуй, Колчо! Прави добро,   да  найдеш добро! Дай, да ти бъде дадено! Там, дето минеш, с пръс да та сочат! Ей, туй е челяк, сине. Учи са сине и почит ше имаш от людете! Виж го бая ти Данова! Само добро прави,нищо,че понякогаш добро не види. Щом Алито селям му прави, начи е арен челяк. Искам сине и ти да станеш кат него!

Колчо:Тейко, туй, що думаш е право. Няма да съжалиш, че си ма зел при теб. Нек да тръгвам, та да не та срамя утре!

Момчето  влиза в неговата  малката  стая в хотела.  На пирона виси новия панталон,тоя,дето скоро го взеха от шивачницата на Гъмзата. До панталона се вижда и бялата кенарена риза.Колчо прокарва ръка по панталона  и  го  гали Мисли си гласно.

Колчо: Сега галя лицето ти  мамо.Когаш гледам снимката ти, дето я беше изографисал майстора, е толкоз мило и красиво. То е в мойто сърце. Същите черти имам и аз мамо. Коса на едри чупки и очите,очите са същите твойти. А и малките трапчинки на бузите. Заминала са си толкоз рано,мамо и остави  мене, сирачи. Що ли то видя   твойто лице, мамо! Бях го  забуравил. Животът  тук, на земята е  сън, който мож да сънуваш само еднъж. “Лека нощ, мамо! Помагай ми да стана добър челяк!  Крачи до мен! Сгреша ли, тупни ма по рамото – дясното рамо, за да си припомня, че преди сичко съм челяк!”

Съблича се и ляга.

Идва утрото. Колчо и Демирът  са пред къщата на Христо Данов. На двора, там, където тревата е избуяла по-много, се вижда  маса. Краищата на ленената покривка трептят от вятъра. Чинарите на пътя с клоните си   галят  оградата.

Демира:  Ристе, Ристе, бре! Вода ти Колчо да го научиш на твойте книги!

Дядо Данов изправя бялата си брада и  насочва слепия си поглед  към оградата.

Данов:Ти ли се бре, Аргире? Я влизай! Седни, та  думай! Кво го чиниш?Хортуват, за социалис са пишеш? Социалистически идеи си насаждал на масите?

Аргира: Белким тъй хортуват? Имат нужда от туй. Се някой требува да им хортува. Виж, неук е българинът. Толкоз годин на тъпка турчинът. Кат товарани жовотни. Дет на подкачаха, там одихме. Ам, видя ли? Иде време. Се некой ше са намери да отвори очите ни. Братята ни погинаха в Априлското въстание. Биха са при Шипка, край Плевен наедно с русите,  да живеем. Пъ и едни времена настанаха!

Данов:Що думаш, Аргире? Неук челяк си, а се едно по книги четеш. Отде толкоз ум у теб?

Демира:Животът, Ристе. Животът ма учи. Ше дойде време, когато туй, видиш ли го, няма да го има. Слънце ше грее над главите ни и людете ше дишат слободно. Но докат дойде туй време, не требва да стоим със скръстени ръце! Нищо не иде наготово. Нужно е време, ного време. Но, докат дойде туй време, нас нема да не има. Белким младите да живеят в туй време.

Данов:Що си захортувал, Аргире? Забравихме за Колчо. Будно момчее кайш.  Дано попие в главата му сичко, що научи!

Обръща се към Колчо.

Данов:Колчо, мож ли да смяташ? Знайш ли кво е “А”, “Б”?

Колчо: Аз, бае Ристе, съм одил в школото на Славейкова. Той ма научи на четмо и писмо.

Данов:Добре, сине. Сичко що си научил, се е от полза. Можеш ли да четеш, светът е твой. Секи народ има своя държава и говори свой матерен език. За нес толкоз, че що съм ти захортувал, глей, че са  уплашиш и повеч няма да та вида! От утре почваме и помни: “Туй, що научиш, научи и другите! Няма по-убаво от туй, да научиш някой да погледне. Знай го от мен, Колчо.

Колчо: Да бъде тъй, що речеш, байо Ристе!

Демира: Остани си с здраве, Ристе! Тръгваме, че и утре е ден!

Есен е. Кехлибарено-кафевите листа на чинарите  трептят по дърветата и се сипят по земята. Плъзгат се по тротоара, за миг поспират , наново  се плъзгат и накрая  спират.

Колчо е в стаята си и  мисли на глас:

Колчо:Христо Данов ма учи  на  ного. Разкрива ми чудесата  на книгите. Пренася ма в един   свят  на приказките, с цъфнали дървета и ного, ного светлина.

Изпада в унис.

 

ДЕВЕТА СЦЕНА

Колчо е на 20 години.

Утро е. Колчо върви с  вдигната глава по калдъръмената улица. Спира пред малка абаджийница. Представя си  празника. „Младата господарка   минава с талигата, за да отиде на  разходка в дермендере. Красива е.Натъкмена с рокля от бяла коприна с шевици. Гердан от перли около изящната и шия. Дълъг, черен жекет до колене, перелина с кижочки по краищата, с тъмно- вишнева подплата. Колчо се прикрива и мислено каца  в талигата.  Разтърсва глава. „Не, на мен ми трябва друга  убос. Дето да грее и свети. Къщовница, да ма  стопли в тихото огнище.

Четвъртък е. Пазарен ден. Колчо върви и за малко да се сблъска с  малкото човече с поокъсани гащи, прихванати с жълти тиранти.  То е застанало до стереоскопа и подканва :

Малкото човече: Госпожи и господа, насам, насам, срещу две стотинки! Сега тоз щастливец, видите ли го? (и   сочи към непознатия бабаитин.) Пред него е японския император и империатрицата в Лондонския музей. Ето го и голямото земетресение в Италия. Елате насам да видите Руско-Японската война, Порт Артур, морската битка! Не са плашете и от страшната катастрофа в Испания! Сичко ше видите. Елате насам! Да видите чудото на чудесата!

Колчо: Ето ти две стотинки! И дай да вида туй чудо, що думаш, че за минута человек обикаля света!

Собственикът наглася апарата и постави картичката на телена рамка.

Собственика на апарата:Ето тъй, млади госп’дине!Погледни през увеличителното стъкло!

Пред погледа на момъка преминават  разни чудеса. Когато разглежда всички картички , той отстраниява очите си от апарата.

Собственика: К’во гос’пдине? Нийде няма да видиш толкоз, а ?

Колчо: Остани си с здраве човеко! Господ здраве да ти дава и ощ дълго да на радваш .

Колчо тръгва.

Пред “пианкото” също се трупа много народ. Върху кръгла маса, с различно оцветени триъгълници,  са поставени лотарийни  билети. Леко завинтена пръчица, с перо на края, се върти  и перцето докосва пироните. То спира пред шареното шекерче. До другите пирони се виждаха изсъхнало от стоенето локумче, цигара, тефтерче с пожълтели листа, златен пръстен и молив. Колчо спира пред него.

Колчо дума на глас:  За молива    думат, че  бил толкоз чуплив, че никога не мож  го подостри. Виж, има и няколко празни триъгълника.

Як мъжага, облечен в сини, дочени дрехи, грабва шареното шекерче, завива го  в зацапан парцал, който изважда от джоба на панталона си, завива шекерчето и наново го  връща в джоба. Очите му  искрят.

Якият мъжага: Сам си говори:Тази вечер ше  зарадвам дечурлигата  у дома.

На стрелбището мустакат, запасен фелдфебел и пенсиониран стражар със скъсани чизми се надпреварват, за да покажат майсторлъка си. Запасният наглася пушката, пъхва два патрона в цевта и натисна спусъка.

Разнасят   се възгласи: Браво, не улучи!

След него стреля стражарят. Той улучва цигара. Публиката продължава да вика. Чуват  се хихикания.

Двама бабаитести мъжаги опитват късмета си на ножовете. Единият хвърля халка към забитите ножове и  късметът му излиза.

Тълпа има и при Кукления театър.На четирикрака дървена масичка,   висока един метър, играят няколко човека. Собственикът  е режисьор и техник. Той тегли конците, които са опънати и разиграват  куклите, облечени в народна тракийска носия, под звуците на малката, автоматична латерна. Има повече селяни в тълпата.

От  пазара   се вижда   Парушев.Акомпанира  си сам с хармониума.  Изпява две жалки песни, удря силно клавишите на хармониума, сяда на ниското столче и подхваща   хороводна песен.

Парушев:Идвайте, братя! Насам, насам, на песнопойките! Кой не знай, ше узнай! Двама млади как са любят, как са любят и разлюбват.Ей, ти, момко, к’во си са зазяпал! Ела, земи! Песента мож да та научи на ного.

(  и рецитира: “Песента е лекокрила, кат малка птичка мила.)

Колчо се спира.  Вади от джоба на панталона си грош, подхвърли го във въздуха и го пъха в ръката на Парушев. Той го  върти с пръсти,  поставя ръката си върху раменете на Колчо и допира устни до челото му.

Парушев:Мерси,сине! Ше та помна дълго! Убавото нивгаш не са забурава.

Момъкът допира ръка до гърдите си, склоня глава и руменина се появява   на бузите му.

Колчо: Айде байо, остани си със здраве.

Парушев: Остани си и ти със здраве, синко. Умен момък ми са видиш.

 

ДЕСЕТА СЦЕНА

Лазаров ден. Две  красиви госпожици бързат  по прашните улици, с кошници в ръце. Портите на търговеца Викаро  са открехнати. Ема е  вече на 18 години. Чува се закачлива песен: “Ой Лазаре, Лазаре, тук са ни казале, че има мома за женене. Доде е вино червено и тая бистра ракия.”

Девойчета приближават   къщата на търговеца.  Чува  се гласа му:

Викаро: А влизайте, де! В наща къща секи иде. Ей ти, кукуряче! Дай насам кошницата, та да видим Лазарка как е натъкмила яйцата!  Дъще

(обръща се към Ема), донеси от оная китка босилек, та да накичим момите!

Ема се  затичва и влиза в къщата. Излиза с панер, в който е сложила едри яйца.  От градината къса босилек и  отива при лазарките. Кичи  главите  им.

Момичетата:А със здраве, госпожице!

Ема: И на вас здраве!

Те тръгват и тя  маха  с ръката  за сбогом.

По прашните улици вървят скупчени  девойчета, нагиздени с новите си носии. С кенарените ризи, по чиито ръкави  се виждат пъстроцветни дантели, с  красиви сукмани, с шаркии в долния си край, препасани през кръста с престилки на каре,с широките колани със сребърни пафти. Утринното слънце напича и алтъните-нареди по шест, седем върху гърдите им излъчват светлина. Синци се виждат тук- таме по герданите им.   Чевретата / кърпите /им  са  окичени с   цветя.

Лазарките са се скупчили пред градската градина. Стройна мома, с  красиво лице  върви напред. Чуват се гласове.

Гласовете:Ето я, бре.Туй   е кумата,  водачката   и викат. Май тоспожиците  са избрали най-видната. Аха и подкумата е до нея, държи ръката й. Вижте ги,  брей, чуйте  песента им.  ”Лельо Ванке, вещованке, доде ли си млад челиби? Не е дошел, нес ше дойде, снощи ми са гости дошле, кон довеле, на коня ми синьо седло, на седлото малка мома.”

Лазарките спират за миг и тичат към хорото, което се вие в градината. В края му, седем  малки госпожички.

Гласовете: Охо, ето я и  койручката. Носи кошницата с яйцата.  Пък наха буеника (лазарското хоро) се  завило буйно със заквичкване ( засилване).

Под ритъма на песента, лазарките заиграват.Хорото се  се вие и продължаваше напред. Чува се песен: “На момата червен чумбер, на чумбера зелен венец, на венеца теменужка. Тъй трепери момско сърце, за момино лице.”

Колчо внезапно се озовава на хорото.Подхваща последните  думи на песента и се хваща до личната госпожица, която води хорото. Гласът й звучи и оглася   Сахат тепе. Часовникът  удря дванадесет пъти. Пролетното слънце грее ниско и лъчите му подскачат по красивото лице на госпожицата. В края на песента, тя метва кърпа върху рамото на момъка, а той я метна върху чеврето й. Когато  се чуват  последните ритми, той рипна пред хоровода и ги повежда   към вуйчо Михо.

Когато стигат   пред портите на двора, Колчо   влиза тичешком в него и след минута на дървения, опъстрен с шаре парапет, се показва чана Пена.  Лекопопретърбена.Бръчки прорязват  все още красивото и лице.Облечена е  със кафяв сукман. Върху аленото чевре / кърпа/ върху главата си  е поставила здравец.

Чана Пена: Влизайте, де! К’во сте са окумили? Челяк няма да ва изяде! Ей ти, кума, к’во толкоз? Такваз убос рядко ражда земята. Нъл си чула: “Убос на чело, ум в главата.” Дано и при теб е тъй.

Кумата навежда глава.Жената се скрива в одаята.Отива в килера. Слага   множество пресни яйца в престилката си и излиза. Отива до госпожиците,разгъва престилката си и подава   на госпожичката, най- едрите,която ги слага в кошницата си. Момичето я взема, навеждад глава и  казва,”мерси.” След това хваща   набраздената   ръка на чан Пена и я допира до устните си. Жената я дръпва и закачливо подхваща:

Чана Пена:Немой тъй, дъще! Селям са прави на свекърва, а теб тепърва ти престои женитба. Нек Господ ти дава живот и здраве, че и свекърва да почиташ!

След това търкулва ситото с брашното, което носи наред с яйцата. Госпожиците я гледат.

Всички викат в един глас :”Ше е плодородна” (и хванати за ръце, тръгват   към Марица). Вървят и пеят. Хората около тях се спират и пригласят: “Кумице ле, Марийо, Марийо, драгим комшу ле Иване, Иване, върви, върви, напряде, напряде, струвай хабер майка си, майка си, я майка си и баща си, баща си, да размитат дворове, дворове, да нареждат столове, столове, връз столове гламички, гламички, да насядат лазарки, лазарки, Лазарю към червено, червено, бунечо – зелено, зелено.”

Лазарките спират до река Марица, свалят венците от главите си и ги хвърлят в нея. Тръгват.

Свечерява се. Пред градската градина кавалът на бай Пандо не спира. До него Гено Козерката с гайдата  приглася.

Тълпата: Айде де, де, дебре, де!

Хорото  събира мало и голямо от махалите. Колчо  е сред тях. Нозете му са обути с галоши върху лачените обуща. Изведнъж спира изненадан.

Колчо: Оная, лекокрилата – така я нарекох, когато я зърнах напреш и ръката ми са допря до меката й длан.( произанся гласно). Сърцето ми скачаше в пазвата. Коя ще е тя?   Коя майка е родила такваз убос?  А сегая  е на орото.”

Краката на на госпожицата скачаха под звуците на песента: “К’во се е хоро завило, вие се, та вие.” Очите й искрят. Тя го вижда и спира за миг погледа си върху нето, и свежда очи.Колчо допира ръка до вратовръзката си, дръпва я за възела и разкопчава горното копче на кенарената си риза. Въздъхва.  Тръгва за миг, но спира. Наново тръгва и спира пред нея. Прави лек поклон,хваща малката й ръка  и я допира до устните си. Момичето  я дърпа,обръща гръб  и бяга към дружките си.  Колчо се затичва след нея. Разкъсва кордона от играещите на хорото  и се хваща до нея на хорото. Момичето понечва  да дръпне ръката си, но яката ръка на момъка я привлича към себе си и той я допира до меката й буза. Музиката заглъхва. Негодуващи погледи  са отправени към него. Колчо дръпна засрамено ръка и тръгна. Играта продължава. Колчо чува след себе си някакви възгласи, но той продължава напред.

 

ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Вуйчо Михо лежи на миндера. Чана Пена влиза в килера. Стените са белосани.Там са наредени авджийските принадлежности от дружество Сокол, на вуйчо Михо. Балтонът, вече поизбелял виси на един перон. Цървулите  са на земята до него.

Чана Пена отваря вратата на скрина. Там се виждат    вратовръзката, дебелата вълнена фланела, шала и филцовата шапка на вуйчо Михо. В очите й се появяват сълзи. Бързо затваря вратата  на скрина. Пушката, патронажа, торбата за гърба с четири сиджимки на краищата за връзване, стоят на друг пирон  близо до балтона. Едно по едно ги взема и изтупва от праха.Изведнъж чана Пена излиза пребледняла от килера.За миг,тя запушва   с ръка устата си и  прихна да се смее и не можеш да спре.

Чана Пена:Михо, Михо бре. Знайш ли? Кат бързах към килера, за да поотупам дрехите, не знам привидя ли ме се, малка сянка  се мерна край мен. Без да мисля грабнах балтона и затърчах. И кво мислиш. Хоп и от ревера му искочи едно малко мишле. Изглежда мишлетата бяха две, та си правеха любовна среща. Когато ме чули, изглежда едното изкочи, а другото трепереше сгушило се в ревера.

Вуйчо Михо: Ох Пено, мила моя невясто. Да не беше станало с мен туй, когаш одихме на лов.Търча  начислед хрътките и кво мислиш, изкача заек. Заекът бяга, а хрътките след него. И така, ги доведе до дънера на старо повалено дърво. А там, дива свиня беше заклещила единия си крак. Дърпа се и квичи. Хрътките се нахвърлили върху нея и така ги заварих. С последни усилия свинята издърпа крака си, но не целият.   Полвината от  него остана в капана.Тя побягна и аз след нея. Спънах са в един храст и паднах. Не помна нищо. Когато дойдох  и са опомних, хрътката беше до мен и ближеше челото ми. Не далеч  видях свинята. Беше мъртва.  По- късно дойдоа другите авджии. Видяха ма целият  в кръв. Единият дръпна шала от врата си и превърза крака ми. Прибраха ма в къщи. Ох, ох, знай, след  туй раната ми са разлюти.  Гнойта  можеше да са  разнесе  в цялото тяло. На косъм бях да не умръ.Добре, че беше ти, Пено. Отрязаха крака ми. Не можеше да са направи нищо друго. От този ден, исках да си отида по- бърже от тоя свят. Но Господ не послуша молбата ми. Добре, че беше ти, Пено. Умна и предвидлива моя жено. Ти ми  даде вяра и надежда.Разговора прекъсва и те си лягат.

Утро е. Чува се гласа  на вуйчо Михо.

Вуйчо Михо: Пено, Пено мари! Где си? Ела, чуй, що ше ти река!

Жената  е натъкмила нощвите и меси   хляб.

Чана Пена: Михо. Требва да ида да  са спазара за агнето.  Нъл  неделя ше правим курбан за живо, за здраво за теб, Михо.

Тя избърсва ръцете си в месала,  оставя тестото да втаса и отива до   Михо.

Чана Пена: Речи, Михо!

Вуйчо Михо:Пено, душо моя. Иди при Кольо, знайш го! Дето прави кавалето и му рачи. Михо сака кавал да му сториш! Ама да е от онуй, убавото дърво – дъбето. И му дай колкото грошове сака! Не са пазари! Грошовете не струват нищо, когаш здраве нямаш. А мойто здраве, ей го!

Пена свежда очи и допира ръка до гърдите си.

Чана Пена: Навремето, знайщ, катта  зърнех- як, пъргав, пращящ от здраве, сърцето ми примираше. Стоеше  отпреде ми с цял ръс. Бързаше да ма притиснеш до гърдите си и да допреш топлите си устни до челото ми.

Чана Пена пръглътва сълзите си .Излиза.Омесва наново хляба.Слага олио на дъното на тавата и посипва с брашно и пъха хляба в пеща.

Идва следобед.  Чана Пена излиза. След време се връща и  отива до Михо:

Чана Пена: Мохо,Михо бре: Бях при Колю. Каза, че до края на седмицата кавала вече  ше го имаш.

Вуйчо Михо:Благодарно Пено. Ного та обичам. Ако не беше ти, нямаше да съм жив.

Чана Пена. Не думъй тъй, Михо. Нъл съм твоя невяста требова  да са грижа за теб.

Вуйчо Михо: Ам, ква невяста. Нийде няма кат тебе, Пено.

Чана Пена:Айде, Михо.Отивам , че работата мен чака.

Излиза.

След няколко дни чана Пена  носи кавала.

Чана Пена: Михо, земи го! Твой е.

Вуйчо Михо пляска с ръце, смее се на глас и го взема в ръце си. Допира го да устните си започва  да надува кавала.Чана Пена се приближава до  него и слага трепереща ръка върху посребрялата му коса.

Вън, хлапета от махалата са се качили на оградата и подвикват. Чува се гласа на чана Пена:

Чана Пена:Кво сте зазяпали, бре? Я влезте да зарадвайте бая си Михо!

Те премятат  босоногите си ноги през оградата и стъпват на каменната пътека на двора. В градината се виждат мушанки. До прозорците на къщата се виждат жълти и алени рози. Вече се смрачава и навън затихва.

Децата нонова прекрачват  оградата  и се скриват навън.

 

 

ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА

Събота е. В Иен махала, срещу църквата Света Петка прииждат хора и влизат в църквата. Баба Марта е поставила малка масичка близо до  притора.  С треперещи ръце отброява пара по пара и  подава лоени свещички.  Презвитер Грую е с дълъг филон. Бавно и тържествено произнасяше утринната ектения. В кандилницата догарят последните въглени. Дъха на тамян.

Презвитер Грую: Алелуя, алелуя . Поможи Господи тоя грешний милет! Сполай го с здраве и живот! Дай мир на душата му! Сполайте с добро, братя и сестри! Амин.

Малчуган около петте се откъсва от ръцете на  баба си, застава до презвитера и пред иконата на Исус Христос с трънения венец  прави нисък поклон. Връща се обратно и хваща ръката на старицата.Тя поставя треперещи пръсти върху къдрокосата главица и се  кръсти три пъти.

Старицата: Дай му, Господи, живот и здраве!

Ектенията превършва. Презвитер Грую  кади с кандилницата  Под купола на тавана тъжно гледат очите на светиите, а в страни тънат   в пъкъла хиляди души. Над тях, дяволът е разперил черния си плащ. Презвитерът отива до олтара и излиза  със сребърна чаша. Поставя я  върху поднос, върху който  са наредени залъци хляб. Дългата  върволица от млади и стари се трупа около него. Със сребърна лъжичка, той граби   от комката (залъче хляб, напоено с вино)  и подава на  хората.. Те допират   устни и преглъщат.

Отвън се чува кавала на Пандо. Обажда се и гайдата на Геро Козирката.

Вижда се старата   Стояница.  До нея  баба Петра. оживено разказва:

Баба Петра: Пустият му Геро. Има такъв прякор. Козирката бре, Козирката му думат.Прякорът му бил идвал от дядо му Хари.Напил се  еднъж старецът. Че кат го подбрала баба ти Яна:  “Виж са, бре? На кво си замясал? Натряскал си са чак до козирката.Чула я баба Злата – оная, що знай всичко в махалата. От тогаз нямаше мира човечецът. “Хари, Хари, козирката, кай.” Отиде и на внука Геро.

Рашко циганина: Айде, Геро! Свири джанъм, та оген да са дига!

Ана знахарката: Ей тъй, хопа ха, дебре де…Давай, Геро, извий, Панде! А вижте, бая си Ламби, спиране нема!

Парушев: Тичайте, ора! Насам, насам! Купете си по една песнопойка, па нек да ви е арно на душата!  .

Алито:И лимонада. Ай на шарабета! Сладко шарабет.

Рашко: Семки, жанки, джанъм..

Алито:Дондурма каймак…

Надпреварват се Алито и Рашко. А на стрелбището Сандо, ярбап челяк, се тупа по гърдите:

Сандо: Чуйте бре, а на бас! Ше видите що е чудо, Сандето!

Милуш: Види са тя, чожук майстор! Бива си та тебе! Не хаби съчмите, Санде!

Сандо:Сус бре, Милуше! Че виж тая лапа, не е от седене!

Милуш: Тъй де, тъй де .

Колю е облечен в бяла кенарена риза, с клинове на пазвата и ръбове  на ръкавите. С шивици  с алени и черни копринени конци. Кармазен/ червен / пояс, четворно тъкан, прегънат на две сумички /ивички/. Тасмата над пояса е обкована с метални пулове. Връз ризата е надянал джамадан, с дълбоко извита пазва, който се закопчава с островърхи копки от порцелан, навити на гайтанови бримки. В дясната предница на малкото джобче  е закачен кюстек /метален накит/ от два синджира, с нанизани по тях пластинки и сребърни парички.Другият край на кюстека беше забоден на срещуположния. Огърлето и предницата на джамадана  са украсени с апликирани ивици от зелен памучен плат.Очите му се притварят.

Колю гласно: Ей, я на. Госпожицата от  Великденското лазаруване.

Той  навежда глава,  изведнъж я вдига и поглежда момичето  право в очите.  Тя свежда поглед.

Пандо и Геро се надпреварват да свирят. Повече се чува кавала на Пандо. Мелодиите – ту весели, ту бавни  накараха Колю да припне. Той се приближава  до госпожицата и я хваща за ръката. Тя я дърпа, но яката му длан се заковава на вратлето й. Момичето го хваща за ръка и двамата рипват на хорото.

Колю: Ей сега, хопа-ха, иха-ха… Рипни, Калино моме, да тропнем!

Момичето: Млади момко, що хортуваш?

Колю:Тайна, малкай моме!Има една песен:”Рипни, Калинке, да тропнем”, па си рекох… А то, кво излезе? И, ако ней тайна, от где е госпожицата?

Момичето: От онуй село, дето му викат Брестник. То е край Чардакли бунар. Думат, че   навремето, разбойници нападнали селяните. Тогаз те  отишли в оная местност – Чарковището. Други пък  в Бесарабия, близо до Белград и там останали. Имало български села. След туй отишли  на юг.

Колю: Как та викат, момне ле? Ного си умна! Сичко знайш за ваш’то село. А мен, кат ма питаш, право ше ти река. От Пловдив съм. Сираче – без майка и  тейко. Прибраха ма вуйчо Михо и чана Пена. Знам си града на пръсти.

Керана: Керана ма викат.

Колю: Виж ти! А аз си думах: “От де ше е?”

Керана: Тъй, тъй… Видеш ле го оня, бабаитестият? Бай Милуш му викат. И той е от Брестник. Голям ербап са пиши.Че кой не го знай него? Той е на Милка тейкото. Яка душа носи. Викат,навремето го били турците   да  каже где са крият  йдутите. Той имал ревалвер в пазвите и чифт пищови. Дали му ги хайдутите да ги пази, та кат дойдат, да иде при тях. Някой  изрекъл на турците. И еднаж, както си прекосявал армана, причакали го. Сто тояги му ударили в конака в Пловдив и го дали на псетата. Но бай Милуш знаел езика им. Не са чуло повече за него. Прибрала го една млада знахарка. Изцерила го. Той я аресал и заживяли на село. От тогаз му викат Милуш Възкръсналият.

Колю: Виж ти, ярбаплия, ярбаплия челяк е! А аз са чудих…

Колчо се обръща към бай Пандо.

Колю: Айде, бай Пандо!Надуй  гайдата, дорде са завий свет на момето! Да поменува, когаш е било на панаир в Пловдива, града голяма!

Керана рипва и запява:

Керана: “Рипне Калинке да тропнем, да са пукат душманите!”

И Колю рипва. Спира и подканя Керана.

Колю: Керано, моме убава. Ай да са полюшнем на колелото! Ей, туй, дето са върти кат вятърна мелница. Викат му виенското. Не е за мекошави, то. Ако на сърцето ти е страшно, стой си!

Колелото спира своя ход. Там, на най-високото, едър смелчага изпитва  силите си.

Керана: Свят  ми са вие кат го гледаш, а камо ли да съм там. Въжето скъса ли са, веч  е затрит. И времето ше заличи следите му, и  оставило малка диря.Но кой  мож да оцени всичко туй?

Колю:Таквиз са само няколко души в града. Кат са появят, людете шапка  им свалят, селям им прават. На тия времена рядкош са силните по дух. Силата  думат, идела от властта, а духът е тоя, дето прави силата. Има слаби духом, но са силни властом и людете ги земат за богове. Но лъжебогове са те. Бог не е в тях. Който не верва в него, не верва и в людете. Но и людете нема да му верват, щото проповедва своя лъжлив Бог. Кво ли съм ти захортувал? Дай да пийнем по едно шарабетче от Алито, та белким отоложим жаждата! Па и  за люшката да намерим сили!

Керана: Нек  да не са люшкам! Още маленко да гледаме тия чудеса! Ай, как  сай увисил! Душата ше ми изкочи. Никой челяк не мож са мери с него. Па и да са мери, до него нема да стигне. Смелостта са дава еднаж. Който я има, е богат челяк.

Колю:Тъй е, Керано. Още кат та зърнах тогаз, тук ми легна. Правош на сърцето. Колко ли не та дирих, но най-сетне долетя мойто лястовиче. Сирак съм. Имам си само чана Пена и вуйчо Михо. Кво ше речеш? Да дойда у вазика, ръката ти да искам?

Керана свежда поглед. Той продължава.

Колю: Ако ващи ма разберат, убаво. Ако не, думай!

Керана вдига очи и поглежда момъка право в очите. Зъбите й блестят   под лъчите на утринното слънце. Гласът й се  носи над мегдана и запява:

Керана:”Лудо ле лудо, та младо. Земи ми китка за обич! За обич, китка от сърце. Сърцето е твое, либе ле. Сърцето, още ръката!”

Песента лети и   тълпата  спира за миг. Кольо рипва, разперва  ръце и довършва:

Колю: “Целуни ма, либе ле, по чело! По чело, либе ле, и по уста, твой съм!

Деволити пламъчета се появяват  в сините му очи. Гласът му звучи   отсечено и сигурно. Клокотницта /камбана / отсича  три пъти. Часовникът на Сахат тепе показва  дванайсет на обяд.

Колю: Хайде!Време е да си тръгваме, Керано.

Двамата тръгват.

 

ТРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Ден понеделник.

Натъкмен с бяла кенарена риза и кармазян (червен) пояс, Колю подкарва каруцата с двата яки ата към Брестник. Когато стига   там, прекосява  мегдана и придърпва поводите. Атовете спират. Виждат се    селяни,  които оживено разговарят. Момъкът се обръща   към един от тях и  пита за къщата на Керана. Селянинът го гледа учудено и я посочва.Колю се усмихва и благодари.Той дърпа юздите и атовете тръгват.   Чува се гласа му:

Колю: Тя е, по дувара я познавам! С  вреевите ( кафевите) врати”. Тъй ми рече Кергана.

Спира атовете пред портата.

Колю: Има ли някой? ( провикна се той?) Гости чакате ли? Кака Кина се показав на портата.

Кака Кина: А, влизай де, влизай!В наща къща никой не връщаме.За квото и да си дошел, влизай!

Двама прекосяват алеята с цвеатята и влизат в одаята, където огънят гори в огнището. В медения менник ври чорбица.Колю преглъща няколко пъти.
Кака Кина: Сядай де,сядай!  Настани се на миндерлъка!

Кака Кина се обръща към Керана.

Кака Кина: Дъще. Донеси да почерпим госта!

Докато тя се върне, кака Кина отива  в съседната одая и  води Сандо. Той сяда до огнището, а жената  носи софрата, която беше подпряна до стената. Керана се показа с инкрустиран сребърен поднос, върху който  са  поставени две филджанчета / чаши /,  медено джезве и шише с бяла течност. Сандо взема шишето, отлива от течността в джезвето, дръпна  менника и го постави   на земята. Взема дилафа и се обръща към Кина:

Сандо: Булка, донеси захарчета!

Жената се протяга   към рафта и сваля препълнената захарница. Подава  едно захарче и той го постави върху дилафа. Разравя огътя и го пъхва. Когато захарчето се зачервява, го дръпа и пуска в джезвето. Течността  клокочи  и   оглася  одаята. Сандо   изважда жезвето   от огъня и сипва във филджаните / чаши /.

Сандо: Айде, момче!

Колю:Мен ракията не ми е по сърце. Малко ше пийна за здравето на   стопаните.

Сандо: Пийни си де, пийни си! Че кво е времето навън! Такъв дъж  са сипна! Ей го, на. Нек вали, та да пие земята! Таквиз сушеви години дойдоа! Дано са народи ного жито, та да нахрани гладните гърла! А ракийцата си я бива, а? Пийни си де!

Обръща се къв Керана:

Сандо:  Дъще, донеси от онуй мезенце!

Керана става от софрата и  отива  към мазето. Връща се с  две медени паници в ръце. В тях се вижда бабек и кисели краставички.
Кака Кина: Земи си от краставичките, момче! Па замези от бабечото! Как та звът?

Колю: Колю  .

Сандо: Рачи да чуем, отде си? Кво та  води насам?
Колю:Аз ли? От Пловдив съм.

Керана става и рипва към другата одая.Закрива се, но притваря леко капията и надава ухо. Майка й подканя  Колю:

Кака Кина: Рачи, момче, не са срамувай!

Колю гледа плахо.

Колю:Дошел съм. Да  сакам ръката на Керана.
Сандо: Брей,  момче, от де знайш името на щерка ни?  Наща щерка е още маленка. Не и е дошло ощ време за женитба.

Колю: Па аз си …

Колю свежда глава.Сандо отива до огнището. Взема дилафа и разравя  огъня.
Колю: Добри люди. Тръгнал съм да търса юница. Къщата ни и без туй е цяла пустош
Сандо:Юницата ний още маленка, момко.
Колю:Маленка,ам умница и къшница. .
Кака Кина: Да видим кво ше рече момата?

Вика Керана.

Кака Кина:Керано, Керано ма, ела, ела!

Момичето отваря капията ( вратата). В одаята се  носи дъх на цветя.
Кака Кина: Айде, Керано, сипи на госта от ракийцата, та да помни когаш е идвал за мома!

Керана свежда глава.Гъстите й мигли потрепват.Тя взема джезвето и сипва вчашите.
Сандо: Сипвай, сипвай, дъще! Кво си затреперила кат лист от вятъра?

Сандо се обръща към Колю.

Сандо: Де са ти момко, сватовете?
Колю: Нямам си, аз сватове.И двамата си заминаха още млади, зелени.

Сандо поклаща глава.
Сандо: Начи. Щом думаш тъй, простено тий. Виж, туй ми ареса и сватовник да си! Вече сме стари и ни требва некой да ни помага и оправя сичко! Ех, момко, момко, оген момче си, сърцето ми подсказва. Кат та гледам, очите ти мязат на челяк с добро сърце. Ракийцата я бива, а? (Поглежда дяволито той и подръпна посребрения си мустак.) Пък рачи. Как та думат?

Колю: Колю, Колю Качуля ми думат. От дядо мий  е останал тоя прякор. На младини, старецът ходил да пасе овците. Турнал ямурлук, а върху качулката на ямурлука обичал да турга и калпак. Кат минавал по мегдана, людете му думали: “Ей, че убавец! Качуля кай, Качуля, почнали да му думат. До костите бил работар. И чуждите стада пасял, да изкара някоя пара. И за баба Петра ми е жал! Добра старица беше. Обичаше да си пийва кафенце от леблебийка, лека й пръст.

Сандо: Легна ми на сърцето, момко! Затрогна ма с твойта баба и дядо!
Мара: Кино, Кино мари.(чува се глс отвън. )

Кака Кина:Влизай, влизай де, Маро! Белким да е за добро.

Мара: Кой е тоз мър, Кино? Кат зарекли, идел чак от Пловдив. Надушвам нещо! Май тъдява сватба ше става ?

Кака Кина:Затуй ли си дошла мър, Маро? Чуждите дертища да оправяш. Оправи първом твойта Елка, па тогаз мисли за другите!

Мара: Ти си една, знайш къде да боднеш! Тя, наща Елка, има време.
Кака Кина:Туй е друга работа. Рачи сега, що си дошла?

Мара:Дай ми няколко скилидки чесън, да си подлуча чорбата. Че мойта Елка кат зарекла: “Пилешка чорбица сакам!”

Кака Кина:Сандьо, Сандьо бре! Донеси една кесийка чесънец, нек да има и за друг път.

Той става бавно,  скрива  се и след  малко се връща  с връзка чеснов лук. Кина я пъхва в кесийката и казва на стрина Мара:

Кака Кина:На, земи, Маро!

Мара: Сполай с добро, Кино! Белким Господ даде на теб и цялата ти челяд живот и здраве! Добра душа си ти! Който иде в твойта къща, се та помни с добро. Не са чудете, ора, момчето ми са види арно! А сполайте, белким играйм на сватбата!

Мара маха с ръка и излиза .

Кака Кина: Легна ми на сърцето, момко. Рачи ли Керана, твоя е.

Кака Кина ес обръща към Керана.

Кака Кина: Ела, дъще! (подканя кака Кина.) Ако рачиш, фани го за ручка!
Керана престъпя с наведена глава и хваща  с треперещи пръсти ръката на Колю. Кина и Сандо гледат със светещи очи.

Сандо: Никяма ше направим по Цветница. Нек да мине Гергьовдена, па тогаз ше умуваме за сватбата. Запевът ше е по-идната седмица.

На двора дърветата поклащат клони, по които са накацали множество цветове.Две лястовички са свили гнезда   под сайвана. Допират  човчици и се гушат   една в друга. Отпускат   крилца и    чуруликат.

Колю се усмихва и подава  ръка на кака Кина. Свежда глава и допира устни   до  ръката и. Тя  я издърпва. Той се доближава до Сандо. Подава му ръка и я стиска. Руменина избива по бузите му.

Дъжда спира.

Каруцата с двата яки ата на двора са впрегнати и чакат  стопанина си. Колю се качва в талигата и опъва юздите. Атовете тръгват  в тръст.Вече се показват  керемидите на къщата в Пловдив

 

 

 

Атовете спират пред портата. Колю прокарва ръка по гръбнака ту на единия, ту на другия кон, продължава по шията и  дърпа  поводите. Разседлава  ги и  отива към яхъра. Излиза от него и прекосява двора. Качва се по дървената стълба. Тя скърца под нозете му. На прага се спира и заслушва.Колчо отваря капията / вратата / и влиза в одаята. В стенния долап фитилът на тенекето /газена лампа / гори и хвърля  бели сенки върху варосания с бяло таван. В другата страна на огнището върху одъра, повдигнат върху пръстен под, вуйчо Михо лежи.  Над главата му е долапът  с красива декорация на капака.В иконостаса,майка Богородица е простряла   ръка за благословия. Върху чергарника на пода, чана Пена грижливо е наредила постели и пъстроцветни черги. Менците  са окачени на рафта.
Вуйчо Михо:Туряй парамията, /софрата/ Пено!

Тя подхваща софрата подпряна до стената и я принася   до огнището. Димът от огъня се издига.

Чана Пена:Сядай, сине, да вечеряме!

Върху шарения месал на софрата  чана Пена поставя пита.  Колю подгъва нозе и сяда   върху малкото възглаве. Чана Пена протяга   ръце към полицата, където  са поставени дървени и медни чинии, хавани, захватки, панери и взема три  чинии. Сваля менчето от огъня, което още къкри  и с голямата дървена лъжица разсипва бобена чорба.

Чана Пена:Хапни си, чедо, па си легни!Щото кат та гледам!
Колю: Таз вечер сичко ми е сладко, мале. Щерка си нямаш, щерка ше ти доведа.
В очите на чана Пена се появява сълза. Тя хваща с едната си ръка долния край на престилката и избърсва сълзата си.  Колчо става, обгръща я с ръце и прокарва пръсти по посребрялата и къдрокоса глава.
Чана Пена: Истина ли думаш, сине?

Чана Пено го гледа и се усмихва. Колю я гледа право в очите и казва:
Колю:Мале, така ше ти думам. По-харен челяк от теб няма. Обичам та, мале, повеч от сичко.

Старата жена го гледа  с премрежени от сълзи очи. Тя прокарва треперещи пръсти по лицето на Колю, допира сухите си устни до челото му  и свежда глава. Вечерят и си лягат.

Утро е. Колю става рано. Чана Пена и вуйчо Михо още спят.Пали огъня в огнището, сипва вода  в джезвето и  слага билки в него. Говори си гласно.

Колю: За запева ше ми трябва много вино, месо и самуни ляб. Плат за блуза на Керана, а и тоалетна кутия за менгушите. Ше  я купим   с чана Пена от пазара. На Гарабет-златарина, ше дам оная пара, дето  мама, лека и пръст беше зашила в ткан плат и место муска,  беше я вързала на шията ми със здрава връв. Ше ида в “Балкански лъв” при бая си Ивко Гаврилова и ше поръчам от онуй – пенливото, червено винце, а мож и малко сливовица. Парата няма да жаля.Нъл работя в печатница “Съгласие”, при челеби Панайота и бая печела. Арен челяк е челебията. Сички го тачат. Чок работа, ама има кво да са уча. През ръцете му минава токвоз четиво. Няма време за приказки.  И аз требува  да чета, да знам кво става по света.  В книгите прочетох, че в джунглата людите ходили голи. Само си криели срамотиите с листа. Също кат Адам и Ева в библията. Но тогаз, те са били двама. И когаш Ева чинила греха, отхапала ябълката, Господ им рекъл: “От днес ше слезите на земята и ще се множите!” Така живеели те. Грехът обикалял земята. Влизал от колиба в колиба и тикал човеците към лъжи и измами, прелюбодейства, разврат и алчност. Дяволът бил господар на земята и ги карал да вършат злини. Но не  секи можел да победи. Силните по дух и вярващите в Господа Бога оставали чисти. Ето, такъв е и бай Пандо – дюлгеринът на кокали. Тачат го людите,  а и на  мен помогна да са   бида здрав челяк. Когато паднах от талигата, едвам  ма закараха при него. Масажира ма, сярна вълна ми налага, с някакви мехлеми  ма маза и сега помен няма от болежката. От таквиз люде има нужда земята. Да помагат и да дават лек. А как убаво  хортува! Кат го чуеш, става ти арно на  душата. Само с дума мож да та изцери.Знахар – тъй го звът. Селям да му правиш. Ше отида, при стареца да го зарадвам. Булка земам, чок работа. Ше мина и край търговския магазин на Кочо Кукумявкув. Толкоз джунджурии има в него! Се ше намера нещо за Керана! А и на чана Пена мож да купа нещо да я зарадувам.

Някой чукаше на портите. Той надзърна от джама. Беше Чапкан Ленче.
Чапкан Ленче: Колчо, Колчо бре! Викат, булка щял си да водиш, па рекох, ако имаш нужда от нещо?

Колю:Влизай, влизай, како Ленче! Че кво си захортувала и комшиите ше чуят!
Чапкан Ленче: Дал Бог добро, Колчо! Време тий да са задомиш! Дано булката да е арна и къщовница? Толкоз болки ти легнаа на сърцето, дано да си поживейш!
Колю: Туй, како Ленче, никой не мож да рече. Лошото не пита, младо ли е, старо ли е.

Чапкан Ленеч: Пакосни години настанаа, Колчо. Няма мира нийде. Ей на, никой не мож та разбра. Кат рекли, Чапкан Ленче, а не та питат, как живейш,що чиниш? Само не са живей, Колчо. Да няма с кого да си похортуваш. Кат трънен плет са ората. Секи гледа да та бодни. Няма го оня люляков храс. Да погали ръцете ти, косите ти, а ти да задремеш сладостен сън.
Колю: Сложно нещо е животът, како Ленче. Играйш си с него на минавания и заминавания. А помете ли та вихрушката, тогаз няма спиране. Напреш, назад и се едно криволичене. Правош няма нийде.
Чапкан Ленче: Умен си, Колчо! Коя мома та земе, ше живей с теб.
Колю: Животът ма учи, како Ленче. От него по-харен учител нема. От малък ям коравия залък. Никой не ми е рекъл: “Ела и си отчупи от топлия къшей, за да ти е благо на сърцето!” Що не влезеш у дома да си пийем от ментовото биле? Ше ти стане арно на душата. Па и да забуравиш маленко кахърите!
Чапкан Ленче: Друг път ше дойда да пийна. То, мойта душа ше намери покой само на оня свят. Там нема нит болка, нит грех. Грешни сме ний, грешни! Толкоз грехове ни тегнат на плещите, че и на кантар не мож ги притегли. Направош в пъкъла ше ходим. Господ няма да ни сака при себе си. Дяволи и таласъми са в душите ни. Лесно не можат да излезат от там. Удрят на с четинистите си опашки по главите и мира не ни дават. Заплитат на в мрежите си. Само Господ Бог мож да на спаси. Ако е останал поне малко добро у нас.
Колю: Не хортувай тъй! Челяк докат е жив, винаги греши, но кат греши, да са разкая!  Щото открит грях, не е грях. Потайния грях и на оня свят няма да ти са прости. Прави добро, та с добро да та поминуват! Сам Бог дума, да правим добро.Тъй, душата ни ше бъде спасена.
Чапкан Ленче: Прав си, Колчо. Тъй, както сме захортували и пладне ше стане. Айде, остани си с здраве!

Колю:Твойта, како Ленче, е кат добре си дошел, айде, иди си!
Чапкан Ленче: Не са сърди, Колчо!А холан, пак ше са чуем. Докат сме още на таз грешна земя, ощ  ше са  видим.

 

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Прохладна вечер. Из града гъмжи от народ. Дюкянджите спускат кепенци и собствениците им  се прибират. Ташко, с котешка стъпка минава  ту  в единия, ту в другия ъгъл и дебне. Говори си сам:

Тошко: Ах, тези избори!Думаха, че опозицията  готви голяма изненада. Появява се едра сянка и с дървена тояга в ръка удря  якия гръб на Ташко. Скрива се  в тъмното. Той остава известно време върху земята. Размърдва се, опира ръка до дясното си око и ярка кръв полепна по нея.  Опитва се да стане, но не може. С последни усилия се изправя и  куцука с приведена снага, като от време на време се хваща за хълбоците, и стене. Тътри се. Стигна до портата на дома си. Навежда се, взема камък от земята и  чука. На  прозореца се показваа Тина- жена му.
Ташко:Тино,Тино,аз съм ма,Ташко!

Тина нахлузва  на босо поовехтелите си чехли. Прекосява  двора и  шляпа по каменната пътека. От устните и се изплъзва:

Тина: Уф, на кво си замясал?

Спира до Ташко, подхваща го с двете си ръце и го  тътри по стълбите. Влиза в одаята/ стаята /. Мята го върху миндера и  търси нещо по  по рафтовете. Намира го  и се връща.

Тина:Ето го, живовлека. Сега да го наложим върху синките, а преди туй да го намажем с шарлан. Таз вечер ше мини без манджа! Кат та гледам къв си, се едно съм яла, яла и преяла. Май, нещо ма прищраква под лъжичката! Ташко, Ташко бре, не чуеш ли? Къде са натряска, убосник такъв? Чумата да та убие! Дяволът да та прибере, в казана да та натика, та да не правиш грехове на таз земя!

Ташко отваря  очи и  от устата ме излизат думите:

Ташко: Твойта, дърта краво!

Обляга се на лакът, поизправя се и  плюе върху ръката си ярка кръв. В дланта му  се вижда предния зъб.

Ташко: Не разбрах как стана туй! Кой беше тоя убосник, дето ма навакса тъй. Т Неговатаг мамица! Кво ли готви опозицията за утрешните избори! Утрото е по-мъдро от вечерта.  Лягат си.

Неделен ден. Първите лъчи на слънцето.  Днес са изборите. Виждат се много хора из града. Стражари  с  шашки в ръце размахват гърбачи. Накрая на сокака, една малка групичка от тях  е натъпкала чувал със слама и свирепо шиба с гърбачите по нея. Един от тях приклеква,  прави фуния с ръце и  крещи:

Непознат: “Не ма бийте бре,  няма да гласувам за Ташко!”

Шарен файтон кръстосва  сокака (улицата),  ту напред, ту назад и в кръг.Теглен  е от два яки ата, с прилепнали опашки, алени капли, а между щръкналите им уши медени звънчета са завързани с алени панделки. Бай Мустафа  седи  върху каплата и пришпорва атовете. Едър мъжага на средна възраст, с черен редингот и прихлупена капела,се е изправил между седалките и държи в ръцете си пъстър афиш, на който думите едвам, едвам се различават.

Сафет циганина: Вън на глупавите паши! ( провиква се той и надува  зурлата)

До него късоръкият  Юсуф едва държи тъпана и удря.

Юсуф: “Да живей госпдина Чалъкова.

Чуват се възгласи.

Непознат гражданин чете гласно вестник „Марица”: от 27 октомври 1878 година. Писмото е от доктор Ст. Чомакова до главния редактор, с което той официално се отказва да стане председател на бъдещото областно събрание, предложен от жителите на Станимашкия кантон. Разбрахге ли граждани?

Изборите привършват  следобед. Пълномощниците сборуват   гласовете.

Пред цялото население, струпало се на сокака, Тачко, държи  в ръцете си барабана . Отброява по един удър и обявява:

Тачко с барабана: “Драги съграждани. На днешните избори най- много гласове получи Никола Чалъков. Да му е честито кметството!”
Новината  Обикаля  целия града.

 

ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА
Два  яки ата поклащат главите си в тръст. Пяна изскача из устата им.   Слънцето подскача ту върху тях, ту върху шарената талига. Музикантите надуват зурни, тъпани и кавали. В тепсията с пъстър месал, чана Пена носи    пита с житен клас, която се пресичаше на две равни части , а по края  – оградена с детелини.Представя си когато беше момиче.Беше намерила детелина с четири листа , която скъта в малка муска. Навсякъде е с нея. Излиза от унеса и   шепне:

Чана Пена: Да, таз детелина ми  носи щастие.Намерих си добър челяк. Михо  е от добър по-добър. Едно си нямаме само- детенце. Но Господ се смили над  нас. Даде ни Колчо.

Тя е облечена с рокля от червено сукно, надиплена , с бяла кенарена блуза, закопчана. Посивялата и коса  е сресана на път и   къдрици се спускат над набразденото и чело. Мустафата оставя тъпана и я изглежда. Тя се  усмихва и гледа към  пролетното слънце.Върху карфицата е  окачила часовника. Оглежда то и се усмихва.

Чана Пена на глас: Благодарим на Михо. Купи ми го   от един търговец, който дойде от Стамбул града, преди нещастието.

Обута е с обуща, с високо лачено парче на носа, с дузина копчета отстрани. Вуйчо Михо стои върху куп възглаве, облечен с чер костюм и бяла риза, с кармазяна / червена / вратовръзка. Отгоре  е с черен редингот. С панталони от рае с широк парамент.Колю го гледа, но очите му са тъжни. Той е облечен с черно  палто, а под него се вижда дочена риза с нагръдник, прикрепен с две безопасни игли. Шарената вратовръзка е завързана с голям възел и копка,  с гарсонетка на главата. Обут с половинки обуща, с тънък и широк връх с копче в страни. Белите чорапи се подават под панталона му. Чана Пена го поглежда и той казва:

Колю: Мамо, доволен съм от дюлгерина Панчо. Голям тертиплия излезе. Кат са върна, ше ида да му река добри думи.Виж, ма, мале!  .

Край талигата важно, важно, с вталени мундири и големи шпори, крачат двама пристава. Коста от полицийството изскача  от хотел Пловдив и куцукайки се приближава до тях. В ръцете си носи гърбача и от време на време пляскаше по ботушите си. Група госпожи, които почукват по калдъръма с високите си токчета, го гледат уплашено. Кокона Мина излиза напред и  вика:

Кокона Мина:  Дръжте крадеца .

Обхваща устата си с ръце Тя се затичва към пристава, но токчето и се забива в калдъръма и се мъчи да го издърпа. Той се приближава до нея, извинява   се  и  й подава ръка. Коконата тръсва глава заканително и накуцвайки се  забързва  към другите.
Талигата тръгва  по коларския път. Влизат в село Бресник.На покрива на селската църква, два щъркела  са доближили клюновете си. Единият,  е  разперил криле над  другата. Тя навежда глава към пухкавите  му гърди. Чана Пена гледа натам и очите й се примрежват. Наближават  голямата порта на Керанината къща.

Чана Пена:Чакате ли гости, сватове?

В одаите цари оживление. Чуваше се гласа на стрина Кина. Под стряхата две лястовички подават   главици и  чуруликат. Конете се заковават на място.Чуват се стъпки на двора и Кина  се появяваи натъкмена с нов сукман на ситно плисе, бяла кенарена риза с елек, който се закопчава с два реда копчета и гайтан по края.   Препасала е шарена престилка.Отваря портите и подканя:
Кака Кина:Добре сте ми дошли сватове!  Влизайте де!

Обръща се към Сандьо.

КакаКина:Сандьо, ела да помогнеш на свата!
Сандо прекосява   двора и се запътва   към талигата. Вуйчо Михо  взема дървената патерица  от чана Пена. Слага я под мишница, хваща се за Сандьо и накуцвайки тръгват по каменната пътека. Покрай нея Кина  е засадила кокичета и жълт минзухар.    .
В  двете одаи са наредени софрите. Едната е за мъжете, другата за жените.   Гостите слизат от каруцата и влизат в одаите. В единия ъгъл на мъжката одая се вижда шарено възглаве.

Кака Кина:Сватя, влизай, де!. За теб е шареното възглаве в мъжката одая!

Чан Пена хваща вуйчо Михо и го настанява в одаята върху възглавето. Излиза. Влиза в женската одая.

Сандо: Керано, дъще. Донеси от оная, припечената, на свата Михал!
Керана се показа със сребърен поднос, върху който  ся поставени два филджана и джезве, от което се издига  пара и одаята се изпълваше с диханието от сливовицата.
Сандо:Наздраве,свате! .
Вуйчо Михо: Бива си я ракийцата! Бая припечена е! А наздраве! Както е сладка ракийцата, тъй да е сладка момата.
Сандо:Туй, свате, само ше са види. Не сакам да я фала, ам тя е скопосна и работна. Кой не я знай в селото! Колко ергени лудуват по нея! Ам, тя сий й с  арактер. Умница ни е. Ако е рекъл Господ, да си живеят добре младите и добра челяд да отгледат!

Вуйчо Михо: Че нъл знайш понякогаш, квото е речено от съдбата? Не дай си, Боже! Грях ми е на душата, ама… И семейства са разтурят, и челяд са разпръсква. Няма ли сговор и мир в една къща, не ще да е… Едно време, тейко ми думаше: “Ако видиш, че няма да живейш с някой, бегай, докат е време! Че чиниш ли семейство и са народи челяд, тогаз ше бъде късно. И семейството ше е нещастно, и децата ше страдат покрай тях.” Тъй, че нащи деца да живеят и са обичат дълго!
Сандо:Тъй е, свате! И аз го сакам. Щом децата са щасливи и ний покрай тях. Белким сме живи и здрави, на внуци да са радуваме! Пийни си, свате, от наща ракийца, та да ни стане сладостно на душата! Па и ний да са имаме и тачим! Винаги с добра с дума да са разбираме! Щото нъл видиш, колко сватове не сакат да са видат в очите зарад децата.
Вуйчо Михо:Те, приказките немат край. Дай да са спазарим за агърлъка, па после ше си продължим сладката приказка! Кво ше речеш за пестотин хиляди? Извикай момето! Що я крийш? Няма да я изядем.
Сандо:Керано, Керано дъще, ела да та види свътът Михал!

Керана се появява от момината одая с наведена глава.
Сандо: Не са срамувай, дъще!Ела и целуни ръката на свата!
Тя пристъпи плахо, хваща  ръката на вуйчо Михо и  допира устни до сухите му пръсти. След това се връща  в одаята и наново се появява. В ръцете си държи  карирана риза. Мята  я върху раменете му. Влиза в другата одая. На чана Пена мята плат за блуза, на Милена ръкаве, а на останалите гости кърпи. След това се скрива наново в момината одая.
Сандо: След месец ше рипним по живо по здраво на сватбата. Свате, а наздраве за младите! Да са живи, да на радуват!
Вуйчо Михо:Наздраве за момата! Па ква е камътна! Дано как е камътна на лице,  тъй е камътна на душа!

Сандо:Вий, за щерката не берете грижа! В ней грешка нема. Нек не гълчим за туй, времето е напрешка!
Вуйчо Михо: Кво време настана! Въздухът, въздухът е друг! Мож да са диша слободно.

Сандо:Тъй,тъй.Ама здравето е най-важно.
Кучето на двора  лае.Вуйчо Михо се  сепна. Музикантите  са се настанили в женската одая. Жените рипат. Захващат песен.    :
Сандо: Кино, Кино ма. Стягай са, че сватовете веч си тръгват! Виж там, речи да оседлаят конете, че път ги чака!
Сандо: Нъл знайш, братко? Не питай гиздило, а питай патило! Толкоз неща съм видел на таз земя, че ако седна да думам, няма да съм жив.
Вуйчо Михо: Виж, туй дето го рече, ми ареса! Ако е рекъл Господ да на търпи, ше имаме време да са виждаме и да си думаме. Ам, да са живи и здрави невястите, да на търпат! Невястата знай, квато и да е, се е убава! Чуй, ше ти река нещо! “Имало едно време един моряк. Тъй, кат направил голямо  провинение, решили да го обесят.  Преди това, го попитали да си рече последното желание. На кораба имало от убави, по- убави жени. Сакам да ми доведете най-грозната жена и тя да ми дръпне въжето! – рекъл той. Застанал капитанът на средата на кораба, тъй че да чуят сички и повеч жените: Издирва се най-грозната жена на кораба! Която са смята за такваз, да са яви при капитана! А кво мислиш станало? Такваз жена не дошла.
Вуйчо Михо:Как тъй бре, Сандо? Щото, Михо, не са намерила на кораба нит една грозна жена.
Сандо:Тук, Михо, акъла решава. Ако челяк е грозен, мож ли да са нарече, че е такъв? Кой ше ти рече: “Ела, вълко, изяж ма?”. Тъй и жените. Има ли жена на тоз свят, да са нарече най-грозна?
Сандо:Умник, а. Ако не е бил умник, нямаше да са спаси.
Вуйчо Михо: Виж, таз приказка ного ми ареса. Ше я помни, да я думам на комшиите. А сегя, Сандо, дай  лапа, та да стана!
Сандо подава   патерицата на Михо и го  хваща под мишницата. Двамата тръгват към каруцата.Конете са оседлани. Годежарите  чакат  вуйчо Михал.  Един от тях го хваща под мишница и издърпва. Той се качва. Сандо и Кина  махат с ръце. Тръгват към Пловдив.

 

ШЕСТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Пролет е. Чува се песен „ Хубав ден Великден, по- хубав Гергьовден.   Свети Георги лято носи, а Свети Димитър зима.”Тази нощ, чана Пена  изважда нощтвите от зимника. Измива ги обилно с вода и старателно ги избърса с  нов месал.

Чана Пена: Айде, Михо, да полегнеш, че утре на чака много работа!
Приготвя постелите и одаята стихна.

Утро е. Чана Пена отива в градината. Откъсва здравец и бръшлян, и   окичва главата си. Кольо става. Взема дървената съдинка и тръгва към полето. Когато се връща, чана Пена приготвя нощвите. Гласът й се  носи из одаята:

Чана Пена:Дъще Гергано, Гергано, стани тестото подмеси, тестото дъще, гергьовското.

Изважда нощтвите. Отива   в килера и носи голямата съдина с брашно и го пресява няколко пъти със ситото. Грабна малко от него с шепата си. Взема от рафта една дървена съдинка и разбърква кваса. Завива го в новия месал .

Когато кваса втасва. Взема нощтвата от рафта.  Прави кладенче по средата. Чука две яйца, прибави кисело мляко, лъжица шарлан щипка сол, щипка захар, прибавя и кваса.Меси тестото, а песената й се лее из одаята.
На двора се чува: Ку, ку… ку, ку. Тя прекъсва песента, заслушва се и се замисля на глас:

Чана Пена: Щом кука кукувицата, ше е на добро! Таз година белким бъде здрава и читава.

Гергьовската пита е вече замесена.  Отгоре, с тестото слагаха житен клас, рало, овчар, овце, агне, а дори и куче.Когато привършва, отива   до пещта и слага   питата да се пече.

Чана Пена:А сега да видим китката!

Вечерта беше накъсала коприва и здравец. Копривата нарече за Михо, а здравецът за Колчо. Листата на копривата бяха малко клюмнали, а на здравеца още свежи.

Чана Пена: За добро ше е!  Дълъг живот и добра женитба. Дано да е тъй! Амин, дай Боже!
Навън се чува песен на чанове. Едър мъжага с ямурлук и гега в ръце, води най-напред овцата водачка, с вързан венец на главата
Чана Пена: Стойо, Стойо бре, стой маленко! Нъл са спазарихме  да земиш и наща овца?

Тя се шмугна в обора, ръси тестени топчета от питата и от него се показват шест овчи глави. Едната от тях, с две черни петна, спира по средата на двора и започна да блее. Чана Пена се доближава  до нея и започва да я гали по ушите. Овцата прегъва колене, поляга  върху земята и  плези език. Диша ускорено. Жената подвиква, но  овцата не помръдва.Чана Пена  тича до обора и се връща със суха трева.Овцата разтваря ноздри, отваря очи и лакомо захрусква тревата. Тя се изправя и започва да кръжи из двора. Чана Пена я  гони, но изведнъж се спъва и пада. Вуйчо Михо гледа през прозореца и се  усмихва. Изведнъж  започва да се смее на глас и не може да спре. Чана Пена се  изправя. Новият й сукман  е целият   в пръст.
Чана Пена:Айде бре, Стойо!  Бър… стига си бляла, ма!

Кара се на овцата   и я   води  към  Стойо. Затваря портата и се   забързва към одаята.

Чана Пена:Кво си са закискал, бре, Михо? Жена ти цял живот са трепи зарад теб, а ти… И изведнъж  спира.

Вуйчо Михо навежда глава. Жилите на врата му набъбват.

Вуйчо Михо:Сега ли трябваше да ми речеш туй? Место да ми помогнеш с нещо. А и  ти  за кво съм  мързелувал ! В тежест  съм ти веч!

Едра сълза се търкулва по скулестата му буза, спира на устните му и той преглъща. Чана Пена се приближаваи до него  и обгръща врата му с двете си ръце.
Чана Пена: Прости ми, Михо! Обидих та. Моя мил герой. Не знайш, че ако та няма и аз няма да живея. Пуста ше е таз къща без теб. Господ затуй е отредил ората да имат семейство, за да могат да са гледат когаш требова. Никогаш не си ми тегнел. Драго ми е кат са сабуда в утрото и да та вида до мен. Обичам та, мой мили стопанино! Обичам та такъв, къвто си. Само теб си знам и никой друг не ми требова.

Вуйчо Михо:Разбирам Пено, колко си ми верна.Съжалих, че ти изневерих с Чапкън Ленче. Нищо, че не ми роди дете. Но когаш имаш такъв верен другар, сичко друго е нищо пред туй. Децата свързвали още повеч. Без тях думат, не можело да са живей. Но нъл ги видя! Още щом са задомят, забуравят за майка и тейко. А колко изгонени имало от къщите. Нищо, че са са трудили толкоз години. Добре е, че Господ  ни изпрати Колчо. Скопосно е момчето. Яко и работно. Ей на и снаха ше  ни доведе.

Чана Пена: Колчо, Колчо.Иди и са полюшкай на люшката!
Колю излиза   от одаята и се връща облечен с нови дрехи. Тръгват с чана Пена към люшкато, дето беше завързана на сливата. Колю се качва, а чана Пена го залюшква. Люшка и удря с коприва.

Чана Пена: Да има ного плод в бахчисарията и ного берекет в къщата!

Тя запява:

Чана Пена:  Слънчо си майка послуша, на пуста, златна люлчица, на личен ден, на Гергьовден, в Марийкини дворове: ред са момите люлеят, редом момите и момците, а на Марийка ред дойде, ред дойде да са полюшка. Кат са Марийка качилъ, два са Марийка люшнала, дорде Марийка потрети, Слънчо се люлка вдигна.

Тя  спира да пее и се обръща към Колю:
Чана Пена: Я да видим питата, че квот сме я подкарали, мож да стане на въглен!
Тя побегва към пещта. Взема лопатата и издумва гласно:

Чана Пена: Уф, още маленко и останало.

Изважда я и  я постави върху месала. В обора се чува блеене. Там я чака гергьовското агне. Почистено и сресано, окичено с венец от гергьовки, превързано с червен конец. Дава му трици, сол и трева. То ги поема лакомо и наново заблея.

Чана Пена излиза от обора и  върви към портата.  Връща се с дядо  Матю.Тя отива към обора и изкарва агнето.Дядо Матю къди с кандилницата върху главата на  агнето. Чана Пена се забързва към пеща.Идва и Колчо.  Старецът се обръща към него.
Дядо Матю: Източи повеч вода от кладенеца и я затопли!

Забива с един замах острия и дълъг нож в шията на животното и из раната изскача ярка кръв. Разпаря кожата и я подава  на Колчо.
Дядо Матю:Турни я там, да съйне!

Разпаря от шията през корема, чак до краката и изважда вътрешностите.
Дядо Матю:Занеси ги на Пена и речи   да поизчака да изчистим чревцата, че сичко нея  чака! Да подържа пещта, да е силен огена!

С кръвта, той намазва стената и прага на къщата и след това челото и брадата на Колчо.

Дядо Матю: Да си здрав и читав, сине! На, земи венчето и китката! Изсуши ги и ги надроби в кърмата на животните, та да не боледуват!

Дядо Матю измива добре чревцата в студената вода, подава   ги на Колчо и наново  дума:

Дядо Матю:Добра работа свърших. Рекох да си тръгвам!

Чува се гласа на Чана Пена

Чана Пена:На обед ше та чакаме.

Дядо Матю:Добре, добре. Айде.

Върху глинения под до пещта,  чана Пена   слага агнето. Влиза в одаята с дреболиите. Слага   ги в меника на огъня и изчаква да  уврат. Омекват  и  ги  изважда от огъня, и се запътва към пещта. Връща се и ги нарязва  на ситно. Прибави сол, червен пипер и джоджен. Отива   в градината и наскуба  от зеления лук. След това го изчиства, измива обилно с вода   и се връща. Нарязва и него, и го прибави към дреболиите.Слага една чаша ориз и от оная – миризливата мерудия, дето беше изсушила през зимата. Напълва   агнето, зашива го с дебел конец и подканя Колчо:

Чана Пена:Иди, сине и издялай една дряновица!

Колчо побегва към градината и се връща с дряновицата.
Чана Пена:А сега ела да сберем ногите на агнето, че виж, на, не мож са побра в тепсията!

Сбират краката на агнето и чана Пена дума.

Най-сетне! А сега в пещта!

Тя мята  с лопатата  в тепсията  агнето в пещта и сяда на трикракото столче.

Наближава обяд.Срещу църквата Свети Георги се е скупчил народ. Чува се гайдата и кавала на Пандо и Геро. Овчарин, облечен в  ямурлук, води хорото. Жените пеят: “Лисна се гора зелена, ден дойде Гергьовден, всички овчари дойдоа.”

Задава се  баба Ана с бохча на рамо. А дядо Златю до нея,  с бяло агне през  рамо, отива към църквата. Чува се гласа на презвитер Константин. Всеки чака реда си, за да благослови агнето им.  Между тълпата  е и стрина Мара от Брестник. Синът й Крум  е прегърнал малко легушче, с черно петно между очите. Старата влиза в църквата и се връща  с четири свещички в ръка. Води и презвитера. Пали свещичките и подава на всеки по една, а четвъртата слага върху рогата на животното. Презвитер Константин  чете от молитвеника, а стрина Мара приглася.

Презвитер Константин: Да има ного жито на нивите, здраве, щастие и дълъг живот във ваща къща!  Амин, дай Боже!

Стрина Мара се навежда.  Хваща   ръката на призвитера  и бързо пъха в нея един сребърник.
Стрина Мара: Отче, да дойдем с Лена, щерката, да й почетеш! Зли духове са влезли в нея. Някой магия ли й фърлил! Не й върви. Кож, кожама ти мома  стана и не мож да са задоми.
Презвитерът я поглежда и се усмихва.
Презвитер Костадин:Идете  в аязмото на  Света Богородица! Земете светена вода от там!

Стрина Мара: Виж, не мий  минало през ума!
Презвитер Костадин:И да са окъпе в таз вода! Та да излезе оная лошотия!
Стрина Мара: Още утре ше идем. Белким е истина, що думаш! Голям дар ше дадем на църквата, стига да помогне! Чул ти Господ думата, отче! Да си жив и здрав, па още дълго да помагаш на ората!
На двора, от голямата къща до църквата, излиза   бая закръглена стринка и тръгна към сайвана. Изкарва навън тънкоруна овца и започна да я дои в меника, който поставя на земята. Накрая я завързва за опашката и се запътва   към кладенеца. Близо до него  излива   млякото на земята.

Яката лелка:Ей, ти. Знаеш ли,че изливането на  млякото на земята е свързано с почитането на древно женско божество, създателка и пазителка на живота.Траките я знаят кат Котито. Хората си мислят и за  Свети Гьорги  е няследел чертите на тракийския Херос, на конника и прадед покровител, комуто принасят жертва. Коленете на агнето е  жертвата, принесена на Свети Георги. (обръща се стринката към младият човек, който се показа от къщата.)

В къщата  на чана Пена

Чана Пена  привърши с приготвянето.В бохчата  слага от  агнето, кравай,     жито и тръгна към гробището. Гробовете  са почистени. Спира се. Млада върбичка гали с клоните си каменния  гроб на ма тейко й. Виждат се латинки- цяла поляна. Тя си спомни думите на баща й преди смъртта: Гласно произнася:

Чана Пена:”Латинки да никнат и никога да не заборавиш, чедо, докат’ си жива!” Така склопи глава. От  мама   знаех, че първото му либе сай   думало Латинка. Обичала латинките. В градината на двора и никнели много латинки. Любели са двамата млади. Но времената били тежки. Един ден я намерили изхвърлена от водите на реката. Цялата била в синини. Думаха, че турците я хванали и в харема  искали да я заведат. Дърпали я по пътя,  за да се примири. Наближавали моста. Чул   са вик за помощ. Турците изтърчали да видят кой е и оставили Латинка сама. Нямало време за губене. Затичало се момичето. Прехвърлило парапета и буйната вода я повлякла.   Турците я видели, когато полетяла надолу.Ето,това е историята за Латинка. Оженил се баща ми, но до своята смърт не можел да я заборави. Все му била пред очите. Често го виждали на гроба  й, приведен, с насълзени очи. Но майка ми излезла умна жена, работна и скопосна. Родила  ме  и така са попритъпила болката по загубената любов. Но на смъртния си одър, той   последно   казал  името на Латинка. Кво нещо е силната любов! Ей на и с тях беше същото, на орото!  Хвана я  Михо с яките си ръце и пущане немаше. Как мож да устоиш на такъв левент! Грабна и китката от косата и побегна.
Знай, моя си веч! ( рече и той.) И ако някой посмей, Михал е насреща!
Такъв си беше  моя Михо.Още помня заканата му. От града беше, но когаш се появеше на орото, момите въздишаа по него. Кво време беше тогаз! От Грегьовден до Спасовден, момите бяха по градините да сеят и поливат лука, зелето и другото. Някой, в момините одаи ткаеха платна, престилки, завеси, възглаве, или по беленките и перилките белеха платната и переха ризи. От Спасводен до Петровден, копаеха кукуруза на полето. От Петровден до Свети Илия беряха по гръстелницата узрели гръсти, а по Света Богородица бяха по хармана, за да помагат при овършаване на снопите. Сеитбата минаваше и Сенковене беше минало. Нощите ставаха дълги и започваха седенките. От Димитровден до Гергьовден, когато момците се връщаха от гурбет, ей, кви седенки се кладоа!  Щом  дренът зазрееше, започваше седенкарското сборище. Имаше една такваз песен: “Зачерви ли се дренът- хоп моми на седенка. Цъфне ли дренът- сектир моми на седенка.” Първата седенка се заклаждаше в първите дни на Горещницата- два дни след Великден.”Да горят ергените по момите, или да са горещи и да разгарят сички седенки”. Тъй беше.

Наблизо се чува песента на кос.Чана Пена излиза от унеса. Навежда се и изтръгва от гроба на  баща си  трева. За миг се спира. Отива   до паметната плоча и изтрива с ръка снимката му.Взема шишенцето с  виното и полива гроба.  Кръсти се три пъти. Очите и се навлажняват.

Чана Пена: Мили Господи! Сполай с добро стареца! Прости грешната му душа! Докат е жив челяк, греши на сека крачка. Кво нещо е животът! На един е дал ного, а на друг нищо. С кво сгреших Господи, та ми даде толкоз мъка? Ей на, Михо.

Заплаква на глас. Изважда малка кенарена кърпа  от вълнената си  сая и  избърсва сълзите от очите си. Над главата и прехвръква птиче и литва към синята вис. Връща се със спомените си. Вижда седенките, когато   Михо сядаше до нея.  Когаш времето беше топло и не валеше,  седенките правехме    на  ливадата, на армана, или на двора. През дъждовните дни  ги кладяхме   под навеса, под трема, на плевня, или под сайван. Когато се застудеше, оставахме   по  къщята, край огнището.Залезеше ли слънцето, тръгвахме  към уреченото место. Всяка мома носеше хурка, или кошница с разни кълбета. Понякогаш, някой майка, сестра, или снаха ни придружаваше. Подявката, както я наричат по- малката сестра, носеше за кака си трикрако столче и вървеше винаги на една, две крачки след нея. Ако  момето беше годеница, от къщи я довеждаха и след разтурване на седянката я отвеждаха.

Момите ходихме    по две, три, или по комшийски. Но не сяка можеше да отиде. Ако в къща  бяха няколко моми, ходеше  само най-голямата. На подявката,  и викахме  коританката, щото беше най- малката и под коритото. Не можеше да са задоми преди по-голямата сестра. Не можеше и да седенкува.
Сяка година на първата седянка не се работеше нищо. И да си аресаме  некой момък, не можехме да избираме. Момъкът требваше пръв да покаже кво чуства и да посочи момата за невеста. На седенките се канеха. Момата правеше магия на любимия, да дойде при нея и да я залюби. Ако ергенинът разбереше, магията нямаше да стане и заклаждането не фащаше ред. Заради туй,  се пазеше в тайна. Неколко дни преди туй , момата земаше кол от оградата, та да помете пещта на момковата къща. Преди тоя ден ходеше по полето и бустаните, да търси власини –( стебло от тиква.) Оставаше  да преспи навън, на открито. Вечерта преди залез слънце на Голяма Богородица, момите се събирахме  накрай селото, на някой кръстопът.Кладяхме оген и са нареждааме около него. Най-голямата  земаше повета си и правеше три пъти, кат че ли мете. След туй сички са завъртахме окол огеня и го скачахме. Фърляхме  камъчета в него и заричахме: “Как гори помета в огеня, тъй да горят ергените по нас!” Отново се въртяхме  три пъти, скачахме а огеня и  пак стояхме   в кръг. Сяка мома фърляше своя помет и наричаше името на либето си. Пак са въртяхме   три пъти и скачаха  през огеня. Кат свършеше последната мома, земахме   коловете си, дигахме   ги над главите и ги фърляхме   в огеня. Другите обикаляха, прескачаха и фърляха коловете си в огеня и  правеха отворен кръг. Най-голямата стоеше отпред, а най-маленката въртеше власините и сички пак обикаляхме по три пъти огъня и думаха: “Както са власи власината, тъй да са власи ергена след нас!” След туй сички фърляхме   власините в огеня и наричахме: “Както гори власината в огеня, тъй да горят ергените за момите!” Прескачахме   и обикаляхме а нановош три пъти огеня. Всяка наричаше името на любимия си. Накрай сички слагахме   в жеравата по един картоф, да са изпече и го давахме   на любимия си  да го изяде. Седяхме  край огеня и пеехме, та да чуят ергените и додат при нас.. Когаш додеше гадаенето,  ритахме  гърнето и калчищата.Чана Пена  се изправи за мит и   спомените наново се появиха.  Идеше моя ред  да наклада седенката. Приготвях съчки и един дебел кютук.  Кладях огеня. Очите ми са изпълниха със сълзи. Димът се  дигаше   нагоре и  канеше съседските моми.  Магда и Калина  фърляа дърва в огеня и той огряваше   армана. Момите   идваха една след друга и всяка

фърляше съчки в него. Пена  беше втъкнала хурка в престилката си.   Над мегдана са чуваше песен: “Наклала е Донка седенки, кат ги наклала, запяла. Всичките моми събрала, всички моми и момци. До всяка мома и момък, до Донка няма ни един. Донка се прави, изправи, викнала и запяла. Кой да ма чуе да дойде, на наща ясна седянка.”
Още чувам гласа на Магда: Мойто либе ше е първо
Калина думаше:Не,мойто.

Дългата Ангелина, най-голямата рипваше, оскубваше вълна от каделите на момите и я поставя отпреди си. Изсвирвахме   два пъти и всички  запалвахме  вълната. Вълната на Пена първа изгаря.
Ергените   бяха изпратили   съгледвач. Малкият Василчо се меркаше край плета и се изгубваше. Пукаше пушка. Засвирваше  кавал. Кучето на двора залайваше. Всички запявахмеха: “Лайте ги, лайте, какини псета, та ги долайте на седенкюту, до седенкюту, до девойките”

Кавалът  свиреше игриво. Гръмва пищов. Мама Въла   стоеше  на капията и ни подканяше.
Мама Въла: Влизайте, де, влизайте!
Напред вървеше Михал. С надиплени гащи и антирия, с новичък кривак. С кармазят пояс, на който  беше втъкната кама.
Михо:Добър вечер, какини. (позравяваше той)
Ние,момите:Дал Бог добро, батьовци, и добре сте ни дошли.

Ергените подканяха:Седнете, какини, да ни попейте!

Ние бяхме  с китки от босилек и здравец. Някои от нас- момите бяха   свили китки от божур и седефче.  Други  от трендафил и ружа.   Но най-много от невен.  Освен невен, в китката  бяха вплели омайниче.Имаше и китки с любовниче.Някои бяха вили китките си с перуника.
В момините китки  се виждаше и дилянка.

Помня тогаз. Михо седна до   мен и дръпна китката  ми.  Аз наведох глава и  го поглеждам сърдито. Той наново  дръпва кигкта  ми. Тогаз са  чу гайда: “Рипни, Калинке, да тропнем.” Изведнъж двамата рипнахме.  Аз подадох    китката си на Михо. Кавалът  засвири седенкарска ръченица.
Михо рипайки думаше И ху, ху, а аз отговарях
и ха, ха.

Очите на Михо искряха.  Той  ме хвана  през кръста.

Изведнъж, чана Пена се сепва. Тя е на гробището. Пред очите  й  беше образа  на баща  й.  Все още   млад и силен. Хваща я с големите си и силни ръце и  я вдига във въздуха. Тя се смее и детското й гласче звънти. А той, заедно с  нея се върти и тя политва като пеперуда. Той стоешеэ  пред нея, облечен в бозовата антерия, с надиплени потури. Тъй го погребаха.

Чана Пена приближава гроба му. Отива и до гроба на майка си.  . Почиства   го и спомените наново  се появяват в нея.

Чана Пена:Да. Сурова жена беше тя. Още помна строгите й кафяви очи. Не одобри женитбата ми.  Цел живот не можеше да прости, дето зех Михо. Отвлече  ме той в града. Но старците бяха добри люди. Поминаха са и те, лека им пръст. На таквиз ора и шапка мож да свалиш. С добро ги   помна  цел живот. Повеч свекърва ми. Тертеплия жена. Научи  ма на ного неща. Къщница  ма направи. Макар, че не им родих  внуче, лоша дума не чух от устата й. “Щом са обичат младите, ний сме нула”- тъй думаше
Еднаж, свекър ми беше си пийнал повеч и  аз за пръв път чух от устата му: “Чуйш ли, ората що хортуват, Магдо? Наща снаха яловица била. Що правила още в дома ни?”
А свекърва му дума. „Ш…т, Ранго! Втори път ако та чуя да хортуваш тъй, в реката ше та завлека!”
Сълзи  клокочеха в очите ми. Буца застана в гърлото ми. Закрих очи и влязох в одаята. Полегнах на миндера и зарих глава във възглавето. Тъй  ма завари Михо. Прокара ръка по главата  ми и  ма притисна до гърдите си. Тъй и не разбра защо тая вечер не продумах. От тогаз,  не чух повеч да са хортува за туй. Но с тая болка  лягах и ставах. Никой не са досещаше кво тая в гърдите си. Изглежда, само старата беше се досетила за оная вечер. Преди да почине,ма извика при себе си и рече:
Слушай, дъще! Един грях имаме ний. Прости ни! Нек душата ми е чиста пред теб!
Аз са наведах; .Целунах я по челото и  рекох:
„Аз отдавна съм ти простила, мале.”

Чана Пена наново се върна в действителността.Тя пак е на гробищата.
Прилива на гроба на свекърва си и тръгва. Разчупва  от питата и от агнешкото  и из устата и излиза:

Чана Пена:Прости, Господи, греховете им!”

Други гласове:”Да прости Бог греховете им!”
След като раздава и последното залъче от питата,  връща се при гробовете на майка си и тейко си, и  пали по  четири свещички. В каменните вазички, които  са до главите им, постави свежи, горски цветя. Слънцето на хоризонта  препича.

Чана Пена  гласно:Михо и Колчо сигур веке  ма чакат!

Ситни между гробовете и тръгва към гробищната порта. Вън я посреща градът и талигите.  Хора  бързат към черквата Свети Георги. Чана Пена се прибира  в къщи.  Слага в торбата  от агнешкото, гергьовски хляб, пресно сирене и баница, и тръгва към къщата на Рада Камбулката. Приближава  я и спира пред портата. Старата кръжи из двора и току подвиква:

Рада Камбулката: Непрокопсаник такъв! На стопанина си мясаш. Не даваш мира на никой. Наперил си перушина, а ума в главата ти не стига. Току подгониш някой млада ярчица и хоп… А твоят господар сай запил нейде, та иди го търси. Ха, ето го и него! Виж го, как сай издикисал!
Олюшквайки се ту на едната, ту на другата страна, откъм пътя се задава  дядо Рачо. Препъва се, но успява да се задържи на стълба. Завърта се около него и из устата му се изпуска звучна благословия.

Рачо:Чучуло, таквоз. Маай са от тук, че кат та светна, няма да са намериш!
Камбулката се доближи до плета и не забелязва чана Пена. От време на време поспира, за да се прибори с дрезгавата си кашлица. Насъбира малко сила и започва да хока:

Рада Камбулката:”Стар пън такъв! Виж са на кво мясаш! Няма да ти уври най-сетне шантавата тиква. Земята дано та погълне!”
Дядо Рачо понечва  да вдигне глава, но тялото му се свлича   и повалява в купа оборски тор. Камбулката погълчава още малко, подхваща го и  тътри към къщи. Чана Пена я спира пред портите.
Чана Пена: А, добър ти ден, кумице. Честит ти Гергьовден!
Рада Камбулката:Дал Бог добро, Пено!   Видиш ли кво е чудо кумът ти! Не става за пред ората.Натрескал сай до козерката, а не мисли, че нес е празник и то къв.
Чана Пена: Не са сърди, кума! Те празниците са за туй. Да си пийниш, да си поапниш.
Рада Камбулката: Нъл видиш? Нищо друго не ни остана. Още маленко да си поживейм, пък добре, ако е рекъл Господ. Тя наща я видиш? Единият крак е към гроба, а с другия още кретим. Туй челяк, е голяма работа. Кви ли пътища не минува! През тръне и трендафил, и пак живей.
Чана Пена: Дай, кума, дай на стареца да си поапне, че виж го, на!
Двете го подхващат и тътрят   към одаята. Слагат го върху миндера.Старата взема от подника чергата.  И казва:

Рада Камбулката:”Ква ми беше новичка, ква ми беше убавичка, па сегя и двете сме същите. Уф, кой е мислувал, че ше стигнем до туй дередже! Ей на, сичко ма боли. Ногите веке не държат. Па и Рачо, виж го! На стари години тръгна да обикаля кръчмите. И него веч го не бива. Току са пресвива под лъжичката. Не ще да е за добро. А къв беше на младини! Що станеше из село, без него не биваше.
Чана Пена:Тъй, тъй, кума! Миналото не мож са върна. Да гледаме сегашното, па напрешка, квото е рекъл Господ.

Рада Камбулката:Знайш ли, Пено, как ма зе? Еднаж, неговият побратим Камен, му рекъл: “Рачо, аресал съм си едно моме. Айде да го крадем!” Натъкмили са двамата и ето ги пред нашия плет. Ти ше стоиш тук, а другото остави на мен!- рекъл  Рачо. Когато кучето излая, ний бяхме надалеч. Ей, клещи бяа ръцете му! Кат ма фана през кръста, префърлий ме бърчината, а след назика са тътрише Камен. Аз съ дърпах, удрях с юмрук, но Рачо ма държеше тъй, че дъх не можах да си зема. Заридах и са замолих:Пощади ма, бачо! Ша ти дам що сакаш, но не ма карай да зема тоя.Сърцето му са зажали и продума:Нема да та дам! Ше та пусна, но убавичко си помисли! Ако та сакам,  ше дойдеш ли с мен! От тоз ден станах негова невеста. Легна ми на сърцето. Но с Камен да са не видат. Скорош, той дойде у дома и рече: „Слушай, Рачо! Толкоз годин минувахме и заменувахме, без да си рачим дума. Скорош ше си идем от таз земя. Дай да са сдобрим! Да не са поменуваме с лошо! Щото лошото са помни, а напраиш ли добро и то са помни, но бързо са забуравя. Животът толкоз е кратък. Докат са обърнеш и веке та нема. И името ти са заличава. Когаш беше жива старата, се ми думаше: “Живей тъй, да та помнат дълго!” Затуй, дай да са целунем за прошка и дано Господ на сполай с още маленко животец! Ето, Пено, туй е мойта история. И заживяхме с Рачо. Народих му челяд, се момчяги. А те са запиляха по земята, остана сал най-маленкият.

Чана Пена:Тъй са младите. Секи търси половината си. Старата Траяница думаше, че когаш умре челяк, отива на оня свет. Никой не знаел колкош пъти иде на земята. Секи челяк имал две полвинки – мъжка и женска. И двете са връщат на земята, да са търсат. Когаш мъжката намери женската, тогаз ги спохожда арен живот.

Рада Камбулката: Затуй старите люде думат: “Челяк цел живот търси полвинката си, ако не я намери, страда.”

Чана Пена: Що думаш, кума? Никой не са е завърнал от оня свет, да ти рече кво е там. Ако е по-убаво от земята, тогаш нема да ни е страх да умрем. Но има ли кой да ти рече! Кви времена настанаа! Да немаш вера в никой. Ей децата, що са деца. И те не думат верно. Пълни с грехове. Чак земята са тресе. Греховете тъй са на натегнали, че не можем да дишаме. Кво ли сме захортували за тез неща? Я речи сегя, как я караш?

Рада Камбулката:Арно ний нес. Радовито ни е на душата. Кво е китно навън! Я виж, Свети Георги слезе на земята с коня си! Голям светия  е той! Когаш слезе на земята, сичко са радува.

 

СЕДЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

В дома на чана Пена цари приготовление. Одаите светят до късно.
Сутрин е.

Слънцето огрява калдъръма с тесни плочници на улица “Търговска”. Кольо бърза към дюкяна на Кочо Кокумяуков. Наближава Джумаята. Тръгва към Куршум хан. Мина покрай Кервансарай- староприемницата.Стените и сводовете му стигат на дебелина до два метра. Купола и покрива  са облечени с куршум. Дворът  е четвъртит, постлан с големи камъни. Има две чешми с каменни корита.Едната с няколко чучура, а другата, която  е в западния край на двора, с два чучура  На мраморна плоча с черни букви пише:”За споменъ на Българский  и незабравимъ синъ Алеко Константинов, убит на 11- ий май 1897 година от чадата на деньтъ. Пийте братя и помнете невинний Христовъ последователь. Алека!”

Изградена от Гьока Павлов

До стария кестен  снове  бай Милуш от Брестник. Облечен със стари потури. Той дърпа кльощаво магаре с въже, което  е  захапало в муцуната си и се мъчи да го прегризи.
Бай Милуш: Пръъ… стара кранто! Немилосник такъв! Я да видим, туй що имаме, дъл е на мястото си?

Произнася с дрезгав глас и   пъха ръцете си в дисагите. Изважда парче сланина, лук, самун хляб и започна да мляска.
Бай Милуш: Виж ги тия! И само са жени и деца. Бързат   към новия хамак  ( баня )„Цар Симеон”, на  Таню Чаракчиев.

Жените приближават хамака. Посреща ги Таню Чаракчиев-собственика усмихнат с думите:

Таню Чаракчиев: А, добре сте ми дошли, невести.

Обръща се към теляка:  Ей, ти по- полечка, да ти са невиди…

Човекът прави поклон и казва:

Тилякът: Благодарно, баю. Ти си велик челяк. Да си ни жив и здрав и се такъв да бидеш!

Жените влизат в банята.
Навън слънцето препича. Кольо  върви забързано. На среща му Алито. Той го спира.
Алито:Дал Бог добро, комши. Как си?  Алито върви  прегърбен, с торба вехтории.
Колю:О, Али! Де  са затри толкоз време?
Алито: Колчо, Колчо, едвам та знай Алито. Голям момче, ербап момче. Викат, голям челяк си станал.
Колю:Тъй е Али. Пиша, пиша книги. Рова са в нащо минало. А кви люде е имало, е хей! Кви времена са били!…
Алито: Да си жив и здрав, комши! Такъв челяк ни требва. Та, че ако ги нема и таквиз ора, о хо…
Колю:Речи Али, как я караш? Де одиш толкоз годин?
Алито: Скитах, комши, скитах по света и у дома. Алъш, вериш правим. Нъл знайш таз работа? Голям работа, начи. От един земаш, на друг даваш. Тъй де, широк живот, тесни гащи. Голям кебик ти думам. Голям кебик, лесен работ.
Колю:Ей, Али. Кви ги думаш? Ти сакаш без да са трудиш, пари да земаш. Не мож, тъй! Алъш, вериш, ней работа.
Алито: Прав си комши! Ний сме тъй. Тук и там по света.

Преминават главната и стигат до градската градина “Цар Симеон”.
Алито: Остани  с здраве, комши! И деца когаш имаш и те да са здрави.!
Колю:И туй ше го бъди, Али.
Алито:Добра дума думаш, комши. Туй, да са чуй!
Колю: Тъй е Али. Сватба, сватба са задава. Ква мома да видиш, за булка ше земам. Айде, да  тръгувам, че както сме я подкарали, виж, пладне дошло!
Алито: Голям челяк, добър челяк! Алито селям прави на теб. Ашкоосум…
Колю: Остани си с здраве, Али! Ного здраве на булката, ако ма помни!

Денят   е слънчев.

Божи четвъртък. Колчо разгръща библията и си мисли на глас: „В петък Исус се замъчи, за да качи своята правда на земята. Той е истината и я носи по света.  Ученикът му Юда го предаде, но  тъй е писано. Христос знайше, че  ше възкръсне, за да разпръсне истината.
А за людите, истинския са тия, дето носат добро в тях си” .
Чана Пена се приготвя. Взема бъклицата и налива вино в нея.Слага в месал   питата, която е омесила.

Чана Пена: Сине. Отивам до Петкана и Севда, братовите ми щерки, да идем да калосаме кумовете.

Вървят трите дълго и се спират пред къщата.Чана Пена натисна железната халка, и  удря с нея.
Баба Петра:Ида, ида.
Тя  тътри нозе по каменния плочник, като от време на време стене и стигна до портата. Разтваря я широко.
Баба Петра: А добре сте ми дошли! Влизайте де! Да одим в одаята, да си побъбрим!

Те бавно се  качват по стълбите. Влизат  вътре и баба Петра продължава :
Баба Петра: Сядайте де, ей туканка, на миндера!

Обръща се към Рачо.

Баба Петра: Рачо бре, Рачо, донеси от онуй, кисилявото! А аз да нарежа някой краставичка.
Чана Пена:Пийни си, кума, от калосаното!  (И подава бъклицата. )

Баба Петра: Апни и от питата!
Баба Петра  тътри ноги по пода и излиза   от одаята. Връща   се с бурканче кисели краставички и бучка сирене.  Реже на резенчета краставичките, а сиренето  ръси с червен пипер и шарлан, след което се обръща към стареца:
Баба Петра: Рачо, Рачо бре, дай килджаните!
Той излиза   бавно от одаята и се връща   с табла, на която  са поставени пет килджани /чаши/ .
Баба Петра: Пийни си кума!   Бог да ни дава ощ здраве и живот!

Чана Пена::Да сме живи и здрави, та да скачаме на сватбата на младите! -
Чана Пена: Петке, Севде, чупете от питата!

Баба Петра:Пено, речи сегя, как я карате? Май ново хале щели сте да дигате?

Чана Пена: Тъй е, кума. Тесничко ше ни стане. Нек са видат младите! На широчко да си поживеят! Повеч дечурлига да си народят, та да им са радуваме.
Баба Петра: Младото си иска своюто.

Чана Пена: Ний веке си поживяхме.  Малко време остана до сватбата. Та да си дойдем на думата! Две млади души ше са сродят, а ний да им помогнем да им е добре! Убава сватба ше направим, че кой дойде, да не съжали. Та гответе са за кумуване!
Баба Петра: Ше кумуваме, Пено, и на орото ше рипаме, та оген да са дига. Пийни де, пийни!

Дядо Рачо изпива  наведнъж чаша от кисилявото, след което плъзва ръка   по побелелите си мустаци и млясна. Изведнъж се изправя  и леко залита.  Прави е  два тромави подскока във въздуха и пада върху миндера възнак. Баба Петра слага  главата му върху възглавето и бъбри нещо с беззъбата си уста. Чана Пена поглежда   към Петкана и Севда, и подканя:
Чана Пена:Време е да си одим! А вие, кумове, си останете със здраве!

Трите стават   и се запътват    към двора. Баба Петра ги изпраща   до  портата  и се връща  при Рачо.
Пена се прибира. Отваря портата и на двора герестият петел  е наперил перушина и величествено пришпорва двора. От време на време налита на някоя млада ярчица и всичко се превръща в пух и перушина.

Огънят в камината свети до късно. Чува се песен.   .

Всичко затихва.

 

 

ОСЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА
Петък. От ябълката на двора Кольо отрязва по-якичък клон за припореца. Събира малко зелени клонки и здравец, и го накичва припореца.

В къщата на Кольо  е шумно. Музикантите  са накичени с цветя и здравец. Опашките на конете са  увити с панделки, а шиите им опасани с червени връвчици, на които чановете  пеят весела песничка. Двамата с чана Пена държат вуйчо Михо и го качват в талигата. Кавалът на Пандо подкарва бавно, а след него гайдата на Геро Козерката  приглася. Чана Пена  е сложила сукмана, а на кръста е припасила пъстра престилка. Конете тръгват. Отиват до къщата на кумовете. Баба Петра и дядо Рачо ги чакат. Чува се гласа на чана Пена:
Чана Пена:Айде, кума, куме! Време е, че на чакат!
Баба Петра: Докарайте насам талигата, та да натоварим даровете!
Кольо докарва талигата в двора. Баба Петра се шмугна в одаята и наново се показва. Носи даровете. Кольо ги принася  в талигата. Тя наново се връща  в къщата и след малко се показва. Заключва  портата и  накуцвайки   върви  към талигата, където дядо Рачо   се е настанил. Севда и Петкана също  са в талигата. Дългите им плитки, се спускаха над раменете. Кръшните им снаги  са облечени в сини, шаечни сукмани, под които се вижда  крайчеца на белите им фусти. Младата им, твърда гръд  е обуздана  с тесни елеци, плътно прилепнали в талията им, с дълбок, преден разрез. Новите им кенарени ризи с дълги, широки ръкави, завършват с красиво изработени дантели, украсени с точена коприна и роял. Четвъртитото басмено, пъстро парче, украсено с един ред  вертикално наредени като дизия копчета,  са  пъхнати под бръчника.

Талигата с музикантите тръгва напред. Чува се тропот на коне.
В халето / къщанта / на Керана  е шумно. Двата рода от майчина и бащина страна са  изпълнили   одаите.    .
Керана  е облечена в бяла, дантелена рокля. С бели, копринени конци,  са нашити детелини.    Вън  се чува цвилене на коне.

Кака Кина: Керано, крий са чедо, идат!

Някой  се провиква. След него музикантите засвирват.  Засвирват зурли. Кларнета на Алито се откроява над всички.
Кака Кина: Влизийте, де, влизайте! А добре сте ми дошли!

Доближава се до Колю.
Кака Кина: Това Кольо е за теб.

И наметва върху раменете му шаяк и кенар за риза.

Двете стрини на Кольо носят в ръцете си даровете. Влизат  в одаята и    мятат валото и върху него сватбения венец.
Кака Кина:  На теб сукно за сукман Ясно, а на теб Гано, кенар за блуза.
На двора музикантите  свирят игриво хоро. Кольо подвиква: “Айде, де, хопа, ха… Едър мъжага   стреля три пъти с пушка. От одаята се чува гласа на Керана. Кольо и сватбарите приближават   капията / вратата /. Тя е    залостена.

Някой се провиква:Откупете булката! Я да видим Кольо, колко ше дадеш?
Друг глас: Малко са.  .
Пет, десет, двайсет – продължи наддаването. Отвътре момите запяват: “Стой девере, не бий варта, а е варта от три дъски, от три дъски, чемширови. Момата е за хиляда, косата е за два града.” Наддаването приключва. Деверът Милчо   изкарва булката. Керана  вади просо от торбата, и ръси сватбарите.
Керана: Нек Господ даде на тая къща имане! Нек никогаш не свърши житото в амбара!
Кака Кина-майката на Керана, излиза   с куп дарове.
Кака Кина: На теб, свате, престилка, а на свата Михо – сукно за гащи. На двете братови щерки - ръкаве.
След като свършва   даряването от майчина и тейкова страна, тя се приближи до двете си сестри – Гина и Гюрга. Трите  заплакват.

Кака Кина:  В града утива, ей! Нема да го има веч нащо славейче!

Керана    е  сред гостите. По устните и се плъзва загадъчна усмивка. Поглежда към  майка си и  казва:

Керана:Пред  мен, мамо   иде нов живот. Дъл този живот занапрешка   ше  е  сал радос, или скръб. Усмивката и благият характер на Кольо    показват само добри неща.  Той е  истински, мамо.   Пред  нас е слънцето, високо, жарко  и  ше огрее душите  ни. Един златен сърп, който ще отреже житения клас.  Вида, мамо,   две игриви, детски ръчички, които нежно  ма прегръщат и галят. Две панделки на къдрокосата главица. Тича след  мен слънчицето,  дето  грее   дома ни .

Колю се доближава до нея.

Колю:Айде, Керано, време е да тръгуваме!Сватбата чека.
Кака Кина: Сине, (обръща се майката на Керана.) Знай, че според старите обичаи, бащата и майката на булката не  идат на венчавката, а на сватбата  в къщата,  в дома на младоженика.
Кумът се приближава до Керана и двамата тръгват заедно. Зад тях е шаферката Златина, която държи роклята й.  До тях  е кумата и Кольо, сватбарите, заедно с музиката. Качват се на талигата.Пътят минава  покрай   зелени дървета.При църквата “Свети Георги”, талигите спират   и сватбарите слизат. Най- напред вървят младоженците,  от двете им страни деверите, след тях кумовете и накрая побащимите и помайчините. Побащимият носи пропорица.
В църквата  е тихо.

Виждат се запалени свещи. Исус гледа от тавата, който беше изографисан.  Светите апостоли са  отстрани .
Пред всички застава отец Григорий. Проповедта му е бавна.

Отец Григорий:А сега дайте халките!”

Чана Пена подава на отеца двете златни халки и ги поставя върху сребърната табла.
Отец Григорий: Деца, мои.  Нес сме са събрали, да поставим началото на един градеж, който зависи от вас. Вие сте тия, дето ще изградите бъдещия си дом. А сега,  Керано, готова ли си да вземеш Кольо за съпруг?
Керана:Да

Отец Григорий: Кольо, готов ли си да вземеш Керана за жена? –
Колю:Да.
Отец Григорий: Живейте в мир и сговор! Нека щастието никога не излезе от дома ви!   А сега дайте халките!”
Отецът ги взема и подава на Колю
Кольо взема едната и я слага  на безименния пръст на  дясна ръка на Керана. Тя взема другата халка от подноса и я слага на безимения пръст на дясната ръка на Колю.

Отец Григорий слага  върху главите на двамата златните корони и  прави три пъти кръст.
Отец Григорий: Благословен да бъде вашият брак, чеда мои! Да ви е честит   и вечен!

Чуват се гласове.

Гласовете: Гор-чи-во! Гор-чи-во!

Кольо привлича булката и допира   устните си до нейните. Тя навежда глава и руменина покрива бузите й. .
По бузата на чана Пена на стича сълза.Взема питата от подонса, вдига я високо, подскача три пъти  и я разчупва на главата си. Топи един къшей в паницата с мед и подава  първо на Керана и след това на Кольо.

Побащимият  изкача навън с бъклица вино  и  вика:
Побащемият:Айде, наздраве за младоженците!
Всички излизат от църквата и талигите тръгват към къщата на Кольо. Пристигат в дома на Колю. Покрай масите в одаите  са насядали двата рода. Най-напред до трапезата  е поставено кадифеното възглаве и върху него  е седи вуйчо Михо. Пред кумовете  се вижда  богата украсената кокошка. Веселието продължава. Музикантите  свирят  игриво хоро. Сватбарите стават  и заиграват   буйно. Баба Петра става и разкъсва апетитната кокошка, и хапна един залък. Чува се гласът й:
Баба Петра: Как е сладка кокошката, белким  тъй да  е сладка булката!

Дядо Рачо: Върви, сине, върви в одаята, та да видим ква ше е булката!
Кольо се забързва и вижда Керана. Хваща  я за ръка и я повежда   към одаята. Минава доста време. Някой гръмна три пъти с пищов. Крум развяваше белия чаршаф, върху който се виждаха три капки кръв.
Крум: Ето я наща булака. Да ни е жива и здрава и да народи повеч челяд. Веселието продължава. За миг, Керана се вижда в детството си, през Велкденските празници.Когато наближаваха празници, баба Стана и майка й белосваха баджата, нареждаха шарените паници по рафтовете, лъскаха саханите и менците. Цялата къща светваше.

Керана се пита: Що ли се яви пред нея баба Стана! Ако беше жива старицата, как ли щеше да  й се радува! Сега на гърдите й висяха пендарите, които й подари старата преди смъртта си.
Тогаз баба Стана и рече:  Земи ги, чедо! Тия пендари имат сила. Когаш ги турниш на гърдите си, иде ти да литнеш. Отиваш в друг свет, който челяк става богат. Скрий ги и когаш дойде време да са зажениш, сакам да са на гърдите ти! Ако не съм жива до тогаз, а съм отишла при дядо Господ, ше го помола, в дена на твойта сватба, да ма свали на земята, та да погледна еднаж.
Дали старицата наистина беше помолила дядо Господ да я свали, а сега й са яви, за да й покаже , че е изпълнила думите  си.”

Керана се оттърсва от спомена. Сватбата продължава до сутринта.

 

ДЕВЕТНАДЕСЕТАСЦЕНА
В къщата на чана Пена  е шумно. Тази сутрин тя става рано. Омесва  пита и я опича в пеща. Днес беше третият ден откак се роди Вяра. Старата подготвя софрата, а до топлата пита постави пахар с мед.
Дървената стълба скърца. Някой тежко се изкачва по нея. Беше буля Иванца.
Буля Иванца: Пено, Пено мъри.  .
Чана Пена отваря капията и буля Иванца се шмугна в одаята.
Буля Иванца:Честито, Пено! Думат, бая големишка сай родила, маленката. Да е жива и здрава! Да радува къщата ви!
Чана Пена: Ако е рекъл Господ, Иванце, тъй ше бъде.
Разговорът им прекъсва. Навън се чуват   гласове. Одаята се оживява   от жените на двата рода. Те  сядат   около софрата. Чана Пена слага  питата, увита с месал върху главата си и подскача   три пъти. Двете пръхкави парчета димят. Тя взема  от масата пахара с меда и започна да подава  ту от питата, ту от меда. Жените остават още малко  и си тръгнаха една по една, като оставят   по някое конченце я от подгава на сукмана си, я от блузата си.
Една от жените: Дано Господ  й даде добър сън.

След като всички си тръгват,  чана Пена  отива до   съседската къща, с парчето пита, дето беше останало. По пътя си среща Чапкан Ленче. Върху раменете й се спускат напластени бели кичури.
Чана Пена: Здрасти, Лено. Не можах да та позная Виж кво е останало от теб! Къде си са запътила? Думат таквиз неща за теб, че не мога да повярвам.
Чапкан Ленче я  поглежда и казва:  .
Чапкан Ленче: Остави ма, Пено! Не видиш ли, че сичко ми е дотегнало. Не ми са живей. Веч нищо не ми са гледа.
Чана Пена: Как тъй, Лено? Къдей оная, дето караше мъжките сърца да подскачат?
Тя я  гледа и болка се чете в очите й.
Чапкан Ленче:: Прости ми, Пено, аз нявгаш…
Чана Пена: Успокой са, Лено! Туй що е било, не мож са върна. А за онуй, вече съм го забуравила.
Чапкан Ленче:: Голям грех имам пред теб. В корема си носех детето на твоя Михо. Когаш разбрах, беше веке късно. Роди са клетото, без да чуй и види никой.  На чужди люде го дадох. Но за туй, да не рачим!Чана Пена  поглежда  Чапкан Ленче и казва:

Чана Пена: Толкоз годин,  си крила от мен. Поне да беше  ми рекла.
Лено, Лено, кво си направила? Що си дала детето на чужди люде? Ако беше дошла при мен и рекла, се щеше да измислим нещо.
Чапкан Ленче: Страхът кво не прави, Пено. Той мож да та накара на нещо, а после да съжалиш.
Чана Пена: От тогаз не си ли отишла да видиш детето. Кво са роди?
Чапкан Ленче: Мъжко Пено, мъжко. Сега сигур ше гони двайсетте. Как мога да ида? Да знай, че има майка аймана. Че няма баща. Ти ако си, мож ли отиде?
Чана Пена:  Твърда си, Лено.Толкоз годин  си  траяла. Мож да  си сакала да го видиш,  мъката  та е    спирала. Сигур  си  стискала зъби! Колко малешко  съм те  разбирала. Обикалаш улиците, а никой не знай, какво тий на душата.  Лено! Що не додеш у назика? Ше ми помагаш. Аз ше са грижа за Михо, ти ше помагаш за къщата.
В очите на  Лена  проблясват сълзи. Тя се приближава  до чана Пена. Взема ръката й, допира а до устни си и я целува.
Чапкан Ленче: Остави ма, Пено, да си помисла! Ако реша, сама ше са обада!
Чана Пена: И по-скорош да е, Лено! Имам нужда от помощница.
Чапкан Ленче: Довиждане, Пено. Скоро ше са обада.
Чана Пена се отбива и  в комшийката Бина. Оставя от питата и меда, и  бърза към къщи. Влиза в одаята, дето  е Керана с детето.  То  е в ръцете й и сучи от едната й гърда.Старата й подава от питата.
Чана Пена:За здраве, дъще, за Вера!

Керана:Благодарно, мамо. Колко си добра!

Чана Пена се навежда над Керана и я целува по бузата.
Чана Пена: И до четеридесетте няма да излизаш, щото да не та хване болежка. Леж повеч !

В дома на Чана Пена   идват  кумовете и другите близки. В ъгъла над главата на малката, тя  е окачила синя мъниста за уруки и скилидка чеснов лук, против зли духове.
Днес са четеридесетте дни.

Керана става рано. Облича  новата си рокля  и двете с чана Пена  тръгват  към църквата Света Петка. Керана се   връща във спомените си. Панаира. Виенското колело и хорото с Кольо. Там даде дума, че ше стане негова невеста. А сега отиваше към нея, за да покаже колкош почита тая църква.

Вътре  е тихо. Около презвитер Груйо, бабичките  слушат утринната молитва. Чана Пена и Керана влизат.
Презвитер Грую: Алелуя, алелуя  Господи помилуй, Господи помилуй!
Всички се кръстят   и повтарят.
Всички: Господи, прости ми, Господи, прости ми, Господи, прости ми…
Чана Пена: Прости мене, грешната, Господи (Изрича тя и се  кръсти три пъти.)
Керана повтаря след нея и застава с наведена глава до бабите.    Презвитерът свършва и  чана Пена се приближава до него.

Чана Пена:Презвитер Грую, сарандисай невястата!
Презвитер Груйо ги повежда   към дверите на олтара.  Мята върху главата на Керана епитрахила и  чете молитва за здраве. “Ти, Господи Боже наш, който си дошъл за спасението на човешкия род, дойди и над рабинята си Керана и чрез постоянното си свещенство, я удостой да влезе в храма на твоята слава. Измий нейните телесни скверноти и дай душевна чистота с навършването на четирсет дни, като я направиш достойна и да се пречисти  честното ти тяло и кръв. Защото е свето и прославено името ти с Отца и Сина, и Светаго Духа, сега и во веки веков. Амин.”
Презвитерът повежда Керана към иконите. Тя целува първо майка Богородица, след туй Исус Христос и останалите икони. Накрая  подава   един измерлик на отеца и приближава устни до ръката му.
Двете жени се покланят и тръгват.  Бързат към дома , който се намира в Тепеалтън махала, в подножието на Джанбаз тепе, на улица “Садово”.

Чана Пена: Видиш ли, дъще? Сички къщи имат  чок дворове и градини. Место да  въртиш, людете са направили пътека през дворовете.

Керана:Тъй е ,мале. Види са. Никой не са цупи, че тая пътека минава правош през двора му. Сички са обичат, обичат и да си прават услуги.
Чана Пена: Видиши ли, дъще? Там, горе, към тепето, има и стари сгради,  тъмнели от студа. Гладни врабци на ята кацат по скалите, а между  им    гръцката гимназия.

Керана: Да, да, мале. А къщите  кацат по тепето като лястовици. С каменен зид са, с две врати, с дървено стълбище, с еркери и прозорци.

Чана Пена. Под каменната стена на Джамбаз тепе по старите калдаръмени улици,   абаджиите  возат стоката си с мулета.

Тук разговора секва. Двете са пред  къщага на вуйчо Михо и чана Пена. Отварят портата и влизат.
Идва нощта. Малката Вяра  непрекъснато плаче  Детето лежи до Керана и крачетата му се гърчат. Изгаря от температура.

Чана Пена: Дъще, ше ида при баба Петра. Се с нещо ше ни помогне старата.

Чана Пена излиза. След време се връща с баба Петра.
Двете влизат в одаята, където е Керана и детето.  Баба  Петра отива до Керана   и   слага  ръка  на челото на детето  и  казва:
Баба Петра: Булка, дай едно яйце! Виж го, цялото гори!  Зли очи са го зърнали.Забуравих  да ти река. Дай и едно сахатче!
Керана излиза и се връща със сахат в ръце и едно яйце. Подава яйцета на баба Петра, а саката слага на раклата до нея.  Старицата го   чука в челото на малката Вяра, един, та два пъти. То се разлива и  тя го сипа в сахата. По яйцето, бели мехурчета образуваха островчета. Старата доближи треперещи пръсти, пука едно по едно мехурчетата и изрича:

Баба Петра: Как са пукат мехурчетата,  тъй да са пръсне лошавото от оная магарица, дето не поглежда кат челяк, ам са пули, кат че е вампир!
Детето се успокоява и тя се  кръсти три пъти.
Баба Птра:Господ да го пази, Керано. От мен толкоз, от Бог повеч!  ( и се навежда над челото му.
Баба Петра: Пу, пу, пу. От дето е дошло, там да идеш!   А сегаш, увийте детето убавичко! Да е живо и здраво! А довиждане. Останете си с здраве!
Чана Пена:  Петро, Петро мари. Постой малечко! В торбата съм турнала нещичко, да си пийнете и апнете със стареца. Па и ти остани с здраве, та ощ дълго да ни помагаш!

Керана хваща ръката на старицата и допира устни до нея.
Керана:Бог да ти помага и на теб, бабо Петро.
Баба Петра нарамва   торбата и излиза.

 

ДВАДЕСЕТА  СЦЕНА
Бабин ден е.

Керана става рано. Скътава  в бохчата нов пешкир, калъп сапун и везана риза. В бакърчето слага   вода и здравец, и  бърза към баба Ана. На хоризонта просветва. От нечия плевня замучава  крава. Духа силен вятър  Баба Ана вече чака Керана на двора. Тя  е опряла прегърбената си снага у  довара.Керана доближава   къщата.
Керана: Добро утро, бабо Ано. Защо си опряла снага у  дувара?

Баба Ана: Не знайш ли, чедо? Както съм допряла снага до  дувара, тъй да бъдат опора твойте деца, дъще.А сега.Дал ти Бог добро, чедо
Керана: Да си жива и здрава, та ощ дълги годин да помагаш на невестите!
Баба Ана:Чул та Господ, Керано! Златни ти уста!
Керана  слага менчето върху земята и подканя. Баба Ана дига ръкаве и измива съсухрените си ръце  със сапун и вода. Пуска от водата зад гърба си и в чорапите.
Баба Ана: Та да са раждат по-лесно децата ти, дъще!
Избърсва ръцете си в пешкира. Керана  мята   пишкир и подава калъп сапун на баба Ана.   Старицата се сбогува и тъгва.
На мегдана са се скупчили жени.

Два яки вола са оседлани и дърпат  колата, която  е застлана с рогозка.   В  нея се качва баба Ана и  мушка воловете към чешмата на стария хан. Едни от жените   са   облечени като циганки, а други са  сложили гугли на главите си. Яка жена носи окичения пропорец. Всички държат тояга в ръцете си. Наближават   ханската чешма. Свалят  баба Ана от колата. Една от жените подава   сапун и намятя  пешкир върху раменете й . Старата акушерка умива ръцете си с вода от течащия чучур и ги избърсва в пешкира.

Една от жените : Бабо Ано. Добра да си ни. Да ни даваш  радос на душе с малко чедо,  малко чедо, що се ражда.

Тръгват към мегдана.

Мъжете  са се скупчили.  Чуват  се весели гласове и закачки. Дворът на хана оживява .

Чува се  и песен: “Турчин върви през горица зелена, тютюн пуши с лулица червена. Няма дума с кого да продума, па на конче тихо, молно дума:  Бързай конче, бързай! Да идем дето бяхме снощи на конаци. Тамо видях три моми- първата  не е толкоз хубава, втората е продай конче, трета е сдам зало и са, грабни я!

Всички се прибират.Настъпва тишина.
През една февруарска вечер, когаго  вън валят едри  снежни парцали, някой  заудря с желязната халака  на външната порта. Виелицата вие и сбира на купчини снега на двора.
Женски глас: Пено, Пено, мъри!

Чана Пена взема фенера и тръгва по алеята. Купища сняг  са навалели и скриват пътеката Прави една  две, три крачки и оставя дълбоки следи след себе си.  Вятърът свести край ушите й.  Тя е покрила главата си с вълнен шал.   Спира за миг.  Гласа наново се чува

Гласът: Пено, Пено мъри! Отвори, че цялата са вкочених!
Чана Пена отваря портата и казва с изненада:

Чана Пена:Виж,кой ни е дошел! Начи си решила най- сетне?
Чапкан Ленче стои на портата. Широка усмивка се появява   на устните й.

Чапкна Ленче: Как можах тогаз. Саках да отнема Михал от теб. А сегя ида при теб. Никогаш нема да си простя тоя грех. А детето, щеше да е малешко повеч от Колчо. Не  бях отишла да го види  поне еднаж. Страх ма беше да не ма познае и обърне гръб. А можеше да ти река   ощ тогаз. Ти сама ми  рече,  че мож  да земеш детето. Ах, ква никавница съм !

Чана Пена: Лено, Лено мари. Не са вайкай! Кво тъй си са вторачила? Да не ти е лошаво?
Чапкан Ленче: Нищо ми нема, Пено.
Чана Пена:Влизай де, влизай, че виж как та тресе! Уф, че мокър снег!
Чапкан Ленче прекрачва портата и тръгна след чана Пена. В одаята  огънят в огнището гори.  Вуйчо Михо я гледа с малко гневен поглед.  Тя спира уплашено.

Чана Пена:Влизай де, влизай! Не са  страхувай! Ний ора не ядем. В наща къща секи е добре дошел.

Обръща се към вуйчо Михо.

Чана Пена: Михо, Михо бре, Лена ше остане да ни погостува. Ем да помогне на Керана.
Михо я  гледа малко враждебно.

Вуйчо Михо полугласно:”Що не беше му рекла! Що покани в дома си тая уличница!”
Чана Пена: Михо, Михо бре? Май си мислиш? Що съм поканила в дома ни тая уличница?

Поглежда го закачливо и намига.
Чана Пена: Квото е било, било! До тук! От нес, ощ един челяк ше бъде в наща къща.
Въздишка се изтръгва от гърдите на вуйчо Михо.

Вуйчо Михо:Пено, ти ми прости, джанъм. А кво ли не си мислих.

И той махна във въздуха с ръка. Жените се споглеждат.

 

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА СЦЕНА

Наближава Марта.  Кольо постави на прът кармазяния / червен / си пояс и го изправя пред стряхата. Керана излиза   рано на двора. Като вижда пояса, на устните и се появи усмивка. Отива   в дрешника и се връща   с кармазяна / червена / престилка с бели ленти. Закачва  я на клоните на стария чинар.

На другата  сутрин е баба Марта.

Керана става  рано. Взема  от огнището червен въглен и го поставя върху керемида. Из устата и излизат   думите:

Керана: Както гори огеня, тъй да  са изгонат сички бълхи от дома ни.

И   го хвърля  на улицата. След като свършва, побягва към одаята и излиза с кенарено вързопче,  и тръгва към чана Пена. От вързопчето изважда една червена мартеница  и я закърфичва   върху сукмана й.  Мартеничка слага и на Чапкан Ленче, вуйчо Михо и Кольо. Накрая отива   до люшката на Вяра и върху тънкото кенарено платно, което я покрива, закачва бяла мартеничка, със сини синци.

Чана Пена: Керано. Помниш ли колко любов уши постелята и възглавето на маленката.  Сама ги уши. Господ тий  дал сръчни ръце. Квото да пипнеш, еднаш го  чиниш.  Никогаш не са отчайваш. Никогаш не хленчиш.

Същият ден  на площада гъмжеше от народ. От улица “Станционна” до градинката на Джумаята, е главната.  Виждат се хотели, бирарии, кафенета и магазини. През целия ден минават каруци със стока от влагалището  през града.На колелата им има  дебели шини.
Каруцар: Дий, кранто!

Чуват се гласовете на каруцарите, които карат тежки бурета.
При бирарията , където на голяма табела пише:”Бирария Тракийски конник на Стоян Балабанов.” се бяха скупчили доста хора.  Още от далеч   на двора се  виждат маси, покрити с бели покривки.

Надвечер е.

Гъвкави прислуги носят между масите ледена бира. Свири   струнният оркестър на Вули.
Красива жена, едра на ръст, с гъсти черни коси и тъмни очи, тресе едрите си гърди, под звуците на сръбска  мелодия. Под светлината на газената лампа, стройните и крака едва докосват подиума, а разперените и бели ръце, мамят   погледа на мъжете.

Мъжки гласове:Лепа Сава. Лепа Сава.  Пей ни Лепа сръбски песни!

Мъж: Ей, младеж, дай една бира за оркестъра и певачката .
Боядисана с червена краска коса кокона, до която стои майка  й, поглежда   мъжа си заканително.
Лепа Сава   продължава да   пее и парите пълнят джобовете й.  В полунощ всичко затихва.

Един слънчев ден, кмета   вика    Колю и му казва:

Кмета: Кольо.Ти си вече голям писач. Печаташ в месните весници. Познават  та  людите   от месната инелегенция. Каня та на бала в кафене Сан Франциско, след като спечелих изборите.

Колю си тръгва и се прибира в дома.

Лятна вечер е. Кольо е облечен в черен редингот, а Керана, в бяла рокля на ситно плисе, с бели ръкавици до лактите,  с бяла чанта от истинска кожа, и един ред перлено колие на шията. Бързат  към кафене Сан Франциско  От там се чуват  италиански канцонети. След това  звуча Моцарт и мазурка.  Кольо и Керана оставят   палтата си на гардероба и влизат. Кметът ги  вижда, става от масата и отива  до тях.
Колю: Голям жес от негова страна, нали скъпа?
Керана:Да мили, колко съм щастлива.
Кметът: Добър вече госпожо. Добър вечер господин Колчо.

Колю:Дано не   сме закъснели, господин кмете.
Кмета:Нищо такова. С извинение.
Кмета  хваща ръката на Керана за пръстите  и леко ги притиска до устните си, след което я пуска.На бузите на Керана си появява  руменина и тя навежда глава. Кольо  и  шепне нещо, и тя наново я изправя. Тръгват  към масата, която беше определена за тях.

Колю:Добър вечер госпожо и господине. (Обръща   се  Колю към мъжът

и жената, които  са седнали до нея.
Всички отправят  поглед към новата двойка. Един дебелак  нахално   поглежда Керана право в очите. Наново се появява  червенина на бузите  й. Но този път, тя не  навежда глава. Двамата с Колю сядат до масата. Започват разговор.Господинът започва  първи.

Господинът:Виж, имаме си електрически кинематограф.

Колю:Ами какъв голям платнен театър построиха на площад цар Крум.

Господинът: Виж го, италианецът Амбрози е получил мотор за кинематографа Пате фрер и   дава представление в театър Стар търговски хотел.

Колю:Пък цените на билетите в  ложите  станали четири лева, резервирано място осемдесет стотинки, едно място петдесет стотинки, две места трийсе стотинки.

Господинът:Казват, че кинематографът, Екселсиор на Викаро бил добър. Бил уредил просторен салон с вентилатор. Прожектирал всякакви филми.

Колю:Не знаете ли, че най- обичан е комикът Макс Линдер.
Керана слуша с внимание.  и пие от вкусните френски вина.

Полунощ е. Кольо хваща за ръка Керана и тръгват.
На сутринта. Из улиците на града  са  разлепени афиши, пред които се купчат   мълчаливо хора и четат  с загрижени лица.

 

МАНИФЕСТ НА БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД
Българи. В продължение на двадесет и пет години на царуването ми, аз съм дирил винаги в мирна, културна работа напредък, щастие и слава на България и в тази насока аз желаех да върви българският народ.
Провидението обаче е съдило инак. Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодатта на мира и да прибегне към оръжие за  поставяне на една велика задача..
Отвъд Рила и Родопите, наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със

спокоен живот.Всички усилия за постигане на тази цел, както от великите сили, така и от българското правителство, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи.
Сълзите на българския роб, воплите на милионното християнско население, техните еднородци и едноверци, които дължим свобода и мирен живот на една велика, християнска освободителка. И българският народ си спомни пророческото слово на царя Освободител: “Светото дело трябва да се доведе до край!
Нашето миролюбие се изчерпа…
За да помогнем да угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остава, освен да се обърнем към оръжието. Само в това средство, ние виждаме, че ще можем да му спечелим закрила на живота и името. Анархията в Турция заплаши и нашия държавен живот.
След кланетата в Шипка и Кочене, наместо да се даде на страдалците   правда и удовлетворение, каквито,,, ние поискахме, турското правителство заповяда мобилизация на своите въоръжени сили. Така се извика на изпитание нашето дълго търпение.
Хуманните християнски чувства, свещеният дълг да се помогне на братята, когато ги застрашава изтребление, честта и достойнството на България ми наложи повелителният дълг да извикам под знамето подготвените за отбрана синове.
Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено уповаване в закрилата и помощта на Всевисшия, възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена.
Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели! Редом и заедно с нас, ще воюват против нашия неприятел за същата цел и войските на сдружение в България Балкански държави: Сърбия, Гърция и Черна гора. И в тази борба на кръста против полумесеца, на свободата срещу тиранията, ние ще имаме симпатии на всички ония, които обичат правдата и напредъка. Силен с тия симпатии, нека юначният български войник си спомни геройски дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руси освободители – и така лети от победа към победа.
Напред! Бог да е с нас!
Издадена от ст. София. 5 октомври 1912 г.
На първообразното със собствената негово Величество ръка написано.
Фердинанд, 6 октомври 1912 г.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЦЕНА
Колю си купува бележник и записва.
Ден  на мобилизацията 17 октомври 1912 година- 18 часа.

Прибира се в къщи. Обръща се към чана Пена.

Колчо: Мале, зачислен съм в 11-ий артелерийски полк, пета батарея.   Начало за първия оперативен ден  са счита 12 часа по обяд.  Има ма в списъка.

Чана Пена въздиша. В очите ан Керана се появят сълзи, а вуйчо Михо вдига  нагоре ръце и казва.

Вуйчо Михо: Бог да та пази, сине.

Всички са в очакване.Колю приготвя багажа в раницата. Не забравя и тефтерчето.  Сбогува се. Прегръща чана Пена, след нея Кераан, вуйчо Михо и Чапкан Ленче.

Колю:Сбогом на сички . Ше мисля винаги за вас. Мислете и  вий за мен. А сега да тръгвам, щото времето напредва.

Колю отваря вратата на одаята. Бавно слиза по стълбите. Прекосява двора и излиза през портата. Тръгва по калдаръмена улица на Стария град.

Един тържествен ден.

Баба Петра, дядо Рачо, чана Пена, Керана и малката Вяра влизат в църквата Света Петка. От сребърния котел се издига  пара. На триъгълната маса чана Пена   поставя   нова кенарена кърпа, калъп сапун и шишенце с олио. Керана съблича Вяра.  Презвитерът подхваща   голото телце,  потапя  го във    водата и произнася :

Презвитер Груьо:  Кръщава се рабинята Божия Вяра. В името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин.

Изрича   три пъти и резва зад ушенцето от русата косица на детето.
Баба Цена – клисарката, подава  на презвитера от мирото и той  прави кръст на челцето, ръчичките, крачетата, на вратлето под брадичката, и  изрича:

Презвитер Груьо: Печат дара, Светаго Духа”

Казва три пъти, след което подава на баба Петра детското телце. Тя обиколя   три пъти около казана с водата и след това го подава   на Керана.
Презвитер Груьо:Да тий честито името на детето, невясто! Бог да му помага и да върви винаги с него. Да бъде чисто кат нашия Отец, който го дарява с туй име!

Баба Петра: Радвай са, Керано! Радвай са, как Божията майка са радва на своя Исус! Бъди винаги до него! В най- трудните дни му помагай! Щото без майчината помощ и закрила, а също без майчина благословия, не мож направи нищо. Гласът на майката ше та намери на който и край на света да си.Любовта на майката ше та предпази от най-лошавото.
Керана:Нек Бог да чуй думите ти, бабо Петро  и да помага на Вяра!
Баба Петра: Добра майка ражда добра щерка. А теб кат та гледам тъй!
Керана:Дано думаш истина, бабо Петро!
Баба Петра:Тъй, тъй, дъще. А сегя да турним дреите на маленката!

Ритуалът свършва. Тръгват. Прибират  се в къщи. Вуйчо Михо  е седнал край огнището.
Чана Пена  преди ритуала беше наредила софрата.

Вуйчо Михо: Керано. Благодарно, че беше омесила питата.

Керана: А ти, мале добре, че ходи при Вальо и купи от планинския медец.

Чана Пена:Да. Той има кошери в Родопите. Има малка къщурка и ходи   често през седмицата, за да се грижи за майките пчели. А и парици изкарва.

Керана: За всяко болка служи  медеца, мале.

Чана Пена: И людете идат да го  дирят. И от другите села, заради благия   медец. А инак е веселяк. Арно е  идиш  в къщата на Въльо.  На колко люди  е помагал с лековития си медец.

Керана:Думат,  че има оген щерка.Винаги засмяна.  Думат срещала   гостите сама на портите.

Чана Пена: Айде да си лапнем, па да си п легнем, дъще!

Всички  сядат около софрата.

Сутрин е.

Чапкан Ленче  отива в къщата  на Владо  и Гергана я посреща на портите. На гърдите  й блестят   пендари, а кръшната и снага  е препасана със сребърни пафти. Роклята,  цялата в плисе, се спуска до петите, а блузката с фарбалички се вие около врата й. В смолистата й плитка е набодена виолетка.

Чапкан Ленче :Как е либито ти, Павел?

Гергана: Откакто отиде на фронта, не можахме да направим сватбата.

Чапкан Ленче:: Дай Боже да се върне при теб, Гергана, и винаги да сте наедно.

Гергана: Всеки ден  ода при близки и роднини, дано чуя нещо за него.Се некой мож да ми рече нещо за Павел. Да знайш колко ми е трудно да живея без него. Кой може да ма   разбере? Мож само мама.  Само тя знай   що е обич. Навремето и тя  е обичала, но я дали насила на   тейко ми.  Често ми  два да видувам една  суха китка, увита в стар парцал. Дълго я  е  пазила. Китка за обич,  дето бяха си разменили. А той  цел живот останал сам. Не е рекъл да се ожени.  Скоро   се помина  и  мама   често ходеше   на гробището. Кой мож да знай какво  й е на мама  освен нейната щерка.. Двете таим в гърдите си болка. Няма ги любимите ни.

Добре, че баща ми е харен челяк. Мама сай примирила със съдбата си, щото с харния челяк по- леко са живей.. Понякогаш можеш да  са омъжиш за любимия, но да не улучиш.

Чапкан Ленче:: Тъй е Гергано.

Гергана:До ден днешен, мама и тате живеят без свади. Тъй и  аз  раснах спокойна, умна и работлива. Това  еот  мама, а добротата и  тейко  .

Чапкан Ленче: А аз никогаш несъм била обичана. Не знам що е туй   любов.

Многош  обичам майка ти и Пена.Сакам да бъда тяхна дружка. Знайш ли, колкош пъти искам и двете да да ги прегърн.а  Да река „обичам ви”. И аз имам син, но никогаш не го видех. Дадох го на чужди  люди. Един търговец ми рече, че случайно минал покрай Казанлък. Срещнал се с едно семейство -Тошеви. Споделили му, че имат осиновен  син. Сега е пораснал. Изучил се и станал голям челяк. Ех, как  сакам да го зърна еднъж и тогаз да склопя очи. А сега, дъще аз си тръгувам, че  в къщи що ли си думат? Айде. Дай Боже да се видим пак.

Днес е  годишнина на малката Вяра.  Събират се всички около софрата.   Насядали са върху плюшени  възглавници. Баба Петра и дядо Рачо- кръсниците  и те  са тук.   Изведнъж, баба Петра   става на крак и започна да подскача.

В спомена на баба Петра:Тя е   дете и плачи  да и дадът дрипавата кукла.   Майка й, яка българка и зашлевява шамар  и тя наддава глас. Това гласче, по-късно  й помогна на   да има глас на славей  и което караше людете да  я слушат когаш запееше.А Рачо се влюби в нея зарад гласа й. Зарад благата й душата. Когаш пееше, одаята  се веселеше и караше  Рачо да подскача.

Чана Пена се обръща към бааб Петра.

Чана Пена:Айде, бабо Петро, чупи питата!

Старицата постави месала на главата си, взема питата и подскоча на един крак. Взема едното  парче  и  къса на залъци.

Керана: А сега сички да си хапнем!

Първа поема отчупения къс баба Петра, след което потопя  в пахара с мед и хапна. Лепкавата течност се плъзна по устните и направи улейче по брадата  й. Облиза се няколко пъти и млясна апетитно.

Баба Петра:Както е сладък медът,  тъй да е сладка момата!

Разтваря   бохчата,  в която носи дар на малката.

Баба Петра:Керано, Керано мари, да ти е жива и здрава, та да радва теб и дома ти! Белким Господ отреди кат теб чистница да бъде! Ергените стените ти да попикават.

На устните на Керана се появи усмивка.

Керана: А на теб, бабо Петро, Господ здраве да ти дава,  да си жива и здрава.

Баба Петра: Сполай, чедо! Дано Господ та чуй!

Керана:Мамо, мамо . (Обръща се Керана към чана Пена.) На теб Господ здраве да дава, та ощ дълго да радваш дома ни.

Чана Пена се усмихва.

Чана Пена:Колкош много любов  има  в думите  ти, Керано! Такваз си ти. Чиста и пряма. Не мож да лъжеш. Добра душа носиш в гърдите си! Син нямах и син   ми доде. Дъщеря нямах и дъщеря  ми  доде. А ква умница си! С нищо не  си ма обидила. Колкото  и да тий   тежко, стискаш зъби и дума не обелваш.

Кергана: А и ти си много добра, мамо. Колкош пъти ми  правиш    благо на душата. Видиш ли някой търговец да мине тъдява, викаш го вкъщи и избираш от най- убавото,  се за мен, мамо. Ту некой яшмак за косата, ту некой кенар за блуза.

Чана Пена: И ти, дъще си мното добра. Нарече ма напрешка „мамо”. Господ здраве да  ти дава! Та това е    ного, мамо, което челяк има на света. Щото без здравето си за нийде. Нямаш ли го, за нийде не си.

Всичко проди късно до обяд. Керана изпраща на портите баба Петра и дядо Рачо, и се прибира. Чана Пена  раздига софрата. Чапкан Ленче държи малката Вяра, която протяга  ръчици към майка си.

Малката Вяра:Ма-ма…

Тънкото й гласче озвучава одаята. Керана се приближава и  целува детето по челцето. Вече навърши годинка. Току-що  проходи. Скоро  направиха пита за прощъпулник. Детето  се  гуши в скута на Керана   склонява  главица на  рамото й.

Керана:Айде, миличко, мама ша та води да нанкаш, че тате кат доде, да не мож  та познай! Ей… толкоз голяма ше станеш.

И тя  тръгва към другата одая.

Керана се пита:”Де ли е нейният мил? Ше са върне ли? Ах, мили ми мъжо, да знайш как тъгувам? Мира не мога да си намера. Дъл и ти мислиш за мен? Колкош време няма вест от теб? Снощи сънувах сън, че си бил нейде, а над главата ти кръжи гарван. За малешко се спуска над теб и ти понечи да го изпъдиш. Той наново са спусна и за малко да та клъвни, но се яви някаква светлина, стана огнена топка, след туй лъч кат стрела и изгони гарвана. Кво ли значи сичко туй! Що тоя черен гарван!”

 

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА СЦЕНА

Бъдни вечер е. Всички са на софрата. Тази сутрин чана Пена и Керана стават рано. Чана Пена приготвя   нощвите и замесва  тестото. То плющи под ръцете  й. Кокошките на двора са разперили  перушина. Перестият петел обикаляше  като щурав и а да хване някой млада ярчица, и да я клъвне. За миг се спира и поглежда към оградата.   Детска главица се провира между плета.
Павлето:Чано Пено, чано Пено. Аз съм Павлето. Съседчето.
Жената излиза  от одаята и се провиква:
Чана Пена:Сус бря! Кво си са развикал толкоз рано? Ората имат работа, а ти?
Павлето: Недей тъй, чано! Що ма гълчиш? Мама ма  прати да ми дадеш малко джоджен, та да турнем на бобената чорба.

Гласът на старата става мек.

Чана Пена: Тъй рачи, чедо! А аз си думах… Кво са криеш тъй? Ела насам! На, земи и занеси на майка ти! Да е сладка чорбицата! Да са живи и здрави децата! Господ да дава берекет на къщата ви!

И тя подава стръкче джоджен на Павлето.
Той  благодари и обърща   гръб.За миг се обръща и поглежда чана Пена.

След време, тестото лази  по кенарената кърпа.. Старата закръгля питата и отгоре   от тесто  прави кръг около нея. По средата  слага кръст,  а по края детелини. Не   забрави   сребърната пара и  малките коледарчета.Край трапезата  е тихо. Само огънят в огнището бумти.
Бъдникът е  приготвен още от  сутринта. Чана Пена е  приготвила      едър   пън. Намазва го с масло. Превъртва   дупка в дебелия му край и слага   масло, вино  и тамян.  Затваря  го с дебел клин. След туй го увива  с бяло конопено платно и го оставя до огнището. Чапкан Ленче, която  е най-възрастната, посипва бъдника с житно зърно.
Чапкан Ленче:Да бъде годината изобилна!
Керана запалва   бъдника. Една искра я парва по престилката. Тя наплюнчва   палец и допира до дупчицата, дето беше направила искрата. В очите й се появява   сълза.

Керана: Дано нищо лошаво не са случи, щото изгореното, думат, не било за добро. Кой ли, кой ли може да изгори и затъне в тая дупка!  .   Кво ли прави Колчо? Ам туй, май  е предвещание! Дано не е… Ако го нямаше  и него, по-добре да не живей и тя! Ами, малката Вяра! Той  е там, а тя тук . Горкият,  дъл си спомня за Коледните празници? Вторите след тяхната женитба и първите, в които те не са наедно.
Вуйчо Михо:Керано, Керано.Тичай в зимника и донеси от оная, дето щипе на гърлото, та да ме жегне маленко! Да ми стане благо на душата!

Тя обръща  гръб и тръгва. Връща се  с шишенце в ръка. Вуйчо Михо поглежда и облиза с език устните си.
Вуйчо Михо: Виж я ква синжирлийка е! Да я гледаш, та да й са не  нагледаш. Кат та жулне през гърлото, чак ти прималява от сладос.
Чана Пена: Е, Михале, не мож без ракийца. Нес е Бъдни вечер, а ти…
Вуйчо Михо: От ней ми става благо на душата, а и празника е по-весел.”Тежко, тежко вино дайте, та дано аз забуравя!”

Чана Пена го гледа и  мръщи вежди. Той продължава:
Вуйчо Михо:Живей, Пено, живей, дорде си жива! Че идиш ли в черната, няма връщане от там.

Чана Пена:Да не думаме за туй, Михо!За живо и здраво, та Господ квото е рекъл! По-тихо, Михо! Намери  затуй да думаш! Ората празнуват.
Вуйчо Михо: Слушай, Пено! Аз втори живот живея. Еднаж с единия крак бях в черната и са върнах от там. А сегя ми са живей.
Преди вечерята, Чана Пена отива заедно с Керана  в градината  до яловицата – ябълка и замахва със секирата. Керана я спира с думите:

Керана: Недей мамо!От сегя натъй, тя ше роди плод.

Чана Пена взема  керемида от двора.  Слага тамян и влиза в одаята. Запалва тамяна и кади три пъти трапезата. На софрата  има  бобината чорба, пахара с ошава, зелевите сърми, питата с късмета, орехи и ябълки в пахара и краваите. Има лук, чесън, орехи, мед, туршия.Трапезата е наредена на земята. Разстилана е слама, покрита с калчищен чувал за жито, а върху него  е послан месаля и най- отгоре са наредени  гозбите. Чува се гласа ан чана Пена.

Чана Пена:Тамян са   туря на керемида, за да са прогонат   злите и нечистивите   духове.

Преминава през вички помещения. Не забравя и стопанските постройки на двара. Връща се.

Чана Пена: А сегя сички да речем молигвата. “Отче наш, който си на небесата. Да се свети твоето име. Да бъде твоето  царство. Да бъде твоята воля. Както на небето,тъй и на земята. Насъщният ни хляб дай ни днес.  И прости нам дълговете ни, както ние прощаваме на длъжниците си. И не въведи нам в изкушение, но избави от нас от лукавия. Амин.” И по времето на яденето не се става( продължава тя). Знайте това. Само стопанинът мож да става и да ходи приведен, за да се превиват житата от зърно- изрича чана Пена. А сега да разчупим питата, та да видим на кого ше е паричката.Да наречем сяко парче.

Първото тя хвърля в комина, а с  него малко жито
Чана Пена: А сегя да приберем сламата от трапезата и да я запалим, Излизат  двете с Керана на двора и я запалват.

Керана: Додет стигне огъня, до там да отива градушката.

И прави  от  сламата  малки снопчета и венчета.

Чана Пена:  Ше ги вържем на дръвчето,  та да роди ного плод. Някой от тях ше  сложим в полозите на кокошките.

Керана:  За да снасат повеч яйца.  Ше мушнем  още  от каденото в гредите на тавана, за да израснат високи житата. Орехите, суровото жито и недогорялата свещи  ше запазим  за следващите кадени вечери.

Чана Пена:С част от суровото жито сутринта  ше   нахраним  кокошките. И  помнете, требова да се пръска в кръг,  та да са въдят и да не са пръскат по съседите .

Влизат наново в одаята. Чана Пена продължава да разчупва питата на парчета и нарича на всеки по едно. Парата  се пада на Керана.

Чана Пена изрича:Ше  си честита, здрава и щастлива през цялата година.За сполука,ше сложим и други нишани.

На  чана Пена   се пада сламка от житото.  На вуйчо Михо конец за овцете. На Чапкан Ленче тиквено семе за свинете, а на Кольо,телено копче на конете. На малката Вяра чеснова скилидка за уруки.
Чана Пена:На който са падне голямата и зрялата ядка от ореха, ше е здрав, а гнилата, ного ше боледува.

Чана Пена:А сегя фърлете в огъня по едно  зърно от житото!Ако пукне и подскочи, ше има ного здраве.Бъдникът в огнището разпръсква светлина. Добра роитба ше е тая година.
Керана: Оронените зърна,  утре ше  закътаме   в зимника, за да ги фърлим  на хармана при вършитбата и чрез тяхното   да са рои

ного жито. Нъл тъй, мамо?

Чана Пена:Пепелта от бъдника ше поставя в гърне,  та на  есен  да я сложим на посевите, а от житото и соята да има за телците.
Вечерята и е към края си. Настъпи веселие. Всички търкат  ръцете си с пясък и думат:

Всички: Да носат кокошките ного яйца!

Мажат  се зад ушите и под мишците с накълцан чесън .

Всички: За да не ни лови болест

Навън се чуват гласове: “Стани, стани бре, млад войно! Кви ли са гости дошли, гости дошли коледници. Каква ше ги дарба дари?”
Чана Пена излиза   на портата и се провиква:
Чана Пена:Айде, бря, влизайте, че откогаш ви чекаме!

Коледарите  са наметнали върху раменете си тежки ямурлуци. Калпаците им са украсени с чемшир и бръшлян. Върху извити лозови пръчки  са нанизали пуканки, бучки захар, сушени сливи и стафиди. В ръцете си носят дълги тояги. Краката им  са обути в чизми със звънци, които  дрънкат. Някой носят калпаци, накичени с пуканки и зелени цветя. Най- напред върви станеникът и няколко подстаненика, които водят  отделни куди. Станеникът носи каниската, върху която  е забучена пара и стрък босилек.  А на тях  е окичен венец от пуканки и сухо грозде. С каниска, кърпа и бъклица, той  води коледарите.

Чана Пена: Вижте ги, бря? Тук са и малките коледари. Нъл знайте, наричаме ги котки?  Те са напрешка, пред сички.  Веч са пред нащи порти. И вече мяукат. ( обръща се към тях) А влизайт, де!

Те влизат в одаята. Вуйчо Михо ги посреща с бъклица вино и казва:

Вуйчо Михо:Добри гости, сам си Господ, сам си Господ, с Божа майка.

Те отговарят:Божа майка благославя: “Да би дал Бог стар стопанин, през твойти равни двори, дор три реки бистротечни: първа река – жълто жито, втора река – руйно вино, трета река – прясно мляко. Жълто жито по орачи, руйно вино по лозари, прясно мляко по овчари.”
Момчето коте  е облечено в обърнат наопаки кожух, с маска, която наподобава на триъгълник, с изрязани очи и уста.  Опашката е от птичи пера.В ръцете си държи камшик и  замахвахва с него
Чана Пена поднася   на станеникът най-превития кравай. Той го  взема с двете с ръце и  казва:

Станеникът: Да сте живи, да сте здрави. Догодина, до амина. Златно жито от нивята, руйно вино от лозята!

На коледарът, който  е избран за носач  дава пара, месо, сланина, лук и вино. Той и благодари и всички коледари  слизат по стълбата. Тя ги изпраща до портата и се връща.

На утрото всички стават рано и тръгват към църквата   Света Петка. Само вуйчо Михо остана в къщи. В църквата е тихо. Презвитер Груйо стои  до олтара с молитвеник в ръка. Гласът му звучи  напевно. Всички погледи  са насочени към него.

Презвитер Груйо: Ний, твойте недостойни, Мили Господи. Като получихме незаслужено милости и дарове от Теб, сме преизпълнени с благодарност за Твоите добрини към нас. Затова, Владико, прибягваме към Тебе и ти принасяме нашата благодарност от сърце. И тъй като Те прославяме, ние Те хвалим, благодарим Ти и величаем Твоята щедрост и Ти викаме с любов: Слава Тебе, Всемилостивий, Благодетелю и спасителю, Боже наш, во веки веков. Амин.
Керана навежда   глава и леко  допира  ръце до брадичката си.

Керана:Милостиви Господи.Сичко е в Твоите ръце. И живота, и смъртта. Ти сичко държиш и направляваш според Твоя благ промисъл. Ти си близо до нас и чуваш нашите молитви, които с преклонение ти възнасяме. Помогни на моя мил съпруг Колчо, който в момента е на война! Не допускай зло да го застигне. Бъди му щит и крепост. Усилвай духа му! Прати му ангел-пазител и го върни в час благоприятен, жив и здрав! Чуй, Господи молитвата ми и помилвай него и нас. Амин.”
Вън, на мегдана,  кларнетът на Алито и гайдата на Сандо се надпреварват. Чува се:

Някой: Давай, земльо, рипай, мале!

От всички махали  са надошли, за да си потропнат на Коледното хоро. Всеки  е облечен с новата си дреха.
Девойче около шестнайсетте, стои до майка си. Снажен момък я  дръпва за ръката. Тя понечва   да се изтръгне, но майка й гълчи:

Майката: Тейко ти затуй ли та учи, та да идеш наедно с другите?

Момичето навежда   глава. По бузите й се появява  руменина. В очите  й напират сълзи. Тя  вади бродирана кенарена кърпичка с дантели по краищата и  бърши очите си.
Молитвата в църквата превършва.  Чана Пена, Керана и Чапкан Ленче си тръгват към къщи.

Коледа е.

Керана:Роди се Господа, Бога.

Всички отправят поглед към  иконата, където гледа Исус. Керана отправя молба:

Керана: Нека Колю се върне жив и здрав, Господи!  Кво ли го чака? Кой ли вятър ше да задуха? Дъл квачката  ше да събере пиленцата си? Освен теб, Господи, никой друг не знай. На Тебе Господи требва само да  са молим.

Всичко затихва.

КРАЙ.