Category Archives: ПЪТ КЪМ РАЯ СЦЕНАРИЙ- МАРИЯ ГЕРАСОВА

ПЪТ КЪМ РАЯ

Мария Герасова

ПЪТ КЪМ РАЯ

РОМАН

 ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ

 

ПРЕДИСЛОВ

Какво ме накара да напиша тази книга ли?

Аз живея в този свят и заедно със всички, преминавам през хилядите изпитания, които ми предлага живота.По пътя  си срещам хиляди хора, със своите съдби и проблеми, които ме трогват. Затова реших да напиша тази книга и да разкрия истинският образ на жената от нашето съвремие. На силната, истинската,борческата майка и жена.

Книгата е изпълнена със страдание и болка. С нежността и силна  любов. Със всекидневната борба между доброто и злото.

Когато читателят я вземе в ръцете си, не може да не се възхити от образа на Албена.Една жена, останала сама в този необятен свят.

От автора

БАБА РАЙНА

Когато люляците цъфнаха, Албена реши да отиде при любимата си баба Райна,която цяла седмица не беше виждала.Старицата живееше сама. Но все още беше добре и на крак. Албена колко не я моли да дойде да живее при тях. Тя все казваше:“Тук съм са родила,тук ше умра.И ше ма заровите до дядо ви Гьорги”.

Когато беше жив дядото, двамата си живееха в мир и сговор.Но идва време, единият си отива по- напред от другия.Когато почина старецът, баба Райна много плака. И сега все още тъжеше за него.

Тази сутрин, Албена се събуди рано. Слънцето игриво подскачаше по синия хоризонт и една малка,жълта светлинка кацна върху лицето ù. Тя я докосна с длан и имаше силното желание да я погали нежно и да  ù каже: “Здравей, мила сестрице. Обичам те!”Бeше мигновено желание и превъзходно чувство на щастие.Отдавна забрави ласката и милувката от любимия човек. Нямаше го вече. Сега, той е там горе, при светлината.Сливаше се с нея и изпращаше своята любов. Тя я усещаше със сърцето си,с цялата си душа.Чувстваше неговото присъствие около себе си,макар,че не го виждаше. Когато идваше,повяваше над нея като нежна ласка и леко докосваше лицето ù.Тя искаше да го прегърне,но ръцете ù оставаха във въздуха. Безгласно го целуваше.Всичко беше една илюзия,илюзията  на земята.

Тази нощ, Албена го сънува. Двамата пътуваха в някакъв автобус. Бяха седнали на седалката и мълчаха. В гърдите ù преливаше щастие. Идеше ù да го притисне в прегръдките си и да го целуне.Беше ù хубаво. Усещаше любов и нежност. Но изведнъж.Къде е той? Сякаш се стопи! Тя го потърси с очи,почувства само лек хлад. Идеше ù да заплаче и в този миг се събуди.Това беше едно докосване до света, в който, той живееше.Сега беше дошъл в нейния свят, но времето и пространството ги разделяше.

Протегна се няколко пъти.Стана ù приятно. Сънят беше оживял в нея.Той е там.Все още я обича и мисли за нея. Много години  бяха изминали от тогава, но любовта между тях си остана и ще бъде навярно завинаги, докато и тя се слее с него.

Стана и бързо се приготви.Път я чакаше. До селото пътува с автобус. Слезе от него и чистият въздух я обгърна в своята прегръдка. Гърдите ù задишаха свободно и тя до насита го поемаше.Утре ще поскита из зелените поляни. Като малко дете  ще подскача и ще се радва, че е при баба си.Баба Райна доживя деветдесетте.Майка ù беше изкарала инсулт. А инсултът никого не пощадява.Така си отиде, милата, от този свят.

Албена забърза към къщата на баба си. “Милата ми баба! Колко много я обичам. Нали само, тя ми остана.”

Спомени,спомени,спомени.Прииждаха като вятъра и се докосваха до сърцето ù. Пред очите ù беше малкото момиченце, с двете плитки и панделки. Мама Ана често я водеше при баба ù Райна. Двете ходеха на голямата могила. Разправяха, че вътре имало гробница, още от римско.Скоро, археолозите я разкопаха и наистина имаше два гроба.Само разкошните дрехи, златните прибори за ядене, накити, говореха, че това са гробове на заможни римляни. Единият беше на жена. Накити, златни обици, гривни, дори венче от полски цветя. Никой не се досещаше, как беше се запазило до днес. А дядо ù Георги седеше спокойно на пейката пред къщата и току подвикваше на комшиите с усмивка.

Хората го обичаха, а също и баба Райна. Бяха като два яки дъба и твърди като скалата. Албена така ще ги запомни. Цели дни обикаляше поляните. Много обичаше вкусните гозби на баба си. “Бабините ръчички, мили!” Бяха толкова сръчни и с тях старицата нежно галеше къдравата ù главица. Сплиташе плитчиците ù, когато бяха на село. Дядо Георги ù направи люлка на сливата. По цял ден се люшкаше и си играеха с баба Райна на “Лъжи, лъжи”. Дядо

Георги ги гледаше встрани и се смееше като малко дете. А сега него го нямаше, остана само баба ù.

Намери я седнала на пейката, пред дървената порта с голямата, желязна халка. Портата беше отворена и се виждаше градината, където весело поклащаха главици разноцветните лалета и зюмбюли. Южнякът леко ги докосваше и те играеха своя великолепен танц.

- Добър ден, бабо – извади я от унеса Албена.

Баба Райна отправи поглед към нея, а в очите ù се четеше някаква тъга. С времето бяха помътнели, слели се с тъгата в сърцето ù. За  миг се появи усмивка на лицето  ù.

- Кой е? Райне, ти  ли си, чедо? – едва продума с беззъбата си уста, тя.

- Кой може да е, бабо? Аз, цяла- целеничка.

- Ела, чедо. Да та погала! Помниш ли  га беше жив дядо ти?

- Помня, бабо, помня.

- Ага та туряше на скута и пееше. Коя песен беше,чедо?

- Излял мий, Делю хайдутин.

- Тъй, тъй – и в очите ù падна мъгла. Две-три росни капчици потекоха по бузите  ù.

- Бабо, днес се навършват двайсет години,откакто си отиде дядо от този свят.

- Бях забуравила, чедо. Бог  да го прости!

- Бабо, я запали кандилото, а аз ще отида на гроба, да запаля свещичка!

- Става, чедо.

- Аз ще му направя баничка, нали много я обичаше?

- Да, чедо.

- Ще отида на магазина да купя кори, кисело мляко, сиренце и яйца за баницата. На Пламен често правя баничка. И той, като дядо си, много я обича.

Баба Райна се подпря на тояжката, която беше поставила до пейката и стана. Двете влязоха през портата и се скриха в къщата. Албена остави багажа на стола в салона. Взе портмонето с парите и излезе. Отиде до близкия магазин. Закупи продуктите, които трябваха за баницата и се прибра. Старицата седеше в голямата одая. Погледът ù блуждаеше. Едра капка се стече по бузата ù. Дали не беше си спомнила годините, когато всички бяха заедно!

- Бабо – прекъсна унеса ù Албена. Аз съм тук. Хайде да направим баницата, та да поменем дядо!

- Айде, чедо!

- Ще отида на гроба му да раздам!

Баницата вече дъхаше апетитно. Лека омара се вдигаше над нея.

- Ух, айде! – подкани баба Райна.

Албена разчупи баницата и подаде на старицата.

- Вземи, бабо, да ти е сладко! Това парче е за дядо Георги – и го постави в чинийката, която беше  приготвила  на масата. – А сега трябва да отида на гробищата, защото, той навярно вече чака баничката – и тя я опакова старателно с найлонче,  пъхна я в чантата,която стоеше наблизо. Преди години  баба Райна беше я оплела на една кука.

- Ето, една пара от мен! Запали свещичка!

Албена взе парата, пъхна я в портмонето, взе торбичката с баницата и забърза към гробищата.

След два часа се прибра и извика от стълбището.

- Бабо, аз съм. Направих всичко, каквото  говорихме. Вече дядо Георги си е похапнал от баничката.

Но никой не ù отговори. Младата жена почувства стягане в гърдите. Обхвана я странно предчувствие. Бързо изкачи стъпалата. Старицата лежеше върху леглото. Беше отпусната и тежко дишаше. Албена се приближи до нея и баба Райна задъхано продума.

При мен е. Дя… ти. Смей се. Дава с… ръ…

- Бабо – едри капки напираха в очите на младата жена. Тя се приближи до баба Райна и я прегърна.

- Бог да в… па… че… – с последни усилия произнесе,тя.

Чу се силно, хрипкащо дишана и всичко затихна. Баба Райна беше издъхнала. Дядо Георги беше дошъл да си я вземе.Албена изтича разплакана у съседката. Портата беше затворена. Със сълзи на очите и пресипнал глас викна:

.- Како Милке, како Милке.

- Кой е?- чу се гласът на Милка.

- Аз съм, Албена. Бързо, бързо ела. Баба, баба и не можа да доизрече. Думите и заседнаха на гърлото.

Жената заслиза по стъпалата и приближи портата.

- Какво има, Албенче?

- Баба,баба, вече я няма.

- Как  да я няма? Нали си е в къщи? Одеве я гледах, беше седнала пред ваща порта.

- Отиде си завинаги ,моята баба. Там, при дядо Георги.

- Ай, ай- завайка се Милена. Милата. А беше толкова добра.Всички я обичахме.

- Ела, ела како Милке! Хайде по- бързо!

Жената се върна тичешком по стълбите и се скри в къщата. Не мина много време и се показа с чанта в ръце.

-  Хайде, хайде Албенче! Че сичко, нас чака!

Милка затвори портата  и двете тичешком влязоха в къщата на баба Райна. Жената отскоро беше останала вдовица. През ръцете и мина едно такова премеждие и вече беше подготвена. Знаеше какъв беше редът, за  да се подготви едно  погребение.

Баба Райна беше  притворила   очи, а на устните и лека усмивка.  Явно, дядо  Георги беше дошъл да си я вземе и тя беше много щастлива. Както тогава, когато беше жива, го видя и се усмихна.

- Дай първо да стоплим вода,да я окъпем! След туй  ше я облечем.

- Како Милке. Последното желание на баба беше, когато умре, да я облечем с булченската рокля.

- Ами, кво чакаш? Хай, извади я! Къде каза, че е тя?

- Ами в гардероба. Била  я скътала. А и венчето да и сложим. И то .било там .-Отивам де, отивам. Знам, че много работи ни чака. А пък няма кой друг. Баба толкова много те обичаше и ще бъде доволна, че ти ще се погрижиш, да я заведеш до вечния и  дом.

- Сладка ти уста. Дай Боже да  е доволна!

Лицето  на баба Райна беше си отпуснало. Бледо, заледеняващо се.

- Трябва да извикаме  доктора, да установи смъртта. Нали така е редно. Но,тя вече е мъртва Изминаха два часа.-  рече Албена.

- Аз ще отида до доктора, а ти остани до нея!

И тя се затича към вратата Отвори я  и се скри от погледа.  Не мина много време и двамата с доктора отвориха външната  врата, и влязоха в къщата.

- Я да видим, бабата? Дайте да я видя!- подкани той.

- Ей я. Лежи   безжизнена и вече  не диша.

- Преди колко време стана това?- обърна се той към Албена.

- Ами, вече изминаха два и половина часа.

Той се приближи до леглото, където безжизнено лежеше старицата и я поогледа. Прослуша гърдите и. Устните и леко започнаха да посиняват.

- Да, отишла си е завинаги, баба Райна. А добра старицана беше. На много хора е помагала, а на мен много пъти ме е спасявала от гладна смърт. Оставах често без  пари. Нали имам голямо семейство. Бързаше да дойде у дома. Още от вратата викаше:

- Докторе, докторе. Аз съм Баба Райна.  Нес направих само за теб, тая пита и кокошчица. Па да ви е сладко на цялата челяд!

- Така ще я запомня. А ще я помни и цялото село. На колко хора като мен е помагала. Колко гладни гърла е хранила. Пък и манжите и бяха много вкусни. Тертеплия жена беше. Вече лека и пръст. -Албена- обърна се  той към нея. Искаш ли,аз де се обадя на свещеника , Стефан. От мен ще бъде опелото. За това не се грижи!

- Благодаря ти, докторе.Бог здраве да ти дава и още дълго да лекуваш и правиш добро на хората. И теб с добро ще те помним.

Докторът записа нещо в тефтера си и продължи:

- Ще уредя и смъртния акт. Не се притеснявай!

- Още веднъж ти благодаря, докторе!

Той сложи тефтера и слушалките в чантата си. Сбогува се и тръгна към вратата. Албена първа отвори вратата и го изпрати до портата.

- Довиждане, докторе. Ще чакаме да се обадиш, кога ще бъде погребението.

- За това не бери грижа! Аз съм насреща. Когато съм готов, ще ти се обадя.  Ти приготви баба Райна за вечния и дом. А сега да тръгвам.

И той забързано се скри  зад близката къща. Албена затвори портата и задъхано се изкачи по стълбата. Отвори вратата и влезе.

- Како Милке. Хайде, моля те да оправим баба, защото докторът скоро ще се обади, кога ще бъде погребението.

- Добре, Албена. Наточи топла вода от бойлера и да я окъпим!

Съблякоха старите  дрехи на баба Райна, умиха тялото и  я примениха като млада булка

.-  Стой тука, како, Милке. Явно ти е писано да отдадеш последна почит на баба. Аз трябва да  отида  да поръчам ковчег.

- Не се притеснявай! Аз ще стоя и ще пазя баба Райна.

Албена излезе и още не беше наближиха кметството, когато я присрещна баба Яна:

- Кво е станало, чедо? Думат,че Райнето си заминала от този свят. Лека и пръст.

Яна и  Райна на младини бяха дружки. Но Георги залюби Райна и всичко свърши между тях Тогава и Яна  беше влюбена в него.  Пък голям хубавец беше. Дето минеше, момите го заглеждаха. Така и Яна. Когато Райна и Георги се взеха, тя дълго плака. Но никой не подозираше, колко много обичаше Георги. Години бяха изминали от тогава, макар, че тя се омъжи за Киро, все още обичаше Георги.  Обичаше да казва” Първа обич, първа севда”. Годините се

-9-

 

нижеха една след друга. Природата сменяше своята дреха, но  Яна все още обичаше Георги. Старецът и Киро се  помина, но Георги беше   пред очите и.Тайно ходеше на гроба му, Слагаше китка и си поплакваше. Никой не подозираше, какво беше в душата на тая добра жена. А сега и дожиля за Райна. Помнеше, как бягаха по ливадите и късаха  цветя, за да си правят венци. Хвърляха ги в реката и си заричаха  тайно.: “Да ги залюби, либето”. А  сега вече, нея я няма. Трябва да събере  дружките и да   идат на погребението и. Кви времена бяха тогаз!  Но сега сичко  е друго.

- Какво се замълча, бабо Яно?

-Ами, спомних си га бяхме млади, па ми стана  тъжно на душата.

- Е вече е минало. А миналото не може да са върне. Нека да не мислим за него, а да живеем днес!

- Право си, чедо. Тъй да бъде. Хайде сега. Аз отивам при дружките, да им река за Райна.

- Довиждане, бабо Яно. Обади се да ти кажа, кога ще е погребението!

- Добре, чедо. Ше са обадя. А сега да върви!

- Айде, тръгвай щото времето не чака!

- Айде, сполай с добро, Албенче. Помната та ощ от маленка. Рипаше покрай баба си и дядо си и винаги усмихната.

- Така беше. Няма да се върнат тези години. Всичко върви напред.

Накуцвайки, баба Яна тръгна  към къщата на Станка. Албена забърза съм църквата, където мислеше, че ще намери свещеника. Ако го няма, поне клисарят ще е там. Имаше късмет. Свещникът Стефан беше на двора и поливаше розовите храсти.

- Добър ден, отче.

- Добър да бъде. Какво те води насам, дъще?

- Ами, баба Райна почина. Искам да запиша опело и да ми кажеш кога да я погребем?

- Чакай малко, да видя тефтера!  Да… утре 11 часа. Ще кажа на гробарите да изкопаят гроба. А ти се приготви!

- Да. Докторът ще уреди ковчега  и ще го донесат до нас.Днес ще бъдем готови. Тази вечер ще отдадем последна почит. Дай ми 20-30 свещи да има за всеки, който дойде да я почете!

- Добре, чедо. Влез де, влез за малко вътре, да ти изброя!

- Колко да ти платя за тях?

- Ами  30 по 20 стотинки- 6 лева. А опелото?

- Айде, за моя сметка. Много обичах баба ти, щото беше добър човек и се добри  дела правеше. Нека да се увиди на оня свят. И Бог да и прости греховете. А нейните бяха малки. Щото и добрият човек греши. Затуй сме на земята.

Албена взе свещите, плати и си тръгна. Бързаше, защото беше оставила  кака и Милка сама. Доближи къщата, отвори портата, прекоси градината и се закачва по стълбата. Още отвън викна:
.- Како Милке, всичко е наред. Нося и свещичките.

Милка отвори вратата, а очите и бяха навлажнени

- Влизай де! Та, къщата е твоя.

Вън някой се провикна:

Има ли някой бре, ора? Аз съм, Стоенца.

Стоенца също беше дружка на баба Райна. Мълвата беше достигнала и до нея.

- Хайде, бабо Стоенце.

Тя беше от ония стари хора, които още държаха. Още няколко като нея, бяха останали живи.  В селото имаше няколко столетника. С тях можеше да се похвали селото,но младите се затриха нейде. Едни в града, други  по чужбината .В селото останаха само старите. Всичко беше замряло наоколо. Само из дворовете се чуваше    кукуригането на петлите. Под стрехите на къщите, врабчетата весело чуруликаха. Всичко беше се раззеленило. Дворовете ухаеха на люляк. В  градината весело поклащаха главици разноцветните лалета и зюмбюли.

Всичко миришише на пролет. Селото очакваше  нещо ново да се случи. По някога идваха колари от съседното село, да донесат по малко расад за зеленчука. Хората се изхранваха от своите зеленчукови градини. Пък, земята даваше едри зеленчуци. Когато всичко беше узряло, тогава младите идваха от града, да си наберат от едрите зеленчуци. Нали, в града всичко беше скъпо. Бяха забравили, че тази земя иска да се  копае, тори полива и да се грижиш за зеленчуците,  да пораснат и станат  за ядене. Но така се научиха младите. Всичко на готово. Пък старите се радваха, когато дойдеше това време, че някой ще се сети за тях. И със светнали   очи  чакаха, седнали на пейката пред къщите. Но времето беше такова.  Родителите научиха децата си да живеят  на готово. Купуваха им всичко. Не ги лишаваха от нищо. А те, вече зрели хора, все още  продължаваха  да живеят така. В мазетата им беше пълно с буркани със туршии, компоти и какви ли не още неща. А когато идваше време

за копаене и съдене, те забравяха, и село и родители. И после пак наново, и така до бекрайност.  Докато един ден научат , че майка им  и баща им вече ги няма. И тогава, обявяват къщата за продан, или я оставят да пустее, докато се разруши. Вече бяха забравили, че тук са се родили. Че тук беше тяхното детство и юношество.

Докато един ден бяха  отлетели от това гнездо и като волни птици летяха ту насам, ту натам. И  нямаше спиране. Бяха се роботизирали  и всичко изпълняваха механично.  Нямаше я вече песента на славея в близката гора, мириса на прясна  пръст и трева по ливадите, блеенето  на  агнетата, мученето  на кравите. Някой от тях  палеха колата и право на село. Слагаха  шишета издоено  мляко и го продаваха в града. Дори не бяха се научили, как се дои кравата. Така им беше по- лесно. Нали си вземаха паричките. А,че старата им майка с набръчканите ръце и подути пръсти   едвам дои животните. Дори, някой от тях обираха зеленчуците в градините и  ги продаваха. Нек старите им родители да се трудят вместо тях. Това, тях не ги засягаше. Нали всички правят така! И това ги успокояваше. Има един   девиз “Мама меси, тате носи, да живей, живей труда, на мама и на тате на гърба”. Страхотен е, нали? Това е най- лесният  начин да живееш.

Стоенца не чакаше покана. Бавно се заизкачва по стълбата, приближи вратата и влезе. Сълзи напираха в очите и  едри капки се стекоха по лицето и. А баба Райна лежеше спокойно на леглото, облечена с булчената си премяна, с венче на главата. Лицето и беше мраморно бяло и изопнато като на младенец.Такава ще я  запомни Стоенца.Тя приближи до леглото. Взе една свещица и я запали.

.- Бог да те прости, Райне. Ти беше добра жена. Жена с тертип. На кой ли не правеше добро.Почивай в мир.-и тя леко приклекна, целуна баба Райна по челото и я  прегърна.

- Хайде, бабо Стоенце! Бог ще и прости. И утре в 11 на гробищата.

- Няма да мога да дода, чедо. Краката не ма държат. Тръгвам си, че са уморих.

- Хайде, Райне. На добър път.Там та чака Гьорги.

И тя взе бастунчето си, с което не се делеше и тръгна. Албена отвори вратата и я подхвана. Двете заслизаха по стълбите. Прекосиха градината и  Албена отвори портата.

. – Хайде, бабо Стоенце. Остани си със здраве.

Старицата се подпря на бастуна и бавно тръгна.Отсреща група старци, подпирайки се на бастунчетата си приближаваха. Като видяха  Албена, викнаха:

-  Бенче, Бенче, чакай! Идем да видим Райнето.

Албена се забърза към тях  и всички заедно тръгнаха. Когато наближиха портата,  се чу гласа на баба Дойна:

-Ей, марий. Сичко е запустяло. На времето, кво беше тук! Градина, цветя, овошки. Сега само вишнята е цъфнала. Май иска да даде сили на Райна, щото много път я чака.

- Хайде Дойне! Стига си думала! Да влизаме

Групата бавно се заизкачва по стълбите и влезе в къщата.

- Хайде,де- чу се гласа на  баба Въла.

И изведнъж  настъпи тишина, а след  нея се чуха хрипове. Очите на всички се напълниха със сълзи.

- Оле, ле, мале. Горката. Вече я няма.Отиде си Райнето- зарида баба Василка. -  Бенче, кога ше е погребението?

- Утре в 11, бабо Василке. Хубаво е да дойдете!

- Ше дойдем, ше дойдем- викнаха всички в един глас.

Стариците запалиха свещички  една по една и си тръгнаха.  Албена ги изпрати до портата и се прибра.

Дълго време идваха близки и познати да отдадат последна почит на баба Райна.  Навън се смрачи.Всичко утихна.  Рано, докторът беше донесем ковчега и в него поставиха баба Райна. Цялата беше в бяло. Ковчегът също беше   накичен като млада невеста.  Бял, атлазен чаршаф, с дантелени драперии.

- Ходих специално в града, да ги купя- беше споделил  той. А сега, баба Райна лежеше  кротко в атлаза и лицето и излъчваше някакво достолепие.

Тази нощ ,Албена сънува странен сън. Баба  Райна беше се надвесила над нея  и нежно я целуваше.

- Да внимаваш, чедо! Да гледаш малкия и да са грижиш за него! Щото, той ше та гледа на старини. Добро е  момчето..

И изведнъж изчезна, сякаш се стопи. Албена се стресна и погледна баба Райна. Старицата лежеше спокойно.Стори и се, че и се усмихва. Но всичко беше, само една илюзия.

Утрото дойде. Момчето не можеше да дойде на погребението на баба си. Следваше в чужбина – право. С майка си се чуваха по телефона и си пишеха в скайпа.  Всичко стана толкова бързо, че Албена не успя да му се обади. Бяха почивни дни  и пощата   не работеше.  Време беше да се приготвя. Да подготви  помена. Попът каза, че трябва да има червено вино и олио. Най- добре беше да ангажира ресторанта. Там да почерпи опечалените. Запъти се  към къщата на Милка, за  да и помогне в подготовката

Милка сама  беше тръгнала към тях.

- Ахаа, аз пък идвах да те помоля да дойдеш да ми помагаш.

-  Е. няма нужда. Аз сама идвам. Знам, че няма  да можеш да се справиш сама.

- Благодаря ти. Ти стой тук, а аз ще отида да ангажирам ресторанта и да купя някой неща за помена на гробищата!

- Айде, отивай! Не са притеснявай! Аз ше стоя тук и ше та чакам. Купи и найлонови пликчета, да сложим в тях поменките.

- Знам. Най- важно да туриш   житото, и да го свариш .Да не забравя и кофички.

- Аз имам три  пакета грухано жито. Не купувай! Докато отидеш да уреждаш нещата,, аз ще приготвя житото. Ти само купи захар и ванилия,  ше сложим за вкус.

- Хайде, како Милке. Тръгвам. Ще отида за бързо.

И тя тръгна тичешком. Нямаше време за бавене. Не мина много време и се върна. Носеше всичко, което трябваше да сложат в пакетите. Вафлички, кифлички, бисквити, бонбони и още  други неща, които и бяха   дошли  на ум. Милка вече беше сварила житото. Прибавиха захар и ванилия, и го разпределиха в кофичките.Останалите неща поставиха в пакетите . Прибавиха и кофичките с житото. Сложиха и по една лъжичка.Всичко беше  готово. Само чакаха да дойде часът. Не забравиха да накъсат цветя от градината. Направиха един голям букет и  завързаха  с  бяла панделка. Времето течеше като изворна вода и напомняше  за своя ход. Стрелките играеха по циферблата и отмерваха часовете. Наближаваше 10. Време беше да тръгват. Пристигна и селската катафалка. Мъжете поставиха ковчега  на баба Райна и потеглиха. Жените се облякоха на бързо и тръгнаха.   Торбите с помените оставиха в колата. Гробището беше на края на селото. Пристигнаха по- рано, защото всеки можеше да даде своята почит в гробищната църква “Свети Архангел Михаил”. Тук- таме се виждаха бабички, които вече чакаха. Заприиждаха много хора. “Колко хора обичат баба-   мислеше  си Албена. Значи, е добър човек. Аз я помня такава. Всички я обичат. Не съм чула някой, лоша  дума да каже за нея. Толкова много хора, като че ли цялото село идва  на нейното погребение”. Виждат се и млади и стари.Мъже и жени. А кой ли е онзи мъж, с големия букет цветя? Не съм го виждала тук. Ще отида е ще го попитам. Интересен и много интелигентен. Личи му. Доста изискан. Малко прилича на  Борислав. Кой ще да е?- питаше се Албена.

- Милке, знаеш ли кой е този мъж?

- Как да не го знаеш. Той е мъжът на Ана. Миналата година почина. А той е син на баба Мара. Ей я, и нея. Там, при другите.

.- Аха.

- Той живее в София, с дъщеря си. Сам си я гледа. А тя вече е студентка. Ще става артистка. Казваха, че е била голяма красавица.

- Не виждаш ли ,че и бащата е красавец?

- Ей, ей, не са заглеждай, Албенче! Този мъж не е за теб.

- Кой се заглежда,  како Милке? Просто ми направи впечатление. Не съм го виждала тук. Мислех, че е пришълец.

- Е, вече знаеш.

- Нека   да  не говорим за това!. Ето, че  и свещеника  идва.

Ковчегът беше внесен в църквата.  Свещеникът тръгна пръв, а след него Албена с Милка и част от хората, които бяха дошли  да дадат последна почит. Той направи опело за опрощение на греховете. Албена беше предупредила, никой да не плаче в църквата. А тя едвам сдържаше сълзите си.Опелото беше към края си. Амин- произнесе свещеникът.

- А сета братя и сестри, да отидем във вечния и дом!- произнесе той.

Навън, слънцето грееше приятно и стопляше душите и телата на присъстващите. На Албена и беше някак си леко.

Като, че ли баба Райна беше до нея и я държеше за ръка. Тя чувстваше приятна тръпка от нещо мило, нещо свидно.  Нечий глас сякаш и прошепна: “Не плачи милата ми. Аз винаги ше бъда до теб и ше ти помагам” Желая ти щастие.” Това  навярно, беше гласът на баба и. Шествието от хора се нижеше като гердан от мъниста и в този момент, свещеникът спря пред не- голямата купчина от пръст и зеещата дупка, където завинаги щеше да бъде тялото на баба Райна.

Пуснаха ковчега и заровиха последните останки. Имаше много цветя. Част от тях оставиха в страни.Той държеше в ръцете си молитвеника и зачете. Речта му беше продължителна и затрогваща. В нея се чувстваше любов  и чувство на жалост. Накрая,  взе бутилката с олиото и виното. Направи кръст с тях върху гроба. Изля цялото съдържание. А бутилката с водата подаде на Албена и след нея всички останали направиха кръст с водата върху пресния гроб.Всичко свърши Отиде си един живот завинаги. Изчезна за миг в майката земя. А тя е обгърна в своята студена прегръдка и така остана завинаги с нея. Албена раздаде пликчетата с помените на присъстващите и шествието тръгна по обратния път.Непознатият се приближи до нея и изрече:

- Приемете  моите съболезнования, госпожо. Аз съм Николай. А вие?

- Аз съм Албена. Живея в Пловдив.

.- Пловдив е красив град. Навремето имах възможност да избирам между Пловдив и София. Но съпругата ми, Бог на я прости, избра София. Тя беше музикантка. Свиреше на арфа. Преди една година се прости с живота си. Отиде си завинаги от нас. Аз живея с дъщеря си. Тя е студентка , но тръгна  по друг път. Искала да стане актриса. Аз съм режисьор в театъра. Двете професии се  доближават.

- А вие? Вашият съпруг какво работи?

- И аз като вас. Останах сама със сина си. Той е студент, но не в България. А аз съм архитект.

-Това е   хубава професия. За  ней се иска творческо умение и въображение.

- Извинете ме моля. Ние сме до тук. Трябва да си тръгваме за в къщи.

- Хубаво, госпожо. Дай Боже пак да се видим. Ще ми бъде приятно. Аз ще остана още няколко дни в село. Ако имате желание, можем да си поговорим на чашка кафе.

- Тези дни ще имам много работа. Трябва да почистя къщата. Да започна процедури по прехвърляне на имота и куп още неприятни неща.

- Съжалявам. Ако имате компютър и използвате интернет, можем на скайп  да си пишем. Можем по микрофона да си говорим.

- Това ще е удоволствие за  мен Ето моят бележник, запишете вашия скайп. Като се прибера в София, непременно ще ви пиша.

- Време е да тръгвам. Как се казвате?

- Николай.

- Николай. И ако е писано ще си пишем.

- Довиждане. До нови срещи.

Албена потърси Милка сред навалицата и я зърна в групата, с няколко нейни връстнички.

- Къде  се губиш, како Милке?

- Аз ли са губя? Нали те видях с онзи красавец.Той не сваляше очи от теб. Явно  си му харесала.

- Не говори така!. Водихме съвсем обикновен разговор.

- А, аз си мислих нещо друго.

- Не си мисли. Точно тук ли?

- Не ме разбра, момиче. Тук нещо ще стане.

- Ами, ако е писано, може да стане. Това е един сериозен мъж. Аз съм вдовица, той вдовец.

- Аха.  Май има нещо?

- Нищо няма. Но ако е речено, може да стане.

- Ето, ето. Така си и мисля.

- Разменихме си електронните адреси. Няма да тиобяснявам Не можеш ме разбра. Той пръв ми го поиска.

- Браво на теб. Възхищавам ти се.

- Защо ми се възхищаваш?

- А ааа….Ше са радвам, ако стане нещо. Ти го заслужаваш. Оправна жена си. Пък си и доста хубавичка. Мязаш на баба си Райна, на младини. И тя, каква красавица беше! Затова я залюби дядо ти Гьорги.

- Не говори така, како Милке. Засрамяваш ме.

- Но туй си е цялата истина.

- Щом така мислиш.

- Хайде сега да побързаме! Че както сме се забъбрили. Ше стане пладне.

Милка хвана под ръка Албена и двете  забързаха към селото. В ресторанта  роднините бяха насядали край масите. Бяха поканени и някой комшии.Сервитьорката започна да носи аперитива по чашка сливовица с минерална вода и салатата от прясна маруля. Албена се приближи с чашка сливовица и отсипа от нея в чинията, където беше нейната салата.

- Това е за баба Райна. Бог да и прости греховете и скоро да се видят в отвъдното с дядо Георги.

- Бог да я прости. Изрекоха всички в един глас, сякаш бяха се наговорили.

След аперитива, сервираха печено пиле с гарнитура от пържени картофи. И по една чаша червено вино.

Стана пладне- 4 следобед. Всички бяха се уморили и бързаха да се приберат. Пък и алкохолът беше замъглил очите им .

-  Свате, да си вървим- чу се гласа  на кака Пена.

Пена стана и след нея сватята Стояна.

Албена и Милка останаха последни. Заплатиха сметката и си тръгнаха.

В КЪЩИ

Албена трябваше да си отиде до Пловдив. Да си пусне отпуска, за да оправи всичко в село. Взе последния автобус и се прибра в къщи. Всичко  и се видя пусто невзрачно, макар че обичаше  уюта в своя дом. Тук и беше толкова хубаво. Тук за първи път  стъпиха с Борислав и създадоха своето гнездо. Между тях имаше искра, която непрекъснато се разгаряше.  Превърна се в огън, който осветяваше техния дом. И  роди плодът на тяхната любов. Едно малко, красиво същество. Нарекоха го Пламен. Като огъня, който непрекъснато гореше  в техните гърди. Като пламъка в душите им. Това същество разгоря този огън и вече никой не можеше да го изгаси.    Докато един ден, Борислав и съобщи, че скоро няма да го има. Трябва  да бъде готова за този миг. И  двамата започнаха да го чакат. Албена не можеше да си представи, че  него вече няма да го има. Няма да я обгръща нежно, да я целува, да се люби с нея. Той беше мъжът, на  нейния живот. И този миг дойде. Него, вече го нямаше. Останала сама,  не и се живееше. Но имаше Пламен. Изпадна в особено състояние. Изчезна усмивката от нея. Очите и бяха непрекъснато тъжни. Изпадна в депресия. Но това не беше тя. Беше друга Албена. И започна да взема лекарства, които и бяха  преписали докторите. Но депресията и продължаваше  и   все  повече се задълбочаваше. Реши да отиде на психоаналитик. Може би това беше най- правилното лечение за нея. Ден след ден и състоянието и започна да се подобрява. Беше разбрала, че нямаше да може да върне Борислав. Че животът си продължаваше. И, че тя трябва да живее заради Пламен. Да го изучи, да тръгне по своя път. Пък ако беше рекъл Господ ще се ожени и ще му роди внуче, за което щеше да се грижи. Ще му се радва и така животът и щеше да бъде изпълнен с грижите за децата и внучето и. И тя заживя с тази мисъл. Лицето и просветля. Лека по лека усмивката и наново се върна. Чувстваше се друг човек. Започна често да ходи на село при баба Райна. Изпълваше я радост, когато трябваше  да отиде на село, за да я види. А сега и тя я остави. Но този път прие мъдро смъртта на старицата. На баба Райна и беше определен дълъг живот, който изживяла пълноценно. Правеше само добри неща и хората я запомниха като добрият човек.  Но вече я нямаше. Остана само споменът за нея. Хората щяха дълго да я помнят. Защото такъв човек,трудно се забравя.Този спомен, оставаше завинаги в сърцето и.  Албена влезе в къщи и дори забрави да се съблече. Само остави сака с багажа и седна във любимият се фотьоил. Мислите и за Борислав наново се върнаха. Тук, те се любиха. Той беше толкова нежен с нея. И докато си замине от  този свят, не се промени неговата нежност. Той беше мъжът на нейните мечти. Как можеше да го забрави! И любовта, която съществуваше между тях. Както се казва: “Любов, любов, ти тровиш ми сърцето”. Но нейната отрова беше  липсата на тази любов. Унесе се и заспа. Сънува странен сън. Яви и се баба Райна, а до нея Борислав. Баба Райна положи ръка върху рамото и и продума:

-  Албенче. Бъди силна и не се плаши от нищо! Бог ше ти даде много здраве, да отгледаш Пламен. Пък ше си имаш внучка. На теб ше я кръстят.

Борислав я погледна с онази любов, когато за първи път се срещнаха там, в кафето. Беше седнала сама и той се приближи до нея.

- Може ли да седна до вас?- помоли той.

Не и беше приятно да сяда непознат до нея. Но така мило я погледна и тя реши, че ще му позволи. За нейна голяма изненада започнаха разговор и то на доста интересни теми. В него имаше голяма мъдрост и интелект. Така и не забеляза, кога трябваше да става. Той  понече да плати сметката, но тя отказа.  Направи жест с ръка  на сервитьорката  и тя дойде. Плати кафето и минерална вода,  и стана. Той я  помоли   да я изпрати до спирката и тя се съгласи. От този момент, започна всичко между тях. На сбогуване я помоли за телефона и тя не му  го продиктува. Той го записа в тефтерчето си и подаде своята визитка. Борислав Павлов- психолог. На следващият ден и  се обади, и и предложи да отидат на кафе.И така. Дните започнаха да се  нижат един след друг. Ходиха честно на кафе. А той беше интересен събеседник. Приятна визия и изключителен  ум. След време, тя научи, че  от малък е останал сирак. Майка му и баща му загинали при  автомобилна катастрофа. Една ранна утрин, Борислав и приза своята любов. Разказа и ,че в миналото е имал момиче, което много обичал. Но се разболяла тежко от рак на белия дроб и си отишла завинаги от  този свят. И Албена беше влюбена в Борислав. Не можеше да устои на  неговия чар.  Тогава, той нежно я прегърна, Притисна се леко до нея и я целуна. Идеше и да литне. Беше се омаяла от тази целувка. За миг разтърси глава и   нежно се притисна до него.  Една вечер и предложи  да отидат на ресторант. Той дойде до квартирата и, защото тогава тя живееш под наем. Извика такси и тръгнаха. Влязоха в ресторанта.  Помогна да съблече мантото си  и го оставиха в гардероба.  Влязоха в голямата зала, с великолепно подредени маси. Борислав се доближи до сервитьора и след малко той ги заведе на една маса, която пишеше резерве. Музикантите свиреха нежни италиански канцонети. Седнаха и Борислав попита:

-Аперитив. Ще пийнеш ли?

- Може, малка поморийска ракия.

- Разгледай менюто и кажи каква салата за аператива и да поръчаме вечеря.

- Може. Ето- зачете тя. – Шопска салата, а за вечеря две кюфтета на

скара и пържени картофи.

- Аз пък ще си взема две шишчета пак с картофи. Ще поръчам е една каничка с бяло вино.-  Сервитьор, ела тук и той напарви жест с ръка.

Сервитьорът се приближи  и Борислав  поръча.

- Това е за сега. Сега донеси аперитива със салатите, по- късно вечерята.

Не мина много и сервитьорът приближи масата със табличка в ръка, с две чаши  и салати.

- Мерси, момче. Да си жив и здрав.

- Моля- произнесе момчето и тръгна.

В ресторанта влезе жена на средна възраст. Тогава, той и предложи да стане негова жена. Тя не се подвоуми и каза  да.След сватбата я заведе в неговия апартамент.Беше си го купил сам. Сподели, че ходил на работа в чужбина и така си спечелил парите за апартамент. Имаше си и лека кола. Дори и спестени пари в банката. Но, тя не  се омъжи за него заради парите, колата и апартамента. Проста го обичаше затова, че беше той. Живееха в любов и разбирателство. Излезе изключителен съпруг,загрижен и много мил. Докато, едни ден и съобщи тъжната вест,че няма да го има вече.

Сега, той я галеше нежно в съня и , погледна я жално и каза: “Мила. Аз съм винаги до теб. Мисли за мен и аз ще съм щастлив. Когато се радваш и плачеш и аз се радвам и плача чрез теб. Не ми създавай болка, моля те! Мисли само хубави неща! И изведнъж изчезна, сякаш се стопи. Баба Райна я погали по косата. При теб съм, чедо.Винаги съм при теб. Няма да та оставя сама. И изведнъж се смали и се стопи. Албена се събуди.Огледа се наоколо.Но нямаше никой. Само стенният часовник напомняше за своето присъствие. Беше 8 вечерта.  Спала непробудно 5 часа. Стана. Отиде до хладилника. Взе три яйца и ги изпържи набързо с масло. Поръси ги с червен пипер и сложи малко сол. Не обичаше много солено ядене.Вечеря.Съблече се.Облече пижамата и бързо се мушна в леглото. Беше взела книгата от библиотеката “Път в пустинята” и зачете. Разказваше се за двама влюбени, които катастрофирали с частен самолет в пустинята. Бяха се загубили и останали сами. Но провизиите  им  по някаква случайност бяха се запазили в запазения самолет.  Крилата му бяха се закачили за едно дърво и сега висеше оплетен в паяжината от клони,  като паяк без изход. Всичко

се случило за миг.Та, щастливата случайност ги спаси. Дървото, което ги предпази от удара. И сега лежаха върху пясъка,  но отгоре жаркото слънце печеше върху дрехите им, които пареха и изгаряха телата им. Мъжът стана и извади манерката, в която все още имаше вода.

Албена леко притвори очи. Погледът и се замъгли и изведнъж притихна. Събуди се сутринта бодра и с весело настроение. Вечерта, тя  го видя. Нейният обичан Борислав. Как нежно я галеше. И тя  беше толкова щастлива. Стана и приготви кафето. Обичаше да закусва варено жито. Бяха и казали, че е много полезно за мозъчните клетки. Че човек  от него се чувства бодър и има весело настроение. Беше поставила 3 чашки с кафе на масата. Едната за баба Райна, другата за Борислав, а третата нейната. “Поне ще си правим компания”- помисли си тя. Чувстваше тяхното присъствие до себе си. Сънувах ги,  значи са при мен, както ми каза баба Райна. Изпи кафето . Изяде си закуската, стана, изми чашите и чинията  и ги прибра. Приготви се и тръгна към фирмата. Беше предупредила шефа си, че е на погребение. А сега бързаше да отиде да си пусне отпуската. Бързаше и за малко, една кола да връхлети върху нея. Добре,че шофьорът спря и я предупреди с пръст. Тя наведе глава и продължи. Вече наближаваше фирмата.Беше часът за почивка. Работниците бяха излезли навън и няколко жени си допушваха цигарите. Албена работеше като ОТК. Мина покрай тях., поздрави ги и влезе. Работничките я погледнаха и се учудиха, че така бързо влезе. Тя винаги беше внимателна с тях. Помагаше им  и се държеше като приятел с тях. А сега, това ги учуди. Все още не знаеха, че е погребала баба си. Албена намери шефа, седна до бюрото си и го заговори:

- Шефе. Вече знаеш. Ще си пусна платен отпуск, защото имам много работа на село. Не ми се излиза в отпуск толкоз рано, но се налага. Всичко, мен чака.

- Не се притеснявай, Албена.Работа има много.Още не е време за отпуск. Но ти си работлив и разбран човек,пусни си молбата и тръгвай!

- Благодаря ти, шефе. Знам, че винаги сме се разбирали с теб. Пък и ти си най- добрият шеф. Всички те обичат и се стараят да работят добре, На уважение и почит си. Нека да има много шефове като теб. Но сега са рядко такива като теб. Аз съм щастлива, че работя в такова предприятие, като твоето. Винаги си усмихнат. Винаги да помогнеш и да кажеш някоя добра дума. Затова всички те обичаме.

- Не ме хвали толкоз, Албена. Колко съм добър, жената знае.- А сега остави заявлението и бягай, докато не съм се разкандардисал!

- Бягам шефе,бягам,как да не бягам. Като знам колко работа ме чака. Благодаря ти.

Албена си  взе чантата, която беше сложила на стола  и забърза. Вън я чакаше  шумът от колите и слънцето, което  разпръскваше жарките си лъчи. Вървеше и сякаш летеше. Пред очите и беше Борислав. Видя и се, че за миг го зърна.  Беше хванал ръката и като тогава, когато се запознаха и и прошепна: “Внимавай, мила, не виждаш ли колата?”.Тя се стресна. До нея беше се заковал червен опел и мъжът в нето заканително замахваше с ръка.Тя се стресна от унеса  и отвори широко очи. Стенание се изтръгна от гърдите и. Леко наведе глава и се извини на шофьора.Той потегли и тя продължи. Днес, два път и се случи да спре кола пред нея. Но този път, гласът на Борислав я спаси. Явно, не и беше времето да си отиде завинаги. Пламен имаше нужда от нея. Той завърши математическата с пълно отличие. Яви се на международен конкурс по математика и той българчето,

спечели на първо място. И наградата беше, да следва в  Харварт безплатно.Вече е трета година. През лятото си идваше в отпуск. Тук, в България тя го чакаше, а имаше и още едно мило същество. Една Надежда, която също го чакаше. Любовта им започна от девети клас в гимназията. Запознаха се на едно училищно тържество.Той беше по- голям от нея с две години. Пламен завърши гимназия и още същата година отиде в Щатите. А тя остана в България. Приеха я студентка в Пловдвисикя университет, със специалност  педагогика. Обичаше много децата и реши, че ще запише тази специалност. Приеха я още първата година. И сега и двамата бяха студенти. Майка и почина тази година от рак на гърдата и тя остана само с баща си. Беше добро и скромно момиче. Когато Пламен замина за Америка, тя често идваше при Албена. Казваше и моята втора майка.  И днес, Албена реши, че  ще позвъни на Надежда, защото искаше да я види. Когато видеше Надежда, усмивка грейваше на лицето и. Тя беше второто и дете, защото си нямаше момиченце и сега, тя стана нейна дъщеря. Извади джиесем от чантата си и набра номера. Чу отсреща :

- Да, мамо Бенче.

- Наде, би ли дошла днес у дома. Ще си пийнем кафенце. Ще си поговорим!

- Разбира се. С удоволствие. В колко да дойда?

- Ако ти е възможно към четири.

-Добре. В четири съм свободна. Нямам ангажимент в университета.

Албена продължи и спря на стълбището пред блока. Извади картата   от чантата си и  вратата се отвори. Бяха я направили секретна. Отваряха я само жителите на блока.Качи се в асансьора и спря на дванадесетия етаж. Приближи техният апартамент. Извади ключа от чантата и щракна. Вратата се отвори и влезе в широкото антре. Остави чантата на закачалката, обу чехлите си и влезе в прсторния хол. Пусна телевизора. Предаваха новините.   Ставаха големи промени в България. Хората стачкуваха. Искаха сваляне на правителството. Глад и мизерия цареше наоколо. Хора   обикаляха по казаните, за да   търсят храна. Да нахранят гладните стомаси на децата си,  а за тях ако останеше. Бездомни скитаха по улиците. Една сърцераздерателна картина. И властта падна. А сега, накъде? Трябваше една силна ръка .Един  духовен човек, с висша добродетел. Нямаше ли такъв?  Всички бяха се променили до неузнаваемост.И добрите се стопиха сред тълпата от озверени  хора. Как да го намерят? Кой е той? Жена или мъж? Това   питаше тълпата, събрала се на улицата, за  да търси нови висини. Нов дом- домът  на България. Нови хора- хората   на Новото време. Това беше нужно сега. “Промяна, промяна”- викаха тълпите. Всичко зависеше от  тях,от тяхното желание да се променят. И тогава, слънце  ще озари лицата им. Гърдите им ще дишат по- леко. Няма  да има глад и мизерия.   Само усмихнати лица, защото  когато се приберат в дома си,  стомасите и ще бъдат сити.  Ще грее  светлина, светлината на доброто и любовта.

Албена беше се загледала и очите и леко натежаха. Изпъна се на дивана и се отпусна. Стресна я звънецът на вратата. Тя стана  и попита:

- Кой е. Аз съм майко Бенче. Надето.

- Ух, така бях се унесла . И тя забърза към вратата.

- Влизай де, влизай!

Надежда влезе с букет цветя, в ръка.

- Те са аз теб, мамо Бенче. Знам, че много обичаш цветята.

- Мерси, Наде. Сега ще го сложа във вазата, за да не увехнат. Виж, как ухаят! Пък много обичам алени рози. Моля, да ме извиниш за малко.

И тя се запъти към кухнята.  Взе  вазата от там , сложи вода до половината и я занесе в хола Като грижовна майка постави розите във вазата и седна на дивана. Сети се за нещо и стана.

- Хайде  да се почерпим по едно кафенце! Пък и съм приготвила малко баничка. Знам, че много я обичаш.

- Благодаря ти, майко Бенче. Винаги се грижиш за мен. Човек не може да не те обича.

- За нищо, Наде. От майка си съм научила, че когато  ти дойдат гости, а ти не си гостенка тук, да почерпиш с най- хубавото, което имаш. Да отделиш най- хубавото парче от баницата, за гостенина.

- Така е. Това пък , аз съм го научила от теб. Че трябва да уважаваме гостите си и да проявим такт и търпение , когато са у дома ни. Да бъдем гостоприемни домакини.

- Ей, миличката ми. Още си малка, а си научила толкоз неща.

- Да. Майка ми лека и пръст беше голяма домакиня. Често я наблюдавах и изпитвах удоволствие да я гледам с часове. Беше миниатюрна ,на ръст, но огън гореше в тялото е. Огън от любов, който разгаряше мен и татко.

- Е тя е оставила един хубав спомен  в душата ти.

- Така ще я запомня- Малката, голяма жена. Това беше майка ми.

- Радвам се, че си част от  нашият дом. Че те има, миличката ми.

- И аз се радвам, че си родила такъв син, като Пламен. Целият прилича на теб. Пък и душата му е добра.

- Чакай, чакай, да донеса кафето, че ще кипне!- и тя забърза към кухнята. Върна се с  поднос в ръка. Кафето в джезвето ухаеше апетитно. Във малката каничка беше сложила прясно мляко. И две чинийки с баничка. Сложи подноса на масата и сервира чинийките с баничката , в чашите сипа кафето. Не беше забравила и захарницата.

- Готово. Сега хайде да си  пийнем и похапнем, Наденце!

- Уф, че пари. Но е сладко. Пък и си направила такава баница, че пръстите да си оближеш.

- Мерси.Така ме научи майка ми, лека и пръст. И тя правеше такива баници. А какви сладки! Не искам да си спомням, защото ми стана много мъчно за нея. Голяма тертеплийка беше.

- Майко Бенче. Каква е онази книга , с червените корици в библиотеката?

-  Път към щастието. Пламен много обичаше да я чете. Мини, замине, вземе я и разгръщаше все едни страница.Дори си е отбелязал на много места.

- Може ли да ми я дадеш да я прочета?

- Разбра се. С удоволствие. Пък все едно, че Пламен е при теб.

- И аз това имах предвид. Тя ще ми бъде като настолна книга. както библията. Колкото пъти я чета, толкова пъти научавам все нови неща. Особено притчите.

- Хубаво е ,че четеш библията. Радвам се за теб. Рядко младежи,пък и възрастни я четат.

- Аз я изучавам майко Бенче.За мен, тя е истинската история на  света и хората в него.

- Умничка си ми, момичето. Радвам се, че Пламен те обича. Че се е влюбил именно в теб.

.- Благодаря. Аз също съм влюбена в него и много  го обичам. Знаеш ли, колко ми липсва сега?

- Нали се чувате по скайпа? Имаш и микрофон, и камера.

- Да, ама на живо е друго.

- Е, когато двама души се обичат, те трябва  да се разделят от време на  време, за да се разгори още по- силно тяхната любов.Раздялата показва, дали се обичат истински.

- Съгласна съм с теб. Значи, че ние се обичаме истински. Е, ако е речено от Господ, ще бъдем заедно цял живот.

- Мъдричка си. Така е. Ще бъда щастливи, да станеш моя снаха. Пък, аз те смятам за своя дъщеря.

- Да се надяваме, живот и здраве.

- Хайде, майко Бенче. Време е да си тръгвам, защото вече става тъмно. А утре съм на лекции.

- Добре, миличка. Приготвяй се! Ще те изпратя до входната врата. А  спирката е наблизо.

Надежда стана и тръгна. Двете слязоха с асансьора  и се намериха вън, сред тишината и сгъстената светлина.Казваха, че когато се стъмни, тогава светлината се сгъстявала.А когато стане светло, се разреждала.

Надежда се обърна към спирката, а Албена дълго я наблюдаваше, докато се скри от погледа и. Качи се с асансьора и влезе. Чувстваше някаква болка в  гърдите си. Болка, че е съвсем сама. Вечеря за бързо и взе книгата. Тя беше нейната приятелка. Когато четеше, радваше се и страдаше с героите.Чувстваше техните болки и страдаше, и плачеше с тях. Това и даваше живот. Книгите бяха част от нея. Откакто се помнеше все четеше. Ходеше на училище и вечер  заспиваше с книга в ръка. Като студентка, сценария се повтаряше. И сега, останала сама, книгата и помагаше да забрави болката си. Беше временно, но важното, че беше  се научила  да чете книги. Някой  казваха” Не обичам да чета книги. Има ли за какво.” Как да няма за какво? Нали, те ни учат на много неща. Те са нашите учители. Не може да се отрече, че и хората около  нас, също  са наши  учители. От техните действия, ние се учим на добро и лошо. Като ги гледаме се замисляме за много неща.  Научаваме

се как да живеем.

ДНЕС Е ДЕНЯТ НА НАШАТА СВАТБА

Отвори страницата, където беше поставила листче и започна да чете. Беше стигнала до момента, когато се стъмни и трябваше да потърсят възможност да си направят легло, и да си приготвят храна. Очите и започнаха да се притварят и неусетно заспа. Пак сънува баба Райна и Борислав. Бяха дошли в съня и. Така и бяха обещали, че ще бъдат винаги до нея и ще и помагат. Баба Райна беше седнала до масата и държеше в ръцете си кокичета. Подаде ги на Албена и се усмихна.Борислав стоеше настрани и ги наблюдаваше. Изведнъж , в ръцете му се появиха червени рози и той и ги подаде.

.- Те са за теб, мила. Днес е денят на нашата сватба.

Албена се стресна. Отвори очи, но стаята беше празна. Само думите му останаха в празното пространство, и и напомниха това, което,тя беше забравила. Денят на тяхната сватба. Стана и пусна компютъра. Извади  диска и започна да търси онзи, в който беше записът на тяхната сватба. Чуваше се музика.

- На здраве за младоженците – чу се гласът на кумата.

- Гор чи во, горчиво, гор чи во- напевно се чуха гласовете на сватбарите.

- Хайде мила- чу гласът на Борислав.

Той я притисна нежно до себе си и я целуна.Така го запомни. Милият, нежният, добрият и всеотдаен. А сега,

споменът се върна и тя сякаш го почувства до себе си. Лек полъх погали лицето и. Сякаш Борислав беше допрял ръка до лицето и и  я погали. Устните и потрепнаха. Приятни тръпки се появиха по цялото и тяло.

-  Тук съм, мила. При теб. Хайде да се любим!

Но това бяха само нейни мисли.Борислав вече го нямаше.Очите и овлажняха. Едри капки се стекоха по лицето и и тя гласно зарида.” Няма те вече, любов, моя. Отиде си завинаги от мен. Толкова много ми липсваш.” Наново почувства полъха по лицето си. Нещо я задави. Започна да диша тежко. “Не, трябва да се успокои!.” Не можеше да го върне. Но и не искаше депресията да я обхване наново. Разтърси глава. Извади диска от компютъра и пусна радио 1 от нета. В момента   се чуваха ретро мелодии. Приятен рок наруши тишината. Мелодията заигра палаво  и огласи стаята. Албена стана, взе табуретката, прегърна я и затанцува с нея. Представи си, че Борислав беше до нея.  Стана и леко и заигра под ритъма на рока. Борислав също много обичаше рок.А сега, той и напомни за себе си. Сякаш  в стаята бяха се събрали много хора, които танцуваха в ритъма на рока. “Много невидими души, като че ли бяха дошли да танцуват за този празник. Да и напомнят за него.”

Дойде утрото. Днес, беше техният празник. Ще приготви почерпка. Ще почерпи колегите във фирмата.   Ще отиде и в църквата  да запали свещ и попът да чете за упокой на душата на Борислав. Да не забрави да отиде и на гробищата. Ще раздаде и ще остави един голям букет алени рози. Розите, които обичаше да и подарява, той.

Трябва да направи от неговата баница. Обичаше я много. Тя му правеше и от ония розички, които много му харесваха. Ще направи баница със сирене и  с розички. Облече се набързо и отиде до магазина.Купи кори, сирене, масло и яйца и кисело мляко. Върна се. Пи едно кафе и закуси от любимото си жито. Превърши закуската и се захвана да прави баницата. Първо направи розичките и после другата баница. Беше купила една бутилка червено вино и шпеков салам за мезе. Имаше и някой дребни сладки. Баницата и розичките сложи в чминия и  опакова с найлон. Подреди всичко в една чанта и тръгна към фирмата. Първо щеше да раздаде на колегите. След това щеше до отиде  до църквата,  свещеника да чете за опокой  и накрая щеше да отиде до гробища. Облече най- новата си рокля и тръгна. На портала беше бай Янаки. Като я видя, още отдалеч се провикна:

- Къде бе, момиче? Нали  си в отпуск?

- Да, бай Янаки. но днес имам специален повод. Денят на моята сватба с Борислав,

- Лека му пръст на момчето, Албенче. Хубаво момче беше. Пък каква двойка бяхте! Личеше, че много се обичахте.

- Айде, бай Янаки. Извинявай, но много бързам.

- Хайде, бягай, бягай! Днес е твоят ден.

Албена се сбогува и влезе в големия салон. Жените бяха навели глави и шиеха на машините. Виждаха се купища платове. Тя тръгна между тях и търсеше кака Генка- бригадирката.

- А, ето те и теб, како Генче!

- Казвай Албена ,какво та носи насам? Нали си в отпуск?

- Да, ама днес имам  специален повод. Тук, в торбичката съм приготвела една бутилка червено вино и мезе. Когато свършите работа, почерпете се за мое здраве и Бог да прости Борислав.

Жената я изгледа със загадъчен поглед и Албена продължи.

- Днес е денят на нашата сватба. Снощи сънувах Борислав и той ме подсети. Та ето, затова реших да почерпя.

- Хубаво си направила. Довечера след работа ще си пийнем. Да си ни жива и здрава, още дълги години  да бъдем заедно!

- Чул те Господ, како Генче.

- Ами тъй си е. Ти си голяма работа, Албенче. На колко хора си помогнала да започнат работа. Ей на и на малката  Маня- сирачето. Беше останало горкото само и без работа. Ти какво направи, взехте  го при нас. Дори му помогна да се научи. Сега вече работи на шевната машина. Пък и преизпълнява плана. Оправно я. Пък и ти е толкоз благодарна.

- Ей, какво съм направила? Просто имаше нужда, някой да я подкрепи и да и помогне. Писано било да бъда аз.

- Знам, Албена. Ти си винаги скромна. Това ти харесвам. Направила се едно добро и не си искала никаква отплата. Дори и не продумваш затова.

- Какво да говоря. Направих го, защото сърцето ми го искаше.Сякаш ми говореше. – Хайде, сега да тръгвам, пък като свърши отпуската , пак ще се видим!

- Успех Албена. Хайде бягай, щото виждам, че много работа те чака. Всичко е на главата ти.

- Хайде, довиждане  како Генке. А на тебе успех и много здраве. Защото знам, че и ти си останала млада вдовица и си отгледала две деца. пък си  ги изучила и сега вече работят.

- Тъй, тъй. Ама вече е минало. Нищо не може да се върне. Нека да мислим за сега!

Албена прекоси салона и излезе. Навън я чакаше шумният град.Вървеше забързано и изведнъж нечии спирачки изкърцаха пред нея. Як мъж излезе от колата и се приближи до Албена.

- Хей, не знам как се казваш, но знам, че скоро щеше да обършеш гумите. А в къщи сигурно те чака дете, мъж?

- Ох. Извинете моля. Днес е денят на нашата сватба. А моят мъж тъне в черната земя. Отивам на гробищата, да почета този ден.

- Значи и рози носиш?

- Да, Когато беше жив, лека му пръст, все рози ми подаряваше. Много ги обичам. А сега, ги нося на гроба му.

- Ех, мила жено. Ако не бях спрял, щеше да отидеш при него. Но явно, има още да живееш.

- Благодаря на Бога  а и на теб, че ме спаси. Писано ми е още да живея.

- Хайде, стига сме бърборили! Тръгвай и да ти видя гърба!

Албена обърна гръб и забърза към църквата Света Петка. Там бяха сключили църковен брак с Борислав. Сега искаше наново да си припомни, как свенливо влезе в църквата. Как преклони глава през отеца , който завинаги ги обвърза в брачен съюз.

- И да се обичате, чеда мои. Да се почитате и  винаги да бъдете заедно, докато смъртта ви раздели. Амин- произнесе той. – А сега си сложете брачните халки и се целунете пред олтара. В него е мястото на Бога и нека Той ви благослови, да живеете дълго, живот и здраве!

Сега всичко това се появи пред очите и. За миг видя Борислав до себе си. Тя в булченска рокля, той в  тъмно сив костюм. Двамата бяха се слели със светлините от свещите. Бяха два влюбени гълъба, които скоро щяха да свият своето гнездо. Но беше само едно видение. Една илюзия, която се стори за миг. Остана само споменът.

Албена купи една голяма свещ и три малки. Свещеникът тъкмо беше привършил сутришната молитва. Тя се приближи до него и с треперещи устни изрече:

- Отче. Моля благослови тази храна и цветя. Нося ги в гробищата при моя съпруг. Днес, навършваме двадесет години. Но него, вече го няма.

- Добре чедо. Застани тук- и той започна да чете молитва за упокой на мъртвите и здраве на живите.

- Нека да бъдеш благословена. Днес е вашият ден. И в гроба, вие ще бъдете пак заедно.Помни го дъще и     винаги го поминувай с любов. Защото, починалите се радват и плачат с нас.

- Знам отче. Аз много го обичам. Понякога плача, понякога се радвам и танцувам със снимката му. Много обичаше да танцува.

- Добре дъще. Хубаво правиш. Бог ти е дал още живот и трябва да го изживееш. А той вече  е във вечния си дом. И да плачеш и да страдаш, не можеш го върна.

- Така е. Аз приех мъдро смъртта му. Знам, че един ден всички  си отиваме от този свят. Нищо няма вечно.

Ето, виж, природата. Дърветата, тревите, цветята всички се раззеленяват, цъфтят, вехнат, а листата от дърветата окапват. Такъв е животът и ние трябва да живеем така, да ни запомнят хората с добро.

- Мъдра си, дъще. Нека да има повече хора като теб, тогава животът ще бъде изпълнен само с добро.

- Благодаря ти отче, за добрите думи. А сега трябва да тръгвам, защото Борислав вече ме чака.

- Върви, дъще, върви. И мъртвите имат очи и уши, но не като нашите, а духовни. Бог им ги е дал. Всичко виждат и чуват. Четат мислите ни и така знаят всичко за нас.

Албена взе чантата и букета от рози, обърна гръб и излезе през притвора, а после през вратата. Голямата свещ   взе за гробищата. Забърза към спирката на автобуса. Не чака много. Той пристигна и тя се качи. Слезе на централни гробища. В 93 поле беше гробът на Борислав. Вече го наближи и спря пред неговият гроб. От снимката, като че ли той и се усмихна.  Явно беше  доволен, че двамата ще бъдем  заедно сега. Тя извади от чантата почерпката и свещта.Запали я. Не беше забравила и бутилката с червеното вино. Когато имаха празник и ходиха на ресторант, винаги си поръчваха от него.И сега щяха да се почерпят. Носеше и двете кристални чаши, с които се венчаха. Наля от виното, сложи няколко мезета и седна до гроба. Приближи до паметника. Прегърна студения камък и целуна снимката на Борислав.

- Бориславе, Бориславе. Мой мили мъжо. Да знаеш как ми липсваш, мили.

Но вместо да заплаче, усмивка се появи на устните и. На неговата усмивка, отговори с усмивка. Стана и някак си леко на душата. Идваше и да запее. А защо не.Той много обичаше руски песни. Най- много Калинка. И тя запя.Тихичко. Вятърът поде песента. Цветята на гроба заиграха невероятен танц. Поклащаха главици и леко се покланяха. Наблизо се появи жена, на преклонна възраст. Облечена цялата в черно.Тя се приближи до Албена и я заговори:

- Кого жалиш, дъще?

- Мъжът  ми си замина завинаги от мен. А днес е денят на нашата сватба. И реших да го почета с малка почерпка. Хайде, пийни си от винцето и си хапни от мезето! – и тя подаде малката пластмасова чашка, пълна с червената течност. Жената я взе и приближи устни до чашката.

- Да ти е сладко, дъще! На здраве. Как се наричаше мъжът ти?

- Борислав.

- Бог да прости греховете на Борислав.

- Те не му бяха много. Беше добър човек и добър баща.

- Все пак има. Не може да няма малки грехове. Нека Бог му ги прости.И да е в Рая. Там било много красиво, думат.

- И аз така съм чувала. Там отивали праведните. Дано и моят Борислав е там.

- Където си е заслужил. Там ще е. Казват, че човек си подготвя вечното жилище на земята. А като отиде там, остава завинаги.

- Хайде на здраве, за живите! Че ей, слънцето скоро ще залезе. А слушала съм, че на залез слънце не се ходи на гробищата.

Старата жена тръгна, а Албена  сви всичко, което беше останало,сложи го в тарелката и го остави до паметника на Борислав. Наново го прегърна, целуна снимката и стоя изправена до него  известно време.

Тръгна си с някакво особено настроение. Качи се на автобуса и се прибра в къщи. Съблече се и направо се запъти към кухнята. Трябваше да си приготви нещо за  вечеря. Прииска и се нещо сладичко. Да. Имаше в хладилника   малко торта. Да . Довечера ще си хапне торта. А сега да си полегне, че утре ще трябва да

отиде в село. Много работа я чака.Взе една възглавница и одеало и легна на дивата. Заспа и пак сънува Борислав. Бяха в един манастир. Влязоха вътре и изненада. Огромна бяла зала. Нямаше олтар и икони. Само мраморен под. Тръгнаха заловени за ръка. Тишина изпълваше залата. Наоколо не се виждаше никой. Само

светлинки, които светеха с различна светлина. Вървяха и пред тях се появи врата, цялата в дърворезба. Отвориха я и о, чудо! Градина с много цветя и малки дечица се гонеха из нея. Чуваха се веселите им гласчета.

- Тук е Раят, мила- чу като в просъница гласа  на Борислав.

По- скоро беше някаква мисъл, която заподскача в главата и. . Борислав се усмихна  и приближи до едно малко момиченце. Хвана го за ръка и поведе.

- А това е нашата дъщеря. Помниш ли?

Албена си спомни, че преди години беше направила спонтанен аборт, преди да се роди Пламен. Беше на шест месеца.Казаха, че е момиченце. Изведнъж, тя се стресна на сън и отвори очи. Беше сама, на дивана. А Борислав го нямаше.Разтърси глава и си спомни съня. Значи, нашата дъщеря е жива? Тя продължава да живее в нас, в нашето съзнание. А пък, аз бях забравила за нея. Явно, Борислав беше я завел в Рая. Това е пътят

към Рая. Колко е красиво! Каква тишина и спокойствие цари там! Явно, децата отиват направо там! Защото нямат грехове,

- Бенче- прошепна и гласът на баба Райна. Аз съм при теб и още дълго ще бъда до теб, за  да ти помагам.

Райна погледна изненадващо натам, откъдето идваше гласът. Но в стаята се беше събрала цялата тишина.

Тя стана и пусна телевизора. Имаше предаване за Емил Димитров Отиде си един голям певец. Слезе от сцената на живота завинаги. Той пееше за майка си. Една вълнуваща песен. Не можеш да не наведеш глава и да отрониш поне една сълза, когато пеят за майката. Тя ти е родила. Тя ти е дала живот. Тя ти е направила да бъдеш човек. Къде си моя, мила, майчице? Знаеш ли, колко много ми липсваш. И тя си спомни, колко добра майка имаше. Как се грижеше за нея, единствената и дъщеря. Беше загубила едното си дете. Тя беше споделила с Албена, че има голям грях. В родилния дом, когато и казала, че е момиче, вместо да се зарадва, тя се разочаровала. С баща и чакали момче. Детето почитало на 3 месеца в ръцете и от вирусна бронхопнеумония. Искала да има друго дете, но повече не е успяла да забременее. Ходила на лекари. Всички и казвали, че е здрава и няма причина да забременее.И така останала само с Албена. А искала да има три деца. Каква съдба! Един голям грях, с последици. Съдбата всичко вижда и чува и когато трябва ти казва: ” Спомни си. Ти направи грях и сега ще си плащаш!” Албена изпитваше голяма мъка, че беше останала сама в живота. Ако си имаше брат или сестра, щеше да бъде друго. Сега, когато времената са тежки, тя имаше нужда от тях. Но  трябваше да приеме действителността и да се бори за своето съществуване. А имаше и син, заради когото, трябваше да живее. Той също е един, като нея. В това тежко време, трудно се живее и не можаха да решат да имат друго дете. Но сега, тя съжаляваше. Нали се обичаха с Борислав. Щяха да си помагат и  да отгледат още едно дете. Колко пропуснати неща имаше в живота си! Ако беше жив Борислав, щяха поне половината от тях да разрешат. Такъв е животът. Единият си отива  от този свят, винаги по- напред. А за тях, той беше пръв. Отлитна от дома им като прелетна птичка на юг, в топлите страни. А може би там, горе, животът е по- красив, по- добър. Изпълнен с много светлина. Нали беше в Рая. Значи, Борислав е там, при тяхната дъщеря. Приятна тръпка на радост пролази по тялото и. Той беше щастлив. Личеше му по усмивката на лицето. Как да не е щастлив, като беше в Рая! Ето къде отиват добрите хора. Техният път е към Рая. Дали и тя, когато си отиде от този свят, ше бъде при него? Само Бог знае.

 

ТАНЧЕТО

Толкова беше се унесла, че не чу звъненето на звънеце.

Тя изтрезня за миг и се стресна.

- Да. Кой е? Идвам.

- Бенче, аз съм Танчето.

Беше домоуправителката

- Отвори де! Идвам да ми дадеш парите за входа.

Албена отвори външната врата и покани жената.

- Влез де! В моя дом, всеки е добре дошъл. А най- вече, ти. Ето ти пет лева. Нали така?- и тя подаде парите на Танчето.

- Хайде, седни де! Ще си хапнеш ли малко тортичка?

- По какъв повод, Бенче?

- Днес правим двадесет години от сватбата  с Борислав. Бях и на гробищата да го почета. А сега похапни си и ти.- и тя сложи на масата чинийката с парчето торта.

- Малко сокче? Имам портокалов и малинов. Какъв да бъде?

- Ами дай от малиновия, защото много обичам малини.

- Знаеш, какво искаш Танче. В малините се съдържат витамин Ц, а той тонизира организма.Ти си добра жена и майка. Щастлива си с двете си деца. И двамата станаха висшисти. Но нямахме късмет. Марин  се пропи. Затова ми е много тежко. А иначе  е много добър човек. Фирмата ни фалира. Остана без работа и сега вече  не може  да си намери. Цял живот е учил, за да стане инженер. С него се започнахме още в строителния и се оженихме  като студенти. Родини се Митко и майка ми дойде от Варна да го гледа. И така завършихме и заживяхме с него тук, в Пловдив. Аз нали съм от Варна.

- Ех любов, любов… Какво не прави любовта. И аз като теб. Дойдох при Борислав от село.

- Чакай, чакай малко, да ти кажа! Започна да пие, от отчаяние. Остана в къщи и толкова много се изнерви, че на всички ни вика и се кара. Просто се промени. Не мога  да го позная. Пък изкара и инфаркт. Доста време беше в болницата Мина известно време и започна да пие.

- Жено, трябва да пия, защото алкохола разширява кръвоносните съдове.- казва той.

И все с кръвоносните съдове се оправдава. Но напоследък нещо започна да диша тежко.  Сигурно е от сърцето. Въздух не може да си вземе. И пак пие.

- Ех, мила. Търпелива жена си ти..

- Търпелива съм, защото го обичам и съжалявам. Страхувам се, да те го изгубя.

- Посъветвай се с докторите. Не могат ли да му помогнат.

- И това съм правила. А те ми отговарят: Човек, каквото си направи сам, никой не може да му го направи. От него зависи, да се откаже от алкохола. Но вече е привикнал. А привикне ли човек, вече трудно се отказва.

- То е както с лекарствата.Свикването с тях е като наркоманията. Има хора, които пият лекарства със шепи и пак не им помагат.

- Да. Най- често срещаната болест е хипертонията – високото кръвно.Масово хората боледуват от нея Пият

лекарства със шепи  и пак нямат цяр.

- Причината за високото кръвно е стресът,  а за него има много причини.

- Е хей,Танче, ти си била много компитентна!

- Да, защото на стари години се усъвършенствам. Купих си анатомия и физиология на човека, за да науча устройството за нашия организъм. Имам и симптоматика на заболяванията. Така, че имам компетентност относно симптомите на заболяванията. С тези знания, мога да поставям диагноза сама. Защото не виждаш ли. когато идеш при доктора, той ти прави изследвания,за да намери болестта ти и пак не е сигурен.

- Да. На моят Борислав късно откриха злокачествения процес. Къде ли  ни ходихме. При какви ли не доктори и всеки казваше различно. Докато попаднахме на добър доктор и той му откри рака. Но беше вече късно.

- Замина си, милият. Лека му пръст.

- Затова ти казах, да пазиш Марин.

- Как да го пазя? Той е луда глава. Не можеш да  го обидиш за нищо. Станал е един такъв.  Сякаш сатаната е влязъл в него.

- Съгласна съм с теб. Казват, че бичът на човечеството    е алкохолът, цигарите и наркотиците. Чрез тях,  сатана властва на земята. Намира слабите и отчаяните и се внедрява в тях, докато ги унищожи.

- Да ,ама силните  не  може да провокира и да се внедри в тях.

- Значи, ние сме силни и сатана не може да ни победи. Май, мъжете са по- слаби.Те не издържат големите натоварвания. Макар,че се мислят за силни.

- На тях можем да разчитаме като подадено рамо. Да се облегнем на него. Да се притиснем до тях и да получим тяхната подкрепа.

- Да. Напълно си права. Но ние, жените сме ръководещия фактор в семейството. Чува се нашата дума

- Ей, ей. При нас имаше хармония. Каквото каже единият,  другият беше съгласен и обратно. Живеехме се ние добре, докато не се вмъкна в нас дяволът. Той е виновен за всичко. Направи от Марин развалина. Като, че ли в него няма душа. Дяволът я взе и сложи в нея отрова, която бавно трови живота му. Виждам го, аз, гасне пред

очите ми.Станал е  като продънена бъчва и все налива и налива, а бъчвата не може да се напълни. Подпухна, сякаш някой го напомни. Докторите казаха, че е с 40 процента капацитет на сърцето.Трябва да му се направи операция, но искат 2500 долара, за да му направят байпас.

- О хооо. Няма ли откъде да намерите?

- Търсих от приятели, но и те нямат.

- Ако имах, щях да ти дам. Аз разчитам на заплатата си. Добре, че Пламен получава стипендия и работи, та си помага сам, за да учи.

- Браво на него.

- Да Много умен и чувствителен е.

- Добро и скромно момче е. Нали израсна пред очите ми. А бяха приятели с моите синове.

- Добре, че и те бяха като моя Пламен. Всички  изхвръкнаха  нагоре , а твоите синове вече работят.

- Дори сами си направиха фирма. Работят много, от нищо   не се лишават. Пък и ми помагат.

- Защо Марин не отиде да работи при тя?

- Той вече не става за нищо. Как ще работи, с това сърце? 40 процента капацитет. Представи си, как живее.

- Навярно, това е причината да се изнерви?

- И аз така мисля. Вече трудно се живее. Но трябва да се грижа за него. Няма  кой друг.

- Ох и твоята не е лека. Но го пази, защото ако останеш сама, тогава ще разбереш какво е без него. Пиян, залят, да е жив.

- И аз така мисля.

- Аз знам от себе си, как ми липсва Борислав.  Той беше прекрасен човек, до последния си дъх. Такива хора като него, рядко се раждат. Умираше от болки и стискаше зъби. Не  се оплакваше. Не ме притесняваше  за нищо. Издъхва в ръцете ми, с тиха въздишка.

- Хайде, Бенче, че много се заговорихме. Пък ми стана и тежко на душата. Да си тръгвам, да те оставя, защото знам, че утре ще пътуваш.

-Беше ми много приятно,Танче, че си поговорихме.Така се върнах назад, с годините.

- Радвам се, мила. Когато се прибереш от село, ако решиш, обади ми се! Има какво  да си поговорим.

- Довиждане, Бенче. Желая ти лека и спокойна нощ.

Тя обърна гръб и се забърза. Албена тръгна с нея и отвори външната врата.

- Лека и на теб. Пък потърси пари, за да оперирате Марин!

Тя щракна два пъти ключа  и влезе в хола. Вече не беше гладна. Нали си похапна от тортата. Облече бързо нощницата си, взе от библиотеката книга и си легна. Почете малко и очите и сами се затвориха. Заспа непробудно и сутринта стана рано. Направи си кафе,  изпържи филийки и закуси. Трябваше да има сили, защото много работа я чака. До четиридесетте трябва  да ходи на гробищата на баба  Райна. Трябваше да направи пълно почистване на къщата. Приготви сака с дрехите си, взе лаптопа, заключи външната врата

и тръгна към  автогарата.

СРЕЩАТА

Там я чакаше голяма изненада. Отдалече го позна. Да, това беше той. Сърцето и заподскача като малко дете. Не. не може да бъде. Тя наново ли щеше да се влюбва! Какво ще каже Борислав от онзи свят? Нямаше ли да му стане тежко.Приближи го и той  направи учудваща гримаса.

- Аз си ходих до София и се върнах, защото ми съобщиха, че мама е получила инсулт. В момента е в болницата и аз трябва да отида да я видя. Пък може и да е необходимо да и помагам. Знаеш, какво е инсулт. Виждаш един неподвижен човек пред себе си. Като едно малко дете, което има нужда  да се грижиш за него. Взех си отпуска. Ако се наложи, ще си взема и неплатена. Добре, че имам и сестра, та  ще се грижим и двамата за мама.

Тя остана преди доста години сама. Тате отдаван почина.

-  Аз пък си нямам никого. Беше ми само баба Райна, но и тя ме остави.

- Ох. Това е много тежко. Да си нямаш никой на този свят.

- Само, който не го е изпитал върху гърба си, само той не знае.

- Моля, извинете име. Аз ще  ви оставя за малко, да си купя билет.

- Не  се притеснявайте! Имаме много време да си говорим.

Албена се запъти към касите и се върна.

- Време е да се качваме на автобуса, защото няма да ни чака!

- Да, той е на трета линия. Хайде! Имаме още десет минути.

Двамата забързаха и се качиха. Автобусът беше почти празен. Учениците бях на училище, а хората бяха по полето. Нали беше пролет. Те трябваше да засъдят расата,та да има маруля, лук, репички  за салата. Пък и трябваше да приготвят ранните домати и краставици.

- Най- сетне, седнахме. След малко ще тръгнем. Наново за село. Аз обичам селото. Тук съм израснал. От тук отидох да следвам.Съжалявам, че няма работа за мен тук. Бих останал да живея завинаги.

Аз израснах в града. Мама и татко рано излязоха от село. Но често идвах тук. Съжалявам, че не съм  ви познавала.

- Не сте, защото съм  с години по- голям от  вас, а  вие   сте излезли рано от  село.

- Извинете, искате ли да си говорим на ти. Ние вече се познаваме.

Пък и напоследък, често ще се срещаме в село.

- Да, съгласен съм. Как беше твоето име.

- Ами не си ли го спомняте?

- Да, да, Албена беше. Бях забравил, пък обещах да ви , извини ме, да те потърся по скайпа.

- Аз пък помня вашето т.е. твоето име. Беше Николай.

- Аха. Ти ме изненада.

- Разбира се. Моята памет още е  добра.

- Аха. Изненадващо!

- В това ми е кусура. Така казват на село. Наистина имам силна памет. Помня толкова неща и то с подробности.

- Аз пък съм малко разсеян. Като режисьор. Е, не мога да помня толкова много неща. Само най- важните, които са ми необходим в работата.

- Разбирам. Аз съм човек, творец. Ако си спомняш, аз съм архитект.

- Да, да. Сега се връщам назад. Вече си спомням. Май, че бях подчертал, че  трябва да имаш голямо въображение.

- А твърдиш, че не помниш. Хванах те в крачка.

- Чакай, чакай. Ние едва се познаваме.

- Да, прав си. Извинявай!

- Моля.

- Благодаря.

За миг настъпи мълчание. Албена си мислеше: ” Защо се поддавам на това изкушение. Дали пък съдбата не е решила това! Не, не,  трябва да внимавам! Не мога да забравя Борислав. Той беше моята любов и мъжът на моите мечти. Ще мога ли да го заменя с един човек, който дори и не помни името ми!”

- Какво се замисли? Човек не трябва да се връща в миналото, а да гледа на настоящето. Защото настоящето, предначертава пътя на бъдещето.

Дори не беше чула думите му. Само каза, да и продължи да бъде в онова опиянение, което и напомняше Борислав. Сякаш го виждаше пред себе си. С онази красива и естествена усмивка. С онези трапчинки на бузите , които му предаваха нещо детско. А очите му, нямаше думи за тях. Винаги усмихнати, които излъчваха любов и много светлина. А  с колко нежност и казваше” обичам те, мило”.

- Слушаш ли ме, Албена?

Думите му прозвучаха като ехо и тя обърна лице към него.

- Да, да- отвърна тя.

-Искаш ли бонбон? Ето вземи! Те са дъвчащи и е приятно да се насладиш. Имат вкус на малина.

- Да. Ще го взема. Това е моя любим вкус. Обичам вкусът на малина.  Благодаря. – и тя го взе, Разгърна прозрачната опаковка и го пъхна в устата си.- Да много е вкусен.

И  отново замълча. Искаше да изпита удоволствието от сладостта на бонбона.

- Ти пак се принесе някъде?- стресна я въпроса  на Николай.

- Не, не.  Просто исках да изпитам удоволствието от вкуса.

- Радвам се, че ти харесва. Аз също обичам вкуса на малина и затова съм си взел такива бонбони. Да имам за из път. Знаеш, че София е доста далеч. Пътувах с влака, защото оставих колата си в къщи. Тук няма  да ми трябва.

- Хубаво е, че имате кола. Ние също имаме, но аз не се научих да карам. Когато беше жив моят мъж, започна за ме учи. Но ударих една кола до блока и от тогава се отказах да се науча. Сега Пламен, синът ми я караше, но той следва в чужбина. Имаме гараж и сме я сложили там.

- Ами, тя трябва да се кара от време  на време, защото може да започне да ръждясва или нещо друго. Да и плащате данъците, макар, че  не я карате.

- Когато си идва Пламен в отпуск, я кара.

- Това е добре. Кой ви я кара на годишните прегледи?

- Имам едно приятелско семейство. И двама са шофьори, та те ми помагат. Преглеждат я от време на време. И ако има нужда от нещо, заедно се справяме.

- За това са приятелите. Добре, че ги има. Защото сега трудно се намират истински.

- Моите са много добри. Вярвам им, защото са истински.

- Ей, ей, вече наближаваме. Ето, виждат се първите къщи на селото.

- Тогава трябва да се приготвяме.

- Искаш ли утре да се видим на сутрешно кафе.

- Малко се чувствам притеснена. Нали сме в село, та хората тук,всичко виждат и чуват.

- Да. Права си. Тогава нека да мине малко време и тогава можем да се видим на кафе.

- Това е добро решение. Ще си разменим джиесемите и ще се чуваме. Искаш ли?

- И аз щях да ти предложа, но ти ме изпревари.

- Ето, моят- и той и подаде своята визитка.

- Аз пък нямам визитка. Ако имаш листче, ще ти го напиша. Чакай, чакай. Аз имам купче с бели листчета в чантата. Ще ти го напиша.

И тя извади от чантата купчето. Скъса едно листче и  написа номера.

- Заповядай. Ще чакам да ми се обадиш!

Автобусът спря и те слязоха.

- А сега, трябва да се разделим. Че нали знаеш, чуждите  очи? А пък устните са за това, да говорят.

- Да. За сега довиждане и до нови срещи. Ще ти се обадя довечера. Може  ли?

- Разбира се. Ще чакам. Ще ми бъде приятно да се чуем.

Албена нарами сака и тръгна към къщата на баба Райна. Пътната врата беше заключена.  Нямаше я вече баба й. Да стои на пейката и да чака. Тя щракта ключа и влезе. Тръгна по калдаръмената  пътека.В двора   беше  пусто. Само цветята в градината размахваха ръчици и сякаш я приветстваха с “Добре дошла!”

Поклащаха главици  и се радваха на южняка. Пролет е. Люлякът на двора също беше разперил радостно клони, на които  бяха накацали нежни лилави цветчета. Уханието се разпръскваше   във въздуха и попиваше по ноздрите на Албена. Тя седна на пейката под кичестия люляк и опиянена се върна в спомените си. Тук, дядо и Георги я полагаше на коленете си и й разказваше приказки. Още помнеше  приказката за Червената шапчица. Защо и се привидя , че баба Райна минава покрай нея! Спира се и полага ръка върху главата и.

-Бенче, аз съм до теб. Много те обичам. – нахлуха мисли в главата и.

” Да, това беше баба и. Тя и говореше чрез мисълта. И аз те обичам, бабче. Нали така обичах да ти казвам, когато бях малка? С тази мисъл отговори тя.

Албена стана, тичешком се изкачи по стълбите, щракна ключа и влезе вътре. Започна да диша тежко. Сълзи напираха в очите и. Но се въздържа. Не трябваше да плаче, защото беше чувала, че починалите плачели  радвали се и страдали с нас. За миг се върна в спомена, как дядо и Георги я  слагаше във  скута и тя по детски се усмихваше. Сега, тази усмивка се появи на устните и. “Бабо, бабче, аз те обичам. Знам, че си при мен. Ето, аз се усмихвам. Усмихвай се и ти с мен!”  Сякаш образът на баба и оживя и се усмихва. ” Благодаря  ти бабче,че се усмихваш.” А сега, да се захващаме за работа! Че виж, мен чака!  Ще ми помагаш и  ти, нали?”  Дай за видим първо какво ще си похапнем, защото сме много гладни!- и се запъти към кухнята. Преди да тръгне беше  оставила в хладилника бучка сирене и шпеков салам. Имаше и бурканче с кисели краставички. Извади ги. Наряза сиренето и салама , и го сложи в две чинии. Наряза и киселите краставички и ги прибави към всяка чиния. ” Бабче, хайде сега да кажем молитвата “Отче наш” , както ти обичаше преди ядене на казваш. Аз я научих от теб. На масата беше поставила ваза с цветя, които набра от градината. Имаше червени и жълти лалета, розови и сини зъмбюли. Нали много обичаше цветя, бабче? Те са за теб.  Червени и жълти лалета,  нарциси, сини и розови зюмбюли, показваха  любопитно главици от вазата  и сякаш се усмихваха.  Стаята се превърна в една голяма усмивка, която зарази Албена. Несъзнателно отвори широко очи, показа белите си зъби и се усмихна. Чу се някакъв шепот, който идваше от  дъното на стаята. Там се мярна някаква сянка и изчезна. Навярно, беше духът на баба Райна. Сякаш беше щастлива, че стаята и се изпълни с усмивки. Вън беше сумрак. Звънът на джиесем прекоси стаята и наруши тишината. Албена  взе  апарата от масата и го приближи до  ухото си.

НОЩНО ОБАЖДАНЕ

- Ало, кой е?

- Аз съм Албена. Не издържах  и реших да ти се обадя.

- Ти  ли си Николай?

- Да. Какво правиш?

-  Ето, на. Седнала съм край масата и вечерям. Не съм сама.

- Как да не си сама? Да не би да си имаш приятел?

- Не. Просто разговарям с цветята и се връщам със спомените.

- За миг си помислих, че си имаш някого и моето място не е при теб.

- Не трябва  да си мислиш така! Толкова години съм сама. Обичала съм само един мъж.

- Добре.Сега вече съм спокоен.

- Благодаря. Не искам да се задълбочаваш. Ние едва се познаваме. Нищо повече.

-. Да. Извини ме. Няма да те притеснявам.

- Желая ти лека вечер. С цветята да разговаряш е цяло удоволствие. В Щатите има цял университет, където се изучават чувствата  на цветята. Те реагират на болка и радост . Обичат да слушат музика и да танцуват.

-Това е доста интересно. Как не съм чувала за този университет?

- Ами това се говори сред научните среди. Може би до хората не е стигнала тази информация. Сега вече знаеш.

- Благодаря ти. Обещавам, че утре ще разговарям с цветята в градината.

- Това ще е една радост за тях. Щом като чувстват.

- Леля Ванга беше казала: ” Не късайте цветята, защото те са детски ръчички!”

- Да, аз също знам това. Е, стига да ти дотягам. Приятна и лека вечер. Пак ще ти се обадя.

- Лека и на теб.

Разговорът приключи, но в Албена все още отекваха думите на Николай” Цветята реагират на болка и радост”. Излиза, че не знам много неща. Николай може да ми бъде учител. Раздига масата. Приготви постелята и пусна телевизора. Извади компютъра от сака и го отвори. Искаше да погледнете, някой не беше ли и писал. Погледна си пощата, скайпа, но нямаше писма. Реши да си пусне музика и да послуша. Така баба и щеше да бъде доволна, че и тя ще послуша. Макар, че казваха ,че 40 дни не трябва да се пуска музика, телевизия и да жали.

- Поклон , дълбок поклон и вечна ти памет! Бог да прости греховете ти, бабче. Нали животът е вечен  и там   ще ти бъде по- добре.Няма да я има болката и страданието, болестите и греха. Ще се видите  с дядо Георги и ще бъдете завинаги заедно.

На стената се появи някаква сянка и махна с безплътната си ръка. Явно, баба Райна беше доволна.От утре щеше да се заеме да си приготвя ядене. Сега се чувства уморена,ще послуша малко музика и ще си легне. Беше и малко страшничко да легне в леглото, там, където лежеше тя. Отпусната безжизнена, със затворени очи. Отиде в съседната стая, взе от шкафа завивките и легна. В тишината се чуваха галещите звуци на класическата музика. И изведнъж, арията на Фигаро, от любимата и опера “Сивилският бръснар”. Сякаш някой искаше да я поздрави. И изведнъж, телефонен звън с босите си крачета заподскача по стаята и стигна до ушите й.Тя грабна уплашено джиесема и го допря до уши си.

- Ало – чу се мъжки глас .

Кой ли я безпокоеше в този късен час?

- Ало- отговори с малко сърдит глас, Албена

- Не ме ли позна? Аз съм Павката. Твоят колега.

- Здравей Павка. За какво ми звъниш?

- Май ми се сърдиш за нещо, а, госпожо инженер?

- Не. Просто вече си лягам . Пък и съм уморена. Нали знаеш?

-Да, да. Разбрах, че баба ти е починала. Мойте съболезнования.

- Знам, че  нещо те мъчи? Казвай направо!

- Ами и при мен се случи нещастие. Преди малко, в ръцете ми издъхна булката. Знаеш, дълго боледуваше от рак на гърдата. Оперирахме я в София. Но нали знаеш, ракът не щади никого.

- Моите съболезнования, Павка. Бог да и прости греховете.

- Така да е Албена.Напоследък се оплакваше от болки в кръста и краката. Пък и нейната отпадналост. говореше ми за нещо много лошо.

- Ех, Павка. На мен ли говориш? Аз отдавна прекарах същото. И моят съпруг почина от рак.

- Да. Ама лявата и ръка толкова се поду, че и слагахме компреси от какви ли не билки и цярове. Но все същото.

- Съжалявам, Павка. Не знаех за това.

- Когато я заведохме при доктора. Прегледа я , гледаха я на видиозон и казаха, че вече е много късно.Имаше много разсейки. Не помогнаха нито облъчванията и още  много процедури. Окапа и косата. Купихме и перука, защото не искаше да се вижда така. За бюста и взехме подплънки, за да си слага на липсващата гърда.

- Ох, милата! Колко е изстрадала, пък и ти. Но никога не си се оплакал.

- Защо да се оплаквам. Всеки има толкова грижи, че до моята ли му е дошла.

- Силен човек си, ти! Щом до последно си се грижил за болен  умираш човек. Пък и си много добър и съжалителен.

- Да. Нямах друг начин. Просто ми е определено.Изпитание,казват.Така човек става по- силен.

- Но твоите са били много.

- Съгласен съм с теб. Но на мен не ми тежи. Човек, когато обича истински, на всичко е готов.

- Милена- така се казва жена ми, обичаше да казва: ” С любов се взехме, с любов ще се разделим” Това бяха последните и думи. И си издъхна в ръцете ми. Само изхрипа няколко пъти, силно се зачерни. Бузите и се издуха.И повече не се чу.

- Знам, знам. При мен беше същото. Борислав издъхва в ръцете ми. Явно, добрите хода си издъхват по един и същи начин. Тихичко и изведнъж.

- Извинявай, че те притеснявам! Но си нямам никого, освен  дъщерята. А тя скоро се омъжи в село и замина при мъжа си. Ти си ми първият най- близък човек. За такава те имам. Винаги усмихната и отзивчива. Всички в цеха  те обичаме. Няма човек, който да те мрази.

- Недей така, Павка!  Все ще се  намери някой, който ще говори зад гърба ми.

- А, бе така си мислиш! Досега не съм чул една лошо дума за теб.

- Ами, такава съм си.

- Ще те наречем “Добрият човек, Албена”.

- Ей, ей, чакай малко! Не се изсилвай! Аз съм като всички други. Всеки си има нещо лошичко по- малко. Идеални хора вяма на земята Примерно, ако някой те ядоса, не можеш да не се ядосаш и  ти. Освен, ако нямаш нерви.

- Права си. Но ти нито веднъж не си повишила тон на никого. Хората те обичат и уважават. Пък и шефът.

- Е щом мислиш, да е така. Просто, не мога да бъда друга. Да позирам , да лъжа, да се подмазвам на шефа. Винаги съм била директна с него  Не влизам в конфликт, но дипломатично си казвам мнението. И никога не упреквам другите. Винаги  говоря от свое име. Понякога си  премълчавам и изчаквам, когато другият срещу мен

ме обвинява в нещо, което не е истина. След време, той самият идва да ми се извини. Просто, умея да прощавам.

- Да. Ти си просто един добър човек. На такива хора, някой казват,че са наивни. Но според мен, не е така.

- Да. Аз просто съм човек. Човекът трябва да бъде с главно “Ч”. Това е истинският човек.

- Ти си такъв човек, Албена. Е хайде, че много се заговорихме. Пък трябва да оправям жената. Не искам да ти   говоря, колко работа ме чака. Ще се обади и на дъщерята в село. Не знам, как ще и кажа. Тя е бременна  в четвъртия месец. Много е рисковано. Колкото е слабичка, не знам как ще износи бременността!

- За това не се притеснявай! Бог си знае работата.

- Кажи, как да и съобщя?

- Ами, трябва да стане много внимателно! Помисли си!

- Хайде, Албена! Лека нощ и извинявай!

- Не се притеснявай, Павка! Хайде само напред! Не трябва да се връщаме  назад, защото нищо няма да спечелим! И горе, главата! Не трябва да плачеш! Плачът е за слабите, а ти си силен човек. Помни, че идва време, когато единият си отива първи от този свят.Пък има и друг. От там, те не гледат и ни помагат, за да живеем. Те се радват и плачат с нас.

- Дано казваш истината. Не съм ходил там и не знам, какво е там.

- Но, аз преди време изживях клинична смърт и пак се върнах на земята. Умрях, на операционната маса . Изживях смъртта.

- Не знаех, Албена. Това никой  в цеха не го знае. Това се случи преди години, когато още беше жив Борислав. Наложи ми се да оперирам стомаха. И изживях смъртта. Излязох  от тялото си и наблюдавах лекарите на операционната маса. Бях над тялото си и гледах всичко. След операцията,  докторите ми казаха, че се наложило да приложат животоспасяващи средства. А какви болки  изживях след операцията, не искам да си спомням. Четири дена не можехда говоря. Чак към тринадесетия ден, започнах да се възстановявам. Да говоря напълно. Но, защо ли ти разправям всичко това. То е минало, а миналото не се връща. Дай Боже да съм все така, както съм сега! -Ох, пак се отплеснахме. Хайде, лека нощ, Павка и нека Бог да ти помага, защото оставаш вече сам.

- Лека нощ и на теб, Албена. Ако имаш възможност, ела на погребението! Но знам, че ще ти е трудно да дойдеш от село. Пък и ти си сега като мен. Грижиш се за четиредесете за  баба си.

- Така е , Павка. Но събери сили! Хайде, лека нощ.

Албена затвори джиесема и скри глава под чергата. Обичаше да спи  с глава, скрита в одеалото. Очите и започнаха да натежават и тя неусетно заспа. И пак се яви баба Райна. Но този път, не беше сама. До нея дядо Георги. В съня си, Албена беше онова щастливо и усмихнато момиченце, с панделките на двете плитчици. Той я сложи на коленете си и я галеше по главицата. Баба Райна се приближи и хвана дядо Георги за ръка.Той я свали от коленете си и двамата тръгнаха. Изведнъж, Албена се събуди, седна на леглото и спомените от едно   минало, наново се върнаха. Видя майка си в съзнанието. Беше много млада. Тогава Албена беше на  шест години и ходеше в детската градина. Веднъж,си тръгна сама за в къщи. До училищната сграда, бяха натрупани купчина павета. Тя тръгна към тях  и започна да се изкачва. Но се препъна и изведнъж  кръв протече от челото и. В детското и съзнание пролази мисълта да  свали едната си панделка и  да притисна раната с нея. Така се прибра в къщи, цялата в кръв.  Майка и я изгледа под вежди, хвана я за ръката и я  сложи да седне. Взе памук и кислородна вода от аптечката и изми кръвта от раната. Тя беше почти спряла. Взе марличка от пакетчето, поръси я със бял прах и я постави върху раната. Закрепи с лейкопласт. И до сега, раната беше оставила следа. Белегът между веждите, винаги я връщаше във времето.  Майка и беше много силен и волеви човек. Беше изключителна домакиня. Пък как вкусно готвеше.Да ти направи баница, пръстите да си оближеш.Така я помнеше Албена. Защо я няма сега!  Чувстваше нейната липса.Но така е.Няма нищо вечно. Първо си замина баща и, после тя и накрая Борислав. Остана сама с едничката си радост, която и напомняше Пламен, синът им.Същинско копие на баща си. Казваха, че момчетата приличали на майките си, а момичетата на бащите си, а Пламен изцяло приличаше на Борислав. В спомена и се появи баща и- Никола. Какъв баща имаше тя! Най- добрият, най- милият, най- работливият. Помагаше много на хората. Когато отиваха група, на планината, той беше пръв.Като пъргава катеричка подскачаше.  Една лекокрила птица, която не стъпваше, а сякаш летеше. Приятелите му викаха: “Бай Кольо, не можем да те стигнем”, а той се усмихваше и продължаваше да лети към върха. Обичаше природата и хората. Така го запомни Албена. И сега, той наново се появи в съзнанието и. Видя го на  върха на планината. Имаше криле и летеше над  нея. Такъв си беше и такъв остана в нейното съзнание. Вярваше много в Бог, и той му помагаше. До последният си дъх не се оплака от нищо. Макар,че беше се прегърбил и явно имаше болки. Така падна на ръба на леглото  вкъщи, залежа се и един месец след това, си отиде от този свят. Беше се превърнал във вълшебна птица, която летеше в необятното пространство. Като ,че ли всички бяха се наговорили, да дойдат в нейното съзнание!  За  да върнат спомените и да и кажат, че мислят за  нея и я обичат. Сънят и не дойде до сутринта. Тя стоеше все още седнала на леглото, замислета и загледана някъде в  пространството, от където очакваше да се появят всички, които вече ги нямаше.Сякаш бяха отишли на почивка и щяха да се върнат всеки момент Сгъна завивката, сложи я в стария гардероб и се облече набързо. Пусна бойлера, за да стопли водата и да  си сложи  един  душ. Сложи кафето на котлона  и докато чакаше, приготви закуската Наряза сирене, кашкавал, масло и хляб и ги сервира. А на масата, както тогава, когато беше жив Борислав. Малкият Пламен се въртеше около тях и тя насила му слагаше в устата залъчета от филийката със маслото, сиренето и салама. Той изплезваше езиче и искаше да изтика залъчето навън. Но Албена го прегръщаше нежно и детето поемаше с неохотно залъка. Играеха си на  “Лъжи, лъжи, бабо”. И той, за да излъже, лапваше залъчето, обръщаше се настрани, хукваше към чешмата  и се връщаше. Така беше излъгал бабата. Беше злоядо дете. Колко пъти  Албена го  гонеше пред блока с паничка , направила попарка  от фасул и хляб. Поне това вземаше с охота. Обичаше и циганска баница , хляб с олио, сол и пипер. Албена  също я обичаше и досега често си мажеше на филията. Пак се върна в миналото си. Когато беше на тези годиин като Пламен и майка и я гонеше по улицата по същия начин. Тя също беше злоядо дете.Какво нещо! Наследството си е наследство. Върви от баби,майки, деца и напред в бъдещето. Пламен се е метнал на нея. Но след двадесетата година, той напълня. Позакръгли се, израстна на височина и сега е един млад мъж, който хващаше очите  на момичетата. Между тях нямаше тайни.Пишеше и в писмата, че много момичета го наобикаляли. Но той си знае мярата. Знае, че има едно момиче в България, което го обича и той него. Беше избрал нея и никоя друга и тя го чакаше. Знаеше, че няма да и изневери и ще  се върне при нея. И, че ще бъдат заедно до края на живота си. “Поздрави я , майко от мен и и кажи, че я обичам” Така пише във всяко писмо. И Албена беше доволна, че момчето и израстна отговорен и истински младеж. Не ходеше по барове и дискотеки, като другите момчета и момичета. Обичаше класическата музика, а не модерния поп- фолк. Ненавиждаше разхайтените младежи. Просто, не беше момче на своето време. Явно беше много години напред.Завърши с пълно отличие математическата гимназия Тогава сигурно няма да има този разврат, наркомания,  мафиоти и какви ли не още пороци, които бяха натровили младото поколение. Кажеха ли нещо, че е модерно, всички хукваха по него. Искаха да бъдат в крак с  модата. Да не изостават от другите. А Пламен, беше по- различен. Израстна сред любов и се научи да я цени.  Така и сега. Влюби се и заобича истински.

Албена си намаза филийка с масло и отгоре сложи натрошено сирене и парченца кашкавал. Хапна и преглътна трудно. Нещо  беше се  скупчило в гърлото и. За миг звукът от джиесема и я стресна.

- Ало- чу се женски глас. Е можеше  ли да не го познае. Беше Надежда.

- Какво има, дъще? Защо тъй рано?

- Ами, ами, закарахме тете в болницата. Снощи му стана много лошо. Тази сутрин спря за говори, не можеше да се  повдигне от леглото. Извиках бърза помощ  и ми казаха, че е получил инсулт.Сега е в Окръжна болница, в сърдечно- съдовото, в реанимация.Не пускат никого при него. А той, милият ми е в много тежко състояние- чу се хълцане.

- Ох, Наденце. Това ли трябваше да се случва, точно на тебе!

- Такъв ми е късметът, лельо Бенче. Остана ми само ти.

- Милата ми. Няма да те оставя сама . Ще дойдеш при мен, докато се оправи татко ти. Дай Боже, да не му се случва нещо по- лошо!

- Не знам. Ами ще дойда, но трябва да се прибирам и у дома.

Виж, какви времена настанаха. Само да не научат, че в къщи няма никой и я се вмъкнал някой крадец. За градците няма брави, няма ключове.

- Наде, не предизвиквай съдбата! И стените имат уши.

- Да, да, лельо Бинче.

- Хайде, Наде! Приготви си багажа и идвай! Аз ще ти се обадя, когато пристигна от село.Ти си добро момиче и няма да ми пречиш.

- Добре. Ще се приготвя.

- Хвани такси, а като дойдеш тук,аз ще го платя. Не се притеснявай!

- Ама, как! Не ми е удобно.

- Хайде, ще  те чакам!- и затвори джиесема.

Довърши закуската  и се замисли. “Ще и приготвя  стаята на Пламен”. Стана, раздига масата, взе си чантата и тръгна към автобуса.  Имаше късмет, защото тръгваше към Пловдив след 10 минути.  Качи се и се замисли. Ще я настаня в стаята на Пламен. Трябва първо да проветря.  Отдавана никой не беше влизал в неговата стая. Неусетно , автобусът пристигна в Пловдив . тя слезе и хвана първото такси. “Към “Освобождение” моля. Шофьорът натисна спирачките и таксито полетя, като птица по асвалта. Спряха пред блока. Тя плати и се запъти към външната вратата. Качи се на асансьора и влезе в  къщи. Взе джиесема и позвъни:

- Ало, Наде. Вече съм в Пловдив. Вземи таксито и идвай!

Не мина много време и джиесемът звънна наново.

-  Долу съм, лельо Бенче.

- Идвам, идвам. Чакай!

Долу я чакаше Надежда. Тя слезе  с асансьора. Надежда държеше сак в ръцете си и букетче рози. Албена застана до таксито и попита: .

- Колко струва, момче?

- Пет лева.

- Ето, вземи шест, да се почерпиш!- и тя подаде парите на шофьора.

Таксито тръгна и двете се запътиха  към асансьора. Качиха се  и влязоха в дома и. В антрето ги посрещна воалното огледало, което приветства Навежда с “Добре дошла”.

- Влизай, влизай,  не се притеснявай! Чувствай се като у дома си!

Пък трябва да свикваш! Нали ще ставаш наше момиче?

- Да, ама…

- Ей, момиче. Какво е това, ама? Знаеш, че това все някога ще стане.

- Лельо Бенче, много искам да стане. Обичам Пламен с цялото си сърце и душа. А това са за теб, любимите ти рози. От Пламен знам.

- Благодаря ти, мила Наде. Ще стане,мила, ще стане! – Хайде сега! Събуй се, съблечи се, пък тука има чехли,  обуй ги! Може да ти станат. С теб носим един номер обувки.

Надежда се събу и съблече, и обу чехлите. Като, че ли бяха за нея.

- Ще се настаниш в стаята на Пламен. Когато научи, ще се радва много. Ще му пишем по скайпа, а ще му се обадим и по микрофона!

- Вчера се чухме с  него, лельо Бенче.

- Е, днес ще му се обадим двете. Ще се изненада.

- Да, ама как ще му кажем, какво стана с татко?

- Не  се притеснявай! Аз ще му кажа.

- Благодаря ти.

- А сега , се настани! И не  се притеснявай!

Надежда влезе в стаята на Пламен  и отвори сака. Извади дрехите и показа лицето си през вратата.

- Лельо Бенче,  къде да сложа дрехите си?

- Отвори гардероба и там има много закачалки. Празен е.  На рафта има чаршафи, калъфки и одеала.

Каквото ти трябва, вземи си! Пък можеш да идваш да слушаш музика, да гледаш телевизия! Аз излизам,защото имам работа и те оставям.

Ще ходиш ли на лекции?

- Няма да ходя. Ще се обадя, че тате е в болницата и ще отида при него.

- Към колко ще ходиш? Его, тука имам още един ключ за вратата, вземи го!

-  Благодаря. След теб ще изляза, за  да отида до болницата.

- Добре. Вече имаш ключ. Не се притеснявай! Върви! Ако го видиш, кажи му много поздрави от мен. Да не  се притеснява за теб. Че ти си у дома.

-  Ще му кажа. Стига да ме пуснат при  него. Пък може още да не е добре.

- Ще се оправи. Ще видиш. Той е силен и добър човек.

- Сладка ти уста. Нали така казват старите хора?

- Да, Наде. Няма да го оставим. Кажи му, че мислим за него. На болен човек, само добри думи трябва  да се казват. Не трябва да го притесняваме! Така по- бързо ще оздравее.

- Слушам, господин началник- с лека усмивка изрече Надежда. Не и беше до усмивка, но нали трябва да не плаче, защото казват, че хората си придавали по телепатия чувствата. Така, баща и ще почувства, че тя е добре и че го обича и мисли за него.Така и на него ще му е по- леко.

Албена се приготви, взе чантата  и тръгна.

- Довиждане, Наде. И успех. Не забравяй, какво си говорихме!

Тя излезе и Надежда започна да се приготвя. Пусна си музика,Така, се почувства  по- добре. Дори започна да тананика, в унисон с музиката. Спря телевизора,грабна чантата и излезе. Навън я посрещна шумът на колите, които  минаваха край нея. Гумите им подскачаха по затопления асвалт и припваха да бягат занякъде.

Надежда беше се спряла на тротоара и чакаше автобуса. Окръжна болница беше накрая на града и тя трябваше да сменя два автобуса. Шестицата пристигна и тя се качи. Щеше да слезе на центъра и там да продължи с четворката. За неин късмет и четворката дойде бързо. Вече е пред болницата. Сърцето и заподскача като палаво дете. “Дано, татко да е добре! Дано и дадат да влезе при него и да си поговори!” Тя се качи на асансьора и слезе пред сърдечно – съдовото. Пред вратата  на отделението я посрещна възпълничка сестра.

- Сестра. Може ли да ми кажете, как е Панаьот Янков?. Вчера постъпи по спешност.

- Почакайте, моля! Ще отида да видя!- и сестрата обърна гръб.

По коридора се мяркаха хора с бели престилки. Беше тихо. След  кратко време, сестрата се върна.

- Може да те изненадам, но татко  ти е добре и е преместен  в трета стая.

- О, чудо! Благодаря ти, Господи. Моят баща е добре. А може ли да  го видя.

- Ще  те заведа, но по-тихичко!

Сестрата я поведе по коридора и спряха пред трета стая. Надежда отвори първа и се сблъска с разширените очи на баща си.

- А, моята мила дъщеря. – Трифоне- обърна се той към съседа по легло.- Виж каква хубавица си имам. Пък, колко ми е добричка.

- Да ти е жива и здрава.

- Тъй да се чуе. Хайде , дъще. Ела при мен, че ми е много мъчно за теб, малката ми.

Така обичаше да и казва ” малката ми”.  порасна голяма и все това, малката ми”.

- За мен си винаги малка, дъще. Ти си моето обично момиченце.

- Не така, тате! Виж, колко съм голяма!

- Е, де, не се сърди, че ти казвам тъй!

- Добре, тате. Както  искаш, така ми казвай!

– Такава си е моята дъщеря. Винаги е съгласна с татко си.

- Трифоне. Чуваш ли я. Сега такива деца почти не се срещат. Децата станаха агресивни. Не слушат  за нищо. Шляят се по баровете. А виж, моята. Стои си мирно в къщи. Ходи на лекции в университета и това е. Кротана си е,тя. Мяза на майка си. Пък умее да готви и шета. В къщи е като аптека. Всяко нещо знае реда си. Дори по някога по- малко ме сгълчава, защо не съм си прибрал дрехите.

- Браво на  нея, аркадаш. В какъв ли дом ще попадне?

- Ти за това не бери грижи. Тя вече си е намерила момчето, също като нея.

- Тате, аз съм при леля Бена, докато те изпишат. Тя сама ми предложи.  .

- Виждаш ли, Трифка? И свекърва  си има.

. – Не ме засрамявай, татко! Тя е майката на Пламен, а ние с него се обичаме.

.- Кой знае сега, къде е той?

-Ами в чужбина. Там следва и всеки ден се чуваме. А днес, с леля Бени, ще му се обадим по скайпа. Нека да знае всичко!

- Ей, та… Като си имаш такава дъщеря, всеки ще я обича.

- Татко, татко, стига ме хвали! Знаеш, че и аз си имам кусури.

- Те са малко, момичето ми. Ти си ми милата и добра дъщеря. И сега не забрави баща си.

- Какво казваш, татко? Как мога да те забравя. Ти си най- добрият татко на света.

- Айде сега, пък. Аз съм бил, най- добрият татко на света? Щом така думаш.

- Момиче- показа си сестрата главата пред вратата.- Хайде тръгвай! Че много се заговорихте! Докторите ще ми направят забележка, че съм те пуснала.

- Добре, сестра. Да си кажем довиждане с татко и тръгвам.- И скорошно оздравяване,татко! Чакаме те с леля Бенче.

Тя се приближи до него, допря устни до челото му и го целуна. Той също я целуна по челото и разроши косите и.

- И да слушаш, леля си Бенка! Нали ще ти става втора майка.

- Не  се шегувай, татко! Хайде, тръгвам. Утре пак ще дойда.

И тя тръгна към вратата. Вън я чакаше Албена.Надежда не очакваше да я види тук. Но Албена, реши да я изненада. Знаеше, че е тръгнала за болницата. Надежда махна са ръка и се усмихна.

- Лельо Бенче. Татко е много добре. Като, че ли не е боледувал. Беше в настроение, смееше се. Дори с мен се шегуваше, както винаги. Знаеш, че има голямо чувство за хумор. Затова много  го обичам.

- Такъв човек е за обичане, Наде. Аз също го уважавам много. Когато се сродим, живот и здраве, сигурна съм, че много ще се уважаваме.

- И аз така мисля. Аз и Пламен останахме  полусираци. Но да сте живи и здрави, ти и татко! Никога няма да ви оставим.

- Благодаря ти за хубавите думи, мила. Сигурна съм, че  ще е така.

- И вие да сте ми живи здравички, па ще вдигнем сватба. Е, няма  да е тежка, както се пее в песента. Ще бъде скромна. И после, каквото Господ е  рекъл.

- Ще се радвам. Отдавна чакам този момент.

-  И това ще стане. Да сме живи здрави. Нека да завършите и тогаз.

Не бързайте! Сватбата няма да ви се размине. И двамата сте сериозни и се обичате.

-Тъй да бъде! Моля те, хайде да тръгваме, че нали обещахме да се обадим на Пламен!

- Знам, знам. Целият ден е пред нас.

- Нямам  търпение да чуя Пламен.

- Нали тръгваме? – и те се качиха на асансьора. Слязоха на партера и излязоха навън.

- Не се притеснявай! Сега  ще извикаме едно такси и право у нас.

- А, ето го и него. Сякаш нас чака.

- Наде, хайде да отидем до него. Давай, давай!

- Шефе, ще ни закараш ли на “Освобождение”.

- А, бе, ние все още не сме свободни, но карай да върни- пошегува се шофьорът.- На кой номер?

- Номерът е ясен, но портфейла ми остана в приятелката- пошегува  се Албена.

- Аз пък забравих, кафето  ми остана в моята приятелка- продържи шегата младият човек.

- Теб, май съм те виждала някъде?

- Да, бе. Как не? Аз живея в Столипиново.

- Не ми приличаш да си от там!

- Шегичка, госпожо. Ведях, че вие се шегувате, пък реших и аз.

- Хайде. Качвайте се. Тръгваме. Варда!

- Тъй, както сме   подхванали тоя лаф, ще обършем май губите в асвалта?

- Ей, вие, бягайте от тук. Не виждате ли, че идва кола?

Мъжът и жената се отдръпнаха уплашено и забързаха към вратата на болницата.

- Ех, тия… Хората се промениха. И колата да мине през тях, няма да им пука. Не им са живее. Времето е много тежко. Няма работа. Парите не стигат. Сега само да крадеш и лъжеш и готово. Животецът ще ти бъде лек. Ще си вървиш и пееш. Какво  се е заоплаквал, ще кажете! Ами така си е.Сега са най- добре богатите, които си изкарват парите с нечестен труд. А бедните ще ровят по кофите, за да си търсят парченце хляб. Много се увеличиха клошарите. Всеки гледа да пребърка по- бързо, та  да се нахрани. Пък и някой имат дечица. Май много ви дотегнах. Спирам вече. Поне си казах, това, което мисля.

- Казвай, момче! Пък  дано ти мине болката. Сега, тя е болка на много хора. Монополите ни одраха кожата. Я виж- тока, водата , парното и какво ли не още.

- Госпожо, благодаря ви, че и вие мислите като мен. А пък  аз, като ви гледах, мислих, че сте от ония. Дори си виках на ум “Ако ме захване, тая, няма да си  намеря място.”

- Спокойно, момче. Всички се печем на един огън. А, ето, че пристигнахме. Колко струва?

- На вас 3 лева, за хубавия разговор.

- Ето, вземи 4, па се почерпи за наше здраве!

-Благодарно, госпожо. Ако ви трябва такси, ето тази визитка. Вземете я и се обадете. Винаги ще бъда на вашите   услуги. Пък и каква готива дъщеря имате!

- Тя не е моя. Но скоро ще ми стане снаха.

- Аха, такава ли  била работата? Снаха, значи! Хайде, чао за сега! Пък не забравяйте? Винаги съм на ваше разположение.

- Довиждане и на теб, момче. Ще те потърсим пак!

Албена махна с ръка. Двете с Надежда влязоха в блока  и се качиха в асансьора..

- Ето  го и нашия дванайсти етаж. Не виждам ако спре астансьора, какво ще правим.

- Малко трудничко, но дано не се случва често!

Албена щракна ключа и влязоха в антрето.

- Хайде, Наде! Да обядваме и ще пишем на Пламен. Чака го изненада. Може ли, аз да приготвя обяда?

- Може, Наде. ще ти покажа кое къде стои и бързо  ще се справиш.

- Тук всичко е като аптека и лесно  се намира . Има и от готовите супи. Ще направя супа и ще опържа картофи. Става ли?

- Ти измисли добро ядене. Аз не съм много по месото.

- Тогава, ако обичаш седни си и можеш да погледаш телевизия, а аз ще приготвя.

- Къде мога да намеря престилка?.

- Ей там. Виждаш ли я? Закачена е до мивката.

- Да, да. Стой си!

Надежда сложи престилката и започна да бели картофите. Не забрави да приготви и супата. Поне, на нея не и трябва много. След около половин час, яденото беше готово.

- Лельо Бени. Лельо Бени!-Албена леко похъркваше на дивана. Цяла нощ не беше спала и сега сънят   натежа на клепачите и.  В момента, когато Борислав и баба Райна седнаха до нея, гласът на Надежда я събуди.

- Их….и за миг поспря. Срещу нея стоеше бъдещата и снаха и тя не трябваше дори да я смъмри.

Надежда нареди масата. Първо супата, а до нея чинията с картофите. Не беше забравила да настържи сирене върху тях. Беше направила и салата с маруля, зелен лук и репички. По средата беше сложила по едно варено яйце. Беше се постарала да го нареже във вид на лотос.Салатата изглеждаше великолепно и подбуждаше апетита.

.- Е, хей. Пък и каква тертеплия си.! Такава беше майка ми.Всеки да посрещне. Всеки да нагости. Пък какви вкусни манджи готвеше! Пък как нареждаше масата! Като, че ли, тя те е родила!

- Какво съм направила?. Такова  е ежедневието у нас. Татко заради това най- много ме обича. Иска все да му е хубаво. “Като седна, казва, да ми е арно на душата. На красиво да  се нагледат очите ми”".

- И Пламен обича да му е наредена масата. А знаеш ли, че по- хубаво от мен я нарежда. Обича и интимните вечери на свещи. Понякога, сам си прави интимни вечери. Казва, че трябва да се научи за бъдещата си съпруга.

- Охоооооо. Това е интересно. Не го знаех. Дори не е споделял с мен.

- Той си е такъв. Също като баща си. Обича изненадите.

-Благодаря ти ,лельо Бенче, че сподели това с мен. Ще го имам предвид. Аз също обичам изненадите.- А сега ,аз ще разчистя масата   и ще  се обадим на Пламен. Искаш ли?

- Знаеш ли откога чакам да му се обадим?

- Хайде! Да отворим компютъра и готово!

- Ха. Той го няма в скайпа. Съжалявам. Ще го потърсим по- късно.

-  Може би е отишъл да обядва!

- Да, сигурно е така. До колкото знам, те имат трапезария и там се хранят.

- Имат. Той ми е писал за нея. Че била просторна. Студентите помагали при приготвянето на храната. Затова имало кухни от различни националности. Присъствала и нашата, българската. Пламен ми се похвали, че и той се включва при приготвяне на български ястия.

- То било интересно, лельо Бенче. Това не го знаех.

- Е. Сега вече го знаеш.

- Ние също имаме студентски стол, но аз си приготвям сама храната и си нося в университета.

- Браво на теб.

- Да. Така ще се науча сама да се справям в живота. Да мога да готвя и всичко останало.

- Рядко са момичетата като теб. Радвам се, че си такава умница.

- Ех, лельо Бени. Не ме засрамявай! Аз съм си такава, каквато са ме създали мама и татко.

- От добри родители, добра челяд.

- А най- вече, мама и татко много се обичаха и всичко правеха с голяма любов.

- Е, това прави любовта. Създава и гради добри хора.

- Съгласна съм с теб. И вие с чичо Борислав, лека му пръст, сте се обичали много. Затова Пламен е толкова добър.

- Така е. Там, където има хармония в семейството, там растат добри деца. Родителите са еталон на подражание.

- Радвам се, че Бог ни събра с Пламен. Да се надявам, че ще се съберем, пък и децата ни ще станат като нас.

- Ще се радвам да се съберете. Преди време сънувах, че чичо  ти Борислав ми се яви и ми каза, че първото внуче, ще бъде момиченце. Че преди години, аз имам един спонтанен аборт и беше момиченце. В съня си го видях, в Рая. Бях забравила, но той ми напомни. Сигурно, духът на това малко същество, ако има прераждане, ще се прероди в моето внуче.

- Слушала съм от старите хора, че душите на починалите деца, се прераждат наново на земята .

- И аз съм слушала. Дай Боже, то наново да се прероди! Пък много ще го обичам и като баба, вече, ще се грижа много за него.

- Радвам се, че така мислиш. Ако котка не ни мине път, ще се вземем с Пламен и ще се роди внучка. Нали така е казал чичо Борислав?

- Да, да. И той ще ни помага отгоре. Ще изпраща своята любов към всички, нас и нашето внуче, живот и здраве.

- Да стане така, както желаеш. Защото казват, че трябва да мислим само положително и за добро. Така, нашите мисли се сбъдват. Каквото помислиш, така става. Но трябва да го желаеш много.

- Много ми е приятно да слушам  такива неща. Обичам да чета такива книги, защото, те ми дават много знания.

- Ами, Пламен също се интересува от тези знания. Дори има доста книги. Разгледай библиотеката и ще ги видиш. Можеш да четеш колкото си искаш.

- Благодаря, лельо Бенче. Ще се възползвам!

- А сега, хайде пак да потърсим Пламен! Хайде, отвори скайпа!

- Ето, ето, той вече е на скайпа. Като ,че ли чака да му се обадим.

- Да отворим микрофона! Така ще се чуем с него!

-Добре. Ето, отварям го. – Пламене, здравей. Подготвили сме ти изненада.

- Здравей Пламене. Мама е.

- Майко, Надежда е у нас. По какъв повод?

- Ами, познай, де!

- Не, не мога да позная.

- Ами, тя временно ще живее у нас. Дори я настаних в твоята стая. Оставам ви да си  поговорите, тя ще ти обясни.

- Добре.

- До скоро, Пламене, аз ще отида да погледам телевиизя. Вие си говорете!

Албена излезе от стаята. Затвори вратата и седна на дивана. С дистанционното  пусна телевизора и загледа. Имаше интересно предаване ” За децата и взаимоотношенията им с родителите”. Бащата беше алкохолик и детето  израснало  в такава среда. То се връщал пият всяка вечер. Не работил. Шляел се с приятели по кръчмите.А когато се върнел в къщи, тормозил майка им, а него  го биел. Удрял му главата в стената. Дори, веднъж го хвърлил от хола в антрето. Детето получило стрес и от тогава станало  агресивно .” Ето защо, децата стават агресивни?- замисли се Албена. Агресията стана болест у децата и възрастните. А това дете, докъде ли щеше да стигне с тази агресия? Понякога даваха по телевизията случаи, когато дете убило родителите си- майка, баба и дори свои приятели. Пък в училищата колко убийства стават! До това  води  агресията. Тя е болест на слабите.” В този миг, джиесема звънна.

- Ало, кой е?

- Не  ме ли позна, Албена? Аз съм, Николай?

- Здравей. Имам гости  и не мога да разговарям много. Кажи, как я караш?

- Ами, работя. Напоследък имам много изяви. Пък знаеш, на мен се пада най- важното.

- Сигурно е така. Като имам  предвид професията ти.

- Ако някога имаш време, ела в София! Ще гледаш някое мое представление.

-Благодаря. Но засега нямам никаква възможност. Приятелката на сина ми ще бъде известно време у дома, защото баща и е в болницата с инсулт.

- О, горкото момиче!

- Да То си няма майка.

- Гледай я, пък може да ти стане снахичка.

- Така е. На там вървят нещата. Пламен си  знай , че тя ще бъде неговата  съпруга. Ето сега, пак са на скайпа.

- Това е добре, да си познаваш бъдещата снаха.

- Пък и тя е прекрасно момиче. Като, че ли не е от това време.

- Това е добре. Ти заслужаваш да имаш такава снаха.

-Кой не иска да има добра снаха? А мен, като че ли Господ ми я изпрати.

- А при мен, дано ми се падне добър зет. Когато питам моята дъщеря, няма ли си момче, тя ми отговаря: “Стига, бе, тате. Нека да завърша, пък тогава. Има там едно момче, което я ухажва, но тя се дистанцира от него.” Не ми е времето още, тате”- казва тя. Е, малко е своенравна. Пък има и гордост, защото е красавица. Прилича на майка си, лека и пръст. Гергана също   беше голяма красавица. Доста се заглеждаха по нея. Но тя си хареса мен и живяхме в мир и сговор.

- Но от добрите семейства, все някой си отива първи. И то, преди всичко много рано.

- Ох. Нека  да не говорим за това! Това е най- голямата ми болка. Да изгубиш човека, когото много обичаш.

- Знам. И аз го преживях. От добри семейства, добри деца. Сигурна съм, че и ти имаш добро дете. За нас, все още са деца. И цял живот ще си останат такива.

- Да. Сега е една млада фиданка, която напъпва и когато цъфне, все някой ден,ще даде плод и този плод, ще го изяде някой друг. Ти поне виждаш коя ще бъде, а аз нищо не знам и не мога да гадая. Мойта е малко потайна. Не обича да споделя. Дано не се сблъска с някой, който ще я вземе при себе си и ще я тормози. Има много такива сега. Пият и бият жените си.

- Николай, не мисли най- лошото. Твоята дъщеря, както чувствам е доста умна и въздържана. Не бърза. Това е една много хубава черта у нея. Затова, не  се притеснявай!

- Хайде, сега. Вече да приключим разговора, че както се заговорихме, виж, че е пламнал джиесема.!

- Да, Беше ми много приятно. Пак ще се чуем.

-  Приятна вечер, Албена.Как ти е галеното име?

- Бена. Може ли да ти казвам така?

- Разбира се. За мен ще е удоволствие, защото съм свикнала така да ми казват.

- Дочуване. И пак ще ти се обадя. Нали нямаш нищо против.

- Разбира се, че не. Дочуване, Николай.

Албена затвори джиесема и продължи да гледа телевизия.

- Лельо Бенче!- стресна я гласа на Надежда. Имаш много поздрави от Пламен.

- Ех, този Пламен! Нали го делим на две.

- За мен ли става въпрос.

- Ами, да. Той разделя любовта си на две.

- Да, така е.

- Нека да е все така. Че каквито синове и дъщери има.

- Хайде, че стана вече вечер и трябва да приготвяме вечерята.

- Аз ще я приготвя. Ти ако искаш само направи салата.

Надежда стана и тръгна към кухнята.

НА ДРУГАТА СУТРИН

- Наде, ще  те оставя сама. Ще отида до село и довечера ще се прибера. Няма  как.Трябва да отида до гробищата. Да запаля свещичка и да прелея за баба. Ти, нали ще отидеш в университета?

- Да, ама първо трябва да отида да видя татко. Сигурно вече  ме чака.

- Добре. Хайде, аз излизам, да не закъснея за автобуса. А ти закуси и тогава излизай! Аз ще си купя баничка по пътя.

- Добре, лельо Бени.

- До довечера, Наде.

Албена излезе и забърза към  спирката. Автобусът почти веднага дойде. Дори щеше да го изпусне. Тя махна с ръка и шофьорът спря. Благодари и седна в почти празният автобус. Беше ранна утрин и все още нямаше пътници. На автогарата потърси табелата, където пишеше името на селото. Автобусът пристигна и пътниците го напълниха. Пристигна в селото бързо, защото беше съвсем близо до града. Автобусът спря на средата на селото и тя подета от игривата игра на вятъра се понесе към къщата на баба си. Привидя и се,че баба Райна   седеше на пейката пред къщата. Разтърси глава. Навярно и се видя, защото много искаше да е така. Но животът си тече и нищо не остава вечно на земята. Отвори пътната врата, щракна ключа и влезе. Изкачи се по стълбището и влезе в къщата. Сложи водичка в едно шише, взе чантата , набра люляк от градината и тръгна към черквата. Трябваше да вземе свещички и тогава да отиде на гробищата.

Така измина целият ден. Прибра се от гробищата и се приготви  за Пловдив. След половин час, автобусът тръгваше от село. Нарами чантата. Заключи вратата на къщата и заслиза по стълбите. Прекоси градината. Розови и сини зюмбюли, червени и жълти лалета поклащаха главици за сбогом. Те живееха и умираха със своето време. Те ухаеха на пролет и се радваха, че са живи, че живеят.” Довиждане, милички. Аз пак ще дойда.

Чакайте ме! До утре, живот и здраве”. И тя забърза към спирката. Отдалече зърна автобуса. Оставаше още малко време. Качи, когато шофьорът се приготвяше са тръгне. Влезе, плати си билета и се усмихна. Нещо в нея напираше. Чувстваше, че я чака някаква изненада в къщи.

Пристигна си в сумрак. Звънна на звънеца и я посрещна усмихнатото лице на Надежада.

- Ей, Наде. Има ли нещо ново?

- Двойна радост, лельо Бене. Татко утре ще го изписват, защото докторите казват, че няма инфаркт. А е преживял някакъв нервен стрес. По- скоро се е уплашил от нещо.

- Радвам се за него.

- И аз. Знам, че преди да се случи това, той се стресна на сън и започна да вика. Отвори очи и тогава му стана много лошо.

.- Това е много добре. Защото, като се прибере в къщи, ще се успокои.

- А сега, чуй каква новина ще ти съобщя. Утре си идва Пламен. Дали му отпуск, тъй като изкарал отличен успех на изпитите.

-Браво на моето момче! Няма  да посрами майка си. Хайде да му се обадим по скайпа. Искам да го чуя!

- Добре. Ето компютъра. Само да го отворя!

- Хайде. Готово. Ето и той е на скайпа. Само нас е чакал.

- Пламене. Как си, моето момче? Кога ще тръгваш.

-Утре рано сутринта, от летището. Ще се прибера в България в 14часа. Няма да ме чакате. Ще хвана автобуса за Пловдив. А те са често. На всеки час. Най- късно в 17 часа съм в Пловдив.

- Добре моето момче. Искаш ли да чуеш Надето?

- Дай ми я! – Наде, обичам те, миличко. Утре ще те разцелувам.

Чакай ме!

- Добре, Пламка. И аз много те обичам и ще чакам час по- скоро да дойдеш. Хайде, чао засега и приятно  пътуване!

Надето затвори компютъра и седнаха да вечерят. Докато е нямаше Албена, тя беше приготвила печени кюфтета и салата от картофи с лук и майонеза.

- Много е вкусно, Наде. Мерси и за тази изненада. Няма грешка в теб. Радвам се.

Обядваха и Надето се прибра в стаята. На сутринта стана рано. Отвори тихичко вратата и влезе в хола. Албена също беше станала.

- Хайде да закусим и всеки по работата си!

Беше направила спагети. На масата имаше две чаши за кафе. Тя отиде  до кухнята и се върна с кафениче в ръка. Мирисът на кафето изпълни стаята. Двете закусиха на фона  на сутришната музика. Албена беше пуснала телевизора и се чуваше лека, приятна  мелодия, която галеше ушите. Стана, загаси го и тръгна към антрето.

- Довиждане, Наде. Вземи тези парички! Нали ще трябва да повикаш такси, за да докараш баща си? Пък и да имаш малко дребни.

- Довиждане и на теб. Ще отида да взема татко от болницата и ще се прибера. До сега ти гостувах, за което ти благодаря, а сега трябва  да се върна в къщи.От угре пак на лекции в университета.

- Добре, миличка. Днес си пристига и Пламен. Като се прибере, ще ти се обадя. Той ще се изненада, че те няма в къщи.

- Кажи му, че татко вече са го изписали от болницата и съм се прибрала. А щом ми се обадиш, веднага ще дойда.

- Хайде, аз тръгвам, до довечера.- и тя тръгна към  антрето и щракна ключа. – Наде, ела заключи, че нали знаеш?…

- Идвам лельо Бени. Ти тръгвай!

Албена излезе, а Надето заключи вратата и наново си пусна музика. Облече се.Гримира се, затвори телевизора и тръгна. Трябваше да отиде до тях. След това да отиде да вземе баща си от болница. “Милият татко! Това ли трябваше да му се случи! За него е голям стрес. Вече трябва  да сме много внимателни.

А аз трябва да се грижа за  него. Няма кой друг.” В апартамента влезе за бързо. Взе някой дрехи за баща си  и извика такси. Таксито пристигна бързо. Качи се и потеглиха.

- За Окръжна болница, моля!

- Добре госпожице.

Градът беше оживял. Хора и коли бързаха за някъде. Сърцето заигра в гърдите и. И то чувстваше промяната, която ставаше в нея. Сега баща и, а довечера ще си дойде Пламен. Двама любими човека, се връщаха, за да и се доверят. Баща и и грижите около него, Пламен, да докаже своята любов. Откога чакаше срещата с него. Тя си представи, как ще го посрещне, ще се хвърли на вратата му и ще го целуне, за да му каже “обичам те”. Таксито спря в двора на болницата. Надежда плати и слезе. Влезе през вратата и се насочи към асансьора. Сърцето и биеше силно. Баща и вече я чакаше. Тя показа главата си през вратата на кардиологичното отделение и видя сестрата, която преди това и помогна  да го види.

- Сестра, моля ви. Днес, баща ми  го изписват. Може ли  да му да дадете дрехите и кажете, че го чакам!

- Ей, момиче. Важното е, че баща ти не е получил инфаркт. А сега изчакай, ще ти го доведа, когато е готов.

- Искам да говоря и с лекуващият му лекар, да ми изясни състоянието му, от какво ще има нужда .

- Добре. Ела с мен до лекарската стая и ще те представя на доктора. Хайде, не  си притеснявай!

- Да. Идвам.

Те тръгнаха по коридора и спряха пред лекарския сабинет.

- Доктор Петров. Момичето иска да разговаря с вас.

- Да влезе. – Кажи сега, какво те притеснява.

- За баща ми. Днес ще го изписвате.

- А да, този, който мислехме, че е инфаркт, а то какво излезе.

- Да. Моля да ми обясните,от какво ще има нужда? Трябва ли да му се дават някакви лекарства?

- За сега му е нужно спокойствие. От лекарства няма нужда. Той е здрав, физически. Ние му направихме пълни изследвания. Мина през скенер и не открихме нищо съществено.

- Радвам се, докторе.Тук съм приготвила едно малко подаръче за вас. Да сте жив и здрав, да помагате на повече хора.

- Нямаше защо. Но все пак благодаря. А вие  да се грижите за него!

-Защо не дойде и майка  ви?

- Няма я, докторе. Тя почина отдавна и сме само двамата с татко.

- Тогава, грижите остават за  нас. Та, аз до сега се грижа за него. Замествам майка си. Аз съм единствената дъщеря и няма кой друг.

- Е, значи сте  оправно момиче. Знам ги , аз днешните момичета. Мамини дечица. Само скитат по барове и дискотеки.

- Е, мен не ми харесват тези неща.

- Браво ! А сега тръгвайте, че сигурно баща ви чака!

- Довиждане. И ви желая лек и ползотворен ден.

- Благодаря ви, момиче. Довиждане и на  вас.

Надежда излезе от лекарския кабинет и сестрата я чакаше  в салона.

-  Много сте мила, сестро. Ето, това малко подаръче е за вас. Бях намислила да ви го дам, защото още тогава ми помогнахте да видя баща си. Добре, че сте на смяна.

- Аз също съм майка и моята дъщеря остана без баща.

- Аз пък без майка.

- Знам какво е да си без родител.

- Да, тежко и трудно.

- Хайде сега да вървим, че баща ти е готов и те чака.

- Благодаря още веднъж!

- Няма защо. Това ми е работата. Да помагам и да се грижа за болните. Затова съм учила.

- Много ми харесвате. Имам едно предложение. Може ли, някой ден да ни дойдете на гости. Пък можем и да се запознаем с вашата дъщеря. Дайте едно листче да напиша вашият телефон, ще ви дам и моят.

- Изчакай малко да отида до манипулацонната да взема листче!

И тя забърза. Върна не с две листчета в ръка.

- Ето, вземи, това е моят джиесем. Можеш винаги да ме намериш на него!

- Благодаря. А сега ще запиша моят. Може ли да влезем в стаята при татко и там да го напиша?

- Разбира се. Тук няма къде да поставиш листчето, за до го напишеш. Хайде!

Те влязоха и там ги посрещна усмихнатото лице на баща и.

- Хайде, тате! Знаеш ли откога те чакам!

- Извини ме, татко. Ходих до лекуващият ти лекар, за да ми каже какво трябва да правим, след като те изписва.

- Добре, Добре. Знам. На мен също не ме е ясно.

- Хайде да тръгваме и в къщи ще си поговорим. А сестрата я каня да ни  дойде на гости. Пък имала и дъщеря. Можем да станем с нея приятелки.

- Добре. Щом си я поканила, ще ни бъде скъпа гостенка.

- Благодаря ви. В най- скоро време ще отделя малко време, за да ви дойда на гости.

- Довиждане, сестра. Как е вашето име?

- Мария. Мария се казвам.

- Благодаря ви, Мария. Много сте внимателна.

- Задължена съм да съм такава.

- Хайде. Довиждане и до  нови срещи!

Надежда хвана под ръка баща си и дамата се запътиха към асансьора. Излязоха през сградата и потърсиха такси.

- А, ето го. Същото, с което дойдох. Като, че сме се наговорили.

Тя се приближи до таксито и помоли шофьора да  ги закара.

- Вие вече знаете, къде. Ето  баща ми го изписаха.- Хайде да тръгваме!

- Качвайте се!  Аз постоянно идвам тук. Тук почина моята жена и ми напомня за  нея.

– Ох и на вас ли се е случило същото нещастие?

- Ние преди години също останахме сами. Но хайде, да не говорим за това. Ние сме живи и трябва да живеем. Така ни е писано.

- Тръгваме.

Шофьорът натисна скоростите и колата потегли. През цялото време никой не проговори.

- Вече стигнахме.

- Ето ви паричките. Беше ни много приятно. Имаме еднаква участ.

- Довиждане. Може пак да се срещнем.

- Ето, вземете тази визитка! Винаги можете да ме потърсите!

- Благодаря.   Лек и ползотворен ден.

Надежда и баща и влязоха през вратата на блока и се качиха на

асансьора. Живееха на третия етаж

- Ето ни най- сетне у дома.

- Да, дъще. Радвам се.

- Как няма да се радваш? Ние и двамата се радваме, защото  ти няма нищо.

-А сега да обядваме и искам да си почина!

- Добре, татко. Ще приготвя  обяда и ще си легнеш.

Джиесема прекъсна разговора.

- Ало. Ти ли си лельо Бенче? Татко вече си е в къщи.

- Затова ти звъня. Да разбера, дали се е прибрал. Вече съм спокойна, пък и ти.

- Как е? Добре ли е?

- Все едно, че нищо му няма.. Весел е, както винаги. Има настроение.

- Браво на него. Прати му поздрави от мен и кажи, че скоро ще дойда да го видя.

- Ще му кажа. А сега вече ще чакаме Пламен.

- Той още не е пристигнал в София. Когато си дойде, веднага ще ти се обадя.

- Вярвам, че и той ще ми  се обади. А ето някой звъни по джиесема.

- Да. Пламен е.

- Аз затварям, а ти ми се обади, да знам какво е казал!

-Добре. Не  се притеснявай! Ще ти се обадя.- Ало, Пламене. Как пътуваш?

- Още не съм пристигнал. Ще ти се обадя по- късно. Сега ми е много трудно. Току що слязох от самолета.

- Добре. Ще чакам с нетърпение да си дойдеш. Да те прегърна, да те целуна. За сега, чао.

Надежда затвори джиесема и принесе яденето от кухнята. Сервира масата и седна. Обядваха и баща и отиде до спалнята .Тя остана сама с мислите си. Беше много щастлива. Пламен идваше. Колко много го обича.А и той доказва любовта си към нея. Само не знаеше, за колко време ще остане. Може да отидат до Бачковския манастир, да запалят свещи за здраве и успехи в учението на двамата. Само да дойде. Вече не издържаше. Сърцето и биеше лудо пред мисълта, че ще бъдат заедно. Дълго време не бяха се виждали.

Времето беше  .напредваше . Наближаваше часът на  идването.Още малко и той ще бъде тук. Трябва  да издържи.  Звънът на джиесема наруши тишината в стаята.

- Ало. Аз съм миличко. Вече кацнахме и в момента отивам към автогарата, за  да хвана автобуса за Пловдив.

- Радвам се. Нямам търпение да  те видя.

- И аз. Но първо ще отида да си оставя багажа в къщи и да видя мама. След това бегом, право при теб.

- Когато пристигнеш тук, моля те, обади ми се!

- Знаеш, че ще ти се обадя. За сега чао.

- Чакам те, мили. И тя затвори апарата.

Времето напредваше и Надежа остана в очакване. Някой наново звънна. Не познаваше този номер. Обади се женски глас.

- Ало, не ме ли позна? Аз съм Мария, медицинската сестра. Реших да се обадя, за да  разбера, как е баща ти.

- Ти ли си, била? Изненада ме.

- Нали бяхме се разбрали, някой ден да ти се обадя. А ако позволите, бих дошла да ви видя.

- Защо не. Аз самата те поканих.

- Тогава, кога ще бъде удобно?

- Последните няколко дни няма да е възможно. Ще имам гост и трябва  да обърна внимание на него.

- Добре тогава. Нека да бъде, когато ти ми се обадиш и ако не съм на смяна, ще дойда.

- Така се уговаряме. За сега довиждане и ще  ти се обадя.

Надежда погледна стенния часовник. Той отброи 6 последователни удара. ” Да, наближава  да си дойде”. Пусна си музика от телевизора и зачака. Не я свърташе на едно място. Сърцето и играеше лудо под звуците на музиката и отброяваше удър след удър. Идеше и да скочи и да побегне към тях.  Пламен още не беше си дошъл. Обеща, че като пристигне, веднага ще и се обади.

Стана 19 часа, а той все още не беше и се обадил. Нещо я сви под лъжичката. Зави и се свят и за малко да падне  на земята. Не знаеше какво да мисли. И в този момент, джиесема звънна.

- Ало- беше гласът на Албена.- Не знам как да ти го кажа, Наденце. Автобусът, с който е тръгнал Пламен е катастрофирал близо до Костенец. Няма жертви, но Пламен,благодаря на Бога е леко ранен.Успял е да излезе през прозореца. Малкият дявол, миличка. Добре ни е момченцето. В момента явно е във стрес. Когато се върне, ще му леем куршум. Може да е малко, но това, което е станало пред  него е голямо.

- Миличкият ми,той. Като, че ли нещо чрез сетивата ми подсказа, че има някаква ситуация. Сви ме под

лъжичката. Явно, в момента на катастрофата. Зави ми се свят и щях да падна на земята. Добре, че се хванах за  дивана и веднага легнах. А то, какво било?

- Яка връзка имате с него. На мен също ми прилоша и в главата ми заудря чук, който щеше да я разбие. И в този момент ми се обадиха,че е станала катастрофа, а после Пламен продължи. Каза ми да не се притеснявам, защото всичко е вече минало и връщане назад няма. Има съвсем малки  рана и на коляното и на челото. Били леки

Порязвания  от стъклото.

- Ох. Много се притесних лельо Бени. Докато не го видя, няма да съм спокойна.

- А, успокой се! Ще ни го докарат чак до нас.

- И веднага да ми се обадиш. Не е ли по- добре да дойда до вас, та двете  до го посрещнем?

- Както решиш. Но обещай, че  няма да плачеш пред  него!

- Обещавам. Хайде, ще  се кача на такси, за да дойда по- бързо – и тя извика такси.

Таксито пристигна бързо и се качи.

- Къде  да карам?- обърна се към нея шофьора.

-  Към ж.к “Тракия”. Ще ви покажа къде да спрем.

Потеглиха. Спряха пред блока, който му показа Надежда. Плати и слезе. Звънна на звънеца пред входа на блока. От прозореца на терасата се показа Албена и погледна надолу.

- Ей сега идвам, Наде- прозвуча гласа на Албена  като ехо.

- Ето ме и мен, Наде. Чака те изненада в къщи.

- Добре, лельо Бенче. Хайде, да изчакаме Пламен.

Те се качиха на асансьора и спряха пред вратата  на апартамента. Вътре се чуваше лека музика. Албена отвори вратата и от нея се показа Пламен. С лепенка на челото. Надежда се приближи,  нежно го прегърна и целуна.

- Трябва да съм по- внимателна, за да не ти направя нещо.

-Не се притеснявай, миличко. Виждаш, че ми няма нищо. Съвсем леко е.

- Добре миличък. Видях те и ще те оставя да си починеш. Сега имаш нужда. Ще си тръгна, а и утре е ден.

- Добре миличка. Може бе така е по- добре, макар, че исках днес да бъдем заедно.

- Е . И това ще стане. За сега чао и утре  ще ти се обадя.

- Добре, довечера ще си пишем  по скайпа. Става ли? Знаеш ли, колко неща имам да ти разказвам.

- След вечеря ще ти пиша и ще си поговорим по микрофона. Сега вече тръгвам, че татко ме чака. Обадих му се, че  ще се прибера.Той знае  какво ти си е случило. Чао, чао- и тя тръгна към вратата.

Албена я изпрати до асансьора. Надежда слезе и се  забърза към спирката. Автобусът дойде бързо и тя се качи.  Чу се гласът и:

- Татко, прибирам се.

- Бързо, дъще. Ела, ела да видиш. По телевизията дават за катастрофата по новините. Казаха, че нямало загинали.

- Да. Поне видях Пламен. Само е с лепенка на челото. Разминал се с две леки рани, на крака и челото.

- Радвам се,  миличката ми дъщеричка. Бог му е помогнал. Не виждам, ако беше му се случило най- лошото.

- Мълчи, татко, моля те! Не искам и да си мисля. Защото ако си помисля, пак ще ми прилошее.

-Защо думаш така?

- Защото преди да ми каже леля Бени какво е станало, прилоша ми и ми се зави свят. Това е било в момента, когато е   станала катастрофата.

- Понякога се случват такива невероятни неща, че да не повярваш. Но такъв е животът. Писалката е неписала, че Пламен има още живот. Затова е останал жив.

- Да. Поуспокоих се, като го видях жив и здрав. Той може би е в стрес и си тръгнах, защото има нужда да си почине.

- Правилно си постъпила. Умничка си ми ти. Знам, колко ти си е искало да бъдете заедно, но разумът в теб е надделял.

- Татко, приготвила съм вечерята. Хайде да вечеряме, защото му обещах, че ще се чуем по скайпа!

- Добре, дъще. Хайде, донеси я и ще вечеряме.

Надежда се запъти към кухнята и сервира на масата печено пилешко и зелена салата. Не беше забравила и пържени картофи. Вечеряха и баща и тръгна към спалнята. Надежда прибра посудата. Подреди масата и изми чиниите. Не обичаше да гледа мръсни чинии  на мивката. Въздъхна си и тръгна към нейната стая. Изведнъж се сети, че беше забравила хавлиената си кърпа в дома  на Пламен. ” Нищо, сега ще му пиша и ще го помоли  да я  сложи в торбичка и утре след лекциите,ще отида да си я взема.” Влезе в стаята и отвори лаптопа. Пламен беше в скайпа. Натисна сигнала на видиокамерата и Пламен се показа. Усмивка грееше  на лицето му.

- Миличък. Как си?

- Не се притеснявай за мен. Аз съм добре. Все едно, че нищо не е било.

- Радвам се и вече съм спокойна. Нека тази вечер да си починеш, пък утре ще си говорим повече. Става ли?

- Щом казваш. Така да бъде.

- Целувам  те, миличък. Желая ти лека и спокойна нощ.

- И на теб. Лека.

Надежда затвори лаптопа. Облече нощницата и си легна. Заспа много трудно. Сънува странен сън. Катастрофата и че Пламен вече го няма. Получил е тежка травма в главата и останал на място. Той лети над нея  и я гледа отгоре. Усмихва и се.

- Смърт няма ,мила. Виждаш, аз съм жив.

Тя се стресна.  Седна на леглото и се заоглежда. В стаята властваше тишината и само тракането на стенния часовник в хола подсказваше, че всичко беше само сън. Наново си легна и заспа. Събуди се рано. Главата и силно я болеше.  Стана, пийна аспирин и се запъти към кухнята. Сложи кафе и от готовото тесто направи мекици. Двамата с баща и много ги обичаха.

- Леко открехна вратата на спалнята, където спеше баща и  тихичко викна.

- Татко, татко, буден ли си. Направила съм кафе и закуска, и ако искаш, ела да закусим!

- Баща и се прозя. Вдигна  нагоре ръце и се протегна.

- Ставам, миличко. Ставам. Изчакай ме!

Двамата закусиха и тя се приготви за лекции.

- Довиждане, татко. Аз тръгвам. Ако има нещо, обаждай се!

- За мен не се притеснявай! Аз съм добре. Здрав съм като чук.

“Милият ми татко. И да му има нещо, никога не  се оплаква. Все с това чувство за хумор”-замисли се Надежда. Толкова много го обичаше. Само, той и остана. Как да не го обича, щом като беше толкова добър и грижовен баща. Самичък я  гледа, след смъртта  на майка и. И я  учи  на добро. За нея, личният пример беше едно от големите неща, за правилното възпитание на децата. Такава ще бъде и тя, за да отгледа добри деца.

Преди да тръгне, звънна на Пламен. Като се увери, че е добре, излезе ог къщи и тръгна към университета. Там пристигна в последният момент. На входа  на аулата се сблъскаха с професора. Извини се и влезе. Седна и се замисли. За малко да изгуби Пламен. Съдбта беше благосклонна към него. Остана жив, дори и нямаше никаква травма. “Боже, благодаря ти, че ми го остави жив!” Не виждаше, как щеше да живее без него. А леля и  Бени! Просто, голям късмет. Но нали Пламен е жив. Нека да не мисли повече за това. Нечий грас я извади от размисъл. Беше гласът на професора:

- Госпожице, може ли да повторите думите ми?

Надежда се стресна.

- В момента не съм в състояние. Случи се нещо лошо, което все още не ми дава мира.

- Няма да ви разпитам. Моля, влезте в час!

- Аз съм в час, професоре.

- Млада госпожице. Нямах предвид това, а че мисълта ви беше някъде другаде. А вие сте отлична студентка и   трябва винаги да отговаряте на въпросите, които ви се задават.

- Да, професоре.  Виновна съм.

- Това ми харесва у вас. Че сте искрена и ви желая да останете и в живота такава.

- Благодаря. Ще се постарая.

- А сега слушайте и помнете! Не всяко нещо, което преподавам, можете да прочетете от учебника. Затова са лекциите.

Надежда  замъча и се заслуша. Този ден, беше един мъчителен ден за нея. В главата и непрекъснато се въртеше катастрофата на Пламен. Очите и се навлажниха. Преглътна няколко пъти и се усмихна ” Но нали, той е жив и пак ще бъдат заедно”. Излезе от университета и забърза за вкъщи.  Баща и беше се излегнал в хола

на дивана и гледаше някакъв филм по телевизията.

Тя се събу и съблече, и влезе тихичко.

- Татко, аз съм. Не се притеснявай. Обядва ли?

- Да, дъще. Не се притеснявай за мен!

- И аз ще хапна нещо, каквото има в хладилника и ще си почина. Довечера ще пиша на Пламен. Не искам да го притеснявам тия няколко дни. Нека да си почини и да излезе  от стреса. Леля Бенче каза, че ще отидат да му леят куршум.

- Добре, милата ми. Отиди си почини!

- Да, татко. Отивам. А ти си почивай, за да се възстановиш по- бързо, че работа  те чака. Хайде, до довечера.

И тя тръгна към нейната стая. Сънува интересен сън. Някаква млада жена, облечена в ефирни дрехи до земята се приближи до нея. Сложи ръка върху главата  й и каза:

- Те ще станеш голям човек. Ще управляваш много хора. Всички ще те обичат, заради твоята доброта и професионализъм.

Жената изчезна, както беше се появила. Надежда се събуди и затича към баща си:

- Татко, татко, чакай да ти кажа. Сънувах интересен сън. И тя разказа съня.

- Явила ти се е Света Богородица, за да ти предскаже бъдещето.

- Така ли? Но не ми каза нищо за Пламен.

- Наде. Ти все за него мислиш?

- Как да не мисля. Толкова много го обичам.

- Не искам да те отчайвам, но стават много неща по света. Представи си, че залюби друго момиче.

- Не говори така, татко! Причиняваш ми мъка.

- Трябва да бъдеш подготвена за всичко. Защото, после ако се променят нещата, щ е отхлабиш силите, ще паднеш духом и ето ти болестта. Болестите идват от промените и стресовете в живота.

- Може би си прав. Човек винаги трябва да е буден.И когато дойде нещо лошо в живота, трябва  да е готов да го посрещне и да има воля, и сили.

- Ето, това е моята дъщеря. Помъдряла, а още е толкова млада.

-  Татко,недей! Така ме надценяваш!

- Не те надценявам. Това е самата истина.

- Тогава, много ти благодаря да хубавите думи. А сега отивам да се обадя на Пламен. Искам да знам как се чувства.

- Тичай, тичай! Ех, любов, любов. Имаше една такава песен.

- Нека нашата любов да бъде до края на живота ни! Никога да не гасне!

- Амин, дай Боже. Нали така се казва!

- Чул те Господ, татко! А сега да бягам.

И тя се затича към стаята си. Веднага отвори лаптопа и видя, че Пламен беше на скайпа. Навярно, вече я чакаше.

- Миличък, вече съм тук. Как си?

- Добре съм. Днес ходихме с майка, да ми леят куршум. Знаеш ли какво се появи?

- Казва, казвай!

- Ами, автобуса и аз.

- Така ли? Значи, ти е показало катастрофата и че имаш стрес от нея.

- Така излиза. Но  вече  излезе от мене.

- Ох, миличкият ми. Целувам те и когато се почувстваш по- бодър, ще се видим.

- Добре. Чакам с нетърпение този момент.

- Ще стане. Нали се чуваме по скайпа. Все едно, че сме заедно.

- Утре, преди лекциите ще мина да пийнем по едно кафе. Става ли?

- Как да не става. И още как? Ще  те чакам.

- А сега си почивай, утре сутринта ще се видим!

- Съгласен, господин началник!

- Какъв началник съм ти аз?

- Малка шегичка. Ти да не се разсърди?

- Какво говориш, миличък? Как да ти се сърдя на чувството  за хумор?

- Благодаря ти, че ме разбра.

- А сега, отивай да си почиваш. До утре- и тя затвори лаптопа.

Върна се наново в хола при баща си.Даваха интересен филм по телевизията. За едно момиче, което

е влюбено в мъж, по- голям от нея, който е женен.   Но тя скриваше любовта си към него, защото, той имаше прекрасно семейство- жена и две деца, които много се обичаха.

- Татко. Тази нейна любов е невъзможна. Тя трябва да превъзмогне чувствата си, в името на доброто. Няма право да разваля такова семейство.

- Да, Наденце. Така може да разсъждава само един умен и порядъчен човек. Човек, с достойнство и правдивост. Наново се уверявам, каква дъщеря съм създал и отгледал. Един морален човек.

- Благодаря ни, татко. Това са мои съждения. Така виждам нещата. А в университета имаме една доцентка, която е разведена и ходи с професора от другата катедра. Той е американец и е женен. Неговата съпруга е българка. Нямат деца. Но казват, че на времето, тя е направила спонтанен аборт и вече не е успяла да забременее. А този професор, възмущавам се от постъпката му. Демонстрира пред всички, връзката си с доцентката. Навсякъде са заедно. Дори за Нова година ходил с нея в Гърция и оставил добрата  си съпруга сама. А, тя горката, не знам как се чувства. Знае цялата истина. И как го търпи! Ето, това е човек без морал. Язък, че е професор! А може би, американците така виждат живота? Имат жена и любовница. Но защо повечето време е с любовницата си, сякаш няма жена? Не се срамува дори от студентите си. Какъв пример им дава? Но нека да не го обсъждам! Всеки отговаря за себе си. Не мисли ли,че ще остарее и ще легне в ръцете на жена си?

- Моята моралиска. Моята мила дъщеричка. За кого се е загрижила?

- Така мисля, аз. Това са моите принципи. Благодаря на мама, лека и пръст и на теб, че сте ме родили да бъда такава. Родителите са еталон на подражание. Вие с мама бяхте прекрасно морално семейство. Много се обичахте и аз съм ви наследила.

- Нека да не говорим за това, защото ми става много болно!

- Добре, татко. Спирам. Не искам да гледам повече филма, защото кръвта ми кипи. Ще отида да си почета, че утре имам тежък ден. Много часове. Пък сутринта ще  се отбия до Пламен. Обещах му.

- Хайде, дъще. Лека нощ.

- Лека и на теб, татко.

Надежда целува баща си по челото и се запъти към стаята си.Извади от чантата си тетрадка и химикал, и в този момент и дойде на ум да напише едно стихче. Отдавна и се въртеше в главата,  тази мисъл. Обичаше стихове,   пък защо да не се опита да напише това, което в момента беше в главата и. И думите започнаха сами да се леят. Учуди се на себе си за това, което до сега не беше подозирала. Та, тя може да пише стихове. Преди време, случайно беше разровила някой книги от библиотеката и намери нещо интересно. Това я изненада. В една от книгите, имаше тетрадка и в нея стихове. Майка и никога не беше споделила, че може да пише. Тя я взе и я прибра в гардероба си.Сега се сети за нея. Стана, отвори гардероба  и извади тетрадката със стиховете. Зачете. Бяха великолепни. Поне разбираше от хубави стихове. А те наистина бяха изпълнени с много емоция и

любов. Беше започнала като ученичка да пише. Бяха отбелязани годините. Имаше и като студентка. И всичко беше свършило до тук. Имаше едно последно стихотворение, малко преди  нейният край. Тя  пишеше за живота и смъртта. Сякаш беше предчувствала, какво ще се случи. Очите на Надежда  се навлажниха. Нещо я парна по бузата. Беше една едра сълза, която се стече надолу и   капна върху тетрадката. Имаше чувство, че майка и беше до нея. Сякаш я прегръщаше и я целуваше по бузата, галеше я по главата за лека нощ. Почувства някакво докосване, като лек бриз, до бузата. Сякаш две очи я наблюдаваха.” Мамо, мила мамо. Имам една идея. Ще ти издам стиховете. Навярно ще се радваш отгоре и ще  се гордееш с твоята дъщеря. Знай, че тя никога няма да  те разочарова. Не се притеснявай за мен. Аз съм добре и ще се старая да съм добра дъщеря. Обичам те, мамо. Мисля, че аз ще продължа това, което си започнала.  Чувствам, че и аз ще започна да пиша стихове.

Тя разгърна тетрадката и написа няколко реда. Виж ти! Наистина. Тя може да пише . До сега не знаеш нищо за себе си.Ето защо, човек трябва непрекъснато да се наблюдава. Така можеше да  научи много неща за себе си, пък и за другите. Някъде беше чела, че човек трябва да се самонаблюдава, да се опознава непрекъснато. По този начин, ще научи много нови неща. Самоконтрол и самодисциплина е това, което прави човека силен и волеви. Опознай себе си! Това е един висш принцип, който йогите проповядват. Тази вечер, нещо я подтикваше към размисъл. Дали наистина майка и е при нея и и помага да разбере тия истини. Дали ,тя не и дава насоченост  на мисълта? Благодаря ти, мамо! Искам вече да си лягам, че доста се уморих. Целувам те, мамо, както ти ме целуваше! Сега си лягам. Сама си казвам, лека нощ, Наде. И тя се мушна под одеялото и заспа. Сутринта се събуди рано. Приготви кафе и юфка, и покани баща си. Този път, тя не пи кафе, защото щяха да пият с Пламен. Само закуси. Раздига масата. Приготви се и тръгна.

- Довиждане, татко. След лекциите ще се прибера веднага. Приготвила съм ти обяд. Хапни, не ме чакай! Днес имаме много часове и ще се прибера по- късно.

Тя тръгна и баща и остана сам. Реши да се обади на  Мишо. Отдавна не бяха се чували. Мишо беше неговият  най- добър приятел. Познаваха се още от гимназията. Никога не бяха се обиждали. Помагаха си много. Когато беше   в болницата, всеки ден идваше при него и му носеше плодове. Когато бяха двамата, разговораха  на дълго и на широко. Спомняха си ученическите години.  Разказваха си случки от войнишкия живот. Пък Мишо, беше авджия.Толкова много случки разказваше от авджийския си живот. Някой смешни, други тъжни. Пък имаше дар слово. Така умееше да разказва, че те принасяше в мястото на случката. Да го слушаш в захлас. Затова реши да му се обади. Чувстваше някаква пустота в душата си. Имаше нужда от някой, с който да си поговори. Набра номера му на телофона и звънна. Отсреща се чу плътен, мъжки глас:

- Кой е?

- Не ме  ли позна, стари мой приятелю?

- Нещо телефона не ми е в ред. Много пращи. А, ти ли си бил, Пано?

- Ей, най- сетне! Ами кой да бъде? Аз съм Панайот Янков, мое величество, човека.

- Все такъв си бил и такъв ще ки останеш. Няма да те напусне чувството за хумор.

- Да бе, да бе. А ти пък да го нямаш? Дори ти е в излишък.

- Каня те на сутришна водка.

- Ти пък да не се шегуваш? Толкоз рано на водка.

- Не бе, не бе. На сутришно каймаклия кафе. Пък ще си пием и водичката.

- Това е нещо. Знаеш, че си обичам кафенцето. Пък с повече каймак, няма да е зле.

- Ей, не знаеш какво да отговориш! Тогава идвай! Ако път имаш някаква работа…

- Нямам никаква работа. Ще дойда, как да не дойда, като така любезно ме каниш.

- Че, аз кога не съм бил любезен?

- Да, да. Съгласен, господин началник.

- Е стига с  тия шеги! Че виж, слънцето е вече високо.Тръгвам де. Нека да се облека и ще тръгна.

- Да не те чакам с часове?

- Та, аз съм на една крачка от вас. Дори не гоня автобус.

- Хайде,  хайде, тръгвай, че вече гърлото ми засъхна. Трябва да го смажа с малко кафенце.

-Чакай ме след 5 минути. У вас съм.

Панайот затвори телефона и зачака. Не минаха и повече от 5 минути и на външната врата се звъна.

Той стана . Беше Мишо. Отвори и Мишо влезе вътре.

- Ей, мама мостара. Точен си като изсрел в целта.

- Знаеш, че винаги съм бил точен. Ти заслужаваш приятелю. Та ти си толкова точен във всичко, че се срамувам, да обещая и да не бъда точен.

- Ей, ей. Стига ме ласкай! Ще се възгордея  и ще пусна криле.

- А къде ще летиш.

- Ще литна ей, там на върха на Родопа планина и ще викна с пълен глас: “Хорааааааааа, мили хора. Чуйте един пастир, който е загубил стадото си. Елате при мен, да го потърсим. Пък от тук се вижда цяла България. Нашата майка мила. Колко е красива. Нямате си представа. По- хубава  страна от България няма.С нейните тучни морави, с нейните буки зелени, с нейните сенки дебели и красивите българки.

- Чакай, чакай, Пано! Та ти си бил много поетичен!

- Забрави ли,  Мишо. В гимназията пишех такива стихове. А на колко момиченца съм пращал любовни. Ех,   време ли беше! Луди, млади години. Да бяха се върнали, но да не бъдат като днешните.Сега, любовта изчезна от младите. Не знаят що е истинска любов. Романтика, братче, романтика…

- Я слез на земята, приятелю! Не виждаш ли, че живеем в друго време. Никой не ти говори за романтика.Казват, че е нещо отживяло. Тук,таме може да се срещне някой романтик. Но такива, като него се броят на пръсти.

- Ех любов, любов. Ти кажи, защо? Май имаше някаква такава песен.

- Имаше ли, нямаше ли, просто изчезна от сърцата на хората.

- Прав си приятелю. Сякаш се скри в дън земя и никой не може да я открие.

- Ние поне на времето я открихме и се къпехме в нея , като в бистро езеро.

- Да. Изпитахме  нейната сила и истина.

- Колко беше красива, тя. Ето ти романтиката.

- А вече не може да се върне. Ако имам втори живот тук, на земята, пак моята любов, по- точно жената, с която живях толкова години, пак нея ще взема.

- Забравих, че вече си сам. Затова ми говориш за любов, защото вече я няма.

- Хайде, нека  да не говорим за това?Става ли?

- Става Пано, става.

- Дай сега, кафетцето, па да си пийнем сладко, сладко!

- Ей сегичка! Тръгвам- и той се запъти към кухнята.

След малко се върна с табличка в ръце с две чашки, от които  дъхаше  на кафе.

- Ех, че ми е толкоз хубаво. Хайде, давай, давай, че нямам търпение!

- Не виждаш ли ,че ида? Ето, вземи! Избери си сам чашката!

- Те, двете се еднакви, като две капки. Така са изпъстрени, чак миришат на пролет.

- Пак се понесе във вихъра на времето. Вземи, та малко да си в крак с новото. Че ако не можеш да свикнеш, сърпа ще се отреже като житен клас.

- Като ми каза за съпра. Спомних си и за паламарката. Нали знаеш какво е паламарка. Оная, дървената подобно на ръкавица, с която прихващаш отрязания от сърпа клас.

- Знам, как да не знам. Сега младите не знаят какво е сърп и паламарка. А по наше време нямаше комбайни, а жените ходиха на нивата с тях и прибираха житото.

- Аз съм от село и като малък ходех с майка си на нивата да жънем. Гледах я,  държеше паламарката и режеше житните класове. После ги оставяше в сайвана, да има за зимата. По- голямата част носеше на мелницата, за да ги смелят на брашно. Нали трябваше да ядем хляб.

- Мама пък обичаше да прави баница. Сега я наричат домашна баница. Първо правеше тестото, после правеше малки купчета, леко ги разтилаше с ръце и точеше с точилката. Корите и бяха толкова тънки, та чак гледах през тях. Правеше много хубава баници, която, аз много обичах.

- Да. Но сега всички се научиха на готово. Точените кори готови. А да не говорим, че има и готова баница, само да се опече.

- Така и баба знае. Аз сам мога да си я направя. Какво му е.

- Ех, че сладко, кафенце!- и той отпи една глътка. -Винаги ми  е сладко при тебе.

- Е, не се познаваме от вчера. Колко години изминаха и все си останахме такива, луди глави.

- Ей, не обиждай на глави!

- Не сме ли такива? Остаряхме, но не ни увират главите.

-Ех, приятелю, приятелю мой мили. Нека още да си поживеем,та да се порадваме още малко на живота. Много е красив пущинявица. За нас поне е такъв, защото виждаме само хубавите неща в него. А той наистина си е такъв. Хората не могат да разберат, че трябва да живеят, докато им се дава даром този живот. А те виждат се лошите неща. Но не мога да ги упреквам. Всеки отговаря за себе си. Животът си е негов и той си живее така, както го разбира.

- Прав си. Ей, идват Великденските празници. Днес е велики четвъртък. Надето, дъщерята значи, каза, че като се върне от лекции, ще боядиса яйцата. Навремето, когато беше жива жената, какви яйца боядисваше! За чудо и приказ. Дъщерята се научи от нея. Пък какви красиви козунаци месеше ! Заплетени, незаплетени. Някой кръгли, други продълговати. Само да ги гледаш. Но когато дойдеше неделята, Възкресението Христово,всички сядахме до масата. Чукахме се с яйцата и у който останеше здравото, борецът де, го оставяхме за следващата година. Ех, живот, живот. Няма да се върнеш ти назад,  в онова време.

- Пано, дай една чашка от водката! Водата де.Че от кафенцето ожаднях.

- Ей, сегичка. -  и той забърза към кухнята.Върна се с чаша вода.

- Ето, вземи. Та  да ти мине жаждата!

- Благодарю вам, друг мой.

-  Е моля, моля. Няма защо. Пийни си! Да ти е сладко!

Изведнъж телефонът наруши разговора. Панайот  вдигна слушалката и в нея прозвуча женски алтов глас.

- Ало, кой е?

- Не ме ли позна. Аз съм твоята сестричка.

- Коя сестричка?

- Не ме ли помниш? От болницата. Бяхме се уговорили с дъщеря ти, да се обадя някой ден. Пък идват празници и реших да го направя сега.

- А, ти ли  си Мария? Много се радвам да те чуя.

- Може ли да дойда на Възкресение, да поднеса моят подарък  и да се чукнем по приятелски, с едно яйце?

- Разбира се. Надето няма  да има нищо против, дори ще се зарадва. Тя много те уважава. Може ли към десет, сутринта?

- Може, може. Ще те изчакаме, всички да се чукнем.

- Тогава да не те притеснявам повече. До Възкресение.

- До Възкресение Христово.

- Ей, какви са тези мацки, дето ти звънят. Чак у вас искат да идват?

- Стига шега!

- Понякога шегата става истина.

- Не се бъзгай! Надето беше поканила сестрата, която ме гледаше в болницата, да дойде на гости у нас.

- А, такава ли била работата? Пък, аз си помислих… Пък не е лошо наново да се влюбиш. Толкоз години си сам. И твоята жена отгоре няма да има нищо против, вярвам. И ти имаш нужда да легнеш до женска плът.

- Виж, до сега и не съм го помислил. Имах толкова щастлив брак и то с голяма любов. Не мога да забравя нищо.

- Но ти си жив и имаш нужда все пак наново да срещнеш любовта.Според мен е така. И ти си човек.

- Виж. Може би си прав. Но не съм мислил по този въпрос. Не знам и Надето как ще посрещне друга жена в нашия дом.

- Е, това вече знам. Туй сий ваша работа.

Хайде, да не говорим за това. Знаеш, че всеки човек си има предначертан живот. Пък каквото му е писано.

- Добре, спирам.

- Май вече ще стане обед. Много се разбъбрихме. Време е да тръгвам, щото жената ще ме подгони. Че каквато си е ячка…А инак е много добричка. Шегичка.

- Знам, нали я познавам. Бяха приятелки с моята. Две добри приятелки, две добри жени.

- Хайде Пано.Тръгвам. Пак ще се видим, когато кажеш.- и двамата тръгнаха към антрето. Панайот  отвори вратата и Мишо излезе.

- Довиждане, брат. До нови срещи.

Извика асансьора и той го обгърна в своята прегръдка.

Панайот остана сам и се замисли. Да не би пък съдбата да му изпращаше тази, Мария. Каква жена е ! Каза ,че  и тя е останала вдовица. Ако е решено от съдбата, може да се случи нещо непредвидено.

В коридора се чуха стъпки.

- Татко, аз съм. Идвам си по- рано, защото днес нямаме лекции.

Нали е празник. Ще учим чак на седми. Хайде. По пътя купих яйца и боя и ще боядисаме яйцата. Искаш ли

и ти да се включиш? Тази година има нови бои. Найлонови флакончета с течна боя. Отрязваш и на ръкавица нанасяш боята. След това слагаш яйцето в шепата и боядисваш.

- Така ли? Какво ли не измисля човешкият мозък! Всичко ти се дава наготово.- Наде, обади се Мария,  медицинската сестра. Иска да дойде в неделя да се чукнем с яйцата и тя също ще ни донеси.

- Много се радвам, татко. Пък може, а… Да не те е харесала? И ти си жив човек и то преди това мъж- як и хубавец.

- Ей Наде! Не ме засрамявай!

- Защо да те засрамявам? Това се е самата истина. Теб всяка жена може да те хареса. Все още не си за изпускате.

- Виж, каква мъдра дъщеря имам. Прилича на майка си. Лека и пръст, милата.

- Да. Аз просто съм си такава. Така виждам нещата. Колкото и да ни е тежко, животът си тече като реката.

А реката не спира да тече във вечността.

- Така е дъще.Ние трябва да вървим напред и да не се обръщаме назад, защото там са спомените. А те ни причиняват болка, защото са спомени, които не могат да станат настояще.

- А сега, татко, давай да се стягаме, че нас чака! Ще ти завържа престилка да не се цапаш. Нали няма  да се сърдиш? Хайде, залавяй се за работа! Аз ще сложа яйцата да се сварят и когато са готови ще стартуваме.

- Ех, милата ми. И тя има моето чувство за хумор.

- Нали си ми баща. Не мога да не имам твоето чувство за хумор. Хайде, яйцата са вече готови.Слагай ръкавиците! Аз съм приготвила боите. Дай си ръката. Ето, сипвам  от червената. Първото яйце трябва да е червено. После можем да смесим, за да станат многоцветни. Ще видиш какви красиви яйца ще станат. Мария, като ги види, не може да не им се радва.

- Пак ли за нея ми говориш? Хайде да боядисаме яйцата! Приказките на пазара.

- Добре, миличък ми татко. Ще те послушам. Нали съм твоето послушно момиче?

- Ето и последното яйце. Виж, колко са красиви! Тази боя прави чудеса.

- Аз ще взема памук и ще ги овалям в олио, за да станат лъскави.Ще го поставя върху хартия и след това в фруктиерата. Да я украсим, татко? Отдолу ще сложим тази слама, дето я купих специално за това. Върху нея ще поставим яйцата и отгоре ще ги украсим. Има и пиленца. Ще ги сложим по средата. Виж, колко са красиви?

Нали, татко?

- Хайде, дъще! Вече сме готови. Ще купим готови козунаци и неделята ни е готова.

- Аз ще купя два козунака. Нали ще дойде Мария. пък трябва да се почерпим и с козунаци.

Надето се приготви и излезе. Прибра се бързо с два козунака в ръка. Влезе в хола и ги  постави до яйцата. Масата  излъчваше празничност.

В петъка, както го наричаха хората Разпети петък , на църквата Света Богородица   и се промушиха под масата, върху която бяха наредени, библия и един сребърен кръст. Целунаха ги и се прекръстиха три пъти. Вечерта, свещеникът трябваше да направи опелото. Тогава се събираха много хора, за да се извърши света-

та молитва.

Тази вечер, Надето и баща и останаха в дома си и пуснаха телевизора. От там щяла да наплюдават целият ритуал. Запалиха една голяма свещ и стаята се озари от необикновена светлина. Някаква сянка прекоси хола. Навярно, духът на майка и беше дошъл, за да бъде тази вечер заедно с тях.

- Татко, видя ли. Също мама. Както винаги тихичка, с лека походка и едва забележима. Нашата добра майка. Беше дошла при нас.

- Хората не вярваха, че душата никога не умира. Че тя е винаги жива. Че тя се явява на своите близки.Имаше толкова случаи на хора, които разказваха за тях. Пък и науката започна да доказва, че има живот след смъртта. Има специална апаратура, която хващала образите на починалите.

- Трудно ми е да повярвам, но щом има вече доказателства, не мога да не се приобщя към тях. Още дълго стояха двамата пред телевизора и гледаха предаване от храма Свети Невски от София. Вечерта,

Надежда сънува странен сън. Върви по една пътека, горе, в планината. Насреща и Иисус Христос. Той и подава ръка и изведнъж, пред тях се изпречва малка църква. Двамата влизат вътре и се вижда много народ. Иисус застава по средата и благославя народа. Всички започват да излизат. Той застава на вратата и изважда печат. На едни слага печат на лявото рамо, на други на дясното. На Надежда, сложи  на дясната. Тя се събужда и все още е под властта на съня. Озърта се, но Иисус не се вижда. Разбира, че е в стаята си и седи на леглото. Реши ,че на сутринта ще отида в съседката Елена. Тя може да разгадава сънища. Стана рано. Приготви кафето и закуската и отиде до стаята  на баща си. Леко го побутна по рамото.Той отвори очи и се обърна към нея:

- Станала си много рано, дъще? Не искаш ли още малко да си поспим?

- Не, татко. Сънувах много странен сън и съм решила да отида до кака Ленче, да ми разгадае съня. Много интересно. Сънувах Иисус, че ми сложи печат на дясната рамо. Бяхме в една  малка църква, с много хора. Той ни благослови, накрая сложи печати на всички. На едни на лявото  , на други на дясното  рамо.

- Това наистина е интересен сън. Иди при Елена! Тя ще ти каже. Пък и на мен ми стана интересно.

- Ще отида. Нека малко да напредне времето, че още може да спи.

- Снощи, прозорците им светеха до късно.

- Тъкмо, като закусим.

- Сега ставам и аз.Чакай ме в хола!

Двамата закусиха. Стана 10 часа. Надежда се облече и излезе. Звънна на звънеца на Елена. Отвърте се чу нежен глас.

- Кой е?

- Аз съм, како Ленче. Съседката Надежда.

- Момент, да отворя !

- О, ти ли си била, Наде? Не те очаквах. Явно нещо те води насам?

- Да.

- Но хайде първо да седнем и разказвай!

Те седнаха в хола и Надежда разказа целият сън на Елена.

- Како Ленче. Знам, че ти разгадаваш сънища и затова дойдох при теб.

- Сънят ти е много интересен.

- Явил ти си е Иисус Христос. Завел ти е в духовното средище, неговата църква. Там те е осветил.

На който е сложил печат на лявото рамо, те са хора, които служат на сатаната, лошите хора. А на дясното, са неговите, божиите хора. Хората,които обича. Ти си негово чедо, което той обича, защото си много добър човек.   Тъй да знаеш! Радвай се, че си сред неговите люде. – Искаш ли да пийнеш едно кафенце?

- Не, како Ленче. С татко пихме в къщи. А не пия повече от едно.

- Добре, тогава. Искаш ли на Великдена да се чукнем с едно яйце?

-Нямам нищо против. Нека дойде живот и здраве, пък ще се чукнем. А сега да си тръгвам, че татко ме чака. Довиждане, до неделя.

Надежда забърза. Искаше час по- скоро да сподели с баща си, какво  беше и казала кака и Ленче. Влезе. Баща и вече я чакаше.

- Татко,  татко, много интересно. Да знаеш само, какво ми каза кака Ленче?

- Слушам, дъще! Целият съм в слух.

И тя разказа дума по дума, каквото и  беше и казала.

- Така ли, дъще? Ами това е много хубаво. Не се и съмнявам, че ти си Божие дете, защото си много добра. Все добри неща правиш.

- Щастлива съм, татко, че Иисус ме е сложил при добрите и неговите  хора.

- Правилно те е сложил.

Искам да знам. Кръстена ли съм?

- Да, още като бебе, на  една година.

- Казват, че който е кръстен, вече било  християнин.

- И аз така съм чувал.

- Ами ти, кръстен ли си?

- Доколкото знам. Преди години, мама ме е кръстила.

- Браво! Значи и ти си християнин, като мен.

- Да. От християнин, християнче се ражда. Затова те кръстихме.

- Благодаря ви. Днес много се замислям върху вярата. Често чета библията. Трудно ми е да гадая, но знам, че тя е историята на човешката цивилизация. Започва от време оно и е вечна во веки.

- Аз да ти кажа, не я чета, но вярвам в една сила, както и да я наречем. Тя съществува и не можем да я оспорваме.

- Да. Тази сила прави чудеса.  Много хора са повярвали в нея и са се излекували от тежки болести.

- Да. Аз знам много случаи.

Ах татко, ах татенце. Не знам защо, днес много искам да говоря на тази тема. За вярата, за Иисус Христос. Дали, защото ми се яви в съня, не мога да проумея! Аз го обичам, защото заради нас, хората е разпнат на  кръста. Нима и ние не сме разпнати като него на кръста за вярата? Но всеки сам решава. Да вярва или да не вярва. Никого не можем да накараме  на сила да вярва.

- Човек трябва да вярва в доброто, а то е любов. Да прави добро от любов.

- В това е истината, татко. Това е истинският, новият човек. Човекът с новото мислене и новото съзнания. Човекът на Новото време.

- Много се говори за това Ново време. А кога ще дойде, никой не знае..

- Ще дойде, когато хората се променят. Знаеш, че никой не може да ги промени, ако  не желае.

- Съгласен съм с теб, дъще.

- Ех, времена, времена. Минали сегашни и бъдещи. Кои ще са най- добрите за хората! Дали е имало такива? Културите се променят, но хората не. Винаги има лоши и добри. По изостанали и по- напреднали. По- прости и по- интелигентни. И в случая, с какво се различават времената? Просто със строя, в който живеят хората. Всичко е един кръговрат и има повторение във времето и пространството. Назад, напред, назад, напред и все едно и също. Столетия, епохи, векове и хората са едни и същи. Съзнанието е едно и също. Пороците им са едни и същи. И какво очакваме от тях? Ако нямат желание, никога не могат да се променят. И тогава, те си остават едни и същи.

-  Да. Между тях има толкова назадничеви, че винаги се връщат назад с времето и не желаят да се променят.

Така им е по- добре.

- Татко, много се задълбочихме. Вместо да послушаме хубава музика, ние обсъждаме хората. В случая, с какво ще помогнем? Нямаме право да влизаме във вътрешния аз на човека. Между хората няма единомислие. Всеки е индивидуална личност.

- Права си. Една птичка пролет не прави. Дали имаме право да се месим, там, където не ни е мястото? Да се правим на всезнаещи и всеможещи.

- Според мен, нямаме право.

- Ето, стигна до моето. Знаеш, че Бог е всесилен. Ако желаеш да се промениш, ако се молиш, Той ще ти помогне. В това е Неговата сила. Да ти помага, когато се молиш и имаш истинска нужда. Да се молиш с цялото си сърце и душа.

- Татко. Моля да ме извиниш. Искам да се обадя на Пламен. Май го забравихме? Как ли се чувства, миличкият? Отивам да му се обадя. Хайде!

Надежда побягна към стаята сякаш летеше и след себе си оставяше една голяма любов, от която хората имаха нужда. А най- вече баща и и Пламен. Не можеше да забрави и втората си майка, Бена.

В събота останаха в къщи. Гледаха по телевизията  от храма Александър Невски в София.В 24 часа българският патриарх произнесе “Христос возкресе” , пое свещеният огън от Иерусалим и го раздаде на присъстващите. Носилото с плащиницата тръгна от олтара и с насъбралите се, излезе навън и обиколи храма. После се върна обратно. Започна нощната литургия. Пълна тишина. Литургията нарушаваше тишината и призоваваше към покаяние. Тази нощ, всеки даваше равносметка на своите деяния. Наближи краят. По средата  на храма тези, които бяха извършили великото постене са наредиха в редица, за да поемат комката.Свещеникът стоеше до олтара с поднос, върху който беше поставена чаша с вино и в страни залъчета хляб. С лъжичка подаваше от виното и залъчето хляб. Хората привеждаха глави и целуваха ръката му.

Присъстващите вярващи бяха поставили свещичката с вечния огът в найлонови чашки, по средата на които бяха направили дупка, където се виждаше горящата свещичка. Всички започнаха да излизат и с горящите свещички се запътиха към домовете си.

Надежда и баща и си легнаха към 3 часа в полунощ. Сутринта станаха рано. Джиесемът наруши тишината. Надежда го приближи до ухото си и чу ясен женски глас.

- Ало. Мария съм. Мога ли да дойда?

- Хайде, идвай Мария! Вече те чакаме. Ще се чукнем първи с теб.

В този момент звънец отвън прекъсна разговора.

- Татко, виж кой, а аз ще продължа разговора.

- Извинявай, Мария. някой звъни отвън и изпратих татко да види кой е.

- Не си притеснявайте! Приключваме и аз тръгвам към вас. Знам адреса. Ще хвана такси.

- Ще те чакаме.

- Наде, Наде, ела!- чу гласа на баща  и.

- Кой е татко?

- Елена, съседката. С яйце и козунак в ръка.

- Ами, да влезе.

- Ще и кажа дъще. Няма да я връщаме.

Елена влезе и поздрави.

-Христос возкресе.

-Наистина возкресе- продължи Пано. Хайде, всички да се чукнем!

- Ами, аз предлагам, малко да изчакаме.- Искаш ли како Ленче. Чакаме още един човек. Той ще пристигне всеки момент.

- Разбира се, че ще изчакаме. Днес е ден на покаяние. Да дадем равносметка на своите деяния. И нека Бог да ни  прости всички наши прегрешения!

Вън се чу звънецът.

- Идва. Татко, аз ще отворя.- и тя се затича към вратата

- Заповядай, Мария. У нас има още един човек. Нашата съседка. Тя може  да ти предрече много неща.

- Интересно. Ще се запознаем с нея.

Мария влезе и поздрави

- Христос возкресе.

- Наистина возкресе-  отговори Елена.

- Хайде сега, всички да се чукнем  с Великденски яйца- произнесе Пано.

- Да започнем от най- възрастният!- прекъсна го Надежда.- Това си ти, татко. После следващият по възраст.

- Мисля, че съм аз- произнесе Мария.

- После съм аз- побърза да каже Елена.

-Аз, като най- малка съм последна. Предлагам, двама по двама. Татко и Мария. Кака Елена и аз. Съгласни ли сте? С борците ще продължим борбата. Което яйце остане последно, остава тук, за следващата година.

В борбата паднаха Пано и Елена.

- Следващият тур- пошегува се Надежда, съм   аз и Мария. Хайде сега, да видим, кой е по- силен.

Червеното яйце на Мария и синьото на Надежда се сборичкаха. Чу се чук и яйцето на Надежда не издържа.

- Бравоооооо. Мария е победил в днешната безмилостна борба, по Вапцаров.

- Това е моят любим поет- намеси се Мария.

- Аз също много го обичам, затова го цитирам. Особено неговата  Вяра, ми вдъхва сила , вяра и надежда. Че животът ще бъде по- хубав, по- красив. Като неговият Завод.

- Тук май сме имали и хора, които обичат поезията- подхвана разговора Елена..

- Тук е имало и хора, които са пишели великолепни стихове.

И Надежда се затича, и извади тетрадката със стиховете на майка си. Ето, ще ви прочета само един стих и ще разберете тяхната сила.

” Живот ли бе да го опишеш

ти който беше в прицел.

Смъртта е някаква си мярка,

която идва,  да си идеш.”

-Тук виждам една мъдрост, от мъдър човек. На кого са тези стихове- запита Пано.

- Ех татко, татко. Толкова години си живял с този човек и не си го познаваш. Та това са стиховете на нашата майка. И ако искаш да знаеш, имам намерение да и ги публикувам в книжка.

- Виж я ти, моята умна дъщеря! Открила е нещо, което не знаех за майка и. Отиде си тя, милата, без да я разберем.

- Хайде, не се разстройвайте! Надежда е права да издаде тези стихове. Чрез тях, тя ще оживее и винаги ще е сред вас– намеси се Елена.- Права си лельо Ленче. Всичко, което е оставил човек от себе си, то винаги е живо и той винаги е жив. Образът винаги ще е пред нас и никога няма да го забравим.

- Съгласна съм с теб- намесва се и Мария. Великите поети, писатели, художници и изобщо великите, никога не са забравени. Пък една книга, и нейният автор, също остава в историята на  имената и има свой образ Чрез своето творчество. може да не е велик, но все пак той е творец. А за да си творец, това е дар Божий.

- Браво. Значи и нашата майка е имала дар Божий. Тя е между творците и нейното име не можа да се забрави във великата духовна съкровищница.-продължи Надежда.

- Това  е така. Намесва се и Пано. Навремето, още  в ученическите си години и аз пишех стихове. Но никъде  не съм ги запазил.

- Ей, татко и това не знаех. Днес ни са подготвени много изненади.

- Хайде, аз си тръгвам, че вече доста позакъснях. Ще ме изгонят домашните- прекъсна разговора Елена. Имаме толкова време пред нас. Нали сме си съседи. Минаваме се, разминаваме се, казваме си здрасти и в крайна сметки сме си добри познати. За приятели не мога да говоря.  Тръгвам си. не ме изпращайте! На една крачка съм от тук. -и тя забърза  към вратата.

- Хайде, сядайте! Кой където намери. Пък да се опознаем- произнесе Пано.

- Мария, седни на диванаІ Мисля, че там ще ти е най- удобно.

- Не се притеснявайте за мен. Аз съм  човек без претенции. Лесно   се разбирам с хората. Не съм конфликтен човек. С дъщеря ми, Ирина страхотно се разбираме.

- Ето, такъв приятел ни трябва.- прекъсна я Надежда. Надявам се, че и твоята дъщеря прилича на теб?

- По външност прилича на баща си. А по характер на мен. Много е кротка и прибрана. Не прилича на другите младежи. Наде, на твоята възраст е. А може и да се познавате. Какво си завършила?

- Френската.

- Е хей. Какво съвпадение! И тя.

- Коя година?

- 2007.

- Тя завърши малко преди теб, 2005.

- Затова може би не се познавате. В момента ,тя е студентка в агрономическия. Вече трета година.

- Аз пък съм в пловдивския.

- Ако имаш желание, мога да те запозная с нея. Тя е доста кротък и скромен човек.

- Разбира се. С удоволствие. Пък може да си допаднем.

- Ще и кажа и когато има възможност да ти се обади.

- Да. Ние, студентите сме много ангажирани и разполагаме с малко време. Но ще се намери такова за нея.

- Благодаря ти, че прояви желания. Тя също има нужда от приятел и то истински. А в твое лице, аз виждам такъв.

- Благодаря. Поласкана съм.

- А сега моля да бъда извинена. Ще ви оставя с татко да си поговорите, а аз трябва да изляза.

- Е малко се чувствам неудобно

- Няма неудобно. Татко е разкошен човек, пък има и голяма чувство за хумор. Все ще намери какво да  те развесели.

- Добре. Убеди ме. Ще остана още малко, че дъщеря ми е в къщи и ще се притесни.

- Татко, аз отивам до Пламен. Горкият, почти не съм му обърнала внимание. Как ли чака!

- Бягай Наде! Навярно, вече момчето те чака, а ние с Мария ще си побъбрим!

Надежда сложи яйца и козунак в торбичка и забърза. Дълго време чака автобус на спирката. Накрая, той пристигна и тя се качи. Слезе на спирката до блока на Пламен и забърза. Не усети, как се качи на асансьора и спря пред вратата на техният апартамент. Звънна. На вратата се показа Албена.

- Христос возкресе Наде.

- Наистина возкресе.

- Влизай де! Отдавна те чакаме.

- Пламен стоеше върху дивана и като чу, че Надежда пристигна стана и  побягна към вратата. Не дочака дори да влезе вътре. Той я притисна до себе си и целуна нежно.

- Христос Возкресе, миличко.

- Наистина возкресе- отговори тя.

- Хайде, хайде, влизай, че толкова време не сме се виждали. Тази катастрофа, ми отне времето, което щяхме да прекараме заедно.

-   Надежда се притисна до Пламен и остана така, замаяна от допира с  него.

- Хайде, сядай- подкани той. Хайде да се чукнем. Отдавна те чакаме.

- Дойдоха ни гости и аз не можах да изляза.

- Мамо, мога ли да кажа на Надето?

- Да, сине. Може би ще се зарадва.

- Казвай, казвай, Пламене, че само съм слух!

- С мама решихме. И…..

- Казвай, казвай!

- Какво ще кажеш. Ох, не мога. Не, не. Решихме да направим годеж.

- Ура….че как да не искам. Да. Колко време чакам. Така ще съм сигурна, че няма да те загубя. Нека да се върна, веднага ще съобщи на татко. Ех , Пламене! На какъв голям празник ме изненада.

- Защото те обичам и като Исус, съм готов на всичко, за  да ти давам моята любов. Не казвай сега на баща си!

С мама ще дойдем при него и ще искаме официално ръката ти, както наподобява на хора, като нас.

- Съгласна съм. Макар, че ще ми е трудно да издържа да не му кажа.

- Ще издържиш. Ти си силно момиче. Пък, нали ще ставаш моя жена? Обещай?

- Добре, де. Обещавам.

- Ние след три дни, точно в сряда, в който ден съм се родил, ще дойдем да искаме ръката ти.

- Знаеш ли, колко се радвам? Чак не мога да повярвам.

- А сватбата ще я направим, когато се върна. Следващата година, можеш да дойдеш при мен, да продължиш образованието си. Аз ще се помъча, да ти помогна.

- Това е наистина голям жест от твоя страна.

- Щом като се обичаме, трябва да бъдем заедно. А когато си дойдем в България, ще си родим едно хубаво момиченце, като нас и ще го кръстим на мама.

- Виж го, нашият! И това не бях чувала от теб!

- Да не мислиш, че не казвам истината?

- Не, не. Дай Боже да сме живи и здрави и това ще стане.

-Мама беше сънувала татко и той и казал, че първото и внуче ще бъде момиченце.

- Ето защо си сигурен, че ще се роди момиченце.Тогава, ще чакаме да дойде това време. А сега трябва да си тръгвам.

- И помни, какво си говорихме. На никой, нито дума.

- Да. Нали обещах А щом обещая знаеш, държа на думата си. Засега ви оставям с мама Бенче. Аз си тръгвам.Чао.

Когато Надежда се прибра в къщи, Мария беше си тръгнала. Баща и беше във весело настроение.

- Е, тате? Да няма нещо?

- Какво да има , дъще?

- Поговорихме си с Мария. Разказах и доста случки от моя живот и тя също сподели. Просто, беше ни интересно. Ти знаеш, че аз  никога не скучая. Все намирам нещо.Каза, че и е много приятно с мен и ме попита, дали може да дойде пак?

- А ти?

-Какво аз? Нали ме познаваш. Не мога да откажа.

- Татко, ще се радвам да станете приятели. И ти имаш нужда.

- Изненада ме, Наде.

- Защо, татко?

- Мислех, че няма да допуснеш никаква жена в нашия дом.

- Аз съм съвременен човек, татко И виждам нещата такива, каквито са.

- Хайде, дъще. Сложи да обядваме и да си починем, защото ти напоследък много работа свърши.

- Е, татко. На мен ми е приятно. Пък съм млад човек.

- Добре, добре. Да се наобядваме и искам да си почина.

Надежда приготви масата и седна. Замисли се за думите на Пламен. Днес е неделя, в сряда ще дойдат. Трябва да се приготви.  Сега ще си почине, а във вторник ще започне подготовката. Само баща и да не се досети, че нещо подготвя. Трябва да бъде внимателна. тя довърши обяда. Раздига масата,  изми чиниите и се прибра в стаята си. Довечера ще пише на Пламен, за да се разберат. Трябва да знае, кога ще дойдат. Така, остана в очакване.

През това време, Албена реши да се обади на Николай. Набра номера по джиесема и зачака.

- Оло, Албена, ти ли си?- прозвуча гласът отсреща.

- Да. Христос Возкресе, Николай.

- Наистина возкресе, Албена. Как си? Благодаря добре. Приготвям се за годеж.

-А. това е добра новива. Значи вече решихте.

- Да. Младите се обичат и нека се вземат! Иначе постоянно ще ги гризе съмнението. Така решихме с Пламен. А той иска да си я вземе при себе си.

- Добро решение. Какво не прави любовта! На всичко  е готова.

- Да. Така е. По мене си съдя.

- А ти би ли се влюбила наново?

- Това е много деликатен въпрос. Каквото е писано. Така казват старите хора.

– И аз съм на същото мнение. Знаеш ли? Май се влюбвам.

- Браво на теб. А аз не знам дали ще се влюбя наново.

- Искам да ти кажа. Не мога да крия. Още като те видях първия път си казах” Дано да не е омъжена!” Нещо трепна в сърцето ми. Тогава, когато те заговорих, при погребението на баба ти.

- Виж ти! Това са сериозни неща. А ти ги споделяш по телефона.

- Нямам друг избор. Така е по- лесно. Иначе, мисля, че няма  да имам смелост.

- Приемам го за сериозност. Не знам, дали ще мога да ти отговоря.

- Е. Нищо на сила не става Аз просто   си споделих чувствата и ми олекна на  душата. А сега ще затварям телефона, защото ще отида до едни приятели. На теб желая, весел празник.

- Благодаря, Николай. И на теб го желая.

Николай затвори джиесема и на Албена и стана мъчно, че той е криел толкова време своите чувства.Значи, я обича. Ами аз не съм наясно с чувствата си. Харесва ми. Но не мисля постоянно за него. Само, когато се обади.Това не е любов.Само едно харесване. Но все пак, нещо и трепна под лъжичката, като го чу. Хайде, сега да не мисли. Трябва да се приготвя за годежа. Има само два дни. Иска, обичният и син да е щастлив, както тя беше щастлива с Борислав.Охооо, май и тя започва  да се влюбва! Почувства го след разговора с Николай. Не, не е възможно. Борислав все още заема нейното сърце. Да не мисли сега за това. Тя е майка и трябва да се грижи за сина си.Кой и втълпява тая мисъл, че трябва да се влюбва наново? Не, не…Но защо? Прииска и се наново да се обади на Николай. Да го покани на годежа. Но това не е възможно. Тя е силна. До сега се е справяла сама. Трябва само да се мобилизира! Да се залавя за работа.

- Пламене… Къде си? Ела, сине да си поговорим!

- Тук съм, мамо. Ида, ида.- Кажи ми мила мама, какво искаш да ми кажеш? И той я прегърна и нежно я целуна по челото.

- Същински бащинко. И той обичаше така да ме прегърне и за целуне челото ми.

- Ами, кой е моят баща. На кого друг да  приличам?

- Казвай сега.Кажи как виждаш годежа?

- Ами както  всички други. Годеж, като годеж, но по- различен. Както едно време, ще ходим да искаме момата.

- И пак с чувство за хумор. Така говореше баща ти.

- Ще вземем букет цветя. Ще омесиш една пита. Ще направиш баница и непременно една бутилка сливовица. Ще ги сложиш върху месала. Не,не. Шегувам се. Ще купим една много красива чанта. И какво ще подарим на момата?

- Пак ,твоят хумор?

- Не се шегувам. Наистина трябва да измислим какво ще и подарим. А също  на сватът. Нали баща и ще ти става сват.

-Колкото и да не ми се нрави тази дума, това е така. По- скоро искам да сме приятели с нейното семейство.

- Вие пак си бъдете приятели! Но думата сватове е останала от време оно.За мен сватосвам се, значи сближавам се. Така, че няма нищо лошо.

- Добре, добре. Тъй да бъде! Но какво да подарим на Надето.

- Мисля едно сребърно пръстенче. Та да е винаги с мен, с този пръстен.

- Съгласна съм. Разбира се, че трябва да бъде пръстен. Но не знаем каква големина.

- Не се притеснявай! Ще и взема мярката. Знам как да го направя.

. Добре, сине мой. Винаги си бил умен.

- Е, хайде, не се  размеквай! Нали, ти винаги се  ми казвала,  да бъда силен и твърд като стомана.

- Пак ме  обори. Винаги да си над мен.

- Е, такъв съм си. Нали ме приемаш такъв?

- Хайде, отивай да си лягаш! Че вече стана късно. Вечеряхме и не сме гладни. Аз съм сънчо, ида от горица, да ви кажа лека нощ дечица”. това беше любимата ти песничка, когато беше малък. Не знам, дали я помниш?

-Как да не я помни?

- Хайде, лека нощ ,че и на мен ми се приспа.

- Лека нощ, мила мамо- и той разроши косите и и наново я целуна по челото.

- Лека,сине.

Измина понеделник, дойде вторник и най-сетне сряда.  Пламен набра номера на джиесема на Надежда и звънна.

- Аз съм, мило. Приготвяй се! Идваме. И нито дума на баща ти.  Искам да е изненада.

Не мина много време, Пламен и Албена стояха пред вратата на апартамента  на Надежда. Пламен звънна. На вратата се показа Надежда.

- Здравей Наде. Идваме ви на гости.

- Влизайте де, влизайте! – Татко, виж кой е дошъл.

- Нека да влязат. Пък приготви нещо!

Не се притеснявай! ще приготвя.- и тя се затича към кухнята.

Тази сутрин беше станала рано, още преди баща си и приготви различни сладкиши, каквито  обичаше да прави  майка и. Постави ги във фруктиера на масата и баща и отвори широко  очи.

- Какви са тези неща, дъще?

- Ами, Пламен се обади, че ще дойдат на гости и аз ги приготвих.

- Не се чуди, Пано. Дойдохме да искаме дъщеря ти за снаха.

- Аха…. Това е голяма изненада. Ето тук, донесохме нещо за почерпка.

-Даваш ли ни я за снаха?

- Още е малка.

- Да, ама с ум за голяма.

- Затова сте прави. Много ми е умна, работна и каматна- така казват в Родопите.

- Виждаш, децата се обичат и нека вече да бъдат заедно.

- Не ми се иска още да се омъжва.

Сега още няма да правим сватба. Само ще се сгодят. А когато завършат, тогава ще направим сватбата.

- Е, така може. А къде ще живея?

- Нека, те сами да си решат.

- Не мога да остана сам. Кой ще ми шета?

- Ти си дай думата, всичко ще се нареди.

- Няма къде да отида. Знам, че Надето много обича Пламен. Ако откажа, грях ми е на душата.

- Значи си съгласен. Тогава на здраве! – Наде сложи четири чашки и ако има малко салата, за сливовицата.

- Сега ще отида да направя.

Надежда се затича към кухнята и се върна с две блюда салата от маруля, репички, зелен лук и краставички.Беше ги подредила  с голям вкус.

- Наде, хайде сядай при нас!

- А сега, идва ред на изненадата- тържествено произнесе Пламен. – Наденце, дай си мъничката ръчичка. Ето ,това пръстче. – и той постави красивото сребърно пръстенче , с розово кристалче  та пръста.

- Това е. Да ти е честито!

- Благодаря. Много е красиво.

- За красив човек, красиво пръстенче- произнесе Албена.

- Да. Красива е моята щерка. Красива и умна.

- Затова си я искаме за снаха.

- И няма да сбъркате. Две добри деца с любов ще се вземат. Желая им, както ние цял живот се обичахме с майка и, така и те, двамата да се обичат.

- Благодаря ти,татко. Така искам и аз. Цял живот да се обичаме.

- На здраве за децата ни и тяхната любов!

- На здраве.

- А сега, вече ще си тръгваме. – Благодаря ти, Пано, че се разбираме. Искам  да си останем приятели за цял живот.

-Аз също го искам, Албена.

- Хайде, довиждане. И вече ще се виждаме по- често.

След няколко дни,  Мария наново дойде в дома на Пано. Когато беше на гости за Великден, случайно стана въпрос, че има всичките книги на Чудомир и Пано я помоли да донесе някой от тях, за да чете. Надежда беше на лекции, а Мария беше свободна.

- Това са книгите, които ти обещах. Мисля, че ще ти харесат.

- Благодаря ти, мила приятелко.

Мария го погледна право в очите. В тях се четеш много тъга.

- Искаш ли да станем приятели? Да си помагаме. Защото, ей на. Дъщерята се омъжва. Оставам сам. Пък до сега не съм бил сам.

- Питаш ли ме мен? Толкова години съм сама. За всичко аз. И мъж и жена. Дъщерята е студентка.

- Моята също следва, но щом  като  се обичат, да се вземат. Макар, че още не и е времето.

- Така са младите. А моята все още си няма приятел. Казва, че когато завърши.

- Умна е дъщеря ти.

- Да, Пано.

- Благодаря, че ме приемаш за твоя приятелка. Мисля, че ще си помагаме. Аз не съм конфликтен

човек. Ти си веселяк. А сега ще си тръгвам, че дъщерята ще се прибере и трябва  да има ядене.

- Щом е тъй. Макар, че имам желание повече  да си поговорим.

- Времето е пред нас. А нали вече сме приятели? Хайде, аз да тръгвам! До нови срещи.

- До нови, Мария. Да се надявам, че ще сме добри приятели.

- И аз също.

Мария излезе и Пано остана сам с тишината. Наистина. Постъпи правилно, като и предложи приятелство. Нищо не се знае с младите, къде ще живеят! А така, ще си има добър приятел. Няма да се женя , я… Животът е такъв. Да има две половинки и винаги да се търсят. Едната без другата да не може.  Толкоз години беше без половинка. Добре, че е Надето, да му запълва живота. Но сега  и тя отлита от него.

Пано обядва от вкусната яхния от картофи с пилешко, която беше приготвила дъщеря му. “Моята добра дъщеричка. Какво ще правя без нея? Но няма вечни неща. Все някога, някой си отлита.” Той раздига масата ,изми чинията и се запъти към стаята. Искаше му се да си подремне. Очите му натежаха и  се унесе в сънища.

Пред това време Албена беше на село. Приляла на гроба на баба Райна и сега седеше та пейката, в градината. Погледът и подскачаше като малко детенце върху разцъфналите зюмбюли и си спомни думите на Николай: ” Цветята чувстват радост и болка. Обичат да слушат музика и да танцуват. Да разговарят с тях”. Миличките ми приятелчета. Само вие оставихте спомена, от моята мила баба. Винаги я чувствам до мен. Сега много ми липсва.

Зюмбюлите поклатиха главици, сякаш искаха да кажат: ” И на нас ни е мъчно, че я няма баба. Как ни обичаше като теб. Когато сядаше на пейката, винаги ни говореше с много любов.”Джиесемът подаде сигнал и огласи

пустият двор.

ГОСТЕНИНЪТ

- Албена, ти ли си? Аз съм Николай.

- Току що   съм седнала на пейката в градината и се любувам на цветята. Говоря им. Радвам им се. Нали, ти ми каза, че трябва  да говоря с тях. Знаеш ли? Като, че ли ме разбират. Поклащат нежните си главици, сякаш ми казват “Здравей. Добре дошла при нас. Ние те обичаме”.

- Разбра ли сега, че ти казвам истината. Да бях имал и аз такава градина, да се любувам на цветята. Но живея в апартамент  и това не е възможно.

- В Пловдив, аз също живея в апартамент, но си имам цветя в къщи. Вече ще разговарям с тях.

- Да. Те ще ги дават своята любов и ще те зареждат с енергия.

- Любовта, която ми липсва.

- Защо да ти липсва? Нали имаш сина си?

- Да, ама и той не е при мен. Остават му още две години и ще завърши. Иска да се върне в България.”Мамо, аз обичам България, защото съм се родил в нея. Сега, тя има нужда от мен. Като завърша, веднага ще се прибера и ще дам живота си за моята  мила България. Тя ми е втората майка”- ми каза той. Как да не се гордея с чедото си, Николай? Такова чедо рядко се среща. Ето, вече получихме съгласието от бащата  на Надето. Ще направим годежа, а когато завършат децата и сватбата. Пламен иска да я вземе при себе си. Надето ще се прехвърли на задочно обучение. Ще  си идва за изпитите.

- Добро решение. Сватът и сватята остават самички.

- Е ,не съвсем сами. Нали хода на работа. Имам приятелки.

- А аз съм съвсем сам. Работя много, но нямам приятели. Всеки се е свил във себе си като пашкул и не показна главата си навън.

- Времената са такива, Николай. Работиш, за да се нахраниш.

-  Знаеш ли, в момента от къде ти се обаждам?

- Не.

- Ами, аз съм в село. Пия си  кафето в кафенето. К на квадрат. Защо не дойдеш и ти?

- Трябва първо да отида до гробищата да прилея  и тогава ще съм свободна. Можем да се видим след това.

- Предлагам ти, като се върнеш, да пътуваме заедно за  Пловдив. Там ще обядваме на ресторант. Искаш ли?

- Да, това е  приемливо. Тук не е удобно, за да не приказнат хората. Не съм със скруполи, но така е на село.

- Тогава, като си готова звънни! Ще видя в колко часа има автобус.

- Добре. А сега да отивам до гробищата. Довиждане.

Албена стана.  Усмихна се на цветята и се сбогува с тях. Приготви се и тръгна към гробищата. През цялото време мислеше за Николай. Не искаше да се обвързва. Все още в сърцето и беше Борислав. А Николай и призна, че я обича. Чувстваше се объркана. Може би трябваше да му откаже да отидат на обяд. Това и напомни Борислав.  Когато за първи път отидоха на ресторант и той и предложи да стане негова жена. Не, не трябва да мисли. Каквото е писано. А Николай и харесваше. Беше сериозен мъж. Не го вълнуваха жените. Беше споделил с нея. Пък и красавец, като Борислав. Интелигентен и въздържан. Може би и мил като Борислав. Стигна пред гроба. Приля, Сложи пресни цветя във вазичката и запали свещичка. ” Бабо, мила бабо. Много съм объркана. Срещнах човек, който ме обича, а аз все още обичам Борислав. Ще дойде заедно с мен в Пловдив и ме покани на ресторант на обяд. Аз приех. Ти какво ще кажеш?” Ох, какво ми става? Май си говоря сама! Знаеше, че баба Райна вече е отишла в друг един свят, може би при дядо Георги. И вече е щастлива, а тя, Албена не знае какво да  прави. Наново среща любовта, но не може да и отговори. Трябваше да се обади на Николай, че тръгва и набра номера.

- Ало, Николай. Вече съм готова. Провери моля те, за автобуса, за да знам кога тръгва.

- Ей сега, Албена. Ще ти се обадя.

Тя тръгна, като леко потичваше. Тъкмо стигна къщата, Николай се обади.

- Пак съм аз. Автобусът тръгва след половин час. Ще се справиш ли?

- И още как. Ние, жените сме оправни. Чакай ме на спирката!

Тя се приготви. Взе чантата си. Затвори вратата и заслиза по стълбището. Още веднъж погледна с усмивка към цветята и им каза довиждане, до утре. Затвори външната врата и забърза към спирката. Нещо я подпираше под лъжичката. Сърцето и заби силно.  Николай беше там и я чакаше. Тя му махна с ръка и се приближи.

- Здравей, Николай. Отново тук, където се запознахме.

- Да. Нали знаеш. Все още съм тук, заради мама. Още е в болницата. Като я изпишат, смятам да я заведа на раздвижване. Има такива специализирани болници. Нека да не говорим сега за това! Хайде, да се качим , живот и здраве право в Пловдив. Ти ме водиш. Градът е твой.

- Да. Ще отидем на центъра. Има много хубав ресторант.

- Съгласен. На твое разположение съм.

Автобусът потегли и много скоро пристигнаха в Пловдив.

- Албена. Ще хванем такси. Остави на мен!

Николай се забърза към спрялото такси и махна с ръка на Албена. Тя се забърза. Той отвори вратата на таксито и я покани да влезе.

- За къде?- попита шофьорът.

- Към центъра, моля- изрече Албена.

Таксито тръгна. Николай понечи да хване ръката  на Албена, но тя леко я отдръпна и го погледна право в очите.  Той леко примигна и се извини.

- Пристигнахме- чу се гласа на шофьора..

- Един  момент, моля! Да платим. колко дължим?- попита Николай.

- Пет лева.

- Заповядайте. Довиждане, господине. Приятна работа.

Двамата тръгнаха.                                                                                                                                                                       – Николай.Ето,това е ресторанта. Да влезем!

На врата, сервитьорът ги поздрави най- учтиво и те влязоха. Вътре  обстановката предразполагаше. Беше приятно и шикозно.

- Албена. Тук е много приятно. Благодаря ти, че дойдохме именно тук.

- Моля, моля. И аз така мисля. Знаеш ли, колко време не съм идвала на ресторант. Освен на празниците, с колегите.

- Аз пък ходя често и се храня там.

- Разбирам. Забравил си домашно приготвено.

- Да. Как позна?

- Разбрах от думите ти.

- Аха… Хайде да поръчаме! Искаш ли малък аперитив?

- Да. Може една малка поморийска  ракия.

- И за мене същото. А салата. Виж менюто и си избери!

- Да. Предпочитам шопска салата.

- Ще поръчам и за мен. А за обяд?

- Предпочитам печени кюфтенца, с пържени картофки.

- Какво съвпадение? Аз имам същото предпочитание. Колко на брой?

- Ами две.

- Аз ще си поръчам три с картофки.

- Готово. Вече си избрахме.

- Сервитьор, моля, направи жест с ръка Николай.

- Избрахте ли си?- попита той.

- Две малки поморийски, две шопски салати и две порции, едната с две, другата с три печени кюфтета и пържени картофи, моля.

- Първо поморийските и салатата, нали?

- Да- изрече Николай.

Сервитьорът се забърза и след малко се появи с поморийската.

-  Ще донеса и салатите.

- Извинете- обърна се Николай към него. Може ли две минерални води?

- Не те попитах, Албена, минерална вода ли искаш или нещо газирано?

- Да, две минерални, момче- обърна се тя към сервитьора.

Той обърна гръб и след малко се зададе с две чинии, от които апетитно приканваше шопската салата.

- Кога желаете обяда?- обърна се  той към тях.

- Да си изпием аперитива и тогава.

Сервитьорът се забърза към барчето.

- Албена. подхвана Николай На здраве, за днешната среща. Дано имаме още такива срещи.

- Още не съм готова за срещи. Все още моето сърце принадлежи на Борислав.

- Ти забравяш, че и аз имах една любима съпруга, която много обичах. Но животът си тече и ние не можем да живее с миналото. Даден ни е още живот и ние трябва са го изживеем така, че да ни е хубаво на душата.

- Съгласна съм с теб. Но споменът не може да се заличи. Той остава вечно в сърцата ни. Особено, като си имал до себе си любящ съпруг и приятел.

- Разбира се. Не го отричам. В животът стават такива промени, каквито не си очаквал. Нищо не може да се върне, когато е отишло там, в необятното.

- Но, аз живея с него. Той е жив в мен.

- Той и тя са живи, но не можем да почувстваме допира им. Да видим усмивката им. Да се любим с тях.

- Но, аз все още го обичам.

- Ние цял живот ще ги обичаме и ще бъдем винаги с мисълта си с тях. Никой не може да го отрече.

- Но, аз…

- Така е, Албена. Любовта винаги ще живее в душите ни. Но  ние, живите, не можем да живеем без любов.

- Започваш да ме убеждаваш във своята правота.

- Човек трябва да гледа мъдро на живота. Да не живее с една илюзия, че всичко е вечно. Смъртта е нещо естествено. И трябва да се приеме като такава.Виж, цветята!   Израстват, напъпват, дават цвят, прецъфтяват и увяхват. Такъв е и човешкият живот.

- В твоите думи е цялата истина. Започвам да се убеждавам в правотата на думите ти. Ние живее в един илюзован свят. Сякаш всичко е сън. Отвориш очи и всичко е минало.

- Ето, сега ме разбра. Момент.Сервитьорът идва с кюфтетата. А и храната е,за да нахраним празните си стомаси. Изяждаме я, и вече я няма.

- Бил си много умен, Николай! Не очаквах от теб.

- Когато се натрупат годинките, човек изведнъж помъдрява и започва да си спомня животът, който е преминал  и оставил след себе си.

- На това му казват равносметка.

- Да,  точно така.

- Момче, благодаря.

Сервитьорът поставя двете чинии с кюфтетата и се отдръпва.

-  Хм, много са вкусни, Николай!

- Да, да и на мен ми харесват. Все тук ще идваме, да си похапнем вкусни кюфтета. – Искаш ли да си поръчаме по чаша вино?

- Да. Настроението ми си подобри. Може, но по една чаша.

- Сервитьор, имате ли наливно вино?

- Да. Какво да е?

- По една чаша маврудово.

- Сега ще ви донеса, Моля.

Той се забърза и се върна с две чаши, в които червената течност привличаше погледа.

- На здраве, Албена, за хубавата среща!

- На здраве, Николай. Настина беше приятна. Ти си интересен събеседник. Не ме остави да скучая.

- Как, та и ти също си интересен събеседник. Почти по всички въпроси имаме единомислие.

- Така ли? Интересно!

- Да. За всичко имаше отговор. На това се казва- висок праг на интелигентност.

- Вече сме готови. Сега можем да си тръгваме.

- Сервитьор, може ли сметката?

- Да. 10,50 лева е цялата сметка.

- Ето. Вземи 12, да се почерпиш от нас.

- Ама, моля…

- Хайде, вземай! А сега да тръгваме, че ей на, още малко ще стане пладне.

- Не  се шегувай! Още е обяд.

- Хайде, довиждане, момче?  А сега, накъде?

- Ами, аз се прибирам.

- Албена. Не може ли да дойда да те изпратя?

- Не, не.Благодаря ти за обяда. Трябва да се прибирам, защото Пламен сигурно се е притеснил вече.

- Добре. Бях забравил, че синът ти те чака. За сега довиждане!

Албена се усмихна и забърза към спирката. Николай дълго стоя и я наблюдаваше, докато се скри от погледа му.

СЪНЯТ

Измина доста време от тогава.Пламен замина и тя остана съвсем сама. Вече не ходеше в село. Започна работа. Надежда често идваше на кафе у тях. Споделяха си своите преживявания. Бяха като две сестри. Така се привързаха една друга. Наближаваше време. Всеки ден се чуваха и той чакаше мигът, когато ще бъдат двамата заедно с Надежда. През лятната ваканция, тя щеше да отиде при него. И следващата година записа задочно обучение. Като отлична студентка и разрешиха да идва само за изпитите.

И мигът дойде. Пламен вече я чакаше. Надежда приготви дрехите си и учебниците за следващата година. Утре ще се качи на самолета и ще бъдат двамата за винаги. Баща и нямаше да бъде сам. Беше се създало добро приятелство между него и Мария. Тя щеше да му помага. Надежда я обикна и прие, защото беше много добър човек, като майка и. Всеки ден след работа идваше в дома им.  Много им помагаше. Беше изключително внимателна и добра домакиня. В повечето случай заместваше Надежда, в приготвянето на храната. Отиваше си вечер, за да посрещне и своята дъщеря. Двете момичета се запознаха и ставаха добри приятелки. Те бяха приели дружбата между родителите си, за нещо нормално.

Затова, Надежда беше спокойна. Оставаше баща си в добри ръце. Пък нали е и медик, щеше да му помага, когато се наложи.

На другата сутрин стана рано. Самолетът и е следобед. Щяха  да пътуват  с  колата на Мария до София   и след това на  летището. Мария сама и предложи. Джиесемът наруши тишината в стаята.

-  Наде. Ти ли ти? Ще обядваме и ще тръгнем. Ще дойда да те взема към 13 часа. Ти да си готова и като дойда веднага ще тръгнем!

- Аз ще бъда готова. Не се притеснявай!

- Знам. Ти си точно момиче.

- Добре, Мария. Ще чакам!

Надежда замина при Пламен. На другия ден  и двамата се обадиха на Албена по микрофона на скайпа. Надежда пътувала добре. И сега са много щастливи, че са заедно.

Тази нощ , Албена сънува интересен сън. Уж пътуваха с Борислав за село. Той беше  хванал ръката и и нежно  я заговори.

- Бенче,аз много те обичам.  Но ми е жал за теб. Позволявам ти да си имаш приятел и да го обичаш, както мен обичаше. Защото, аз така по- силно ще чувствам любовта. Знам, че никога няма да ме разобичаш. Но, ти не можеш да бъдеш все така сама.

Изведнъж,тя се стресна и отвори очи. Борислав беше си заминал.” Милият ми той. Колко много ме обича! Искаше да не оставам сама. Знаеше, че и аз го обичам и ще го обичам цял живот.” Ще се обадя на Николай и ще му кажа, че приемам да бъдем приятели.  Ще се виждаме веднъж седмично, живот и здраве. Пък когато се пенсионираме, каквото е писано. И тя набра номера по джиесема.

- Ало, Николай. Аз съм Албена. Можеш ли да дойдеш тази седмица в Пловдив? Искам да си поговорим. Ще се срещнем пак в онзи ресторант. Може ли?

- Трябва да си подредя нещата в работата, защото имаме представление в събота. Може да дойде в неделя.

Става ли?

- Разбира се. Само трябва да знам, с кой автобус ще пътуваш?

- Може да дойда с колата. Като пристигна, ще ти се обадя.

- Добре, ще чакам.

И дните се занизаха един след друг. Албена ходеше на работа, но непрекъснато мислеше за Николай. Как ще подхване разговора. Чувстваше се неудобно.Дойде неделята. Тя стана рано. Сложи си душ. Издуха си косата и седна да закусва. Не я свърташе на едно място. Наближи обяд. Но той все още не се обаждаше. И изведнъж, звукът на джиесема наруши тишината. Сърцето и заби силно.

- Ало-  чу се мекият глас на Николай. Аз съм в Пловдив. Ще те чакам, както се бяхме уговорили.

- Добре, Николай. Обличам се и тръгвам. Няма да се бавя много.

- Чакам те пред ресторанта.

Албена предварително беше се подготвила. Само се обу, взе чанта, заключи вратата и тръгна. Качи се на асансьора и слезе пред блока. Извика едно такси и тръгна към центъра. Когато пристигна, Николай вече я чакаше с букет рози.

Изведнъж, пред нея изплува образа на Борислав. Розите, които обичаше. Откъде Николай знаеше, че обича рози! Той и подаде букета и целуна ръката и.

- Благодаря ти, Николай. Това са моите любими рози. Борислав често ми подаряваше.

- Е, навярно съм улучил без да искам. Хайде да влизаме! Ето, да седнем на тази маса. Същата, когато бяхме  предния път. – Сервитьор, може ли?

Момчето се приближи  до масата .

- Албена, пак ли същата поръчка, като преди?

- Да, ти вече знаеш.

- Две поморийски ракии по 50 грама и две шопски салати. За обяд една двойка и една тройка печени кюфтета с картофи. А и по една чаша червено вино, мавруд да е!

Той тръгна към бюфета и се върна с поморийските и две шопски салати.

- Благодаря. Обяда по- късно, моля!- помоли Николай.

- И сега. Защо ме повика така спешно, моята добра и красива приятелка?

- Таз нощ сънувах Борислав. Интересно. На сън ми каза, че не трябва да бъда сама. Че много ме обичал и че знаел, че и аз го обичам и ще го обичам. Че трябва да имам  приятел. И аз се реших, най- после. Да послушам съвета му.Затова не трябва да се отказвам. Сега взех решение.

- Ех, милата ми.. виждаш ли, че и починалите виждат така нещата, както ти казах. Разбира се. Аз те обичам и все някога ще бъдем заедно. За сега ще се виждаме веднъж, дваж седмично, когато имаме възможност. А когато се пенсионираме, шапка на тояга.

- Така обичаше да казва и Борислав “шапка на тояга”. Дали сега не е влязъл в твоята мисъл?

- Е не знам Аз обичам да го произнасям понякога.

- Утре как си на работа? Каня те у дома. Ще приготвим вечеря. Ще погледаме телевизия. Ще послушаме музика.

- Довечера дават по първа програма  една моя постановка.

- В колко часа?

- В 21 часа. Ще се обадя в театъра, че в понеделник няма да бъда на работа. А сега да обядваме и искам да разгледаме града. Първо, искам да видя Стария град. Там има къде да спрем, нали?

- Да, има паркинг. Сега съм я оставил в една улица. Пресечка  на Иван Вазов. Да платим и да тръгваме!

- Сервитьор, моля сметката!

Николай плати и тръгнаха. Прекосиха главната и  тръгнаха по Иван Вазов.

-  Тук, моля! Ето я нашата кола.Тя вече ни чака. Ще я яхнем и ще потеглим. Хайде, Албена, качвай се!

Разгледаха града. Качиха се на тепето. Пиха следобедно кафе  и потеглиха.

- Сега, ти водиш! Казвай, накъде да карам?

- Отиваме на Съединение.

- Какво е това Съединение. Улицата, където е нашият блок.

- Хайде. Тръгваме! Сложи си колана, че ако ни хванат без колан полицаите, ще ядем глобата!

- Ето от тук и право пред нас.

- Ще гарирам колата пред блока. Има аларма. Няма страшно.

- А сега на асансьора и право у нас, на дванайстия етаж.

Когато стигнаха, Албена отключи вратата и влезе първа.

- Моля, заповядай в моя дом, Николай!

Николай прекрачи прага и влезе. Нещо го жегна под лъжичката. Тук беше живял той, нейният съпруг, с Албена. А сега, той влизаше в него. Почувства някакво вътрешно напрежение. По- скоро, някаква тъга. Спомни си за своята любима съпруга. А сега. До този момент не беше и изневерил, макар, че имаше прекрасната възможност. Около себе си имаше много жени, но нито една  не беше го развълнувала. Не усети, как се влюби в Албена. Стана някак си спонтанно.

- Влизай де! Какво се замисли, Николай? Аз те каня.

- Нищо, нищо, върнах се в миналото си.

- Нали казахме, че трябва да оставим миналото и да вървим напред?

- Да, да.

Двамата прекосиха антрето и влязоха вътре.

- У вас е доста приятно. Обстановката доста предразполага.

- Да, всичко се дължи на Борислав.

- Имал е голям вкус. Всяко нещо си е на мястото.

- Да. като говорим за него, ме навява тъга. Може ли повече да  не споменаваме неговото име?

- Да. Вземи тези пари и отиди да  вземеш нещо за вечеря! Ти си жена и знаеш какво.

- Ти си истински кавалер, Николай. Благодаря. Искаш ли да купя едно готово печено пиле?

- Вземи и нещо да аперитив. Аз не съм много по пиенето, но ей така, за настроение.

- Какво да бъде? Каквото избереш.

- Вземи и бутилка вино!

- Излизам, а ти си пусни телевизора!

- Хайде, тръгвай, да не се стъмни!

- Тръгвам, тръгвам!- и тя излезе навън.

Върна се с пакет, в който беше печеното пиле. Носеше малко шишенце сливовица и една бутилка червено вино.

-   Ще направя салата от домати и краставички. Ти отвори моля те бутилките, а аз ще донеса чашите!

- Дай ми един тирбушон, да отворя виното!

- Да, един момент. Ето, вземи, а аз отивам да приготвя салатата. Нося ти и чаши. Заповядай! А сега  изчакай ме малко. Почти съм готова.

Николай беше пуснал телевизора и гледаше новините.

- След един час ще гледаме постановката. Нали, Албена?

- Да, да идвам.
Печеното пиле апетитно се подаваше из голямата красива овална чиния и напомняше, че е време за вечеря.

- Да си пийнем аператива! Ето и салатата.

- Как си я наредила, само…като млада булка!

- Ами обичам, всичко да е с тертип.

- Милата ми, тя. Обичала всичко да е с тертип!Такава жена ми харесва.

- Хайде сега, на здраве, за нашето приятелство!

- На здраве, Албена!- и той хвана ръката й и нежно доближи устни.

Албена не я отдръпна. Почувства приятна тръпка.

- А сега, идва ред на вечерята.

- Я, колко апетитно гледа това печено пиле! Браво, Албена! Добър избор за вечеря.

- Добър апетит! Надявам се, да ти хареса.

- Ще ми хареса, разбира се. Как няма да ми хареса. Като с такъв вкус е подредена масата.

- Благодаря. Това е традиция в моя дом. Бяла покривка и всичко подредено с вкус.

- Ето, защо съм те харесал. Явно, интуитивно съм разбрал твоята душевност и вкус! Благодаря на Бог, че те срещнах. До сега, никоя жена не ме вълнуваше. А ти, направи чудото. Дай да те целуна по бузката!

- Хайде, не се вълнувай! Още не мога да свикна с мисълта, някой друг мъж да ме целува. Нека да стане когато съм готова!

- Добре, Албена. Както кажеш.

Часът наближаваше 21.

- Хайде, да се приготвим! Сега ще гледаш, а после ми каже, дали  ти е харесала пиесата?

- Добре Николай. Може ли да седна до теб?

- Да. С удоволствие. Ще ми бъде приятно.

Тя седна до Николай и без да осъзнае се притисна нежно до него. Той отговори на нейната нежност със същото. Леко я прегърна и целуна също така нежно. Тя не се отдръпна.Това и напомни първата целувка на Борислав. В лицето на Николай, видя Борислав. И тя се притисна още по- силно. Сърцето и заудря силно, сякаш щеше да разбие гърдите и. Албена се отдръпна за миг. Осъзна, че не е Борислав. Стресна се. Николай я изгледаше с изпитателен поглед . Наведе глава и стана.

- Искаш ли нещо газирано, вода? Ще си пийнем от винцето и ще гледаме твоята постановка.

- Разбира се. Може само една чаша вода.

- А за винцето ще нарежа малко сиренце и кашкавал. Имам и шпеков салам.

- Нямам претенции. Каквото решиш.

Албена забърза към кухнята  и се върна с чиния, в която беше наредила салам, кашкавал и сирене

- Кой каквото желае. Нали Николай?

- Сядай сега. Успокой се! Откакто сме дошли, ти все нещо правиш! Неспокойно сърце имаш.

- Да, бе. Нали съм стрелец. Родена съм на 12 декември.

А ти, каква зодия си?

- Аз съм лъв.

- Стрелец и лъв си подхождат. Така пише в зодиака.

- Сядай де, сядай! Време е да си починеш.

- Ето. Сядам. Е хеййй. Вече е започвала. Пропуснах началото.

- Нищо. Ще вникнеш лесно.

- Пиесата наистина е съдържателна. Харесва ми сценария.

- Нали ти казах, че ще ти хареса.

- Ех, този Петър. Изнасили момичето и го остави бременно. А, то, сега как ще намери своя път!

- Ще я изгледаме докрай и тогава ще разбереш. Драги зрители, пазете тишина! Внимание!

- Цялата съм слух и внимание.

Двамата стояха един до друг и си чуруликаха като две влюбени врабчета, които не можеха да  литнат в необятното пространство. Пиесата завърши с щастлив край. Момичето  си намери приятел, който прие детето. То се роди и създадоха семейство.

- Да. Падението и крахът на човека, без морални принципи. Наслоена мътилка в душата му. Безразличие и отвращение към всичко красиво, и чисто. Една безкрайна пустош. Това са повечето съвременните младежи. Всичко е вплетено в образа на Иван.

- И кристалната, чистата любов, в образа на момичето.- наруши тишината Николай.

- Това е нашето съвремие. Добре, че моят Пламен не беше повлечен от него.

-Това е похвално. Такива младежи са като перлата в морето.Трудно може да се намери.

- А сега е време да си лягаме, защото стана много късно. Ще ти приготвя леглото в стаята на Пламен.

- Добре.

- Макар, че имам голямо желание да се притисна до теб. Да те целувам, да се любим.

- Още е рано, Николай. И това ще стане. Казах ти, нека да свикна с мисълта. Лека нощ. Отивам. Хайде. Готова съм. Дай да те целуна по бузката за лека нощ.

- Лека нощ, Албена. Вече ще ти казвам, Бена.

- Да.Така ми казват всички.

Сутринта, Албена стана рано и приготви кафе и закуска.

- Хайде, Николай! Закуската и готова!

Николай показа главата си през вратата и се затича към банята.

- Почакай ме малко, да си хвърля един душ!

- Добре. Отивай!

Той се върна освежен, с усмивка на лице и произнеса като тържествен псалм.

- Моля, всичко по- големи и по- малки да седнат на масата! Време е за закуска.

Албена се усмихна и повтори последните му думи “Време е за закуска”.

- Днес е време да си отивам. Ще тръгна по- раничко, за да не ме хване слънцето. Че каквито горещини са.

- Както решиш, Николай. Искаш ли да пусна малко музика?

- Разбира се. С удоволствие.

- Имам доста дискове с музика. Каква предпочиташ?

- Нека да бъде нещо весело, за настроение!

- Куин харесваш ли!

- Да много. Предпочитам тази сутрин  малко рок, за раздвижване на мускулите.

- Да, ще ти пусна Тази харесва ли ти?

- Да, да нека да е тя. Искаш ли да поиграеш с мен? Този рок ще ни създаде настроение, пък то ще бъде и по пътя. Хайде, ставай!

- Ти играеш добре рок.Този танц е изпълнен с много жизненост. Дава ти енергия.

- И аз мисля така.

Времето напредна и Николай започна да се приготвя.

- Ще ти сложа закуска за из пътя. Ще спреш някъде и ще си похапнеш. Ето ти и малко плод. Обичаш ли ябълки?

-И още как. Те са много полезни. Особено пептина, който съдържат.

- Хайде, Албена, аз тръгвам и се надявам, че този път ти ще дойдеш в София. И си помисли!

Албена слезе заедно с него и го изпрати до колата.

- До нови срещи, Николай. Ние пак ще се виждаме.

Край

 

 

 

 

 

ПЪТ КЪМ РАЯ

СЦЕНАРИЙ ОТ КНИГАТА

ПЪТ КЪМ РАЯ 

Мария Герасова- Спасова

АВТОРСКИТЕ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

Албена  

Баба Райна

Сервитьорката

 Панайот / Пано/

Борислав

Милка- комшийката

Николай- приятелят на Албена

Докторът

Свещеникът на църквата

Пламен- синът на Албена

Надежда- бъдещата снаха на Албена

Милка

 Отец Стефан

Баба Стоенца Баба Дойна

Група старци

Баба Въла

Двама цигани

Всички в ресторанта

Кака Пена

Стояна

Сревитьорът

Шефът на фирмата

Надежда

Бай Янаки

Кака Генка

Жените от фирмата

Шофьорът при спречкването с Албена

Свещеникът

 Жената от гробищата

Танчето

Павката

Мъжът и жената

Другият шофьор на такси

Още един шофьор на такси

Сестрата Мария

Докторът

Другият шофьор на такси

Елена /Ленчето/

Сервитьорът от рестоанта

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Пролет е . Албена се събужда от нощния сън. Слънцето се показва през прозореца на апартамента. Малка жълта светлинка каца върху лицето й и тя протяга ръка да я докосне.

 Албена: Здравей мила сестрице. Обичам те. Вече съм забравила що е ласка.- Отиде си любов моя,там при светлината,в невидимия свят. Когато дойдеш до мен винаги те усещам. Чувствам полъх на вятър. И една невидима ласкава ръка сякаш ме докосва. А тази нощ те сънувах. Двамата пътувахме в някакъв автобус. Бяхме седнали на седалката и мълчахме. В гърдите ми преливаше щастие. Идеше  ми да те притисна в прегръдките си и да  те целуна.Беше ми толкова хубаво. Усещах любов и нежност. Но изведнъж.Къде беше ти? Сякаш се стопи!   Потърсих  те с  очи. Идеше  ми да заплача и в този миг се събудих.

Албена съблича нощницата си и се облича. Тича към печката и си приготвя кафе. След това препича две тънки филийки и ги маже с масло. Отгоре поръсва със сиренце. Закусва.

Приготвя сака с малко багаж и тръгва към автогарата. Там е пълно с народ. Купува си билет. Отива на перона, чака малко и се качва в автобуса. Наближават селото. Автобусът спира на  центъра на селото.   Албена слиза и се забързва. Спира пред селска къща. На пейката пред дървената порта с голямата желязна халка,седи баба Райна.Портата е отворена и се вижда градината, където весело поклащаха главици разноцветните лалета и зюмбюли.  Люлякът е разцъфнал.

Албена   се замисля- Ето я милата ми баба. Когато бях малка,   идвах при нея и много се радвах.  И сега, пак ще й се радвам. Вече е на деветдесет. Утре ще поскитам из зелените поляни и ще си спомням миналото. А милата ми майчица си отиде преди баба Райна. Изкара инсулт  и така си замина от този свят. Ах, тези спомени не  ме оставят. Връщат ме в детството й. Цели дни обикалях поляните. Много обичах вкусните гозби на баба си. “Бабините ръчички, мили!” Бяха толкова сръчни и с тях старицата нежно галеше къдравата ми главица. Сплиташе плитчиците ми. А дядо Гьорги ми направи люлка на сливата. По цял ден се люшках и си играех с баба Райна на “Лъжи, лъжи”. Дядо Гьорги ни гледаше встрани и се смееше като малко дете. А сега него го гоняма, остана само баба Райна. 

Албена:   Добър ден, бабо.

Баба Райна отправи поглед към нея  с помътнелите си и тъжни очи. Появява усмивка на лицето  ù.

Баба Райна  Кой е?  Албенче, ти  ли си, чедо? – едва продумва с беззъбата си уста.

Албена:  Кой може да е, бабо? Аз, цяла- целеничка.

Баба Райна: Ела, чедо. Да та погала! Помниш ли  га беше жив дядо ти?

Албена: Помня, бабо, помня.

Баба Райна: Ага та туряше на скута и пееше. Коя песен беше,чедо?

Албена: Излял мий, Делю хайдутин.

Баба Райна:Тъй, тъй – и очите и се навлажняват. Две-три  сълзи текат по бузите й.  

Албена: Бабо, днес се навършват двайсет години,откакто си отиде дядо от този свят.

Баба Райна: Бях забуравила, чедо. Бог  да го прости!

Албена: Бабо, я запали кандилото, а аз ще отида на гроба, да запаля свещичка! 

Баба Райна: Става, чедо.

Албена: Аз ще му направя баничка, нали много я обичаше?

Баба Райна: Да, чедо.

Албена:  Ще отида на магазина да купя кори, кисело мляко, сиренце и яйца за баницата. На Пламен често правя баничка. И той, като дядо си, много я обича.

Баба Райна се подпира на тояжката, която беше поставила до пейката и става. Двете влrзат през портата и се скриват в къщата. Албена оставя багажа на стола в салона. Взема портмонето с парите и излиза. Отива в магазин.Купува продуктите, които трябваха за баницата и се прибра. Старицата седи в голямата одая. Погледът ù блуждае. Едра сълза се стича по бузата ù.  

Албена: Бабо. Аз съм тук. Хайде да направим баницата, та да поменем дядо! И започва да я приготвя.

Баба Райна: Айде, чедо!

Албена:Ще отида на гроба му да раздам!

Баницата вече  е готова  Лека омара се вдига над нея.

Баба Райна: Ух, айде, чедо!

Албена разчупва  баницата и подава на старицата.

Албена: Вземи, бабо, да ти е сладко! Това парче е за дядо Гьорги – и го постави в чинийката, която беше  приготвила  на масата. – А сега трябва да отида на гробищата, защото, той навярно вече чака баничката – и тя я опакова старателно с найлонче,  пъха я в чантата,която стоеше наблизо

 Баба Райна:Ето, една пара от мен! Запали свещичка!

Албена взема парата, пъха я в портмонето, взема торбичката с баницата и бърза към гробищата.След два часа се прибра и вика от стълбището.

Албена:Бабо, аз съм. Направих всичко, каквото  говорихме. Вече дядо Гьорги си е похапнал от баничката.

Но никой не ù отговаря. Албена допира ръка до гърдите си и присвива очи. Гледа някак си уплашено.. Бързо се  изкачва  по стъпалата. Старицата лежи върху леглото.   отпусната и  диша тежко. Албена се приближава до нея и баба Райна задъхано продумва.

При мен е. Дя… ти. Смей се. Дава с… ръ…

Албена: Бабо. – и сълзи напират в очите й.  Приближава до баба Райна и я прегръща .

Баба Райна:Бог да в… па… че… – с последни усилия произнася  тя.

Чува се силно, хрипкащо дишане и всичко затихва.Баба Райна издъхва. Албена  тича разплакана у съседката. Портата  е затворена. Със сълзи на очите и пресипнал глас вика:

Албена:Како Милке, како Милке.

Милка съседката: Кой е?- чува се гласът на Милка.

Албена:Аз съм, Албена. Бързо, бързо ела!Баба, баба и не може да доизрече.  

Жената слиза по стъпалата и приближава портата.

Милка: Какво има, Албенче?

Албена: Баба,баба, вече я няма.

Милка: Как  да я няма? Нали си е в къщи? Одеве я гледах, беше седнала пред ваща порта.

Албена:Отиде си завинаги, мойта баба. Там, при дядо Гьорги.

Милка: Ай, ай    Милата. А беше толкова добра.Всички я обичахме.

Албена: Ела, ела како Милке! Хайде по- бързо!

Милка се  качва   тичайки  по стълбите и се скрива в къщата. Не минава много време и се показа с чанта в ръка.

Милка:  Айде, айде Албенче! Че сичко, нас чака!

Милка затваря портата  и двете тичешком  влизат в къщата на баба Райна

Албена: Како Милке. И ти отскоро остана вдовица и вече знаеш какъв е редът, за  да се подготви едно  погребение.

Баба Райна беше  притворила очи, а на устните и лека усмивка.

Милка: Дай първош  да стоплим вода, да я окъпем! След туй  ше я облечем.

Албена:Како Милке. Последното желание на баба беше, когато умре, да я облечем с булченската рокля.

Милка: Ами, кво чакаш? Айде, извади я! Къде  рече, че е тя?

Албена:Ами в гардероба. Била  я скътала. А и венчето да и сложим. И то било там.  Отивам де, отивам. Знам, че много работи ни чака. А пък няма кой друг. Баба толкова много те обичаше и ще бъде доволна, че ти ще се погрижиш, да я заведеш до вечния  й  дом.

Милка: Сладка ти уста. Дай Боже да  е доволна! 

Лицето  на баба Райна  е отпуснало. Бледо, заледеняващо се.

Албена: Трябва да извикаме  доктора, да установи смъртта. Нали така е редно.

Милка: Но,тя веке е мъртва Минаха два часа.

Албена:Аз ще отида до доктора, а ти остани до нея! 

И тя тича към вратата Отваря  я  и се скрива.  Не минава много време и двамата с доктора отварят  портата, и влизат в къщата.

Докторът:Я да видим, бабата? Дайте да я видя!

Албена:Ей я. Лежи   безжизнена и вече  не диша.

Докторът: Преди колко време стана това?

Албена:Ами, вече изминаха два и половина часа.

Той се приближава  до леглото, където безжизнено лежи  старицата и я пооглежда. Прослушва гърдите и. Устните и леко  са посинели.

Докторът:Да, отишла си е завинаги, баба Райна. А добра старица беше. На много хора е помагала, а на мен много пъти ме е спасявала от гладна смърт. Оставах често без  пари. Нали имам голямо семейство. Бързаше да дойде у дома. Още от вратата викаше: „Докторе, докторе. Аз съм Баба Райна.  Нес направих само за теб, тая пита и кокошчица. Па да ви е сладко на цялата челяд!“

Докторът: Тъй   ще я запомня. А ще я помни и цялото село. На колко хора като мен е помагала. Колко гладни гърла е хранила. Пък и манжите и бяха много вкусни. Тертеплия жена беше. Вече лека и пръст. –Албена . Искаш ли,аз де се обадя на свещеника , Стефан. От мен ще бъде опелото. За това не се грижи!

Албена:Благодаря ти, докторе.Бог здраве да ти дава и още дълго да лекуваш и правиш добро на хората. И теб с добро ще те помним.

Докторът записва нещо в тефтера си и продължава:

Докторът: Ще уредя и смъртния акт.Не се притеснявай!

Албена:Още веднъж ти благодаря, докторе!

Той слага тефтера и слушалките в чантата си. Сбогува се и тръгна към вратата. Албена първа отваря вратата и го изпраща  до портата.

Албена:Довиждане, докторе. Ще чакаме да се обадиш, кога ще бъде погребението.

Докторът:За това не бери грижа! Аз съм насреща. Когато съм готов, ще ти се обадя.  Ти приготви баба Райна за вечния и дом. А сега да тръгвам.

 И той забързано се скри  зад близката къща. Албена затваря  портата и   се изкачва   по стълбата. Отваря  вратата и влиза.

Албена:Како Милке. Хайде, моля те да оправим баба, защото докторът скоро ще се обади, кога ще бъде погребението!

Милка:Добре, Албена. Наточи топла вода от бойлера и да я окъпим!

Събличат старите  дрехи на баба Райна, умиват  тялото  й  я  обличат като млада булка.

Албена:Стой тука, како, Милке! Явно ти е писано да отдадеш последна почит на баба. Аз трябва да  отида  да поръчам ковчег.

Милка: Не се притеснявай! Аз ше стоя и ше пазя баба Райна.

Албена излиза през портата. Близо до кметството я присреща баба Яна:

Баба Яна:Кво е станало, чедо? Думат,че Райнето си заминала от тоз свят. Лека и пръс.

 Албена: Да бабо Яно. Знам, че   на младини сте били големи  дружки. Но дядо Гьорги залюбил баба  Райна и всичко свършило между вас Тогава и  ти си  била влюбена в него.  Пък голям хубавец бил, казваше баба Райна. Дето минел, момите го заглеждали. Но дядо Гьорги взел баба Райна.

Баба Яна : Тъй беше, чедо.:Когаш  Райнето  и дядо Гьорги се зеха, многош  ревах. Но никой не знаеше,  колкош много обичах Гьорги. Години  минаа  от тогаш , аз са  ожених за Киро, още обичах  Гьорги.   Винаги сама си думах:” Първа обич, първа севда”. Годините са нижеха. Природата са менеше, а аз   ощ обичах  Гьорги. Старецът и Киро се  поминаха, но Гьорги беше напреш очите ми.Тайно одех на гроба му,  Турях му китка и плачех . А сега ми дожаля за Райнето. Помня ощ, как тичахме   по ливадите и късахме  китки,   да  вием венци. Фърляхме  ги в реката и си думахме  тайно.: “Да ни залюби, либето”. А  сегя веке,  я нема. Требува   да сберем  дружките, що ощ са живи,  да   идем   да я погребем.  Кви времена беха тогаз!  Но сегя сичко  е друго.

Албена:Какво се замълча, бабо Яно?

Баба Яна: Ам, спомеувам си  га бехме млади, па ми стана   мъчно на душата.

Албена:Е вече е минало. А миналото не може да са върне. Нека да не мислим за него, а да живеем днес!

Баба Яна:Право си, чедо. Тъй да бъде. Айде сегя. Да ида при дружките, да им река за Райнето!

Албена:Довиждане, бабо Яно. Обади се да ти кажа, кога ще е погребението!

Баба Яна: Когаш речеш чедо. Ше са обадя. А сегя  требува да си  ода.

Албена: Хайде, тръгвай, щото времето не чака! 

Баба Яна: Сполай с добро, Албенче. Помната та ощ от маленка. Рипаше покрай баба си и дедо си и  се са смееше.

Албена:Така беше. Няма да се върнат тези години. Всичко върви напред.

Накуцвайки, баба Яна тръгва.

Баба Яна: Сегя ше ида у Станини, да и река за Райнето.

Албена тръгва и наближава църквата. Вижда  свещеникът в градината и вика:

Албена: Добър ден, отче Стефане.

Отец Стефан: Добър да бъде. Какво те води насам, дъще?

Албена: Ами, баба Райна почина. Искам да запиша опело и да ми кажеш кога да я погребем? Той докторът рече че ще се обади,ама той е много зает, реших аз да запиша.

Отец Стефан:Чакай малко, да видя тефтера! Да… утре 11. Ще кажа на гробарите да изкопаят гроба. А ти се приготви!

Албена: Докторът каза, че ще уреди ковчега  и ще го донесат до нас.Днес ще бъдем готови. Тази вечер ще отдадем последна почит. Дай ми 20-30 свещи да има за всеки, който дойде да я почете!

Отец Стефан:Добре, чедо. Влез де, влез за малко вътре, да ти изброя!

Албена:Колко да ти платя за тях?

Отец Стефан:Ами 30 по 20 стотинки- 6 лева. А опелото?

Отец Стефан:Айде, за моя сметка. Много обичах баба ти, щото беше добър човек и се добри  дела правеше. Нека да се увиди на оня свят. И Бог да  й прости греховете. А нейните бяха малко. Щото и добрият човек греши. Затуй сме на земята.

 Албена взема свещите, плаща   и тръгва. Върви забързано.  Доближава  къщата и отваря  портата. Прекосява   градината и се качва по стълбите. Още отвън вика:
Албена:Како Милке, всичко е наред. Нося и свещичките.

Милка отваря  вратата, а очите  и са  навлажнени.

Милка:Влизай де! Та, къщата е твоя.

Вън някой се провиква:

Баба Стаенца:Има ли някой бре, ора? Аз съм, Стоенца.

Албена: Нали и ти беше дружка на баба Райна. Влизай де, влизай!

Баба Стоенца: Вижна, на, остарехме. Малко останахме живи. Господ не сака ощ да на прибере. А младите отидоа в града. Идат само да се наберат зеленчука. Ние доим кравите, а те си земат млекото и го продават в града. Видиш ли вече за какво ставаме? Райна добре направи, че отиде при Гьорги Само не знам когаш ше дойде и  моя ред?

Албена: Така е бабо Стоенце.

Баба Стоенца:Да, ам когаш дойде време за копане и садене, хич ги нема Младите се научиха да живеят наготово. Мазетата им са пълни с туршии. Но иде и това време. Нема да ни има вечно. А не видя кво ше правят без нас. Забуравили са, че туканка са са родили и тук станаа человеци. 

Албена: Много се заговорихме. Хайде влиза де, влизай!

Баба Стоенца  бавно се изкачва по стълбата, приближава   вратата и влиза. Сълзи напират в очите  й и  се стичат по лицето й. Баба Райна лежи  спокойно на леглото, облечена с булчената си премяна, с венче на главата. Лицето й  мраморно бяло и изопнато като на младенец. До леглото върху стол е поставена  купа с брашно. Стоенца приближава  до леглото. Взема една свещица,   запалва я и пъха в брашното.

Баба Стоенца:Бог да те прости, Райне. Ти беше   арна жена. Тертеплия жена. На кой ли не праише добро.Почивай в ми.!

Леко приклеква, целува баба Райна по челото и я  прегръща. 

Албена:Хайде, бабо Стоенце! Бог ще  й прости. И утре в 11 на гробищата.

Баба Стоенца Нема да мога да дода, чедо. Краката  ми не държат. Тръгвам си, че са уморих. -Айде, Райне. На добър път!Там та чека Гьорги.

  Взема бастунчето  и тръгна. Албена отваря   вратата и я подхваща под мишницата.

 Двете слизат по стълбите. Прекосяват  градината и  Албена отваря   портата.

Албена:Хайде, бабо Стоенце.Остани си със здраве.

Старицата се подпира на бастуна и бавно тръгва.

Група старци, подпрели са на бастуните си, приближават къщата Албена ги  вижда.

Старците вкупом: Бенче, Бенче, чакай! Идем да видим Райнето.

Албена бърза към тях  и всички заедно тръгват към портата. Когато я наближавт, се   чува гласа на баба Дойна:

Баба Дойна:Ей, марий. Сичко е запустяло. На времето, кво беше тукана! Градина, китки, овошки. Сега само  люляка е е цъфнал. Май  сака да даде сили на Райна, щото ного път я чека.

Старците:Айде Дойне! Стига си думала! Да влизаме!

Старците бавно се качват по стълбите  и един по един влизат през вратата. 

Баба Въла: Айде, де… 

Влизат в стаята, където лежи баба Райна.Настъпва тишина и изведнъж се чуват хрипове. Очите на старците се пълнят със сълзи.   

Баба Василка: Оле, ле, мале. Горкана. Веке я нема. – Бенче, когаш ше е погребението?

Албена:Утре в 11, бабо Василке. Хубаво е да дойдете!

Всички в един глас: Ше дойдем, ше дойдем…

Старците палят свещички   и си тръгнаха.  Албена ги изпраща   до портата и се прибра.

 До полунощ идват близки и познати на баба Райна .  Рано, сутринта докторът   идва   с ковчега и в него поставят иха баба Райна. Цялата  е в бяло. Ковчегът също  е  накичен като млада невеста.  Бял, атлазен чаршаф, с дантелени драперии.

Докторът: Ходих специално в града, да ги купя. А сега ще си тръгна и ако имам време ще дойда на погребението.

През нощта Албена сънува баба Райна. Надвесила се над нея и я целува по челото  Казва й: „Да внимаваш, чедо! Да гледаш маленкия  и да са грижиш за него! Щото, той ше та гледа на старини. Добро е  момчето.“

Албена на глас. Миличкото ми момченце Не може да дойде на погребението на баба си. Всичко стана толкоз бързо  Почивни дни са и пощата не работи. Не успях да му се обади.  Пък и лаптопа ми е в Пловдив.Пламен следва право в чужбина. С него се чувахме   по скайпа.Време е да подготвям помена . Ще отида до кака Милка. Ще я помоли  да ми помогне. И на вратата се показва Милка.

Милка: Албенче ида, щото знам че не мож сама.

Албена: Тъкмо се каних да дойда у вас да те помоля.

Милка: Ей на, ида.

Албена: Благодаря ти. Ти стой тук, а аз ще отида да ангажирам ресторанта и да купя някой неща за помена на гробищата!

Милка:Айде, отивай! Не са притеснявай! Аз ше стоя тук и ше та чакам. Купи и найлонови пликчета, да сложим в тях поменките!

Албена:Знам. Най- важно да туриш  житото, и да го свариш . Да не забравя и кофички.

Милка:Аз имам три  пакета груано жито. Не купувай! Докат идеш да купиш  аз  ше приготвя житото. Ти само купи захар и ванилия!

Албена:Хайде, како Милке. Тръгвам. Ще отида за бързо.

Тя тръгва  тичайки.За бързо се връща. Носи вафлички, кифлички , соленки,   ментови бонбони , защото баба Райна много ги обичаше,портокали и ябълки.

Албена: Како Милке. Ето найлоновите пликчета и кофичките да сложим всичко в пликчетата а житото в кофичките. Да незабравим ванилията да прибавим към житото.

Двете слагат в пликчетата и всичко е готово. Беше 10 часа. Албена накъса цветя от градината. Направи един голям букет от лалета и зюмбюли и завързаха с бяла панделка.  Вече е 11 без 20. До къщата чака селската катафалка. Няколко мъже  от рода влизат  в стаята на баба Райна и поемат  ковчега. Слизат по стълбите, прекосяват  градина, излизат  от портата и качват ковчега с баба Райна в катафалката Торбичките с помените слагат  вътре.  

 Шествието с хората бавно тръгва към гробището. То е  накрая на селото. Пристигат   и полагат   ковчега в гробищната църква „Св Архангел Михаил“. В гробището прииждат много хора. Почти цялото село. Отец Стефан прави опело в църквата и наново изнасят   ковчега. Виждат се бабички, които стоят   и чакат.

Албена мислено: „Колко хора обичат баба Райна?Беше много добър човек и хората я помнят като такава.  Виждат се и млади и стари, мъже и жени. А кой ли е онзи мъж, с големия букет? Не ще да е от нашето село! Не съм го виждала досега. Ще отида и ще го попитам.Интересен и много интелигентен. Личи му. Доста изискан. Малко прилича на  Борислав. Кой ще да е?“

Албена:Милке, знаеш ли кой е  онзи мъж?

Милка:Как да не го знаеш? Той е мъжът на Ана.  Преди две година почина. А той е син на баба Мара. Ей я, и нея. Там, при другите.

Албена: Аха.

Милка:Той живее в София, с дъщеря си. Сам си я гледа. А тя  е студентка.  Ше става артистка. Казват, че е била голяма красавица.

Албена:Не виждаш ли ,че и бащата е красавец?  

Милка: Ей, ей, не са заглеждай, Албенче! Тоз мъж не е за теб.

Албена:Кой се заглежда,  како Милке? Просто ми направи впечатление. Не съм го виждала тук. Мислех, че е пришълец.

Милка“Е, веке знайш. 

Албена:Нека   да  не говорим за това!. Ето, че  и свещеник  Стефан  идва.

Отец Стефан: А сета братя и сестри, да отидем във вечния  й дом Шествието  върви бавно. бавно. Отпред  е катафалката. Слънцето грее.

Албена върви бавно и мислено си представи баба Райна държи ръката й. Сякаш чува гласа й.“ Не плачи, чедо. Аз винаги ше бъда до теб и ше ти помагам! Бъди щастлива.“

Спират пред не голяма купчина от пръст и зееща дупка. Двама циганина прихващат ковчега от двете страни с въжета и го пускат.  Започват да го заравят с пръст. Албена хвърля няколко шепи от пръста върху ковчега. „ Бог да ти прости греховете ,мила ми бабо Райне. Нека дядо Гьорги дойде да те вземе при него“.

Циганите пускат   последната пръст и ковчегът  е заровен. Върху гроба има много цветя. Отец Стефан държи в ръцете си молитвеник и чете. Молитвата му продължителна и затрогваща. Като свършва  взема бутилката с виното и олиото. Излива цялото съдържани като прави кръст върху гроба. Албена взема бутилката с виното и прави кръст. Отлива и част от водата. Тя раздава пликчетата и когато всичко свършва тръгват по обратния път.

Непознатият/ Николай/ се приближава до нея и я заговаря.

 Николай:: Приемете  моите съболезнования, госпожо. Аз съм Николай. А вие?

Албена: Аз съм Албена. Живея в Пловдив.

Николай: Пловдив е красив град. Навремето имах възможност да избирам между Пловдив и София. Но съпругата ми, Бог на я прости, избра София. Тя беше музикантка. Свиреше на арфа. Преди  две години се прости с живота си. Отиде си завинаги от нас. Аз живея с дъщеря си. Тя е студентка , но тръгна  по друг път. Искала да стане актриса. Аз съм режисьор в театъра. Двете професии се  доближават.

Николай:А вие? Вашият съпруг какво работи?

Албена: И аз като вас. Останах сама със сина си. Той е студент, но не в България. А аз съм архитект.

Николай:Това е   хубава професия. За  ней се иска творческо умение и въображение.

Албена:Извинете ме моля. Ние сме до тук. Трябва да си тръгваме за в къщи.

Николай:Хубаво, госпожо. Дай Боже пак да се видим. Ще ми бъде приятно. Аз ще остана още няколко дни в село. Ако имате желание, можем да си поговорим на чашка кафе.

Албена:Тези дни ще имам много работа. Трябва да почистя къщата. Да започна процедури по прехвърляне на имота и куп още неприятни неща.

Николай/Съжалявам. Ако имате компютър и използвате интернет, можем  по скайп  да си пишем. Можем по микрофона да си говорим.Това ще е удоволствие за  мен Ето моят бележник, запишете вашия скайп. Като се прибера в София, непременно ще ви пиша.

Албена:Време е да тръгвам. Как се казвахте?

Николай:Николай.

Албена:Николай. И ако е писано ще си пишем.

Николай:Довиждане. До нови срещи.

Албена  се оглежда. „Къде може да е кака Милка? А ето я“ и тръгва към нея. 

Албена:Къде  се губиш, како Милке?

Милка Аз ли са губя? Нъл  та видях с онзи красавец.  Не свалаше очи от теб.  Аресваш му, начи.  

Албена:Не говори така!. Водихме съвсем обикновен разговор.

Милка А, аз си мислих  друго.

Албена: Не си мисли. Точно тук ли?

Милка:Не ма разбра, момиче. Тук нещо ше стане.

Албена:Ами, ако е писано, може да стане. Това е един сериозен мъж. Аз съм вдовица, той вдовец.

Милка: Аха.  Май има нещо?

Албена: Нищо няма. Но ако е речено, може да стане.

Милка:Ето, ето. Тъй си и мисла.

Албена:Разменихме си електронните адреси. Няма да ти обяснявам Не можеш ме разбра. Той пръв ми го поиска.

Милка Бравош на теб.  

Албена: Защо ми се възхищаваш?

Милка:А ааа….Ше са радвам, ако стане нещо. Ти го заслужаваш. Оправна жена си. Пък си и доста убавичка. Мязаш на баба си Райна, на младини. И тя, каква красавица беше! Затуй  я залюби дядо ти Гьорги.

Албена:Не говори така, како Милке! Засрамяваш ме.

Милка: Туй да не е лъжа? 

Албена:Щом така мислиш.

Милка: Айде Албенче. Че както сме са захортували. Виж, че пладне ше стане.

Милка хваща под ръка Албена и двете бързват към селоторазнася  чаши със сливовица, шише с минерална вода и салатата от прясна маруля. Поставя пред всеки по една чаша сливовица, бутилка с минерална вода и салата от маруля. Албена се приближава с чашка сливовица и отсипа от нея в чинията, където  е нейната салата.

Албена:Това е за баба Райна. Бог да и прости греховете и скоро да се видят в отвъдното с дядо Гьорги.

Всички в един глас:Бог да я прости!

Присъстващите изпиват аперативите си и   сервитьорката носи чиниите с печено пилешко, гарнитура от пържени картофи и  по една чаша червено вино.

Става пладне- 4 следобед. Всички стават и си тръгват.

Кака Пена:Свате, да си вървим!

Пена става и след нея сватята Стояна.

Албена и Милка останат последни.  Албена вика сервитьорката и плаща сметката.   Двете си тръгват.

ВТОРО   ДЕЙСТВИЕ 

Албена взема сака с багаж и тръгва. Тя е на автогарата. Купува на касата билет за Пловдив. Автобусът е на 3- та линия. Качва се  и когато автобусът пристига в Пловдив слиза. Качва се на градският автобус номер 4.

Автобусът спира и тя тръгва към блок 132. Качва се в асансьора и спира пред вратата  на нейния апартамент. Отключва. Оставя сака в антрето. Събува се и влиза в хола. Сяда върху дивана. Мисълта й се връща в миналото:“ Тук, за първи път дойдохме с Борислав. Създадохме свое гнездо. А искрата между нас никога не угасна. Тя все повече се разгаряше. И един ден научих, че ще ставам майка. Бяхме много щастливи. Докато се роди детето. Нарекохме го Пламен. Като пламъкът в  душите ни. Измина доста време и един ден Борислав ми съобщи, че няма  да го има вече. Трябва да бъда готова за този миг. И го чакахме ден и нощ.  Не можех  дай си представя, че вече няма да го има.Няма да я прегръща нежно, няма да я целува, няма да се люби с нея. Той беше мъжът, на нейния живот. И този миг дойде. Вече го нямаше.Остана сама, само с Пламен. Изчезна усмивката й. Очите й гледаха тъжно. Изпадна в депресия. Лекарите  и изписаха лекарства. Състоянието и се влошаваше. Започна да ходи на психоаналитик. Беше осъзнала, че Борислав няма  да се върне вече при нея.  Трябва да живее заради Пламен.“

Албена се връща към действителността. Отваря широко очи и тръгва към печката. Сварява си едно кафе и наново сяда на дивана. Наново се връща с мислите си : „Пламен го няма. Следва в чужбина. Пък ако се ожени като завърши, ще им се роди детенце.- нейното внуче и ще се грижи за него. Ще му се радва и така животът й ще стане по- лек.“ Унесе се и заспа. Сънува баба Райна, а до нея Борислав. Баба Райна сложи ръка   върху рамото й и изрече: „ Албенче. Бъди силна и не се плаши от нищо. Бог ше ти даде много здраве, да отгледаш Пламен. Пък ше си имаш внучка. На теб ше я кръстят.    

Борислав я погледна с онази любов, когато за първи път се срещнаха там, в кафето.   Беше седнала сама и той се приближи до нея.

 Борслав:Може ли да седна до вас? Не и беше приятно да сяда непознат до нея. Но така мило я погледна и тя реши, че ще му позволи. За нейна голяма изненада започнаха разговор и то на доста интересни теми. В него имаше голяма мъдрост и интелект. Така и не забеляза, кога трябваше да става. Той  понечи да плати сметката, но тя отказа.  Направи жест с ръка  на сервитьорката  и тя дойде. Плати кафето и минерална вода,  и стана. Той я  помоли   да я изпрати до спирката и тя се съгласи. От този момент, започна всичко между тях. На сбогуване я помоли за телефона и тя не му  го  издиктува. Той го записа в тефтерчето си и подаде своята визитка. Борислав Павлов- психолог. На следващият ден и  се обади, и  й предложи да отидат на кафе.И така. Дните започнаха да се  нижат един след друг. Ходиха честно на кафе. А той беше интересен събеседник. Приятна визия и изключителен  ум. След време, тя научи, че  от малък е останал сирак. Майка му и баща му загинали при  автомобилна катастрофа. Една ранна утрин, Борислав и приза своята любов. Разказа и ,че в миналото е имал момиче, което много обичал. Но се разболяла тежко от рак на белия дроб и си отишла завинаги от  този свят. И Албена беше влюбена в Борислав. Не можеше да устои на  неговия чар.  Тогава, той нежно я прегърна, Притисна се леко до нея и я целуна. Идеше и да литне. Беше се омаяла от тази целувка. За миг разтърси глава и   нежно се притисна до него.  Една вечер и предложи  да отидат на ресторант. Той дойде до квартирата и, защото тогава тя живееш под наем. Извика такси и тръгнаха. Влязоха в ресторанта.  Помогна да съблече мантото си  и го оставиха в гардероба.  Влязоха в голямата зала, с великолепно подредени маси. Борислав се доближи до сервитьора и след малко той ги заведе на една маса, която пишеше резерве. Музикантите свиреха нежни италиански канцонети. Седнаха и Борислав попита:

Борислав:Аперитив. Ще пийнеш ли?

Албена: Може, малка поморийска ракия.

Борислав:Разгледай менюто и кажи каква салата за аператива, и да поръчаме вечеря.

Албена:Може. Ето . Шопска салата, а за вечеря две кюфтета на скара и пържени картофи.

Борислав:Аз пък ще си взема две шишчета пак с картофи. Ще поръчам е една каничка с бяло вино.-  Сервитьор, ела тук! и той направи жест с ръка.

Сервитьорът се приближи  и Борислав  поръча.

Борислав:Това е за сега.  Първо донеси аперитива със салатите, по- късно вечерята.

Не мина много и сервитьорът приближи масата със табличка в ръка, с две чаши  и салати.

Борислав:Мерси, момче. Да си жив и здрав.

Сервитьора: Моля- произнесе момчето и тръгна.

По средата н вечерята, той и предложи да стане негова жена. Тя не се подвоуми и каза  да. След сватбата я заведе в неговия апартамент.Беше си го купил сам. Сподели, че ходил на работа в чужбина и така си спечелил парите за апартамент. Имаше си и лека кола. Дори и спестени пари в банката. Но тя не се омъжи заради парите му.. Проста го обичаше затова, че беше той. Живееха в любов и разбирателство. Излезе изключителен съпруг,загрижен и много мил. Докато, едни ден и съобщи тъжната вест,че няма да го има вече.Сега, Борислав беше в съня й. Той я галеше нежно , погледна я жално и каза: “Мила. Аз съм винаги до теб. Мисли за мен и аз ще съм щастлив. Когато се радваш и плачеш и аз се радвам и плача чрез теб. Не ми създавай болка, моля те! Мисли само хубави неща! И изведнъж изчезва, сякаш се стопява. Баба Райна я гали по косата. При теб съм, чедо.Винаги съм при теб. Няма да та оставя сама. И изведнъж се смали и се стопи.“

Албена се стряска на сън и отваря очи. Оглежда се наоколо. Стенният часовник  показва 8 вечерта. 

Албена: Ух. Спала съм непробудно цели 5 часа.

Става. Отива до хладилника. Взема три яйца и ги изпържва набързо с масло. Поръсва ги с червен пипер и слага малко сол. .Вечеря.Съблича се и облича пижамата. Взема книга“Път в пустинята“ от библиотеката и  бързо се мушка в леглото. Пуска нощната лампа и започва да чете на глас. Двама влюбени,  катастрофирали в пустинята с частен самолет. Бяха се загубили и останали сами.  .Крилата на самолета   бяха се закачили за едно дърво и сега той висеше оплетен в паяжината от клони,  като паяк без изход. Всичко се случило за миг.Та, щастливата случайност ги спасила. Дървото, беше ги   предпазо от удара. И сега лежаха върху пясъка,  но отгоре жаркото слънце печеше върху дрехите им, които пареха и изгаряха телата им. Мъжът стана и извади манерката, в която все още имаше вода. Но провизиите  им  по някаква случайност бяха се запазили.

Албена леко притваря очи. Погледът и се замъглява  и  заспива.Събужда се сутринта и се усмихва.  Замисля се. Пак го видя в съня си.Нейният обичан Борислав. Как нежно я галеше. И тя  беше толкова щастлива. Стана и приготви три чаши кафе. Сложи ги на масата. Свари си жито.

Албена на глас: Бяха ми казали, че житото  е много полезно за мозъчните клетки. Че човек  от него се чувства бодър и има весело настроение.  А чашите с кафето – едната  за баба Райна, другата за Борислав и третата за мен. Поне ще си правим компания.Чувствам тяхното присъствие.  Щом ги сънувам,  значи са при мен, както ми каза баба Райна. Изпи кафето. Изяде си закуската, стана, изми чашите и чинията  и ги прибра. Приготви се и тръгна. 

Албена: Ще отида до фирмата, да се обадя на шефа- казва на глас.  Предупредих   шефа си, че  съм на погребение. А сега трябва  да си пусна отпуск.

Качва се на автобуса и слиза на спирката. Край ней профучава кола. Шофьорът спира и се заканва с пръст. И наново тръгва.Тя навежда глава и продължава.  Наближава  офиса на фирмата. Часът е 12- обедна почивка. Вън се виждат работници. Няколко жени допушват цигарите си. Албена  минава  покрай тях и ги поздравява. Качва се по стълбите и влиза в стаята, където е шефа на фирмата. Чука на вратата и влиза. Шефът й седи до бюрото. Албена го поглежда и казва:  

Албена: Шефе. Вече знаеш. Ще си пусна платен отпуск, защото имам много работа на село. Не ми се излиза в отпуск толкоз рано, но се налага. Всичко, мен чака.

Шефът:Не се притеснявай, Албена.Работа има много.Още не е време за отпуск. Но ти си работлив и разбран човек. Пусни си молбата и тръгвай!

Албена:Благодаря ти, шефе. Знам, че винаги сме се разбирали с теб. Пък и ти си най- добрият шеф. Всички те обичат и се стараят да работят добре, На уважение и почит си. Нека да има много шефове като теб. Но сега са рядко такива като теб. Аз съм щастлива, че работя в такова предприятие, като твоето. Винаги си усмихнат. Винаги да помогнеш и да кажеш някоя добра дума. Затова всички те обичаме.

Шефът:Не ме хвали толкоз, Албена. Колко съм добър,  само жената знае. А сега остави заявлението и бягай, докато не съм се разкандардисал!

Албена:Бягам шефе,бягам,как да не бягам. Като знам колко работа ме чака. Благодаря ти.

 Албена си  взема чантата, която беше сложила на стола  и бързо излиза. Пред очите  й  е Борислав.Беше   хванал ръката  й и чува шепотът му:“Внимавай, мила, не виждаш ли колата?”.Озърта се. До нея  се заковава червен опел и мъжът в нето заканително замахва с ръка.Тя отваря широко очи.  „О леле ле“- гласно произнася. Леко навежда глава и се извинява на шофьора.Той потегля и тя продължава. Мисли ис:Днес, два път ми се случи да спре кола пред мен. Но този път, гласът на Борислав  ме спаси. Явно, не ми  е времето да си отида завинаги. Пламен имаше нужда от мен. Той завърши математическата с пълно отличие. Яви се на международен конкурс по математика и той българчето, спечели на първо място. И наградата беше, да следва в  Харварт безплатно.Вече е трета година. През лятото си идва в отпуск. Тук, в България тя го чака, а имаше и още едно мило същество. Една Надежда, която също го чака. Любовта им започна от девети клас в гимназията. Запознаха се на едно училищно тържество.Той беше по- голям от нея с две години. Пламен завърши гимназия и още същата година отиде в Щатите. А тя остана в България. Приеха я студентка в Пловдивския университет, със специалност  педагогика. Обичаше много децата и реши, че ще запише тази специалност. Сега и двамата са студенти. Майка и почина тази година от рак на гърдата и тя остана сама с баща си. Беше добро и скромно момиче. Когато Пламен замина за Америка, тя често идваше при мен. Казваше  ми моята втора майка.  Да, да ще й се обадя. Ще позвъни на Надежда, защото искам да я видя.  Тя е моето   второ дете. Нямам си момиченце и сега тя ще  стане моя дъщеря.

Изважgа   джиесема от чантата си и набира номера. Чува отсреща :

Надежда:Да, мамо Бенче.

Албена: Наде, би ли дошла днес у дома? Ще си пийнем кафенце. Ще си поговорим!

Надежда:Разбира се. С удоволствие. В колко да дойда?

Албена:Ако ти е възможно към четири.

Надежда:Добре. В четири съм свободна. Нямам ангажимент в университета.

Албена продължава и спира   пред блока.   Вади картата   от чантата си и  вратата се отваря.Качва се в асансьора и спира на дванадесетия етаж.  Пред  апартамента е.   Вади ключа от чантата и щраква. Вратата се отваря и влиза в широкото антре. Оставя чантата на закачалката, обува чехлите си и влиза в хола. Пуска телевизора. Предават новините.  Хората стачкуват. „Долу правителството! Про- мяна, про-мя-на  – вика тълпата от хора. Дават и хора, които обикалят по казаните.Бездомни скитаха по улиците. Албена произнася на  глас:“ Новото време. Нови хора. Това  ни е нужно сега. Всичко зависи   от  нас,от   желание да се променим. И тогава, слънце  ще озари лицата  ни. Гърдите  ни ще дишат по- леко. Няма  да има глад и мизерия.   Само усмихнати лица, защото  когато се приберат в дома си,  стомасите и ще бъдат сити.  Ще грее  светлина, светлината на доброто и любовта.“

 Очите й   гледат тъжно. Изпъва се на дивана и се отпуска. Стряска се. Вън звънецът звъни. Тя става. 

Арбена: Кой е?

Надежда: Аз съм  мамо Бенче. Надето.

Албена: Ух, така бях се унесла .

И тя бърза към вратата. Щрака ключа и я отваря.

Албена: Влизай де, влизай!

Надежда влиза с букет цветя, в ръка.

Надежда:Те са аз теб, мамо Бенче. Знам, че много обичаш цветя.

Албена:Мерси, Наде. Сега ще ги сложа във вазата, за да не увехнат. Виж, как ухаят! Пък много обичам алени рози. Моля, да ме извиниш за малко!

И тя  тръгва към кухнята.  Взема  вазата от там , слага вода до половината и я  носи в хола. Поставя розите във вазата и сяда на дивана.  Пак става.

Албена:Хайде  да се почерпим по едно кафенце! Пък  съм приготвила  и баничка. Знам, че много я обичаш.

Надежда:Благодаря ти, мамо Бенче. Винаги се грижиш за мен. Човек не може да не те обича.

Албена:За нищо, Наде. От майка си съм научила, че когато  ти дойдат гости, а ти не си гостенка тук, да почерпиш с най- хубавото, което имаш. Да отделиш най- хубавото парче от баницата, за гостенина.

Надежда:Така е. Това пък , аз съм го научила от теб. Че трябва да уважаваме гостите си и да проявим такт и търпение, когато са у дома ни. Да бъдем гостоприемни домакини.

Албена:Ей, миличката ми. Още си малка, а си научила толкоз неща.

Надежда:Да, лельо Бенче. Мама,лека и пръст беше голяма домакиня.Често я наблюдавах и изпитвах удоволствие да я гледам с часове. Беше миниатюрна на ръст, но огън гореше в тялото е. Огън от любов, който разгаряше мен и татко.

Албена: Е, тя е оставила един хубав спомен  в душата ти.

Надежда:Така ще я запомня- Малката, голяма жена. Това беше майка ми.

Албена: Наде,радвам се, че си част от  нашият дом. Че те има, миличката ми.

Надежда: И аз се радвам, че си родила такъв син, като Пламен. Целият прилича на теб. Пък и душата му е добра.

Албена:Чакай, чакай, да донеса кафето, че ще кипне!

Тя  бърза към кухнята. Връща се с  поднос в ръка. В малка каничка е сложила прясно мляко.И две чинийки с баничка. Слага  подноса на масата и сервира чинийките с баничката , в чашите сипа кафето. Не беше забравила и захарницата.

Албена:Готово, Наденце. Сега хайде да си  пийнем и похапнем!

Надежда:Уф, че пари. Но е сладко. Пък и си направила такава баница, че пръстите да си оближеш.

Албена: Мерси, Наденце.Така ме научи майка ми, лека и пръст. И тя правеше такива баници. А какви сладки! Не искам да си спомням, защото ми стана много мъчно за нея. Голяма тертеплийка беше.

Надежда:Мамо, Бенче. Каква е онази книга, с червените корици в библиотеката?

Албена: „Път към щастието“, миличка. Пламен много обича да я чете. Мини, замине, вземе я и разгръща все една и съща страница.Дори си е отбелязал на много места.

Надежда:Може ли да ми я дадеш да я прочета?   

Албена:Разбра се. С удоволствие. Пък все едно, че Пламен е при теб.

Надежда:И аз това имах предвид. Тя ще ми бъде като настолна книга. както библията. Колкото пъти я чета, толкова пъти научавам все нови неща. Особено притчите.

Надежда:Хубаво е ,че четеш библията. Радвам се за теб. Рядко младежи,пък и възрастни я четат.

Надежда:Аз я изучавам мамо Бенче.За мен, тя е истинската история на  света и хората в него.  

Албена:Умничка си ми, момичето. Радвам се, че Пламен те обича. Че се е влюбил именно в теб.

Надежда:Благодаря. Аз също съм влюбена в него и много  го обичам. Знаеш ли, колко ми липсва сега?

Албена:Нали се чувате по скайпа? Имаш и микрофон, и камера.

Надежда:Да, ама на живо е друго.

Албена:Е, когато двама души се обичат, те трябва  да се разделят от време на  време, за да се разгори още по- силно тяхната любов.Раздялата показва, дали се обичат истински.

Надежда:Съгласна съм с теб. Значи, че ние се обичаме истински. Е, ако е речено от Господ, ще бъдем заедно цял живот.

Албена:Мъдричка си. Така е. Ще бъда щастливи, да станеш моя снаха. Пък, аз те смятам за своя дъщеря.

Надежда:Да се надяваме, живот и здраве.Хайде, мамо Бенче. Време е да си тръгвам, защото вече става тъмно. А утре съм на лекции.

Албена:Добре, миличка. Приготвяй се! Ще те изпратя до входната врата. А  спирката е наблизо.

Надежда става и тръгна. Двете слизат с асансьора  и  вече са вън.

Надежда се  затичва към спирката, а Албена дълго я наблюдава, докато се скри от погледа и. Качва се с асансьора, слиза  и влиза в апартамента. Прави си принцеса с кашкавал.Вечеря за бързо и взема книгата. Произнася гласно: „Обичам да чета. От малака съм си такава. Книгите ми дават живот. Когато бях ученичка, вечер си лягах с книгите. Заспивах с книга в ръка.И А сега, когато останах сама,  книгата ми помага да забравя. Брей, не мога да ги разбера някой  и вече повечето хора ” Не обичам да чета книги.Има ли за какво.” Как да няма за какво? Нали, те ни учат на много неща. Те са нашите учители. Не може да се отрече, че и хората около  нас, също  са наши  учители. От техните действия, ние се учим на добро и лошо. Като ги гледаме се замисляме за много неща.  Научаваме се как да живеем.  Очите и се притварят и тя заспива.

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Утро е. Албена отваря очи. Пред очите й все още е сънят, който сънува. Баба Райна и Борислав бяха до нея. Баба Райна беше седнала до масата и в ръката си държеше кокичета. Подаде ги на Албена и се усмихна. Борислав стоеше в страни и ги наблюдаваше.  В ръцете си държеше червени рози и й ги подаде.

Борислав: Те  са за теб, мила. Днес е денят на нашата сватба.

Албена на глас: Да, днес е денят на нашата сватба. От тогава изминаха седем години.

Стана и потърси  нещо от секцията. „Да ето го. Това е диска  от  нашата сватба.“ Пъхна го в компютъра и се загледа. Музикантите свирят.

Кумата:На здраве за младоженците.

Гласовете на сватбарите: Гор чи во, горчиво, гор чи во.

Борислав: Хайде, мила!

Той я притисна нежно до себе си и я целува.

Албена изключва компютъра. В очите и се появяват сълзи. „ Така ще го помня. Милият, добрият нежният, всеотдайния. Сега сякаш е до мен! Чувствам лек полъх и имам чувство, че е допрял ръка до лицето ми и ме гали.“

„Тук съм, мила. При теб. Хайде да се любим!“Но това са мои мисли. Борислав вече го няма. Сълзите й  се стичат по лицето й. Тя плаче на глас:” Няма те вече, любов, моя. Отиде си завинаги от мен. Толкова много ми липсваш.” Задавя се.  Диша тежко. “Не, трябва да се успокои! Не мога да го върна.  Не иска  наново да изпадна в депресия.„ Разтърсва глава. Изважда   диска от компютъра и пусна радио 1 от нета.   Чува се ретро мелодии. Приятен рок нарушава тишината. На глас:  Стана ми леко.   Борислав също много обичаше рок.А сега, той  ми напомни за себе си. Сякаш  в стаята  са се събрали много хора, които танцуваха в ритъма на рока.  Днес, беше техният празник. Ще приготвя почерпка. Ще почерпя колегите във фирмата.   Ще отида и в църквата  да запаля свещ и попът да чете за упокой на душата на Борислав. Да не забравя да отида и на гробищата. Ще раздам и ще оставя един голям букет алени рози. Розите, които обичаше да ми подарява, той. Да не забравя да направя от неговата баница. Обичаше я много. Тя му правеше и от ония розички, които много му харесваха. Ще направя баница със сирене и  с розички“. Облича се  и отива до магазина.Купува кори, сирене, масло и яйца и кисело мляко. Връща се. Пие кафе и закусва жито. Започва да прави баницата. Първо прави розичките и после баница. На глас: купих една бутилка червено вино и шпеков салам за мезе а и  някой дребни сладки. Сложи баницата във фурната. Извади я като беше готова.Баницата и розичките сложи в чиния и  опакова с найлон. Подреди всичко в една чанта и тръгна към фирмата.  На глас:“Първо ще   раздам на колегите. След това щеше до отиде  до църквата,  свещеника да чете за упокой  и накрая ще да отиде до гробища.“ Облече най- новата си рокля и тръгна. Качи се на автобуса и тръгна. Слиза и бърза към фирмата. Спря на портала. Пазачът се  обръща към нея.

Бай Янаки:Къде бе, момиче? Нали  си в отпуск?

Албена:Да, бай Янаки. но днес имам специален повод. Денят на моята сватба с Борислав,

Бай Янаки:Лека му пръст на момчето, Албенче. Хубаво момче беше. Пък каква двойка бяхте! Личеше, че много се обичахте.

Албена:Хайде, бай Янаки. Извинявай, но много бързам.

Бай Янаки: Бързай!   Днес е твоят ден.

Албена се сбогува и влиза в големия салон. Жените  са навели глави и шият на машините. Виждат се купища платове. Албена тръгна между тях и търси кака Генка- бригадирката.

Албена:А, ето те и теб, како Генче!

Кака Генка:Казвай Албена,какво та носи насам? Нали си в отпуск?

Албена:Да, ама днес имам  специален повод. Тук, в торбичката съм приготвела една бутилка червено вино и мезе. Когато свършите работа, почерпете се. Нека Бог да прости греховете на Борислав.

Жената я изглежда  и Албена продължава. 

Албена:Днес е денят на нашата сватба. Снощи сънувах Борислав и той ме подсети. Та ето, затова реших да почерпя.

Кака Генка:Хубаво си направила. Довечера след работа ще си пийнем. Да си ни жива и здрава, още дълги години  да бъдем заедно!

Албена:Чул те Господ, како Генче

Кака Генка:Ами тъй си е. Ти си голяма работа, Албенче. На колко хора си помогнала да започнат работа. Ей на и на малката  Маня- сирачето. Беше останало горкото само и без работа. Ти какво направи, взехте  го при нас. Дори му помогна да се научи. Сега вече работи на шевната машина. Пък и преизпълнява плана. Оправно я. Пък и ти е толкоз благодарна.

Албена:Ей, какво съм направила? Просто имаше нужда, някой да я подкрепи и да и помогне. Писано било да бъда аз.

Кака Генка:Знам,Албена. Ти си винаги скромна. Това ти харесвам. Направила се едно добро и не си искала никаква отплата. Дори и не продумваш затова.

Албена:Какво да говоря. Направих го, защото сърцето ми го искаше.Сякаш ми говореше. – Хайде, сега да тръгвам, пък като свърши отпуската , пак ще се видим!

Кака Генка:Успех Албена. Хайде бягай, щото виждам, че много работа те чака! Всичко е на главата ти.

Албена:  Довиждане  како Генке. А на тебе успех и много здраве. Защото знам, че и ти си останала млада вдовица и си отгледала две деца. Пък си  ги изучила и сега вече работят.

Кака Генка:Тъй, тъй. Ама вече е минало. Нищо не може да се върне. Нека да мислим за сега!

Албена прекосява салона и излиза.Тръгва. Излиза на пътя. Нечии спирачки искърцаха пред нея. Як мъж излиза от колата и се приближава до нея.

Шофьорът:Хей, не знам как се казваш, но знам, че скоро щеше да обършеш гумите. А в къщи сигурно те чака дете, мъж?

Албена:Ох. Извинете моля. Днес е денят на нашата сватба. А моят мъж тъне в черната земя. Отивам на гробищата, да почета този ден.

Шофьорът:Значи и рози носиш?

Албена:Да, Когато беше жив, лека му пръст, все рози ми подаряваше. Много ги обичам. А сега, ги нося на гроба му.

Шофьорът:Ех, мила жено. Ако не бях спрял, щеше да отидеш при него. Но явно, има още да живееш.

Албена: Благодаря на Бога  а и на теб, че ме спаси. Писано ми е още да живея.

Шофьорът:Хайде, стига сме бърборили! Тръгвай и да ти видя гърба!

Албена обръща гръб и бърза. Наближава   църквата Света Петка.Гласно: Там сключихме църковен брак с Борислав. Как преклони глава през отеца, който завинаги ги обвърза в брачен съюз.“И да се обичате, чеда мои. Да се почитате и  винаги да бъдете заедно, докато смъртта ви раздели. Амин. А сега си сложете брачните халки и се целунете пред олтара. В него е мястото на Бога и нека, Той ви благослови, да живеете дълго, живот и здраве!

Албена вижда във съзнанието си Борислав до себе си. Тя в булченска рокля, той в  тъмно сив костюм. Двамата се сливат със светлините от свещите.  

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Албена купува една голяма свещ и три малки. Тя се приближава до свещеника и с треперещи устни  :

Албена:Отче. Моля благослови тази храна и цветя. Нося ги в гробищата при моя съпруг. Днес, навършваме  седем години. Но него, вече го няма.

Свещеникът:Добре чедо. Застани тук.

Той чете молитва за упокой на мъртвите и здраве на живите.

Свещникът:Нека да бъдеш благословена. Днес е вашият ден. И в гроба, вие ще бъдете пак заедно.Помни го дъще и   винаги го поминувай с любов. Защото, починалите се радват и плачат с нас.

Албена:Знам отче. Аз много го обичам. Понякога плача, понякога се радвам и танцувам със снимката му. Борислав обичаше много да танцува.

Свещеникът:Добре дъще. Хубаво правиш. Бог ти е дал още живот и трябва да го изживееш. А той вече  е във вечния си дом. И да плачеш и да страдаш, не можеш го върна.

Албена:Така е. Аз приех мъдро смъртта му. Знам, че един ден всички  си отиваме от този свят. Нищо няма вечно.Ето, виж, природата. Дърветата, тревите, цветята всички се раззеленяват, цъфтят, вехнат, а листата от дърветата окапват. Такъв е животът и ние трябва да живеем така, да ни запомнят хората с добро.

Свещеникът:Мъдра си, дъще. Нека да има повече хора като теб, тогава животът ще бъде изпълнен само с добро.

Албена:Благодаря ти отче, за добрите думи. А сега трябва да тръгвам, защото Бор  

Свещеникът: Отецът:Върви, дъще, върви. И мъртвите имат очи и уши, но не като нашите, а духовни. Бог им ги е дал. Всичко виждат и чуват.  Четат мислите ни и така знаят всичко.

Албена взема чантата и букета от рози, обръщана гръб и излиза    през притвора, а после през вратата. Голямата свещ   взема за гробищата.Бърза към спирката на автобуса. Не чака  дълго. Той пристигна и тя се качва. Слиза на централни гробища. В 93 поле беше гробът на Борислав Вече го наближава и спира пред неговият гроб. От снимката,той и се усмихва. Гласно:“Явно беше  доволен, че двамата ще бъдем  заедно сега.“ Тя вади от чантата почерпката и свещта. Пали я. Не беше забравила и бутилката с червеното вино.Продължава на глас: Когато имахме  празник ходиха на ресторант, винаги си поръчвахме  от червеното вино. него.И сега  ще се почерпим. Нося  и двете кристални чаши, с които се венчахме. Налива от виното, слага  няколко мезета и сяда   до гроба. Приближава до паметника. Прегръща студения паметник на Борислав.

Албена:Бориславе, Бориславе.Мой мили мъжо.Да знаеш, как ми липсваш.

Усмихва се. Гласно: Как ми е леко на душата. Идва ми да запея. Тя запява тихичко: „ Две сълзи и изведнъж спира. Наблизо минава жена на  преклонна възраст, облечена в черно.

Жената: Кого жалиш, дъще?

Албена: Мъжът ми си замина от този свят. А днес е денят на нашата сватба. Реших да го почета с малка почерпка. Хайде, пийни си от винцето и се почерпи с мезенцето!

Албена подава пластмасова чашка с вино. Жената я взема и отпива няколко глътки.

Жената: Бог да прости греховете му, дъще. Как се нарича мъжът ти?- Борислав.

Албена: Борислав. Греховете му не бяха големи. Беше добър човек и добър баща.

Жената:Все пак има. Не може да няма малки грехове. Нека Бог му ги прости.И да е в Рая. Там било много красиво, думат.

Албена:И аз така съм чувала. Там отивали праведните. Дано и моят Борислав е там.

Жената:Където си е заслужил. Там ще е. Казват, че човек си подготвя вечното жилище на земята. А като отиде там, остава завинаги.

Албена:Хайде на здраве, за живите! Че ей, слънцето скоро ще залезе. А слушала съм, че на залез слънце не се ходи на гробищата.

Жената тръгна и Албена  свива всичко, което  е останало.Слага го в тарелката и го остави до паметника на Борислав. Наново го прегръща , целува снимката и стои изправена до него  известно време.

Тръгва си. Излиза от гробищата и се качва  на автобуса  и се прибира в къщи. Съблича се и  веднага  върви към кухнята.  Приготви си  сандвич със сирене и препечена филийка и изяжда набързо. Взема една възглавница и одеяло и ляга на дивана. Сънува Борислав. Двамата  са в Бачковският манастир.    

Влизат двамата  вътре и се изненадват. Огромна бяла зала. Няма олтар и икони. Само мраморен под. Тръгват заловени за ръка. Тишина изпълваше залата. Наоколо не се виждаше никой. Само светлинки, които светят с различна светлина. Вървят и пред тях се появява   врата, цялата в дърворезба. Отварят я.   Градина с много цветя и малки дечица се гонят из нея. Чуват се веселите им гласчета.

Борислав:Тук е Раят, мила.

Той се  усмихва  и приближава   до едно малко момиченце. Хваща   го за ръка и  тръгват двамата.

Борислав:Това е нашата дъщеря. Помниш ли?

Албена: Да помня. Преди да родя Пламен, направих спонтанен аборт. Беше на шест месеца. Казаха, че е момиченце.  

Изведнъж, тя се стряска на сън и отваря очи. Сама е. Лежи на дивана. А Борислав го няма.Разтърсва глава.Гласно:Значи, нашата дъщеря е жива? Тя продължава да живее в нас, в нашето съзнание. А пък, аз бях забравила за нея. Явно, Борислав беше я завел в Рая. Това е пътят към Рая. Колко е красиво! Каква тишина и спокойствие цари там! Явно, децата отиват направо там! Защото нямат грехове.

Чува гласа на баба Райна в мисълта си:“Бенче.Аз съм при теб и още дълго ше бъда до теб, да ти помагам.“

Албена става и пуска телевизора. Има предаване за Емил Димитров. Гласно: Отиде си един голям певец. Слезе от сцената на живота завинаги. Той пееше за майка си. Една вълнуваща песен. Чува се глас на жена, която не се вижда на екрана. Продължава. Не можеш да не наведеш глава и да отрониш поне една сълза, когато пеят за майката. Тя ти е родила. Тя ти е дала живот. Тя ти е направила да бъдеш човек. Албена на глас:Къде си моя, мила, майчице? Знаеш ли, колко много ми липсваш.   Още помня колко добра майка имах. Как се грижеше за мен, единствената  й дъщеря. Беше загубила едното си дете.  Беше споделила с  мен, че има голям грях. В родилния дом, когато и казали, че е момиче, вместо да се зарадва, тя се разочаровала. С баща и чакали момче. Детето почитало на 3 месеца в ръцете и от вирусна бронхопнеумония. Искала да има друго дете, но повече не е успяла да забременее. Ходила на лекари. Всички и казвали, че е здрава и няма причина да забременее.И така останала само с мен. А искала да има три деца. Каква съдба! Един голям грях, с последици. Съдбата всичко вижда и чува и когато трябва ти казва: ” Спомни си. Ти направи грях и сега ще си плащаш! Много ми е мъчно, че останах сама в живота. Ако си имам брат или сестра, ще е съвсем друго. да бъде друго. Сега, когато времената са тежки,  аз имам нужда от тях. Нотрябва да приеме действителността и да се боря за своето съществуване. А имаше и син, заради когото, трябва да живее. Той също е един, като нея. В това тежко време, трудно се живее и не можахме  да решим да имаме  друго дете. Но вече всичко е минало  Такъв е животът. Единият си отива  от този свят, винаги по- напред. А за тях, той беше пръв. Отлитна от дома им като прелетна птичка на юг, в топлите страни. А може би там, горе, животът е по- красив, по- добър. Изпълнен с много светлина. Нали беше в Рая. Значи, Борислав е там, при тяхната дъщеря. Той беше щастлив. Личеше му по усмивката на лицето. Как да не е щастлив, като беше в Рая! Ето къде отиват добрите хора! Техният път е към Рая. Дали и тя, когато си отиде от този свят,  ще бъде при него? Само Бог знае.

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Навън някой звъни. Албена става от дивана и отиде до антрето.

Албена: Да. Кой е? Идвам.

Танчето:Бенче, аз съм Танчето.

Беше домоуправителката.

Танчето:Отвори де! Идвам да ми дадеш парите за входа.

Албена отвори външната врата и покани жената.

Албена: Влез де! В моя дом, всеки е добре дошъл.Ето ти пет лева. Нали така ?Хайде, седни де! Ще си хапнеш ли малко тортичка?

Танчето:По какъв повод, Бенче?

Албена:Днес правим  седем години от сватбата  с Борислав. Бях и на гробищата да го почета. А сега похапни си и т!

Тя слага на масата чинийка с парче торта.

Албена:Малко сокче? Имам портокалов и малинов. Какъв да бъде?

Танчето:Ами дай от малиновия, защото много обичам малини.

Албена:Знаеш, какво искаш Танче. В малините се съдържат витамин Ц, а той тонизира организма.Ти си добра жена и майка. Щастлива си с двете си деца. И двамата станаха висшисти.

Танчето:Но нямахме късмет. Марин  се пропи. Затова ми е много тежко. А иначе  е много добър човек. Фирмата ни фалира. Остана без работа и сега вече  не може  да си намери. Цял живот е учил, за да стане инженер. С него се започнахме още в строителния и се оженихме  като студенти. Родини се Митко и майка ми дойде от Варна да го гледа. И така завършихме и заживяхме с него тук, в Пловдив. Аз нали съм от Варна.

Албена: Ех любов, любов… Какво не прави любовта. И аз като теб. Дойдох при Борислав от село.

Танчето:Чакай, чакай малко, да ти кажа! Започна да пие, от отчаяние. Остана в къщи и толкова много се изнерви, че на всички ни вика и се кара. Просто се промени. Не мога  да го позная. Пък изкара и инфаркт. Доста време беше в болницата Мина известно време и започна да пие.„Жено, казва ми той. Трябва да пия, защото алкохола разширява кръвоносните съдове.И все с кръвоносните съдове се оправдава. Но напоследък нещо започна да диша тежко.  Сигурно е от сърцето. Въздух не може да си вземе. И пак пие.

Албена:Ех, мила. Търпелива жена си ти.

Танчето:Търпелива съм, защото го обичам и съжалявам. Страхувам се, да не го изгубя.

Албена: Посъветвай се с докторите. Не могат ли да му помогнат.

Танчето:И това съм правила. А те ми отговарят: Човек, каквото си направи сам, никой не може да му го направи. От него зависи, да се откаже от алкохола. Но вече е привикнал. А привикне ли човек, вече трудно се отказва.

Албена:То е както с лекарствата.Свикването с тях е като наркоманията. Има хора, които пият лекарства със шепи и пак не им помагат.

Танчето:Да. Най- често срещаната болест е хипертонията – високото кръвно.Масово хората боледуват от нея Пият лекарства със шепи  и пак нямат цяр.

Албена:Причината за високото кръвно е стресът,  а за него има много причини.

Албена: Е хей,Танче, ти си била много компитентна!

Танчето:Да, защото на стари години се усъвършенствам. Купих си анатомия и физиология на човека, за да науча устройството за нашия организъм. Имам и симптоматика на заболяванията. Така, че имам компетентност относно симптомите на заболяванията. С тези знания, мога да поставям диагноза сама. Защото не виждаш ли? Когато идеш при доктора, той ти прави изследвания,за да намери болестта ти и пак не е сигурен.

Албена:Да. На моят Борислав късно откриха злокачествения процес. Къде ли  не ходихме. При какви ли не доктори и всеки казваше различно. Докато попаднахме на добър доктор и той му откри рака. Но беше вече късно.

Танчето:Замина си, милият. Лека му пръст.

Албена: Затова ти казах, да пазиш Марин.

Танчето:Как да го пазя? Той е луда глава. Не можеш да  го обидиш за нищо. Станал е един такъв.  Сякаш сатаната е влязъл в него.

Албена:Съгласна съм с теб. Казват, че бичът на човечеството    е алкохолът, цигарите и наркотиците. Чрез тях,  сатана властва на земята. Намира слабите и отчаяните и се внедрява в тях, докато ги унищожи.

Танчето:Да,ама силните  не  може да провокира и да се внедри в тях.

Албена:Значи, ние сме силни и сатана не може да ни победи. Май, мъжете са по- слаби.Те не издържат големите натоварвания. Макар,че се мислят за силни.

Танчето:На тях можем да разчитаме като подадено рамо. Да се облегнем на него. Да се притиснем до тях и да получим тяхната подкрепа.

Албена:Да. Напълно си права. Но ние, жените сме ръководещия фактор в семейството. Чува се нашата дума.

Танчето:Ей, ей. При нас имаше хармония. Каквото каже единият,  другият беше съгласен и обратно. Живеехме се ние добре, докато не се вмъкна в нас дяволът. Той е виновен за всичко. Направи от Марин развалина. Като, че ли в него няма душа. Дяволът я взе и сложи в нея отрова, която бавно трови живота му. Виждам го, аз, гасне пред очите ми.Станал е  като продънена бъчва и все налива и налива, а бъчвата не може да се напълни. Подпухна, сякаш някой го напомни. Докторите казаха, че е с 40 процента капацитет на сърцето.Трябва да му се направи операция, но искат 2500 долара, за да му направят байпас.

Албена:О хооо. Няма ли откъде да намерите?

Танчето:Търсих от приятели, но и те нямат.

Албена:Ако имах, щях да ти дам. Аз разчитам на заплатата си. Добре, че Пламен получава стипендия и работи, та си помага сам, за да учи.

Танчето:Браво на него.

Албена:Да Много умен и чувствителен е.

Танчето:Добро и скромно момче е. Нали израсна пред очите ми. А бяха приятели с моите синове.

Албена:Добре, че и те бяха като моя Пламен. Всички  изхвръкнаха  нагоре , а твоите синове вече работят.

Танчето:Дори сами си направиха фирма. Работят много, от нищо   не се лишават. Пък и ми помагат.

Албена: Защо Марин не отиде да работи при тя?

Танчето:Той вече не става за нищо. Как ще работи, с това сърце? 40 процента капацитет. Представи си, как живее.

Албена:Навярно, това е причината да се изнерви?

Танчето:И аз така мисля. Вече трудно се живее. Но трябва да се грижа за него. Няма  кой друг.

Албена:Ох и твоята не е лека. Но го пази, защото ако останеш сама, тогава ще разбереш какво е без него. Пиян, залят, да е жив.

Танчето:И аз така мисля.

Албена:Аз знам от себе си, как ми липсва Борислав.  Той беше прекрасен човек, до последния си дъх. Такива хора като него, рядко се раждат. Умираше от болки и стискаше зъби. Не  се оплакваше. Не ме притесняваше  за нищо. Издъхва в ръцете ми, с тиха въздишка.

Танчето:Хайде, Бенче, че много се заговорихме. Пък ми стана и тежко на душата. Да си тръгвам, да те оставя, защото знам, че утре ще пътуваш.

Албена:Беше ми много приятно,Танче, че си поговорихме.Така се върнах назад, с годините.

Танчето:Радвам се, мила. Когато се прибереш от село, ако решиш, обади ми се! Пак ще си поговорим! Довиждане, Бенче. Желая ти лека и спокойна нощ.

Тя объръща  гръб и   се забързва. Албена тръгна с нея и отваря външната врата.

Албена:Лека и на теб. Пък потърси пари, за да оперирате Марин!

Тя щраква два пъти ключа  и влиза в хола. Облича бързо нощницата си, взема от библиотеката книга и си ляга.  Започва да чете, но очите й се затварят.Заспива.   Става рано Прави си кафе, пържи филийки и закусва. Гласно:“Трябва  да имам сили, защото много работа  ме чака. До четиридесетте трябва  да ходя на гробищата на баба  Райна. Трябва да направя пълно почистване на къщата.“ Приготвя сака с дрехите си, взема лаптопа, заключва  външната врата и тръгва към  автогарата.  .

ПЕТО  ДЕЙСТВИЕ

В автогарата,Албена вижда отдалече Николай. Гласно: „Да, това е той. Отдалече го позна. Да, това беше той. Сърцето ми подскача лудо. Не. не може да бъде. Май тя наново ли   се влюбва! Какво ще каже Борислав от онзи свят? Няма ли да му стане тежко.“Приближава  го и той  прави учудваща гримаса.

Николай: Здравей  Албена. Ходих си до София и се върнах, защото ми съобщиха, че мама е получила инсулт. В момента е в болницата и аз трябва да отида да я видя. Пък може и да е необходимо да и помагам. Знаеш, какво е инсулт? Виждаш  едно малко дете, което има нужда  да се грижиш за него. Взех си отпуска. Ако се наложи, ще си взема и неплатена. Добре, че имам и сестра, та  ще се грижим и двамата за мама. Мама остана преди доста години сама. Тате отдаван почина.

Албена:Аз пък си нямам никого освен Пламен. Беше ми само баба Райна, но и тя ме остави. 

Николай:Ох. Това е много тежко. Да си нямаш никой на този свят.

Николай:Само, който не го е изпитал върху гърба си, само той не знае.

Албена:Моля, извинете ме. Аз ще  ви оставя за малко, да си купя билет.

Николай:Не  се притеснявайте! Имаме много време да си говорим.

Албена  тръгва към касите и се връща.

Албена:Време е да се качваме на автобуса, защото няма да ни чака!

Николай:Да, той е на трета линия. Хайде! Имаме още десет минути.

Двамата бързат и се качват.  Автобусът е  почти празен.

Албена: Учениците са на училище, а хората   по полето. Нали  е пролет.  Трябва да засадят расата,та да има маруля, лук, репички  за салата. Пък и трябва да приготвят ранните домати и краставици.

Николай:Най- сетне, седнахме. След малко ще тръгнем  за село. Аз обичам селото. Тук съм израснал. От тук отидох да следвам.Съжалявам, че няма работа за мен тук. Бих останал да живея завинаги.

Албена:Аз израснах в града. Мама и тате рано излязоха от село. Но често идвахме тук. Съжалявам, че не съм  ви познавала.

Николай:Не сте, защото съм  с години по- голям от  вас, а  вие   сте излезли рано от  село.

Албена:Извинете, искате ли да си говорим на ти. Ние вече се познаваме.Пък и напоследък, често ще се срещаме в село.

Николай:Да, съгласен съм. Как беше твоето име.

Албена: Ами, не си ли го спомняте?

Николай:Да, да, Албена беше. Бях забравил, пък обещах да ви , извини ме, да те потърся по скайпа.

Албена:Аз пък помня вашето т.е. твоето име. Беше Николай.

Николай:Аха. Ти ме изненада.

Албена:Разбира се. Моята памет  все още е  добра.

Николай:Аха. Изненадващо!

Албена:В това ми е кусура. Така казват на село. Наистина имам силна памет. Помня толкова неща и то с подробности.

Николай:Аз пък съм малко разсеян. Като режисьор. Е, не мога да помня толкова много неща. Само най- важните, които са ми необходим в работата.

Албена:Разбирам. Аз съм човек, творец. Ако си спомняш, аз съм архитект.

Николай:Да, да. Сега се връщам назад. Вече си спомням. Май, че бях подчертал, че  трябва да имаш голямо въображение.

Албена:А твърдиш, че не помниш. Хванах те в крачка.

Николай:Чакай, чакай. Ние едва се познаваме.

Албена:Да, прав си. Извинявай!

Николай:Моля.

Албена: Няма защо.

Настъпва  мълчание. Албена си мисли: ” Защо се поддавам на това изкушение. Дали пък съдбата не е решила това! Не, не,  трябва да внимавам! Не мога да забравя Борислав. Той беше моята любов и мъжът на моите мечти. Ще мога ли да го заменя с един човек, който дори и не помни името ми!”

Николай:Какво се замисли? Човек не трябва да се връща в миналото, а да гледа  в настоящето. Защото настоящето, предначертава пътя на бъдещето.

Албена се замисля наново.“ Да, Борислав е моята любов. Не мога да го заменя с никой. Сякаш го виждам пред себе си. С онази красива и естествена усмивка. С онези трапчинки на бузите , които му предават нещо детско. А очите му, нямам думи за тях. Винаги усмихнати, които излъчват любов и много светлина. А  с колко нежност и казваше” обичам те, мило”.

Николай:Слушаш ли ме, Албена?

Албена:Да, да .

Николай:Искаш ли бонбон? Ето вземи! Те са дъвчащи и е приятно да се насладиш. Имат вкус на малина.

Албена:Да. Ще го взема. Това е моя любим вкус. Обичам вкусът на малина.  Благодаря.

Взема го. Разгръща прозрачната опаковка и го пъхна в устата си

Албена:Да много е вкусен.

И  отново мълчи..

Николай:Ти пак се принесе някъде?

Албена.Не, не.  Просто исках да изпитам удоволствието от вкуса.

Николай:Радвам се, че ти харесва. Аз също обичам вкуса на малина и затова съм си взел такива бонбони. Да имам за из път. Знаеш, че София е доста далеч. Пътувах с влака, защото оставих колата си в къщи. Тук няма  да ми трябва.

Албена:Хубаво е, че имате кола. Ние също имаме, но аз не се научих да карам. Когато беше жив моят  съпруг, започна за ме учи. Но ударих една кола до блока и от тогава се отказах да се науча. Сега Пламен, синът ми я караше, но той следва в чужбина. Имаме гараж и сме я сложили там.

Николай:Ами, тя трябва да се кара от време  на време, защото може да започне да ръждясва или нещо друго. Да и плащате данъците, макар, че  не я карате.

Албена:Когато си идва Пламен в отпуск, я кара.

Николай:Това е добре. Кой ви я кара на годишните прегледи?

Албена:Имам едно приятелско семейство. И двама са шофьори, та те ми помагат. Преглеждат я от време на време. И ако има нужда от нещо, заедно се справяме.

Николай:За това са приятелите. Добре, че ги има. Защото сега трудно се намират истински.

Албена:Моите са много добри. Вярвам им, защото са истински.

Николай:Ей, ей, вече наближаваме. Ето, виждат се първите къщи на селото.

Албена:Тогава трябва да се приготвяме.

Николай:Искаш ли утре да се видим на сутрешно кафе.

Албена:Малко се чувствам притеснена. Нали сме в село, та хората тук,всичко виждат и чуват.

Николй:Да. Права си. Тогава нека да мине малко време и тогава можем да се видим на кафе.

Албена:Това е добро решение. Ще си разменим джиесемите и ще се чуваме. Искаш ли?

Николай:И аз щях да ти предложа, но ти ме изпревари

Николай:Ето, моят.

И той и подаде своята визитка.

Албена:Аз пък нямам визитка. Ако имаш листче, ще ти го напиша. Чакай, чакай. Аз имам купче с бели листчета в чантата. Ще ти го напиша.

И тя вади от чантата купчето. Къса едно листче и  пише.  

Албена:Заповядай. Ще чакам да ми се обадиш!

Автобусът спира и те слизат.

Албена:А сега, трябва да се разделим. Че нали знаеш, чуждите  очи? А пък устите са за това, да говорят.

Николай:Да. За сега довиждане и до нови срещи. Ще ти се обадя довечера. Може  ли?

Албена Разбира се. С удоволствие. Ще чакам. Ще ми бъде приятно да се чуем.

Албена нарамва  сака и тръгва към къщата на баба Райна. Пътната врата е заключена.  Албена си мисли: „Нямаше я вече баба. Да стои на пейката и да чака.“ Тя щраква ключа и влиза. Тръгва по  каменната  пътека.В двора  е  пусто. Само цветята поклащат главици.На глас:“Ах, колко сте красиви, мои милички цветенца.   Размахвате   ръчици и сякаш  ме приветстваха с Добре дошла! Радвате се на южняка. А и люляка е разперил радостно клони. Да му се ненагледаш. Колко са красиви лилавите му цветчета!” Тя вдиша дълбоко въздух и сяда на пейката под люляка.Връща се в спомените. „ Тук, дядо Гьорги ме слагаше върху коленете си и ми разказваше приказки. Още помня  приказката за Червената шапчица Е хей… Не знам да ли ми се привижда, но като че ли баба Райна минава покрай нея! Спира се и полага ръка върху главата ми.Бенче, аз съм до теб. Много те обичам.  Да, това е баба Тя  говори  чрез мисълта ми. И аз те обичам, бабче. Нали така обичах да ти казвам, когато бях малка?  Албена става и се качва по стълбите.Щраква ключа и влиза  вътре.  Сълзи напират  в очите и.  На глас:Не трябва да плача, защото съм чувала, че починалите плачат,  радват се и страдат с нас. Бабо, бабче, аз те обичам. Знам, че си при мен. Ето, аз се усмихвам. Усмихвай се и ти с мен.  Благодаря  ти бабче,че се усмихваш. А сега, да се захващаме за работа! Че виж, мен чака!  Ще ми помагаш и  ти, нали?”  Дай за видим първо какво ще си похапнем, защото сме много гладни! Албена тръгва към хладилника. Тя вади от  него бучка сирене и шпеков салам и бурканчето с киселите краставички.  Режи я сиренето и салама  и го сложи в две чинии.  Режи и киселите краставички и ги прибавя към всяка чиния. ” Бабче, хайде сега да кажем молитвата “Отче наш” , както ти обичаше преди ядене на казваш. Аз я научих от теб.  Виж, набрах ти  червени и жълти рози, розови и сини зюмбюли, нарциси и лалета.  Нали много ги обичаш, бабче?  Албена отваря  широко очи, и се появява усмивка на лицето й.  Райна си мисли: :“Може би е духът на баба  Райна!“ Вън  е сумрак. Чува се звънът на джиесема.  Албена  взема  апарата от масата и го приближава до  ухото си.

Албена: Ало, кой е?

Гласът от слушалката:Аз съм Албена. Не издържах  и реших да ти се обадя.

Албена::Ти  ли си Николай?

Николай:Да. Какво правиш?

Албена:Ето, на. Седнала съм край масата и вечерям. Не съм сама.

Николай:Как да не си сама? Да не би да си имаш приятел?

Албена:Не. Просто разговарям с цветята и се връщам със спомените.

Николай:За миг си помислих, че си имаш някого и моето място не е при теб.

Албена:Не трябва  да си мислиш така! Толкова години съм сама. Обичала съм само един мъж.

Николай:Добре.Сега вече съм спокоен.

Албена:Благодаря. Не искам да се задълбочаваш. Ние едва се познаваме. Нищо повече.

Николай:Да. Извини ме. Няма да те притеснявам.

Албена:Желая ти лека вечер. С цветята да разговаряш е цяло удоволствие.

Николай:В Щатите има цял университет, където се изучават чувствата  на цветята. Те реагират на болка и радост. Обичат да слушат музика и да танцуват.

Албена::Това е доста интересно. Как не съм чувала за този университет?

Николай:Ами това се говори сред научните среди. Може би до хората не е стигнала тази информация. Сега вече знаеш.

Албена:Благодаря ти. Обещавам, че утре ще разговарям с цветята в градината.

Николай:Това ще е една радост за тях. Леля Ванга беше казала:”Не късайте цветята, защото те са детски ръчички!“

Албена:: Да, аз също знам това.

Николай:Е, стига да ти дотягам. Приятна и лека вечер. Пак ще ти се обадя.

Албена:Лека и на теб.

Разговорът приключва. Албена на глас: Николай ми каза, че цветята реагират на болка и радост. Излиза, че не знам много неща. Николай може да ми бъде учител.“ Става и раздига масата. Приготвя постелята. Вади компютъра от сака и го отваря.   Отваря  пощата, скайпа и затваря. Затваря компютъра. Отива до касетофона и пуска музика. Гласно: „Така баба  щеше да е  доволна, че и тя ще послуша. Макар, че казваха ,че 40 дни не трябва да се пуска музика, телевизия и да се жали. 

Албена:Поклон , дълбок поклон и вечна ти памет! Бог да прости греховете ти, бабче. Нали животът е вечен  и там   ще ти бъде по- добре.Няма да я има болката и страданието, болестите и греха. Ще се видите  с дядо Георги и ще бъдете завинаги заедно.

На стената се появи някаква сянка и махна с безплътната си ръка.

 Албена: Явно, баба Райна е доволна.От утре ще  приготвя ядене за гробища.. Сега се чувства уморена,ще послушам малко музика и ще си легна.   Малко ми е страшничко да легна в леглото, там, където лежеше тя. Отпусната безжизнена, със затворени очи.  

Отива   в съседната стая, взема от шкафа завивките и ляга.  В тишината се чува класическа музика.Гласно: „ Аха Маята любима опера „Сивилският бръснар, арията на Фигаро. Сякаш някой иска да   ме поздрави“. Телефонен звън  пронизва тишината.  Тя грабна уплашено джиесема и го допира до уши си.

Албена:Ало. Кой е?

Гласът:  Не ме ли позна? Аз съм Павката. Твоят колега.

Албена:Здравей Павка. За какво ми звъниш?

Павката:Май ми се сърдиш за нещо, а, госпожо инженер?

Албена: Не. Просто вече си лягам . Пък и съм уморена. Нали знаеш?

Павката:Да, да. Разбрах, че баба ти е починала. Мойте съболезнования.

Албена:Знам, че  нещо те мъчи? Казвай направо!

Павката: Ами и при мен се случи нещастие. Преди малко, в ръцете ми издъхна булката. Знаеш, дълго боледуваше от рак на гърдата. Оперирахме я в София. Но нали знаеш, ракът не щади никого.

Албена: Моите съболезнования, Павка. Бог да  й прости греховете.

Павката:Така да е Албена.Напоследък се оплакваше от болки в кръста и краката. Пък и нейната отпадналост. Говореше ми за нещо много лошо.

Албена: Ех, Павка. На мен ли говориш? Аз отдавна прекарах същото. И моят съпруг почина от рак.

Павката:Да. Ама лявата и ръка толкова се поду, че и слагахме компреси от какви ли не билки и цярове. Но все същото.

Албена:Съжалявам, Павка. Не знаех за това.

Павката:Когато я заведохме при доктора. Прегледа я , гледаха я на скенер и казаха, че вече е много късно.Имаше много разсейки. Не помогнаха нито облъчванията и още  много процедури. Окапа и косата. Купихме и перука, защото не искаше да се вижда така. За бюста и взехме подплънки, за да си слага на липсващата гърда.

Албена:Ох, милата! Колко е изстрадала, пък и ти. Но никога не си се оплакал.

Павката:Защо да се оплаквам. Всеки има толкова грижи, че до моята ли му е дошла.

Албена:Силен човек си, ти! Щом до последно си се грижил за болен  умираш човек. Пък и си много добър и съжалителен.

Павката:Да. Нямах друг начин. Просто ми е определено.Изпитание,казват.Така човек става по- силен.

Албена:Но твоите са били много.

Павката:Съгласен съм с теб. Но на мен не ми тежи. Човек, когато обича истински, на всичко е готов.Милена- така се казва жена ми, обичаше да казва: ” С любов се взехме, с любов ще се разделим” Това бяха последните и думи. И си издъхна в ръцете ми. Само изхрипа няколко пъти, силно се зачерни. Бузите и се издуха.И повече не се чу.

Албена:Знам, знам. При мен беше същото. Борислав издъхва в ръцете ми. Явно, добрите хода си издъхват по един и същи начин. Тихичко и изведнъж.

Павката:Извинявай, че те притеснявам! Но си нямам никого, освен  дъщерята. А тя скоро се омъжи в село и замина при мъжа си. Ти си ми първият най- близък човек. За такава те имам. Винаги усмихната и отзивчива. Всички в цеха  те обичаме. Няма човек, който да те мрази.

Албена:Недей така, Павка!  Все ще се  намери някой, който ще говори зад гърба ми.

Павката:А, бе така си мислиш! Досега не съм чул една лошо дума за теб.

Албена:Ами, такава съм си.

Павката:Ще те наречем “Добрият човек, Албена”.

Албена:Ей, ей, чакай малко! Не се изсилвай! Аз съм като всички други. Всеки си има нещо лошичко по- малко. Идеални хора няма на земята Примерно, ако някой те ядоса, не можеш да не се ядосаш и  ти. Освен, ако нямаш нерви.

Павката:Права си. Но ти нито веднъж не си повишила тон на никого. Хората те обичат и уважават. Пък и шефът.

Албена:Е щом мислиш, да е така. Просто, не мога да бъда друга. Да позирам, да лъжа, да се подмазвам на шефа. Винаги съм била директна с него.  Не влизам в конфликт, но дипломатично си казвам мнението. И никога не упреквам другите. Винаги  говоря от свое име. Понякога си  премълчавам и изчаквам, когато другият срещу мен ме обвинява в нещо, което не е истина. След време, той самият идва да ми се извини. Просто, умея да прощавам.

Павката:Да. Ти си просто един добър човек. На такива хора, някой казват,че са наивни. Но според мен, не е така.

Албена:Да. Аз просто съм човек. Човекът трябва да бъде с главно “Ч”. Това е истинският човек.

Павката:Ти си такъв човек, Албена. Е хайде, че много се заговорихме. Пък трябва да оправям жената. Не искам да ти   говоря, колко работа ме чака. Ще се обади и на дъщерята в село. Не знам, как ще и кажа. Тя е бременна  в четвъртия месец. Много е рисковано. Колкото е слабичка, не знам как ще износи бременността!

Албена:За това не се притеснявай! Бог си знае работата.

Павката:Кажи, как да и съобщя?

Албена:Ами, трябва да стане много внимателно! Помисли си!

Павката:Хайде, Албена! Лека нощ и извинявай!

Албена:Не се притеснявай, Павка! Хайде само напред! Не трябва да се връщаме  назад, защото нищо няма да спечелиш! И горе, главата! Не трябва да плачеш! Плачът е за слабите, а ти си силен човек. Помни, че идва време, когато единият си отива първи от този свят.Пък има и друг. От там, те не гледат и ни помагат, за да живеем. Те се радват и плачат с нас.

Павката:Дано казваш истината. Не съм ходил там и не знам, какво.

Албена:Но, аз преди време изживях клинична смърт и пак се върнах на земята. Умрях, на операционната маса . Изживях смъртта.

Павката:Не знаех, Албена. Това никой  в цеха не го знае. Това се случи преди години, когато още беше жив Борислав. Наложи ми се да оперирам стомаха. И изживях смъртта. Излязох  от тялото си и наблюдавах лекарите на операционната маса. Бях над тялото си и гледах всичко. След операцията,  докторите ми казаха, че се наложило да приложат животоспасяващи средства. А какви болки  изживях след операцията, не искам да си спомням. Четири дена не можех да говоря. Чак към тринадесетия ден, започнах да се възстановявам. Да говоря напълно. Но, защо ли ти разправям всичко това. То е минало, а миналото не се връща. Дай Боже да съм все така, както съм сега! Ох, пак се отплеснахме. Хайде, лека нощ, Павка и нека Бог да ти помага, защото оставаш вече сам.

Павката:Лека нощ и на теб, Албена. Ако имаш възможност, ела на погребението! Но знам, че ще ти е трудно да дойдеш от село. Пък и ти си сега като мен. Грижиш се за четиредесетте за  баба си.

Албена:Така е , Павка. Но събери сили! Хайде, лека нощ.

 Албена затваря джиесема и скрива  глава под  одеялоот. Очите и започват  да натежават и тя  заспива В съня й се явява   баба Райна.  До нея дядо Георги.  А Албена  е   малко усмихнато момиченце, с панделките на двете плитчици. Дядо Горги я слага на коленете си и я гали по главицата. Баба Райна се приближава и хваща дядо Георги за ръка.Той я сваля Албена от коленете си и двамата тръгва . Албена се събужда  и сяда на леглото. На глас: Бях на шест години. Ходих на детска градина. Веднъж,си тръгнах  към къщи сама. Минавах край училището, а там беше  натрупана  купчина павета. И нали си бях мъничка и не мислих. Взех, че започнах да се качва  по купчината. Но се препънах и паднах. Кръв потече от челото ми. Развързах панделката от едната си плитка и завързах раната.Така се прибрах в къщи, цялата в кръв.  Майка ми  ме изгледа под вежди, хвана  ме за ръката и  ме  сложи да седне. Взе памук и кислородна вода от аптечката и изми кръвта от раната. Тя беше почти спряла. Взе марличка от пакетчето, поръси я със бял прах и я постави върху раната. Закрепи с лейкопласт. И до сега, раната беше оставила следа. Белегът между веждите, винаги  ме връща във времето.  Майка ми беше много силен и волеви човек. Беше изключителна домакиня. Пък как вкусно готвеше.Да ти направи баница, пръстите да си оближеш.Така я запомних.Защо я няма сега!  Чувствам   нейната липса.Но така е.Няма нищо вечно. Първо си замина баща и, после тя и накрая Борислав. Останах сама с едничката си радост, Пламен, синът им.Същинско копие на баща си. Казваха, че момчетата приличали на майките си, а момичетата на бащите си, а Пламен изцяло прилича на Борислав.  Май моите спомени летят. Спомням си и баща си Никола. Като че е пред мен. Какъв баща беше! Най- добрият, най- милият, най- работливият. Помагаше много на хората. Когато отиваха група, на планината, той беше пръв.Като пъргава катеричка подскачаше.  Една лекокрила птица, която не стъпваше, а сякаш летеше. Приятелите му викаха: “Бай Кольо, не можем да те стигнем”, а той се усмихваше и продължаваше да лети към върха. Обичаше природата и хората. Така го запомних. И сега, го виждам в съзнанието си. Виждам го на  върха на планината. Има криле и лети над  нея. Такъв си беше и такъв остава в  моето съзнание. Вярваше много в Бог, и той му помагаше. До последният си дъх не се оплака от нищо. Макар,че беше се прегърбил и явно имаше болки. Така падна на ръба на леглото  вкъщи, залежа се и един месец след това, си отиде от този свят.   Сънят и не дойде до сутринта. Стана, сгъва завивката, слага  я в стария гардероб и се облича набързо. Пуска бойлера. Слага кафеничето с кафето на котлона.  Реже сирене, кашкавал, масло и хляб и ги  слага в чиния, след това на масата. Споменът се връща в съзнанието й:“ Да, с Борислав сядаха до масата да закусят.  Малкият Пламен се въртеше около тях и тя насила му слагаше в устата залъчета от филийката със маслото, сиренето и салама. Той изплезваше езиче и искаше да изтика залъчето навън. Но тя го прегръщаше нежно и  Пламен насила лапва залъчето. Играеха си на  “Лъжи, лъжи, бабо”. И той, за да излъже, лапваше залъчето, обръщаше се настрани, хукваше към чешмата  и се връщаше. Така беше излъгал бабата. Беше злоядо дете. Колко пъти    го  гонех   пред блока с паничката. Правех му попарка  от фасул и хляб. Поне това вземаше с охота. Обичаше и циганска баница , хляб с олио, сол и пипер.  Аз също я обичам. Когато бях   на   годините  на Пламен, и  майка ми  също ме гонеше по улицата. Аз също бях  злоядо дете.Какво нещо! Наследството си е наследство. Върви от баби,майки, деца и напред в бъдещето. Пламен се е метнал на мен. Но след двадесетата година, той напълня. Позакръгли се, израсна на височина и сега е един млад мъж, който хващаше очите  на момичетата. Между тях нямаше тайни.Пишеше и в писмата, че много момичета го наобикаляли. Но той си знае мярата. Знае, че има едно момиче в България, което го обича и то него. Беше избрал нея и никоя друга и тя го чакаше. Знаеше, че няма да и изневери и ще  се върне при нея. И, че ще бъдат заедно до края на живота си. “Поздрави я , майко от мен и й кажи, че я обичам1″ Така пише във всяко писмо. И  съм  доволна, че момчето и израсна  и стана отговорен и истински младеж. Не ходеше по барове и дискотеки, като другите момчета и момичета. Обичаше класическата музика, а не модерния поп- фолк. Ненавиждаше разхайтените младежи. Просто, не беше момче на своето време. Явно беше много години напред.Завърши с пълно отличие математическата гимназия Тогава сигурно няма да има този разврат, наркомания,  мафиоти и какви ли не още пороци, които бяха натровили младото поколение. Кажеха ли нещо, че е модерно, всички хукваха по него. Искаха да бъдат в крак с  модата. Да не изостават от другите. А Пламен, беше по- различен. Израсна сред любов и се научи да я цени.  Така и сега. Влюби се и заобича истински.

Албена мажи за филийка с масло и отгоре слага   натрошено сирене и парченца кашкавал. Хапва  и преглъща   трудно. Чува се джиесемът да звъни.Албена го взема и отваря.                                                                                       

Албена:Ало.Може  ли да не те позная. Наде?  Какво има, дъще? Защо тъй рано?

Надежда:Ами, ами, закарахме тате в болницата. Снощи му стана много лошо. Тази сутрин спря за говори, не можеше да се  повдигне от леглото. Извиках бърза помощ  и ми казаха, че е получил инсулт.Сега е в Окръжна болница, в сърдечно- съдовото, в реанимация.Не пускат никого при него. А той, милият ми е в много тежко състояние.  

Албена:Ох, Наденце. Това ли трябваше да се случва, точно на тебе!

Надежда:Такъв ми е късметът, лельо Бенче. Остана ми само ти.

Албена:Милата ми. Няма да те оставя сама. Ще дойдеш при мен, докато се оправи татко ти. Дай Боже, да не му се случва нещо по- лошо!

Надежда:Не знам. Ами ще дойда, но трябва да се прибирам и у дома.Виж, какви времена настанаха. Само да  научат, че в къщи няма никой и я се вмъкнал някой крадец. За крадците няма брави, няма ключове.

Албена:Наде, не предизвиквай  съдбата! И стените имат уши.

Надежда:Да, да, лельо Бeнче.

Албена:Хайде, Наде! Приготви си багажа и идвай! Аз ще ти се обадя, когато пристигна от село.Ти си добро момиче и няма да ми пречиш.

Надежда:Добре. Ще се приготвя.

Албена:Хвани такси, а като дойдеш тук,аз ще го платя. Не се притеснявай

Надежда:Ама, как! Не ми е удобно.

Албена:Хайде, ще  те чакам!- и затвори джиесема.

Албена  довърши закуската  и се замисли. “Ще  й приготвя  стаята на Пламен”. Става, раздига масата, взема си чантата и тръгва към автобуса. Той е на автогарата. Мисли: „Браво на мен. Тръгва след 10 минути Качва се и сяда. Пак се замисля:“ Ще я настаня в стаята на Пламен. Трябва първо да проветря.  Отдавана никой не  е влизал в неговата стая.“ Автобусът пристигна в Пловдив. Албена слиза и маха на таксито.   “Към Освобождение” моля. Шофьорът натисна спирачките и таксито тръгва.   Спират пред блока.Тя плащат и се качва по стълбите. Качва се на асансьора  и спира на 12 етаж.  

Отваря вратата и влиза. Съблича   се и влиза в хола.Взема джиесема и  звъни:

Албена:Ало, Наде. Вече съм в Пловдив. Вземи таксито и идвай

ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ

Не минава много време и джиесемът звъни.

Надежда:Долу съм, лельо Бенче.

Албена: Идвам, идвам. Чакай!

Албена слиза. В таксито я чака Надежда. Тя слиза от таксито. В ръцете си държи сак и букетче рози. Албена застана до таксито и пита шофьора: 

Арбена:Колко струва, момче?

Шофьора:Пет лева.

Албена:Ето, вземи шест, да се почерпиш!- и тя подава парите на шофьора.  

Таксито тръгна и двете  тръгват  към асансьора. Качват   се  и влизат  в  апартамента. В антрето ги посрещна воалното огледало.

Албена: Влизай, влизай,  не се притеснявай! Чувствай се като у дома си!Пък трябва да свикваш! Нали ще ставаш наше момиче?

Надежда:Да, ама…

Албена:Ей, момиче. Какво е това, ама? Знаеш, че това все някога ще стане.

Надежда:Лельо Бенче, много искам да стане. Обичам Пламен с цялото си сърце и душа. А това са за теб, любимите ти рози. От Пламен знам.

Албена:Благодаря ти, мила Наде. Ще стане,мила, ще стане! Хайде сега! Събуй се, съблечи се, пък тука има чехли,  обуй ги! Може да ти станат. С теб носим един номер обувки.

Надежда се събува и съблича, и обува чехлите.

Албена:Ще се настаниш в стаята на Пламен. Когато научи, ще се радва много. Ще му пишем по скайпа, а ще му се обадим и по микрофона.

Надежда:Вчера се чухме с  него, лельо Бенче.

Албена:Е, днес ще му се обадим двете. Ще се изненада.

Надежда:Да, ама как ще му кажем, какво стана с татко?

Албена:Не  се притеснявай! Аз ще му кажа.

Надежда:Благодаря ти.

Албена:А сега , се настани! И не  се притеснявай!

Надежда влиза в стаята на Пламен  и отваря сака. Изважда дрехите и показва лицето си през вратата.

Надежда:Лельо Бенче,  къде да сложа дрехите си?

Албена:Отвори гардероба и там има много закачалки. Празен е.  На рафта има чаршафи, калъфки и одеяла.Каквото ти трябва, вземи си! Пък можеш да идваш да слушаш музика, да гледаш телевизия! Аз излизам,защото имам работа и те оставям.Ще ходиш ли на лекции?

Надежда:Няма да ходя. Ще се обадя, че тате е в болницата и ще отида при него.

Албена:Към колко часа ще ходиш? Ето, тука имам още един ключ за вратата, вземи го!

Надежда: Благодаря. След теб ще изляза, за  да отида до болницата.

Албена:Добре. Вече имаш ключ. Не се притеснявай! Върви! Ако го видиш, кажи му много поздрави от мен. Да не  се притеснява за теб. Че ти си у дома.

Надежда:Ще му кажа. Стига да ме пуснат при  него. Пък може още да не е добре.

Албена:Ще се оправи. Ще видиш. Той е силен и добър човек.

Надежда:Сладка ти уста. Нали така казват старите хора?

Албена:Да, Наде. Няма да го оставим. Кажи му, че мислим за него. На болен човек, само добри думи трябва  да се казват. Не трябва да го притесняваме! Така по- бързо ще оздравее.

Надежда:Слушам, господин началник- с лека усмивка изрича Надежда. Не ми е до усмивка, но нали трябва да не плача, защото казват, че хората си придавали по телепатия чувствата. Така, баща и ще почувства, че тя е добре и че го обича, и мисли за него.Така и на него ще му е по- леко.

Албена се приготвя , взема чантата  и тръгва.

Довиждане, Наде. И успех. Не забравяй, какво си говорихме!

 Тя излиза и Надежда започва да се приготвя. Пуска си музика!  Танцува. .Тананика си в унисон с музиката. Спира телевизора,грабва чантата и излиза. Навън я посреща шумът на колите, които  минаваха край нея.

СЕДМО ДЕЙСТВИЕ

Надежда   се спира на тротоара и чака автобуса.   Шейсет и шест пристига и тя се качва.  Слиза на центъра и там   и се прехвърля  на четворката.  Вече е пред Окръжна болницата. Мисли си:  “Дано, татко да е добре! Дано ми позволят  да влезе при него и да си поговорим!” Тя се качва на асансьора и слиза пред сърдечно – съдовото. Пред вратата  на отделението я посреща  възпълничка сестра.

Надежда:Сестра. Може ли да ми кажете, как е Панайот Янков?Вчера постъпи по спешност.

Сестрата:Почакайте, моля! Ще отида да видя!-  и обръща гръб.

По коридора се мяркат  хора с бели престилки.  След  кратко време, сестрата се връща.

Сестрата:Може да те изненадам, но татко  ти е добре и е преместен  в трета стая.

Надежда:О, чудо! Благодаря ти, Господи. Моят баща е добре. А може ли да  го видя.

Сестрата:Ще  те заведа, но по-тихичко!

Сестрата я  води по коридора и спират  пред трета стая. Надежда отваря първа и се сблъска с разширените очи на баща си.

Бащата:А, моята мила дъщеря. – Трифоне- обръща   се той към съседа по легло.- Виж каква  хубавица си имам! Пък, колко ми е добричка.

Съседът:Да ти е жива и здрава.

 Пано:Тъй да се чуе. Хайде,дъще! Ела при мен, че ми е много мъчно за теб, малката ми.

За мен си винаги малка, дъще. Ти си моето обично момиченце.

Надежда:Не така, тате! Виж, колко съм голяма!

 Пано:Е, де, не се сърди, че ти казвам тъй!

Надежда:Добре, тате. Както  искаш, така ми казвай!

 Пано:Такава си е моята дъщеря. Винаги е съгласна с татко си.-Трифоне. Чуваш ли я? -обръща се към Трифон. Сега такива деца почти не се срещат. Децата станаха агресивни. Не слушат  за нищо. Шляят се по баровете. А виж, моята. Стои си мирно в къщи. Ходи на лекции в университета и това е. Кротана си е,тя. Мяза на майка си. Пък умее да готви и шета. В къщи е като аптека. Всяко нещо знае реда си. Дори по някога по- малко ме сгълчава, защо не съм си прибрал дрехите.

Трифон:Браво на  нея, аркадаш. В какъв ли дом ще попадне?

 Пано: Ти за това не бери грижи. Тя вече си е намерила момчето, също като нея.

Надежда:Тате, аз съм при леля Бени, докато те изпишат. Тя сама ми предложи. 

Пано:Виждаш ли, Трифка? И свекърва  си има.

Надежда:Не ме засрамявай, татко! Тя е майката на Пламен, а ние с него се обичаме.

 Пано:Кой знае сега, къде е той?

Надежда:Ами в чужбина. Там следва и всеки ден се чуваме. А днес, с леля Бени, ще му се обадим по скайпа. Нека да знае всичко!

Трифон:Ей, та… Като си имаш такава дъщеря, всеки ще я обича.

Надежда:Татко, татко, стига ме хвали! Знаеш, че и аз си имам кусури.

 Пано:Те са малко, момичето ми. Ти си ми милата и добра дъщеря. И сега не забрави баща си.

Надежда:Какво казваш, татко? Как мога да те забравя. Ти си най- добрият татко на света.

 Паноа:Айде сега, пък. Аз съм бил, най- добрият татко на света? Щом така думаш.

Сестрата:Момиче. Хайде тръгвай! Че много се заговорихте! Докторите ще ми направят забележка, че съм те пуснала.

Надежда:Добре, сестра. Да си кажем довиждане с татко и тръгвам.- И скорошно оздравяване,татко! Чакаме те с леля Бенче. 

Тя се приближава до него, допира устни до челото му и го целува. Той също я целува по челото и роши косите и.

 Пано:И да слушаш, леля си Бенка! Нали ще ти става втора майка.

Надежда:Не  се шегувай, татко! Хайде, тръгвам. Утре пак ще дойда.

И тя тръгва към вратата. Вънка я чака Албена.Надежда гледа с изненада.Не очаква да я види тук. Надежда маха с ръка към нея и се усмихна.

Албена:Не бързай! Сватбата няма да ти се размине! И двамата сте сериозни и се обичате.

Надежада:Тъй да бъде! Моля те, хайде да тръгваме, че нали обещахме да се обадим на Пламен!

Албена:Знам, знам. Целият ден е пред нас. 

Надежда:Нямам  търпение да чуя Пламен.

Албена:Нали тръгваме?   

Те се качват  на асансьора. Слизат   на партера и излизат  навън.

Албена:Не се притеснявай! Сега  ще извикаме едно такси и право у нас.

Надежда:А, ето го и него. Сякаш нас чака.

Албена:Наде, хайде да отидем до него. Давай, давай!

Те отиват до таксито.

Албена:Шефе, ще ни закараш ли на “Освобождение”.

Шофьорът:А, бе, ние все още не сме свободни, но карай да върви.  Шегува се шофьорът. На кой номер?

Албена:С шеговит тон.Номерът е ясен, но портфейла ми остана в приятелката. 

Шофьорът:Аз пък забравих, кафето  ми остана в моята приятелка.

Албена:Теб, май съм те виждала някъде?

Шофьорът:Да, бе. Как не? Аз живея в Столипиново.

Албена:Не ми приличаш да си от там!

Шофьорът:Шегичка, госпожо. Видях, че вие се шегувате, пък реших и аз.Хайде. Качвайте се. Тръгваме. Варда!

Албена:Тъй, както сме   подхванали тоя лаф, ще обършем май губите в асвалта? 

Покрай колата минават мъж  и жена.

Шофьорът:Ей, вие, бягайте от тук. Не виждате ли, че идва кола?

Мъжът и жената се отдръпват  уплашено и бързат  към вратата на болницата.

Шофьорът:Ех, тия… Хората се промениха. И колата да мине през тях, няма да им пука. Не им са живее. Времето е много тежко. Няма работа. Парите не стигат. Сега само да крадеш и лъжеш и готово. Животецът ще ти бъде лек. Ще си вървиш и пееш. Какво  се е заоплаквал, ще кажете! Ами така си е.Сега са най- добре богатите, които си изкарват парите с нечестен труд. А бедните ще ровят по кофите, за да си търсят парченце хляб. Много се увеличиха клошарите. Всеки гледа да пребърка по- бързо, та  да се нахрани. Пък и някой имат дечица. Май много ви дотегнах. Спирам вече. Поне си казах, това, което мисля.

Албена:Казвай, момче! Пък  дано ти мине болката. Сега, тя е болка на много хора. Монополите ни одраха кожата. Я виж- тока, водата , парното и какво ли не още.

Шофьорът:Госпожо, благодаря ви, че и вие мислите като мен. А пък  аз, като ви гледах, мислих, че сте от ония. Дори си виках на ум “Ако ме захване, тая, няма да си  намеря място.”

Албена:Спокойно, момче. Всички се печем на един огън. А, ето, че пристигнахме. Колко струва?

Шофьорът:На вас 3 лева, за хубавия разговор.

Албена:Ето, вземи 4, па се почерпи за наше здраве!

Шофьрът:Благодарно, госпожо. Ако ви трябва такси, ето тази визитка. Вземете я и се обадете. Винаги ще бъда на вашите  услуги. Пък и каква готина дъщеря имате!

Албена:Тя не е моя. Но скоро ще ми стане снаха.

Шофьорът:Аха, такава ли  била работата? Снаха, значи! Хайде, чао за сега! Пък не забравяйте? Винаги съм на ваше разположение.

Албена:Довиждане и на теб, момче. Ще те потърсим пак!

Албена маха с ръка. Двете с Надежда влизат   в блока  и се качват  в асансьора..

Надежда:Ето  го и нашия дванайсти етаж. Не виждам ако спре астансьора, какво ще правим.

Албена:Малко трудничко, но дано не се случва често!

Албена щрака ключа и влиза  в антрето.

Албена:Хайде, Наде! Да обядваме и ще пишем на Пламен! Чака го изненада.

Надежда:Може ли, аз да приготвя?Тук всичко е като аптека и лесно  се намира . Има и от готовите супи. Ще направя супа и ще опържа картофи. Става ли?

Албена:Ти измисли добро ядене. Аз не съм много по месото.

Надежда:Тогава, ако обичаш седни си и можеш да погледаш телевизия, а аз ще приготвя.

Къде мога да намеря престилка?.

Албена:Ей там. Виждаш ли я? Закачена е до мивката.

Надежда:Да, да. Стой си!

Надежда слага  престилката и започва да бели картофите. Не забравя да приготви и супата.   След около половин час, яденото  е готово.

Надежда:Лельо Бени. Лельо Бени!

Албена: Наде, събуди ме когато сънува и баба Райна. .Их…. Забравих, че срещу мене   бъдещата ми снаха . 

Надежда нарежда масата. Първо супата, а до нея чинията с картофите. Не  забрави  да настържи сирене върху тях.  Направи и салата с маруля, зелен лук и репички. По средата   сложи по едно варено яйце.   Постарала си да го нареже във вид на лотос.

Албена: Е, хей. Пък и каква тертеплия си.! Такава беше майка ми.Всеки да посрещне. Всеки да нагости. Пък какви вкусни манджи готвеше! Пък как нареждаше масата! Като, че ли, тя те е родила!

Надежда:Какво съм направила?. Такова  е ежедневието у нас. Татко заради това най- много ме обича. Иска все да му е хубаво. “Като седна, казва, да ми е арно на душата. На красиво да  се нагледат очите ми”“.

Албена:И Пламен обича да му е наредена масата. А знаеш ли, че по- хубаво от мен я нарежда. Обича и интимните вечери на свещи. Понякога, сам си прави интимни вечери. Казва, че трябва да се научи за бъдещата си съпруга.

Надежда“Охоооооо. Това е интересно. Не го знаех. Дори не е споделял с мен.

АлбенаТой си е такъв. Също като баща си. Обича изненадите.

Надежда:Благодаря ти ,лельо Бенче, че сподели това с мен. Ще го имам предвид. Аз също обичам изненадите.А сега ,аз ще разчистя масата   и ще  се обадим на Пламен. Искаш ли?

Албена:Знаеш ли откога чакам да му се обадим?Хайде! Да отворим компютъра и готово!

 Надежда::Ха. Той го няма в скайпа. Съжалявам. Ще го потърсим по- късно.

 Албена::Може би е отишъл да обядва!

Надежда::Да, сигурно е така. До колкото знам, те имат трапезария и там се хранят.

Албена::Имат. Той ми е писал за нея. Че била просторна. Студентите помагали при приготвянето на храната. Затова имало кухни от различни националности. Присъствала и нашата, българската. Пламен ми се похвали, че и той се включва при приготвяне на български ястия.

Надежда:То било интересно, лельо Бенче. Това не го знаех.

Албена:Е. Сега вече го знаеш.

Надежда:Ние също имаме студентски стол, но аз си приготвям сама храната и си нося в университета.

Албена:Браво на теб.

Надежда:Да. Така ще се науча сама да се справям в живота. Да мога да готвя и всичко останало.

Албена:Рядко са момичетата като теб. Радвам се, че си такава умница.

Надежда:Ех, лельо Бени. Не ме засрамявай! Аз съм си такава, каквато са ме създали мама и татко.

Албена:От добри родители, добра челяд.

Надежда:А най- вече, мама и татко много се обичаха и всичко правеха с голяма любов.

Албена:Е, това прави любовта. Създава и гради добри хора.

Надежда:Съгласна съм с теб. И вие с чичо Борислав, лека му пръст, сте се обичали много. Затова Пламен е толкова добър.

Албена:Така е. Там, където има хармония в семейството, там растат добри деца. Родителите са еталон на подражание.

Надежда:Радвам се, че Бог ни събра с Пламен. Да се надявам, че ще се съберем, пък и децата ни ще станат като нас.

Албена:Ще се радвам да се съберете. Преди време сънувах, че чичо  ти Борислав ми се яви и ми каза, че първото внуче, ще бъде момиченце. Че преди години, аз имам един спонтанен аборт и беше момиченце. В съня си го видях, в Рая. Бях забравила, но той ми напомни. Сигурно, духът на това малко същество, ако има прераждане, ще се прероди в моето внуче.

Надежда:Слушала съм от старите хора, че душите на починалите деца, се прераждат наново на земята .

Албена:И аз съм слушала. Дай Боже, то наново да се прероди! Пък много ще го обичам и като баба, вече, ще се грижа много за него.

Надежда:Радвам се, че така мислиш. Ако котка не ни мине път, ще се вземем с Пламен и ще се роди внучка. Нали така е казал чичо Борислав?

Албена:Да, да. И той ще ни помага отгоре. Ще изпраща своята любов към всички, нас и нашето внуче, живот и здраве.

Надежда:Да стане така, както желаеш. Защото казват, че трябва да мислим само положително и за добро. Така, нашите мисли се сбъдват. Каквото помислиш, така става. Но трябва да го желаеш много.Много ми е приятно да слушам  такива неща. Обичам да чета такива книги, защото, те ми дават много знания.

Албена::Ами, Пламен също се интересува от тези знания. Дори има доста книги. Разгледай библиотеката и ще ги видиш. Можеш да четеш колкото си искаш.

Надежда:Благодаря, лельо Бенче. Ще се възползвам!

Албена:А сега, хайде пак да потърсим Пламен! Хайде, отвори скайпа!

Надежда:Ето, ето, той вече е на скайпа. Като ,че ли чака да му се обадим.

Албена:Да отворим микрофона! Така ще се чуем с него!

Надежда:Добре. Ето, отварям го. – Пламене, здравей. Подготвили сме ти изненада.

Албена:Здравей Пламене. Мама е.

Пламен:Майко, Надежда е у нас, нали? По какъв повод?

Албена:Ами, познай, де!

Пламен:Не, не мога да позная.

Албена:Ами, тя временно ще живее у нас. Дори я настаних в твоята стая. Оставам ви да си  поговорите, тя ще ти обясни.

Пламен:Добре.

Албена:До скоро, Пламене, аз ще отида да погледам телевиизя. Вие си говорете!

Албена излиза от стаята. Затваря вратата и сяда на дивана. С дистанционното  пуска телевизора и гледа.  Албена гласно: Предават  за децата и взаимоотношенията им с родителите”. Бащата беше алкохолик и детето  израснало  в такава среда. Той се връщал пият всяка вечер. Не работил. Шляел се с приятели по кръчмите.А когато се върнел в къщи, тормозил майка им, а него  го биел. Удрял му главата в стената. Дори, веднъж го хвърлил от хола в антрето. Детето получило стрес и от тогава станало  агресивно Албена в мисълта си:.” Ето защо, децата стават агресивни?-   Агресията стана болест у децата и възрастните. А това дете, докъде ли щеше да стигне с тази агресия? Понякога даваха по телевизията случаи, когато дете убило родителите си- майка, баба и дори свои приятели. Пък в училищата колко убийства стават! До това  води  агресията. Тя е болест на слабите.”

  Джиесемът  звъни.

Албена:Ало, кой е?

Николай:Не  ме ли позна, Албена? Аз съм, Николай?

Албена:Здравей. Имам гости  и не мога да разговарям много. Кажи, как я караш?

Николай:Ами, работя. Напоследък имам много изяви. Пък знаеш, на мен се пада най- важното.

Албена:Сигурно е така. Като имам  предвид професията ти.

Николай:Ако някога имаш време, ела в София! Ще гледаш някое мое представление.

Албена:Благодаря. Но засега нямам никаква възможност. Приятелката на сина ми ще бъде известно време у дома, защото баща и е в болницата с инсулт.

Николай:О, горкото момиче!

Албена:Да То си няма майка.

Николай:Гледай я, пък може да ти стане снахичка.

Албена:Така е. На там вървят нещата. Пламен си  знай , че тя ще бъде неговата  съпруга. Ето сега, пак са на скайпа.

Николай:Това е добре, да си познаваш бъдещата снаха.

Албена:Пък и тя е прекрасно момиче. Като, че ли не е от това време.Това е добре. Ти заслужаваш да имаш такава снаха.Кой не иска да има добра снаха? А мен, като че ли Господ ми я изпрати.

Николай:А при мен, дано ми се падне добър зет. Когато питам моята дъщеря, няма ли си момче, тя ми отговаря: “Стига, бе, тате. Нека да завърша, пък тогава.“ Има там едно момче, което я ухажва, но тя се дистанцира от него.” Не ми е времето още, тате”- казва тя. Е, малко е своенравна. Пък има и гордост, защото е красавица. Прилича на майка си, лека и пръст. Гергана също   беше голяма красавица. Доста се заглеждаха по нея. Но тя си хареса мен и живяхме в мир и сговор.

Албена:Но от добрите семейства, все някой си отива първи. И то, преди всичко много рано.

Николай:Ох. Нека  да не говорим за това! Това е най- голямата ми болка. Да изгубиш човека, когото много обичаш.

Албена:Знам. И аз го преживях. От добри семейства, добри деца. Сигурна съм, че и ти имаш добро дете. За нас, все още са деца. И цял живот ще си останат такива.

Николай:Да. Сега е една млада фиданка, която напъпва и когато цъфне, все някой ден,ще даде плод и този плод, ще го изяде някой друг. Ти поне виждаш коя ще бъде, а аз нищо не знам и не мога да гадая. Мойта е малко потайна. Не обича да споделя. Дано не се сблъска с някой, който ще я вземе при себе си и ще я тормози. Има много такива сега. Пият и бият жените си.

Албена:Николай, не мисли най- лошото. Твоята дъщеря, както чувствам е доста умна и въздържана. Не бърза. Това е една много хубава черта у нея. Затова, не  се притеснявай!

Николай:Хайде, сега. Вече да приключим разговора, че както се заговорихме, виж, че е пламнал джиесемът!

Албена:Да, Беше ми много приятно. Пак ще се чуем.

Николай:Приятна вечер, Албена.Как ти е галеното име?

Албена:Бена.

Николай:Може ли да ти казвам така?

Албена:Разбира се. За мен ще е удоволствие, защото съм свикнала така да ми казват.

Николай:Дочуване. И пак ще ти се обадя. Нали нямаш нищо против.

Албена:Разбира се, че не. Дочуване, Николай.

Стряска я гласа на Надежда.

Надежда:Лельо Бенче!Имаш много поздрави от Пламен.

Албена:Ех, този Пламен! Нали го делим на дв?

Надежда:За мен ли става въпрос.

Албена:Ами, да. Той разделя любовта си на две.

Надежда:Да, така е.

Албена:Нека да е все така. Че каквито синове и дъщери има.Хайде, че стана  време за обяд. Трябва да приготвя  закуската.

Надежда:Аз ще   я приготвя.  

Албена: Наде, ще  те оставя сама. Ще отида до село и довечера ще се прибера. Няма  как.Трябва да отида до гробищата. Да запаля свещичка и да прелея за баба. Ти, нали ще отидеш в университета?

Надежда:Да, ама първо трябва да отида да видя татко. Сигурно вече  ме чака.

Албена:Добре. Хайде, аз излизам, да не закъснея за автобуса. А ти закуси и тогава излизай! Аз ще си купя баничка по пътя.

Надежда:Добре, лельо Бени.

Албена:До довечера, Наде.

СЕДМО  ДЕЙСТВИЕ

Утрото.

Албена излиза и бърза към  спирката. Градският автобусът почти веднага  идва и тръгва  Тя махна с ръка и шофьорът спира. Благодари и сяда в почти празният автобус.   На автогарата търси табелата, където пишеше името на селото. Автобусът пристига и пътниците  се качват. Пристигна в селото и  спира на центъра. Тръгва към къщата на баба си.  

Гласно: Май ми се привидя  баба Райна, ч седи на пейката пред къщата Отваря  пътната врата и влиза в двора. Изкачва  се по стълбището и влиза в къщата. Слага водичка в едно шише, взема чантата ,  бера люляк от градината и тръгва към черквата.

Мисли  си:Трябва да вземе свещички и тогава да отида на гробищата.

 Прибира се от гробищата и се приготвя  за Пловдив.Нарамва  чантата. Заключва  вратата на къщата и слиза по стълбите. Прекосява градината. Розови и сини зюмбюли, червени и жълти лалета поклащат  главици.

Албена в мисълта:Те живеят  и умират със своето време.  Сега те Те ухаят   на пролет и се радват че са живи, че живеят.” Довиждане, милички. Аз пак ще дойда.Чакайте ме! До утре, живот и здраве”. И тя бърза. Затваря портата и бърза  към спирката.  Автобусът е там. Качва се, когато шофьорът се готвяше са тръгне. Влезе, плати си билета и се усмихна

Пристигна си в сумрак. Звънна на звънеца и я посрещна усмихнатото лице на Надежда.

Албена:Ей, Наде. Има ли нещо ново?

Надежда:Двойна радост, лельо Бене. Татко утре ще го изписват, защото докторите казват, че няма инфаркт. А е преживял някакъв нервен стрес. По- скоро се е уплашил от нещо.

Албена:Радвам се за него.

Надежда:И аз. Знам, че преди да се случи това, той се стресна на сън и започна да вика. Отвори очи и тогава му стана много лошо.

.Албена:Това е много добре. Защото, като се прибере в къщи, ще се успокои.

Надежда:А сега, чуй каква новина ще ти съобщя. Утре си идва Пламен. Дали му отпуск, тъй като изкарал отличен успех на изпитите.

Албена:Браво на моето момче! Няма  да посрами майка си. Хайде да му се обадим по скайпа. Искам да го чуя!

Надежда:Добре. Ето компютъра. Само да го отворя!Хайде. Готово. Ето и той е на скайпа. Само нас е чакал.

Албена:Пламене. Как си, моето момче? Кога ще тръгваш.

Пламен:Утре рано сутринта, от летището. Ще се прибера в България в 14часа. Няма да ме чакате. Ще хвана автобуса за Пловдив. А те са често. На всеки час. Най- късно в 17 часа съм в Пловдив.

Албена:Добре моето момче. Искаш ли да чуеш Надето?

Пламен:Дай ми я! – Наде, обичам те, миличко. Утре ще те разцелувам.

Надежда:Добре, Пламка. И аз много те обичам и ще чакам час по- скоро да дойдеш. Хайде, чао засега и приятно  пътуване!

 Пламен: Чакай ме!

Надежда  затваря   компютъра и  сяда на стола до масата..

.Надежда: Лельо Бенче. Докато те нямаше   приготвих   печени кюфтета и салата от картофи с лук и майонеза. Ето, хайде вечеряме.

Започват да вечерят.

Албена:Много е вкусно, Наде. Мерси и за тази изненада. Няма грешка в теб. Радвам се.

Обядват и Надежда  се прибира в стаята. На сутринта става  рано. Отваря  тихичко вратата и влиза в хола. Албена също  е станала.

 Надежда::Хайде  на закусим и всеки по работата си!

 На масата се виждат две чаши  и  две чинии със спагети.

 Надежда отива до кухнята   и се връще с кафениче в ръка. Пълни чашите с кафе и оставя кафеничето. Закусват. Албена  пусна телевизора и се чува лека, приятна  мелодия. Става, гаси го и тръгна към антрето.

Албена:Довиждане, Наде. Вземи тези парички! Нали ще трябва да повикаш такси, за да докараш баща си? Пък и да имаш малко дребни.

Надежда:Довиждане и на теб. Ще отида да взема татко от болницата и ще се прибера. До сега ти гостувах, за което ти благодаря, а сега трябва  да се върна в къщи.От утре пак на лекции в университета.

Албена:Добре, миличка. Днес си пристига и Пламен. Като се прибере, ще ти се обадя. Той ще се изненада, че те няма в къщи.

Надежда:Кажи му, че татко вече са го изписали от болницата и съм се прибрала. А щом ми се обадиш, веднага ще дойда.

Албена:Хайде, аз тръгвам, до довечера.- и тя тръгва към  антрето и щраква ключа. –  Наде, ела заключи, че нали знаеш?…

Надежда:Идвам лельо Бени. Ти тръгвай!

Албена а,  Надежда  то заключва вратата и наново си пуска музика. Облича се.Гримира се, затваря  телевизора и тръгва.

 ОСМО ДЕЙСТВИЕ

На глас:. “Милият татко! Това ли трябваше да му се случи! За него е голям стрес. Вече трябва  да сме много внимателни.А аз трябва да се грижа за  него. Няма кой друг.” Вика такси и отива до техния апартамент. Взема дрехи за баща си. Слиза и вика ново такси. Таксито идва и тя се качва.

Надежда:За Окръжна болница, моля

Шофьорът:Добре госпожице.

Градът беше оживял. Хора и коли бързаха за някъде. Сърцето заигра в гърдите и. И то чувстваше промяната, която ставаше в нея. Сега баща и, а довечера ще си дойде Пламен. Двама любими човека, се връщаха, за да и се доверят. Баща и и грижите около него, Пламен, да докаже своята любов. Откога чакаше срещата с него. Тя си представи, как ще го посрещне, ще се хвърли на вратата му и ще го целуне, за да му каже “обичам те”. Таксито спря в двора на болницата. Надежда плати и слезе. Влезе през вратата и се насочи към асансьора. Сърцето и биеше силно. Баща и вече я чакаше. Тя показа главата си през вратата на кардиологичното отделение и видя сестрата, която преди това и помогна  да го види.

 Надежда:Сестра, моля ви. Днес, баща ми  го изписват. Може ли  да му да дадете дрехите и кажете, че го чакам!

 Сестрата:Ей, момиче. Важното е, че баща ти не е получил инфаркт. А сега изчакай, ще ти го доведа, когато е готов.

 Надежда:&Искам да говоря и с лекуващият му лекар, да ми изясни състоянието му, от какво ще има нужда .

Сестрата:Добре. Ела с мен до лекарската стая и ще те представя на доктора. Хайде, не  си притеснявай!

Надежда:Да. Идвам.

Сестрата:Доктор Петров. Момичето иска да разговаря с вас.

Докторът:Да влезе. – Кажи сега, какво те притеснява.

Надежда:За баща ми. Днес ще го изписвате.

Докторът:А да, този, който мислехме, че е инфаркт, а то какво излезе.

Надежда:Да. Моля да ми обясните,от какво ще има нужда? Трябва ли да му се дават някакви лекарства?

Докторът:За сега му е нужно спокойствие. От лекарства няма нужда. Той е здрав, физически. Ние му направихме пълни изследвания. Мина през скенер и не открихме нищо съществено.

Надежда:Радвам се, докторе.Тук съм приготвила едно малко подаръче за вас. Да сте жив и здрав, да помагате на повече хора.

Докторът:Нямаше защо. Но все пак благодаря. А вие  да се грижите за него!Защо не дойде и майка  ви?

Надежда:Няма я, докторе. Тя почина отдавна и сме само двамата с татко.

Докторът:Тогава, грижите остават за  вас. Та, аз до сега се грижа за него. Замествам майка си. Аз съм единствената дъщеря и няма кой друг. Е значи сте оправно момиче? Другите деца  само скитат по барове и дискотеки.

Надежда:Е, мен не ми харесват тези неща

Докторът:Браво ! А сега тръгвайте, че сигурно баща ви чака!

Надежда:Довиждане. И ви желая лек и ползотворен ден.

Докторът:Благодаря ви, момиче. Довиждане и на  вас.

Надежда:Много сте мила, сестро. Ето, това малко подаръче е за вас. Бях намислила да ви го дам, защото още тогава ми помогнахте да видя баща си. Добре, че сте на смяна.

Сестрата:Аз също съм майка и моята дъщеря остана без баща.

Надежда:Аз пък без майка.

Сестрата:Знам какво е да си без родител.

Надежда:Да, тежко и трудно.

Сестрата:Хайде сега да вървим, че баща ти е готов и те чака.

Надежда:Благодаря още веднъж!

Сестрата:Няма защо. Това ми е работата. Да помагам и да се грижа за болните. Затова съм учила.

Надежда:Много ми харесвате. Имам едно предложение. Може ли, някой ден да ни дойдете на гости. Пък можем и да се запознаем с вашата дъщеря. Дайте едно листче да напиша вашият телефон, ще ви дам и моят.

Сестрата:Изчакай малко да отида до манипулацонната да взема листче!Ето, вземи, това е моят джиесем. Можеш винаги да ме намериш на него!

Надежда:Благодаря. А сега ще запиша моят. Може ли да влезем в стаята при татко и там да го напиша?

Сестрата: Разбира се. Тук няма къде да поставиш листчето, за до го напишеш. Хайде!

Надежда:Хайде, тате! Знаеш ли откога те чакам. Извини ме, татко. Ходих до лекуващият ти лекар, за да ми каже какво трябва да правим, след като те изписва.

 Пано:Добре, Добре. Знам. На мен също не ме е ясно.

Надежда:Хайде да тръгваме и в къщи ще си поговорим. А сестрата я каня да ни  дойде на гости. Пък имала и дъщеря. Можем да станем с нея приятелки.

 Пано:Добре. Щом си я поканила, ще ни бъде скъпа гостенка.

Сестрата:Благодаря ви. В най- скоро време ще отделя малко време, за да ви дойда на гости.

Надежда:Довиждане, сестра. Как е вашето име?

Сестрата:Мария. Мария се казвам.

Надежда:Благодаря ви, Мария. Много сте внимателна.

Сестрата:Задължена съм да съм такава.

Надежда: Хайде. Довиждане и до  нови срещи!

Те тръгват  по коридора и спират  пред лекарския кабинет.

Надежда излиза от лекарския кабинет с две листчета в ръка.  Сестрата я чака  в салона.

 И тя бърза. Върна не с две листчета в ръка.

Те влязат   и там ги посреща усмихнатото лице на баща  й.

Надежда хваща под  ръка баща си и дамата  тръгват към асансьора. Излизат през сградата и  търсят такси.

Надежда:А, ето го. Същото, с което дойдох. Като, че сме се наговорили.Ето   баща ми го изписаха.Хайде да тръгваме!

Шофьорът:Качвайте се!  Аз постоянно идвам тук. Тук почина моята жена и ми напомня за  нея.

Шофьорът:Ох и на вас ли се е случило същото нещастие?

 Пано:Ние преди години също останахме сами. Но хайде, да не говорим за това. Ние сме живи и трябва да живеем. Така ни е писано.

Надежда:Тръгваме.

Те се  качват в таксито и потеглят.

Шофьорът натисна скоростите и колата потегля.  Настъпва мълчание.

 Пано:Вече стигнахме.

Надежда:Ето ви паричките. Беше ни много приятно. Имаме еднаква участ.

Шофьорът:Довиждане. Може пак да се срещнем.Ето, вземете тази визитка! Винаги можете да ме потърсите!

Надежда:Благодаря.   Лек и ползотворен ден.

ОСМО ДЕЙСТВИЕ

Надежда и баща и влизат през вратата на блока и се качват   на

асансьора.  Спират  на третия етаж.

Надежда:Ето ни най- сетне у дома.

Пано:Да, дъще. Радвам се.

Надежда:Как няма да се радваш? Ние и двамата се радваме, защото  ти няма нищо.

 Пано:А сега да обядваме и искам да си почина!

Надежда:Добре, татко. Ще приготвя  обяда и ще си легнеш.

Надежда набира на джиесема.

Надежда:Ало. Ти ли си лельо Бенче? Татко вече си е в къщи.Затова ти звъня. Да разбера, Пламен дали се е прибрал. Вече съм спокойна, пък и ти.

Албена:Как е? Добре ли е?

Надежда:Все едно, че нищо му няма. Весел е, както винаги. Има настроение.

Албена:Браво на него. Прати му поздрави от мен и кажи, че скоро ще дойда да го видя.

Надежда:Ще му кажа. А сега вече ще чакаме Пламен.

Албена:Той още не е пристигнал в София. Когато си дойде, веднага ще ти се обадя.

Надежда:Вярвам, че и той ще ми  се обади. А ето някой звъни по джиесема.Аз затварям, а ти ми се обади, да знам какво е казал!

Албена:Добре. Не  се притеснявай! Ще ти се обадя.- Ало, Пламене. Как пътуваш?

Пламен:Още не съм пристигнал. Ще ти се обадя по- късно. Сега ми е много трудно. Току що слязох от самолета.

Албена:Добре. Ще чакам с нетърпение да си дойдеш. Да те прегърна, да те целуна. За сега, чао.

Джиесема прекъсва разговора.

Албена:Да. Пламен е.

Надежда затваря  джиесема и принася   яденето от кухнята. Сервира масата и сяда .         Започват да се хранят.  

С  мислите си: Много съм щастлива. Пламен идва. Колко много го обичам.А и той доказва любовта си към мен. Само не знам, за колко време ще остане. Може да отидем до Бачковския манастир, да запалим свещи за здраве и успехи в учението на двамата. Само да дойде. Вече не издържам. Сърцето ми бие лудо пред мисълта, че ще бъдем заедно. Дълго време не  сме се виждали.Времето  напредва . Наближава часът на  идването.Още малко и той ще бъде тук. Трябва  да издържа. 

 Звънът на джиесема нарушава тишината в стаята.

Пламен:Ало. Аз съм миличко. Вече кацнахме и в момента отивам към автогарата, за  да хвана автобуса за Пловдив.

Надежда:Радвам се. Нямам търпение да  те видя.

Пламен:И аз. Но първо ще отида да си оставя багажа в къщи и да видя мама. След това бегом, право при теб.

Надежда:Когато пристигнеш тук, моля те, обади ми се!

Пламен:Знаеш, че ще ти се обадя. За сега чао.

Надежда:Чакам те, миличък. И тя затваря апарата.

 Джиесема звъни..  

Надежда: Кой ли е! Не ми е познат този номер .

Сестрата:Ало, не ме ли позна? Аз съм Мария, медицинската сестра. Реших да се обадя, за да  разбера, как е баща ти.

Надежда:Ти ли си, била? Изненада ме.

Сестрата:Нали бяхме се разбрали, някой ден да ти се обадя. А ако позволите, бих дошла да ви видя.

Надежда:Защо не. Аз самата те поканих.

Сестрата:Тогава, кога ще бъде удобно?

Надежда:Последните няколко дни няма да е възможно. Ще имам гост и трябва  да обърна внимание на него.

Сестрата:Добре тогава. Нека да бъде, когато ти ми се обадиш и ако не съм на смяна, ще дойда.

Надежда:Така се уговаряме. За сега довиждане и ще  ти се обадя.

Надежда поглежда   стенния часовник. Той отброява и 6 последователни удара. ” Да, наближава  да си дойде”. Пусна си музика от телевизора и зачака. 

В мисълта й: Пламен още не  е  дошъл. Обеща, че като пристигне, веднага ще и се обади.

19часа е. Допира ръка под лъжичката си. Задъхва се и полита но се задържа.

 Джиесемът  звъни.

Албена:Ало. Не знам как да ти го кажа, Наденце. Автобусът, с който е тръгнал Пламен е катастрофирал близо до Костенец. Няма жертви, но Пламен,благодаря на Бога е леко ранен.Успял е да излезе през прозореца. Малкият дявол, миличка. Добре ни е момченцето. В момента явно е във стрес. Когато се върне, ще му леем куршум. Може да е малко, но това, което е станало пред  него е голямо.

Надежда:Миличкият ми,той. Като, че ли нещо чрез сетивата ми подсказа, че има някаква ситуация. Сви ме под лъжичката. Явно, в момента на катастрофата. Зави ми се свят и щях да падна на земята. Добре, че се хванах за  дивана и веднага легнах. А то, какво било?

Албена:Яка връзка имате с него. На мен също ми прилоша и в главата ми заудря чук, който щеше да я разбие. И в този момент ми се обадиха,че е станала катастрофа, а после Пламен продължи. Каза ми да не се притеснявам, защото всичко е вече минало и връщане назад няма. Има съвсем малки  рана и на коляното и на челото. Били леки.

Надежда:Ох. Много се притесних лельо Бени. Докато не го видя, няма да съм спокойна.

Албена:А, успокой се! Ще ни го докарат чак до нас.

Надежда:И веднага да ми се обадиш. Не е ли по- добре да дойда до вас, та двете  да го посрещнем?

Албена:Както решиш. Но обещай, че  няма да плачеш пред  него!

Надежда: Обещавам.

И тя  вика   такси по джиесема.   Тя се приготвя и слиза пред блока. Таксито пристига.

 Тя бяга към таксито:

Шофьорът:Къде  да карам ?

Надежда:Към ж.к “Тракия”. Ще ви покажа къде да спрем.

Потеглят. Спират пред блока .

Надежда: Ето тук спрете, моля!

 Плаща и слиза.  Звъни долу на звънеца. Албена се показва през балкона.

Албена:Ей сега идвам,  Наде.

Надежда:Добре, лельо Бенче.  

Албена слиза и двете се качват на асансьора. Спират пред апартамента. Вътре се чува лека музика.  Албена отваря  вратата и от нея се показва Пламен. С лепенка на челото. Надежда се приближава,  нежно го прегръща    и целуна.

Надежда:Трябва да съм по- внимателна, за да не ти направя нещо.

Пламен:Не се притеснявай, миличко. Виждаш, че ми няма нищо. Съвсем леко е.

Надежда:Добре миличък. Видях те и ще те оставя да си починеш. Сега имаш нужда. Ще си тръгна, а и утре е ден.

Добре Наденце.. Може бе така е по- добре, макар, че исках днес да бъдем заедно.

Надежда:Е . И това ще стане. За сега чао и утре  ще ти се обадя.

Пламен:Добре, довечера ще си пишем  по скайпа. Става ли? Знаеш ли, колко неща имам да ти разказвам.

Надежда:След вечеря ще ти пиша и ще си поговорим по микрофона. Сега вече тръгвам, че татко ме чака. Обадих му се, че  ще се прибера.Той знае  какво ти си е случило. Чао,  

Тя тръгва.

Албена я изпраща   до асансьора. Надежда слиза   и   бърза към спирката. Автобусът  идва бързо и тя се качва. Спира близо до блока и се забързва. Спира пред него  Качва се по стълбите и влиза. Качва се в асансьора. Спира пред апартамента и  влиза в антрето.   

ДЕВЕТО ДЕЙСТВИЕ

Надежда:Татко, прибирам се.

Бащата:Бързо, дъще. Ела, ела да видиш. По телевизията дават за катастрофата по новините. Казаха, че нямало загинали.

Надежда:Да. Поне видях Пламен. Само че с лепенка на челото. Разминал се с две леки рани, на крака и челото.

Пано:Радвам се,  миличката ми дъщеричка. Бог му е помогнал. Не виждам, ако беше му се случило най- лошото.

Надежда:Мълчи, татко, моля те! Не искам и да си мисля. Защото ако си помисля, пак ще ми прилошее.

 Пано:Защо думаш така?

Надежда:Защото преди да ми каже леля Бени какво е станало, прилоша ми и ми се зави свят. Това е било в момента, когато е   станала катастрофата.

Пано:Понякога се случват такива невероятни неща, че да не повярваш. Но такъв е животът. Писалката е неписала, че Пламен има още живот. Затова е останал жив.

Надежда:Да. Успокоих се, като го видях жив и здрав. Той може би е в стрес и си тръгнах, защото има нужда да си почине.

 Пано:Правилно си постъпила. Умничка си ми ти. Знам, колко ти си е искало да бъдете заедно, но разумът в теб е надделял.

Надежда:Татко, приготвила съм вечерята. Хайде да вечеряме, защото му обещах, че ще се чуем по скайпа!

Пано:Добре, дъще. Хайде, донеси я и ще вечеряме!

Надежда  отива към кухнята и сервира на масата печено пилешко и зелена салата и   пържени картофи. Вечерят  и баща и тръгна към спалнята. Надежда прибира посудата. Подрежда  масата и измива чиниите.  Въздъхва си и тръгва към нейната стая.  

Гласно: Уф. Забравих си хавлията при леля Бени.  Ще се обадя на Пламен да я сложи в една чанта и като се видим да ми я донесе. Набира джиесема.

Надежда:Миличък. Как си?

Пламен:Не се притеснявай за мен. Аз съм добре. Все едно, че нищо не е било.

Надежда:Радвам се и вече съм спокойна. Нека тази вечер да си починеш, пък утре ще си говорим повече. Става ли?

Пламен:Щом казваш. Така да бъде.

Надежда:Целувам  те, миличък. Желая ти лека и спокойна нощ.

Пламен:И на теб. Лека.

Надежда затваря лаптопа. Облича нощницата и си ляга.  Заспива. Сънува странен сън. Катастрофата и че Пламен вече го няма. Получил е тежка травма в главата и останал на място. Той лети над нея  и я гледа отгоре. Усмихва и се.

Пламен в съня:Смърт няма ,мила. Виждаш, аз съм жив.

 Надежда се  стряска и отваря очи.  Сяда на леглото и се оглежда. В стаята  е тихо. Само стенният часовник в хола се чува. Тя ляга наново и затваря очи. Заспива. Събужда се рано. Става пие аспирин. Отива към кухнята. Слага кафе в кафеничето на котлона.Когато е готово, го сипва в две чашки. Беше взела готово тесто за мекици. Изважда го от хладилника  и  ги изпържи.Отива до вратата на спалнята, където спи баща й   Леко открехва вратата   и  тихичко  казва.

Надежда:Татко, татко, буден ли си. Направила съм кафе и закуска, и ако искаш, ела да закусим!

Баща и се прозява. Вдигна  нагоре ръце и се протяга.

Пано:Ставам, миличко. Ставам. Изчакай ме!За мен не се притеснявай! Аз съм добре. Здрав съм като чук.

Надежда:Хайде, тате! На закуска!

Отива към хола След кратко врече баща й се показва и сяда на стола до масата.Двамата закусват.

Мисли си  Надежда:“Милият ми татко. И да му има нещо, никога не  се оплаква. Все с това чувство за хумор”Толкова много го обичаше. Само, той ми остана. Как да не го обичам, щом като беше толкова добър и грижовен баща. Самичък я  гледа, след смъртта  на майка и. И я  учи  на добро. За нея, личният пример беше едно от големите неща за правилното възпитание на децата. Такава ще бъде и тя, за да отгледа добри деца. Сега ще звънна  на Пламен, за да разбера кака е.

Звъни на джиесема: Ало, Пламене. Добре ли си? Отивам на лекции. Да, да. Разбрах. Вече съм спокойна.

ДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

Излиза. В университета пристига в последния момент.

На вратата  на аулата се сблъскаха с професора. Извинява   се и влезе. Сяда   и се замисля: „За малко да изгубя Пламен. Съдбата е благосклонна към него остана жив, дори и нямаше никаква травма. “Боже, благодаря ти, че ми го остави жив!  Не виждам,  как щях  да живея  без него. А леля и  Бени! Просто, голям късмет. Но нали Пламен е жив. Нека да не мисля  повече за това „

Професорът:Госпожице, може ли да повторите думите ми?

Надежда:В момента не съм в състояние. Случи се нещо лошо, което все още не ми дава мира.

Професорът:Няма да ви разпитам. Моля, влезте в час!

Надежда:Аз съм в час, професоре.

Професорът:Млада госпожице. Нямах предвид това, а че мисълта ви беше някъде другаде. А вие сте отлична студентка и   трябва винаги да отговаряте на въпросите, които ви се задават.

Надежда:Да, професоре.  Виновна съм.

Професорът:Това ми харесва у вас. Че сте искрена и ви желая да останете и в живота такава.

Надежда:Благодаря. Ще се постарая.

Професорът:А сега слушайте и помнете! Не всяко нещо, което преподавам, можете да прочетете от учебника. Затова са лекциите.

Часовете свършват и Надежда се прибира в къщи. Баща  й  се излегнал в хола

на дивана и гледа филм по телевизията.

Тя се събува и съблича в антрето, и влиза   тихичко.

Надежда:Татко, аз съм. Не се притеснявай. Обядва ли?

Пано:Да, дъще. Не се притеснявай за мен!

Надежда:  Ще хапна нещо, каквото има в хладилника и ще си почина. Довечера ще пиша на Пламен. Не искам да го притеснявам тия няколко дни. Нека да си почини и да излезе  от стреса. Леля Бенче каза, че ще отидат да му леят куршум.

Пано:Добре, милата ми. Отиди си почини!

Надежда:Да, татко. Отивам. А ти си почивай, за да се възстановиш по- бързо, че работа  те чака. Хайде, до довечера.

И тя тръгва към нейната стая. Ляга и заспива.Сънува  сън. Някаква млада жена, облечена в ефирни дрехи до земята се приближава до нея. Слага   ръка върху главата й и казва: :“Те ще станеш голям човек. Ще управляваш много хора. Всички ще те обичат, заради твоята доброта и професионализъм.“

Надежда се събужда и тича към хола, където е баща й.

Надежда:Татко, татко, чакай да ти кажа. Сънувах интересен сън.

 И тя разказва съня.

 Пано:Явила ти се е Света Богородица, за да ти предскаже бъдещето.

Надежда:Така ли? Но не ми каза нищо за Пламен.

 Пано:Наде. Ти все за него мислиш?

Надежда:Как да не мисля. Толкова много го обичам.

Пано:Не искам да те отчайвам, но стават много неща по света. Представи си, че залюби друго момиче.

Надежда:Не говори така, татко! Причиняваш ми мъка.

Пано:Трябва да бъдеш подготвена за всичко. Защото, после ако се променят нещата, ще отхлабиш силите, ще паднеш духом и ето ти болестта. Болестите идват от промените и стресовете в живота.

Надежда:Може би си прав. Човек винаги трябва да е буден.И когато дойде нещо лошо в живота, трябва  да е готов да го посрещне и да има воля, и сили.

Пано:Ето, това е моята дъщеря. Помъдряла, а още е толкова млада.

Надежда:Татко,недей! Така ме надценяваш!

Пано:Не те надценявам. Това е самата истина.

Надежда:Тогава, много ти благодаря да хубавите думи. А сега отивам да се обадя на Пламен. Искам да знам как се чувства.

Пано:Тичай, тичай! Ех, любов, любов. Има една такава песен.

Надежда:Нека нашата любов да бъде до края на живота ни! Никога да не гасне!

 Пано:Амин, дай Боже. Нали така се казва!

Надежда:Чул те Господ, татко! А сега да бягам.

 И тя се затичва към стаята си. Отваря лаптопа .

Надежда:Миличък, вече съм тук. Как си?

Пламен:Добре съм. Днес ходихме с майка, да ми леят куршум. Знаеш ли какво се появи?

 Надежда::Казва, казвай!

Пламен:Ами, автобуса и аз.

Надежда:Така ли? Значи, ти е показало катастрофата и че имаш стрес от нея.

Пламен:Така излиза. Но  вече  излезе от мене.

Надежда:Ох, миличкият ми. Целувам те и когато се почувстваш по- бодър, ще се видим.

Пламен:Добре. Чакам с нетърпение този момент.

Надежда:Ще стане. Нали се чуваме по скайпа. Все едно, че сме заедно.Утре, преди лекциите ще мина да пийнем по едно кафе. Става ли?

 Пламен:Как да не става. И още как? Ще  те чакам.

Надежда:А сега си почивай, утре сутринта ще се видим!

Пламен:Съгласен, господин началник!

Надежда:Какъв началник съм ти аз?

Пламен:Малка шегичка. Ти да не се разсърди?

Надежда:Какво говориш, миличък? Как да ти се сърдя на чувството  за хумор?

Пламен:Благодаря ти, че ме разбра.

Надежда:А сега, отивай да си почиваш. До утре.

Надежда затваря джиесема и лаптопа.

Връща  се наново в хола при баща си.

Пано: Наде, дават интересен филм по телевизията. За едно момиче, което е влюбено в мъж, по- голям от нея, който е женен.   Но тя скриваше любовта си към него, защото, той има   прекрасно семейство- жена и две деца, които много се обичат.

Надежда:Татко. Тази нейна любов е невъзможна. Тя трябва да превъзмогне чувствата си, в името на доброто. Няма право да разваля такова семейство.

Пано:Да, Наденце. Така може да разсъждава само един умен и порядъчен човек. Човек, с достойнство и правдивост. Наново се уверявам, каква дъщеря съм създал и отгледал. Един морален човек.

Надежда:Благодаря ти, татко. Това са мои съждения. Така виждам нещата. А в университета имаме една доцентка, която е разведена и ходи с професора от другата катедра. Той е американец и е женен. Неговата съпруга е българка. Нямат деца. Но казват, че на времето, тя е направила спонтанен аборт и вече не е успяла да забременее. А този професор, възмущавам се от постъпката му. Демонстрира пред всички, връзката си с доцентката. Навсякъде са заедно. Дори за Нова година ходил с нея в Гърция и оставил добрата  си съпруга сама. А, тя горката, не знам как се чувства. Знае цялата истина. И как го търпи! Ето, това е човек без морал. Язък, че е професор! А може би, американците така виждат живота? Имат жена и любовница. Но защо повечето време е с любовницата си, сякаш няма жена? Не се срамува дори от студентите си. Какъв пример им дава? Но нека да не го обсъждам! Всеки отговаря за себе си. Не мисли ли,че ще остарее и ще легне в ръцете на жена си?

Пано:Моята моралиска. Моята мила дъщеричка. За кого се е загрижила?

Надежда:Така мисля, аз. Това са моите принципи. Благодаря на мама, лека и пръст и на теб, че сте ме родили да бъда такава. Родителите са еталон на подражание. Вие с мама бяхте прекрасно морално семейство. Много се обичахте и аз съм ви наследила.

Пано:Нека да не говорим за това, защото ми става много болно!

Надежда“Добре, татко. Спирам. Не искам да гледам повече филма, защото кръвта ми кипи. Ще отида да си почета, че утре имам тежък ден. Много часове. Пък сутринта ще  се отбия до Пламен. Обещах му.

Пано:Хайде, дъще. Лека нощ.

Надежда:Лека и на теб, татко.

 Тя целува баща си по челото и се  затичва към стаята си.Изважда   от чантата си тетрадка и химикал, и в този момент и  пише.

В мисълта й:  Отдавна и се върти   в главата ми   една мисъл. Обичам стихове,   пък защо да не опитам да напише това, което е в главата ми.  Май думите започват сами да се леят. Учудвам   на себе си за това, което до сега не бях   подозирала. Та, аз мога   да пише стихове! Преди време, случайно бях разровила някой книги от библиотеката и намерих нещо интересно. Това  ме изненада. В една от книгите, имаше тетрадка и в нея стихове. Мама никога не беше споделила, че може да пише.  Тогава  взех тетрадката и я   прибрах в гардероба си.Сега се сещам за нея.   Става, отваря о гардероба  и вади тетрадката със стиховете. Чете.  „Да ,  великолепни са. Поне разбирам от хубави стихове. А те наистина са изпълнени с много емоция и любов.   Започнала да ги пише още като ученичка.  Ето тук и годините.  Продължавала да пише и като студентка.   Да, тук е и последното й стихче, малко преди нейния край . Тя  пишеше за живота и смъртта. Сякаш беше предчувствала, какво ще се случи.“ Очите на Надежда  се навлажняват. Една едра сълза,  се стича  по бузата й  и   капва върху тетрадката. „ Имам чувство, че мама е до мен.  Сякаш ме    прегръща и  целува  по бузата, Гали    ме по главата за лека нощ, както правеше тогава, когато беше жива. Чувствам някакво докосване, като лек бриз, до бузата. Сякаш две очи  ме наблюдават.  Мамо, мила мамо. Имам една идея. Ще ти издам стиховете. Навярно ще се радваш отгоре и ще  се гордееш с твоята дъщеря. Знай, че тя никога няма да  те разочарова. Не се притеснявай за мен. Аз съм добре и ще се старая да съм добра дъщеря. Обичам те, мамо. Мисля, че аз ще продължа това, което си започнала.  Чувствам, че и аз ще започна да пиша стихове.“

Тя разгръща  на тетрадката и  пише.“Виж ти Виж ти! Наистина.  Аз мога   да пише . До сега не знаеш нищо за себе си.Ето защо, човек трябва непрекъснато да се наблюдава. Така може да  се научи на много неща за себе си, пък и за другите. Някъде  съм чела, че човек трябва да се самонаблюдава, да се опознава непрекъснато. По този начин, ще научи много нови неща. Самоконтрол и самодисциплина е това, което прави човека силен и волеви. Опознай себе си! Това е един висш принцип, който йогите проповядват. Тази вечер, нещо  ме  подтиква  към размисъл. Дали наистина  мама  е при нея и и помага да разбере тия истини! Дали ,тя не и дава насоченост  на мисълта ми? Благодаря ти, мамо! Искам вече да си лягам, че доста се уморих. Целувам те, мамо, както ти ме целуваше! Сега си лягам. Сама си казвам, лека нощ, Наде.“

  Тя се мушна под одеялото и заспива.Сутринта се събужда  рано. Приготвя кафе и юфка, и кани баща си. Този път, тя  прави кафе само на баща си. Само закуси. Раздига масата. Приготвя се .

Надежда:Довиждане, татко. След лекциите ще се прибера веднага. Приготвила съм ти обяд. Хапни, не ме чакай! Днес имаме много часове и ще се прибера по- късно.

Тя тръгва и баща и остана сам.

 ДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

 Пано: Сега ще се обадя на Мишо. Отдавна не сме се чували.  Мишо е моят    най- добър приятел. Познаваме се още  се още от гимназията. Никога не  сме се обиждали. Помагахме   си много. Когато бях   в болницата, всеки ден идваше при  мен и  ми носеше плодове. Когато бяхме а двамата, разговаряхме  на дълго и на широко. Спомняхме  си ученическите години.  Разказвахме  си случки от войнишкия живот. Пък Мишо е авджия.Толкова много случки разказваше от авджийския си живот. Някой смешни, други тъжни. Пък има дар слово, завалията. Така умее да разказва, че те принася в мястото на случката. Да го слушаш в захлас. Затова  ще  му се обадя. Чувствам някаква пустота в душата си. Имам нужда от някой, с който да си поговори. Набира  номера му  по  телефона

 Мишо:Кой е?

 Пано:Не ме  ли позна, стари мой приятелю?

Мишо:Нещо телефона не ми е в ред. Много пращи. А, ти ли си бил, Пано?

Пано:Ей, най- сетне! Ами кой да бъде? Аз съм Панайот Янков, мое величество, човека.

Мишо:Все такъв си бил и такъв ще  си останеш. Няма да те напусне чувството за хумор.

Пано:Да бе, да бе. А ти пък да го нямаш? Дори ти е в излишък.Каня те на сутришна водка.

Мишо:Ти пък да не се шегуваш? Толкоз рано на водка.

Пано:Не бе, не бе. На сутришно каймаклия кафе. Пък ще си пием и водичката.

Мишо:Това е нещо. Знаеш, че си обичам кафенцето. Пък с повече каймак, няма да е зле.

Пано:Ей, не знаеш какво да отговориш! Тогава идвай! Ако път имаш някаква работа…

Мишо:Нямам никаква работа. Ще дойда, как да не дойда, като така любезно ме каниш.

Пано:Че, аз кога не съм бил любезен?

Мишо:Да, да. Съгласен, господин началник.

Пано:Е стига с  тия шеги! Че виж, слънцето е вече високо.

Мишо:Тръгвам де. Нека да се облека и ще тръгна.

Пано:Да не те чакам с часове?

Мишо:Та, аз съм на една крачка от вас. Дори не гоня автобус.

Пано:Хайде,  хайде, тръгвай, че вече гърлото ми засъхна. Трябва да го смажа с малко кафенце.

Мишо:Чакай ме след 5 минути. У вас съм.

Панайот затваря   телефона.   Не минават  и повече от 5 минути и на външната врата се звъна.

Той става . Беше Мишо. Отваря  и Мишо  влиза.

Пано:Ей, мама мустара. Точен си като истрел в целта.

Мишо:Знаеш, че винаги съм бил точен. Ти заслужаваш приятелю. Та ти си толкова точен във всичко, че се срамувам, да обещая и да не бъда точен.

Пано:Ей, ей. Стига ме ласкай! Ще се възгордея  и ще пусна криле.

Мишо:А къде ще летиш.

Пано:Ще литна ей, там на върха на Родопа планина и ще викна с пълен глас: “Хорааааааааа, мили хора. Чуйте един пастир, който е загубил стадото си. Елате при мен, да го потърсим! Пък от тук се вижда цяла България. Нашата майка мила. Колко е красива. Нямате си представа. По- хубава  страна от България няма.С нейните тучни морави, с нейните буки зелени, с нейните сенки дебели и красивите българки.

Мишо:Чакай, чакай, Пано! Та ти си бил много поетичен!

Пано:Забрави ли, Мишо? В гимназията пишех такива стихове. А на колко момиченца съм пращал любовни. Ех, време ли беше! Луди, млади години. Да бяха се върнали, но да не бъдат като днешните.Сега, любовта изчезна от младите. Не знаят що е истинска любов. Романтика, братче, романтика…

Мишо:Я слез на земята, приятелю! Не виждаш ли, че живеем в друго време. Никой не ти говори за романтика.Казват, че е нещо отживяло. Тук,таме може да се срещне някой романтик. Но такива, като него се броят на пръсти.

Пано:Ех любов, любов. Ти кажи, защо? Май имаше някаква такава песен.

Мишо:Имаше ли, нямаше ли, просто изчезна от сърцата на хората.

Пано:Прав си приятелю. Сякаш се скри в дън земя и никой не може да я открие.

Мишо:Ние поне на времето я открихме и се къпехме в нея , като в бистро езеро.

Пано:Да. Изпитахме  нейната сила и истина.

Мишо:Колко беше красива, тя! Ето ти романтиката.

Пано:А вече не може да се върне. Ако имам втори живот тук, на земята, пак моята любов, по- точно жената, с която живях толкова години, пак нея ще взема.

Мишо:Забрави, че вече си сам. Затова ми говориш за любов, защото вече я няма.

Пано:Хайде, нека  да не говорим за това?Става ли?

Мишо:Става Пано, става.Дай сега, кафетцето, па да си пийнем сладко, сладко!

Пано:Ей сегичка! Тръгвам, де.- и той  тръгва към кухнята.

Мишо:Ех, че ми е толкоз хубаво. Хайде, давай, давай, че нямам търпение!

Пано:Не виждаш ли ,че ида? Ето, вземи! Избери си сам чашката!

Мишо:Те, двете се еднакви, като две капки. Така са изпъстрени, чак миришат на пролет.

Пано:Пак се понесе във вихъра на времето. Вземи, та малко да си в крак с новото. Че ако не можеш да свикнеш, сърпа ще се отреже като житен клас.

Мишо:Като ми каза за съпра. Спомних си и за паламарката. Нали знаеш какво е паламарка. Оная, дървената подобно на ръкавица, с която прихващаш отрязания от сърпа клас.

Пано:Знам, как да не знам. Сега младите не знаят какво е сърп и паламарка. А по наше време нямаше комбайни, а жените ходиха на нивата с тях и прибираха житото.

Мишо:Аз съм от село и като малък ходех с майка си на нивата да жънем. Гледах я,  държеше паламарката и режеше житните класове. После отделяше житните зърна и ги оставяше в сайвана, да има за зимата. По- голямата част носеше на мелницата, за да ги смелят на брашно. Нали трябваше да ядем хляб.

Пано:Мама, бог да я прости, пък обичаше да прави баница. Сега я наричат домашна баница. Първо  месеше тестото, после правеше малки купчета, леко ги разтилаше с ръце и точеше с точилката. Корите и бяха толкова тънки, та чак гледах през тях. Правеше много хубава баници, която, аз много обичах.

Мишо:Да. Но сега всички се научиха на готово. Точените кори готови. А да не говорим, че има и готова баница, само да се опече.

Пано:Така и баба знае. Аз сам мога да си я направя. Какво му е.

 Мишо:Ех, че сладко, кафенце!- и той отпи една глътка. -Винаги ми  е сладко при тебе.

Пано:Е, не се познаваме от вчера. Колко години изминаха и все си останахме такива, луди глави.

Мишо:Ей, не обиждай на глави!

Пано:Не сме ли такива? Остаряхме, но не ни увират главите.

Мишо:Ех, приятелю, приятелю мой мили. Нека още да си поживеем,та да се порадваме още малко на живота. Много е красив пущинявица. За нас поне е такъв, защото виждаме само хубавите неща в него. А той наистина си е такъв. Хората не могат да разберат, че трябва да живеят, докато им се дава даром този живот. А те виждат се лошите неща. Но не мога да ги упреквам. Всеки отговаря за себе си. Животът си е негов и той си живее така, както го разбира.

Пано:Прав си. Ей, идват Великденските празници. Днес е велики четвъртък. Надето, дъщерята значи, каза, че като се върне от лекции, ще боядиса яйцата. Навремето, когато беше жива жената, какви яйца боядисваше! За чудо и приказ. Дъщерята се научи от нея. Пък какви красиви козунаци месеше ! Заплетени, незаплетени. Някой кръгли, други продълговати. Само да ги гледаш. Но когато дойдеше неделята, Възкресението Христово,всички сядахме до масата. Чукахме се с яйцата и у който останеше здравото, борецът де, го оставяхме за следващата година. Ех, живот, живот. Няма да се върнеш ти назад,  в онова време.

Мишо:Пано, дай една чашка от водката! Водата де.Че от кафенцето ожаднях.

Пано:Ей, сегичка. -  и той бърза към кухнята.Връща  на се с чаша вода.-Ето, вземи. Та  да ти мине жаждата!

Мишо:Благодарю вам, друг мой.

Пано:Е моля, моля. Няма защо. Пийни си! Да ти е сладко!

Изведнъж телефонът наруши разговора. Панайот  вдигна слушалката.  

Пано:Ало, кой е?

Сестрата:Не ме ли позна? Аз съм твоята сестричка.

Пано:Коя сестричка?

Сестрата:Не ме ли помниш? От болницата. Бяхме се уговорили с дъщеря ти, да се обадя някой ден. Пък идват празници и реших да го направя сега.

Пано:А, ти ли  си Мария? Много се радвам да те чуя.

Мария сестрата:Може ли да дойда на Възкресение, да поднеса моят подарък  и да се чукнем по приятелски, с едно яйце?

Пано: Разбира се. Надето няма  да има нищо против, дори ще се зарадва. Тя много те уважава.

Мария:Може ли към десет, сутринта?

Пано:Може, може. Ще те изчакаме, всички да се чукнем.

Мария:Тогава да не те притеснявам повече. До Възкресение.

Пано:До Възкресение Христово.

Мишо:Ей, какви са тези мацки, дето ти звънят. Чак у вас искат да идват?

Пано:Стига шега!

Мишо:Понякога шегата става истина.

Пано:Не се бъзгай! Надето беше поканила сестрата, която ме гледаше в болницата, да дойде на гости у нас.

Мишо:А, такава ли била работата? Пък, аз си помислих… Пък не е лошо наново да се влюбиш. Толкоз години си сам. И твоята жена отгоре няма да има нищо против, вярвам. И ти имаш нужда да легнеш до женска плът.

Пано:Виж, до сега и не съм го помислил. Имах толкова щастлив брак и то с голяма любов. Не мога да забравя нищо.

Мишо:Но ти си жив и имаш нужда все пак наново да срещнеш любовта.Според мен е така. И ти си човек.

Пано:Виж. Може би си прав. Но не съм мислил по този въпрос. Не знам и Надето как ще посрещне друга жена в нашия дом.

Мишо:Е, това вече не знам. Туй сий ваша работа.

Пано:Хайде, да не говорим за това. Знаеш, че всеки човек си има предначертан живот. Пък каквото му е писано.

Мишо:Добре, спирам.

Пано:Май вече ще стане обед. Много се разбъбрихме. Време е да тръгвам, щото жената ще ме подгони. Че каквато си е ячка…А инак е много добричка. Шегичка.Знам, нали я познавам .  Бяха приятелки с моята. Две добри приятелки, две добри жени.

Мишо:Хайде Пано.Тръгвам. Пак ще се видим, когато кажеш.- и двамата тръгват  към антрето. Панайот  отваря   вратата и Мишо излиза.

Пано: Довиждане, брат. До нови срещи.

Панайот остава сам. Мисли  си:“ Да не би пък съдбата да ми изпращаше тази, Мария. Каква жена е ! Каза ,че  и тя е останала вдовица. Ако е решено от съдбата, може да се случи нещо непредвидено.

В коридора се чуват  стъпки.

Надежда:Татко, аз съм. Идвам си по- рано, защото днес нямаме лекции.Нали е празник. Ще учим чак на седми. Хайде. По пътя купих яйца и боя и ще боядисаме яйцата. Искаш лии ти да се включиш? Тази година има нови бои. Найлонови флакончета с течна боя. Отрязваш и на ръкавица нанасяш боята. След това слагаш яйцето в шепата и боядисваш.

Пано:Така ли? Какво ли не измисля човешкият мозък! Всичко ти се дава наготово.- Наде, обади се Мария,  медицинската сестра. Иска да дойде в неделя да се чукнем с яйцата и тя също ще ни донеси.

Надежда:Много се радвам, татко. Пък може, а… Да не те е харесала? И ти си жив човек и то преди това мъж- як и хубавец.

Пано:Ей Наде! Не ме засрамявай!

Надежда:Защо да те засрамвам? Това се е самата истина. Теб всяка жена може да те хареса. Все още не си за изпускане.

Пано:Виж, каква мъдра дъщеря имам. Прилича на майка си. Лека и пръст, милата.

Надежда:Да. Аз просто съм си такава. Така виждам нещата. Колкото и да ни е тежко, животът си тече като реката.

Пано:Така е дъще.Ние трябва да вървим напред и да не се обръщаме назад, защото там са спомените. А те ни причиняват болка, защото са спомени, които не могат да станат настояще.

Надежда:А сега, татко, давай да се стягаме, че нас чака! Ще ти завържа престилка да не се цапаш. Нали няма  да се сърдиш? Хайде, залавяй се за работа! Аз ще сложа яйцата да се сварят и когато са готови ще стартуваме.

Пано:Ех, милата ми. И тя има моето чувство за хумор.

Надежда:Нали си ми баща. Не мога да не имам твоето чувство за хумор. Хайде, яйцата са вече готови.Слагай ръкавиците! Аз съм приготвила боите. Дай си ръката. Ето, сипвам  от червената. Първото яйце трябва да е червено. После можем да смесим, за да станат многоцветни. Ще видиш какви красиви яйца ще станат. Мария, като ги види, не може да не им се радва.

Пано:Пак ли за нея ми говориш? Хайде да боядисаме яйцата! Приказките на пазара.

Надежда:Добре, миличък ми татко. Ще те послушам. Нали съм твоето послушно момиченце?

Надежда:Ето и последното яйце. Виж, колко са красиви! Тази боя прави чудеса.Аз ще взема памук и ще ги овалям в олио, за да станат лъскави.Ще го поставя върху хартия и след това във фруктиерата. Да я украсим, татко? Отдолу ще сложим тази слама, дето я купих специално за това. Върху нея ще поставим яйцата и отгоре ще ги украсим. Има и пиленца. Ще ги сложим по средата. Виж, колко са красиви?

Пано:Хайде, дъще! Вече сме готови. Ще купим готови козунаци и неделята ни е готова.

Надежда:Аз ще купя два козунака. Нали ще дойде Мария. пък трябва да се почерпим и с козунаци.А реката не спира да тече във вечността.Нали, татко?

Надето се приготвя и излиза. Прибира се бързо с два козунака в ръка. Влиза   в хола и ги  постави до яйцата.  

 ЕДИНАДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

В петъка, в църквата   Света Богородица   хората  се промушкат   под масата, върху която  са наредени, библия и един сребърен кръст. Целуват  ги и  се кръстят три три пъти.  Вечерта Надежда и баща й остават в къщи.  Гледат по телевизията. Предават от    храма Александър Невски в София.В 24 часа българският патриарх произнесе “Христос возкресе” , пое свещеният огън от Иерусалим и го раздаде на присъстващите.  Свещеникът и няколко човека  ковчега с плащиницата тръгнаха от олтара и с насъбралите се, излязоха навън и обиколиха три пъти храма. После се върнаха обратно. Започна нощната литургия. Пълна тишина. Литургията нарушаваше тишината и призоваваше към покаяние. Тази нощ, всеки даваше равносметка на своите деяния. Наближи краят. По средата  на храма тези, които бяха извършили великото постене са наредиха в редица, за да поемат комката.Свещеникът стоеше до олтара с поднос, върху който беше поставена чаша с вино и в страни залъчета хляб. С лъжичка подаваше от виното и залъчето хляб. Хората привеждаха глави и целуваха ръката му.Присъстващите вярващи бяха поставили свещичката с вечния огът в найлонови чашки, по средата на които бяха направили дупка, където се виждаше горящата свещичка. Всички започнаха да излизат и с горящите свещички  и тръгват.

 Надежда пали една голяма свещ.Някаква сянка прекосява  хола.

Надежда:  Татко. Виждаш ли? Също мама. Както винаги тихичка, с лека походка и едва забележима. Нашата добра майка е дошла при нас.Хората не вярваха, че душата никога не умира. Че тя е винаги жива. Че тя се явява на своите близки.Имаше толкова случаи на хора, които разказваха за тях. Пък и науката започна да доказва, че има живот след смъртта. Има специална апаратура, която хващала образите на починалите.

Пано:Трудно ми е да повярвам, но щом има вече доказателства, не мога да не повярвам  

Надежда и Пано си лягат в полунощ.   Надежда сънува странен сън. Върви по една пътека, горе, в планината. Насреща и Иисус Христос. Той и подава ръка и изведнъж, пред тях се изпречва малка църква. Двамата влизат вътре и се вижда много народ. Иисус застава по средата и благославя народа. Всички започват да излизат. Той застава на вратата и изважда печат. На едни слага печат на лявото рамо, на други на дясното. На Надежда, слага    на дясната. Тя се събужда и  отваря очи.  Озърта се, но Иисус не се вижда. Става и  сяда  на леглото.  

На глас:  На сутринта ще отида в съседката Елена. Тя може да разгадава сънища.

Става рано. Приготвя кафето и закуската и  отива до стаята  на баща си. Леко го побутна по рамото.Той отваря   очи и се обръща   към нея:

Пано:Станала си много рано, дъще? Не искаш ли още малко да си поспим?

Надежда:Не, татко. Сънувах много странен сън и съм решила да отида до кака Ленче, да ми разгадае съня. Много интересно. Сънувах Иисус, че ми сложи печат на дясната рамо. Бяхме в една  малка църква, с много хора. Той ни благослови, накрая сложи печати на всички. На едни на лявото, на други на дясното  рамо.

Пано:Това наистина е интересен сън. Иди, дъще, иди при Елена! Тя ще ти каже. Пък и на мен ми стана интересно.

Надежда:Ще отида, татко. Нека малко да напредне времето, че още може да спи.

Пано:Снощи, прозорците им светеха до късно.

Надежда:Тъкмо, като закусим.

Пано:Сега ставам и аз.Чакай ме в хола!

Двамата закусват. Става 10 часа. Надежда се облича   и излиза . Звънна на звънеца на Елена. Отвътре  се чу нежен женски  глас.

Гласът:Кой е?

Надежда:Аз съм, како Ленче. Съседката Надежда.

Елена:Момент, да отворя !- отваря. О, ти ли си била, Наде? Не те очаквах. Явно нещо те води насам?

Надежда:Да.

 Елена:Но хайде първо да седнем и разказвай!

Надежда:Како Ленче. Знам, че ти разгадаваш сънища и затова дойдох при теб.Сънят ти е много интересен. И тя и разказва съня.

Елена:Явил ти си е Иисус Христос. Завел ти е в духовното средище, неговата църква. Там те е осветил.На който е сложил печат на лявото рамо, те са хора, които служат на сатаната, лошите хора. А на дясното, са неговите, божиите хора. Хората,които обича. Ти си негово чедо, което той обича, защото си много добър човек.   Тъй да знаеш! Радвай се, че си сред неговите люде. – Искаш ли да пийнеш едно кафенце? 

Надежда:Не, како Ленче. С татко пихме в къщи. А не пия повече от едно.

Елена:Добре, тогава. Искаш ли на Великдена да се чукнем с едно яйце?

Надежда:Нямам нищо против. Нека дойде живот и здраве, пък ще се чукнем. А сега да си тръгвам, че татко ме чака. Довиждане, до неделя.

Надежда  излиза и тича към апартамента Влиза. Баща й я чака

Надежда:Татко,  татко, много интересно. Да знаеш само, какво ми каза кака Ленче?

Пано:Слушам, дъще! Целият съм в слух. И му разказва.

Пано:Така ли, дъще? Ами това е много хубаво. Не се и съмнявам, че ти си Божие  чедо,, защото си много добра. Все добри неща правиш.

Надежда:Щастлива съм, татко, че Иисус ме е сложил при добрите и неговите  хора.

Пано:Правилно те е сложил.

Надежда:Да, още като бебе, на  една година.Казват, че който е кръстен, вече детето било  християнче.

Пано:И аз така съм чувал.

Надежда:Ами ти, кръстен ли си?

Пано:Доколкото знам. Преди години, мама ме е кръстила.

Надежда:Браво! Значи и ти си християнин, като мен.

Пано:Да. От християнин, християнче се ражда. Затова те кръстихме.

Надежда:Благодаря ви. Днес много се замислям върху вярата. Често чета библията. Трудно ми е да гадая, но знам, че тя е историята на човешката цивилизация. Започва от време оно и е вечна во веки.

Пано:Аз да ти кажа, не я чета, но вярвам в една сила, както и да я наречем. Тя съществува и не можем да я оспорваме.

Надежда:Да. Тази сила прави чудеса.  Много хора са повярвали в нея и са се излекували от тежки болести.

Пано:Да. Аз знам много случаи.

Надежда: Татко.Искам да знам. Кръстена ли съм? Ах татко, ах татенце. Не знам защо, днес много искам да говоря на тази тема. За вярата, за Иисус Христос. Дали, защото ми се яви в съня, не мога да проумея! Аз го обичам, защото заради нас, хората е разпнат на  кръста. Нима и ние не сме разпнати като него на кръста за вярата? Но всеки сам решава. Да вярва или да не вярва. Никого не можем да накараме  на сила да вярва.Човек трябва да вярва в доброто, а то е любов. Да прави добро от любов.В това е истината, татко. Това е истинският, новият човек. Човекът с новото мислене и новото съзнания. Човекът на Новото време.

Пано:Много се говори за това Ново време. А кога ще дойде, никой не знае..

Надежда:Ще дойде,татко, когато хората се променят. Знаеш, че никой не може да ги промени, ако  не желаят те самите.

Пано:Съгласен съм с теб, дъще.

Надежда:Ех, времена, времена. Минали сегашни и бъдещи. Кои ще са най- добрите за хората! Дали е имало такива? Културите се променят, но хората не. Винаги има лоши и добри. По изостанали и по- напреднали. По- прости и по- интелигентни. И в случая, с какво се различават времената? Просто със строя, в който живеят хората. Всичко е един кръговрат и има повторение във времето и пространството. Назад, напред, назад, напред и все едно и също. Столетия, епохи, векове и хората са едни и същи. Съзнанието е едно и също. Пороците им са едни и същи. И какво очакваме от тях? Ако нямат желание, никога не могат да се променят. И тогава, те си остават едни и същи.

Пано:Да. Между тях има толкова назадничеви, че винаги се връщат назад с времето и не желаят да се променят.

Надежда:Татко, много се задълбочихме. Вместо да послушаме хубава музика, ние обсъждаме хората. В случая, с какво ще помогнем? Нямаме право да влизаме във вътрешния аз на човека. Между хората няма единомислие. Всеки е индивидуална личност.

Пано:Права си. Една птичка пролет не прави. Дали имаме право да се месим, там, където не ни е мястото? Да се правим на всезнаещи и всеможещи?

Надежда:Според мен, нямаме право.

Пано:Ето, стигна до моето. Знаеш, че Бог е всесилен. Ако желаеш да се промениш, ако се молиш, Той ще ти помогне. В това е Неговата сила. Да ти помага, когато се молиш и имаш истинска нужда. Да се молиш с цялото си сърце и душа.

Надежда:Татко. Моля да ме извиниш. Искам да се обадя на Пламен. Май го забравихме? Как ли се чувства, миличкият? Отивам да му се обадя. Хайде

Надежда побягва към стаята .

 Джиесемът  звъни. Надежда го взема и слуша.

Мария:Ало. Мария съм. Мога ли да дойда?

Надежда:Хайде, идвай Мария! Вече те чакаме. Ще се чукнем първи с теб.

 ДВАНАДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

Вън звънецът звъни.

Надежда:Татко, виж кой, а аз ще продължа разговора.-Извинявай, Мария. някой звъни отвън и изпратих татко да види кой е.

Мария:Не си притеснявайте! Приключваме и аз тръгвам към вас. Знам адреса. Ще хвана такси.

Надежда:Ще те чакаме.

Пано:Наде, Наде, ела, тук!

Надежда:Кой е татко?

Пано:Елена, съседката. С яйце и козунак в ръка.

Надежда:Ами, да влезе.

Пано:Ще и кажа дъще. Няма да я връщаме.

Елена:Христос воскресе.

Пано:Наистина воскресе.Хайде, всички да се чукнем!

Надежда:Ами, аз предлагам, малко да изчакаме.- Искаш ли како Ленче. Чакаме още един човек. Той ще пристигне всеки момент.

Елена:Разбира се, че ще изчакаме. Днес е ден на покаяние. Да дадем равносметка на своите деяния. И нека Бог да ни  прости всички наши прегрешения!

Вън се звъни.

Надежда:Идва. Татко, аз ще отворя.- и тя се тича към вратата

 Отваря вратата.

Надежда:Заповядай, Мария. У нас има още един човек. Нашата съседка. Тя може  да ти предрече много неща.

Мария:Интересно. Ще се запознаем с нея.

Пано:Христос воскресе.

Елена:Наистина воскресе.

Пано:Хайде сега, всички да се чукнем  с Великденски яйца!

Надежда:Да започнем от най- възрастният!Това си ти, татко. После следващият по възраст.

Мария:Мисля, че съм аз .

Елена:После съм аз.

Надежда:Аз, като най- малка съм последна. Предлагам, двама по двама. Татко и Мария. Кака Елена и аз. Съгласни ли сте? С борците ще продължим борбата. Което яйце остане последно, остава тук, за следващата година.Следващият тур  Хайде сега, да видим, кой е по- силен.

В борбата падат Пано и Елена.

Червеното яйце на Мария и синьото на Надежда се сборичкаха. Чува се чук и яйцето на Надежда не издържа.

Надежда:Бравоооооо. Мария е победи в днешната безмилостна борба, по Вапцаров.

Мария:Това е моят любим поет.

Надежда:Аз също много го обичам, затова го цитирам. Особено неговата  Вяра, ми вдъхва сила , вяра и надежда. Че животът ще бъде по- хубав, по- красив. Като неговият Завод.

Елена:Тук май сме имали и хора, които обичат поезията- подхвана разговора Елена..

Надежда:Тук е имало и хора, които са пишели великолепни стихове.

 Надежда с тича, и вади тетрадката със стиховете на майка си. Ето, ще ви прочета само един стих и ще разберете тяхната сила.

” Живот ли бе да го опишеш,

ти който беше в прицел.

Смъртта е някаква си мярка,

която идва,  да си идеш.”

Пано:Тук виждам една мъдрост, от мъдър човек. На кого са тези стихове

Надежда:Ех татко, татко. Толкова години си живял с този човек и не си го познаваш. Та това са стиховете на нашата майка. И ако искаш да знаеш, имам намерение да и ги публикувам в книжка.

Пано:Виж я ти, моята умна дъщеря! Открила е нещо, което не знаех за майка  й. Отиде си тя, милата, без да я разберем.

Елена:Хайде, не се разстройвайте! Надежда е права да издаде тези стихове. Чрез тях, тя ще оживее и винаги ще е сред вас.

Надежда: Права си лельо Ленче. Всичко, което е оставил човек от себе си, то винаги е живо и той винаги е жив. Образът винаги ще е пред нас и никога няма да го забравим.

Мария:Съгласна съм с теб. Великите поети, писатели, художници и изобщо великите, никога не са забравени. Пък една книга, и нейният автор, също остава в историята на  имената и има свой образ Чрез своето творчество. може да не е велик, но все пак той е творец. А за да си творец, това е дар Божий.

Надежда:Браво. Значи и нашата майка е имала дар Божий. Тя е между творците и нейното име не можа да се забрави във великата духовна съкровищница

Пано:Това  е така.  Навремето, още  в ученическите си години и аз пишех стихове. Но никъде  не съм ги запазил.

Надежда:Ей, татко и това не знаех. Днес ни са подготвени много изненади.

Елена:Хайде, аз си тръгвам, че вече доста позастоях.  Ще ме изгонят домашните-. Имаме толкова време пред нас. Нали сме си съседи. Минаваме се, разминаваме се, казваме си здрасти и в крайна сметки сме си добри познати. За приятели не мога да говоря.  Тръгвам си, не ме изпращайте! На една крачка съм от тук. -и тя бърза  към вратата.

Пано:Хайде, сядайте! Кой където намери. Пък да се опознаем!  Мария, седни на диванаІ Мисля, че там ще ти е най- удобно.

Мария:Не се притеснявайте за мен. Аз съм  човек без претенции. Лесно   се разбирам с хората. Не съм конфликтен човек. С дъщеря ми, Ирина страхотно се разбираме.

Надежда:Ето, такъв приятел ни трябва. Надявам се, че и твоята дъщеря прилича на теб?

Мария:По външност прилича на баща си. А по характер на мен. Много е кротка и прибрана. Не прилича на другите младежи. Наде, на твоята възраст е. А може и да се познавате. Какво си завършила?

Надежда:Френската.

Мария:Е хей. Какво съвпадение! И тя.

Надежда:Коя година ?

Мария:2007.

Надежда: Аз завърших 200. Малко преди нея.

Мария:Затова може би не се познавате. В момента ,тя е студентка в агрономическия. Вече трета година.

Надежда:Аз пък съм в пловдивския.

Мария:Ако имаш желание, мога да те запозная с нея. Тя е доста кротък и скромен човек.

Kdoegod&Разбира се. С удоволствие. Пък може да си допаднем.

Мария:Ще  й кажа и когато има възможност да ти се обади.

Надежда:Да. Ние, студентите сме много ангажирани и разполагаме с малко време. Но ще се намери такова за нея.

Мария:Благодаря ти, че прояви желания. Тя също има нужда от приятел и то истински. А в твое лице, аз виждам такъв.

Надежда:Благодаря. Поласкана съм.А сега моля да бъда извинена. Ще ви оставя с татко да си поговорите, а аз трябва да изляза.

Мария:Е малко се чувствам неудобно

Надежда:Няма неудобно. Татко е разкошен човек, пък има и голяма чувство за хумор. Все ще намери какво да  те развесели.

Мария:Добре. Убеди ме. Ще остана още малко, че дъщеря ми е в къщи и ще се притесни.

Надежда:Татко, аз отивам до Пламен. Горкият, почти не съм му обърнала внимание. Как ли чака!

Пано:Бягай Наде! Навярно, вече момчето те чака, а ние с Мария ще си побъбрим!

ТРИНАДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

Надежда слага  яйца и козунак в торбичка и  бърза. Дълго време чака автобус на спирката. Накрая, той пристига и тя се качва. Слиза на спирката до блока на Пламен и бърза.   Качва  сена асансьора и спира пред вратата на техният апартамент. Звъни. На вратата се показва Албена.

Албена:Христос воскресе Наде.

Надежда:Наистина воскресе.

Албена:Влизай де! Отдавна те чакаме.

Пламен стои   на дивана

Албена: Пламене, Надето е тук.

 Става и бяга към вратата.

Пламен:Христос Воскресе, миличко.

Надежда:Наистина воскресе.

Пламен:Хайде, хайде, влизай, че толкова време не сме се виждали! Тази катастрофа, ми отне времето, което щяхме да прекараме заедно.

Надежда се притиска до Пламен и остава така,  

Пламен:Хайде, сядай!Хайде да се чукнем! Отдавна те чакаме.

Надежда:Дойдоха ни гости и аз не можах да изляза.

Пламен:Мамо, мога ли да кажа на Надето?

Албена:Да, сине. Може би ще се зарадва.

Надежда:Казвай, казвай, Пламене, че само съм слух!

Пламен:С мама решихме. И…..

Надежда:Казвай, казвай!Какво ще кажеш.

Пламен:Ох, не мога. Не, не. Решихме да направим годеж.

Надежда:Ура….че как да не искам. Да. Колко време чакам. Така ще съм сигурна, че няма да те загубя. Нека да се върна, веднага ще съобщя на татко. Ех , Пламене! На какъв голям празник ме изненада.

Пламен:Защото те обичам и като Исус, съм готов на всичко, за  да ти давам моята любов. Не казвай сега на баща си!С мама ще дойдем при него и ще искаме официално ръката ти, както наподобява на хора, като нас.

Надежда:Съгласна съм. Макар, че ще ми е трудно да издържа да не му кажа.

Пламен:Ще издържиш. Ти си силно момиче. Пък, нали ще ставаш моя жена? Обещай?

Надежда:Добре, де. Обещавам.

Пламен:Ние след три дни, точно в сряда, в който ден съм се родил, ще дойдем да искаме ръката ти.

Надежда:Знаеш ли, колко се радвам? Чак не мога да повярвам.

Пламен:А сватбата ще я направим, когато се върна. Следващата година, можеш да дойдеш при мен, да продължиш образованието си. Аз ще се помъча, да ти помогна.

Надежда:Това е наистина голям жест от твоя страна.

 Пламен::Щом като се обичаме, трябва да бъдем заедно. А когато си дойдем в България, ще си родим едно хубаво момиченце, като нас и ще го кръстим на мама.

Надежда:Виж го, нашият! И това не бях чувала от теб!

Пламен:Да не мислиш, че не казвам истината?

Надежда:Не, не. Дай Боже да сме живи и здрави и това ще стане.

Пламен:Мама беше сънувала татко и той  й казал, че първото и внуче ще бъде момиченце.

Надежда:Ето защо си сигурен, че ще се роди момиченце.Тогава, ще чакаме да дойде това време. А сега трябва да си тръгвам.

Пламен:И помни, какво си говорихме! На никой, нито дума.

Надежда:Да. Нали обещах А щом обещая знаеш, държа на думата си. Засега ви оставям с мама Бенче. Аз си тръгвам.Чао.

 Надежда се прибира в къщи., Мария беше си тръгнала. Баща и беше във весело настроение.

Надежда:Е, тате? Да няма нещо?

Пано:Какво да има , дъще?Поговорихме си с Мария. Разказах и доста случки от моя живот и тя също сподели. Просто, беше ни интересно. Ти знаеш, че аз  никога не скучая. Все намирам нещо.Каза, че и е много приятно с мен и ме попита, дали може да дойде пак?

Надежда:А ти?

Пано:Какво аз? Нали ме познаваш. Не мога да откажа.

Надежда:Татко, ще се радвам да станете приятели. И ти имаш нужда.

Пано:Изненада ме, Наде.

Надежда:Защо, татко?

Пано:Мислех, че няма да допуснеш никаква жена в нашия дом.

Надежда:Аз съм съвременен човек, татко И виждам нещата такива, каквито са.

Пано:Хайде, дъще. Сложи да обядваме и да си починем, защото ти напоследък много работа свърши.

Надежда:Е, татко. На мен ми е приятно. Пък съм млад човек.

Пано:Добре, добре. Да се наобядваме и искам да си почина.

Надежда приготвя масата и сяда.

 Надежда си мисли:   Днес е неделя, в сряда ще дойдат. Трябва да се приготвя. Сега ще си почине, а във вторник ще започна подготовката. Само баща ми да не се досети, че нещо подготвям. Трябва да бъда внимателна. Тя довършва обяда. Раздига масата,  измива чиниите и се прибира в стаята си. Довечера ще пиае на Пламен, за да се разберем. Трябва да знаем кога ще дойдат. Така,  оставам в очакване.

Албена: Ще се обадя на Николай. Сега да набера  номера му и  взема джиесема.

Николай:Ало, Албена, ти ли си?

Албена:Да. Христос Воскресе, Николай.

Николай:Наистина воскресе, Албена. Как си?

Албена: Благодаря добре. Приготвям се за годеж.

Николай:А. това е добра новива. Значи вече решихте?

Албена:Да. Младите се обичат и нека се вземат! Иначе постоянно ще ги гризе съмнението. Така решихме с Пламен. А той иска да си я вземе при себе си.

Николай:Добро решение. Какво не прави любовта! На всичко  е готова.

Албена:Да. Така е. По мене си съдя.

Николай:А ти би ли се влюбила наново?

Албена:Това е много деликатен въпрос. Каквото е писано. Така казват старите хора.

Николай:И аз съм на същото мнение. Знаеш ли? Май се влюбвам.

Албена:Браво на теб. А аз не знам дали ще се влюбя наново.

Николай:Искам да ти кажа. Не мога да крия. Още като те видях първия път си казах” Дано да не е омъжена!” Нещо трепна в сърцето ми. Тогава, когато те заговорих, при погребението на баба ти.

Албена:Виж ти! Това са сериозни неща. А ти ги споделяш по телефона.

Николай:Нямам друг избор. Така е по- лесно. Иначе, мисля, че няма  да имам смелост.

Албена:Приемам го за сериозност. Не знам, дали ще мога да ти отговоря.

Николай:Е. Нищо на сила не става Аз просто   си споделих чувствата и ми олекна на  душата. А сега ще затварям телефона, защото ще отида до едни приятели. На теб желая, весел празник.

Албена:Благодаря, Николай. И на теб го желая.

Албен си мисли почти на глас: Виж го ти, Николай Мъчно ми е, че е криел толкова време чувствата си. Значи, я обича. Ами аз не съм наясно с чувствата си. Харесва ми. Но не мисля постоянно за него. Само, когато се обади.Това не е любов.Само едно харесване. Но все пак, нещо  ми  сви под лъжичката, като го чух+. Хайде, сега да не мисля! Трябва да се приготвя за годежа. Има само два дни. Искам, обичният ми син да е щастлив, както  аз бях щастлива с Борислав.Охооо, май и  аз започвам  да се влюбва!   Не, не е възможно. Борислав все още заема  мойто сърце. Да не мисля сега за това.  Аз съм майка и трябва да се грижа за сина си.Кой ли  мивтълпява тая мисъл, че трябва да се влюбвам наново? Не, не…Но защо?  Иска ми  се   отново да се обади на Николай. Да го покани на годежа. Но това не е възможно.  Аз съм  силна. До сега  съм се  справяла сама. Трябва само да се мобилизирам! Да се залавям за работа.

Албена:Пламене… Къде си? Ела, сине да си поговорим!

Пламен:Тук съм, мамо. Ида, ида. Кажи ми мила мама, какво искаш да ми кажеш?

 И той я прегръща  и целува по челото.

Албена:Същински бащинко. И той обичаше така да ме прегърне и за целуне  по челото..

Пламен:Ами, кой е моят баща. На кого друг да  приличам?

Албена:Казвай сега! Как виждаш годежа?

Пламен:Ами както  всички други. Годеж, като годеж, но по- различен. Както едно време, ще ходим да искаме момата.

Албена:И пак с чувство за хумор. Така говореше баща ти.

Пламен:Ще вземем букет цветя. Ще омесиш една пита. Ще направиш баница и непременно една бутилка сливовица. Ще ги сложиш върху месала. Не,не. Шегувам се. Ще купим една много красива чанта. И какво ще подарим на момата?

Албена:Пак ,твоят хумор?

Пламен:Не се шегувам. Наистина трябва да измислим какво ще  й подарим. А също  на сватът. Нали баща й ще ти става  сват?

Албена:Колкото и да не ми се нрави тази дума, това е така. По- скоро искам да сме приятели с нейното семейство.

Пламен:Вие пак си бъдете приятели! Но думата сватове е останала от време оно.За мен сватосвам се, значи сближавам се. Така, че няма нищо лошо.

Албена:Добре, добре. Тъй да бъде! Но какво да подарим на Надето.

Пламен:Мисля едно сребърно пръстенче. Та да е винаги с мен, с този пръстен.

Албена:Съгласна съм. Разбира се, че трябва да бъде пръстен. Но не знаем каква големина.

Пламен:Не се притеснявай! Ще и взема мярката. Знам как да го направя.

.Албена:Добре, сине мой. Винаги си бил умен.

Пламен:Е, хайде, не се  размеквай! Нали, ти винаги се  ми казвала,  да бъда силен и твърд като стомана.

Албена:Пак ме  обори. Винаги да си над мен.

Пламен:Е, такъв съм си. Нали ме приемаш такъв?

Албена:Хайде, отивай да си лягаш! Че вече стана късно. Вечеряхме и не сме гладни. Аз съм сънчо, ида от горица, да ви кажа лека нощ дечица”. Това беше любимата ти песничка, когато беше малък. Не знам, дали я помниш?

Пламен:Как да не я помни?

Албена:Хайде, лека нощ ,че и на мен ми се приспа.

Пламен:Лека нощ, мила мамо .

 И той роши косите й и наново я целува по челото.

Албена:Лека,сине.

ТРИНАЙСТО ДЕЙСТВИЕ

 Сряда е. Пламен набира номера на джиесема  и звънна.

Пламен:Аз съм, мило. Приготвяй се! Идваме. И нито дума на баща ти.  Искам да е изненада.

 Надежда:: Чакам ви.

 Пламен и Албена стоят пред вратата на апартамента  на Надежда. Пламен звъни.    На вратата се показва Надежда.

Пламен:Здравей Наде. Идваме ви на гости.

Надежда:Влизайте де, влизайте! – Татко, виж кой е дошъл.

Пано:Нека да влязат. Пък приготви нещо!

Надежда:Не се притеснявай! ще приготвя.- и тя се затича към кухнята.

 Надежда поставя на масата сладкиши и плодове.

Пано:Какви са тези неща, дъще?

Надежда:Ами, Пламен се обади, че ще дойдат на гости и аз ги приготвих.

Албена:Не се чуди, Пано. Дойдохме да искаме дъщеря ти за снаха.

Пано:Аха…. Това е голяма изненада. Ето тук, донесохме нещо за почерпка.

Албена:Даваш ли ни я за снаха?

Пано:Още е малка.

Албена:Да, ама с ум за голяма.

Пано:Затова сте прави. Много ми е умна, работна и каматна.Така казват в Родопите.

Албена:Виждаш, децата се обичат и нека вече да бъдат заедно.

Пано:Не ми се иска още да се омъжва.

Албена:Сега още няма да правим сватба. Само ще се сгодят. А когато завършат, тогава ще  я направим .

Пано:Е, така. може. А къде ще живея?

Албена:Нека, те сами да си решат.

Пано:Не мога да остана сам. Кой ще ми шета?

Албена:Ти си дай думата, всичко ще се нареди.

Пано:Няма къде да отида. Знам, че Надето много обича Пламен. Ако откажа, грях ми е на душата.

Албена:Значи си съгласен. Тогава на здраве! – Наде сложи четири чашки и ако има малко салата, за сливовицата.

Надежда:Сега ще отида да направя.

Надежда се тича към кухнята и се връща с две блюда салата от маруля, репички, зелен лук и краставички.Беше ги подредила  с голям вкус.

Пано:Наде, хайде сядай при нас!

Пламен:А сега, идва ред на изненадата. Наденце, дай си мъничката ръчичка. Ето ,това пръстче.

 Той поставя красивото сребърно пръстенче , с розово кристалче   на пръста.

Пламен/Това е… Да ти е честито!

Надежда:Благодаря. Много е красиво.

Албена:За красив човек, красиво пръстенче.

Пандо:Да. Красива е моята щерка. Красива и умна.

Албен:Затова си я искаме за снаха.

Пано:И няма да сбъркате. Две добри деца с любов ще се вземат. Желая им, както ние цял живот се обичахме с майка й , така и те, двамата да се обичат.

Надежда:Благодаря ти,татко. Така искам и аз. Цял живот да се обичаме.

Пано. Ха сега На здраве за децата ни и тяхната любов!

Албена:На здраве.А сега, вече ще си тръгваме. –Благодаря ти, Пано, че се разбираме. Искам  да си останем приятели за цял живот.

Пано:Аз също го искам, Албена.

Албена:Хайде, довиждане. И вече ще се виждаме по- често.

След няколко дни. 

 Мария наново  идва в дома на Пано. „Когато дойдох на Великден, стана въпрос, че имам всичките книги на Чудомир. Тогава, Пано ме помоли да му донеса някоя от тях да чете.“.Звъни на вратата.. Пано отваря.

Пано: Влизай де, влизай де!

Мария Здравей ПаноТова са книгите, които ти обещах. Мисля, че ще ти харесат.

Мария  поглежда  Пано  право в очите. В тях се чете тъга.

 Мария: Извинавяй. Трябва да тръгвам. че дъщерята ще се прибере и трябва  да има ядене.

Пано:Щом е тъй. Макар, че имам желание повече  да си поговорим.

Мария:Времето е пред нас. А нали вече сме приятели? Хайде, аз да тръгвам! До нови срещи.

Пано:До нови, Мария. Да се надявам, че ще сме добри приятели.

Мария:И аз също.

Мария излиза.Пано остава сам .

Мисли си почти на глас:Хм.Постъпих правилно, като и предложих приятелство. Нищо не се знае с младите, къде ще живеят! А така, ще си има добър приятел. Няма да се женя , я… Животът е такъв. Да има две половинки и винаги да се търсят. Едната без другата да не може. Толкоз години беше без половинка. Добре, че е Надето, да му запълва живота. Но сега  и  си  отлита от него.

Пано обядва  - яхния от картофи с пилешко,   Моята добра дъщеричка.Колко вкусно ядене ми е сготвила !Какво ще правя без нея? Но няма вечни неща. Все някога, някой си отлита.

 Той раздига масата ,измива чинията и  тръгва към  спалнята Ляга и очити му се затварят..  

 ЧЕТИРИНАДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

Албена  е на село, Седи на пейката в двора. Погледът и де насочва към зюмбюлите „ Да   Николай:  ми каза, че   цветята чувстват радост и болка. Обичат да слушат музика и да танцуват. Да разговарят с нас.. Миличките ми приятелчета. Само вие оставихте спомена,  за моята мила баба. Винаги я чувствам до мен. Сега много ми липсва.Ето, зюмбюлите   поклащат   главици, сякаш искат да  ми кажат: ” И на нас ни е мъчно, че я няма баба. Как ни обичаше като теб. Когато сядаше на пейката, винаги ни говореше с много любов.”

Джиесемът звъни. 

Николай:Албена, ти ли си? Аз съм Николай.

Албена:Току що   съм седнала на пейката в градината и се любувам на цветята. Говоря им. Радвам им се. Нали, ти ми каза, че трябва  да говоря с тях. Знаеш ли? Като, че ли ме разбират. Поклащат нежните си главици, сякаш ми казват “Здравей. Добре дошла при нас. Ние те обичаме”.

Николай:Разбра ли сега, че ти казвам истината. Да бях имал и аз такава градина, да се любувам на цветята. Но живея в апартамент  и това не е възможно.

Албена:В Пловдив, аз също живея в апартамент, но си имам цветя в къщи. Вече ще разговарям с тях.

Николай:Да. Те ще ти  дават своята любов и ще те зареждат с енергия.

Албена:Любовта, която ми липсва.

Николай::Защо да ти липсва? Нали имаш сина си?

Албена:Да, ама и той не е при мен. Остават му още две години и ще завърши. Иска да се върне в България.Казва ми Мамо, аз обичам България, защото съм се родил в нея. Сега, тя има нужда от мен. Като завърша, веднага ще се прибера и ще дам живота си за моята  мила България. Тя ми е втората майка. Как да не се гордея с чедото си, Николай? Такова чедо рядко се среща. Ето, вече получихме съгласието от бащата  на Надето. Ще направим годежа, а когато завършат децата и сватбата. Пламен иска да я вземе при себе си. Надето ще се прехвърли на задочно обучение. Ще  си идва за изпитите.

Николай:Добро решение. Сватът и сватята остават самички.

Албена:Е ,не съвсем сами. Нали хода на работа. Имам приятелки.

Николй:А аз съм съвсем сам. Работя много, но нямам приятели. Всеки се е свил във себе си като пашкул и не показна главата си навън.

Албена:Времената са такива, Николай. Работиш, за да се нахраниш.

Николай:Знаеш ли, в момента от къде ти се обаждам?

Албена: Не.

Николай:Ами, аз съм в село. Пия си  кафето в кафенето. К на квадрат. Защо не дойдеш и ти?

Албена:Трябва първо да отида до гробищата да прилея  и тогава ще съм свободна. Можем да се видим след това.

Николай:Предлагам ти, като се върнеш, да пътуваме заедно за  Пловдив. Там ще обядваме на ресторант. Искаш ли?

Албена:Да, това е  приемливо. Тук не е удобно, за да не приказват хората. Не съм със скруполи, но така е на село.

Николай:Тогава, като си готова звънни! Ще видя в колко часа има автобус.

Албена:Добре. А сега да отивам до гробищата. Довиждане.

Албена става.  Усмихна се на цветята и се сбогува с тях. Приготвя се и тръгна към гробищата.
С мислите си: Защо през цялото време мисля за Николай?  Не искам да се обвързвам. Все още в сърцето ми  е Борислав. А Николай ми призна, че ме обича. Чувствам се объркана. Може би трябваше да му откаже да отидем на обяд. Това ми напомни Борислав.  Когато за първи път отидохме  на ресторант и той м предложи да стана негова жена. Не, не трябва да мисля. Каквото е писано. А Николай ми харесва. Сериозен мъж е. Не го вълнуват жените Дори сподели с мен.. Пък и красавец, като Борислав. Интелигентен и въздържан. Може би и мил като Борислав.

Стига пред гроба.  Прилива вода., Слага   пресни цветя във вазичката и пали свещичка. ” Бабо, мила бабо. Много съм объркана. Срещнах човек, който ме обича, а аз все още обичам Борислав. Ще дойде заедно с мен в Пловдив и ме покани на ресторант на обяд. Аз приех. Ти какво ще кажеш?” Ох, какво ми става? Май си говоря сама! Знаеше, че баба Райна вече е отишла в друг един свят, може би при дядо Георги. И вече е щастлива, а тя, Албена не знае какво да  прави. Наново среща любовта, но не може да и отговори. Трябва да се обади на Николай, че тръгвам.

 И набра номера.

Албента: Ало, Николай. Вече съм готова. Провери моля те, за автобуса, за да знам кога тръгва.

Николай:Ей сега, Албена. Ще ти се обадя.

 Албена върви. Джиесемът наново звъни.

Николай:Пак съм аз. Автобусът тръгва след половин час. Ще се справиш ли?

Албена:И още как. Ние, жените сме оправни. Чакай ме!

 Върви и   леко потитва.  Стига  до къщата,  Джиесемът звъни

Николай: Албена, чакам те.

Албена: Идвам Николай.  Погледа с усмивка към цветята.   Казва им  довиждане, до утре. Затваря външната врата и бърза към спирката.“ Ох нещо ми стяга под лъжичката. Нещо я подпираше под лъжичката. Сърцето ми  бие силно.  Николай  вече е там и ме чака.“Тя му маха с ръка и се приближава към него.,

Здравей Николай. Как си? Отново тук, където се запознахме.

Николай:Да. Нали знаеш. Все още съм тук, заради мама. Още е в болницата. Като я изпишат, смятам да я заведа на раздвижване. Има такива специализирани болници. Нека да не говорим сега за това! Хайде, да се качим ! живот и здраве право в Пловдив. Ти ме водиш. Градът е твой.

Албена:Да. Ще отидем на центъра. Има много хубав ресторант.

Николай:Съгласен. На твое разположение съм.

Албена. Ще хванем такси. Остави на мен!

Автобусът потегли и   пристигат   в Пловдив.

Николай бърза към спрялото такси и маха с ръка на Албена. Тя се забързва. Той отваря   вратата на таксито и я кани да влезе.

Шофьорът:За къде?.

Албена:Към центъра, моля!

Таксито тръгва. Николай понечи да хване ръката  на Албена, но тя леко я отдръпва и го гледа право в очите.  Той леко примигва и се извинява.

 Шофьорът:Пристигнахме.

Николай:Един  момент, моля! Да платим. колко дължим?

Шофьорът:Пет лева.

Николай:Заповядайте.

Шофьорът:Довиждане, господине.

Николай:Приятна работа.

Двамата тръгват.

 Николай.Ето, ресторанта. Да влезем!

На врата, сервитьорът ги поздравява  най- учтиво и те  влизат.  Вътре  обстановката предразполага.

Беше приятно и шикозно.

Албена:Тук е много приятно. Благодаря ти, че дойдохме именно тук.

Николай:Моля, моля. И аз така мисля. Знаеш ли, колко време не съм  ходил на ресторант. Освен на празниците, с колегите.

Албена:Аз пък ходя често и се храня там.Разбирам. Забравил си домашно приготвено.

Николай:Да. Как позна?

Албена:Разбрах от думите ти.

Николай:Аха… Хайде да поръчаме! Искаш ли малък аперитив?

Албена:Да. Може една малка поморийска  ракия.

Николай:И за мене същото. А салата. Виж менюто и си избери!

Албена:Да. Предпочитам шопска салата.

Николай:Ще поръчам и за мен. А за обяд?

Албена: Предпочитам печени кюфтенца, с пържени картофки.

Николай:Какво съвпадение? Аз имам същото предпочитание. Колко на брой?

Албена:Ами две.

Николай:Аз ще си поръчам три с картофки.

Албена:Готово. Вече си избрахме.

Николай:Сервитьор, моля! И  прави жест с ръка.

Сервитьора:Избрахте ли си?

Николай:Две малки поморийски, две шопски салати и две порции, едната с две, другата с три печени кюфтета и пържени картофи, моля.

 Сервитьора:Първо поморийските и салатата, нали?

Николай:Да.

Сервитьора:Ще донеса и салатите.

Николай:Извинете. Може ли и две минерални води?-Не те попитах, Албена, минерална вода ли искаш или нещо газирано?

Николай Сервитьор , две минерални, момче!

Сервитьорът обръща гръб и бърза към бара. След малко се появява   с поморийската.

Той обърна гръб и след малко се зададе с две чинии, от които апетитно приканваше шопската салата.

Сервитьорът:Кога желаете обяда?

Николай:Да си изпием аперитива и тогава.

Албена : Подхвана Николай

Николай:На здраве, за днешната среща. Дано имаме още такива.  

Албена:Още не съм готова за срещи. Все още моето сърце принадлежи на Борислав.

Николай:Ти забравяш, че и аз имах една любима съпруга, която много обичах. Но животът си тече и ние не можем да живее с миналото. Даден ни е още живот и ние трябва са го изживеем така, че да ни е хубаво на душата.

Албена:Съгласна съм с теб. Но споменът не може да се заличи. Той остава вечно в сърцата ни. Особено, като си имал до себе си любящ съпруг и приятел.

Николай:Разбира се. Не го отричам. В животът стават такива промени, каквито не си очаквал. Нищо не може да се върне, когато е отишло там, в необятното.

Албена:Но, аз живея с него. Той е жив в мен.

Николай:Той и тя са живи, но не можем да почувстваме допира им. Да видим усмивката им. Да се любим с тях.

Албена:Но, аз все още го обичам.

Николай:Ние цял живот ще ги обичаме и ще бъдем винаги с мисълта си с тях. Никой не може да го отрече.

Албена:Но, аз…

Николай:Така е, Албена. Любовта винаги ще живее в душите ни. Но  ние, живите, не можем да живеем без любов.

Албена:Започваш да ме убеждаваш във своята правота.

Николай:Човек трябва да гледа мъдро на живота. Да не живее с една илюзия, че всичко е вечно. Смъртта е нещо естествено. И трябва да се приеме като такава.Виж, цветята!   Израстват, напъпват, дават цвят, прецъфтяват и увяхват. Такъв е и човешкият живот.

Албена:В твоите думи е цялата истина. Започвам да се убеждавам в правотата на думите ти. Ние живее в един илюзован свят. Сякаш всичко е сън. Отвориш очи и всичко е минало.

Николай:Ето, сега ме разбра. Момент.Сервитьорът идва с кюфтетата. А и храната е, за да нахраним празните си стомаси. Изяждаме я, и вече я няма.

Албена:Бил си много умен, Николай! Не очаквах от теб.

Николай:Когато се натрупат годинките, човек изведнъж помъдрява и започва да си спомня животът, който е преминал  и оставил след себе си.

Албена:На това му казват равносметка.

Николай:Да,  точно така.Момче, благодаря.

Албена:Хм, много са вкусни, Николай!

Николай:Да, да и на мен ми харесват. Все тук ще идваме, да си похапнем вкусни кюфтета. – Искаш ли да си поръчаме по чаша вино?

Албена:Да. Настроението ми си подобри. Може, но по една чаша.

Николай:Сервитьор, имате ли наливно вино?

Сервитьора:Да. Какво да е?

Николай:По една чаша маврудово.

Сервитьорът:Сега ще ви донеса, Моля.

Сервитьорът бърза към барчето.

Сервитьорът идва с двете чинии и ги сервира на масата . Пак тича към бара и се връща с две чаши с червено вино. Поставя ги на масата и тръгва.

 Николай: На здраве, Албена, за хубавата среща!

Албена:На здраве, Николай. Настина беше приятна. Ти си интересен събеседник. Не ме остави да скучая.

Николай:, Та и ти също си интересен събеседник. Почти по всички въпроси имаме единомислие.

Албена:Така ли? Интересно!

Николай:Да. За всичко имаш отговор. На това се казва,висок праг на интелигентност.

Албена:Вече сме готови. Сега можем да си тръгваме.

Николай:Сервитьор, може ли сметката?

Сервитьора:Да. 10,50 лева е цялата сметка.

Николай:Ето. Вземи 5, да се почерпиш от нас.

Сервитьора:Ама, моля…

Николай:Хайде, вземай! А сега да тръгваме, че ей на, още малко ще стане пладне.

Албена:Не  се шегувай! Още е обяд.

Николай:Хайде, довиждане, момче?  А сега, накъде?

Албена:Ами, аз се прибирам.

Николайй:Албена. Не може ли да дойда да те изпратя?

Албена:Не, не.Благодаря ти за обяда. Трябва да се прибирам, защото Пламен сигурно се е притеснил вече.

Николай:Добре. Бях забравил, че синът ти те чака. За сега довиждане!

Албена се усмихна и бърза към спирката. Николай дълго  я гледа., докато тя се скри от погледа му.

 ПЕТНАДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

 Албена:“ Как бързо си тече времето  Пламен  си замина и  аз   останах пак  сама. Вече не ходя в село .   Започнах работа.раб Надежда често идваше на кафе у  нас. Споделя с мен своите преживявания.  Като две сестри сме. Така се привързахме . Горката Надежда.   Всеки ден се чуваха с Пламен  През лятната ваканция, тя щеше да отиде при него. Записа задочно обучение. Като отлична студентка и разрешиха да идва само за изпитите.

И Надежда се приготвя  дрехите с и учебниците си за следващата година.

Надежда си мисли:“Утре ще се кача на самолета и ще бъдем двамата за винаги. Баща ми няма да бъде сам.   Създаде  се добро приятелство между него и Мария. Тя ще му помага.   Обикнах я и я приех, защото  е много добър човек, като майка ми. Всеки ден след работа идва в дома ни.  Много  ми помага.  Изключително внимателна и добра домакиня е.  Помага ми при приготвянето на храната.  Отива си вечер, за да посрещне и своята дъщеря. Двете с дъщеря й се започнахме.и   ставахме добри приятелки.  Пък приемам връзката между татко и Мария.Вече съм спокойна.Оставам баща си в добри ръце. Пък нали е и медик, ще  му помага, когато се наложи.“

 Сутрин става рано. Надежда на глас:“Самолетът ми е следобед. Ще  пътуваме  с  колата на Мария до София   и след това на  летището. Мария сама ми предложи.“

 Джиесемът звъни.

Мария:Наде. Ти ли ти? Ще обядвам и ще тръгнем. Ще дойда да те взема към 13 часа. Ти да си готова и като дойда веднага ще тръгнем!

Надежда:Аз ще бъда готова. Не се притеснявай!

Мария:Знам. Ти си точно момиче.

Надежда:Добре, Мария. Ще чакам!

Тръгват с колата и стигат на аерогара София.

Надежда се качва на самолета.замина при Пламен. На другия ден  и двамата се обаждат на Албена по микрофона на скайпа.

Надежда: Мамо Бенче.  Пътувах добре. И сега сме много щастливи, че  сме заедно.

Тази нощ,Албена сънува интересен сън.“ Уж пътувам с Борислав за село. Той беше  хванал ръката  й и нежно й говори.Бенче,аз много те обичам.  Но ми е жал за теб. Позволявам ти да си имаш приятел и да го обичаш, както мен обичаше. Защото, аз така по- силно ще чувствам любовта. Знам, че никога няма да ме разобичаш. Но, ти не можеш да бъдеш все така сама.“

Тя се стряска и отваря очи. Борислав беше си заминал.” Гласно:Милият ми той. Колко много ме обича! Искаш да не оставам сама. Така ли? Знаеше, че и аз те обичам и ще те обичам цял живот. Ще се обадя на Николай и ще му кажа, че приемам да бъдем приятели.  Ще се виждаме веднъж седмично, живот и здраве. Пък когато се пенсионираме, каквото е писано.

Албена набра номера на Николай по джиесема.

Албена:Ало, Николай. Аз съм Албена. Можеш ли да дойдеш тази седмица в Пловдив? Искам да си поговорим. Ще се срещнем пак в онзи ресторант. Може ли?

Николай:Трябва да си подредя нещата в работата, защото имаме представление в събота. Може да дойде в неделя.Става ли?

Албена:Разбира се. Само трябва да знам, с кой автобус ще пътуваш?

Николай:Може да дойда с колата. Като пристигна, ще ти се обадя.

Албена:Добре, ще чакам.

Неделя е. Тя става рано. Слага си душ. Издухва   си косата и сяда  да закуси.  Обяд е. На глас: „ Но той все още не се обажда“.И звукът на джиесема  прекъсва мисълта й. 

Албена:Ало.

Николай:  Аз съм в Пловдив. Ще те чакам, както се бяхме уговорили.

Албена:Добре, Николай. Обличам се и тръгвам. Няма да се бавя много.

Николай:Чакам те пред ресторанта.

Албена предварително се е подготвила. Само се обува, взема чанта, заключва  вратата и тръгва. Качва  се на асансьора и слиза пред блока. Извиква едно такси и тръгва към центъра. Когато пристига, Николай вече я чака с букет рози. В съзнанието си вижда Борислав. . Откъде Николай знае, че обича рози! Той и подава букета и целува ръката и.

Албена:Благодаря ти, Николай. Това са моите любими рози. Борислав често ми подаряваше.

Николай:Е, навярно съм улучил без да искам. Хайде да влизаме! Ето, да седнем на тази маса. Същата, когато бяхме  предния път. – Сервитьор, може ли?

Момчето се приближава  до масата .

Николай:Албена, пак ли същата поръчка, като преди?

Албена:Да, ти вече знаеш.

Николай:Две поморийски ракии по 50 грама и две шопски салати. За обяд една двойка и една тройка печени кюфтета с картофи. А и по една чаша червено вино, мавруд да е!

Сервитьарът тръгва към бюфета и се връща с поморийските и две шопски салати.

Николай: Благодаря. Обяда по- късно, моля! И сега. Защо ме повика така спешно, моята добра и красива приятелка?

Албена:Тази нощ сънувах Борислав. Интересно. На сън ми каза, че не трябва да бъда сама. Че много ме обичал и че знаел, че и аз го обичам и ще го обичам. Че трябва да имам  приятел. И аз се реших, най- после. Да послушам съвета му.Затова не трябва да се отказвам. Сега взех решение.

Николай:Ех, милата ми… Виждаш ли, че и починалите виждат така нещата, както ти казах. Разбира се. Аз те обичам и все някога ще бъдем заедно. За сега ще се виждаме веднъж, дваж седмично, когато имаме възможност. А когато се пенсионираме, шапка на тояга.

Албена:Така обичаше да казва и Борислав “шапка на тояга”. Дали сега не е влязъл в твоята мисъл?   

Николай:Е не знам. Аз обичам да го произнасям понякога.

Албена:Утре как си на работа? Каня те у дома. Ще приготвим вечеря. Ще погледаме телевизия. Ще послушаме музика.

Николай:Довечера дават по първа програма  една моя постановка.

Албена: В колко часа?

Николай:В 21 часа. Ще се обадя в театъра, че в понеделник няма да бъда на работа. А сега да обядваме и искам да разгледаме града. Първо, искам да видя Стария град.

Албена:Там има къде  да спрем, нали?Да, има паркинг.

Николай:Сега съм я оставил в една улица. Пресечка  на Иван Вазов. Да платим и да тръгваме!

Николай: Сервитьор, моля сметката!

Николай плаща  и тръгват. Прекосяват  главната и  тръгват по    Иван Вазов.

Николай:Тук, моля! Ето я нашата кола.Тя вече ни чака. Ще я яхнем и ще потеглим. Хайде, Албена, качвай се!

Разглеждат  града. Качват се на тепето. Пият  следобедно кафе  и потеглят.

ШЕСНАЙСТО ДЕЙСТВИЕ

Николай:Сега, ти водиш! Казвай, накъде да карам?

Албена:Отиваме на Съединение.

Николай: Какво е това Съединение.

Албена:Улицата, където е нашият блок.

Николай:Хайде. Тръгваме! Сложи си колана, че ако ни хванат без колан полицаите, ще ядем глобата!

Албена:Ето от тук и право пред нас.

Николай:Ще гарирам колата пред блока. Има аларма. Няма страшно.Албена: А сега на асансьора и право у нас, на дванайсетия етаж.

Стигат пред апартамента. Албена отключва вратата и влиза първа.

Албена:Моля, заповядай в моя дом, Николай!

Николай прекрачва прага и влиза. В мисълта му:“Тук е живял той, нейният съпруг, с Албена. А сега, аз влизам  тук. Чувствам някакво вътрешно напрежение. По- скоро, някаква тъга. А и моята съпруга.  До този момент не  съм й изневерил, макар, че имах прекрасната възможност. Около  мен има много жени, но нито една  не  ме е развълнувала. Не усетих, как се влюбих в Албена. Стана някак си спонтанно.“

Албена:Влизай де! Какво се замисли, Николай? Аз те каня.

Николай::Нищо, нищо, върнах се в миналото си.

Албена:Нали казахме, че трябва да оставим миналото и да вървим напред?

Николай:Да, да.

Двамата прекосяват антрето и влизат вътре.

Николай:У вас е доста приятно. Обстановката доста предразполага.

Албена:Да, всичко се дължи на Борислав.

Николай:Имал е голям вкус. Всяко нещо си е на мястото.

Албена:Да. Като говорим за него, ме навява тъга. Може ли повече да  не споменаваме неговото име?

Николай:Да. Вземи тези пари и отиди да  вземеш нещо за вечеря! Ти си жена и знаеш какво.

Албена:Ти си истински кавалер, Николай. Благодаря. Искаш ли да купя едно готово печено пиле?

Николай:Вземи и нещо да аперитив. Аз не съм много по пиенето, но ей така, за настроение.

Албена:Какво да бъде? Каквото избереш.

Николай:Вземи и бутилка вино!

Албена:Излизам, а ти си пусни телевизора!

Николай:Хайде, тръгвай, да не се стъмни!

Албена:Тръгвам, тръгвам!

Тя излиза  и се връща. ималко шишенце сливовица и една бутилка червено вино. 

Албена:Ще направя салата от домати и краставички. Ти отвори моля те бутилките, а аз ще донеса чашите!

Николай:Дай ми един тирбушон, да отворя виното!

Албена:Да, един момент. Ето, вземи, а аз отивам да приготвя салатата. Нося ти и чаши. Заповядай! А сега  изчакай ме малко. Почти съм готова.

Николай  пуска телевизора и гледа новините.

Николай: След един час ще гледаме постановката. Нали, Албена?

Албена:Да, да идвам.

Печеното пиле апетитно се подава   из голямата красива овална чиния и напомня, че е време за вечеря.

Албена:Да си пийнем аператива! Ето и салатата.

Николай:Как си я наредила, само…като млада булка!

Албена: Ами обичам, всичко да е с тертип.

Николай:Милата ми, тя. Обичала всичко да е с тертип!Такава жена ми харесва.

Албена:Хайде сега, на здраве, за нашето приятелство!

Николай:На здраве, Албена!- и той хваща ръката й и нежно доближаваи устни.

Албена не я отдръпна. Чувства приятна тръпка.

Албена:А сега, идва ред на вечерята.

Николай:Я, колко апетитно гледа това печено пиле! Браво, Албена! Добър избор за вечеря.

Албена: Добър апетит! Надявам се, да ти хареса.

Николай:Ще ми хареса, разбира се. Как няма да ми хареса. Като с такъв вкус е подредена масата.

Албена:Благодаря. Това е традиция в моя дом. Бяла покривка и всичко подредено с вкус.

Николай:Ето, защо съм те харесал. Явно, интуитивно съм разбрал твоята душевност и вкус! Благодаря на Бог, че те срещнах. До сега, никоя жена не ме вълнуваше. А ти, направи чудото. Дай да те целуна по бузката!

Албена:Хайде, не се вълнувай! Още не мога да свикна с мисълта, някой друг мъж да ме целува. Нека да стане когато съм готова!

Николай:Добре, Албена. Както кажеш.Хайде, да се приготвим! Сега ще гледаш, а после ми каже, дали  ти е харесала пиесата?

Албена:Добре Николай. Може ли да седна до теб?

Николай: Да. С удоволствие. Ще ми бъде приятно.

Тя сяда до Николай и се притисна нежно до него. И той се притиска до нея.  Леко я прегръща и  нежно  целува. Тя не се отдръпва. В лицето на Николай, вижда Борислав. И се притисна още по- силно. Албена се отдръпна за миг. Николай я гледа  загадъчно. Навежда глава и става.

Албена:Искаш ли нещо газирано, вода? Ще си пийнем от винцето и ще гледаме твоята постановка.

Николай:Разбира се. Може само една чаша вода.

Албена:А за винцето ще нарежа малко сиренце и кашкавал. Имам и шпеков салам.

Николай:Нямам претенции. Каквото решиш.

Албена бърза към кухнята  и се връща с чиния, в която  е наредила салам, кашкавал и сирене.

Албена: Кой каквото желае. Нали Николай?

Николай:Сядай сега. Успокой се! Откакто сме дошли, ти все нещо правиш! Неспокойно сърце имаш.

Албена:Да, бе. Нали съм стрелец. Родена съм на 12 декември.А ти, каква зодия си?

Николай:Аз съм лъв.

Албена: Стрелец и лъв си подхождат. Така пише в зодиака.

Николай:Сядай де, сядай! Време е да си починеш.

Албена:Ето. Сядам. Е хеййй. Вече е започвала. Пропуснах началото.

Николай:Нищо. Ще вникнеш лесно.

Албена:Пиесата наистина е съдържателна. Харесва ми сценария.

Николай:Нали ти казах, че ще ти хареса.

Албена:Ех, този Петър. Изнасили момичето и го остави бременно. А, то, сега как ще намери своя път!

Николай:Ще я изгледаме докрай и тогава ще разбереш. Драги зрители, пазете тишина! Внимание!

Албена:Цялата съм слух и внимание.

Двамата стояха един до друг. Пиесата завършва с щастлив край. Момичето  си намира приятел, който приема детето. То се ражда  и създават семейство.

Албена:Да. Падението и крахът на човека, без морални принципи. Наслоена мътилка в душата му. Безразличие и отвращение към всичко красиво, и чисто. Една безкрайна пустош. Това са повечето съвременните младежи. Всичко е вплетено в образа на Иван.

Николай:И кристалната, чистата любов, в образа на момичето.- наруши тишината Николай.

Албена:Това е нашето съвремие. Добре, че моят Пламен не беше повлечен от него.

Николай:Това е похвално. Такива младежи са като перлата в морето.Трудно може да се намери.

Албена:А сега е време да си лягаме, защото стана много късно. Ще ти приготвя леглото в стаята на Пламен.

Николай: Добре.Макар, че имам голямо желание да се притисна до теб. Да те целувам, да се любим.

Албена:Още е рано, Николай. И това ще стане. Казах ти, нека да свикна с мисълта. Лека нощ. Отивам. Хайде. Готова съм. Дай да те целуна по бузката за лека нощ.

Николай:Лека нощ, Албена. Вече ще ти казвам, Бена.

Албена:Да.Така ми казват всички.

Сутринта, Албена става рано и приготвя кафе и закуска.

Албена:Хайде, Николай! Закуската и готова!

Николай показа главата си през вратата и тича към банята.

Николай:Почакай ме малко, да си хвърля един душ!

Албена:Добре. Отивай!

Той се връща освежен, с усмивка на лице и произнася като тържествен псалм.

Николай: Моля, всичко по- големи и по- малки да седнат на масата! Време е за закуска.

Албена се усмихва и повтаря последните му думи “Време е за закуска”.

Николай:Днес е време да си отивам. Ще тръгна по- раничко, за да не ме хване слънцето. Че каквито горещини са.

Албена:Както решиш, Николай. Искаш ли да пусна малко музика?

Николай: Разбира се. С удоволствие.

Албена:Имам доста дискове с музика. Каква предпочиташ?

Николай:Нека да бъде нещо весело, за настроение!

Албена:Куин харесваш ли!

Николай:Да много. Предпочитам тази сутрин  малко рок, за раздвижване на мускулите.

Албена: Да, ще ти пусна. Тази харесва ли ти?

Николай:Да, да ,нека да е тя. Искаш ли да поиграеш с мен? Този рок ще ни създаде настроение, Пък то ще бъде и по пътя. Хайде, ставай, моля!

Албена:Ти играеш добре рок.Този танц е изпълнен с много жизненост. Дава ти енергия.

Николай: И аз мисля така.

Николай започва  да  се приготвя.

Албена:Ще ти сложа закуска за из пътя. Ще спреш някъде и ще си похапнеш. Ето ти и малко плод. Обичаш ли ябълки?

Николай:И още как. Те са много полезни. Особено пептина, който съдържат.Хайде, Албена, аз тръгвам и се надявам, че този път ти ще дойдеш в София! И си помисли!

Албена слиза заедно с него и го изпраща до колата.

Албена:До нови срещи, Николай. Ние пак ще се виждаме.

Край

 

 

 

СЦЕНАРИЙ ОТ КНИГАТА

ПЪТ КЪМ РАЯ 

 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

Албена  

Баба Райна

Сервитьорката

 Панайот / Пано/

Борислав

Милка- комшийката

Николай- приятелят на Албена

Докторът

Свещеникът на църквата

Пламен- синът на Албена

Надежда- бъдещата снаха на Албена

Милка

 Отец Стефан

Баба Стоенца Баба Дойна

Група старци

Баба Въла

Двама цигани

Всички в ресторанта

Кака Пена

Стояна

Сревитьорът

Шефът на фирмата

Надежда

Бай Янаки

Кака Генка

Жените от фирмата

Шофьорът при спречкването с Албена

Свещеникът

 Жената от гробищата

Танчето

Павката

Мъжът и жената

Другият шофьор на такси

Още един шофьор на такси

Сестрата Мария

Докторът

Другият шофьор на такси

Елена /Ленчето/

Сервитьорът от рестоанта

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Пролет е . Албена се събужда от нощния сън. Слънцето се показва през прозореца на апартамента. Малка жълта светлинка каца върху лицето й и тя протяга ръка да я докосне.

 Албена: Здравей мила сестрице. Обичам те. Вече съм забравила що е ласка.- Отиде си любов моя,там при светлината,в невидимия свят. Когато дойдеш до мен винаги те усещам. Чувствам полъх на вятър. И една невидима ласкава ръка сякаш ме докосва. А тази нощ те сънувах. Двамата пътувахме в някакъв автобус. Бяхме седнали на седалката и мълчахме. В гърдите ми преливаше щастие. Идеше  ми да те притисна в прегръдките си и да  те целуна.Беше ми толкова хубаво. Усещах любов и нежност. Но изведнъж.Къде беше ти? Сякаш се стопи!   Потърсих  те с  очи. Идеше  ми да заплача и в този миг се събудих.

Албена съблича нощницата си и се облича. Тича към печката и си приготвя кафе. След това препича две тънки филийки и ги маже с масло. Отгоре поръсва със сиренце. Закусва.

Приготвя сака с малко багаж и тръгва към автогарата. Там е пълно с народ. Купува си билет. Отива на перона, чака малко и се качва в автобуса. Наближават селото. Автобусът спира на  центъра на селото.   Албена слиза и се забързва. Спира пред селска къща. На пейката пред дървената порта с голямата желязна халка,седи баба Райна.Портата е отворена и се вижда градината, където весело поклащаха главици разноцветните лалета и зюмбюли.  Люлякът е разцъфнал.

Албена   се замисля- Ето я милата ми баба. Когато бях малка,   идвах при нея и много се радвах.  И сега, пак ще й се радвам. Вече е на деветдесет. Утре ще поскитам из зелените поляни и ще си спомням миналото. А милата ми майчица си отиде преди баба Райна. Изкара инсулт  и така си замина от този свят. Ах, тези спомени не  ме оставят. Връщат ме в детството й. Цели дни обикалях поляните. Много обичах вкусните гозби на баба си. “Бабините ръчички, мили!” Бяха толкова сръчни и с тях старицата нежно галеше къдравата ми главица. Сплиташе плитчиците ми. А дядо Гьорги ми направи люлка на сливата. По цял ден се люшках и си играех с баба Райна на “Лъжи, лъжи”. Дядо Гьорги ни гледаше встрани и се смееше като малко дете. А сега него го гоняма, остана само баба Райна. 

Албена:   Добър ден, бабо.

Баба Райна отправи поглед към нея  с помътнелите си и тъжни очи. Появява усмивка на лицето  ù.

Баба Райна  Кой е?  Албенче, ти  ли си, чедо? – едва продумва с беззъбата си уста.

Албена:  Кой може да е, бабо? Аз, цяла- целеничка.

Баба Райна: Ела, чедо. Да та погала! Помниш ли  га беше жив дядо ти?

Албена: Помня, бабо, помня.

Баба Райна: Ага та туряше на скута и пееше. Коя песен беше,чедо?

Албена: Излял мий, Делю хайдутин.

Баба Райна:Тъй, тъй – и очите и се навлажняват. Две-три  сълзи текат по бузите й.  

Албена: Бабо, днес се навършват двайсет години,откакто си отиде дядо от този свят.

Баба Райна: Бях забуравила, чедо. Бог  да го прости!

Албена: Бабо, я запали кандилото, а аз ще отида на гроба, да запаля свещичка! 

Баба Райна: Става, чедо.

Албена: Аз ще му направя баничка, нали много я обичаше?

Баба Райна: Да, чедо.

Албена:  Ще отида на магазина да купя кори, кисело мляко, сиренце и яйца за баницата. На Пламен често правя баничка. И той, като дядо си, много я обича.

Баба Райна се подпира на тояжката, която беше поставила до пейката и става. Двете влrзат през портата и се скриват в къщата. Албена оставя багажа на стола в салона. Взема портмонето с парите и излиза. Отива в магазин.Купува продуктите, които трябваха за баницата и се прибра. Старицата седи в голямата одая. Погледът ù блуждае. Едра сълза се стича по бузата ù.  

Албена: Бабо. Аз съм тук. Хайде да направим баницата, та да поменем дядо! И започва да я приготвя.

Баба Райна: Айде, чедо!

Албена:Ще отида на гроба му да раздам!

Баницата вече  е готова  Лека омара се вдига над нея.

Баба Райна: Ух, айде, чедо!

Албена разчупва  баницата и подава на старицата.

Албена: Вземи, бабо, да ти е сладко! Това парче е за дядо Гьорги – и го постави в чинийката, която беше  приготвила  на масата. – А сега трябва да отида на гробищата, защото, той навярно вече чака баничката – и тя я опакова старателно с найлонче,  пъха я в чантата,която стоеше наблизо

 Баба Райна:Ето, една пара от мен! Запали свещичка!

Албена взема парата, пъха я в портмонето, взема торбичката с баницата и бърза към гробищата.След два часа се прибра и вика от стълбището.

Албена:Бабо, аз съм. Направих всичко, каквото  говорихме. Вече дядо Гьорги си е похапнал от баничката.

Но никой не ù отговаря. Албена допира ръка до гърдите си и присвива очи. Гледа някак си уплашено.. Бързо се  изкачва  по стъпалата. Старицата лежи върху леглото.   отпусната и  диша тежко. Албена се приближава до нея и баба Райна задъхано продумва.

При мен е. Дя… ти. Смей се. Дава с… ръ…

Албена: Бабо. – и сълзи напират в очите й.  Приближава до баба Райна и я прегръща .

Баба Райна:Бог да в… па… че… – с последни усилия произнася  тя.

Чува се силно, хрипкащо дишане и всичко затихва.Баба Райна издъхва. Албена  тича разплакана у съседката. Портата  е затворена. Със сълзи на очите и пресипнал глас вика:

Албена:Како Милке, како Милке.

Милка съседката: Кой е?- чува се гласът на Милка.

Албена:Аз съм, Албена. Бързо, бързо ела!Баба, баба и не може да доизрече.  

Жената слиза по стъпалата и приближава портата.

Милка: Какво има, Албенче?

Албена: Баба,баба, вече я няма.

Милка: Как  да я няма? Нали си е в къщи? Одеве я гледах, беше седнала пред ваща порта.

Албена:Отиде си завинаги, мойта баба. Там, при дядо Гьорги.

Милка: Ай, ай    Милата. А беше толкова добра.Всички я обичахме.

Албена: Ела, ела како Милке! Хайде по- бързо!

Милка се  качва   тичайки  по стълбите и се скрива в къщата. Не минава много време и се показа с чанта в ръка.

Милка:  Айде, айде Албенче! Че сичко, нас чака!

Милка затваря портата  и двете тичешком  влизат в къщата на баба Райна

Албена: Како Милке. И ти отскоро остана вдовица и вече знаеш какъв е редът, за  да се подготви едно  погребение.

Баба Райна беше  притворила очи, а на устните и лека усмивка.

Милка: Дай първош  да стоплим вода, да я окъпем! След туй  ше я облечем.

Албена:Како Милке. Последното желание на баба беше, когато умре, да я облечем с булченската рокля.

Милка: Ами, кво чакаш? Айде, извади я! Къде  рече, че е тя?

Албена:Ами в гардероба. Била  я скътала. А и венчето да и сложим. И то било там.  Отивам де, отивам. Знам, че много работи ни чака. А пък няма кой друг. Баба толкова много те обичаше и ще бъде доволна, че ти ще се погрижиш, да я заведеш до вечния  й  дом.

Милка: Сладка ти уста. Дай Боже да  е доволна! 

Лицето  на баба Райна  е отпуснало. Бледо, заледеняващо се.

Албена: Трябва да извикаме  доктора, да установи смъртта. Нали така е редно.

Милка: Но,тя веке е мъртва Минаха два часа.

Албена:Аз ще отида до доктора, а ти остани до нея! 

И тя тича към вратата Отваря  я  и се скрива.  Не минава много време и двамата с доктора отварят  портата, и влизат в къщата.

Докторът:Я да видим, бабата? Дайте да я видя!

Албена:Ей я. Лежи   безжизнена и вече  не диша.

Докторът: Преди колко време стана това?

Албена:Ами, вече изминаха два и половина часа.

Той се приближава  до леглото, където безжизнено лежи  старицата и я пооглежда. Прослушва гърдите и. Устните и леко  са посинели.

Докторът:Да, отишла си е завинаги, баба Райна. А добра старица беше. На много хора е помагала, а на мен много пъти ме е спасявала от гладна смърт. Оставах често без  пари. Нали имам голямо семейство. Бързаше да дойде у дома. Още от вратата викаше: „Докторе, докторе. Аз съм Баба Райна.  Нес направих само за теб, тая пита и кокошчица. Па да ви е сладко на цялата челяд!“

Докторът: Тъй   ще я запомня. А ще я помни и цялото село. На колко хора като мен е помагала. Колко гладни гърла е хранила. Пък и манжите и бяха много вкусни. Тертеплия жена беше. Вече лека и пръст. –Албена . Искаш ли,аз де се обадя на свещеника , Стефан. От мен ще бъде опелото. За това не се грижи!

Албена:Благодаря ти, докторе.Бог здраве да ти дава и още дълго да лекуваш и правиш добро на хората. И теб с добро ще те помним.

Докторът записва нещо в тефтера си и продължава:

Докторът: Ще уредя и смъртния акт.Не се притеснявай!

Албена:Още веднъж ти благодаря, докторе!

Той слага тефтера и слушалките в чантата си. Сбогува се и тръгна към вратата. Албена първа отваря вратата и го изпраща  до портата.

Албена:Довиждане, докторе. Ще чакаме да се обадиш, кога ще бъде погребението.

Докторът:За това не бери грижа! Аз съм насреща. Когато съм готов, ще ти се обадя.  Ти приготви баба Райна за вечния и дом. А сега да тръгвам.

 И той забързано се скри  зад близката къща. Албена затваря  портата и   се изкачва   по стълбата. Отваря  вратата и влиза.

Албена:Како Милке. Хайде, моля те да оправим баба, защото докторът скоро ще се обади, кога ще бъде погребението!

Милка:Добре, Албена. Наточи топла вода от бойлера и да я окъпим!

Събличат старите  дрехи на баба Райна, умиват  тялото  й  я  обличат като млада булка.

Албена:Стой тука, како, Милке! Явно ти е писано да отдадеш последна почит на баба. Аз трябва да  отида  да поръчам ковчег.

Милка: Не се притеснявай! Аз ше стоя и ше пазя баба Райна.

Албена излиза през портата. Близо до кметството я присреща баба Яна:

Баба Яна:Кво е станало, чедо? Думат,че Райнето си заминала от тоз свят. Лека и пръс.

 Албена: Да бабо Яно. Знам, че   на младини сте били големи  дружки. Но дядо Гьорги залюбил баба  Райна и всичко свършило между вас Тогава и  ти си  била влюбена в него.  Пък голям хубавец бил, казваше баба Райна. Дето минел, момите го заглеждали. Но дядо Гьорги взел баба Райна.

Баба Яна : Тъй беше, чедо.:Когаш  Райнето  и дядо Гьорги се зеха, многош  ревах. Но никой не знаеше,  колкош много обичах Гьорги. Години  минаа  от тогаш , аз са  ожених за Киро, още обичах  Гьорги.   Винаги сама си думах:” Първа обич, първа севда”. Годините са нижеха. Природата са менеше, а аз   ощ обичах  Гьорги. Старецът и Киро се  поминаха, но Гьорги беше напреш очите ми.Тайно одех на гроба му,  Турях му китка и плачех . А сега ми дожаля за Райнето. Помня ощ, как тичахме   по ливадите и късахме  китки,   да  вием венци. Фърляхме  ги в реката и си думахме  тайно.: “Да ни залюби, либето”. А  сегя веке,  я нема. Требува   да сберем  дружките, що ощ са живи,  да   идем   да я погребем.  Кви времена беха тогаз!  Но сегя сичко  е друго.

Албена:Какво се замълча, бабо Яно?

Баба Яна: Ам, спомеувам си  га бехме млади, па ми стана   мъчно на душата.

Албена:Е вече е минало. А миналото не може да са върне. Нека да не мислим за него, а да живеем днес!

Баба Яна:Право си, чедо. Тъй да бъде. Айде сегя. Да ида при дружките, да им река за Райнето!

Албена:Довиждане, бабо Яно. Обади се да ти кажа, кога ще е погребението!

Баба Яна: Когаш речеш чедо. Ше са обадя. А сегя  требува да си  ода.

Албена: Хайде, тръгвай, щото времето не чака! 

Баба Яна: Сполай с добро, Албенче. Помната та ощ от маленка. Рипаше покрай баба си и дедо си и  се са смееше.

Албена:Така беше. Няма да се върнат тези години. Всичко върви напред.

Накуцвайки, баба Яна тръгва.

Баба Яна: Сегя ше ида у Станини, да и река за Райнето.

Албена тръгва и наближава църквата. Вижда  свещеникът в градината и вика:

Албена: Добър ден, отче Стефане.

Отец Стефан: Добър да бъде. Какво те води насам, дъще?

Албена: Ами, баба Райна почина. Искам да запиша опело и да ми кажеш кога да я погребем? Той докторът рече че ще се обади,ама той е много зает, реших аз да запиша.

Отец Стефан:Чакай малко, да видя тефтера! Да… утре 11. Ще кажа на гробарите да изкопаят гроба. А ти се приготви!

Албена: Докторът каза, че ще уреди ковчега  и ще го донесат до нас.Днес ще бъдем готови. Тази вечер ще отдадем последна почит. Дай ми 20-30 свещи да има за всеки, който дойде да я почете!

Отец Стефан:Добре, чедо. Влез де, влез за малко вътре, да ти изброя!

Албена:Колко да ти платя за тях?

Отец Стефан:Ами 30 по 20 стотинки- 6 лева. А опелото?

Отец Стефан:Айде, за моя сметка. Много обичах баба ти, щото беше добър човек и се добри  дела правеше. Нека да се увиди на оня свят. И Бог да  й прости греховете. А нейните бяха малко. Щото и добрият човек греши. Затуй сме на земята.

 Албена взема свещите, плаща   и тръгва. Върви забързано.  Доближава  къщата и отваря  портата. Прекосява   градината и се качва по стълбите. Още отвън вика:
Албена:Како Милке, всичко е наред. Нося и свещичките.

Милка отваря  вратата, а очите  и са  навлажнени.

Милка:Влизай де! Та, къщата е твоя.

Вън някой се провиква:

Баба Стаенца:Има ли някой бре, ора? Аз съм, Стоенца.

Албена: Нали и ти беше дружка на баба Райна. Влизай де, влизай!

Баба Стоенца: Вижна, на, остарехме. Малко останахме живи. Господ не сака ощ да на прибере. А младите отидоа в града. Идат само да се наберат зеленчука. Ние доим кравите, а те си земат млекото и го продават в града. Видиш ли вече за какво ставаме? Райна добре направи, че отиде при Гьорги Само не знам когаш ше дойде и  моя ред?

Албена: Така е бабо Стоенце.

Баба Стоенца:Да, ам когаш дойде време за копане и садене, хич ги нема Младите се научиха да живеят наготово. Мазетата им са пълни с туршии. Но иде и това време. Нема да ни има вечно. А не видя кво ше правят без нас. Забуравили са, че туканка са са родили и тук станаа человеци. 

Албена: Много се заговорихме. Хайде влиза де, влизай!

Баба Стоенца  бавно се изкачва по стълбата, приближава   вратата и влиза. Сълзи напират в очите  й и  се стичат по лицето й. Баба Райна лежи  спокойно на леглото, облечена с булчената си премяна, с венче на главата. Лицето й  мраморно бяло и изопнато като на младенец. До леглото върху стол е поставена  купа с брашно. Стоенца приближава  до леглото. Взема една свещица,   запалва я и пъха в брашното.

Баба Стоенца:Бог да те прости, Райне. Ти беше   арна жена. Тертеплия жена. На кой ли не праише добро.Почивай в ми.!

Леко приклеква, целува баба Райна по челото и я  прегръща. 

Албена:Хайде, бабо Стоенце! Бог ще  й прости. И утре в 11 на гробищата.

Баба Стоенца Нема да мога да дода, чедо. Краката  ми не държат. Тръгвам си, че са уморих. -Айде, Райне. На добър път!Там та чека Гьорги.

  Взема бастунчето  и тръгна. Албена отваря   вратата и я подхваща под мишницата.

 Двете слизат по стълбите. Прекосяват  градината и  Албена отваря   портата.

Албена:Хайде, бабо Стоенце.Остани си със здраве.

Старицата се подпира на бастуна и бавно тръгва.

Група старци, подпрели са на бастуните си, приближават къщата Албена ги  вижда.

Старците вкупом: Бенче, Бенче, чакай! Идем да видим Райнето.

Албена бърза към тях  и всички заедно тръгват към портата. Когато я наближавт, се   чува гласа на баба Дойна:

Баба Дойна:Ей, марий. Сичко е запустяло. На времето, кво беше тукана! Градина, китки, овошки. Сега само  люляка е е цъфнал. Май  сака да даде сили на Райна, щото ного път я чека.

Старците:Айде Дойне! Стига си думала! Да влизаме!

Старците бавно се качват по стълбите  и един по един влизат през вратата. 

Баба Въла: Айде, де… 

Влизат в стаята, където лежи баба Райна.Настъпва тишина и изведнъж се чуват хрипове. Очите на старците се пълнят със сълзи.   

Баба Василка: Оле, ле, мале. Горкана. Веке я нема. – Бенче, когаш ше е погребението?

Албена:Утре в 11, бабо Василке. Хубаво е да дойдете!

Всички в един глас: Ше дойдем, ше дойдем…

Старците палят свещички   и си тръгнаха.  Албена ги изпраща   до портата и се прибра.

 До полунощ идват близки и познати на баба Райна .  Рано, сутринта докторът   идва   с ковчега и в него поставят иха баба Райна. Цялата  е в бяло. Ковчегът също  е  накичен като млада невеста.  Бял, атлазен чаршаф, с дантелени драперии.

Докторът: Ходих специално в града, да ги купя. А сега ще си тръгна и ако имам време ще дойда на погребението.

През нощта Албена сънува баба Райна. Надвесила се над нея и я целува по челото  Казва й: „Да внимаваш, чедо! Да гледаш маленкия  и да са грижиш за него! Щото, той ше та гледа на старини. Добро е  момчето.“

Албена на глас. Миличкото ми момченце Не може да дойде на погребението на баба си. Всичко стана толкоз бързо  Почивни дни са и пощата не работи. Не успях да му се обади.  Пък и лаптопа ми е в Пловдив.Пламен следва право в чужбина. С него се чувахме   по скайпа.Време е да подготвям помена . Ще отида до кака Милка. Ще я помоли  да ми помогне. И на вратата се показва Милка.

Милка: Албенче ида, щото знам че не мож сама.

Албена: Тъкмо се каних да дойда у вас да те помоля.

Милка: Ей на, ида.

Албена: Благодаря ти. Ти стой тук, а аз ще отида да ангажирам ресторанта и да купя някой неща за помена на гробищата!

Милка:Айде, отивай! Не са притеснявай! Аз ше стоя тук и ше та чакам. Купи и найлонови пликчета, да сложим в тях поменките!

Албена:Знам. Най- важно да туриш  житото, и да го свариш . Да не забравя и кофички.

Милка:Аз имам три  пакета груано жито. Не купувай! Докат идеш да купиш  аз  ше приготвя житото. Ти само купи захар и ванилия!

Албена:Хайде, како Милке. Тръгвам. Ще отида за бързо.

Тя тръгва  тичайки.За бързо се връща. Носи вафлички, кифлички , соленки,   ментови бонбони , защото баба Райна много ги обичаше,портокали и ябълки.

Албена: Како Милке. Ето найлоновите пликчета и кофичките да сложим всичко в пликчетата а житото в кофичките. Да незабравим ванилията да прибавим към житото.

Двете слагат в пликчетата и всичко е готово. Беше 10 часа. Албена накъса цветя от градината. Направи един голям букет от лалета и зюмбюли и завързаха с бяла панделка.  Вече е 11 без 20. До къщата чака селската катафалка. Няколко мъже  от рода влизат  в стаята на баба Райна и поемат  ковчега. Слизат по стълбите, прекосяват  градина, излизат  от портата и качват ковчега с баба Райна в катафалката Торбичките с помените слагат  вътре.  

 Шествието с хората бавно тръгва към гробището. То е  накрая на селото. Пристигат   и полагат   ковчега в гробищната църква „Св Архангел Михаил“. В гробището прииждат много хора. Почти цялото село. Отец Стефан прави опело в църквата и наново изнасят   ковчега. Виждат се бабички, които стоят   и чакат.

Албена мислено: „Колко хора обичат баба Райна?Беше много добър човек и хората я помнят като такава.  Виждат се и млади и стари, мъже и жени. А кой ли е онзи мъж, с големия букет? Не ще да е от нашето село! Не съм го виждала досега. Ще отида и ще го попитам.Интересен и много интелигентен. Личи му. Доста изискан. Малко прилича на  Борислав. Кой ще да е?“

Албена:Милке, знаеш ли кой е  онзи мъж?

Милка:Как да не го знаеш? Той е мъжът на Ана.  Преди две година почина. А той е син на баба Мара. Ей я, и нея. Там, при другите.

Албена: Аха.

Милка:Той живее в София, с дъщеря си. Сам си я гледа. А тя  е студентка.  Ше става артистка. Казват, че е била голяма красавица.

Албена:Не виждаш ли ,че и бащата е красавец?  

Милка: Ей, ей, не са заглеждай, Албенче! Тоз мъж не е за теб.

Албена:Кой се заглежда,  како Милке? Просто ми направи впечатление. Не съм го виждала тук. Мислех, че е пришълец.

Милка“Е, веке знайш. 

Албена:Нека   да  не говорим за това!. Ето, че  и свещеник  Стефан  идва.

Отец Стефан: А сета братя и сестри, да отидем във вечния  й дом Шествието  върви бавно. бавно. Отпред  е катафалката. Слънцето грее.

Албена върви бавно и мислено си представи баба Райна държи ръката й. Сякаш чува гласа й.“ Не плачи, чедо. Аз винаги ше бъда до теб и ше ти помагам! Бъди щастлива.“

Спират пред не голяма купчина от пръст и зееща дупка. Двама циганина прихващат ковчега от двете страни с въжета и го пускат.  Започват да го заравят с пръст. Албена хвърля няколко шепи от пръста върху ковчега. „ Бог да ти прости греховете ,мила ми бабо Райне. Нека дядо Гьорги дойде да те вземе при него“.

Циганите пускат   последната пръст и ковчегът  е заровен. Върху гроба има много цветя. Отец Стефан държи в ръцете си молитвеник и чете. Молитвата му продължителна и затрогваща. Като свършва  взема бутилката с виното и олиото. Излива цялото съдържани като прави кръст върху гроба. Албена взема бутилката с виното и прави кръст. Отлива и част от водата. Тя раздава пликчетата и когато всичко свършва тръгват по обратния път.

Непознатият/ Николай/ се приближава до нея и я заговаря.

 Николай:: Приемете  моите съболезнования, госпожо. Аз съм Николай. А вие?

Албена: Аз съм Албена. Живея в Пловдив.

Николай: Пловдив е красив град. Навремето имах възможност да избирам между Пловдив и София. Но съпругата ми, Бог на я прости, избра София. Тя беше музикантка. Свиреше на арфа. Преди  две години се прости с живота си. Отиде си завинаги от нас. Аз живея с дъщеря си. Тя е студентка , но тръгна  по друг път. Искала да стане актриса. Аз съм режисьор в театъра. Двете професии се  доближават.

Николай:А вие? Вашият съпруг какво работи?

Албена: И аз като вас. Останах сама със сина си. Той е студент, но не в България. А аз съм архитект.

Николай:Това е   хубава професия. За  ней се иска творческо умение и въображение.

Албена:Извинете ме моля. Ние сме до тук. Трябва да си тръгваме за в къщи.

Николай:Хубаво, госпожо. Дай Боже пак да се видим. Ще ми бъде приятно. Аз ще остана още няколко дни в село. Ако имате желание, можем да си поговорим на чашка кафе.

Албена:Тези дни ще имам много работа. Трябва да почистя къщата. Да започна процедури по прехвърляне на имота и куп още неприятни неща.

Николай/Съжалявам. Ако имате компютър и използвате интернет, можем  по скайп  да си пишем. Можем по микрофона да си говорим.Това ще е удоволствие за  мен Ето моят бележник, запишете вашия скайп. Като се прибера в София, непременно ще ви пиша.

Албена:Време е да тръгвам. Как се казвахте?

Николай:Николай.

Албена:Николай. И ако е писано ще си пишем.

Николай:Довиждане. До нови срещи.

Албена  се оглежда. „Къде може да е кака Милка? А ето я“ и тръгва към нея. 

Албена:Къде  се губиш, како Милке?

Милка Аз ли са губя? Нъл  та видях с онзи красавец.  Не свалаше очи от теб.  Аресваш му, начи.  

Албена:Не говори така!. Водихме съвсем обикновен разговор.

Милка А, аз си мислих  друго.

Албена: Не си мисли. Точно тук ли?

Милка:Не ма разбра, момиче. Тук нещо ше стане.

Албена:Ами, ако е писано, може да стане. Това е един сериозен мъж. Аз съм вдовица, той вдовец.

Милка: Аха.  Май има нещо?

Албена: Нищо няма. Но ако е речено, може да стане.

Милка:Ето, ето. Тъй си и мисла.

Албена:Разменихме си електронните адреси. Няма да ти обяснявам Не можеш ме разбра. Той пръв ми го поиска.

Милка Бравош на теб.  

Албена: Защо ми се възхищаваш?

Милка:А ааа….Ше са радвам, ако стане нещо. Ти го заслужаваш. Оправна жена си. Пък си и доста убавичка. Мязаш на баба си Райна, на младини. И тя, каква красавица беше! Затуй  я залюби дядо ти Гьорги.

Албена:Не говори така, како Милке! Засрамяваш ме.

Милка: Туй да не е лъжа? 

Албена:Щом така мислиш.

Милка: Айде Албенче. Че както сме са захортували. Виж, че пладне ше стане.

Милка хваща под ръка Албена и двете бързват към селоторазнася  чаши със сливовица, шише с минерална вода и салатата от прясна маруля. Поставя пред всеки по една чаша сливовица, бутилка с минерална вода и салата от маруля. Албена се приближава с чашка сливовица и отсипа от нея в чинията, където  е нейната салата.

Албена:Това е за баба Райна. Бог да и прости греховете и скоро да се видят в отвъдното с дядо Гьорги.

Всички в един глас:Бог да я прости!

Присъстващите изпиват аперативите си и   сервитьорката носи чиниите с печено пилешко, гарнитура от пържени картофи и  по една чаша червено вино.

Става пладне- 4 следобед. Всички стават и си тръгват.

Кака Пена:Свате, да си вървим!

Пена става и след нея сватята Стояна.

Албена и Милка останат последни.  Албена вика сервитьорката и плаща сметката.   Двете си тръгват.

 

ВТОРО   ДЕЙСТВИЕ 

Албена взема сака с багаж и тръгва. Тя е на автогарата. Купува на касата билет за Пловдив. Автобусът е на 3- та линия. Качва се  и когато автобусът пристига в Пловдив слиза. Качва се на градският автобус номер 4.

Автобусът спира и тя тръгва към блок 132. Качва се в асансьора и спира пред вратата  на нейния апартамент. Отключва. Оставя сака в антрето. Събува се и влиза в хола. Сяда върху дивана. Мисълта й се връща в миналото:“ Тук, за първи път дойдохме с Борислав. Създадохме свое гнездо. А искрата между нас никога не угасна. Тя все повече се разгаряше. И един ден научих, че ще ставам майка. Бяхме много щастливи. Докато се роди детето. Нарекохме го Пламен. Като пламъкът в  душите ни. Измина доста време и един ден Борислав ми съобщи, че няма  да го има вече. Трябва да бъда готова за този миг. И го чакахме ден и нощ.  Не можех  дай си представя, че вече няма да го има.Няма да я прегръща нежно, няма да я целува, няма да се люби с нея. Той беше мъжът, на нейния живот. И този миг дойде. Вече го нямаше.Остана сама, само с Пламен. Изчезна усмивката й. Очите й гледаха тъжно. Изпадна в депресия. Лекарите  и изписаха лекарства. Състоянието и се влошаваше. Започна да ходи на психоаналитик. Беше осъзнала, че Борислав няма  да се върне вече при нея.  Трябва да живее заради Пламен.“

Албена се връща към действителността. Отваря широко очи и тръгва към печката. Сварява си едно кафе и наново сяда на дивана. Наново се връща с мислите си : „Пламен го няма. Следва в чужбина. Пък ако се ожени като завърши, ще им се роди детенце.- нейното внуче и ще се грижи за него. Ще му се радва и така животът й ще стане по- лек.“ Унесе се и заспа. Сънува баба Райна, а до нея Борислав. Баба Райна сложи ръка   върху рамото й и изрече: „ Албенче. Бъди силна и не се плаши от нищо. Бог ше ти даде много здраве, да отгледаш Пламен. Пък ше си имаш внучка. На теб ше я кръстят.    

Борислав я погледна с онази любов, когато за първи път се срещнаха там, в кафето.   Беше седнала сама и той се приближи до нея.

 Борслав:Може ли да седна до вас? Не и беше приятно да сяда непознат до нея. Но така мило я погледна и тя реши, че ще му позволи. За нейна голяма изненада започнаха разговор и то на доста интересни теми. В него имаше голяма мъдрост и интелект. Така и не забеляза, кога трябваше да става. Той  понечи да плати сметката, но тя отказа.  Направи жест с ръка  на сервитьорката  и тя дойде. Плати кафето и минерална вода,  и стана. Той я  помоли   да я изпрати до спирката и тя се съгласи. От този момент, започна всичко между тях. На сбогуване я помоли за телефона и тя не му  го  издиктува. Той го записа в тефтерчето си и подаде своята визитка. Борислав Павлов- психолог. На следващият ден и  се обади, и  й предложи да отидат на кафе.И така. Дните започнаха да се  нижат един след друг. Ходиха честно на кафе. А той беше интересен събеседник. Приятна визия и изключителен  ум. След време, тя научи, че  от малък е останал сирак. Майка му и баща му загинали при  автомобилна катастрофа. Една ранна утрин, Борислав и приза своята любов. Разказа и ,че в миналото е имал момиче, което много обичал. Но се разболяла тежко от рак на белия дроб и си отишла завинаги от  този свят. И Албена беше влюбена в Борислав. Не можеше да устои на  неговия чар.  Тогава, той нежно я прегърна, Притисна се леко до нея и я целуна. Идеше и да литне. Беше се омаяла от тази целувка. За миг разтърси глава и   нежно се притисна до него.  Една вечер и предложи  да отидат на ресторант. Той дойде до квартирата и, защото тогава тя живееш под наем. Извика такси и тръгнаха. Влязоха в ресторанта.  Помогна да съблече мантото си  и го оставиха в гардероба.  Влязоха в голямата зала, с великолепно подредени маси. Борислав се доближи до сервитьора и след малко той ги заведе на една маса, която пишеше резерве. Музикантите свиреха нежни италиански канцонети. Седнаха и Борислав попита:

Борислав:Аперитив. Ще пийнеш ли?

Албена: Може, малка поморийска ракия.

Борислав:Разгледай менюто и кажи каква салата за аператива, и да поръчаме вечеря.

Албена:Може. Ето . Шопска салата, а за вечеря две кюфтета на скара и пържени картофи.

Борислав:Аз пък ще си взема две шишчета пак с картофи. Ще поръчам е една каничка с бяло вино.-  Сервитьор, ела тук! и той направи жест с ръка.

Сервитьорът се приближи  и Борислав  поръча.

Борислав:Това е за сега.  Първо донеси аперитива със салатите, по- късно вечерята.

Не мина много и сервитьорът приближи масата със табличка в ръка, с две чаши  и салати.

Борислав:Мерси, момче. Да си жив и здрав.

Сервитьора: Моля- произнесе момчето и тръгна.

По средата н вечерята, той и предложи да стане негова жена. Тя не се подвоуми и каза  да. След сватбата я заведе в неговия апартамент.Беше си го купил сам. Сподели, че ходил на работа в чужбина и така си спечелил парите за апартамент. Имаше си и лека кола. Дори и спестени пари в банката. Но тя не се омъжи заради парите му.. Проста го обичаше затова, че беше той. Живееха в любов и разбирателство. Излезе изключителен съпруг,загрижен и много мил. Докато, едни ден и съобщи тъжната вест,че няма да го има вече.Сега, Борислав беше в съня й. Той я галеше нежно , погледна я жално и каза: “Мила. Аз съм винаги до теб. Мисли за мен и аз ще съм щастлив. Когато се радваш и плачеш и аз се радвам и плача чрез теб. Не ми създавай болка, моля те! Мисли само хубави неща! И изведнъж изчезва, сякаш се стопява. Баба Райна я гали по косата. При теб съм, чедо.Винаги съм при теб. Няма да та оставя сама. И изведнъж се смали и се стопи.“

Албена се стряска на сън и отваря очи. Оглежда се наоколо. Стенният часовник  показва 8 вечерта. 

Албена: Ух. Спала съм непробудно цели 5 часа.

Става. Отива до хладилника. Взема три яйца и ги изпържва набързо с масло. Поръсва ги с червен пипер и слага малко сол. .Вечеря.Съблича се и облича пижамата. Взема книга“Път в пустинята“ от библиотеката и  бързо се мушка в леглото. Пуска нощната лампа и започва да чете на глас. Двама влюбени,  катастрофирали в пустинята с частен самолет. Бяха се загубили и останали сами.  .Крилата на самолета   бяха се закачили за едно дърво и сега той висеше оплетен в паяжината от клони,  като паяк без изход. Всичко се случило за миг.Та, щастливата случайност ги спасила. Дървото, беше ги   предпазо от удара. И сега лежаха върху пясъка,  но отгоре жаркото слънце печеше върху дрехите им, които пареха и изгаряха телата им. Мъжът стана и извади манерката, в която все още имаше вода. Но провизиите  им  по някаква случайност бяха се запазили.

Албена леко притваря очи. Погледът и се замъглява  и  заспива.Събужда се сутринта и се усмихва.  Замисля се. Пак го видя в съня си.Нейният обичан Борислав. Как нежно я галеше. И тя  беше толкова щастлива. Стана и приготви три чаши кафе. Сложи ги на масата. Свари си жито.

Албена на глас: Бяха ми казали, че житото  е много полезно за мозъчните клетки. Че човек  от него се чувства бодър и има весело настроение.  А чашите с кафето – едната  за баба Райна, другата за Борислав и третата за мен. Поне ще си правим компания.Чувствам тяхното присъствие.  Щом ги сънувам,  значи са при мен, както ми каза баба Райна. Изпи кафето. Изяде си закуската, стана, изми чашите и чинията  и ги прибра. Приготви се и тръгна. 

Албена: Ще отида до фирмата, да се обадя на шефа- казва на глас.  Предупредих   шефа си, че  съм на погребение. А сега трябва  да си пусна отпуск.

Качва се на автобуса и слиза на спирката. Край ней профучава кола. Шофьорът спира и се заканва с пръст. И наново тръгва.Тя навежда глава и продължава.  Наближава  офиса на фирмата. Часът е 12- обедна почивка. Вън се виждат работници. Няколко жени допушват цигарите си. Албена  минава  покрай тях и ги поздравява. Качва се по стълбите и влиза в стаята, където е шефа на фирмата. Чука на вратата и влиза. Шефът й седи до бюрото. Албена го поглежда и казва:  

Албена: Шефе. Вече знаеш. Ще си пусна платен отпуск, защото имам много работа на село. Не ми се излиза в отпуск толкоз рано, но се налага. Всичко, мен чака.

Шефът:Не се притеснявай, Албена.Работа има много.Още не е време за отпуск. Но ти си работлив и разбран човек. Пусни си молбата и тръгвай!

Албена:Благодаря ти, шефе. Знам, че винаги сме се разбирали с теб. Пък и ти си най- добрият шеф. Всички те обичат и се стараят да работят добре, На уважение и почит си. Нека да има много шефове като теб. Но сега са рядко такива като теб. Аз съм щастлива, че работя в такова предприятие, като твоето. Винаги си усмихнат. Винаги да помогнеш и да кажеш някоя добра дума. Затова всички те обичаме.

Шефът:Не ме хвали толкоз, Албена. Колко съм добър,  само жената знае. А сега остави заявлението и бягай, докато не съм се разкандардисал!

Албена:Бягам шефе,бягам,как да не бягам. Като знам колко работа ме чака. Благодаря ти.

 Албена си  взема чантата, която беше сложила на стола  и бързо излиза. Пред очите  й  е Борислав.Беше   хванал ръката  й и чува шепотът му:“Внимавай, мила, не виждаш ли колата?”.Озърта се. До нея  се заковава червен опел и мъжът в нето заканително замахва с ръка.Тя отваря широко очи.  „О леле ле“- гласно произнася. Леко навежда глава и се извинява на шофьора.Той потегля и тя продължава. Мисли ис:Днес, два път ми се случи да спре кола пред мен. Но този път, гласът на Борислав  ме спаси. Явно, не ми  е времето да си отида завинаги. Пламен имаше нужда от мен. Той завърши математическата с пълно отличие. Яви се на международен конкурс по математика и той българчето, спечели на първо място. И наградата беше, да следва в  Харварт безплатно.Вече е трета година. През лятото си идва в отпуск. Тук, в България тя го чака, а имаше и още едно мило същество. Една Надежда, която също го чака. Любовта им започна от девети клас в гимназията. Запознаха се на едно училищно тържество.Той беше по- голям от нея с две години. Пламен завърши гимназия и още същата година отиде в Щатите. А тя остана в България. Приеха я студентка в Пловдивския университет, със специалност  педагогика. Обичаше много децата и реши, че ще запише тази специалност. Сега и двамата са студенти. Майка и почина тази година от рак на гърдата и тя остана сама с баща си. Беше добро и скромно момиче. Когато Пламен замина за Америка, тя често идваше при мен. Казваше  ми моята втора майка.  Да, да ще й се обадя. Ще позвъни на Надежда, защото искам да я видя.  Тя е моето   второ дете. Нямам си момиченце и сега тя ще  стане моя дъщеря.

Изважgа   джиесема от чантата си и набира номера. Чува отсреща :

Надежда:Да, мамо Бенче.

Албена: Наде, би ли дошла днес у дома? Ще си пийнем кафенце. Ще си поговорим!

Надежда:Разбира се. С удоволствие. В колко да дойда?

Албена:Ако ти е възможно към четири.

Надежда:Добре. В четири съм свободна. Нямам ангажимент в университета.

Албена продължава и спира   пред блока.   Вади картата   от чантата си и  вратата се отваря.Качва се в асансьора и спира на дванадесетия етаж.  Пред  апартамента е.   Вади ключа от чантата и щраква. Вратата се отваря и влиза в широкото антре. Оставя чантата на закачалката, обува чехлите си и влиза в хола. Пуска телевизора. Предават новините.  Хората стачкуват. „Долу правителството! Про- мяна, про-мя-на  – вика тълпата от хора. Дават и хора, които обикалят по казаните.Бездомни скитаха по улиците. Албена произнася на  глас:“ Новото време. Нови хора. Това  ни е нужно сега. Всичко зависи   от  нас,от   желание да се променим. И тогава, слънце  ще озари лицата  ни. Гърдите  ни ще дишат по- леко. Няма  да има глад и мизерия.   Само усмихнати лица, защото  когато се приберат в дома си,  стомасите и ще бъдат сити.  Ще грее  светлина, светлината на доброто и любовта.“

 Очите й   гледат тъжно. Изпъва се на дивана и се отпуска. Стряска се. Вън звънецът звъни. Тя става. 

Арбена: Кой е?

Надежда: Аз съм  мамо Бенче. Надето.

Албена: Ух, така бях се унесла .

И тя бърза към вратата. Щрака ключа и я отваря.

Албена: Влизай де, влизай!

Надежда влиза с букет цветя, в ръка.

Надежда:Те са аз теб, мамо Бенче. Знам, че много обичаш цветя.

Албена:Мерси, Наде. Сега ще ги сложа във вазата, за да не увехнат. Виж, как ухаят! Пък много обичам алени рози. Моля, да ме извиниш за малко!

И тя  тръгва към кухнята.  Взема  вазата от там , слага вода до половината и я  носи в хола. Поставя розите във вазата и сяда на дивана.  Пак става.

Албена:Хайде  да се почерпим по едно кафенце! Пък  съм приготвила  и баничка. Знам, че много я обичаш.

Надежда:Благодаря ти, мамо Бенче. Винаги се грижиш за мен. Човек не може да не те обича.

Албена:За нищо, Наде. От майка си съм научила, че когато  ти дойдат гости, а ти не си гостенка тук, да почерпиш с най- хубавото, което имаш. Да отделиш най- хубавото парче от баницата, за гостенина.

Надежда:Така е. Това пък , аз съм го научила от теб. Че трябва да уважаваме гостите си и да проявим такт и търпение, когато са у дома ни. Да бъдем гостоприемни домакини.

Албена:Ей, миличката ми. Още си малка, а си научила толкоз неща.

Надежда:Да, лельо Бенче. Мама,лека и пръст беше голяма домакиня.Често я наблюдавах и изпитвах удоволствие да я гледам с часове. Беше миниатюрна на ръст, но огън гореше в тялото е. Огън от любов, който разгаряше мен и татко.

Албена: Е, тя е оставила един хубав спомен  в душата ти.

Надежда:Така ще я запомня- Малката, голяма жена. Това беше майка ми.

Албена: Наде,радвам се, че си част от  нашият дом. Че те има, миличката ми.

Надежда: И аз се радвам, че си родила такъв син, като Пламен. Целият прилича на теб. Пък и душата му е добра.

Албена:Чакай, чакай, да донеса кафето, че ще кипне!

Тя  бърза към кухнята. Връща се с  поднос в ръка. В малка каничка е сложила прясно мляко.И две чинийки с баничка. Слага  подноса на масата и сервира чинийките с баничката , в чашите сипа кафето. Не беше забравила и захарницата.

Албена:Готово, Наденце. Сега хайде да си  пийнем и похапнем!

Надежда:Уф, че пари. Но е сладко. Пък и си направила такава баница, че пръстите да си оближеш.

Албена: Мерси, Наденце.Така ме научи майка ми, лека и пръст. И тя правеше такива баници. А какви сладки! Не искам да си спомням, защото ми стана много мъчно за нея. Голяма тертеплийка беше.

Надежда:Мамо, Бенче. Каква е онази книга, с червените корици в библиотеката?

Албена: „Път към щастието“, миличка. Пламен много обича да я чете. Мини, замине, вземе я и разгръща все една и съща страница.Дори си е отбелязал на много места.

Надежда:Може ли да ми я дадеш да я прочета?   

Албена:Разбра се. С удоволствие. Пък все едно, че Пламен е при теб.

Надежда:И аз това имах предвид. Тя ще ми бъде като настолна книга. както библията. Колкото пъти я чета, толкова пъти научавам все нови неща. Особено притчите.

Надежда:Хубаво е ,че четеш библията. Радвам се за теб. Рядко младежи,пък и възрастни я четат.

Надежда:Аз я изучавам мамо Бенче.За мен, тя е истинската история на  света и хората в него.  

Албена:Умничка си ми, момичето. Радвам се, че Пламен те обича. Че се е влюбил именно в теб.

Надежда:Благодаря. Аз също съм влюбена в него и много  го обичам. Знаеш ли, колко ми липсва сега?

Албена:Нали се чувате по скайпа? Имаш и микрофон, и камера.

Надежда:Да, ама на живо е друго.

Албена:Е, когато двама души се обичат, те трябва  да се разделят от време на  време, за да се разгори още по- силно тяхната любов.Раздялата показва, дали се обичат истински.

Надежда:Съгласна съм с теб. Значи, че ние се обичаме истински. Е, ако е речено от Господ, ще бъдем заедно цял живот.

Албена:Мъдричка си. Така е. Ще бъда щастливи, да станеш моя снаха. Пък, аз те смятам за своя дъщеря.

Надежда:Да се надяваме, живот и здраве.Хайде, мамо Бенче. Време е да си тръгвам, защото вече става тъмно. А утре съм на лекции.

Албена:Добре, миличка. Приготвяй се! Ще те изпратя до входната врата. А  спирката е наблизо.

Надежда става и тръгна. Двете слизат с асансьора  и  вече са вън.

Надежда се  затичва към спирката, а Албена дълго я наблюдава, докато се скри от погледа и. Качва се с асансьора, слиза  и влиза в апартамента. Прави си принцеса с кашкавал.Вечеря за бързо и взема книгата. Произнася гласно: „Обичам да чета. От малака съм си такава. Книгите ми дават живот. Когато бях ученичка, вечер си лягах с книгите. Заспивах с книга в ръка.И А сега, когато останах сама,  книгата ми помага да забравя. Брей, не мога да ги разбера някой  и вече повечето хора ” Не обичам да чета книги.Има ли за какво.” Как да няма за какво? Нали, те ни учат на много неща. Те са нашите учители. Не може да се отрече, че и хората около  нас, също  са наши  учители. От техните действия, ние се учим на добро и лошо. Като ги гледаме се замисляме за много неща.  Научаваме се как да живеем.  Очите и се притварят и тя заспива.

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Утро е. Албена отваря очи. Пред очите й все още е сънят, който сънува. Баба Райна и Борислав бяха до нея. Баба Райна беше седнала до масата и в ръката си държеше кокичета. Подаде ги на Албена и се усмихна. Борислав стоеше в страни и ги наблюдаваше.  В ръцете си държеше червени рози и й ги подаде.

Борислав: Те  са за теб, мила. Днес е денят на нашата сватба.

Албена на глас: Да, днес е денят на нашата сватба. От тогава изминаха седем години.

Стана и потърси  нещо от секцията. „Да ето го. Това е диска  от  нашата сватба.“ Пъхна го в компютъра и се загледа. Музикантите свирят.

Кумата:На здраве за младоженците.

Гласовете на сватбарите: Гор чи во, горчиво, гор чи во.

Борислав: Хайде, мила!

Той я притисна нежно до себе си и я целува.

Албена изключва компютъра. В очите и се появяват сълзи. „ Така ще го помня. Милият, добрият нежният, всеотдайния. Сега сякаш е до мен! Чувствам лек полъх и имам чувство, че е допрял ръка до лицето ми и ме гали.“

„Тук съм, мила. При теб. Хайде да се любим!“Но това са мои мисли. Борислав вече го няма. Сълзите й  се стичат по лицето й. Тя плаче на глас:” Няма те вече, любов, моя. Отиде си завинаги от мен. Толкова много ми липсваш.” Задавя се.  Диша тежко. “Не, трябва да се успокои! Не мога да го върна.  Не иска  наново да изпадна в депресия.„ Разтърсва глава. Изважда   диска от компютъра и пусна радио 1 от нета.   Чува се ретро мелодии. Приятен рок нарушава тишината. На глас:  Стана ми леко.   Борислав също много обичаше рок.А сега, той  ми напомни за себе си. Сякаш  в стаята  са се събрали много хора, които танцуваха в ритъма на рока.  Днес, беше техният празник. Ще приготвя почерпка. Ще почерпя колегите във фирмата.   Ще отида и в църквата  да запаля свещ и попът да чете за упокой на душата на Борислав. Да не забравя да отида и на гробищата. Ще раздам и ще оставя един голям букет алени рози. Розите, които обичаше да ми подарява, той. Да не забравя да направя от неговата баница. Обичаше я много. Тя му правеше и от ония розички, които много му харесваха. Ще направя баница със сирене и  с розички“. Облича се  и отива до магазина.Купува кори, сирене, масло и яйца и кисело мляко. Връща се. Пие кафе и закусва жито. Започва да прави баницата. Първо прави розичките и после баница. На глас: купих една бутилка червено вино и шпеков салам за мезе а и  някой дребни сладки. Сложи баницата във фурната. Извади я като беше готова.Баницата и розичките сложи в чиния и  опакова с найлон. Подреди всичко в една чанта и тръгна към фирмата.  На глас:“Първо ще   раздам на колегите. След това щеше до отиде  до църквата,  свещеника да чете за упокой  и накрая ще да отиде до гробища.“ Облече най- новата си рокля и тръгна. Качи се на автобуса и тръгна. Слиза и бърза към фирмата. Спря на портала. Пазачът се  обръща към нея.

Бай Янаки:Къде бе, момиче? Нали  си в отпуск?

Албена:Да, бай Янаки. но днес имам специален повод. Денят на моята сватба с Борислав,

Бай Янаки:Лека му пръст на момчето, Албенче. Хубаво момче беше. Пък каква двойка бяхте! Личеше, че много се обичахте.

Албена:Хайде, бай Янаки. Извинявай, но много бързам.

Бай Янаки: Бързай!   Днес е твоят ден.

Албена се сбогува и влиза в големия салон. Жените  са навели глави и шият на машините. Виждат се купища платове. Албена тръгна между тях и търси кака Генка- бригадирката.

Албена:А, ето те и теб, како Генче!

Кака Генка:Казвай Албена,какво та носи насам? Нали си в отпуск?

Албена:Да, ама днес имам  специален повод. Тук, в торбичката съм приготвела една бутилка червено вино и мезе. Когато свършите работа, почерпете се. Нека Бог да прости греховете на Борислав.

Жената я изглежда  и Албена продължава. 

Албена:Днес е денят на нашата сватба. Снощи сънувах Борислав и той ме подсети. Та ето, затова реших да почерпя.

Кака Генка:Хубаво си направила. Довечера след работа ще си пийнем. Да си ни жива и здрава, още дълги години  да бъдем заедно!

Албена:Чул те Господ, како Генче

Кака Генка:Ами тъй си е. Ти си голяма работа, Албенче. На колко хора си помогнала да започнат работа. Ей на и на малката  Маня- сирачето. Беше останало горкото само и без работа. Ти какво направи, взехте  го при нас. Дори му помогна да се научи. Сега вече работи на шевната машина. Пък и преизпълнява плана. Оправно я. Пък и ти е толкоз благодарна.

Албена:Ей, какво съм направила? Просто имаше нужда, някой да я подкрепи и да и помогне. Писано било да бъда аз.

Кака Генка:Знам,Албена. Ти си винаги скромна. Това ти харесвам. Направила се едно добро и не си искала никаква отплата. Дори и не продумваш затова.

Албена:Какво да говоря. Направих го, защото сърцето ми го искаше.Сякаш ми говореше. – Хайде, сега да тръгвам, пък като свърши отпуската , пак ще се видим!

Кака Генка:Успех Албена. Хайде бягай, щото виждам, че много работа те чака! Всичко е на главата ти.

Албена:  Довиждане  како Генке. А на тебе успех и много здраве. Защото знам, че и ти си останала млада вдовица и си отгледала две деца. Пък си  ги изучила и сега вече работят.

Кака Генка:Тъй, тъй. Ама вече е минало. Нищо не може да се върне. Нека да мислим за сега!

Албена прекосява салона и излиза.Тръгва. Излиза на пътя. Нечии спирачки искърцаха пред нея. Як мъж излиза от колата и се приближава до нея.

Шофьорът:Хей, не знам как се казваш, но знам, че скоро щеше да обършеш гумите. А в къщи сигурно те чака дете, мъж?

Албена:Ох. Извинете моля. Днес е денят на нашата сватба. А моят мъж тъне в черната земя. Отивам на гробищата, да почета този ден.

Шофьорът:Значи и рози носиш?

Албена:Да, Когато беше жив, лека му пръст, все рози ми подаряваше. Много ги обичам. А сега, ги нося на гроба му.

Шофьорът:Ех, мила жено. Ако не бях спрял, щеше да отидеш при него. Но явно, има още да живееш.

Албена: Благодаря на Бога  а и на теб, че ме спаси. Писано ми е още да живея.

Шофьорът:Хайде, стига сме бърборили! Тръгвай и да ти видя гърба!

Албена обръща гръб и бърза. Наближава   църквата Света Петка.Гласно: Там сключихме църковен брак с Борислав. Как преклони глава през отеца, който завинаги ги обвърза в брачен съюз.“И да се обичате, чеда мои. Да се почитате и  винаги да бъдете заедно, докато смъртта ви раздели. Амин. А сега си сложете брачните халки и се целунете пред олтара. В него е мястото на Бога и нека, Той ви благослови, да живеете дълго, живот и здраве!

Албена вижда във съзнанието си Борислав до себе си. Тя в булченска рокля, той в  тъмно сив костюм. Двамата се сливат със светлините от свещите.  

Албена купува една голяма свещ и три малки. Тя се приближава до свещеника и с треперещи устни  :

Албена:Отче. Моля благослови тази храна и цветя. Нося ги в гробищата при моя съпруг. Днес, навършваме  седем години. Но него, вече го няма.

Свещеникът:Добре чедо. Застани тук.

Той чете молитва за упокой на мъртвите и здраве на живите.

Свещникът:Нека да бъдеш благословена. Днес е вашият ден. И в гроба, вие ще бъдете пак заедно.Помни го дъще и   винаги го поминувай с любов. Защото, починалите се радват и плачат с нас.

Албена:Знам отче. Аз много го обичам. Понякога плача, понякога се радвам и танцувам със снимката му. Борислав обичаше много да танцува.

Свещеникът:Добре дъще. Хубаво правиш. Бог ти е дал още живот и трябва да го изживееш. А той вече  е във вечния си дом. И да плачеш и да страдаш, не можеш го върна.

Албена:Така е. Аз приех мъдро смъртта му. Знам, че един ден всички  си отиваме от този свят. Нищо няма вечно.Ето, виж, природата. Дърветата, тревите, цветята всички се раззеленяват, цъфтят, вехнат, а листата от дърветата окапват. Такъв е животът и ние трябва да живеем така, да ни запомнят хората с добро.

Свещеникът:Мъдра си, дъще. Нека да има повече хора като теб, тогава животът ще бъде изпълнен само с добро.

Албена:Благодаря ти отче, за добрите думи. А сега трябва да тръгвам, защото Бор  

Свещеникът: Отецът:Върви, дъще, върви. И мъртвите имат очи и уши, но не като нашите, а духовни. Бог им ги е дал. Всичко виждат и чуват.  Четат мислите ни и така знаят всичко.

Албена взема чантата и букета от рози, обръщана гръб и излиза    през притвора, а после през вратата. Голямата свещ   взема за гробищата.Бърза към спирката на автобуса. Не чака  дълго. Той пристигна и тя се качва. Слиза на централни гробища. В 93 поле беше гробът на Борислав Вече го наближава и спира пред неговият гроб. От снимката,той и се усмихва. Гласно:“Явно беше  доволен, че двамата ще бъдем  заедно сега.“ Тя вади от чантата почерпката и свещта. Пали я. Не беше забравила и бутилката с червеното вино.Продължава на глас: Когато имахме  празник ходиха на ресторант, винаги си поръчвахме  от червеното вино. него.И сега  ще се почерпим. Нося  и двете кристални чаши, с които се венчахме. Налива от виното, слага  няколко мезета и сяда   до гроба. Приближава до паметника. Прегръща студения паметник на Борислав.

Албена:Бориславе, Бориславе.Мой мили мъжо.Да знаеш, как ми липсваш.

Усмихва се. Гласно: Как ми е леко на душата. Идва ми да запея. Тя запява тихичко: „ Две сълзи и изведнъж спира. Наблизо минава жена на  преклонна възраст, облечена в черно.

Жената: Кого жалиш, дъще?

Албена: Мъжът ми си замина от този свят. А днес е денят на нашата сватба. Реших да го почета с малка почерпка. Хайде, пийни си от винцето и се почерпи с мезенцето!

Албена подава пластмасова чашка с вино. Жената я взема и отпива няколко глътки.

Жената: Бог да прости греховете му, дъще. Как се нарича мъжът ти?- Борислав.

Албена: Борислав. Греховете му не бяха големи. Беше добър човек и добър баща.

Жената:Все пак има. Не може да няма малки грехове. Нека Бог му ги прости.И да е в Рая. Там било много красиво, думат.

Албена:И аз така съм чувала. Там отивали праведните. Дано и моят Борислав е там.

Жената:Където си е заслужил. Там ще е. Казват, че човек си подготвя вечното жилище на земята. А като отиде там, остава завинаги.

Албена:Хайде на здраве, за живите! Че ей, слънцето скоро ще залезе. А слушала съм, че на залез слънце не се ходи на гробищата.

Жената тръгна и Албена  свива всичко, което  е останало.Слага го в тарелката и го остави до паметника на Борислав. Наново го прегръща , целува снимката и стои изправена до него  известно време.

Тръгва си. Излиза от гробищата и се качва  на автобуса  и се прибира в къщи. Съблича се и  веднага  върви към кухнята.  Приготви си  сандвич със сирене и препечена филийка и изяжда набързо. Взема една възглавница и одеяло и ляга на дивана. Сънува Борислав. Двамата  са в Бачковският манастир.    

Влизат двамата  вътре и се изненадват. Огромна бяла зала. Няма олтар и икони. Само мраморен под. Тръгват заловени за ръка. Тишина изпълваше залата. Наоколо не се виждаше никой. Само светлинки, които светят с различна светлина. Вървят и пред тях се появява   врата, цялата в дърворезба. Отварят я.   Градина с много цветя и малки дечица се гонят из нея. Чуват се веселите им гласчета.

Борислав:Тук е Раят, мила.

Той се  усмихва  и приближава   до едно малко момиченце. Хваща   го за ръка и  тръгват двамата.

Борислав:Това е нашата дъщеря. Помниш ли?

Албена: Да помня. Преди да родя Пламен, направих спонтанен аборт. Беше на шест месеца. Казаха, че е момиченце.  

Изведнъж, тя се стряска на сън и отваря очи. Сама е. Лежи на дивана. А Борислав го няма.Разтърсва глава.Гласно:Значи, нашата дъщеря е жива? Тя продължава да живее в нас, в нашето съзнание. А пък, аз бях забравила за нея. Явно, Борислав беше я завел в Рая. Това е пътят към Рая. Колко е красиво! Каква тишина и спокойствие цари там! Явно, децата отиват направо там! Защото нямат грехове.

Чува гласа на баба Райна в мисълта си:“Бенче.Аз съм при теб и още дълго ше бъда до теб, да ти помагам.“

Албена става и пуска телевизора. Има предаване за Емил Димитров. Гласно: Отиде си един голям певец. Слезе от сцената на живота завинаги. Той пееше за майка си. Една вълнуваща песен. Чува се глас на жена, която не се вижда на екрана. Продължава. Не можеш да не наведеш глава и да отрониш поне една сълза, когато пеят за майката. Тя ти е родила. Тя ти е дала живот. Тя ти е направила да бъдеш човек. Албена на глас:Къде си моя, мила, майчице? Знаеш ли, колко много ми липсваш.   Още помня колко добра майка имах. Как се грижеше за мен, единствената  й дъщеря. Беше загубила едното си дете.  Беше споделила с  мен, че има голям грях. В родилния дом, когато и казали, че е момиче, вместо да се зарадва, тя се разочаровала. С баща и чакали момче. Детето почитало на 3 месеца в ръцете и от вирусна бронхопнеумония. Искала да има друго дете, но повече не е успяла да забременее. Ходила на лекари. Всички и казвали, че е здрава и няма причина да забременее.И така останала само с мен. А искала да има три деца. Каква съдба! Един голям грях, с последици. Съдбата всичко вижда и чува и когато трябва ти казва: ” Спомни си. Ти направи грях и сега ще си плащаш! Много ми е мъчно, че останах сама в живота. Ако си имам брат или сестра, ще е съвсем друго. да бъде друго. Сега, когато времената са тежки,  аз имам нужда от тях. Нотрябва да приеме действителността и да се боря за своето съществуване. А имаше и син, заради когото, трябва да живее. Той също е един, като нея. В това тежко време, трудно се живее и не можахме  да решим да имаме  друго дете. Но вече всичко е минало  Такъв е животът. Единият си отива  от този свят, винаги по- напред. А за тях, той беше пръв. Отлитна от дома им като прелетна птичка на юг, в топлите страни. А може би там, горе, животът е по- красив, по- добър. Изпълнен с много светлина. Нали беше в Рая. Значи, Борислав е там, при тяхната дъщеря. Той беше щастлив. Личеше му по усмивката на лицето. Как да не е щастлив, като беше в Рая! Ето къде отиват добрите хора! Техният път е към Рая. Дали и тя, когато си отиде от този свят,  ще бъде при него? Само Бог знае.

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Навън някой звъни. Албена става от дивана и отиде до антрето.

Албена: Да. Кой е? Идвам.

Танчето:Бенче, аз съм Танчето.

Беше домоуправителката.

Танчето:Отвори де! Идвам да ми дадеш парите за входа.

Албена отвори външната врата и покани жената.

Албена: Влез де! В моя дом, всеки е добре дошъл.Ето ти пет лева. Нали така ?Хайде, седни де! Ще си хапнеш ли малко тортичка?

Танчето:По какъв повод, Бенче?

Албена:Днес правим  седем години от сватбата  с Борислав. Бях и на гробищата да го почета. А сега похапни си и т!

Тя слага на масата чинийка с парче торта.

Албена:Малко сокче? Имам портокалов и малинов. Какъв да бъде?

Танчето:Ами дай от малиновия, защото много обичам малини.

Албена:Знаеш, какво искаш Танче. В малините се съдържат витамин Ц, а той тонизира организма.Ти си добра жена и майка. Щастлива си с двете си деца. И двамата станаха висшисти.

Танчето:Но нямахме късмет. Марин  се пропи. Затова ми е много тежко. А иначе  е много добър човек. Фирмата ни фалира. Остана без работа и сега вече  не може  да си намери. Цял живот е учил, за да стане инженер. С него се започнахме още в строителния и се оженихме  като студенти. Родини се Митко и майка ми дойде от Варна да го гледа. И така завършихме и заживяхме с него тук, в Пловдив. Аз нали съм от Варна.

Албена: Ех любов, любов… Какво не прави любовта. И аз като теб. Дойдох при Борислав от село.

Танчето:Чакай, чакай малко, да ти кажа! Започна да пие, от отчаяние. Остана в къщи и толкова много се изнерви, че на всички ни вика и се кара. Просто се промени. Не мога  да го позная. Пък изкара и инфаркт. Доста време беше в болницата Мина известно време и започна да пие.„Жено, казва ми той. Трябва да пия, защото алкохола разширява кръвоносните съдове.И все с кръвоносните съдове се оправдава. Но напоследък нещо започна да диша тежко.  Сигурно е от сърцето. Въздух не може да си вземе. И пак пие.

Албена:Ех, мила. Търпелива жена си ти.

Танчето:Търпелива съм, защото го обичам и съжалявам. Страхувам се, да не го изгубя.

Албена: Посъветвай се с докторите. Не могат ли да му помогнат.

Танчето:И това съм правила. А те ми отговарят: Човек, каквото си направи сам, никой не може да му го направи. От него зависи, да се откаже от алкохола. Но вече е привикнал. А привикне ли човек, вече трудно се отказва.

Албена:То е както с лекарствата.Свикването с тях е като наркоманията. Има хора, които пият лекарства със шепи и пак не им помагат.

Танчето:Да. Най- често срещаната болест е хипертонията – високото кръвно.Масово хората боледуват от нея Пият лекарства със шепи  и пак нямат цяр.

Албена:Причината за високото кръвно е стресът,  а за него има много причини.

Албена: Е хей,Танче, ти си била много компитентна!

Танчето:Да, защото на стари години се усъвършенствам. Купих си анатомия и физиология на човека, за да науча устройството за нашия организъм. Имам и симптоматика на заболяванията. Така, че имам компетентност относно симптомите на заболяванията. С тези знания, мога да поставям диагноза сама. Защото не виждаш ли? Когато идеш при доктора, той ти прави изследвания,за да намери болестта ти и пак не е сигурен.

Албена:Да. На моят Борислав късно откриха злокачествения процес. Къде ли  не ходихме. При какви ли не доктори и всеки казваше различно. Докато попаднахме на добър доктор и той му откри рака. Но беше вече късно.

Танчето:Замина си, милият. Лека му пръст.

Албена: Затова ти казах, да пазиш Марин.

Танчето:Как да го пазя? Той е луда глава. Не можеш да  го обидиш за нищо. Станал е един такъв.  Сякаш сатаната е влязъл в него.

Албена:Съгласна съм с теб. Казват, че бичът на човечеството    е алкохолът, цигарите и наркотиците. Чрез тях,  сатана властва на земята. Намира слабите и отчаяните и се внедрява в тях, докато ги унищожи.

Танчето:Да,ама силните  не  може да провокира и да се внедри в тях.

Албена:Значи, ние сме силни и сатана не може да ни победи. Май, мъжете са по- слаби.Те не издържат големите натоварвания. Макар,че се мислят за силни.

Танчето:На тях можем да разчитаме като подадено рамо. Да се облегнем на него. Да се притиснем до тях и да получим тяхната подкрепа.

Албена:Да. Напълно си права. Но ние, жените сме ръководещия фактор в семейството. Чува се нашата дума.

Танчето:Ей, ей. При нас имаше хармония. Каквото каже единият,  другият беше съгласен и обратно. Живеехме се ние добре, докато не се вмъкна в нас дяволът. Той е виновен за всичко. Направи от Марин развалина. Като, че ли в него няма душа. Дяволът я взе и сложи в нея отрова, която бавно трови живота му. Виждам го, аз, гасне пред очите ми.Станал е  като продънена бъчва и все налива и налива, а бъчвата не може да се напълни. Подпухна, сякаш някой го напомни. Докторите казаха, че е с 40 процента капацитет на сърцето.Трябва да му се направи операция, но искат 2500 долара, за да му направят байпас.

Албена:О хооо. Няма ли откъде да намерите?

Танчето:Търсих от приятели, но и те нямат.

Албена:Ако имах, щях да ти дам. Аз разчитам на заплатата си. Добре, че Пламен получава стипендия и работи, та си помага сам, за да учи.

Танчето:Браво на него.

Албена:Да Много умен и чувствителен е.

Танчето:Добро и скромно момче е. Нали израсна пред очите ми. А бяха приятели с моите синове.

Албена:Добре, че и те бяха като моя Пламен. Всички  изхвръкнаха  нагоре , а твоите синове вече работят.

Танчето:Дори сами си направиха фирма. Работят много, от нищо   не се лишават. Пък и ми помагат.

Албена: Защо Марин не отиде да работи при тя?

Танчето:Той вече не става за нищо. Как ще работи, с това сърце? 40 процента капацитет. Представи си, как живее.

Албена:Навярно, това е причината да се изнерви?

Танчето:И аз така мисля. Вече трудно се живее. Но трябва да се грижа за него. Няма  кой друг.

Албена:Ох и твоята не е лека. Но го пази, защото ако останеш сама, тогава ще разбереш какво е без него. Пиян, залят, да е жив.

Танчето:И аз така мисля.

Албена:Аз знам от себе си, как ми липсва Борислав.  Той беше прекрасен човек, до последния си дъх. Такива хора като него, рядко се раждат. Умираше от болки и стискаше зъби. Не  се оплакваше. Не ме притесняваше  за нищо. Издъхва в ръцете ми, с тиха въздишка.

Танчето:Хайде, Бенче, че много се заговорихме. Пък ми стана и тежко на душата. Да си тръгвам, да те оставя, защото знам, че утре ще пътуваш.

Албена:Беше ми много приятно,Танче, че си поговорихме.Така се върнах назад, с годините.

Танчето:Радвам се, мила. Когато се прибереш от село, ако решиш, обади ми се! Пак ще си поговорим! Довиждане, Бенче. Желая ти лека и спокойна нощ.

Тя объръща  гръб и   се забързва. Албена тръгна с нея и отваря външната врата.

Албена:Лека и на теб. Пък потърси пари, за да оперирате Марин!

Тя щраква два пъти ключа  и влиза в хола. Облича бързо нощницата си, взема от библиотеката книга и си ляга.  Започва да чете, но очите й се затварят.Заспива.   Става рано Прави си кафе, пържи филийки и закусва. Гласно:“Трябва  да имам сили, защото много работа  ме чака. До четиридесетте трябва  да ходя на гробищата на баба  Райна. Трябва да направя пълно почистване на къщата.“ Приготвя сака с дрехите си, взема лаптопа, заключва  външната врата и тръгва към  автогарата.  .

ПЕТО  ДЕЙСТВИЕ

В автогарата,Албена вижда отдалече Николай. Гласно: „Да, това е той. Отдалече го позна. Да, това беше той. Сърцето ми подскача лудо. Не. не може да бъде. Май тя наново ли   се влюбва! Какво ще каже Борислав от онзи свят? Няма ли да му стане тежко.“Приближава  го и той  прави учудваща гримаса.

Николай: Здравей  Албена. Ходих си до София и се върнах, защото ми съобщиха, че мама е получила инсулт. В момента е в болницата и аз трябва да отида да я видя. Пък може и да е необходимо да и помагам. Знаеш, какво е инсулт? Виждаш  едно малко дете, което има нужда  да се грижиш за него. Взех си отпуска. Ако се наложи, ще си взема и неплатена. Добре, че имам и сестра, та  ще се грижим и двамата за мама. Мама остана преди доста години сама. Тате отдаван почина.

Албена:Аз пък си нямам никого освен Пламен. Беше ми само баба Райна, но и тя ме остави. 

Николай:Ох. Това е много тежко. Да си нямаш никой на този свят.

Николай:Само, който не го е изпитал върху гърба си, само той не знае.

Албена:Моля, извинете ме. Аз ще  ви оставя за малко, да си купя билет.

Николай:Не  се притеснявайте! Имаме много време да си говорим.

Албена  тръгва към касите и се връща.

Албена:Време е да се качваме на автобуса, защото няма да ни чака!

Николай:Да, той е на трета линия. Хайде! Имаме още десет минути.

Двамата бързат и се качват.  Автобусът е  почти празен.

Албена: Учениците са на училище, а хората   по полето. Нали  е пролет.  Трябва да засадят расата,та да има маруля, лук, репички  за салата. Пък и трябва да приготвят ранните домати и краставици.

Николай:Най- сетне, седнахме. След малко ще тръгнем  за село. Аз обичам селото. Тук съм израснал. От тук отидох да следвам.Съжалявам, че няма работа за мен тук. Бих останал да живея завинаги.

Албена:Аз израснах в града. Мама и тате рано излязоха от село. Но често идвахме тук. Съжалявам, че не съм  ви познавала.

Николай:Не сте, защото съм  с години по- голям от  вас, а  вие   сте излезли рано от  село.

Албена:Извинете, искате ли да си говорим на ти. Ние вече се познаваме.Пък и напоследък, често ще се срещаме в село.

Николай:Да, съгласен съм. Как беше твоето име.

Албена: Ами, не си ли го спомняте?

Николай:Да, да, Албена беше. Бях забравил, пък обещах да ви , извини ме, да те потърся по скайпа.

Албена:Аз пък помня вашето т.е. твоето име. Беше Николай.

Николай:Аха. Ти ме изненада.

Албена:Разбира се. Моята памет  все още е  добра.

Николай:Аха. Изненадващо!

Албена:В това ми е кусура. Така казват на село. Наистина имам силна памет. Помня толкова неща и то с подробности.

Николай:Аз пък съм малко разсеян. Като режисьор. Е, не мога да помня толкова много неща. Само най- важните, които са ми необходим в работата.

Албена:Разбирам. Аз съм човек, творец. Ако си спомняш, аз съм архитект.

Николай:Да, да. Сега се връщам назад. Вече си спомням. Май, че бях подчертал, че  трябва да имаш голямо въображение.

Албена:А твърдиш, че не помниш. Хванах те в крачка.

Николай:Чакай, чакай. Ние едва се познаваме.

Албена:Да, прав си. Извинявай!

Николай:Моля.

Албена: Няма защо.

Настъпва  мълчание. Албена си мисли: ” Защо се поддавам на това изкушение. Дали пък съдбата не е решила това! Не, не,  трябва да внимавам! Не мога да забравя Борислав. Той беше моята любов и мъжът на моите мечти. Ще мога ли да го заменя с един човек, който дори и не помни името ми!”

Николай:Какво се замисли? Човек не трябва да се връща в миналото, а да гледа  в настоящето. Защото настоящето, предначертава пътя на бъдещето.

Албена се замисля наново.“ Да, Борислав е моята любов. Не мога да го заменя с никой. Сякаш го виждам пред себе си. С онази красива и естествена усмивка. С онези трапчинки на бузите , които му предават нещо детско. А очите му, нямам думи за тях. Винаги усмихнати, които излъчват любов и много светлина. А  с колко нежност и казваше” обичам те, мило”.

Николай:Слушаш ли ме, Албена?

Албена:Да, да .

Николай:Искаш ли бонбон? Ето вземи! Те са дъвчащи и е приятно да се насладиш. Имат вкус на малина.

Албена:Да. Ще го взема. Това е моя любим вкус. Обичам вкусът на малина.  Благодаря.

Взема го. Разгръща прозрачната опаковка и го пъхна в устата си

Албена:Да много е вкусен.

И  отново мълчи..

Николай:Ти пак се принесе някъде?

Албена.Не, не.  Просто исках да изпитам удоволствието от вкуса.

Николай:Радвам се, че ти харесва. Аз също обичам вкуса на малина и затова съм си взел такива бонбони. Да имам за из път. Знаеш, че София е доста далеч. Пътувах с влака, защото оставих колата си в къщи. Тук няма  да ми трябва.

Албена:Хубаво е, че имате кола. Ние също имаме, но аз не се научих да карам. Когато беше жив моят  съпруг, започна за ме учи. Но ударих една кола до блока и от тогава се отказах да се науча. Сега Пламен, синът ми я караше, но той следва в чужбина. Имаме гараж и сме я сложили там.

Николай:Ами, тя трябва да се кара от време  на време, защото може да започне да ръждясва или нещо друго. Да и плащате данъците, макар, че  не я карате.

Албена:Когато си идва Пламен в отпуск, я кара.

Николай:Това е добре. Кой ви я кара на годишните прегледи?

Албена:Имам едно приятелско семейство. И двама са шофьори, та те ми помагат. Преглеждат я от време на време. И ако има нужда от нещо, заедно се справяме.

Николай:За това са приятелите. Добре, че ги има. Защото сега трудно се намират истински.

Албена:Моите са много добри. Вярвам им, защото са истински.

Николай:Ей, ей, вече наближаваме. Ето, виждат се първите къщи на селото.

Албена:Тогава трябва да се приготвяме.

Николай:Искаш ли утре да се видим на сутрешно кафе.

Албена:Малко се чувствам притеснена. Нали сме в село, та хората тук,всичко виждат и чуват.

Николй:Да. Права си. Тогава нека да мине малко време и тогава можем да се видим на кафе.

Албена:Това е добро решение. Ще си разменим джиесемите и ще се чуваме. Искаш ли?

Николай:И аз щях да ти предложа, но ти ме изпревари

Николай:Ето, моят.

И той и подаде своята визитка.

Албена:Аз пък нямам визитка. Ако имаш листче, ще ти го напиша. Чакай, чакай. Аз имам купче с бели листчета в чантата. Ще ти го напиша.

И тя вади от чантата купчето. Къса едно листче и  пише.  

Албена:Заповядай. Ще чакам да ми се обадиш!

Автобусът спира и те слизат.

Албена:А сега, трябва да се разделим. Че нали знаеш, чуждите  очи? А пък устите са за това, да говорят.

Николай:Да. За сега довиждане и до нови срещи. Ще ти се обадя довечера. Може  ли?

Албена Разбира се. С удоволствие. Ще чакам. Ще ми бъде приятно да се чуем.

Албена нарамва  сака и тръгва към къщата на баба Райна. Пътната врата е заключена.  Албена си мисли: „Нямаше я вече баба. Да стои на пейката и да чака.“ Тя щраква ключа и влиза. Тръгва по  каменната  пътека.В двора  е  пусто. Само цветята поклащат главици.На глас:“Ах, колко сте красиви, мои милички цветенца.   Размахвате   ръчици и сякаш  ме приветстваха с Добре дошла! Радвате се на южняка. А и люляка е разперил радостно клони. Да му се ненагледаш. Колко са красиви лилавите му цветчета!” Тя вдиша дълбоко въздух и сяда на пейката под люляка.Връща се в спомените. „ Тук, дядо Гьорги ме слагаше върху коленете си и ми разказваше приказки. Още помня  приказката за Червената шапчица Е хей… Не знам да ли ми се привижда, но като че ли баба Райна минава покрай нея! Спира се и полага ръка върху главата ми.Бенче, аз съм до теб. Много те обичам.  Да, това е баба Тя  говори  чрез мисълта ми. И аз те обичам, бабче. Нали така обичах да ти казвам, когато бях малка?  Албена става и се качва по стълбите.Щраква ключа и влиза  вътре.  Сълзи напират  в очите и.  На глас:Не трябва да плача, защото съм чувала, че починалите плачат,  радват се и страдат с нас. Бабо, бабче, аз те обичам. Знам, че си при мен. Ето, аз се усмихвам. Усмихвай се и ти с мен.  Благодаря  ти бабче,че се усмихваш. А сега, да се захващаме за работа! Че виж, мен чака!  Ще ми помагаш и  ти, нали?”  Дай за видим първо какво ще си похапнем, защото сме много гладни! Албена тръгва към хладилника. Тя вади от  него бучка сирене и шпеков салам и бурканчето с киселите краставички.  Режи я сиренето и салама  и го сложи в две чинии.  Режи и киселите краставички и ги прибавя към всяка чиния. ” Бабче, хайде сега да кажем молитвата “Отче наш” , както ти обичаше преди ядене на казваш. Аз я научих от теб.  Виж, набрах ти  червени и жълти рози, розови и сини зюмбюли, нарциси и лалета.  Нали много ги обичаш, бабче?  Албена отваря  широко очи, и се появява усмивка на лицето й.  Райна си мисли: :“Може би е духът на баба  Райна!“ Вън  е сумрак. Чува се звънът на джиесема.  Албена  взема  апарата от масата и го приближава до  ухото си.

Албена: Ало, кой е?

Гласът от слушалката:Аз съм Албена. Не издържах  и реших да ти се обадя.

Албена::Ти  ли си Николай?

Николай:Да. Какво правиш?

Албена:Ето, на. Седнала съм край масата и вечерям. Не съм сама.

Николай:Как да не си сама? Да не би да си имаш приятел?

Албена:Не. Просто разговарям с цветята и се връщам със спомените.

Николай:За миг си помислих, че си имаш някого и моето място не е при теб.

Албена:Не трябва  да си мислиш така! Толкова години съм сама. Обичала съм само един мъж.

Николай:Добре.Сега вече съм спокоен.

Албена:Благодаря. Не искам да се задълбочаваш. Ние едва се познаваме. Нищо повече.

Николай:Да. Извини ме. Няма да те притеснявам.

Албена:Желая ти лека вечер. С цветята да разговаряш е цяло удоволствие.

Николай:В Щатите има цял университет, където се изучават чувствата  на цветята. Те реагират на болка и радост. Обичат да слушат музика и да танцуват.

Албена::Това е доста интересно. Как не съм чувала за този университет?

Николай:Ами това се говори сред научните среди. Може би до хората не е стигнала тази информация. Сега вече знаеш.

Албена:Благодаря ти. Обещавам, че утре ще разговарям с цветята в градината.

Николай:Това ще е една радост за тях. Леля Ванга беше казала:”Не късайте цветята, защото те са детски ръчички!“

Албена:: Да, аз също знам това.

Николай:Е, стига да ти дотягам. Приятна и лека вечер. Пак ще ти се обадя.

Албена:Лека и на теб.

Разговорът приключва. Албена на глас: Николай ми каза, че цветята реагират на болка и радост. Излиза, че не знам много неща. Николай може да ми бъде учител.“ Става и раздига масата. Приготвя постелята. Вади компютъра от сака и го отваря.   Отваря  пощата, скайпа и затваря. Затваря компютъра. Отива до касетофона и пуска музика. Гласно: „Така баба  щеше да е  доволна, че и тя ще послуша. Макар, че казваха ,че 40 дни не трябва да се пуска музика, телевизия и да се жали. 

Албена:Поклон , дълбок поклон и вечна ти памет! Бог да прости греховете ти, бабче. Нали животът е вечен  и там   ще ти бъде по- добре.Няма да я има болката и страданието, болестите и греха. Ще се видите  с дядо Георги и ще бъдете завинаги заедно.

На стената се появи някаква сянка и махна с безплътната си ръка.

 Албена: Явно, баба Райна е доволна.От утре ще  приготвя ядене за гробища.. Сега се чувства уморена,ще послушам малко музика и ще си легна.   Малко ми е страшничко да легна в леглото, там, където лежеше тя. Отпусната безжизнена, със затворени очи.  

Отива   в съседната стая, взема от шкафа завивките и ляга.  В тишината се чува класическа музика.Гласно: „ Аха Маята любима опера „Сивилският бръснар, арията на Фигаро. Сякаш някой иска да   ме поздрави“. Телефонен звън  пронизва тишината.  Тя грабна уплашено джиесема и го допира до уши си.

Албена:Ало. Кой е?

Гласът:  Не ме ли позна? Аз съм Павката. Твоят колега.

Албена:Здравей Павка. За какво ми звъниш?

Павката:Май ми се сърдиш за нещо, а, госпожо инженер?

Албена: Не. Просто вече си лягам . Пък и съм уморена. Нали знаеш?

Павката:Да, да. Разбрах, че баба ти е починала. Мойте съболезнования.

Албена:Знам, че  нещо те мъчи? Казвай направо!

Павката: Ами и при мен се случи нещастие. Преди малко, в ръцете ми издъхна булката. Знаеш, дълго боледуваше от рак на гърдата. Оперирахме я в София. Но нали знаеш, ракът не щади никого.

Албена: Моите съболезнования, Павка. Бог да  й прости греховете.

Павката:Така да е Албена.Напоследък се оплакваше от болки в кръста и краката. Пък и нейната отпадналост. Говореше ми за нещо много лошо.

Албена: Ех, Павка. На мен ли говориш? Аз отдавна прекарах същото. И моят съпруг почина от рак.

Павката:Да. Ама лявата и ръка толкова се поду, че и слагахме компреси от какви ли не билки и цярове. Но все същото.

Албена:Съжалявам, Павка. Не знаех за това.

Павката:Когато я заведохме при доктора. Прегледа я , гледаха я на скенер и казаха, че вече е много късно.Имаше много разсейки. Не помогнаха нито облъчванията и още  много процедури. Окапа и косата. Купихме и перука, защото не искаше да се вижда така. За бюста и взехме подплънки, за да си слага на липсващата гърда.

Албена:Ох, милата! Колко е изстрадала, пък и ти. Но никога не си се оплакал.

Павката:Защо да се оплаквам. Всеки има толкова грижи, че до моята ли му е дошла.

Албена:Силен човек си, ти! Щом до последно си се грижил за болен  умираш човек. Пък и си много добър и съжалителен.

Павката:Да. Нямах друг начин. Просто ми е определено.Изпитание,казват.Така човек става по- силен.

Албена:Но твоите са били много.

Павката:Съгласен съм с теб. Но на мен не ми тежи. Човек, когато обича истински, на всичко е готов.Милена- така се казва жена ми, обичаше да казва: ” С любов се взехме, с любов ще се разделим” Това бяха последните и думи. И си издъхна в ръцете ми. Само изхрипа няколко пъти, силно се зачерни. Бузите и се издуха.И повече не се чу.

Албена:Знам, знам. При мен беше същото. Борислав издъхва в ръцете ми. Явно, добрите хода си издъхват по един и същи начин. Тихичко и изведнъж.

Павката:Извинявай, че те притеснявам! Но си нямам никого, освен  дъщерята. А тя скоро се омъжи в село и замина при мъжа си. Ти си ми първият най- близък човек. За такава те имам. Винаги усмихната и отзивчива. Всички в цеха  те обичаме. Няма човек, който да те мрази.

Албена:Недей така, Павка!  Все ще се  намери някой, който ще говори зад гърба ми.

Павката:А, бе така си мислиш! Досега не съм чул една лошо дума за теб.

Албена:Ами, такава съм си.

Павката:Ще те наречем “Добрият човек, Албена”.

Албена:Ей, ей, чакай малко! Не се изсилвай! Аз съм като всички други. Всеки си има нещо лошичко по- малко. Идеални хора няма на земята Примерно, ако някой те ядоса, не можеш да не се ядосаш и  ти. Освен, ако нямаш нерви.

Павката:Права си. Но ти нито веднъж не си повишила тон на никого. Хората те обичат и уважават. Пък и шефът.

Албена:Е щом мислиш, да е така. Просто, не мога да бъда друга. Да позирам, да лъжа, да се подмазвам на шефа. Винаги съм била директна с него.  Не влизам в конфликт, но дипломатично си казвам мнението. И никога не упреквам другите. Винаги  говоря от свое име. Понякога си  премълчавам и изчаквам, когато другият срещу мен ме обвинява в нещо, което не е истина. След време, той самият идва да ми се извини. Просто, умея да прощавам.

Павката:Да. Ти си просто един добър човек. На такива хора, някой казват,че са наивни. Но според мен, не е така.

Албена:Да. Аз просто съм човек. Човекът трябва да бъде с главно “Ч”. Това е истинският човек.

Павката:Ти си такъв човек, Албена. Е хайде, че много се заговорихме. Пък трябва да оправям жената. Не искам да ти   говоря, колко работа ме чака. Ще се обади и на дъщерята в село. Не знам, как ще и кажа. Тя е бременна  в четвъртия месец. Много е рисковано. Колкото е слабичка, не знам как ще износи бременността!

Албена:За това не се притеснявай! Бог си знае работата.

Павката:Кажи, как да и съобщя?

Албена:Ами, трябва да стане много внимателно! Помисли си!

Павката:Хайде, Албена! Лека нощ и извинявай!

Албена:Не се притеснявай, Павка! Хайде само напред! Не трябва да се връщаме  назад, защото нищо няма да спечелиш! И горе, главата! Не трябва да плачеш! Плачът е за слабите, а ти си силен човек. Помни, че идва време, когато единият си отива първи от този свят.Пък има и друг. От там, те не гледат и ни помагат, за да живеем. Те се радват и плачат с нас.

Павката:Дано казваш истината. Не съм ходил там и не знам, какво.

Албена:Но, аз преди време изживях клинична смърт и пак се върнах на земята. Умрях, на операционната маса . Изживях смъртта.

Павката:Не знаех, Албена. Това никой  в цеха не го знае. Това се случи преди години, когато още беше жив Борислав. Наложи ми се да оперирам стомаха. И изживях смъртта. Излязох  от тялото си и наблюдавах лекарите на операционната маса. Бях над тялото си и гледах всичко. След операцията,  докторите ми казаха, че се наложило да приложат животоспасяващи средства. А какви болки  изживях след операцията, не искам да си спомням. Четири дена не можех да говоря. Чак към тринадесетия ден, започнах да се възстановявам. Да говоря напълно. Но, защо ли ти разправям всичко това. То е минало, а миналото не се връща. Дай Боже да съм все така, както съм сега! Ох, пак се отплеснахме. Хайде, лека нощ, Павка и нека Бог да ти помага, защото оставаш вече сам.

Павката:Лека нощ и на теб, Албена. Ако имаш възможност, ела на погребението! Но знам, че ще ти е трудно да дойдеш от село. Пък и ти си сега като мен. Грижиш се за четиредесетте за  баба си.

Албена:Така е , Павка. Но събери сили! Хайде, лека нощ.

 Албена затваря джиесема и скрива  глава под  одеялоот. Очите и започват  да натежават и тя  заспива В съня й се явява   баба Райна.  До нея дядо Георги.  А Албена  е   малко усмихнато момиченце, с панделките на двете плитчици. Дядо Горги я слага на коленете си и я гали по главицата. Баба Райна се приближава и хваща дядо Георги за ръка.Той я сваля Албена от коленете си и двамата тръгва . Албена се събужда  и сяда на леглото. На глас: Бях на шест години. Ходих на детска градина. Веднъж,си тръгнах  към къщи сама. Минавах край училището, а там беше  натрупана  купчина павета. И нали си бях мъничка и не мислих. Взех, че започнах да се качва  по купчината. Но се препънах и паднах. Кръв потече от челото ми. Развързах панделката от едната си плитка и завързах раната.Така се прибрах в къщи, цялата в кръв.  Майка ми  ме изгледа под вежди, хвана  ме за ръката и  ме  сложи да седне. Взе памук и кислородна вода от аптечката и изми кръвта от раната. Тя беше почти спряла. Взе марличка от пакетчето, поръси я със бял прах и я постави върху раната. Закрепи с лейкопласт. И до сега, раната беше оставила следа. Белегът между веждите, винаги  ме връща във времето.  Майка ми беше много силен и волеви човек. Беше изключителна домакиня. Пък как вкусно готвеше.Да ти направи баница, пръстите да си оближеш.Така я запомних.Защо я няма сега!  Чувствам   нейната липса.Но така е.Няма нищо вечно. Първо си замина баща и, после тя и накрая Борислав. Останах сама с едничката си радост, Пламен, синът им.Същинско копие на баща си. Казваха, че момчетата приличали на майките си, а момичетата на бащите си, а Пламен изцяло прилича на Борислав.  Май моите спомени летят. Спомням си и баща си Никола. Като че е пред мен. Какъв баща беше! Най- добрият, най- милият, най- работливият. Помагаше много на хората. Когато отиваха група, на планината, той беше пръв.Като пъргава катеричка подскачаше.  Една лекокрила птица, която не стъпваше, а сякаш летеше. Приятелите му викаха: “Бай Кольо, не можем да те стигнем”, а той се усмихваше и продължаваше да лети към върха. Обичаше природата и хората. Така го запомних. И сега, го виждам в съзнанието си. Виждам го на  върха на планината. Има криле и лети над  нея. Такъв си беше и такъв остава в  моето съзнание. Вярваше много в Бог, и той му помагаше. До последният си дъх не се оплака от нищо. Макар,че беше се прегърбил и явно имаше болки. Така падна на ръба на леглото  вкъщи, залежа се и един месец след това, си отиде от този свят.   Сънят и не дойде до сутринта. Стана, сгъва завивката, слага  я в стария гардероб и се облича набързо. Пуска бойлера. Слага кафеничето с кафето на котлона.  Реже сирене, кашкавал, масло и хляб и ги  слага в чиния, след това на масата. Споменът се връща в съзнанието й:“ Да, с Борислав сядаха до масата да закусят.  Малкият Пламен се въртеше около тях и тя насила му слагаше в устата залъчета от филийката със маслото, сиренето и салама. Той изплезваше езиче и искаше да изтика залъчето навън. Но тя го прегръщаше нежно и  Пламен насила лапва залъчето. Играеха си на  “Лъжи, лъжи, бабо”. И той, за да излъже, лапваше залъчето, обръщаше се настрани, хукваше към чешмата  и се връщаше. Така беше излъгал бабата. Беше злоядо дете. Колко пъти    го  гонех   пред блока с паничката. Правех му попарка  от фасул и хляб. Поне това вземаше с охота. Обичаше и циганска баница , хляб с олио, сол и пипер.  Аз също я обичам. Когато бях   на   годините  на Пламен, и  майка ми  също ме гонеше по улицата. Аз също бях  злоядо дете.Какво нещо! Наследството си е наследство. Върви от баби,майки, деца и напред в бъдещето. Пламен се е метнал на мен. Но след двадесетата година, той напълня. Позакръгли се, израсна на височина и сега е един млад мъж, който хващаше очите  на момичетата. Между тях нямаше тайни.Пишеше и в писмата, че много момичета го наобикаляли. Но той си знае мярата. Знае, че има едно момиче в България, което го обича и то него. Беше избрал нея и никоя друга и тя го чакаше. Знаеше, че няма да и изневери и ще  се върне при нея. И, че ще бъдат заедно до края на живота си. “Поздрави я , майко от мен и й кажи, че я обичам1″ Така пише във всяко писмо. И  съм  доволна, че момчето и израсна  и стана отговорен и истински младеж. Не ходеше по барове и дискотеки, като другите момчета и момичета. Обичаше класическата музика, а не модерния поп- фолк. Ненавиждаше разхайтените младежи. Просто, не беше момче на своето време. Явно беше много години напред.Завърши с пълно отличие математическата гимназия Тогава сигурно няма да има този разврат, наркомания,  мафиоти и какви ли не още пороци, които бяха натровили младото поколение. Кажеха ли нещо, че е модерно, всички хукваха по него. Искаха да бъдат в крак с  модата. Да не изостават от другите. А Пламен, беше по- различен. Израсна сред любов и се научи да я цени.  Така и сега. Влюби се и заобича истински.

Албена мажи за филийка с масло и отгоре слага   натрошено сирене и парченца кашкавал. Хапва  и преглъща   трудно. Чува се джиесемът да звъни.Албена го взема и отваря.

                                                                                                                                Албена:Ало.Може  ли да не те позная. Наде?  Какво има, дъще? Защо тъй рано?

Надежда:Ами, ами, закарахме тате в болницата. Снощи му стана много лошо. Тази сутрин спря за говори, не можеше да се  повдигне от леглото. Извиках бърза помощ  и ми казаха, че е получил инсулт.Сега е в Окръжна болница, в сърдечно- съдовото, в реанимация.Не пускат никого при него. А той, милият ми е в много тежко състояние.  

Албена:Ох, Наденце. Това ли трябваше да се случва, точно на тебе!

Надежда:Такъв ми е късметът, лельо Бенче. Остана ми само ти.

Албена:Милата ми. Няма да те оставя сама. Ще дойдеш при мен, докато се оправи татко ти. Дай Боже, да не му се случва нещо по- лошо!

Надежда:Не знам. Ами ще дойда, но трябва да се прибирам и у дома.Виж, какви времена настанаха. Само да  научат, че в къщи няма никой и я се вмъкнал някой крадец. За крадците няма брави, няма ключове.

Албена:Наде, не предизвиквай  съдбата! И стените имат уши.

Надежда:Да, да, лельо Бeнче.

Албена:Хайде, Наде! Приготви си багажа и идвай! Аз ще ти се обадя, когато пристигна от село.Ти си добро момиче и няма да ми пречиш.

Надежда:Добре. Ще се приготвя.

Албена:Хвани такси, а като дойдеш тук,аз ще го платя. Не се притеснявай

Надежда:Ама, как! Не ми е удобно.

Албена:Хайде, ще  те чакам!- и затвори джиесема.

Албена  довърши закуската  и се замисли. “Ще  й приготвя  стаята на Пламен”. Става, раздига масата, взема си чантата и тръгва към автобуса. Той е на автогарата. Мисли: „Браво на мен. Тръгва след 10 минути Качва се и сяда. Пак се замисля:“ Ще я настаня в стаята на Пламен. Трябва първо да проветря.  Отдавана никой не  е влизал в неговата стая.“ Автобусът пристигна в Пловдив. Албена слиза и маха на таксито.   “Към Освобождение” моля. Шофьорът натисна спирачките и таксито тръгва.   Спират пред блока.Тя плащат и се качва по стълбите. Качва се на асансьора  и спира на 12 етаж.  

Отваря вратата и влиза. Съблича   се и влиза в хола.Взема джиесема и  звъни:

Албена:Ало, Наде. Вече съм в Пловдив. Вземи таксито и идвай!

 

ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ

Не минава много време и джиесемът звъни.

Надежда:Долу съм, лельо Бенче.

Албена: Идвам, идвам. Чакай!

Албена слиза. В таксито я чака Надежда. Тя слиза от таксито. В ръцете си държи сак и букетче рози. Албена застана до таксито и пита шофьора: 

Арбена:Колко струва, момче?

Шофьора:Пет лева.

Албена:Ето, вземи шест, да се почерпиш!- и тя подава парите на шофьора.  

Таксито тръгна и двете  тръгват  към асансьора. Качват   се  и влизат  в  апартамента. В антрето ги посрещна воалното огледало.

Албена: Влизай, влизай,  не се притеснявай! Чувствай се като у дома си!Пък трябва да свикваш! Нали ще ставаш наше момиче?

Надежда:Да, ама…

Албена:Ей, момиче. Какво е това, ама? Знаеш, че това все някога ще стане.

Надежда:Лельо Бенче, много искам да стане. Обичам Пламен с цялото си сърце и душа. А това са за теб, любимите ти рози. От Пламен знам.

Албена:Благодаря ти, мила Наде. Ще стане,мила, ще стане! Хайде сега! Събуй се, съблечи се, пък тука има чехли,  обуй ги! Може да ти станат. С теб носим един номер обувки.

Надежда се събува и съблича, и обува чехлите.

Албена:Ще се настаниш в стаята на Пламен. Когато научи, ще се радва много. Ще му пишем по скайпа, а ще му се обадим и по микрофона.

Надежда:Вчера се чухме с  него, лельо Бенче.

Албена:Е, днес ще му се обадим двете. Ще се изненада.

Надежда:Да, ама как ще му кажем, какво стана с татко?

Албена:Не  се притеснявай! Аз ще му кажа.

Надежда:Благодаря ти.

Албена:А сега , се настани! И не  се притеснявай!

Надежда влиза в стаята на Пламен  и отваря сака. Изважда дрехите и показва лицето си през вратата.

Надежда:Лельо Бенче,  къде да сложа дрехите си?

Албена:Отвори гардероба и там има много закачалки. Празен е.  На рафта има чаршафи, калъфки и одеяла.Каквото ти трябва, вземи си! Пък можеш да идваш да слушаш музика, да гледаш телевизия! Аз излизам,защото имам работа и те оставям.Ще ходиш ли на лекции?

Надежда:Няма да ходя. Ще се обадя, че тате е в болницата и ще отида при него.

Албена:Към колко часа ще ходиш? Ето, тука имам още един ключ за вратата, вземи го!

Надежда: Благодаря. След теб ще изляза, за  да отида до болницата.

Албена:Добре. Вече имаш ключ. Не се притеснявай! Върви! Ако го видиш, кажи му много поздрави от мен. Да не  се притеснява за теб. Че ти си у дома.

Надежда:Ще му кажа. Стига да ме пуснат при  него. Пък може още да не е добре.

Албена:Ще се оправи. Ще видиш. Той е силен и добър човек.

Надежда:Сладка ти уста. Нали така казват старите хора?

Албена:Да, Наде. Няма да го оставим. Кажи му, че мислим за него. На болен човек, само добри думи трябва  да се казват. Не трябва да го притесняваме! Така по- бързо ще оздравее.

Надежда:Слушам, господин началник- с лека усмивка изрича Надежда. Не ми е до усмивка, но нали трябва да не плача, защото казват, че хората си придавали по телепатия чувствата. Така, баща и ще почувства, че тя е добре и че го обича, и мисли за него.Така и на него ще му е по- леко.

Албена се приготвя , взема чантата  и тръгва.

Довиждане, Наде. И успех. Не забравяй, какво си говорихме!

 Тя излиза и Надежда започва да се приготвя. Пуска си музика!  Танцува. .Тананика си в унисон с музиката. Спира телевизора,грабва чантата и излиза. Навън я посреща шумът на колите, които  минаваха край нея.

Надежда   се спира на тротоара и чака автобуса.   Шейсет и шест пристига и тя се качва.  Слиза на центъра и там   и се прехвърля  на четворката.  Вече е пред Окръжна болницата. Мисли си:  “Дано, татко да е добре! Дано ми позволят  да влезе при него и да си поговорим!” Тя се качва на асансьора и слиза пред сърдечно – съдовото. Пред вратата  на отделението я посреща  възпълничка сестра.

Надежда:Сестра. Може ли да ми кажете, как е Панайот Янков?Вчера постъпи по спешност.

Сестрата:Почакайте, моля! Ще отида да видя!-  и обръща гръб.

По коридора се мяркат  хора с бели престилки.  След  кратко време, сестрата се връща.

Сестрата:Може да те изненадам, но татко  ти е добре и е преместен  в трета стая.

Надежда:О, чудо! Благодаря ти, Господи. Моят баща е добре. А може ли да  го видя.

Сестрата:Ще  те заведа, но по-тихичко!

Сестрата я  води по коридора и спират  пред трета стая. Надежда отваря първа и се сблъска с разширените очи на баща си.

Бащата:А, моята мила дъщеря. – Трифоне- обръща   се той към съседа по легло.- Виж каква  хубавица си имам! Пък, колко ми е добричка.

Съседът:Да ти е жива и здрава.

 Пано:Тъй да се чуе. Хайде,дъще! Ела при мен, че ми е много мъчно за теб, малката ми.

За мен си винаги малка, дъще. Ти си моето обично момиченце.

Надежда:Не така, тате! Виж, колко съм голяма!

 Пано:Е, де, не се сърди, че ти казвам тъй!

Надежда:Добре, тате. Както  искаш, така ми казвай!

 Пано:Такава си е моята дъщеря. Винаги е съгласна с татко си.-Трифоне. Чуваш ли я? -обръща се към Трифон. Сега такива деца почти не се срещат. Децата станаха агресивни. Не слушат  за нищо. Шляят се по баровете. А виж, моята. Стои си мирно в къщи. Ходи на лекции в университета и това е. Кротана си е,тя. Мяза на майка си. Пък умее да готви и шета. В къщи е като аптека. Всяко нещо знае реда си. Дори по някога по- малко ме сгълчава, защо не съм си прибрал дрехите.

Трифон:Браво на  нея, аркадаш. В какъв ли дом ще попадне?

 Пано: Ти за това не бери грижи. Тя вече си е намерила момчето, също като нея.

Надежда:Тате, аз съм при леля Бени, докато те изпишат. Тя сама ми предложи. 

Пано:Виждаш ли, Трифка? И свекърва  си има.

Надежда:Не ме засрамявай, татко! Тя е майката на Пламен, а ние с него се обичаме.

 Пано:Кой знае сега, къде е той?

Надежда:Ами в чужбина. Там следва и всеки ден се чуваме. А днес, с леля Бени, ще му се обадим по скайпа. Нека да знае всичко!

Трифон:Ей, та… Като си имаш такава дъщеря, всеки ще я обича.

Надежда:Татко, татко, стига ме хвали! Знаеш, че и аз си имам кусури.

 Пано:Те са малко, момичето ми. Ти си ми милата и добра дъщеря. И сега не забрави баща си.

Надежда:Какво казваш, татко? Как мога да те забравя. Ти си най- добрият татко на света.

 Паноа:Айде сега, пък. Аз съм бил, най- добрият татко на света? Щом така думаш.

Сестрата:Момиче. Хайде тръгвай! Че много се заговорихте! Докторите ще ми направят забележка, че съм те пуснала.

Надежда:Добре, сестра. Да си кажем довиждане с татко и тръгвам.- И скорошно оздравяване,татко! Чакаме те с леля Бенче. 

Тя се приближава до него, допира устни до челото му и го целува. Той също я целува по челото и роши косите и.

 Пано:И да слушаш, леля си Бенка! Нали ще ти става втора майка.

Надежда:Не  се шегувай, татко! Хайде, тръгвам. Утре пак ще дойда.

И тя тръгва към вратата. Вънка я чака Албена.Надежда гледа с изненада.Не очаква да я види тук. Надежда маха с ръка към нея и се усмихна.

Албена:Не бързай! Сватбата няма да ти се размине! И двамата сте сериозни и се обичате.

Надежада:Тъй да бъде! Моля те, хайде да тръгваме, че нали обещахме да се обадим на Пламен!

Албена:Знам, знам. Целият ден е пред нас. 

Надежда:Нямам  търпение да чуя Пламен.

Албена:Нали тръгваме?   

Те се качват  на асансьора. Слизат   на партера и излизат  навън.

Албена:Не се притеснявай! Сега  ще извикаме едно такси и право у нас.

Надежда:А, ето го и него. Сякаш нас чака.

Албена:Наде, хайде да отидем до него. Давай, давай!

Те отиват до таксито.

Албена:Шефе, ще ни закараш ли на “Освобождение”.

Шофьорът:А, бе, ние все още не сме свободни, но карай да върви.  Шегува се шофьорът. На кой номер?

Албена:С шеговит тон.Номерът е ясен, но портфейла ми остана в приятелката. 

Шофьорът:Аз пък забравих, кафето  ми остана в моята приятелка.

Албена:Теб, май съм те виждала някъде?

Шофьорът:Да, бе. Как не? Аз живея в Столипиново.

Албена:Не ми приличаш да си от там!

Шофьорът:Шегичка, госпожо. Видях, че вие се шегувате, пък реших и аз.Хайде. Качвайте се. Тръгваме. Варда!

Албена:Тъй, както сме   подхванали тоя лаф, ще обършем май губите в асвалта? 

Покрай колата минават мъж  и жена.

Шофьорът:Ей, вие, бягайте от тук. Не виждате ли, че идва кола?

Мъжът и жената се отдръпват  уплашено и бързат  към вратата на болницата.

Шофьорът:Ех, тия… Хората се промениха. И колата да мине през тях, няма да им пука. Не им са живее. Времето е много тежко. Няма работа. Парите не стигат. Сега само да крадеш и лъжеш и готово. Животецът ще ти бъде лек. Ще си вървиш и пееш. Какво  се е заоплаквал, ще кажете! Ами така си е.Сега са най- добре богатите, които си изкарват парите с нечестен труд. А бедните ще ровят по кофите, за да си търсят парченце хляб. Много се увеличиха клошарите. Всеки гледа да пребърка по- бързо, та  да се нахрани. Пък и някой имат дечица. Май много ви дотегнах. Спирам вече. Поне си казах, това, което мисля.

Албена:Казвай, момче! Пък  дано ти мине болката. Сега, тя е болка на много хора. Монополите ни одраха кожата. Я виж- тока, водата , парното и какво ли не още.

Шофьорът:Госпожо, благодаря ви, че и вие мислите като мен. А пък  аз, като ви гледах, мислих, че сте от ония. Дори си виках на ум “Ако ме захване, тая, няма да си  намеря място.”

Албена:Спокойно, момче. Всички се печем на един огън. А, ето, че пристигнахме. Колко струва?

Шофьорът:На вас 3 лева, за хубавия разговор.

Албена:Ето, вземи 4, па се почерпи за наше здраве!

Шофьрът:Благодарно, госпожо. Ако ви трябва такси, ето тази визитка. Вземете я и се обадете. Винаги ще бъда на вашите  услуги. Пък и каква готина дъщеря имате!

Албена:Тя не е моя. Но скоро ще ми стане снаха.

Шофьорът:Аха, такава ли  била работата? Снаха, значи! Хайде, чао за сега! Пък не забравяйте? Винаги съм на ваше разположение.

Албена:Довиждане и на теб, момче. Ще те потърсим пак!

Албена маха с ръка. Двете с Надежда влизат   в блока  и се качват  в асансьора..

Надежда:Ето  го и нашия дванайсти етаж. Не виждам ако спре астансьора, какво ще правим.

Албена:Малко трудничко, но дано не се случва често!

Албена щрака ключа и влиза  в антрето.

Албена:Хайде, Наде! Да обядваме и ще пишем на Пламен! Чака го изненада.

Надежда:Може ли, аз да приготвя?Тук всичко е като аптека и лесно  се намира . Има и от готовите супи. Ще направя супа и ще опържа картофи. Става ли?

Албена:Ти измисли добро ядене. Аз не съм много по месото.

Надежда:Тогава, ако обичаш седни си и можеш да погледаш телевизия, а аз ще приготвя.

Къде мога да намеря престилка?.

Албена:Ей там. Виждаш ли я? Закачена е до мивката.

Надежда:Да, да. Стой си!

Надежда слага  престилката и започва да бели картофите. Не забравя да приготви и супата.   След около половин час, яденото  е готово.

Надежда:Лельо Бени. Лельо Бени!

Албена: Наде, събуди ме когато сънува и баба Райна. .Их…. Забравих, че срещу мене   бъдещата ми снаха  

Надежда нарежда масата. Първо супата, а до нея чинията с картофите. Не  забрави  да настържи сирене върху тях.  Направи и салата с маруля, зелен лук и репички. По средата   сложи по едно варено яйце.   Постарала си да го нареже във вид на лотос.

Албена: Е, хей. Пък и каква тертеплия си.! Такава беше майка ми.Всеки да посрещне. Всеки да нагости. Пък какви вкусни манджи готвеше! Пък как нареждаше масата! Като, че ли, тя те е родила!

Надежда:Какво съм направила?. Такова  е ежедневието у нас. Татко заради това най- много ме обича. Иска все да му е хубаво. “Като седна, казва, да ми е арно на душата. На красиво да  се нагледат очите ми”“.

Албена:И Пламен обича да му е наредена масата. А знаеш ли, че по- хубаво от мен я нарежда. Обича и интимните вечери на свещи. Понякога, сам си прави интимни вечери. Казва, че трябва да се научи за бъдещата си съпруга.

Надежда“Охоооооо. Това е интересно. Не го знаех. Дори не е споделял с мен.

АлбенаТой си е такъв. Също като баща си. Обича изненадите.

Надежда:Благодаря ти ,лельо Бенче, че сподели това с мен. Ще го имам предвид. Аз също обичам изненадите.А сега ,аз ще разчистя масата   и ще  се обадим на Пламен. Искаш ли?

Албена:Знаеш ли откога чакам да му се обадим?Хайде! Да отворим компютъра и готово!

 Надежда::Ха. Той го няма в скайпа. Съжалявам. Ще го потърсим по- късно.

 Албена::Може би е отишъл да обядва!

 

 

 

 

 

 

 Надежда::Да, сигурно е така. До колкото знам, те имат трапезария и там се хранят.

Албена::Имат. Той ми е писал за нея. Че била просторна. Студентите помагали при приготвянето на храната. Затова имало кухни от различни националности. Присъствала и нашата, българската. Пламен ми се похвали, че и той се включва при приготвяне на български ястия.

Надежда:То било интересно, лельо Бенче. Това не го знаех.

Албена:Е. Сега вече го знаеш.

Надежда:Ние също имаме студентски стол, но аз си приготвям сама храната и си нося в университета.

Албена:Браво на теб.

Надежда:Да. Така ще се науча сама да се справям в живота. Да мога да готвя и всичко останало.

Албена:Рядко са момичетата като теб. Радвам се, че си такава умница.

Надежда:Ех, лельо Бени. Не ме засрамявай! Аз съм си такава, каквато са ме създали мама и татко.

Албена:От добри родители, добра челяд.

Надежда:А най- вече, мама и татко много се обичаха и всичко правеха с голяма любов.

Албена:Е, това прави любовта. Създава и гради добри хора.

Надежда:Съгласна съм с теб. И вие с чичо Борислав, лека му пръст, сте се обичали много. Затова Пламен е толкова добър.

Албена:Така е. Там, където има хармония в семейството, там растат добри деца. Родителите са еталон на подражание.

Надежда:Радвам се, че Бог ни събра с Пламен. Да се надявам, че ще се съберем, пък и децата ни ще станат като нас.

Албена:Ще се радвам да се съберете. Преди време сънувах, че чичо  ти Борислав ми се яви и ми каза, че първото внуче, ще бъде момиченце. Че преди години, аз имам един спонтанен аборт и беше момиченце. В съня си го видях, в Рая. Бях забравила, но той ми напомни. Сигурно, духът на това малко същество, ако има прераждане, ще се прероди в моето внуче.

Надежда:Слушала съм от старите хора, че душите на починалите деца, се прераждат наново на земята .

Албена:И аз съм слушала. Дай Боже, то наново да се прероди! Пък много ще го обичам и като баба, вече, ще се грижа много за него.

Надежда:Радвам се, че така мислиш. Ако котка не ни мине път, ще се вземем с Пламен и ще се роди внучка. Нали така е казал чичо Борислав?

Албена:Да, да. И той ще ни помага отгоре. Ще изпраща своята любов към всички, нас и нашето внуче, живот и здраве.

Надежда:Да стане така, както желаеш. Защото казват, че трябва да мислим само положително и за добро. Така, нашите мисли се сбъдват. Каквото помислиш, така става. Но трябва да го желаеш много.Много ми е приятно да слушам  такива неща. Обичам да чета такива книги, защото, те ми дават много знания.

Албена::Ами, Пламен също се интересува от тези знания. Дори има доста книги. Разгледай библиотеката и ще ги видиш. Можеш да четеш колкото си искаш.

Надежда:Благодаря, лельо Бенче. Ще се възползвам!

Албена:А сега, хайде пак да потърсим Пламен! Хайде, отвори скайпа!

Надежда:Ето, ето, той вече е на скайпа. Като ,че ли чака да му се обадим.

Албена:Да отворим микрофона! Така ще се чуем с него!

Надежда:Добре. Ето, отварям го. – Пламене, здравей. Подготвили сме ти изненада.

Албена:Здравей Пламене. Мама е.

Пламен:Майко, Надежда е у нас, нали? По какъв повод?

Албена:Ами, познай, де!

Пламен:Не, не мога да позная.

Албена:Ами, тя временно ще живее у нас. Дори я настаних в твоята стая. Оставам ви да си  поговорите, тя ще ти обясни.

Пламен:Добре.

Албена:До скоро, Пламене, аз ще отида да погледам телевиизя. Вие си говорете!

Албена излиза от стаята. Затваря вратата и сяда на дивана. С дистанционното  пуска телевизора и гледа.  Албена гласно: Предават  за децата и взаимоотношенията им с родителите”. Бащата беше алкохолик и детето  израснало  в такава среда. Той се връщал пият всяка вечер. Не работил. Шляел се с приятели по кръчмите.А когато се върнел в къщи, тормозил майка им, а него  го биел. Удрял му главата в стената. Дори, веднъж го хвърлил от хола в антрето. Детето получило стрес и от тогава станало  агресивно Албена в мисълта си:.” Ето защо, децата стават агресивни?-   Агресията стана болест у децата и възрастните. А това дете, докъде ли щеше да стигне с тази агресия? Понякога даваха по телевизията случаи, когато дете убило родителите си- майка, баба и дори свои приятели. Пък в училищата колко убийства стават! До това  води  агресията. Тя е болест на слабите.”

  Джиесемът  звъни.

Албена:Ало, кой е?

Николай:Не  ме ли позна, Албена? Аз съм, Николай?

Албена:Здравей. Имам гости  и не мога да разговарям много. Кажи, как я караш?

Николай:Ами, работя. Напоследък имам много изяви. Пък знаеш, на мен се пада най- важното.

Албена:Сигурно е така. Като имам  предвид професията ти.

Николай:Ако някога имаш време, ела в София! Ще гледаш някое мое представление.

Албена:Благодаря. Но засега нямам никаква възможност. Приятелката на сина ми ще бъде известно време у дома, защото баща и е в болницата с инсулт.

Николай:О, горкото момиче!

Албена:Да То си няма майка.

Николай:Гледай я, пък може да ти стане снахичка.

Албена:Така е. На там вървят нещата. Пламен си  знай , че тя ще бъде неговата  съпруга. Ето сега, пак са на скайпа.

Николай:Това е добре, да си познаваш бъдещата снаха.

Албена:Пък и тя е прекрасно момиче. Като, че ли не е от това време.Това е добре. Ти заслужаваш да имаш такава снаха.Кой не иска да има добра снаха? А мен, като че ли Господ ми я изпрати.

Николай:А при мен, дано ми се падне добър зет. Когато питам моята дъщеря, няма ли си момче, тя ми отговаря: “Стига, бе, тате. Нека да завърша, пък тогава.“ Има там едно момче, което я ухажва, но тя се дистанцира от него.” Не ми е времето още, тате”- казва тя. Е, малко е своенравна. Пък има и гордост, защото е красавица. Прилича на майка си, лека и пръст. Гергана също   беше голяма красавица. Доста се заглеждаха по нея. Но тя си хареса мен и живяхме в мир и сговор.

Албена:Но от добрите семейства, все някой си отива първи. И то, преди всичко много рано.

Николай:Ох. Нека  да не говорим за това! Това е най- голямата ми болка. Да изгубиш човека, когото много обичаш.

Албена:Знам. И аз го преживях. От добри семейства, добри деца. Сигурна съм, че и ти имаш добро дете. За нас, все още са деца. И цял живот ще си останат такива.

Николай:Да. Сега е една млада фиданка, която напъпва и когато цъфне, все някой ден,ще даде плод и този плод, ще го изяде някой друг. Ти поне виждаш коя ще бъде, а аз нищо не знам и не мога да гадая. Мойта е малко потайна. Не обича да споделя. Дано не се сблъска с някой, който ще я вземе при себе си и ще я тормози. Има много такива сега. Пият и бият жените си.

Албена:Николай, не мисли най- лошото. Твоята дъщеря, както чувствам е доста умна и въздържана. Не бърза. Това е една много хубава черта у нея. Затова, не  се притеснявай!

Николай:Хайде, сега. Вече да приключим разговора, че както се заговорихме, виж, че е пламнал джиесемът!

Албена:Да, Беше ми много приятно. Пак ще се чуем.

Николай:Приятна вечер, Албена.Как ти е галеното име?

Албена:Бена.

Николай:Може ли да ти казвам така?

Албена:Разбира се. За мен ще е удоволствие, защото съм свикнала така да ми казват.

Николай:Дочуване. И пак ще ти се обадя. Нали нямаш нищо против.

Албена:Разбира се, че не. Дочуване, Николай.

Стряска я гласа на Надежда.

Надежда:Лельо Бенче!Имаш много поздрави от Пламен.

Албена:Ех, този Пламен! Нали го делим на дв?

Надежда:За мен ли става въпрос.

Албена:Ами, да. Той разделя любовта си на две.

Надежда:Да, така е.

Албена:Нека да е все така. Че каквито синове и дъщери има.Хайде, че стана  време за обяд. Трябва да приготвя  закуската.

Надежда:Аз ще   я приготвя.  

Албена: Наде, ще  те оставя сама. Ще отида до село и довечера ще се прибера. Няма  как.Трябва да отида до гробищата. Да запаля свещичка и да прелея за баба. Ти, нали ще отидеш в университета?

Надежда:Да, ама първо трябва да отида да видя татко. Сигурно вече  ме чака.

Албена:Добре. Хайде, аз излизам, да не закъснея за автобуса. А ти закуси и тогава излизай! Аз ще си купя баничка по пътя.

Надежда:Добре, лельо Бени.

Албена:До довечера, Наде.

СЕДМО  ДЕЙСТВИЕ

Утрото.

Албена излиза и бърза към  спирката. Градският автобусът почти веднага  идва и тръгва  Тя махна с ръка и шофьорът спира. Благодари и сяда в почти празният автобус.   На автогарата търси табелата, където пишеше името на селото. Автобусът пристига и пътниците  се качват. Пристигна в селото и  спира на центъра. Тръгва към къщата на баба си.  

Гласно: Май ми се привидя  баба Райна, ч седи на пейката пред къщата Отваря  пътната врата и влиза в двора. Изкачва  се по стълбището и влиза в къщата. Слага водичка в едно шише, взема чантата ,  бера люляк от градината и тръгва към черквата.

Мисли  си:Трябва да вземе свещички и тогава да отида на гробищата.

 Прибира се от гробищата и се приготвя  за Пловдив.Нарамва  чантата. Заключва  вратата на къщата и слиза по стълбите. Прекосява градината. Розови и сини зюмбюли, червени и жълти лалета поклащат  главици.

Албена в мисълта:Те живеят  и умират със своето време.  Сега те Те ухаят   на пролет и се радват че са живи, че живеят.” Довиждане, милички. Аз пак ще дойда.Чакайте ме! До утре, живот и здраве”. И тя бърза. Затваря портата и бърза  към спирката.  Автобусът е там. Качва се, когато шофьорът се готвяше са тръгне. Влезе, плати си билета и се усмихна

Пристигна си в сумрак. Звънна на звънеца и я посрещна усмихнатото лице на Надежда.

Албена:Ей, Наде. Има ли нещо ново?

Надежда:Двойна радост, лельо Бене. Татко утре ще го изписват, защото докторите казват, че няма инфаркт. А е преживял някакъв нервен стрес. По- скоро се е уплашил от нещо.

Албена:Радвам се за него.

Надежда:И аз. Знам, че преди да се случи това, той се стресна на сън и започна да вика. Отвори очи и тогава му стана много лошо.

.Албена:Това е много добре. Защото, като се прибере в къщи, ще се успокои.

Надежда:А сега, чуй каква новина ще ти съобщя. Утре си идва Пламен. Дали му отпуск, тъй като изкарал отличен успех на изпитите.

Албена:Браво на моето момче! Няма  да посрами майка си. Хайде да му се обадим по скайпа. Искам да го чуя!

Надежда:Добре. Ето компютъра. Само да го отворя!Хайде. Готово. Ето и той е на скайпа. Само нас е чакал.

Албена:Пламене. Как си, моето момче? Кога ще тръгваш.

Пламен:Утре рано сутринта, от летището. Ще се прибера в България в 14часа. Няма да ме чакате. Ще хвана автобуса за Пловдив. А те са често. На всеки час. Най- късно в 17 часа съм в Пловдив.

Албена:Добре моето момче. Искаш ли да чуеш Надето?

Пламен:Дай ми я! – Наде, обичам те, миличко. Утре ще те разцелувам.

Надежда:Добре, Пламка. И аз много те обичам и ще чакам час по- скоро да дойдеш. Хайде, чао засега и приятно  пътуване!

 Пламен: Чакай ме!

Надежда  затваря   компютъра и  сяда на стола до масата..

.Надежда: Лельо Бенче. Докато те нямаше   приготвих   печени кюфтета и салата от картофи с лук и майонеза. Ето, хайде вечеряме.

Започват да вечерят.

Албена:Много е вкусно, Наде. Мерси и за тази изненада. Няма грешка в теб. Радвам се.

Обядват и Надежда  се прибира в стаята. На сутринта става  рано. Отваря  тихичко вратата и влиза в хола. Албена също  е станала.

 Надежда::Хайде  на закусим и всеки по работата си!

 На масата се виждат две чаши  и  две чинии със спагети.

 Надежда отива до кухнята   и се връще с кафениче в ръка. Пълни чашите с кафе и оставя кафеничето. Закусват. Албена  пусна телевизора и се чува лека, приятна  мелодия. Става, гаси го и тръгна към антрето.

Албена:Довиждане, Наде. Вземи тези парички! Нали ще трябва да повикаш такси, за да докараш баща си? Пък и да имаш малко дребни.

Надежда:Довиждане и на теб. Ще отида да взема татко от болницата и ще се прибера. До сега ти гостувах, за което ти благодаря, а сега трябва  да се върна в къщи.От утре пак на лекции в университета.

Албена:Добре, миличка. Днес си пристига и Пламен. Като се прибере, ще ти се обадя. Той ще се изненада, че те няма в къщи.

Надежда:Кажи му, че татко вече са го изписали от болницата и съм се прибрала. А щом ми се обадиш, веднага ще дойда.

Албена:Хайде, аз тръгвам, до довечера.- и тя тръгва към  антрето и щраква ключа. –  Наде, ела заключи, че нали знаеш?…

Надежда:Идвам лельо Бени. Ти тръгвай!

Албена а,  Надежда  то заключва вратата и наново си пуска музика. Облича се.Гримира се, затваря  телевизора и тръгва.

СЕДМО ДЕЙСТВИЕ

На глас:. “Милият татко! Това ли трябваше да му се случи! За него е голям стрес. Вече трябва  да сме много внимателни.А аз трябва да се грижа за  него. Няма кой друг.” Вика такси и отива до техния апартамент. Взема дрехи за баща си. Слиза и вика ново такси. Таксито идва и тя се качва.

Надежда:За Окръжна болница, моля

Шофьорът:Добре госпожице.

Градът беше оживял. Хора и коли бързаха за някъде. Сърцето заигра в гърдите и. И то чувстваше промяната, която ставаше в нея. Сега баща и, а довечера ще си дойде Пламен. Двама любими човека, се връщаха, за да и се доверят. Баща и и грижите около него, Пламен, да докаже своята любов. Откога чакаше срещата с него. Тя си представи, как ще го посрещне, ще се хвърли на вратата му и ще го целуне, за да му каже “обичам те”. Таксито спря в двора на болницата. Надежда плати и слезе. Влезе през вратата и се насочи към асансьора. Сърцето и биеше силно. Баща и вече я чакаше. Тя показа главата си през вратата на кардиологичното отделение и видя сестрата, която преди това и помогна  да го види.

 Надежда:Сестра, моля ви. Днес, баща ми  го изписват. Може ли  да му да дадете дрехите и кажете, че го чакам!

 Сестрата:Ей, момиче. Важното е, че баща ти не е получил инфаркт. А сега изчакай, ще ти го доведа, когато е готов.

 Надежда:&Искам да говоря и с лекуващият му лекар, да ми изясни състоянието му, от какво ще има нужда .

Сестрата:Добре. Ела с мен до лекарската стая и ще те представя на доктора. Хайде, не  си притеснявай!

Надежда:Да. Идвам.

Сестрата:Доктор Петров. Момичето иска да разговаря с вас.

Докторът:Да влезе. – Кажи сега, какво те притеснява.

Надежда:За баща ми. Днес ще го изписвате.

Докторът:А да, този, който мислехме, че е инфаркт, а то какво излезе.

Надежда:Да. Моля да ми обясните,от какво ще има нужда? Трябва ли да му се дават някакви лекарства?

Докторът:За сега му е нужно спокойствие. От лекарства няма нужда. Той е здрав, физически. Ние му направихме пълни изследвания. Мина през скенер и не открихме нищо съществено.

Надежда:Радвам се, докторе.Тук съм приготвила едно малко подаръче за вас. Да сте жив и здрав, да помагате на повече хора.

Докторът:Нямаше защо. Но все пак благодаря. А вие  да се грижите за него!Защо не дойде и майка  ви?

Надежда:Няма я, докторе. Тя почина отдавна и сме само двамата с татко.

Докторът:Тогава, грижите остават за  вас. Та, аз до сега се грижа за него. Замествам майка си. Аз съм единствената дъщеря и няма кой друг. Е значи сте оправно момиче? Другите деца  само скитат по барове и дискотеки.

Надежда:Е, мен не ми харесват тези неща

Докторът:Браво ! А сега тръгвайте, че сигурно баща ви чака!

Надежда:Довиждане. И ви желая лек и ползотворен ден.

Докторът:Благодаря ви, момиче. Довиждане и на  вас.

Надежда:Много сте мила, сестро. Ето, това малко подаръче е за вас. Бях намислила да ви го дам, защото още тогава ми помогнахте да видя баща си. Добре, че сте на смяна.

Сестрата:Аз също съм майка и моята дъщеря остана без баща.

Надежда:Аз пък без майка.

Сестрата:Знам какво е да си без родител.

Надежда:Да, тежко и трудно.

Сестрата:Хайде сега да вървим, че баща ти е готов и те чака.

Надежда:Благодаря още веднъж!

Сестрата:Няма защо. Това ми е работата. Да помагам и да се грижа за болните. Затова съм учила.

Надежда:Много ми харесвате. Имам едно предложение. Може ли, някой ден да ни дойдете на гости. Пък можем и да се запознаем с вашата дъщеря. Дайте едно листче да напиша вашият телефон, ще ви дам и моят.

Сестрата:Изчакай малко да отида до манипулацонната да взема листче!Ето, вземи, това е моят джиесем. Можеш винаги да ме намериш на него!

Надежда:Благодаря. А сега ще запиша моят. Може ли да влезем в стаята при татко и там да го напиша?

Сестрата: Разбира се. Тук няма къде да поставиш листчето, за до го напишеш. Хайде!

Надежда:Хайде, тате! Знаеш ли откога те чакам. Извини ме, татко. Ходих до лекуващият ти лекар, за да ми каже какво трябва да правим, след като те изписва.

 Пано:Добре, Добре. Знам. На мен също не ме е ясно.

Надежда:Хайде да тръгваме и в къщи ще си поговорим. А сестрата я каня да ни  дойде на гости. Пък имала и дъщеря. Можем да станем с нея приятелки.

 Пано:Добре. Щом си я поканила, ще ни бъде скъпа гостенка.

Сестрата:Благодаря ви. В най- скоро време ще отделя малко време, за да ви дойда на гости.

Надежда:Довиждане, сестра. Как е вашето име?

Сестрата:Мария. Мария се казвам.

Надежда:Благодаря ви, Мария. Много сте внимателна.

Сестрата:Задължена съм да съм такава.

Надежда: Хайде. Довиждане и до  нови срещи!

Те тръгват  по коридора и спират  пред лекарския кабинет.

Надежда излиза от лекарския кабинет с две листчета в ръка.  Сестрата я чака  в салона.

 И тя бърза. Върна не с две листчета в ръка.

Те влязат   и там ги посреща усмихнатото лице на баща  й.

Надежда хваща под  ръка баща си и дамата  тръгват към асансьора. Излизат през сградата и  търсят такси.

Надежда:А, ето го. Същото, с което дойдох. Като, че сме се наговорили.Ето   баща ми го изписаха.Хайде да тръгваме!

Шофьорът:Качвайте се!  Аз постоянно идвам тук. Тук почина моята жена и ми напомня за  нея.

Шофьорът:Ох и на вас ли се е случило същото нещастие?

 Пано:Ние преди години също останахме сами. Но хайде, да не говорим за това. Ние сме живи и трябва да живеем. Така ни е писано.

Надежда:Тръгваме.

Те се  качват в таксито и потеглят.

Шофьорът натисна скоростите и колата потегля.  Настъпва мълчание.

 Пано:Вече стигнахме.

Надежда:Ето ви паричките. Беше ни много приятно. Имаме еднаква участ.

Шофьорът:Довиждане. Може пак да се срещнем.Ето, вземете тази визитка! Винаги можете да ме потърсите!

Надежда:Благодаря.   Лек и ползотворен ден.

ОСМО ДЕЙСТВИЕ

Надежда и баща и влизат през вратата на блока и се качват   на

асансьора.  Спират  на третия етаж.

Надежда:Ето ни най- сетне у дома.

Пано:Да, дъще. Радвам се.

Надежда:Как няма да се радваш? Ние и двамата се радваме, защото  ти няма нищо.

 Пано:А сега да обядваме и искам да си почина!

Надежда:Добре, татко. Ще приготвя  обяда и ще си легнеш.

Надежда набира на джиесема.

Надежда:Ало. Ти ли си лельо Бенче? Татко вече си е в къщи.Затова ти звъня. Да разбера, Пламен дали се е прибрал. Вече съм спокойна, пък и ти.

Албена:Как е? Добре ли е?

Надежда:Все едно, че нищо му няма. Весел е, както винаги. Има настроение.

Албена:Браво на него. Прати му поздрави от мен и кажи, че скоро ще дойда да го видя.

Надежда:Ще му кажа. А сега вече ще чакаме Пламен.

Албена:Той още не е пристигнал в София. Когато си дойде, веднага ще ти се обадя.

Надежда:Вярвам, че и той ще ми  се обади. А ето някой звъни по джиесема.Аз затварям, а ти ми се обади, да знам какво е казал!

Албена:Добре. Не  се притеснявай! Ще ти се обадя.- Ало, Пламене. Как пътуваш?

Пламен:Още не съм пристигнал. Ще ти се обадя по- късно. Сега ми е много трудно. Току що слязох от самолета.

Албена:Добре. Ще чакам с нетърпение да си дойдеш. Да те прегърна, да те целуна. За сега, чао.

Джиесема прекъсва разговора.

Албена:Да. Пламен е.

Надежда затваря  джиесема и принася   яденето от кухнята. Сервира масата и сяда . Започват да се хранят.  

С  мислите си: Много съм щастлива. Пламен идва. Колко много го обичам.А и той доказва любовта си към мен. Само не знам, за колко време ще остане. Може да отидем до Бачковския манастир, да запалим свещи за здраве и успехи в учението на двамата. Само да дойде. Вече не издържам. Сърцето ми бие лудо пред мисълта, че ще бъдем заедно. Дълго време не  сме се виждали.Времето  напредва . Наближава часът на  идването.Още малко и той ще бъде тук. Трябва  да издържа. 

 Звънът на джиесема нарушава тишината в стаята.

Пламен:Ало. Аз съм миличко. Вече кацнахме и в момента отивам към автогарата, за  да хвана автобуса за Пловдив.

Надежда:Радвам се. Нямам търпение да  те видя.

Пламен:И аз. Но първо ще отида да си оставя багажа в къщи и да видя мама. След това бегом, право при теб.

Надежда:Когато пристигнеш тук, моля те, обади ми се!

Пламен:Знаеш, че ще ти се обадя. За сега чао.

Надежда:Чакам те, миличък. И тя затваря апарата.

 Джиесема звъни..  

Надежда: Кой ли е! Не ми е познат този номер .

Сестрата:Ало, не ме ли позна? Аз съм Мария, медицинската сестра. Реших да се обадя, за да  разбера, как е баща ти.

Надежда:Ти ли си, била? Изненада ме.

Сестрата:Нали бяхме се разбрали, някой ден да ти се обадя. А ако позволите, бих дошла да ви видя.

Надежда:Защо не. Аз самата те поканих.

Сестрата:Тогава, кога ще бъде удобно?

Надежда:Последните няколко дни няма да е възможно. Ще имам гост и трябва  да обърна внимание на него.

Сестрата:Добре тогава. Нека да бъде, когато ти ми се обадиш и ако не съм на смяна, ще дойда.

Надежда:Така се уговаряме. За сега довиждане и ще  ти се обадя.

Надежда поглежда   стенния часовник. Той отброява и 6 последователни удара. ” Да, наближава  да си дойде”. Пусна си музика от телевизора и зачака. 

В мисълта й: Пламен още не  е  дошъл. Обеща, че като пристигне, веднага ще и се обади.

19часа е. Допира ръка под лъжичката си. Задъхва се и полита но се задържа.

 Джиесемът  звъни.

Албена:Ало. Не знам как да ти го кажа, Наденце. Автобусът, с който е тръгнал Пламен е катастрофирал близо до Костенец. Няма жертви, но Пламен,благодаря на Бога е леко ранен.Успял е да излезе през прозореца. Малкият дявол, миличка. Добре ни е момченцето. В момента явно е във стрес. Когато се върне, ще му леем куршум. Може да е малко, но това, което е станало пред  него е голямо.

Надежда:Миличкият ми,той. Като, че ли нещо чрез сетивата ми подсказа, че има някаква ситуация. Сви ме под лъжичката. Явно, в момента на катастрофата. Зави ми се свят и щях да падна на земята. Добре, че се хванах за  дивана и веднага легнах. А то, какво било?

Албена:Яка връзка имате с него. На мен също ми прилоша и в главата ми заудря чук, който щеше да я разбие. И в този момент ми се обадиха,че е станала катастрофа, а после Пламен продължи. Каза ми да не се притеснявам, защото всичко е вече минало и връщане назад няма. Има съвсем малки  рана и на коляното и на челото. Били леки.

Надежда:Ох. Много се притесних лельо Бени. Докато не го видя, няма да съм спокойна.

Албена:А, успокой се! Ще ни го докарат чак до нас.

Надежда:И веднага да ми се обадиш. Не е ли по- добре да дойда до вас, та двете  да го посрещнем?

Албена:Както решиш. Но обещай, че  няма да плачеш пред  него!

Надежда: Обещавам.

И тя  вика   такси по джиесема.   Тя се приготвя и слиза пред блока. Таксито пристига.

 Тя бяга към таксито:

Шофьорът:Къде  да карам ?

Надежда:Към ж.к “Тракия”. Ще ви покажа къде да спрем.

Потеглят. Спират пред блока .

Надежда: Ето тук спрете, моля!

 Плаща и слиза.  Звъни долу на звънеца. Албена се показва през балкона.

Албена:Ей сега идвам,  Наде.

Надежда:Добре, лельо Бенче.  

Албена слиза и двете се качват на асансьора. Спират пред апартамента. Вътре се чува лека музика.  Албена отваря  вратата и от нея се показва Пламен. С лепенка на челото. Надежда се приближава,  нежно го прегръща    и целуна.

Надежда:Трябва да съм по- внимателна, за да не ти направя нещо.

Пламен:Не се притеснявай, миличко. Виждаш, че ми няма нищо. Съвсем леко е.

Надежда:Добре миличък. Видях те и ще те оставя да си починеш. Сега имаш нужда. Ще си тръгна, а и утре е ден.

Добре Наденце.. Може бе така е по- добре, макар, че исках днес да бъдем заедно.

Надежда:Е . И това ще стане. За сега чао и утре  ще ти се обадя.

Пламен:Добре, довечера ще си пишем  по скайпа. Става ли? Знаеш ли, колко неща имам да ти разказвам.

Надежда:След вечеря ще ти пиша и ще си поговорим по микрофона. Сега вече тръгвам, че татко ме чака. Обадих му се, че  ще се прибера.Той знае  какво ти си е случило. Чао,  

Тя тръгва.

Албена я изпраща   до асансьора. Надежда слиза   и   бърза към спирката. Автобусът  идва бързо и тя се качва. Спира близо до блока и се забързва. Спира пред него  Качва се по стълбите и влиза. Качва се в асансьора. Спира пред апартамента и  влиза в антрето.   

ДЕВЕТО ДЕЙСТВИЕ

Надежда:Татко, прибирам се.

Бащата:Бързо, дъще. Ела, ела да видиш. По телевизията дават за катастрофата по новините. Казаха, че нямало загинали.

Надежда:Да. Поне видях Пламен. Само че с лепенка на челото. Разминал се с две леки рани, на крака и челото.

Пано:Радвам се,  миличката ми дъщеричка. Бог му е помогнал. Не виждам, ако беше му се случило най- лошото.

Надежда:Мълчи, татко, моля те! Не искам и да си мисля. Защото ако си помисля, пак ще ми прилошее.

 Пано:Защо думаш така?

Надежда:Защото преди да ми каже леля Бени какво е станало, прилоша ми и ми се зави свят. Това е било в момента, когато е   станала катастрофата.

Пано:Понякога се случват такива невероятни неща, че да не повярваш. Но такъв е животът. Писалката е неписала, че Пламен има още живот. Затова е останал жив.

Надежда:Да. Успокоих се, като го видях жив и здрав. Той може би е в стрес и си тръгнах, защото има нужда да си почине.

 Пано:Правилно си постъпила. Умничка си ми ти. Знам, колко ти си е искало да бъдете заедно, но разумът в теб е надделял.

Надежда:Татко, приготвила съм вечерята. Хайде да вечеряме, защото му обещах, че ще се чуем по скайпа!

Пано:Добре, дъще. Хайде, донеси я и ще вечеряме!

Надежда  отива към кухнята и сервира на масата печено пилешко и зелена салата и   пържени картофи. Вечерят  и баща и тръгна към спалнята. Надежда прибира посудата. Подрежда  масата и измива чиниите.  Въздъхва си и тръгва към нейната стая.  

Гласно: Уф. Забравих си хавлията при леля Бени.  Ще се обадя на Пламен да я сложи в една чанта и като се видим да ми я донесе. Набира джиесема.

Надежда:Миличък. Как си?

Пламен:Не се притеснявай за мен. Аз съм добре. Все едно, че нищо не е било.

Надежда:Радвам се и вече съм спокойна. Нека тази вечер да си починеш, пък утре ще си говорим повече. Става ли?

Пламен:Щом казваш. Така да бъде.

Надежда:Целувам  те, миличък. Желая ти лека и спокойна нощ.

Пламен:И на теб. Лека.

Надежда затваря лаптопа. Облича нощницата и си ляга.  Заспива. Сънува странен сън. Катастрофата и че Пламен вече го няма. Получил е тежка травма в главата и останал на място. Той лети над нея  и я гледа отгоре. Усмихва и се.

Пламен в съня:Смърт няма ,мила. Виждаш, аз съм жив.

 Надежда се  стряска и отваря очи.  Сяда на леглото и се оглежда. В стаята  е тихо. Само стенният часовник в хола се чува. Тя ляга наново и затваря очи. Заспива. Събужда се рано. Става пие аспирин. Отива към кухнята. Слага кафе в кафеничето на котлона.Когато е готово, го сипва в две чашки. Беше взела готово тесто за мекици. Изважда го от хладилника  и  ги изпържи.Отива до вратата на спалнята, където спи баща й   Леко открехва вратата   и  тихичко  казва.

Надежда:Татко, татко, буден ли си. Направила съм кафе и закуска, и ако искаш, ела да закусим!

Баща и се прозява. Вдигна  нагоре ръце и се протяга.

Пано:Ставам, миличко. Ставам. Изчакай ме!За мен не се притеснявай! Аз съм добре. Здрав съм като чук.

Надежда:Хайде, тате! На закуска!

Отива към хола След кратко врече баща й се показва и сяда на стола до масата.Двамата закусват.

Мисли си  Надежда:“Милият ми татко. И да му има нещо, никога не  се оплаква. Все с това чувство за хумор”Толкова много го обичаше. Само, той ми остана. Как да не го обичам, щом като беше толкова добър и грижовен баща. Самичък я  гледа, след смъртта  на майка и. И я  учи  на добро. За нея, личният пример беше едно от големите неща за правилното възпитание на децата. Такава ще бъде и тя, за да отгледа добри деца. Сега ще звънна  на Пламен, за да разбера кака е.

Звъни на джиесема: Ало, Пламене. Добре ли си? Отивам на лекции. Да, да. Разбрах. Вече съм спокойна.

ДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

Излиза. В университета пристига в последния момент.

На вратата  на аулата се сблъскаха с професора. Извинява   се и влезе. Сяда   и се замисля: „За малко да изгубя Пламен. Съдбата е благосклонна към него остана жив, дори и нямаше никаква травма. “Боже, благодаря ти, че ми го остави жив!  Не виждам,  как щях  да живея  без него. А леля и  Бени! Просто, голям късмет. Но нали Пламен е жив. Нека да не мисля  повече за това „

Професорът:Госпожице, може ли да повторите думите ми?

Надежда:В момента не съм в състояние. Случи се нещо лошо, което все още не ми дава мира.

Професорът:Няма да ви разпитам. Моля, влезте в час!

Надежда:Аз съм в час, професоре.

Професорът:Млада госпожице. Нямах предвид това, а че мисълта ви беше някъде другаде. А вие сте отлична студентка и   трябва винаги да отговаряте на въпросите, които ви се задават.

Надежда:Да, професоре.  Виновна съм.

Професорът:Това ми харесва у вас. Че сте искрена и ви желая да останете и в живота такава.

Надежда:Благодаря. Ще се постарая.

Професорът:А сега слушайте и помнете! Не всяко нещо, което преподавам, можете да прочетете от учебника. Затова са лекциите.

Часовете свършват и Надежда се прибира в къщи. Баща  й  се излегнал в хола

на дивана и гледа филм по телевизията.

Тя се събува и съблича в антрето, и влиза   тихичко.

Надежда:Татко, аз съм. Не се притеснявай. Обядва ли?

Пано:Да, дъще. Не се притеснявай за мен!

Надежда:  Ще хапна нещо, каквото има в хладилника и ще си почина. Довечера ще пиша на Пламен. Не искам да го притеснявам тия няколко дни. Нека да си почини и да излезе  от стреса. Леля Бенче каза, че ще отидат да му леят куршум.

Пано:Добре, милата ми. Отиди си почини!

Надежда:Да, татко. Отивам. А ти си почивай, за да се възстановиш по- бързо, че работа  те чака. Хайде, до довечера.

И тя тръгва към нейната стая. Ляга и заспива.Сънува  сън. Някаква млада жена, облечена в ефирни дрехи до земята се приближава до нея. Слага   ръка върху главата й и казва: :“Те ще станеш голям човек. Ще управляваш много хора. Всички ще те обичат, заради твоята доброта и професионализъм.“

Надежда се събужда и тича към хола, където е баща й.

Надежда:Татко, татко, чакай да ти кажа. Сънувах интересен сън.

 И тя разказва съня.

 Пано:Явила ти се е Света Богородица, за да ти предскаже бъдещето.

Надежда:Така ли? Но не ми каза нищо за Пламен.

 Пано:Наде. Ти все за него мислиш?

Надежда:Как да не мисля. Толкова много го обичам.

Пано:Не искам да те отчайвам, но стават много неща по света. Представи си, че залюби друго момиче.

Надежда:Не говори така, татко! Причиняваш ми мъка.

Пано:Трябва да бъдеш подготвена за всичко. Защото, после ако се променят нещата, ще отхлабиш силите, ще паднеш духом и ето ти болестта. Болестите идват от промените и стресовете в живота.

Надежда:Може би си прав. Човек винаги трябва да е буден.И когато дойде нещо лошо в живота, трябва  да е готов да го посрещне и да има воля, и сили.

Пано:Ето, това е моята дъщеря. Помъдряла, а още е толкова млада.

Надежда:Татко,недей! Така ме надценяваш!

Пано:Не те надценявам. Това е самата истина.

Надежда:Тогава, много ти благодаря да хубавите думи. А сега отивам да се обадя на Пламен. Искам да знам как се чувства.

Пано:Тичай, тичай! Ех, любов, любов. Има една такава песен.

Надежда:Нека нашата любов да бъде до края на живота ни! Никога да не гасне!

 Пано:Амин, дай Боже. Нали така се казва!

Надежда:Чул те Господ, татко! А сега да бягам.

 И тя се затичва към стаята си. Отваря лаптопа .

Надежда:Миличък, вече съм тук. Как си?

Пламен:Добре съм. Днес ходихме с майка, да ми леят куршум. Знаеш ли какво се появи?

 Надежда::Казва, казвай!

Пламен:Ами, автобуса и аз.

Надежда:Така ли? Значи, ти е показало катастрофата и че имаш стрес от нея.

Пламен:Така излиза. Но  вече  излезе от мене.

Надежда:Ох, миличкият ми. Целувам те и когато се почувстваш по- бодър, ще се видим.

Пламен:Добре. Чакам с нетърпение този момент.

Надежда:Ще стане. Нали се чуваме по скайпа. Все едно, че сме заедно.Утре, преди лекциите ще мина да пийнем по едно кафе. Става ли?

 Пламен:Как да не става. И още как? Ще  те чакам.

Надежда:А сега си почивай, утре сутринта ще се видим!

Пламен:Съгласен, господин началник!

Надежда:Какъв началник съм ти аз?

Пламен:Малка шегичка. Ти да не се разсърди?

Надежда:Какво говориш, миличък? Как да ти се сърдя на чувството  за хумор?

Пламен:Благодаря ти, че ме разбра.

Надежда:А сега, отивай да си почиваш. До утре.

Надежда затваря джиесема и лаптопа.

Връща  се наново в хола при баща си.

Пано: Наде, дават интересен филм по телевизията. За едно момиче, което е влюбено в мъж, по- голям от нея, който е женен.   Но тя скриваше любовта си към него, защото, той има   прекрасно семейство- жена и две деца, които много се обичат.

Надежда:Татко. Тази нейна любов е невъзможна. Тя трябва да превъзмогне чувствата си, в името на доброто. Няма право да разваля такова семейство.

Пано:Да, Наденце. Така може да разсъждава само един умен и порядъчен човек. Човек, с достойнство и правдивост. Наново се уверявам, каква дъщеря съм създал и отгледал. Един морален човек.

Надежда:Благодаря ти, татко. Това са мои съждения. Така виждам нещата. А в университета имаме една доцентка, която е разведена и ходи с професора от другата катедра. Той е американец и е женен. Неговата съпруга е българка. Нямат деца. Но казват, че на времето, тя е направила спонтанен аборт и вече не е успяла да забременее. А този професор, възмущавам се от постъпката му. Демонстрира пред всички, връзката си с доцентката. Навсякъде са заедно. Дори за Нова година ходил с нея в Гърция и оставил добрата  си съпруга сама. А, тя горката, не знам как се чувства. Знае цялата истина. И как го търпи! Ето, това е човек без морал. Язък, че е професор! А може би, американците така виждат живота? Имат жена и любовница. Но защо повечето време е с любовницата си, сякаш няма жена? Не се срамува дори от студентите си. Какъв пример им дава? Но нека да не го обсъждам! Всеки отговаря за себе си. Не мисли ли,че ще остарее и ще легне в ръцете на жена си?

Пано:Моята моралиска. Моята мила дъщеричка. За кого се е загрижила?

Надежда:Така мисля, аз. Това са моите принципи. Благодаря на мама, лека и пръст и на теб, че сте ме родили да бъда такава. Родителите са еталон на подражание. Вие с мама бяхте прекрасно морално семейство. Много се обичахте и аз съм ви наследила.

Пано:Нека да не говорим за това, защото ми става много болно!

Надежда“Добре, татко. Спирам. Не искам да гледам повече филма, защото кръвта ми кипи. Ще отида да си почета, че утре имам тежък ден. Много часове. Пък сутринта ще  се отбия до Пламен. Обещах му.

Пано:Хайде, дъще. Лека нощ.

Надежда:Лека и на теб, татко.

 Тя целува баща си по челото и се  затичва към стаята си.Изважда   от чантата си тетрадка и химикал, и в този момент и  пише.

В мисълта й:  Отдавна и се върти   в главата ми   една мисъл. Обичам стихове,   пък защо да не опитам да напише това, което е в главата ми.  Май думите започват сами да се леят. Учудвам   на себе си за това, което до сега не бях   подозирала. Та, аз мога   да пише стихове! Преди време, случайно бях разровила някой книги от библиотеката и намерих нещо интересно. Това  ме изненада. В една от книгите, имаше тетрадка и в нея стихове. Мама никога не беше споделила, че може да пише.  Тогава  взех тетрадката и я   прибрах в гардероба си.Сега се сещам за нея.   Става, отваря о гардероба  и вади тетрадката със стиховете. Чете.  „Да ,  великолепни са. Поне разбирам от хубави стихове. А те наистина са изпълнени с много емоция и любов.   Започнала да ги пише още като ученичка.  Ето тук и годините.  Продължавала да пише и като студентка.   Да, тук е и последното й стихче, малко преди нейния край . Тя  пишеше за живота и смъртта. Сякаш беше предчувствала, какво ще се случи.“ Очите на Надежда  се навлажняват. Една едра сълза,  се стича  по бузата й  и   капва върху тетрадката. „ Имам чувство, че мама е до мен.  Сякаш ме    прегръща и  целува  по бузата, Гали    ме по главата за лека нощ, както правеше тогава, когато беше жива. Чувствам някакво докосване, като лек бриз, до бузата. Сякаш две очи  ме наблюдават.  Мамо, мила мамо. Имам една идея. Ще ти издам стиховете. Навярно ще се радваш отгоре и ще  се гордееш с твоята дъщеря. Знай, че тя никога няма да  те разочарова. Не се притеснявай за мен. Аз съм добре и ще се старая да съм добра дъщеря. Обичам те, мамо. Мисля, че аз ще продължа това, което си започнала.  Чувствам, че и аз ще започна да пиша стихове.“

Тя разгръща  на тетрадката и  пише.“Виж ти Виж ти! Наистина.  Аз мога   да пише . До сега не знаеш нищо за себе си.Ето защо, човек трябва непрекъснато да се наблюдава. Така може да  се научи на много неща за себе си, пък и за другите. Някъде  съм чела, че човек трябва да се самонаблюдава, да се опознава непрекъснато. По този начин, ще научи много нови неща. Самоконтрол и самодисциплина е това, което прави човека силен и волеви. Опознай себе си! Това е един висш принцип, който йогите проповядват. Тази вечер, нещо  ме  подтиква  към размисъл. Дали наистина  мама  е при нея и и помага да разбере тия истини! Дали ,тя не и дава насоченост  на мисълта ми? Благодаря ти, мамо! Искам вече да си лягам, че доста се уморих. Целувам те, мамо, както ти ме целуваше! Сега си лягам. Сама си казвам, лека нощ, Наде.“

  Тя се мушна под одеялото и заспива.Сутринта се събужда  рано. Приготвя кафе и юфка, и кани баща си. Този път, тя  прави кафе само на баща си. Само закуси. Раздига масата. Приготвя се .

Надежда:Довиждане, татко. След лекциите ще се прибера веднага. Приготвила съм ти обяд. Хапни, не ме чакай! Днес имаме много часове и ще се прибера по- късно.

Тя тръгва и баща и остана сам.

ЕДИНАДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

 Пано: Сега ще се обадя на Мишо. Отдавна не сме се чували.  Мишо е моят    най- добър приятел. Познаваме се още  се още от гимназията. Никога не  сме се обиждали. Помагахме   си много. Когато бях   в болницата, всеки ден идваше при  мен и  ми носеше плодове. Когато бяхме а двамата, разговаряхме  на дълго и на широко. Спомняхме  си ученическите години.  Разказвахме  си случки от войнишкия живот. Пък Мишо е авджия.Толкова много случки разказваше от авджийския си живот. Някой смешни, други тъжни. Пък има дар слово, завалията. Така умее да разказва, че те принася в мястото на случката. Да го слушаш в захлас. Затова  ще  му се обадя. Чувствам някаква пустота в душата си. Имам нужда от някой, с който да си поговори. Набира  номера му  по  телефона

 Мишо:Кой е?

 Пано:Не ме  ли позна, стари мой приятелю?

Мишо:Нещо телефона не ми е в ред. Много пращи. А, ти ли си бил, Пано?

Пано:Ей, най- сетне! Ами кой да бъде? Аз съм Панайот Янков, мое величество, човека.

Мишо:Все такъв си бил и такъв ще  си останеш. Няма да те напусне чувството за хумор.

Пано:Да бе, да бе. А ти пък да го нямаш? Дори ти е в излишък.Каня те на сутришна водка.

Мишо:Ти пък да не се шегуваш? Толкоз рано на водка.

Пано:Не бе, не бе. На сутришно каймаклия кафе. Пък ще си пием и водичката.

Мишо:Това е нещо. Знаеш, че си обичам кафенцето. Пък с повече каймак, няма да е зле.

Пано:Ей, не знаеш какво да отговориш! Тогава идвай! Ако път имаш някаква работа…

Мишо:Нямам никаква работа. Ще дойда, как да не дойда, като така любезно ме каниш.

Пано:Че, аз кога не съм бил любезен?

Мишо:Да, да. Съгласен, господин началник.

Пано:Е стига с  тия шеги! Че виж, слънцето е вече високо.

Мишо:Тръгвам де. Нека да се облека и ще тръгна.

Пано:Да не те чакам с часове?

Мишо:Та, аз съм на една крачка от вас. Дори не гоня автобус.

Пано:Хайде,  хайде, тръгвай, че вече гърлото ми засъхна. Трябва да го смажа с малко кафенце.

Мишо:Чакай ме след 5 минути. У вас съм.

Панайот затваря   телефона.   Не минават  и повече от 5 минути и на външната врата се звъна.

Той става . Беше Мишо. Отваря  и Мишо  влиза.

Пано:Ей, мама мустара. Точен си като истрел в целта.

Мишо:Знаеш, че винаги съм бил точен. Ти заслужаваш приятелю. Та ти си толкова точен във всичко, че се срамувам, да обещая и да не бъда точен.

Пано:Ей, ей. Стига ме ласкай! Ще се възгордея  и ще пусна криле.

Мишо:А къде ще летиш.

Пано:Ще литна ей, там на върха на Родопа планина и ще викна с пълен глас: “Хорааааааааа, мили хора. Чуйте един пастир, който е загубил стадото си. Елате при мен, да го потърсим! Пък от тук се вижда цяла България. Нашата майка мила. Колко е красива. Нямате си представа. По- хубава  страна от България няма.С нейните тучни морави, с нейните буки зелени, с нейните сенки дебели и красивите българки.

Мишо:Чакай, чакай, Пано! Та ти си бил много поетичен!

Пано:Забрави ли, Мишо? В гимназията пишех такива стихове. А на колко момиченца съм пращал любовни. Ех, време ли беше! Луди, млади години. Да бяха се върнали, но да не бъдат като днешните.Сега, любовта изчезна от младите. Не знаят що е истинска любов. Романтика, братче, романтика…

Мишо:Я слез на земята, приятелю! Не виждаш ли, че живеем в друго време. Никой не ти говори за романтика.Казват, че е нещо отживяло. Тук,таме може да се срещне някой романтик. Но такива, като него се броят на пръсти.

Пано:Ех любов, любов. Ти кажи, защо? Май имаше някаква такава песен.

Мишо:Имаше ли, нямаше ли, просто изчезна от сърцата на хората.

Пано:Прав си приятелю. Сякаш се скри в дън земя и никой не може да я открие.

Мишо:Ние поне на времето я открихме и се къпехме в нея , като в бистро езеро.

Пано:Да. Изпитахме  нейната сила и истина.

Мишо:Колко беше красива, тя! Ето ти романтиката.

Пано:А вече не може да се върне. Ако имам втори живот тук, на земята, пак моята любов, по- точно жената, с която живях толкова години, пак нея ще взема.

Мишо:Забрави, че вече си сам. Затова ми говориш за любов, защото вече я няма.

Пано:Хайде, нека  да не говорим за това?Става ли?

Мишо:Става Пано, става.Дай сега, кафетцето, па да си пийнем сладко, сладко!

Пано:Ей сегичка! Тръгвам, де.- и той  тръгва към кухнята.

Мишо:Ех, че ми е толкоз хубаво. Хайде, давай, давай, че нямам търпение!

Пано:Не виждаш ли ,че ида? Ето, вземи! Избери си сам чашката!

Мишо:Те, двете се еднакви, като две капки. Така са изпъстрени, чак миришат на пролет.

Пано:Пак се понесе във вихъра на времето. Вземи, та малко да си в крак с новото. Че ако не можеш да свикнеш, сърпа ще се отреже като житен клас.

Мишо:Като ми каза за съпра. Спомних си и за паламарката. Нали знаеш какво е паламарка. Оная, дървената подобно на ръкавица, с която прихващаш отрязания от сърпа клас.

Пано:Знам, как да не знам. Сега младите не знаят какво е сърп и паламарка. А по наше време нямаше комбайни, а жените ходиха на нивата с тях и прибираха житото.

Мишо:Аз съм от село и като малък ходех с майка си на нивата да жънем. Гледах я,  държеше паламарката и режеше житните класове. После отделяше житните зърна и ги оставяше в сайвана, да има за зимата. По- голямата част носеше на мелницата, за да ги смелят на брашно. Нали трябваше да ядем хляб.

Пано:Мама, бог да я прости, пък обичаше да прави баница. Сега я наричат домашна баница. Първо  месеше тестото, после правеше малки купчета, леко ги разтилаше с ръце и точеше с точилката. Корите и бяха толкова тънки, та чак гледах през тях. Правеше много хубава баници, която, аз много обичах.

Мишо:Да. Но сега всички се научиха на готово. Точените кори готови. А да не говорим, че има и готова баница, само да се опече.

Пано:Така и баба знае. Аз сам мога да си я направя. Какво му е.

 Мишо:Ех, че сладко, кафенце!- и той отпи една глътка. -Винаги ми  е сладко при тебе.

Пано:Е, не се познаваме от вчера. Колко години изминаха и все си останахме такива, луди глави.

Мишо:Ей, не обиждай на глави!

Пано:Не сме ли такива? Остаряхме, но не ни увират главите.

Мишо:Ех, приятелю, приятелю мой мили. Нека още да си поживеем,та да се порадваме още малко на живота. Много е красив пущинявица. За нас поне е такъв, защото виждаме само хубавите неща в него. А той наистина си е такъв. Хората не могат да разберат, че трябва да живеят, докато им се дава даром този живот. А те виждат се лошите неща. Но не мога да ги упреквам. Всеки отговаря за себе си. Животът си е негов и той си живее така, както го разбира.

Пано:Прав си. Ей, идват Великденските празници. Днес е велики четвъртък. Надето, дъщерята значи, каза, че като се върне от лекции, ще боядиса яйцата. Навремето, когато беше жива жената, какви яйца боядисваше! За чудо и приказ. Дъщерята се научи от нея. Пък какви красиви козунаци месеше ! Заплетени, незаплетени. Някой кръгли, други продълговати. Само да ги гледаш. Но когато дойдеше неделята, Възкресението Христово,всички сядахме до масата. Чукахме се с яйцата и у който останеше здравото, борецът де, го оставяхме за следващата година. Ех, живот, живот. Няма да се върнеш ти назад,  в онова време.

Мишо:Пано, дай една чашка от водката! Водата де.Че от кафенцето ожаднях.

Пано:Ей, сегичка. -  и той бърза към кухнята.Връща  на се с чаша вода.-Ето, вземи. Та  да ти мине жаждата!

Мишо:Благодарю вам, друг мой.

Пано:Е моля, моля. Няма защо. Пийни си! Да ти е сладко!

Изведнъж телефонът наруши разговора. Панайот  вдигна слушалката.  

Пано:Ало, кой е?

Сестрата:Не ме ли позна? Аз съм твоята сестричка.

Пано:Коя сестричка?

Сестрата:Не ме ли помниш? От болницата. Бяхме се уговорили с дъщеря ти, да се обадя някой ден. Пък идват празници и реших да го направя сега.

Пано:А, ти ли  си Мария? Много се радвам да те чуя.

Мария сестрата:Може ли да дойда на Възкресение, да поднеса моят подарък  и да се чукнем по приятелски, с едно яйце?

Пано: Разбира се. Надето няма  да има нищо против, дори ще се зарадва. Тя много те уважава.

Мария:Може ли към десет, сутринта?

Пано:Може, може. Ще те изчакаме, всички да се чукнем.

Мария:Тогава да не те притеснявам повече. До Възкресение.

Пано:До Възкресение Христово.

Мишо:Ей, какви са тези мацки, дето ти звънят. Чак у вас искат да идват?

Пано:Стига шега!

Мишо:Понякога шегата става истина.

Пано:Не се бъзгай! Надето беше поканила сестрата, която ме гледаше в болницата, да дойде на гости у нас.

Мишо:А, такава ли била работата? Пък, аз си помислих… Пък не е лошо наново да се влюбиш. Толкоз години си сам. И твоята жена отгоре няма да има нищо против, вярвам. И ти имаш нужда да легнеш до женска плът.

Пано:Виж, до сега и не съм го помислил. Имах толкова щастлив брак и то с голяма любов. Не мога да забравя нищо.

Мишо:Но ти си жив и имаш нужда все пак наново да срещнеш любовта.Според мен е така. И ти си човек.

Пано:Виж. Може би си прав. Но не съм мислил по този въпрос. Не знам и Надето как ще посрещне друга жена в нашия дом.

Мишо:Е, това вече не знам. Туй сий ваша работа.

Пано:Хайде, да не говорим за това. Знаеш, че всеки човек си има предначертан живот. Пък каквото му е писано.

Мишо:Добре, спирам.

Пано:Май вече ще стане обед. Много се разбъбрихме. Време е да тръгвам, щото жената ще ме подгони. Че каквато си е ячка…А инак е много добричка. Шегичка.Знам, нали я познавам .  Бяха приятелки с моята. Две добри приятелки, две добри жени.

Мишо:Хайде Пано.Тръгвам. Пак ще се видим, когато кажеш.- и двамата тръгват  към антрето. Панайот  отваря   вратата и Мишо излиза.

Пано: Довиждане, брат. До нови срещи.

Панайот остава сам. Мисли  си:“ Да не би пък съдбата да ми изпращаше тази, Мария. Каква жена е ! Каза ,че  и тя е останала вдовица. Ако е решено от съдбата, може да се случи нещо непредвидено.

В коридора се чуват  стъпки.

Надежда:Татко, аз съм. Идвам си по- рано, защото днес нямаме лекции.Нали е празник. Ще учим чак на седми. Хайде. По пътя купих яйца и боя и ще боядисаме яйцата. Искаш лии ти да се включиш? Тази година има нови бои. Найлонови флакончета с течна боя. Отрязваш и на ръкавица нанасяш боята. След това слагаш яйцето в шепата и боядисваш.

Пано:Така ли? Какво ли не измисля човешкият мозък! Всичко ти се дава наготово.- Наде, обади се Мария,  медицинската сестра. Иска да дойде в неделя да се чукнем с яйцата и тя също ще ни донеси.

Надежда:Много се радвам, татко. Пък може, а… Да не те е харесала? И ти си жив човек и то преди това мъж- як и хубавец.

Пано:Ей Наде! Не ме засрамявай!

Надежда:Защо да те засрамвам? Това се е самата истина. Теб всяка жена може да те хареса. Все още не си за изпускане.

Пано:Виж, каква мъдра дъщеря имам. Прилича на майка си. Лека и пръст, милата.

Надежда:Да. Аз просто съм си такава. Така виждам нещата. Колкото и да ни е тежко, животът си тече като реката.

Пано:Така е дъще.Ние трябва да вървим напред и да не се обръщаме назад, защото там са спомените. А те ни причиняват болка, защото са спомени, които не могат да станат настояще.

Надежда:А сега, татко, давай да се стягаме, че нас чака! Ще ти завържа престилка да не се цапаш. Нали няма  да се сърдиш? Хайде, залавяй се за работа! Аз ще сложа яйцата да се сварят и когато са готови ще стартуваме.

Пано:Ех, милата ми. И тя има моето чувство за хумор.

Надежда:Нали си ми баща. Не мога да не имам твоето чувство за хумор. Хайде, яйцата са вече готови.Слагай ръкавиците! Аз съм приготвила боите. Дай си ръката. Ето, сипвам  от червената. Първото яйце трябва да е червено. После можем да смесим, за да станат многоцветни. Ще видиш какви красиви яйца ще станат. Мария, като ги види, не може да не им се радва.

Пано:Пак ли за нея ми говориш? Хайде да боядисаме яйцата! Приказките на пазара.

Надежда:Добре, миличък ми татко. Ще те послушам. Нали съм твоето послушно момиченце?

Надежда:Ето и последното яйце. Виж, колко са красиви! Тази боя прави чудеса.Аз ще взема памук и ще ги овалям в олио, за да станат лъскави.Ще го поставя върху хартия и след това във фруктиерата. Да я украсим, татко? Отдолу ще сложим тази слама, дето я купих специално за това. Върху нея ще поставим яйцата и отгоре ще ги украсим. Има и пиленца. Ще ги сложим по средата. Виж, колко са красиви?

Пано:Хайде, дъще! Вече сме готови. Ще купим готови козунаци и неделята ни е готова.

Надежда:Аз ще купя два козунака. Нали ще дойде Мария. пък трябва да се почерпим и с козунаци.А реката не спира да тече във вечността.Нали, татко?

Надето се приготвя и излиза. Прибира се бързо с два козунака в ръка. Влиза   в хола и ги  постави до яйцата.  

ДВАНАДЕСЕТО ДЕЙСТВИЕ

В петъка, в църквата   Света Богородица   хората  се промушкат   под масата, върху която  са наредени, библия и един сребърен кръст. Целуват  ги и  се кръстят три три пъти.  Вечерта Надежда и баща й остават в къщи.  Гледат по телевизията. Предават от    храма Александър Невски в София.В 24 часа българският патриарх произнесе “Христос возкресе” , пое свещеният огън от Иерусалим и го раздаде на присъстващите.  Свещеникът и няколко човека  ковчега с плащиницата тръгнаха от олтара и с насъбралите се, излязоха навън и обиколиха три пъти храма.х После се върнаха обратно. Започна нощната литургия. Пълна тишина. Литургията нарушаваше тишината и призоваваше към покаяние. Тази нощ, всеки даваше равносметка на своите деяния. Наближи краят. По средата  на храма тези, които бяха извършили великото постене са наредиха в редица, за да поемат комката.Свещеникът стоеше до олтара с поднос, върху който беше поставена чаша с вино и в страни залъчета хляб. С лъжичка подаваше от виното и залъчето хляб. Хората привеждаха глави и целуваха ръката му.Присъстващите вярващи бяха поставили свещичката с вечния огът в найлонови чашки, по средата на които бяха направили дупка, където се виждаше горящата свещичка. Всички започнаха да излизат и с горящите свещички  и тръгват.

 Надежда пали една голяма свещ.Някаква сянка прекосява  хола.

Надежда:  Татко. Виждаш ли? Също мама. Както винаги тихичка, с лека походка и едва забележима. Нашата добра майка е дошла при нас.Хората не вярваха, че душата никога не умира. Че тя е винаги жива. Че тя се явява на своите близки.Имаше толкова случаи на хора, които разказваха за тях. Пък и науката започна да доказва, че има живот след смъртта. Има специална апаратура, която хващала образите на починалите.

Пано:Трудно ми е да повярвам, но щом има вече доказателства, не мога да не повярвам  

Надежда и Пано си лягат в полунощ.   Надежда сънува странен сън. Върви по една пътека, горе, в планината. Насреща и Иисус Христос. Той и подава ръка и изведнъж, пред тях се изпречва малка църква. Двамата влизат вътре и се вижда много народ. Иисус застава по средата и благославя народа. Всички започват да излизат. Той застава на вратата и изважда печат. На едни слага печат на лявото рамо, на други на дясното. На Надежда, слага    на дясната. Тя се събужда и  отваря очи.  Озърта се, но Иисус не се вижда. Става и  сяда  на леглото.  

На глас:  На сутринта ще отида в съседката Елена. Тя може да разгадава сънища.

Става рано. Приготвя кафето и закуската и  отива до стаята  на баща си. Леко го побутна по рамото.Той отваря   очи и се обръща   към нея:

Пано:Станала си много рано, дъще? Не искаш ли още малко да си поспим?

Надежда:Не, татко. Сънувах много странен сън и съм решила да отида до кака Ленче, да ми разгадае съня. Много интересно. Сънувах Иисус, че ми сложи печат на дясната рамо. Бяхме в една  малка църква, с много хора. Той ни благослови, накрая сложи печати на всички. На едни на лявото, на други на дясното  рамо.

Пано:Това наистина е интересен сън. Иди, дъще, иди при Елена! Тя ще ти каже. Пък и на мен ми стана интересно.

Надежда:Ще отида, татко. Нека малко да напредне времето, че още може да спи.

Пано:Снощи, прозорците им светеха до късно.

Надежда:Тъкмо, като закусим.

Пано:Сега ставам и аз.Чакай ме в хола!

Двамата закусват. Става 10 часа. Надежда се облича   и излиза . Звънна на звънеца на Елена. Отвътре  се чу нежен женски  глас.

Гласът:Кой е?

Надежда:Аз съм, како Ленче. Съседката Надежда.

Елена:Момент, да отворя !- отваря. О, ти ли си била, Наде? Не те очаквах. Явно нещо те води насам?

Надежда:Да.

 Елена:Но хайде първо да седнем и разказвай!

Надежда:Како Ленче. Знам, че ти разгадаваш сънища и затова дойдох при теб.Сънят ти е много интересен. И тя и разказва съня.

Елена:Явил ти си е Иисус Христос. Завел ти е в духовното средище, неговата църква. Там те е осветил.На който е сложил печат на лявото рамо, те са хора, които служат на сатаната, лошите хора. А на дясното, са неговите, божиите хора. Хората,които обича. Ти си негово чедо, което той обича, защото си много добър човек.   Тъй да знаеш! Радвай се, че си сред неговите люде. – Искаш ли да пийнеш едно кафенце? 

Надежда:Не, како Ленче. С татко пихме в къщи. А не пия повече от едно.

Елена:Добре, тогава. Искаш ли на Великдена да се чукнем с едно яйце?

Надежда:Нямам нищо против. Нека дойде живот и здраве, пък ще се чукнем. А сега да си тръгвам, че татко ме чака. Довиждане, до неделя.

Надежда  излиза и тича към апартамента Влиза. Баща й я чака

Надежда:Татко,  татко, много интересно. Да знаеш само, какво ми каза кака Ленче?

Пано:Слушам, дъще! Целият съм в слух. И му разказва.

Пано:Така ли, дъще? Ами това е много хубаво. Не се и съмнявам, че ти си Божие  чедо,, защото си много добра. Все добри неща правиш.

Надежда:Щастлива съм, татко, че Иисус ме е сложил при добрите и неговите  хора.

Пано:Правилно те е сложил.

Надежда:Да, още като бебе, на  една година.Казват, че който е кръстен, вече детето било  християнче.

Пано:И аз така съм чувал.

Надежда:Ами ти, кръстен ли си?

Пано:Доколкото знам. Преди години, мама ме е кръстила.

Надежда:Браво! Значи и ти си християнин, като мен.

Пано:Да. От християнин, християнче се ражда. Затова те кръстихме.

Надежда:Благодаря ви. Днес много се замислям върху вярата. Често чета библията. Трудно ми е да гадая, но знам, че тя е историята на човешката цивилизация. Започва от време оно и е вечна во веки.

Пано:Аз да ти кажа, не я чета, но вярвам в една сила, както и да я наречем. Тя съществува и не можем да я оспорваме.

Надежда:Да. Тази сила прави чудеса.  Много хора са повярвали в нея и са се излекували от тежки болести.

Пано:Да. Аз знам много случаи.

Надежда: Татко.Искам да знам. Кръстена ли съм? Ах татко, ах татенце. Не знам защо, днес много искам да говоря на тази тема. За вярата, за Иисус Христос. Дали, защото ми се яви в съня, не мога да проумея! Аз го обичам, защото заради нас, хората е разпнат на  кръста. Нима и ние не сме разпнати като него на кръста за вярата? Но всеки сам решава. Да вярва или да не вярва. Никого не можем да накараме  на сила да вярва.Човек трябва да вярва в доброто, а то е любов. Да прави добро от любов.В това е истината, татко. Това е истинският, новият човек. Човекът с новото мислене и новото съзнания. Човекът на Новото време.