Category Archives: СВЕТЛИНА В МРАКА КНИГА ВТОРА МАРИЯ ГЕРАСОВА

СВЕТЛИНА В МРАКА ВТОРА КНИГА

 image-14818-0-0-izlozhba-posvetena-na-zlatyu-boyadzhiev-i-baratsite

СВЕТЛИНА В МРАКА

КНИГА ВТОРА

 АВТОРСКИТЕ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ

ДЯВОЛСКА РАБОТА

На времето ми са роди едно маленко агънце. Такова, досега не ни се беше раждало. Един ден го изкарах на ливадата да пасе с другите овце, а там беше една комшийка и кат видя агънцето, зацъка с език: “Марии, че убаво агне имаш!” Мина. к’во са мина, онуй ти агънце падна, ай тъй, без нещу, както си беше дубре. Падна, прерита и умре. Уручасъ го таз жена. За едноту чуду гу уручасъ. За иднатъ убос го уручасъ и затри – завайка се дядо Вътю.

- Чуй, чуй, Вътьо! – прекъсна го Тина. – На времето и моя дядо Станю имаше яки и здрави коне. Най- убавите. Еднъж, как тръгна на пазар, окол него са събрали ного люде да гледат конете. Някъв челяк с остри очи ги аресал и искал да ги купи. Дядо ми отказал, щото не ги продавал. Челякът ги погледнал още малешко и си тръгнал. След десет минути, единият от конете започнал да трепири, да съ дърпа, паднал на земята и от устата му почнала да излиза пяна. Сички рекли, че конят е уручасън от силни очи.

   Павлето стоеше настрана и ги наблюдаваше. Очите му искряха.

- Уруките са голяма работа – прекъсна ги той. С малките, уручасва и големите. Най- ного яките, здравите, работните, убавите и личните. Чух нейде, че един колибар впрегнал воловете си да оди на пазар. По средата на пътя го срешнала жена, с очи кат змия. Те били толкоз зелени, че не мож устои на тях. Жената позагледала воловете и отминала. Когаш стопанинът повървял малешко, по- убавият започнал да трепери, паднал на земята, преритал и умрел. Жената го уручасъла.

- Уф, лоша работа е това, чедо. – завайка са дядо Вътьо. На времето, га са заженихме със старата, па тя си беше голяма убавица, на сватбата мало и голямо я гледаше, и са чудеше. Дубре, че са сетихме да турним муска, та да не я фатат уруки.

На мегдана се разнесе такъв вой, че Павлето закри с ръце ушите си. Яко, мъжко магаре беше вирнало задните си копита и хвърляше къчове към дувара на хана. Бай Стоян го държеше за юздите. То се издърпа от ръцете му и започна да кръжи.

- Бър, сус бря! – извика той и подхвърли суха кора хлебец.

- Кви времена дойдоа! Сушави и гладни – изрече на глас Павлето.

   От височината на викалата на турската катедрала Мураджие Джамия на Джумаята, облечен в зелена роба и бяла чалма, ходжата призоваваше Аллах да излее благодат над главите на правоверните.

   За Джамията се носеше предание, че на това място някога е имало величествен храм, на името на Света Петка. Още през царуването на Иван Александър- царя на всички българи и гърци, който е владеел Пловдив цели 20 години до падането му под турско робство (1344- 1364 година), тя е била катедрална църква. След превземането на града от турците през 1364 година, я превърнали в джамия и я нарекли на името на завоевателя Гаази Султан Мурад евел Худавендигар. Нарекли я още ” Олу джамия” или “Джумая джамия” Олу- значи главната, а джумая – ден петък, на който извършвали богусложение само в нея.

   Времето клонеше на дъжд. Къщите, с техните издатини, с еркерите, с широките стрехи, високите огради, зидове и комините кацнали по покривите, тънеха в зеленина.

   Павлето излезе от двора на хана и забърза. Спря пред дюкяна на Тома Костов. Сега вече, той не продаваше деликатеси и бакалия, а велосипеди “Вандерер” и “Адлер”. Той току-що беше навършил осемнадесет. Явно, беше решил, че е време да си купи един такъв. Преди да влезе в дюкяна, спря за миг. Пред него се изправи голям, рошав пес и започна да лае. Момчето, което го водеше, спаси положението. Павлето се понамръщи, закани се с пръст и бързо влезе в дюкяна. Посрещна го нисък, доста пълничък човечец.

- Добър ден, байо Тома – рече той.

- Дал Бог добро, сине. К’во та носи насам?

- Сакам да си купа “Вандерер”, ама не знам колко струва?

- Двеста и петдесет. Ако ги имаш, твой е.

- Ама аз… – изрече Павлето и изтърча през вратата.

   Семейството на момчето беше заможно. Баща му, Гьорги, викаха му Байото, ходеше по чужбината и търгуваше с шаяк и аби. Беше изпратил момъка да купи малко риба и хайвер от Караманлията, чийто магазин беше на Съборна. Какво ли нямаше в него! Тарама, сьомга,  щука,  шаран, далак хайвер, риба хамсия стояла в солена саламура половин година, аншоа, лакерда, паламуд, пушена скумрия, осолен шаран, сом, бяла риба в зехтин,  косат, смедок распир, чига, платина, калкан, кефал все солени, пушено филе, гаризи, цирози, скариди и консервирана риба в тенекиеви кутийки с ключове за отваряне. През зимните месеци продаваше портокали и мандарини, а лимони през цялата година.

   Дишайки тежко и на пресекулки, Павлето спря пред магазина. Вътре се чуваха гласове. Той погледна през прозореца и прекрачи прага. Сблъска се с някакво дребно човече, извини се и продължи. Караманлията го прикова на място с думите:

- К’во та води насам, момче?

- Тате сака от пушената скумрия за мезе и пушено филе от риба – издума набързо той.

- Голям челяк е Байото. За него сичко ше дам. Речи му да ми отдели малко шаяк за палтото! –  прекъсна го бакалинът.

   Той притегли по кило от скумрията и филето. Зави ги в амбалажна хартия и ги подаде на момчето. Павлето рече “благодарим” и тръгна. По средата на пътя се спря. Заслуша се. Наблизо беше Балък пазар.

- Крехко бутче. Убава стока. Само при бая ви Стамата. – разнесе се глас.

   Павлето забърза към пазара. Мина покрай касапския дюкян, който нямаше нито врати, нито прозорци, а само кепенци за затваряне, направени от нагънати, железни лостове.

- Елата бре,  ора! –  подкани як бабаитин.

   Месото висеше на железни куки – говеждо, телешко с розов цвят, тлъсти овце и чукани, кастрирани овни, агнета и малачета. Чуваха се гласове, подвиквания: “Дай от туй парче! Начукай някоя паржола! Отрежи агнешки котлетчета! Смили две кила за кюфтета, или по- добре дай го тъй, та в къщи да го накълцаме на дъската! Ама гледай да е без кости!

   Дребничък човечец се прибилжи до тизгяха и помоли:

- Дай малко дреболии за котарака, чорбаджи!

- Касапинът отбра от дреболиите и напълни книжната торба.

- Колко струва стоката?- попита човечецът.

- Нищо, нищо. А, остани си със здраве!

- Остани си и ти с здраве – отвърна дребничкият. Айде, че животинчето ма чака!

   Месото в касапницата не беше много чисто. Носеха го от салханите на кон или магаре, с талига, а някой с кобилица на рамо. Мухите кацаха по него. Тук- там се виждаше и някоя смазана. Кметът беше издал заповед от 11 до 5 часа следобед, месото да се поставя в шкафове, или да бъде загънато в чисто платно, но това беше частична мярка против замърсяването.

   Павлето продължи нагоре по калдъръма. Мина покрай къщата на доктор Рашко Петров. Беше на номер23. Сега имаше нов собственик. Той запази вътрешната уредба. Камината беше на мястото си. Голямата маса с извити крачета все още беше застлана с зелена, плюшена покривка, а над нея дантелено перде от чеиза на Харитина. Газената лампа с глобуса от син фосфор и тесни бели ивици, която подари на доктора един бей, който го беше излекувал от съклет, все още гореше. Миндерчето стоеше до камината, отрупано с възглавнички. На дюшемето беше просната дебела плъст, като ония, дето някога ги чукаха в тепавицата на Чепино, помакините. На стената, до кандилото стояха портретите на мъж и жена в плюшени рамки, а под тях атлас, изшит от червени и лилави вълнени конци. Тежките мебели бяха в другите стаи.

 Момчето спря пред къщата и се загледа. На плочата на външната страна пишеше: ” ОТ 20 V / І до 10 / 22 Х 1878 година, тук е работило Временното руско централно управление, начело с императорский , росийский комисар в България, генерал адютант княз Дондуков – Корсаков, което изработило проекта на органическия устав (Основен закон за управление на Източна Румелия).За изготвянето му се знаеше, че участие са взели Й. Груев, д-р Ст. Чомаков, д-р Рашко Петров Чорапчиев от Копривщица, участвал в първата легия на Раковски в Белград през 1862 година. После завършил медицина във Виена и се установил като лекар в Пловдив. Бил голям приятел на перущинеца Петър Бонев и на Левски. Когато идвал в града Дяконът, често отсядал в тоя дом. В широките, полутъмни стаи на първия етаж, доктор Рашков се срещал с комитовските хора. Той починал през 1894 година във Виена, дето бил опериран от рак на гърлото. Погребан е в Пловдив. Жена му Харитина умряла преди това. Дъщеря му Величка, съпруга на министъра на войната по онова време генерал Никифоров, продала къщата с мебелировката на някой грък и се преселила в София.

   Да се чуди човек. Какви времена настанаха! Не се помни нищо за такива хора, като доктор Рашков. Само една каменна плоча и толкоз. Минаваш и заминаваш. Ако се спреш, добре. Всичко се забравя. Дори и близките ни. Остават спомените, че е живял такъв човек. Човекът е като прашинката. Идва вятъра и тя отива нейде, без да се върне.

   Този вятър беше подхванал и Павлето.

Наближаваше Андреев ден – 30 ноември. Приемаше се като начало на зимния цикъл. От него денят започваше  да расте колкото едно просено зърно.

   Момчето забърза по калдъръмената улица.  Вечерта, стрина Стефана – майка му, беше сложила върху огъня в камината да къкри бобът, а и житото. На утрото, той ше стане и пръв ше отиде до огъня. Ще дойдат майка му и баща му и ше фърлят по някой зърно  към комина и ше рекат: “Нек’ посевите растат до небото!” След туй ше седнат на софрата. Стрина Стефана  ше напълни пахарчето с уврялото жито, а той ше напълни празния си стомах. Павлето беше чул отнейде, че на този ден му викаха Мечин ден. Почитали го били за предпазване от мечки. Когаш са фърляло зърното, са думало: “Нà ти, мечко, варен кукуруз, да не ядеш суровия и да не ядеш човеците и стоката!”

Павлето спря пред голямата порта. Отвори я и прекоси каменната пътека, върху която бяха накацали няколко жълти листа от стария дъб. В голямата одая се чуваше весела гълчава. Той не усети как се качи и спря пред нея. Сърцето му заби силно. По средата на одаята се виждаше голямото пиано, а до него красиво девойче допираше клавишите с нежните си дълги пръсти. Той се заслуша в непознатата музика и затананика. В главата му заиграха мисли. Спомни си Антон Тайнер – диригента на католическата църква “Св. Лудвик.” Приличаше много на композитора Ференц Лист. С високото кокалесто тяло, в лицето и с начина на вчесването на дългата си коса. Не се делеше от лулата си, само когато дирижираше и спеше. Тайнер беше голям органист. През Великденските и Коледните празници, черквата беше препълнена. Той свиреше с цялата си душа и сърце. Затова, хората го обичаха. Беше завършил консерватория в Прага. Беше посетил Русия и свиреше в много градове, заедно с императорския оркестър. В Пловдив беше дошъл през 1899 година – за учител по орган, контрабас, пиано и цигулка в девическата гимназия.  Живееш в схлупена къщурка на Крали Марко 5.

Павлето реши, че на Коледа ще отиде на празничния концерт на учителя. Обичаше неговите класически и религиозни песни, които Тайнер изпълняваше на 2000-гласов орган.

Нещо го извади от мисълта и той пристъпи прага на гостната. Спря го синият поглед на момичето. Тя го погледна и леко се усмихна.

- Сине, сине – чу гласа на майка си. – Седни де, седни!

Той тръгна, спря се за малко и сведе глава.

- Земи стола и седни! Я, да ти е честито, сине!

- Ух – въздъхна Павлето.

- За празника е – продължи тя. – Седни де, седни! Не са срамувай! – подкани стрина Стефана.

   Павлето придърпа стола до себе си и седна до момичето.

 

- Желаете ли, млади господине, да научите нещо на пианото? – обърна се  тя  към него.

- Да, само туй желая – отговори той.

- А сега да са спазарим – рече стрина Стефана. Ти ше идваш секи ден у нас, да учиш момчето! – Както виждам и ти желаеш това, сине? – обърна се тя към Павлето.

   Той се усмихна и махна с ръка.

- Така та искам, чедо! – продължи Стефана.

- Нек идва след пет, по пладне! – изрече Павлето.

- А ти посвири още маленко! – обърна се стрина Стефана към момичето.

   Пръстите му заиграха по пианото. Павлето гледаше отстрани и леко примигваше. Понечи да каже нещо, но предпочете да замълчи. За миг погледна плахо. В кафявите му очи заиграха пламъчета. “Тъй де” – тихо изрече той. Никой не го чу. Момичето продължи да свири. Отнякъде закръжа муха  и затанцува с ритъма на  пианото. Тя спря и отклони ръцете си от пианото. Настъпи тишина.

- Павле – наруши тишината стрина Стефана. Време е да си тръгва момето. Иди с него до портите, че ей на, времето свечерява!

   Момичето стана от стола, погледна го с усмивка и се запъти към капията. Павлето понечи да хване ръката ù, но тя леко я дръпна. Той я погледна право в очите и тя постави малката си длан в неговата. Спряха пред портата. Искаше му се  да каже нещо, но думите му потънаха нейде. Тя се усмихна и издърпа ръката си. Изрече тихо “До утре” и тръгна. Момчето я наблюдаваше докато завие до първата къща, заключи портата и се затича по стълбището.

   Наближаваше Варвара. Хората го свързваха със следващите два  дни. Сава на петия, а Никулден на шестия. Казваха: “Варвара  вари, Сава пече (меси), Никола гости гощава. Варвара наричаха още Варварица, Варваринден, Варванден. Думаха, че била закрилница от болести. Празнуването ú било свързано с  предпазването от шарка. Денят се почиташе за Баба Шарка, за цветенисто, за сипка, за които жените, особено с малки деца избягваха всякаква домакинска работа. Някой забраняваха да се вари боб и леща, за да не остави шарката белези, големи колкото тези зърна. На този ден се месеше хляб с квас, ядеше се кисело зеле и лютиво, за да не се гневи болеста. Приготвяше се вариво от жито, царевица и се подслаждаше с мед. От тях раздаваха на децата и съседите, за да подгони и умилостиви “сладка и медена баба Шарка.” Жените месеха малки, пресни питки, мажеха ги отгоре с мед, петмез, или разтопена захар и ги раздаваха за здраве на децата. Като подаваха питката, избягваха да споменават името на болестта. Вечерта, преди Варвара се слагаше обредна трапеза с хляб (колак, кравай, харман) и се кадеше с палешника. На трапезата се палеше домашно приготвена свещ, наречена варварска, която се запазваше и палеше при тежко раждане на добитъка, при гръм и градушка.

    Този ден, Павлето вървеше по калдъръмената улица бавно, с наведена глава. Споменът за момичето не му даваше мира. Той прекоси Джумаята и продължи надолу. Стигна до Куршумхан. Наричаха го още Кервансарай. Куполът на покрива му беше облицован с куршум и лъщеше под лъчите на утринното слънце. Чешмата с няколко чучура, в чийто каменно корито можеше да се напоят петдесет коня, се открояваше на фона на хана. В западният край на двора, се виждаше чешмата с двата чучура. Изгради я Хаджи Гьока Павлов, в памет на Алеко Констнатинов. На мраморна плоча с черни букви беше написано: “За спомень на Българский любимъ и незабравимъ син Алеко Константиновъ, убит на 11- ий май 1897 година от чадата на денътъ. Пийте, братя и помнете невинний Христовъ последователь, Алека!” 

   Павлето спря пред хана и се загледа.

                                                Хаджи Гьока Павлов

 

   Дивият кестен правеше сянка. Два дорести коня кротко стояха до него. Единият ближеше гръбнака на приятеля си.  Слънчев лъч близна ноздрите на по-якия и той заудря с копита. Неспокойно закръжи около дървото. Белезникава пяна пролази от ноздрите му. От хана излезе якичък българин и се запъти към конете. Бръкна с дясната си ръка в джоба на шаечния си панталон и извади малка, кожена торбичка, и започна да  брои наполеоните, които бяха в нея, и наново я пъхна в панталона си. Спря за малко, щракна с пръст и влезе в дюкяна на сарафина евреин, Коен. Кантората му беше тясна, прашна и душна. Виждаше се изтърбушен стол, масичка със стар брой вестник “Таласъм”, на стената висеше поизбеляла вече картина, на която пищната красавица беше оплюта с  мухи. Сарафинът надминаваше шейсте. Беше нисък, с авторитетно коремче. Печелеше добри пари. По това време на мода бяха книжките. Когато пътуваха, търговците ги носеха със себе си. Не отиваха в Народната банка, щото имаше куп формалности.

   Якичкият подаде торбичката на Коен. Той я пое в ръка, извади наполеоните и започна да ги брои. С широкия, плосък молив написа  разни числа върху амбалажна хартия, вдигна глава и рече:

- Ше ти зема по-малко от ажното, артлик! Дай двайсет!

   Той преброи двайсет и върна торбичката на якичкия.

- Остани си с здраве, госпдин Коене.

   Обърна гръб и излезе през капията.

   Павлето наблюдаваше мълчаливо и лека усмивка се появи на устните му. Изправи гордо глава и като воин-победител забърза надолу. Загледа се към тясната улица и забеляза комисионните кантори и складове за колониални стоки. Чаршията носеше името Малкия безистен. Между високите здания, които затуляха небето, той зърна кафенето на Себух и се запъти натам.

- Де тъй рано, Павле? – чу се гласа на арменица.

- Ей, на, отивам в печатницата.

   Момчето ходеше в печатница “Единство”, за да се учи от старите печатари. Знаеше четмото и писмото, а сега беше решил да расте нависоко.

- Влез де, влез де! – подкани го Себух.

- Бързам, бай Себух, че ей на, слънцето вече са види. Майсторът ше ма гледа накриво.

   Арменецът и тази сутрин беше дошъл по тъмно. Стъкна огъня в оджака и стопли водата. Канторите и магазините един след друг отваряха врати. Себух от сутрин до вечер разнасяше дъхаво кафе с инкрустирана сребърна табла, на която се виждаха два лебеда,  вплели човки. Наоколо ухаеше приятно. Над чашите се виеше жълтеникава мъглица. Погледите на хората се премрежваха от удоволствие, когато отпиваха глътка кафе.

   Павлето махна за сбогуване  и тръгна надолу. Стигна до Астраджийския хан и спря. Преди Априлското въстание, го държаха двама перущинци, Стоян Илиев и Калофер Спасов. Бяха големи родолюбци. Участваха в борбата за освобождение. Тук нявга складираха оръжието и по тайни пътища го изпращаха  в Перущица, на Спас Ганев и Петър Бонев. Сега, ханът беше собственост на Агоп Хидлиян. Той беше добър човек, приказлив, познат с пословичната си чистота. Ханът имаше двайсет стаи за пътниците и пет яхъра за добитъка. Срещу него беше търговската гостилница на бай Гьорги.  Той беше голям афчия- гостилничар. През малкото разкривено прозорче, момчето зърна светлина, която проникваше едва-едва. Гостилницата се наричаше “Търговска”, защото тук идваха само търговци и комисионери. Преди обед, бай Гьорги беше предимно в готварницата. С вкусните си манджи се славеше, той. Станеше ли обяд, сваляше престилката, поглеждаше тук- там, засукваше майсторски мустак и заставаше пред тезгяха. Гледаше с респект синовете си, а също и мющериите, дали са доволни. Тежко и горко ако видеше някой да се мръщи. Синовете му обираха парсата. Останеха ли сами, се вдигаше такава врява из цялата чаршия, но беше за добро. Всички знаеха, че бай   Гьорги се кара за ред в гостилницата. В нея,

 всеки ден идваше прочутият търговец на картички, Тошо Величков. Продаваше картички със световни изгледи. Разправяха, че обикалял света пеша. Беше глухоням. Нямаше кой да се досети, че за такава обиколка са необходими десетилетия.

Обслужването в гостилницата беше на ниво. Келнерите бяха внимателни и сърдечни. Обикаляха около масите. Ще бръснат с кърпата няколко пъти по покривката, макар че по нея нямаше нищо. Ще поместят пепелника без нужда, или ще преместят някой стол. Ще драснат кибрит да запалят цигара на някой клиент и ще побъбрят с него простичко, по нашенски. Сметките им винаги точни, нито подписано, нито забравено. Когато клиента си тръгнеше, ще го изпрати крачка, две, сякаш са били у роднина и накрая ще му махнат за довиждане.

   Такива бяха по онова време хората. Простодушни и добри. Стараеха се само да направят добро.

   Павлето се забърза, щото майсторът можеше да го гълчи. Стигна неравния калдъръм на улица “Кутуджийска”. Покрай него се редуваха малки дюкянчета, работилници за мощавеени кутии, складове за ракии и вина. Продаваха се коняци “Метакса” и “Комби”, шампанско от Франция, италиански вина в бутилки с причудливи форми и прочутото “пикро”, което уж лекувало всякакви болести. За приготвянето му били необходими седемдесет чешита билки. Мастиката, тройно преварена миришеше на анасон и дъвка, а сливовицата жълтееше и искреше под лъчите на слънцето. Най-сетне, Павлето стигна до печатницата на Панайотова. Той беше преместил машините в София, за да бъде по-близо до Министерството на народното просвещение. Нали учебниците определени за печатане минаваха от там. Целият ден момчето се въртеше около майстора. Някаква книга беше привлякла вниманието му, но не смееше да я вземе. Страхуваше се, че ще му се скарат. Работният ден превърши павелто забърза към къщи.  Тази вечер, го чакаха уроците по пиано. Външната порта беше отворена. Той прекоси тясната каменна пътека и тичешком се изкачи по стълбата. В голямата одая, където беше пианото, Вяра и майка му бяха седнали  и си бъбреха нещо. Той вече знаеше името ù. Отварянето на капията я стресна. Двете спряха  и тя погледна към него.

- Добре дошел, сине, как мина  нес? – обърна се майка му към него.

   Стефана беше разбрала, че става някаква промяна с момчето ù. Нещо го мъчеше. “Дъл пък! А мож да са лъжи!”

   Павлето прекоси одаята  и се приближи към пианото. Очите му искряха. Той подаде плахо ръка и седна до Вяра. Тя сама започна разговора.

- Това тук е до. Първо, Павле, трябва да научиш нотната стълбица. И  продължи: до, ре, ми, фа, сол, ла, си, до.

А сега е твой ред – подкани тя.

   Момчето подхвана плахо, но изведнъж  започна уверено и продължи.

- А сега сложи първия си пръст на този клавиш. Кат стигнеш до ми, прехвърли първия пръст на фа. И така до край.

   Урокът продължи близо час. Двамата не бяха усетили времето. Вяра вдигна глава от пианото и се обърна към стрина Стефана.

- Трябва да тръгвам, щото как сме я подкарали. Мама и тате ше ма чакат. Пък ей на, свечерява са.

- Айде, чедо, тръгвай, да не ти са карат в къщи! – изрече тя.

    Момичето се изправи. Подаде първо ръка на Стефана, а после на момчето и тръгна. Павлето побърза да я настигне. Хвана я за ръката и поведе към портата. Щом като стигнаха там, той леко допря устни до ръката ù и свенливо се усмихна.  Така, стояха няколко минути, след което момичето издърпа ръката си.

- Лека нощ, Павле – рече тя. Утре е Никулден. Няма да са видим. Нек да ти е весел празника!

   На сутринта, стрина Стефана стана рано. Запали пещта. Омеси тестото в нощвите и го сложи да втас близо до камината. През това време приготви и рибника. Шарана осоли, напълни го с наситнени орехи, лук, червен пипер, заши го с бял конец, а отгоре насоли, опепери и намаза със свинска мас. Оваля го в тесто. Украси го с три кравая и един по средата. Сложи го върху камината, за да чака реда си. Един кравай  беше за Свети Никола, покровител на моряците и рибарите. В горещата жарава зарови картофи, та да се изпекат.

   Когато всички беше готово, сложи софрата по средата на одаята и  постави тепсията с шрана върху нея.    Отдели   малко парче от  него. Сложи го в пръстента чииня, отгоре го покри с месал,  постави го  в  плетената кошница и излезе. Когато приближи къщата на съседката, спря и почука с желязната халка. Никой не я чу. Тогава се провикна:

- Маро, Маро мари, отвори! Стефана съм.

- Кво си са завикала мър, Стефано? Белким гемиите ти са потънали? – смъмри я Мара.

- Не са ми потънали гемиите, а я ела бърже! Нося ти малко от коледника.

   Мара затътри ноги и заслиза по стълбата. Прекоси пътеката и доближи портата.

- Да си жива и здрава, Стефано. Добра жена си. Винаги се сещаш за мен.

- Сещам са я, сещам са. Ако за теб не са сещам, за кой? Нъл ти си ми кат сестра? Дворовете ни са един до друг. Само да погледнеш и сичко са види у нас. Кат си тръгнала тъй, сигур ногите много та болят? Едно време мойта майка беше знахарка, та от ней знам. Кисни ги с топла вода и оцет. След туй ги намажи със свинска мас. Два часа е добре да турниш върху коленете си филия хляб, накисната с оцет  и изцедена. Завържи ги с найлон и отгоре турни парцал, та да държи! Голямо облекчение ше има.

- Ше го направя, сестро. Щом е за добро и здраве, ше го направя. Па ше видим тогаз. А сега остани си с здраве!  Да вървъ, щот ше покана съседа Яким.   Нъл знайш, скоро увдувя, та реших да го покана, да не е сам. Децата му са изпожениа. Има две щерки. Отидоа на чужди къщи. Айде, Маро! Весел празник!

   С кошница в ръка, Стефана се запъти към къщи. Срещна кака Пена от другата махала, която беше споменала на Стефана, че ще ходи в Брестник.  Когато се прибра, Павлето и  Гьорги стояха до огъня в одаята.

Чу се гласът на Гьорги. Дрезгава кашлица приглуши гърлото му.

- Айде, невясто, че квото е тръгнало! Дай Боже да е за добро! Уф, тая кашлица, дразни гърлото ми. Пущината, не ма остава. Жено, нарежи малко кисели краставички, че както ми са прияли. Турни и малко пиперки, от ония, киселите! Белким ми стане  арно на душата. Когаш челяк е болен, докторите думат: “Не яж туй, не яж онуй! ” А пъ аз думам: Яж сичко, дето ти е сладко! Болестите идат от страх и от туй, че си думаш:Ше са разболея! Затуй не мисли, а си рачи: Мен нищо не мож ма фана! Людите думат: “Здрав дух, здраво тяло.” Духът, жено, е над сичко. Той ти диктува. Начи, ти мисли добро, а умът греши. Той кара тялото да страда. Затуй не го слушай! Слушай само сърцето си! Ако правим сал  добро, мъчим са да не грешим и нашите близки да не ни   хокат, тогаз няма да боледуваме. Ше ни е по-леко на сърцето и ше живейм спокойно. Маленко е нужно на челяк. Спокойствие и само спокойствие. Но дей  е то? Само, когаш иде кончината, тогаз са замисляш. Но веке е късно. Ежбите, алчността, трупането на пари не водат до нищо. Те могат да та разкъсат на парчета и толкоз. Кво остава от теб? Един дух, облечен в дрипавото ти тяло, с оглождени кости. Накрая остава само един скелет, който се движи и диша със сетни си сили.

   Някой викаше отвън.

 - Ида, ида- рече Стефана и заслиза по стълбата.

   Беше съседът Яким.

- Влизий, влизай- позкани жената и двамата  забързаха.

  В одаята беше задушно. Огънят, в камината искреше и разпръскваше светлина. Всички бяха около софрата и разговорът продължи до късно.

   Нощта мина бързо. Дойде утрото. Гьорги неусетно беше стигнал моста на Марица. Пред погледа му се изпречи Имарет джамия. Турците от града идваха да се молят в нея. От людете беше чувал легенда за джамията. Че била строена преди шестотин години от Шахабедин паша, сина на Лала Шехин. От 1372 година до влизането на руските войски през 1878 година в града, в имарета  ежедневно се раздавала топла храна на бедните. Никой не ти гледал вярата.  Вторият  път сипвали с голямото кепче, на третия пълнели глинените панички  с тлъсто, овнешко и варени картофи. Зачитали думата на бедняка.

   След смъртта на пашата, построили гробници, при моста в харема на джамията, в дясно от главната врата, над която има мраморна плоча, със старинен арабски надпис. Пръстта е издигната на височина десетина сантиметра. Покрита е с платно, боядисана със зелен цвят. Около кюнеца, поставен в западната част, има чалма от зелено платно. На двете плочи няма надпис, а само изпъкнали венетки. Шестте арки в северната стена приличаха много на църквата “Света Марина”.

  Гьорги приближи до гроба на пашата, прекръсти се три пъти и стори селям. “Голям челяк! Нищо, че не е християнин. Ного добро е сторил на бедните. Бог да му прости греховете! – изрече той. Нек да има повеч таквиз люде, че бедните имат нужда от тях.Той беше се попрегърбил с годините. Косата му излъчваше достолепие. Само в очите му беше останала оная искра, която навремето подлудяваше момите. Погледът му винаги беше замъглен, сякаш криеше нещо тайнствено. Всички го обичаха, защото правеше само добро. На бедните поправяше абите, без да вземе нещо. Говореше малко, но думите му бяха на място. От баща си наследи мъдростта. Беше по-мъдър за годините си.

   Изведнъж някой го изведе от унеса.

– Гьорге, Гьорге!  Де  тъй? – беше комшията му Захари.

– А бе, бързам да са прибера. Булката вече ма чака.

– А  ти,  де?

– Аз,отивам в Станимашко. Нъл на 20 ше са празнува Спиридон? Старците думат, че който вярва в Спиридон, няма да го чуват струпи. Мама, лека и пръст, знаеш я? Правеше от ония хлебове, дето ги викат кулаци. Дават ги за здраве.

– Заро, чувал съм, че Спиридон бил закрилник на тухлари, грънчари, керемедчии, казанджии, златари и козари.

– Аз пък съм чувал, че на някой места жените приготвяли десет топли погачи, земали ги и  рипали. Това е било, да се опази добитъка, повеч конете.

– Чул съм, друже, чул съм. Ама айде, че как сме я подкарали! Нъл бързаш за Станимашко?

– Ай, остани си с здраве Гьорги! И поздрави невястата от мен.

 

 РОЖДЕН ДЕН

 

   Днес е четвъртък. Сутринта, Стефана стана рано и тръгна на пазар. Денят беше приятен. От Марица лъхаше прохлада. Покрай нея се мяркаха селяни с талиги, магарета и коне. Тя стигна до най-оживеното място на пазара – площад “Съединение”. Тук-таме се виждаха клекнали продавачки, а някои от тях стояха прави. Така стояха с часове, за да пазят стоката си. Тлъст селянин думаше на жена си:

- Булка, аз ше отскоча до гостилницата, а ти пази стоката, че виж, някой циганин я грабнал!

   Жената го погледна с пронизващ поглед и се закани с пръст. Човекът махна с ръка и тръгна. Когато се скри, тя извади от цидилника бито сирене, чеснов лук и черен хляб. Простря месала направо на земята. Наряза на ситно с дървената кама сиренето и хляба. С лявата си ръка взе филия хляб, а с дясната парченце сирене и апетитното ù мляскане се приглуши от минаващата край нея каруца. Магарето, което я теглеше, намали своя ход и най-неочаквано вирна ноздри към небето, и силен звук озвучи площада.

- Пр, Марко… Да ти са не види! Баш сега ли намери? Глей колко люде! Такъв убавец, а как са излага!

   “И ний людете сме кат магарето. Сичката ни работа е такваз. Фучим, вием и няма спиране. Прос народ сме, кат магарето. Инати и нищо друго. Нъл имаше такваз дума: “Инат кат катър. И двети си приличат”- мислеше си Стефана.

- Булка, ела тук! Виж ква стока имам! – беше закръглена селянка, която прекъсна мислите ù.

   Маслото, което предлагаше, не беше за отминаване. Па и защо да не опиташе от него.

- Дай, дай насам да го вида! – подкани Стефана.

   Жената подаде панерчето, където беше маслото и го подаде в ръцете ù. Стефана резна с ножа от него, хвана го с пръсти и сложи в устата. Млясна няколко пъти и се облиза с език. Известно време стоя с затворени очи, накрая ги отвори и се усмихна.

- Убава стока имаш. Ше дойда да си зема от нея. Но друг път, щото ше доведа мъжа.

   Жената я погледна и направи гримаса. 

- Друг път няма да ти дам. Сега ше та запомна.

   Стефана тръгна. Търсеше да вземе месирка. Нъл утре, Павлето има рожден ден. Таз година не правеха пости. Приближи се до брадясалия селянин, който държеше в дясната си ръка месирка и рече:

- Дай да я вида! Кат я гледам, бива си я, ама…

    Незнайно откъде, изскочи хилав човечец и подхвана месирката с двете си ръце. Поднесе задника  й до устата си, раздуха перушината и рече:

- Бива си я булка. Земи я! Виж на, трътката е жълта, начи е тлъста! Ше ти река едно: Кльощав ли е дирникът, бягай!

- Ше я зема, стопанино. Колко струва! – рече Стефана.

- Дай два, три измерлика и здраве да е!

   Тя подаде измирлиците и взе птицата. Продавачът беше отрязал върховете на крилата ù, а краката беше увил с тел. Виждаха се локвички кръв по тях. Тя продължи към другите маси. Трябваше да вземе шарлан, вино и ракия.

   Погледът ù се спря върху дребничък човечец, който държеше в дясната си ръка кафез с канарчета. Имаше и синигерчета. “Добре ше е. Павлето ного ше са зарадва. Ше му зема. Нали е рожденик”. Тя се приближи към човечеца и с пазарлък свали цената на перестия канар. Замисли се нещо и рече:

- Дай и женския, та да са имат. Белким си родът и малки.

   Подаде още толкоз измерлици и взе другия канар. Купи и дамаджана шарлан, кило анасонлийка и дамаджана с маврудово винце.

- Момче, момче, ела тук! Ше ти дам някой измерлик, да дойдеш до дома, да занесеш пазарлъка! – обърна се тя към  момче с окъсаните пантарлони, дето шъташе наоколо.

   То изтича до нея и пое дамаджаните. Тръгнаха. Спряха пред техните портите и тя се обърна към него:

- На, земи това измерличе и здраве да е!

- Благодарно на теб и Бог, стрино! – изрече то. Подаде дамаджаните и тръгна.

   Стефана затвори портата и извика:

- Павле, ела, ела, сине, че е тежко!

   Павлето се показа от капията. Погледна навън и заслиза по стълбата, която леко поскръцна. Прекоси градината и се затича към портата. Спря до майка си и пое дамаджаните.

- Я… Кво носиш, мале?

- Изненада, сине, изненада. Ше видиш- и подаде клетка със синигерчетата.

   Павлето я подхвана с еданта ръка, а с другата взе дамаджаната Закачваха се по стълбата и влязоха в голямата одая.Той наново се върна, за  да вземе и останалите неща и влезе одаята, където оънят в камината искреше.

- Някой да знай утре кой ден е? – запита  майка му..

   Гьорги, който стоеше на миндера, вдигна рамене, а Павлето се замисли.

- Никой не се сеща. Ей, вие, мъжете! Мъжка ви работа. Ного лесно забравате дните! – продължи тя. Някой да рече, кой е двайсет и втория ден от декември?

   Павлето вдигна ръка с юмрук и се удари в гърдите.

- Ей, да ми са невиди! Бях забуравил. Та утре, аз съм роден.

- Тъй беше, сине.Старата баба Ана та разроди. Тежко раждане беше. Роди са с ризка, сине. Найш ли? Не са виждаше нищо. Кат, че Господ ми даде сила и аз рекох на бабата: “Късай ризката, че детето ше са удуши!” С ризка са раждат умните люде. Думат, че щели да прават големи дела.

   Момчето подскочи весело от крак на крак и хвана Стефана. Прегърна я нежно през рамото, приближи устни до лицето ù и я целуна.

- Благодарно, мале, дето си ми дала живот! Да си ми жива и здрава, та да гледаш внуци и правнуци! Бог да ти даде ного, ного живот, та дълго да ти са радваме!

   Вечерта си легнаха рано.

    На сутринта, Стефана стана рано. Облече поизносената си рокля, запаса престилка и с чаша в ръка леко приближи леглото на сина си. За миг, обърна чашата  връз главата на момчето и бистрата стуя потече по бузите му. Павлето се стресна и замахна с ръка. Отвори очи и се усмихна.

- Честит рожден ден, сине! Да си ни жив и здрав! Най-важно е здравето. Ако го имаш, имаш сичко – рече тя.

- Уф, мъри, мале! Виж на кво замясах! – смъмри я Павлето.

- Недей така, сине! Старите ора думат, че когаш плискаш вода, цялата година ше ти върви по вода. Нъл знайш? У нашия дом има адет. На секи рожден ден да заливаме рожденика с вода. Затуй не са сърди, сине!

   Павлето се прозя няколко пъти, стана и облече набързо панталоните си. За миг се спря и се затича към килера. Върна се в неузнаваем вид. На главата гарсонетка. На нея висеше тънък шнур, усукан  на едно от копчетата на черното му сако. Беше обут с раиран панталон, тесен, с параменти, четири пръста. С дочена  риза, с гумена яка, която можеше да се чисти с плюнка, и шарена вратовръзка с голям възел. Краката му бяха обути с половинки обуща, с копче отляво, с тъпи и широки върхове. Липсваше му само бастунчето.

   Това не изненада Стефана. Та нъл днес, моето момчето  е рожденик! Беше решило да отиде официално на работа.

- Мале – рече Павлето. Турни и някой бутилчица от онуй, мискетовото винце и някоя друга луканчица! Та кат свършим работа, да са почерпим.

- Добре, сине, ей сегичка.

   Жената излезе от одаята и се върна много скоро, с вързопче в ръка.

- Ето, земи и тръгвай, че ей на, слънцето  са види!

   Момчето взе вързопчето и се забърза към капията.  В ума му се завъртя мисълта, че преди два дни беше Игнажден, а в къщи не се чу весела гълчава. На тоя ден, майка му вдигна висока температура. Затресе я. Не разбраха откъде дойде. Решиха да идат при старата Павлевица, баячката, та мож да са уруки.

- Уручасана си, булка. Някой та е погледнал с лоши очи. Завидил ти е – и бръкна с машата в огнището. Взе пепел, пусна го в пахара с вода и шушнеше нещо. Очите ù засълзиха и започна да се прозява.

- Ей на, уруките излизат. “Отде дошло, там отишло” – изрече тя и излезе навън. Обърна се с гръб към помийната яма и  хвърли водата от панера. “Отде дошло, там отишло” – повтори тя и тръгна към къщата.

    Огънят на Стефана изведнъж секна. Жената се успокои. Старата си тръгна. На вечерта, за първи път не посрещнаха Игнажден.

   Людите думаха, че от тоз ден започва Новата година и Коледните празници. Слагаше се сурово жито, просо в паница и в него цели орехи, варена царевица, зеле, лук и туршия от пиперки. Опичаха се игнажденски краваи и се запалваше свещ. По-възрастните жени, или мъже прикадяваха с тамян, запален върху палешника на ралото. От тази обредна трапеза запазваха суровото жито с орехите, пепелта от каденето, наречена игнажденска пепел и свещта. Беше много важно, кой ще срещнеш първи. При влизането в дома, полазникът трябва да внесе трева, слама, които слагаше най-често край огнището, или зад вратата и сядаше върху тях, за да мъти, за да мътят повече кокошки. След това, домакинята  го посипваше с пшеница. Пукаха царевица, орехи, боб и варяха ошав, за да има плодородие. После, полазникът разравяше огъня с шушка от крушово, или сливово дърво и изричаше: “Колко искрици, толкоз пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребенца, дечица”. След туй, му слагаха трапезата и го даряваха с риза, чорапи, пешкир, или къделя вълна. Полазник можеше да бъде и всеки член от семейството, ако излезе навън и се върне с треска, или слама. Той можеше да бъде и животно. Ако прекрачеше първо дома, се смяташе за добра поличба. Тогава биваше нахранено.От треските, които полазникът внасяше  в къщи, слагаха в полозите, за да носят кокошките повече яйца. Срещу празника, жените намотаваха прежда на мотовилките, навиваха кълбета, за да няма запъртъци   през лятото и да се навъдят много пилета. Срещу празника се запалваше в огнището специално отрязано дърво, дъбово или крушево, наречено коледник и поддържаха огъня до Йордановден. На този ден ,се забраняваше на неотродилите жени да работят, да перат, предат и тъкат. Това целеше леко раждане и важеше за периода, от Игнажден до Коледа.

     Павлето  нагизден в празничните си  дрехи, отпи от прясното мляко, което Стефана беше поставила в чашата на масата и отчупи няколко залъка от хляба. Махна с ръка за сбогуване, заслиза по дървената стълба, която поскръцна няколко пъти и не усети как се намери на калдъръмената улица, пред къщата. Затича се по нея и току се намери на главната, когато чу: “Таан алва, кетен алва. Със сусам, бяла алва с орхи.”

   Момъкът отправи поглед, откъдето идваше гласът. До дървеното скеле, върху което беше сложена табла, Салито тупаше крак о крак. Група дечурлига бяха го заобиколили.

- Чичо Сали, дай от кетен алвата! – чу се слабичко гласче.

   Салито взе от таблата едно доста голямо парче от халвата и го сложи на кантара.

- Туй парче стига ли ти, джанъм? Няма да ти сакам за него ного. Дай колкош имаш!

   Момчето извади от джоба си няколко измерлика и подаде на Салито. Той ги взе и постави върху таблата при другите. Чуха се още гласчета.

- Чичи Сали, дай и на мен!

   Когато и последното хлапе си отиде, взе измерлиците от таблата и започна да ги брои един по един. Усмивка се появи на устните му. “Берекят версим на Бога – изрече той и наново завиши глас: “Алва, шекер алва. Чок гюзель алва”. Зърна Павлето и му махна с ръка.

- Павле, Павле, гель бурда! Почерпя теб от мойта алва.

- Не, чичо Сали. Аз требва да та почерпя, щото днес имам рожден ден.

- Я, чок работа. Пък аз почерпя теб – и той подаде на Павлето едно отрязано парче от бялата халва с орехи.

– Аллах да ти даде здраве! Айде, айде!

   Павлето взе парчето халва, която Салито уви в амбалажна хартия, пъхна го в торбата и се приближи до него.

- Благодарно, чичо Сали! И на теб, Бог да даде здраве! А довиждане – и се забърза към печатницата.

   Там все още беше тихо. Влезе в голямата зала, където се виждаха няколко работника. Чуваше се шушукане. Той се приближи до групата и се заслуша. Единият работник беше взел думата.

- Другари, другари, по-тихо! В неделя, дружество “Тракийски конник” организира гимнастическо шествие, в градската градина “Цар Симеон.” А след туй, наши гимнастици ше показват силите си. Нек сички заедно да отидем на шествието и да покажем нашата почит към момчетата! Предлагам, да изплетем венец от бръшлян, се ше има по дуварите, за да накичим нашите момчета.  Чок работа са! А инак, кат ги гледаш, на видно нищо не моа да речеш, че имат такваз сила. Ей младос, младос,  що иде старос!

- Станьо, Станьо бре, не мож челяк да та спре – чу се гласа на възрастен работник. А бе, старостта е лоша работа, ако та закове на легло. Тогаз пречиш на другите. Мируваш си в леглото и страдаш, плачеш и не ти вярват. Викат ти, думаш си сам. Начи си луд. Ам, на кого да думаш? Щом кат не ти обръщат внимание. Не искат да та чуят. Не искат да ти рекат една блага дума, камо ли да седнат до теб. Нъл и ти си челяк? Младите забуравят, че няма да бъдат вечно млади. Че и тях ги гони старостта. Ама на, не видят. Карат го ей, тъй. Ден да мине, два да дойдат. Шапка на тояга. Нъл сегя им е добре? Мама меси, тате носи, да живей, живей труда. Лесно им е на тях. А кой да са грижи за челедта? Без труд, измерлици на никъде. Таквиз са времената.

- Животът е убав, но времената са тежки. Ако питаш мен, не сакам да има измерлици. Финикийците са виновати, дето измислили тия знаци. Ако ги нямаше, нямаше да има войни, убийства, престъпления и още не знам кво си. Людете щяха да са трудят. Секи щеше да работи туй, що е в кръвта му. Щеше да си обменяват стоките, дето произвеждат. Земята щеше да са обработва и  да има храна, за този, който я обработва, а останалото от произведеното да се обмени с друга стока. И тъй, времената щяа да са по-леки и сичко окол нас  да ни са види  по- арно – цветята в градините, дърветата покрай нас, песента на птиците, играта на вятъра, който  върти  мисли ни, а те отиват по цел свет и градат нови светове. Светове без омраза, завис, а само братство и обич.

   Павлето изваде от джоба си малка книжка и прекъсна разговора:

- Може ли и аз да зема думата? Вижте, ше ви прочета няколко реда от таз книжка Ето.“Трябва да се борим до капка кръв за Доброто и Любовта, приятелю! За сиянието на земята. Сърцето ми плаче, защото те обичам, човече. За теб ще се моля, за да бъде запазена земята. Да бъдат запазени цветята, които са спектърът на изгряващото Слънце. Ще се боря за леса, където дъхът на горска ягода, дъб и леска, на бор и ела. Където пъргава катеричка скача от клон на клан и сипе елхови иглички след себе си, като оставя следа. Следата, която оставяме и ние на земята. Там, където се чува песента на славея и се слива с шепота на дърветата, с песента на цялата природа. Той пее за своята любов, която е част от Единната Космическа Любов. За тази Любов ще се боря, за нея ще се моля.” Павлето разгъна наново книгата и зачете. “Знаете ли, че всичките ви болести идват от несъвършеното ви съзнание? Те са плод на вашите деяния. Сърцето ви е контакт с Вселената, която трепти с нейния ритъм и Любов. Какво направихте от сърцето си? Един робот, подчинен на вашите страсти. Вслушайте се в него! Той се слива с песента на Космоса. Кап, кап, кап, капчица роса. Една малка песничка за истината. За утринното слънце, за залязващото пладне. За теб, за всички, които обичат Любовта. Капчица кръв, от кръвта на Исуса – разпнатия на кръста. Нима и ти не си разпнат на тоя кръст, в името на Доброто. Обичай, за да бъдеш обичан! Люби с онази Любов, за да се приобщиш към Любовта на цялата Вселена. Тя е светлината, която излъчва Слънцето. Обичай и люби! Розово, жълто, бяло, синьо, зелено, червено, оранжево. Космическа и Божествена Любов, духовен живот, философска мисъл, работоспособност, огън и пак Любов в безкрая. Дъга след дъжда, която пречиства въздуха и пътя след нас. Това си “Ти”, това съм “Аз”, това сме “Ние”, това са “Всички същества”. Всичко това е идеалният образ на Светлината.

   За идеала, Пенчо Славейков пише така: “Към идеала поглед възведи, не на ума, а на сърцето рожба. И знай, че той едничък е надежден, компас на бурите световни. Тоз, който само с ум на свят живей, е жив мъртвец: и чужди са за него радости и сълзи на живота – защото няма той човешко чувство, защото нему чужд е дух човешки!”

- А знайте ли що младите  люде страдат и тъгуват?  Щото им липсва висша цел и смисъл в живота. Учен е онзи, който има много знания от книгите. Образован е онзи, който е усвоил всички най-разпространени в своето време знания и обноски. Просветен е онзи, който разбира смисъла на живота. Паскал е казал следното за морала “Моралът издига един съд по-висок и по-страшен от съда на земята. Той изисква да избягваме злото, но и да правим добро. Не само да се показваме добродетелни, но да бъдем такива. Защото той не е основа на общественото уважение, което можем да измамим, а върху нашето собствено уважение. Той като разума си има своите софизми и недоразумения. Моралът се обръща към съвестта  и приема от нея това нежно и бързо чувство, което се управлява. Ето защо, съвестта е най-добрата книга, която притежаваме. С нея трябва най-вече да се съветваме”

   И ето, като завършек  ше ви  река, кво е написал Джордано Бруно: “Трябва да търсим Бога не в човешките дребнавости и унижения, но в ненакърнимите природни закони. В блясъка на слънцето, в образа но нещата. В истинският образ на най-Висшия. Както стават очевидни във вид на безбройни живи същества, които светят в безкрайността на неизмеримото небе и живеят, и чувстват, и възкликват, към най-добрия и най-великия.”

   Работният ден започна с твърде бърз ритъм. Машините тракаха. Текстовете се редяха. Гласът на бай Стою – майсторът, не секваше през цялото време. Той ту отиваше при някой по-млад работник и му даваше наставления. Всичко това правеше с такава любов, която заразяваше останалите работници. Те му отговаряха със същото. На уважение и почит беше старият майстор. Колко текстове бяха преминали през ръцете му! Сирак беше завалията. Чиракуваше на господарите. Но беше много любознателен. Тази любознателност, го доведе до печатницата. Що-годе беше учил до пети клас. Знаеше да чете и пише. А кво друго му беше нужно? Да можеш да правиш сметките и да въртиш занаята. От калфа се издигна до майстор. Имаше много идеи, които внедряваше в работата си. Така, го оцени собственикът на печатницата. Оправен и кадърен човек беше бай Станю.  Пък и славата му се носеше в околните села и градове. Много млади  люде  идеха да го видат. Да си попортуват  с него, да чуят нещо. Така и с Павлето.     Майсторът много ценеше младия човек. “Ем учен, ем кадърен – казваше майсторът за момчето. От него ше излезе голям челяк” Когато чуеше тия думи, Павлето свеждаше глава и бързаше да се скрие. Но думите на майстора оставаха в  сърцето му. Беше му благодарен за това, което направи за него. И сега беше израснал едно стъпало нагоре, благодарение на бай Станю. С нетърпение чакаше края на работния ден. Беше намислил нещо, което да трогне майстора.

   Ето, че дойде краят. Гълчавата спря. Машините секнаха. Момчето помоли за малко тишина. Всички знаеха, че днес, той навършва двайсет. Набързо приготвиха маса със столове и седнаха около нея. Павлето извади винцето, мезето и подкани.

- Айде, бай Станьо, та да бъдеш пръв!

- Що, сине?Нъл ти требува да си пръв?

- Не, майсторе! Нес е ден за мен, а аз  сакам да ти благодаря. Ако не беше ти, нямаше да съм  туй. Ти ми  даде ръка пръв, ти ше пиеш пръв!

- Ех, Павле, щом думаш, нек да е тъй!

   Момчето приближи стария майстор, хвана го за ръка, допря устни до нея, след което я пусна. Прегъна колене и се поклони.

- Поклон и уважение, майсторе! Цял живот няма да та забравя, щото ного направи за мен.

- Чуй, чуй, Павле! И аз искам да ти дам нещо  да ма споменуваш.

   За миг, майсторът изчезна от погледа на работниците и наново се върна. В ръката си държеше книга.

- Тя е за теб, сине – продължи той. И нек да та учи на добро! С нея ше полетиш. Ше отидаш в райското небо, за да видиш Бог и  Неговия свят.Той ше та научи що е Любов и  ти ше са върнеш, за да я даваш на людете.

- Благодарно, майсторе! Да си жив и здрав, та и другите да учиш!

   Всичко превърши, както беше започнало. Павлето и останалите работници си тръгнаха.

На другия ден беше  празникът на  Климент Охридски.  Нъл в школото бяха учили, че той бил българин, от благороден произход. Оставил дом и родина, последвал Кирил и Методий в Моравия и Рим, където папа Андреан ІІ го ръкоположил за свещеник. След смъртта на Методий, заедно с Кирил, се отправили за България, където българският цар Борис-Михаил ги приел с радост. Той изпратил Климент в югозападната част на България, за да преподава славянската писменост, а Наум оставил в столицата – Плиска. В 893 година, на църковно-народния събор било решено, българска столица да бъде принесена в Преслав. На същия събор, Симеон Велики бил провъзгласен за цар, вместо приелия монашеството свети Борис-Михаил, а свети Климент бил ръкоположен за епископ. Тогава, на негово място бил назначен свети Наум, който работил там седем години. После, той си построил манастир,  на брега на Охридското езеро, на името на свети Арахангели и живял в него десет години. Представил се на Господ в 910 година, след като приел монашеско пострижение непосредствено преди смъртта си. Погребали го при северната стена на храма, където мощите му и до сега стоят неоткрити, защото колкото пъти отворят гроба му, преподобният не позволявал това. От външната страна на храма е пристроена стаичка, в която нощуват болни, особено душевни, които получават изцеление.

- Уф – изпъшка Павлето.

   За малко да се спъне в големия калдъръмен камък. Загледа се в него. Чу тропот на копита. Видя  двуколка, с два коня. В нея як римлянин, с нагръдник от кожа, с кожени сандали  и каишки, които обикаляха около яките глезени, чак до коленете. За миг,  той  разтърси глава. “Не мож да  е! Та  туй е римски  воин! Отде ли дойде?  Туй време е минало.  Аз, май  вървя назад с времето!   Как става?  Не, не мож да  е!  Той подвикна нещо на войта, но отговор не последва.

   Изведнъж, всичко затихна и двуколката изчезна, сякаш се стопи. Павлето беше се заковал на място и ококорил очи.   Не можеше да разбере,  що е туй.  Времето напредваше и трябваше да бърза.

   Стефана беше наредила софрата. Какво ли нямаше на нея. Като започнеш от анасонлийката  с киселите краставички, червеното маврудово винце, сокът от вишна, а печената кокошка в тепсията дъхаше приятно. Имаше и мешена туршия от зеле, моркови и зелени чушки.  Кат млада булка, тортата диплеше бялата си премяна, която Стефана беше приготвила сама. На нея, тя беше наредила двайсет църковни срещи. Трапезата приканваше  стопаните да седнат окол нея, за да си пийната и похапнат. Нъл сичко е сега. Така виждаше Павлето времето. “Сичко е сега и нищо повеч”- обичаше да казва често той. Живей за мига, щото после никой не мож да  рече, дъл ше има после. А другото остава само  назад.”

   Подариха му пиано. Колко години го сънуваше. Секи ден беше пред очите му. С него лягаше, с него ставаше. А сега веч беше в дома му. Ше се научи да свири.

   Празникът, караше сърцето да заиграе в пазвата. Допалиха свещите и загасиха  газеника. Само огънчетата от свещичките излъчваха някаква тайнственост и караха всички да притаят дъх. Павлето ги духна на три пъти и наново светнаха газеника. Усмивка се появи на устните му.

- Да си жив и здрав, сине! – рече майка му. Дано ни доведеш добра невяста!

Момчето сведе глава. Напоследък все си мислеше за Вяра – момичето, което ше го учи да свири.

- Ако е рекъл Господ – изрече гласно Павлето. Стефана го погледна. Той вдигна глава и се усмихна. Време  беше да си ляга, щото утре го чакаше работа. Той стана, допря устни до ръката на майка си и тръгна към съседната одая.

   Нощта беше тиха. Лунният сърп беше осветил небесния простор. Павлето съблече набързо дрехите си и се сгуши под чергата, вече протрита от времето. Незнайно как, в главата му се появи мисъл, която литна в одаята. Спомни си за Константин Велики. Знаеше легендата за него. “Самият Константин, за да увековечи кръста, който забелязал в небото преди битката си с Максанция, наредил на императорския му знак да бъде изобразен кръст и следния надпис: “С този знак, ще победиш.” От тогава, кръстът започнал да се извисява над къщи, дворци, църкви, площади. Той е пазител на цялата Вселена Той е украшение на църквата, сила на управниците, твърдина на верните, слава на ангелите и поражение на демоните. Вертикалната страна на кръста означава сила, живот, действие, мъжко начало, а хоризонталната – мир, покой, женско начало. Той означава и четирите посоки на света. На него всеки човек е поставен, за да търси през целия си живот посоката, по която трябва  да тръгне и върви уверено напред. Изток – светлина, запад – мрак, юг – добро, север – зло и вечната борба между доброто и злото, светлината и мрака. Векове наред, кръстът и полумесецът са били противопоставени емблеми. Полумесецът, който наподобява на сърп, не отстъпва по древност от кръста. В Изтока, той е бил свързан с женските божества, властващи над любовта. Византия също е почитала полумесеца. Казват, че турците са завладели символа заедно с града. Всъщност, те са го имали като символ повече от век. Полумесецът и звездата, изобразени на турското знаме, украсяват герба им още от времето на Осман, основател на династията им. Звездата представлява планетата Юпитер, великата и благотворна планета, която се намирала на небето по време на раждането на Осман – Победоносни. Затова, турците са предали на полумесеца целия му блясък до такава степен, че да се назове империята им, било достатъчно да се спомене полумесеца. Така пишеше в книгите.

   Лъчите на изгряващото слънце докоснаха  с нежните си пръсти стъклото на прозореца, където спеше Павлето. Навън щурецът все още беше опънал лъка на цигулката си и весели мелодии подскачаха и докосваха бледорозовата ушна мида на момчето. Листата на крушата в двора потрепнаха и запяха своята песничка, в унисон с цигулката на щуреца. Лека омая от нежните звуци опияни Павлето. Той разтърси с опакото на ръцете си леко овлажнените си очи, протегна нагоре ръце, като за молитва, крайниците му конвулсовидно се изопнаха и  изпадна наново в лека дрямка. Присъни му се горска поляна, изпъстрена с множество светлинки, идещи нейде от дълбините на близкия лес, които подскачаха весело  и с звучните се гласчета огласяха поляната. Чу се гласът на сова. Славеят пееше утринния си запев. През поляната профуча зайче и се скри в леса. Изневиделица се появи черен гарван, спусна се надолу, направи три кръга и полетя. След него кръжеше сокол, който   го преследваше. Разнесоха се крясъци, пух, перушина и всичко замря. Момчето се стресна, разтърси глава и отвори широко очи. Трябваше да заведе майка си при бай Панчо – дюлгеринът на кокали. Вчера Стефана, както си шетала, нещо я сецнало. Превила се и повече не станала. Поставиха  я на миндера. Цяла нощ стенеше. Трябваше да я заведе до Държавната болница, там живееше дюлгеринът. Мало и голямо му се кланяше за сръчните ръце.  Прочу се в града и околностите. Людете му вярваха, а нали се знае, че вярата е в лечението. Ако не вярваш в нищо, няма да има лек.

   Бай Панчо беше с яки, костеливи ръце. Всичко, що захванеше, се му идеше отръки. Изкълчен крак, или ръка да оправи. Да развърже навехнато, или счупена кост да намести. Не беше сребролюбец. Бедните лекуваше безплатно.

   Павлето отиде в обора, развърза якия ат, изведе го, посипа купчина сено върху дървеното корито и ласкаво го подкани:

- Айде, момче, давай, похапни си, път на чака!”

   Мина малко време и потеглиха за дома на дюлгерина. Той ги посрещна с усмивка и покани да влязат. Стефана настани на миндера. Тя легна по корем,  като  пъшкаше. Бай Панчо постави костеливите си ръце върху гърба  й и нещо изпука силно. Тя се  прегъна, сви устни, премигна с очи и понече да стане.

- Уф, леки ти ръце, Панчо! Виж, кат че нищо не е било! – рече тя.

- Стани, стани, опитай! – подкани я дюлгеринът.

- Ше стана де, не мъ насилвай! Виж!

   Тя се изправи, подскочи няколко пъти и се завъртя в кръг.

   Измина много време след случилото се. Из града се разнесе слух, че магарето на бай Панчо умряло от старост. Че, той плакал като дете. Купил друго, но обичта му към първото все още не беше си отишла.

   Градът си имаше свои малцинства, вероизповедания и църкви: католическа, протестантска, униатска, арменска, две синагоги и множество джамии. Доходите на хората бяха от имоти, дарения и разни организации и духовни ордени. Някои от висшите духовници си живееха добре, щото, те разпределяха средствата. Затова на вид бяха охранени. Личеше им, че бяха угодници на трапезата.

   Тази сутрин, Павлето беше излязъл рано. Бай Чеко го чакаше на площада, заедно с другите авджии. Цялата дружинка беше се скупчила и отдалеч се чуваха разгорещени гласове. Бяха облечени с зелени клинове, шарени три-четвърти чорапи, рубашки с кожени колани на кръста, а на главите им бомбаитести шапки, с разноцветни пера. Бай Марш, в красивата си двуколка английски образец, впрегната в бял, едър кон със сиви петна на гърба и главата, важно кръжеше около групата. На времето, той беше висок, приятен, добродушен мъж. Преди да стане мисионер, докторът по философия Марш, беше виден архитект. Когато дойде в града, той се настани да живее в старинната двуетажна къщичка, на улица д-р Иван Чомаков. Хареса му големия двор, с цветните лехички и плодовити дървета. Той го фотографира и изпрати в Америка. Всички знаеха, че къщата беше строена през 1750 година  и неин собственик бил Боян Насев. Доктор Марш ръководи строежа на българската евангелистка църква в полуготически стил, която се вдигна в северното подножие на Сахат тепе.

    Авджиите бяха решили да отидат за птички с плимати в Заграденото. Там имаше всякакъв вид пернати – скатни, авлиги, щиглеци, мунти, фьораре, женели и кардерини. Най-опитните в групата бяха Христо Ешека и Цъмбъра.

   В града имаше много гълъбари. Някои от тях отглеждаха по 300-400 гълъба. И тази сутрин, белите пернати бяха накацали по площада. Още от утрото, слънцето беше надвесило златния си диск над къщите. Един лъч премрежи очите на Павлето и той бавно ги притвори. За малко да изпусне плимата от ръцете си. Беше решил, че и  той ще се включи в ловенето на пойни птички. Към площада  се приближи Шаро, кметският пес. Бедното животно направи няколко прескока  и леко накланяйки се, легна пред краката на момчето. Павлето плъзна ръце по рунтавата му козина, наведе глава и понечи да го притисне до гърдите си. Животното не оказа съпротива. И то, като хората, имаше нужда от нежност. Момчето бръкна ръката си в торбата, която носеше на рамото си и извади от нея комат хляб. Разчупи го и подаде към устата на животното. То пое залъка хляб, лакомо го сдъвка между яките си зъби и насочи очи към Павлето. След това пъхна главата си между ръцете му. Какво нещо, животните познават добрите хора, било то дете, или възрастен!

   Дружината тръгна. Чуваха се весели закачки.

- Ей, зевзек – чу се гласа на Цъмбъра. Чуеш ли бре, Ешек?

- Как да не чуем – отговори Христо Ешека. – Кво пак? Зная ги аз твойте шегички. Се едни киселички. Ял съм ти  попарата. Ти си по-голям зевзек от мен. Виж, виж, оная! Бива си я, а? Уф, че як задник!

- Не я ли знаеш бре, Ешек? Милкана, вдовицата. Че е якичко, якичка е, ам друг я оре.

-Ам не  мож да заплоди почвата. Нужен и е някой якичък кът мен – прекъсна го Цимбъла.

- Бре, мръсна уста имаш бре, Цимбаре! Ако та чуе нейничкия, да ти е здрав гръбнака! Сто тояги ше са ти малко. Тоз език дет го имаш!

- По-тихо бре, Ешек! Та виж чула та яловичката, че къвто език има!

- Къв бре! Да не е по-голям от моя?

- Виж, мой челяк! Стига толкоз приказки! Остави ги на пазара! А ний да си гледаме работата!

   Милкана се обърна и погледна Цимбара. Той махна с ръце и подкани групата:

- Айде бре, че скоро ше стане обед! Ам,  кво сме я подкарали!

   Павлето се приближи до бай Чеко и го заговори.

- Знайш ли, байо? Вчера, кат минавах край парка на свободата, видях Васко Пангуловия. Беше седнал върху трикракото си столче, а до него онуй, нъл го знаеш? – кантарчето. И кво мислиш? До него една ей такава, сичко ù са тресе.

- Тегли ма, Пангуле! – вика тя.  – Хлеб не съм яла ного време. Слушай, слушай, бая килограми смъкнах. А сега да видим!

   Дебеланката се качи върху кантарчето ù за малко, а да политне на земята. Пангула я сграбчи за тлъстата ръка, а тя като я дръпна, па закрещя:

- Пу… засрами са бре, старо магаре! Единият ти крак в гроба, а на теб ти са  ù приискало чуждо.

- Не сакам нищо да ти сторя бре, булка. Ако не бях аз, щеше да станеш за резил. Виж,  паднала на земята, дигнала  ногите, а сетне?

   Жената го погледна с примрежени очи и рече:

- Извини ма, Пангуле! Знайш ни, жените. Се си мислим кво ли не.

- Тъй, байо Чеко – продължи Павлето.

   Ти не си го слушал, момче, когаш свири на окарината, ехей… И малки песнички, а и цели арии. Умее завалията. Навремето детските игри не му се нравиха, учението също. Затуй не завърши френския колеж. Окарината е целата му душа.

- Чуй, чуй, бай Цеко! Виждал съм го вечер на Джанбаз тепе, там, дето е звънарницата на черковата “Света Петка.” Беше са затулил зад скалата и свиреше ли, свиреше. Кой минеше от там, се слушаше. Слушаше галените звуци на окарината. Някои от тях слушаха с часове.

- Ам и птичките обичаше той. Думаха, че имал в дома си няколко кафеза с кардаринки. Често им свирил с окарината. А те, в хор му пригласяли.

- Ей, момче – провикна се Чеко. Стига веч. Ай да  идем при  другите!

   Забързаха се и се преобщиха към групата.

   От време оно, между Бунарджика и Сахаттепе имаше голямо блато. Думаха му Гюлбахчанското. През турско му викаха “Морско око”. Водата му беше зеленясала от дебелия пласт жабуняк. Жабите квакаха денонощно. Гъмжеше от червеи, пиявици, водни бълхи, охлюви – плоскаци, малки рачета и циклопи. През лятото имаше комари. Летяха и разнасяха зараза. В средата се виждаха гредите на разрушени сгради, които стърчаха над насипа. Това бяха останки от недовършената железопътна станция на Хиршовата железница. Бяха изоставили проекта, защото сметнали, че ще бъде далеч от железния път.  Тук-таме се виждаха и ръждясали вагонетки, железа от теснолинейката, а децата си играеха с железарията. По едно време, общината беше наредила в блатото  да се хвърлят боклуците, та да може да се запълни и пресуши. Говореше се, че тинята му ще бъде изгребана, а на дъното му ще поставят камъни и ще го превърнат в рибарник. Но и това не стана.

   Групата стигна до мястото, към което беше тръгнала. Чуваше се пърхане на криле. Прелитаха птици във въздуха. Бай Чеко извади пушката, която беше останала от времето на дядо му Сотир. Сложи два патрона в цевта и се прицели в една излитаща авлига. Животното запърха с крила и се повали на земята. Той се забърза, вдигна го в ръцете си, зави с връв двата му крака и закачи на кожения си колан, който препасваше кръста му. Цимбара беше наблизо и реши да се закачи с бай Чеко.

- Е хей, голям мерник имаш бре, челяк! А кат та гледам! Не си чак толкоз. Инак, ушите ти са кат на катър. Наострил си ги и заборавяш за другите.

- Не са закачай бре, Цимбаре! Че как мий накипяло още от дома! Булката ма ядоса. Иди, дума, нахрани телето, че аз имам работа! А време беше да тръгвам. Дигнах ръка срещу нея, а тя  са разписка. Изфърчах кат тапа на улицата и ето ма.

   През целия ден авджиите си разменяха закачки. Добре, че никой не се ядоса. Всички бяха доволни от улова. Прибраха се в сумрака. Минаха край Кирхане махала.

   Край тях заскърца  каручката на циганина Карчо. Старото, мършаво магаре    едва-едва ь теглеше.  Карчо задържа юздитe.

- Как е, аркадаш? – обърна се циганинът към Цимбара.

- Живо и здраво, аго – отвърна мъжът. А ти  къде си я подкарал?

- Тива в кръчмата, байо. Нъл знайш? Сам челяк, не челяк. Винцето ляк душата. Пийна винце и ляга сам.

- Айде с нас, Карчо! Да идем в пивницата!

- Не мой, байо! 

   Циганинът наново задърпа юздите и магарето потегли. Групата авджии, по чийто колани висяха убити пернати, влязоха в кръчмата. Вътре беше шумно. Дандарата, Стоян Кравата и Стоян Шекера стояха до масата.

   Харни люде бяха двамата Стояновци. Никога не правеха скандали. Дандарата размахваши ръце и цупеше устни. Цимбара пръв влезе и се запъти към Стояновците. Имаше две свободни маси до тях.

- Сядай, сядай, Цимбаре! – подкани Дандарата.

- Миале, ела тук, братко! – обърна се той  към един от авджиите.

   Михал, едър на ръст българин, с дебели, рошави вежди и Панайот Хитовски мустак, не чакаше покана. Приближи се до масата и седна. Павлето и Чеко седнаха на една вътрешна маса, където не се пушеше. От цигарите, момчето се чувстваше зле. В къщи баща му пушеше като комин. Тогава, Павлето се криеше в другата стая.

- Ей, момче – викна някой от съседната маса. Дай от оная лютата, братле, че как съм зажаднял! – обърна се той към здравеняка, който стоеше зад бюфета.

   Мъжът наля от бялата течност една оканица и тръгна към масата, от която се провикна непознатият. Подаде му я и рече:

- Да ти е сладка глътката, мой челяк! Ха, наздраве!

   В кръчмата влезе Варишапката. Беше известен с тринадесетте си деца.  Трудеше се много, за да ги облича и праща на училище. Рядко влизаше в кръчмата.    Отиде до бюфетчията и  рече:

- Налей в шишенцето малко ракийца, за детето, да го разтрие булката! Белким му мине сюнгюра!

   Бай Лабми – бюфетчията, отсипа от лютивата, оная, дето беше скътал за тежки дни. Той подаде шишенцето на Варишапката, който я пъхна в пазвата на поовехтялото си палто и се запъти към капята.

    Дружината пи до заливка и накрая авджиите, един по един, се изнизаха от кръчмата. Както винаги, остана само Цимбара.

   Целият град говореше, че в цар Борисовата градина, господата Морозов и Божинов, там, дето е бюфета, ше откриват художествена изложба.

   Сутринта, Павлето стана рано. Закуси набързо и излезе. От време на време потичваше и подсвиркваше с уста. Беше му весело на душата. Спря пред бюфета на градината. Имаше много народ.   Момчето влезе и спря пред първата картина, която се изпречи пред погледа му. Красотата на пролетната природа го омае. За малко да политне назад. Вътре имаше много народ, но никой не искаше да купи от картините.

   Преди години, учителят-художник, Гочо Савов уреди първата групова изложба на южнобългарските художици. Но явно, хората не бяха подготвени да приемат новото. На ниско ниво беше още съзнанието им.

   Първата изложба беше уредена през 1889 година, в залата на Народната библиотека, от учителите в мъжката гимназия, господата Мърквичка и Антон Митов. Но от тогава беше минало доста време. Мърквичка беше роден през 1856 година в село Видима – Чехия. През 1882 година беше назначен за учител по рисуване в мъжката гимназия. Тук, той се оформи като голям художник, който рисуваше картини от българския бит.

   Павлето пътърси с поглед господин Морозова. Зърна го в дъното на изложбената зала.

- Учителю, учителю, сакам да уча при теб рисуване! Речи, може ли да ма земеш?

- Момче, туй учение е трудно. Ней  за секи.

- Нищо, сакам да уча!

- Нек да свърши изложбата, та тогаз ше видим! Знайш, къде да ма намериш?

- Айде, учителю.

   Тази година, за момчето беше особено щастлива. Завърши мъжката гимназия с отличие. Когато го обявиха за пръв, той видя в очите на другарите си тъга. Но не можеше нищо да направи. Пръв беше и с поведението си. Помагаше на другарите си с каквото може. Приятелите му го обичаха. За тях, той беше най-добрият. Дори  когато Сокола намали успеха си,  щото майка му почина и той не можеше да изживее загубата ù, Павлето ходеше всеки ден у тях, за да му помага в учението. Двете момчета станаха големи приятели, а и в учението бяха на едно. Завършиха с еднакъв успех, с малка разлика.

   Павлето имаше влечение към рисуването. Пък нищо не са знай. Мож   съдбата  да му  напрови изненада. Тогаз и неговите картини  ше са гледат. Ше  обиколи света. Не дай си Боже, да стане прочут художник!  Людите  ше гледат неговите каритини и  ше  ахат. Това беше голямата му мечта. Обичаше и да пее. А майка му го изненада с новото пиано. Спомни си за двете красиви очи на момичето. Нямаше ли да му дойде малко множко да рисува и да свири! Влечеше го повече рисуването.

   Започна да рисува. Обичаше повече натюрелите. Чрез своите картини, отразяваше традициите и обичаите на своя роден край. Участваше и в Певческото дружество. Чрез песента, чувстваше любовта на хората към природата, растенията и животните. За него, песента беше цялата Вселена. Тя беше слънцето, което огряваше душата му.Чрез нея, той разтваряше сърцето си. Време беше да се научи да свири.

   По случай  откриване на изложбата, Павлето облече празничния си костюм и сложи новата си папионка. Красив момък беше, пустият му Павле! Навремето  думаха, че баща му бил напет момък. Момите бягали по него. Крадливи погледи му отпращали и младите невести. Походи си той, походи си на воля, но не можа да обикне никоя. Докато един ден, срещна нея – Стефана. С дългата плитка и витите вежди, привлече го тънката ù талия, която беше препасала със сребърни пафти. Щом срещнеше момето, целият потрепваше. Нещо го жегваше под лъжичката.  Не беше мома за лъгане. Честта си нямаше да даде на такъв като него. Но когато бяха се събрали в Катерина и там правеха Рангеловата седянка, Гьорги се появи с накривен калпак, с препасан през кръста  кармазян пояс и кам-камия кама. Грабна Стефана от седянката и я отведе в дома си. Но и момата го обичаше скришом. През целия път  тя се дърпаше, но момъкът беше пъхнал в устата ù кърпа, с която от време на време бършеше изпотеното си чело. Тя стоеше винаги на пояса му. Гьорги не подозираше за чувствата на момето. Така беше. Направиха годеж, а после и сватба. Роди им се Павлето. Беше якичко бебе. Стефана се мъчи цели три дни. Накрая, детето излезе набързо. Получи името си на кръстницата – Павлина. В семейството на Гьорги и Стефана зацари любов. Детето беше кротко. Кротък си и остана. Благият му характер караше хората да го обичат. Беше вечно усмихнат. А  думаха, че усмивката  махала гнева, злобата и  изцерявала.Тук-таме се намираше по някой душманин, който му завиждаше. Но нъл са знае: “Пред доброто и най-лошият се  кланя.“ Тъй,че нямаше кво зло да му  сторят. Той не правеше зло, затуй и другите гледаха с добро око на него. Само Кокошинката реши да го закачи. Нарече го бракма. Бяха се събрали Пашето, Галята, Пането и Павлето. Отде се появи Перона! Заяде се с Кокошинката. Нарече го нехранимайко. Павлето реши да се намеси. Да спре свадата. Но и двамата нехаеха. Тогава, Кокошинката дръпна Павлето за ръкава и се нахвърли върху него. Момчето се отдръпна. Така, всичко секна. Всички си разотидоха, а в очите на Павлето се четеше тъга. Факт е, че  само добрият може да плаче. Злият нехае, че е обидил, че е наскърбил. А после, като дойдеше лошото. То му напомняше за злото, което беше сторил. Болката се стоварваше върху него. Старите люде  думаха: “Който зло прави, зло намира.”  Челяксе ражда добър, а с годините идва грехът и тогава се заб уравя доброто.  Господ ни е дал разум, та  данего да проумеем, че със зло нищо не са  стига. Прави добро,    да намериш добро. Прости, за да бъдеш простен. Равносметката – това е резултатът от целия ти живот. Ако си бил добър, то ше си идеш от таз земя спокойно. Няма да та гонят демоните. Но ако си правил само лошо, дяволът ше та притисне в здравите си лапи, ше забие острите си нокти и кръвта ти бавно, капка по капка, ше тече. Не допускай дявола! Той ше ти устройва хиляди капани, за да станеш негов слуга.  Но ти не го чувай! Дай гръб на злото! Прави  добро!  .

   Павлето се прибра в къщи, с раздърпани ръкави на палтото си.Тази нощ сънува сън.  Видя  старец с бяла брада, в сребърна мантия. Усмихна му са.   Уж старец, а лицето му кат на момък!

- Момче – рече той. – Помни,   ше станеш голям човек. Ше обикаляш света и ше са прочуеш. Но никога не  забуравяй, че си  челяк, който да дава добро на людете!

Сънят свърши. Павлето се събуди. Беше целият облян в пот. Очите му искряха. Старецът от съня беше му дарил много светлина, която озаряваше погледа му.

Наближаваше 25 март, денят на Богородица. Наричаше се Благовещение. Дойде и той. В църквата “Света Петка” бяха се събрали доста богомолци. Поп Груьо четеше тропар глава 4: “Днес е началото на нашето спасение и се открива тайната на века. Синът Божий ставаше син на Дева и Гавраил благодат благовестува. Затова и ние с него да възкликнем на Богородица: радвай се, благодатна, Господ е с теб!” Сутрешнана омлитва превърши и в църкната настъпи тишина.

   В дните на великия пост се разрешаваше да се употребява риба, олио и вино.

   Анонимен допистник съобщи във вестник “Право”, че Пловдивското девическо училище ще отпразнува деня  Благовещение. Първият празник на училището се проведе през 1864 година. Тогава то обяви , че ще се приеме за патрон.

   Този мартенски ден беше слънчев. В девическото училище имаше много народ. Учениците, пъстро облечени, държаха в ръцете си цветя и чакаха с нетърпение чудото, което щеше да стане. Негово Преосвещенство, Пинарет с клира, облечен в служебните си одежди, след свършване на Божествената служба, пристигна. Той сложи китка здравец, чемшир и босилек в сребърното менче с вода, което беше поставено върху дървената масичка и изрече: “В името на Отца и Сина, и Светаго Духа, в името на Исусовата кръв, прости, Господи, стадото Божие. Днес е началото на нашето спасение. Радвай се, Благодатна! Господ е с нас.” Взе китката от менчето, направи кръст и пръсна с ръка три пъти към присъстващите. “Синът Божий стана син на Дева и Гавраила”- довърши той.

   Богородица беше станала тяхна покровителка и закрилница. Учениците трябваше да следват нейния път, когато завършат обучението си. От девическата гимназия излизаха бъдещи учителки. Тук беше и Вяра, момичето, което щеше да помогне на Павлето да свири на пиано.

   Докато  налюдаваше освещението на водата, някой допря ръка до рамото му. Той се обърна. Беше тя – Вяра. Отвори уста и весели пламъчета заиграха в очите му.

- К’ва изненада! – продума момичето.

- Знаех си аз, че мож да та вида.

- Павле, извини ма, трябва да ида при другите колежанки, че ма чакат!

   Момичето подаде ръка и се сбогува. Той махна със своята и изрече нещо, което не можеше да се разбере.

   Така измина този ден – с радост и болка. Вечерта стрина Стефана приготви трапезата. На софрата имаше постен боб, зеле, туршия от зелени чушки, моркови и целина. Имаше и кисели корнишони. Нали бяха пости. На масата нямаше от онова лютото и маврудовото винце.

   Бай Гьорги – баща му, допушваше цигарата с шарената лула, дето стрина Стефана купи от панаира при Света Петка. Беше красива. С множество орнаменти, вплетени един в друг. Огънят в камината бумтеше. Червени пламъчета огряваха цялата одая. Павлето стана от миндера и тръгна към рафта с книгите. Пъхна ръка между две от тях и извади книжно вързопче. Развърза връвчицата, с която бяха завързани куп стари вестници. Започна да ги разгръща. А, ето: “Цариградски вестник”, брой 340, 3 август 1857 година. “Къде,къде?”- произнесе гласно той. Страница 2 и зачете: “С песни към създателя и благо към подателя. На мъдростта висока. Към Бога се обръщаше и сърца си усещаше. У почит страх дълбок, то Боже, който света въртиш. Оправяш, в добър ред държиш. У крепка си десница, избави нас от вси злини и подари ни добрини. От мир и тишиница. Ти, която с дух си напоил. И в миг един си просветил. Простаците рибари. Като насъщний хляб прати. На Дух Свети да просвети. Нас в разум, светла вяра.” Разтвори наново вързопа, пъхна вестника и наново го върна на мястото му. След това взе библията, която стоеше самотна  на средния рафт. Разтвори я и без да мисли, зачете: глава 9 -та, притчи Соломонови.

 

1 Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба

2 закла жертва, размеси виното си и приготви трапезата си:

3 проводи слугите си да възвестят от градските височини:

4 който е неразумен, да свърши тука. И на малоумните тя каза:

5 дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила:

6 оставете неразумието и ще живеете: ходете по пътя на разума

7 който поучава кощунника, ще си спечели безславие и който изобличава

   нечестивците – петно

8 не изобличавайте кощунника, за да не ти навреди: изобличавай мъдрия и той ще те обикне

9 дай съвет на мъдрия и той ще бъде още по-мъдър: научи праведния и той повече ще напредне  в знанието

10 начало на мъдростта е страхът Господен, а познанието в Светаго е разумът:

11 защото чрез мене ще ти се умножат дните и ще ти се прибавят години живот

12 синко, ако си мъдър, мъдър си за себе си и за близките си: ако си буен, сам ще си изтеглиш. Който се крепи на лъжа, той пасе ветрове, припка подир хвъркащи птици: защото той е оставил пътя към своето лозе и се лута по пътечката на нивата си: преминава през безводни пустини и земя, обречена да жадува, с ръце събира безплодие

13 жена безразсъдна, бъбрива, глупава, и която нищо не разбира

14 сяда при къщната си врата на стол, по високите места на града

15 за да вика минувачите, които си вървят право по пътя

16 който е глупав да свърне тука и на малоумния казва:

17 крадена вода е сладка и укрит хляб – приятен

18 и той не знае, че там са мъртъвци и че поканените от нея са вдън преизподнята.   Но ти се отдръпни, недей се бави на място, не спирай погледа си върху нея: защото по тоя начин ще минеш през чужди води. Бягай от чужда вода и не пий от чужд извор, за да поживееш много време и да ти се прибавят години живот.

 

Глава 1- притчи Соломонови

1 Мъдър син радва баща си, а глупав син е тяга на майка си.

2 Неправедни съкровища не докарват полза, а правда от смърт избавя.

3 Господ не ще допусне да гладува душата на праведника, а богатството на неправедника ще изтръгне.

4 Ленява ръка докарва сиромашия, а ръката на прилежните обогатява.

5 Който събира през лятото е разумен син, а който спи през жътва е безпътен син.

6 Благословия почива върху главата на праведника, а насилие затваря устата на беззаконниците.

7 Споменът за праведника ще бъде благословен, а името на нечестивеца ще остане омразно.

8 Мъдрият по сърце възприема заповеди, а глупавият на уста ще се препъне.

9 Който ходи в непорочност, ходи безопасно: а който накривява пътищата си, ще бъде наказан.

10 Който намигва с очи, докарва беля, а глупавият на уста ще се препъне.

11 Устата на праведника са извор на живота, а насилие затваря устата на беззаконника.

12 Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички грехове.

13 В устата на разумния има мъдрост, а за гърба на глупеца – пръчка.

14 Мъдрите спазват знанието, а устата на глупеца са близка гибел.

15 Имотът на богатия е негов укрепен град, съсипия на бедните в тяхната немотия.

16Трудът на праведника води към живот, успехът на нечестивеца – към грях.

17 Който пази поука, той е в пътя към живота: а който отхвърля изобилие – лута се.

18 Който крие омраза, има лъжливи уста: който разглася клевета, е глупав.

19 При много говорене не се избягва греха, а който въздържа устата си, е разумен.

20 Езикът на праведника е отбир сребро, а сърцето на нечестивеца е нищожество.

21 Устата на праведника упътват мнозина, а глупавите умират от недостиг на разум.

   Момчето затвори бибилията и я върна на рафта. Стрина Стефана стана и се запъти към камината. Разрови с машата все още горящите дървета. Наново се върна и рече:

-Милосърдният човек прави добро на душата си, а коравосърдечният  руши плътта си. Това знам от Соломоновите притчи. “Малоумникът изказва  презрение към близките си, но разумният човек си мълчи.”

- Когаш не можеш да  думаш, по-добреш мълчи, щото от ного  думане, челяк греши. От много  думане файда  нема. Мож да обидиш некой и да не са усетиш.  Когаш спреш, видиш, че оня   трие очи и капят сълзи.

- Ного забъбрихме. Време е да лягаме, щото момчето утре рано ше става! – прекъсна разговора Стефана.

   Тази нощ, Павлето спа неспокойно. Въртеше се ту на едната, ту на другата страна. Беше решил на утрото да посрещне Вяра. Излезе от къщи рано, с книжка под  мишница. На площада се засече с учителя по български език, аритметика и геометрия, Тодор Нечев.Той беше привърженик на старобългарското в езика ни. Все още продължаваше да назовава месеците с някогашните им имена – просивец, сечен, сух, брезок, тревен, изток, червен, зарев, руен, листопад, груден, студен.

- Здравей, момко – позрави учителят. Накъде толкоз рано?

   Павлето го  погледна и наведе глава.

- Дал Бог добро, учителю – отговори той. Извини ма, много бързам.

- Извинен си, момче. Тръгвай, тръгвай! 

   Павлето махна с ръка  и забърза. Незнайно как си спомни неделята срещу сирни заговезни. Предният ден – събота, майка му  доста поработи.  Баща му   се прибра по  обяд. В дясната си ръка държеше тънко въженце, с чийто край беше завързал   вратлето на  агънце, с петно по средата на гърбината. То се дърпаше и     гласчето му огласи двора. Дяко, касапинът, вече беше дошъл и чакаше с якия си нож. Клетото животно, явно беше усетило, че му остава още малко живот. То блееше така жалко, че да ти се скъса сърцето. Ритуалът относно вземане на живота му мина бързо. Дяко с много старание разряза кожата на агнето, след което прокара през средата на тялото касапския нож, бръкна с грубата си ръка в търбуха му и извади дреболиите. Тялото висеше на голямата кука, която Гьорги беше поставил да виси на дряновицата. Стрина Стефана тичешком носеше вода с кофата, за да измият дреболиите. 

   Касапинът свали тялото на животното, а Гьорги го понесе към камината на двора. Там, на голямата маса, Дяко продължи да го разрязва на големи късове. В казанчето вече вреше водата.

- Гьорге – чу се гласа на Стефана. Иди донеси онуй, корубестото, та да почерпим Дяко! Сети са де, за корнишончетата и от оная, мешената салата!

   Мъжът забърза към мазето и се върна от там с шише ракия и буркан с

корнишончета. В купата беше сложил мешена салата.

- На, земи, жено! – изрече той.

- Отвори де, отвори буркана и донеси шишето с шарланя! – занаражда тя. А и две чинии! Да, и три чашки за ракийцата!

   Гьорги  се запъти към старата круша, където бяха сложили  масата. Върна се с шишенце шарлан и го подаде на Стефана. Тя нареди чиниите, отвори буркана и наряза корнишончетата в едната чиния. В другата нареди мешената салата и поръси с шарлан. В чашките сипа от лютивата.

- А наздраве, на сички! – рече тя. Дано сме живи, та догодина пак да са видим!

   Касапинът си тръгна, а Стефана продължи. Време беше за агнето. Сложи дреболиите във врящата вода в казана. Почака, докато омекнат, и ги извади. Постави ги в голямата тепсия.  

- Гьорге, иди отрежи от крушата по-якичък клон! – нареди тя.

   Мъжът излезе навън. Тя наряза на ситно черния, белия дроб, сърцето и чревцата. Наряза гьозум и пресен лук, които беше скъсала от градината, прибави сол червен и черен пипер,  пъхна ги  в коремната кухина и започна бавно да шие с конеца, който беше скъсала  от макара “мечка”. Намаза агнето с мас и сложи нишян в тавата. Колчето, което донесе Гьорги, пъхна между двата крака, сви ги и завърза един в друг с якичка връвчица.

- Готово е за фурната. Остави пещта на тих оген, па утре кат станем, да е готово! – обърна се тя към мъжа си.

   Нощта мина и рано сутринта двамата станаха, за да извадят агнето от пещта.  Препечената корица сладникаво галеше ноздрите и накара стрина Стефана да се върне в детството си, когато майка ù нареждаше тепсията по същия начин и приготвяше агнето. Тя подскачаше около нея и крадешком отиваше до тепсията. С малкото си пръстче допираше препеченото агнешко и лакомо го облизваше.  Всичко беше останало в миналото.

   Неделята беше дошла така бързо, че не можаха да усетят.   Вечерта влезе с босите си ноги. Стефана постла  софрата с шарения месал. Бяха надошли доста  гости. Всички насядаха около софрата с подгънати нозе. Дечурлигата стояха в полите на майките си. Всичко имаше на софрата – туршия, кисело зеле, арнаутски чушлета, буца сирене, резени кашкавал, маслини, риба, големи комати домашен хляб, баклава, курабии, сушени плодове. Тепсията с агнето беше по средата. Не бяха забравени филджанчетата за скоросмъртницата. Якичка си беше ракийката. Гьорги пръв вдигна филджанчето и рече:

- Ха, наздраве! Та както е тръгнало, от здраве  да не са отървем!

    Мъжете го последваха. Глътка по глътка, ето ти и веселбата.

- Налейте да пия от мъка! – запя бай Стоян Гъбарето.

   Викаха му така, защото беше един от най-големите гъбари в града. Кой, къде минеше, все го канеха да им прави компания в гората, та да им покаже къде растат гъбите. А отзивчив човечец беше. Винаги усмихнат и приветлив. На никого не отказваше.  Радосно му беше да го канят. Това значеше за него, че го тачат. Па  арно му беше да ходи навън, за   да диша чис въздух,  щото тук, в града, беше много  душно. Природата му  даваше живот. Тя го  чистеше от мръсното.

- Ей – провикна се Гьомката. Я вижте, жените вече се мръщят. Ха, наздраве за жените. – Жено, жено мар, няма ли да си глътниш от от ракийцата? Анасонлийка е, от вкусната, да знайш. От нея пари гърлото, но става  арно на душата. Както тий тъжно, става ти весело, та ти са  заиграва. Айде, жено! “Рипни, Калинке, да тропнем, да са пукнат душмане” –   запя той.

     Калина грабна едно филджанче, сипа от парливата и глътна три глътки. Изведнъж присви очи и викна:

- А сегя да та видим, Стоене! Кой пръв ша рипне? – Смилене – обърна се тя към сина си. Земи гайдата и засвири онуй, нъл го знайш!

   Смилен, като че ли само това и чакаше. Извади гайдата от торбата, наду търбуха и засвири “Рипни, Калинке”. Стаята се озвучи от кръшната ù мелодия.

- А сегя де, айде, де! – чу се гласа на Стефана.  – Айде, да  рипнем!

   Един по един всички станаха от софрата и заиграха в такт с гайдата. Не остана назад и тлъстичката Генда. Викаха ù така, защото и майка ù беше такава, закръгленка, тлъстичка. Като, че ли всичко се предаваше от майка на дъщеря, от баба на внучка.  Така беше се завихрило хората, че забравиха за ритуала. Децата ше заюсхат, без да сложат трохи в устата.  Ставри, кръстникът, се отдели от хорото и подкани всички да седнат на софрата.

- Време е за молитвата!  – рече той  и започна: “Отче наш, който си на небото и на земята. Да се свети името ти, да бъде Твоята воля, да бъде Твоето царство, както на небето, тъй и на земята. Насъщният ни хляб дай ни днес. И прости нам дълговете ни. Както ние прощаваме на длъжниците си. И избави нам от лукавия. Амин. Дай Боже. Господи, благослови софрата и нас! Дай ни, Боже здраве, силна вяра и сили, за да мож, Господи, да живеем праведно! Да правим добро на людете!   Никогаш да не угасне  огенът у нас! Дай мир и покой на душите ни! Благослови къщата и никогаш да не е празна! Да има ного берекет и късмет! Амин. Дай, Боже!

   Жените мълчаливо повтаряха думите. Децата се щипеха.

- Дай Боже длъжек живот и щасте на тоз дом! – изрече баба Петра – бабата на Павлето.  

   Тази вечер що вино се изпи! Що песни се изпяха! Месото в тепсията се обра до шушка.  На куката на тавана, дето висеше лампата, беше завързан як конец и накрая парче корава, бяла халва, с орехи. Конецът беше толкова дълъг, че всички от софрата отваряха уста и ламката обикаляше, и подскачаше като малко дете. Въртеше се безспир и никой не можеше да я захапе. С ръка не  трябваше да се пипа. От време на време парчето се завърташе много бързо и ставаше весело.

- Да играем на сляпа баба,  на пръстен, може и на наща тиква родила, родила пет тикви, ам що да са пет, нек да бъдат шест!

   Домакините и гостите започнаха да подскачат в одаята.  Това ги връщаше в детството им. Стана полунощ. Паницата с червеното се изпразни   няколко пъти. Мина час и гостите започнаха да се изнизват един по един.  Нъл ,от нес започваха Великденските пости. Гьорги подкани момчетата. Време беше да си лягат. Стрина Стефана остана последна. Изми големия куп сахати, паници, тенджери и ги прибра в долапа. Помете, избърса праха. Сложи ред в цялата одая,  щото кат стане, Гьорги пак ше рече: – “Виж, булка, кво е в одаята! Не мож ли да прибереш?” Остатъците от месото, сиренето и кашкавала сложи в пахара и захлупи с капака на тенджерата,   да не  ги кацат мухите.  Кат стане,  щеше да ги  занесе на Алито – циганина. Голяма челяд имаше, горкият! Десет боси циганчета и Айшата – жена му. Общо двайсет гърла, все голи, боси и гладни.

 

*заюсхат – заспят

 

КАРНАВАЛНАТА СЕДМИЦА

  

   Весело беше през карнавалната седмица. Павлето реши, че ще се облече в женски одежди. През целия ден обикаляше по дюкяните. Трябваше да намери женска перука. Вече беше загубил надежда, когато Чановица, съседката, го зърна с наведена глава.

- Що ти е, чедо? Да не са ти потънали гемиите! – рече тя.

- Не са, стрино.Търса си перука, но не мога да  намера.

- Тъй речи бре, чедо! Ела, черната ми плитка, дето я отрязах, когато са сбогувах с младенството, ше ти я дам.

   Двамата тръгнаха към дома на Чановица. По пътя срещнаха Димчо. Беше облечен в стари, износени дрехи, сякаш нови не му приличаха.

   Мъжът на Гуна Алваджийката беше търговец. Много пъти опитваше да даде на Димчо свестен костюм, но той все не искаше. Беше беден, но горд.

- Здрасти, артлик – поздрави Димчо. Виж туй, прочети го! – и той подаде на Павлето късче с хартия.

- На, земи де, земи, прочети!

   Павлето взе хартията и зачете: “Как биха скръбни мойте детски дни. О, колко много сълзи спотаени. Тук първи път моя извор стъмни. И безпощадна буря сви над мене.”

- Хубаво пишеш, Димчо. Дай го на вестника! Нек да го издадат, та да го четат людете.

- Ше го дам, Павле, ше го дам. А сега  до ново, щото ного бързам. Времето не чека.

   Двете момчета си подадоха ръце и забързаха.

   Карнавалното шествие започна от малкото площадче пред “Тракийски конник.” Маскираните преминаха през главната, по улица “Гюро Михайлов”, по “Цариградско шосе” и покрай къщата на Димитър Свищаров. Мало и старо беше маскирано. Мъже, навлекли рокли, бяха си сложили торбички с вълна отпред, та да имат цици. Жените бяха нахлузили панталони, дърпаха ги, за да не се виждат закръглените им задници. На главите си бяха сложили пешкири, бански хавли,  кърпи, пояси, гащи, изобщо всичко старо, което бяха прибрали в долапите и раклите.Стариците поглеждаха през очилата си, а старците пушеха ли, пушеха тютюн от чабуците си и цъкаха с език.

- Ай, ай, машаала! Кеф кеф, голям кеф! – чуваха се гласове.

- Брайко, виж, виж, оная закръгленичката!

- Тю, бря, да ти са невиди! Акъл имаш ли? Туй ше е мъжкар – прекъсна го Недю, старият байрактар.

   Така му думаха. Навремето шетал из Балкана. Носел байрака. Колкош битки беше приживял! Но оживя пущината му, с пущина. Голяма работа! Балкана преброди, глава не склони. Голям хайдутин! 

   В къщата на Колю Пердаха беше гъмжило. Едни с маски, влизаха, други излизаха. Людете бяха насядали по столовете. Тук-таме се виждаха и насядали по дъските. Чу се гласа на Пердаха:

- Кой ли е? – и дръпна маската на един якичък.

   Той блъсна ръката му и излезе бежешком през вратата. Пердахът присви очи, махна с ръка и изрече нещо, което не можеше да се чуе. Навън шествието продължаваше. Як мъжага спря пред къщата на Димитър Свищаров и се прекръсти три пъти. На една от стените имаше плоча, на която пшеше: “Тук са се родили братята Димитър Свищаров (1851-1900) и Петко Свищаров (1853-1911). Родът на братята беше от Копривщица. Семейството им изработваше свещи. Но малко пари оставаше за тях. Повече даваха за народното дело. Правеха и сапун, но не го продаваха, а раздаваха на вдовици и сираци. Петко беше работлив човек, а Димитър не сломи дух. Левски високо ценеше Димитър, заради неговото безстрашие и желязна воля. В Тайния комитет, той ходеше между българите, за да поддържа духа им. Уреждаше срещи, пренасяше оръжие. Беше в контакт с Матевски, Никола Кацара, Антон Балтов, Христо Търнев, Иван Арабаджията и Кочо Честименски. Не знаеше умора. Турците го преследваха, но той не обръщаше внимание. Знакът на Димитър и Колю Чизмара беше да запалят дюкяните си на “Узун чершия”. Дюкянът на Димитър се намираше до голямата порта на Кючук-хан, срещу Куршум-хан. Обущарницата на чизмара беше срещу Караул-хан. Организаторът на въстанието, Ото Иванов щеше да бъде в къщата си на Небет тепе и когато бъде даден знака, щеше да гърми с пищовите.     На 21 април лумна пламък, но бързо угасна. Той не успя да запали фитила на пищова си, защото турският аскер го завърза. Кочо по чудо се изскубва и се добира до къщурката си на Каптян христин махала. Взе жена си, детето си и момата на роднините си, която гостуваше по това време у тях. Качи ги на талигата и отиде в Перущица. Там, остава во веки безсмъртно името му, в малката църква.

   Петко се скрива, а Димитър след два дни поема към Диарбекир. Пет месеца след заточението му, той предлага десетте си скрити златни лири и това му помага да излезе от зандана. Гръцки рибари го вземат през Егейско море. Отива на непознат остров, откъдето след дълго време прекосява пеш Македония и през лятото на 1877 година пристига в града на тепетата. Скрива се в дома на братовчед си, на улица “Цариградска” и остава там до мига, когато по улиците се чува руска реч и преминава българското опълчение. По-късно е в Тайния комитет, който работи за съединението и остава там, докато то се реализира. Още е млад, но е навсякъде, където има нужда. Хората го обичат, защото е прекалено честен, обича народа си и родината. От 1 октомври 1890 година до 2 юли 1893 година е кмет на Пловдив, а след това се оттегля. Политиката не го вълнува вече.

   Маскарадът все още беше в разгара си. Отпред вървеше баш-маскарата. Чуваха се подвиквания:

- От тук минете! Леко, леко, че локва!

   Нанизът от звънчета, който висеше на шията му, издаваха весели звуци. Беше голяма гюрултия. Шествието образуваше виещата се пътека, на която не се виждаше краят. Чуваха се песни. Зяпачите  крещяха, маскарите ревяха и удряха с фуските си, де когото свареха. При гробището, шествието спря, направи завой и отново се върна назад. Бай Наско Боралията, така му викаха, щото навремето се напил и паднал насред улицата. Видели го цигани и го закарали с талигата си към бориките, към манастира “Свети врач”. Вързали го на една борика. Когато изтрезнял, човечецът опулил очи и не помнел, как е попаднал тук.  Видели го двама поклонници, които се връщали от манастира. Тръгнали си тримата към града. От тогава го наричали Боралията. Понякога му викали Бориката. Той беше гурорбашията, в това шествие. Извади от джоба си бардучето, отпи глътка и подаде на съседа си – Глашатая. Викаха му тъй, щото беше градски глашатай. Когато имаше новина, той тръгваше с тъпана из града  и се провикваше, след като удряше три пъти. “Слушайте, ора, що е чудо станало! ‘Нес са жени Гаргата. Да му е честито!” И какви ли не още други клюки се носеха наоколо. Знаеше се всичко, що ставаше. Но най- тържествено разгласяваше, когато идваше цирка. Тръгваше от площада и обикаляше всички улици. Един ден, както си обикаляше, не щеш ли, срещу него изскочил голям пес. Но Глашатаят си е Глашатай. Не му пукаше от нищо. Спрял пред песа, ококорил очи, подсвирнал и викнал с все сила: “Сус, бря, твойта мамица мръсна! Върви си по пътя!” Песът замрял на място. Подгънал лапи и започнал да се гали около нозете на Глашатая. Той зацъкал с език и прокарал ръка върху рунтавата козина на песа. Бедното животно беше почувствало ласката на този груб човек. Понякога и най-грубият е много нежен, стига да срещне нежност срещу себе си.

   На втория ден на маскарадната седмица се разчу из града, че крадци обикалят из къщите и грабят, що могат. Но градоначалникът разреши бързо този въпрос. Незабавно издаде заповед, в която пишеше, че маскирани лица  могат да влизат в къщите само, ако имат позволително. Няколко обирджии бяха заловени и тикнати в Ташкапията. От тогава кражбите престанаха.

   Тази вечер,  Павлето облече черния панталон, който стрина Стефана уши при шивача от горната махала,  бялата кенарена риза и сложи черната папионка. Сякаш беше излязъл от моден салон. Красавец беше той. Приличаше по красота на майка си, а по сила на баща си. Доста моми го заглеждаха. Но неговият поглед се рееше нейде там – горе. Напоследък се увлече по рисуването. А искаше да се научи да свири на пиано.   Дано срещнеше Вяра на вечеринката! Беше  арно да си мисли за нея. Не  знеше, само, защо!

   Читалището беше претъпкано с народ. Бяха дошли роднините на членките на дружеството. В “Тракийски конник” се чуваха весели закачки.  Павлето прекоси главанта и се забърза към читалището. Музиката беше в разгара си. Духовият оркестър свиреше “Белият Дунав”. Беше обявен конкурс за най-добре танцуваща двойка. Павлето се провираше между тълпата от танцуващи.

   Йохан Щраус- композиторът на завладяващия “Виенски валс”, завинаги щеше да остане в историческия списък на великите композитори. Незабравим за всички. Кралят на валсовете – така може да се нарече –   Никой не можеше да сгреши незапомнените му валсове. И сега свиреха негов валс.

   Първата двойка се престраши и затанцува на дансинга. Дамата беше облечена във виолетова, феерична, дълга до глезените рокля. Малко вталена под кръста, където беше прикрепена розова, брилянтена панделка. Косата ù беше прибрана на кок. Около челото ù брилянтената лента се криеше отзад, в кока ù. Кавалерът ù беше облечен в кариран панталон, с параменти на крачолите. С черен редингот, който се спущаше под коленете.   Пот обля челото на Павлето. Срещу него идеше Вяра. Той забърза към нея. Приближи се и спря. Наведе глава и с четирите си пръста прихвана тънките пръсти на момичето, наведе се и доближи устни. Тя го погледна с премрежен поглед и се усмихна.

- Най-сетне – рече той. – Ти дойде? Знайш ли, чаках та?

- Павле, не та очаквах.

- Знаех си аз, знаех си. Не ти иде ум за мен.

   Момичето го погледна с искрящ поглед, който за миг замръкна.

- Що думаш, Павле? Не рачи тъй! Не видиш ли очите ми?

   Момъкът сведе глава. Значи грешеше. Доближи ръка до  Вяра и я обгърна.

- Да идем на дансинга! Па виж, мож да победим.

   Двама се сляха с танцуващите. Бузите на Вяра поруменяха. Ръцете и гласът на Павлето трепереха. Той я обгърна нежно в своята прегръдка и всичко се превърна във въртележка. Оркестърът продължаваше да свири “Виенски валс”. Светлината в очите на двамата се превърна в сияние, което озари дансинга. Телата им пламтяха. Устните им шепнеха. Само миг и после забрава. Унесени във вихъра на валса, не усетиха кога оркестърът беше спрял да свири. Неусетно отвориха очи. Бяха само двамата. Сърцето на момичето затуптя лудо. Обвяваха конкурса. Тази двойка се класира на първо място.  Вяра сведе очи. Наградата за първенците беше голям букет червени рози. Павлето взе букета и го подаде на Вяра.

- Твой е. Ти го заслужаваш.

   Момичето доближи свенливо устни до лицето на Павлето и го целуна. Думите сякаш засъхнаха в гърлото ù. Той доближи устни до ръката на момичето и я целуна.

- Целувка, за целувка се дава – рече той.

- Китка за обич се дава – прекъсна го Вяра.

- Тъй де – отсече той и не можа да продължи.

   Времето беше напреднало. Павлето хвана момичето за ръка и я поведе навън.

- Ше та изпратя до вас, че ей, на. Ного е мрачно и нищо  са не види.

   Тя поклати глава и двамата тръгнаха. Минаха по Цар Освободител и стигнаха до главния вход на Бунарджика, покрай алпийската хижа. Стръмен, двускатен покрив, червени керемиди, зелено боядисани прозорци, малка градинка отпред, а в нея няколко маси с шарени застилки. Това беше семейна градина “Пролет”. Масите бяха почти празни. Собственикът, бай Стоян, шеташе напред- назад и с онази загадъчна усмивка привличаше погледите на присъстващите. В пивницата му талигаджиите не влизаха. Опасяваше са, той да не изгонят идващите тук мохабетчии. Не са страхуваше, че понякога никой не  идеше при него. Той имаше и други доходи, та не са кахъреше дали ще дойде някой, или не.

   Двамата млади продължиха пътя си. На стотина разкрача там, дето свършваше главната алея Караулхан, Лука Балабанов издигна на два ката масивна сграда. За миг спряха и се заслушаха. От долния етаж, там, където беше бирарията, се чу гласа на певачката. Павлето погледна през прозореца. Купища мъже бяха насядали покрай масите и хвърляха огнени погледи към мургавата циганка, певачка, която апетитно кършеше снага, тъй, че никой не съжаляваше, че харчи тук парите си. В къщи жените на мераклиите  правеха такива кавги, че пушек се вдигаше.

   Павлето и  Вяра продължиха и спряха пред портата на неголямата къща.

- Мамо, мамо, провикна се момичето.

   Пред одаята се показа Керана – майка ù.

- Най-сетне си идеш, дъще. Притесних са.

- Мамо, това е Павлето. Сещаш са, нали? Момчето, дето ше уча на пианото.

   Керана слезе по дървената стълба и се приближи до младите.

- А добре си ми дошел, момко – обърна се тя към Павлето.

- Дал Бог добро, стрино – отговори той.

- Дъще, кви са тия рози? – обърна се тя към Вяра.

- Имаше конкурс на вечеринката, та двамата го спечелихме.

- Хубави са, дъще. Веднага да ги натопим във вазата, че ей на, започнали да клюмат. – Айде, чедо, да си вървиш – обърна се тя към Павлето.Че виж, в къщи са вайкат за теб!

   Павлето махна с ръка и си тръгна.

Шумна и весела беше карнавалната седмица през февруари. Дюкяните бяха отворени, учрежденията работеха. Личеше си, че е празник. Една година беше минало, но всичко беше по старому. Градът и хората бяха почти същите, освен ония, които  бяха си отишли от този свят, а и ония, които бяха дошли.  Откриха зимната пързалка. От стръмната улица “Бунарджик” се спускаха казаците. Зрелището започваше от сутринта, та чак вечер, до тъмно. Бунарджика не беше никаква улица. Цялата в дупки, без калдъръм, така да се каже, забравен, изоставен сокак. Точна срещу тепето беше купището за боклук. Пързаляше се мало и голямо. Чуваше се весела глъч. По улиците нямаше лампи, нито прожектори. Само фенерите мъждукаха,  или се показваше светлият сърп на месечината. Да се качиш на шейната и да полетиш в приказния свят на мечтите, беше голямо удоволствие. Не се искаше нищо от летящия в шейната. За децата беше определено голямо място. Нещастия почти не ставаха. Само някой навехнат крак или ръка, охлузен сурат , спукана глава, съдрана дреха. Зрители билюк. Малчуганите пулеха очи, подсмърчаха и триеха посинелите си нослета с опакото на ръкавите си. Така, докато пристигаше майка им и ги поведеше към къщи. Там хапваха до насита и накрая клепачите им натежаваха и те бяха вече в леглото.

Като изкусен майстор на шейната се славеше Шаиб – турчинът. Подвиваше нозе на седалката, на която вместо черга, имаше парче кожа от черно агне. Вълнено шалче, здраво завързано, обгръщаше червения фес, щото можеше да го отнесе вятърът. Той натискаше с лявата си ръка задната страна на казака, а с дясната опъваше въжето, което беше кормилото му…

 ,Незабравими бяха зимните дни за млади и стари. На пързалката времето минаваше бързо.

На утрото, след вечеринката, Павлето отиде с неохота на работа. През цялото време беше неспокоен. Явно, нещо го глождеше. С Вяра не си дадоха дума да се видят наново. След работа, той се прибра в къщи. Облече новите си дрехи и забърза към Цар Симеоновата градина. Тръгна по централната алея  и стигна до езерото с лодките. Отдалеч зърна бюфета. Над дебела колона, забита дълбоко в тинята, се издигаше дъсчена постройка. Лицевата ù страна беше с остъклена рамка. По няколко дървени стъпала, преградени  в двете страни с парапет, се слизаше при лодките. Той спря близо до езерото и се загледа в синкавите му води. Утре беше неделя. Няма ли да се види наново с Вяра! Гледаше с жаден поглед. Всичко беше само една мисъл, която се плъзна по гърлото му и сякаш го запуши.

 

казаците – малки шейни

сурат – лице

 

   Тя беше завършила девическата гимназия и преподаваше уроци по пиано. Павлето беше неспокоен. Не го свърташе на едно място. Вяра беше пред очите му. Виждаше я навсякъде. Тя се превърна в оживен образ, чийто очи го наблюдаваха и алени устни се усмихваха. Той се наслаждаваше на тия очи. Но за миг се опомни. Всичко беше илюзия.

   В неделя, още преди да се стъмни, той дойде наново при езерото. В бюфета мъждукаха лампите. На стълбичката зърна двойка млади хора, които се гледаха с влюбени погледи. През цялата седмица, младежите събираха дребни грошове, като се задоволяваха с половин порция от ахчийницата.

   Млада двойка се качи на освободената лодка. Кавалерът леко удари веслата, а момичето седна на последната седалка, щото ако някой ги видеше, да не каже на майка им, че е посрамила къщата. Отнякъде повя вятър. Подхвана лодката. От водата изскочи риба, завъртя се и се гмурна наново във водната шир. Долетя песен: “Помниш ли ночу порою, наша гондола плила.”

   Рано се омъжваха момичетата. На тридесет и пет – четиридесет, ставаха вече тъщи. Мома, неомъжила се до двайсет и пет години, я наричаха стара мома. Сложен беше и тоалетът им. По-дебеличките се пристягаха с корсет, та да не личат тлъстините им. Но тънките трябваше да слагат на мършавите си ханшове турнюри (памучни подложки). Здраво ги завързваха около кръста. На плоските си гърди слагаха вълнени торбички. Всички носеха корсети с множество банели и стягаха толкова много, че едвам дишаха. На челото си слагаха подобие суджук вълна. Премятаха косите си над него, за да изглеждат бухнали. Носеха малки чантички, с много бродерии, изработени ръчно. Обувките им бяха високи, с лачено парче отпред, с дълги връзки, или множество копчета в страни. Копчетата закопчаваха със специална кука-комбуктир. Роклите им бяха надиплени като сукман, блузите от друг цвят, които се закопчаваха до горе. Нямаше никакво разголено около гърдите. Вместо комбинезони, навличаха няколко фусти. Гащите им бяха от хасе, с педя дантели на крачолите. Някои носеха часовници, които окачваха с позлатена карфица на гърдите си, щото всички да го видят. Обличането им траеше цели два часа. А и разходките им траеха толкова. Не желаеха в къщи да има се карат. Прибираха се капнали и наново започваха ритуала по събличането… Завършваха с обущата, дългите чорапи, завързани с ширит под коленете, вълната от косата, разните ватени възглавници от гърдите и раменете. Следваше въздишка на облекчение и после право в леглото. 

   Едно от най- предпочитаните места за разходка беше Цар-Симеоновата градина, която наричаха “Изложението”. Време за разходка беше, когато изгряваше слънцето. През студените дни никой не се мяркаше по алеите. През дъждовните ставаше кално. Вечерта мъждукаха фенери. Листата на дърветата шепнеха и сякаш омайваха погледите на влюбените. По някое време имаше и вечерни увеселения. Тогава палеха факли, пускаха фишеци, палеха и бенгалски огън. Цялата градина потъваше в светлина. Чуваха се песни, весели закачки. Беше някакъв приказен свят, пълен с изненади. Приказни светулки пълзяха наоколо.

   Измина още една седмица. Вяра все още не идваше в дома му. Трябваше да започнат уроците по пиано. Всичко в Павлето се превърна в трепет и очакване.

   Днес, денят преваляше. Наближаваше пет след пладне. На портата някой  заудря с желязната халка. Стрина Стефана излезе от одаята и се провикна:

- Кой е? Ида, ида.

   Слезе по стълбата и отвори портата.

- Влизай, влизаай дъще!- подкани тя.

- Мама легна болна, та требваше да я гледам – изрече момичето.

- Тъй, тъй. Що думаш, дъще? Белким сега е добре?

- Веч е на ноги. Шета по двора. Ако не беше тате…

- Здрав челяк  е той. Як българин. Нищо го не плаши.

- Нек да не думаме! Щото ми става тъжно.

- Да, да, право думаш.

   Двете забързаха. Качиха се по стълбата и влязоха в голямата одая. Павлето вече ги чакаше. През цялото време гледаше през прозореца. Беше зърнал момичето. А сега прегъна ноги и се хвана под лъжичката. Вяра влезе и поздрави. Той кимна с глава.

- Сядай, дъще! – подкани стрина Стефана. – Ей тук, при Павлето. Сине, ето и на теб стол, па седни до момето!

   Скрити пламъчета се таяха в очите му. Но никой не ги забеляза.

- Нес, Павле, започваме първи урок. Нотната стълбица  започва от до и завършва на до – до, ре, ми, фа, сол, ла, си, до. Има два вида гами – мажорна и минорна. Мажорната музика е веселата, тая, дето ти дава радост, а минорната те прави тъжен. Тя е бавна, а мажорната бърза.

- Знам аз нотната стълбица. Нек започнем с пианото!

- Ето тъй – подхвана Вяра. Слагаме палеца на нотата до, показалеца на ре, средният пръст на ми, палеца на фа,  показалеца на сол, средния на ла, безименния на си, а кутрето на до. А сега да видим теб!

   Павлето приближи стола до пианото и плахо постави пръсти върху клавишите. Трудно ги движеше. Мина около час. От време на време сбръчкваше вежди, цупеше устни, но все пак бавно напредваше. Навън се смрачи.

- А сега да свършим! Стига за неска! Има и утре. Време е да тръгвам.

- Кво ти дължа, дъще? – прекъсна я Стефана.

- Накрая ше са разберем, стрино Стефано.

   Вяра се извини и тръгна към вратата. Павлето забърза към нея. Отвори вратата и я подкани. Когато излязоха на двора, то хвана ръкта ù и рече:

- До утре.

- Не, Павле. До други ден, щото още ма е страх за мама.

-Утре мандолинния оркестър на френския колеж ше изнесе голям концерт. Кво ше речеш? Да идем да послушаме?

- Няма място за мислене.

   Павлето изпрати момичето до площада, където двамата стряха. Той се приближи до нея и не усети как допря устни до бузата ù. Тя понече да се отдръпне, но изведнъж се притисна до гърдите му. Постоя за миг и тръгна към къщи. Момчето дълго гледаше след нея.

   Павлето много ценеше учителя Димо Байчев. Той откри в Гюалбахчанското училище, детска, музикална школа. Обичаха го малки и големи. Майките водеха децата си при него, за да ги учи на пеене и играене на сцената. Бяха представени първите български оперетки “При болния учител” и “За птичките”. Композира ги маестро Георги Атанасов, който написа първата си опера “Борислав”. Либретото направи театроведецът Никола Попов. Учителят Бойчев всяваше у децата любов към музиката. Подготвяше ги за бъдещи певци и музиканти. Той беше голям приятел на композитора Емануил Манолов. Парите никога не успяха да го завладеят. Когато почина, остави семейството си без никакви средства за преживяване. Преди това, той даде благотворителен концерт за сираци, с неговата “Китка” и малко по-късно още един такъв, в цар Симеоноваата градина.

   Павлето обичаше и да слуша военната музика на маестро Георги Атанасов, който беше капелник, а също така Софиялиев, Геориев и Тодоров. Между отделните номера правеха големи паузи. Това те бяха усвоили от  чужбина. Преди да започнат концертите, се кланяха на публиката и правеха реверанси. Когато им ръкопляскаха, слагаха ръка върху сърцето си.

   Нощта се катурна. Дойде утрото. Момчето се приготви набързо. Вън,  го чакаше хладния полъх на вятъра. След работа, той трябваше да прескочи до Каменица – пивоварната. Казваха, че била построена от двамата швейцарци Рудолф Фрок и Фридрих Сулцер, там, на една могила, дето носеше името “Петрица”. Когато започнали да копаят, намерили много предмети от тракийската епоха. Тогва ги прибрал Археологическият музей.

   Баща му поръча да потърси Гочо Тумбата, та да му рече да дойде у тях, да си земе шаечното палто. Някой го наричаха Шантиклера. Момчето искаше да отиде и до католишката махала, та да си земе късметче от Фредьо. Зърнеш ли го отдалеч, не можеш да не го познаеш. Винаги беше весел и усмихнат. Накуцваше с единия си крак. Затова явно не беше се задомил, макар и да минаваше трийсет и пет. На баща му викаха Карло Падертата. Беше чех. Навремето чистеше комините. Печелеше добре.

   Павлето искаше да послуша лайтерата на Фредьо. На кожен каиш, здраво закопчан, с красиво извити кукички от пиринч, тя висеше на врата му. Този малък хармониум, извиваше песните си посредством въртенето на малка дръжка. На горната част имаше тенекиена касетка, в която беше поставил книжни късметчета. За всеки, за деца, за момичета, момчета, млади жени, за баби, за старчоци и прочие. На книжките имаше предсказания. На дървената площ на латерната бяла мишка, с блестящи очички и розова муцунка, сновеше напред-назад. Тя беше гадателката. Затова му се прииска да отиде до католишката махала. Да погледне, как Фредьо върти дръжката на магьосната му кутийка, от която изскачаха ту весели, ту тъжни мелодии.

   Неочаквано се върна назад и си спомни, когато беше на осем години. Бяха група деца, коледарчета, които обикаляха къщите. Беше Малка Коледа – 24 декември. Тогава баща му му направи дряновица, наричаха я коледарница. Стрина Стефана я украси с такава любов, като приказна невяста. Накичи я с пуканки, сини мъниста, бяла вълна, конци, три червени люти чушки и две пиленца, които беше замесила от тесто. Постави ги на върха на коледницата. Когато я видя, момчето заподскача от радост. Беше научил и песента “Ой, Коледо, мой Коледо”. С торбичка през рамо, децата обикаляха къщите.  С коледниците удряха по земята и пееха. “Коледа, Коледа”. Там, където децата ходеха и пееха, стопаните разравяха огнището, щото да се въдят кокошките и снасят много яйца. Торбичката му беше препълнена с колачета, орехи, изсушени плодове. Когато се прибра в къщи, майка му вече беше приготвила трапезата. На земята, върху разстланата слама, беше сложила чувала за жито, а върху него месала. На трапезата бяха ремъка с ралото, палешника, напълнена с жито ръкавица, паничка с пясък. Ястията бяха постни – варено жито, фасул, зелеви сърми, ошав, мешана туршия, лук, чесън, орехи, сурово жито, баница от тиква, а по средата върху ленен месал, ухаеше коледната питка със сребърната паричка. Отгоре, върху питата, беше направила кръст, кръг и цветя. Когато завъртя питата, парата се падна на Павлето.

Момчето се спомни, че преди вечерята, баща му сложи тамян върху палешника и прикади трапезата, стаите и накрая животинските постройки на двора. Вечерята започна рано, за да могат да узреят рано житата. Не трябваше да се става по време на яденето, за да не стават квачките от яйцата. Стопанинът можеше да става, но само да ходи приведен, за да се привият житата от зърното. Майка му беше сложила къшей от коледния хляб на полицата.

- Това е да станат житата през лятото по-високи – изрече тя.

   В края на вечерята, Павлето се търкаляше върху сламата, но само на една страна. От майка си знаеше, че това се прави, за да натежат житните класове от зърно и да полегнат на една страна. Всички запредоха една жица от кълчища, за да ходят надалеч пчелите и пак да се прибират. Бъдникът гореше в огнището. Баща му се провикна:

- Жено, дай малко лук и сол! Щото, кат са нарече по люспите на лука, ше са види какво ше е времето секи месец.

   Павлето хвърли житени зърна в огъня и те силно запукаха.

- За добро ше е, сине. Здраве и берекет ше у дома ни – изрече Стефана.

   Тази вечер парата от питата се падна на момчето. Много радост преживя то. Майка му  го гледаше и сълзи напираха в очите ù. За какво ли си беше спомнила?

   Навън се чу: “Ой, Коледа, мой Коледа”. Павлето излезе. Хлапето на комшиите, едва пет годишно, тичаше между коледарите. То беше котката. От време на време изчезваше. Виждаше се ту в една, ту в друга къща. Беше се научил да мяука. Предупреждаваше, че идат коледарите. А те бяха така нагиздени. На калпаците им китки, на някои венци, с нанизани  червени бучки захар. Тук-таме  сушени сливи, стафиди и пуканки. Стопаните ги даряваха с краваи, пари, боб, брашно, вино, повесма, кълчища и какви ли не още неща. На утрото коледарите се събраха в къщата на главния коледар, за да си поделят даровете. Направиха голяма трапеза. Парите отделиха за училището и църквата.

    Имаше търг на моминските краваи.  Всеки момък се стараеше да откупи кравая на изгората си. Обявяваха стоката, т. е. кравая на момата. Чуваха се подвиквания, подсвирквания.

   Всичко мина, отмина. Всичко остана в миналото. А сега Павлето  забърза към католишката махала.Какво ли късметче щеше да изтегли? Черните очи на Вяра  се изпречиха на пътя му. Дали мислеше и тя  за него? Спомни си за една Мария. Джамията на Света Мария, която е била черква под името “Успение  Богородично.” Турците бяха я превърнали в Имарет джамия.

   Когато покорили Южна Тракия и избрали за своя столица Едирне, султан Мурад изпроводил везира си Мустафа, да покори Пловдив. Но той не успял да изпълни тази мисия, защото българските войски се защитавали храбро. Били предвождани от войводата Никола (Стоян).

Те разбили турците и ги накарали да се върнат в столицата си. След като султанът разбрал за неуспеха на везира си, събрал голяма войска и  повел към непокорния град. Той взел със себе си и любимата си жена, Мария, която била дъщеря на българския цар Шишман. Дълго време  нападал града, но усилията му били безуспешни. Най-сетне решил да използва хитрост. Изпратил един гръцки поп да каже на българите, че ако не отворят крепостната врата, ще заколи пред самите стени тяхната любима княгиня, т. е. своята жена. Болярите и свещениците се събрали и решили да изпълнят желанието на султана и да спасят своята княгиня. Но през това време дошли няколко сръбски чети на помощ и им забранили да отворят вратата. Тогава, султанът отрязал със собствената си ръка главата на своята жена, пред очите на болярите, които гледали от крепостната стена. За да отмъстят на сърбите, които накарали султана да убие тяхната княгиня, пловдивските боляри и свещеници отворили през нощта вратата и пуснали турските войски. Лагерът на сърбите се намирал на онова място, което днес се нарича Бунарджика, или Крали Марков гроб. Болярите завели турците в лагера на сърбите, още когато спели. Султанът ги нападнал лично, хванал ги в плен и накарал да отсекат главите им. На пловдивските боляри и свещеници дал голямо преимущество. Ето защо, дълго време турското правителство давало на пловдивските и клисурските попове особени знакове, които носели превързани на килимявките си – нещо като бели чалми, които постепенно изчезнали.

Когато, султанът се върнал от Бунарджика и влязъл в черквата “Успение Богородично”, видял, че жена му си стои  невредима в олтара и гледа към него из царската врата. Мурад се уплашил и побягнал из църквата, но Мария го настигнала и рекла: “Ти погуби сръбските воеводи и техните синове ще погубят теб.” Когато царицата изрекла тези думи, тутакси се изгубила. Мурад заповядал църквата да се преобрази в джамия. Колкото пъти влизал в джамията да се моли, толкова пъти виждал пред себе си Мария. Невидимата ръка на царицата окачила на черковната врата свински бут, железен кръст и иконата на Света Богородица. Султанът заповядал да ги свалят и хвърлят в Марица, но на другия ден те наново били окачени на същото място. Това се повтаряло няколко пъти и той бил принуден да ги остави на същото място и да се върне в Едирне. По-късно, бил убит в своя лагер на Косово поле, от сръбския юнак Милош Обилич.

   Това предание, Павлето беше слушал от един стар турчин, който беше ходжа. Наричаше се Самуркаш ефенди. Той беше повече от седемдесет години.

   За Имарет джамиси, Любен Каравелов беше писал следното: “Единствените древности, които носят християнски характер, са един железен кръст, една стара и почерняла от времето икона и такова нещо, което има голямо сходство със свинския бут. Тия неща висят над вратата на Имарет джамиси и карат света да разказва за тях различни легенди.”

   Връщайки се към легената, разделянето на тялото от главата на друговерец, или набиване на кол, отстранени на тялото и други, се извършвало от турците като ритуално убийство, по религиозни съображения. Често тези глави се набивали на кол и се поставяли на видно място, за назидание на останалите християни.

   Ислямската нация има поверие, че душата на тялото, което не е погребано или е разчленено, или отделено от главата, не може да се спаси в света на отвъдното, в царството Христово. Душите на умрелите ще се вселят в ново тяло тогава, когато техните тела са погребани  цели и когато не са починали при самоубийство и обесване. В случая, безпределната вяра на Мария ù помага да възвърне своята цялост и невредимост.

  На жените не се позволява да влизат в иконостаса. То е само на посветилите се и мъжете.

   Но със своята героична смърт за христянската вяра, Мария се превръща в светица и заема място в олтара на царските двери. От там, тя изрича пророчеството на султан Мурад, което става по-късно. Той умира, защото е правил грехове, а нищо не остава ненаказано в пространството.

   Убийствата на невинни хора, оскверняване на църкви и превръщане в джамии, узурпиране на чужди територии, са най-големите грехове, които човек може да направи.  Не е ли по-добре да дава всеки Божи ден равносметка на своите деяния? Негативните, да ги осъзнае и да се старае да не ги повтаря повече. Колко е нужно на човек? Защото животът е кратък на земята. Докато се обърне и вече го няма.  

   Отнякъде Павлето беше чел, че при християните, дясната страна е на честта, а лявата на греха. В сцените, изобразяващи Христос,  покаялият се крадец е от дясната страна, а другият от лявата. Дева Мария и църквата са от дясната страна на Св. Йоан, а Синагогата от лявата.

   С дясната си ръка царица Мария поставя трите предмета пред черковния вход – свински бут, железен кръст и иконата на Света Богородица.

  Една ръка значи клетва и спасение. Ръката е сложен символ. Тя покровителства и удря, лекува и ранява, благославя и осъжда.Броят на предметните знаци е три – свещеното число, числото на съвършенството. 

   Той пак си спомни за   Константин, за да увековечи кръста, който забелязал на небето преди битката с Максенций, наредил на императорския му знак да бъде изобразен кръст със следния надпис: “С този знак, ще победиш.” Оттогава кръстът започнал да се поставя на къщи, църкви, площади.

   На  14 септември се почита  въздигане на честния и животворящ кръст Господен.

   Павлето се замисли за миг и произнесе гласно: “Спаси, Господи, твойте люде и благослови! Дарувай на православните християни победа над враговете. Запази ги с твоя животворящ кръст!”  

   Кръстът е пазител на цялата Вселена. Той е украшение на църквата, сила на управниците, твърдина на верните, слава на ангелите и поражение на демоните. Вертикалната му страна означава сила, живот, действие, мъжко начало, а хоризонталната – мир, покой, първични води, женско начало.

   Векове наред, кръстът и полумесецът са били противопоставени емблеми. Полумесецът,  който напомня на сърп, не отстъпва по древност на кръста. В Изтока, той е бил свързван с женските божества, властващи над любовта. Византия също е почитала полумесеца. Казват, че турците са завладели символа заедно с града. Полумесецът и звездата, изобразени на турското знаме, украсявали герба им от времето на Осман, основателят на династията им. Звездата, всъщност, представлява планетата Юпитер – великата и благотворна планета, която се намирала на небето при раждането на Осман Първи – Победоносни. Турците предали на полумесеца целия му блясък до  такава степен, че, за да се назове империята им, било достатъчно само да се спомене за него.

     Иконата символизира микрокосмоса. Цветовете ù не трябва да се смесват. Златистият фон е светлината и милостта на Бога, както и самия  Бог като всеобщ фон. Съдържанието ù обхваща видимия свят- животинското, растително и неорганично царства и символизира връзката на битието.

   Храната от свинско месо е забранена за всички мюсюлмани от Корана.

   Чудотворната икона и свинското месо предпазва храма от оскверняване.

    Павлето беше научил много от книгите. Печатницата, в която чиракуваше, му даваше толкоз много. Всички книги минаваха през ръцете му. От тях научаваше разни неща. Чувстваше, че от ден на ден расте все по-нагоре. Искаше да стане учен човек.

   Той беше стигнал католишката махала. Отдалеч зърна Фредьо. Билюк народ беше се скупчил до лайтерата и току се чуваха подвиквания:

- Ай, тъй! Машалла! Счупи му хатъра. Ней за тъз работа.

   Първо държеше в дясната си ръка листче. Разгърна го. Прочете нещо и сълзи бликнаха в очите му. Никой не разбра какво му беше на душата. Той смачка листчето в ръката си и плю три пъти. Пъхна го в панталона си, обърна гръб и се забърза.

   Стамен свирна два пъти с уста, засука мустак и широко се усмихна. Приятелите му Каменко, Миловид и Дейко го оградиха и започнаха да цъкат с език.

   Каменко подскочи във въздуха, след което рипна няколко пъти на земята и заигра нашенското. Незнайно от къде, се появи Дечо с гайдата и засвири една, та пушек се вдига.

- Айде, хопа, ха… Ха така, айде де… Па тъй ли, не тъй. Бравос, Камене – подвикна Миловид.

   Четиримата заподскачаха под звуците на гайдата. Тълпата само това чакаше. Дечурлигата се шмугнаха  сред нея. Чуваше се веселият им смях. За миг всичко затихна. Настъпи тишина.

   Павлето  приближи до Федьо и замоли:

- Федьо, дай едно късметче!

- Земи си, момче! Ей, животинче, дай на момчето късметче!

   Хамстерчето завря муцунка между листчетата и захапа едно от тях.

- Ето. Земи го, момче! – подкани Фредьо.

   Павлето взе листчето. Разгъна го и зачете: “Първа любов, първа севда. На добро ше е. И тя те люби.” След това го загърна и пъхна в джоба на панталона. Постоя още малко и тръгна към къщи. Беше неделя. А майка му вече го чакаше. Утре вечер щяха да ходат с Вяра, на концерта на мандолинния оркестър.

   Незнайно защо, си спомни нещо, станало през 1856 година. Случайно беше разгърнал стар “Цариградски вестник”, пожълтял с времето си, останал от дядо му Станьо. Авторът е пожелал да остане анонимен. Българин по произход, той се чувстваше съпричастен на всички християни.  Там пишеше: “Ритуалът се изпълнява от всички висши турски сановници, без каквото и да е съгласие от потърпевшите. Пишат от Пловдив, че тамошният Мал Мюдир (управител на нахия) потурчил едно маловозрачно момиче и 15 дни с голям обред, го разхождал на образованите му везде по града, последван от безчислено множество от турци на коне, с тембелици и други веселия. Потурченото момиче е облечено със сърмени шите дрехи. Всички околни бейове, или приглашени на този безместен празник, даже и  всичките мезлични ченове и сам Салит паша присъствал на обреда. Това приключение много наскърбило християните,  като гледали беззаконните тия поведения да се правят от същите управители.”

   Мъжете ги качват на един украсен, със скъпи неща кон и с шествието обхождат всички първенци на града, заедно с новия мюсюлманин, като го възвеличават. На третия ден след свещения празник, след тържественото шествие, той бива обрязван по предписание на пророка. В дома на шейха   биват посветени  в исляма и този блестящ човек им става патрон.

    Този акт е похищение и посегателство на личността и оскверняване на достойнството на християните.

   За турците, то е повод за веселба, празнуване, бурни овации, морални удовлетворения и всеобщо възхищение. Костюмите, музикантите, конниците и участниците от висок ранг са само външно доказателство за този обичай. Основният подтик е утвърждаване и воюване за джихид. В случая, религиозно задължение.

   Този и другите турски обичаи, изправиха един срещу друг “правоверни” и “гяури”. Той  се разиграва по време на най-големите християнски празници. Такова поругаване на календара публично, с голяма показност и пищност, отнемане на честта на другия и  пр., се извършва на Великден.

   Павлето не усети как стигна до кьошето, дето се извисяваше Иешили оуглу джамии. В нея беше се сгушила сарашката работилница на Личо Лимона – малка, прихлупена. Голямата му слабост бяха рекламите.

Никой не можеше да издържи на тежката миризма на кожите, а Личо се  чувстваше добре. Режеше, кроеше, подшиваше някоя воняща кожа и си тананикаше весела  народна песничка. От време на време отправяше премрежен поглед към залепените на дъските на бараката вестници, в които бяха отпечатани неговите разнообразени с поезия реклами и блажено се усмихваше. Той доволно ги четеше и препрочиташе. Такъв беше текстът на един от тях:

Опинчарчето Илия                                                                                                                                                        Две години вече прави                                                                                                                                             Хубави опинци здрави

Като памук с кожи меки

С тях нога не се подбива

Навред леко се отива

И нагоре и надолу

Без да правят мазоли

Прави и юзди колани

За коне необуздани

Опинчарчето Илия

Знай го цялата околия

Пестеливите изворци

Караатаченците всите

Перущинци баш комити

И бретовишки сербези.

Чак до ръжевоконарци

От Илия не минават

И стоката му благославят

И парите си алал

Дават на Илия сал.

Кат опинци на Илия

Друг не прави в България

И с тях горският солдат

Бива кат орел хвъркат

Да видят че не мами

Ще се уверите сами

Бърже при него дойдете

Да си цървули вземете

И сами уверите                                                                                                                                                                    Че му са алал парите                                                                                                                                                       Няма точки, няма запетаи, въпросителни, удивителни. Личо Лимона изказва на един дъх своето изкуство.

 

*джихид – права вяра                                                                                                                                                   *кьоше – ъгъл

 

   Този ден,  не се чуваше гласа на Лимона. В работилницата беше тихо.   Павлето се спря и заслуша. Не се виждаше жива душа. Наоколо се чуваше песента на вятъра, който летеше и нямаше спиране. Едно кичурче от косата на момъка заподскача весело в унисон с вятъра и двамата заиграха лудешки танц. Павлето постоя още малко и тръгна. Спря пред Аджемското кафене. За него старите турци разправяха, че първи го отворили двамата братя аджеми, които били в отечеството си най- страшните разбойници.  Убивали и грабели. Но времето напредвало. Годините летели, докато един ден, когато косите им посребрели, започнали да се замислят за старите си грехове. Напуснали родния си край и дошли в Филибе. Момъкът се приближи до кафенето и поздрави един стар турчин:

- Ош гелдин, Мустафа.

- Ош болдук, Павле.

   Двамата отдавна се познаваха. Мустафата беше от ония българи, които турците бяха потурчили насила. Той не знаеше майка си и баща си. Една стара туркиня беше му казала, че навремето видяла как турците го водили на конете и насила го потурчили. Оженили го за една ханъма и тя му родила двама сина. Повечето от турците, които идваха в това кафене, бяха  като Мустафа. Обичай беше, че когато човек пий кафето, да сърба със солук, та да може Аллах да го чуе и да му стане драго, че людите му на земята гълтат кафе, а не ракия.

   Сал ага държеше Аджема. Беше стар турчин, в памучна антерия, чалма на главата и бели чорапи от вълнена прежда, които не  сваляше дори и през летните дни. Познаваше вкуса на всеки мющерия и като го видеше да влиза, мушкаше джезвето в оджака и докато онзи събуе еминиите си, филджанът с ухаещото, димящо кафе, беше на одъра пред него.Тук идваха предимно стари турци. И в приказката, и в осанката, дори и в мълчанието, се чувстваше тяхното достойнство.

 

аджеми – персиец

 

солук – въздух

 

    Павлето  често се срещаше с три имами, които идваха в кафенето. На главите си носеха големи чалми, а раменете им бяха покрити с дълги наметала. На всеки две педи  върху тях се виждаха надве-натри зашити стари парчета плат, а дъждовете и ветровете така бяха ги прали, че цветовте им не можеха да се различат. Единият идваше често с мулето си, като него старо, прастаро, с дълги, увиснали уши, а главата му така причудливо се люшкаше, че всеки момент можеше да се свлече на земята.

Сега, момъкът зърна няколко турци, които сториха дълбоко темане. Портата беше отворена. Те влязоха, бавно тръгнаха към софалъка, който беше се проточил чак до отсрещния дувар. Единият се покашля няколко пъти с дрезгавия си глас и ябълката на гърлото му подскочи няколко пъти.  Седна без да вдига шумотевица. Запали цигара, смукна издълбоко и посегна към филджана с кафето, което Сали ага вече беше поставил пред него. Той отпи глътка от него и замислено отправи поглед. Явно беше си спомнил младите години, когато с приятелите си скитаха из сокаците и час, по час вряскаха: “Падишах хъмъз, чок яша”/Да живее падишахът./

 Тогава, султан беше Абдул Азис, за когото разправяха, че в сараите му слугували над 6000 души. Каиците му карали 400 души, свирили му 400 музиканти, 50 хикима му давали илач, когато го присвивал корема. Имал 30 адютанти, все млади и хубави момчета, накичени с злато и сърма, които му държали пешовете. В оборите 600 души тимарели конете, кобилите и атовете. В харемлъците имал 1500 “каймак” жени, а кьосетата със зли очи нямали брой.

   Нищо не стряскаше старците в кафенето. Мълчаха, мислеха и премятаха янтарните зърна на броениците. Пушеха контрабанда тютюн. Вадеха го от кожени торбички, увиваха дебели цигари, чаткаха огниво. Имаше един мевлеви, който по цял ден висеше в кафенето. Лицето и ръцете му бяха съсухрени и пожълтели. Кръпките на кафтана му бяха в различен цвят и не можеха да се изброят. Маркучът на джурака му беше повече от три метра, а върху тамбурестото шише с водата танцуваха пеперуди и цветя, изписани също в жълто. Бузите му хлътваха, когато заповаше да пуши. Преди да се качи на софалъка, евлеви събуваше еминиите си и сядаше  “а ла турка.” Изпиваше повече от десет кафета на ден. Той не ги плащаше, защото нямаше пукната пара. Черпеха го близки и познати. Не пропускаше и молитвите си: субаха, зохора, асър, могхри, изха. Не ходеше всеки ден в джамията. В кафенето, той намираше колая. Сипваше си вода от един филджан. След като изшепнеше изхата, прокарваше ръка по брадата си, изпиваше едно кафе и си отиваше. Беше се приютил в мевлихането  (Дервишки манастир). В него, той прекара по-голямата част от живота си. А сега, търпеливо чакаше Аллах да го прибере при себе си.

 

 имами – духовници                                                                                                                                                  мевлеви – дервиш                                                                                                                                                      джурак- наргиле

 

   Павлето се спрял пред портата на Аджемовото кафене. Огромните брястове стояха величествено и приканваха людете да поседнат и да послушат игривата и нестихваща песен на бликащата и струяща бистра като извор вода на големия шадраван и шепота на листата. Той постоя дълго омаян и зашеметен от гледката. В един миг се усмихна, махна с ръка, сякаш искаше да разпори въздуха и тръгна към къщи. За  малко да се сблъска с дървената пътна врата, на която имаше табелка  с надпис “Ориент”. Вечер над вратата мъждукаше фенер и подсещаше ония, които търсеха покой. Забърда се към къщи. Влезе в голямата одая.

   Изведнъж, в главата му се завъртя думата “русаля”. От известно време  изучаваше обредите и обичаите в родния си край. Започна да събира статии от вестници, книжки от различни автори, които пишеха за тях. Час по-скоро искаше да се прибере в къщи. Влезе, взе един вестник от рафта и зачете: “Русаля е древен обичай. Най- напред Атанас Т. Илиев предоставя кратко научно изложение. Опитва се да разтълкува названието “богини”, което на гръцки значи нимфи. Името “русалка”  на прастарославянски значи русо, русло. Почитането е свързано с древния култ към водата, който е разпространен върху цялата етническа българска територия, а също и при други народи.

   Появата на тия вярвания идва от родовообщинния строй, когато в съзнанието на човека, водата се възприема като първоначален хаос. Изходно състояние на всичко материално съществуващо, среда и средство за всеобщо зачатие и раждане, първото средище и дарителка на живот. От тогава, нейните функции се определят от свръхестествените ù сили. Векове наред се съхранява полуреалистичният образ на тези божества от женски тип. И така, русалките според старите вярвания са богини на водите, най-вече на реките и потоците. Почитали се и се представяли като млади, красиви, дългокоси девойки, които живеят в дълбочините на водите.”

   Така беше се зачел, че не забеляза майка си, която го наблюдаваше любопитно.

- Сине, отдавна та чакаме за обяд, а ти… виж кое време е?

- Мамо, знайш, че имам работа.  Ей на.

   Майка му стъкми набързо софрата. Бяха великденските пости.

Яденето беше постно. Павлето много обичаше хляб, лук и сол, но сега реши, че няма да хапне от лука, щото довечера щяха да ходят с Вяра на концерта на мандолинния оркестър. Затова набързо похапна от вкусния фасул на майка си и стана от софрата.

- Мамо, искам да вида кво пише Славейков за обредите! Нъл книгата е още на оня рафт?

- Добре, сине. Имам си аз умно и учено момче. Зная си аз, че си акъллия. Се искаш да знаеш нещо. Се търсиш. Голям челяк ше станеш. Ето, там горе е.

   Павлето се приближи до рафта, леко се повдигна на пръсти и взе книгата. Разгърна няколко страници, спря на една и зачете: “Доколкото се знае, празнуването на Русаля, спазено у българите, навсякъде е еднаква и държи цяла седмица. Наричана Русалската неделя, която започва навсякъде, седем дни преди Петдесетница и свършва на този ден. Как са се празнували тези празници в старо време и какви обреди и тържествования са ставали, не ни е познато.  Засега спазено е  само сред жените. През тази седмица онези, които раждат, още да вардят да не предат и всичко изобщо да не перат, и строго пазят да не правят помия, и да не става никакво проливане на нечиста вода.” Цер  не се зема през тая седмица и не берат се никакви бурени, освен в събота срещу Задушница, която се случва през тази седмица: още и цвете не се бере, и никакъв разсад не правят, защото се бил изресявал. През русалската седмица, всички българи отиват на място с водоизточник, където водата не е течаща (не е река, поток, вир ). Тук, ролята на водата е да осигури здраве и благополучие. С нея се извършват няколко действия: външно – измива се тялото; вътрешно – поглъща се известно количество; гадае се върху пълен съд – престоява една нощ на луна (на звездите), за изхода на болестта. Обща е вярата и надеждата в раждащата и и здравословна  функция. Посещението е колективно, а лечението индивидуално. Има още няколко определени места, наречени Русали, дето през тази седмица болните от разни страни на околните селения ходят на изцеление. Таквиз места днес се познават само две. Едно в България, в Търновското окръжие, в полето някъде към река Росица и другаде в Тракия, в Пловдивско окръжие, някой си наричан Богдан.

   Русалите, които са на Богдан, стават близо до една локва (гьол) и на този Русал ходят на изцеления онези, които имат гуши (оток на шията си) и вземат от водата на локвата да пият, за да им се развалят гушите. Болните лежат под едно кичесто дърво. И до главата на всеки болен турят по един разстлан съд вода, нагребена от локвата. Водата в съда лежи на открито през нощта и на сутринта гледат що се намира в нея и по това прокобят за изцелението на болните: от тази вода после пият и мият се за изцеление.

- Виж, мале! От нес започвам да пиша книга, затуй чета. Нек людете научат, че няма що да се срамуват, че са българи. Туй, що е българско, се е наше. Един народ с таквиз традиции и обичаи, мож да са гордей. Я виж кви българи отидоха в чужбината, да покажат пред света колко са учени и кадърни. Не ний да са учим от света, а той да са учи от нас. Има кво да земе. Един такъв народ не мож да бъде поруган, щото е силен и мъдър.

- Тъй, сине. Виж, колкоз чеда насили турският  ятаган, но никой не мож да убие туй, що е българско.

- Духът е голяма сила, мале. А българският дух свети, щото ного е изтрадал.

- И ощ има да страда, сине. Докат ги има тия, дего грабат и мамят народа ни, няма да е за добро. Хаир да не видат! Голи и боси да ходат и никогаш да не могат да са облекат. Голи, боси и гладни да скитат по пътищата, та да разберат туй, що са грабили. Закони ли? Та с тях  по-лесно да грабат. Плетат паяжините си и с тях заплитат душите на вярващите.

- До кога ше е така, мале? Няма ли за тях някой по-якичък, па да ги подпретне с една дряновица, та да видат тогаз?

- Ей, ей, по-тихичко, че ако на чуят, живи няма да сме!

- А бе и сега сме кат мъртъвци. Живейм и едвам дишаме.

- Недей да рачиш така, сине! Нъл знайш? Търпиш, търпиш и накрай не мойш. От туй ше излезе нещо. Ама, да не навреди на никой. Нъл сме люде, а секи отговаря за себе си. Кой, квото е посел, таквоз ше жъне. Нъл я знайш, тая приказка?

- Тъй е, мале. Нищо не остава празно в тоя свят. Ей на, тургаш вода в празното менче и то са пълни. Някой път са препълва и водата тече навън. Тъй и с людете. Търпат, търпат и накрай не могат да изтърпат. Се някогаш, някой ше си иде. И това ше са те. Ония, дето имат ного и са забуравили за другите. Просяци ги наричат, знайш? А що просят? Щото нямат. Ако имат, тъй ли ше е? Сит на гладен не вярва.

- Сине, сине, ного си умен, сине. Ощ си млад и зелен, а толкоз ного знайш.

- От книгите е, мале. От тях челяк ного са учи.

- Де да бях и аз кат теб. На времето нямаше школо. Нямаше кой да ма научи на четмо и писмо. Дядо ти беше неук челяк. Такъв си и остана. Но инак, беше ного мъдър. Кви умни мисли му идеха! Думите му са редяха кат песен. Де да беше туй време, когаш има школо. И писател можеше да стане от него.

- Сичко с времето си. Знайш ли, мале? Ако сакаш, мога да та науча на четмо и писмо. Знайш ли кво? Иде ми на ум, че ако има повеч люде кат теб, да направим тъй, че да са учат другите, които сакат. Поне да могат да броят и смятат. Който има дюкян, трябва да мине тоз изпит. А секи, който има китап, мож на другите да помага, да ги учи.

- Умен си, сине. Нъл завърши колежа Св. Кирил и Методи?

- Секи мож да го завърши, стига да желае и учи.

- Сяко нещо с времето си, сине. Сега умът ми е на другаде.

- Където и да е, за четмото и писмото винаги има време. Тогаз, светът е отворен за теб. Сичко е в ръцете ти. Знайш, книгата и четеш. Ето, за туй ми е думата.

- Айде, чедо, време е да си починеш, че та чака цял концерт. А и требва да са облечеш прилично, та да та ареса момата.

   Павлето сведе глава. Когато думаха за Вяра, нещо трепкаше под лъжичката му и свиваше корема му.  Той тръгна към одаята си.

   Часовете бавно се редяха. Малкият часовник в гърдите му подскачаше лудо и не му даваше покой. Той се просна на миндерлъка, наново стана и погледна  навън. Все същото. Дворът, калдъръмената улица и белотата, която беше навсякъде. Слънцето клонеше на залез. Небето се къпеше все още в синева. Едно малко, сиво облаче го засенчи. Но какво да се прави! Такъв е животът. И небето е кат хората. Когато ти е весело, е много светло. Изведнъж идва нещо, което помрачава погледа ти. Сред светлината на щастието плува сивият облак на нещастието, което изчезна и се заменя с щастие. И така, безкрайно се върти светът. Като неспирна въртележка, която няма нужда от зареждане. С полета на птичето ято се понасяш в този неспирен летеж и влизаш в унисон с неговия ритъм, който се върти в двете посоки, към плюса и минуса. С показалец, нагоре-надолу, наляво-надясно. Когато в един миг спреш и времето спира за теб.  Отново литнеш с полета на душата, за която няма плюсове и минуси и няма време, а само пространство. Един безкраен летеж към нещо, което няма болка, а само емоционален летеж. Душа без тяло и спомени. Летиш, летиш във всички посоки до безкрая.

   С Вяра трябваше да се срещнат при лодките в цар Симеоновата градина, в шест часа следобед. Време беше да се приготви. Чувстваше се някак си неопределено.  Подобно, когато искаш нещо, но не знаеш какво. Приближи се до рафта, взе библията, отгърна произволно една страница и зачете на глас: “Притчи Соломонови.”

- Не е добре на душата без знание,

и който бърза с нозете, препъва се.

- Сиромахът мразят всичките му братя,

още  повече приятелите му странят от него:

припка след тях, за да поговори, но и това няма.

- Мързел потопява в сънливост и нехайна душа

ще търпи глад.

- Който пази заповед, запазва душата си,

а  който нехае за своите пътища, ще загине.

Гл.19:2, 7, 15, 16

Павлето върна библията на рафта и започна да се приготвя. Облече дългото си черно палто и излезе от одаята. Оттатък го чакаше Стефана.

- Павле, момчето ми, не мога да та позная. Виж, къв красив юнак имам!-– Гьорге – обърна се тя към баща му. Прилича на теб, га беше млад.

Гьорги я погледна с премрежен поглед и обърна глава на другата страна.

- Айде, мале, не ма чакайте! Вечерайте, па си легнете! – и излезе навън.

   Пристигна тъкмо навреме. Спря пред входа на градината. Не мина много време и Вяра дойде. Тя се приближи до него. Той хвана ръката ù, допря  устни до нея и погледна нагоре. Погледите на двамата се сляха.

- Да тръгваме, че ей на, време няма! Никой няма да на чака.

   Хванати за ръце, двамата литнаха като полета на вятъра. Не усещаха как подскачаха по калдъръмената улица на потъващия в мрак град. Отнейде се чу песен. Павлето пусна ръката на момичето и се заслуша.

- Вяра, чуй, чуй, пеят пиячите: “Животът що е сън безобразен,човек на приказка е роб. Тъй мамиш се с надежда сладка. От люлката до самия гроб.”

   Пред тях се появиха  три бавно движещи се файтона. Карата стоеше изпънат на седалката на единия. Килнал шапка настрани, беше облечен с обикновени черни панталони, шантиклер, със срязани под малък ъгъл параменти от вътрешната им страна, а над ъгълчетата, копчета от същия плат. Обущата му бяха с високи токове с копчета, вместо връзки. Сакото си беше наметнал на рамо. Гледаше пред себе си и не обръщаше внимание на никой. Беше намръщен, сякаш някой скоро ще  сложи крак пред него, ще се препъне и падне. Инак сърцето му беше добро. Изчезна няколко месеца и току се прибра. Явно беше работил нейде!

   В другия файтон царствено стоеше латернаджията. Той познаваше табиета на Карата. Чуваха се ту бавни, ту забързани звуци. Латернаджията беше изпаднал в някакво умиление. Очите му бяха навлажнени. Дълбока въздишка се отрони от гърдите му. Завъртя дръжката на латерната, пусна я, хвана я, пак я завъртя, след това отпусна ръката си бавно, плавно, сякаш в кристално езеро плаваха бели лебеди.

   В третия файтон стоеше Алито – циганина.  Беше цяло шествие, което спря пред механата. Алито слезе от файтона, шмугна се в механата и се върна със стъклена бутилка в ръка, в която се виждаше белезникаво питие. Явно беше от оная, лютата, анасонлийка.

   Павлето и Вяра поспряха малко, загледаха се и се усмихнаха. Наново се хванаха за ръце и  забързаха, за да не изпуснат концерта. Пристигнаха навреме. Седнаха двамата на един стол, щото залата беше препълнена. Настъпи тишина. Чуваше се само песента на мандолините. Нежните звуци галеха ушите на присъстващите и се носеха из залата. Музикантите бяха великолепни. Свиреха с цялото си сърце и душа, което създаваше радостна емоция у присъстващите. Всичко затихна.  Отекнаха силни ръкопляскания. Музикантите се поклониха няколко пъти и се оттеглиха. Вяра и Павлето, хванати за ръка, тръгнаха към къщи. В очите им се появиха пламъчета, които засияха, заподскачаха игриво и се скриха в тишината на бездънното, синьо езеро на зениците им.  На връщане към къщи срещнаха Мустафата, накандилкан до пети. По занаят беше папукчия, голям майстор от еминиите. Кефеше го мастиката. Към сакъз адасъ имаше особено предпочитание. Вечер, след като затвореше дюкяна, не можеше да не се отбие у Йовчоглу на Меселлето, дето го чакаха приятелите му арабджии, каруцари. Мустафата печелеше доста от разните еминии – люзгар, урулта, зергидан, орта аяк. Думаха, че имал голяма челяд. Жена му абла  Шукрие, беше кротка и безобидна душица. На котката път правеше. Вечер стоеше до късно на капията, белким се прибере Мустафа. Видеше ли го как се задава, клатушкайки се като брулен от вятъра папуняк, връзваше здраво яшмака и тръгваше право към него. “Аллах, Аллах“ – чуваше се хрипкавия ù глас. Подхващаше го здраво под  мишница, от време на време го побутваше, за да не спира и да не го видят комшиите на какъв хал е. След като затвореше капията, тихичко го гълчеше, а той с дрезгавия си глас току ù думаше: “Бу дуня, бизе калмааджак” в превод, този свят на нас няма да остане. Аба Шукрие едвам домъкваше Мустафа до одаята, смъкваше елека и панталоните му, вземаше очукания лиен, сипваше цял ибрик хладка вода над главата му, която с голям зор навеждаше и бързаше да го избърше, за да не заюсие  мокър.

   Вяра и Павлето продължиха и на пътя им се изпречи Нурито, викаха му убавеца. Влюби се човечецът в една българка, на която думаха баджак Парашкева.

 

  абла – кака                                                                                                                                                                           лиен – леген                                                                                                                                                                     заюсие – заспи

 

Щото кълките ù бяха дебели. По това време бяха на мода дебелите кълки и заоблени задници. За такива жени, мъжете примираха от удоволствие. Мъжът на Парашкева беше невзрачен човечец и тя не можеш да му прости, дето я беше оставил без дете. Влачеше се все с чужи мъже, та да му го върнеше тъпкано, така казваше: “Мухльо се е родил, мухльо ше си умре.”

   Нурито обичаше анасонлийката. Всяка вечер висеше по кръчмите и се връщаше със светнали очи у дома си, кандилкайки се. Стигнеше ли стръмното на  Бунарджика, започваше да хълца и ломотеше с надебелен език: “Айдън бе, алтън Парашкево.” Непрекъснато повтаряше, сякаш беше се завъртяло мелнишко  колело. Сърцето му се късаше от любов. Това му пречеше да бъде мил със семейството си. Но всичко премина като вълна в морето. Парашкева избяга с един богат турчин в Цариград. Заряза всичко и там се запиля.

   Павлето и Вяра вървяха мълчаливо, хванати ръка за ръка. Пред погледа им  се изпречи бай Гьорги- словослагателят. С широка душа беше завалията. Голямо семейство имаше човечецът. Парите не стигаха, но той намираше време и колай да си  сръбни всяка вечер.

   Една вечер в кръчмата, дето си пийваше ракийцата, беше дошъл продавач на лозове. По това време имаше все вносни лотарии – австрийска, френска, шнайдер и какви ли не още. Хората се пристрастяваха към тях, въпреки че билетите струваха скъпо.

   И така, бай Гьорги като се върнал в къщи, жена му Анастасия вдигнала такава врява, че комшиите се насъбрали около оградата. “Ляб не носиш, а билети купуваш, будала с будалите.” – викала тя. А той тихичко: “Пийнал бях, помаих са.” Но не щеш ли, след една седмица, на бай ти Гьорги му провървя късмета. Спечели от лотарията 5000 лева. Та като започнаха ония ми ти овърдлъци . Гуляй след гуляй. Оня ми ти приказен свят. Чак на Рилския манастир ходи цялото семейство. На малъ хаджалък – така го наричаха людете.

 

лозове – билети от лотарията                                                                                                             овърдъци – разточителства

 

Цялата махала ги съпроводи. Остана само старата Жельовица, за да пази къщата. Па и годините ù бяха множко.  Приказката беше прочетена, парите свършиха и като оклюмани  и измокрени от дъжда кокошки, челядта се завърна в старото си гнездо. И бай Гьорги заживя стария си живот, окъпан в спомени от един приказен оазис, който никога нямаше да  се върне.

   Унесени в мълчание, младите не усетиха как стигнаха къщата на Вяра. Бяха пред портата. Павлето пръв наруши мълчанието.

- Лека нощ, Вяра. И Бог да та  благослови със здраве. Да сънуваш леен, в него мен.

   Тя наведе глава и руменина покри лицето ù. Понечи да каже нещо, направи крачка към него, целуна го по челото и побегна. Той дълго гледа след нея и се скри в нощната тъма.

   Като топъл хляб се сипна сутрешната мараня. Слънцето пролази на хоризонта и се спря над покрива на Павльовата къща. Беше неделя. Той реши, че този ден ще бъде само негов. Припомни си детските години. Когато хукваше към турската махала, за да си похапне от оня, дондурма каймак, дето го продаваше Ибряма. Вземаше си от Сюлейман балабан. Той беше възрастен – висок, мършав човечец. Дълбоки бръчки се диплеха по съсухрената кожа на лицето му, а очите му бяха запазили следи от неговото добродушие. Балабан – вид суджук, правеше от шира. Сваряваше кашата, изливаше я на два, три пласта, слагаше между тях орехови ядки и ги увиваше да станат като яйце. Отгоре ги намазваше с едно перце от кокошка, натопяваше ги в шарлан, та да лъщат.

   Павлето се облече набързо, изпи на глътки една чаша прясно мляко, която стрина Стефана беше оставила на полицата и хукна към турската махала. Наближаваше десет часа. Срещу него, от стръмното се зададе Сюлейман, с кръгла табла върху главата.

- Ош гельдим, чичо Сюлейман.

- Ош болдук, сине. Накъде тъй?

- Ам реших да си припомня доброто, старо време, когаш бях дете. Я дай един балабан! Гояма работа е. Ядеш от него и не мож са наяде.

- Тъй е, сине. Сам тук го има, при Сюлеймана.

   Старият турчин беше научил добре български, щото като малък дружеше с българчета, а и като порасна, обикаляше махалите.

   Сюлейман спря и коленичи. Явно беше се уморил. Без да сваля таблата от главата си, вдигна ръка, пъхна я под белия тюлбан и подаде парче на Павлето.

- Дай още три парчета, та да има за мама и тате!

   Третото беше определил за Вяра. Реши, че  ше я изненада.  Ше  иде до тях.  Ше свирне от портата. А тя ше дойде при него и наново ше са видат.

   Павлето подаде на Сюлейман няколко каравелчета. Той ги взе, пъхна ги в престилката си и продължи към Ортамезар. Там  беше през целия ден. Вечерта се връщаше с празна табла на главата. Людете му се възхищаваха. Престилката му беше винаги изпрана и той избръснат, измит, а ръцете си често обливаше с вода от чешмата.  За него, водата  беше извор на чистота.

  Момъкът се сбогува със Сюлейман и продължи.  Изведнъж се сблъска с Ибряма. Голям красавец беше той. Мустаците му се виеха като бръшлян над месестите устни, очите му сияеха, а  атлетичното му тялото  пращеше от здраве. Зиме работеше при емишиите на Джумаята. През летните месеци нарамваше кобилицата с валчестите тенекиеви  кутии и тръгваше из махалата да продава дундурма каймак. Вървеше бавно. От време на време подвикваше: дондурма, дондурма-а-а-а каййй-мааак, буу, ууу, ууу-з-а. Намираше си  място и спираше. Тогава, ела да видиш. Наобикаляха го  малчугани, стари и млади. Ибряма вдигаше капака на кантата (меден цилиндричен съд)  и започваше да гребе  с късата и плоска дръжка лъжица дондурмата.  След това я слагаше в бели, плоски чинийки,   със синьо цветче по средата. През цялото време си тананикаше: “нане сую, нане шекер, беним джанъм, сенин чекер.” Имаше си мераци към някоя по-хубава женичка. Но никога не изпадаше в гюнах (грях), да изрече някой цинизъм.   Людете много го обичаха. Обичаше го и Павлето.

- Дай от дондурма каймака, ага! – изрече той.

   Ибряма бръкна с дървената лъжица във валчестата тенекиева кутия, напълни паницата с бялото сладко и го подаде на момъка. Павлето пък  бръкна с палеца на дясната си ръка и го допря до устните си. Близна няколко пъти с език и зацъка:

- Чок работа си, ага. Кат теб няма втори. Дондурма каймака е мейлем за душата. Да си жив и здрав, та дълго да правиш мейлем на ората!

- Да даде на мен Аллах здраве и  ощ живот. Моят дундурма каймак радва ората. Белким даде и на теб.

- Добре думаш, аго Ибрям. Да даде и на мен, и на теб здраве! Никогаш да не са отървем от него! Айде, остани си с него!

    В турската махала живееха и помаци. Но всички говореха български. Павлето забърза. Пред него се изпречиха малките кирпичени къщурки, боядисани в синьо или розово, с  дворчета. Дуварите им бяха по-високи от човешки ръст, горе с парчета стъкло, щото да не се катерят и надничат  дечурлигата.  Момъкът се спря пред една от тях. Тук живееше Алито.  Къщата беше боядисана в синьо. На прозореца откъм улицата имаше гъста дървена решетка. Той се спря пред портата и викна:

- Али, Али, тук ли си?

   Отвътре се чу дрезгава кашлица. Беше на  дядо Али. Той се показа навън и с пресипнал глас рече:

- Йок Али. Гель борда по екендия!

   Павлето отдалеч зърна старата Фатма. Цялото ù лице беше забулено. Все още ясносините  ù очи се виждаха изпод фереджето. В турските къщи от дълго време властваше стария обичай  да бъдат забулени лицата на жените. Турците държаха на достлука с българите. Ходеха си на гости, но жените не сваляха фереджетата. Всички къщи си имаха комшулук. Лесно се преминаваше от съсед на съсед. Нямаше ключалки. Понякога някои съседи се караха и тогава затваряха вратите.

   Старият Али постоя още малко на капията. Беше облечен с елек и потури, а червеният фес на главата му се виждаше отдалеч. Старата Фатма беше облечена  в съимлек, конташ със сърмени конци и беше припасала пояс като Алито. Нозете ù бяха обути в терлици и дървени налъми. Прясно къносаната ù коса издаваше приятно ухание.  Множеството гердани върху гърдите ù придаваха някакво очарование, а стъклените гривни и обици я връщаха в младите ù години. Между веждите ù се виждаше бенка, коята сама беше направила с боя. Ноктите на ръцете ù бяха намазани с кармъз, а лицето ù – белосано. Изглеждаше  като   мраморна статуетка.

   Павлето си спомни, че преди няколко дни един германец, пътешественик, минавал покрай турската махала, забелязал две туркини пред портите на къщурките им. Направило му впечатление фереджетата и яшмаците им. Досега, той не бил виждал такива и насочил фотоапарата си да ги снима. Щракнал той, поклонил се и тръгнал. От къщата изскочили трима турци, втурнали се към него, стигнали го и започнали да дърпат фотоапарата му.  Германецът помислил, че искат да го оберат и започнал да вика с всички сили на своя език. Дотичал стражар и като разбрал каква е работата, подкарал всички към турското консулство. Германецът не знаел, че е забранено кадросването на кадъни, дори и мъже. Нещата се оправили и той дал на консула негатива, който го запалил пред очите на турците. Те едва тогавате се успокоили.

   Момъкът често ходеше у Алито. Голяма тертеплийка беше старата. Какви баклави, бурма бюрек, кадаиф и кадън гьобек правеше. А катмите и палачинките ù не можеше да прави никой като нея. Правеше ги от рядко тесто и ги печеше на сач  (подница). При обръщането им, тя влагаше особена вещина. Стисне здраво дръжката на сача, подхвърли катмата нависоко, тя се преобръща във въздуха  и – пльос – на дъното на сача. Голяма челяд имаше Алдъз – майката на Алито. Осем момчета и едно момиче, красивата Сибел. Всички завършиха основното си образование и продължиха  в рющието (турското училище). Добри деца бяха. Сутрин отиваха заедно на училище, но когато се връщаха, вървяха две по две, водеше ги учителят им. На обед ядяха в училище. Не им омръзваше коматчето хляб и парченцето сиренце. След школото спираха на малкия мегдан. Учителят им казваше нещо и те, без да вдигат много шум, се прибираха в къщи.

   Павлето  отиде на празника,  най-голям за турците. Наричаше се  сюнет (обрязване). Един от синовете, Мустафа, беше на възраст, когато трябваше да го обрежат. Бяха събрали още няколко момчета от махалата. Сюнетчията правеше операциите. Гърмеше даул, пищяха кларнети, играеха кючек, тракаха зилове, извиваха маанета. Всичко това беше, за да отвлекат вниманието на децата. Ритуалът беше свършил. Облякоха ги в бели ризи, накичиха ги с мукавени корони, а на някой бяха залепили на челото златни звезди от варак. Купуваха и различни лакомства, даваха им каравелчета (монети от 1 стотинка).  Дните след сюнета децата прекарваха тежко. Движеха се бавно, влачеха крака и с ръка държаха ризата опъната напред, за да не опира до болното място. През тия дни и Павлето намаза. Яде боллук (много).

   Момъкът и Алито бяха големи приятели.  Той беше запомнил доста думи от турския език. Когато се срещнеха двамата, изпитваха такава радост, която не можеше да се сравни с нищо. Докато един ден се случи нещо непредвидено. Павлето беше харесал сестрата на Алито – Сибел. Чувствата си таеше дълбоко в душата. Понякога въздишаше, когато я зърнеше. Не можа да устои да не каже на приятеля си.

- Али, виж, к’ва убава сестра имаш!

   Че като кипна, оня ми ти Али. Бузите му се издуха, очите му се изпълниха с гняв.  Това не позволяваше коранът. Българин да хареса туркиня. Това беше голям грях.  От тогаз, двамата са срещаха, но не беше същото. Малко по-късно са разделиха, поради туй, че Павлето започна работа и не му оставаше време да потърси стария си приятел. 

   Павлето се сбогува със стария Али и  забърза към къщи. Идваше неделята. Той беше решил, че ще отиде в цар Симеоновата градина, за да гледа празника “Прякорите”.   Щяха да съберат всички,  дето им  са  носеше славата, че  имат прякор. Щеше да падне  толям джумбю Този,  дето имаше    най чок гюзель прякор, щеше да спечели конкурса “Най-добър прякор.” Началото на състезанието беше обявено за 18 часа. Имаше и жури. Председател щеше да бъде Никола Гашаров. Беше културен, млад човек, неизменим съчинител на духовности, но не измислени, а свързани с живота.

Павлето реши, че ше покани Вяра. Стана рано и се запъти към къщата,  дето живееше тя. Не усети как се намери пред малката порта. На двора видя Керана – майката на Вяра. Кольо – бащата ù Колю, беше отишъл в чужбина.  Момъкът допря желязната халка до портата и захлопа. Чу се гласа на Керана.

- Кой е?

- Аз съм, Павлето. Търся Вяра.

- Ей, сегичка ше я извикам, сине. Почакай!

- Дъще, дъще, чуеш ли? Павлето та вика.

   От одаята се показа Вяра.

- Ида, ида, мале – чу се гласа ù.

   Тя заслиза по стълбата, побегна по алеята  и спря пред него. Той я обгърна с ръце и доближи устни до нейните.

- По-спокойно, по-спокойно, мила! Чуй, що ше ти река! Довечера ше има състезание на прякорите. Дойдох да та покана.

- Речи на мама! Ако ма пусни, тогаз ше дойда. – Мале, мале – обърна се тя към Керана. Ела насам, виж ,що ше ти рече Павлето!

    Керана заслиза по стълбата и се приближи до портата.

- Речи, сине! Шо има?

- Довечера ше има празник на прякорите, ше пуснеш ли Вяра да идем двамина? – замоли се  той.

- Че що да не я пусна. Нъл, ти ше бъдеш до нея. Я виж къв юнак си!

   Вечерта дойде бързо. Павлето взе Вяра от дома и тръгнаха към цар Симионовата градина. Там имаше много народ. Състезанието щеше да се проведе близо до лодките, на дървената площадка. Състезателите стояха прави. За победителя беше приготвен лавров венец от бръшлян. 

- Пред вас е Митьо Доктора – обяви началото конферанса.

   Беше сериозен момък, та затова му лепнаха името “доктора”. След него излезе Кольо. Викаха му Кольо Туджара (търговеца). Защото баща му беше търговец. Един по един на сцената излизаха  състезателите.  следващият беше Бъбривият Тома, защото много лъжеше. Нарекоха го Тома Справедливия. Появиха се и двамата братя Желеви. Викаха им  Голямата и Малката жаба. Не закъсняха да обявят Борис и Кольо Врачеви – Борис Врачката и Кольо Врачката. Христо Трамвая се появи на сцената като хала – постискваше и въртеше ръката си по особен начин. На фона на мъжкото съсловие, Пена Фудула пристъпи гордо, надута като пуяк, без да погледне  наоколо.  На подиума излезе и Стоян Хайманата. Обичаше много да скита. Не се прибираше по цели нощи  у дома. Като волна птица прелиташе от улица на улица. Появи се и Петко- дребният търговец. Беше  малко, свито човече. Имаше си семейство. Но като отиде в Софията и се върна, не можеш го позна. Държеше се тежко и важно, като че ли целият град беше негов. Тогава му сложиха прякора Ихтибара – Петко Ихтибара. Дойде  редът и  на Игнат Гого. Упорит човечец беше завалията. Не отстъпваше никога от своето. Прав не прав, винаги беше правият той.  Появи се и Иван. Имаше един недостатък. Беше гърбав и го наричаха Камбур Иванчо. Когато на сцената се качи Стоян, людете започнаха да се подбутват. Носът му приличаше на патладжан. Затова бяха го кръстили  Имам Баялдъто. Следващият, който се качи на сцената, беше Петър Катарамата.  Беше толкоз заядлив, че никой не можеше да излезе на глава с него. Ето ти и Бял Начо. Черен, черен, че саждите от печката не можеха да се сравнят с неговата чернота. След него беше Даню Катъка. Фукара човече и все гладен. Изяждаше по цял самун хляб с парченце сирене.  Дойде ред и на Дойчо Кепазето. Беше се посрамил човечецът с някаква женска афера. Излезе тя на бял свят. И ето, че му лепнаха това име.

Кескин Мара беше сложила новата си премяна и навирила нос. Носеше се славата ù на най-устатата клюкарка. Вечно се караше с комшиите  си. Появи се и Кирлив Митко. Беше се скарал с миенето. За него водата беше като лютата чушка. Отхапеш ли я, ще се завъртиш като виенското колело. Така и Митко. На врата му се виждаше черна огърлица от мръсотия, която издаваше истинската му същност. Не можеше да не се появи и Петко Комката. Веднъж, когато отишъл на църква да се пречисти, щом попът доближил комката до устата му, той така кихнал, че тя се завъртяла във въздуха няколко пъти и пльоснала върху главата на попа.

    На подиума се появи и Тотю. Викаха му Коцкара. Обичаше, завалията, да се закача с женичките от махалата. Хвърляше им огнени и страстни погледи. Не му се размина прякора Коцкара. Ето я и хубавата Мара. На ръст дребничко, симпатично момиче. Докато един ден се разнесе новото ù име – Курешката. След нея се появи Мара Гюведжията. Беше апетичничка на вид. Със закръглено задниче, което умееше да върти така, че мъжете да се заглеждат в него и да  премляскат с уста. Имаше адет да заглежда чуждите мъже. Дойде ред и на Найден Кюмбето. Беше нисък на ръст, като ниска тенекиена печка. Напук на ниския му ръст беше тлъстото му тяло. На сцената се появи и Стоян Лайното. Той пък обичаше да се засяда, когато ходеше на гости и все забравяше, че трябва да се прибере в къщи. Ето ти и Колю Мезето. Заедно с чашката ракия изяждаше цяла зелка.

   Изневиделица, по алеята се появи  магарето Марко, а след него тичаше Динчо, Тутманика. Наглед беше прост човек, но се навираше все там,  дето не му е мястото. Марко навири задните си крака и за малко да ритне стопанина си.  Издаде такъв вой, та всичко замря. Тутманика извади кора хляб. Престраши се и я пъхна в зурлестата уста на магарето. То спря за миг и Димчо  се доближи до него. Плъзна  гальовно ръка по обляния му от пот гръбнак и Марко наведе глава. Това го покори.   Накара го да се превърне в покорно  животно, което отдавна е чакало  това.

   От сцената слезе Анастасия Мискинката и тръгна по алеята. Приближи се до  магарето  и допря ръката си до муцуната му. Той изплези език и я близна няколко пъти. Чу се гласът на Иван Мюзефирина. Беше мъж като мъж, а пък инак  голям клюкарин.

- Виж я ти, наш’та! К’во ù са приискало! Не ти ли стигна сичко туй, та и за него тий  дошло на ум?

- Сус, бре – изкрищя истерично Мискинката. Дигна юмрука на дясната си ръка и заподскача с дива лудост.

   За миг настъпи тишина. На сцената се появи Иван, жълт като лимон. Наглед здрав, ама толкова му е здравето. Затова го нарекоха Иван Охтиката. Фанка Парясницата и Стоян, дъртият ерген, като Гела и Мара, и Камшик Тодора, се появиха с наведени глави. Нещо се срамуваха, хорицата. Стоян  не виждаше своя хал, завалията, ами все оправяше скарани любовници. Затова си носеше името Стоян Пезевенка. Двамата с Фанка си бяха лика и прилика. Скоро се сдушиха и оправяха животите на другите.  Ето, че се появи Генчо и така запелтечи, че нямам думи. Затова го нарекоха Пелтек Генчо. Нямаше никаква вина, завалията, но какво да се прави. А пък кака Лена така трепереше за всяка стотинка, че вечно свиваше юмруците си, в които  ги държеше и броеше скришом от мъжа си. Така  остана името ù - Лена, Пинтията. Сега стоеше на сцената със свити юмруци. Шейтан Десю се появи с гордо вдигната глава. Беше толкова хитър, че ако забъркаше някоя каша, умееше навреме да се измъкне. Излизаше винаги с чиста съвест. Ето го и Гого Янлъш Сайбията (лъжлив собственик). След смъртта на жена си пропи целия си мираз (наследство). Спеше, дето завари, ядеше, дето намери.

   Настъпи мълчание. Председателят даде малка почивка. Павлето рече на Вяра:

-Сакаш ли да поапнем сладолед във фунийка, мила? Ей го нà, Алито. Виж го, тика количката!

- Добре, Павле, айде!

- Али, Али, гель борда! Дай два сладоледа!

   Алито се приближи. Погледна към Павлето, после към Вяра и се усмихна. Бръкна с лъжицата в гюма  и напълни две фунийки с бялото, пухкаво съдържание. Подаде първо на Вяра, а после на Павлето.

- Ето, туй е от Алито. Нищо не струва. Айде, по живо и по здраво.

   Тълпата се раздвижи. Чуваха се шушукания. Разменяха се влюбени погледи. На сцената свенливо гледаше Сербез Петър. Напук на голямата му свенливост, му прикачиха това име. До него стоеше Васил Сополанкото. Беше мъж около четиридесетте. Все подсмърчаше. От носа му непрекъснато се стичаше лепкава, наподобяваща на слуз  течност. Не се подвоумиха да му сложат този прякор – Сополанкото. На фона на многоликите му съграждани, по нищо не се отличаваше Петко Бозката. Носеше се слух, че майка му разправяла, че момчето сукало от нея цели две години. В негова чест му прибавиха този прякор. Ето ти и  Стоян Фуркета. Голяма въртипопашка беше той. Непрекъснато сновеше с жена си. В кафенета и кръчми не влизаше. Обичаше често да казва: “От първа жена, пръв залък и първи сън по-сладосно нещо няма.” Сред тълпата се чуха шушукания. Някой се провикна: “Виж го ти, нашечкия! За полата на жена си са държи. Голям мъжага, брей! Мъж е, ама под  кревата.” Появи се и Гена Катаната, снажна жена, а краката ú – цели кютуци. До нея вървеше Зоя Йолтаасларъта. Беше толкова мързелива, че все купуваше манджа от ахчийницата. Носеше  я на мъжа  и детето си в бакърени похлупаци.  Затова я нарекоха тъй. На Маргото пък сложиха прякора Баджака. Кълките ú бяха толкоз дебели, че винаги се виждаха синини между тях. Ходеше като някой паток, на който бяха счупили крака, та куцаше от болка. Людете не си играят. Ум имат, та и в излишък. Тъй я нарекоха – Марго Баджака. Пред погледите се появи и Грую Ломев. На главата му се мъдреше филцова шапка, обут с лъснати обувки, с фърчаща на фльонга връзка. Беше млад, просветен мъж. Изисканият му външен вид се дължеше на изключителната му интелигетност. Дрехите си шиеше по поръчка. Беше банков чиновник, с добра заплата. Момичета въздишаха по него. Всяка майка желаеше да бъде неин зет. Сложиха му прякора ”Професора”. До него вървеше брат му Петър. Викаха му “Германеца”, защото в гимназиалната паралелка, само той записа да учи немски език, докато другите френски. На трибуната се качи Тина. Думаха и Джоноаноу, защото непрекъснато се хвалеше, че имала някакъв познат от Америка и се казвал Джон. След нея дойде ред на Стефана – Бублицата. Беше дребничка на ръст и мъжът ù беше подобен на нея. Сложиха ù прякора Бублицата, за да я оприличат на бублий (името на леблебията). Появи се и Фанка, с чок (кок) на главата.  Бяха я запомнили, че винаги ходеше с него и на пътя, и у дома. Изобщо, чокото беше неразделна част от него.  Ето ти  и последната състезателка – Гъркинята. Беше тридесетгодишна – изтъненa в кръста. Задните ù части бяха така закръглени, че мъжкото око не можеше да не се наслаждава на тях. Гърдите ù всеки момент щяха да изскочат от пазвата, на копринената блузка. Мало и голямо се заглеждаше в тях. Но, тя си имаше Киркор – арменецът. Затова я наричаха – Киркорина. А той – завалията, бързаше да приключи с дюкяна и с пълни пакети в ръце влизаше в Чаушоолу сокак, дето беше жилището на баш хубавицата. Часове стоеше при нея и забравяше за семейството си. Инак, никога не беше го оставил гладно и жадно. Голяма любов беше тяхната.

   Участниците бяха заели почти цялото пространство. Зяпачите, също толкова много, че не можеха да се преброят. Дойде ред на председателя да обяви финала. Той излезе и започна:

- Аз ше викам един по един кандидатите, а вие, с вдигане на ръка, ше гласувате. Ше спечели този, който има най-много гласове . най- ного вдигнати ръце.

- И така – произнесе Гашара. Човекът, който ше  земе най- голямата награда, е… Грую Ломев – Професорът.

   Залата екна от гласове и ръкопляскания.

- Браво! – провикна се някой отстрани. Заслужена награда. Умно и скопосно е момчето. Най-добрата мома да земе!

- А сега, нека приближи Професорът, за да му турнем лавровия венец!

   Момъкът се качи и Гешара преметна през раменете му венеца. Чуха се възгласи, ръкопляскания, подсвирквания.

     Състезанието завърши. Никой не беше бит. Всеки беше със своята индивидуалност. Прякорите са си прякори, хората са си хора. Но, те оставяха печата на своето време, където живееха. Людете щяха да ги помнят с прякорите им. Времето беше такова, че всичко са знаеше в града, а и всички са познаваха. Колкото може си помагаха, радваха са, страдаха, но в свободното  време си устройваха комшулук. Портите стояха отворени за комшиите. Кепенците на прозорците не се  затваряха, защото никой не се страхуваше, че ще се случи нещо. Крадци почти нямаше. А ако имаше, те не бяха тукашни.  На крадецът му се устройваше такова пиршество, че втори път нямаше да  се вясне никогаш тук. Времето беше тежко, но людете бяха други.  Имаше повече задружие и любов между тях. Умееха да се уважават и помагат. Почти всички бяха бедни, но щастливи, че имат таквиз комшии. Завистта между тях не беше позната. Инак, можеше от време на време да се поскарват, но пак си оставаха близки.

   Ей, време, време! Няма те, време… Няма ги вече тия  люде!…

   След края на състезанието Павлето хвана за ръка Вяра и двамата тръгнаха към дома ù. В къщи се прибра  късно. Стрина Стефана беше сложила гозбата от фасул на софрата, а до нея питата, която беше приготвила само за него. Таз вечер й беше весело, че момчето ù си има таквоз момиче и то кво, камътно и учено.

 

ПАВЛЕВИ ВЪЛНЕНИЯ

 

     От една седмица, Вяра не беше идвала у тях. Сърцето му се пръскаше от болка. Не можеше да седи на едно място. След работа бързаше да се прибере в къщи и се надяваше, че Вяра ще е седнала до пианото  и  тънките ù  пръсти ще докосват клавишите. Но и тази вечер беше по старому. Майка му стоеше на трикракото столче, издърпваше вълна от хурката и я превръщаше в нишка, след нея друга, почти цяло кълбо, прежда. Вретеното играеше своя неописуем валс, който ту се завихряше, ту спираше и така, докато дойдеше време да поспре, да си почине.

- Мамо, мамо – прекъсна я  от мълчанието Павлето.

   За миг тя поспря, загледа се в очите му и наново зарови пръсти в пухкавата вълна. Стефана подозираше, че нещо мъчи момчето ù. Що Вяра не идеше в дома им! И в този момент, някой се провикна на портата. Този глас ù беше познат.

- Верче, Верче… Ида, ма –  занарежда тя.

    Павлето се загледа към двора и хукна към портата.

    Вяра беше облечена в нова премяна. Тънкото ù кръстче беше препасано с красив сърмен колан.

   Момчето отвори портата и обгърна с ръце тънкото ù кръстче. Притисна устни до нейните и руменина нахлу по бузите му. Двамата замряха прегърнати в мрака и не усетиха как се намериха в одаята, където ги чакаше Стефана.

- А, добре си ми дошла, Верче!  Нямаше та толкоз време!

- Мама беше болна, стрино Стефано. На легло беше. Знайш, няма кой да са грижи, освен мен. Тате е в чужбината. Голям челяк ше стане. Писател.

- Такваз ли била работата? А аз кво ли не си помислих! Сядай де, сядай!

- Ше седна, стрино Стефано. Но таз вечер урок няма да има, щото бързам да са прибера по-раншко,  мама  още не е добре. Кво ли прави горката сегя, без мен!

- Нищо дъще, бързай да си идеш, че Керана веч та чака. Как ли гледа на двора!

- Тъй, тъй думам и аз. Време е да бягам. Дойдох тук само да са обада, да не си мислите нещо.

- Ей,  дъще, на и Павлето! Колко мъка са види в очите му!

- Тъй е, няма що да си мислите! Нек мама да оздравее, тогаз ше ида секи ден.

- Добре, Верче! Знам, няма да на забравиш.

- А сега останете със здраве и скоро ше са видим!

   Момичето прекоси одаята и заслиза по дървената стълба. Павлето се затича след нея и двамата забързано прекосиха градината. Той пръв отвори портата и Вяра излезе на пътя. Тя махна някак си плахо с ръка и забърза.

   Павлето още дълго гледаше след нея.

   На другия ден, той реши да мине през фурната на Яне Пападати. Тя беше в Тахтакале, на улица Въжарска. Голям майстор беше Яне. Във фурната имаше първо, второ и трето качество хляб. Хлябовете бяха едни такива… Кат ги погледнеш, душата ти се напълва.  А дъхавият им аромат те кара да преглътнеш от удоволствие и да не подминеш  фурната. Дългите хлебчета наричаше “бастуни”, а кръглите  “топхане.” Павлето искаше да си купи от топхането, та да си похапне пресен хлебец на работата. За майка си щеше да купи от бастуните, щото тя много ги обичаше.

Той се прилижи до фурната и се обърна към Яне с думите:

- Байо, дай едно топхане за мен и едно бастунче за мама!

   Яне се усмихна и му подаде двете хлебчетата. Момчето ги взе и отчупи един комат от топхането. Спомни си за майка си. Как отчупваше къшей хляб, топеше го в дървената солница. Вземаше и една глава лук. Удряше с юмрук върху нея и главата се превръщаше в дрипава циганка. Павлето обичаше да я наблюдава как замахва с ръка, сякаш се заканваше на главата лук. След туй хапваше къшея хляб и гризваше пръхкавата вътрешност на главата. “Добрите мамини ръчици!” – гласно изрече той. Умееха сичко да правят! Цялата къща въртеше, горката! Докат баща му кроеше абите и понякогаш отиваше нейде да ги продава, заради едната пара. Кво ли не  правеше парата! Без ней, за нийде! Не бяха много богати, но свързваха двата края. Квото захванеха, идеше им отръки. Затуй, Господ им помагаше. Задруга и любов цареше в семейството им.”

   Преди да стигне фурната,  беше зърнал Артин Артъкушото. Той имаше фабрика за шамии. С пръст го сочеха. Наричаха го герой-бабаит. В малко, плоско шише, винаги си носеше хисарска вода. Пиеше, дъвчеше и вечно устата му не спираше да бъбри. Една вечер, скапан от умора, седнал в Чифтето и поискал ракия и мезе. Кръчмарят отговорил, че вече няма и всичко се е свършило. А Артин ядосан, продължил да иска. Кръчмарят отговорил същото. Тогава арменецът скочил,  приближил се до тезгяфа, грабнал ножа и пред очите на всички хванал лявото си ухо и го отрязал на половина.

- На теб мезе, хайван! Върви печеш! – и запратил кървавото парче месо върху главата на кръчмаря.

   От тогава носеше името Артин Артъку шото. Павлето продължи и стигна до фурната на Пападати. Шмугна се през вратата и застана пред тезгяфа.

-  Един бастун и едно топхане, баю Яне! Дай, че бързам за работа!

   Пападати взе в ръцете си двете хлебчета. Дъхава мъглица се стелеше над тях. Той леко ги прехвърли ту в едната, ту в другата си ръка и  ги подаде на момчето.

- Земи, Павле! Виж, на, ощ парат! Да ти са сладки! – рече той.

   Момчето пъхна в торбата си  горещите хлебчета и забърза.

   Беше четвъртък – пазарен ден. Най-оживеното място беще на площад Съединение. Преди освобождението, пазара ставаше на Узун чаршъ. От моста на Марица до шадравана на улица Света гора. Към края на века, го преместиха на новия площад, който се откри след  събарянето на останалите от турско време къщурки и полуразрушени джамии.

   Павлето прекоси площад Съединение. Край него се мернаха няколко туркини, загърнати в черни фереджета, забулени с ашмаци, под които се виждаха само две блуждаещи очи. Наверно бяха от Куклет, Караагач, Устина, или Марково. Носеха кошници със сливи, праскови, големи колкото палеца на ръката и шам-дуду   (големи, черни черници). Не бяха забравили и смокините.

   Преди хиляда и триста години, Мохамед беше наредил  жените да крият лицата си от погледите на гяурите. Но забравил да каже как да гасят пламъка в очите им.

   До едната туркиня вървеше момченце на около пет години, с памучен елек и гайтани по краищата, със стъклени копчета. Беше гологлаво и босо. До другата   се  виждаше момиченце  на около шест години, облечено с избеляла, басмена рокличка,  с тънки плитки,  приплетени със сини мъниста.  То  стоеше боязливо до майка си и от време на време подръпваше тюлбена на главата си.

   Павлето се приближи до тях, погледна любопитно и се отдалечи. Трябваше да бърза. Работата го чакаше. Чу се хармониума на Парушев. Той се заслуша за миг и наново забърза. Мислеше да напусне печатницата и да иде на село,   да стане учител. Нъл затуй завърши “Кирил и Методий” Ного от момчетата,  дето я завършваха, отиваха в чужбината, а той реши да остане тук, дето беше се родил и да преподава на матерния си език, на българския. Децата имаха нужда да научат за своя род и родина. Дойде му на ум за притчите Соломонови.  В гл. 12  пишеше: “Насочи сърцето си към учение, ушите си към умни думи!”

   Думите на пророк Варуха в гл 3:14 звучаха в главата му:

“Познай де се намира мъдростта, де силата,

 

де знанието, та заедно с това да узнаеш,

 

де се намира дългоденствието и животът,

 

де се намира светлината на очите и мирът.”

 

   Можеше да стане свещеник, но учителството го влечеше повече. Казваха, че в село Марково търсили учител, та реши тия дни да се земе почивка и да иде до селото, та да види. А сега бързаше за печатницата. Днес започваха работа по обед, затова ги викаха по-късно. Спря го тълпата, която беше се скупчила при подвижния куклен театър. Върху четирикрака масичка, висока един метър, се виждаха кукли, облечени в народна носия.  Притежателят беше режисьор и техник. Разиграваше куклите под звуците на малката латерна, като теглеше конците, с които бяха прикрепени една към друга.  Това допадаше на насъбралата се селска публика. Когато представлението свърши, притежателят помести целия интертал в едно сандъче, завързва го на гърба си с тънък каиш и тръгна.

   Павлето погледа малко и тръгна. В съзнанието му изникна словото, произнесено от учителя А. Биляев   на 3 октомври 1866 година в Пловдив. “Децата (юношите) ще израснат като достойни бъдещи граждани, когато духовното семе – учението, бъде посято върху умствената почва, т.е. умовете на потомците. Учението, като развие душевните им способности, ще усили и ума им.  Последният ще ни даде остроумни, учени и знаменити в науката мъже. Те, като открият обилните извори на богатата съкровищница, които са открити в обятията на мъртвата природа, ще обогатят страната и себе си.”

   Момъкът не усети как времето беше напреднало. Реши да мине покрай баня “Корона”, дето бай Атанас беше разположил скарата си върху масата. До нея мангала и чадъра над тях, за да ги пази от студ и пек. Върху скарата, под която тлееха въглените, весело подскачаха и караха минувачите да преглъщат от дъха на печените кюфтенца. Никой от града не можеше да приготви така майсторски каймата. Сичко беше колкото трябва – и солта, и черния пипер, и лютото, и магданоза, па и кромида. Приготвянето беше негова тайна. Преди да нареди кюфтенцата на скарата, потапяше парченце американ в купичката с мазнината. Прекарваше го по железните пръчки.  И като започваше да кади, вземаше с три пръста от каймата, колкото за едно кюфте. Подхвърляше го  между дланите си, пляскаше го, заглаждаше го, от време на време плюеше, за да не залепне и бърже го слагаше на скарата. Това повтаряше, докато скарата се запълнеше. След три-четири минути ,кюфтетата почервеняваха. Като ги обърнеше, отдолу се виждаха черните резки, сложени като печат от железните пръчки на скарата.

- Бай Насе, дай две кюфтенца, че бързам! – рече Павлето.

   Човекът взе от рафта парче от черния хляб, който изпускаше дъхава мъглица.   Върху него сложи две кюфтенца,  все още димяха и ги подаде на момъка. Павлето благодари и подаде една пара на търговеца.

   Бай Атанас взе парата и без да я погледне, я пусна в музикалната кутия, която беше в страни от скарата. Павлето нямаше повече време. Трябваше да бърза, щото работата го чакаше. В печатницата пристигна, когато почти всички бяха там. Реши, че  ще остане след работа,  за да прочете  една легенда от книгата на Любен Каравелов.  Времето се търкулна много бързо. Дойде края на работния ден. Взе книгата от масата и зачете: “Разделянето на тялото от главата на друговереца, или набивате на кол, кастрене на тялото и др., се извършва от турците като ритуално убийство от религиозни съображения. Често тези глави се набиват на кол и се поставят на централно място в селището, за “информация” и назидание на останалите християни.

    Ислямската нация има поверие, че душата на тялото, което не е погребано, или е на отделни части, или е лишено от главата, не може да се спаси в света на отвъдното, в царството Христово. Душите на умрелите ще се вселят  в нови тела тогава, когато техните тела са погребани цели и когато не са починали при самоубийство, или обесване.

  В конкретния случай, безпределната вяра в Иисуса Христа и християнското чудо, помагат на обезглавената царица Мария да възвърне своята цялост и невредимост.

   На жените не се разрешава  да пребивават в пространството зад иконостаса. То е само за посветени и мъже. Но със своята героична, земна смърт на християнската вяра, народностно име и човешко достойнство, Мария се превръща в светица и заема място в олтара на царските двери – най-сакрално по своята същност. Оттам, тя изрича пророчеството си на султан Мурад, което остава валидно и с пълна сила се извършва по-късно. Султанът умира, наказан заради греховете си – поголовни убийства над невинни хора, оскверняване на черкви и превръщането им в джамии, узурпиране на чужди територии.

   При християните, дясното е страната на честта. При Страшният съд, праведните са в дясната страна, а грешниците – от лявата. В сцените, изобразяващи Христос на кръста, покаялият се крадец е от дясната страна, а  другият от лявата. Дева Мария и Църквата са от дясната страна, а свети Йоан и Синагогата – в лявата. С дясната си рък,а царица Мария поставя над черковния вход следната триада – свински бут, железен кръст и икона на Света Богородица.

   Ръката е сложен символ. Тя покровителства и удря, лекува и ранява, благославя и осъжда. В картините на Страшния съд, рисувани от средновековни художници, тя се появява от куп облаци, като знак на Божието всемогъщество. По онова време ръката също символизирала и съдебната власт. Една ръка означава клетва и спасение.

   Броят на предметните знаци образува цялото три – цифрата на съвършенството, най-свещеното число. Всеки един от тези знаци е предупредителен за мюсюлманина, че по-нататък, той не може да продължи. Както заедно, така и сам по себе си, те разграничават територията на българина от тази на турчина. Определят кое пространство за кого е достъпно или недостъпно.

  Иконата пък символизира “макрокосмоса.” Цветовете ù не трябва да се смесват. Златният фон е светлината и милостта на Бога като всеобщ фон. Съдържанието ù обхваща видимия свят – животинското, растителното и неорганичното царство, и символизира взаимосвързаността на битието. Тя е светопричастна в смисъл, че е външният видим знак на вътрешно и духовна милост, или смисъл, проводник на Божията милост.

   Храната на свинско месо е забранена на всички мюсюлмани от Корана.

Чудотворната икона и свинското месо предпазват християнския храм от осквернение.

   Ето така гласи легендата за Имарет Джамиси: “Когато турците покорили Южна Тракия и избрали за своя столица Енирде, то султан Мурад изпроводил своя везир Мустафа да покори Пловдив. Но везирът не могъл да изпълни волята на своя повелител, защото българската войска са защитавала храбро. Под представителството на своя воевода Никола (или Стояна), тия разбили турските сили и накарали ги да победят в Едирне. Когато султанът се известил за това произшествие, то събрал големи сили и ги повел сам, срещу непокорния град. Султан Мурад повел със себе си и своята любима жена, която се наричала Мария, и която била дъщеря на българския цар Шишман. Дълго време султанът нападал града, но неговото усилие било напразно, защото Пловдив  се защитавал. Най- после Мурад реши да употреби хитрост. Той изпроводил един гръцки поп да каже на българите, че ако не му отворят крепостната врата, той ще заколи под самите стени тяхната любима княгиня, т.е. своята жена, пред очите на българските боляри, които гледат от крепостните стени. За да отмъстят на сърбите, които накарали султана да убие тяхната любима княгиня, пловдивските боляри и свещеници отворили през нощта вратата и пуснали в града турските войски. Сръбският лагер се намирал на онова място, което днес се нарича Бунарджик, или Крали Марков гроб… Болярите завели турските войски в сръбския лагер в онова време, когато съюзниците им още спели. Султанът нападнал лично… хванал ги в плен и заповядал да им отсекат главите: а на пловдивски боляри и свещеници дал големи права и преимущества… Ето защо и до днешния ден турското правителство дава на пловдивските и клисурските попове особени знакове, които тия носят превързани на килимявките (нещо като бели чалми, които постепенно са изчезнали).

   Когато султанът се върнал от Бунарджика и когато влязъл в черковата “Успение”, видял, че жена му цяла и невредима стои в олтара и гледа на него из царските врати. Мурад се уплашил и избягал из черковата, но жена му го стигнала и рекла:  “Ти погуби сръбските войски, а техните синове ще да погубят тебе.” Когато царицата изрекла тия думи, то тутакси се изгубила. Мурад заповядал да се преобрази и тая черкова на джамия. Колкото пъти султанът влизал в тази джамия да се помоли, толкова пъти виждал пред себе си своята убита жена. Невидимата ръка на царицата окачила над черковната врата свински бут, железен кръст и иконата на Света Богородица. Султанът заповядал да ги свалят и хвърлят в Марица, но на другия ден те наново били закачени на същото място. Всичко това се повторило няколко пъти и султанът бил принуден да ги остави на тяхното място и да се върне в Едирне. Пророчеството на царицата се сбъднало. Известно е, че султан Мурад  е бил убит в своя лагер на Косово поле от сръбския юнак Милуш Обилич.

  Това предание, аз съм слушал от един стар турчин, който беше ходил и който се наричаше Самуркаш ефенди. Тоя човек имаше повече от 70 години.

    Панлето затвори ктигата   и тръгна към къщи.

   Ще си позволя да предвижа времето напред през 1926 година и да надникнем в книгата на Шишков, от която ще научим някои подробности за Пловдив.

  Самотната сред поле глуха от сиенитни хълмове, върху по-голяма част от масивните ù подножия, на които днес е построен град Пловдив и недалечно бъдеще досущ всичко ще обгърне, се намира на едно разстояние 10 километра северно от Родопите и на около 40 километра южно от Средна гора. Друга по-голяма част от града е разположена на насрещния бряг на река Марица в полето, на което част от турско време е дадено името Каши яка, а в ново време Филипово. Цялата група се състои от седем хълма, шестте и носещи още турското си име: Джамбаз тепе, Таксим тепе и Небет тепе, съединени в една група Сахат тепе, Бунарджика   (наименованието на Данов хълм в 1904 г.) и Джендем тепе, които са отделени едно от друго със седловини. Помежду последните две се намира последното – седмото, най-малкото – Марково тепе, почти на унищожаване днес, от каменоломната кариера и разпростиране на града. Наречено е на времето с това име, че уж на този пловдивски хълм се намира гробът на Крали Марко.От цялата група Джендем тепе е най-високо, 283 метра надморска височина и около 120 метра над полето. На него през 1878 година е поставен руски тригонометричен знак. След него иде Бунарджика (Дановия хълм) – 234 метра. На него се намира паметника на падналите в освободителната 1877-78 г. руско-турска война и главния резервоар на водите в града. Сахат тепе е 212 м. – височина. Небет тепе е 203 м., а другите три са под 200 м. На Сахат тепе в турско време се е намирал барутният склад на пловдивския гарнизон  и кула с градски часовник. Днес Бунарджика и Сахат тепе са залесени с млади, горски дървета. Джендем тепе е на път да се залеси, а групата скалисти три хълма – Джамбаз тепе, Таксим тепе и Небет тепе – изцяло са покрити с постройки.

   Пловдив е един от най-живописните градове в целия Балкански полуостров.Той е един от най-старите градове на Балканския полуостров. Неговата история, колкото дълга, е малко изучена и още по-малко позната и написана. Сведения за тоя с голямо минало тракийски град дават всички чужденци, които в разни времена са пропътували на изток и минавали през него. Ала тези сведения са кратки, откъслечни и съобщават за града само толкова, що мимоходом в момента са видели или пък им е казано от други за него, а свръх още всичко това, те са пръснати в многобройна чужда книжнина, повече мъчно достъпна. А Пловдив е преживял няколко десетки века, през които той е имал цветущи и славни периоди, а същевременно е видял  и ужасно, и грозни дни, и опустошения. Неговите стени и кули и неговите антични паметници, плод на висока материална култура, са разрушени и изчезнали, а и не малко остатъци от техните развалини остават невидими, незнайни и дълбоко зарити в недрата на земята, под днешния широко потслал се град. 

   Още в далечната древност и по-после, през Средновековието, усамотените високи хълмове в равнините и полите на планините, откъде захващат проходите и главните пътища, и през вътрешността им, са били заселвани и укрепвани и от тези укрепени мостове са се бранели заселниците им, живели са безопасно и са държали в подчинение поселенията в околностите. Всяко такова укрепено място е било със здрави и яки стени.

   А сега наново ще се принесем към Павлето, който този ден работеше на машината, нареждаше буква по буква на ситопечата, но умът му беше там, при Вяра. Чакаше с нетърпение края на работния ден. Беше поканен на гости в къщата на момичето. Майка ù искаше да види Павлето. От щерка си знаеше, че той се готви за учител. Затова го канеше, да си поговорят, а и тя навремето желаеше да стане учителка. Но времената бяха тежки и това ù желание не се сбъдна. Но за сметка на нея мъжът ù Колю знаеше много за политиката, за света и тя научи много от него. Той я научи да обича природата, да познава билките и да лекува болежките си. На всичко това научи и дъщеря си Вяра. Тя беше всичко за тях. С тази любов тя се обкръжи, а Вяра беше спойката между тях. Едно птиченце, което чуруликаше в дома им и внасяше щастие. Уют цареше в техния дом.

   Павлето се облече набързо и излезе. Къщата на Вяра беше в Мараша. Вървеше покрай паянтовите постно боядисани къщи, но дворовете им бяха просторни. Чардаците и сайвантите им бяха потънали в зеленина и от тях дъхаше приятно. Той спря пред къщата на Вяра. Асмата на двора беше се надвесила и правеше сянка.  В дясно от нея беше кладенецът, от който черпеха вода за пиене и поливане на зеленчука. В градината всичко беше се раззеленило. Мулохите, шибоят, мушанките, паричките, стамболките, здравецът, босилекът, момината сълза, невенът, латинките образуваха пъстър килим. Виждаха се и богородички, индрише в каменни саксии, съмни-мръкни, лалета и гергини. По дувара беше накацал бръшлянът, който сякаш приветстваше всеки, който стъпеше в този дом. Трендафилът се спускаше по стената на къщата и с приятното си дихание обливаше въздуха. В двора се виждаха и плодни дръвчета, повечето ашладисани – джинджифи, смокиня, слива, мушмула, бадем, нар, ябълка, круша и дюля. Върху клоните им бяха накацали множество цветчета, които трептяха  от полъха на южняка.

   Момчето похлопа с желязната халка на портата. На прозореца се показа Керана.

- Кой чука?- чу се гласът ù.

- Аз съм, стрино Керано. Павлето.

-Ида, ида, сине, чакай да сляза! – и се забърза по стълбата.

- Влизай де, влизай! – подкани тя. – И добре си ми дошел.

   Тя затвори портата и двамата тръгнаха по каменната алея. Лек ветрец подухна и цветята на двора заиграха приказен танц. Няколко пъстрокрили пакостника плеснаха криле, спряха, поогледаха се и подхвръкнаха през дървената сграда. 

- Момче, постой за малко! – обърна се стрина Керана към Павлето и изчезна от погледа му.

   След малко се върна с шепа зърно и подхвърли на кокошките. Те закудкудякаха в хор и лакомо започнаха да гълтат зърно след зърно. Някъде навън се чу джавкане. Беше кучето на съседа. Вечерният здрач беше застлал небето. От съседната къща се чуваше весела детска гълчава. Тук-таме пробляскаха светлини зад прозорците. От кръчмата на Иван Шишков, тая, дето беше от източната страна на църквата Св. Георги, се чу песен. Беше ниска, с много прозорци, а стъклата им светеха от чистота. Такива бяха и масите. Казваха, че ако някой хвърли нещо на земята, камо ли цигара, кръчмарят ще го погледне под вежди, та чак свят да ти се завие. Виновникът, когато се прибереше вкъщи, му чукаха яйце за уплах. В кръчмата редовно идваха Минчуглу, Карамфила, Йолтекена, Йотоглу, Итоглу, Алмаджията – най-големите риболовци в Мараша. Ходеха покрай река Марица, най-вече на Тумбулада, дето в миналото го наричаха Амзово островче, да берат герлингичи.

   За сведение на читателите, това е високо храстово цвете, с червени зърна. От сърцевината му се изваждаха люспици, наречени “джангър”. Децата ги слагаха в дъвките си, за да правят пльокали.

   Стрина Керана нахрани кокошките и подкани Павлето да влязат. Спряха пред одаята за гости. Отваряха я само по Коледните и Великденските празници, а също и за именните дни. Не се виждаха както другите стаи пъстри застилки, твърди възглавници, черни и шарени кебета и красиво боядисани козяци. Виенските скемлета (столове) в гостната бяха наредени в едната страна в полукръг. Отсреща се виждаше канапе с извити крачета. Пердетата на прозорците бяха от дамаска, купена от “О розди Баг.”Бяха надиплени толкоз много, че светлината едвам проникваше през тях. Кръглата маса по средата беше застлана с дантелено каре, плетено с кука “нумеро” 5. От тавана се спускаше варакосан синджир на висящата лампа. Беше захванат яко за кука. На масата се виждаше лампа от бледорозов фосфор, с бял глобус, който беше толкова тънък, че да почукнеш с пръст, ще излезе тихичък звук като песен.

- Седни, сине! Седни тук, на канапето! – подкани Керана.

   Павлето леко се приведе и седна. Жената прекоси одаята и излезе.  На вратата се показа Вяра, с поднос в ръце. В него се виждаха три  стъклени чинийки, със сладко от череши. Не бяха забравени чашите и каничката с вода. Имаше и шишенце с вишновка. Момичето се приближи до него. Постави подноса на масичката до дивана и седна. Той допря ръцете си до лицето ù, и  я погали, след което я притисна до себе си  и  нежно я целуна.

- Вяра, дошел съм да ти река, че отивам в чужбината да уча – едва чуто изрече той.

   Вяра сведе глава и очите и се напълниха със сълзи.

- Истина ли думаш, Павле?

- Заминавам, Вяра. Сакам да уча. Учен челяк да стана – писател . За  людете ше пиша, за нащо време.

- Жал ми е, Павле, че няма да са видим. А аз си мислих…

- Тъй е. Понякогаш челяк не знай какво ше стане с него.  Ето и аз.

- Ох. Нога ми е жал! Дъл пак ше са видим? Ако идеш в чужбината, мож да найдеш друго моме и да останеш там.

- Не. Ний с тебе ного са любим и кат се върна, ше са земем. А  и ти не ма забуравяй!

- Как да та забуравя, Павле? Ше та чакам, колкото време да та неме. Ше ида в школото,  на маленките да преподавам. И ше си мисля за теб.

В този момент се показа Керана.

- Мале, мале, ма. Павлето ша иде в чужбината да учи. Писател ше става.

- Бравош, Павле! Туй е добро. Учен челяк ше станеш.

- Тъй е, стрино Керано. Кат са върна, с Вяра ше са земем.

- Знам, знам. Ти си арно момче и щом си рекъл. И  когаш ше тръгваш, Павле?

- Утре, с трена. – А ти, Вяра, ше та чакам там, да си речем сбогом!  Сега  си тръгвам, че утре път ма чака.

   Павлето допи  вишновката и стана. Вяра тръгна с него и го изпрати до портата.

- Лек път, Павле! Утре нема да дойда, щото ного ми е тъжно. Хайде, сбогом!

Тя се притисна до него и една една сълза се търкули по лицето ù.

КРАЙ