Category Archives: КНИГАТА ГРЕШЕН СВЯТ НА МАРИЯ ГЕРАСОВА

ГРЕШЕН СВЯТ….


Снимка

 Мария Герасова

ГРЕШЕН СВЯТ

книга

ВЕСЕЛА БУДИЛКОВА

Всички права запазени

 ПРЕДИСЛОВ

В тази книга съм си поставила цел,да разкрия отрицателните черти на съвременния човек.Всеки разказ разкрива по един герой, който е съхранил в себе си по едно отрицателно качество. Лъжата, измамата, алчността и всичко,което наричаме грях.

Герои без идеали и амбиции да изградят  добродетели в себе си. Наред с героите,аз  отразявам и времето, в което живеят. Най- актуалните събития  в годините на новият 21 век.

От автора

ЧОВЕЧЕ, СПРИ ЗА МАЛКО

Когато земята се гърчеше и въздишаше до болка от миризливата смрад на човешката злоба, Душевадецът реши, че е време да действа. Та нали онзи стар пън – грехът, се настани на земята и нямаше намерение да я напусне. “Всичко е в моя полза”- мислеше си той. Потулен в сумрака на тоя късен следобед, той закрачи по улиците на града. Наоколо нямаше жива душа. Времето беше опустошило душите на хората и те останаха по домовете си сами, объркани и отвратени от света. Този хаос в душите им привличаше Душевадецът. Неонова светлина обливаше площада. Една ярка светлина привлече погледа му. Той се насочи към нея. Тя идваше от прозореца на приземния етаж, на една от множеството кооперации. Почука на една от вратите. Срещу него русоляв красавец показваше белите си зъби и го покани да влезе. Душевадецът смутолеви нещо като “благодаря” и влезе. Уют цареше наоколо. Мъжът го поведе към широкият хол и покани да седне. Той се настани удобно на фотьойла до ниската маса, върху която бяха поставени цветя. Очите му зашариха. От този ден, той стана постоянен гост.

Непрекъснато хвалеше Русолявият. Все по-често чашката с менте от близката кръчма беше спътник на масата. Вечер, когато Мери – съпругата се прибираше от работа, Русолявият започна да я посреща с викове и ругатни. Докато изчезна усмивката от лицето ú. Явно,мисълта за падението на съпруга ú я глождеше отвътре. Ето, че и тя започна да привиква да крещи. През това време, Русолявият се прегърби, а бръчките по лицето му всеки Божий ден се увеличаваха. Но това не беше в състояние да го спре. Под въздействие на алкохолните изпарения, той се пренасяше в света на илюзиите и Мери често го чуваше да крещи: “Ето ги, ето ги!” В дните, в които беше трезвен, се оплакваше, че вижда две очи, които го наблюдават. Тогава, Душевадецът тържествуваше. Явно беше доволен, че е завладял още една душа. А Русолявият не подозираше, че живее в омагьосан кръг от дим на цигари и алкохол. Падаше и ставаше по улиците, и отново се въздигаше душата му към висините на голямата илюзия, да бъдеш мъртво пиян. Така ден след ден, докато невидима сила реши, че е настъпил моментът, в който ще се намеси. Русолявият запъшка и заохка под завивките на полуиздъненото легло, в разгара на летните жеги. Един късен следобед, някой му пошепна: “Човече, спри за малко!” Той се озърна, но нямаше никой. Беше вътрешният му глас. Изведнъж започна да диша на пресекулки, които постепенно затихнаха. Въздишка на облекчение се отрони от гърдите му, която предвещаваше финала на неговото жалко съществуване.

ИЗМАМИХА МЕ И МЕ ОГРАБИХА

Влизам в кафенето и насреща ми бай Пандо.

- Ела,  да ти се оплача!

Гледам го и цялата  се превръщам в слух.

- Откраднаха ми колата. Ей тук, пред блока. На сина ми е. Работи момчето в чужбина. От там я докара, та сега да ни я откраднат. Тяхната мамица…

Гледам го, а само можех да му съчувствам. А той продържава:

-  Стоя си значи на пиацата и един ей такъв, от ония, нали ги знаеш? Идва при мен и захваща:

- Проблем ли имаш, мой човек?

- Нямаше друг начин. Казах му всичко, а той.

-Мога да ти помогна, ама трябва да ми дадеш 150 лева, за да ги занеса на оня, дето ти е взел колата! Ако искаш, ето и ти мобилния ми. Обади се!

Взехме заем със сина ми и му се обадихме. Оня, ми определи среща веднага. Видяхме се, в една задънена улица.

- Носиш ли, парите? Дай ги, де! Да бързаме, че ония не чакат! Може да я направят на части.

Дадох ги. До него се приближи и още един такъв. А той се поозърта за малко и двамата, дим да ги няма. За всеки случай, се обадих в полицията. Намериха колата, в едно съседно село.

25.05.2013- 19,46ч. събота

 ДАВАЙ ДА МИСЛИМ!

Дрън, дрън, ярина- изникна изневиделица басовият глас на Кочо Равносметката. На ербап се пише, завалията- гласно догаждаше той. На тоя, на оня, па на трети. Балдъзи и баджанаци. Превърнали са я на свинщина. Цяла кочина и не можеш да влезеш да нахраниш прасето от мръсотия. Цялата си челяд нагласи, все мозъци без покритие. А да не говоря, че той самият е така бос по много въпроси, завалията, а инак думата не можеш да вземеш от него.

- Здравей, Кочо. Къде така? Защо си говориш сам? Балдъзи, баджанаци, а и в кочината ги натика- от нейде се появи Въчо Кошаря.

- А, бе. Главата ми е завряла, ври, ври, та чак ще преври. Не ми дава  мира, бе. Виж го, нашият шеф, Завалиев! Не стига че навремето не е учил, ами и акъл ми дава. ” Виж се казва, на какво приличаш?”

- А ти не му ли се изребчи?

- Как да му се изребчя? Нали знаеш, че онзи с дебелия врат стои зад него.

- Кой с дебелият врат, бе?

- Не го ли знаеш? Шурито му, де. Не стига, че взе диплома  за средно, като плати и му я дадоха без да се труди да учи, а и за охранител се пише.

- Такава ли е била работата? Гледам го, аз. Нафукан, с бръсната глава, като че е излязъл от некерман. Пък и едни такива бицепси…

- На фитнес го изплаща Завалията, та да стане силен.

- Така ли се става силен, не го знаех?

- Как да не знаеш? Сега силните са на власт. Може акълът ти да не е на място, но силен ли си, яка им кожица на по- слабите.

- Е, тук си прав.

- Прав съм, я, не съм седнал, защото не седя на стола. А така е по- лесно. Седиш си, даваш разпореждане без

да мислиш и другите работят  за теб.

- Брей, брей. Навъдиха се много такива…

- Навъдиха се, я… Виж го нашият шеф, Завалиев! Наредил цялата си рода във фирмата, все богаташи. А за другите не мисли,че няма какво да ядат. Обират трохите от улиците.

- Ох, ох, не може да ми се побере в ума! Мисля, мисля и не мога да измисля нищо.

- Как не можеш да измислиш нищо? Давай да мислим заедно! А там, където мислят двама, все ще измислят нещо.

- Хайде, де… Давай да мислим!

- Аз мисля, ти мислиш и нека всички да мислим! Защото малкото отива при многото и става цяло.

- Да…Защото,ако всички стигнем цялото, няма да ги има такива като  Завалиев и тем подобни.

3.06.2013 12,15ч понеделник

 И НЕ МИ СЕ МЯРКАЙ ПРЕД ОЧИТЕ

Бръмммммммммм….. като че ли изпод земята се чу нечие бръмчене.  Мухата кръжеше с неустоим ритъм и огласяше тишината на стаята. Напевното и бръмчене събуди Коко Перчемлийски, който леко похъркваше върху бюрото. Той притвори очи и се закани. “  Шът, шът, нахалнице недна! Не виждаш ли, колко сладко бях си подремнал? Ти си като моя Пейчо, нахален до ента степен. Все покрай шефовете се вре. Току им шушне нещо и изкривената му усмивка се запечатва върху лицата  им. “

- Кой се вре между шефовете?- от някъде искочи Пейчо.

- Ти ами, кой друг? Доносник такъв! Все този  си присвоил парички, онзи ощипал Венчето по закръглените части, трети не знам си какво и твоята сладка устичка непрекъснато  нещо избълва, като помийна яма. Пускаш такива клюки, че чак главата ти да се завърти. Не се ли виждаш  на какво си заприличал? Станал си 50 кила от непрекъснатото си кръжене ту  при този, ту при онзи. Кръжиш като тая муха и не намираш мира, докато не пошушнеш нещо на шефовете.

- Аз ли? А ти все стоиш на стола и намирах махна на другите.

- Май и двамата сме, все отбор юнаци!

- Ей, Пейчо… Внимавай какво говориш! Като стоя, дали съм наклеветил някой, дали съм му взел паричките, дали, дали и още дали?… А ти, я се виж?

- Да, ама за мен не говорят, че задявам младите мацета от цеха. Виж ги и те? Все се увъртат около теб, нали си мангезлия? Пък и отгоре на всичко си и от по- малките шефове. Синът на големия шеф…

- Как можеш да клеветиш? Те сами идват при мен. Никой не ги е канил.

- Никой не ги е канил ли? Не виждам ли, как флиртуваш с тях. Като си шеф, голяма работа! Можеш да си позволиш всичко. Не даваш отчет пред никого.

- Това,теб не те засяга!

- Да, ама от такива като мен, шефовете имат нужда.  Да знаят, какво става в цеха. Другите са се свили и се страхуват да гъкнат. Щото а са гъкнали, а си изхвръкнали като топка.

- Сега разбирам. Че ти си станал човек от нов тип. Клюката е основният ти принцип.Така, си ценен кадър.

- Най- после разбра. Че, аз съм ценен човек.

- Ценен си, ама тъй както обикаляш без да работиш, гледай и ти да не изхвръкнеш като топка.

- Аз ли, аз ли… Гледай да не отида при жена ти, па тогава да ти е як гърбеца!

- Защо да ми е як. Аз съм мъжа в къщи, а тя трябва да е жената, която да върши всичко. Оставил съм я да гледа децата и да се грижи за къщата.

- А ти? Да гониш мацетата, да ходиш по коктейли и не знам си какво още…

- Ами, това ми е работата.

- Това ти е било работата? А жена ти да си седи в къщи и да не вижда бял ден, така ли? Май ще ти излязат криви сметките? Един ден вече няма да я има.

- Защо?

- Как защо? Ще и омръзне да гледа такъв мъж и ще си хване чукалата.

- Какви чукала?

- Ами, не си ли чувал това, “Дим да я няма”.

- Няма  да  го направи заради децата. Не виждаш ли, какъв е станал света?

- Да, да. Станал е. Семейството не се зачита. Жената не се зачита. Ами, кой тогава да се зачита? Май всеки е тръгнал през къра, за гони дивото, а питомното си остава в къщи.

- Добре, че ми каза! Няма геле в теб. Поне казваш истината.

- Казвам я разбира се. Право куме в чьорни очи. Не знаеш ли, че това е моята любима песничка?

- Не, не знаех. Но кумът го няма. Той остана на сватбата.

- Да. Ама както си я подкарал, май ще има нова сватба?

- Ти не се грижи за това! Виж себе си, че такъв като теб, никоя жена няма да те вземе.

- Я не обиждай! Мислиш, че като си шеф, трябва да обиждаш другите?

- Шеф съм я.

- Виж го, ти, нашия! Сега шефовете са на мода. Всичко е тяхно. Дори и животица да биха ни взели, няма  ви  пукне.

- Учи и ти, пък стани шеф!

- Ти да не би да си учил? Добре, че е баща ти. Минаваш на сухо покрай него. Пък и си станал шеф.

- Хайде, стига си плямпал! Че ако не беше баща ми, досега бих те изхвърлил от цеха. Дим за те няма!

И не ми се мяркай пред очите!

10.06.2013- 12,30 ч. понеделник

ДО КОГА ЩЕ Я КАРАМЕ ТАКА?

–- Карай да върви, мой човек!

- Карай да върви ли? Като те запухам ей тук, пред тия, дето като теб са я подкарали, ще станеш само на пух и перушина- закани се  Гатьо Петрушев на Монката.

- Ама аз, аз.

- Няма ти, ти. А сега  тръгвай, че ако те подхвана, не знам какво ще стане!

Гатьо Петрушев беше от ония хора, които имаха вътрешен усет към хората. Нуждаеше се от много малко и веднага щеше да даде пълна характеристика за всеки. На вид беше дребничък човечец, но инак голям естет. Отличаваше се от другите по своя външен вид. Впечатление правеше тънкия му мустак. Той му предаваше изключително интелектуален вид. Вид на сериозен господин. Понякога си предаваше важности. Минаваше покрай познати, с гордо вирната глава, като леко я поклащаше за поздрав. Като, че ли казваше: “Не ме ли виждате бе, хора, не съм като вас? Аз съм горд, че  съм верен на принципа, че си останах човек, въпреки тежкото време. Може да гладувам, но пак съм горд, защото не крада, не лъжа, не мамя, не издевателствам над някого. Е, по някога попослушвам, когато двама души говорят в автобуса. Единият казва:

- Виж я тая!

А другия:

- Оная цоцоланата ли? Да видях я, скоро беше спряла до една старица и крещеше, колкото и глас държи.:

-Виж ма. На кво си заприличала?Дропло такава.

А старицата какво?

- Какво ли,тя е от нашият блок. Децата и я изоставиха и всеки отиди където му видят очите. А тя, горката работеше  цял живот и накрая взе най- ниската пенсия- 140 лева. Кажи, милата, как да живее?

- Да и тая цоцолана седнала да я обижда.

- Тя е от ония. Жена на един от дебелите вратове. Не си знаят парите. Вместо да помогне на старица, тя се разпилява къде ли не. Имат три коли- на мъжа и, на нея и на сина и. Всяка струва по сто хиляди лева.

- Е хей…

- Пък парите им, никой не знае откъде идват Той, мъжът и де, се шляе по барове и ресторанти, все с такива като него- чишити. Ама и за тях ще дойде времето. Присмял се хърбел на щърбел. Така и цоцоланата. Не я виждам след време.

- Дай да помислим за старицата! Виждаш ли я горката, едва ходи.

- И аз съм закъсал като нея. И да искам, не мога  да и помогна, но май, че трябва да помислят другите за нея  които не знаят какво е глад и мизерия.

- Така е. Ако всички мислеха  като нас, нямаше да има такива хора.

- Сега не само старите са зле. Виж го нашият комшия. Умира от глад, пък жена му и децата му. Всеки ден си търси работа, но къде ти! Безработица, братче. Безработица мой човек.

- Ако е само той… хиляди са като него. Обикалят по улицата, чукат от врата на врата, дано някой им отвори, но всичко се е обърнало наопаки. Вървиш и не виждаш къде стъпваш.

Гатьо Петрушев така беше се заслушал, че пропусна да слезе. Когато разговорът прекъсна, той се заоглежда с разширени очи и реши , че ще отиде до последната спирка и ще се върне обратно. Така и направи. Когато се завърна , в къщи го чакаше уютният дом, неговата мила съпруга и двете му деца. Той се съблече в антрето и забърза да влезе в хола. Седна на любимия си фотьойл и загледа телевизия. Това е нашата действителност. Колко много страдание има по земята!- замисли се той. Никой не мисли за честните хора. Минават ги и ги задминават. Смятат ги за будали. Всеки е тръгнал  без да знае накъде. И не вижда, че накрая ще стигне дъното. Както казва Монката “Карай да върви.” До кога ще я караме така?

10 .06.2013-  20,30 часа понеделник

НАТЮРМОРТ

Наскоро си купих прекрасен натюрморт, от неизвестен холандски художник.На бледожълтия фон на картината – три огромни домата. Гледам ги и подсвирквам оптимистично с уста. “Какви грамадни домати! – мисля си. Тъкмо, за моята изобилна трапеза. Изобилна трапеза, ха… Само в света на приказките.”

Един ден се връщам от работа, внуците ми Данчо и Светлана седят на земята и режат картината.

- Какво правите деца? Защо режете картината? – скарвам им се аз и ги удрям по дупетата.

- Бабо, бабо, виж  колко са хубави! – казва през сълзи Светлана.

- Те са от Холандия,Светле. Чичко художник ги е нарисувал – отговарям, а сърцето ми се свива от болка.

- Моля ти се, бабо! – идва при мен Данчо и ме целува по бузата. Нека да ги нарежем на парченца! Нали ти си най-добрата баба на света?

Данчо се откъсва от мен и тича към кухнята. Връща се с чиния и солница.

- Да ги нарежем на влакче! – предлага Светлана. С това влакче ще отидем при чичкото с доматите.

- По-тихо, деца, по-тихо!

- Бабо, бабо, виж! – прекъсва ме Данчо.

Двамата редят в чинията нарязаните на парченца домати, а котаракът обикаля и подскача весело.

- Забравихме да ги посолим! – наставнически подсеща Светлана.

- Моля ти се, бабо! Ела да си похапнеш от доматите! – подканя Данчо.

Не отивам. Сядам на фотьойла. Стоя и се ядосвам. Не знам, да плача ли или да се смея…

ОСТАНИ СИ СЪС ЗДРАВЕ

Пустата му Гана! Ходи, ходи и все не знае къде ходи. Скита се като гламава и обикаля кошовете. Няма ли си дом тая жена, бе! Разправят, че навремето била една от най- богатите жени в квартала. Знаеш ли как забогатяла, а?  Станала  кредитна милионерка. Пари, коли, магазини, със супер стока. Ама на ти. Който много е алчен, тъй му се пада. Имаше, ама сега няма. Мъжът и я остави и виждате ли я, на какво прилича? Ходи със старите си протрити  дрехи. Продадоха и всичко на търг. Имаше три апартамента. Всичко замина.  А каква беше…. Вървеше наперено като петел  и кокошките се навъртаха около нея. Много бяха, брей! Все приятели се пишеха. Хранеше ги поеше ги и все на коктейли. Живот си живееше завалийката , пък и те. А сега? Май изчезнаха! Отидоха си, не по- точно като прелетните птички, литнаха в друго гнездо. Тинчето я видях в бара при Панчето. Той пък не се полакоми. Взе си барчето под наем и сега върти бизнес. Ама какъв ти бизнес, бе! С куп далавери. Хванал се е с ония, далавераджиите и всички в кюпа. Печелят си паричките, а будалите все в бара висят и когато вече ходят на четири крака, Панчето им обира паричките, усмихва им се  с оная невинна усмивчица  и ги изпраща чак до вратата.

- И утре пак да дойдете!- подканя ги той. Още имам от оная водчица.

А водчицата му беше първо качество, менте. Затова често виждах някой клиент да пада на пода, мъртво пиян.  Дори, един от тях се натрови и едвам го спасиха. Няма ли контрол  за тия хора, бре! Какви питиета дават на клиентите си? Май  скоро някой щеше да предаде богу дух! Тъй, де. Далаверката си е друга работа. Даваш ментето,  вземаш паричките, а другото не те интересува. Животът на другите не ти е мил. Гледаш твоят и се наслаждаваш на будалите. Щом като идват при теб, нека си идват. Какво, че  им даваш водчица менте!

Наблюдавам, аз отстрани Панчето и му се възхищавам.Щом като може, да краде! Щом като няма съвест, да дава водчица менте. Нали повечето в тоя бизнес са далавераджии. Умеят да те излъжат!  Както те гледат с онзи лисичи поглед  и ти се усмихват с онази ехидна усмивчица, така ти вземат паричките. Ето, мярна се и Гана.

- Дай една водчица, брат! Видиш ли го оня, отсреща, той ще плати, защото ми е длъжник. Навремето ми взе уж на заем 5000 лева и само му видях опашката. Май доста е забогатял? Пък и с онова, рошавото маце. Седнала върху коленете му и не и пука от никой. За нея няма ли морал, бе! Не го ли вижда какъв дядка е, но нали е мънгезлия, как няма да му седне на коленете! Но и той ще си намери майстора. Както я е подкарал, май ще тръгне по моя път и ще си правим компания. Ха, ха, ха… – Дай още една водчица, за негова сметка. Ха на здраве, мой човек.

Оня погледна плахо към нея и наведе глава. Наверно мислеше, че не го е познала. Но какво ти! Гана хукна право  към него.

- На кво се мислиш, бе, мой човек? Давай парите или ще викна полицията!

Той се озърта, явно търсеше някой. Свали мацето от коленете си и забърза към бюфета.

- Колко да ти дам момче?

- Сметката струва 15 лева.

- Хайде, ето ти 20, пък се почерпи!

Той хвана мацето за ръка и двамата излетяха като хали от бара.

Гана се приближи до Панчето и се усмихна.

- Ето, че  плати и за мен. Мерси мой човек! А твоите мънгизи са в повече и нищо не ти струва да ме почерпиш. Хайде, остани си със здраве

12.06.2013 -19,30ч сряда

 АХ ТИ, ДОНОСНИКО!

Тя се гърчеше от болка пред мисълта, че Каракокова беше така близо до целта, да я разкрие. Напоследък, Титито така беше се оплела в мрежата и правеше такива дивотии, та шапката ти да падне. За нея се носеха какви ли не слухове.Че кацала от клон на клон,че била на всяка манжда меродия. Да, ама лютият пипер подлютява манджата и тя не можеше да издържи на тези сто оборота лютевина. Вандалата разплете мрежата, в която беше се оплела Титито.

- Дивачка- изкрещя край ушите и той. Какви са тия диващини, Тити? Ти си оная, тихата водица, която залива с искрящите си погледи и сваля будалите край себе си. Кой какво, все ти. Няма ли други, ами все за тебе говорят.

- Не разбирам за какво ми говориш, Ванда? Какво съм направила?

- Как, какво си направила? Малко ли хора оклевети. Малко ли мъже замърси и ги разведе? На това ли му казваш, какво съм направила?

- Ах, ти доноснико! Не виждаш себе си, а си тръгнал да одумваш мен!

- Какво да виждам себе си? Имам добро семейство и жена, която ме обича. Не съм поглеждал настрани.

- Аха, хванах те в лъжа? Наскоро те видях интимно със секретарката на шефа да си гугукате, като две влюбени птиченца. Пеехте си любовната песничка и не виждахте,че някой ви наблюдава.

- Ей,затваряй си клеветническата уста! Щото не знам какво ще стане, ако ме прихване!

- Брей… Много си бил агресивен, бе Ванда! Чак искаш да налитнеш на бой. Кой ти дава това право, а?Да не съм твоя собственост?

- Чакай, чакай- смали тон Вандалата. Хайде да се разберем по приятелски! Аз няма да казвам на мъжа ти за твойте похождения и ти няма да казваш на моята жена това? Става ли?

- Дай си лапата! Съгласна.

Двамата си подадоха ръце. В този момент си приличаха, като две капки вода.

- И да не заплиташ други мрежи, Тити! Не знам само, как ти се навиват на пръста! Май разливаш водата си, та тече ли, тече.

- Да. Да беше само вода, а то е цяло езеро- появи се отнякъде Каракокова.

- Внимавай, моето езеро да не те залее, миличка! Щото ако те залее, не виждам дали ще останеш жива.

- По спокойно,Тити! Хайде, виждаш,че от агресия файда няма! Агресията не води до никъде.

- Да. съгласна съм с теб. Виждаш ли какво става наоколо. Всички са се превърнали във вълци и се ядат един друг, докато се изядат. Разхлабиха им се пружините и започнаха да подскачат от големите обороти.

- Аха… Значи другите клеветим, а не виждаме себе си? Ей Тити, Покрити. Това ще бъде новият ти прякор. Много ти подхожда.

- Ей, ей. Каракокова! Почакай за малко! Не бързай толкова! Щото един бързал, бързал и умрял.

- Слушай Тити! На мен не ми минават тия. На стар краставичар краставици. Чувала ли си тая приказка? Аз работя тук, за да си изкарвам паричките честно. А ти, май въртиш много опашката си? Колко ти плащат за това?

- Без портфейл съм. На самотек.

- Значи, не искаш да кажеш истината? Щото истината боли. Така ли?

- Така, онака, все си е така.

- Значи си признаваш. Признат грях не е грях. Така и ти искаш да минеш между капките Да се прикриеш значи. Скритата истина е лъжа, мила.

- Ей Каракокова, била си много умна! Ти се като под вола, теле. Една такава тихичка , а инак човек да се пази от теб.

- Да. Права си. Хората имат нужда и такива като мен. Да казват истината право в очите. Защото повечето хора обичат да я казват зад гърба.

- Тук си права. Казва се , “задкулисна игра”.

- Ей, Тити. Ти си имала акъл в главата? А те мислих за съвсем друга.

- Да, бе. В очите на хората можеш да бъдеш всякаква. Виж, всеки те гледа през очила. А през тях, не може да те познае понякога.

- Брей брей… Не очаквах от теб така да говориш.

- Да от всяко гнездо може да изкочи птичка, Каракокова. Тъй, че трябва да внимава човек. – Айде, аз тръгвам, че бързам. А вие си останете със здраве.

20.06.2013 г., четвъртък                                                                                      

СЪЗРЯВАНЕТО

Напоследък, в мисълта на Каракошев беше настъпил такъв хаос, че сам не можеше да се познае. Как да не е хаос, щом като този хаос беше се превърнал във  властен господар и беше изградил огромно царство от изгубени души. Хората се движеха и правеха неща, които не бяха типични за  разума. Ами, като че ли той беше изчезнал от земята и се скиташе като  дрипав просяк. Дяволът беше слязъл и си играеше с невинната им психика.Така и Каракошев вървеше по земята и сякаш не съществуваше. За него, тя беше се превърнала в един огромен  метеор, който го заслепяваше с космическа светлина. Една светлина, която не можеше да издържи големите и кванти. За него, мракът беше негов еталон на подражание. Мрак на пълно затъпяване. Всичко наоколо му се виждаше една  пустиня, която нямаше край.Той вървеше през нея, в безкрайната и пустош и изведнъж на хоризонта се появи зелен оазис. А над него, в небосклона, светеща звезда. И той закрачи бодро. А звездата вече искреше. И нейните искри осветиха  помраченият му разум. Нещо проблясна на хоризонта. Беше искрата на новото начало. Той го видя, цялото обляно в светлина. Усмихнати хора се движеха по улиците. Коли и автомобили бяха изчезнали. Велосипеди пъстрееха по улиците и всичко беше се превърнало в една огромна усмивка.  Раззеленените дървета покрай улиците ги приветстваха с “добре дошли, в нашето царство на красотата!”. Да.Така трябва да се живее. В радост, щастие и усмивка”- гласно разсъждаваше Каракошев. Тогава ще  дишаш свободно. Ще си караш своя велосипед, ще поздравяваш минаващите край теб хора  и с усмивка ще им казваш ,”Обичам ви, приятели”. Във всеки човек ще виждаш приятел, който има нужда от теб.  Който има нужда от твоята любов. И ти ще му я даваш с пълни шепи. Без никаква умисъл. Защото сега, ти живееш в хаоса на мислите и забравяш за твоите близки и приятели, които имат нужда от теб. Каракошев вървеше сред навалицата от хора с приведени глави, които бързаха без да подозират, че един ден, тяхното бързане нямаше да има смисъл. И чак тогава щяха да съжаляват, че са забравили да се усмихват. И ще наблюдават своето бавно  и продължително състаряване. Множеството бръчки по лицата  им ще им напомнят, че са човеци, които имат нужда да живеят. Но времето е напреднало толкова , че вече няма на къде. Наближаваше техният финален край И те започнаха да роптаят срещу времето, което  беше дошло толкова бързо. Изведнъж, усмивка разцъфна върху техните помрачени лица. На хоризонта се появи ярка звезда, която огря насълзените им очи и в тях се появи светлина. Това беше светлината на новото начало. Началото на тяхното съзряване.

23.06.2013г- 16,05 неделя

 СПРЕТЕ ТАЯ СКОРОСТ!

”Ах, каква скорост! Ах каква какафония!”. Беше нечий глас, който сякаш се появи изпод земята. Наоколо не се виждаше никой. Но все пак, гласът идваше отнякъде и тънеше в нажеженото пространство. Наоколо се разпръскваха  хиляди нишки, които се спускаха като нажежени кабели от главите на помрачените хора и всеки момент щяха да експлоадират.  Какво ли ги измъчваше? Може би беше оная какафония, която ги  обгърна  в яките си ръце и ги стискаше до припадане. Стоях и ги гледах, докато очите ми се напълниха  с  едри  сълзи и започнаха  да се стичат по лицето ми. Мисля си: “Защо е тази какафония? Защо е тази скорост? За къде са се забързали толкоз тия хора! Не мислят ли, че  все някога ще стопират на едно място и тогава ще настъпи онзи покой, с който не бяха свикнали. Просто ще си останат  по домовете и ще се замислят, как са живели така, толкоз време! Защо и за къде са бързали? И ще разберат, колко е красив живота, а те сами  са си го  почернили. “Ох, хора… Спрете тази скорост! Спрете тази надпревара на някой над някого! Подайте ръка на помрачените си приятели и тогава ще ви стане по- леко! Бях се сляла  с тълпата и за миг се видях с техните очи. Мъгла се спускаше пред мен и се превърна в черна топка, която тупна пред  очите  на вървящите. Един от тях се спря, огледа се за миг и  я хвана.Тя се разпръсна в  ръцете му и се разстла над тях. Настъпи мрак. Мракът, който цареше в техните души. В безпътица и с гняв вървяха нанякъде. И  не знаеха накъде. Изведнъж  се  затичаха един към друг, хванаха се за ръце и заиграха едно нашенско, българско хоро. Да, така искам да ви виждам в тази какафония! Знам, че вие имате сили да преминете през този мрак. Ей, там наблизо се вижда царството на светлината. Царство без царе. Там, където няма мрак. Там, където няма болка и тъга.  И всички тръгнахме  към него.  Към това царство, където тържествува и пее светлината, която  обгръща с много любов. “Ела светлина при нас!”- викнахме всички в един глас.Ти си нашата спасителка, която ще ни  прегърне и ще ни даде цялата си любов, от която имаме нужда! Както викахме, така и запяхме в един глас с нея. А тя  разпръсна мрака в нас и ни обля в своята аура. Бяхме се слели с нея.

24.06.2013г- 21,45- понеделник

 ЖИВЕЙТЕ БЕ, ХОРА, ЖИВЕЙТЕ!

Мразовит и студен следобед. Парушев беше се свил в яката на коженото си яке и зъзнеше пред мисълта, колко време от живота си беше си изгубил, в сблъсъци с различни по- големи и по- малки  сили. В тази интензивност, нервите му бяха се изопнали  и токът по тях даваше на късо. “Мамка му на всичко”- изпусна из устата  се той. Това всичко бавно го заличаваше  като личност. Той вървеше по нанадолнището, като смяташе, че то го извисява. Инак беше еродирана личност.Занимаваше се с технически науки. Но това не беше  в негов стил. Той осъзнаваше, че пътят му клони някъде другаде. Животът така  беше го завъртял, че не знаеше накъде да поеме.  Работеше за техническия прогрес на нацията, но чувстваше, че на нея е необходим един друг прогрес- наречен духовен. “Духът е над всичко- разсъждаваше гласно.Той извисява и кара човека да  върши добри дела.” И изведнъж, искра просветна  в помътнелите му очи. Те се озариха и заблестяха като  небесна  зорница. Тялото му се изпълни с енергия. Енергията, която напоследък толкоз много му липсваше. Идеше му  да  се издигне като прозрачен балон, към необятното пространство. Да спре полета си на най- високият връх на планината и да викне с пълен глас: “  Живейте бе, хора, живейте! Радвайте се, че сте живи и мислете само с добро!”

Но въздухът около него беше толкова нажежен, че дори мисълта му не можеше да проникне през него. Той спря на заснежения тротоар и  затанцува под звуците на падащите снежинки. Разкопча якето си. Вече не  го обсебваше студът. Цялото му тяло  се превърна в един огромен импулс пред мисълта, че ще започне да живее нов живот. Ще дава своята любов на хората и ще бъде техният добър приятел. Да, от това имаха нужда те, защото бяха се загубили  и не можеха да се намерят, сред тълпата от хиляди хора като тях. Те наистина имаха нужда от един човек, който да им подаде ръка и да ги поведе напред  в нови светове, защото те живееха в мрак и не знание нищо за себе си. Имаха нужда да се опознаят, за да са наясно с  природните закони  и да започнат да ги спазват. Хармония и унисон – от това имаха нужда те. Задружие и разбирателство. Парушев спря своя танц и се приближи към човекът, който минаваше край него.

- Човече, спри за малко! Искам да те попитам: “Щастлив ли си?”

Непознатият го изгледа с необясним поглед и отговори:” Хъъъъ. Щастие ли? Къде е то ?

- А не е ли щастие, че си жив? Че стъпваш по майката земя?

- Виж, ти! Не бях се замислил.

- Видя ли сега? Радвай се, човече, че си жив!

- Да, ама всичко кипи наоколо. Един пълен казан от врящи души. Не виждаш ли ? Така  са се объркали, че  не знаят какво правят. Искат, но не знаят какво искат.

- Време е да им стане ясно какво искат и какво мислят да правят. Ако намерят  правилният път, бъдещето ще им бъде добре осигурено.

- За какво бъдеще говориш?

- Как за какво? За едно бъдеще, в което ще могат да дишат свободно.

- Сега те разбирам. Да, съгласен съм с теб. Но как да им помогнем, за да разберат това?

- Как ли? Отиди при тях и им подай ръка! Помогни им в този  тежък момент! Личният пример, човече, личният пример. Да разберат, че си с тях. Че си им истински приятел. Ето, по този начин, те ще намерят своя истински път. А той е доброто и любовта.

27.06.2013 г -20,30 четвъртък

РАЗМИСЪЛ В НАСТОЯЩЕТО

Ох, не мога да издържам повече така. Къде отиваме, бе хора? Май бързаме за онзи свят, а? Ами поне там ще бъде тихо и спокойно. Няма да ги има тия размирици. Тия викове и крясъци. Улиците се изпълниха с тълпи, от които човек не може да вземе думата.Виж я бе, виж я, оная майка с бебчето! Хукнала и тя и не може  да спре. А детето пищи. Иска мляко. А може ли сега да седне на тротоара и да го накърми? Не, тя  е забравила за гладното стомахче на бебчето и наред с другите вика: “Давайте, давайте! Махайте се бе, от тук! И какво? Като се махнат? Ще настъпи хаос. Та той и сега го има. Но ще бъде още по- голям. “Дайте силна ръка!” – някой се провикна. Но къде е тази силна ръка? Силите на всички отслабваха. Ръцете виснаха  надолу. А  други ги вдигат, за да се заканят някому. Дайте, дайте да се усмихнем! Та поне усмивката ще успокои страстите ни! Знаете, с викове и пищене за никъде. Хайде да помислим! Как да ни стане по- леко! Имаме ли идея! Ако имаме, да я кажем гласно! Всички сме объркани. И властта и хората. А може би има изход? Мислите ли? Ами да си по дадем ръце и да премахнем враждата. Миналото си остава минало, а да гледаме в настоящето! То има нужда от нас. А какво е сега нашето настояще? Едно голямо нищо, което е под въпрос. Кой ще мисли за  нас? Ако не се стегнем и започнем да мисли правилно и за добро, никой не можа да ни помогне. Враждуваме един срещу друг. Убиваме близките си. И търсим причината в другите. За всичко сме си виновни само ние. Дайте да се  стегнем бе, хора! Вместо да пълним улиците и да крещим, да отидем при тях, и да им кажем: “Ние сме с вас. Нека си подадем ръце, и да работим заедно, но не само за нас, а за доброто на всички хора.” Така ще излезем от батака. Нужни са общи усилия. Съгласни ли сте с мен? Хайде да поемем по пътя, който ни е определен.

17-07.2013г. 17,07ч. сряда

 ДОБРЕ, ЧЕ ТЕ СРЕЩНАХ

-Ей, ей, чакай! Къде отиваш? Май бързаш за някъде?

- Да, да, чичка. Кой ти каза, че бързам? Такава ми е походката.

- А, а, сега разбирам. Значи не бързаш, а тичаш?

- А бе, ти за какъв ме мислиш?

- Какъв ли? Човекът механизъм. Целият свят се механизира, пък що  не и ти.

- Внимавай, че виждаш ли ги!

- Стига, стига! Всички мислите, че така ще се оправи света, та сега и ти.

- Виж я тая, лапа? Що бой е…

- Значи и ти си от ония?

- Кои ония?

- Ами,  от групата на агресивните. Само тупаници и нищо повече.

- Аха? Да, сега само тупаници за всички.

- Как за всички?

- Не виждаш ли светът накъде върви? Всичко наопаки. А за да се изправи, трябва да има тупаници.

- Ти ако от малък не си изправен, сега е вече късно.

- Такава ли била работата? Никой не ми го е казвал.

- Баща, майка нямаш ли?

- Като ги има, за какво ли са ми? Всеки си гледа работата, а за мен не мисли никой. Тъй, че израснах по улиците и те ме научиха на всичко това.

- Ех, няма ли кой да се размисли? Децата ни пораснаха . Изчезна любовта ни към семейството и към тях. В домът ни стана пуст  и не ни се влиза в него. И търсим утеха навън.

-Ей, чичка! Ти си бил много умен, бе? Да мислеха и мойте, като теб!

- Кои твойте? Нямат ли си име!

- Да, Катя и Стефан. Такива са имената им. Мама и тате. Тъй де.

- Браво на тях! Какъв син са отгледали!

- Какъв, като всички други. Сега приятелите са като мен. Обикаляме улиците и кафенетата. Правим далавери и така си живуркаме.

- Възхищавам ви се.

- Ами,какво лошо има в това? Такъв е живота.

- Знам, че е такъв, но може да бъде по- друг.

- Какъв да бъде, бе, чичка?

- А вместо да скитате по улиците, да се захванете за работа. Да печелите сами парите си и да имате една добра цел, която са се борите да бъде осъществена. Парите на мама и татко са сладки, но без труд, сте за никъде.

- Защо. Аз имам цел. Да отида в чужбина и да спечеля много пари.

- Смяташ ли, че чужбина ще те посрещне с отворени обятия? Ти, който  все още си почти дете, ще напуснеш земята, където си направил първата си крачка? Земята на твоят род. И страната, най- красивата в света, ще я напуснеш и ще се скиташ бездомен по чужди земи?Това ли искаш?

- Май си прав. За това не бях се замислил. Може би ще е най- добре да спра да скитам и да се захвана за работа. И тук мога да печеля. Ще е по- малко, но поне тук са всичките мои приятели. Тук са заспали вечен сън моите деди.

- Най- после разбра, истината е, че човек е най- добре, в собствената си страна.

- Довиждане, чичка. Добре, че те срещнах, за да ми отвориш очите.Нека да има повече хора като теб!

27.07.2013г. 22,05ч – събота

 МАНГИЗИТЕ, МАРО, МАНГИЗИТЕ!

Пустият му Нако! Не се ли срамува от хората! Тръгнал през просото.

Стъпва по земята, но не знае къде стъпва. Ходи като гламав. Ето и сега. Не случайно му викат: „Нако блейката”. Оная Мара, гламавата  върви по него и току подвиква:

- Нако, Нако бре, къде тъй? А той, кво?

- Ами нищо.

Гледа я под вежди, а устата му бълват:

- Виж са ма. На кво мязаш?

-На кво бре?

- На таласъм. Току обикалящ през нощята.За теб къща няма ли?

- Ей, ти срам нямаш ли, та си тръгнал чуждите  да одумваш?

- Как тъй да одумвам?

-Ней  ли тъй ? Ровиш кат мишка и   се криеш  някъде.

- Ах, ти дърто магаре! Не са ли видиш, на кво мязаш?

-На кво ма?

- Дрът пръч си, а чуждите булки заглеждаш.

- Мангизите Маро, мангизите. Само да ги имаш и сички са твои.

- Такваз ли била работата? Тогаз айде? Виж ма ква съм камътна!

- Камътна, не камътна, ти си повлекана. Издикисай са малко, та око да фащаш!

- Беднотия, Нако, беднотия. Пари нямаш за хляб и ти си рекъл да са издикисам.

- Да Маро. Квито са управниците, таквиз са и парите. Няма ги, нийде ги няма. Парите при богаташите, а за нас стотинките.

- Прав ли Нако.Видиш ли, сички обедняхме.Виж го моят Пано? Върви с дрънкулките по сватби и събори, дано земат от стоката му. А то кво? Друго веч не остана. Чужда стока, а наща не са  види на пазара.

-Така е Маро. Вървя, аз да си купа диня. Да си заслада душата. Питам  зарзавадчийката:

- Ква е таз диня, жено?

- Много е сладка.Земи си. Гръцка стока.

- Аха, така значи! Нямаме ли си ний, дини, та тръгнахме да земаме от чужбината?

- От чужбината е по- евтина от наща.

- Тъй значи! Земаме от чужбината, а че е била по- евтина, а дали е по-  убава? Ниско качество.

- Тъй е Нако. Пробутват ни тъй де, чужденците ниската стока, а ние будалите, да я купуваме.Била по- евтина.

- Ех, братя, мили братя, не проумяхте ли, че нашата стопа е най- хубавата. Че, нас не ни трябва чужда стока, а да си хапваме и пийваме само от наща. Земята ни ражда толкоз много, само стопани и трябват.

Ей, Нако. Ти си бил доста умен? А аз та мислих за гламав.

-Понякога гламавите имат повече ум от учените, Маро. Нищо, че сме бедни. Учените, дето са прават   на такива, да послушат и нас, гламавите! Май на смятат на будали!!! Ама…                                   30.07.2013 г вторник 11.30 ч

  КОЛЮ КЛЯВКАТА

Аууу…Чу се глас от нейде.Се едно гладен вълк вие. Не беше никой друг, а Тако Мерака.Прякорът му беше таман на място.Големи мераци си имаше, човечецът. Обичаше да си пребарва някой нещица, ама да не думам. Добре, че са ми предните зъби. Беше клекнал зад оградата на Колю Клявката. И него си го биваше, завалията. Влачеше се все след чуждите фусти и току подвикваше: „ Аууу…Ного си убава, брей!  Виенето научи от Тако. Нъл си бяха комшии. Слушаше го често да дума тъй. Докат един ден Ячка, селската мома така го подпуха с точилката., та здраво място не му остави.

А сега, Мерака надзърташе пред оградата и зърна Клявката. Мязаше на бустанско плашило. Само дето дрипи нямаше. „Ето ти! Цялото село ше го знай, що за птица е. Да види той! Ком боб яде ли! Ше го клевети, а! Крадец и пройдоха бил. Къде минел, влачил. Видял го бил да пребарва от двора на Дочо, една бая тлъста кокошчица. На чорбица  да си я варил. Ше види той! Как не го е срам да лъже? А Дочката не стига, че е най- големият бедняк. Оди гол и бос. Баш от него ли да земе. Не им върви на бедняците, брей! Нямат ли си парици, за нийде не са. А Клявката си ги има бол. Думат, че е правил алъш- вериш с циганите в  махалата. Навъдили са се едни такива! От коле и въже. Зърнали ги да шетат из чуждите градини и да обират зарзавата. Па ходили по пазарите и ги продавали. Клявката думат, им бил гурорбашията. Тарикат са пише. Насякъде се вре, клиентела да намира. Така си изкарва паричките. И пак по чуждите дворове шета.  А пред хората, се е едно не е той. Тиха вода ненапита. Ни лук ял, ни лук мирисал. Ходи наперен като петел пред ярки. А те, нъл ги знаеш? Има си парички, човечеца.

Вървя си значи онзи ден и на среща ми кого мислите- Клявката. Се е едно не ма познава. И кво да ти кажа. Монката, комшийското хлапе, паднало на земята и си обелило коленцето . А той, Клявката де, минава покрай него, поглежда го току под вежди и вири глава. Задминава го, се едно нищо не е било.

Мерака подсвирна няколко пъти зад оградата. Никой не отговори.

-Клявка бре, Клявка, тук ли си?- провикна  се той. Покажи са, бре!

Но Клявката хъркаше щастливо на стола в градината. Изведнъж се стресна и току:

-Кой, кой? Дръжте го, крадец!

- По- спокойно, Клявка! Аз съм Тако. Ида да ми дадеш малко парици на заем. Булката е на легло, та ми требват за церове.

-Такваз ли била работата? До сегаш ма клеветиш, а дириш пари от мен. Айде! Нямам. Иди на друго място!

И той стана от стола, и се запъти към вратата на къщата.

6.07.2013 10,40 ч. понеделник

 ПОДХЛЪЗНА СЕ НА ДИНЕНА КОРА

Досущ  бащинко. Метнал се е целия на него. Пие, пуши и лъже мацетата. А те като му вярват, нека си ги лъже. Виж го, насъбрал ги е на върволица и все им бъбри нещо. Казват, че на времето, баща му бил голям ербап. Все за голям се пишел. А като го погледнеш, педя човек, лакът брада. И е като онзи наежен пуяк, който стъпва, а не вижда къде стъпва.Гледам го, аз. Върви си значи, той, а на среща му Лилито. Знаете я, оная от махалата. С късата поличка и пъпчето отвън. Загледал се завалията в пъпчето и въздиша. И ето ти, динената кора насреща му. Подхлъзна се горкия и а.. Какво ти а? Мацето го гледа и прихва, та чак се задави от смях. А той като видя резила си, наведе глава и започнал да плаче. Ехей.. Виждали ли сте мъж да плаче? Плаче, та пушек се дига. Плаче, ама с крокодилски сълзи. Току поглежда мацето с едното око, а с другото намига.Значи така, нашият Перчемко. Така му думат. Прищяло му се млада мръвка да ръфа. Да я отгризе, та да му стане сладко на душата. Прищяло му се, а… Мацето извъртя апетитното си задниче и дим да го нямо.

Не се ли види Перчема на какъв хал е, ами тръгнал млади мацета да задиря! Така и синчето му. Току се шляе по кафенета и барове. Работа не похваща и все мацетата са му пред очите. Казват, времето е такова. Всеки е тръгнал и не знае къде отива. Така Перчема и Коко, синът му де. Както са я подкарали, май в скоро време ще ги връхлети вятъра и ще ги върти, не знам си на колко оборота. Щом като главите им са празни, не искат да влеят някакво съдържание в тях. Един ден и Коко излезе от бара, целият наваксан. Пиян до козирката. Върти се като панаирна въртележка и си бъбри сам. Все мацета му се увиждат. Па и сега: „Ей, маце. Много си готина. Хайде, ела при батко си!”Но само шумът на минаващата кола му отвърна. За малко да връхлети връз него. Той изпусна една благословия из устата си.Залитна, спъната се и падна. Подложи двете си ръце под главата и захърка. Изведнъж, някой викаше над главата му : „Ей, малкият, за къде? Тук да не ти е хотел, та си се разположил така? Я ставай, докато не съм извикал полицията!

Коко отвори широко очи, стана от тротоара и подаде заканително юмруци към мъжа.

-Чакай, чакай, Коко! Кой те учи така? Да налиташ на непознат човек?

- Гледай си работата, старче?

- Пък и старче ме наричаш ! Та, аз съм на възрастта на татко ти, а ти ме наричаш старче.Не ме ли позна? Янаки, вашият комшия съм. Минавах случайно и те видях проснат на земята.Та реших  да ти помогна, а ти?    Коко залитна, и хвана Янаки за ръка.Тръгнаха.

20.08.2013г. 17,37ч. вторник

 ОМРЪЗНА МИ

Ох, няма ли да свърши всичко това? Не им ли омръзна на нашенците?! Викат, кряскат, прегракнаха и пак  продължават. Няма ли работа за тях! Митинги, митинги и все същото.

Да идат при ония от властта, та да им кажат какво искат. И мен ме вълнуват бе хора, много   ме вълнува. Ето на. Чужденците ще могат свободно да купуват земите ни. А за нас какво ще остане?. Само огризки и кокали. Къде ще сеем житото си? Ще бъдем зависими от чужденците за залъче хляб. Ами плодовете и зеленчуците!

Кожата ми настръхва като си помисля: „Какво направиха и от нашата енциклопедия”? Дати, събития, имена. Все на онези, с дебелите вратове и не знам кои си. Сега е времето да си на власт и да имаш много пари. Нали?

Пък на улицата слушам само псувни и вулгаризми.Изроди се нацията ни бе,хора! А по телевизията и радиото: „Кой кого убил, къде има престъпления. Пък филмите все екшъни- пак престъпления и убийства. Нали гледам децата ни. От малки играят онея игри, нали се досещате- стрелят с автомати и убиват. И тогава…Какви ще станат като пораснат?

И още нещо. Имаме толкова богатства- нефт, газ, злато, желязо и още , но не искам да изброявам всичките. Дадохме ги на чужди хора, за шепа пари. Вместо да спрем  всичко това. Какво?!!!

Ето, затова трябва да отидем при властниците и да разговаряме с тях, по- човешки. Не е ли вече време  да ни разберат?А може би!!!

28.09.2013 г.10,40ч., събота

НАШЕНИЦЪТ

Стоя си значи, аз в автобуса и си представям, че вече съм си у дома. Хм… у дома. Гледам срещу мен, кого мислите- бай Ганьо. Онзи, нашеницът. Досущ като него.  Ей , голям късмет, да го видя на живо. Сякаш Алеко Константинов  го е извадил от   картинката и  го е поставил тук, та да  му се наслаждават. Голяма работа е туй, бай Ганьо, бе! Не случайно се слави с Ганьовщината. Пътува, той с торбата.  Сложил я на колене и какво прави мислите?Ами вади си от   нея орехчета, чопли ги с ножчето и се озърта,  някой да не го  види А най- вече кондукторката. И лап, в устата. Да, ама аз го  видях и му се наслаждавах на сладкия апетит. С торбата върху масата,  т.е. върху коленете,  с ножчето дупчи ли дупчи  и чупи. Като го гледах колко сладко си лапва, започна да ми стържи на корема. Стържи, та стържи, пък в очите ми огънчета подскачат.  „ А сега да те видим Ганьо! Като си хапваш така сладко, преглъщаш ли лесно?  Оглеждаш се  като котарак, ама май накрая ще те хванат?” Криеш се значи, да не те видят. Ама много си бил културен, та чак в автобуса си показваш тази култура. Браво на тебе!  Какъвто си бил, такъв ще си останеш. Язък, че ако те видят чужденците, ще си рекат:  „Вижте го, този! Да  му се ненагледаш.”

Продължава   си бай Ганьо да чопли и  да лапва, та когато слизах от автобуса, го изгледах така изпитателно, но горкият, нали си е много културен, дори  не обърна никакво внимание, а продължи  да чопли .

28.10.2013г  21,25 ч .понеделник

ДАНО ВСИЧКО СЕ ПРОМЕНИ!

-Ехо. Къде така бе, мой човек? Както си се забързал, можеш да обършиш гумите на някой кола.

- Аха, здрасти Пепо. Не те познах, знаеш.

- Браво на теб. А какви  приятели бяхме навремето.

- Били сме, а сега нали не сме.?Дори и името ти не помня.

- Гего бе, Гего от спортното училище.

- Ти май беше шампион по  бягане на далечни разстояния?

- А, досети се най- сетне.  Като те гледам, май си станал голяма клечка?

- Как разбра?

- Ами както си се издекисал! Пък и  бицепсите ти!

- Ти пък. И това ли забеляза?

- От далеч се виждат.Ти да не си от ония?

- От кои, бе, Пепо?

- Ами от яките вратове.

- Май ме бъркаш с някой?И да ме пребият, пак няма да стана от тях. Щото както са я подхванали. Удрят яката. Само да си небележат някой и а, са го пребили.

- Браво на теб. Ти си истински мъжага! Не  се страхуваш от тях, дори и да кажеш истината.

- Що да се страхувам? Затова са тия, видиш ли ги? Ходя да тренирам, та да ги е страх  дебелите вратове, като ме видят и да бягат от мен.

-Ей. По-полечка? Не се изсилвай така, щото те са цяла дузина. Трябва да тренираш карате или конгфу, та да можеш да се справиш с тях!

- Да не мислиш, че не третирам. Тренирам и още как. Постоянно съм по митингите и вдигам такъв юмрук, та шапката  ти да падне.

- Охо… Аз  пък си стоя в къщи, щото няма файда от всичката олелия. Имам си свое мнение по въпросите и изчаквам. Все ще му дойде времето. Не може цял живот да  е така.

- Ти си от ония, тихите води,  но като се разбунтуват, да не си край тях.

- Е, може и да  е така. Не мога да търпя вече всичко това, брат.

- Е, да не повярваш! И ти  май не издържаш?

-  Не издържам  я …  Още малко ще почакам, пък тогава… Толкова години съм тренирал спортна гимнастика и съм изградил смелост и сила. Нали  сега е времето на  силните. Аз съм силен, но не искам да съм във властта.

- Защо бе?

- Защото всичко се преобърна наопаки. Време е някой да сложи ред. Дано се намери поне един такъв…

- Хайде! Много се разбъбрихме. Да тръгваме, че дано  всичко се промени…

5.09.2013г.21.45 ч

 МОЖЕ ПАК  ДА СЕ  ВИДИМ

-Вижте го, бе ! Вижте го ! Как не   го е срам ? Думам  му  аз :  „Недей така мой човек” Както си я подкарал, доникъде няма да стигнеш !

-Ей ,внимавай,че както ми е причерняло,  като те  подхвана, на пух и прах ще те направя!

-По- полечка !  По- полечка,  че да не те подхвана и аз, пък тогаз ела, та  ме виж !

-Аха. Така значи ! Заканваш се?

- А бе, ти знаеш ли кой съм ?

- Откъде пък да знам. Да не съм ял и пил с теб ?

- Не си ял, нито си пил , ама както те гледам, май си израснал на улицата?

-  Как позна?  Тогава да ти е яка кожицата!   Шегичка   мой  човек, шегичка!  Не съм разбойник . Имам си и майка и татко, пък са големци.

-Аха,  така значи Много добре са те възпитали?          -

-Какво ми е? Виж ме! Обикалям   баровете и си  правя кефа .

-Давай тогава!  Такива сте днешните младежи.

-Нямате си друга работа. Като  сте рекли  „давай” и такова ви е давалото.                                                                                                                                   – – Та ти май се шляеш като мен?

-От къде си сигурен?

-Ами като те гледам.

-Недей да ме гледаш! Аз съм работар, мой  човек. Сам  си изкарвам паричките Мама и татко не ме хранят. Пък не живея при тях. На квартира съм.

-Ей, на това му викат „образец  на подражание”.

-Нямам нужда от  такъв! Горд съм  наистина, че стана от мен такъв  човек.

-Виж го, ти! Рядко са сега такива като теб.

-Е, няма смисъл да говорим. Повече! Ай,  остани си със здраве,пък може пак да се видим.

6.10.2013г.- 19 50 ч.

ХАЙ, ОСТАНИ СИ СЪС ЗДРАВЕ!

-Ей, ей, по- полечка! Те бързай толкова! Не виждаш ли, че има хора до теб?

- Да, да. Извини ме, миличка.

- Каква миличка съм ти , аз? Дори и не те познавам.

- Аха. Права си. Аз не съм от тук.

- Значи тъй? Аз пък те помислих за един познат от онова време.

-Тъй ли? На кого ти приличам?

- На Коцето ,от месарския магазин.

- А, припознаваш се? Аз съм Страхил, страшен войвода.

-Ей, стига ме бъзга, бе! Сега воеводи няма.

- Няма ли? Ами, на мен така ми викат. Страхил страшен войвода.

-Интересно именце!

- Интересно я. От него се плашат много хора.

- Айде ,бе!

- Какво айде,  бе? Не си ли слушала за Страхил, воеводата? Дето е повел дружината си през Балкана.

- Чувала съм, ама тогава било друго време.

- Така е. Времената се менят, пък и хората да не говорим.

- Защо, добри са си хората, ама времето е тежко и се увълчиха.

-Ето сега. Дойдохме си на думата. Затова ми викат така. Защото не мога да търпя кривинките  и се боря с Балкана.

- Как така, бе? Бориш се с Балкана? Той е висок и не можеш се пребори с него. Все пак, кой е този Балкан?

-  Не се ли сещаш? Ами агресията. Не е ли като Балкана. Издига се и ни гледа най- отгоре, за да ни смаже.

- Аха. Най- после разбрах. Май си прав!

- Как да не съм прав. Виждаш, не съм седнал.

- Това ми е ясно. Защото много хора стоят постоянно на стола и не искат да станат от там.

-Ей, голяма умница се извъди!

- Как да не съм умница. Сега трябва да си умник, та да се пазиш от ония, нали ги знаеш?

- Туй, вие жените сте голяма работа! Викате, крещите и все на вашата да е.

- Ако не викаме, вие ще си правите какво ли не.

- Ей, не ни обиждай! Щото ще ти излязат криви сметките!

- Не се ядосвай де! Не стига, че всичко ми е писнало. Омръзна ми от виковете и крясъците по улиците. Пък и ти сега.

- Добре де, добре де! Хайде, остани си със здраве пък може пак да се срещнем!

13.10.2013 г. 22,43 ч. неделя

НАШЕНИЦЪТ

Стоя си значи, аз в автобуса и си представям, че вече съм си у дома. Хм… у дома. Гледам срещу мен, кого мислите- бай Ганьо. Онзи, нашеницът. Досущ като него.  Ей , голям късмет, да го видя на живо. Сякаш Алеко Константинов  го е извадил от   картинката и  го е поставил тук, та да  му се наслаждават. Голяма работа е туй, бай Ганьо, бе! Не случайно се слави с Ганьовщината.Пътува, той с торбата.  Сложил я на колене и какво прави мислите?Ами вади си от   нея орехчета, чопли ги с ножчето и се озърта,  някой да не го  види А най- вече кондукторката. И лап, в устата. Да, ама аз го  видях и му се наслаждавах на сладкия апетит. С торбата върху масата,  т.е. върху коленете,  с ножчето дупчи и чупи. Като го гледах колко сладко си лапва, започна да ми стържи на корема. Стържи, та стържи, пък в очите ми огънчета подскачат.  „ А сега да те видим Ганьо! Като си хапваш така сладко, преглъщаш ли лесно?  Оглеждаше се  като котарак, ама май накрая ще те хванат?” Криеш се значи, да не те видят. Ама много си бил културен, та чак в автобуса си показваш тази култура. Браво на тебе!  Какъвто си бил, такъв ще си останеш. Язък, че ако те видят чужденците, ще си рекат:  „Вижте го, този! Да  му се ненагледаш.”

Продължава   си бай Ганьо да чьопли и  да лапва, та когато слизах от автобуса, го изгледах така изпитателно, но горкият, нали си е много културен, дори  не обърна никакво внимание, а продължи  да чопли .

28.10.2013г  21,25 ч .понеделник

НАКЪДЕ БЕ, БРАТ?

-Ей, ей, къде така Дан? Бързаш, бързаш, а не виждаш другите около теб.

- Здравей Рад.   Просто тичам  и знаеш ли за къде?

- Не. Казвай бързо!

- Ами отивам на главната, че нащи щели да протестират.

- За какво бе, брат?

- Как за какво? Ти не знаеш ли?

- Не. Напоследък не гледам телевизия, не чета вестници, а за книги да не говорим.

- И книги ли не четеш?

-Знаеш ли, всичко ми е омръзнало. Все едно и също. Протести, митинги, за книги няма време.

- Май ще  се съглася с теб.

- Ще  се съгласиш, разбира  се. Затъпя нацията ни. Хората  се превърнаха в кошер, в който пчелите жужукат   и хапят.

- Как така хапят?

– Ами тъй. Не виждаш ли, че  се изяждат.

-Да, да. Един друг се изяждат и няма  да остане нищо от тях. Само кожа и кости. Един робот, без мисъл.

- Ей, страх ми е да си помисля.

- И да мислиш и да не мислиш, така си е.

- За робота си е истина. Всички са се роботизирали и се   движат с последни сили.

- Изтощиха се брат, изтощиха. Колко години минаха, а все е същото. Няма ли нещо да се промени!

- Май виждам, че има леко раздвижване. Ама дано…

- Знаеш ли, от нас зависи, да станат промени. От нашето съзнание.

- Да, брат, то трябва  да се промени. Сега виждаш, всичко е хаос. Само една   агресия. А да не говоря за грубите изрази и ругатни.

- Знаеш ли онзи ден. Една група младежи  вървяха по улиците с плакат „Долу…” и такива изрази  чух, та чак да ти настръхне косата.

- И те ли, бе?

- Ами и те. Вместо да се шляят, да отидат да работят, щото виж, вече са тесни кафенетата и баровете от тях.  И те искат промяна, но промяната ще дойде с работата и съзнанието, което трябва да променят.

- Да, етиката брат. Взаимното уважение и взаимопомощ. В това е истината.

- Хайде, брат. Чао и да чакаме, но и да действаме!  Защото само на думи, май няма да се оправим! И пак ти повтарям. Промяна на съзнанието.

31.10-2013г. 111 25 ч.

ДАВАЙ, ДАВАЙ ДА РАБОТИМ!

Миличкият, ми, той. Стои си и лапа мухите. Лапа, та пушек се вдига. „Кой бе, кой бе? Кой лапа мухите?”

-Ами Разпрата. Както се е застоял тъй, мухите му правят компания. Ох, не мога да го трая вече!

- Защо бе , Яки?

- Ами  все се оплаква. Тук ме боли, там че боли, се в къщи стои. Как да е добре.

- За него няма ли чист въздух?

- Няма бе, Ячка. Проснал се е на леглото като стар вол, лежи и пъшка. Кажи ми какво да правя с него?

- Ами, друсни му един бой, та да види тогава!

- Как да му друсна? Виж, колко кила е! Ако ме подхвани, кожицата ще ми одере и здраво място няма  да ми остане.

- Вижда се, че е от ония, дето от нищо не им пука. Живеят си животеца и  за другите  не  ги интересува.

- Тъй е приятел. А аз се бъхтя по 12 часа, на него да му е добре. Работа не подхваща, а само знае да иска. Пък това и онова не било хубаво. Яденето не му е вкусно. Ох, не издържам…

- Как  ще  издържаш с такъв лентяй! Дето работа не подхваща, а другите да работят место  него.

- Тъй е. Викам му аз. Ела при нас, работа бол. Трябват им хора, работари!

- А той, какво?

- Какво ли? Нали знаеш, колко съм болен?

- Боли го  за тояга, та тогава. Болен ли е? Не го боли да тормози другите. Той май е от ония?

-  Кой бе ,приятел?

- Ами днешните. Чакат наготово. Работа не им  се подхваща и все се оправдават, че няма работа за тях.

- Как да няма ,бе? Работа има, но се научихме да живеем наготово. Друг да мисли за нас.

- Такава ли била работата?

-Такава, я.

- Тогава всички да си легнем в къщи и да чакаме, нашата България да се оправя сама.

- Ей, ей, не така, бе!

- Как не така?

- Нашата България е много красива, но докато има толкова некадърни хора. Или просто не желаят да се оправи?!

- Давай , давай да работим! Щото в това е истината.

- Айде да тръгваме и накарай брат си да работи!

31.10.2013г. 20,45ч,четвъртък

ГОРКИЯТ КОКО

Ето го и Коко. Ни лук ял, ни лук мирисал. Ходи си той с вирната глава, като че ли целият свят е негов. Тъй както я е вирнал, тъй може да я свали. Като види накъде вървят нещата, ще не  ще,  ще я свали.    Вървя си значи, аз онзи ден и що да видя.  На среща  ми  негово  величие.  Маха с ръка и нещо си говори сам. Изненада ме, пустият му Коко. Знаеш ли, колко срещам като него. Вървят и си говорят сами.   Побърка се  народът ни, брей… Та как няма да се побъркат. То време ли е, като време ? Всички викат, кряскат. Правят се на ербапи. А пък като ги гледам, хич ги няма, завалиите. Абе, не всички са като тях. Другите си мълчат и си траят. Не им ли трепка сърцето на тия хора, брей…  Пък да си дойдем на  думата за Коко. Хич го няма, горкият. Върви, говори си и хвърля по някой друга псувня. Нещо много му е пречирняло на душицата, миличкият. Ей го, на. Пак: „ваща мам….” На кой ли вика така?   Няма ли кой да го чуе? Аз поне го чувам и ме напушва  на смях. Но защо да му се смея?  Ей, невъзпитани шофьори, бре! Карат като бесни. За малко да връхлети, оня с колата връз   Коко.   Добре, че  не успя,  щото Коко е голям образ. Нека да има и такива като  него. Да има кой да ни кара да се усмихваме. Щото забравихме какво е усмивка. Ходим намръщени, като че ли гимиите   ни  са  потънали. Забравихме,  че живеем. Превърнахме се в говеда, за да ни водят другите. Ама май скоро  ще разкъсаме хомота и ще побегнем  ей там, на върха на планината  и  ще викнем: „Бягайте от нас, че ако ви хванем, на решето ще ви направим!”  Ще правим това, което е най- добре  за нас. А ония, дето ни водят, ще вържем в този хомот, та  да видят тогава…

10.11.2013г. 23,39ч- неделя

ПъХАШ  НЕ ПЪХАШ, ВСЕ ЕДНО

Каквото повикало, такова му отговорило. Не е ли така, бре хора?Скараш се с някой и той те погледне на криво, щото кривото няма право.  А бе, недай си Боже да те завърти въртележката , че а насам, а натам, няма спиране , братче. Пък да не говорим за шайбата. И тя те е завъртяла и пак няма спиране . Ей го ,онзи,   Мишката. Пъха си главата където не му е мястото.  Вчера така я пъхна, че свят ми се  зави.  Завира се , завалията. Било му много   широко, та му се приискало да поживее малко на тясно. На тясно ли? Да, ама, тясното ще му излезе ташкън. И аз пък използвам едни такива думи, чак да ти се завърти главата. Ташкън ли? Ами до гуша. Така му викали навремето. Пък и на мен ми е дошло всичко ташкън. Не мога да се побера на едно място. Всичко ми стана тясно. А тясното, не може да се оправи. Хванаха ме щурите, че ми иде да викна на ония, дето се правят на ербапи. Вземат си паричките, а за хората не им пука. Гладува народът ни, брат. Просяците станаха много и  вече няма място за тях и на улицата. Онзи ден го гледам, един рови по казаните. Мисля си: „Този, от някъде го познавам! Брей, та това е Славито, художника, бе! Как така? Та какви картини рисуваше! Казват, че художниците не вземали пенсия.  Ето защо, значи, Славито рови по кошовете! Щото няма пенсия, а?  Не знам как е, ама…  Настръхва ми косата,  като си помисля, докъде ни докараха, вече да си говорим сами и да бъркаме по кошовете. Няма ли  за тях да им каже някой, да им вземе паричките, пък тогава ела ги  виж?    Тогава  и кошовете  ще им са малко…

16.11.2013г, 22,48 ч- сряда

НАЛИ ОТ НАС ЗАВИСИ

-Ей, ей, къде   тъй?  Да не отиваш на панаира?

-Аз ли? Ти да не си онзи, от  зоологическата градина?

- Каква зоологическа те гони, бе човек?

- Да, да, май съм сбъркал човека?

- И аз тъй си мисля.  Май си сбъркал човека?

- Ох, омръзна ми от такива  като теб.

- Такава ли  била работата? Какво пък аз?

- И не  се досеща, миличкият!

- Какъв миличък съм ти аз? Да не съм ти гадже?А сега де? Мислиш ми от ония, обратните  ли? Като ти фрасна един, ще видиш кой е обратен!

- По- полечка, по- полечка! Че както ми е накипяло, ще видиш тогава!

- Виждам, виждам. Циркът е наблизо.

- Къде е той? Аз да не го виждам?

- Как не го виждаш?

-  Построиха го на площада. Не ти ли прилича там на цирк?

- А, сега се досещам, а аз си мислих.

- Е най- сетне ме разбра. Добре, че не играя в тоя цирк.

- И аз си мисля, да спра да играя в него. Щото не виждам файда. Играеш, не играеш, все едно и също.

- Няма кой да ни разбере. Всеки се прави на шмекер и си е накривил шапката.

- Ами изправете я! Щото на кривият му трябва изправяне.

- Ами как да го изправим?

- Как ли? Дайте му да разбере истината, че греши. Поставете го в ситуация!

- А,ха… Това е интересно! Вземаме парите на богаташа. Пък да види какво е бедност. Тога ще разбере, какво е правил до сега с бедните.

- Ех ,времена, времена. Не може  да се върне нищо. Тогава нямаше бедни и богати. Всичко беше безплатно. За всеки имаше работа. А сега дойдоха господарите и се настаниха на фотьойла. Кражби, наркомания, проституция.

- Такъв е животът, брат.

- Животът е хубав, но времето е  виновно. А ние сами си го правим.

- Така е. Ама дай да го променим. Нали  от нас зависи?

24.11.2013 42 ч. неделя

ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ

Ами, сега, накъде? Така се питаше  Магито от магазина за обувки.  Уволниха я, пък не знаеше защо? На нейното  място сложиха едно младо маце.                                                                                                 - Вижте , бе, хора? Не  се ли срамува горкичката?        С какво ме превъзхожда? Големите и цици ли, или т.лъстото  задниче? Но на шефа такива му харесват. А аз. Все пак си падам ,още  съм запазеничка. Наистина, самичка съм и няма кой да ме защити. Мъжът ми си отиде на оня свят и няма да се върне вече. Затова си мисли моят шеф, че може всичко да си позволява като съм сама. Но ще види той!…

И докато си    мислеше горката Маги, шефът и Плаченков беше се  разположил удобно  в огромното кресло и погледът му витаеше някъде в пространството. Мислеше си, как ще дойде новото  маце. Пък е толкова апетитно. Ще я свали набързо. Нали ги знаеше младите!?Дай и малко дю шеш и са готови да легнат в  леглото ти. Ще я заведе сред природата. Ще си направят малък  пикник и готово. А после ще я има когато  си поиска. Така се беше задълбочил да витае в пространството, когато нечий глас го стресна.                                                                            -А, бе ти на кво се мислиш?  Да не си паднал от Марс? Не видиш ли, че всичко тук е станало анархия!? Никой не знае кой какво прави. А ти ни най – малко.

-А,  а… Излезе от сънното си състояние  Плаченков.  Ти за кой се мислиш , байовия?

- Аз ли, аз ли? Един от вашите. Но вече всичко ми е дошло до гуша. Пък ти, я се виж, на какво си  замязал!

- Как на какво? Тук, аз съм шефът.

- Така значи? Шефът. На  него всичко му е позволено. Да  гони хората , които му пречат.  Иска млади мацета, така ли?

- Ей, ей. Не ме обиждай, че ако те хвана,  не знам на какво ще ми заприличаш!

- Тъй ли! Виж го ти, нашият шеф! На бабаитин се пише. Но аз като кажа на жена ти, тогаз всичко ще ти стане тясно.

- Ей,  байовия! Недей така! Нека да не се караме  Готов съм на всичко за теб.

-А, сега си съгласен на всичко. А когато те молих да ми помогнеш с малко пари, за  да купя лекарство на жената, ти ме изгони и ме заплаши, че  ще ме изхвърлиш.

- Сгрешил съм. Прости ми  байовия! Повече няма…

- Сега тръгвам, пак ще се видим !

 ДАНО ВСИЧКО СЕ ПРОМЕНИ!

-Ехо. Къде така бе, мой човек? Както си се забързал, можеш да обършиш гумите на някой кола.

- Аха, здрасти Пепо. Не те познах, знаеш.

- Браво на теб. А какви  приятели бяхме навремето.

- Били сме, а сега нали не сме.?Дори и името ти не помня.

- Гего бе, Гего от спортното училище.

- Ти май беше шампион по  бягане на далечни разстояния?

- А, досети се най- сетне.  Като те гледам, май си станал голяма клечка?

- Как разбра?

- Ами както си се издекисал! Пък и  бицепсите ти!

- Ти пък. И това ли забеляза?

- От далеч се виждат.Ти да не си от ония?

- От кои, бе, Пепо?

- Ами от яките вратове.

- Май ме бъркаш с някой?И да ме пребият, пак няма да стана от тях. Щото както са я подхванали. Удрят яката. Само да си небележат някой и а, са го пребили.

- Браво на теб. Ти си истински мъжага! Не  се страхуваш от тях, дори и да кажеш истината.

- Що да се страхувам? Затова са тия, видиш ли ги? Ходя да тренирам, та да ги е страх  дебелите вратове, като ме видят и да бягат от мен.

-Ей. По-полечка? Не се изсилвай така, щото те са цяла дузина. Трябва да тренираш карате или конгфу, та да можеш да се справиш с тях!

- Да не мислиш, че не третирам. Тренирам и още как. Постоянно съм по митингите и вдигам такъв юмрук, та шапката  ти да падне.

- Охо… Аз  пък си стоя в къщи, щото няма файда от всичката олелия. Имам си свое мнение по въпросите и изчаквам. Все ще му дойде времето. Не може цял живот да  е така.

- Ти си от ония, тихите води,  но като се разбунтуват, да не си край тях.

- Е, може и да  е така. Не мога да търпя вече всичко това, брат.

- Е, да не повярваш! И ти  май не издържаш?

-  Не издържам  я …  Още малко ще почакам, пък тогава… Толкова години съм тренирал спортна гимнастика и съм изградил смелост и сила. Нали  сега е времето на  силните. Аз съм силен, но не искам да съм във властта.

- Защо бе?

- Защото всичко се преобърна наопаки. Време е някой да сложи ред. Дано се намери поне един такъв…

- Хайде! Много се разбъбрихме. Да тръгваме, че дано  всичко се промени…

5.09.2013г.21.45 ч

 МОЖЕ ПАК  ДА СЕ  ВИДИМ

-Вижте го, бе ! Вижте го ! Как не   го е срам ? Думам  му  аз :  „Недей така мой човек” Както си я подкарал, доникъде няма да стигнеш !

-Ей ,внимавай,че както ми е причерняло,  като те  подхвана, на пух и прах ще те направя!

-По- полечка !  По- полечка,  че да не те подхвана и аз, пък тогаз ела, та  ме виж !

-Аха. Така значи ! Заканваш се?

- А бе, ти знаеш ли кой съм ?

- Откъде пък да знам. Да не съм ял и пил с теб ?

- Не си ял, нито си пил , ама както те гледам, май си израснал на улицата?

-  Как позна?  Тогава да ти е яка кожицата!   Шегичка   мой  човек, шегичка!  Не съм разбойник . Имам си и майка и татко, пък са големци.

-Аха,  така значи Много добре са те възпитали?          -

-Какво ми е? Виж ме! Обикалям   баровете и си  правя кефа .

-Давай тогава!  Такива сте днешните младежи.

-Нямате си друга работа. Като  сте рекли  „давай” и такова ви е давалото.                                                            – Та ти май се шляеш като мен?

-От къде си сигурен?

-Ами като те гледам.

-Недей да ме гледаш! Аз съм работар, мой  човек.  Сам  си изкарвам паричките Мама и татко не ме хранят. Пък не живея при тях. На квартира съм.

-Ей, на това му викат „образец  на подражание”.

-Нямам нужда от  такъв! Горд съм  наистина, че стана от мен такъв  човек.

-Виж го, ти! Рядко са сега такива като теб.

-Е, няма смисъл да говорим. Повече! Ай,  остани си със здраве,пък може пак да се видим.

6.10.2013г.- 19 50 ч.

ХАЙ, ОСТАНИ СИ СЪС ЗДРАВЕ!

-Ей, ей, по- полечка! Те бързай толкова! Не виждаш ли, че има хора до теб?

- Да, да. Извини ме, миличка.

- Каква миличка съм ти , аз? Дори и не те познавам.

- Аха. Права си. Аз не съм от тук.

- Значи тъй? Аз пък те помислих за един познат от онова време.

-Тъй ли? На кого ти приличам?

- На Коцето ,от месарския магазин.

- А, припознаваш се? Аз съм Страхил, страшен войвода.

-Ей, стига ме бъзга, бе! Сега воеводи няма.

- Няма ли? Ами, на мен така ми викат. Страхил страшен войвода.

-Интересно именце!

- Интересно я. От него се плашат много хора.

- Айде ,бе!

- Какво айде,  бе? Не си ли слушала за Страхил, воеводата? Дето е повел дружината си през Балкана.

- Чувала съм, ама тогава било друго време.

- Така е. Времената се менят, пък и хората да не говорим.

- Защо, добри са си хората, ама времето е тежко и се увълчиха.

-Ето сега. Дойдохме си на думата. Затова ми викат така. Защото не мога да търпя кривинките  и се боря с Балкана.

- Как така, бе? Бориш се с Балкана? Той е висок и не можеш се пребори с него. Все пак, кой е този Балкан?

-  Не се ли сещаш? Ами агресията. Не е ли като Балкана. Издига се и ни гледа най- отгоре, за да ни смаже.

- Аха. Най- после разбрах. Май си прав!

- Как да не съм прав. Виждаш, не съм седнал.

- Това ми е ясно. Защото много хора стоят постоянно на стола и не искат да станат от там.

-Ей, голяма умница се извъди!

- Как да не съм умница. Сега трябва да си умник, та да се пазиш от ония, нали ги знаеш?

- Туй, вие жените сте голяма работа! Викате, крещите и все на вашата да е.

- Ако не викаме, вие ще си правите какво ли не.

- Ей, не ни обиждай! Щото ще ти излязат криви сметките!

- Не се ядосвай де! Не стига, че всичко ми е писнало. Омръзна ми от виковете и крясъците по улиците. Пък и ти сега.

- Добре де, добре де! Хайде, остани си със здраве пък може пак да се срещнем!

13.10.2013 г. 22,43 ч. неделя

НАШЕНИЦЪТ

Стоя си значи, аз в автобуса и си представям, че вече съм си у дома. Хм… у дома. Гледам срещу мен, кого мислите- бай Ганьо. Онзи, нашеницът. Досущ като него.  Ей , голям късмет, да го видя на живо. Сякаш Алеко Константинов  го е извадил от   картинката и  го е поставил тук, та да  му се наслаждават. Голяма работа е туй, бай Ганьо, бе! Не случайно се слави с Ганьовщината.Пътува, той с торбата.  Сложил я на колене и какво прави мислите?Ами вади си от   нея орехчета, чопли ги с ножчето и се озърта,  някой да не го  види А най- вече кондукторката. И лап, в устата. Да, ама аз го  видях и му се наслаждавах на сладкия апетит. С торбата върху масата,  т.е. върху коленете,  с ножчето дупчи и чупи. Като го гледах колко сладко си лапва, започна да ми стържи на корема. Стържи, та стържи, пък в очите ми огънчета подскачат.  „ А сега да те видим Ганьо! Като си хапваш така сладко, преглъщаш ли лесно?  Оглеждаше се  като котарак, ама май накрая ще те хванат?” Криеш се значи, да не те видят. Ама много си бил културен, та чак в автобуса си показваш тази култура. Браво на тебе!  Какъвто си бил, такъв ще си останеш. Язък, че ако те видят чужденците, ще си рекат:  „Вижте го, този! Да  му се ненагледаш.”

Продължава   си бай Ганьо да чьопли и  да лапва, та когато слизах от автобуса, го изгледах така изпитателно, но горкият, нали си е много културен, дори  не обърна никакво внимание, а продължи  да чопли .

28.10.2013г  21,25 ч .понеделник

НАКЪДЕ БЕ, БРАТ?

-Ей, ей, къде така Дан? Бързаш, бързаш, а не виждаш другите около теб.

- Здравей Рад.   Просто тичам  и знаеш ли за къде?

- Не. Казвай бързо!

- Ами отивам на главната, че нащи щели да протестират.

- За какво бе, брат?

- Как за какво? Ти не знаеш ли?

- Не. Напоследък не гледам телевизия, не чета вестници, а за книги да не говорим.

- И книги ли не четеш?

-Знаеш ли, всичко ми е омръзнало. Все едно и също. Протести, митинги, за книги няма време.

- Май ще  се съглася с теб.

- Ще  се съгласиш, разбира  се. Затъпя нацията ни. Хората  се превърнаха в кошер, в който пчелите жужукат   и хапят.

- Как така хапят?

– Ами тъй. Не виждаш ли, че  се изяждат.

-Да, да. Един друг се изяждат и няма  да остане нищо от тях. Само кожа и кости. Един робот, без мисъл.

- Ей, страх ми е да си помисля.

- И да мислиш и да не мислиш, така си е.

- За робота си е истина. Всички са се роботизирали и се   движат с последни сили.

- Изтощиха се брат, изтощиха. Колко години минаха, а все е същото. Няма ли нещо да се промени!

- Май виждам, че има леко раздвижване. Ама дано…

- Знаеш ли, от нас зависи, да станат промени. От нашето съзнание.

- Да, брат, то трябва  да се промени. Сега виждаш, всичко е хаос. Само една   агресия. А да не говоря за грубите изрази и ругатни.

- Знаеш ли онзи ден. Една група младежи  вървяха по улиците с плакат „Долу…” и такива изрази  чух, та чак да ти настръхне косата.

- И те ли, бе?

- Ами и те. Вместо да се шляят, да отидат да работят, щото виж, вече са тесни кафенетата и баровете от тях.  И те искат промяна, но промяната ще дойде с работата и съзнанието, което трябва да променят.

- Да, етиката брат. Взаимното уважение и взаимопомощ. В това е истината.

- Хайде, брат. Чао и да чакаме, но и да действаме!  Защото само на думи, май няма да се оправим! И пак ти повтарям. Промяна на съзнанието.

31.10-2013г. 111 25 ч.

 ДАВАЙ, ДАВАЙ ДА РАБОТИМ!

Миличкият, ми, той. Стои си и лапа мухите. Лапа, та пушек се вдига. „Кой бе, кой бе? Кой лапа мухите?”

-Ами Разпрата. Както се е застоял тъй, мухите му правят компания. Ох, не мога да го трая вече!

- Защо бе , Яки?

- Ами  все се оплаква. Тук ме боли, там че боли, се в къщи стои. Как да е добре.

- За него няма ли чист въздух?

- Няма бе, Ячка. Проснал се е на леглото като стар вол, лежи и пъшка. Кажи ми какво да правя с него?

- Ами, друсни му един бой, та да види тогава!

- Как да му друсна? Виж, колко кила е! Ако ме подхвани, кожицата ще ми одере и здраво място няма  да ми остане.

- Вижда се, че е от ония, дето от нищо не им пука. Живеят си животеца и  за другите  не  ги интересува.

- Тъй е приятел. А аз се бъхтя по 12 часа, на него да му е добре. Работа не подхваща, а само знае да иска. Пък това и онова не било хубаво. Яденето не му е вкусно. Ох, не издържам…

- Как  ще  издържаш с такъв лентяй! Дето работа не подхваща, а другите да работят место  него.

- Тъй е. Викам му аз. Ела при нас, работа бол. Трябват им хора, работари!

- А той, какво?

- Какво ли? Нали знаеш, колко съм болен?

- Боли го  за тояга, та тогава. Болен ли е? Не го боли да тормози другите. Той май е от ония?

-  Кой бе ,приятел?

- Ами днешните. Чакат наготово. Работа не им  се подхваща и все се оправдават, че няма работа за тях.

- Как да няма ,бе? Работа има, но се научихме да живеем наготово. Друг да мисли за нас.

- Такава ли била работата?

-Такава, я.

- Тогава всички да си легнем в къщи и да чакаме, нашата България да се оправя сама.

- Ей, ей, не така, бе!

- Как не така?

- Нашата България е много красива, но докато има толкова некадърни хора. Или просто не желаят да се оправи?!

- Давай , давай да работим! Щото в това е истината.

- Айде да тръгваме и накарай брат си да работи!

31.10.2013г. 20,45ч,четвъртък

ГОРКИЯТ КОКО

Ето го и Коко. Ни лук ял, ни лук мирисал. Ходи си той с вирната глава, като че ли целият свят е негов. Тъй както я е вирнал, тъй може да я свали. Като види накъде вървят нещата, ще не  ще,  ще я свали.    Вървя си значи, аз онзи ден и що да видя.  На среща  ми  негово  величие.  Маха с ръка и нещо си говори сам. Изненада ме, пустият му Коко. Знаеш ли, колко срещам като него. Вървят и си говорят сами.   Побърка се  народът ни, брей… Та как няма да се побъркат. То време ли е, като време ? Всички викат, кряскат. Правят се на ербапи. А пък като ги гледам, хич ги няма, завалиите. Абе, не всички са като тях. Другите си мълчат и си траят. Не им ли трепка сърцето на тия хора, брей…  Пък да си дойдем на  думата за Коко. Хич го няма, горкият. Върви, говори си и хвърля по някой друга псувня. Нещо много му е пречирняло на душицата, миличкият. Ей го, на. Пак: „ваща мам….” На кой ли вика така?   Няма ли кой да го чуе? Аз поне го чувам и ме напушва  на смях. Но защо да му се смея?  Ей, невъзпитани шофьори, бре! Карат като бесни. За малко да връхлети, оня с колата връз   Коко.   Добре, че  не успя,  щото Коко е голям образ. Нека да има и такива като  него. Да има кой да ни кара да се усмихваме. Щото забравихме какво е усмивка. Ходим намръщени, като че ли гимиите   ни  са  потънали. Забравихме,  че живеем. Превърнахме се в говеда, за да ни водят другите. Ама май скоро  ще разкъсаме хомота и ще побегнем  ей там, на върха на планината  и  ще викнем: „Бягайте от нас, че ако ви хванем, на решето ще ви направим!”  Ще правим това, което е най- добре  за нас. А ония, дето ни водят, ще вържем в този хомот, та  да видят тогава…

10.11.2013г. 23,39ч- неделя

ПЪХАШ  НЕ ПЪХАШ, ВСЕ ЕДНО

Каквото повикало, такова му отговорило. Не е ли така, бре хора?Скараш се с някой и той те погледне на криво, щото кривото няма право.  А бе, недай си Боже да те завърти въртележката , че а насам, а натам, няма спиране , братче. Пък да не говорим за шайбата. И тя те е завъртяла и пак няма спиране . Ей го ,онзи,   Мишката. Пъха си главата където не му е мястото.  Вчера така я пъхна, че свят ми се  зави.  Завира се , завалията. Било му много   широко, та му се приискало да поживее малко на тясно. На тясно ли? Да, ама, тясното ще му излезе ташкън. И аз пък използвам едни такива думи, чак да ти се завърти главата. Ташкън ли? Ами до гуша. Така му викали навремето. Пък и на мен ми е дошло всичко ташкън. Не мога да се побера на едно място. Всичко ми стана тясно. А тясното, не може да се оправи. Хванаха ме щурите, че ми иде да викна на ония, дето се правят на ербапи. Вземат си паричките, а за хората не им пука. Гладува народът ни, брат. Просяците станаха много и  вече няма място за тях и на улицата. Онзи ден го гледам, един рови по казаните. Мисля си: „Този, от някъде го познавам! Брей, та това е Славито, художника, бе! Как така? Та какви картини рисуваше! Казват, че художниците не вземали пенсия.  Ето защо, значи, Славито рови по кошовете! Щото няма пенсия, а?  Не знам как е, ама…  Настръхва ми косата,  като си помисля, докъде ни докараха, вече да си говорим сами и да бъркаме по кошовете. Няма ли  за тях да им каже някой, да им вземе паричките, пък тогава ела ги  виж?    Тогава  и кошовете  ще им са малко…

16.11.2013г, 22,48 ч- сряда

НАЛИ ОТ НАС ЗАВИСИ

-Ей, ей, къде   тъй?  Да не отиваш на панаира?

-Аз ли? Ти да не си онзи, от  зоологическата градина?

- Каква зоологическа те гони, бе човек?

- Да, да, май съм сбъркал човека?

- И аз тъй си мисля.  Май си сбъркал човека?

- Ох, омръзна ми от такива  като теб.

- Такава ли  била работата? Какво пък аз?

- И не  се досеща, миличкият!

- Какъв миличък съм ти аз? Да не съм ти гадже?А сега де? Мислиш ми от ония, обратните  ли? Като ти фрасна един, ще видиш кой е обратен!

- По- полечка, по- полечка! Че както ми е накипяло, ще видиш тогава!

- Виждам, виждам. Циркът е наблизо.

- Къде е той? Аз да не го виждам?

- Как не го виждаш?

-  Построиха го на площада. Не ти ли прилича там на цирк?

- А, сега се досещам, а аз си мислих.

- Е най- сетне ме разбра. Добре, че не играя в тоя цирк.

- И аз си мисля, да спра да играя в него. Щото не виждам файда. Играеш, не играеш, все едно и също.

- Няма кой да ни разбере. Всеки се прави на шмекер и си е накривил шапката.

- Ами изправете я! Щото на кривият му трябва изправяне.

- Ами как да го изправим?

- Как ли? Дайте му да разбере истината, че греши. Поставете го в ситуация!

- А,ха… Това е интересно! Вземаме парите на богаташа. Пък да види какво е бедност. Тога ще разбере, какво е правил до сега с бедните.

- Ех ,времена, времена. Не може  да се върне нищо. Тогава нямаше бедни и богати. Всичко беше безплатно. За всеки имаше работа. А сега дойдоха господарите и се настаниха на фотьойла. Кражби, наркомания, проституция.

- Такъв е животът, брат.

- Животът е хубав, но времето е  виновно. А ние сами си го правим.

- Така е. Ама дай да го променим. Нали  от нас зависи?

24.11.2013 42 ч. неделя

ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ

Ами, сега, накъде? Така се питаше  Магито от магазина за обувки.  Уволниха я, пък не знаеше защо? На нейното  място сложиха едно младо маце.                                                                                                 - Вижте , бе, хора? Не  се ли срамува горкичката?        С какво ме превъзхожда? Големите и цици ли, или т.лъстото  задниче? Но на шефа такива му харесват. А аз. Все пак си падам ,още  съм запазеничка. Наистина, самичка съм и няма кой да ме защити. Мъжът ми си отиде на оня свят и няма да се върне вече. Затова си мисли моят шеф, че може всичко да си позволява като съм сама. Но ще види той!…

И докато си    мислеше горката Маги, шефът и Плаченков беше се  разположил удобно  в огромното кресло и погледът му витаеше някъде в пространството. Мислеше си, как ще дойде новото  маце. Пък е толкова апетитно. Ще я свали набързо. Нали ги знаеше младите!?Дай и малко дю шеш и са готови да легнат в  леглото ти. Ще я заведе сред природата. Ще си направят малък  пикник и готово. А после ще я има когато  си поиска. Така се беше задълбочил да витае в пространството, когато нечий глас го стресна.                                                                            -А, бе ти на кво се мислиш?  Да не си паднал от Марс? Не видиш ли, че всичко тук е станало анархия!? Никой не знае кой какво прави. А ти ни най – малко.

-А,  а… Излезе от сънното си състояние  Плаченков.  Ти за кой се мислиш , байовия?

- Аз ли, аз ли? Един от вашите. Но вече всичко ми е дошло до гуша. Пък ти, я се виж, на какво си  замязал!

- Как на какво? Тук, аз съм шефът.

- Така значи? Шефът. На  него всичко му е позволено. Да  гони хората , които му пречат.  Иска млади мацета, така ли?

- Ей, ей. Не ме обиждай, че ако те хвана,  не знам на какво ще ми заприличаш!

- Тъй ли! Виж го ти, нашият шеф! На бабаитин се пише. Но аз като кажа на жена ти, тогаз всичко ще ти стане тясно.

- Ей,  байовия! Недей така! Нека да не се караме  Готов съм на всичко за теб.

-А, сега си съгласен на всичко. А когато те молих да ми помогнеш с малко пари, за  да купя лекарство на жената, ти ме изгони и ме заплаши, че  ще ме изхвърлиш.

- Сгрешил съм. Прости ми  байовия! Повече няма…

- Сега тръгвам, пак ще се видим !

27.12.2013г- петък

Край