Category Archives: ПАМЕТТА НА ПОКОЛЕНИЯТА

Борецът за освобождението на Южна Добруджа

  Дочо Михайлов загива от ръката на своите

160388696094412
Борецът за освобождението на Южна Добруджа Дочо Михайлов загива от ръката на своите

Четата на Дочо Михайлов през 1926 г
На 29 октомври се навършват 125 години от рождението на революционера
 
 
Автор: Атанас Коев

На 29 октомври се навършват 125 години от рождението на Дочо Михайлов – един от ръководителите на добруджанското национално-осовободително движение и основател на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО).

Бъдещият бунтар започва земния си път на 29 октомври 1895 г. в силистренското село Бабук. След като България загубва Южна Добруджа през 1918 г., заедно с Димитър Дончев-Доктора той полага основите на Вътрешната добруджанска революционна организация. На учредителния конгрес, състоял се през март 1923 г. той е избран в Централния и комите и е назначена за главен войвода на четите в окупираните от румънците български територии.

След атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. Дочо Михайлов заедно с Върбан Петров, друг водач на добруджанското революционно движение, са арестувани от българската полиция, тъй като са членове на забранената комунистическа партия. Тогава ръководството на ВДРО се поема еднолично от Никола Кямилев, който е проправителствено настроен лидер.

През септември 1925 г. Дочо Михалов заедно с Петър Вичев, Върбан Петров, Георги Кроснев, Петър Нейчев, Георги Стефанов и Димитър Ганев създават във Виена т. нар. Добруджанска революционна организация (ДРО).

Заради левите си убеждения Михайлов е неудобен на сговористкото правителство и на десницата в новата организация и затова е решено той да бъде ликвидиран. Удобен случай за това се отдава след инцидента при Старо село, когато са убити няколко десетки българи от румънската жандармерия. Тогава българските власти предприемат действия, за да прекратят революционната дейност на ДРО, предизвикани от протестите на властите в Румъния.

След щателно претърсване на Шуменския район от българската полиция, където се предполга, че се укрива добруджанският революционер, властите се натъкват на неговите дири. При завързалата се престрелка край шуменското село Дживел (дн. село Никола Козлево) между Дочо Михайлов и полицаите, заедно с хора на десницата в ДРО той е убит. Датата е 26 август 1926 г.

http://www.desant.net/show-news/54556

Така от ръцете на своите загива един виден български революционен деец, борил се за освобождението на Южна Добруджа от румънска власт.

Днес презнателното потомство е издигнало паметник на Дочо Михалов на централния градски площад в Силистра, а в неговото село Бабук родната му къща е превърната в музей

Генерал Пантелей Киселов

Началникът на 4-та пехотна Преславска дивизия генерал Пантелей Киселов (седнал в средата) сред офицери от своя щаб през 1916г.
На 5 и 6 септември 1916г. той командва ударната българска групировка, която превзема ”румънския Вердюн” – Тутраканската крепост, като унищожава нейния 40- хиляден гарнизон.
През цялата война за освобождение на Добруджа неговата 4-та пехотна Преславска дивизия е първокласно формирование, което бие наред всички свои противници – румънци, сърби и руснаци при Кубадин и след това, в това число и от Сибирските корпуси, разгромени и отхвърлени позорно отвъд Дунав. Сред селищата, завзети и освободени от 4-та Преславска дивизия са Тутракан, Кубадин, Меджидие, Черна вода, Исакча, Браила…
Предвождани от своите командири (съгласно заповедите му офицерите са най-отпред) преславци винаги атакуват с развети бойни знамена, под звуците на химна ”Шуми Марица“, ”О, Добруджански край“ и с гръмко ”Ура!“
През 1916г. 4-та Преславска дивизия е непобедима. Тя нанася много тежки поражения на противниковите войски, а командирите й бойците й съперничат по храброст, героизъм и пленени трофеи на ”шопите” от 1-ва Софийска дивизия.
Сред трофеите, взети от ”добруджанците” от дивизията на генерал Пантелей Киселов през 1916г. е и руски брониран автомобил (танк) Остин – 2 “Скобелев” от руското 24-то бронирано автомобилно отделение на 4-ти брониран дивизион, използван неуспешно за пробив на българските позиции.
Янко Гочев

МАН

Фамилията Ман, записва името си със златни букви в  литературата и културата на 20 век.
download (8)Thomas Man/Томас Ман/1875-1955/ е нейният патриарх.Попил идеите на Гьоте,Ницше и Шопенхауер, той се превръща в един от най-големите романисти,есеисти и мислители на 20 век.Романът-епопея „Буденброкови“, за възхода и падението на богата бюргерска фамилия от град Любек, му донася Нобеловата награда по литература /1929/.“Студената планина“ се превръща в образец за интелектуалния роман на 20 век и показва дълбокото му познаване на различните философски течения от античността до наши дни.Есетата му бележат един от върховете на есеистичния жанр в миналия век.
download (9)Животът на сина му Claus Man/Клаус Ман/1906-1949/ е достоен за висококачествен психологически филм-трилър.Животът му е тежко изпитаниеу белязано от хомокуксуалността му и неговата пристрастеност към наркотиците.Въпреки това се изявява като голям есеист и журналист, а неговия магнум опус „Мефисто“ вдъхновява големия унгарски режисьор Ищван Сабо да създаде шедьовъра си „Мефистофел“- един от най-големите филми на втората половина на 20 век.Умира в Кан /Франция/ от свръхдоза приспивателни.
download (11)Erica Man /Ерика Ман/1905-1969/ дъщеря на Томас и сестра на Клаус е един от най-известните бохеми на 20 век.Емигрира от Хитлерова Германия в Швейцария,където се жени про-форма с великия английски поет Уинстън Одън- тя също има хомосексуални наклонности.Прославя се като млада,когато е ангажирана за първата си театрална роля в Дойчес театер-Берлин, от прочутия Макс Райнхард.Книгата й „Училище за варвари“, изобличава нацистката образователна система, а „Бягство към живот“ описва живота на прочути немски емигранти от фашистка Германия.Потресена от самоубиството на брат си, с цялото си семейство напускат САЩ в ерата на макартизма.
download (12)Техният чичо и брат на Томас Ман Heinrich Man /Хайнрих Ман/1871-1950/ е също голям романист.Книгата му „Професор Унрат“ е филмирана от големия Джоузеф фон Щернеберг като прочутия филм „Синия ангел“който превръща Марлене Дитрих в световна звезда.Световна слава и признание му носят двата романа за живота и делото на големия френски монарх Анри IV.
  Георги Караджов
 

Иван Шишманов – будителят на следосвобожденска България

 

 Обикновено споменаването на думата „будител“ предизвиква асоциация с личности от епохата на Възраждането. Третата българска държава също има фигури, които успяват да вдъхновят своите съвременници и допринасят за развитието на просветното дело. Без съмнение сред първите имена, които заслужава да се отбележат е професор Иван Шишманов.
Той е роден на 22 юни 1862 година в Свищов в семейство на образован търговец, за когото бъдещият професор си спомня, че е влял у него „океан от любов към Отечеството“. Под негово влияние от малък той проявява силна любознателност и любов към народното творчество. Унгарският пътешественик Феликс Каниц е впечатлен от 14-годишното дете и му урежда стипендия за Педагогическо училище във Виена.
В столицата на Австро-Унгария Иван престоява 6 години (1876-1882), а след това се връща като учител в родния Свищов. Там поддържа приятелски отношения с Алеко Константинов и Цветан Радославов – авторът на „Мила Родино“. През 1884 година спечелва стипендия и продължава образованието си в Западна Европа, последователно следвайки философия и литература в Йена и Женева.
В чужбина той ходи с калпак, за да покаже, че е българин, като в същото време се сприятелява с бъдещия литературен критик д-р Кръстьо Кръстев. По време на престоя си в Швейцария се запознава с известния украински историк и фолклорист Михайло Драгоманов, чиято дъщеря става негова съпруга.
Когато избухва Сръбско-българската война (1885), Шишманов пише пламен апел до българските студенти да се върнат доброволци и сам прави това. След войната той е служител в Министерството на народното просвещение и един от основателите на Висшето училище (1888 г.), в което става професор по сравнителна литературна история.
Шишманов създава през 1889 година „Сборника за народни умотворения, наука и книжнина“, който се превръща в трибуна за младата българска хуманитаристика, но и място за обнародване на фолклорни материали и негов редактор.
Със Сборника Шишманов допринася за публикуването (1889 г.) и дори завършването на романа „Под игото“. Той пуска първата част на романа, а нейният успех окриля Иван Вазов да го довърши.
В края на ХІХ век Шишманов се утвърждава като учен с голям размах. Изследванията му са посветени на проблеми от различни области, а тези върху Българското възраждане и българския фолклор и до днес са едни от най-добрите.
Не го влече политиката и само под много силен натиск се съгласява през 1903 година да стане министър на просветата и то с изричното условие, че ще има свобода да извършва реформи. Тъй като той влиза в правителството по личното настояване на княз Фердинанд, финансовият министър не смее да му откаже средства, а с тях Шишманов строи училища и детски градини, подпомага музеи, читалища и библиотеки, изпраща художници, артисти, музиканти и учени „да видят отблизо“ културните ценности на Европа. Защитава Елин Пелин, чиито първи разкази не са добре посрещнати, и, за да го спаси от нищетата, го назначава на работа.
Иван Шишманов с група художници.
При Шишманов Висшето училище става Университет (1904 г.), а през 1905 година тържествено е открит Народният музей. Министърът води тежки битки с депутатите за бюджетите на училищата, понякога за заплатата на всеки учител. Той казва: „Един народ, който дължи своето Възраждане и своята свобода на училищата и даскалите, такъв народ трябва винаги да цени високо просветата, защото няма истинска свобода без просвета.“
Може би най-забележителното дело на министър Шишманов е построяването на Народния театър. Но при откриването му през януари 1907 година студентите освиркват княз Фердинанд. Професорът си подава оставката в знак на протест срещу решението на правителството да затвори Университета.
Шишманов се стреми към запазване самобитността на българската култура, но и за нейното „отваряне“ към световната култура. Вярва, че естественото място на България е в една мирна и единна Европа. Той е един от инициаторите на идеята за „Европейски съединени щати“ и се бори срещу „зоологическия патриотизъм“, както го нарича.
Професорът е пръв председател на българския ПЕН клуб (клуб на поети, есеисти и новелисти), част от световната организация на писателите. Именно на нейн конгрес в Осло на 22 юни 1928 година Иван Шишманов внезапно умира след апоплектичен удар.
Със силен български дух, по убеждение привърженик на „Паневропа“, той доказва, че човек може да бъде вдъхновен европеец и да остане ярък българин. Неговите думи са показателни за тогавашната епоха: „Аз твърдя, че българският народ се показа достоен за великите жертви… че е достоен за свободата. Аз съм убеден, че да се събудеха днес един Левски, един Раковски, един Ботев, биха сметнали днешната действителност, при всички наши пороци, за един мираж – толкова прогресът, направен в 25 години е значителен.“
https://bulgarianhistory.org/ivan-shishmanov-buditel/

АФЛЕК

 Шоу бизнеса е тежка професия е не е за всеки.Затова много рядко могат да се срещнат фамилии от големи актьори, режисьори, музиканти.В същото време малцина са близките роднини,които постигат значими творчески постижения.Затова примера им би трябвало да бъде изучаван.Представям ви братята Бен и Кейси Афлек.

download (4)Бен Афлек /1972/ е американски актьор,режисьор,продуцент,сценарист и филантроп.Истинският пробив  в толямото кино прави с приятеля си от детските години големия актьор Мат Деймън.Двамата написват сценарий за филм,в които играят и едни от главните роли.Това е „Добрият Уил Хънтинг“.Филмът се оказва едно от най-знаковите произведения на 90 те години.Двамата получават Оскар за най-добър оригинален сценарий, а великия Робин Уйлямс печели първия си и единствен Оскар за второстепенна мъжка роля.След това Бен прави серия от роли,които го правят един от най-скъпоплатените холивудски актьори,включително емблематичния „Армагедон“ с Брус Уилис и Лив Тайлър.Изненадва всички,когато се насочва към режисурата.Режисьорския му дебют „Бягай човече,бягай /2007/,на който е и съсценарист получава ласкави отзиви от публика и критика.Но истински връх в режисьорската му кариера е политическия трилър „Арго“/2012/,за който получава наградите Златен глобус и БАФТА/най-голямата английски филмова награда/ за режисура и Златен глобус,БАФТА и Оскар за най-добър филм.Днес продължава да бъде един от най-скъпоплатените актьори в света.
Брат му Кейси Афлек /1975/ е американски актьор и режисьор.Изгрява в киното с участието си три филма на емблемата на независимото американско кино Гус ван Сант.А първата му главна роля е във филма на големия актьор Стив Бушеми-„Самотния Джим“/2006/.2007 год. е номиниран за Оскар за второстепенна мъка роля за филма „Убийството на Джеси Джеймс от страхливеца Роберт Форд“.2010 год дебютира,като режисьор на документален сатиричен филм.В началото на второто десетилетие на 21 век участва в поредица успешни филми,които го правят една от най-нашумелите филмови звезди.2016 год . е неговият връх до сега за главната си роля в драмата „Манчестър на морето“ печели Златен глобус,БАФТА и Оскар за най-добра мъжка роля.
 Георги Караджов

Асен Йорданов

Аз съм на 95 години и ще си позволя да добавя стари истории за него, ако има хора, които да се интересуват. Ползвам спомените и писмата му от другата му сестра Милка Маркова.
Разбира се в света има хиляди, които са работили за успеха на авиацията и електрониката, но и Асен Йорданов има донякъде и своя дял.
1. Асен Йорданов се обучава като пилот в школата на Блерио в Париж, който успява да прелети Ламанша. Нещо световно известно преди 110 години. В неговия пръв самолет в България през 1915 г. той донякъде използва френския опит.
2. Като конструктор и летец идва в САЩ заедно с Гавраил Стоянов да участват в полета през Атлантика след Първата война. Състезанието се отлага защото се приема, че е убийство. Много години по късно Линдберг го прави.
3. Като проектант той участва в САЩ в създаването на един от първите пътнически самолети Дъглас DC3. По късно е известен у нас с версия като Илюшин ИЛ-2.
4. В Popular Science се пише за участието му  в проекта на Едисон за летящ Аутожир. От там започват хеликоптерите. 
4. Той е в групата на хората които създават първото не военно летище на САЩ в Ню Йорк. Неговият проект е оригинален. Пистите се издигат в средата.
При кацане самолета трябва да се изкачи и се забавя. При излитане се засилва надолу. При двата случая се печели площ за по късо летище.
С напредъка на моторите и добавяне клапите на крилете това става излишно. Но кмета на Ню Йорк Ла Гуардия го включва като един от създателите на летището. А American Airlines му издават билет за пътуване по всички техни линии.
4. Той пише десет книги за подготовка на хората ползващи самолети, които се превеждат на седем езика. С това, според някои военни автори, докато индустрията през време на войната e доставяла хиляди самолети Асен Йорданов e доставял бързо и ефикасно нужния човешки материал. С това е скъсил войната с седмици. 
5. Асен Йорданов не е забравен в България. Издаде се специална монета за неговия пръв български самолет и българските авиолинии предложиха летището Враждебна да се нарече Jordanoff Airport. Интересно, неговата книга “Вашите криле” се преиздава даже след 80 години и може да се купи от Амазон, защото законите за летенето са все същите. Има я и на български. Рекорд за техническа книга.
5. След края на войната Йорданов използва знанията си от различни разработки и вижда раждането на електрониката. Той предлага с лампови усилватели и високоговорители да се правят конферентни разговори на няколко групи с телефони.  Той прави първите записи с електронни лампи на желязна тел наречен Джордафон (Около десетина години по късно това се прави с лента с метален прах и се нарича магнетофон). Неговата компания, в центъра на Ню Йорк е била на няколко етажа на един небостъргач на Медисън авеню. Само на една улица от сегашния хотел на Тръмп.
6. За съжаление телефонната компания БЕЛ тогава не позволява да се ползва тяхната мрежа за Джордафона, защото имат патента за телефона и телефонната мрежа. Йорданов също има патент и завежда дело в съда. Юридическата процедура продължава години и той не доживява решението с което се ограничава монопола за телефоните и се позволяват апарати да се свързват и по телефонната линия. Това решение носи неговото име Jordaphone docket с което се установяват техническите изисквания за електронна връзка по телефонната мрежа. Според както пише в спомените си Бил фон Алвен, директор на съобщенията в FCC, с решението за Джордафона се отваря голямата порта за създаването на интернета. 
Разбира се Йорданов не е създателя на интернета. Той е само една брънка от многото стъпки за това.
 
Петър Атанасов

Общото между Боинг, въздушната възглавница и телефония секретар е техния създател – Асен Йорданов.

Името му е вписано в Книгата на почетните граждани на Ню Йорк, неговият портрет се намира в „Залата на Славните“ в нюйоркското летище „Ла Гуардия“, в Ер Спейс Музеум има негови вещи.

„Дeвeтдeceт нa cтo oт пoзнaниятa cи пo aвиaция щaтcĸитe лeтци дължaт нa господин Джopдaнoф“, пишат видни aмepиĸaнcĸи aвиocпeциaлиcти. Първият човек, стъпил на Луната – Нийл Армстронг заявява, че е получил знанията си от учебниците на Йорданов.

Асен Христов Йорданов е роден 1896 година, а през 1915 година създава първият български самолет „Експрес“. Датата 10 август 1915 се счита начало на българското самолетостроене.

След Ньойския договор на България е забранено да има собствена авиация, което слага край на мечтите на Асен Йорданов за развитие в България.

През 1921 г. Американският аероклуб обявява конкурс за обиколка на Земята със самолет. За победителите е обявена награда от един милион долара.

Кандидати са и българските летци Асен Йорданов и Гаврил Стоянов. С парична помощ от българското правителство и с одобрението на министър председателя Александър Стамболийски двамата българи пристигат в САЩ, но конкурсът не се провежда, защото други страни не участват. С разрешение на правителството Асен Йорданов остава в САЩ.

Всяко начало е трудно и Йорданов работи различни неща, но след време пocтъпвa като чepтoжниĸ в ĸoнcтpyĸтopcĸoтo бюpo нa зaвoдитe „Kъpтиc“, а по-късно cтaвa лeтeц-изпитaтeл. След време е нaзнaчeн зa глaвeн ĸoнcтpyĸтop нa зaвoдитe. Πpoдължaвa дa yчи и зaвъpшвa aepoинжeнepcтвo, xимия, физиĸa и paдиoинжeнepcтвo.

Πpeз 1941 г. Aceн Йopдaнoв ocнoвaвa своя фирма, чиято дeйнocт e свързана с вoeннaтa oтбpaнa нa CAЩ и е cтpoго ceĸpeтна. Нeгoвaтa пoпyляpнocт нapacтвa, ĸoгaтo oтĸpивa aвиaциoннo yчилищe, което се пpeвpъщa в нaй-aвтopитeтнaтa шĸoлa, ĸoятo пoдгoтвя пилoти зa гpaждaнcĸaтa aвиaция нa CAЩ. Той конструира няколко различни модела на самолетите “Боинг”, гордостта на американското авиоинженерство.

C ĸpaя нa вoйнaтa Йорданов е пpинyдeн дa cпpe paбoтaтa cи в cфepaтa нa aвиaциятa и ce нacoчвa ĸъм нoви oблacти. Πpeз 50-тe гoдини нa минaлия вeĸ Йopдaнoв paбoти въpxy cигypнocттa пpи aвтoмoбилитe и e eдин oт cъздaтeлитe нa въздyшнaтa възглaвницa. Рaбoти и въpxy aпapaтa Джopдaфoн – пpародител нa днeшния тeлeфoнeн ceĸpeтap. Ha 19 oĸтoмвpи 1967 г. cвeтoвнитe инфopмaциoнни aгeнции c пpиcĸъpбиe cъoбщaвaт: „Aceн Йopдaнoв — пиoнep нa aвиaциятa, лeтeц-изтpeбитeл, aвиoĸoнcтpyĸтop нa Бoинг и Дъглac, пoчинa нa 71-гoдишнa възpacт.”

На негово име в София има булевард „Асен Йорданов“ – по пътя за летището.

На американците им е простено да не знаят кой е Асен Йорданов, срамно е, че деветдесет процента от нас не знаят кой е той !

 

БОР

Физиката,като наука достига своя апогей през 20 век.След теорията на относителността на Айнщайн за най-голямо нейно постижение се счита разработването на квантовата теория и основаната на нея квантова механика.Основополагащата фигура в изграждането и разбирането на квантовия свят е легендарният датски физик Нилс Бор.По-малко хора знаят, че той е имал и забележителен син със сериозен принос в науката.
Нилс Бор /Niels Bohr/ /1885-1962/е  датски физик.Баща му е професор по физиология в Копенхагенския университет.От рано показва забележителния си талант.По време на следването си по физика в университета,получава златен медал на Датската академия на науките, за изследванията си върху повърхностното напрежение на водата.След защита на доктората си специализира в Кеймбридж при прочутия Ърнест Ръдърфорд,за първи път прилага квантовата теория в разработения от него атомен модел /1913/,като прави революция във физиката на 20 век. През1920 година основава прочутия Институт по теоретична физика в Копенхаген,където специализират много от най-големите физици на века и се разработва Копенхагенската формулировка на квантовата механика,която е приета от по-голямата част от физичната общност днес.През1922 година получава Нобелова награда по физика за своите открития.С разработените от него принцип на съответствията и принцип на допълнителността, се превръща в един от най-големите философи на науката.
Синът му Оге Бор/Aage Bohr/1922-2009/тръгва по стъпките на именития си баща.Учи физика в Копенхагенския университет,когато през 1943 година е принуден да емигрира с баща си в САЩ.Там заедно с него, участва активно в Манхатънския проект- проекта за създаване на първата атомна бомба.След войната двамата се връщат в Дания.През1949 година се завръща в САЩ,където работи в прочутия Принстънски институт за перспективни изследвания.Там, съвместно с Джеймс Рейнуотър започва изследвания върху структурата на атомното ядро.Въз основа на капковия модел на ядрото,разработен от баща му /1936/ и слоистия модел на ядрото на Мария Гьоперт Майер и Ханс Йенсен /1949/, разработва заедно с Бен Мотелсон обобщения или колективен модел на ядрото.В него повърхността на ядрото се държи като капка,но слоистата структура е подложена на деформации,които на повърхността се проявяват,като осцилации и ротации.С новия ядрен модел,се обясняват гама излъчването на ядрото и радиоактивността.През1975 година, Бор,Мотелсон и Рейнуотър получават Нобелова награда по физика.
 Георги Караджов

РАЙНА КНЯГИНЯ

 

thumb_910x0_райна княгиня2

 

Райна Попгеоргиева Футекова, останала известна в българската история като Райна Княгиня, е едно от най-емблематичните лица на българската освободителна борба и на Априлското въстание в Средногорието.
За разлика от останалите въстаници мъже, тя не е размахвала сабя, не е стреляла с пушка и не е обикаляла из планините. Крехката ú нежна девойка обаче извършва един не по-малък подвиг, като се осмелява да направи нещо, което много от мъжете не посмяват да сторят. Да развее публично знамето на въстаниците. Една постъпка, немислима за жена в условията на строг патриархат и на османско владичество, макар и вече в епохата на разцвета на Българското Възраждане.
Почти всеки българин знае за тази нейна героична постъпка, но малко са онези, които знаят какво заплаща младата девойка за това и как за кратката слава, тя заплаща една скъпа и непосилна цена..
Райкя, както е истинското име на младата героиня, е родена на 18 януари 1856 г. в Панагюрище. Баща й поп Георги Футеков е един от местните свещеници. Родолюбив българин, той подпомага с приходите от църквата местното килийно училище, а през свободното време се занимава и с мутафчийство. Изработва чували, черги, торби от козинява материя. За майката Нона Налбантска няма почти никакви сведения. Знае се, че и двамата родители са от днешното пазарджишко село Паталеница, откъдето през 50-те години се преместват да живеят в Панагюрище. Имат шест деца. Най-голяма е дъщерята Райкя, следвана от братята и сестрите: Атанас, Мария, Васил, Пена и Захари.
Още като ученичка първородната попска дъщеря Райкя прави впечатление на местните жители с ученолюбието си и е изпратена на обществени разноски да учи в девическото училище в Стара Загора. След завръщането си тя е назначена за една от първите две жени учителки в Панагюрище
В дните преди избухването на Априлското въстание 20-годишната Райкя е избрана от Георги Бенковски да извезе знамето на Четвърти революционен окръг. Този избор обаче не е никак случаен. Малцина са онези, които знаят, че преди да й бъде поверена тази отговорна и едновременно с това опасна задача, 20-годишната учителка вече се ползва с авторитет в Панагюрище. През 1875 г., малко след като е назначена за учителка, тя основава в Панагюрище Женско ученолюбиво и благотворително дружество. В него тя учи местните жени не само да шият, да бродират и да се грижата за правилното възпитание на децата си, но ги учи и на родолюбие, като им разказва славни моменти от средновековната българска история, пълна с величави владетели и победоносни сражения над враговете на българската държава. Така, макар и непряко, младата девойка ги подготвя за предстоящото въстание. За смелостта на Райкя още преди да се качи на коня и да развее знамето на въстанието, говори фактът, че по време на годишното тържество на Девическото училище тя се изправя и декламира стихотворението „Стани, стани, юнак балкански”. С това предизвиква истински шок сред присъстващите и е свалена със сила и ритници от сцената от турските заптиета.
Срещата на младата учителка с огнения водач на въстанието Бенковски не е необичайна, а грижливо подготвяна от съдбата. За тази среща самата Райкя години по-късно в биографията си разказва:
„Веднъж в края на март, когато след свършване на занятията се канех да си отида, при мене се яви пратеник от името на гражданите с молба да се явя в дома на един от учителите. Влизайки в стаята, в която беше събранието, забелязах присъствието на една непозната за мене личност, която се горещеше повече от всички. Когато влязох, аз се възползвах да поздравя всички. Когато дойде ред до непознатия, аз по приетия обичай у нас попитах кого имам честта да видя и отгде е родом. На това той ми отговори: „Положително да ти кажа за това не мога, но приблизително съм този, който знае всичко и не знае нищо, който бива навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо, т.е. аз съм просто бунтовник, а ако искаш и апостол, който проповядва на народа да се подготвя, защото скоро ще настъпи денят, когато турците ще ни нападнат неочаквано и ще ни изколят като овци. И ти си длъжна да помогнеш на своя народ!” Какво мога да помогна аз, жена, попитах. „Ето – каза той, сочейки присъстващите. – По единодушното желание на всички тези господа на тебе се възлага длъжността да ушиеш знамето на българските юнаци. Съгласна ли си на това?” Аз се уплаших да откажа направо, а само помолих да ми дадат време да обмисля и което е най-важно – да изпрося позволение от родителите си. Но гореспоменатият господин, който се оказа, че е Георги Бенковски, на това възрази: „Тук вече не се пита за съгласие на родители. Общото събрание реши и ти си длъжна да го изпълниш, т.е. ако откажеш, ще пусна куршума в челото ти още в тази стая.” „Добре, готова съм да изпълня общата заповед“, казах аз.” Тук няма да коментирам, че задачата е поставена пред попската дъщеря Райкя насилствено и под дулото на оръжие.
В крайна сметка за историята е важно, че тя приема и се справя успешно с тази задача.
През деня работи в училището, а нощем ниже бод след бод, за да може да извезе навреме опасните бунтовнически слова „Свобода или смърт”. Според един от слуховете в тези опасни дни между красивата и млада учителка и огнения апостол Бенковски има нещо много повече от революционни настроения. Мълвата разнася, че двамата имали и любовни отношения и че шиенето на знамето било само претекст на дръзкия апостол да се среща насаме с учителката. Дали това е така, едва ли има толкова голямо значение за родната история. По-важното е, че 20-годишната девойка успява да изпълни дадената й задача и макар въстанието да избухва по-рано от предвиденото, когато гръмва първата пушка, знамето вече е готово.
В знак на признателност апостолът Бенковски разрешава на учителката да го развее. Ето как летописецът на Априлското въстание Захари Стоянов описва историческия момент: „Знамето, наместо да се повери да го носи официално назначеният байрактар Крайчо Самоходов, дадоха го на Райка Попова, като мислеха, че с това ще може да се произведе по-добро впечатление, от една страна, а, от друга, че трябваше да се награди и нейният патриотически труд. Двама въстаници не закъсняха да доведат един черен като смола кон, който туриха на разположение на младата байрактарка, или по-добре българска кралица, както я прекръстиха от по-после на присмех турските ефендита. Докато тя стоеше на коня без знамето, представляваше нещо карикатурно със своето късо сукманче, но щом й подадоха разкошното знаме, отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня.” Решението на Бенковски да даде знамето на младата девойка не се приема от вече определения за байрактар мустакат Крайчо. „Той беше поразен от тая несправедливост”, отбелязва Захари в „Записките” си.
В този знаменателен час става и символичното ново кръщаване на знаменоската, като неин кръстник отново е Бенковски.
Впечатлен от красивата знаменоска, той си спомня, че във Влашко е гледал представление, в което главната героиня носи името Райна Княгиня. „Ето достойно име за Райкя Попгеоргиева. Тя ще бъде Райна Княгиня”, на мига решава той. И така по волята на съдбата попската дъщеря остава в историята с царственото име Райна Княгиня.
След потушаването на въстанието съдбата на младата знаменоска е жестока и ужасна. Заптиетата убиват баща й поп Георги на прага на дома им и се налага двете с майка й да изкопаят гроб и да го погребат в градината под едно дърво. Башибозуците завличат Райкя в конака, а оттам в Пловдивския затвор, където е смазана от бой и многократно изнасилвана. Освободена е след намесата на европейските дипломати и журналисти и е изпратена да се учи и да живее в Москва. Там завършва медицина, става акушерка и написва своята автобиография, която издава на руски език. Книгата е преведена на български език чак половин век по-късно, през 1934 г. Докато е в Русия, Райкя, която променя името си на Райна, успява да уреди да се грижи за 32 сирачето от Панагюрище.
След Освобождението Райна Футекова се връща в България и за кратко е учителка в Търново. След това се връща в Панагюрище и се омъжва за Васил Дипчев. Местят се да живеят в Пловдив. През управлението на Стефан Стамболов обаче семейството живее на ръба на мизерията, тъй като Стамболов жестоко мрази и преследва всички русофили, каквито са съпрузите Дипчеви. След убийството на Стамболов Дипчев е реабилитиран и дори е избран за народен представител. Семейството се премества да живее в София.
След нанесен му побой и престой в Черната джамия обаче Васил Дипчев заболява и умира. Райна Княгиня остава вдовица и в немилост с петимата си синове. Една от малкото, които й подават ръка и й помагат, е вдовицата на Ботев – Венета. Въпреки че самата тя е без пари, Райна отказва да взема пари от бедните жени, на които акушира. Освен това тя съдейства и за постояването на Майчин дом в София. Българската въстаническа княгиня умира на 29 юли 1917 г. на 61-годишна възраст.
Изключително трагична е съдбата на нейните синове. Единият от тях, Петър, умира, след като на 15-годишна възраст се прострелва при игра с истински пистолет. Другите четирима синове стават военни. Доживяват до 9 септември 1944 г., когато са подложени на жесток терор от комунистите. Най-големият, Иван, е осъден на смърт от червените и умира в концлагера край Ловеч. Подобна е съдбата и на най-малкия, Асен. Третият син, Владимир, пък, изчезва безследно само месец след деветосептемврийския преврат.
Днес родната къща на Райна Попгеоргиева е превърната в музей, а в Панагюрище има неин паметник. Името й носи още и връх на остров Ливингстън на ледения континент Антарктида.

МАНЕ И КАЙ

В скандинавските страни на особена почит е рода,независимо че Норвегия,Швеция и Дания и днес са монархии.Уважението към отделната личност в рамките на държавата и към всеки член от фамилията,в тях могат да служат,като пример за всички държави и народи.Затова жителите им често се обръщат помежду си на малки имена.
Мане Сигбан – УикипедияМане е Мане Сигбан /1886-1978/ шведски физик.Завършва университета в Лунд /Швеция/,специализира в Гьотинген,Мюнхен,Париж и Берлин.Защитава докторат върху измерването на магнитното поле,но неговата област на изследване е друга-рентгеновите лъчи.Използва изработените от баща и син Браг методи и апаратура и успява да открие много нови линии в спектъра им.Пръв открива и измерва дисперсията на  рентгеновите лъчи и изучава пречупването им през стъклена призма.Получава Нобеловата награда по физика /1924/ за „неговите изследвания и открития в областта на рентгеновата спектроскопия“.
Кай е неговият син Кай Сигбан /1918-2007/.Завършва физика,математика и химия в университета на Упсала /Швеция/.1951 година полага основите на нов метод за химически анализ,наречен електронна спектроскопия.С него започва да измерва енергията на електроните,излъчвани от атоми.Разработва магнитен спектрометър с двойна фокусировка.1957 год. със сътрудници получава първия фотоелектронен спектър с точно изразени линии.Този метод извършва революция в изучаването на процесите на корозия,абсорбция и замърсяване на въздуха. Носи му Нобелова награда по физика през 1981 год
Георги Караджов

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ, МАРА БЕЛЧЕВА И ТЕХНИЯТ СЪН ЗА ЩАСТИЕ

Неразделната любов на двама от най-големите ни български поети
Божествено е да обичаш. Извън тази земя е да успееш да увековечиш любовта си в поезия. Защото поезията е любов. Да, революция, гняв, мъка, ужас… но най-вече любов. А обичта? Тя е длъжна да бъде безкористна. Искрена, чиста… велика. Когато говорим за литература, вечното клише е поетът все някога да намери музата на живота си. Да страдат един за друг и да се желаят до ръба на смъртта, та чак да се провесват през него, за да тестват страстта си. Но щом пред нас стои нещо неопорочено, тогава клишето на литературната любов се разбива. Как се казва тази божествена обич? Тя носи две имена. Пенчо Славейков и Мара Белчева. И е истински сън за щастие.
Огорчена вдовица и жлъчен интелектуалец. Пресечните точки не изглеждат много, но всъщност са цял рояк. В една майска вечер две души се намират, за да станат неразделни. Големият ум на времето си – Пенчо Славейков, влиза като гост в дома на обаятелната Мара Белчева. От гост обаче поетът бързо се превръща в постоянно присъствие в живота на любимката на Фердинанд. Така огорчението и жлъчността остават само за пред другите
ПОМЕЖДУ СИ ДВАМАТА СА САМО ЛЮБОВ
Един за друг са с най-голямата си муза. Пенчо Славейков посвещава едни от най-фините миниатюри, които светът е заслужил да прочете, на Мара Белчева – “Сън за щастие”. За него именно тя е сбъднатата усмивка на живота, която той така и не успява да изпита в душата си. Красавицата остава и единственият човек, който успява да се провре зад стените на сърцето му и го обича защото… защото просто може да го обича. Мрачен, винаги саркастичен и болезнено искрен – Славейков остава недолюбван от “съмишлениците си” не само заради характера си, а и защото на гениалните никога не се прощава собственото им величие. В съществото му е гравирано само едно име – Мара Белчева. В нейното също няма място за други, щом в сънищата ѝ се е скрил Пенчо Славейков. 
Желана от Фердинанд, ухажвана от българския елит, Мара Белчева остава докрай вярна и искада избяга от всяка капка суета на тогавашната аристокрация. Славейков пък е като типичен лош Омиров герой – недъгав, смръщен и за капак на всичко често е унижаван от силните на деня. Любовта им е хулена и отричана, неразбирана, но това не ги спира да останат заедно въпреки парите, които в дома им понякога остават мираж. Именно тези житейски драми им помагат да възкръснат от пепелта на хорската злоба като феникс и да пребъдат като едно цяло.
ЗАРАДИ ТОВА ВРЪЗКАТА ИМ СЕ ПРЕВРЪЩА В БЛЕНУВАНИЯ СЪН ЗА ЩАСТИЕ, КОЙТО ФИНИТЕ ИМ ДУШИ ТЪРСЯТ В ЦИНИЧНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.
Връзката им е изключително плодотворна и за двамата, а писмата им са един от най-ярките примери за едновременно интелектуална и емоционална свързаност между приятели, любовници и човеци. 
Любовта и щастието за силните умове се раждат тогава, когато намериш човек, който може да гъделичка съзнанието ти. Всичко останало е просто преживяване на битието. Пенчо Славейков е българският автор, който е бил на прага на Нобеловата награда за литература, като гениалността му е оценена далеч извън границите на България. Мара Белчева пък е жената, която се наема да преведе самия Ницше, а талантът ѝ на преводач набира голяма популярност в Европа по онова време. Заедно те са бутали бистрите си умове напред, за да светят един до друг в мрака на обществото. Такава любов лесно се ражда, но споменът от съня за нея никога не умира. Но уви – човекът рано или късно стига до смъртта. 
След като официално е унижен максимално от противниците си, тъй като му отнемат и минималните постове, които има, Пенчо Славейков напуска родината, заедно с Мара Белчева. Тя продава всичко, което може, за да свържат двата края и е неотлъчно до поета до смъртта му. Изстраданият живот на Славейков приключва, след като той умира в Италия след боледуване. И тук сънят за щастие свършва. За Мара Белчева житието след него се превръща в тих траур. След като пренасят тялото на поета в София, тя ходи на гроба му всеки ден последния си дъх, за да намери смисъл в настъпилото нещастие в живота си.
“СПОМЕНЪТ ЗА ПЧО Е ДУШАТА НА ЖИВОТА МИ.”
Това са думите на Мара Белчева, след като най-хубавият сън в живота ѝ е отнет от съдбата. По “Неразделни” обаче знаем, че “За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла”. Когато обичаш едновременно със сърцето и с ума си, любовта се усмихва, защото знае, че е намерила най-уютния дом. Пенчо Славейков и Мара Белчева се пример за безкористното обичане, което вече наричаме с леката дума “наивност”. Там, където душите се свързват, няма място за суета. Там има място за любов. Защото това е най-близкото нещо до божествено, което човек може да изпита. Това е сънят за щастие, от който никой не иска да се буди. 
https://goguide.bg/koi-kakvo-zashto/6357-Pencho-Slaveikov-Mara-Belcheva-i-tehniiat-syn-za-shtastie