Category Archives: ПАМЕТТА НА ПОКОЛЕНИЯТА

Генерал-лейтенант от запаса Димитър Попов

изтеглен файл (4)Генерал-лейтенант от запаса Димитър Попов е роден на 20 октомври 1929 г. в Брестовица, Пловдивска област. Офицерския си път започва през 1951 г. като помощник-командир на взвод в НШЗО във Велико Търново. През 1960 г. завърша с отличие Военната академия „Георги С. Раковски“, а през 1978 г. – висш курс за ръководни кадри в Московската академия на Генералния щаб на Въоръжените сили на Съветския съюз. Близо 13 години от живота му преминават в първа гранична зона в Звездец като командир на един от най-елитните ни мото­стрелкови полкове. Във военната йерархия стига до командващ Втора армия и е от най-добрите и подготвени български военачалници. Носител е на многобройни държавни и правителствени отличия. Активен член е на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Автор е на книгата „Стръмни пътеки“.

В началото на 80-те години на миналия век НАТО организира на териториите на почти всички западни държави мащабни военни учения и продължи да разполага в различни райони на Европа ракети със среден радиус на действие „Пършинг“ и крилати ракети „Круз“.
В отговор на тези предизвикателства държавите от Варшавския договор проведоха стратегически учения с щабове и войски, в които участваха всички армии от Варшавския договор. Учението на социалистическите армии „Щит 82“ се проведе през есента на 1982 г. То започна на територията на Източна България. Южно от Стара планина действията се развиха основно на територията на тогавашния Бургаски окръг.
Ръководител на учението
бе армейски генерал Добри Джуров. Негов пръв помощник бе началникът на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев, а командващ Първи балкански фронт – генерал-полковник Христо Добрев. Никога дотогава на територията на България не беше се провеждало толкова огромно по мащаби и размах военно учение. Подобно нещо човек може да види само веднъж в живота си. 
Десантната и противодесантната операция се извършиха на плажовете западно и южно от Созопол 96-и мотострелкови полк от Долен чифлик, след като проведе мобилизация, се съсредоточи в района на с. Крапец, където съвместно с десантните кораби на Военноморския флот бяха проведени планови тренировки по натоварване и стоварване на морския бряг.
В състава на морския десант освен 96-и мотострелкови полк от съюзните армии влизаше и 110-а десантно-щурмова бригада от Севастопол с командир подп. Рубльов. Подготовката на десанта по време на прехода му по море се ръководеше от командващия Одеския черноморски флот. Организацията и изпълнението на задачите от десанта след стоварването на морския бряг и контраатаката на силите на противодесантната отбрана в хода на бойните действия бяха възложени на щаба на 16-а дивизия, която командвах по това време. Нейните основни сили и средства – 16-и танков полк, 33-ти мотострелкови полк и един танков батальон от бригадата в Карлово, организираха противодесантната отбрана и контраатаката на големия созополски залив.
В голямата палатка генерал-полковник Христо Добрев организира взаимодействието между родовете войски и видове въоръжени сили. Доложих графика за стоварването на десанта, силите и средствата, огневото осигуряване и задачите на частите. Освен министрите на отбраната от страните на съюзните армии присъстваха членове на Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков.
В открито море се срещнаха корабите на Българския черноморски флот и на десантно-щурмовата бригада от Севастопол. Там се формира бойният ред на десанта. От централната вишка на брега действията на десанта наблюдаваха главнокомандващият на Обединените въоръжени сили маршал Виктор Куликов, началникът на щаба армейски генерал Анатолий Грибаков и ръководителят на учението армeйски генерал Добри Джуров. При стоварването на съветската бригада се получи известно объркване, което изведе маршала от равновесие. Неволно станах свидетел на
неочаквана и необичайна свада
между него и командващия Черноморския флот на Съветската армия.
„Как не ви е срам! – ругаеше го Куликов. – Видяхте ли как безупречно действат българските части? Що за щурмоваци си повел след себе си? Ще докладвам на маршал Устинов, че бригадата ви е неподготвена за подобен десант.“ „Вие нямате право да правите това“ – му възрази вицеадмиралът.“ „Как да нямам право? Аз ви говоря като първи заместник-министър на отбраната. Ясно ли ви е! И в това си качество съм ваш пряк началник“, отговори маршалът. Вицеадмиралът благоразумно замълча.
Десантната операция беше проведена по всички правила на военното изкуство. В продължение на час корабната артилерия, щурмовата и изтребително-бомбардировъчната авиация нанасяха масирани удари по най-важните обекти на противодесантната отбрана.
Заливът потъна в дим. С оглед на мерки за безопасност районът на Атия и Созопол бе обезлюден. Под прикритието на димната завеса, на 300 метра южно от шосето за Созопол, с 18 вертолета бе стоварен десант в състав мотострелкови батальон с цялото му въоръжение и снаряжение. Плаващите бронетранспортьори, на които беше натоварена оперативната група за управление на десанта със свързочните средства, бяха стоварени на 500 метра от морския бряг. На брега застанах с бронетранспортьора пред наблюдателния пункт и от люка на машината докладвах, че
десантът е стоварен успешно
и продължава изпълнението на задачата.
В изпълнение на общия замисъл в района южно от Равнец предстоеше да бъде стоварен крупен въздушен десант от съединение на Съветската армия. Неочаквано в района, където бе планирано стоварването, се появиха гъста мъгла и облаци, които предизвикаха голямо напрежение и съмнение за стоварването на десанта. Междувременно заваля проливен дъжд. Обстановката криеше сериозни рискове за живота и здравето на хората. 74-годишният съветски министър на отбраната маршал Устинов, който палеше цигара след цигара, се обърна към командващия военновъздушните сили на Одеския военен окръг генерал-полковник Павел Кутаков с въпроса „Какво все пак правим?“. Генералът вдигна рамене. Разбирахме състоянието на руския министър. Беше въпрос на престиж представителната част на съветските въоръжени сили да се стовари при изключително неблагоприятни условия. Маршалът наруши мълчанието с думите: „Независимо от лошото време десантът да се стовари.“
Самолетите излитаха от летище Каменец в Северна България. След минути се чу оглушителният рев на самолетите Ил-76, които пренасяха първата вълна на десанта. Като по команда мъглата започна да се разсейва и се разкри смайваща картина. На земята вече бе ешелонът от леки бронирани бойни машини, спуснати с големи парашути, съоръжени с устройства за меко кацане. Бяха повече от сто. Минути след това в зоната на видимия простор се появиха стотици бели парашути, които се приземяваха в непосредствена близост на стоварените преди това бойни машини. За кратко време десантчиците се качиха на спуснатите преди това бойни машини и десантът премина в настъпление на юг.
Два дни след приключването на „Щит 82“ на летище Сарафово се състоя внушителен парад на войските и бойната техника, взели участие в единственото по размах учение на братските армии на територията на нашата страна. Хиляди хора от Бургас и страната аплодираха доблестните воини. Това бе много голямо оперативно-стратегическо учение, на което се проверяваше реалността на определени теоретически постановки и възможностите на войските за тяхната практическа реализация.
 http://epicenter.bg/article/-Shtit-82-beshe-nay-golyamoto-uchenie-v-istoriyata/68345/2/0

Никола Колчев Генев

Никола Колчев Генев е опълченец-поборник, български  офицергенерал-лейтенант, командир на Македоно-одринското опълчение през Балканската(1912 – 1913) и   Междусъюзническата война (1913)

Биография 
Никола Генев е роден на 18 януари 1856 г. в Севлиево. Участва в Априлското въстание като член на революционният комитет в родния си град. Бива арестуван и изтезаван от турците, като по-късно успява да емигрира в Румъния, след което преминава в Русия 
Руско-турска война (1877 – 1878) 
При подготовката на Руско-турска война (1877 – 1878) се записва в Българското опълчение. Опълченец от III-а Опълченска дружина. Взема участие в боевете на вр. Шипка.[1] За проявена лична храброст е награден с войнишки „Георгиевски кръст“ IV ст. В края на войната е повишен във военно звание младши подофицер.
Офицер в Българската  
След Освобождението постъпва във Военното училище в София. Завършва първия випуск през 1879 г. На 10 май е произведен в офицерско военно звание подпоручик. По свое желание е разпределен в III-а Пехотна Радомирска дружина (наследила III-а дружина от Българското опълчение). През 1883 г. завършва Стрелкова офицерска школа в Санкт Петербург.
Сръбско-българска война (1885) 
През Сръбско-българската война (1885) капитан Генев е командир на III-а дружина от II- и Пехотен Струмския полк (от 27 септември 1885 г.), както и началник на Трънския отряд. Въпреки малобройния си състав, получава задача да забави Моравската дивизия, насочила се към Сливнишката позиция. Отряда спечелва ценно време, необходимо за допълнително укрепяване и попълване на бойния състав на армията.[2] За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ IV ст.
От 13 август 1887 г. е старши офицер със звание майор, а през 1892 г. От 1893 до 1900 г. Никола Генев е последователно командир на II- и Пехотен полк, на XVIII- и Пехотен Шуменски полк и VII- и Пехотен Преславски полк. От 1900 до 1904 г. е командир на I-а бригада в VI-а Пехотна Бдинска дивизия. На 4 март 1904 г. е повищен в звание генерал-майор. По свое желание преминава в запаса.
Балкански войни (1912 – 1913) 

 

Отличия на генерал-майор Никола Генев. Национален военноисторически музей

През Балканската война (1912 – 1913) генерал-майор Генев се връща в Българската армия. Назначен е за командир на Македоно-одринското опълчение, а от 11 октомври 1912 г. и на Кърджалийския отряд. Участва в бойните действия в Егейска Тракия, които завършват с пленяването на корпуса на Явер паша през ноември с. г. В началото на 1913 г. командваните от него опълченци участват в боевете при Шаркьой, където отбиват голям турски десант.
По време на Междусъюзническата война в 1913 година опълчението води военни действия срещу сърбите при Кочани и Царево село. След края на войната генерал-лейтенант Никола Генев отново излиза в запаса на Българската армия.
Никола Генев е един от офицерите, подписали протестното писмо до цар Фердинанд I против участието на България в Първата световна война(1914 – 1918) на страната на Тройния съюз.

 

Паметна плоча на дома на Никола Генев на булевард „Христо Ботев“ в София

Генерал-лейтенант Никола Генев умира на 12 април 1934 г. в София.
Военни звания 
младши подофицер 1878 г.
подпоручик 1879 г.
поручик 1882 г.
капитан 1885 г.
майор 1887 г.
полковник 1896 г.
генерал-майор 1904 г.
генерал-лейтенант 1912 г.
Награди 
Орден „За храброст“ III ст., 2-ри клас
Орден „За храброст“ IV ст., 2-ри клас.
Орден „Св. Александър“ II, III, IV и V ст. с мечове.
Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[3]
Войнишки „Георгиевски кръст“ IV ст. / Русия /.
от Уикипедия

Смъртта на подполковник Стефан Илиев

    героят от „Македонската Шипка“

Червената стена е връх в Баба планина край Битоля. За нея са водени едни от най-жестоките и кръвопролитни битки през Първата Световна война. Българските войници проявяват безпримерен героизъм и себеотрицание срещу многократно превъзхождащ ги противник и не отстъпват от позициите си. Съвременниците наричат това сражение „Македонската Шипка“, а днес ще ви разкажем за смъртта на един от героите – подполковник Стефан Илиев.
През пролетта на 1917 година, 15-ти пехотен Ломски полк заема позицията на Червената стена на Баба планина. Ломци водят жестока битка на тази позиция от 10 март. Съглашенската артилерия засипва българите с унищожителен огън. Във въздуха хвърчат камъни, пръст и части от човешки тела.
Атаките са посрещани от контраатаки, в окопите се води свиреп, кървав, безпощаден ръкопашен бой. Българи и французи се хващат за гушите, но под натиска на противника нашите войници отстъпват една издадена позиция – височина Куполна. Вече 15 дни боят не стихва. Червената стена гори.
Призори на 26 март противникът открива бесен, невиждан по силата си огън по окопите на Ломци. Трясъкът на хиляди снаряди и гранати сякаш се сливат в един-единствен звук. Земята бумти и клокочи от противниковия огън. На оръдията пригласят десетки картечници. Артилерийските попадения сриват предните окопи и избиват защитниците им. Ожесточеният огън увеличава силата си с всяка изминала минута, по обед същински ураган се вихри на позициите на българите, едва няколкостотин квадратни метра земя са обстрелвани от над двеста оръдия.
Стефан Илиев е роден на 29 юни 1869 година въвВидин. През 1887 г. постъпва във Военното на Негово Величество училище. Воинският му път започва в 3-и пехотен бдински полк като взводен командир, адютант на командира на 2-а дружина, адютант на полка. В началото на Балканската война е командир на 4-а дружина на 15-и пехотен ломски полк. Участва в сраженията при Люлебургас, Тюрк-бей, Татаркьой, Умурча, Чаталджа, край селата Езадин, Ялос, Кули Бургас, Долна махала, Будинарци и Умляно, при височината Хисар, върховете Беяз-тепе и Руен, при езерото Дусердус, Дойранското езеро, реките Вардар и Куглу дере. След Междусъюзническата война е началник на 15-о полково военно окръжие във Видин.
В окопите нерядко снарядите убиват цели отделения български войници. В гъсти вериги противникът атакува и след кървав двучасов бой принуждава съседите на Ломци да се изтеглят.
ФРАНЦУЗИТЕ НАХЛУВАТ В ОКОПИТЕ. МОМЕНТЪТ Е КРИТИЧЕН. ОТБРАНАТА СЕ ПРОПУКВА.
Зад позицията, гордо изправен, обърнал гръб на противниковия огън, вперил поглед в позициите на своите войници, стои легендарният командир на Ломци подполковник Стефан Илиев. Осъзнаващ значението на момента, презрял смъртта, той предава командването на полка и заповядва атака. Събрани са поддръжките – шепа отчаяни храбреци, готови да последват своя командир и в самия ад. Подполковник Илиев се изправя пред тях със знаменитите думи:
„МОМЦИ, ДНЕС ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ СЕ ОБЛЯГА НА НАШИТЕ СИЛИ! ТЯ ОЧАКВА ОТ НАС СВОЯТА ЗАЩИТА! НАПРЕД, МОМЦИ, БОГ Е С НАС! С ВАС СЪМ И АЗ, ПОЛКОВИЯТ КОМАНДИР. НАПРЕД!“
С нескончаемо „ Ура!“ войниците се спускат след своя командир и с безумен устрем се приближават, откриват стрелба с манлихерите, а първите скачат в окопите, в които са се настанили французите. Кратка схватка с нож, приклад и окопни лопатки и противникът е ликвидиран.
Последната снимка на подполковник Илиев
– Ранен сте в ръката, господин подполковник! – обажда се един войник.
– Ранен сте и в челото, господин подполковник! – обажда се друг.
– Ранен сте и в плешката! – допълва трети.
Подполковник Стефан Илиев сякаш не чувства болката. Положението на позицията е поправено. Той тръгва обратно към наблюдателния си пост. По пътя нагоре по склона един противников снаряд пада до него и осколка го ранява смъртоносно. Войниците намират своя командир спокойно заспал и оплакват героя на Червената стена.
Повишеният в полковник посмъртно Стефан Илиев е погребан в Прилеп в двора на църквата „Свето Благовещение“, но гробът му е заличен от сръбската власт веднага след Първата световна война.
На Червената стена завинаги остават 300 светли български синове от Ломския полк – офицери, подофицери и войници. От другата страна пък стоят хиляди трупове на французи, загубили между 40% и 75% от личният състав на частите си.
https://bulgarianhistory.org/podpolk-iliev-chervenata-stena/

Смъртта на подполковник Стефан Илиев

   героят от „Македонската Шипка“

Червената стена е връх в Баба планина край Битоля. За нея са водени едни от най-жестоките и кръвопролитни битки през Първата Световна война. Българските войници проявяват безпримерен героизъм и себеотрицание срещу многократно превъзхождащ ги противник и не отстъпват от позициите си. Съвременниците наричат това сражение „Македонската Шипка“, а днес ще ви разкажем за смъртта на един от героите – подполковник Стефан Илиев.
През пролетта на 1917 година, 15-ти пехотен Ломски полк заема позицията на Червената стена на Баба планина. Ломци водят жестока битка на тази позиция от 10 март. Съглашенската артилерия засипва българите с унищожителен огън. Във въздуха хвърчат камъни, пръст и части от човешки тела.
Атаките са посрещани от контраатаки, в окопите се води свиреп, кървав, безпощаден ръкопашен бой. Българи и французи се хващат за гушите, но под натиска на противника нашите войници отстъпват една издадена позиция – височина Куполна. Вече 15 дни боят не стихва. Червената стена гори.
Призори на 26 март противникът открива бесен, невиждан по силата си огън по окопите на Ломци. Трясъкът на хиляди снаряди и гранати сякаш се сливат в един-единствен звук. Земята бумти и клокочи от противниковия огън. На оръдията пригласят десетки картечници. Артилерийските попадения сриват предните окопи и избиват защитниците им. Ожесточеният огън увеличава силата си с всяка изминала минута, по обед същински ураган се вихри на позициите на българите, едва няколкостотин квадратни метра земя са обстрелвани от над двеста оръдия.
Стефан Илиев е роден на 29 юни 1869 година въвВидин. През 1887 г. постъпва във Военното на Негово Величество училище. Воинският му път започва в 3-и пехотен бдински полк като взводен командир, адютант на командира на 2-а дружина, адютант на полка. В началото на Балканската война е командир на 4-а дружина на 15-и пехотен ломски полк. Участва в сраженията при Люлебургас, Тюрк-бей, Татаркьой, Умурча, Чаталджа, край селата Езадин, Ялос, Кули Бургас, Долна махала, Будинарци и Умляно, при височината Хисар, върховете Беяз-тепе и Руен, при езерото Дусердус, Дойранското езеро, реките Вардар и Куглу дере. След Междусъюзническата война е началник на 15-о полково военно окръжие във Видин.
В окопите нерядко снарядите убиват цели отделения български войници. В гъсти вериги противникът атакува и след кървав двучасов бой принуждава съседите на Ломци да се изтеглят.
ФРАНЦУЗИТЕ НАХЛУВАТ В ОКОПИТЕ. МОМЕНТЪТ Е КРИТИЧЕН. ОТБРАНАТА СЕ ПРОПУКВА.
Зад позицията, гордо изправен, обърнал гръб на противниковия огън, вперил поглед в позициите на своите войници, стои легендарният командир на Ломци подполковник Стефан Илиев. Осъзнаващ значението на момента, презрял смъртта, той предава командването на полка и заповядва атака. Събрани са поддръжките – шепа отчаяни храбреци, готови да последват своя командир и в самия ад. Подполковник Илиев се изправя пред тях със знаменитите думи:
„МОМЦИ, ДНЕС ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ СЕ ОБЛЯГА НА НАШИТЕ СИЛИ! ТЯ ОЧАКВА ОТ НАС СВОЯТА ЗАЩИТА! НАПРЕД, МОМЦИ, БОГ Е С НАС! С ВАС СЪМ И АЗ, ПОЛКОВИЯТ КОМАНДИР. НАПРЕД!“
С нескончаемо „ Ура!“ войниците се спускат след своя командир и с безумен устрем се приближават, откриват стрелба с манлихерите, а първите скачат в окопите, в които са се настанили французите. Кратка схватка с нож, приклад и окопни лопатки и противникът е ликвидиран.
Последната снимка на подполковник Илиев
– Ранен сте в ръката, господин подполковник! – обажда се един войник.
– Ранен сте и в челото, господин подполковник! – обажда се друг.
– Ранен сте и в плешката! – допълва трети.
Подполковник Стефан Илиев сякаш не чувства болката. Положението на позицията е поправено. Той тръгва обратно към наблюдателния си пост. По пътя нагоре по склона един противников снаряд пада до него и осколка го ранява смъртоносно. Войниците намират своя командир спокойно заспал и оплакват героя на Червената стена.
Повишеният в полковник посмъртно Стефан Илиев е погребан в Прилеп в двора на църквата „Свето Благовещение“, но гробът му е заличен от сръбската власт веднага след Първата световна война.
На Червената стена завинаги остават 300 светли български синове от Ломския полк – офицери, подофицери и войници. От другата страна пък стоят хиляди трупове на французи, загубили между 40% и 75% от личният състав на частите си.
https://bulgarianhistory.org/podpolk-iliev-chervenata-stena/

Как един пленен български офицер

 спаси знамето на своя полк

 Марио Мишев
 

Тази история от 1918 г., чието начало не е никак славно, ни връща в годините на Първата световна война. Въпреки героичния отпор, даден от български войници, Солунският фронт е пробит при Добро поле, а това поставя края на участието на България в световния конфликт.
Следва унизителното Солунско примирие, подписано на 29 септември 1918 между царството и Антантата. Победоносните български войски трябва да напуснат позициите, за които са проляли кръвта си, и вместо като победители да си тръгнат като победени. Примирието задължава страната ни да приеме едно тежко условие – да остави в плен 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие.
Една от войсковите части, попаднала в ръцете на противника, е 19-и пехотен Шуменски полк. Неговата численост е от 3500 воини, а командир е подполковник Марин Куцаров – герой на настоящия разказ. В следващите редове ще прочетете за неговия подвиг, сътворен с една-единствена цел – на всяка цена да бъде спасена светинята на полка – бойното знаме, а по този начин и честта на неговите воини.
Антатата изисква цялото въоръжение, включително и бойното знаме, да бъдат предадени. И докато за подполковник Куцаров лишаването от оръжията няма сантиментална стойност, то съхранявания лично от него символ на полка, не трябва да бъде предаван във вражески ръце.
Марин Тодоров Куцаров е роден през 1873 г. в  Шумен. Произхожда от известната в града фамилия Куцарови. Получава добро образование. На 20-годишна възраст, Марин е приет във Военното училище в София. Следва изкачването му във военната йерархия, така че да се стигне до участието му в трите войници за национално обединение в периода 1912 – 1918 г.
На 6 октомври 1918 г. подполковникът събира състава  19-и пехотен Шуменски полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той заръчва на знаменосеца да му предаде знамето. Сетне споделя на подчинените си какво ще предприеме: „Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено…“
Със сълзи на очите, полковата светиня е предадена на командира. Той се приближава до кладата, коленичи и поставя знамето в буйния огън. Сетне войниците отдават почест за последен път на своя боен символ.
На 8 октомври полкът преминава под френско командване, на гръцка територия. Тази история щеше да завърши трагично, ако няколко дни по-рано подполк. Куцаров не беше решил да направи нещо, за което никой не е подозирал.
На 5 октомври, ден преди строяването на частите и предаването на знамето, подполк. Куцаров остава сам в палатката си. Той сваля знамето от дръжката му, а на негово място увива парчета от стари дрехи, върху които поставя оригиналния калъф. Знамето пък старателно сгъва и поставя под хастара на куртката си. По-късно пък изработва скривалище в куфара си, където „за всеки случай“ скрива знамето.
През следващите 9 месеца, докато е в плен, командирът е нащрек, винаги спи сам, не общува с други хора. Нито един негов съратник не подозира за конспирацията. Негова първостепенна задача е да запази бойното знаме невредимо. И успява! Знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му.
През май 1919 г. Куцаров се завръща в България. Пристига в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го очакват. Вместо да го посрещнат възторжено обаче, те не са очаровани от пристигането му. Един от тях заявява, че не желае в бъдеще подполк. Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на другаря си, който според тях се е подиграл със символа им. Питат го дори защо не е решил да сложи край на живота си след този позор.
Бойното знаме на 19-ти пехотен Шуменски полк. Снимка: www.boiniznamena.com
В този момент подполк. Куцаров безмълвно започва да разкопчава куртката си и след миг бойното знаме е поставено на едно от офицерските бюра. Настава невъобразима еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг. Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред общината героят държи слово пред събралото се множество, което го боготвори.
Героизмът на подполк. Куцаров не остава подминат. Той е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“.
Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 г. вече е генерал-майор. Последните години от живота му сякаш са доказателство за израза „няма ненаказано добро“. След 1944 г. о.з. ген. Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт за това, че е бил царски офицер. Попада в затвора на 70-годишна възраст. Разболява се и е освободен предсрочно. Умира в родния си Шумен през 1949 г.
Ако в наши дни спрете няколко случайни минувачи по улицата и ги запитате за факт от българската история, който ги прави горди, мнозина от тях ще ви отговарят, че Българската армия няма нито едно пленено бойно знаме. И действително, днес в експозицията на нито един музей по света не ще откриете трофейно българско знаме.
Заслуга за това имат българските воини и техните неимоверни усилия. Сред тях е и Марин Куцаров – един забравен, но достоен герой, чиято история си струва да познаваме и разказваме.
https://bulgarianhistory.org/podpolkovnik-marin-kutzarov/

Първият наш авиоконструктор – син на опълченец

През Първата световна война в България обвиняват Сотир Челкезов, че е „руски шпионин“, а в Русия – че е „български разузнавач“
В мразовития ден на 21. 12. 1882 г. стар стил /03. 01. 1883 г./ в Свищов в семейството на Петър и Маринка Черкезови се родил син. Нарекли го Сотир.  И както пише Серафим Северняк в книгата си „Криле“ „ Не самият той – Сотир, но неговият род е от съществуващата и до днес фамилия на Черкезята. Баща му – Петър Черкезов (за когото статия бе публикувана наскоро в www.nabore.bg) – е бил нещо замесен по минаването на Филип Тотьовата чета и бил принуден да се изсели в Свищов, където  се е родил и Сотир. Момчето е идвало на село като дете и е скачал от плевника на Черкезята с един стар чадър, като щял да си счупи краката. Това се помни и се разказва от неговите сродници и досега. “ Младежът расте емоционален и любознателен, непримирим към всяка подлост и неправда. Буйният му нрав се проявява и в Трикласното свищовско училище…По-късно Черкезов си спомня „Наистина намериха се учители, които се опитаха да се застъпят за мен като силен ученик, но директорът решително заяви: „За такъв бунтар няма място в моето училище!“ На мен много ми се искаше да се уча и аз започнах да се самообразовам. Самостоятелно изучавах физика, химия, история, география. Мечтаех за пътешествия. Реших да замина за Русия и да постъпя там в някое техническо училище…“
През 1902 г. след лекция на Хараламби Джамджиев, осноположник на българската авиация, у Сотир се запалва интерес към полетите  и две години по-късно той  заминава за Русия, за да се запише в техническо училище, но не успява. По време на революцията в Русия от 1905 г. Сотир Черкезов попада в революционните руски среди и с Петър Таушанов поддържат връзка със стачкуващите и разнасят възвания.
В Болград, Бесарабия се жени за Агафия Мироновна,
която е от семейство на българи, преселници в Русия след Кримската война. Родителите на жениха настоявали техният син да доведе жена си в България.
 Първоначално младото семейство се установява в Свищов. По-късно се сдобиват с две рожби – Надежда и Иван. В крайдунавския град Сотир работи в закупената от баща му мелница, като прилага техническите познания от самообразованието си. Агафия свиква с новата обстановка, но тъгува за близките си и непрестанно моли мъжа си да отидат да живеят в Болград.
В края на 1910 г. Сотир Черкезов се установява в Санкт Петербург. Контактите му с руските летци допринасят да осъществи мечтата на своя живот – да докосне звездите. Именно там той започва работа в работилницата на Стеглау. В нея се извършвали строителство и ремонт на водопроводите и канализацията. Но много скоро в работилницата започват да приемат и поръчки за строителство на…… аероплани! Иван Иванович Стеглау също като Сотир е пристрастен към авиацията и започнал да разработва свои конструкции на самолети. Наложило се да прибегне и до поръчките на странични изобретатели. Намерението на Черкезов да построи свой самолет било подкрепено от инженер Ребиков. Финансовият въпрос също бил уреден. В Болград неговата млада жена направила немалка жертва – продала една нива, която й принадлежала по наследство. Болградският адвокат Титоров, приятел на Сотир също помогнал, като събрал чрез подписка част от сумата.
През лятото на 1911 г. Черкезов разработва проект на самолет и го построява. Като човек с будна техническа мисъл създава конструкция с две изобретения – трибедрен колесник с носово колело, което се прави за първи път в световната практика и по-късно остава като правило в самолетостроенето и апарат, който се отваря автоматично и предпазва пилота от падане. Черкезов построява самолета си биплан с дарения от българи от Болград и го нарича „Княз Борис Търновски“, а пробния полет извършва на 20 януари 1912 г.  в деня на пълнолетието на българския княз. На аеродрума „Крылья“  край Санкт Петербург той издига своя самолет на 300 м. височина. Полетът е успешен. Руските и българските вестници пишат за полета на първия българин, построил самолет биплан и неговите технически новости. За това съобщават вестниците „Новое время“ и „Петербургская газета“, а в „Петербургский листок“ и „Южная мысьл“ издаван в Одеса дописките са със заглавие „Первый болгарский авиатор“. Българския вестник „Утро“  възторжено констатира: „България има вече своя първи авиатор изобретател“.
В отчета и списъка на членовете на Всерусийския аероклуб за времето от 1908 до 1915 г. в Петербург откриваме: „В списъка, съставен на 1 март 1915 г., от 316 авиатори под № 298 е написано: българин Черкезов Сотир Петрович, постъпил в летателната авиационна школа през 1911 г., завършил през 1912 г. получил диплом № 93, роден през 1883 година“. Сотир е първият нашенец завършил с отличие авиационното училище в Русия с пилотски диплом № 93 издаден на 16 октомври 1912 г. от Императорския Всерусийски аероклуб. В авиационната школа на Всерусийския императорски аероклуб в град Гатчина С. Черкезов е единствения българин. Негови инструктори са В. Лебедев, Николай Костин и Раевски, с които лети на самолетите „Фарман“ и „Блерио“. Дипломира се като авиатор пилот.
В Балканската война родолюбивият българин и патриот участва като доброволец в Първо аеропланно отделение, но без разрешение да лети. Със заповед № 31 от 24 април 1912 г., въпреки голямото му желание да служи Черкезов е освободен от авиацията. „По-късно – пише в спомените си той – с болка на сърце узнах, че след Балканската война правителството е смятало хора като мене – руските възпитаници, за руски агенти. Българското правителство оскърби нашите патриотични чувства. Бях уволнен от военновъздушните сили.“ Макар и с големи трудности той успява да получи разрешение за изнасяне на беседи из България на авиационна тематика. Първите сказки Сотир изнася в своя роден град и в селото на дядо си – Горна Липница, в голямото за онова време с. Караисен, в което са живели роднините  на баща му. На сказки във Варна  през 1914 г. предлага да се закупи хидроплан като изтъква необходимостта от взаимодействието между авиацията и флота.
В края на май 1914 г. Сотир е повикан в София, в Дирекция на полицията, където му връчват заповед, подписана от министър-председателя Радославов, с която му забраняват изнасянето на беседи. Това накарало Черкезов окончателно да вземе решението да послуша съпругата си и да замине за Болград. Събитията от войната обаче изменят плановете му. Съпругата му Агафия заминава при родителите си в Болград, а Сотир тръгва за град Лвов.
Като доброволец той е зачислен в XI Корпусен авиационен отряд при Трета армия на Западния фронт, командвана от ген. Радко Димитриев. От 3 септември 1914 г. до април 1915 г. е изпратен за преквалификация в Гатчинската авиошкола. В дневника на бойните действия на XI изтребителен авиоотряд, съхраняван във Военно историческия архив на СССР, е записано: „Служещият Черкезов със самолет „Дюпердюсен“ №91 е извършил разузнаване на противниковите войски по заповед…щаба на 3-а армия на 22, 24, 27, 28 и 30 април 1915 г., като прелетял в тези дни общо 6 часа и 15 минути.“
Царското правителство  на Русия започва репресии против българите русофили, честно и с вяра служещи в своята втора родина. Радко Димитриев, човек с безупречна репутация, командващ Трета руска армия, е заменен с друг военачалник,а Черкезов е арестуван и обвинен в шпионаж.
Създава се наистина парадоксална ситуация: в България го обвиняват, че е „руски шпионин“, а в Русия – че е „български разузнавач“!
„Закараха ме в една селска къща..Два дена бяхме в очакване, разпитваха ме и след това под конвой ме изпратиха в Петроград. Там в гарнизонния затвор прекарах половин година в тъга и отчаяние“. Последвала отмяна на обвинението след като се оказало, че е несправедливо оклеветен. Но както на всички българи не му разрешили да живее в Петроград. Изпратили го отново в Казан, където бил под наблюдение на полицията. Там започнал работа в местното авиационно дружество като инструктор по пилотаж, срещнал се също с мнозина свои сънародници също интернирани и преселени там.
В революционните събития през следващата 1917 г. Сотир става и куриер на Ленин с ръководството на БРСДП /т.с./ в лицето на Димитър Благоев и Георги Димитров. От 1919 г. до 1925 г.  Сотир Черкезов живее в България.
След деветоюнският преврат и последвалите събития през периода 1923 – 1925 г.  го считат за неблагонадежден. В Свищов не заварва съпругата си. Като чужда поданица и жена с прогресивни разбирания тя е принудена да напусне България – завръща се при родителите си в Болград, който е под румънска власт. Разбрал, че е крайно опасно да остане повече в родината си, през 1926 г. Черкезов  емигрира във Франция в Париж и Лион, където работи в авиационни заводи.
През  1931 г. новото буржоазно правителство на България обявява амнистия за политическите емигранти и Сотир се завръща. Получава разрешително за беседи от Министерството на просветата и пак поема от град в град. С донесените от Франция макети на самолети и филми той изнася лекции за авиацията и газовата отбрана из цялата страна. През 1932 г. Черкезов изнася беседа в препълнения читалищен салон на китното планинско градче Елена. Неочаквано именно тук се усмихва и личното щастие на ветерана авиатор. През 1933 г. той свързва живота си с Николина Манева. Семейство Черкезови се установява във Велико Търново, където им се раждат две дъщери – Маргита и Надежда.
На 11 септември 1944 г. заедно с десетгодишната си дъщеря Маргита той е на площад „Баждърлък“. На този ден в старопрестолния град има митинг за посрещане на слезлите от Балкана партизани и появилите се руски военни кореспонденти.
„След срещата с тях Сотир до късно не можа да заспи – спомня си съпругата му – ходеше по двора, нещо обмисляше. На сутринта ми каза „Заминавам за фронта, не мога да стоя настрана. Той беше непреклонен и замина“. Назначен е за преводач свръзка в щаба на Втора армия, която настъпва към река Морава. Работата е много, напрежението-голямо. През втората половина на ноември 1944 г. силите му са съвсем изчерпани. По настояване на лекаря Черкезов прекъсва военната си служба и на 23 ноември 1944 г. пристига в Търново. През 1949 г. цялото семейство на Сотир се премества в София. Същата година с указ като „Заслужил борец революционер на Родината“му е отпусната народна пенсия.
През 1957 г. е удостоен като „Почетен гражданин на София”. В периода 1950 -1958 г. пионерът авиатор започва работа в управлението на новостроящия се силнотоков завод „Васил Коларов“. Сотир Черкезов умира на 1 февруари 1962 година в София.
И както Серафим Северняк завършва повестта си „Криле“ с фразата „Аз не можех да не напиша тази книга“ така и ние днес сме длъжни  да напишем за Сотир Черкезов, чието родословие започва от Горна Липница.
Материалите за написване на тази статия бяха взети от книгите: „Небесни побратими“на внучката на опълченеца Маргита Черкезова в съавторство с Евгения Корольова и „Криле“ на видния писател от Горна Липница Серафим Северняк. Благодарим също на РИМ – В. Търново в лицето на доц. Светла Атанасова, на Исторически музей – Свищов. Сърдечни благодарности изказваме и на предоставените ни от Музей на авиацията – с. Крумово сведения.
Надежда КОНАКЧИЕВА, секретар на Народно читалище „Зора-1887“ с. Горна Липница, Великотърновско
http://www.nabore.bg/statia/perviyat-aviokonstuktor-sin-na-opalchenec-3123-14

Константин Никифоров

konstantin_nikiforov

Заслугите на рода на Никифор Попконстантинов от Елена, който води началото си от поп Марко от махала Багалевци, не се ограничава само в родния край. Негови потомци, като сина- майор Никифоров и внука генерал Никифоров- Журин, са дейци с национално значение.
Пламенна любов към науката и към Русия, неразривно свързани в едно, е характерна за рода. Ако бащата е възпитаник на Одеската семинария, синът Константин Никифоров завършва реална гимназия в град Николаев (1876), Константиновското военно училище (1878) и Артилерийската академия (1883) в Петербург. Препоръката на княз Александър Дондуков-Корсаков, с която постъпва и получената отлична атестация, отреждат на поручик Никифоров в родината мястото помощник-началник на артилерията и преподавател по артилерия във Военното училище. На изграждащата се млада българска армия са нужни такива таланти като Никифоров и Радко Димитриев. Синът на дългогодишния учител и основател на Еленското читалище отдава без остатък силите си на военната наука. Поручикът извадил от складовете трофейните круповски оръдия, взети от турците през освободителната война, за да замени разнофунтовите руски оръдия, направил им описание на руски и български и по този начин турил основа на тактическата терминология в българската артилерия.
В съдбоносен за България момент капитан Никифоров, едва 29 годишен, поема поста управляващ Военното министерство на 8 септември 1885 г., по предложение на княз Кантакузин. Току-що е извършен актът на Съединението. Това събитие, подкрепено от народните маси предизвиква намесата на великите сили съобразно интересите им на Балканите. Русия се обявява против Съединението, защото смята, че то ще доведе до укрепването на княз Александър І, чието оставане на българския престол за нея е нежелателно.
Войната е очаквана откъм Османската империя, но идва от Сърбия. Капитан Никифоров е между първите, които долавят, че братската славянска страна се готви за война. На 23 септември той нарежда да се въоръжи Видинската крепост, а началника на Генералния щаб разпорежда да се укрепи сръбската граница. Никифоров взема мерки за осигуряване на Петроханския проход, необходим за връзка между Северна и Югозападна България и привлича опълчението за защита на западните гранични райони.
Младият министър се изявява като голям организатор и военен стратег. Той печели високото доверие и с личния си пример. На 5 ноември 1885 г. сам, поради липса на технически персонал поправя 4 разнебитени оръдия, като работи 24 часа непрекъснато, за да помогне на фронта.
Приел поста си с разклатено здраве, Никифоров не отстъпва и пред застрашителното настъпление на гръдната му болест. Лично княз Александър признава големите му заслуги за победата в Сръбско-българската война: “Тъй като голяма част от успеха ни във войната се дължи Вам, произвеждам Ви в чин майор и Ви утвърждавам в занимаемия пост”.
Това не се отразява върху отношението на майор Никифоров към княза. Той осъжда оскърбителните нападки на княза срещу Русия, застава на страната на групата офицери-детронатори, без да участва в акта на преврата от 9 август 1886 г. Без негово съгласие той е включен в новото правителство, оглавявано от митрополит Климент.
Първият български военен министър, еленчанинът майор Никифоров подава оставката си на 31 август и се отдава на научна дейност. Пише учебник по артилерия, сътрудничи на списание „Военен журнал”, става един от основателите и сътрудник на подновения вестник „Търновска конституция”. Болестта покосява творческите му сили на 20 януари 1891 г. Един кратък живот оставя незаличима следа в строителството на нова България.
http://history.elena.bg/konstantin_nikiforov.htm

Ротмистър Никола Чунчев –

забравеният кавалерист 

Младият мъж на тази снимка е познат на малцина, за него няма написани биографични книги, за героичния му боен път няма изпяти песни, днес в негова чест няма издигнат паметник. Можем спокойно да кажем, че това е един забравен герой.
Водени от идеята, че всеки паметник е преходен, днес искаме да въздигнем вечен негов паметник в сърцата на българите, за чието светло бъдеще той отдава живота си.
Ротмистър Никола Чунчев е мъжът, загинал в битката за Узунлар-Топрахисар на 19 септември 1916 година, водейки войниците си в атака. Неговите бойни другари описват загубата му като „ най-скъпата жертва“, която неговият Трети конен полк дава във войните за национално обединение 1912-1918 година. Той остава завинаги на 27 години.
Ротмистър Никола Иванов Чунчев
Никола Иванов Чунчев е роден на 20 декември 1888 година в град Пазарджик, в семейството на големия местен общественик Иван Чунчев, първият кмет на град Пазарджик след Освобождението. Иван Чунчев е съратник на Левски и Бенковски и е голяма фигура в предосвобожденски и следосвобожденски Пазарджик. Малкият Никола е отгледан в истински патриотичен дух и отрано замечтава за военна служба в кавалерията.
Връстниците му  го наричат „Александър Македонски“, той е висок, строен, красив, но най-важното от всичко – в гърдите му бие едно истинско рицарско сърце. Постъпва във Военното училище през 1901 и го завършва през 1908 година с назначение в Трети конен полк в Пловдив, в който служи до геройската си смърт 8 години по-късно. Неговият съгражданин, приятел и боен другар Светослав Акрабов разказва, че при едно конно състезание конят му се спъва пред едно от препятствията, скъсват се опасите на седлото и то пада. Без да губи присъствие на духа, Никола се мята без седло на коня и под възгласите на зрителите догонва откъсналите се напред други състезатели, финишира сред първите и печели награда, придружена от бурните овации на публиката. Никола Чунчев е прекрасен певец и много обича да пее, като дори в най-тежките моменти на войните за национално обединение намира сила в народните песни.
Балканската война заварва Никола Чунчев като адютант на полка, но тази длъжност не му е по сърце. Той неколкократно подава рапорти до полковия командир да бъде преместен в някой от ескадроните. След като това не се случва, сам взема решение да участва активно в боевете. На 16 октомври 1912 година отива доброволец в командата, която трябва да взриви един мост край Одрин, на следващия ден в боя при Димотика, той взема пушката на един от ранените войници и се впуска в атака наравно с войниците, като пръв достига до крепостта. На 18 октомври става „охотник“ (разузнавач) в тила на противника. Чунчев е там, където е опасността и винаги е доброволец.
Началото на Първата световна война заварва Никола Чунчев като командир на конно-пионерния взвод на Трети конен полк. Да бъде конно пионер е стихията на младия пазарджиклия. Участва в акцията по взривяване на моста на гара Удово още на втория ден на войната, десет дни по-късно е начело на взвода си и настъпва, за да взриви моста при Криволак. На 14 октомври 1915 година в срещен бой с френски части грабва карабината и под дъжд от куршуми атакува противника толкова стремително, че изпреварва веригата на българските войници, които дълго време гледат само гърба на своя командир. След боя те се забавляват да броят дупките от куршуми в шинела на своя офицер.
На 27 ноември ротмистър Чунчев е в предния отряд на полка си, когато попада под барабанния огън на противника. Тежко е ранен в дясното бедро и санитарите едва го измъкват от бойната линия. Безсилен да слезе от коня заради тежката кръвозагуба, Чунчев е жива мишена за противниковите стрелци. Когато все пак е изведен от зоната на боя и сложен да легне, другарите му го наобикалят, санитарите почват да го превързват, а бледният офицер се надига и почва да пее народна песен:
„ Аз ще те, Колю, прокълна
Дано на война отидеш,
И първа пушка щом пукне,
тебе, Колю, да си удари…“
Всичко замлъква, песента на офицера се слива с шума на боя. Една тъмна прокоба.
През 1916 година полкът е включен в състава на Първа конна дивизия, като пристига в Добруджа на 8 септември 1916 година, ден след победата при Добрич. Ротмистър Чунчев вече е командир на четвърти ескадрон на Трети конен полк.
Първа конна дивизия
Вечерта на 18 септември се получава заповед за атака на следващия ден, полкът нощува в село Амузача, а офицерите се събират в една от селските къщи.
„Другари – обръща се Чунчев към всички – може да ни е последна тази вечер. Дайте по български да се разделим. Панта(така са наричали полковия ковчежник), дай да видим какво дължа.“
Ротмистър Чунчев се разплаща с всички. Лошо предчувствие обзема бойните му другари.
На другата сутрин Трети и Четвърти конни полкове напредват на коне към селата Узунлар и Топрахисар. Настига ги генерал-майор Колев на своя кон Пирин и ги поздравява. Ескадроните се спешават и настъпват към хребета Балабанлий, който се намира пред Топрахисар.
На десния фланг настъпва Чунчев със своите войници от четвърти ескадрон, противникът обхваща фланга на ескадрона. Тогава командирът на ескадрона пламва, изтегля сабята си и извиква:
–  Юнаци, днес е 6-ти септември, денят на Съединението в Пловдив, нека днес устоим в борбата и продължим делото на бащите ни, нека тук да измрем за Обединението.
Но не е направил и три крачки напред, когато вражески куршум пронизва гърдите на младия офицер. Завинаги престава да тупти едно голямо, здраво и силно българско сърце. Така завършва юначният живот на този млад българин. Никола Чунчев изпълнява докрай дълга си към Отечеството и българския народ и остава завинаги в сърцата на своите бойни другари.
Ротмистър Чунчев е погребан в Добрич, посмъртно е произведен в чин майор и е награден посмъртно с орден „За храброст“. Днес, над 100 години след героичната му смърт малцина са онези, които знаят за него. Вярваме, че споменът за него ще надмогне забравата на времето, а подвигът му вечно ще напомня на признателния български народ за славните му синове, които жертваха живота си в името на България.
https://bulgarianhistory.org/rotmistar-nikola-chunchev/

На падналия другар Димчо Дебелянов

Резултат с изображение за Димчо Дебелянов

На 2 октомври 1916 година, в битка с англо-френските войски на Южния фронт край село Горно Караджово, геройски загива командирът на пета рота, от втора дружина на 22 пехотен Тракийски полк – подпоручик Дим(н)чо Велев Дебелянов.
Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета, си спомня:
„Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа…“
Познат на българския народ недотам с военната си служба, а с поезията си, Димчо Дебелянов е един от най-нежните български творци, оставил ни безсмъртните стихотворения „Помниш ли, помниш ли тихия двор“, „Да се завърнеш в бащината къща“, „Сиротна песен“ и „Един убит“ и много други.
Подпоручик Димчо Дебелянов, който тръгва за фронта с думите – „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“, е погребан в двора на църквата в Демирхисар (днес Сидирокастро, Серско). През 1934 година тленните му останки са пренесени в Копривщица и препогребани в двора на родната му къща.
Четири години след смъртта на Дебелянов, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Това са емблематичните „Сиротна песен“ и „Един убит“. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов.
Димитър Подвързачов от своя страна е един от най-близките хора на Дебелянов, а смъртта на копривщенския поет е тежък удар за него. Именно, за да почете паметта на своя паднал другар, той написва стихотворение. Представяме ви го в следващите редове.

На падналия другар Димчо Дебелянов
Димитър Подвързачов

 
– Далеч от мен, край буйно-мътна Струма,
там отзвуча и твоят скръбен ден
с отровната целувка на куршума.
Каква ли бе последната ти дума?
Дали си спомни в оня миг за мен?
– То бе сред глухий реквием на Струма,
в един молитствено-тържествен ден.
Аз срещнах горд и отрешен куршума
и паднах възнак без похулна дума.
Бял ангел вееше криле над мен.
– Тежи ми непрежалата раздяла.
Душата ми като дете ридай
за твойта младост, странен сън живяла,
за родината, свидни жертви дала,
за твойта ранна смърт в далечен край.
– Аз не тъжа за никоя раздяла.
Душата ми – смирена – не ридай,
че в дните бранни светло заживяла,
тя възсия – простила – и отдала
съкровищата си на родний край.
– Самичък бродя мъртвите пустини
и слушам жадно твоя спомен тих
и чакам твоя дух над мен да мине –
лъх от поломените ти градини
и ехо от печалния ти стих.
– Минах тревожен земните пустини –
витая светло-примирен и тих
и моят дух в безкрая ще премине –
невинен цвят от вечните градини,
от вечната поема нежен стих…
https://bulgarianhistory.org/na-padnalia-dimcho-debelianov/

Генерал Иван Колев – моралният ориентир

Съдбата понякога изпраща на един народ велики личности, достойни водачи и светли примери за служба на Отечеството. България има щастието да притежава плеяда от такива личности. Във войните за национално Обединение те са цяла фаланга от железни борци, посветени на дълга към Родината и готови да се жертват за нея.
Имената им днес не говорят нищо на мнозинството от българите и все пак ще споменем няколко – вдъхновяващият подполковник Борис Дрангов, командирът на Желязната дивизия генерал Христо Недялков, победителят при Дойран генерал Владимир Вазов, героят от Дойран полковник Константин Каварналиев, славният командир на Дунавската дивизия генерал Павел Христов… имената са безчет. Всички храбри, всички достойни, всички герои.
Сред тях се отличава един – един смел, скромен и отдаден на дълга си воин. Той издъхва преди точно сто години на 29 юли далеч от бойното поле. Още приживе е легенда, наричат го Освободител на Добруджа – това е генерал-майор Иван Колев.
Ген. Иван Колев
Но какво прави едно малко момче, родено сред безкрайната шир на Бесарабия толкова специално? Дарби, характер, смелост, харизма, ценностна система имат мнозина. Но малцина имат всичко това в комбинация. Именно тя ражда легендата за генерал Колев. Съдбата му е да бъде специален, особен. Той е много добър ученик в Бановка и в Болградската гимназия, отличен юнкер във  Военното училище и изключителен, блестящ офицер и командир в българската войска. Въоръжен с един здрав морал, с гордостта на един истински българин, с жив, практичен ум и здраво и силно българско сърце, Иван Колев оставя светла диря в живота на хората, които среща през живота си.
Неговите войници и офицери го помнят като стегнат и строг командир, който винаги ще ги похвали, и винаги ще ги защити от несправедливостите. В същото време той е взискателен, предвидлив, истински професионалист.
Преди всичко трябва да изтъкнем преданата му служба и безмерната му обич към България и към нашия национален идеал – Обединението. Израснал в родолюбиво семейство, Иван Колев е син на доста заможно за времето си семейство. Със сигурност има възможност да остане в родното си село Бановка и да управлява имота на баща си или да предприеме нещо друго отново в Бесарабия, или пък на друго място. Вместо това той избира да посвети живота си в служба на Отечеството, служейки му вярно и предано до края на живота си. Далеч от дребните боричкания, сплетни и лични интереси, Иван Колев работи усърдно, умно и неотклонно за възвисяване на духа на войниците и офицерите, за въздигане на българското военно изкуство, за честта и славата на България.
Ако има една дума, която да характеризира най-добре личността му – то това е храброст. Винаги, когато има възможност, той води атаката на своите войници – той се врязва в неприятелските редици начело на кавалеристите при Куртбунар, води впечатляващата кавалерийска атака при Мустафа Ачи, стои най-близо до противника и при Палас Мик, както и всеки път, когато има възможност. Смелостта му се предава на войниците, заразява ги. Те са готови да се втурнат в атака само след една негова дума, защото той е войник, като тях. В най-трудните моменти на битката за Кубадин, под дъжд от куршуми, Иван Колев с коня си язди до позицията и скача в окопите, застава до войниците си и им вдъхва нови сили. Присъствието на генерала им дава сили при всеки труден момент от боя.
Генерал Колев е непретенциозен, суров към себе си също като спартанец. При десетдневните боеве за отбраната на линията Первелия – кота 90 той прекарва цели осем денонощия на бойната линия, редом до войниците си, а когато атаките отслабват спи по два-три часа на денонощие в командирския си файтон, завит с платнище. Под файтона, на земята, почива началникът на щаба на дивизията полковник Кисьов, също завит с платнище. След боя през деня двамата са разгледали картата на бойните действия, съставили са план за следващия ден и чак тогава си позволяват да заспят. Наблизо има село, но командирът остава там, където са неговите войници. В дъжда и ледения октомврийски вятър, наравно с конника, артилериста и пехотинеца.
Храбростта и скромността правят генерал Колев велик пълководец, грижата за войника го прави велик човек. Винаги предвидлив, той се старае за това никога да не го изложи излишно на опасност, да предпази частите си от излишни жертви. Макар разполагащ с ограничени възможности да изхрани хората и конете, генералът се стреми те да са винаги нахранени и облечени. Известно е, че осигурява поверените си части с достатъчно съдове за вода, така че войниците да не останат жадни в битка. Макар да става командир на Първа конна дивизия едва няколко месеца преди кампанията в Добруджа, той осигурява добро снабдяване с храна, вода, муниции и превързочни материали за поверените му части. Като споменаваме храна, говорим почти единствено за хляб. И поради бързото придвижване на дивизията печенето на хляб се извършва понякога на 20-30 или повече километра зад бойната линия. Войниците гладуват понякога, наравно с тях гладува и техният генерал.
Всички тези качества хармонират с неговото лично обаяние. Той е строг, но човечен командир. Вдъхновява с личния си пример, лично подбира командния състав на полковете и бригадите в Конната дивизия, създава сплав между командирите и войниците, между щабните и строевите офицери. Залага на доброто си познание за човешката душа и така кове легендата за смелите кавалеристи от Първа конна дивизия. Най-големите си усилия хвърля, за да възпита в офицерите си дух на трудолюбие и честност. Ненавижда пороците, стреми се към съвършенство. Иска да има и съвършени бойни другари. Може би именно затова днес неговите конници са станали легенда като самия него.
Ген. Иван Колев
Хладнокръвието на генерала е пословично. Как иначе би могло да се опише случилото се при Мустафа Ачи? Славният командир оставя противника да достигне само на няколко десетки крачки от нашите окопи, защитавани смело от конната батарея на капитан Векилски и шепа колоездачи и пехотинци. И без да трепне и мускул по лицето му, застава начело на три полка кавалеристи в една страховита кавалерийска атака, която ще обърне противника в паническо бягство. Същото хладнокръвие може да се каже, че допринася и за победите при Добрич, Куртбунар, Кочмар и Карапелит… – имената са много. Такъв командир е Иван Колев.
Провел блестящо Добруджанската кампания, генерал Колев заболява тежко и няколко месеца след края й умира във Виена. Датата е 29 юли 1917 година, късно следобед. В стаята на санаториума болният генерал спи спокойно. Изведнъж с енергично движение се опитва да стане и страхотният му вик нарушава тишината на болничната стая:
– Обградени сме!
След това генералът се отпуска, за да не отвори очи никога повече. Дори в последния си миг славният командир в мислите си е при Конната дивизия и отново ги води в бой за защита на Отечеството. Така завършва един красиво окръглен живот, изживян с мисъл и в служба на България. Престава да тупти едно истинско, голямо българско сърце. Той умира честит, защото неговата България е обединена, не доживява страшното поражение и унизителния Ньойски мир. Днес се навършват сто години от смъртта на нашия герой.
Траурната процесия на ген. Колев
И ако някой ден, забързани в ежедневието, затрупани с проблеми, се окажем без ориентир и коректив на действията си, нека си спомним за този храбър син на Отечеството, нека се вгледаме в постъпките му, нека почерпим сила и упование в моралните му устои и принципи. Нека разкажем за него на тези, които идват след нас, нека им покажем на какво е способна обичта към Отечеството, нека ги възпитаме в непоклатима вяра в светлото му бъдеще и храброст, за да се борят за него.
Вярваме, че генерал Колев никога не ще умре, докато българите го носят в сърцето си и живеят според неговите разбирания за дълг, чест, достойнство, смелост и родолюбие. Така светлият му пример ще продължава да вдъхновява поколенията българи и ще ни води по пътя към честитите бъднини на нашата и неговата България. За да пребъде тя вовеки веков!
https://bulgarianhistory.org/general-kolev-moralen-orientir/