Category Archives: ПАМЕТТА НА ПОКОЛЕНИЯТА

Георги Киров Абаджиев

Георги Киров Абаджиев е опълченец-поборник български  офицер, (генерал-лейтенант). Командир на 12-а пехотна сборна дивизия и началник на Бургаския укрепен пункт през Първата световна война (1915 – 1918). 
Георги-Абаджиев

Биография 

Георги Абаджиев е роден на 22 юли 1859 г. в Ески Заара / дн. Стара Загора /. Негов по-малък брат е юристът Стефан Киров. По-късно двамата подпомагат отглеждането на бъдещия поет Кирил Христов, техен племенник, останал от малък сирак.
През Руско-турската война (1877 – 1878) Георги Абаджиев е опълченец в 7-а опълченска дружина. На военна служба постъпва на 18 август 1877 година. След войната постъпва във Военното училище в София. Завършва в първия випуск през 1879 г. и е произведен в офицерско звание подпоручик. На 9 юли 1881 година е повишен в поручик и на 7 септември 1885 г. е зачислен в VI- а Старозагорска дружина. На 9 септември 1885 г. е повишен в звание капитан, на 17 април [1887] г. в майор.
На 2 август 1891 г. е повишен в звание подполковник, на 14 февруари 1900 г. е в полковник. Назначен за командир на XXI- и пехотен Средногорски полк. Последователно е командир на 18-ипехотен етърски полк (6 март 1890 – 15 ноември 1894) и на II- а бригада от VII- а пехотна Рилска дивизия.

Балкански войни (1912 – 1913) 

По време на Балканската война (1912 – 1913) полковник Абаджиев е командир на 1-ва бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия с която взема участие в Лозенградската операция (Селуолу, Гечкели) и Чаталджанската операция. На 14 септември 1913 е произведен в чин генерал-майор и уволнен от армията.

Първа световна война (1915 – 1918) 

В навечерието на Първата световна война (1915 – 1918) се числи към щаба на 7-а пехотна рилска дивизия, на 30 юли 1916 година е назначен за началник на 12-а пехотна сборна дивизия, а на 15 юни 1917 – на Бургаския укрепен пункт 
На 14 май 1937 година е повишен в звание генерал-лейтенант.
Генерал-лейтенант Георги Абаджиев умира на 21 февруари 1940 година в София.

Военни звания 

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (ноември 1879, преименуван)
Поручик (9 юли 1881)
Капитан (9 септември 1885)
Майор (17 април 1887)
Подполковник (2 август 1894)
Полковник (14 февруари 1900)
Генерал-майор (14 септември 1913)
Генерал-лейтенант (14 май 1937)

Награди

Княжеский орден „Св. Александър“ V ст. (1888)
Знак „За 10 години отлична служба“ (1889)
Княжеский орден „Св. Александър“ IV ст. (1891)
Знак „За 20 години отлична служба“ (1900)
Народен орден „За заслуга“ на обикновена лента (1901)
Народен орден „За военна заслуга“ III ст.н (1905)
Възпоменателен кръст „За независимостта на България 1908 година“ (1909)
Военен орден „За храброст“ III ст., 2 кл. (1913)
Княжеский орден „Св. Александър“ III степен с мечове
Народен орден „За военна заслуга“ II ст.

Чуждестранни 

Орден „Лъв и слънце“, Персия (1901)
Медал „За бойни заслуги“, Османска Империя (11 май 1917) 
Орден „Железен кръст“ II клас, Германия
Орден „Железен полумесец“, Османска империя
Орден „Сребърен лиакат“, Османска империя
„Кръст за военна заслуга“ 2 кл., Австро-Унгария       
от Уикипедия

БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО

Съюза на запасните офицери в България се създава с Учредителен конгрес в град София на 2- 5 май 1908 година.Огромно е общественото значение на организацията, особено в епохи, когато националната ни съдба  е поднасяла дни на разруха, отрицание и дезорганизация, преминавайки през дни на победи и триумфи, до дни на безпътица и ноционални катастрофи. В такива мменти, Съюзът на запасните офицери се е изправял като непоклатим стожер на родолюбието, дълга и любовта към Отечеството, около които са се сплотявали  здравите сили на на гражданството и с общи усилия са подпомагали  държавата да преодолее явилите се премеждия  и опасности. Девизът на организацията – “България над всичко”, изразява най- добре същността на тази патриотична организация. 
Малко по- рано,на 28 октомври 1907 година в Русе се учредява  Дружеството на запасните офицери и от тази дата започва летописът  на русенското дружетво. То наброява 334 члена, като за инициатор на това събитие предполагме,че е генерал- майор Христо Дандаревски, основател на Съюза на национално ниво и негов председател, в периода ноември 1910- март 1911 година. Орган  на новосъздадения Съюз през 1908 одина става вестник “Военен глас”, който в първия си брой  от 15 авгусг 1908 година дава информация за учредителния конгрес. На Конгреса присъстват 34 делигати от 11 клуба, между които и Русенския клуб, предствляван от зап. полк. Дюлгеров и зап. к- н д-р  Караджов, койо ни кара да приемем, че първият председателле именно полковник Дюлгеров.След Конгреса, русенци избират ново ръководство, което се озаглавява от зап. полк. Данев. Вестник “Военен глас”е основния източник на информация за ранните години на русенското дружество. Така научаваме за основаването  на Окръжно взаимно-спомагателно и научно дружество”Защита” на запасните офицери и приемане Устава на 25 януари 1909 година  (Двата съюза – на запасните офицери  и на запасните подофицери се обединяват в обща Федирация през 1922 година) за приемането на запасните офицери за редовни членове на Офицерските събрания, за числения състав и на финансовото състояние на дружеството. В бр. 60/1909 година (Сливнишката епопея)  във военния клуб в Русе е била дадена вечеринка с лотария, за която негово величество Царя, подарил” няколко хубави и скъпоценни предмета и 1000 лева за фонда  на Военния музей.На Русенското запасно войнство е предоставено  място във Военния клуб.Приет е 2 май- денят на св. Цар Борис- Михаил за патронен празник на организацията. По времето на войните за национално обединеине 1912- 1919 година, целият офицерски копрус  е мобилизиран и Съюзът почти не фукционира. След унизителният Ньойски договор, България и Българската армия са  на колене.
Но по инициатива на Пловдивското дружество на запасните офицери, СЗО е възстановен  със свикания Първи извънреден конгрес на 16 май 1920 година. 
Мария Герасова от сп. “Военен гглас” бр.12(247)- 2017г.

Георги Киров Абаджиев


Георги Киров Абаджиев

 

 

 

Георги Киров Абаджиев е опълченец-поборник,български  офицер, (генерал-лейтенант). Командир на 12-а пехотна сборна дивизия и началник на Бургаския укрепен пункт през Първата световна война (1915 – 1918)Георги Абаджиев е роден на 22 юли 1859 г. в Ески Заара / дн. Стара Загора /. Негов по-малък брат е юристът Стефан Киров. По-късно двамата подпомагат отглеждането на бъдещия поет Кирил Христов, техен племенник, останал от малък сирак.
През Руско-турската война (1877 – 1878) Георги Абаджиев е опълченец в 7-а опълченска дружина. На военна служба постъпва на 18 август 1877 година. След войната постъпва във Военното училище в София. Завършва в първия випуск през 1879 г. и е произведен в офицерско звание подпоручик. На 9 юли 1881 година е повишен в поручик и на 7 септември 1885 г. е зачислен в VI- а Старозагорска дружина. На 9 септември 1885 г. е повишен в звание капитан, на 17 април [1887] г. в майор.
На 2 август 1891 г. е повишен в звание подполковник, на 14 февруари 1900 г. е в полковник. Назначен за командир на XXI- и пехотен Средногорски полк. Последователно е командир на 18-ипехотен етърски полк (6 март 1890 – 15 ноември 1894) и на II- а бригада от VII- а пехотна Рилска дивизия.
Балкански войни (1912 – 1913) 
По време на Балканската война (1912 – 1913) полковник Абаджиев е командир на 1-ва бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия с която взема участие в Лозенградската операция (Селуолу, Гечкели) и Чаталджанската операция. На 14 септември 1913 е произведен в чин генерал-майор и уволнен от армията.
Първа световна война (1915 – 1918 
В навечерието на Първата световна война (1915 – 1918) се числи към щаба на 7-а пехотна рилска дивизия, на 30 юли 1916 година е назначен за началник на 12-а пехотна сборна дивизия, а на 15 юни 1917 – на Бургаския укрепен пункт .
На 14 май 1937 година е повишен в звание генерал-лейтенант.
Генерал-лейтенант Георги Абаджиев умира на 21 февруари 1940 година в София.
Военни звания[редактиране 
Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (ноември 1879, преименуван)
Поручик (9 юли 1881)
Капитан (9 септември 1885)
Майор (17 април 1887)
Подполковник (2 август 1894)
Полковник (14 февруари 1900)
Генерал-майор (14 септември 1913)
Генерал-лейтенант (14 май 1937)
Награди Княжеский орден „Св. Александър“ V ст. (1888)
Знак „За 10 години отлична служба“ (1889)
Княжеский орден „Св. Александър“ IV ст. (1891)
Знак „За 20 години отлична служба“ (1900)
Народен орден „За заслуга“ на обикновена лента (1901)
Народен орден „За военна заслуга“ III ст.н (1905)
Възпоменателен кръст „За независимостта на България 1908 година“ (1909)
Военен орден „За храброст“ III ст., 2 кл. (1913)
Княжеский орден „Св. Александър“ III степен с мечове
Народен орден „За военна заслуга“ II ст.
Чуждестранни[редактиране | редактиране на кода]
Орден „Лъв и слънце“, Персия (1901)
Медал „За бойни заслуги“, Османска Империя (11 май 1917)[2]
Орден „Железен кръст“ II клас, Германия
Орден „Железен полумесец“, Османска империя
Орден „Сребърен лиакат“, Османска империя
„Кръст за военна заслуга“ 2 кл., Австро-Унгария
 от Уикипедия

ДА ВЪЗСТАНОВИМ ПАМЕТНАТА ПЛОЧА

                НА ИМЕТО НА  ГЕНЕРАЛ НИКОЛА ИВАНОВ

5356

Един от най- големите български военачалници в съвременната ни история, Никола Иванов е роден в град Калофер.Завършва Априловската гимназия в Габрово и Императорския лицей в Цариград /1875-77/.
Доброволец в Руско- турската война /1877-78/.През 1878 година постъпва в Командата на волноопределяющите в Пловдив, а по-късно същата година във Военното училище в София, което завършва със звание подпоручик.Служи в Източнорумелийската милиция,където е произведен в поручик.През 1882-1885 година завършва Николаевската генералщабна академия, в Санкт Петербург.
Той  участва в Съединението.А като капитан и началник щаб на Търново-Сейменския отряд в Сръбско-българската война в битката при Пирот.
В 1886 година е флигел-адютант на княз Александър Батенберг.През 1888 година е командир на 10- ти пехотен полк,  през1889 година е началник щаб на 4- та бригада, а през1890 на 4- ти конен полк.
1894-1896 година вече като подполковник е началник щаб на войската.В периода 1896-99 година е министър на войната в правителството на Константин Стоилов. Договаря връщането на офицерите,емигрирали в Русия, по време на политическата криза /1896-97/.
Произведен е в генерал майор  през1900 година.Командва 2- ра пехотна тракийска дивизия /1903-1907/.От 1912 година е генерал-лейтенант.Командва 2- ра българска армия, по време на Балканските войни /1912-13/.Ръководи обсадата и превземането на Одрин.
През  Първата световна война е в запаса. Той е  един от създателите на дружеството на офицерите от запаса и негов председател.През1936 година е произведен в чин генерал от пехотата.
Със своя живот и дело, генерал Никола Иванов записва със златни букви името си в българската военна история.Той има важно място в историята на Пловдив с активното си участие в Съединението, Сръбско-българската война, изграждането на Военния клуб в града, както и на организацията на запасните офицери и подофицери.
С неговото активно участие е изградена сградата на Военен клуб-Пловдив.  негова чест е била  поставена паметна плоча  пред клуба.За съжаление при един от ремонтите, тя е повредена, а впоследствие изгубена.
В споразумение между Съюз “Духовно възраждане- България”,  Съюза на запаснити офицери, подофицери от запаса и резерва, Пловдивски гарнизон и обръщение за съдействие и партньорство към други патриотични и граждански организации, както и  цялото гражданство  на  Пловдив, да възстановим паметната плоча  и я поставим на нейното място.
 тагове: военен клуб, паметна плоча, генерал Никола Иванов

БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

С нами Бог

95

За едно парче плат или за един парцал с измислен символ. Каква е логиката на цялото това насилие, което съпътства историята на човечеството? Някои се бият за нищо, за парче земя, от което ще спечелят феодалите. Защото няма какво друго да прави с живота си освен да се бъхти по полетата и да оплодява жена си? Историята обаче ни учи, че боят винаги си има някаква кауза. Храна за децата, спасяване на светите места, освобождение от робство или защита на личната собственост. И какво винаги стои издигнато над тази кауза. Знамето!Знамето, което обединява зад себе си хора, стоящи редом един до друг. Хора, приели идея, за която си заслужават да умрат. Знамето е символ на тяхната идея, на тяхното опиянение. 
Нито един музей в целия свят не може да се похвали, че притежава българско бойно знаме. След освобождението страната ни е губила битки, но никога армията ни не е позволявала да бъде пленено наше знаме. Българските офицери винаги са намирали начин да го запазят и много пъти с риск за живота да го занесат до столицата. Днес във военно историческият музей има колекция от над 600 знамена от които 60 са пленени чужди. 
Историята на българското бойно знаме датира още от създаването на Аспарухова България. Първото е представлявало конска опашка. Именно тя била бойния знак на армията на хан Аспарух. През следващите векове знамето претърпява промени, но информацията ни за него е оскъдна. Изключително малко са сведенията за българския боен флаг от времето на средновековието. В същото време сведенията които имаме за знамената от времето на турското робство са доста точни и пълни. „Свобада или смърт” – думи избродирани върху българския флаг и станали емблематични за освободителното движение, и в частност за Априлското въстание. Не случайно фолклорът е възпял:

Българско бойно знаме

Аз уших байряка,
аз му сложих знака,
знака България.
Аз уших байряка,
аз му сложих знака
смърт или свобода!
След освобождението бойните знамена са силно повлияни от руските такива. Съвременното знаме на българската армия е съчетание от цветовете на националния флаг. В основата му е кръстът от ордена „За храброст“ с червен цвят. В центъра е изобразен златен лъв. В четирите ъгъла на зелено поле са извезани златни лаврови вензели. В горната част на знамето по средата е извезан текст „За Република България“ или „С нами Бог“.
За всеки един войник по света знамето е свещено. Той трябва да брани знамето с цената на живота си. С гордост може да се каже, че българските офицери са изпълнили тази задача. Всяка година на 6 Май – Гергьовден и Деня на Българската армия бойните ни знамена се освещават.

Самарското знаме

То изразява каузата за която той се бори. Една от най-важните предпоставки за спечелване на дадена битка е морала на армията. Историята е доказала, че войника се сражава най-добре кога брани родната земя. Примерите са стотици: Шипка, обсадата на Тутракан, Българо-Сръбската война и т.н. Бойното знаме играе най-важната си роля а именно да подържа морала на войската. Знаменосецът е избиран от най-доверени хора. Самият Левски е бил знаменосец по времето на Първата българска легия. 
Нима човек е толкова безумно същество, че да се деморализира, когато му отнемат едно парче плат? В момента историята се повтаря и на по-ниски нива. За футболните хулигани е символ на висока бойна слава, ако откраднат знамената на противников отбор. Геройство и крайно унижение за запалянковците, който позорно са се оставили да им задигнат символа. Това е ключовата дума „символ”. Символът, с който те отъждествяват любовта си към най-разпространената игра в Европа. Представете си символа за извоюване на свободата на децата ви колко е силен и доколко може да се деморализирате вие, когато попадне в ръцете на агресорите. 
Българско бойно знаме
Българско бойно знаме
Бойно знаме на Седма рилска дивизия
Бойно знаме на Седма рилска дивизия
Българско революционно знаме от Априлското въстание
Българско революционно знаме от Априлското въстание
Знамето на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Знамето на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Знамето на Българското опълчение, ушито от Стилияна Параскевова, което става прототип за националното знаме на България
Знамето на Българското опълчение, ушито от Стилияна Параскевова, което става прототип за националното знаме на България
 http://btourism.com/read.php?id=95

Как песента „Шуми Марица“ стана първия български химн

Още от борбите за освобождение, през войните за национално обединение, та чак до ужаса на Втората световна война, българският войник непоколебимо е влизал в боя с песента и вика „Ура” на уста, готов да пожертва живота си. Самият текст на „Шуми Марица“ е изключително въздействащ и дава ясна представа за отличителните белези на онези години, като успява едновременно да възпее трагизма и величието на един народ. Едва ли често се среща друг национален химн, в който реката, вместо вода, в коритото си да има кръв, вдовицата да плаче, но генералът да не спира. Не спира така, както не е спирал и устремът на българския войник, желаещ му да постигне жадувания национален идеал.
За да проследим по-детайлно историята на химна, трябва да се върнем назад във времето и да напуснем българските предели. Годината е 1839, когато във Вроцлав полякът Александър Космар създава сатиричния фарс „Пиратите“. Той бързо добива популярност и скоро една от мелодиите в него се превръща в немската песен “Wenn die Soldaten durch die Stadt marschiern“ („Когато войниците маршируват през града„).
Макар и с развлекателен характер, песента има звученето на военен марш и успява бързо да се разпространи. Така се стига и до средата на XIX век, когато след разгрома на революцията в Австро-Унгария (1848 година) голяма група унгарци се заселва в Шумен. Сред тях е и музикантът Шафрани, който скоро след пристигането си създава оркестър. Една от песните, които изпълняват е именно “Wenn die Soldaten durch die Stadt marschiern” – мелодията на бъдещия български химн. Тя се харесва на учителя Атанас Гратински, който я нагажда към стихотворението „Слънце-зорница“, като научава учениците си на нея.
Така на практика за първи път мелодията на тази песен се пее с български текст. Очевидно това се е понравило на учениците на Гранитски, тъй като именно те и по-специално един от тях – Никола Живков, е с основна заслуга за разпространението на песента. Той е сред българските доброволци, които участват в избухналата през 1876 година Сръбско-турската война. Възхитен от личността и харизмата на генерал Черняев, който ръководи българските части, Живков решава да напише марш, посветен на него. Така се ражда химнът „Черняев марш“, който, разбира се, е написан по мелодията на „Слънце-зорница“.
Истинското си бойно кръщение „Шуми Марица“ получава по време на Руско-турската освободителна война. В спомените си много от опълченците, участвали в боевете край Стара Загора и Шипка споделят, че този марш е бил неизменна част от военните действия. В книгата си „Българското опълчение в Освободителната Руско-турска война“ подполковник Сава Кисьов описва как в най-решителния момент от Шипченската епопея командир майор Чиляев се изправя на една скала и запява „Шуми Марица“. Дочули, опълченците се спират и, запявайки своя марш, се хвърлят в атака на нож. Турците виждат пред себе си обезумелите българи и отстъпват.
След Освобождението някак логично „Шуми Марица“ се утвърждава като националния химн на България. Това става официално през 1885 година, след съединението на Княжество България и Източна Румелия. През Сръбско-българската и Балканската война българското войнство се сражава отново с популярната мелодия на уста. Полковите оркестри непрекъснато свирят химна. Свирят дори тогава, когато инструментите им са пробити от вражески куршуми и гранати. Тогава, когато силите са на изчерпване, когато трябва да се нанесе решаващ удар на противника, под звуците на „Шуми Марица“ и могъществото на българското „Ура“, начело с полковото знаме, българските войни се сплотяват и помитат противника. Успехът винаги съпътства смелите и решителните. Врагът е отхвърлен, а настъплението е венчано с триумф.
Щурмът на Лозенград през Балканската война
Щурмът на Лозенград през Балканската война
„Шуми Марица“ претърпява сериозна редакция от Иван Вазов през 1912 година. Обхванат от патриотичния възторг след първите победи през Балканската война, народният поет  пише почти изцяло нов текст на песента, като заимства мотиви от собственото си стихотворение „Шуми Марица окървавена“. Публикува го за първи път на 4 декември 1912 година със следната редакционна бележка:
ОТДАВНА СЕ ОЧАКВАШЕ ЕДНА НЕОБХОДИМА ИЗПРАВКА В ТЕКСТА НА ИСТОРИЧЕСКИЯ БЪЛГАРСКИ МАРШ, НАПИСАН КАКТО Е ИЗВЕСТНО, ОТ ПОКОЙНИЯ НИКОЛА ЖИВКОВ. ТЕКСТЪТ МУ ПРИ РИТЪМ, НЕОТГОВАРЯЩ ВИНАГИ НА МУЗИКАТА НА МАРША, СЪЕДИНЯВА И НЕУМЕЛО НАПИСАНИ СТИХОВЕ, ТА ТИЯ НЕДОСТАТЪЦИ НЕПРИЯТНО ДРАЗНЯТ УХОТО И ВКУСА ПРИ ПЕЕНЕТО НА “ШУМИ МАРИЦА”. ПРИ ПОВСЕМЕСТНОТО ВЪЗХИЩЕНИЕ, КОЕТО ДНЕС ВЪЗБУЖДА БОЙНАТА МУЗИКА НА ТОЯ МАРШ, ТЕКСТУАЛНИТЕ МУ ПОПРАВКИ СТАНАХА НАЛОЖИТЕЛНИ, ЗА ДА ИМАМЕ ПРЕД СВЕТА КОЛКОГОДЕ ПРИЛИЧЕН ПО СЪДЪРЖАНИЕТО СИ МАРШ.
През 1914 година Вазов нанася още няколко малки промени, които завършват окончателния вид на химна. През следващите години се правят няколко опита за редакция на текста, които се оказват неуспешни, преди през 1947 година „Шуми Марица“ да бъде заменен с новия химн „България мила, страна на герои“, който до голяма степен е заимстван от съветския химн.
Опитите след 10 ноември 1989 година да се възстанови песента като национален химн, въпреки настояването на определени политически сили и лица, се оказват неуспешни. Приетата през лятото на 1991 година Конституция на Република България узаконява химн на страната да бъде „Горда Стара планина”, което не пречи и до днес споменът за „Шуми Марица“ да е жив, а песента да се запява неусетно от малки и големи.
https://bulgarianhistory.org/shumi_marica_history/

НОВАТА РУБРИКА

hqdefaultЗа да  върви напред, България трябва да се поучи и осмисли от положителният опит на нашите предци и да преодолее техните грешки и провали.
Българските военни успехи през вековете са изписали златни страници в нашата памет.
Всичко, което е свързано с тази памет и остане за бъдещото поколение, през месец август на 2017 година стратира проекта “Мисия България. Напред в Новото време”.
В тази рубрика ще отразяваме събития, които са свързани с мъжеството и силата на българина.
 гл. редактор Мария Герасова