Category Archives: КАКВО Е ЧУДО СТАНАЛО ЧУДО ЗА ХУБОСТ И ПРИКАЗ КНИГА

КАКВО Е ЧУДО СТАНАЛО ЧУДО ЗА ХУБОСТ И ПРИКАЗ

 

Мария Герасова

 

 

 

 

КАКВО Е ЧУДО СТАНАЛО. ЧУДО ЗА ХУБОСТ И ПРИКАЗ

 

 

 

 

 

 

КНИГА

 

 

Весела Будилкова

 

 

 

 

 

 

 

ПРЕДИСЛОВ

Времето казват е такова. А, ние хората какви сме? Нали такива, каквито сме изградили себе си, през дългото си пътуване на

да се променим. А как да се променим? Нали зависи от нас, самите. А май много не ни се иска. Тъпчем само на едно място, без да видим, че има други, по- хубави места. Каква природа имаме…. земята. Пътуваме, пътуваме и не можем да разберем, че трябва Каква красота. .. Слънцето ни се усмихва от горе, а ние сякаш не го виждаме. Махаме  с ръка и гледаме към него с мрачен поглед, и не отговаряме на усмивката му. А нямаше ли да ни е по- леко, ако се усмихнем. Усмивката, казват сваляла  замърсената дреха  от нас.  Правила ни по- бодри и здрави. А ние не искаме да проумее тази истина. Погледите ни са помътнели. Гледаме злобно. А кой ни е виновен за това? Пак ние, самите. Май  вече  е време да се усмихнем и да тръгнем  с усмивка по пътят, който е нашият живот. Тогава чудото ще  стане. Когато се усмихваме и мислим за добро.

От автора

 

 

 

 

 

ЕХ, ГАНЕ, ГАНЕ

Тъй ли? Ами тъй. Как да не е тъй, като чудото е станало.. Чудо ли? Ами чудо, де… Наша Гана тръгнала на пазар, па си забравила парите. Че като отишла на пазара . Ни пари, ни чанта. Па се чуди горката . Що да стори? Как какво? Нали си е хитруша, се ще измисли някой магария. И какво мислите. Да си турне нещо скришом, па да не я види никой.    И,  мярка  се тя покай зарзаватите и поглежда скришом към зарзавадчийката.  „А, сега де, що да сторя, па да не ма види?”Взема един домат от масата и го оглежда. Ту от едната, ту от другата страна. Дърпа една торбичка от другите и пъха домата в нея. Взема друг домат. Пак го оглежда и го пъха в торбичката. „А така, де… Нека да станат келце, па тогаз- мисли си, тя .” Взема няколко домата и ги пъха наново в торбата.   А наоколо се е насъбрал доста народ и вземат ли вземат от прясната стока. Наша Гана  пъха още няколко домата в торбата и… . временце  е да се тръгне. Оглежда  се  с насмешка към  масата, дето се е натрупал народът , обръща гръб и лека, полека, беж  да я няма. Ама, не е тъй. Един як мъжага  от опашката край масата я зърва и я хваща за чантата

- Ей, ти, накъде тъй? Ние да не сме будали, че даваме пари за стоката, а? Айде. Връщай доматите!

- Ама аз…

- Какво аз? Айде, щото видиш ли го, оня?

- Да, да, чакай малко!

- Няма чакай ,връщай стоката, че…

И Гана, както си е страхлива се оглежда боязливо и тръгва . Онзи , якия е пуска, и отива към масата. Но Гана нали си е хитруша  побягва и се шмугва в големият магазин.    Там никой няма да я забележи ,дори. И якичкият.   Оставя торбата в шкафчето на входа. Щрака ключа и започва да се разхожда важно, важно  покрай щандовете.  Вече се изплъзна от погледа на якичкия. Спира ту пред един, ту пред друг щанд, като че ли ще вземе нещо. Но  нали я знайте. Туй е нейната игра на криеница.  Продължава да си играе на котка и мишка. А мишката  си  е хитричка и се вре по  скришните  местенца , щото  котката да не може да я хване. Така и Гана. Поогледа се тук и там и като вижда, че оня, якичкия де,   не се вижда никъде, въздъхва няколко пъти с облекчение и беш към изхода. Отваря шкафчето, взема   торбата и.. .  бърза към спирката. Нали си имаше карта за автобуса, сега никой не можеше да я спре..

-Ох-  с облекчение въздъхва тя  и се качва  в спрелия автобус.

24.май 2015 11,25 ч. неделя

 

ОТ НАС ЗАВИСИ ДА СЕ ПРОМЕНИМ

Де  сей  чудо видяло, наш пазар без чужда стока. А наша нямаме ли си? Да бе. Имаме си, но къде е?  Била скъпичка и нащи хора не я купуват. Обедняхме,  братче обедняхме.  И затова купуваме чуждата стока. Не  видите ли. Отивам на пазара да си купя лимони. И какво мислите. Вчера бяха  евтинки, а днес, 3,60. Ами, сега… Пък не мога да не купя. Провеждам си лечение с лимони за кръвното. Как няма да го вдигам? Аман от всичко…Не мога  да издържам, братче. о става. Едните лъжат  и мамят, другите крадат и богатеят, а Където и да ида, стока бол, но как да купиш, като е толкова скъпа? Не можем да храним децата си, братче. А народът ни, за  него да не говорим. Болен е народът ни, човече, болен. Питаш ли, защо е болен. Как да не  е болен, като няма какво да яде. Едно, че храната е скъпа, друго всичко стана изкуствено. Земята ни се натрови. И скоро и ние ще станем изкуствени. Ще сe превърнем в балони и ще летим, за да забравим, това, коетда не говорим за  третите, дето си нямат какво да ядат. Обикалям си значи онзи ден  на пазара  и преглъщам, като гледам ония ми ти  плодове. Но, аз съм забравила за тях. Повече витамини казват.  Имало ги само в плодовете, а откъде? И май така ще си живеем, ако не стане някакво чудо. Ама, чакай! Май чудеса няма, ако сами не си ги направим. Само ми е жал за децата.Станаха агресивни , наркомани, крадци, измамници. Израснаха по улиците.А никой не пита, защо е така? Ами, не ни ли е ясно? Оставихме ги без любов, защото изчезна любовта в семейството ни. Отчуждихме се, братче, отчуждихме.  Вместо да търсим причините, ние ги отминаваме и обвиняваме другите. Ех, време, време. Ей, живот, живот.  Живот като компот без плод. На дъното на буркана се мярка само някакво парче  от развален плод и нищо повече . Май като нас, хората. Развалихме се и вече не ставаме за нищо. А как да ставаме, като отчаянието ни гони. Как да не ни гони, като вече станахме като просешка тояга.  Време е да се вдигнем  на крак и да поемем всичко в ръцете си. Защото поне ръцете ни са станали яки от многото дигане по митинги и стачки.  Щото всичко ни дотегна, а така не може. От нас зависи да се променим.

26 май 2015г. 22,12ч.  вторник

 

ЩОТО КРЪВТА МИ ЗАКИПЯ

Ох, нямам думи, до къде стигнахме. Срещам се значи с една  позната в градската градина и какво сподели с мен, да ти настръхне косата. Ще ме попитате, значи. Какво толкова има? Ами как да има, като не знаем какво е спирка…

-Каква спирка, бе мила? – питам моята позната.

- Знаеш ли? Отивам, аз в моето ранчо, а там е зеленчуковата ми градина.

- И какво?

- Как какво? Цялата градина … Като я видях, започнах да охкам, да плача на глас и не мога повече?

- Какво не можеш, повече?

- Гърлото ми засъхна да се дера  и да плача.

- Значи,  нещо много лошо ти си е случило?

- Как да не е лошо. От лошо, по- лошо.

- Казвай, казвай, та да ти олекне! Щото споделена болка не е болка.

- Права си, мила. Ето какви са нашите хора. Всичко я карат по български.

- Аха…

- Тъй, да си дойдем на думата.

- Казвай де, казвай. Не я увъртай!

- Чакай малко да си отдъхна, щото ми стана болно на душата. Да  не  искаш пак да заплача?

- Казвай най- сетне, щото както я караме, май вече ми омръзва!

- Е, де… Ще ти кажа, ама не знам и ти какво ще кажеш.

- Е, и…

- Ами, отварям вратата на зеленчуковата градина и що да видя.

- Това е друго. Слушам. Става ми интересно.

- Ами целите стебла на доматите отрязани до корен и на земята се виждат само доматите.

- О хо… Виж го тоя умник.

- Не се знае кой е точно, но това, което е сторил, не прилича дело на нормален човек.

- Така е. Но всичко може да  се очаква. Аз мисля, че е някой завистник. Пък такива ги има много.

- Права си мила. За това не бях помислила. В съседната градина има една жена, която ме гледа с такива очи, чак косата ми настръхва.

-  Светът е станал един такъв… Злобата надделява  у хората. Завистта също. Тъй както ми разказваш, смятам, че е един от ония злобари, които не могат да си направят нещо свястно и злобеят на тези, които са постигнали нещо добро.

- То, човек си е такъв, какъвто си е.

- Ех, тази злоба, мила…. Не може да  се изкорини из основи. Както твоите домати. От тук личи, с каква злоба го е направил.

- Хайде мила. Май много се увлякохме. Време е да си тръгваме, щото кръвта ми закипя!!!

23.06.2015г 19,54ч, вторник

ВЪН ОТ СЕЛОТО!

А сега де…. Не го ли виждате, бре хора?  Ами тоя, Петко Шайката. Познавате ли го? Как да не го познавате. Той е най- личният в нащо село. анал юздите на магарето Марко и дърпа ли не дърпа. А то горкото, потънало в пот   така реве, та пушек се дига. Чак

Вървя си значи, аз   онзи ден. Гледам го, нашият.  Хв тъпанчетата ти да се спукат. А Шайката, хич не  му пука. Продължава да дърпа. А наш Марко нали си е инат, реве, та реве.

- Сус бре!-  с пълен глас вика Шайката.

Марко сякаш се стресна, навири уши и доближи муцуна до лицето на стопанина си.

Е, Петко си е Петко, а прякорът  му Шайката заслепява със своята уникалност. Шайка кай, Шайка.  И тъй, не щеш  ли  ха, нагази   в локвата. Цап и целият  се накваси с тиня , чак сухо място не му остана. До  него селския пазач, дето пази сливите.  Свали шапка и дълбоко се поклони  на Петко.

-О,   Шайка, къде тъй, мой  човек? Да не тъй повлякъл Марко, та си станал такъв убосник!

- Не бре, Арче. Недей  да думаш тъй!

-Думам не думам, работата  май върви на там.

-Как да върви натам. Не стига, че селския кмет не си гледа работата. Я виж, селото на кво е замязало!

-Прав си Шайка. Кметът ни е един такъв убостник, че не гой грижа за стадото си.

- Кво стадо думаш, бе  Арче?

- Тъй де, тъй де, людете де …

- Аха, тъй кажи! А аз си мислих, че сий купил стадо овце.

- Да бе. Май и ний сме като овцете. Дето ни закарат, там вървим.

- Е хей…

- Какво е хей? На мен ми омръзна да вървя със стадото и май скоро време ще избягам, па нека ма търсят.

- Тъй ли? Да не мислиш, че и на мен не ми е омръзнало да вървя като овцете?

- Ей, май започваме да се осъзнаваме?

- Що думаш?  Браво на теб.

-  А сега с Марко отиваме право при кмета. И ако не ме разбере, Марко ще го ритне по задните части и вече дим да го няма. Не ни трябва такъв кмет.
-Съгласен съм с теб. Щом не мисли за хората.  Вън от селото!

4       юли 2016,  17,45, събота

 

ЗАСЛУЖЕНО Я НОСИШ

-Що  думаш, ма   Мине? Нямаш ли си друга работа, та другите одумваш?

- Немой тъй, бре Колка!

- Как не мой?  Не тъ ли видя? Цял ден обикаляш къщята и а за този, а за онзи.

-Че обикалям ,обикалям. Туй мий работата. Надзиравам людите, Колка.

- Надзираваш ги, значи? А нямаш ли си друга работа?

- Туй мий работата. Кметът ми нареди да ги наглеждам, щото скоро идат изборите  и нъл знайш?

- Какво да знам?

-Онзи, Шапкарят  се шмугне ту в къщата на Капраля, ту в къщата на Сливаря. Нещо си шушнат. Човек не мож ги разбра.Ама, аз ше са скрия зад чардака на Пеньовата къща и ше слухтя, кат нащо  псе. Ем ше слухтя и като рипна, здраво местенце  няма да оставя на Шапкаря.С точилката ше го налагам по гърбината, па да види тогаз! Ше види той, как надумва людите!

- Е хей, ма Мине. На голям ербап са пишеш. Не си ли мислиш, че къвто е як, ша та хване за гръкляна и гласът ти няма да са чуе.

- Ей, май туй не си помислих… Тогаз само ше слушам и  ше отида при кмета, да му река, как шушукат и готвят нещо, да го свалят.

- Затуй ти рекох, че си от ония, дето слухтят и доносничат. Всички клюки на селото знаеш.Кой   кривнал настрани, кой   отровил  селското псе, кой бил барабана, че оня, Завалиевия зет изгонил жена си и не знам си още какво…

- Нъл за туй кметът ма назначи за селска клюкарка. Туй е голяма титла.

- Заслужено я носиш. Браво на теб…

- Заслужено, я… Друга кат мен няма.

- А сега да търча, че кметът ма чака…

12 ли 2015г. 23,14ч. неделя

-

ПА ДА ОСТАВИМ НА СЪДБАТА

-Е хей… Виж го ти, нашияІ

- Здравей  артлик. Как я караш?

-Ей на. Вървя си и си свиркам с уста.

-Брей… Друга работа  нямаш ли си?

- Как да си нямам.Свиркам си, да не плача.

- Защо бе, мой човек?

-Как защо. Онзи, комшията, знаеш го?

- Казвай, казвай. Какво комшията?

- Ами не е човек, а от ония зверове,  дето живеят в джунглата.

- Тук няма джунгла.

-Ами, как да няма? Хората така се озвериха… Агресия брат, агресия…По- лошо от война.

-Прав си приятел. И аз тъй си мисля.

- Ето, разбра ли сега? Пияни шофьори правят на парчета колите си. Убиват що срещнат по пътя си.

- Да,да. Жал ми е за децата. Що деца си отидоха. Отнеха им живота, когато трябваше да растат и да живеят.

-Знаеш ли, а колко такива пияндури са на свобода?

- Парите брат, парите…

-А пък напоследък са се  навъдили едни…

- Казвай бързо! Какви едни?

- Какви  ли? Обирджийки… От РУМА. Направили са си добре сметката.

- Ами  нали ги заловиха?

- И още как. Обирали парите на що народ. Пострадали милите.

-И за старците не им пукало…

-Обирали, обирали и трупали в банките. Станали милионери.

- Ами, ти не знаеш ли за оня просяк?

- Кой бе?

- Дори и не си чувал. Ходил по улиците окъсан и развлечен, а като умрял ,намерили под дюшека му пачки с пари.

-Е хей… И на това си му кажи живот.

- Широк живот, тесни гащи. Шапка на тояга.

- А, забрави да кажеш за вашият комшия.

- За него ли? Ами взел, хванал беззащитната ми булонка. Кученцето де.Отрязал му най- жестоко главата. И го хвърли от терасата, та падна горкото долу, в градината.

- Не продължавай, щото кръвта ми кипна, а сърцето ми ще изскочи от пазвата!

- Виждаш ли? Не знам какво да правя с него… Май е за лудницата. Да вика и крещи, щото сърцето му да се върне на мястото си.

- Тъй е. Май го е загубил някъде сред тълпата и не може да си го намери.

-Един ден ще го намери. Рано или късно съвестта проговаря. Туй не може да му се размине. Съдбата е справедлива. Тя напомня.

- Хайде сега да тръгваме. Па да оставим на съдбата…

19.юли 2015г 10,07ч събота

 

ХА СЕГА. ОСТАНИ СИ СЪС ЗДРАВЕ

-Па така. Па не така. Щото така каза Панката.

- Тъй ли? А пък, аз  да не знам.

- Какво има да знаеш, Коко?

- Как да няма? Щото не изпускам нищо.

- Аха… Тъй значи? Не изпускал нашият нищо.

- Айде, де. На баламурник ли ме смяташ?

- Къв ти баламурник?Ти си цял шаран за връзване.

- Ей… Недей тъй, бе Панка,  че ако те хвана не шаран, а лъв  ще стана.

-По- полечка Коко! Не  се яри, защото ярките бързо отиват във фризера!

- И ме плашиш отгоре на всичко? Не ме ли видиш? Метър и осемдесет съм.

- Виждам, виждам, но акъла ти е в гащите.

- Как, не   се  ли срамуваш от себе си, да думаш тъй?

- Как да се срамувам? Нито жълта книжка имам,нито съм превъртял. А ти?

- Какво аз? Ами аз съм си аз. И на никой не давам отчет.

- Браво Панка. На това се казва ярбап човек.

- Че съм ярбап, ярбап съм. За никой не ми пука. Да му мисли само оня, дето ме обиди!

-  Прав си, Коко. Такива ги има много.А някой дори се забравят, щото не могат да спрат.

- Ти да не ме слагаш в това число?

-Не, аз, туй…

- Какво аз, туй?

- Не искам да те обидя. Нали си мой човек?

- Мерси за сега. Па нека да си останем такива…

- Евала, Панка. На това се вика приятел. Ха сега. Остани си със здраве.

26 юли 2015 г 13 ч неделя

-

НАЛИ ДОЙДОХА НОВИ ВРЕМЕНА?

Има една поговорка”Когато цъфнат налъмите и от теб ще стане човек”. За човек да ни говорим, а за хората. Хора много, но човеци, особено с главно „Ч”, хич ги няма. Защо  казвам   така ли? Ами как да не казвам? Не ги ли виждаш какви са? Ами под път и над път, пък и навсякъде…   Виждаш го онзи, с рунтавата глава?  Върви си значи. Крачи си с онази походка, като че ли всичко му е в ред. Да, ама не му е, защото криви ту на дясно, ту на ляво. Залита като пиян и хич не му пука ,че другите го гледат. Да бе, да бе… А  ха, още малко да падне. И къде мислиш, ами в онази яма на пътя, а тя е пълна с кал. Май тази кал я донесе онзи, от горната махала! Мангото де… Не го ли видиш, него? Колко боклук  е захвърлил около  казаните за смет. Хич не му пука, че всичко ще отиде по него. Ей, на. Преди години хепатит тръгна  от махалата.  Пак от Мангото. Няма ли кой да ги оправи тези хора. Да отиде при тях, да ги просвети. Инак са умни, макар че са неуки. На ли ги гледам. И бързо се оправят. Какви къщи дигнаха в махалата. За чудо и приказ, а ние сме рекли, че са неуки. Дали всичко се учи в училище, а? На човек му идва отръки или просто си остава неук. Да не говорим колко неуки от нащи станаха бизнесмени. А ела сега да ги видиш. Вирнали глави, сложили черни очила и постоянно в баровете и в казината. Нали и те  са неуки, а? Ами  май трябва да се сложи ситото- работниците им изкарват парите. Водят ги на четири часа, а те, милите работят 9- 12. Да им плащат значи по- малки осигуровки. А парите от работата къде отиват? Пак при онези, щото са много хитри. А хората нека да нямат достатъчно пари да си нахранят   семейството. Че всичко е скъпо, скъпо е.  Всеки гледа да изкара по някой лев. Нали дойдоха нови времена…

Ха сега, наздраве, така се казва , за комшията и неговата работа.

31.юли 2015т 13,52ч петък

ХАЙДЕ, ДА СИ ПОМИСЛИ!

 

Бръмммммммм. Някой бръмчеше зад гърба   на Бомбата. Той се обърна и  кой мислите зърна? Ами  Зънзата, от отсрещния блок.Той беше вирнал глава,   косата му щръкнала,  а само тук- таме някой кичур близваше челото му.Потичваше и   пръхтеше,  като кончето на Коста Свирката. Онова, кльощавото, дето няма какво да го храни стопанина му. А той, горкия обедня. Изгониха  го от  работа.

-Ей, приятел  – присмехулно подвикна Бомбата. Къде тъй, бе мой чорап?

-   По- полечка, Бомба? Че ако  се развъртя, така ще те  зашлевя, та името си  не можеш да кажеш!

-Не видиш ли, че се шегувам?

- А, бе, шегата настрана! Не ми е до шегички!

- Защо бе, брат?  Не забрави ли колко добри приятели бяхме?

- Бяхме, ама сега не сме. Откакто завъртя оная далавера, забрави се  бе, Бомба. За теб вече няма приятели. А да не говорим за братя.

- Чакай,чакай! А ти май забравяш за твойте далавери?

-Какви далавери ,бе Бомба. Върша си работата, пък и давам по някой лев на ония, та да не  ме закачат.

- Такава ли била работата? А на мен викаш, че съм далавераджия? Какви ти далавери? Мен са ме налегнали ония, с дебелите вратове и работя за тях. Ако не работя, няма да имам хляб и  ядене. Децата ми ще гладуват.

- Да, да, разбирам. Май двама се печем на един огън. Ако не правим далавери,  ще гладуваме и ще обикаляме по казаните.

- Така е.Сега парите са при крадците и далавераджиите. Крадат и мамят, живеят  на гърба на другите. Вземат наготово от пожънатото жито.

- Тъй им е по- лесно.Без да работиш, да вземаш наготово от другите. Широк живот, тесни гащи.

- Като ми каза за гащите, видиш ли оня, просека де. Целият окъсан, чак гащите му висят.

- Знам то,  Зънза. Знам го. .А какъв беше навремето. От ония, как ги наричаха? Аха, кредитните милионери. Крадеше, лъжеше , мажеше и накрая стана  на  просешка тояга. Ходи по подлезите и проси милост. Тъй ще стане с всички, дето искат лесно да забогатеят. Съдбата си знае работата.  А оная , Равносметката, не търпи такива като тях. Ще им дойде времето и ще видят тогава…

-Хвана ме страх, Бомба. Май трябва и ние да си помислим, щото не се знае и какво ще стане с нас…

- Тъй, тъй  Зънза. Хайде да тръгваме и да мислим,  щото времето си тече!

-   Да си вървим, Болба, че ще ни стане тясно в къщи.! Нали ги знаеш, жените? Те са като халите и от нищо не има пука…

- Хайде, па си помисли!…

 

ТАКА ЛИ Е?

 

Чудо ли? Ами чудеса няма. А ако  ги има, дали  са чудеса? Да, да, Помня едно такова, с  бай Пандо- заравадчията.  Както си вървя,   ето го и него? Ами същия, бай ти Пандо.  Навел глава. Овисил нос, сврял глава в качулката, цял вампир. Човек не може да го познае. Престилката отпред  го опасва.  А краката му не държат.Май беше забравил да я свали! За къде е този човек, а? В кой век живей? Май е  от  ония, дето скоро са излезли от пещерите? А  те са за чудо и приказ. Такъв е и бай ти Пандо. Да му се чудиш и маеш. Дали пък да не го спра, а! Приближавам се до него , а той ме гледа така кръвнишки, че чак сърцето ми да изскочи от пазвата. По едно време така ми прилоша, чак да се свлека на земята. Нищо, нищо.  Ще му се усмихна, та да разбере, че не ме е страх от него. Така и направих. Приближих  го, а той ме хваща  за ръката и така ме стиска, че чак искри  изскочиха от очите ми.

-Ей, момиче, внимавай, щото ако те хвана, няма  да   остане нищо от тебе!

Отскочих в страни и се завъртях като пумпъл . Не мога да го разбера. Какъв  е тоя, бай ти Пандо? Да се чуди човек. Ето ти едно чудо.За чудо станаха и другите  хора… Не  можеш да ги разбереш. Непрекъснато   вървят напред, назад, въртят се  и място не могат да си намерят. Нещо им става… Не знаят на кой свят са. Тъй де… Май  светът стана такъв. Всички се побъркаха. Не могат да мислят правилно. Все бързат и не виждат, кой минава край тях. Виж ги, какви са!   Остарели  са   рано, рано.   Жал ме е за тях, но не мога да им помогна,  ако те сами не си помогнат. Май накрая няма да се познаят, щото както виждам, ще  тръгнат със старците и ще ги гледат  право в очите без да знаят, че и те вече са остарели на трийсет. Щото един много мислил , мислил и от много мислене си отишъл . Така ли е? А сега де. Да бягам, да се  прибера по- бързо, щото жената, децата…

 

НАЛИ  ТАКОВА Е ВРЕМЕТО?

-Хайде бе. Като, че ли не те познавам. Ти си от онези, дето се правят на не знам какво си…

- Ти ли бе, Фъки?. Името ти е таман.

- Така ли? А пък да знаеш, моето име, ми го даде Пейката.

- Кой е тази Пейка, бе Фъки?

- Как не го знаеш? Оня, бе, Надутия.

- Не знам  такъв надут.

- Е хей, виж го ти, нашичкия… Не знаел, кой е надутия?

- Не знам, бе брат.Как да го знам?. Надути много, а ти  ми думаш за  някой. Не  се сещам. Казвай, казвай де!

- Ще ти кажа, ама да не речеш,че не го пзнаваш?

- Онзи  Шишко, от седмия етаж.

- Ей, най- после разбрах. Той бил комшията, а аз  какво не си мислих.

- Виж го? Наближава стоте кила. Мързи го, бе, мързи го.

- Тъй ли? А пък, аз си мисля, че е по далаверите. Нали го гледам как върви.

- Не знам как върви, ама и аз мисля, че е от  далавераджиите..

- Сега се разбрахме най- сетне.

- Ето, така те искам. Да се разбираме, щото от разбирателството по- добро няма.

- И аз така мисля. А онзи , Шишкото , дали така мисли?

- Е, там не мога да гадая. Щото и вече близките ни не могат да ни познаят. Така см се променили… Просто нямам думи.

-А бе, че сме се променили, променили сме се. Времената станаха едни, такива.Парите не стигат. За къде по- напред?

- Тъй, тъй… Да, ама онзи Шишкото  хич не му пука. Живее си животеца. Гледа си душицата.

- Да ,бе. Нали си прави далаверите и си взема париците от будалите като нас.

- Че сме будали, будали сме. След като вярваме на такива шмекери  като него.

- – Ей, чакай, чакай! Какво е казваш, шмекер.

- Ами тарикат.

- Тарикат майка не храни. Остава си за цял живот такъв, ама…

- Да, да. Поне да бягаме далеч от такива, щото посотянно ще ни лъжат. Нас,будалите.

- Така е. Като сме будали и си мълчим, ще ни тъпчат такива,като него.

-Хайде, да вървим, че главата ме заболя от много приказки!

- Такъв е живота, брат. Да можеш да  говориш, да лъжеш и да правиш далавери.

- Уф, стига, стига. Аз ще си остана такъв, какъвто съм си. Айде, чао брат. Нали  такова е времето?

27.09.2015г 13,30ч. Неделя

 

БАЙ ТИ КОКО

Тоя ли? Ами, кой друг? Срещам го значи, него, бай ти Коко. И какво мислите. Ами вирнал нос, сложил черните очила, нали слънцето пече ли, пече. И хич  не му пука, че минавам край него. Прави се, че не ме познава. До вчера бяхме   познати, а сега толкова се е променил, дори и близките си не може да познае. На тежкар се пише, нашия… Откакто  стана шеф  в девятката, порасна му работата. Да кажеш, че е учен. Не завърши дори средно, а се пише на шеф. Колко, като него нямат никакво образование и станаха шефове, я на фирма,  на фондация, я на някаква още неизвестна партийка. Но нали са напористи, качиха се  едно стъпало  нагоре и се мислят за кой знае какви. Не мога да му се начудя , на  тоя  бай ти Коко…  Тича  ту тук,  ту там и като че ли гони вятъра. А вятъра си  духа и не се знае къде отвява. Дали на изток, на запад, на север  или на  юг? Нека си духа, но бай Коко никак не му върви да го гони. Къде ли ще го отвее? Май никъде. Ще си стои на едно място и ще си мисли, че прави нещо.Какво нещо, бе хора? Не го ли виждам, че не става за нищо. Не знае колко е две и две, а тръгнал да става шеф. Шеф- деригент, значи, на симфоничният оркестър. Оркестърът си свири, защото музикантите са учени. Но бай Коко, хич го няма. Отгоре на всичко, лекции изнася. Какви ти лекции? Ами тъй. Все едно и също. Като един папагал е назубрил наизуст  и  е  напълнил главата си със чужди мисли.  Предава ги  на хората, все едно, че са негови. А и те, тръгнали да го слушат. Мислят го за много  учен. Де да ида та   да им кажа, че има само осми клас и нищо повече. Пък лидер иска да става, в новата партия. Там май всички са като него!… Все за едно и също думат. „Ние, казва, сме най- добрите. Искаме този и онзи да си идат . Не им е мястото тука. Нека ние победим, тогава ще видят!” Ах,завалиите.Да си мислят, горките, че ще победят. Докато не отидат на училище, да се научат на наука, никога няма да победят. Победата  ще е за силните. А кои смятате са силните? Ами истинските. Тия, дето не лъжат и мамят. Тия, дето имат достатъчно ум в главата си и знаят, как да го използват, но за добро.

А бай ти Коко си мисли, че може да победи и то умните.

4.10.2015г 20,20ч .неделя

 

ГОЛЕМИ СМЕТКИ, МАЛКИ ХОРА

Е хеййййййй. Така не може мой човек!  Вървя и се ядосвам на Симката. Не го ли виждате?   Виснал нос към земята, като че ли  гимиите са му потънали.Затичвам се и спирам до него. Той ме гледа и сякаш не ме вижда.

- Здравей Симка. Къде тъй?

- Май не те  помня?

- Как тъй, бе Симка?  Видяхме се на главната. Не помниш ли?

- Хайде, давай по- нататък! Казвай сега!

- А бе, човек, много си разсеян. Къде ти е умът?

- Прав си брат. Така ми е повял вятъра. Вее вее и не знам къде ще ме отвее.Че до теб ли ми е сега, да те помня.

- Много си ми интересн Симка. Аз още   помня името ти , а ако те питам, ти няма да  кажеш моето.

- Хайде, казвай, като си рекъл. Как се казваш?

- Ами, Иван. Иван от съседния   блок.

- Аха… Май съм те виждал. Сега си спомням. Отгоре на всичко се срещнахме  на главната и там разбрахме, че сме от един квартал.

- Е, най- после да се сетиш.

- Да бе, брат. От време на време изключвам . Преминавам на ниски обороти. А когато премина, не ми говори. Отивам някъде другаде.

- Май при ония, извънземните ли?

- Не бе, не бе. Хваща ме яд  и не мога да мисля.

- О хооо. Виж го нашия Симка. На кого те е яд, ако не е тайна?

- Ами на ония, дето стоят на високо.

- Абе, кои са ония, дето стоят на високо?

- Не се ли досещаш? Големците, дето не мислят за нас, как живеем.

- Ей, най- после… Как да не се досещам? И мен ме е яд на тях. Станахме на просешки тояги. Обикаляме като гламави по улиците и забравихме кои сме.

- Още сме хора, но ако още малко продължи така, ще ни хванат бесните и ще им теглим чертата.

- Каква черта, бе Симка?

- Чертата на сметките. Ще видим тогава, колко струват техните сметки.

-  Да бе. Големи сметки, малки хора. Загубили са ума си и не могат да го намерят.

- Да. Ако го намерят,  ще си спомнят времето, когато са били като нас.

- Е, това искам. Да си го спомнят и да  започнат да мислят.

25октомври 2915г 22,10ч  неделя

 

ДА ЗАТЕГНЕМ ДИСЦИПЛИНАТА!

- Защо бе, защо още си тук? Ни го ли виждаш, оня? Вирнал си опашката на коня и тича ли тича.

- За кой говориш, Кирко?

- Как за кой?Не го ли виждаш, прилича на на коня на Петката. И той, горкия е вече остарял, но още го бива.

- Кажи тъй,  Ломка.А аз какви ли не си помислих.

-Най- после се сети, Петка. Отдавна искам да те  питам нещо, но не смее. За оная даскалка, дето задиряла съседът.

- Коя даскалка, бе Ломка?

- Как коя? Не я ли знаеш ? Цялото село говори за нея, а ти да не знаеш.

- Като не знаех, нали сега научих? Казвай де!

-Той, нашичкия май е луднал  по нея.Виж го, в общината работи, а се излага. Май и властниците си нямат акъл. Едно време беше друго. Хората бяха морални. Нямаше ги такива като него. Като дойдат на влас, се самозабравят. Мислят, че всичко е тяхна. Пък стигнаха и до жените. Май смятат, че и те са техни…

- Прав си , Ломка.Който намаже от властта, забравя за такива като нас. Задиря чуждите булки, а знаеш ги и тях. Щом някой има повече парички и хоп, скача върху коленете му. Така и наща даскалица. Мислеш ли, че го обича. И тя си има семейство, но хич  не и пука.

- Какви времена  настанаха, Петка. Моралът се затри нейди. Виж ги, на. Вече не се знай, кой при кого спи. Мъж ли е, жена ли е…

- Ей, не искам да си мисля. Момичетата от малки зачеват. Млади и стари хукнали като бесни. И тогава, касво ще остане от нас? От хората де.

- Ами, аморалисти. Ще се навъдат ей такива, повече ненормални и ще управляват света. А как ще го управляват, не мога  да си представя. Не ги ли виждаш младежите. Обикалат като гламави. Псуват, говорят вулгарности, смъркат  трева, не почитат майка и баща. Не знам какво ще излезе от тях!… Как ще създават семейства. А какви деца ще се раждат!

- Ох. Не искам да мисля, защото косата ми настръхва.

- Давай, ние дето се броим на пръсти и все още сме нормални, да се хванем за ръце и да направим нещо!

- Ами какво нещо?

- Да затегнем дисциплината…

- Как ще я затегнем.

- Да започнем от нас- възрастните. Да върнем морала и любовта. Да променим и отошението между учителите и учениците. Да гласуваме нови закони. Да се уизучават нови дисциплини.

- Какви дисциплини имаш предвид?

-Ами едно време се изучаваше дисциплини, които възпитаваха децата ни на добро. А сега.. Никой не се е замислил за това.

-Да, така. Много ненужни предмети,  нито един, как да се учим на добро.

-Ами, ето от какво имаме нужда. Не да се говори навсякъде за пари и секс, а да учим децата си на добро още от малки.

- Хайде, сега да тичам към къщи, че май ще ме подгонят. Ще ме питат къде се шляя толкова време?

30. октомври 2015г 22,28 пегък

 

ВЪЗМУТИТЕЛНО НАЛИ?

Вече не издържам. Не мога да викна дори на глас, че ще ме чуят ония, нали ги знаете и ще ме вкарат право в лудницата. А тя, лудницата де, казват, не била за нормални хора. Май всички скоро ще полудеем. Не виждам ли какво става наоколо. Ще  срещнеш някой, който залита ту на една, ту на друга страна. Скоро излязъл от кръчмата и обикаля улиците Такива  като него бол. Просто е забравил, къде е домът му. А на оня ъгъл   младежите….  Летат в някой друг свят. Нито виждат, нито чуват. Отивам до тях. Хващам единият за яката, а той  взе че се търколи на земята. Мисля си. Как се промени младежта ни! Всичко дойде май от запада. Разни хипита, петли, прическите им значи. А да не говорим с какви цветове. Това младежи ли са? Не приилчат на хора. Онзи например, дето сви в ъгъла. Не го ли виждаш? Надул се  като някой пуяк, а пък и прическата му пуешка. Всички тия, дето ги виждам, в скоро време ще ги поканя и ще спретна едно ревю.Ревю от екземпляри, които напълниха главана. Вече не може да се види  нещо красиво, облечено прилично. А тия, тука, да ти падне шапката, дето я нямам. Слагам я само когато времето се застуди.

До мен се приближава младеж, с петльова прическа.

- Ей, лелче, кво ма гледаш? Не съм ли готин?

Поглеждам го.

-Тръгвай си мойто момче. Защато, като те гледам такъв един, иде ми …

-Какво ми е, лелче?

- Не се ли виждаш, малкия? Смятам, че ако се пострижеш, поне нула номер, ще изглеждаш по- добре.

- Такава ли  била работата. Ами, мода.  А аз вървя в крак с нея.

- Аха.

- Айде, лелче. Чао, че бързам. Приятелите ме чакат в кафенето.

Ех, няма ли да срещна един нормален младеж, та да ми останат очите след него! Да си кажа: „Ето на,това е момче.” Няма ги вече такива. Виждаш ли го онзи младеж с момичето. Двамата обути в дънки и целите  с дупки. Сякаш са излезли от бойното поле.  Модерно било.  Не мога да  приема тази мода.  А онова момиче, с късата пола. Толкова къса, че още малко ще се видят  гащичките й. Възмутена съм, но няма кой да ме чуе. Май трябва родителите им да се намесят! А те, като се намесът, кой ги слуша… Никакво възпитание.  А казват, че възпитанието идвало от родителите. А сега младежите израстнаха по улиците. Няма кой да ги контролира. Ох, омръзна ми да ги гледам. Скитат по улиците. Дори по пейките правят секс и никой не им обръща внимание. Как искаме да ги променим, като сме ги изоставили, търчим ли търчим, а те, младежите де, кой да ги възпитава! Ето, това е… Защо лежат по затворите? Защо още от малки крадат и мамят. Гледат те в очите и те лъжат. Възмутително, нали?…

10 ноември 2015г 20,35ч вторник

 

ХАЙДЕ ДА СИ ИЗБЕРЕМ ПЪТЯ!

Ох. Омръзна ми от тези оратори… Не ги ли виждаш? Пишат се на не знам какви си, пък и дават съвети на будалите. Как да не са будали, че им вярват. Говорят им ласкави думи. Обещават им какви ли неща, чак това, че не знам какво си и че те са не знам какви са. Вярвате ли им,а? Знам, че народът е казал: ?” Този, който говори много,   върши малко”. Не е ли така? Навярно, сте съграсни с мен? Аз поне  не давам лъжливи обещания. Само казвам истините, право в очите. Защо обичам  Чудомир ли? Ами, с  него сме съграждани, пък го обичам, че пише така, както народът казва: „Право куме, в чьорни очи”. Бил прав, нали? Ето и аз. Обичам този израз  на яве и на сън. Нали има една такава песен? Е, да не  се увличам. Пък обичам да казвам истината право в очите. Защо да овъртам, както някой люде. ” Едно казват, друго вършат”. Не ги обичам, тия. Има хора, дето ги обичат, защото и те са такива. Аз поне си знавм своето. Казвам, защото, то е в мен и не искам да го крия. Така съм спокойна, пък и съвестта ми е чиста. Може  някой да не е довелен, че му казвам това, което мисля, но в крайта сметка не живея за хората. И така, да си дойдем на думата, без да шакалкавим. Знаете ли, какво е „шакалкавим”. Ами, без да оврътаме. Да си кажем истината право в очите. Тя, истината както знаете е само една. „Право куме в чьорни очи”. Е, сега разбрахте лил, какво искам да ви кажа. Да бъдем силни и да си казваме истината право в очите, макар да ни боли. Пък съвестта ни, както казах, ще бъде чиста и няма да ме мъчи. Ех, не мога да си представя хората, дето не си казват истината? Ами, те са си такива. Човек или е истински лъжец или се ражда с истината. Не е ли така, според вас? Хайде, много да не говорим, защото някой ще  се засетнат.Според мен, истинсксият човек няма да се  засегнет, защото истината са фактите. А фактите са действията. Така се доказва истината. Ама май, истината боли,а? За мен, тя е един голям факт, който може да  притежава само силнят човек. Но май, ние се обезсилихме и вървим по кривата пътека. А тя е да излъжем, да  замажим . Просто, да скрием истината. Старите хора казват тъй” „Човек сам си избира по кой път да тръгне”. Така е…

Хайде, да си изберем пътя!

26.11.2015, 15,42ч. Сряда

 

 

 

СИГУРНО НЕ ЗНАЕТЕ КАКВО ДА КАЖЕТЕ?

 

А хааааа. Така ли се говори на по- големите, а ? На кого заповядваш? Не можеш ли да кажеш „Моля те”?
Но май не знаеш какво значи това? Чувам все вулгарности да бълва устата ти. Айде, не искам! Нали ги виждам да скитат по улиците, дрогирани, пияни до козерката. Все отбор юнаци.Не искат да ни слушат и това си е то…Та нали, ако ни слушаха, нямаше да са такива, а щяха да си кротуват и да си вървят по правото. И какво? Това право ли е? Знаят си своето и от нищо не им пука. Пълнят дискотеките . Люлеят се под звуците на плейбека сред дим и цигари. И летят на някъде. Нямам думи. Не ги виждам, утре… Ще скитат по улииците без дом и подслон, щото парите им отиват за алкохол и наркотици . Хей, вие, младите, накъде? Май искате да потънете ей там, в онова блато? И тогава не ви виждам.Ще се заличите от земята. Искате ли това? Кажете го на глас, поне да го чуят другите! Аха, така значи? Така ви е по- лесно а? Тате носи, мама меси, да живеем ний… Хайде, мислете, докато не стане късно! Че когато стане късно, светът ще се срине пред вас. Косата ми настръхва, като си помисля. Виждам една земя, напукана, а нейните жители къде са? Ако не се промените, миличките ми, ето… Само не знам, искате ли земята да запустее и да изчезнат нейните жители? Не разбирате ли, че вие сте тези, които можете да я запазите. Разбирате ли? Всичко зависи от вас. Хайде, заедно да извикаме! „ Земя, обичаме твоя свят и нека останем при теб!”Искате ли? Кажете де? Май мълчите? Сигурно не знаете какво да кажете?

12.2015г 15ч  вторник

 

ТОГАВА ЩЕ РАЗБЕРАТ

Което си е така, така си е. Ама да речете, че не е така. Ами давайте, кажете на глас, какво мислите! Хайде де! Аха, значи мълчите, а? Кажете бе, хора ли сме или животни? Виждаме онзи, дето краде и убива и, пак си мълчим. Да, да… Мълчим тук, мълчим там, мълчим навсякъде. А той си върши  злодеяние и пак мълчим.    Ако, го хванат  и съдят, тогава?… Ама той  нали е мънгизлия, брои стотарките и виж, не могат го тикна в пандиза.Така е… Там лежат малките риби. Имам един приятел, който ми разказа нещо интересно. Двама братя, цигани откраднали джи ес ем. Ем. Били  с  качулки.  Момчето, от което го откраднали,  не ги познало. Наблизо бил едно приятелче, българче. И какво мислите? Ами, те- циганите де, набили него и вместо двамата хитреци,  осъдили приятелчето.   До ден днешен лежи в пандиза без вина..Излежава  присъда вместо крадците. Горкото момче!е. А ония, големите крадци, дето крадат и грабят,  няма ли да ги тикнат в пандиза, а? А аз нямам какво да кажа.Боли ме за хората, които са ограбени. Кой ли не ги граби? Ще кажеш, че са будали, като се дават да ги крадат. Не са будали, ами  са много търпеливи.Май започнахме да се надигат.!   Акълът  ми  започна да идва? Казват, че чашата започнала да прелива?  Будалите  започнали   да изтрезняват след дългото  опиянение.Нали дълги години живяха в летаргичен сън? Май сънят вече се превръща в действителност?  Така им се пада на ония , крадците де!. Да ги хакнат в пандиза и всичките им парички да се дадат на гладните и жадните. Не ги ли виждаш- колко просяци се навъдиха? Докато ги има ония, дето крадат, просяците ще стават още повече. Затова, нека хванем крадците за яките, за да видим кирливите им ризи! Май няма кой да им ги изпере? Нека да им ги свалим, та да останат голи. Когато са голи ще започнат да мръзнат о и тогава ще разберат, как мръзнат хората!…

17.2015г 15,15ч, четвъртък

 

 

 

 

И АЗ ТЪЙ МИСЛЯ

-Ох, мила моя майно ле… Какво е чудо станало! Станахме на просешка тояга. Хайде брат да тръгваме, че както ме е подхванал вятърът,  не знам къде ще ме завее.

-Как тъй бе, Борка? Вятърът си духа. Ний да не сме вятър?

- Вятър и още как,  брат. Говорим едно, а вършим друго. Кажи сега де? Не сме ли като вятъра. Докато духа тук, духа другаде.

- А, тъй ли било?

-Тъй е Борка. Ние май сме много вятърничеви.

- Най- сетне се усети.  Ами, ако не сме вятърничеви, нямаше да сме тъй.

- Защо нямаше да сме тъй?

- Защото сме непостоянни. Казваме едно, вършим друго. А да не  говорим колко лъжливи обещания даваме.

- И кво?

- Да ти кажа ли нещо?

- Казвай, казвай. Май…

- Какво май? Ще ти споделя нещо, което се случи с мен. Определяме си среща с един  колега, щото трябва  да вършим важна работа.

- И какво?

- Как, какво? Ами, отивам аз на срещата и какво мислиш?

- И…

- Точен съм значи там, а от него и следа. Чакам близо половин час и нищо. Обаждам му се по джи ес ема а той, ами това, ами онова. Оправдава се значи.

- Ей,май на нещо ми мирише?

- Недей да ти мирише! Вместо да се обади, да ми каже, че няма да дойде, а той ме праща за зелен хайвер.

- Какво думаш бе брат? Какъв е този зелен хайвер?

- Не разбираш ли? Имали ли зелен хайвер? Тай и той.

- Аха, сега разбирам.Такива като него са бол. На това се вика човек без достойнство. От нищо не му пука.

- Тъй е Борка. Да знаеш в какви смешни ситуации съм изпадал. И то заради такива, като моят колега.

- Виждаш ли, брат. Докато ги има  такива като него, сме за никъде.

-Ех, Борка, Борка… Прав си мой човек. Знаеш ли колко такива ги има. Заради тях светът се обръща наопаки. Вървим с  главата надолу.

-Надува ме смях, брат.Хем ми е смешно, хем ми се плаче.Няма ли най- сетне да ни дойде акъла, та да мислим какво правим?

- И аз тъй мисля. Ама май другите не мислят като нас?…

19.декември 2015г. 19,11ч. Събота

 

 

 

ВСЕ ПАК СИ ВЗЕМАШ ЗАПЛАТАТА

 

- Май  не виждаш достатъчно? Гледаш на една страна и не мислиш? Ей, за теб се отнася!

- Кой си ти, та  ми заглуши тъпанчеатта? Викаш и няма мяра  гласа ти?

- Аз ли? Май не ме позна? От данъчните съм. Забрави ме?

 - И да те помня, пак ще те забравя. Пишеш се на голям тарикат, а всъщност си от ония будали, дето се правят на не знам какви си….

- Ей. Не ме обиждай, щото не знам!

- Какво не знаеш? Такива като теб с лопата да ги ринеш.

- Е хей, виж го нашечкия!

 - Какво нашечкия? Такива  като теб под път и над път.Обирате данъците на хората… Всички сте един дол дренки. Чудите се  как да вземете по- големи данъци. Ние хора ли сме или животни?

- Това ли било?

- Ами да. Това е било. Хората изнемогват от непосилните данъци. Превиват гръб и на вас пак не ви пука.

- Ами над нас са по- големите шифове.Те нареждат, ние изпълняваме.

- Ай де де… Не  се оправдавай! Всички сте в кюпа. Знаете си кирливите ризи.

- И пак съм виновен.

- Разбира се, че си виновен. Ако нямаше такива като теб, светът щеше да бъде друг.  Карате я по старуму. Не приемате новото.

 - За какво  ново говориш? Така  е по- добре.

- Аха.. Тъй значи? Така ви е по- добре, а? Лъжите, мажите, щото всичко ви е наред. Получавате си заплатичката и не виждате другите. Всички сте от едно тесто.

- Ей, не ме обиждай! Тестото е различно и ние сме различни. Паричките не ми са кой знай и съм стриктен в работата си. Знаеш, каквото ти нареди началника, ти изпълняваш. Да  не мислиш, че и аз не се възмущавам, ама няма как?

- Ето на, дойдохме си до думата. Щом като се възмущаваш, защо си там?

- Натискам се, защото ако напусна, няма да мога да храня семейството си.

 - Виж го, нашия. Нямало да може да храни семейството си! А  тия, дето ходят по улиците и нямат храна? И те ли трябва да плащат данъци? Ето, на. Виждаш ли, докъде стигнахте вие и другите като теб? Твоите шефове?

-Прав си, мой човек.

- Какъв твоя човек съм? Да не вземам данъци от бедните. Данъците трябва да бъдът според хората. На бедните трябва  да се вземат по- ниски данъци. А какво правят твоите шефове. Затова народът ни ще  се превъне в просешка тояга. Да му мислят бедните, а? Шапка на тояга…

- Е така я. Тук си прав. Да не мислиш, че и аз съм кой знае колко богат?

- Все пак си вземаш заплатата.

- Така е. И аз се преобщавам към теб. Нека шефовете да се замислят! Справедливо ли е бедните да плащат данъци колкото богатите?

 25 декември2016г, 15,16ч . петък

 

 

ХАЙДЕ ДАВАЙ!

-Златен и готин си, приятел.

- Защо бе, Дан? Виж какъв съм снажен!

- Ай, ай… Снажен бил. Хората гладуват а ти, я се виж,

 тлъстичък…

- Такъв съм си. Такава ми е натурата.

-  Не ми ги говори такива.Натурата ли? Тлъстниката си идва с яденето.

- Май доста се угояваш? Виж какъв си станал!

- Ей, не говори така Дан! Жената така си ме харесва.

- Харесва не харесва, но я ме виж мен!

-Да бе, Да бе. Станал си на кожа и кости.

- Ей, ей… Станал съм тъй знаеш ли защо?

- Кажи де? Слушам.

- Защото гладуваме. Цялото сеемйство гладуваме Дан.

Как да не гладуваме. Парите не стигат.Само жената работи. Какво искаш да не гладуваме?

- Такава ли  била работата?

 -Такава я. Това да не е малко?

- Разбирам приятел.

- Ето. Най- после ме разбра. А ти?

 - Аз ли? Имам фирма, но никак не върви.

- Защо,  Дан?

- Плащаме големи данъци За кого по- напред?

- Ей, аз пък си мислих.

- И да мислиш и да не мислиш така е.Имам и работници. Едва им плащам заплатите,а за мен каквото остане.

- Ей и при теб било тежко.

- Така е. Колкото повече  получаваш, толкова повече ти вземат.

- Ох, ох, и аз се   вайкам, но от вайкане файда няма.  Не знам вече какво да правя? И   питаш, защо  толкова много  хора да ровят по кошовете. Циганите са по- добре от нас.

- Прав си Дан.Умни са завалиите. Като нямат пари крадат  и така се хранят.

- Как да не крадат. Деца бол, за тях няма работа, нямат образование.

- Да, да. Кой се грижи за тях?Ккавото и да стане, все  те са виновни.

-Онзи ден съм в автобуса. Прибирам се от работа. Минаваме покрай училище и какво мислиш? Снежни топки летят към прозореца. Шофьорът каза, че преди няколко дни  с такива счупили стъклото на автобуса.

- Как бе, Да?. Снежните топки не са толкова тежки?

- Да, ама хитреците, децата де, вътре сложили камъни.

- Истина е. Много са хитри.

- И знаеш ли, хората в автобуса пак набедиха циганите. А това бяха българчета.

- Ето какво било!  До къде стигнаха децата ни…

- Видя ли сега, когато изчезна любовта в семейството. Натирихме децата си по улиците и те се  превърнаха в хаймани и престъпници. Затова  затворите са пълни  с младежи.

- Прав си Дан. Вчера ходих в съда да  за проверя нещо. И знаеш ли какво?

- Кажи де!

 -Ами там , зад желязната врата бяха затворили няколко младежи. Добре облечени и красиви момчета. Стана ми тъжно Дан.

- И на мен ми стана тъжно. Ето, това са бъдещите хора. Какво  е и ще бъде нашето общество…

- Ако не стъпим здраво на краката си. Да ангажираме млади и стари да работят за доброто, няма да стигнем  до никъде.

- Така е. В миналото поне имаше доброволни отряди. Затова престъпността беше в намалени размери. А сега какво е!…

- Хайде Дан. Да идем там и да им кажем „време е да направим това,  което отдавна не сме направили.  Ние сме силни, само да се обеденим.

- Хайде, давай!

 9 януари 2016г. 11,7 ч. събота

 

ШАПКА НА ТОЯГА

-Е хеййй, нали ти казах , а?

- Какво ми каза, да не мислиш, че мога да знам?

- А бе, ти на какво се мислиш?

- Аз ли? Ами нищо.

- Така значи? Пишеш се, че четеш мислите?

- Аз ли, нещо подобро.

- А си казвал на комшийката, че четеш мислите на другите? – Такава ли била работат?

- Не ме е разбрала. Казах й, че май се шегува с мен.Че трябва да се види каква е. А тя.

- Какво тя… Така се стресира и помисли ,  че знам какво мисли.

- А ха, разбирам те. Гузен негонен бяга.

- Така е, мой  човек. На такива като нея, така  им се пада, та като говорят, първо да помислят.

- Най- после загрях.Искаш, да я накараш да  се замисли накъде е тръгнала.

- Така е.  Не я познавам много, но май за никъде не е.

- Защо, да е заникъде?

- Ами, защото така е повяхнала и  посърнала, а не вижда себе си.

- Да, да. Съжалявам за мъжа й.

- Защо бе, Кама?

 - Ами отрепал се е от работа. През дена на едно място, а вечерта на друго. Парите не им стигат.

- Така ли?

- Ами как ще им стигат, като тя е вечно по кафенетата. Крак връз крак, цигара в устата и кафенцето. И все по луксозни кафенета.

- Така не им виждам края. Как ще им стигат парите. А отгоре на всичко и дъщеричката им. Така върти закръгленото си задниче, с къса да не гооврим до къде поличка, толкова вталена, че всеки момент ще  се пръсне.

- Ето, това е. Докато другите дъщери работа  не могат да си намерят. Техните също, а тя…

- Е хей. Карат си я значи, тъй. По леката по меката.

- Тъй да се каже. Горкичките…

- И аз така мисля. Наистина са горкичките. Да ги съжали човек.Както я карат, ще тръгнат под кривата круша.

-Да бе. Търкулнала се е крушата, намерила си похлюпака.

- Ха,ха, ха…

- Тъй е Кама. Всичко си е за смях.

- Дано се намери някой, който да подхване дъщеричката  й. 

Такива като нея знаеш ли  какво им трябва?

- Казвай, казвай!

- Ами да ги хване за ушите и право там… 

- Аха…

- И да видим тогава къде ще ходят. Мястото им е в къщи. Да вършат някаква работа.

- Така е. Нали виждам днешните момичета. Не могат да шият, да готвят да шетат. А едно време беше друго. От малки родителите ги учиха на всичко.

- Не знам, като се оженят какво ще правят, щом ксамо висят по кафенетата.

- Майките, майките са виновни, че ги учат така.

- За съжаление са мъжете. Вече си смениха задълженията. Те поеха къшната работа, а жените забравиха къщите си и все по кафенетата.

- Е хей… Шапка  на тояга. Ами ако продължава така, не знам накъде ще тръгне света.

15януари 2016г. 18,42ч петък

 

 ПРАВ СИ ТРЪНКА

 

- А ха. Такава ли била работата? А пък, аз си мислих…

 - Какво си мислил? Да не би , че съм голям разбойник?

 

- Май ти сам си го каза.

- Как,  аз, ама…

- Така ли? Да не би да казваш, че не беше ти? Нали те видях?

- Къде си ме видял , бе Трънка?

- Ами минавах случайно покрай онова място и…

- Какво място? Да не си се припознал?

- Как да се припозная? Отдалеч се виждаш с твоята тромава фигура.Ходиш като мечок. Пък и лапите ти са едни такива?

- Какви са? Те са на бачкьор. Бачкям  цели 12 часа  по строежите.

-  Знам, знам. Язък ,че имаш висше, а работиш  като черен работник.

- Така е. Сега никой не те пита, дали имаш образование. Виж ги ония?

- За кои говориш, Трънка?

- Ами ония, с многото парички.

- Такава ли била работата? Ами, да.

- Като пример ще ти дам моя комшия. Завърши осми клас едвам и, едвам всичко приключи. Ама сета, ела го виж. Вирнал глава, издикисал се с лъскав костюм, като че ли излиза от модно ревю. А отгоре на всичко си сложи вратовръзка.

- Е хей… Голяма му е работата.

- Прав си Трънка. Че е голяма, голяма е. Завъртя такива далавери, че не може да си приброи паричките. Отгоре на всичко кара черен джип. Където мине , мацките бягат след него. На тълпи, на тълпи.

- Ей, истина ли казваш?

- Да не е лъжа. А брат му лежи в затвора заади него. Той краде, а набедиха малкото му братче.

- Горкото… Без вина, виновно.

- Така е. Не виждаш ли колко невинни хора лежат по затворите? Поне двама зам такива.

- Идва една циганка при мен и ми казва: „Затвориха го ,бе бате. Затвориха го,  щото с комшията се сбиха зарад една кокошка.  Казаха, че я откраднал.

- Значи, такива лежат по затворите, а? Щом като е циганин, лесно го тикнали в затвора.

- Така е. Няма ли си парички…

- А бе циганите и те са хора.  Между тях ими и добри и лоши. Нима ние, българите сме много добри. И при нас е същото. Добрият си е добър, лошият си е лош.

- Мъчно ми е, че са се навъдили много лоши хора. Правят само злини на другите.

- И на мен ми е мъчно, но както се казва, желанието си е наше. Ами, ние сами си  избираме, да сме добри или лоши.

- Прав си Трънка. Пък и доста умен. Проумяваш истината.

- Как да не съм прав? Не съм седнал.

- Е хей… Пък те избива и на шега?

- Защо да не се шегувам? Светът се крепи на шегата. Но онази, коята те кара да се усмихнеш от сърце. Не на празно  Първи април е световен ден на шегата. От вечни времена, хората са се шегували и животът им бил по- лек.

- Да, да. А сега, хората са се намръщили, кото че  гемиите са им потънали. Гледат те накриво и са готови всеки момент да те разкъсат.  Май мислят, че  за нещо си им виновен.

- Тъй тъй… Амакакто сме се разбъбрили, виж станало пладне, а в къщи жените ще ни гълчат. Хайде, хайде да си тръгваме!.

- Хайде, Трънка. Па пак  да се срещнем на сладка приказка…

3 февруари 2016г 19.07ч.- сря

 

ОХ МИЛИТЕ, ТЕ

Моля моля. Да не говоря, че съм много възмутена. Как да  да не съм възмутена, като я виждам какво прави.Прави та прави и…  Как да не  прави, като има кой да й обръща внимание.  Гледам я и не мога да й се нагледам.  Върви си наща и не можеш я позна. Оная ми ти къса пола. А блузката. Деколтето и слиза толкова ниско, че още . О, не, нека да не говорим… Бай Пандо минава край нея и цъка с език. „ Кученце, маценце. Такива ми ти работи. Ей, миличката. Коя майка ти е родила, та се фръцкаш тъй? Я виж, Кали?  И тя е на твойте годинки, но скромността й личи.”  А маценцето обръща къдрокосата   си глава и плюе веднъж на земята.

-Не  се  ли виждаш  къв пръч си, а си седнал да се занасяш? Айде, чупка, че ако ми закипи, не знам…

А бай ти Пандо нали си е страхливичък, дори от мишките в стаята се плаши, обръща гръб и право в близкото кафене. Виж го ти, нашият. Не си види годинките, ами с младите се занася! Такъв е животът. Младите правят кръстоска  със стнарчоци, като бай  ти.Пандо. Нали е мангизлия? А сега парите владеят света. Без пари ли си, за нищо не си. Виж го онова,  Марчето! Скита се по улиците  като гламмаво   Търси някой  да  й даде хляб.  Хм, обедняха хората, обедняха… Някой дори няма  какво да  ядат.Затова и Марчето. В къщи има болна майка, а баща  й пиендела.  Взема на вересия пиячка. Как да не е  пиендела, като търси, търси и не може да си намери работа. А инак е с  висши. Инженер по образование.Пропи се, горкичкият. Виж го, станал е кожа и кости. Добре, че болната му жена получава пенсия , та да напълнят празните си стомаси.  Но три гърла за кого по- напред? Ето защо,  Марчето  скита по улиците.  И  тя има висше,  а  за къде?  Скоро й обещаха работа, но още пет като нея.  И тогава?   Май скоро ще започне  да рови по казаните! Станала е една…  Горката.   Вече  е на годинки. Време е да се задоми, но кой ще я вземе такава! Няма съмочуствие, горкото момиче. Изгуби го там в нищетата. Какво да яде?  Хайде, да не умуваме! Тежко ми е за нея, но не мога да й помогна, ако не си помогне сама.Да я оставим… И какво?  Ето го и Ването. Облякла новата си премяна и праши на някъде.

- Къде бе, Ване?- питам я аз. А тя ме поглежда намръщено и думичка не  обелва. Браво на нея. Какво ли се чуда? Май всички тръгнахме на  някъде и не знаем къде А как ми се иска да виждам усмивки по лицата на всички. Но  изчезнаха някъде! Просто се стопиха. Може би ако слънцето  ги жегне, ще подскочат и ще се завъртят по   часовниковата стрелка, после   обратно, напред, назад и пак напред. Искам да тръгнат само напред и да не се  страхуват.  Да  гледат слънцето право с очите си,  и да се усмихват.  Да. Това е животът. Но има ли кой да те слуша. Хайде, хайде, мини му метър. Така казват хората. Ама метърът може да бъде къс и дълъг.  Ох, ох и много ох. Ето и Кинчето. Навела глава, като че ли гимиите и потънали. Горкичката,  изгуби вярата в хората. Много ми е мъчно и за нея. За всички ми е мъчно. Но не знам. Май трябва да викна с пълен глас: „Стегнете се бе, хора. Животът е наш и  трябва да го живеем!

 Ето, това е. Другото е за останалите.

9.февруари 2016г. 8, 46ч вторник

-          

 

И СИ ПОМИСЛИ!

-Така ли? Защо мислиш, че не е така?

-Аз ли? Кажи ми Рад, защо пое този път?

- Не мога да те разбера. Какво искаш да кажеш?

- Ами, пътя на наркоманията.

- Ох, това е дълга история.

- Ех, Рад. Какво момче беше!

- Да, бе. Знаеш ли, че си много готин?

- Май не знам. От теб го чувам.

- А ха… Виж го нашия?

- Учудваш ме Рад.

- Защо бе, готин?

- Е, стига с това, готин. Защо са тия номера?

- Май не ме разбираш? Питам те нещо, а ти не отговаряш

- А, за онова ли? Да, сега това е модерно.

- Кое бе? Наркоманията ли?

- Да, за него става въпрос.

-  Когато няма кой да ти обърне внимание.

- За какво говориш?
- Ами за нащи. Майка, баща…

- Ето каква била работата? Сега най- после разбрах.

- Разбра ли? За това ти говоря.

- Горкият ти.

- Защо горкият? Нащи ме изгониха от къщи и заживях по улиците. Какво друго може да правя?

- Прав си, Рад.  Тръгнал си по улиците. А защо те изпъдиха? Защо не си потърси работа? В това е спасението.

- Може и да си прав, но  мен не ме бива да работя.

- Ей, не говори така!Само мързеливите не искат да работят.

- Ами може би си прав.

- Прав съм значи. Имаш пари  за наркотици, а мога ли да знам откъде са?

- Ами има много дилари. А имам и приятели. Те ме приютеха при себе си.

- Тъй значи? Лесно ти е да вземаш наготово? Приятелите са до време. И един ден оставаш на улицата, съвсем сам.

- Айде, бе. Не говори така.

- Как да не говоря така? Ами това си е истина. Хайде, намери си добри приятели и те ще те научат на друго. Бори се Рад. Бори се с нарокотиците и си намери работа. Тогава животът ти ще стане лек и няма да скиташ по улиците

- Знаеш ли? Май, че си прав. Ще си помисля.

- За сега ще се разделим Рад. Пък пак ще се срещнем. И си помисли!…

15.февруари 22,02ч.понеделник

 

 

ДЕРБИ

 

   Драги телезрители. Нашите камери се намират на градския стадион, откъдето ще ви предадем така очакваното дерби между футболните отбори “Стрела” и “Искра”.

Предаването ще води обичаната от вас – Веселка Будилкова.

   Над главите на играчи и зрители падат едри, дъждовни капки и удрят къде ли не. Внимание… и една от тях хвърчи към якичкия полицай. Той замахва с палка и тя се стоварва върху главата на близкия зрител. Плешивкото подскача и в този момент получава шут по задните части от фен на “Стрела.” Охо… Неуспешен удар и кракът му се заклещва в седалката.

    И… съдията свири начало на мача. Внимание… топката лети във въздуха и пада върху крака на Леваков. Шут… Вече е в крака на Бубеков. Той я овладява и Зоето от “Искра” го фаулира с крак.

   Съдията показва жълт картон. Момент, момент, драги зрители! От трибуните някой вика:

- Я го, оня! Не го е срам! О, у, о, у…

- Кой бе? Оня, на стадиона ли, а? – намесва се и дългучът.

- Ей, бягай от там, бе! Тук да не ти е лудницата?

- Не видиш ли, че е психар? – обажда се шкембелията от публиката.

- Я, хайде, чупка! – заканва се фен на “Искра.”

     Драги зрители. Виждате ли го? Гол-голеничък. Обикаля стадиона. Внимание…

 хуква към страничния съдия. Момент, момент! Дърпа дрехите му. Е, хей! Май, иска да го съблече! Ето го и съдията. Крещи. Започва да бяга към съблекалнята. Мачът спира. Да отдъхнем за миг! И наново. Хвърчат димки. Олеле… Една пада върху главата на главния съдия и той замахва с юмрук.

- О, у, о, у – чуват се гласове  от трибуните.

   И в този момент феновете на двата отбора нахлуват в стадиона. Момент, момент, един от тях пада върху съдията. Някой свири, подмятат се палки. Леле… каква олелия! Браво на полицията! Феновете летят обратно към трибуните.

   Мачът продължава. Остават още пет минути извън регламентираното време.

Край. Резултатът е реми – един на един.

 

 

 

КАНДИДАТ ЗА РОБОТ

 

Кико: О, Геро, здравей!

Геро: Здрасти, Кико.

Кико: Как я караш?

Геро: Да кажем тип, ама топът хич го няма, завалията.

Кико: Недей така, бе!

Геро: Да знаеш как ми е завъртяла главата една!

Кико: Как бе, жена ти не се ли досеща?

Геро: Какво да се досеща? Та тя ме гони от къщи.

Кико: Ей, шегата настрана!

Геро: За теб шега, ама за мен истина. Знаеш ли, кара ме да стана робот?

Кико: Такава ли била работата? Ами, аз отдавна съм станал.

Геро: Май, че и двамата се печем на един огън?

Кико: Да бе, като робот се чувствам най-добре. Слагам гуменото топче в устата и шапка на тояга.

Геро: Как гумено топче?

Кико: Ами гуменото топче, мой човек, помага за по-малко говорене.

Геро: Тъй ли?

Кико: И трябва да се учиш от мен! Вместо да се шляеш на чашка по кръчмите.

Геро: Знаеш ли? Чашки има малки и големи. Зависи каква ще си избереш.

Кико: Каквато и да си избереш, все е чужда.

Геро: Стига, стига! Кажи, какво правиш като робот?

Кико: Първо слагам дрехите в автоматичната пералня. Трябва да внимаваш, щото вместо праха, сложих детето!

Геро: Чакай! Как така бе Геро? Толкова ли не ти сече пипето?

Кико: Сече, не сече, добре, че беше жената.

 

Геро: И…

Кико: Ами, пералнята се върти, изчишкваш детето. След което изваждаш дрехите и от време на време поглеждаш яденето на котлона. Накрая простираш. Може и жена ти, за да не разберат комшиите!

Геро: Виж го ти, нашият!

Кико: Какво нашият? Да не искаш да ми се смеят?

Геро: Това и баба го знае.

Кико: Да, ама после включваш прахосмукачката. Изсмукваш праха от килима и я изчистваш, като внимаваш за някой чуждо влакно! След това я слагаш в леглото!

Геро: А, бе, ти да не спиш с прахосмукачката?

Кико: Как бе Геро? Тя е специална. Става за столче.

Геро: А сега, де!

Кико: На всичко отгоре събирам и сметта от кошчетата. След което (това движение е праволинейно). Може да се използва и противогаз до мястото на предназначение.

Геро: Чакай, Кико! Ти забрави най-важното!

Първо – поставяне на женска перука.

Второ – обличане на рокля.

Трето – завързване престилка около кръста.

Кико: Ле, ле… Геро! Каква еманципация!

 

МАГАЗИН ЗА РЕЗЕРВНИ

- Ало, магазин за резервни части ли е?
- Дааа.
- Трябва ми автомат за затваряне на дупки.
- Не можете ли да говорите по-високо?
- Казах, имате ли автомат за затваряне на дупки?
- Кой калибър ви трябва?
- А бе, откога дупките се измерват в калибър?
- Говорете по-високо! Каква машина, за малки или големи дупки?
- На мен ми трябва автомат, а не машина за правене на дупки.
- Ами тъй кажете!
- Какво тъй кажете? Не стига, че скоро си взехме апартамент…
- Ало, тук не е бюро жалби. Нямаме автомат за запушване на дупки. Апартаментът панелен ли е?
- Такъв е. Не стига, че не му дават гаранция след време, ами е пълен с дупки. Със съседите става директно предаване.
-  Автомат можете да си потърсите в “Направи си сам”!
- Знам, че ще си направя сам, ама… Олеле, мале, от съседите тече вода през дупките…
- Ало, водснабдяване и канализация? Елате незабавно! Носете и понтонна лодка!

 АХ, ТАЯ МЛАДЕЖ

   Белята вървеше преплитайки крак о крак, сякаш беше единственият оцелял воин от Никофоровата армия. От време на време поспираше и устата му изпускаше по някоя благословия: “Ох, как ме нареди това копеле! Ненаситник, хищно животно, орангутан! Направи ме на бостанско плашило. Няма здраво местенце по мен. Чак кокалите ми болят. Гадината му с гадина! Неговата кожица!… В шадравана ще го натикам! Да може да отрезнее пиянската му мутра! Не се вижда какво е магаре, а другите седнал да поучава. Ама и на мен не ми пука от нищо. Хубаво го наредих. Изстисках го като гъба сюнгер. Шмекер се пише, а? Мисли, той да води хорото. Няма го майстора! Само с едно не мога да се помиря, че този път така лесно се предадох. Сега не ме бива и за вторични суровини. Язък на новите ми дънки! Колко зор видях да ги изкрънкам от татенцето. Бая соленко му излязоха. Колко труд положи да намери долари! А колко плати, да не говорим! Бива си ги наш`те търговци, дето въртят търговийката! Не е майтап работа това, играят си с огъня, ама кога ли ще ги подпали? Но тяхна си работа, всеки отговаря за себе си.
Ох, ох, ох… ето, че и късметът ми върви! А сега и водичката ще ме освежи. А да поумия наваксаната си физиономия, че не знам как ще се прибера в къщи! Тъй ми се пада, като не си знам мярата! А, бе, то и аз съм си виновен… Събрал съм се с една тайфа от кол и въже. Грешка няма в тях – юначаги. Да стоиш и да им се наслаждаваш на разпиляните мисли. Казвам им аз.
- Приберете се, бе, момчета! Стига сте скитали по баровете и закачали младите мацета!
А те , юруш върху мен. “Ти си такъв, ти си онакъв! Ти не си съвременен!” Врели, некипели. Знам ги аз!  Всички искам да ме подхлъзнат върху динена кора. За приятели се пишат, а?…
А онова рошавото магаре, като го хвана, като го заритам, чак на отсрещната стена ще го залепя! Да виси вместо афиш, та да му се наслаждават! Неговата кожица! На ербап се пише, а?…

 

В ТОВА Е ИСТИНАТА

- О, Златен, как си?
- Не съм Златен, доларов съм.
- А пък аз съм паричен.
- Ей, май двамата сме от един дол дренки?
- Де сей чуло и видяло, наш пазар без долари?
- Слушай, аз не съм от битака!
- Може и да не си, ама като те гледам… всичко е от там.
- Виж, дрехите ми стоят, но е от тялото. Една приятелка ми рече, че глезените ми били като Аполон.
- Че ти много ниско слизаш, бе!
- Слушай, Златен! Жената е срамежлива. Все надолу гледа. Да, ама инак е спортна натура.
- С китките как е? Движили ги, движили ги? А?
- Движи ги бе, движи ги. На всички митинги все това прави. Тренира.
- Айде бе и там ли? Браво!
- Върти ги, върти ги, та пушек се дига. Палци върти. Горе-долу, горе-долу.
Ама, ти защо питаш за китките?
- Ядат ме бе, брат, ядат ме. И в къщи ме ядат, и вънка ме ядат, и навсякъде ме ядът. Слаби ми били китките, хъ…
- Тренирай бе, човек, тренирай! В това му е майката! Ходи на митинги! Викай, палци върти! Ти се върти! Всичко върти! Хем гласните си струни ще оправиш, като Николай Гяуров ще станеш. Хем китките ти твърди ще станат, като каратист ще удрят. Нали знаеш? Навън пари искат. Тук е безплатно. И най-вече, не иска мислене. У… горе… долу… горе… долу…

 

  КАКВО Е?

 

ЛАСКАТЕЛСТВОТО – сънотворно, седативно, психотерапевтично, понижаващо температурата, противовъзпалително, съдоразширяващо и обезболяващо средство.

КАК ДА ТОНИЗИРАМЕ НЕРВНАТА СИ СИСТЕМА?
1. Системно правете гимнастика на устата си като бърборите непрекъснато!
2. Постепенно увеличавайте силата на натиск на собственото си мнение върху другите!
3. Поддържайте висока температура на въздействие!
4. Правете ежедневен масаж на наранените си сърдечни участъци!
5. Освежавайте мозъчните си клетки в барова обстановка на кънтящ плейбек!
6. Заспивайте под лекарски контрол!
Всичко това ще помогне за доброто ви настроение…

 

 АЛО, БЪРЗА ПОМОЩ

 

- Ало, ало…

- Какво сте се развикали бе, госпожо? Ушите ми и без това пукат. Слушам, тук е пожарната.

- Кой, кой, бърза помощ ли?

- Никаква бърза помощ не е. Тук е пожарната.

- Ало, някой се намеси в разговора ни. – Ей ти, затваряй, че не чувам!

- Коя си ти бе, я затваряй, че я не си ме видяла, я не си умряла!

   Зър…

- Бърза помощ ли е, мъжът ми?

- Да, кажете, момент да запиша адреса! “Генерал Колев номер?”

- Номерът е записан на пътната врата. Казах, номер три.

- Ще чакате, в момента имаме много случаи!

- Ало, ама ви, мъжът ми, по-бързо! Ей, че проклет телефон, пак прекъсна!

   Зър…

- Пак ли сте вие? Не разбрахте ли, че тук не е бърза помощ! Айде затваряйте, че тук е пожарната!

- Абе, господине и без това мъжът ми изгоря.

- Кой изгоря? Нищо не се чува.

   Зър…

- Какво сте завикали бе, госпожо? Да, бърза помощ е.

- Най-сетне, той си замина.

- Кой си замина?

- Ами, мъжът ми. Елате и си го вземете!

- Ало, ало, кого да вземем?

- Олеле… Всичко  отиде…

- По-спокойно! Какво отиде?

- По-бързо, по-бързо! Мъжът ми полудя. – Ало, бързо помощ, линейката, психиатрията…

 

НЕОБИКНОВЕН ИНЦИДЕНТ

  Напоследък във фирмата Инженеринг-Космос бунгал, ставаха невероятно странни неща. Преди два дни плановичката Глория просто излетя от кабинета на директора Карабойчев и се намери в прегръдките на Янев, който стоеше наблизо. В първия момент тя се уплаши. След това хвана главата си с две ръце и прихна така да се смее, че Янев я изгледа смаяно.

     Моментално се пръсна слух, че Глория, такова-онакова, спала с директора. Предположи се, че всичко идвало от това, което подхвърлила пред една колежка: “С Карабойчев ще се разберем! От един месец ни обещава, а сега не иска и дума да изрече…”

   Два часа по-късно пред очите на всички, директорът се появи в необичаен вид: с кариран каскет, подстриган нула номер. До него Пеню Топозчийски жестикулираше оживено. В горното джобче на сакото му загадъчно се подаваше кичур от косата на Карабойчев. По всичко личеше, че тук се крие някаква загадка, която не предвещаваше нищо добро.

    И ето, на другата сутрин Пеню се яви в службата и възбудено обяви: “Победа… Премиалните ще ни бъдат изплатени тази седмица.”

   Разнесе се шепот. Чуваха се отделни хихикания. По едно време Янев се осмели и пристъпи до бюрото на Топузчийски, ухилен до уши:

- Браво, колега! Колективът те поздравява.

- Защо? – учуди се Пеню.

- Как така “защо”? Ти си бил голям смелчага бе, Топузчийски! Вярно ли е, че заради нашите премии си оскубал перуката на шефа?

   Всъщност никой не можеше да допусне, че Пеню обожаваше старата си професия. Наскоро си купи вносна ножичка и от време на време подстригваше избоялата грива на някой приятел. Изглежда бяха подшушнали и на Карабойчев. Напоследък такъв ужасен косопад беше го налегнал, че не знаеше къде да се дене. Пък и жената на Пеню работеше в козметичен салон, все с нещо можеше да му помогне. Ето защо той беше го извикал при себе си.

  А Глория, горката, нахлу в кабинета точно тогава, когато Топузчийски привършваше с подстригването на шефа и тъкмо пъхаше кичура в джоба на сакото си. Беше решил да го постави в рамка над бюрото си.

 

 

БЛАЖЕНИ СА ВЕРОЮЩИТЕ

    Говори, ако си нямаш друга работа. В говорилнята имат нужда от много говорене. Слушателите, все парчета, тъй де, все психопати. Ще те слушат до спукване. Блажени са верующите. По- добре иди в лудницата! Там поне лудите ще те гледат и ще пляскат с ръце. Може би пък да ти провърви. Да срещнеш някой арогантен, който ще ти подаде ръка и ще те наругае. Тъй значи. Ти си най-добре, защото говориш, а не знаеш какво говориш. Само мрънкаш, като онова коте от покрива. То поне си знае песента. Една и съща. Мрън, мрън, мрън, мрън и все така. А ти мрънкаш, но нямаш покритие. Мрънкай си! Няма кой да те слуша. Аз съм на друга вълна. Мисля повече. Винаги съм усмихната, а някой мислят, че съм луда. Какво да правя? Нека си мислят. Аз пак ще се усмихвам. А ти да му мислиш. Вече започна да си говориш сам, щото няма кой да те слуша. Ама аз съм виновна, че все още те слушам. Та ти давам стимул. Ако не спреш, май и аз ще полудея. Ще отидем и двамата в лудницата. Нали ще бъдем будали? Та те са луди за връзване. А лудите са за никъде. А никъде къде е? Ей там, на боклука. Щото боклуците много ги има. Цели купища. Пък да внимаваме, да не влезем в тях, щото ще станем мръсни! Виж, на мръсните е мястото на говеждия пазар. Говедото си е говедо. Никой не може да му каже две. Две, значи едно и още едно. Едното отива при другото. Тогава ще станат две говеда, та ела ги търси! Хукват да пасат трева. Ама и тревата става. Ще им нахрани търбусите, но те пак са си говеда.
А сега да си дойдем на думата. Наоколо е пълно с говеда и боклуци. Говедата хукнали с пълни търбуси и право в реката. Не се удавили, а се окъпали. Че кат лъснала онази ми ти козина. Ама и мравчиците си ги бива. Налитнали на чистото. Хапели, хапели, та кръв потекла. Кръвта привлякла мухите. И какво станало тогава? Едно разплуто туловище. Докато един ден напълно се разплуло и потънало в земята. Просто изчезнало.

 

ПЪК ДА МУ МИСЛЯТ  

- Ей, защо си кахърен, мой човек? Гемиите ли ти са потънали?

- Как да не съм кахърен? Булката кривна, па ела да видиш!

- Какво да видя, Димка?

-  Ами, хванах ги дибюдис, голи, на наща спалня.

- Как тъй?

- Ами тъй. Представяш ли си ква  наглотс, пък баш в къщи.

- С кой, бе?

- Ами с Павката. Нали го знаеш? Дето се шляе, като муха без глава по улиците.

- За него къща няма ли  си?

- Май си няма, щом ходи по чуждите.

- Е хей… Да му се наслаждаваш на завалията.

- Ум си няма, горкият! Май умът му паднал в гащите!

- Как в гащите?

- Ами тъй. Все по чуждите булки ходи.

- Нали си има булка?

- Има, няма, той си знае своето. Знаеш, едно магаре свикнало ли е да реве, се си реве.

- Аха… Хем реве, хем бере.

- Какво  бере, бре Димка?

- Бере в чуждото лозе.

- Тъй, тъй, брат ми.

- А ти, не го ли  натупа едно хубаво, та да види къде се е наврял?

- И да го натупам и да не, той си знае своето.

- Значи, тъй ще го оставиш?

- Намислил съм друго. Па нека тогава да се оплаква на арменския поп.

- Казвай, казвай!

- Ще го хвана някой ден без да очаква. Ще го съблека дибюдис гол и ще го разкарвам из мегдана.

- Виж, това ми харесва.

- Чакай, чакай да довърша! Ще взема касетофона и ще му пусна кючеци. Тогава нека се кълчи.

- Страхотна картинка, брат!

- Хем ще се кълчи, хем ще му доведа селското магаре, Марко. Да го подгони из мегдана, па тогава да види как се ходи по чужди булки.

- За смях ще стане пред цялото село, Димка.

- Тъй му се пада! Има си такава засукана булка, а на чуждите налита.

- Какво се чудиш? Такива времена настанаха, та никой не ти мисли за морал. Не се знае, кой при кого ходи. Кое е чуждо, кое е твое.

- Май повече на чуждото налита!

- Нали знаеш? Чуждата кокошка е ярка. Па е по-сладка.

- Хъ. Каква ти ярка? Пак си е кокошка. Да не е по-различна?

- Да. Ама за него е по-различна. Щом като търси другите.

- Ще го пипна, аз! Па нека да види тогаз, на кого ще налита… Не се ли види на кво мяза.

- Направи го, брат, направи го! На таквиз като него, така им се пада! Дето развалят чуждите семейства. Семейството е голяма работа. То трябва  да се тачи. Мъжът трябва  да е за пример на децата.

- Тъй, тъй, на какво е заприличало? Любов, хм. Любовта трябва да е в семейството. Другото какво е? Не е ли проституция? Все едно, даваш тялото си под наем.

- Ей, ей, по-тихо, че ако те чуят другите!

- Какво като ме чуят? Не е ли вярно? На всяка крачка, ги засичам. Като Павката.

- До къде стигнахме! Затова са разводите. 

- Тъй е, я… Хората се женят вече по сметка, а любовта хич я няма. И да я търсят, няма да я намерят. Да са мислили на времето, като са се женили!

- Затова и децата тръгнаха по улиците. Защото я няма любовта. И я търсят там, сред дим от цигари и наркотици. Сред безразборен секс.

- Да, да. Тъй е. И абортите станаха толкова много, че  не могат да се преброят. А после…

- И после, не можели да имат деца.

- Ох, стана ми тъжно на душата, като си помисля.

 - Тъй е, брат. Ако не си вземат от поука, се ще е така. Пък, животът им бил виновен…

- Хайде сега.  Остани си със здраве! Пък да му мислят!

 

 

 ОМРЪЗНА МИ

Ох, няма ли да свърши това? Не им ли омръзна на нашенците! Викат, кряскат, прегракнаха и пак продължават. Няма ли работа за тях! Митинги, митинги, все същото! До идат при ония от властта, та да им кажат какво искат! И мен ме вълнува бе, хора. Много ме вълнува. Ето на. Чужденците ще могат свободно да купуват земите ни. За нас какво ще остане? Само огризки и кокали. Къде ще сеем житото си? Ще бъдем зависими от чужденците за залче хляб. Ами плодовете и зеленчуците! Кожата ми настръхва като си помисля: “Какво направиха и от нашата енциклопедия?” Дати, събития, имена. Все за ония с дебелите вратове и не знам кои си. Сега е времето да си на власт и да имаш много пари. Нали?

   Пък на улицата слушам само псувни и вулгаризми. Изроди се нацията ни бе, хора! А по телевизията и радиото? Кой кого убил, къде има престъпления и убийства. Нали гледам децата ни. От малки играят ония игри, нали се досещате – стрелят с автомати и убиват. И тогава? Какви ще станат като пораснат?

   И още нещо. Имаме толкова богатства – нефт,  газ, злато , желязо и още, но не искам да изброявам всичките. Дадоха ги на  чужди хора за шепа пари. Вместо да спрем всичко това. Какво?!! Ето защо трябва да отидем при властниците и да разговаряме с тях по човешки. Не е ли вече време да ни разберат? А може би!!

 

 

 

 РАЗМИСЪЛ  В НАСТОЯЩЕТО

 Ох, не мога да издържам повече така. Къде отиваме, бе хора? Май бързаме за онзи свят, а? Ами поне там ще бъде тихо и спокойно. Няма да ги има тия размирици. Тия викове и крясъци. Улиците  се изпълниха с тълпи, от които човек не може да вземе думата. Виж бе, виж я, оная майка с бебчето! Хукнала и не може да спре. А детето пищи. Иска мляко. А може ли сега да седне на тротоара и да го накърми? Не, тя е забравила за гладното стомахче на бебчето и наред с другите вика: “Давайте, давайте! Махайте се бе, оттук! И какво? Като се махнат? Ще настъпи хаос. Та той и сега  го има. Но ще бъде още по-голям. “Дайте силна ръка!” – някой се провикна. Но къде е тази силна ръка? Силите на всички отслабнаха. Ръцете виснаха надолу. А други ги  вдигат, за да се заканят някому. Дайте, дайте да се усмихнем! Та поне усмивката ще успокои страстите ни. Знаете, с викове и пищене заникъде. Хайде да помислим! Как да ни стане по-леко? Имате ли идея? Ако имате, да я кажем гласно! Всички сме объркани. И властта, и хората. А може би има изход? Мислите ли? Ами да си подадем ръце и да премахнем враждата! Миналото си остава минало, а да гледаме в настоящето! То има нужда от нас. А какво е сега нашето настояще? Едно голямо нищо, което е под въпрос. Кой ще мисли за нас? Ако не се стегнем и започнем да мислим правилно и за добро, никой не може да ни помогне. Враждуваме един срещу друг. Убиваме близките си. И търсим причината в другите. За всичко сме си виновни  само ние. Дайте да се стегнем бе, хора!  Вместо да пълним улиците и да крещим, да отидем при тях и да им кажем: “Ние сме с вас.  Нека  си подадем ръце  и да работим заедно, но не само за нас, а за доброто на всички хора!” Така ще излезем от батака. Нужни са общи усилия! Хайде да поемем пътя, който ни е определен!

 

-

 

ОСТОНИ СИ СЪС  ЗДРАВЕ

Пустата му Гана! Ходи, ходи и все не знае къде ходи. Скита се като гламава и обикаля кошовете. Няма ли си дом, тая жена, бе! Разправят, че на времето била една от най-богатите жени в квартала. Знаете ли как  е забогатяла, а? Станала кредитна милионерка. Пари, коли, магазини със супер стока. Ама на ти. Който е много алчен, тъй му се пада! Имаше, ама сега няма. Мъжът и я остави, а виждате ли я на какво прилича? Ходи със старите си протрити дрехи. Продадоха ù всичко на търг. Имаше три апартамента. Всичко замина. А каква беше… Вървеше наперено като петел и кокошките  се навъртаха около нея.  Много бяха, брей! Все приятели се пишеха. Хранеше ги, поеше ги и все на коктейли. Живот си живееше завалийката, пък и те. А сега, май изчезнаха! Отидоха си. Не, по-точно като прелетни птички  литнаха в друго гнездо. Тинчето я видях в бара при Панчето. Той пък не се полакоми. Взе си барче под наем и сега си върти бизнес. Ама какъв ти бизнес, бе! С куп далавери. Хванал се е с ония далавераджиите и всички в кюпа. Печелят си паричките, а будалите вечно в бара висят и когато вече ходят на четири крака, Панчето им обира паричките, усмихва им се с оная невинна усмивчица и ги изпраща чак до вратата.

- Е, утре пак да дойдете – подканя ги той. Още имам от оная водчица.

   А водчицата беше първо качество менте. Затова често виждах някой клиент мъртво пиян да пада на пода. Дори един от тях се натрови и едвам го спасиха. Няма ли контрол за тия хора, брей! Какви питиета дават на клиентите си? Май скоро някой ще даде богу дух! Тъй де! Далаверката си  е друга работа. Даваш ментето, вземаш паричките, а другото не те интересува. Животът на другите не ти е мил. Гледаш твоя и се наслаждаваш на будалите. Щом като идват при теб, нека си идват! Какво, че им даваш водчица менте. Наблюдавам аз отстрани Панчето  и му се възхищавам. Щом като може, да краде! Щом като няма съвест, да дава водчица менте! Нали повечето в този бизнес са далавераджии! Умеят са те излъжат. Като те гледат с онзи лисичи поглед и ти се усмихват, с онази ехидна усмивчица, така ти вземат паричките. Ето, мярна се и Гана.

- Дай една водчица, брат! Видиш ли го оня отсреща, той ще ти плати, защото ми е длъжник. На времето ми взе уж на заем 5000 лева  и само му видях опашката. Май доста е забогатял! Пък и с онова рошево маце! Седнала върху коленете му и не ù пука от никой. За нея няма ли морал, бе? Не го вижда какъв дядка е, но нали е мънгизлия, та няма да му седна  на коленете! Но и той ще си намери майстора! Както я е подкарал, май ще тръгне по моя път и ще  се правим компания! Ха, ха, хай, дай още една водчица, за негова сметка! Ха, наздраве, мой човек!

   Оня погледна плахо към нея и наведе глава. Навярно мислеше, че  не го е познала! Но какво ти! Гана хукна право към него.

- На кво се мислиш, бе мой човек? Давай парите или ще викна полицията!

   Той се озърна, явно търсеше някой. Свали мацето от коленете си и забърза към бюфета. 

- Колко да ти дам, момче?

- Сметката струва 15 лева.

- Хайде, ето ти 20, пък се почерпи!

   Той хвана мацето за ръката и двамата излетяха като хали от бара.

   Гана се приближи до Панчето и се усмихна.

- Ето, че и плати за мен. Мерси, мой човек! А твоите мънгизи са в повече и нищо не ти струва да ме почерпиш. Хайде, остани си със здраве!

  

 

 ИНЦИДЕНТ ВЪВ ФИРМАТА „ПЕЕЩИТЕ ПЕТЛИ”

- Боят ти е малък – изсъска нечий глас край ухото на Патламаков. – беше гласът на Разбойников.

   Патламаков се озърна, но освен котаракът Чичо, който беше се излегнал върху дивана  и сладко, сладко похъркваше, не се ниждаше никой друг.

   Чу се “мяу, мяу” и той отвори очи. Направи два акробатични скока във въздуха и тупна върху краката на Патламаков. Той го хвана за опашката, завъртя го няколко пъти и го върна на предишното му място. ” Аха! – сети се той. Значи, ти си било, мое вътрешно гласче! Не ме оставяш на мира. Да, да…”

   Преди два дни духовете във фирма “Пеещите петли” бяха възбудени. Някой беше пуснал слух, че той, Патламаков, бил от ония.

- Браво, колега. Пък, аз си мислех, че не си от тях! – беше Разбойников.

   В този момент Патламаков притвори очи и замахна във въздуха. Ръката му се стовари върху чистачката, Пепито. Тя също замахна с метлата, която беше в ръката ù. Той залитна и тупна на земята. Когато отвори очи, над главата му Пепито обтриваше лицето му с мокра кърта. 

- Какво стана, бе колега?- кресна в ушите му Разбойников. – Май са ти много слаби, ангелите?

   Патламаков го изгледа с такъв поглед, че косата ти да настръхне. Разбойников отскочи настрани и обърна гръб.

   От този ден мълвата се разнесе из цялата фирма. Хората шушукаха, че той, Патламаков, наистина бил от ония. И всички питаха, кои ония,  пък и кой беше оня, който го обвиняваше?

   Един ден директорът Кантарев излезе пред вратата на стаята си и заяви:

- Моля. Дочух някой неща, които не отговарят на истината. Господин Патламаков е един изключително честен и работлив човек. Не искам да хвалебствам за него. Но кажете, има ли някой, който да се оплаче от него? Да е говорил зад гърба на някого, да се е присмял? А вие като сте го подбрали, направихте го на пух и прах. Ще припадне. Как няма да припадне. Нека при мен да дойде Разбойников! Чакам го в кабинета си! – и той затвори вратата. 

   Не мина много време и Разбойников почука на вратата на директора.

- Викали сте ме, шефе?

- Как можеш да се обръщаш така към мен? Нямам ли си име?

   Разбойников наведе глава и се извини.

- Сега да си дойдем на думата! – продължи Кантарев. Искам да знам, кой ти позволи да говориш така, за колегата си? Човек, който говори нещо, трябва да е сигурен в това. Какви са тия, ония? 

- Ами, дочух го от Пепито.

- Аха, така звачи? Чул недочул и хайде, клюката се разнесе. Ами, ако за теб се разнесе тая клюка, а?

- Лоша работа. Дано не се разнесе!

- Е, тогава. Обясни ми, какво значи ония!

- Не знам, господин Кантарев.

- Ето и в това те хванах. Не знаеш, а говориш.

- Виновен съм. Моля, да ме извините, господин директор!

- Че няма да те извиня, няма! Прави благодарение, че съм добър човек и няма да те уволня! Но ще ти отрежа една трета от заплатата за три месеца, да знаеш! Друг път като говориш, да е на място и с доказателство! А сега ми извикай, Пепито!

- Добре, господин директор. Благодаря, че все пак ме оставяте на работа!

- Нали и ти си човек. Имаш жена и деца. Виж го времето!? Просяците са много.  А, ти си квалифициран инженер, пък и съм доволен от работата ти, затова те оставям. А сега бягай да я извикаш!  

   Разбойников излезе с вдигната глава. Олекна му на сърцето. И той забърза да потърси Пепито. Намери я в деловодството. Тъкмо бършеше праха по рафтовете на секцията с документите.

- Пепи, тичай при директора, че те вика!

-  Не знаеш ли за какво?

- Хайде, отивай, че те чака!

   Пепито изми ръце и излезе навън.

- Вика ли сте ме, господин директор?

- Ела тук, Пепи!  И на теб да ти се накарам!

- Защо да ми се карате?

- Какви са тия клюки, дето ги пускаш за Патламаков?

- Това ли било? Кой Ви каза?

- Има ли значение кой ми каза?

- Тогава ще Ви кажа. Чух я от Борито, който го видял с някакъв як бабаитин да се разправя. И реших, че той е от ония, бабаитите.

- Значи такава е била работата? Видяла си го и веднага, че той е такъв. Кой ти  даде право да съдиш другите? Кой с кого ще излиза и ще се среща? Може да го е питал за нещо.

- Прав сте, господин директор. Наистина сте прав. А аз си помислих…

- Помислила си и право пусна клюката. В такъв случай, ще получиш наказание. Освобождавам те от работа, но по взаимно съгласие.

- Ама, аз. Моля ви, господин директор!

- Освобождавам те, защото ти непрекъснато всяваш интриги  и клюки във фирмата. Това не ти е за първи път. Отдавна, те наблюдавам. И си вземи поука!  Този път връщане назад няма! Хайде, подай си молбата!

- Ама, аз, аз, аз…

- Това е. Хайде!

 

 ТАКСИТО

- А, ето го и него.

- Шефе. Ще ни закараш ли на “Освобождение”?

- А, бе, ние все още сме свободни, но карай да върви. На кой номер?

- Номерът е ясен, но портфейлът ми остана в приятелката – пошегува се Ася.

- Аз пък забравих кафето си в моята – продължи шегата младият човек.

- Теб, май съм те виждала някъде?

- Да, бе. Как не? Аз живея в Столипиново.

- Не ми приличаш да си от там.

- Шегичка, госпожо. Видях, че вие се шегувате, пък реших и аз. – Хайде! Качвайте се!  Тръгваме. Варда! 

- Тъй, както сме подхванали тоя лаф, май ще обършем гумите в асфалта!

- Ей, вие, бягайте от тук! Не виждате ли, че идва кола? – Ех, тия хора, бреййй. Ослепяха. И кола да мине през тях, пак няма да им пукне.

- Какво да им пукне, момче?

- Май, не им се живее!

- Ами, да не е лъжа?

- Да, да. Няма работа, Парите не стигат. Сега, освен да крадеш и лъжеш, не виждам нищо друго.

- Разбира се, че е така. Ще си вървиш и пееш.

- Сега са на мода богатите. Изкарват си паричките наготово. Без да работят. А бедните да се ровят по кофите… Парченцето хляб ще ги нахрани.

- Май много се увеличиха клошарите, а? Пък и някой казват, че имали и деца.

- Да се живи крадците, че ги ограбиха.

- Май много ви дотегнах? Спирам вече.  Поне си казах това, което мисля.

- Казвай, момче! Пък дано ти мине болката! Сега тя е болка на повечето хора, освен крадците.

- Да, бе. Монополите ни одраха кожицата. Я виж – тока, водата, парното и кво ли не, още.

- Одраха ни я и още как?

- Госпожо, госпожо. Радвам се, че и вие имате чувство за хумор. А пък аз, както ви гледах, мислех си, че сте от ония. Дори си виках наум: “Ако ме захвани тая, няма да си намеря място.”

- Спокойно, момче! Всички се печем на един огън.

- Благодаря ви, че поне ме изслушахте! Защото май вече никой не слуша! Че ако слушаха, нямаше да бъдем на това дередже.

- Разбира се. Сега никой за никого не мисли.

- Карай да върви! Шапка на тояга!

- А, ето, че пристигнахме! Колко струва?

- На вас 3 лева, за хубавия разговор.

- Пък си бил много честен! Като теб са много малко.

- Поне не съм алчен. И да нямам, съм си такъв.

- Ето, вземи 4! Па се почерпи за наше здраве! Пък се радвам, че те срещнах.

 

 

 

 

ДА СЕ НАУЧАТ НА ТРУД И ВЪЗПИТАНИЕ

 

Ех. Какво да ти кажа? Не мога да си  намеря място. Ще ме запиташ защо, нали? Как защо? Защото не го ли вижсдаш, онзи?Разперил   ръце  над света и от нищо не му пука. А хаааа. Да, ама, някой ще му намери цаката. Тръгнал Нашият през просото. Сложил крак връз крак и си павка цигарата. Стои си той, там, в онова кафене и гледа с оня мътен поглед и  не вижда  ония, дето играят на дасинга. Разиграли са се, разбисували са се и няма спиране. А Нашичкият, нямам думи. А ха, май се раздвижи! Скок, подскок и право  на дасинга. Рипа, тропа, май скоро е дошъл от селото, та си мисли, че е на мегдана  и селската музика му подражава. Е хей, бива си го, значи. Кой да ти гледа. Всички скачат, сякаш са на седмото небе. А на Нашечкия това му трябва. Може да скача само,  ела   г о виж! Сякаш селското магаре Марко реве, та се къса и той като него. Ох, горкичкят той.Тук ли му е мястото? Пък и другите. Ама, нали е на мода  дискотеката? Диско, диско и хоп. Остава   само ритъм без съдържание. А какъв ти ритъм! Подскачаш като щъркел, въртиш задни части и всичко ти е наред. Абе, май не ти е всичко, щом като още мама и тате те хранят. А ти се шляеш по кафенетата и дискотеките.  Така е, това ти е животът? Да, тъй да се рече. Ох, ох и много ох… Няма ли да ти  дойде акъла, та да си изкарваш сам хляба?  Ама  като си рекъл не, та не. Хубаво ти е да си живуркаш тъй. Ето и Нашечкия. Живурка си и той тъй.Майка му се трепи на три места, а баща му на две. Стабилно семейство, работари, а Нешечкия е вече на трийсет. И няма да му уври акъла. Родители за пример, а той се превърнал в хаймана. По цели ноще кисне по дискотеките, а през деня не можеш го накара работа да подхване. Сънят май го  е налегнал! Горките му родители. Не е лесно да имат такъв син. Пък и отгоре на всички цяла агресия. Заповеди раздава из къщи. А майка му е със синки под очите. Юмруците му играят по нея, ако не му даде парички. Гледа, когато го няма баща му.   Ей, момче, къде ти е акъла, та биеш тази беззащитна жена? Не се ли срамуваш от годините й? На мен ми ври и кипи отвътре и ми идва да го хвана за ушите и да дърпап, дърпам и до го закарам право в пандиза. Да види той, кой ще бие. Разглезиха се  те, разглезиха. Виновни са родителите, че им дават пари, да се шляят по кафенетата и дискотеките. Да ги тикнат в трудово- възпитателни  училища. Там им е мястото. Да се научат на труд и възпитание.

6.март 2016 18,55ч. Неделя

 

ТАКВИЗ МИТИ РАБОТИ

Ей, ей, чакай малко! Къде тъй? Не виждаш ли кой минава край теб? Май забрави от къде идваш? Ех, човече. Искаш да надпревариш времето. Недей така! То , времето си тече само. Пък и онзи, до теб.Върви като смахнат. Моля, внимание! Идва кола. Ами, като че ли хич  не ти пука? Така е, като гледаш, ама май не виждаш. А пък що да виждаш. Светлината на фанфарите те ослепи. А, че си на престола, а този до теб се върти като пумпъл   и ти служи безропотно. Превърнал се е на пионка. Какво да кажа? Човек без мозък.Ох, ох и много ох. Май от охкане няма файда. Да бе. Навъдили са се едни от коле и въже.Пък да не говоря за теб. И ти си от тях.Правиш се на работар, а хич те няма. Добре, че другите работят за теб.А ти лъжеш и мамиш. От нищо не ти пука. Нали зад теб са ония, с дебелите вратова. Май все още ги има. Мислех, че се стопиха в тълпата, но съм се лъгала. Аз им викам- „Белите”. Други правят бели, а те право скачат не на място. Само някой да гъкне и тежко му. Ето. Такива ми ти работи.Ама май и такива трябва  да  има… Та в някой да всяват страх.Щото, както си я караме, не знам накъде вървим? Май вървим, ама под кривата круша. Щом като крушата е крива, не може да  се изправи. Тъй и ние. Пък и главите ни омекнаха като крушата. Започнаха да се люшкат като ветропоказатели. Ту  насам, ту натам. И не знам до къде ще му излезе края!Ей, люшкането е голяма работа, мой човек…Зависи кой те люшка.Виждаш ли ги ония?Времето им изтече, а те все още се люшкат на столовете. Ония, дето се въртят, се едно са на виенското колело. Нагоре- надолу и пак нагоре, надалу.И какво? Накрая ще останат надолу. И тогава не ги виждам.Някой ще ги подгони и те вече ги няма. Ще се молят като просяци за милост, но няма да ги има будалите. Дори и ръка няма да им подадат.Така им се пада! И те като теб.Умувете им хвърчат нанякъде и скоро ще хвръкнал от столовете и тогава не знам. Виждаш ли онези птици? Те летят, но си свиват гнезда. А тези като теб, вече и гнездо не могат да си свият, защото прелитат безцелно. Летят, летят и не могат да спрат.Хвърчат от клон на клон, пък отгоре на всичко  ги чупят.  Омръзна ми от такива като теб. Хайде, вземайте си пердушините и дим да те няма. Таквиз ми ти работи.

2.април 2016г. 17,20ч. Събота

 

АМИ ИСКА ЛИ ПИТАНЕ

- Виж го нашият? Къде тъй бе Въчка?

- Къде ли? И аз не знам Тумба.

- Е хей… Не тъй бе, мой човек!

- Как не тъй? И ти  да   си на  мойто дередже…

-  Какво ти е дереджето, Тумба? Къвто си якичмък, не ми мязаш да ти е нещо.

- Тъй ли мислиш?Нямам думи да говоря. Знаеш ли на къв огън се пека?

- Казвай. Айде, де!

- Ами онзи, нали го знаеш, от съседната улица. Вчера минава покрай мен и като ма запуха. Виж, целият ме засиин. Не ми остави здраво местенце. Та сега ходя от кабинет на кабинет.

- Да. За съжаление си. И…

-Ами като си нямам парички, не мога да си платя.

- Горкичкият. Де да бяха ония времена…. Да се прегледаш , да ти направят изследване и ако  се  наложи и някоя операция, всичко без пари. Пей сърце. А сега какво е? Навсякъде трябва да плащаш. А дали имш с какво, никой не те пита. И да умираш, умирай си. На никой не му пука за теб.

- Съгласен съм с теб, Тумба. Където и да идеш, все пари ти искат. Като че ли животът е само пари. А кой ти мисли, че отиваме в две на две. Там  няма да ти искат пари. Няма да земаш нищо със себе си.

-Да. Ама кой да ти мисли? Пари, пари и все пари. А като ги нямаш не можеш да си купиш един хляб.

-Така е. Един приятел ми сподели скръбната си вест. Нямал пари да плати операцията на жена си и тя вече си отишла на онзи свят.Според теб това живот ли е?

- Косата ми настръхва като си помисля до къде стигнахме?

- Никой не му пука за нас. Някой си живеят, а други страдат.

 

- За съжаление, времето е множго тежко. Хората си умират, защото нямат пари да си купят лекарства. Да си платят за преглед. А да не говорим колко гладуват. .

- Обедня народът ниТумба. Обедня. Жал ми е за децата ни, защо скитат по улиците безцелно? И те като нас- възрасните. Не могат да си намерят място.

- Така е. Пари ни липсват, любов ни липсва и какво тогава да правим, Тумба?

- Ами иска ли питане? Да отидем. Да ги хванем за ушите и да ги закараме в гората. Нека там да разберат, че трябва да станат хора и да помислят за нас, Че ако помислят, животът ни ще бъде рай.

6 април 2016г.21,45ч сряда

 

ХАЙДЕ, СТИГА СМЕ СИ ДУМАЛИ!

 

Гледам го аз, нашия и не мога да повярвам.Върви и прави тегели- ту напред, ту назад. А, сега де…Това той ли е или го бъркам с някой длуг! Не, не, същият без разлика.Къде ли по туй време? Още не се е мръкнало, а той излиза от кръчмата.

.Ей, Катал, къде тъй?

- Аз ли? Ами за никъде и у дома.

- Май си се наваксал толкоз рано, а? Кажи де, кажи!

- А бе видяхме се с Къртача и какво мислиш? Право в кръчмата. Не усетих как се смръчи. Е като я захванахме, една. От дума на дума. Надрусахме се до козирката. Е, вече нищо друго не ни остана.

- Как тъй бе, Катал. Що думаш? Поне на теб ти е наред всичко. Имаш си добра и  работна жеичка. Тя работи до спукване, а ти цял ден се шляеш като муха без глава.

- Ей, не тъй,  бе Смок, че ака те хвана, ще те  разпердошиня!

- По- полечка, по- полечка, че не видиш ли кой е до нас?

- А ха… Виждам, виждам. Кога е дошъл?

- Това е негово височество кварталния. Забрави се той, забрави. Не помни какво беше, какво стана.

- Тъй, тъй. Всички се страхуват от него. На тежкар се пише.

- Ами, тъй е. Не знае, че цял живот няма да е такъв. Пенсионира  ли се, всичко ще го забравят кой беше.

- Съгласен съм с теб. Нали го виждам оня големец. Голяма фукара беше, а като се пенсионира, крилата с които легеше, се пречупиха. И сега. Вече е нищо.

-Всички вървим натам, Катал. Доката се сринем и вече забравяме кои сме. Ама сега, се едно не сме ний.

-Годинките отлитат, брат. Летят и не спират. А ние се лъжем  и си мислим, че сме кой знае какво.

- Ох, не ми говори, щото косата ми настръхва като си помисля. Толкова се променихме, па не можем да се познаем.

- Настръхва, не настръхвай, тъй сие.

- Ето, затова се отбивам често в кръчмата, та дано забравя, какви времена дойдоха.

- Айде, да не му мислим толкоз. Щото един мислил, мислил и ритнал капата.

- Ей ,чакай малко? Каква е тази капа?

- А бе, отишъл на оня свят.

- Тъй кажи, де! Пък аз си мислих…

- Те не се ли сещаш, че вички сме затам. А забравяме, че отиваме. Трупаме, трупаме и не знаем защо. Вместо да си седнем на задните части и да си гледаме живоеца,  вървим срещу бурята.

- Ама тая буря може да ни завлече и никога да не ни остави.

- Прав си, брат. Ще ни влече, ще ни влече и един ден няма да се върем.

- Айде, стига сме си думали! Да тръгваме, че както си се наваксал,  булката  ще те запуха с точилкятя. Пък квата е яка…

13 април2016г. 19,19ч сряда

 

АМИ И ВИЕ

Наистина. Как да не е чудо за  хубост и приказ. Стоя си аз спокойно в автобуса, а кого мислите виждам? Ами комшийката Пепа. Слиза тя от таксито  и право към автобуса. Видях го с очите си.бе, хора. Какво мислите? Ами шофьорът спира автобуса на спирката, а тя горката пред вратата. Ама, нали нашичкият си има достатъчно култура и съчуствие, пък изфуча пред очите й и дим да го няма. Гледам го аз, нали съм в автобуса и цъкам с език. Брей, какъв човек, какво чудо? Така да се каже. Май се направи на чукнат, все едно не я вижда   и автобусът забръмчава. Ех и искаме  да имаме хора… Ако всички са като него, не знам докъде ще стигнем? Май под кривата круша. Нали обичам да казвам , че кривата круша не може да се изправи. На вид сочна, а вътре червива. Как да се яде? Та и нашечкият. Май както я подкарал, не знам къде  ще стигне! Така ами… А в мен напира бунт в гърдите ми и нямам думи.  Пък и кондукторката си я бива. Една оперена, май и агресивна. Минава край теб, все едно че не си човек. Не  те вижда. Такива като нея под път и над път. Накъде вървят т ия хора, брей! Просто не знам.Май доста има като нея. Викат, кряскат и се надпреварват кой над кого. Забравиха си главното „Ч”. Толкова се смалиха, че още малко ще стигнат нанадолнището. Ама, карай да върви. Нали така му думат. Карай, карай, ама ще стигнат до  никъде. Май вятърът ги е завъртял така, че не могат да спрат.Пък като дойде вихрушката, не ги виждам.

Спрете бе, хора! Стига това безразличие! Не ви ли стига всичко което става, ами и вие…

9 май 2016г 19,57 ч петък

 

ДИМ ДА ТЕ НЯМА

Дай Боже, сляпо да прогледне- така казват хората. А аз казвам „Право куме в чьорни очи“. Как да не го казвам, като ги гледам онези, дето едно мислят, а друго казват Така и с Монката Като ми рекъл: „ Виж го оня, Сланинката!  Та виж го!“                                     А, бе какво да го видя? Човек като човек. Наперил перчем и гледа отвисоко. Как да не гледа, като всичко си има човечецът. Пък отгоре на всичко обича и чуждичкото.    Гледам го аз, все по банкетите. Лапва ,пийва ,без да плаща. Обикаля по масите и току свива я някой сандвич, я някоя сладка и ги пъхва в чантата. Горкичкият. Не му пука, че го гледат. Нали си е доста алчничък и нахален! От такива хора има нужда държавата ни…  В обратният смисъл на думата. Да го кажем по- интелигентно. Да обират хората. Е, сега разбрахте ли, защо Монката се възмущава? Сланинката, та Сланинката. Целият се тресе и има доста сланинка за рязане.Май ще е по- добре да вземем дряновата тояга, та да удряме, удряме и сланинка няма да остане.   Като голата тояга…  Само кожа и кости, па да го видим тогава. Една мърша, дето я ръфат кучетата. Нека я оглождят и тогава няма да го има. Не ни трябват такива като него. Нямат място при нас. Хайде Сланинка, вземай си партукешите и дим да те няма. Втръсна ми от теб. Хайде, бързо, че не мога да те гледам!

21 ай 2016г 16,27 събота

 

ХАЙДЕ, ОСТАНИ СИ СЪС ЗДРАВЕ

Хем се перчи, хем не му пука. Не е ли така? Гол  и бос ходи, а все за хората дума.  Ей го на. Идва насреща. Дай да го спра, па тогава ще видим!

-Как си Мъни?

-Хич ма няма Сипи. Лутам се като гламав, а булката се ме гълчи.

- Какво те гълчи бе мой човек?

- Вика ми никавник. Пройдоха. Хаймана и още какви ли не ми наговаря.

- Ами може би е права. Защото като те гледам така, на скитник си се превърнал . Обикаляш улиците. Работа нямаш ли си? Май те мързи, а?

- Не думай така, бе Сипи! Как да си нямам? Да обикаляш улиците не е ли работа?

- Аха, тъй значи? Обикаляш, а ма джобовете  ти са празни. Ти не се ли храниш?

- Как да се храня? От къде пари?

- Пари ще имаш, ако работиш. А ти все  се оправдаваш, че работа няма.

- Тъй е.

-Тъй е, ама не е тъй. Работа няма само за мързеливите. Не си тръгнал да си търсиш. От обикаляне нямаш време.

- Ей, не ме обиждай тъй!

- Не те обиждам Мъни, а ти казвам истината. Хайде, утре да отидем до колегата Робев . Отдавна търси работници за строежите. Само да кажеш и веднага ще те назначи.

- Да, ама аз търся нещо по- така. Пък да дават повече  парички.

- Без да работиш няма парички. Нали знаеш : „Трудът краси човека“  От  работата се пълнят джобове.

- Хайде, хайде не говори повече!Наслушал съм се от тези приказки. Не ги ли виждам фирмите. Не дават пари. Назначават те за три месеца временно, а ако не им отдиса,   на добър ти  път.

- Хайде, Мъни, утре ще те чакам, щото време е да спреш да се  въртиш като   муха без глава.

-  Остани си със здраве, Сипи. Па утре ще видим.

21май 2016г 17,06 ч събота

 

НЕ ГО ЛИ ВИЖДАШ?

Eй. Може ли тъй? Както си  я  подкарал, до къде ще стигнеш? Гледам те вчер и се чудяа в автобуса. Качи се в автобуса и седна до мен. А сега де. Мисля си. Виж го тоя . Не  се ли срамува от себе си, пък за другите да не говорим. Оглежда се като лисица. И ха. Да, ама не влиза в капана.   И  кондукторката, какво си мислите?  Стои си спокойно. Добре, че не го вижда.  А сега де. Какво ще стане? А той поглежда през прозореца на автобуса и се прави на разсеян.  Аха, май никой не го наблюдава! Спокоен си е завалията. Не му личи да е от ония .Гледам го и нещо бушува в мен.  Ей, нашичкият… Другите ,  да не са  будали, че си купуват билетчета, а  ти май   си най- умният?     Гледам, гледам, а той все едно, че ме няма.Идва ми да му река: „Купи си билетче, мой човек!“   Нали никой не го забелязва?  Светът е станал един ,а   още ги има такива като него.  Прави се на дръж ми шапката. А шапката му е на главата. Не иска да я сваля, щото ще го познаят от какъв дол дренки е. Ох, ох и много ох. Омръзна ми от такива като него. Прави ни на будали. Пък и кондуктоката. Нали не го вижда? Защо да му пука. Той си е такъв. Ако го свалят от единия автобус, отива на другия и  все ще се прибере.

Виж, че обедня народът ни, обедня. Но да правиш другите на будали, това хич не е добре.  Искам да го спипат и да му наложат такъв бой, че да не може да каже името. Пък нека да видим, друг път ще се качва ли без билет? Май той си е такъв. За  него боят не важи.

22 май 2016г 17,53ч. неделя

 

И НЕ МИ СЕ МЯРКАЙ ПРЕД ОЧИТЕ
Бръмммммммммм….. като че ли изпод земята се чу нечие бръмчене. Мухата кръжеше с неустоим ритъм и огласяше тишината на стаята. Напевното и бръмчене събуди Коко Перчемлийски, който леко похъркваше върху бюрото. Той притвори очи и се закани. ” Шът, шът, нахалнице недна! Не виждаш ли, колко сладко бях си подремнал? Ти си като моя Пейчо, нахален до ента степен. Все покрай шефовете се вре. Току им шушне нещо и изкривената му усмивка се запечатва върху лицата им. ”
- Кой се вре между шефовете?- от някъде искочи Пейчо.
- Ти ами, кой друг? Доносник такъв! Все този си присвоил парички, онзи ощипал Венчето по закръглените части, трети не знам си какво и твоята сладка устичка непрекъснато нещо избълва, като помийна яма. Пускаш такива клюки, че чак главата ти да се завърти. Не се ли виждаш на какво си заприличал? Станал си 50 кила от непрекъснатото си кръжене ту при този, ту при онзи. Кръжиш като тая муха и не намираш мира, докато не пошушнеш нещо на шефовете.
- Аз ли? А ти все стоиш на стола и намирах махна на другите.
- Май и двамата сме, все отбор юнаци!
- Ей, Пейчо… Внимавай какво говориш! Като стоя, дали съм наклеветил някой, дали съм му взел паричките, дали, дали и още дали?… А ти, я се виж?
- Да, ама за мен не говорят, че задявам младите мацета от цеха. Виж ги и те? Все се увъртат около теб, нали си мънгезлия? Пък и отгоре на всичко си и от по- малките шефове. Синът на големия шеф…
- Как можеш да клеветиш? Те сами идват при мен. Никой не ги е канил.
- Никой не ги е канил ли? Не виждам ли, как флиртуваш с тях. Като си шеф, голяма работа! Можеш да си позволиш всичко. Не даваш отчет пред никого.
- Това,теб не те засяга!
- Да, ама от такива като мен, шефовете имат нужда. Да знаят, какво става в цеха. Другите са се свили и се страхуват да гъкнат. Щото а са гъкнали, а са изхвръкнали като топка.
- Сега разбирам. Че ти си станал човек от нов тип. Клюката е основният ти принцип.Така, си ценен кадър.
- Най- после разбра. Че, аз съм ценен човек.
- Ценен си, ама тъй както обикаляш без да работиш, гледай и ти да не изхвръкнеш като топка.
- Аз ли, аз ли… Гледай да не отида при жена ти, па тогава да ти е як гърбеца!
- Защо да ми е як. Аз съм мъжа в къщи, а тя трябва да е жената, която да върши всичко. Оставил съм я да гледа децата и да се грижи за къщата.
- А ти? Да гониш мацетата, да ходиш по коктейли и не знам си какво още…
- Ами, това ми е работата.
- Това ти е било работата? А жена ти да си седи в къщи и да не вижда бял ден, така ли? Май ще ти излязат криви сметките? Един ден вече няма да я има.
- Защо?
- Как защо? Ще и омръзне да гледа такъв мъж и ще си хване чукалата.
- Какви чукала?
- Ами, не си ли чувал това, “Дим да я няма”.
- Няма да го направи заради децата. Не виждаш ли, какъв е станал света?
- Да, да. Станал е. Семейството не се зачита. Жената не се зачита. Ами, кой тогава да се зачита? Май всеки е тръгнал през къра, за гони дивото, а питомното си остава в къщи.
- Добре, че ми каза! Няма геле в теб. Поне казваш истината.
- Казвам я разбира се. Право куме в чьорни очи. Не знаеш ли, че това е моята любима песничка?
- Не, не знаех. Но кумът го няма. Той остана на сватбата.
- Да. Ама както си я подкарал, май ще има нова сватба?
- Ти не се грижи за това! Виж себе си, че такъв като теб, никоя жена няма да те вземе.
- Я не обиждай! Мислиш, че като си шеф, трябва да обиждаш другите?
- Шеф съм я.
- Виж го, ти, нашия! Сега шефовете са на мода. Всичко е тяхно. Дори и животица да биха ти взели, няма да им пукне.
- Учи и ти, пък стани шеф!
- Ти да не би да си учил? Добре, че е баща ти. Минаваш на сухо покрай него. Пък и си станал шеф.
- Хайде, стига си плямпал! Че ако не беше баща ми, досега бих те изхвърлил от цеха. Дим за те няма.
И не ми се мяркай пред очите.

 

ВЪЗМУТИТЕЛНО, НАЛИ?

Каквото повикало, такова се обадило. Е хей, защо са тези думи.?Нали ти казах, че оня хубосник, дето стои като пън пред нас е един никавник. Хвани го за краката, та го върти, върти, та  да не може да си каже  именцето. Маай, ако му знаят името, ще стане за смях пред хората. Ама, на ербап се пише! Като рекъл: „Кво ма гледаш ма? Я чупката, че ако та хвана, на пух и прах ше та направя!“  Да не мисли, че някой ще го послуша. Аз например. Вървя си право по пътя, а той не знае в какъв свят се намира. На тарикат се пише и толкоз. Да не мисли, че ние ядем само лук и не виждаме какво прави? Цял ден се шляе като гламав и обикаля кафенетата. А от де парички? Пак от портфейла на бедната му майка. Горката, ходи да се трепе по цял ден да изкара някой лев, а той, виждаш ли го, магаре за женене и не хваща никаква работа. Онзи ден казват, хванал горката си майка и така  удрял главата й  в стената, че тя паднала и дума не можела да каже. Взел и всичките парички и пак по кафенетата. Това човек ли е? Дори ръка не и подал, а тя лежала на пода. Добре, че била комшийката. Влязла и я заварила просната  и едва дишала.И така спасила я. а такъв като сина й, мястото им е в затвора. Да лежат там и да знаят, кога   собствената си майка са били. Хем мързелуват, хем бият. Нека някой да бие и тях, та да видят какво е болка.Възмутително нали?

16.юни 2016г. 18,36ч четвъртък

 

МАЙ ОТ СВЕТЛИНА ИМАТ НУЖДА

Ах, ах и много ах. Как да не ахкам, като виждам накъде върви светът. Не ги ли виждам ония? Тръгнали през просото. Вървят и газят лука. Как да не го газят, като смятат, че всичко  е тяхно. Светът бил техен. Да, ама светът е за всички. И всеки има право да прави това, което трябва. Ех, ония завалии… Правят си каквото искат. Секс до екс, пари бол, ама от чуждия джоб. И смятат, че това е животът. А ние какво да правим? Къде да ходим? Дали да ги хванем и да ги сложим там и да ги закачим на онзи перон, та да не мърдат. Тогава няма къде да отида. Тогава и кражбите ще намалят, пък и любовта ще стане космическа. Космическа ли? Ами да, тя е само истинската. Ей, ей, чакай малко! Не  се цели в голямото! Щото голямото може да ти стане малко солено. Солено ли казваш? Ами да, защото от солта ти става много солено, ако прекалиш с нея. Чакай, чакай… Не така бе човек!  Знаеш ли? Онзи май прилича на тия, дето искат много, но нямат съдържание. А за да имаш съдържание, трябва да имаш ум в главата. Нали така? А те, горките умът им хвърчи ей там, някъде. И те не знаят къде? Живеят в безвъздушно пространство и не виждат накъде летят. Ах, ах и много ах. Както е тръгнал така светът, не знам до къде ще стигнем… Май ще се превърнем в балони и ще литнем. Ще летим, ще летим и не знам къде ще отидем. Хайде бе! По- добре да си седим долу, на земята и да имаме повече ум. Щото ако го имаме, светът ще бъде по друг. Слънце ще грее и ще озарява душите ни. А там, където има слънце, животът  е светлина. Май от светлина имат нужда, онези! Нека ги освети , та да си помислят накъде са тръгнали.

 

ЩЕ ОГЛУШЕЕМ ОЩЕ ПОВЕЧЕ

Как да не се ядосвам. Ще се ядосвам, я… Вчера се срещам с моята приятелка. Вили. И какво мислиш, вика ми тя:

- Да знаеш,Мария?

. Гледам я учудено. А тя показва заканително юмрук-

-Ей, ей, чакай Вили! За мен ли е този юмрук?

-Не бе не. За ония…

- Казвай, казвай. Кои ония?

- Слушай, па тогава питай?

– Е хайде, разказвай!

-Не знам от къде да започна. Май, като ме приеха в болницата. И знаеш ли?

-И, какво толкоз?

- Как, какво? Май всичко е за…

- Хайде, продължавай!

- Ами приеха ме в болницата. Нещо, не ми са добре ушите. Чувам много трудно.

- Така ли?

- Ами така, но не ушите, а очите ми започнаха да изследват.

- Защо тъй, бе, Вили?. За какво очите?

- Ами, тъй решили. Тъй, тъй съм била в болницата трябвало и очите.

- Ама, ти да не се шегуваш?

- Как да се шегувам. Истина е , Мария.  Да не влизаш в болница. Ще ти изкарат какви ли не болести.

- Май се досещам. Клиничните пътеки и още нещо…

- И аз тъй мисля. До къде ще стигнем,а  ? Май е време да дърпаме ушите на някого, за да видят очите им по- добре. Щото ако продължаваме да си мълчим, ще оглушеем още повече.

29.юни 2016г. 20часа сряда

О ЛЕ ЛЕ. ПОСЛЕ НЯМА ВИНОВНИ

 

- Болно ми е Еми, болно ми е.

- Защо ти е болно, Краси?

- Ами как да не ми е болно? Не виждаш ли какво става около нас?

- За какво говориш? Не те разбирам.

- Щом не ме разбираш, ще ти  го кажа. Нали си чула „Право куме в чьорни очи“?

- Как да не съм го чула. Май някой кум направил нещо?

-Да бе и още как.

- Казвай де, казвай! Не го увъртай!

- Щом искаш, ще ти го кажа, ама май някой…

- Ти да не се страхуваш да го кажеш!

- Аз ли?  Защо да се страхувам от истината.

- Не виждаш ли болници, линейки?

- Това ли била. Това всичко го знаят.

- Видя ли сега? Затова ми е болно.

- Навъдили са се много частни болници, а линейките работят в тяхна полза.

- Да бе, да бе.  Всичко е за пари. А не мислят, че народът ни обедня. Тъй ще си умрем по улиците…

- Права си Еми. Едно време беше друго.

- Съгласна съм с теб, Краси. Че беше, беше. Болниците бяха държавни. Хората се лекуваха без пари.

- Пък и заплатите бяха достатъчни.

- Сега и да умреш не можеш да си платиш, за да влезеш да те лекуват.

- Аз имам приятелка, която ми разказа една случка, косата ти да настръхне.

- Слушам, цялата съм слух.

- Ами, майка й получила силни болки в стомаха. Охкала, пъшкала. И мойта приятелка я завела в поликлиниката. А майка в момента не работила и нямала осигуровки.

- И…

- Ами какво и. Нищо. Казали й, щом не може да плати лечението, няма да я приемем в болницата.

- Брей, до къде стигнахме..

- Чакай, чакай. Върнали се в къщи и майка й починала в ръцете на моята приятелка.

-.Браво на тях!

- Направили й аутопсия и какво мислиш?

- Казвай, казвай!

- Спукан апандисит. Масивен кръвоизлив.След което остър перитонит. И до тук. Вече я няма.

- О ле ле… После няма виновни.

- Виновни сме си ние, защото допуснахме това да се случи.

-  Май има нужда  да върнем миналото.

Тогава хората ще си живеят спокойно и ще се лекуват безплатно.

-И няма да има сълзи и ходене по мъките, Еми.

9     юли 2016г 16,10ч. събота

 

-

ТОГАВА ДА СИ ПОМИСЛИМ

-Не е ли чудо, Ване?

- За какво чудо говориш, Слав?

- Как за какво? За това,как хората пият с шепи лекарства.

- Аха, такава ли била работата?

- Такава я.

- Да бе, да бе.

- Какво е това нещо? Преписват ти лекарства и накрая нищо не ти помагат.

- Тъй, тъй. Нали я виждам моята комшийка.. Пие пие и няма спиране.

- Знаеш ли Слав. Чух от Мая нещо интересно.

-Казвай де?

- Ами тласнали много напред производството на лекарства. Дори някой лекари… Да не говорим. Хората говорят.

- Ох, не ми се говори. Накъде върви светът? Тъй както е тръгнал, хората ще се натровят от многото лекарства. А да не говоря, ще се превърнат на наркомани към лекарствата.

- Моята комшийка така е свикнала с тях, че няма спиране. Това не е ли наркомания,а ?

- Да, да. Възмутена съм от това голямо производство..

- Слушай сега. Един човек бил много болен. Отишъл при  доктора и му казал: Докторе, много съм болен. Препиши ми нещо,да ми минат болките!

- И какво?

- Ами, докторът му преписал хапчета и му казал. Отиди си в къщи и ела след една седмица.

- И.

- Ами човекът изпил хапчетата и отишъл при доктора след една седмица.

- И.

- Веднага започнал: Докторе, какви хапчета ми изписа, че вече съм много добре. Нямам никакви болки.

- И

-Ами докторът му отговорил: Изписах ти само аспирин. Вярата, човече, вярата, те излекува.

- Сега разбираш ли, Слав. Не хапчетата, а вярата лекува.

- Разбирам. А хората се тровят толкова много. От сега нататък. и аз ще се лекувам така. Тогава няма да имам болки. Не им искам хапчетата, не им искам чудото. Само тровят хората и си вземат паричките.

- Така е, Слав. Така е. Време е хората да разберат да вземат хапчета само в краен случай.. А аз от собствен опит знам, че хапчетата не лекуват, а само тровят. Какво става с черния ни дроб.

-Аха, хвана ме на темата. Та това е кръвното депо и всички отрови отиват там. И накрая.

- Ами, май трябва да си помислим, щом като вземаме цели шепи  хапчета!. Едно изписват не помага, друго изпитват не помага и накрая какво.Едно голямо нищо.

- Тогава да си помислим…

26 юли 2016 8,22ч. вторник

 

 

 

ДАНО ДАЙДАТ ПО- ДОБРИ ВРЕМЕНА!

-Eей…. Къде така бързаш?

- О, Пламка, не те познах. Май вече започнахме да се забравяме? – Прав си. Ний вече забравяме себе си, па да не говорим за старите си приятели.

- Така е. Помниш ли Лилито?. Вървя си аз, онзи ден и някоя мацка вика след мен.Обръщам се, а тя.

- Не ме ли позна, Пламка? Аз съм Лилито. Как да те позная. Станала си толкова елегантна, та човек не може да те познае -Толкова ли съм се променила?

- Толкова ли съм се променила? Казваш го сякаш искаш да ми се присмееш.

- Не се обиждай бе, Пламка. Аз само така.

- Е, та мен ли така? А бяхме гаджета. Казваше, че много ме обичаш, пък изчезна някъде.

- Е, не се сърди! Бях малко по чужбината, па сега си купих и кола и апартамент.

-Значи, по чужбината? Вече си богата и не познаваш дори мен, Пламката ?

- Знаеш ли, имам си ново гадже. Запознахме се в Канада. Французин е и е доста богат.Много ми помогна.Дойде да види България, пък след това отиваме във Франция. Там ще е сватбата.

- Добре си се наредила. А сега, се едно, че не ме познаваш.

- Недей така бе, Павка. Не виждаш ли, че времената станаха едни, такива?

- Какви едни такива? Хората се промениха. Някой да направи зло на някого, да го обиди. Дори и нащи близки.Забравихме ги.

-Тъй, тъй.Прав си. Аз отдаван не бях си идвала в България.Та за какво да идвам.Дали работа и пари има? За.това ли учих толкова. Дори Оксфорт завърших и ако бях останала тук, най- много да мия чиниите в някой ресторант.Това живот ли е?

- Да, да. Аз също завърших университет, а сега работя на автомивка. Мия колите.И с тия пари, никога не мога да помисля да имам кола.Само ще ги мия и ще им се радвам..

- Ей Павка, Павка.Няма ли да стане някакво чудо? Та да ни светне на очите. Всичко да ни е слънчево.И да си живеем живота без да се мислим, че пари нямаме, че няма какво да ядем.

- И аз така искам.Тежко е на старите.Като гледам баба ми.Горката, с нейната пенсия от 160 лева. За къде да отиде. Всичко е скъпо. Парите и стигат само да се плати разходите, а за ядене.. – Ох, не искам да мисля. Дано дойдат други времена, та като остареем, ако сме живи и на крак, да ходим дори и на екскурзии в чужбината. Виждаш ли ги чужденците?

- Виждам ги. Възрастни, а идват и на нашето море, и по екскурзии. Казват, че държавата се грижи за тях.

- Сега трябва да работим и да вземаме добри пари, за да внасяме по- големи осигуровки. Та като остареем, да вземаме по- големи пенсии. -Да, да. Приказваш хуморески. Кой ти дава много пари, та да внасяме големи осигуровки. Не виждаш ли?

- Да. Собствениците слагат младите на четири часа, за да им плащат по- малки осигуровки. Ако продължаваме така, не виждам как ще съберем стажа.На някой дори не внасят осигуровки. Вземат ги на работа за няколко пробни месеца и хайде. После други и пак други, за да не плащат осигуровки.

- Косата ми настръхва.Ти поне си добре.Богат мъж, ще те храни. Няма да мислиш за нищо.

- Да, ама аз съм свикнала да работя.Обичам сама да си изкарвам хляба.

- Е. това е похвално.Ние българите сме работари. Особено, жените. Сега работят най- много те, а мъжете си почиват в къщи.

- Такъв е животът. Нали?

- Такъв е, ама…

- Хайде, много се заговорихме!

- Да. И аз казвам хайде.Та дано се срещнем скоро и да ми разкажеш интересни неща! Разбра ли сега, мой човек?

- Да, разбрах, ама да му мислим….За сега довиждане и до нови срещи

- А дано дойдат по- добри времена. -

м. юли 2016г