Category Archives: Весел гръмотрън

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО

В* Е* С* Е* Л*  

Г* Р* Ъ* М* О* Т* Р* Ъ* Н

 И НЕ МИ СЕ МЯРКАЙ ПРЕД ОЧИТЕ

Бръмммммммммм….. като че ли изпод земята се чу нечие бръмчене.  Мухата кръжеше с неустоим ритъм и огласяше тишината на стаята. Напевното и бръмчене събуди Коко Перчемлийски, който леко похъркваше върху бюрото. Той притвори очи и се закани. “  Шът, шът, нахалнице недна! Не виждаш ли, колко сладко бях си подремнал? Ти си като моя Пейчо, нахален до ента степен. Все покрай шефовете се вре. Току им шушне нещо и изкривената му усмивка се запечатва върху лицата  им. “
- Кой се вре между шефовете?- от някъде искочи Пейчо.
- Ти ами, кой друг? Доносник такъв! Все този  си присвоил парички, онзи ощипал Венчето по закръглените части, трети не знам си какво и твоята сладка устичка непрекъснато  нещо избълва, като помийна яма. Пускаш такива клюки, че чак главата ти да се завърти. Не се ли виждаш  на какво си заприличал? Станал си 50 кила от непрекъснатото си кръжене ту  при този, ту при онзи. Кръжиш като тая муха и не намираш мира, докато не пошушнеш нещо на шефовете.
- Аз ли? А ти все стоиш на стола и намирах махна на другите.
- Май и двамата сме, все отбор юнаци!
- Ей, Пейчо… Внимавай какво говориш! Като стоя, дали съм наклеветил някой, дали съм му взел паричките, дали, дали и още дали?… А ти, я се виж?
- Да, ама за мен не говорят, че задявам младите мацета от цеха. Виж ги и те? Все се увъртат около теб, нали си мангезлия? Пък и отгоре на всичко си и от по- малките шефове. Синът на големия шеф…
- Как можеш да клеветиш? Те сами идват при мен. Никой не ги е канил.
- Никой не ги е канил ли? Не виждам ли, как флиртуваш с тях. Като си шеф, голяма работа! Можеш да си позволиш всичко. Не даваш отчет пред никого.
- Това,теб не те засяга!
- Да, ама от такива като мен, шефовете имат нужда.  Да знаят, какво става в цеха. Другите са се свили и се страхуват да гъкнат. Щото а са гъкнали, а си изхвръкнали като топка.
- Сега разбирам. Че ти си станал човек от нов тип. Клюката е основният ти принцип.Така, си ценен кадър.
- Най- после разбра. Че, аз съм ценен човек.
- Ценен си, ама тъй както обикаляш без да работиш, гледай и ти да не изхвръкнеш като топка.
- Аз ли, аз ли… Гледай да не отида при жена ти, па тогава да ти е як гърбеца!
- Защо да ми е як. Аз съм мъжа в къщи, а тя трябва да е жената, която да върши всичко. Оставил съм я да гледа децата и да се грижи за къщата.
- А ти? Да гониш мацетата, да ходиш по коктейли и не знам си какво още…
- Ами, това ми е работата.
- Това ти е било работата? А жена ти да си седи в къщи и да не вижда бял ден, така ли? Май ще ти излязат криви сметките? Един ден вече няма да я има.
- Защо?
- Как защо? Ще и омръзне да гледа такъв мъж и ще си хване чукалата.
- Какви чукала?
- Ами, не си ли чувал това, “Дим да я няма”.
- Няма  да  го направи заради децата. Не виждаш ли, какъв е станал света?
- Да, да. Станал е. Семейството не се зачита. Жената не се зачита. Ами, кой тогава да се зачита? Май всеки е тръгнал през къра, за гони дивото, а питомното си остава в къщи.
- Добре, че ми каза! Няма геле в теб. Поне казваш истината.
- Казвам я разбира се. Право куме в чьорни очи. Не знаеш ли, че това е моята любима песничка?
- Не, не знаех. Но кумът го няма. Той остана на сватбата.
- Да. Ама както си я подкарал, май ще има нова сватба?
- Ти не се грижи за това! Виж себе си, че такъв като теб, никоя жена няма да те вземе.
- Я не обиждай! Мислиш, че като си шеф, трябва да обиждаш другите?
- Шеф съм я.
- Виж го, ти, нашия! Сега шефовете са на мода. Всичко е тяхно. Дори и животица да биха ни взели, няма  ви  пукне.
- Учи и ти, пък стани шеф!
- Ти да не би да си учил? Добре, че е баща ти. Минаваш на сухо покрай него. Пък и си станал шеф.
- Хайде, стига си плямпал! Че ако не беше баща ми, досега бих те изхвърлил от цеха. Дим за те няма!
И не ми се мяркай пред очите!
ДО КОГА ЩЕ Я КАРАМЕ ТАКА?
–- Карай да върви, мой човек!
- Карай да върви ли? Като те запухам ей тук, пред тия, дето като теб са я подкарали, ще станеш само на пух и перушина- закани се  Гатьо Петрушев на Монката.
- Ама аз, аз.
- Няма ти, ти. А сега  тръгвай, че ако те подхвана, не знам какво ще стане!
Гатьо Петрушев беше от ония хора, които имаха вътрешен усет към хората. Нуждаеше се от много малко и веднага щеше да даде пълна характеристика за всеки. На вид беше дребничък човечец, но инак голям естет. Отличаваше се от другите по своя външен вид. Впечатление правеше тънкия му мустак. Той му предаваше изключително интелектуален вид. Вид на сериозен господин. Понякога си предаваше важности. Минаваше покрай познати, с гордо вирната глава, като леко я поклащаше за поздрав. Като, че ли казваше: “Не ме ли виждате бе, хора, не съм като вас? Аз съм горд, че  съм верен на принципа, че си останах човек, въпреки тежкото време. Може да гладувам, но пак съм горд, защото не крада, не лъжа, не мамя, не издевателствам над някого. Е, по някога попослушвам, когато двама души говорят в автобуса. Единият казва:
- Виж я тая!
А другия:
- Оная цоцоланата ли? Да видях я, скоро беше спряла до една старица и крещеше, колкото и глас държи.:
-Виж ма. На кво си заприличала?Дропло такава.
А старицата какво?
- Какво ли,тя е от нашият блок. Децата и я изоставиха и всеки отиди където му видят очите. А тя, горката работеше  цял живот и накрая взе най- ниската пенсия- 140 лева. Кажи, милата, как да живее?
- Да и тая цоцолана седнала да я обижда.
- Тя е от ония. Жена на един от дебелите вратове. Не си знаят парите. Вместо да помогне на старица, тя се разпилява къде ли не. Имат три коли- на мъжа и, на нея и на сина и. Всяка струва по сто хиляди лева.
- Е хей…
- Пък парите им, никой не знае откъде идват Той, мъжът и де, се шляе по барове и ресторанти, все с такива като него- чишити. Ама и за тях ще дойде времето. Присмял се хърбел на щърбел. Така и цоцоланата. Не я виждам след време.
- Дай да помислим за старицата! Виждаш ли я горката, едва ходи.
- И аз съм закъсал като нея. И да искам, не мога  да и помогна, но май, че трябва да помислят другите за нея  които не знаят какво е глад и мизерия.
- Така е. Ако всички мислеха  като нас, нямаше да има такива хора.
- Сега не само старите са зле. Виж го нашият комшия. Умира от глад, пък жена му и децата му. Всеки ден си търси работа, но къде ти! Безработица, братче. Безработица мой човек.
- Ако е само той… хиляди са като него. Обикалят по улицата, чукат от врата на врата, дано някой им отвори, но всичко се е обърнало наопаки. Вървиш и не виждаш къде стъпваш.
Гатьо Петрушев така беше се заслушал, че пропусна да слезе. Когато разговорът прекъсна, той се заоглежда с разширени очи и реши , че ще отиде до последната спирка и ще се върне обратно. Така и направи. Когато се завърна , в къщи го чакаше уютният дом, неговата мила съпруга и двете му деца. Той се съблече в антрето и забърза да влезе в хола. Седна на любимия си фотьойл и загледа телевизия. Това е нашата действителност. Колко много страдание има по земята!- замисли се той. Никой не мисли за честните хора. Минават ги и ги задминават. Смятат ги за будали. Всеки е тръгнал  без да знае накъде. И не вижда, че накрая ще стигне дъното. Както казва Монката “Карай да върви.” До кога ще я караме така?
 писателят сатирик Мария Герасова