Category Archives: България – минало и настояще

Как потомък на Асеневци

 стана един от най-славните ромейски пълководци

Ивомир Колев
Като една истинска империя и Източната Римска (наречена от историците впоследствие Византия) включва в себе си хора от най-различни народности. Това обстоятелство, преплетено с византийското политическо мислене, довежда до там, че много от знатните фамилии и управляващи династии в страната също така рядко произхождат от един и същ етнос. Често пренебрегван факт в изучаването на българската история е, че една от най-уважаваните фамилии във Византия от края на XIII век до унищожаването на империята в средата на XV век е тази на Асеневци. Тя е изключително многобройна, като според изследванията на проф. Иван Божилов, брои 83 души, от които 55 мъже и 28 жени. Показателно за влиянието на фамилията е, че много от нейните представители заемат висши управленски и военни функции в империята.
Да си част от рода на Асеневци е било истински престиж, както се вижда от текстовете на много хроники и официални документи от периода. За членовете на фамилията могат да се прочетат епитети като например: че произхождат от „блестящия великолепен цар на мизите Асен“, „че водят началото си от благороден корен“, „че са потомци на забележителния род на Асеневци“, „че в жилите им тече императорска кръв“ и ред подобни.
И така нека преминем към героя на настоящия материал – Андроник Асен. Въпреки че едва ли мнозина днес са чували неговото име, той е пряк потомък на българско царско семейство, а също така на византийската императорска фамилия Палеолог – дядо му, баща му и по-големият му брат Михаил се титулуват „български царе“, а майка му Ирина е дъщеря на император Михаил VIII Палеолог.
Цар Мицо Асен, който е негов дядо, е начело на България за кратко в периода на 1256-1257 година. Управлението му може да се запомни с едно неуспешно стълкновение с Никейската империя и с загубена гражданска война срещу претендента Константин Асен Тих. Това, което прави Мицо Асен различим от останалите безславно заминали си владетели, е предателският начин, по който се оттегля от престола. Виждайки, че подкрепата към него се изчерпва, той сметнал за нужно да забегне в Никейската империя, предавайки в ръцете ѝ Месемврия. В замяна на този български град Мицо Асен получава имения край река Скамандър в Мала Азия. Тези негови действия обаче не му попречили до края на живота си да се нарича „български цар“.
Михаил VIII Палеолог
Български цар се нарича и неговият син Иван Асен III. Любопитно е да отбележим, че и той упражнява своята власт реално за съвсем кратък период от време 1279-1280 година. Трудно можем да наречем, чието и да е управление по-безславно от това на Мицо Асен, но синът му с лека ръка опровергава подобно твърдение. Поставен на българския престол по един изкуствен начин от своя тъст византийския император Михаил VIII Палеолог, Иван Асен III още от самото начало е гледан с подозрение от българската аристокрация. Усложнената ситуация в държавата свързана с действията на Ивайло, както и засиленото недоволство сред болярството, карат наскоро възкачилия се цар да предприеме един от най-срамните ходове, извършвани някога от български владетел. Изчаквайки да падне нощта, той заедно със своята царица отмъква съкровищата от царската хазна в Търново и бяга обратно при византийците. В империята е почетен с титлата деспот и изживява дните си по всяка вероятност в бащините владения.
От този кратък преглед на събитията, разиграли се в живота на Мицовия клон на фамилията „Асен“, изглежда, че характерна черта в него било малодушието. На пух и прах тази представа щял да разбие Андроник Асен.
Информация за ранните години от живота на Андроник Асен липсва. Предполага се, че той е роден в началото на осемдесетте години на XIII век и е вторият по големина син на Иван Асен III и Ирина. Като човек със знатен произход Андроник Асен бързо се издига във военно-административната йерархия. В началото на XIV век, по всяка вероятно около 1310 година, той е назначен на длъжността кефалия (граждански и военен управител) на византийските територии на полуостров Пелопонес (наричани Морея). По това време ситуацията в поверените му земи е изключително заплетена.
Фактическото унищожение на Латинската империя с падането на Константинопол обратно в ромейски ръце през 1261 година, не довежда до окончателното освобождение на всички владени от латинците територии. В Пелопонес и в Атика се запазват някои техни привидно слаби държавици, които обаче упорито се противопоставят на византийските опити за „реконкиста“. Макар и с изключително малък териториален обсег и без кой знае какви скрити в себе си богатства, тези държавици се оказват примамлива хапка за представителите на някои от най-влиятелните западни фамилии. За тях владението на тези територии, макар дори чисто формално, понеже мнозина от тях дори не са стъпвали там, от една страна носи престиж, а от друга запазва надеждите за „реконкиста“ в обратна посока, а именно възстановяване на Латинската империя.
Морея към 1450 година.
В началото на XIV век се стига дотам, че латинското Ахейско княжество, подкрепено от Запад със свежи сили, под предводителството на новия си владетел Филип II Тарентски, започва поредна офанзива срещу Византия. Империята, която на свой ред вече се намира в перманентна криза на всички нива, не успява да отговори адекватно. При Трипотамос ромеите са разбити, в резултат на което много техни градове в областта попадат в ръцете на французите. През 1309 година наместника на принца Тома дьо Марзано на свой ред продължава активните военни действия, постигайки някои успехи.
Какъв е отговорът на Византия? В арагонската версия на Манасиевата хроника ясно четем следното:
И месир Тома дьо Марзано, който беше останал в Морея като заместник на принца, водеше голяма война срещу гърците. И гърците, виждайки голямата война, която франките водеха срещу тях и като не можеха да им окажат съпротива, проводиха пратеници при техния сеньор Андроник Палеолог, император на Константинопол, за да им изпрати помощ и да защити тяхната земя.
И императорът, като научи това, изпрати своя племенник, син на сестра си, наречен месир Андроник Асен, с добра компания. И когато той бе в Морея [другото име на Ахея – Пелопонес], събра всичките хора, които можеше да има и язди срещу франките и им нанесе голямо поражение в дефилето, което се нарича Герина, и след това той продължи да действа и стори така, че възвърна всичките крепости на гърците, които принцът бе завладял, когато беше пристигнал в Морея.
И месир Тома дьо Марзано, след като видя, че не е в състояние да води война, сключи мир с Андроник Асен, капитана на гърците и като остави маршала за баюл на Морея, се завърна в кралството в Апулия. 
Така накратко са описани бързите успехи, които постига на новия си пост Андроник Асен. Успехи, които колкото и да изглеждат скромни по своя обсег, на фона на състоянието на силите се оказват достатъчни, за да стабилизират империята в региона за дълъг период от време, слагайки край на френската доминация.
Средновековен храм в Мистра – столицата на Морея.
С напредването на годините предизвикателствата пред Андроник Асен не секват, но естеството им вече е различно. На него започва да се гледа като на значим фактор, потвърждение на което намираме отново в арагонската хроника. Там четем за съществена военна помощ, възлизаща на 2 000 души, оказана от „капитана на гърците в Лакамедония“ на принцa на Ахея Луи Бургундски в борбата му срещу претендента за ахейския престол Феран. Със сигурност тя е сред обстоятелствата, които накланят везните и водят до решителна победата на Луи при Манолaда на 5 юли 1316 година.
Следващото известие, което получаваме за Андроник Асен отново е свързано с активни действия от негова страна. То датира от 1320 година и разказва за мащабна офанзива, която той предприема срещу френското Ахейско княжество. Кампанията започва с призоваването на всички ромейски сили в Морея. Край Амиклис се събира една значителна за времето си армия възлизаща 3600 души. Първият удар е нанесен по крепостта Мате Грифон, която бързо пада в ръцете на Андроник Асен. Последва атака към Скорта, овладяване на планина наречена Месогалника (Messogalnica) и замъка Коритена.
Най-значимите действия обаче са свързани с обсадата на крепостта Свети Георги. Въпреки явното приемущество на ромеите, комендантът ѝ отказва да я предаде. Това негово действие не е толкова чист акт на смелост, колкото предварително замислен ход. Скоро той очаква при него да пристигне значителна помощ от страна на Ахейския баюл. Активните действия на Андроник Асен осуетяват подобен развой на събитията. Крепостта е превзета с щурм, а на бързащата войска на баюла е устроена засада. В завързалата се битка тя претърпява съкрушително поражение. Самият баюл успява да се спаси, но голяма част от най-знатните му сподвижници са пленени. В ромейски ръце се оказват конетабалът на княжеството Бартоломео Гизи и епископа на Олена. Впрочем последният като духовно лице е освободен от Андроник Асен, но конетабала попада в тъмницата, като впоследствие е отведен в Константинопол като дар за императора.
Значителните успехи на Андроник Асен в толкова тежки за Византия години създават кратко, донякъде залъгващо чувство за стабилност поне в една част от териториите на империята. Оценките за действията му са красноречиви. Срещат се историци, които дори сравняват военните победи на Асеневеца срещу французите с тези на цар Калоян, с оглед на отбиването на техните амбиции за засилването на властта им на Балканите. Обективният прочит на събитията би определил подобни определения като пресилени, но не и безпочвени, предвид постигнатото от управителя на византийска Морея.
През 1321 година Андроник Асен е снет от поста си и принуден да се завърне в Константинопол, по всяка вероятност по политически причини. В столицата на Византия за него започва нов период, в който потомъка на Асеневци се включва активно в разразилите се в империята вътрешни междуособици. На този важен етап от неговия живот ще бъде посветен отделен материал.
Основното изображение на статията представя изглед към Мистра – столицата на Морея, в средата на XVII век.
  • https://bulgarianhistory.org/andronik-asen-pulkovodec/

Как кръстоносният поход на Зеления граф

  се превърна във военна кампания срещу България

От Ивомир Колев
В средата на XIV век на Запад Кръстоносната идея се разпалва с нова сила. Зад посоките на тези удари срещу ислямския свят обаче рядко се крие идеалистичната идея за възвръщането на властта над Светите земи, а по-скоро сложни геополитически интереси – най-вече на морските републики Венеция и Генуа, чиито галери трябва да прекарат по море кръстоносците, а също така на Папството.
Османското трайно усядане на Балканите след превземането на Цимпе през 1352 година, а две години по-късно и Галиполи, отваря ново поле за западноевропейска намеса – този път насочена към отхвърлянето на врага от Балканите. Голям дял именно тази идея да се появи на дневен ред има и дейността на византийския император Йоан V.
Виждайки невъзможността си със собствени сили да се справи с нашественика, той влиза в открита кореспонденция с папа Урбан V, пред когото обещава отдавна жадуваното от Рим църковно подчинение. Трябва да посочим, че папата гледа доста мнително на това предложение – изглежда добре си е научил урока и усеща престорената искреност, която се съдържа в щедрите обещания на василевса. Все пак преговорите започват, а желаещи за кръстоносен поход срещу османците не липсват.
Крал Лайош I Велики
Пръв и най-сериозен в своите намерения като че ли се показва унгарският крал Лайош I Велики. Както може лесно да се отгатне по неговото прозвище, той е меко казано успешен владетел, под чието управление Унгария е определяна от мнозина за най-силната държава в Централна Европа.
Още през 1363 година Лайош I разкрива пред папа Урбан V за своите намерения да потегли срещу османците. Зимата на 1364-1365 година пък по всичко изглежда отделя за приготовления на войската за целта. През 1365 година също така влиза в преговори с венецианците, които трябва да превозят част от войските му по море. Дотук добре, но през лятото на 1365 година унгарците нахлуват не къде да е, а в Северозападна България. Видинското царство е съкрушено, самият Видин превзет, а царят Иван Срацимир взет в плен и отведен в Унгария. Проведено е и едно от най-масовите насилствени обръщания във вяра в цялата ни история, като според някои историци близо 200 000 българи са покръстени в католицизма.
Да се върнем обаче на темата за кръстоносния поход. На 10 март 1366 година Леонардо Дандоло, син на дожа на Венеция, е натоварен със задачата да постигне договорка с Лайош I за „от две-три до пет галери“ в помощ на унгарците. Когато уговорката изглежда вече факт, изненадващо кралят пожелава венецианските кораби да са окомплектовани с унгарски екипаж, уж за да не се въвлича и морската република в конфликта. Естествено, при тези условия венецианците не биха имали контрол над събитията по море и съответно до уговорка не се стига. При положение, че Унгария се намира във враждебни отношения със Сърбия и България, не се вижда също така как нейната войска ще премине безпрепятствено по суша срещу османците.
Същевременно византийският император Йоан V поема на дълъг път към унгарската столица Буда, за да търси помощ за изпадналата си в беда държава. Предполага се, че тръгва от Константинопол през януари 1366 година, плава на север през Черно море до Дунав и минавайки през Видин, достига до унгарците. На 22 юни същата година папата пише на Лайош I, инструктирайки го да бъде изключително внимателен в преговорите с василевса, който най-вероятно обещава само фалшиво преклонение пред католицизма. В същото писмо директно му заявява, че ако при евентуален поход срещу османците види, че византийците не се подчиняват на католическите духовници „може да ги добавя [към католицизма] с груба сила или по друг начин, какъвто прецени за необходим“.
Зеленият граф
В плановете за кръстоносен поход срещу османците се намесва и Амадей VI Савойски наричан още „Зеления граф“. Той „поема кръста“ в Авиньон малко преди 1 април 1364 година с напълно различни от намеренията на унгарския крал. Един от най-успешните за времето си пълководци, Амадей Савойски добре осъзнава историческото си значение и това, че ако иска да бъде обезсмъртен от поколенията, трябва да направи нещо голямо – а какво по-достойно от кръстоносен поход? Между другото се оказва прав в тези свои мисли, а днес в Торино, Италия може да се види негова бронзова статуя, на която е изобразен убиващ турчин – показателно с какво е запомнен от поколенията, но нека не изпреварваме събитията.
Вдъхновен от връчената му „Златна роза“ – чест, която се оказвала само на най-преданите синове на католическата църква, той се заема съвсем сериозно с приготовленията. Първоначално се предвиждало походът на Амадей Савойски да бъде съобразен и изпълнен в единодействие с този на Лайош I. Добър план, но не съвсем, както времето ще покаже. Зеленият граф, искрен в своите намерения да потегли срещу османците в помощ на Йоан V (който между другото му е братовчед), започва събирането на средства за своята експедиция. Той буквално снове из целите си владения, отбива се до един или друг роднина, банкер или доброжелател, но в крайна сметка успява да се сдобие с нужните средства.
На 19 юни 1366 година Амадей Савойски потегля на своя кръстоносен поход. Любопитно е, че първият му разход във връзка с експедицията е направен във Венеция малко преди да отплава и е в размер на 1/1/2 флорин платени на местен шивач, който трябва да му ушие зелено наметало. Освен любопитен стил на Зеленият граф не изглежда не липсва и военна мощ. Силите му се изчисляват на 20 галери, което по груби сметки прави 4 000 войници, без да се отчита останалия екипаж и този на спомагателните лодки. На 21 август Амадей Савойски преминава Дарданелите, където според Савойската хроника е посрещнат от латинския патриарх Паулус. От него разбира, че унгарците няма да се включат в кръстоносните действия, а също така, че Йоан V е „задържан“ от българите – за това обаче малко по-късно.
Зеленият граф е разочарован, но все пак решава да удари турците. Насочва се към Галиполи, който се явява един от най-важните им градове, а преди всичко съвсем близо до Константинопол. Кръстоносците не успяват с атаката си по море и суша през първия ден, но по всичко личи, че ще надделеят на следващия. Нощта пада и под нейното прикритие османците напускат града. На следващата сутрин в него вече е Амадей Савойски, който първоначално поставя свой гарнизон вътре, но по-късно го предава в ръцете на византийците.
Централна и Западна Европа през 1360 г.
След тази скоропостижна победа, която, иронично или не, се оказва най-голямата християнска над османците през XIV век, кръстоносците пристигат в Константинопол. Василевсът обаче го няма, понеже както по-рано стана въпрос е „пленен“ от българите. Тук стигаме до онзи любопитен малък момент от сложения сюжет, в който Иван Александър, без да го желае се намесва сериозно в бъдещето на целия поход и оказва значителна помощ на османците.
Какво се случва? След не особено успешните преговори с Лайош I, Йоан V тръгва обратно към Константинопол (все пак надежда за унгарска помощ е имало, ако съдим по това, че в Буда в плен е оставен единият императорски син Мануил). По обратния път му се налага да премине през български владения, което не му е позволено. Не е ясна точната причина за това, но е погрешен митът, който внушава, че василевсът е държан в плен. Напротив, макар да му е отказано да премине, той води свободно кореспонденция със своята столица.
Няма как да виним и самият Иван Александър. Със сигурност той е имал сметки за уреждане с Йоан V, който само две години по-рано през 1364 година изненадващо превзема Анхиало, а в близост до Месемврия изгражда кула, с което всичко приключва, но и това никак не е малко. Безсмислието на цялото начинание много точно е уловено от византолога Георги Острогорски, който пише:„Така тази ненавременна война донася на Византия поне едно удовлетворение – станало ясно, че имало още една по-слаба държава от преследваната от нещастия империя.“
Скоро след влизането си в Константинопол, Амадей Савойски е потърсен от императрицата Ана Савойска, която му предлага 12 000 перпери (византийска златна монета), със задачата да помогне на нейния съпруг в затрудненото положение, което изпитва в България – накратко плаща му, за да потегли срещу българите.
Военни действия на Амадей VI в България (1366 – 67)
Зеленият граф се съгласява, а първият град, който напада е Созопол. Изненадани и недостатъчно подготвени, българите са разбити, а крепостта превзета. Същата съдба сполетява Ахтопол и Скафида. Първият град, който оказва значителна съпротива е Месемврия. Той е нападнат по суша и море, а в Савойската хроника четем: „Българите се сражаваха и защитаваха добре, но градът им беше завзет и ограбен и жителите му изклани, защото бяха убили много от нападащите християни и защото имаше много рицари и оръженосци ранени.“
На 25 октовмри е преприета следваща стъпка в кръстоносната акция. Тя е насочена към добре укрепената Варна. Градът обаче се защитава успешно, а изгледите за бърз успех на Зеления граф се изпаряват. Започва обсадата му, а през това време са превзети Емона и Козяк. Скоро разума надделява и се стига до преговори. Българите, които открито заявяват, че не разбират от какво е продиктувана кръстоносната атака, склоняват да изпратят пратеничество до Иван Александър за условията на мирът.
Предвид идващата зима Амадей Савойски иска едно – да бъде изпълненено онова, за което е тръгнал към българското черноморско крайбрежие, а именно Йоан V да бъде пропуснат през българските предели. Българите, които и без друго нямат интерес повече да задържат императора, пожелават обсадата на Варна да бъде вдигната. И двете страни изглежда са на едно мнение, но разрешението на ситуацията се проточва. Едва на 28 януари двамата братовчеди (Йоан V и Амадей Савойски) успяват да се срещнат при Созопол. До 15 февруари те обсъждат важни въпроси свързани с кръстоносното начинание, подчинението на византийците пред католицизма и прогонването на турците.
Кръстоносната кампания срещу България обаче изразходва почти всички налични финанси, с които Амадей Савойски разполага. Става ясно, че е дошъл моментът да се поеме обратно към дома, без реално да е свършено кой знае какво срещу турците. На 14 май Зеления граф все пак успява да им нанесе нов удар в района на Мармара, но с това всичко се изчерпва. На 9 юни 1367 година той отплава от Пера към Венеция.
Походът на Зеления граф срещу България ясно показва колко нехаещи са реално част от западните държави за набиращия сила нашественик. Изглежда всеки използва османците за собствени цели – Йоан V, за да възроди империята си, с чужда войска, Лайош I, за да си осигури владението на Балканите, папа Урбан V, за да подчини Константинополската Църква, а Амадей Савойски, за да се сдобие с безсмъртна слава. И докато боричканията за власт набират най-голяма сила, а Балканите са по-разпокъсани отвсякога, врагът от изток чака на входната врата…
https://bulgarianhistory.org/zeleniat-graf-amadei-savoiski-balkani/