Category Archives: България – минало и настояще

Сабите на българската конница

 Зa произходa на сабята

От самото начало трябва да кажем, че народите на Европа, Средна Азия и Близкия изток дължат на древните българи щастието(или нещастието…) да притежават по-късните разновидности на древния български крив и прав едноостър кавалерийски меч…!
При това от самото начало имало разделение между шашката и сабята:
Цитат:
“… Показател за високото ниво на културата им е изобретяването на кирпича/тухлата/ и парите. 
Ролята на пари отначало изпълнявали парчета от кожа на пушисти животни-белка, собол и др. /. Тези парчета от кожа-парични знаци ги наричали биль/билге/”знак”. И кун „белег”. От тук и българското кун „буква” и куниг „книга”. Една връзка кожички била парична единица наричана-туун. Тази дума след това станала-тиен и название на белката. От туун произлязла и друга дума-джоген/знакова връзка към нещо или която връзва нещо знаково/. С „джоген” и прикрепена към него пломба/печат/ закрепвали връзките кожички-паричните знаци и свитъците с Царски грамоти. Така думата „джоген” получила и значението „юзда” и „свидетелство”. От българското „джоген” произлязла и руската дума „закон”, тъй като Царските укази се излагали в грамоти, скрепени с „джоген”. Затова и досега в руската среда битува поговорката/непонятна за славянските изследователи/: „Держать народ в узде” т. е. в рамките на закона.
В много стари времена българите изобретили приспособление към седлото за качване, устойчиво яздене и повдигане от коня-ерме/от думата ерме- „повдигам се”/. От него по-късно се появило и днешното му название – „стреме”. Изобретили и шашката/от сас – „остър”/ и сабята от саблъ – „разсичаща”, оръдието-тюфянг/отначало означавало приспособление за мятане на камъни/, пушката-малтък/отначало означавало ”огнена, запалителна стрела”/. ..”:
Линк: БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
Древни и първични образци
1. Скитко-сарматска булгарска школа
 
Меч на скитски вожд.( Келермесский курган, Прикубанье, начало VI в. до н. э.)
“Марсовия” меч – считан за свещен от скитските царе
https://web.facebook.com/photo.php?fbid=848913588522763&set=a.348945258519601.82238.100002123894824&type=3&theater
Мечът на Кан Кубрат с който е погребан(съхр. в Ермитажа). Интересно е че оръжието е от местната скитско-сарматска школа а Кубрат е от Хунската династия, която управлява от 2 до 16 в. Европа…
Инкрустации от меча на хан Кубрат са пренесени върху носиите от Гиген.
Краеведът Николай Бузев анализира шевиците от сандъка на баба си.
Цитат:
“… Идеята за проучването му идва от стария скрин на баба му. Разглеждайки шевиците по ризите той открива символът на мъжкото и женското начало, което много го впечатлява. Започва да ги сравнява с наличните исторически фактографски данни и стига до интересни изводи.
Българското население от село Гиген формално се причислява към Полянците, етнографска група българи, обитаващи ареала между Стара планина и река Дунав – от река Искър до Силистра. От турците полянците красноречиво са наричани “ерлии”. Когато бях малък, като направехме някоя беля с моите братовчеди, баба ни хокаше:”Ей, големи сте ерлии” (от турското yerli – местен жител, кореняк), разказва авторът. Въпреки петвековното турско робство, в Централна Северна България семейната задруга се запазва до най-късно поради затворената семейна и родова среда, което спомага за запазване на традициите и бита. Десенът на носията в Гиген е бял с преходни форми към черното за престилките…”
http://www.bgsever.info/br-10_2014/stranici/str-7.htm
Остава да добавим за “полянии Кубрата” от руските източници и че славянската дума – “полянец” отговаря на булгарското – алан, алани. В Северна България е пълно с квартали, махали или местности  с името – “Поляната”.
Т.е. тук имаме наследство от коренната местна европейска скитско-сарматско-аланска диаспора!!
За никакви траки не става въпрос, като късно тракийско наследство сред хладното оръжие може да се счита ятагана. Докато калъча, дошъл в Османската империя от Близкия изток пак е проформа на ранния български едноостър меч на конницата. 

2. Хуно-българска школа
Хунобългарски кавалерийски меч от V век, намерен в Германия. Праобраз на късната кавалерийска сабя. Най-близко до него са късната казашка шашка и кавказките саби.
(Заради туристите го считат за сабята на Кан Авитохол/ Атила, според преданието, “дадена му от Тангра”, пак преданието за т.нар. “Марсов меч”):
“Schatzkammer”, в близост до Kunsthistoriches Museum, Wienna
Колан на български аристократ със златна гарнитура от саркофаг №4, Голямата базилика, Плиска
 Българското средновековие
Цитат:
“… Породите коне са били като модерните изтребители днес(дето ги няма в република България). Развъждали ги научно и ги пазели свободни и расови(с оригинални резервни части).
При това сме имали три вида конница- гвардия, тежка конница(аристокрацията) и народно опълчение. ..”
Линк: Трактата “Изкуството да побеждаваш” на Сун Дзъ и древните българи
Това отдавна е потвърдено от историята(по-често сведенията от чуждите източници) и археологията – сведенията на родните археолози от средновековната територия на Дунавска България.
От пръв поглед става ясно, че се касае за бойни коне, носещи тежестта на облечен в желязо воин. Това бе потвърдено от остеолога при АИМ, н.с. Лазар Нинов, който откри в изображенията специалните северни породи, отглеждани за рицарските коне. Споменатата рисунка № 73 показва, че в някои случаи самите животни са покрити със защитни облекла. (Обр. 38)
Още през IX-Х в. на Балканите са засвидетелствувани случаи за използуване на метални и плъстени конски ризници.В българската и унгарската конница, наред с лековъоръжените ездачи, имало и тежковъоръжени бойци, облечени заедно с конете в плетени и пластинчати метални ризници. Византийските хронисти наричат облечените в желязо воини олосидери или катафракти. От разкопките на Велики Преслав са известни и каменни надписи-списъци, с които на дадени военачалници са зачислявани определено количество конски ризници и седла. 

В рисунките-графити от Плиска и Велики Преслав са показани и самите седла. Макар да са оформени като самар, те не са били особено високи. Съвсем различни са седлата от XIV в., изобразени в миниатюрите на Манасиевата хроника и Лондонското четвероевангелие. Там вече се виждат високите рицарски седла, способни не само да крепят облечените в желязо бойци, но и да служат в изменената специфика на конния бой. Именно такива са и екземплярите, представени в рисунките от църквата „Св. София”. (Обр. 39)
Линк: Проучвания върху средновековието и по-новата история на Вардарска Македония Николай Овчаров 
Аз поне виждам тук три вида българско средновековно оръжие…
Имаме наследство както от правия скитко-сарматски меч, така и от кривия едноостър хунобългарски кавалерийски меч!
И е ясно кое оръжие е на тежката конница, кое на гвардията и народното опълчение…
 
Възтановка на български меч и колан от Североизточна България.
Тук при тази възстановка се вижда дори някакво смесване на двете оръжейни школи…
 Османски период в България
Ятаган, ХVІІІ в..(НИМ)

Калъч, н. на ХІХ в., принадлежал на Ильо войвода.(НИМ)
Сабя, кавказки тип, н. на ХІХ в., принадлежала на Христо Ботев.(НИМ)
И по следите на българския нож… Той по това време е бил в по-масова употреба от сaбятa, сред българите. Някои, кaто моите предци нaпример, по-скоро сa ходили пеш и сa носили нож, отколкото дa сa нa кон и със сабя.
Горният екземпляр е българска кама от 19 век. А долното е действителен хайдушки нож…
Царство България
Обучение по бой със сабя от кон и фехтовка в Българската войска:
https://edinzavet.wordpress.com/2010/08/20/fencing/

Шашка, кавказки тип, ХІХ в., принадлежала на княз Александър І Батенберг.(НИМ)
Конницата отново е една от основните родове войски в новата българска армия. В 1880 г. тя се състояла от четири сотни, които в последствие се съединяват в конен полк с щаб в г.Варна. През 1883 г. е сформиран и втори полк, а двата полка образуват конна бригада, като сотните се преименуват в ескадрони.
Сабята става основен вид оръжие на българската конница. В началото войнишкият състав е въоръжен с руски бойни саби, драгунски и обикновени. Офицерите-кавалеристи са носели елегантни шашки, произведени в тулските оръжейни заводи – най-често апликирани с благороден метал от оръжейни фирми в Солинген, Германия.
От 1905 г. започва масово превъоръжаване на българската войска.Конницата е превъоръжена с нов вид сабя – пруската кавалерийска сабя, произведена в Прусия през 1889 г. Основни центрове на това превъзходно хладно оръжие са Баден, Брауншвайг, Солинген и Ерфурт.
Отдолу нагоре: Шпага, българска, генералска, М1925;
Сабя, българска, офицерска, М1925;
Сабя, българска, флотска, М1893.
(НИМ)
Българските саби носят щемпела “Ото Мартен” – Солинген и Ерфурт. Ефеса на сабята е асиметричен, изкован от здрав лек метал. На заоблената част е оформена пруската емблема – едноглав орел. Дължината и тежината на сабята е различна в зависимост от ръстовите размери. Сабята блести със стоманено-оловен блясък.
Войниците от Лейбгвардейския полк в София носят леки и изящни саби. Офицерският състав от конницата, вместо с руските шашки, е снабден със саби с никелирана ножница, дълбока гравировка н асабления клин с надпис: “С нами Бог” и вензел на цар Фердинанд.
Офицерска(фердинандова ) сабя с надпис:”Съ нами Богъ” от едната страна и с : “Напредъ” от другата. Кавалерийските ни саби са били гравирани от едната страна с девиза “Напредъ”, а от другата “С нами Богъ”.
Става въпрос за доставките преди Войните. Образец 1905 г.(легирана стомана “Солинген”)
При цар Борис III надписът е сменен с – “За царя и Отечеството” и с неговият вензел, а на ръкохватката е поставена лъвска глава. Бойните офицерски саби са подобни на парадните, като клинът е пригоден за сеч.
Неизброими са бойните подвизи на българската конница. Например разгромът на сърбите при “Букова глава” и “Панчин гроб” само от един ескадрон и от 1-ви конен полк и една пехотна рота или разгромът на руските казаци при Кара Мурад тепе в Добруджа, ще напомнят на поколенията за бойната слава на България. Както и за вихрените саблени атаки на българската конница.
………………………………
Показателен пример: 
Битката при Сатул Ноу или за разгрома на Дивата дивизия
В края на 1916г. след много поражения Русия решава да вземе реванш срещу конницата на генерал Иван Колев. Нейното командване изпраща така наречената ”Дива дивизия”.
В чест на именния ден на императора си, на 19 декември 1916 г., руската кавалерия организира срещу малобройни български части атака, известна като “казашка лава”, която винаги дотогава е имала успех.

Това става край Сатул Ноу – близо до р. Дунав. За “дивата” непобедима кавалерийска дивизия това е опит за измиване на позора от пораженията си от българите. За император Николай II пък, който е сигурен в успеха на своята кавалерия, новината от победата, в която никой в Петроград не се е съмнявал трябва да доведе до подобряване на неговия апетит при хранене.

Но… българските части запазват самообладание и почти от упор разстрелват атакуващата “лава”, като бойното поле за минути се покрива със стотици трупове на руски кавалеристи… Поражението на руснаците е пълно! Генерал Иван Колев остава непобедим до края на войната.
показателният пример е от тук:
Линк: Битката при Сатул Ноу или за разгрома на Дивата дивизия
Няколко картини из живота на българската кавалерия
Кавалерист и млада дама на разходка с коне, София 1906 г.
Конен отряд и лодка с моряци, вероятно на брега на река Марица в близост до Одрин, 1912 г.
Частите на Гвардейския на Н.В. Конен полк влизат в село Крумово по пътя за присъединяването на Южна Добруджа към Царство България, 19 септември 1940 г.
(Трите последни снимки са от сайта “Изгубената България”)
Конницата като род войска в България е разформирована чак през 1954 г.
Заключението на темата го премахнах след размисъл и няколко редакции. Засягаше и тежки политически и социални проблеми, навлизаше в други теми, които заслужават отделно внимание.
https://boianimen.blogspot.bg/2017/08/blog-post_9.html?spref=fb

 тагове: българската, конница

ПЕТ НЕУДОБНИ ФАКТА

  ЗА ПРОИЗХОДА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ИМЕТО БЪЛГАРИ

Повечето учени смятат, че произходът на името българи трябва да се търси в Азия. В древността, част от дедите ни наистина са се заселили далеч на изток, но това не дава право на никого да дефинира прародината ни край Алтай, или пък край Памир.
Потомците на англосаксите са се разпространили из Америка, Австралия, Нова Зеландия, Британия, владели са и Индия дълго време, но всеки образован човек знае, че мястото, в което англосаксите са се оформили като народ се намира в земите на Северна Германия и Южна Дания. Всички останали територии са просто колонии на англосаксите и техните потомци.
Имена та на нашия народ бива свързано с Тракия, Приазовието, Британия, Гърция а и Индия. Нека разгледаме подробностите и да разберем как точно стоят нещата, къде най-рано са споменати хора, чието название е станало основа за етнонима българи.
В далечното минало, на юг от Хималаите е живял народ, влезъл в историята под името баргава/бргу. Индийците считат баргава/бргу за полубогове и казват за тях, че са бойци-колесничари, че са донесли огъня, свързвани са и с брамините. Последното е много интересно защото неотдавна проведено генетично проучване показа, че брамините се различават ярко от дравидското население на Индия. За разлика от говорещите тамилски език, телугу и т.н., брамините са носители на маркерите J2, G2, E, R1a.
Това означава, че предците на арийците брамини са дошли от най-вероятно от Балканите защото тази комбинация от маркери е езкотична за населението на Средна Азия. Понеже около 56% – 60% от хората у нас са носители на маркерите J2, G2, E, R1a, то нашите деди се явават най-добрия кандидат за спътниците на тракиския бог по време на похода му за далечната Азия.
Излиза, че историите за идването на Дионис в Индия не са плод на фантазия, а предаване на реални събития – де факто появата на арийците на юг от Хималаите. Явно ненапразно Луций Ариан твърди, че Дионис е създал индийската цивилизация. Ако към тези факти добавим и това, че Ария е най-старото име на Тракия, то нещата си идват на мястото и става ясно кой е мистериозния народ баргава. Това са наследниците на хората, които тракийския бог (всъщност обожествен цар) оставя в земите на юг от Хималаите.
Не е никак трудно да се разбере кои са тези стари балканци, които в незапомнени времена идват в Индия и създават ранната култура на страната, но разкриването на самоличността на въпросните преселници показва, че официалната историография е просто сбор от угодни на чужденци измислици. Това поражда и нежеланието да се говори по този въпрос.
Данни обаче има, те са откъслечни, но съберем ли ги в едно, ще се получи нещо интересно. Макс Мюлер свързва името на народа баргава, познати и като бргу, с название на хора споменати от Омир – това са участвалите в Троянската война флегии. Според Мюлер, флегии е гръцкото представяне на  бргу, баргава: “Few scholars would deny that Phlegyеs is the correct representative of Bhrgu in Greek”. Ясно е, че гърците са предали звука Bh като Ph, а това означава, че правилното име на флегиите е блегии, или бльгии. Става дума за едни и същи хора, чието название е предадено по различен начин от различни хора – индийците и гърците.
Това не е просто спекулация, не е волно предположение, има предания, в които се разказва, че представители на народа флегии (бльгии) придружават Дионис в похода му до Индия.  Става дума за царя на флегиите (бльгии) Форба, който със сигурност не е тръгнал сам, а е взел със себе си най-добрите си бойци.
Както споменава Мюлер, флегии (бльгии) и баргава/бргу имат едно и също значение. Баргава идва от барга (भर्ग), а тази дума притежава смисъл сияние, блясък. Флегии идва от φλέγω-горя, сродна е и φλεγῠρος-горящ, пламтящ.Виждаме, че немския филолог в никакъв случай не е преувеличил сравнявайки баргава с флегиите (бльгии), наистина се касае за едни и същи хора.
Освен това, според изследователя Робърт Бък, флегиите спадат към тракийската общност, следователно и баргава са траки – тези траки, които Дионис довежда в Индия. Те са хората, благодарение на които типичната за за нас българите комбинация се среща при брамините – потомците на арийците.
Древните балканци, които колонизират Северна Индия, са оставили следи и на друго място. Това е Приазовието, там където Теофан и Никифор локалират Стара Велика България. Лингвистите Олег Трубачов, Александър Шапошников и др. свързват планинското название Болгатур с арийската дума балга/барга, чието значение е блясък: “Ороним, ск.Балготур, Болгатур (Гурз.) (Крым. КУГК 1985, 84). Скорее всего, результат адаптации аборигенного названия *balga-tū виноязычной среде по типу Махульдур и Чалтура. Предп. из индоар.*balga-‘блеск’, ср. др.-инд. bhárgabhálga”.
Олег Трубачов смята, че в дълбока древност арийците са обитавали Черноморските степи. Това несъмнено е така, но към владенията на гордите бойци-колесничари трябва да се добави и Тракия. Реално, нашата земя и територията на Украйна са били дом на хора от един и същ произход поне от шесто хилядолетие пр. Христа. Доказателство за това са сходната керамика, идолна пластика, типове жилища, погребения, а и обичаи като изгарянето на старото селище преди да бъде основано ново.
Тракия е и мястото, от което народ наречен болги потегля за Британия където ще стане известен под името Fir Bholg(fir означава буквално мъже, народ). Това сведение е било добре известно в миналото, споменато е навремето в енциклопедия “Британика”: “The Thracian party become the ancestors of the second colonizing race, Firbolgs”- (Encyclopaedia Britannica, Dictionary of Arts, Sciences, and General Literature, 9th ed. Vol.V, Henry G. Allen and Co, 1833, p.299).
Свързването на създалите първите закони на Ирландия болги с Тракия е само по себе си интересен факт, но има още нещо, което е от голяма важност. По-горе бе посочено, че баргава и флегии (бльгии) означава едно и също – светли, сияйни. Думата болг от своя страна е обяснима с древния корен болг-светлина, сияние. Александър Макбейн представя  връзката с лат. fulgeo-светя, сияя и др.: “ boillsg -gleam; *bolg-s-cio-; Latin fulgeo, shine, English effulgent,Lithuanian blizgù, glance, shine, English blink, Indo-European  bhleg*fulgeo.
Лат. fulgeo пък е сродна на φλέγω-горя, латв.balgans-светъл, санскр. bhárga, bhálga-сияние, а и на българските думибял, благ. За благ се знае добре, че нейното ранно значение е светъл, лъчезарен– БЕР, с.52-53.
Нека обобщим казаното до тук:
1.В Индия е живял народ с име баргава/бргу, чието име означава светли, сияйни.
2.Омир локализира в земите на Гърция народа флегии (бльгии), които Робърт Бък определя за траки, а Макс Мюлер твърди за името им, че то е гръцкото предаване на баргава/бргу.
3.Виждането на Мюлер се потвърждава от легендите за Форба – царят на флегии (бльгии) и придружител на Дионис по време на похода му към Индия.
4.Името на българите няма как да се е появило в Приазовието през ранното Средновековие, или късната Античност. Топоним с елемент болг съществува на п-в Крим още от времето на Бронзовата епоха, когато мястото е било дом на арийците.
5.Народ, чието име съдържа елемент болг е обитавал Тракия в дълбока древност и от това място част от болгите, наречени от ирландците Fir Bholg идват на Британските острови.
Тъй както генетичното проучване на индийските брамини показва, че част от предците им са дошли от Балканите, така благодарение на друго генетично проучване стана ясно, че част от дедите на ирландците са дошли от Източна Европа. Явно народът Fir Bholg не е измислен от ирландските монаси записали старите предания, иначе няма как да си обясним присъствието на гени типични за балканските народи сред населението на Ирландия. Няма как да си обясним и големия брой археологически находки намерени на Британските острови, но имащи прототип в Тракия.
Хората наричани баргава, флегии (бльгии), Fir Bholg (болги), имат едни и същи корени, една и съща прародина – Балканите. В различни периоди от време, старите балканци, чиито наследници сме ние, са колонизирали различни области на Европа, а и Средна Азия, така както след векове ще направят римляните и англосаксите.
Представените тук данни показват, че отъждествяването на старите българи с най-старото цивилизовано баланско население познато в историята като траки, не е грешка както смятат нашите учени.  Докато траки е название ползвано от римляни и гърци, то болги, бльгии, бльгари, блъгари, болгари, българи, са варианти на самоназванието на предците ни, или по-точно на част от тях – най-вероятно представители а групата на мизите, явяващи се най-многолюдната група от древните балкански народи.
Древното име на предците ни има значение светли, сияйни и може да се сравни с латв. balgans-светъл, сткелт.bolgscio-сияние, блясък, лат. fulgor-светкавица, гр.φλέγω-горя, φλεγῠρος-горящ, пламтящ, санскр. bhalga/bharga-сияние, да не забравяме и нашата благ, чийто най-древен смисъл е светъл, лъчезарен.
Всъщност това се знае отдавна, но поради политически причини, поради това, че езиковедите са били заблудени от историците, Макс Фасмер не е могъл да каже цялата истина, а само част от нея – “Если бы можно было предположить для слав. *bolgъ знач. «прекрасный, лучезарный», то мы могли бы допустить родство с лат. fulgor, flagrō «горю, пылаю, накаляюсь», которое сопоставляется с др.-инд. bhárgas «лучезарный блеск», bhŕ̥gavas мн. «полубожества — воплощения молнии», греч. φλέγω «горю»…”
Ако в днешните по-необременени времена Фасмер разполагаше с всички данни, той несъмнено би заключил, че арийските баргава, споменатите от Омир Φλεγύες (бльгии), Fir Bholg, са названия на хора от един и същ произход, като названията притежават значение светли, сияйни и се явават древни варианти  на етнонима българи.
Дано скоро да дойде времето когато учените ни ще успеят да се освободят от завладелите съзнанието им догми и въз основа на новите данни ще съобщят, че сме потомци на най-древния цивилизован народ, на хората, които са повлияли гърци, римляни, келти, индийци и не на последно място своите съседи и роднини.
Докато този момент дойде, ние не трябва да спираме с търсенето си на истината, с проверките и настояването новата информация да бъде взета под внимание. Не трябва да спираме и със стремежа си към самоусъвършенстване. За да имаме правото да се наречем българи, т.е. светли, сияйни, ние трябва да бъдем такива в действителност.
Използвана литература и пояснения:
1.F.M.Müller, Contrubutions to the Science of Mythology, Vol.II, Longmans, Green & Co, London, 1897; W.J.Wilkins, Hindu Mithology, Vedic and Puranic Texts, W.Tacker & Co Ltd, London, 1882;
2.R.J.Buck, A History of Boeotia, The University of Alberta Press, Alberta, 1979;
W.Ridgeway, The Origin of Thragedy with special reference to the Greek Tragedians, Cambridge University Press, Cambridge, 2015;
3.Encyclopaedia Britannica, Dictionary of Arts, Sciences, and General Literature, 9th ed. Vol.V, Henry G. Allen and Co, London, 1833;
4.Lucius Flavius Arrianus, Alexander de Grote, transl. S. Mooj-Valk, Ambo/Amsterdam, 2001;
5.О.Н. Трубачев, Indoarica в Северном Причерноморье, Изд.Наука, Москва, 1999;
6.Presence of three different paternal lineages among North Indians: A study of 560 Y chromosomes, Zhongming ZhaoFaisal KhanMinal BorkarRene Herrera, and Suraksha Agrawal  http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC2755252/
7.Irish DNA originated in Middle East and eastern Europe https://www.theguardian.com/science/2015/dec/28/origins-of-the-irish-down-to-mass-migration-ancient-dna-confirms
8.Языковые древности Северного Причерноморья
http://www.academia.edu/8949716/%D0%AF%D0%B7%D1%8B%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%8B%D0%B5_%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8_%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE_%D0%9F%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D1%80%D1%8C%D1%8F
9.Mcbain’s Dictionary:
boillsg -gleam; *bolg-s-cio-; Latin fulgeo, shine, English effulgent, Lithuanian blizgù, glance, shine, English blink, Indo-European bhleg, *fulgeo.
http://www.ceantar.org/Dicts/MB2/mb04.html
 тагове: арийци, Ария, българи, България, Индия, Омир, Памир, траки, фир 
10.Этимологический онлайн-словарь русского языка Макса Фасмера:
“Если бы можно было предположить для слав. *bolgъ знач. «прекрасный, лучезарный», то мы могли бы допустить родство с лат. fulgor, flagrō «горю, пылаю, накаляюсь», которое сопоставляется с др.-инд. bhárgas «лучезарный блеск», bhŕ̥gavas мн. «полубожества — воплощения молнии», греч. φλέγω «горю»…”
 https://vasmer.lexicography.online/%D0%B1/%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%BE
Павел Серафимов
 

Кимерийци и хуно-българи!

Заслужава доверие сведението на Прокопий (VІ в.), че хуните произхождат от кимерийците. За съжаление, то е пренебрегнато от старата наука на ХХ в., която нямаше достатъчно изворов материал кои са древните кимерийци.

При обзора на късно-античната епоха модерните учени приемат Прокопий като стандарт на историческите сведения, но незнайно защо това негово известие, че хуните произхождат от кимерийците, е пренебрегнато от просвещенско-модерните учени и няма задълбочено проучване дали Прокопий е бил прав за произхода на европейските хуни?

През VІ в. Прокопий, който е черпил сведения от стари автори, но  е ползвал и устни данни на утигури, съюзници на византийският император Юстиниан І, пише:
Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.) ; крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури…(пак там, кн.ІV.5)”. След това Прокопий уточнява още, че по негово време кутригурите живеели на запад от Дон. „ Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там, ІV.5).
И така, според Прокопий, пост-кимерийци са били ония хуни, които през втората половина на ІV в. нападат готите (пак там, ІV.5).
Явно той е убеден, че хунското нашествие през втората половина на ІV в. (около 363-375) на запад от Азовско море, е извършено от тези кимерийци – кутригури и утигури, а когато след краха на Атиловата държава към 460 г. те се върнали от запад на изток, според Прокопий, кутригурите заселили земите от градовете Херсон до Боспор, а утигурите били на изток от Дон до сагините.
 Кирил Милчев

тагове: Кавказхуни, история, произход, прабългари, Прокопий,