Велико народно събрание. Зад това гръмко название всъщност стои орган с богат опит в решаването на особено важни въпроси за нацията и държавата. В България тази институция се появява за първи път с Търновската конституция от 1879 година. Още в нейния първи член се посочва, че: „Намаляване или уголемяване територията на Българското Княжество (след 1908 година. Българското Царство – б.а.) не може да стане без съгласието на Великото народно събрание.“ Другото основно правомощие на Великото народно събрание (ВНС) е да разгледа предложения за изменения в конституцията.
Както може да се съди по името му, броят на неговите членове е значително по-голям от този при Обикновеното народно събрание (ОНС) и по-точно двойно по-голям. Точна цифра обаче няма, тъй като в ОНС се пада по един народен представител „на десет хиляди души от двата пола“ (чл. 86), т.е. броят и на двете събрание зависи от общия на населението. Логиката зад това решение е проста – такива значими теми трябва да се обсъдят при възможно най-голямо представителство на народа.
Търновската конституция.
С казаното дотук не бива да пренебрегваме и други функции на Великото народно събрание – първата е свързана с избирането на нов монарх, ако предишният няма наследник (чл. 151, ал. 1), а нов владетел, възкачил се след смъртта на предишния също трябва да положи клетва пред него (чл. 34). Органът е натоварен и с избор на Регентство (чл. 27).
Ролята на ВНС се променя в зависимост от основния закон. В т. нар. Димитровска конституция от 1947 година неговото свикване въобще не се предвижда, такова е и положението в Живковата конституция от 1971 година. Това продължава до 1990 година, когато е въведено изменение (гл. Х), предвиждащо свикване на ВНС и за първи път фиксиращо точния брой на неговите членове – 400.
В настоящата конституция броят на депутатите във ВНС отново е 400, а правомощията му включват приемане на нова конституция, изменение на територията на България и ратификацията на договори, предвиждащи такова изменение, въпросите за формата на държавно управление (прим. монархия или република) и държавно устройство (прим. федерация или унитарна държава), както и някои други, изброени в чл. 158.
През годините Великото народно събрание е свиквано общо 7 пъти, като историята показва, че в повечето случаи това не довежда до коренна промяна в общественото и политическо развитие. Първото ВНС се състои между 17 април и 26 юни 1879 година и се явява продължение на Учредителното събрание. То се състои от 231 народни представители, заседаващи под председателството на бившия екзарх Антим I. Единствената му задача е избирането на български княз. Гласувана е единствената кандидатура, одобрена от Великите сили – Александър Батенберг, поради което може да се каже, че то има по-скоро формален характер.
Не така стои въпросът с Второто ВНС. На 27 април 1881 година княз Александър Батенберг сваля от власт правителството на Петко Каравелов и отправя прокламация към българския народ. В нея той казва: „основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, аз реших: Да свикам в най-непродължително време Великото народно събрание — върховния орган на народната воля, — за да му обявя моето последно решение и да му предам с короната наедно съдбините на българския народ.“
В тази сграда в Свищов през 1881 година се провежда Второто Велико народно събрание.
Насрочените избори за Велико народно събрание, състояли се на 14 и 21 юни, се провеждат в условия на извънредно положение. В различни части на страната се стига до сблъсъци между привърженици и противници на Консервативната партия, като на места дори се намесва армията. В крайна сметка на 1 юли 1881 година в Свищов се събират 307 от „правилните“ депутати, които гласуват суспендиране на Търновската конституция и дават на монарха правомощията да управлява с укази в продължение на 7 години. Така е поставено началото на Режима на пълномощията, който остава в сила до декември 1883 година, а Великото народно събрание е използвано като инструмент за осъществяване личните стремежи на Александър Батенберг.
Именно абдикацията на монарха на 26 август 1886 година става причина за свикване на Третото ВНС. То започва на 19 октомври 1886 година и завършва чак на 2 август 1887 година, като задачата е избирането на нов владетел. Такъв бива утвърден още на 29 октомври – принц Валдемар Датски. Под влиянието на руския император Александър III обаче неговият баща крал Кристиян IX не одобрява избора. Този неочакван ход заварва неподготвени народните представители, които изпращат тричленна делегация, търсеща нов княз из Европа. В крайна сметка на 25 април 1887 година за такъв е избран принц Фердинанд Сакскобургготски, а самото събрание е разпуснато след клетвата му.
За четвърти път Великото народно събрание се свиква в периода 3-17 май 1893 година. Чрез него княз Фердинанд желае да промени общо 13 члена на Търновската конституция. Най-значими са увеличаването на мандата на Обикновеното народно събрание от 3 на 5 години, намаляване на народното представителство (1 депутат вече представлява 20 000, а не 10 000 души, както дотогава). В имиджов план най-важен за монарха е фактът, че обръщението към него се променя на Светлост. Укрепявайки своите позиции, Фердинанд вече се готви за промените в политическия живот, които ще настъпят година по-късно.
Такива настъпват и след свикването на Петото ВНС между 9 юни и 9 юли 1911 година. Фердинанд вече се титулува „Негово величество цар на българите“ и чрез промените в чл. 17 Търновската конституция още повече засилва властта си за сметка на Народното събрание – монархът уведомява парламента и министрите за сключени международни договори „щом като интересите и сигурността на страната допущат това“, т.е. по свое усмотрение. Утвърдено е изискването българският владетел да изповядва източното православие, което обяснимо не важи за тогавашния монарх.
Следващото свикване на Велико народно събрание се случва на 7 ноември 1946 година и отразява утвърждаването на БРП (к) (впоследствие БКП) като единствена и безалтернативна политическа сила. То е закрито чак на 21 октомври 1949 година, но на практика действа в нарушение на основния закон (към момента на свикването му това е Търновската конституция), тъй като функционира и като Обикновено народно събрание. Освен това в хода на неговите заседания от 1947 година са арестувани или отстранени почти всички опозиционни представители. То приема нова конституция на страната на 4 декември 1947 година, която изцяло променя нейния облик.
Момент от заседание на Седмото Велико народно събрание (1990-91).
За последно Велико народно събрание е свикано на 10 юли 1990 година. Неговото символично откриване е във Велико Търново, но до 2 октомври 1991 година заседанията му са в София. На фона на сериозната политическа и икономическа криза, обхванала страната след падането на комунистическия режим, в крайна сметка е приета настоящата конституция на страната. Новото държавно устройство е основано на разделението на властите, като за първи път е утвърдена президентската институция.
Както показват фактите, свикването на Великото народно събрание обикновено е свързано или с формалното утвърждаване на предварително взето политическо решение (избора на български владетел, утвърждаване на царската титла на Фердинанд) или служи за укрепването на режим, който се нуждае от признаването си и на законова основа (Режимът на пълномощията, комунистическия режим). Въпреки своя най-висш характер събранието не е панацея и промените в основния закон на страната трудно могат да се приемат еднозначно. Част от изборите за ВНС са съпроводени с подозрения в манипулации, поради което е спорно доколко участвалите в него народни представители реално отразяват избора на народа.
По материала работиха Мартин Чорбаджийски и д-р Теодор Борисов.
Когато говорим за прослойката на чорбаджиите винаги оставаме резервирани и никога единни в мнението си за тях. Чорбаджията е останал в стиховете и публицистика на Христо Ботев като „шпионин”, „предател“, „изедник“ и „експлоататор на народа”, т.е. като символ на чуждопоклонството и характера на духовно мъртвия и таящ неприязън човек. Дори пише, че каквато омраза храни българина към турчина, такава храни и към чорбаджията. С такава представа сме останали и ние, израствайки с представата за „злото лице” на чорбаджийството. Но дали има основание да смятаме така, ще разберем в следващите редове.
Чорбаджийството е част от групата на финансово обезпечените българи, която ще изгради икономическата база, от която ще се зароди цялото движение (национално и духовно) срещу поробителя. Неговото зачеване е свързано с икономическите промени, които настъпват в Османската империя след краха на нейните амбиции към Европа и подписването на Карловацкия мир от 1699 година. Оттам нататък започват коренните преобразувания в нейната икономическа и стопанска система. Но все още господства източният феодализъм и монотонност, или както го нарече Левски „деспотско-тиранска система”, които измъчват населението в ежедневието си и ги спират да прекрачат прага на Новото време. Но в такива трудни времена се ражда и заможната прослойка сред българското население, за която няма достатъчно източници и данни. Вероятно и те самите не са осъзнавали тази своя роля в историческата канава на Възраждането, но е съвсем ясно, че без тяхната материално-техническа база и капиталистическа стойност, Възраждането можеше и да не стигне до своя духовен апогей, защото „базата определя надстройката”.
Стабилната финансово прослойка се създава в градското пространство и се обуславя с развитие на занаятчийството и търговското-промишленото производството, което пък от своя страна води до имущественото разслоение сред обществената йерархия. И тук можем да отделим различните нейни степени и групи.
Върхът на социалната пирамида се заемала от висшето общество, чиито представители били лихвари, индустриалци, собственици на търговски фирми и прочее. Те не са голяма част от социалната йерархия, но тяхното влияние не е никак малко, а от тях зависи до голяма степен и стопанския живот на даденото населено място. Разбира се, не можем да правим аналогии с едрата индустриална буржоазия във Великобритания във времената на Индустриалната революция, но все пак, в рамките на източен ориентализъм и феодализъм, те са успели да използват капитала, идващ от Запада за „съживяване” на Османската държава и са започнали да създават бизнес проектите на новото българско време.
Следващата група в социалната стълбица е на средната класа, към която се числят търговски посредници, манифактуристи, заможни занаятчии и прочее. Тук, в демографски план, е една обширна част от българското население, върху която лежат обществените дейности и които са и представители на съответното селище. Към тях се числят и чорбаджиите, за които ще говорим по-нататък. Третата част се състои от дребните и средни градски и селски стопани, които освен, че са мнозинство (бакали, тепавичари, търговци на дребно), следователно са и „гърбът” на който се опира българското революционно движение.
И тук е редно за разгледаме чорбаджийството като явление, неразделно свързано с възрожденската епоха. През XVIII и XIX век тази прослойка присъства в обществения строй и въздейства силно върху тогавашните отношения. През 1857 година се издава Закон за чорбаджиите в Търновския санджак, в който се говори, че те са платени длъжностни лица, натоварени с фискални функции (събиране и разпределяне на основните данъци за държавната хазна). Тази дейност вършат в срок от 1 година. Но тук идва и момента на корупция, тъй като при такива условия е било лесно да злоупотребят или да присвоят от взетия налог една доста голяма част, с която забогатявали, за сметка на данъкоплатците. Точно такива чорбаджии се оплюват във възрожденската преса.
Още в първите векове на османското владичество, институцията на чорбаджиите е пряко свързана с общинското самоуправление на българите, но това е до началото на Възраждането. След това на чорбаджията започва да се гледа като на богат човек, който експлоатира чуждия труд, за сметка на своето благо. Тази теза за класовото разделение между „потисници, грабители” и „трудещите се неуморно селски маси” е била удобна на властта преди 10 ноември 1989 г., за да критикува капитализма. Христо Гандев дори обръща внимание, че въпреки грабителския подход и изедничеството на чорбаджиите, те имат важно място в стопанския живот за българите на прага на новото време и създават първите български капитали. В следващите редове ще дадем примери за чорбаджии от различен занаятчийски корпус – земевладелци, скотовъдци, търговци, промишленици (манифактуристи и други), които дават ясен знак за стопанския напредък на даденото населено място, т.е. играят ролята на стопански барометър за икономическия живот в населеното място.
Димитраки Хаджитошев
Тъй като започнахме от Търново, нека погледнем кои са тамошните „знатни” сред българското мнозинство. Георги Попсимеонов, който е крупен търговец, в продължение на 40 години е лицето на Търново в обществените работи и дейности. Стефан Карагьозов е лихвар, търговец и фабрикант, който разгръща мащабна стопанска дейност в града. Със средствата си посторява фабрика за препработка на пашкули, за производство на спирт, за бира и парна мелница. Друг влиятелен чорбаджия от Търново е Хаджи Минчо Цачев. Той е влиятелен търговец на едро, който в съдружие с други търновски търговци основават кантори в Цариград, Виена и Свищов. Хаджи Минчо не се срамува от българското си потекло, не се отказва от народността си, не последва много богати българи от онова време, които се определят като гърци.
Точно обратното, той, със собствени средства за делото, подпомага все повече засилващата се борба с гръцките фанариоти и става водач на българската „национална партия” в Търново. С негови средства през 1849 г. отново е въздигнато запаленото от гърците и впоследствие изгоряло българското училище при църквата „Св. Никола“ в Търново, което Хаджи Минчо прави триетажно. Той се грижи и за църквите, като настоява там да се служи и пее само на български.
Емануил Шишманов е също представител на едрата търговска прослойка, занимава се дейно с вносна и износна дейност във Видин, Свищов, Виена и Будапеща. Даже, през 1835 година получил австрийско поданство, което правило работата му по-лесна. Безспорно един от най-видните стопански и будни дейци сред тази прослойка е Димитраки Хаджитошев от Враца, който организирайки огромна стопанска дейност започва да създава в над 30 селища във Врачанско манифактурни работилници за изработка на коприна, за топене на руди и метали, за варене на ракия и прочее. Той става известен като водач на църковно-националното движение и яростен противник на тамошния митрополит Методий. Той и цяла Враца желаят техния духовен пастир да бъде българин. Под влияние на гръцките владици обаче той е заловен и убит през 1827 г.
Един от първите ни манифактуристи изобщо е габровецът Хаджи Христо Рачков, който на прага на XIX век създава една от най-изявените и централизирани манифактурни производства за произодство на коприна, което му е донесло огромен капитал. Има фабрики в Габрово и Казанлък, а също така дейно търгува на панаирите в Узунджово, Сливен, Букурещ и други. Той купува много земя – лозя, ниви, ливади, тепавици, воденици. Участва в подготовката на гръцкото въстание. Синът му прави рекапитулация на имотите му след смъртта му и открива, че баща му е разпределил наследството си на различни места като Габровско, Търновско, Никополско, Казанлъшко и други. Това показва, че той е един от най-прозорливите чорбаджии в самото зараждане на тази прослойка.
От бегликчиите най-изявен е Петко Догана от Копривщица. Той събира данъка върху овцете и едрия рогат добитък в различни региони на българските земи, като стига чак до Албания. Редом с него застава Божил Чорбаджи от Котел, замогнал се финансово по-време на кърджалийските размирици.Станал известен, освен като голям бегликчия, а и като собственик на къшла с 500 глави добитък. В Котел се издига още един търговец-предприемач – Стойко Попович. Бащата на Георги Раковски създава работилница за изработка на гайтан от чаркове и дараци, с внос от Великобритания, а през 1827 година става доставчик за турската армия на аба в Цариград. Годишно в Котел се изработват 20 000 топа аба.
Вълко Чалъков и жена му Рада са изобразени като ктитори на стенопис в Рилския манастир.
В чорбаджийското пространство е добре известен копривщенско-пловдивския род на Чалъкови. Вълко Чалъков си изгражда име на знатна личност в Цариград, като по професия е джелепин и бегликчия. Той също се изявява и като щедър дарител и поддръжник на множество стопански дейности в българските земи. Синът му Недельо Чалъков снабдява Цариград с овце като джелепбашия. Стоян Чалъков също поема този занаят и се издига в очите на обществото както със своята стопанска дейност, така и със своята щедрост и отдаденост на българската кауза. Дарява средства за строене на църкви и училища дори и извън Пловдив. Бъдещият политик, общественик и лекар – Стоян Чомаков също е част от този род, тъй като неговата майка е от Чалъковския род.
Хаджи Станьо Врабевски, наричан още „Тетевенският Ротшилд”, е изключително богат (според Стоян Заимов имал „до десет хиляди лири”), но и отдаден на революционното движение и борбата за свобода. В Тетевен и околностите, благодарение на солидния си капитал, е гледан с уважение от турските власти и е има възможността да определя своя политика на Тетевен. Благодарение на своя добитък, който изнася за Австро-Унгария и Влашко, той се замогва и се превръща във важна личност за съдбата на местните хора. Както мнозина, Врабевски е захласнат по българското национално-освободително движение. Познава се лично с Васил Левски и участва в обира при Арабаконак (22.09.1872 г.), където е заловен, а по време на разпита е напълно откровен към въпросите на разследващия случая :
„ – Ами ти, бре, хаджи, защо…? Какво ти трябваше? Нали всичко си имаш? …
– Свобода на България ми трябва, ефенди.”
Хаджи Станьо Врабевски
Разбира се, може да посочим имената на много видни чорбаджийски представители като Чорбаджи Мою от с. Голяма Желязна, Ловешко; еленският предприемач Христо Михайловски; казанлъчина и именит търговец Стоян Груев (чорбаджи Стоенчо); мецената джелепин от Одрин Хаджи Найден Кръстев, който завещава 200 хил. гроша за обществени и просветни нужди – един истински и безусловен жест към българския народ; Александър Шишманов; Хаджи Трайко Рекали, който славейки се като голям скопски чорбаджия е и страстен дарител; Христодул Шишманов от Хасково, радетел за напредъка на просветното и църковното движение, който отстоявал националните интереси. Разбира се, списъкът е голям, и е трудно да се опишат всички от тази прослойка, които са били ревностни патриоти и достойни хора.
Чорбаджийското явление има злощастната съдба да се появи на фона на прехода от феодализъм към капитализъм и то в Османската империя, където подобен ред не е познат. Тук дадохме яснота за някои от чорбаджиите, които неопетнени от хулите „експлоататори и грабители” са се показали като хора, даващи мило и драго за народното благо, будни българи и всеотдайни дарители.
Естествено, не всички имат такъв манталитет и стремеж към по-добрата промяна, но бих може да заключим, че хвърляйки „черното петно” върху всички чорбаджии, ние изпадаме в огромна заблуда, пренебрегвайки тези личности, които са се лишили от много, за да подпомогнат народния просперитет.
