„Често се говори за мъдрост. Мъдростта обаче не е онова, което често бива наричано мъдрост в ежедневието. Хората мислят, че мъдър е човек, който знае много. Да знаеш много все още не те прави мъдър. Знаенето живее в главите, пълни с мислите на други хора; мъдростта живее в сърцето, което слуша собствените си мисли: но това не означава мислите, които човек има за външния свят, а мислите, които могат тихо да се появят от духовния свят. Когато знае много, човек постига интелигентност.
Интелигентността се основава на преживяванията, които човек е направил свои собствени. Но мъдрост е онова, което се влива в нас, и след това отново излиза от нас като сила от духовния свят. Тук мъдростта може да дойде от най‑простата душа, „от устата на дете“ (Гьоте). Когато онова, което се излива от духовния свят идва повече от чувствата, тогава то е мъдрост; но ако стимулира хората с енергия и инициатива, ако преобладава продуктивността, тогава то е любов. Но тук човек трябва да разбере какво е истинската любов. Някой би могъл да чувства само състрадание към чуждото нещастие – но това не е истинска любов. Състраданието става любов само ако човек активно навлезе в ситуацията и помогне. Мъдростта и любовта съставляват Аза. Азът е мъдрост и любов, станала воля.
Всичко, което Азът прави – т.е. истинският Аз, а не отражението на Аза – произлиза от мъдрост и любов. Това е висшата троица. Отразена по‑надолу, мъдростта става чувство; любовта – воля; Азът – мислене.“
Рудолф Щайнер, GA 266, 31.05.1908