Category Archives: Велики личности

Нашата мисъл е чужда

  понякога до ужас еднаква – СИРАК СКИТНИК

Нашата мисъл е чужда - понякога до ужас еднаква - СИРАК СКИТНИК

 ТАЙНАТА НА ПРИМИТИВА

Спомняте ли си Маринети – оня „комедиаш“ с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата оранж? – Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки?
Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките, да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!…
Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай.
– Шут!..
Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват.
Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза: изместване на нервните центрове!… И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички „исти“ беше показана лудницата. Тя се яви, анекдотичната картинна мярка да се „спаси“ човечеството от „заболяване“. Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка: защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа, неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна.
Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко „естетично“ и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.
Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат унищожени литературните богатства, натрупани с векове – чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети – всичко това смазва непосредното у човека, и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е обида за човешкото съществуване.
Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда, понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили, може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо.
Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо: Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколение виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионистите, да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци.
Още по-страшно е, че говорим с чужди думи – изгубен е първичния смисъл на думата. Тя носи съдържанието, вложено в нея от тия, които са били преди, и затуй един ден, като открием нейния истнски смисъл, тя изведнъж придобива блясъка на откровение.
Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото! – наместо да го преодолее.
Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е възвръщането към примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.
Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: „дал ти Бог добро“, казано с пълно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното „добър ден“ на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава.
Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на „Радецки“, спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното – поривът, който не спекулира с форми.
Даден в живота – той не се забравя; внесен в изкуството – той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа.
След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа „Що е изкуство“. Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на „напредналото“ човечество, което е убило примитива в изкуството и живота, и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси последните дни на живота си.
Заради това и преситена Европа днес посреща Рабиндранат Тагор като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови – ето неговото „откровение“.
Преди много години Рембо пише: не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии… Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели.
Ний напълнихме градовете с фабрики и те сякаш покориха човека със своята безстрастна методичност, сякаш убиха у него обикновения творчески порив и желанието да запази своя индивидуалитет. В живота туй донесе безличие, стадност и посредственост, в изкуството – индустрия: и живота и изкуството се приближиха към клишето.
И малцината, които виждаха това, за да спасят не само изкуството, а и живия човек от съвършено обезличаване – трябваше да викат, да гримасничат и с „лудости“ да спрат тържествената баналност на живота. И почти всички те потърсиха вечно живата душа на примитива, за да възкресят линеещото тяло на човечеството, да се домогнат до съвременен примитив, да накарат всички да почувстват своето време. Това болезнено усилие на нашето време дори италианския футуризъм, немския експресионизъм, английския имажинизъм, испанския креатонизъм и универсалния дадаизъм.
Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега посредством младенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде: многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност: освобождението от външната форма – изкуството да престане да бъде украса, да се върнем към първичното ясновидство!
В живота стремежът към примитива остава случаен, смътен, но твърде симптоматичен, ако се приближи и свърже с уяснените усилия в това направление, изразени в изкуството. Не могат да бъдат разгледани лекомислено, като мода, или прищевка на „блазираност“ нито успеха на проповедите на Тагор, нито чудатите негърски оркестри, които префиненият европеец потърси за свое „удоволствие“, нито властта на новите танци, които носят грубата, здрава ритмика на „диващина“. Не са случайни за нашата култура и екзотичните желания на съвременника да преживее примитива на Робинзон Крузо, или увличането му от грубите прояви на чисто физическа сила: цял Париж в един ден полудя от възторг за своя любим боксьор-победител, и в един час го възненавиди като победен. Грамадният успех на романа „Тарзан“ (човек-маймуна), който обходи европейските кино-театри, и жаждата към всяка екзотика – това са все симптоми на една и съща болка: умора от сложността и изкуствеността на сегашния живот.
Но, ако в живота обичта към примитива е несъзнателна и случайна, в изкуството тя се явява улеснена, осмислена. Не само желанието да се натрупват старинни богатства и рядкости е създало музея: в неговата същност лежи култът към разноликата човешка душа, която оставя следи от своето божеско начало. И той именно показа на съвременните пророци какво е изгубил сегашния човек – способността да приказва с Бога, да бъде дете-творец. И върнаха се към земята.
Когато изкуството преживяваше кризата на едно болезнено пречупване, Гогензамина за остров Таити, за да се приобщи към първичността на неизменната Земя, ако иска да бъде пророк. Там той заживява с туземците, поиска чрез примитива на живота да дойде до примитива в изкуството. Да възвърне отново първозначението на линията и баграта, което неговите европейски събратя бяха убили. Защото в техните картини имаше красивостта и елегантността на реверанс, изискаността на заучена усмивка, но чувството на живата душа беше умряло. И той отиде да го потърси, да ни напомни, че детството и лепета на детските неумели рисунки и приказки са по-ценни от хитрото многознание на съвременника.
Рьорих се върна в каменната епоха, за да долови истинския пулс на земята и човешкото сърце. Неговите работи са груби и първобитни като онова време и пълни с хероизма и величието на човека-земя.
Същото възвръщане намираме в странните „идоли“ на Коненков, у Кандински, у Пехщайн и у редица германски, шведски и френски примитивисти. Голяма заблуда и незнание носят ония ценители и пазители на нещо си, като етикират туй осъзнаване на творческата душа като мода.
Този е пътят за осмисляне и очовечаваме не само на всяко изкуство, но и за обнова на нашия издребнял живот. В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произведение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи.
Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е „изгубеният рай“ на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.
 
Сирак Скитник е артистичният псевдоним на българския писател и художник Панайот Тодоров Христов.
Роден е на 22 ноември 1883 г. Завършва Богословското училище в София. Учител в прогимназията в с. Върбец, в Сливен и другаде.
През 1908 г. заминава за Петербург, където учи живопис в частното училище на Леон Бакст, където е състудент на Марк Шагал и Василий Кандински.
Член е на групата „Мир искусства“, която в края на 19 век и началото на 20 век се оформя като център на руския художествен авангард. Запознава се с модерните течения в европейското изкуство, изпитва влияние от Петербургската декоративна школа, като Николай Рьорих, Иван Билибин, Кузма Петров-Водкин; изпраща литературно-художествени писма до сп. „Демократически преглед“.
През 1912 г. се завръща в България, участва в Балканската война. През 1913 – 17 г. учителства в Асеновград.
Съредактор на сп. „Златорог“ – от 1922 г. Драматург и артистичен секретар на Народния театър в София, където поставя през 1923 г. пиесата на Морис Метерлинк „Мона Вана“ и изработва проектите на декори към нея. През 1924 – 25 г. е библиотекар в Министерството на просвещението.
Председател е на дружество „Родно изкуство“, пръв председател на Съюза на дружествата на художниците (дн. СБХ). На 25 януари 1935 г. Цар Борис III издава указ, с който се удържавява Радио „София“. На 18 юни същата година Сирак Скитник пръв поема поста главен ръководител на радиото и остава на него до смъртта си.
Умира на 5 март 1943 г. в град София.
http://chetilishte.com/%D0%BD%D0%B0%D1%88%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BB-%D0%B5-%D1%87%D1%83%D0%B6%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D0%B4%D0%BE-%D1%83%D0%B6%D0%B0%D1%81/
 нашаат, мисъл,чужда, Сирак Скитник

Гении, лудост и слава: ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ

Гении, лудост и слава: ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ
Еразъм Ротердамски, извор на цялото философско знание на своето време и най-значим представител на немския хуманизъм, е роден на 28 октомври 1469 г., като извънбрачен син на Ротгер Герхард /духовник/ в Ротердам. Майката е дъщеря на лекар. Родителите му умират рано, а сам то е заставен да постъпи като монах в августинския манастир „Стейн“. От 1496 г. се нарича Дезидериус Еразъм Ротердамски. Официално приема това име едва през 1506 г. Той дълго е трябвало да страда поради своето извънбрачно раждане и да понася несгодите на своето монашество: това донякъде обяснява траещия до дълбока старост страх от преследване и понякога паническите грижи да предпази името си от клевети и дискредитация. Еразъм завършва образованието си в Гауда и Девентер при „Братята на общия живот“.
Още първите писма от времето на престоя му в манастира свидетелстват за впечатлителен и чувствителен младеж, който спонтанно и открито търси приятелства, но вътрешно постоянно се чувства самотен. Още в манастира самокритичният и одухотворен Еразъм започва да пише, например „презрението към света“ и изучава антични автори; стига се до преплитане на християнска философия с теология и античен хуманизъм – линия на мисълта, която той ще следва неотклонно през целия си живот.
През 1495 г. Еразъм, с помощта на своя приятел и покровител Якоб Бат, успява да се откъсне от ограничения монашески живот. Взискателният и чаровен мислител, изпитващ фанатична антипатия към монашеството, се домогва до благоразположението на епископа и получава възможност да следва теология в Париж. Започва с „Антиварварите“ и се опитва чрез ласкателства да си спечели нови покровители. 
Но прекомерните хвалебствия му носят злощастие. Разгневеният епископ съкращава финансовата издръжка на Еразъм, така че той изпада в тежка нужда. Към това трябва да прибавим и влошеното му здравословно състояние, тъй като по същото врече той вероятно се разболява от артрит.
Но изобретателният и гъвкав Еразъм, „човек на постоянното действие“, ръкоположен през 1492 г. за свещеник, винаги отново намира меценати или влиятелни приятели, които го подкрепят. Около 1500 г. високонадареният и неуморно работещ „прототип на учения-хуманист“ проектира първото издание на своята „Adagia“ – сборник с пословици, в който сполучливо и убедително „разяснява употребата и смисъла на пословиците“. Сборникът става все по-обхватен и разнася славата на Еразъм като публицист. Суетният и изпълнен с хаотичен стремеж за признание писател, желаещ „невъзможното“, се наслаждава на тази слава и осъзнава, че е споходен от Божията милост поради своето огромно прилежание.
Убеден в своята мисия, Еразъм започва да пътува, за да си създаде многостранни контакти и приятелства: първо в Холандия, след това в Англия, където се сприятелява с великия Томас Мор и с Джон Колет. Еразъм, създател на есето, своенравен и със светски маниери, винаги търси близостта на известни печатари, било Алдус Мануций, било, по-късно, преди всичко Йохан Фробен. Наред с това той се стреми да се освободи от орденския обет, което ще стане едва през 1517 г. в Бревен.
Онова, което Еразъм иска за себе си, е самоосъществяване чрез езиково осъществяване и чрез хуманизма като вяра в авторитета. На практика той систематизира хаотичния си стремеж към признание, в чиято основа лежи еклезиогенна невроза, чрез творческо постижение с гениални измерения. Накрая той става основател на теологичния рационализъм. Неговият образователен идеал е този на естетически-морално-религиозния индивидуализъм. От 1506 г. до 1509 г. този съзнаващ своята мисия рационално мислещ гений е в Италия, където получава докторска степен по теология, но бързо се разочарова от „езичеството“ на тази южна страна, след което прекарва много години в Англия. Там създава „Възхвала на глупостта“. Наред с това благочестивият и богобоязлив учен започва работа над нова трактовка на Стария завет.
Още на 53 години Еразъм Ротердамски изглежда беловлас старец, но все пак за омагьосващото му излъчване говори обстоятелството, че почти всички средноевропейски градове се стремят към благоволението му да се установи в тях.
Този чар се дължи преди всичко на неговото миролюбие, толерантност и гъвкавост. Но Еразъм остава особняк, който умее да се изправя също иронично, саркастично и полемично. След 1517 г. догматично неопределеният Еразъмтърси място между фронтовете на ортодоксалния католицизъм и Реформацията, на която първоначално симпатизира. От една страна той отхвърля обожествяването на светците в католическата църква, вижда в първородния грях само гола хипотеза и отрича, дори като „носител и възбудител на практически идеали“, основния Лутеров принцип за Божия воля, най-вече в съчинението си „За свободната воля“. С това Еразъм „стои при споровете за Реформацията над партиите“, като в крайна сметка не става ясно дали, основоположникът на теологичния рационализъм „трябва да се причисли към еретиците или към реформаторите“.
Най-голямото въздействие оказва Еразъм със своето съчинение „Institutio“, съставляващо „зов за мир“ – съчинение, в което той решително и страстно се обявява против всяка така наречена справедлива война – както от християнска, така и от човешка гледна точка. Какво постига този „особняк“ /наречен така от Лутер/, или стремящ се към невъзможното Еразъм, който остава „чужд за масата“? Стефан Цвайг опровергава това невъзможно и тази индивидуалност с едно-единствено изречение: „Еразъм единствен от своето духовно поколение остава верен на цялото човечество, а не на отделна група“.
В крайна сметка точният наблюдател Еразъм е задълбочен „психолог и педагог“, който през последните години от живота бива „провокиран от много страни“ – мъж, когото Просвещението на всички ориентирани към църквата хуманистични учени би могло да стилизира „като един вид свой баща“. Към това се прибавя и неговата образцова религиозна толерантност, от която днешните теолози също биха могли да се поучат. Този учен, постигнал мир и хармония със себе си, но дълбоко душевно самотен в края на своя живот, умира на 12 юли 1531 г. вследствие на своята болест. Погребан е в катедралата в Базел.
Патограма
Еразъм е холеричен и рационалист. През 1509 г. се отвръща от общуването с жени. Живее непретенциозно. Отказва да бъде ръкоположен за кардинал. Има женствена натура; фалично-нарцистични и хомоеротични черти на неговите приятелства. Невротична структура.
Основни черти на характера – самокритичен, чувствителен, сърдечен, спонтанен, затворен, дружелюбен, напрегнат, благочестив, набожен, медитативен, свободолюбив, безгрижен, претенциозен, одухотворен, чаровен, елегантен, ироничен, полемичен, склонен да се себеизпитва, неконформист, особняк, рационален, субективен, със стремеж към самоосъществяване, хуманист своенравен, наблюдател на човека, недоверчив, страхлив, светски настроен, гъвкав, внимателен, хитър, дълбок, скептичен, язвителен, страстен, твърдоглав, морален, любопитен, миролюбив, умерен, толерантен, индивидуалист, духовит.
Психодинамични доминанти: стремеж към признание, суетност и самота.
Функционален тип: интровертен мисловен до екстравертен интуитивен. 
Доминиращи фактори на темперамента: чувство за малоценност, душевно спокойствие и толерантност.
Еразъм Ротердамски принадлежи към органично болните високоталантливи личности, изпълнен е с честолюбие и суетност при цялата си толерантност и при своята рационалистична мисъл. Невротичните черти са неоспорими, въпреки външната му уравновесеност и въпреки всички многобройни приятелства, които поддържа. От една страна, Еразъм проявява влечение към светския живот, а от друга е вътрешно самотен. 
Той е най-великият рационалистичен мислител на своето време. При него биогравитивните преживявания произтичат от извънбрачното му раждане и постоянния страх това да не накърни неговото величие, доброто му име. 
http://chetilishte.com/%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D0%BC-%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B8/
 тагове: гени, слава Еразъм Ротердамски