Category Archives: Духовни простори

Щастието на непостоянния е дом,

  построен върху пясък – ЕХНАТОН

Щастието на непостоянния е дом, построен върху пясък - ЕХНАТОН
Щастието на непостоянния е дом, построен върху пясък; първият напор на вятъра отнася основата му, можем ли да се учудваме, че се руши този дом?
Но кое е това възвишено същество, което тук управлява равно и непрекъснато течението на своя живот? Чиито крака са на земята, а главата над облаците? Това е постоянният човек.
Величие върху челото му, твърдост в поведението му, спокойствие цари в сърцето му.
Макар и да се срещат пречки по пътя му — той не ги удостоява с поглед. И ако небе и земя пречат на неговото движение, — той все пак върви напред.
И планините се снишават под краката му, и морските води пресъхват под неговата стъпка.
Напразно тигърът се хвърля да му препречи пътя и не обръща той внимание на ярките петна на леопарда.
Той върви всред сражаващи се легиони, отстранявайки с ръка ужасите на смъртта.
Бури връхлитат на плещите му, но не го разклащат. Напразно гръм трещи над главата му. Мълниите служат само да осветяват великолепния му вид.
Решителност е името му!
От най-отдалечената част на земята иде той и вижда щастието надалеч, — далече пред себе си. Неговите очи виждат храма на щастието отвъд пределите на полюса.
И той отива там, смело влиза и остава там завинаги.
Утвърди сърцето си, о човече, в това, което е правилно и тогава узнай, че най-голямото човешко достойнство е да бъдеш неизменен.
Аменхотеп IV
Ехнатон и Нефертити
Аменхотеп IV също известен като Ехнатон е първият монотеистичен владетел. През шестата година на управление издига Атон – слънчевият диск като главно божество. По този начин, както и със смяната на столицата, подкопава властта на жреците на Амон-Ра в Тива /Египет/. По-късно, през деветата година от управлението си, забранява всички други богове и се обявява за единствен медиатор между себе си и Атон.
Ехнатон има за своя главна жена Нефертити. Тя му ражда шест дъщери, но нито един син. За да се осигури с такъв, той взима нова съпруга – нубийската принцеса Кия, от която има син. Кръщават го Тутанкатон(„Жив образ на Атон“), това е бъдещия Тутанкамон. 
http://chetilishte.com/echnaton/
 тагове: щастието,дом

Градът – архетип на вътрешния и външния свят

В своето развитие през вековете човешкото общуване и изразяване чрез слово, писмено и говоримо, преминава през различни фази на сакрална и профанна употреба, като употребата променя както речта, така и човека.
Речта като феномен е белег за нашето родство с Твореца и съвсем не е само средство за комуникация. Противно на еволюционната теория (която има своя смисъл и място в друг контекст) човечеството всъщност с времето де-волюира по отношение на Словото.
Първата реч е преди всичко начин на мислене, на светоусещане и свето-разбиране на човека в онази, близка до началото, епоха. Тя е и израз на най-висшата му вътрешна осъзнатост. Тук въпросът “Кой съм аз?” не остава без отговор.
1.     2.           3.             4.             5. 
В древната образна (йероглифна) реч, чието разчитане и значение нашумя напоследък особено чрез трудовете на д-р Стефан Гайд, така се изписват думите:
храм – 1,2, дом – 1,2, обходна територия – 3, крепост – 4, убежище – 4, град – 5.
(За повече подробности относно прочита на свещените знаци в статията виж – Тракийското писмо декодирано 1, 2, 3, 4 от д-р Стефан Гайд)
В някои езици българската дума “град” е запазила своето по-първично значение за “дом” и дори “пещера”(1). Интересни са и сходните думи, носещи още нюанси в значението – “ограда” и “градеж”.
Къде именно се крие силата на тази първа реч?
В своето развитие през вековете човешкото общуване и изразяване чрез слово, писмено и говоримо, преминава през различни фази на сакрална и профанна употреба, като употребата променя както речта, така и човека.
Речта като феномен е белег за нашето родство с Твореца и съвсем не е само средство за комуникация. Противно на еволюционната теория (която има своя смисъл и място в друг контекст) човечеството всъщност с времето де-волюира по отношение на Словото.
Първата реч е преди всичко начин на мислене, на светоусещане и свето-разбиране на човека в онази, близка до началото, епоха. Тя е и израз на най-висшата му вътрешна осъзнатост. Тук въпросът “Кой съм аз?” не остава без отговор.
В този контекст, по-разбираемо става нейното свойство “истинност” (прямота) – на тази реч не можеш да излъжеш, не можеш да скриеш истинските си мотиви, не можеш да се представяш за нещо, което не си, да говориш “по принцип”, “да разтягаш локуми”. Не се и опитваш, защото имаш друг начин на мислене.
И това е част от силата й.
Днешната реч е безкрайно релативна, с много подтекст и нюанси, дотолкова, че трудно се разбираме и сближаваме наистина. От друга страна, така може би е обезсилено и злото, което изговаряме…
Общуването с древните йероглифи не би имало никакъв ефект, ако човек първо не придобие прямо, честно и открито отношение към речта изобщо. В противен случай, те ще си останат неми и безсилни символи и знаци, с които да “реди пасианси”, заблуждавайки се, че прави и постига нещо. Това е само малка част от “паролата” за Царството на Древната реч, но необходимото първо разбиране, за да продължим по нататък.
На “първо четене” в горните йероглифи прави впечатление “ограждането” на пространството, отделянето на външната среда от вътрешната, поставянето на граница, на вход и изход.
Домът, храмът и градът са местообитания за човека – облагородена, култивирана, осветена територия. В днешно време човекът не усеща така осезаемо враждебността на външния свят, както е било някога. В миналото хората са страдали от войни, бедствия и болести много повече от нас, а ние днес страдаме предимно (говорим за т.нар. цивилизован свят) от “вътрешни” войни, бедствия и болести.
Забележителна е следната орфическа концепция (2) – това, което се “случва” вътре в човека, има своето следствие, плод, резултат във външния свят и това не е метафора, а духовен, както и физичен закон.Подобна закономерност се наблюдава и във фракталната геометрия (3), според която в природата съществуват микро-модели, чиято форма и структура е идентична с тази на макро-структурата, която изграждат. Не функционира ли по същия закон и собственото ни тяло, което е изградено от клетки, съдържащи ДНК-информацията за целия организъм?! Можем да приложим същия модел за вътрешния (микро) и външния (макро) свят на човека, но тъй като вътрешният свят е невидим и не подлежи на обичайните научни изследвания, за правилното разбиране и осъзнаване на тази закономерност е необходима подходяща вътрешна настройка. Тоест способност за поглед през друга, различна от досегашната, критична гледна точка върху установени схващания.
Как да се противопоставим на бедствията, вътрешни и външни, как да се предпазим?
Единственият работещ механизъм е отвътре навън. Тук е силата на архетипите – мощни лостове за въздействие. Храмът, домът и градът са архетипни същности, заложени във всеки от нас.
Освен това, за да поискаш да подредиш нещо, трябва преди това да се съгласиш, че нещото е объркано. За да се очистиш, трябва да си признаеш, че си мръсен. За да станеш творец и фактор в живота си, трябва преди това да си осъзнал неспособността да влияеш благотворно на събитията и факта, че в повечето случаи си просто консуматор на независещи от теб блага. Ето я пак същата “прямота”, за която стана дума по-горе. Ако човекът днес страда (от самотата си, от страховете си, от неразбирането на другите, от проблеми и завързани ситуации), преди всичко е виновен погрешният поглед, погрешното разбиране и тълкуване на събитията и себе си, оттам – погрешните реакции, които водят след себе си още нежелани последствия.
Можем ли да твърдим, че каквото се случва или не се случва вътре в твоя дом, се случва или не се случва в твоя град? Тоест взаимоотношенията с близки, роднини, приятели, колеги се “проектират” на следващото макро-ниво – социум, град, държава, международни отношения и т.н?
На още по-микро ниво – какво е състоянието на “вътрешната ти стаичка” , “храма” (4), твоята сърцевина, дали там е тъмно, прашно и отдавна никой не е влизал или е светло, чисто, уютно и подредено? Съответно – такова е състоянието и на дома ти. Често срещана днес тъжна констатация са крайно конфликтните отношения с най-близките хора. Очевидно не говорим тук за модерните практики за подреждане на интериора и енергийни влияния, а за много по-древни, дълбоки и далеч по-работещи механизми.
В мисленето и логиката на съвременния човек врагът е почти винаги външен и така остава непобедим. Ако пък не е отвън, гневът на човека към злото в себе си го насочва към саморазрушение, което пак оставя истинския враг неразпознат, анонимен и паразитиращ, самодоволен и постигнал целта си. Вътре и вън.
Казано с две думи: има зло в човека, но то не е човекът!
От опит знаем, че проектирането на недостатъците, пороците и слабостите отвътре навън е по-лесният, често не-волеви, подсъзнателен, съвсем безпрепятствен процес, предвид измерението, в което живеем: тук важи още един “железен” физичен закон – плевелите растат по-бързо от култивираното, ако не им попречиш.
Как да разпознаем истинския си враг и как да му попречим да ни съсипва живота?
Човекът има само един съюзник в тази борба, в пътя си към Светлината и много фалшиви приятели в “сенчестата” реалност на всички останали пътища, които щедро му се предлагат. Този истински съюзник, обаче, не се натрапва за разлика от другите. Той може да бъде срещнат или по-скоро по-срещнат във “вътрешната стаичка”, за която вече стана дума. В измерението на “сърцевината”, на “храма” вътре в човека всеки призовава своя Бог и очаква явлението му, неговата помощ и подкрепа. Съзнателно или несъзнателно. Там всеки се покланя на онова, което счита за Бог в живота си. Човекът е така устроен, че винаги на нещо или на някого се покланя. В измерението на тази вътрешна съкровеност онези, които обичат светлината биват посетени. (5)
Защо да е само един съюзникът и защо да е именно Този? Ако приемаме за истина Свещеното писание, само за Този е писано, че е извел силите на тъмнината на светло(6), т.е. само Той може да ни покаже истинския враг и да ни помогне да го изхвърлим вън.
Човекът, като дом, се изобразява често в притчите на Христос, съвсем не случайно – особено във връзка с обладаване от нечисти духове. (7)
Да си спомним тук и един от древните амулети, разчетени от д-р Стефан Гайд. Това е оброчната плочица от с. Градешница, датирана на около 7000 години.
“О, Триединни Боже, който обитаваш в Тракия, свидетелствувам истинно и обричам се да ти принасям дарове, велики Божий Сине, и само Теб ще величая, о велики Боже мой, Ти който си в храма си избави ме!”
Като последната строфа може да звучи и така – “Храмът на Бога е велика крепост” или “Боже, който си в храма Си бъди, ми крепост и защита” и се изписва така ( чете се отдясно наляво) –
            
“Твоят храм е моя крепост” е в основата на съвременната българска поговорка – “Моят дом е моя крепост”.
ГРАДЪТ КАТО ВЪНШНА РЕАЛНОСТ
В усещането на съвременния човек “градът” е необходима, но не особено приятна външна реалност: среда от хора и бития, които са заедно само заради по-лесното оцеляване, взаимната изгода, търговията. Реалност, от която понякога се дистанцираш, за да запазиш собствената си независимост от негативите в нея, за да изградиш собствен свят, от който да изхвърлиш онова, което не ти харесва. Това ни съхранява до известна степен в глобалното време на мултикултурализъм, който е колкото интересен за изследване, толкова и провокиращ към търсене на идентичност и личен път, към обособяване. (8)
Но състоянието на “социума” не винаги е било такова.
Култивирането, облагородяването и управлението на външния свят чрез вътрешни лостове е било духовно занимание много характерно за просветените от древността, забравено днес. Може би заради фалшивото усещане, че нямаме враг и няма с какво да се борим, затова се борим с ближния.
В не дотам отдалеченото време на българския патриархален бит взаимоотношенията между хората са били много различни от днешните. Неслучайно изследователи се дивят на изградения “социален” ред на българите в миналото, спазван векове наред, отразен в обичаи, празници и взаимоотношения.
Стремежът за очистване, оздравяване, благославяне на тялото и душата, освещаване на дома и общността, призоваване на небесните сили на доброто и изгонване силите на злото са основа на всички наши традиционни практики и празници (Коледуване, Лазаруване, Заораване, Прошка и т.н.). На повечето “рационално” мислещи хора днес тези обичаи изглеждат чужди по много причини. Разбира се, времената се менят и няма смисъл да се връщаме назад и просто да “копираме” поведение и навици, но можем да разбираме предците си и мотивите за поведението им. Можем да припознаем техния мироглед.
В тези древни практики се наблюдава съвсем естественото “проектиране” на душевното и телесно благословение, очищение и благоуспяване отвътре – навън сред близки, съседи и съграждани.
Не може обаче да има благословение без Онзи, Който благославя и за когото е предназначен Хръмът и Домът.
1.            2.   
1. Бог, който е в храма си.
2. Йероглифно изписване на името на Богородица – Мястото на Божия Дух, Мястото на Божията Реч.
Първата реч, нейното разбиране и проникване действително ни дава “инструменти” не само за приближаване и разбиране мирогледа на предците ни, но и за промяна днес, за победа над анонимните сили на мрака и разрухата, на хаоса, вътре в нас и вън от нас, за възстановяване на “запустели места”, за търсене и откриване на вътрешните творчески сили и енергии, които трансформират човека от консуматор в творец, от пътник в машинист на собствения влак, от жертва в победител, от констатиращ последствията във фактор, от примирен със съдбата в примиряващ враждуващи.
Другояче казано, един извор не може да бъде запушен и омърсен, ако е яка струята му.
Завършвам с още един цитат, една красива реалност, която открива пред очите ни способностите, стремежите и състоянието на духа на древния просветен човек –
“…Търсеха да намерят Неговото благоволение, за да съградят Неговия Град на Правда и Мир Божествен по небесните правила и образец, за да се настани Името на Светия на светиите в него и да обитава Изпълващият вселените в земен дом съграден по подобие на небесния.
Градяха градовете си в началото с едничка такава цел и всичко това бе под Божието вдъхновение, защото старовременните копнееха да съединят отново небесата със земята…” (9)
http://eklekti.com/gradyt-arhetip-na-vytreshniya-i-vynshen-svyat/
тагове: градът, архетип, вътрешен, външен