Category Archives: Литература

РАЗКАЗЪТ ГЕНО

   11427717_1615155442098877_2689682448311326962_n

Защо си ме, майко, родила, леле ле,
цел живот не си ме видела,
ти си мъжко чедо сторила, леле ле,
и на друг си радост, майко, дарила,
Леле, ох, аман, леле , ле…                      
Народна песен
Дали защото живееше с една постоянна надежда или защото си му беше в кръвта, но през младостта си Гено беше чист и спретнат човек. Като вървеше из пътя, погледът му сякаш беше забит в нищото пред него и гледан отстрани имаше вид на отнесен. Въпреки това, ако по улицата беше кално, той стъпяше тъй, че цървулите му се изцапваха само на половин пръст над стъпалото. Къщата му, макар и старичка, биваше винаги белосана с чиста вар, а первазите и сундурмата – измазани с жълта глина и фъшкия, та не се напукваха и ронеха като изсъхнат. Неголемият му двор също беше подреден. Пред къщата имаше цветна градинка с всякакви цветя и трендафили. Пролет и лете техният аромат се диплеше като тънък полъх на вятър навред из двора. От другата страна на каменния плет се намираше голямата градина. И там беше същата подредба. В нея първо се зелваше чесън, сетне лук, бакла, картофи и други зеленчуци, които можеше да посее един стопанин. Околовръст, по границите на градината му, като ограда от жив плет, беше опасано с лози, отрупвани есенно време с грозде. Скопосен и трудолюбив човек, Гено не беше от тукашните хора. Появи се някак незабелязано, походи из село, намери тая стара къща, стегна я и заживя в нея. Тогава беше около тридесетгодишен. Мнозина го разпитваха има ли жена, няма ли, но Гено тактично избягваше да им отговаря като все си намираше някакво занимание. Не му се говореше много. Постепенно на хората им стана ясно, че не трябва да го разпитват. Около година по-късно, след като се настани, доведе при себе си и една възрастна жена, за която каза че му е леля. Викаха ѝ баба Бина. Тя беше към осемдесетте, но се оказа твърде държелива. По цял ден пъплеше из двор и градина с мотиката и не оставяше тревичка да се появи. А като изпереше дреха, простираше я толкова опната, че изсъхнеше ли, изглеждаше като гладена. И вкъщи беше подредена. Всяко нещо си имаше точно място. По первазите на прозорците винаги имаше цъфнали цветя. Я алени мушката, я циклами, я букетчета… Всички бяха с толкова много цвят, че дори листата им едва се виждаха. Рядко се събираше с комшийки. Къщата им бе малко встрани, но и тя не обичаше да клюкарстват край нея. “Не може – казваше тя – да седнеш да одумваш хората, след като не знаеш дереджето им, като не знаеш, що им е на душата!”  Понякога и при нея идваха на дирнек две-три жени, които постояваха около час, докато изпият по едно леблебиено кафе и пак си тръгваха.
Гено се оказа и добър занаятчия – дърводелец, строител. Идеше му отръки всяка работа и хората взеха да го търсят. Хубаво и бързо работеше, затова имаше много мераклии да са в приятелство с него, но пък малко бяха тези, които издържаха на строгостта му. Не търпеше урбулешката работа или пък той да работи, а друг да се потрива. Плашеше ги и сериозното му или по-скоро намръщено лице. На него беше изписано нещо като постоянен яд или мъка, но човек трудно можеше да разгадае кое по-точно.
На седмата година от идването им, през пролетта, баба Бина се разболя. Залежа се около месец, та Гено се принуди да вземе една самотна жена от селото, за да я обслужва. Надяваше се леля му да се оправи и пак да поеме дворската работа. Но не стана така. Старицата, колкото беше слаба, още повече се стопи. Една неделна сутрин, когато Гено  се бе отдал на дворската работа, тя го повика при себе си и му рече:
   – Гено, леля… Моята се свърши. Скоро ще бъда при майка ти, ама слушай каква заръка ще ти оставя! Не се измъчвай и забрави за Милена. “Нахапана ябълка” е вече тя за тебе. Чужд характер е хванала, а ако прилича на майка си, ще гледа да те примами, за да откопчи нещо от тебе. Доведи си някоя другарка, жена – дето е горяла, дето е страдала. Да е виждала мъката и да цени туй, което има. Тъй и ти ще бъдеш добре и тя. Пък може… и с дете да е. Трудно ще ти е, ала ще свикнеш. Хаир ще направиш, но гледай да е малко, та лесно да те приеме за баща. Зер… малкото дете е малък кахър, а голямо дете е голям кахър. Послушай ме дорде съм с акъла си още.
Той нищо не ѝ рече тогава, защото и през ум не му минаваше за нещо лошо, но след тоя разговор, още в същата нощ, тя почина. Подир четиридесетте дни, една вечер Гено се завърна изморен. Каталясал беше от многото работа, затуй само се поизми на две, на три и си легна. От преумора не можеше да заспи. Много мисли прехвърли през ума си нея вечер и то още от дете. Помнеше как години наред не можа да свикне без майка си. Баща му беше загинал на война, а майка му, когато беше шестгодишен, дали от болест или от кахъри си отиде и тя. Остана кръгъл сирак. Тогава се намери тази леля Бина, майчина му братовчедка, останала бездетна и вдовица. Приюти го като свое и заживяха двамата. Зиме го пращаше на училище, а лете по аргатуване. Хем на труд да се научи, хем и занаят някакъв да хване. За повече нямаше сили. А когато първите момчешки тръпки взеха да го спохождат и да му напомнят, че е мъж, пред очите му трайно се настани Милена. И не само пред очите му, тя завладя и ума, и сърцето му. При все, че бе кротък и незлоблив, колкото растеше, толкоз по ревностно му ставаше за нея. Често пъти скришом я следваше: кога на чешма ще иде, кога по друга работа, а той все намираше сгода да ѝ пресече пътя, да ѝ се мерне пред очите. И всеки път, щом я зърнеше, сърцето му като птиче запърхваше в гърдите.
Веднъж, вече петнайсет годишен, се реши да застане пред нея, за да ѝ каже най-после, що таи в душата си. Цяла неделя умува как да го направи. Срам го беше да подпита по-големите, щото можеше на подбив да го вземат и да се разчуе. Изварди я, когато се връщаше от чешмата, със стомна в ръка. Пресрещна я и застана пред нея. Изведнъж всичко в главата му се завъртя. Лицето му пламна, ушите писнаха, а сърцето, то се блъскаше в гърдите до премала. Много пъти я беше виждал, но сега … Щом погледите им се срещнаха толкова близо, устата му изсъхна. Езикът му се втвърди и сам не можа да разбере какво изломоти. Очите му втренчено я гледаха право в лицето. Пред тях, като изписана картинка стоеше и му се усмихваше Милена. Тя беше с година по-малка, тъничка като фиданка, но по-пъргава в ума. Докато той глупаво стърчеше с една глава по-високо от нея, тя бързо се огледа наоколо, леко се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. Сетне се изсмя с ръка на уста и побягна. Беше върло пладне. Всичко живо се бе изпокрило на сянка и по улиците беше пусто и тихо. Сякаш хиляди тръби засвириха тогава в ушите му. Той продължаваше да стои като вцепенен и не знаеше къде се намира. По едно време усети, че някой го дърпа за ръката и му говори.
   – Гено, Гено, бе! Какво ти има? Що стърчиш тука като дърво? Идвай бързо, че майстор Добри те търси!
Изгубил беше Гено представа за времето. Забрави, че е чирак. Пред очите му бяха само бадемовите очи на Милена. Весели, закачливи. По детински те блещукаха като две звездици изпод подвитите ѝ мигли.  Над тях тъмните и равни вежди като ивици се кипреха. Същински шевици. Сплетена на голяма и дебела плитка кестенявата ѝ коса прехвърляше рамото и се спускаше пред гърдите. Боже, колко хубава беше! Бузата му изгаряше точно там, дето алените ѝ като вишни устни го бяха докоснали. Сякаш всичко беше сън и сега Тодор, новият чирак на майстор Добри, го разбуждаше. Нейсе, посъвзе се, но оттогава не пропускаше ден да стори тъй, че да зърне Милена, па макар и отдалеч. А живееха в една махала. Леля му забеляза това и се разтревожи. Познаваше майката на момичето. Тя все на голямо се хвърляше и ако разбереше за Гено, не би го допуснала и на сто крачки до дома си. Много пъти се опитва да му втълпи, че тя не е за  него, че са от друго тесто хора, но той не искаше и да знае. А и самата Милена го търсеше. Наистина, деца бяха тогава, но искрени. Вярваха си. Когато стигна осемнайсет години, Гено беше вече почти с акъла на възрастните. Разбираше, че е беден и току така нямаше да му дадат Милена, затуй я накара да му се врече, както и той на нея, и замина за година на гурбет. Спечели малко пари и побърза да се върне. Тогава за него светът се обърна. Научи, че бяха я сгодили за син на големец от далечен град. Бащата дошъл по важни дела в този край, зърнал я и набързо скалъпили работата, пряко волята ѝ. От деня на годежа хората много рядко я бяха виждали. Само от време на време ходела до чешмата за вода и толкоз. Веднъж срещнала и леля му. Когато се доближила до нея, спряла се, заплакала и изрекла: “Насила ме дават лельо. Кажи на Гено, че много искам да го видя, преди да ме отведат!” След това се обърнала и побързала да си отиде.  Наскоро след тази случка Гено си дойде. Никой още не беше го видял. Прави, струва, но още същата вечер се срещна скришом с Милена. Щом го видя, тя едва не припадна. Стори ѝ се още по-хубав отпреди. Тъмният му перчем закачливо се провисваше над челото. Беше някак си променен, наедрял. Когато я хвана за ръцете, Милена почувства, че наистина мъжка ръка я държи. По нищо не приличаше на нежните ръце на годеника ѝ.   Чертите на лицето му бяха станали някак по-изразни, по-строги. Само дето блясъкът в очите му липсваше, та ѝ се стори, че гледат някак през нея. Но то и в нейните очи се таеше тъгата.
   – Боже-е-е… Гено… Защо толкоз дълго мълча? Защо хабер някакъв не ми прати? – промълви тя.
   – И да пратех, какво щеше да се промени? Не съм големец, та да ме зачита някой – отвърна ѝ обидено той, макар да знаеше, че тя няма вина. – Чух, че в неделя заминавате…
   – Заминаваме, Гено. Не съм виновна! Не исках за друг да ме омъжват, ама майка ми като скръцна зъби… Дори татко не можа на глава да излезе с нея. На теб се врекох и твоя искам да бъда…
   – Не детето си омъжва майка ти – прекъсна я той, – а себе си. За градски живот и пари жадува тя. Кокона иска да бъде. А на тебе… хубостта ти омъжват. Нагледал съм се аз на такива, дето си мислят, че като знаят клюките на селото, са нещо голямо… С големци сватя ще става… Уважението им ще е до сватбата, а сетне ще си пари задника с тухли.
   Тежките Генови думи като камъни се удряха в ушите на  Милена. Помен нямаше от онова весело и закачливо момиче, което беше оставил преди година, само и само да сбере някой лев, за да го харесат.
   – Слушай ме, Миленке! Избягай с мен! Пристани ми още сега! А?… Щеш ли?
   – Какво думаш, Гено? Ще изпратят хора подире ни и ще те убият, задето си ги опозорил. Големци хора са! За такива подигравки не прощават.
   Вечерта се беше спуснала плътна и топла. В този край на Миленината градина старият орех хвърляше тежка сянка и не се виждаха ни небе, ни звезди. В тази сянка Милена се притискаше до мъжа, който носеше в сърцето си вече няколко години и цялата бе изтръпнала. По устните и бузите ѝ пареха горещите прощални целувки на Гено и нещо в нея се преобръщаше. Едно естествено, но неизпитано още чувство попъпли под корема ѝ, загъделичка я в слабините и се зарови в тях, както пръстите на майка в къдриците на дете. Беше подочула от омъжени приятелки за това нещо, но сега то тепърва я спохождаше.
     – А теб как така не са те потърсили още вашите? – запита я Гено.
     – Те не са се прибрали от пазар. Заранта заминаха и още ги няма, иначе нямаше да можем да се срещнем.
Тя помълча малко, сетне изведнъж потрепера и едва чуто изрече:
 – Реших се, Гено. Пряко волята ми всички застанаха, но аз се реших. Нека грехът си отнеса сама. В тебе се врекох някога, тебе обичам и нека ти бъдеш моя пръвнина. А по-нататък да става с мен, каквото ще. Знам, че няма да изкарам дълго под чуждия покрив, ако ще със злато и сребро да ме обсипят.
   Думите ѝ отекнаха в ушите на сирака. Та и той не беше познал досега жена. И в него мъжкото достойнство се беше пробудило при допира с Милена. Усети как тя бавно се свлича на земята, обгърнала с ръце шията му и го потегли връз себе си.
      В тихата лятна нощ сякаш всичко беше онемяло. Едни само щурците пригласяха на този божествен за природата миг със свирнята си. Лицата на младите и обичащи се  хора бяха мокри от сълзи на страх, умиление и тъга пред своя първи грях и раздяла. Но както всяко начало си имаше край, така и краят на този миг бе оповестен от далечен тропот на каруца и лай на кучета.
     – Божичко, нашите се връщат! – тревожно проговори Милена. – Скоро тръгвай да не те усетят! Сбогом, Гено. Сбогом…
Тя за последен път не само с ръце, но и с цялата си душа го прегърна, притисна се силно до него, целуна го по устните и тичешком се изгуби в тъмното по посока на къщата. Петъчният ден си отиваше, преизпълнен с възторг, че бе дал макар и за малко живот на една нещастна, но красива любов.
       На следващия ден Гено не излезе от къщи, а в неделя, рано сутринта, нарами торбата и замина отново на гурбет, но вече не знаеше за кого ще работи. В душата му завинаги се притаиха тъгата и озлоблението. Беше готов да се изправи срещу целия свят, но имаше ли за какво!?
Тъй се изтърколиха десет години. Гено възмъжа напълно. Не едно моминско сърце въздишаше подир него, ала той беше като сляп и глух. Ни въздишка чуваше, ни жена поглеждаше. Като светица пред него трептеше само образът на Милена. Така се затвори в себе си. Леля му виждаше това и изпадаше в тревога. Много пъти тя проклинаше майката на Милена, но и без нейните клетви тази жена я сполетя предсказаното от сирака. След като даде Милена, година по-късно тя се прибра в село като проскубана кокошка и дълго време не се появи сред хората. Сетне набързо продадоха имота и заминаха нанякъде, без да кажат никому. За Милена се чу, че добила дете, но какво беше, не се знаеше. Казаха още и че се поболяла подир раждането.
Гено рядко си идваше. Но като си дойдеше, постояваше в къщи ден-два и отново потегляше. Нищо не му беше мило вече тука. Сякаш някаква черна прокоба тегнеше над селото. Накрая и той се изсели. Намери си къща в това малко селце в далечна Добруджа и доведе леля си тук.
***
   
Изморен от тежкия труд и душевните си терзания, той се обърна на другата страна в леглото си и се унесе в сън. Въпреки будуването до късно и голямата умора, рано се разбуди. Огледа все още потъналата в полумрак стая и първата мисъл, която мина през ума му, бе за леля му Бина. Дали я бе сънувал или просто така се сети, нe можеше да осъзнае. Спомни си заръката ѝ, но махна небрежно с ръка и се зае с шетнята. Трябваше много неща да свърши, преди да тръгне на работа. Неволно пак му мина през ума за леля му и се замисли, че може и да има право. Те и годините му си вървяха. “Ще трябва да направя нещо – помисли си той.” След това се изнизаха още пет-шест години в мислене, но никъде сърцето му не прилепяше. Не можеше да забрави Милена. Все му се струваше, че някой ден тя ще се появи, ще го потърси.
     Веднъж го повикаха в съседното село, за да поправи един покрив. Когато отиде да работи, се оказа, че под този покрив живееше сама една около четиридесетгодишна мома, погребала преди година майка си. Доста поработи тогава Гено, а и времето беше едно такова… напушено, като на дъжд. Трябваше бързо да затвори покрива. Привърши късно и нямаше как да се прибере. Остана да нощува в дома на Лучка, така се казваше момата. Щом сложи глава на възглавницата, със сърцето си усети, че е друго, когато женска ръка ти застели кревата. Сърцето му припряно затупа, когато през главата му мина натрапчивата мисъл, че топлото тяло на тази жена може би щеше да избута от ума му мислите, носещи му страдание толкова години. Надяваше се, че в него поне за малко щеше да се настани оная, липсващата част от живота, за да разгони непрогледния мрак, породен от тъга и мъка по изгубената любов, който се бе настанил в единия ъгъл на душата му. Той стана, облече се и излезе навън. Заесеняваше се. Небето беше покрито с ниски облаци. Миришеше на дъжд. Вятърът беше вече хладен, като онзи, който духваше, когато някъде бе валяло град. Погледна към къщата. Прозорецът на Лучка светеше. Гено предположи, че тя все още шета. Сякаш в отговор на мислите му, Лучка се мярна зад прозореца все така облечена, както си беше през деня. Тогава Гено се прокашля, приближи до къщата и почука по стъклото.
  – Кой чука? – чу се отвътре Лучкиният глас.
  – Гено съм, Лучке. Не се плаши! – успокои я той. – Лучке, ще ми се нещо да поговоря с тебе! Ще ли ме изслушаш? Ако искаш, излез навън, ако искаш – вкъщи да поговорим!
  – Защо навън! Влез вкъщи, аз още шетам – отвърна Лучка и отвори вратата.
   Гено влезе, седна на подадения от Лучка стол и се замисли как да започне. А тя стоеше сред стаята с пусната свободно леко прошарена коса и отправен питащ поглед. Имаше овално лице и чисти, светли очи. Едрата ѝ снага беше наметната с тъмна жилетка, а на шията си имаше тънък траурен шал.
  – Лучке, – рече ѝ Гено. – Чудно ми е, че хем сме близо, хем селото ви е малко, а аз не съм те познавал!
  – Да… – усмихна му се тя. – На теб може да ти е чудно, ама аз те познавам. Че и не само аз, а всички момичетата  оттук те знаят.
  Гено повдигна учудено едната си вежда и я погледна неразбиращо.
   – Не се чуди. Много моми искаха да ги забележиш, но като видеха, че си отнесен нанякъде, врътваха гръб и се омъжваха за първия, който ги поиска.
   – А ти защо не направи като тях? – съвзе се той.
   – Ми не го направих, щото дълги години гледах болни родители. За друго нямах време да мисля – отвърна му тя и погледът ѝ помръкна.
   Гено осъзна, че без да иска натисна Лучка по болното място и му стана грозно.
  – Лучке, нощта преваля, а аз искам да те попитам нещо. Щеш ли ме взе вече на тия години, че твърде застарях и аз?
  Руменина покри бялото лице на стопанката. “Гледай ти, аз майстор наех, а той женитба иска” – мина ѝ през ума. Тя замълча, но Гено продължи:
  – Няма да те карам насила. Насила хубост не става! Щото може и сърце към мен да ти не потегли, а годините си отиват… Пък и на стари години не се знае, кой на кого ще бъде подкрепа.
   Стопанката продължаваше да мълчи, свела глава, а очите ѝ се бяха премрежили от избилата в тях влага.
   – Не ми се сърди. Човешко е да попита човек, но е човешко и добре да помисли.  Ако искаш, ще те заведа до моето село, за да видиш и дома ми, пък ако се решиш… решиш! Волята ще е твоя!
   – Зная я аз… твоята къща – каза като повдигна очи към него Лучка. – Подредена, накипрена, като от приказка е. Но това, което ми казваш сега, малко множко ми дойде. Тъй, някак, изведнъжка… Аз вече и не чаках някой да ме поиска. Бях се отказала…
   – Разбирам – отвърна ѝ Гено. – Утре, като привърша всичко, пак ще те попитам, пък като си тръгна, повече няма да дойда. Малко ми е особен характерът, само веднъж питам, а може и друг кандидат да имаш? Нали знаеш приказката, че “На моминската врата и магарета се търкаляли!” – едва доловимо се усмихна на шегата си той. –  Но ти си помисли, все пак, до утре!
 
    Тъй се събраха двамата. На следващия ден тя му даде дума, а след туй се венчаха и заживяха. Без много шум, без сватба. Малко трудно се нагодиха един към друг, щото не бяха млади и имаха по-остри характери, ала и туй стана.
Имаше едно-две неща, които внасяха смут в иначе спокойният им живот. Неща, които тормозеха  и двамата. Лучка, кой знае по какви причини, не можеше да прихване, а Гено не беше спокоен и нощем бълнуваше. Докато се унесе в сън и почваше да бълнува. Спеше до жена, ала друга му бе в акъла дори и на сън. Той знаеше това и как ли не се мъчи, но не можеше да се пребори с този си кусур. Тъй разбра тя за мъката, докарала му сърдития характер. Нощем, наред с другите бълнувания, той викаше само едно име – на Милена. Дълго време жена му не спомена нищо, като се надяваше, че щом добие дете, Гено ще се промени. Не че щеше да стане по-добър, щото той и сега цена нямаше, но щеше да спре да вика Милена. Лучка все чакаше да се случи нещо много хубаво, но то така и не се случи нито на следващия, нито на по-следващия ден. Къде не ходиха, по доктори, по баби, но не би. Възрастта им напредваше и по някое време като че ли и двамата се примириха. Съдено им бе да останат бездетни.
   В стаята, дето бе живяла баба Бина, се намираше един стар скрин, в който лежаха наръсени с нафталин нейни дрехи. Гено ѝ бе казал да не го бута, че му беше свидно и Лучка го слушаше. Е, от време на време, щом го нямаше вкъщи, тя отваряше този скрин, поразместваше малкото стари дрехи, поръсваше нафталин, колкото да не хванат молци и пак го затваряше. Той и Гено все се канеше да измайстори един дрешник, каквито беше виждал в града, но все не намираше време. В работа и в улисия дните се нижеха. Лучка се събираше понякога с жени от селото, черпеше ги с гюлово сладко, пиеха по едно горчиво кафе и си гледаха. Горката Лучка – тя тайничко живееше с надеждата, че след като не могат да имат деца, ще си осиновят някое, но Гено и дума не отваряше. Може би защото самият той бе израснал така!
    Веднъж една комшийка доведе своя гостенка да си похортуват. Както винаги, Лучка ги почерпи със сладко и кафе, а накрая обърнаха филджаните за гледане. Тая непозната жена като зареди едни приказки, ще речеш, че ги чете отнякъде. Позна ѝ много неща. Целият ѝ живот изреди. Каза ѝ, че е една на майка и баща. Колко години са лежали болни баща ѝ, майка ѝ, как са се оженили с Гено и каква обща мъка имат. Завърши с това, че скоро мъката на Гено ще стане още по-голяма. Пътища имало пред него, след което радост някаква му идвала.
     Лучка хем искаше да ѝ вярва, хем не! Та тая жена всичко разгада! Реши да си замълчи.
   Запролети се. Наближаваше Великден и Лучка разбута да изпере и да изчисти къщата. Гено наблягаше повече на дворската работа, та се задържаше по-често вкъщи. Лучка го повика да поместят скрина, за да измаже под него. Преместиха го, а тя му рече пак:    
   – Вземи виж тези дрехи, че ще ни изядат молците! Като не даваш аз да бутам, то поне ти ги изкарай да се напекат. Я, какво хубаво и силно слънце има!…
    Докато му говореше, тя бе застанала срещу слънцето и Гено неволно се загледа в лицето ѝ. То беше изгубило някогашната си свежест. Под гушката и покрай очите ѝ се бяха наредили малки тънки бръчици, които досега не беше забелязал. Те му придаваха малко загрижен, но и мъдър вид. Без да иска, попипа и своето. Сети се, че когато ходеше на бръснар, човекът вече хващаше с два пръста кожата на лицето му, опваше я и тогава го бръснеше. “Остарявам! – помисли си той и отвори изкарания навън скрин.” Пребърка всичко, нареди го по простора и се върна да прегледа скрина. Дървоядът беше разял едната от страничните дъски. Гено повдигна постлания на дъното стар вестник и се изненада, когато намери под него пожълтял и малко пооръфан плик. Пликът беше запечатан. Повдигна го и зачете адреса. Беше изпратено до него, но той нямаше спомен да е получавал такова писмо. Погледна го още веднъж и едва тогава забеляза, че е адресирано до Ябълково, неговото родно село. Сърцето му заби учестено. Той приседна на сундурмата и отвори плика. Вътре с красив ситен почерк се бяха наредили близо две страници редове, които го накараха да присвие очи, за да ги прочете. Нямаше съмнение, че писмото е писано от Милена. Още от прочитането на първите редове, устата му изсъхна пак така, както при първата му среща с нея. Макар и след толкова години, по бузите му потекоха сълзи от умиление и мъка. Така го свари Лучка, като онемял, с отворено писмо в ръцете и мокри бузи.
   – Гено, какво ти има? Какво държиш? – запита го тя, но той не помръдна. Тогава Лучка взе писмото от ръцете му и зачете.
                      
Гено, обични мой Гено,
 
                     Нямам друг, по-близък и сигурен човек, към когото да се обърна. Ти си моята първа и последна севда. Сега, когато ти пиша тези редове, останах сама вкъщи и затова се осмелих да започна. Дано е на късмет писмото ми да стигне до теб! След като насила ме омъжиха, животът ми се превърна в ад. Прав беше, като ми каза, че не заради мен, а заради хубостта ми ме омъжват. Тия хора, между които попаднах, душа нямат. Искат да имат всичко, което хубаво, само и само те да са над другите. Още след шестия месец, мъжът ми ме забрави и хукна по столицата да работи нещо. При мен се връщаше два-три пъти в годината. През останалото време стоях със свекървата и изпълнявах прищевките ѝ. Те често се събират и съм чувала как коконите ѝ викат: “Гроздано, къде криеш оная хубава селянка, снаха ти, покажи я да я видим?” Сякаш не съм човек, а някаква вещ. Пък аз бях вече трудна. Коремът ми растеше и не желаех да се показвам пред хората. Добих дете, момиченце. Не исках да го кръщавам на омразен човек и му сложих името Геновева. Ти разбираш какво значи това. Свекървата не беше много доволна, но нали първата буква беше като нейната, за да не падне ниско, разправяше навсякъде, че сега било модерно това име, даже в театро го играели. След раждането се разболях. Повредих ли се нещо… Не знам, но не мога да имам други деца. Колкото детето ми растеше, заприличваше все повече на тебе. Това го забеляза и свекърва ми. Взе да ми натяква, че детето не приличало на никого от близките ѝ. Душата ми вади тая жена, Гено, като на шиш ме върти. Сега ти пиша и сърцето ми се къса от мъка, че занапред съвсем няма да ме бъде, а детето може да  остане сиротно. Тая усойница ще ме умори. Като нищо ще го направи, че и каква съм ѝ аз, та да ме жали? Моля се Богу това писмо час по-скоро да стигне до тебе, за да знаеш, че Геновева е моя и твоя плът и кръв. Направи така, че да я откриеш и ако можеш я припознай като свое дете, та да не остане един ден сама и без подкрепа. Ако вече си женен, не крий, а разкажи на жена си за това. Тя, ако е обичала някога, ще те разбере. Моят живот гасне, Гено, а толкова ми се иска да видя детето как расте! Не знам дали то някога ще може да изрече с цялата си душа думите “мамо” и “тате”. Горкото ми дете! Ако има нещо хубаво, то е, че сега не можеш да ме видиш на какво съм заприличала от болестта. Защото ти познаваш оная, другата Милена, твоята пръвнина.
Искам да ти кажа и още нещо важно. Тия хора ще се местят в София, а отидат ли там, детето ни е изгубено за теб. Там на не една душа са се изгубили дирите. А сега – сбогом! Когато четеш тези редове, вече сигурно няма да съм жива. Дано Бог ви събере с детето!
                                                                                 Милена
 
      От този момент животът и на двамата се  преобрази. Сякаш една невидима стена се издигна помежду им. Като прибраха и подредиха всичко, Лучка седна до мъжа си и го помоли да ѝ разкаже всичко. И той, учудващо за самия него, заговори. От устата му като от пълноструйна чешма бликаха думи от спомените за първата любов. В очите му издайнически проблясваха искрици на блаженост, когато споменаваше името на Милена. Разказа ѝ всичко, както си беше. Оная известна на всички сърдитост се беше измела някъде вън от него, но когато накрая завърши, в него отново се върна мъката и се изписа чак в погледа му. Каза, че не разбира защо леля му е крила писмото от него и е настоявала той да се ожени. Знаеше, че беше неграмотна, но съобразителна. Може да се е страхувала, че ще остане сама на стари години… Кой знае!?
    И докато той с умиление разказваше за Милена, някакъв леден нож сякаш се бе опитал да се забие в сърцето на Лучка. Тя усещаше, че това е краят. Пак щяха да са заедно, но залъкът им нямаше да е сладък, щеше да се чувства някак далечна. И ако досега бе познавала мъжа си по един начин, изведнъж осъзна, че го е познавала само телом. Сърцето му бе някъде далече, далече от нея. Не знаеше да ревнува ли  или да се опита да го разбере.
    На сутринта Лучка стана много рано, извади му чисти, нови дрехи, приготви топла вода и му рече:
   – Ставай да се измиеш, облечи се и тръгвай. Тук, в тая кърпа, има пари, дето сме заделяли за зор-заман. Ама то какъв по-голям зор от туй да си не знаеш детето!  Ще ти стигнат да обиколиш и да стигнеш, ако трябва и до София. Много време е минало оттогава. Дано попаднеш в дирите на момичето, макар че то вече трябва да е станало голяма жена! Първо иди в Ябълково, при кмета. Доколкото знам, там трябва да имат документ, кога и къде са се изслелили. Оттам тръгни…
     Обиколи Гено много места. Ходи, разпитва, дири, накрая разбра, че някаква жена е идвала в дома на Миленините родители, ама рядко. В него сега живееха кираджии, но адрес или име не можа да научи. Тръгна си обратно без кураж. До Ябълково имаше някакъв малък манастир. Отби се и там. Поговори с игумена, сподели мъката си… Нали и при тях ходеха всякакви хора. Плати една литургия за починалите си близки и се прибра.
 
***
Девет години минаха оттогава. Подобно на прегладнял скот, мъката с всеки изминат ден ръфаше и ръфаше късчета от душата на Гено. Угасна живецът и у двамата. Сякаш изведнъж се състариха. Къщата и дворът отдавна изгубиха предишния приветлив вид. Гено ходеше запуснат, небрежен, брадясал.  Дрехите му изглеждаха така, сякаш не бяха по негова мярка кроени. Лучка вече много рядко се събираше с жените. Ходеше само до бакалията, колкото да вземе каквото ѝ трябва, и се прибираше. Мъката на мъжа ѝ се предаваше и на нея. Беше го опознала толкова добре, че и трябваше само едно поглеждане, за да го разбере.
     Десетина дни подир Никулден хората почнаха да се стягат за Коледа. На много от тях щяха да дойдат гости – деца, внуци, близки. Домовете им щяха да се изпълнят с глъчка и радост. Тъй щеше да бъде до Сурваки. Сетне щяха да се приберат в града по техните си домове и всичко щеше да тръгне пак по старому. Домът на Гено и Лучка пак оставаше пуст. Един ден Гено беше седнал на сундурмата върху една стара агнешка кожа, надянал стари кундури, подпетени като калеври. Петите му се виждаха през дупките на пробитите чорапи, а той, за да не стои празен, дялкаше нещо. По шаячените му панталони бяха полепнали стърготини от дялкането, но това не го впечатляваше. Не мислеше, че като стане, ще ги внесе вкъщи и с това ще отвори работа на жена си. Времето бе едно такова топло, слънчево, също циганско лято. Ще речеш, че не Коледа, а Великден се задава. Към пладне пощаджията Кольо, млад и чевръст човек, подвикна от пътя:
  – Чичо Генооо! Чичо Гено, тука ли си?
   Гено, някога едър, но сега остарял и заслабнал, бавно се изправи и се показа.
 – А-а-а, добре. Стой там, аз ще дойда при тебе – провикна се Кольо.
  – Ми ела де! По-млад си – отвърна му Гено и пак се върна на мястото си.
Щом Кольо дойде, той го попита:
– Какво има? Що ме търсиш?
  – Чичо Гено, ще ми трябваш за подпис. Тука има едно писмо на твоето име: Гено Найденов Георгиев. Нали тъй са трите ти имена? – заговори пощаджията като бъркаше в чантата.
   – Тъй са! Че какво писмо ще е то, дето ще трябва и подпис да слагам! Да няма пари или имане в него? – неразбиращо  попита Гено.
  – Не се сърди, чичо Гено, но редът е такъв. А писмото сигурно е важно, защото е обикаляло много. Препращано е през две-три селища. Последно идва от един манастир. Някой си монах Агасий го изпраща до нашето село, на твоето име. Ама че интересно  обикаляне има това писмо! Е, така става, когато получателят не живее вече на изписания адрес, но се знае, къде се е преместил. Добра работа са свършили моите колеги. Ха, подпиши тук – посочи му с пръст мястото в разписката раздавачът, – че да си ходя.
    Гено направи една завъртулка, взе писмото, но не виждаше добре кой е подателят и попита:
   – А кой го е изпратил, пише ли?
   – Пише, как да не пише – засмя се Кольо и продължи. – Изначало е изпратено от град Варна, от някоя си  Геновева  Стефчова Хаджиева.
    Като чу името Геновева, Гено изтърва ножчето. Сърцето му силно захлопа с някакво  неравномерно подскачане, сякаш се мъчеше да обходи изведнъж цялото освободило се от вълнението около него пространство. Тялото му рязко прималя, краката му изстинаха и той се отпусна като повехнал.
   – Чичо Гено, чичо Гено, какво ти става? Лельо Лучке, бързо дай вода!
 Додето тя се накани и разбере, Кольо влезе вкъщи, грабна от водника канче с вода, напръска лицето на възрастния човек и му даде да пие.
   Постепенно Гено дойде на себе си. Пред очите му за миг се бе изнизал целият път, по който обикаля да търси следите на детето си. Поиска писмото, целуна го и ревниво го пъхна в пазвата до сърцето си. Умисли се. Колко години след като разбра, че има дете, бе тънал в мисли и скришом бе страдал от неизвестността, че някъде по света е неговото дете. То можеше гладно и жадно да си ляга и да не знае, че има истински баща, а в тоя бащин дом имаше всичко. Можеше да е подритвано и подигравано и в такива случаи да няма кой сълзиците му да избърше. А той не го знаеше де се намира и не можеше да му помогне. Тогава мислите му тъй си оставаха без отговор и за кой ли път покриваха със студена пустош сърцето му.
     Гено се надигна, бутна вратата на мутвака като все още се подпираше от премалата, която го бе сполетяла изневиделица и подир малко се върна със стъкленица и три чаши в ръка.
   – Е, Кольо… Благодаря ти! Ти току-що ми подари втори живот. Ха, почерпи се!
  Седна пак на мястото си, разля по чашка ракия, която пиха за здравето му. Кольо си тръгна малко озадачен. Случвало се беше да носи вести за изчезнали през войните хора, които смятаха за загинали, но сетне изведнъж оживяваха и пращаха вести до близките си, но за Гено… Историята му се стори много странна! Коя ли ще е тази жена, дето му пише?
Лучка се прибра пак вкъщи, за да довърши работата си, ала и в нейното сърце сякаш се отвори един прозорец, през който нахлу светлина и свеж въздух. Чаканото от нея “хубаво нещо” почти се бе случило. Може би щеше да погали не дете, а внуче!? А седналият на сундурмата Гено положи ръка под сърцето си, дето се гушеше писмото от Геновева, и с един отнесен в далечината поглед я зачака да се появи. Беше сигурен, че тя поне малко приличаше и на майка си.
 писателят Енчо ДИМИТРОВ от Балчик
 тагове: разказът, Гено
 
 
                                                                                        
 
 

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ЕКАТЕРИНА КАРТУЛЕВА


18835388_921662864639484_1325712566_n

Рождението на душата

Всеки смъртен избягва проблеми,
но във скръб се калява духът.
Всеки мрази да страда до болка,
но сърцето в тъга се смекчава.
Тез души дето носим с окови
ще изстинат в железния скреж,
ако още ги мамим с лъжата,
че безсилна е в нас светлината
да погълне на мрака тъмата.
Опонираме с Дявол и с Бог,
с идеал за добро и за зло,
а пред себе си не ще признаем,
че родени сме с воля свободна -
всяка наша постъпка да е благородна.
И сред тътени адски и огнен кипеж
към преизподнята лъкатушим в път твърде лек,
щом целим да живеем не според Бог,
а в лицемерна доверчивост
на материалната лъст със вредата.
Една малка трънлива пътечка
цял Христос е разпънала в кръст.
Тя е призивът верен към всеки жадуващ
за истина мъдра със сила и мощ.
Щом по друма й тесен усилно поемем,
увенчани със трънен венец
ще последваме тежкия път към Голгота
като жертви на скърби зловещи,
ослепели от сълзи и стон.
Ала с болката ще се пречистят
наште вяра, надежда, любов.
Ще помъдреем и отново ще посрещнем
нашият велик спасител Христос.
Мракът в живота ни ще заменят слънца,
а от щастие ще се опиянят сетивата.
В мир и радост ще запеят душите,
защото в постъпки ще претворим добрините.
Ще заблестим от светлина,
щом се родим за вечността.
Цветлина
Не разплаквай залеза по здрач
с бури във очите нажалени!
На тъга обречен е не заникът,
а души човешки в мъката пленени.
Не упреквай ангел в утринта
за бедите хора сполетели,
а в палитра изсипи росата!
Нарисувай във сълза дъгата
и в усмивка превърни тъгата!

Епоха на Светлината

Може да ме наречеш мечтател,
но аз не съм единствен.
Надявам се някой ден ще се присъединиш към нас
и светът ще бъде едно цяло.”
Джон Ленън
Старото време неотменно изтече
в песъчинки от Вавилонската кула.
Сред лъжи и клеветни заблуди тоз свят човешки
бе творен с нечовешки подбуди.
До вчера на купища сипеха се притворно
безлични обещания от политици тесногръдо скроени.
На народите влияха със скорост погубваща,
сяха вопли от вредни страдания.
Но Доброто веч няма да стъпва на пръсти,
щом от злото изпадне в премала;
днес младите хора разкрепостени
ще ширнат мироглед сред простора,
ще се втурнат в обична зависимост
на добрата проява олтар да създават.
И тогава отново ще блесне
на Доброто звездата преломна.
Ще прегорят злините в сянка черна,
ще изпищят скръбно в раздяла злокобна.
Пак се мъчи за нас Господ мил,
затова с тътен пропада лъжата.

Истината вечно да царува

налагат светците от Небесата.
Всички човечни копнежи докосват
на добрите хора сърцата.
В лоши постъпки не ще се погуби
на невинната любов душата.
Тя ще разпакне в ласки обагрящи
на предразсъдните окови тъмнината.
Ще отстъпят в загар неприличен
всички тягостни тревоги и безочието на суетата.
Човеците позитивно ще припнем
на Ново човечество в житейската жажда.
Ще тръпнем в Светлина да пропътуваме Нов век
на зачитане, състрадание, милосърдна проява.
Своята скромна съдба ще орисваме,
както е отредило величието на Необята.
Отново Земята ще грейне от радости
по лицата човешки написани.
В миг ще скъсаме с всичката наглост,
причинила на земната карма
безброй скърби в мъчения подмолни.
представи  Мария Герасова
 тагове: Екатерина Картулена, стихове

САФЕР ГЪРБИЧ

 377317_266448483401464_2038236520_n – КопиеСафер Гърбич е роден на 24 ноември 1992 в Тесани, Босна и Херцеговина. Основно и средно техническо училище завършва в Тесани. Завършва специалността „Основни проучвания“ към Катедрата по философия при Философския факултет в Сараево – с тезата “Уводни бележки към естетиката, свързани с исляма (ислямска естетика и естетика в ислямското общество)“. Сега той учи магистратура, свързана с изучаването на философия при Университета в Сараево, към катедра „Философия”. Член е на Асоциацията за младежки новини в Босна и Херцеговина и е редактор на датския вестник за литература „Lacuna Mag”.
Автор е на 6 книги.
Живее в Тесани и Сараево.
ЕЗИК
Това е мъртвото време
над Гомор
и за последния мехлем отдавна вече е късно,
всичко се изхвърля – тихо,
без развитие и движение.
 
Статуите и скулптурите
не се движат.
Стоят на пътя
и говорят така:
и нож,
и тел,
и сабя,
и куршум

 

Размечта ли се, о съдбо, за ново начало?
 
О, Земльо свята,
оставам без думи!
 
 
АНАРХИЯ НА ЕЗИКА     
която диктува анархията на езика,
с точка на рядък край:
която означава края.
 
Още една,
 
на която се говори
с вероломен глас.
 
Още една,
 
без съобщения, поука, уроци.
Понякога се чувствам,
дори и аз не знам защо,
някак си тайно дискредитиран.
Много странно чувство –
емблемата на нереално перфектната бездна е в напразното съществуване.
Както…, както е в утробата на мащехата.
И тази необходимост, която впоследствие е резултат от неизбежното,
разделя този мой жизнен артишок в огромната
Татарска пустиня на реалното, и то само днес, на този Разпети петък.
Не, това не може да е било случайно.
Трябва да е било любов.
 
Може би всичко е
само настилка на хармония,
пропита с ронливи мисли?
ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИЧЕСКО ЕХО
От капка мастило
се роди невидим свят,
който крещи, вика и реве,
който не се удържа –
от боевете не се страхува,
нито от мечовете на войната.
 
Объркване на земята сториха –
небето над небето гори.
 
Край мене много бързо
потоци от кръв текат
над земятa (паметникът на скръбта).
 
Ръката от глина
може ли да го опише?
 
Опитвам се с писалката да отразя събитието, но
тялото ù извика игра
и всички невидими с нея танцуват
около мене, говорят ми думи –
моята писалка песни твори
дума по дума!
 
Като мъртва жена танцува,
като мъртва жена,
като мъртва
без писмо ме създава.
 
Без писмо.
 Превод от босненски: Латинка-Златна, Ловеч, България
 предостави Мария Герасова- Спасова

ИБРО СУХОПОЛЯЦ

 ibro suhopoljac 1Ибро Сухополяц е роден в Добой, Босна и Херцеговина, а повече от десетилетие живее в Австралия. Той е активен журналист в радиопредава-нията на босненски език, както и колумнист в редица известни босненски уебсайтове.

Участва в различни австралийски културни събития за поезия на английски и босненски език, както и в международните литературни срещи (КНС) в Сараево.
Автор и съавтор е на няколко книги с поезия и проза. Завършил е информационни технологии в „Милър колеж” в Сидни.
ЧЕРНО СЛЪНЦЕ
Чудесният Бог
в съня ми ме потърси с аромата на босилек
на тавана на моя малък апартамент,
в края на улицата,
по която никой не се движи,
освен аз.
 
Усетих милувка на раменете ми,
когато ме докосна нежно
и ми прошепна:
– Хайде, самотен нещастнико,
стани!
И аз се събудих бързо,
като птица.
Усмихнах се на ведрото утро.
Многобройни плодове
от звуци пътуват
в моите малки клетки.
 
Трогателни картини виждам.
Стаята е студена
в моята мъртва улица –
тук,
далече в края на света.
 
Така, както е в книгите,
търся брата, който спи
до горещата печка, която топли
семената на босилека,
мириса, който изпълва ноздрите ми,
любовта със смисъла на годините,
на масата покрита с торта,
с роза и кадаиф
и с цветя див божур на верандата,
които се развяват
в сянката на стряхата.
Отнесе ме в моето детство
сред моите цветни лехи на живота.
Умря моят аромат на босилек,
умрях и аз.
Така че това слово, което редят
тези летящи ръце,
грабва сянката от мен,
тъй като тя не е жива.
 
В самотната
моя глуха пустиня,
в моя малък апартамент,
в края на улицата,
по която никой не се движи,
освен аз,
процъфтяват забрава и смърт,
от Черно слънце огрени…
 
EДНА СУЛТАНА
Гледам те. Ти си красива в своята рокля.
А аз обичам циганската съдба проклета.
С песни в душата и с черга в света
последната торба на живота плета.
 
Моят цвят на лицето е кална пътека.
Извезва мрежата конец по конец.
За своето ужилване в капан душата чака,
всяка втора тъга е горчив залог.
 
Ти си по-сияйна от райската градина.
Ясна си като слънцето в Кевсерски води.
Красива си като цветчето, което пищно пада
под първата любов, от която син ще роди.
 
Затова те моля, не се трови с мен!
Не търси живот от извор, който съхне!
Аз съм все по-близо до гроба черен,
а ти си Зората, която сутрин грее.
 
Само моята дума остана в мене.
Целият ми живот към едно сърце пое.
Докато другите само пият и живеят,
своята съдба горчиво прегръщам аз.
 
Перла сияйна, мерджана* кротка,
моята последна младост крещи:
Любима моя, обичам те крепко!
Аз не съм за теб, вече съм прецъфтял!…
 
*мерджана – билка на дълголетие
НЕ МЕ ТЪРСИ
Не ми се обаждай отново! Моят живот е див.
Не си спомняй, че някога съм бил жив,
че от устните твои роса съм пил
и пиян от щастие съм себе си дарил!
 
Нямам вече нищо какво да ти дам.
Горчиво е навярно това, което ме трови.
От последните сенки аз само живея,
просто като просяк крада своя край.
 
И не трябва за нищо да ти бъде жал,
обичам те много искрено и страстно.
Моят цвят е прецъфтял, мирисът му е избледнял,
както младостта, която съм ти дал.
 
Черна моя тежест, от съня ми бягай!
Скъпа, не ме буди нощем, когато те копнея!
С красотата си гола не ми се предлагай,
че да се хлъзгам мъртъв след всяко зазоряване.
 
Знай, че вече пламък в душата ми няма,
като увехнало листо на ниското пада.
На пепелта се надява есента на живота ми,
последният угар иска да сломи сърцето ми.
 
Не ми се обаждай отново! Моят живот е див.
Не си спомняй, че някога съм бил жив,
че от устните твои роса съм пил
и пиян от щастие съм себе си дарил!
Превод от босненски: Латинка-Златна
 предостави Мария Герасова Спасова

ДИЯНА ЙОВАНОВИЧ

OLYMPUS DIGITAL CAMERAДияна Йованович–Йованович е родена на 22.09.1979 г. в Добой. Студенте във Факултета по филология към Катедрата по английски език и литература при университета в родния си град. Публикувала е поезия в няколко съвместни списания в Сърбия и в Босна и Херцеговина, а след това и в различни литературни вестници и интернет портали. „Ателие на самотата”е първата ú поетична книга, публикувана през 2014 г.

          Живее в Добой със съпруга си и със сина си.
ЕЗИКЪТ НА ТЯЛОТО
Ходят
твоите ръце
по непроходимите пътеки
в областта
на синята ружа.
 
Ходят,
а аз тях, немирните,
ги усещам
в езика на тялото
ПЪТ БЕЗ ВРЪЩАНЕ
Неузряла ябълка
под прозореца ми спи.
 
Няма никой,
за да целуне бузата ù.
Срамежливото слънце
украсява разплетените ù коси.
 
Няма никой.
А той повече
няма никога
да се върне.
АРОМАТ НА МАЛИНИ
Не гледай
във формата на очите ми!
Те са облаци гладни
за ласка.
 
Не гледай
минувачите,
а обърни поглед
и се възхити
на моите мечти,
обгърнати
от аромата на малини!
Превод от босненски: Латинка-Златна
предостави Мария Герасова- Спасова