www.vostlit.info/Texts/rus8/Mroveli/text.phtml

  В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” пък се твърди, че хони и бундурк (при преписите след VІ в. е допусната формата „бунтурки”), са в региона на Кавказ още по времето на Александър Македонски (ІV в.пр.н.е), дори били воювали с него.

Според изследователят Г. Д. Грумба, „хоните са догрузинско население на Картли” (Иберия – бел.м.), което дошло „от юг на Кавказ” („Об истоках исторической концепции грузинского историка ХІ века Леонтии Мровели”).

Това сведение за „хоните” се потвърждава, според Грумба, от „древноарменските и древногрузинските писмени източници за преселението им под натиска на вавилонците”.

 „Бундурк” не са „бун-тюрки”, както се опитват някои да изкарат турци в Кавказ още по времето на вавилонците, а „Бун” (Бийан) е всъщност самоназванието на Урарту, както стана ясно при разчитането на урартските надписи.

Сиреч, ако е верно сведението на грузинското съчинение, писано преди Мровели (ХІ в.), т.е. летописа от V в. „Мокцевай Картлисай”, че Александър Македонски (ІV в.пр.н.е.) воювал към Кавказ с бундурк и хони, трябва да приемем, че негови противници са били мигриралите след VІ в. пр.н.е. по тези места урарти (бундурк) и кимерийци (хони).

„ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).

 „ Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл.

С други думи, „Мокцевай Картлисай” от V в., още преди Прокопий (VІ в.), е дало сведение, което за жалост не е анализирано задълбочено и внимателно, че пост-кимерийците в Кавказ са били наричани „хони”…

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури... (Прокопий Кесарийски. кн. ІV, 5. Войната с готите )”

Прокопий е формирал етнонимът на българите като „утигури” от два топонима. На юг от Кавказ, е топонимът на древните уди (Страбон), който на арменски с афикс „к” се изписва „Утик”, а на запад от тях е древната местност Гуриана, упомената в асирийските и урартските (Куриана)клинописи.

books.google.fr/books

При пристигането на иберите в Картли през ІV в. пр.н.е., бундур и хоните мигрират на север от Кавказ и проходите Дарял и Дербенд. Топонимът „Геруа” (Гар, Гур) е упоменат  през ІІ в. от н.е. от Птоломей вече на север от Кавказ.

Арменският географ от VІІ в. (Анани Ширакаци) в разширената редакция пише: „На запад от реката (устието на Волга – бел.К.М.), твърди Птоломей, живеят народите Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondas) и Геруа (Gerrus), едноименни на реките (Udon, Alonta, Gerrus), изтичащи от Кавказ до пределите на Албания.” 

Още през ХІ в. Мровели променя версията, дадена през V в. от грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”.

„Мровели не го е удоволетворявала вече съществуващата версия за преселение на грузинците в Картли едва в края на ІV в. пр.н.е., а така също уседналите тук до идването на грузинците други народи – хони, бунтурки (чети: бундурк – бел.м.), за които съобщава „Мокцевай Картлисай”, ето защо Мровели умълчава за догрузинското население на Картли – хоните (чети: кимерийците – бел.м.), наричайки ги „коренни картвели”, независимо, че както отбелязва Г.А.Меликишвили, малко по-долу пояснява, че това са тези „които наричаме бунтурки” (Грумба, пак там; виж: Меликишвили Г.А., К истории древней Грузии, Тбилиси., 1959, с.282).

Миграционната вълна на кимерийци от региона на по-късната провинция Кападокия към Кавказ, е през VІ в. пр.н.е.

По това време „от края на 609 г. пр.н.е. до август 607 г. вавилонската армия, под командването на Небопаласар и неговият син Новуходуносор, заедно със скитите и мидяните, атакували бившите асирийски съюзници Урарту и Ману” (…) „след окончателния разгром на Урартското царство в 590 г. пр.н.е., се проследяват мощни вълни на миграция на население от урартските области на север, в района на Кавказ” (Грумба, пак там).

Със своите осем обекта, които са включени в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство, Мароко се превръща в популярна туристическа дестинация. Един от тези обекти е португалският крепостен град Ел Джадида (Portuguese City of Mazagan (El Jadida), който някога е носил името Мазаган.

Той служи за пример за реализирането на ренесансовите идеи, които са превъзходно съчетани с португалските строителни техники. Стария му град, в който се намира укреплението Мазаган, е сред най-често посещаваните архитектурни паметници в тази част на страната.

Ед Джадида се намира в северозападната част на Мароко, на около 90 км. от Казабланка. През 15 в. цялата страна започва да попада в полезрението на европейските сили, за които регионът в северната част на страната има голямо стратегическо значение.

От 1415 г. брегът на Гибралтарския проток е окупиран от португалци, които бързо завземат и части от северните брегове на днешен Мароко, намиращи се на Атлантическия океан. Португалска собственост става и град Мазаган, днес известен като Ел Джадида.

Основната атракция в Ел Джадида е португалското крепостно укрепление с неговите бастиони и крепостни валове. То е построено в началото на 16 в. с цел предпазване от чужди нападения. Превзето е от мароканците едва в края на 18 в.

Особен интерес зад стените на крепостта Мазаган представлява водоема и църквата Успение Богородично, които са в съвсем запазен вид. Построени са в стил мануелин от късната готическа архитектура и са прекрасен пример за хармонизирането на мароканското и европейското влияние, появило се тук в резултат на настъпването на португалските изследователи по пътя им към Индия.

 

 

Построеното през 1514 година крепостно съоръжение е едно от първите укрепления, изградени от португалските мореплаватели вАфрика. Предполага се, че известното помещение, в което се намира водоема, първоначално е служело като оръжеен склад и едва по-късно е започнало да се използва за водохранилище.

Португалската крепост и целият стар град няма да оставят равнодушен нито един техен посетител. Цялото крепостно укрепление, което се състои от няколкокрепости, е разположено на брега на океана, за да могат португалците да “държат” подходите откъм водата.

След завладяването на града от султан Мохамед Бен Абдалах португалското население започва да бяга от Мазаган и се премества в Бразилия, където създават град Нов Мазаган. В него и днес живеят потомци на старинния португалски град Мазаган.

По време на двумесечната обсада над крепостта, тя е частично разрушена, но през 1820 г. управляващият града султан Мулай Абдерахман нарежда тя да бъде възстановена. Благодарение на него, както и на последвалите реставрации, крепостта Мазаган и днес е в добре запазен вид.

Можете да посетите уникалната крепост в Ел Джадида по всяко време на годината, но за всички крайбрежни области в Мароко препоръчителни са месеците от април до ноември, защото така ще можете да се възползвате и от красивите плажове на града. Най-добре е да вземете полет до Казабланка, която е най-важният транспортен възел в страната. От нея можете и по вода да стигнете до Ел Джадида, за да разгледате по-обстойно атлантическия бряг на тази прелестна държава.

http://pochivka.com/zamaci/n22D0%B0_%D0%9C%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD_%D0%B2_%D0%95%D0%BB_%D0%94%D0%B6%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%B4%D0%B0

  още доказателства за историята си

През изминалото лято той и екипът му попаднаха на важни артефакти в близост до открития от тях римски път с разклонение за Скалния град, които локализираха некропола на Перперикон.

Тук бяха открити първите епиграфски паметници на Перперикон, които са от втората половина на III в. Проф. Василка Герасимова, най – добрият специалист по антични паметници каза, че надписите са на латински език.

Първият надпис съдържа името Амониус, което е с египетски произход. Това показва, че в Перперикон са живели преселници от Египет, Сирия, Либия.

Вторият надпис е с релеф на името Юлиус Темейнос, което е сирийско или малоазийско. Смята се, че може би това е име на римски войник, тъй като по това време те са имали правото да се заселват там, където пожелаят.

Тези надписи доказват, че Перперикон е бил важно занаятчийско, търговско и административно средище, където са се заселвали хора, от цялата Римска империя 

chivka.com/n19-8167-Перперикон_дава_още_доказателства_за_историята_си

Оноре дьо Балзак

Знаете ли, че първото произведение на световноизвестния писател Оноре дьо Балзак – Трагедията “Кромуел”, е прието изключително негативно от собственото му семейство. Същото важи и за следващите му литературни опити, които прави под различни псевдоними. В началото на 20-те години на 19. век той се заема с издателски бизнес, който претърпява пълен провал. До края на живота си Балзак не успява да се издължи на майка си, която финансира неговата издателска компания. По-късно, когато вече зад гърба си има няколко блестящи романа, френският писател отново започва бизнес, като разработва план за отглеждане на ананаси в дома си. И тази му дейност е обречена на неуспех, а той е принуден да избяга от кредиторите, скривайки самоличността си.

Чарлз Дикенс

Знаете ли, че в един от своите романи известният английски писател Чарлз Дикенс безмилостно критикува т.нар. „училища на бедните”, като не си спестява и гневни упреци срещу цялата възпитателна ситема по онова време. Съвременниците му разказват, че именно потресаващите картини на изтезания и гаври върху деца, описани в “Николас Никълби”, са причина за затварянето на много подобни училища и за подобряването на режима в други. Благодарение на друг негов роман – „Мартин Чъзълуит” английският език се сдобива с нова дума – „пекснифовщина” означаваща „лицемерие”.

Ърнест Хемингуей

Знаете ли че, известният писател Ърнест Хемингуей имал навика да излиза от дома си с джобове, пълни с книги, така че да може във всяка свободна минута да се отдава на любимото си занимание – четенето. Този необичаен навик Хемингуей наследява от майка си. Страстен любител на книгите, писателят притежава работна библиотека от 7400 тома, съдържаща множество специализирани научни издания от почти всички сфери на живота.

Исабел Алиенде

Знаете ли, че най-популярната латиноамериканска писателка Исабел Алиенде започва всеки свой роман на датата 8 януари. През 90-те години на миналия век всяка нейна книга влиза в челната десетка на най-продаваните заглавия в света.
 Нейното най-известно произведение, “Къщата на духовете”, се ражда от писмата, които пише на своя 99-годишен дядо, който тогава е на смъртно легло. Книгата на практика отразява седемдесетгодишната история на собственото ú семейство.

Димитър Димов

Знаете ли, че освен писател и драматург, Димитър Димов е ветеринарен лекар, професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни, автор на повече от 20 научни труда. След смъртта му през 1966 г. в неговия архив са открити планове и ръкописи за две книги върху теорията на отражението. Неосъществена остава и мечтата му да напише книга за своя роднина Яне Сандански, въпреки че през целия си живот събира материали за нея.

Александър Дюма

Знаете ли, че Александър Дюма е известен и като експерт готвач. Наред с блестящите си художествени романи Дюма е автор на „Голяма кухненска енциклопедия“, публикувана след смъртта му през 1873 година. Книгата е едновременно и енциклопедия, и готварска книга. Съкратена версия на уникалната му творба излиза през 1882 г. под заглавието “Малка кухненска енциклопедия”.

Стивън Кинг

Знаете ли, че световноизвестният писател Стивън Кинг пише шест романа под псевдонима Ричард Бакман. Това са „Гняв“, „Дългата разходка“, „Бягащият човек“, „Пътна мрежа“, „Проклятието“ и „Регулаторите“. Два от романите на Бакман са филмирани, като в лентата по романа “Бягащият човек” главната роля играе Арнолд Шварценегер. След като псевдонимът е разкрит, Кинг устройва мнимо погребение на Ричард Бакман. Последният роман „Регулаторите“ е издаден след фалшивата смърт на Бакман, като Стивън Кинг излиза с изявление, че ръкописът е намерен сред вещите на покойния писател.

Ерих Мария Ремарк

Знаете ли, че големият писател Ерих Мария Ремарк се сдобива с благородническа титла срещу 500 марки. Сумата е заплатена на обеднелия барон Хуго фон Бухвалд, който, за да предаде въпросната титла, официално го осиновява. Новоизлюпеният аристократ веднага си поръчва визитни картички с корона, започва да носи монокъл, да се облича елегантно и да употребява неимоверно количество калвадос. С ново самочувствие, той се отдава на светския живот, посещава прочутите ресторанти и присъства на всяко възможно театрално или концертно събитие.

източник: http://svetovnizagadki.com/interesni-fakti-za-pisateli/

Победа за България в битката при Ахелой

Местността „Седлото” в Странджа крие своите тайни вече дълги години.

През 1981 г. в горите на Странджа планина е открита мистериозна карта от животинска необработена кожа и върху нея имало неясни знаци. Твърди се, че старинният чертеж бил турски, притежание на прочутия в района иманяр Мустафа. Според очевидци, иманярът занесъл картата не на кого да е, а на самата Людмила Живкова, която по това време била председател на Комитета за култура. Той твърдял, че картата описва място в местността “Седлото”, между странджанските върхове Голямо и Малко Градище, където е погребана египетската богиня-котка Бастет. Според слуховете, Живкова била толкова привлечена от историята, че дори прибрала картата в личния си сейф. Последвали преговори с различни учени и археолози, но повечето от тях били скептични. Местните разказват, че дори били правени опити да бъде привлечен и проф. Александър Фол, но той отказал с мотива, че се занимава единствено с наука.

Приближените на Людмила Живкова обаче, решили да занесат картата на Ванга. Тогава чули следните думи: „Много, много отдавна дошли по вода хора от Египет. Те били високи и стройни, с черни коси, носели маски на лицата си и били облечени с нещо подобно на нашите кукери.” Пророчицата била убедена, че картата сочи място, на което има гроб на жена, която държи жезъл от извънземна материя. Тя предупредила хората на Живкова в никакъв случай да не ходят в тази местност и да не започват разкопки, защото ги грозяла голяма опасност.
Малко след това, иманярът Мустафа бил заловен от милицията, разпитван и бит. Не след дълго починал. Но това не спряло Людмила Живкова, а думите на Ванга особено впечатлили и Кръстю Мутафчиев, офицер от Държавна сигурност, имащ силно влияние върху дъщерята на Тодор Живков. Същата година, той организирал тайна експедиция до мястото.

Участниците в разкопките, твърдели, че мястото е заредено с особена енергия и в определен момент, най-често в нощта на 5-ти срещу 6-ти май. Всяка година по това време, на скалата може да се види сияние и две фигури. Едното на мъж, а другото на жена. Какво искат да ни кажат те, може би скоро ще узнаем.

източник: http://svetovnizagadki.com/misteriite-v-mestnostta-sedloto/