тагове: полилеи, красив, дизайн

http://www.saksfifthavenue.com/Stella-McCartney/Women-s-Apparel/shop/_/N-1z12v3eZ52flogZ6lvnb8/Ne-6lvnb6?site_refer=DFA_INTL_RMK_WA_STELLA_N4946.865836.PROCLIVITYMEDIA.COM

тагове: красиви, елегантни, рокли, панталони

тагове: красиви, елегантни, тоалети

  Ephthalites

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че пост-атиловите хуни са победили през 484 г. персийския цар Пероз.

 

 

 „В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

„Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия.

Летописът от ок. 517 г. на Йешу Стилит е „написан в епистоларна форма. Това е послание-отговор на молбата на едно лице, което автора нарича „свещеник и архимандрит Саргис”” (Н. Пигулевска. Месопотамия на рубеже V и VІ в. н.е., Сирийская хроника Иешу Стилита, М.-Л. 1940). Този Саргис, т.е. Сергий, подтиква Йешу Стилит да опише събитията по време на персийско-византийската война (502-506). При Йешу Стилит за първи път срещаме вярна хронология на персийските царе в периода 484-499 г.: Пероз-Балаш-Кавад-Замашп-пак Кавад.

 

          Агатий Миринейски, писал във второта половина на VІ в. след Прокопий Кесарийски, също дава правилна хронология на персийските царе в периода и дори посочва своя източник. Това е някакъв Сергий, който му изпратил точен превод на хронологията на персийските царе, направен от официалните документи в персийската държава и помолил Агатий „да изпълни делото, заради което той е направил този превод” (кн.ІV, 30). Това „дело”, както уточнява Агатий, е да се даде „точна хронологична последователност” (кн.ІV, 29) на персийските царе.

 

Прокопий Кесарийски, писал за тези събития след 527 г. не е разполагал с този официален персийски царственик. За да запълни знанията си, той се впуска да търси архивни данни от византийските посолствата на Евсевий през 483/484 г.г. до Пероз. Добира се и до арменската история на Тавстос Бузанд (кн.ІV, гл.LІV), както и до ирански легендарен роман, в който е разказана и една легенда за безценният бисер на ухото на Пероз. Цялото усърдно ровене от страна на Прокопий в „арменската история” не му помага много, но той все пак преразказва оттам една легенда, която е от времето на Шапур ІІ (309-379), където открива любопитни сведения за прочутият затвор на Забвението, за който явно има и сведения в иранския роман като място, което е посещавал и Кавад, преди да избяга при хунския цар.Така Прокопий интерполира в своята книга пасажите за историята на бисера, за историята на замъка-затвор на Забвението и ги включва в разказа си за Пероз и Кавад. В крайна сметка, независимо че Прокопий твърди, че следва „думите на персийците”, той е разполагал с недостатъчни данни.  Това обаче, както ще покажем, само донякъде е негов минус. Прокопий е изключително ценен източник за този тъмен период между 483-499 г. в Персия, защото е включил, освен горепосочените източници и сведения от архивните доклади на посланик Евсевий. Данните от тези архивни доклади на Евсевий сами по себе си са много ценни, част от тях е ползвал и неизвестният автор на военния трактат „Maurikios. Strategikon”, писан по времето на Маврикий (582-602), който съобщава, че през 484 г. Пероз е подлъган с военни маневри да попадне в направен от хунския цар ров с размери 8-10 фута в дълбочина и 50-60 в ширина. Прокопий не е пряк източник на цифрите в горепосоченият военен трактат от края на VІ в. В летописа му, макар и да се разказва подробно за рова-примамка, благодарение на който хуните побеждават Пероз, цифри за размера му няма. Тоест, авторът на военния трактат от края на VІ в., все още е имал на разположение докладите на посланик Евсевий.

Именно оттам явно идва категоричното сведение на Прокопий, че след смъртта на Пероз, Персия е била “две години окупирана от тези варвари”…

Сведенията на посланик Евсевий не са запазени като отделен текст, учените предполагат, че това е „същото лице, което е и магистър официй през 474, 492-497 г. и е консул през 489 г. и 493 г.” (Виж.PLRE. II. Р. 431, 433: Eusebius 18, Eusebius 19, Eusebius 28; Виж. Bury J. History of the Later Roman Empire from the Death of Theodosins I to the Death of Justinian (A. D. 395 to A. D. 565). L 1931. Vol. 2. P. 10.). Неговото посолство до Пероз е съвпаднало с първата хуно-персийска война. Евсевий е бил пратен при Пероз най-вероятно във връзка с изтичането на договора за гр. Нисибин. Този град, както пише Йешу Стилит, е бил отдаден на персите за 120 г. по договор от Йовиан (363-364) на Шапур ІІ (309-379) и през 484 г. този срок изтичал. 

Навярно Евсевий е посетил Пероз през 483 г. Тъй като Евсевий е посочен от Прокопий като византийският посланик, който дава съвет на Пероз по време на първата му война с хуните-ефталит, определено можем да кажем, че тя е от 483 г. Евсевий дава и много ярки сведения от втората война на Пероз от 484 г. с хуните, което прави действително най-вероятно пристигането му при Пероз през 483 г. и съответно датирането на първата война от 483 г. С други думи, Прокопий е заел от Евсевий много важни факти и от двете войни на Пероз с хуните-ефталит.

 

Псевдо-Захарий Ритор, чиято история e от ок. 560 г. пише, че ефталит са кавказки хунски народ…

 

В средата на ХІІІ в. сироезичният историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) пише следното:

„(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал… Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

 

Очевидно този текст е зает от Бар Ебрей през ХІІІ в. от същият източник (= историята на Захарий Митиленски от кн.ІІІ до кн.VІ) , от който черпи иМихаил Сириец, който през ХІІ в. пише почти същото:

 

„[256] По времето на Зенон хуните нахлули в персийската земя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещу тях…Те живеели в северо-източните части…(отделянето на това изречение с многоточия подсказва, че явно тук има вставен текст – бел.ред.). Когато Пероз видял, че те били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати. Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните се върнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат и данъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези, които били при него и да води война с другите. След известно време хуните предприели атака и започнали победоносно сражение с персите, а персийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници от цялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.”

 

Неслучайно обърнахме внимание, че изречението „…Те живеели в северо-източните части…” е вероятно по-къснен вставен текст. Прави впечатление, че цитата на Михаил Сириец е старателно изчистен и от онези сведения, които ги има при Захарий Митиленски и при Бар Ебрей, където ясно се казва, че победителите над Пероз вече са взимали преди 484 г. данъци от римляните. Очевидно текста на яковитския патриарх Михаил Сириец е редактиран. Възможно е и самия той през ХІІ в. да е бил повлиян от вече наложената още от Прокопий Кесарийски през VІ в. версия, че хуните-ефталит произхождат северо-източно от Персия и че нямат нищо общо с предкавказките хуни.

 

В своите книги Прокопий (р.ок.500 г.) започва да описва събитията като свидетел едва след 527 г. По това време ефталитите наистина са на северо-изток от Персия и установяват властта си над Согд, Балх, Памир, Тохаристан и северна Индия.

 

 

 

 

„Ефталитите са хунско племе и се наричат хуни, но те не се смесват и не общуват с онези хуни, за които знаем, защото не граничат с тях и не са разположени в близост до тях, но съседстват с персите в северните им предели, там, където на самия край на Персия има град Горго. Тук, заради пограничните земи те обикновенно воювали един с друг. Те не са скитници като другите хунски племена, но отдавна живеят отседнало на плодоносна почва. Те никога не са нападали римските земи, освен заедно с персийските войски. Сред хуните само те са светлокожи и не са неприятни на вид. Техният начин на живот не е скотски, както при онези. Тях ги управлява един цар и тяхното държавно устройство е основано на закони, живеейки помежду си и със съседите си честно и справедливо, не по-зле от римляни и перси. Богатите от тях имат сътрапезници, на брой до двадесет човека, а понякога и повече, с които делят храна и богатства, понеже имуществото им е общо. Когато този, който им е бил водач на групата умре, тези мъже по съществуващия при тях обичай сами лягат с него в гроба.”

 

Най-интересното в това съобщение не е етнографския портрет, който в китайската хроника „Бей-ши” е обратен (номадски), а предприетата от Прокопий ретроспекция: говори за хуните – ефталит на пръв поглед общо, но всъщност ги дели след 502-506 г., когато те заедно с персите нападат Византия и преди това. Това деление е прокарано като метод в цялата архитектоника на пасажа. Основа на делението е – „нашите хуни” и хуните-ефталит. Дели ги на външен вид, дели ги в начин на живот, дели ги териториално, дели ги като начин на държавно управление (хуните-ефталит имат един цар)… Маркер на делението е: и те са хуни, но са други хуни…

Основата на това деление на Прокопий е несъмнено полемическа, гръкоезичния Захарий Митиленски, писал преди Прокопий, е издигнал вече тезата, която срещаме и при Йешу Стилит, че хуните победили Пероз, са пост-атилови хуни…

Когато Прокопий пише за  утигури и кутригури (= „нашите” хуни), той също ги дели, но по политически принцип: едните са съюзници на Юстиниан, а кутригурите са врагове. За разлика от „нашите” хуни, за които има хипотеза за произхода им, за хуните-ефталит Прокопий няма сякаш версия за произход. Но това не е съвсем така: ефталит, според Прокопий, са също хуни. 

 

 

Тази общност (хуни са), търсена дори като полемическа съпоставка, макар и в негативен смисъл от Прокопий, е тотално пренебрегната от изследователите, дори не е експлицирана в работна хипотеза, наред с безбройните версии откъде са дошли ефталит. Последните са интерпретирани от учените като произхождащи от юг на Персия, от изток на Персия, от северо-изток, но никога от Кавказ, независимо, че сироезичния Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) ги поставя точно там (гл.7, кн. 12).

 

В модерната наука не е дори задълбочено поставян въпросът дали ефталит – тези хегемони в Согдиана, северна Индия и Тохаристан през първата половина на VІ в., -  не са пост-атилови хуни.

 

Прокопий е родоначалника на теорията, че хуните-ефталит са етнически и териториално различни от познатите на римския свят хуни, но са хуни. Китайските извори също твърдят, че „йе-да” са Hun, а индийските извори си ги наричат директно „хуна”. Тези Hun обаче не са изписвани от китайските историци Hsiong-nu (Ото Менхен-Хелфън), които са упоменати последно от китайските извори през І в. от н.е.(!).

 

Хуните-ефталит се появяват в края на V в., независимо от опитите да бъдат одревностени от някои учени. Според китайската хроника „Бей-ши”, към 516 година вече има ефталитски цар, в чиято столица – както съобщава един китайски монах – имало будиски храмове.

И.Маршак пише: 

”К. Еноки показа, че съгласно китайските източници към 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталит на север и на изток от Тохаристан.”

 

Преди 484 г. за хуните-ефталит се знае от летописите само това, че водят една първа война с Пероз. Повечето изследователи са на мнение, че тази първа война не е станала много по-рано от втората, за която със сигурност се знае, че е през 484 г., и затова я датират през 483 г.

През 468 г. Пероз воюва на изток с кидарите.

            

Тоест, ефталит се появяват сякаш от небитието през 483 г. Дотогава за тях не се знае нищо.  

        

 Пероз е убит при вторият сблъсък с хуните-ефталит през 484 г.

монети на Пероз

 

Периодът, посочен от Еноки (479 – 510 г.) може да се разглежда двояко: и като много кратък, и като прекалено дълъг, за да се изясни ефталитската проблематика и това кои са хуните-ефталит. 

          Откъде са се появили хуните-ефталит? Къде са били преди това?

 

 

 

Какво са всъщност: етнос или управляваща върхушка в земите на Согдиана, северна Индия и Тохаристан?

 

Хуни-ефталит, за които Прокопий знае, са и „голямата армия”, както той пише, която през 499 г. хунският цар дава на Кавад и с която той не само си връща трона на Персия от брат си Замашп, но и атакува през края на 502 г. Византия в района на градовете Амида и Едеса в сирийските византийски земи.

 

Основните събития от тази персийско-византийска война (502-506) са в периода 502-504 г., и са били разказани в недостигналата до нас хроника на Евстатий Епифанийски, която е доведена до 12 г. от царуването на Анастасий (491-518), както пише Йоан Малала, т.е. до 503/4 г. 

Пигулевская предполага, че сведенията на Прокопий за Пероз в периода 483-484 г. са заети от Евстатий Епифанийски, но самата тя признава, че Йоан Малала, който ползва Евстатий, знае само името на Пероз и нищо друго. Евагрий също ползва Евстатий, но не знае нищо за Пероз и хуните-ефталит.

 

Тоест, трудно е да се приеме хипотезата на Пигулевская, че Прокопий ползва Евстатий Епифанийски за войната на Пероз с ефталит. По вероятно е, предвид общите сведения при Захарий Митиленски и Прокопий, около военните действия в персо-византийската война около гр. Амида през 502-504 г. Прокопий Кесарийски да е заел нещо от Захарий Митиленски за Пероз и хуните, но го е заел полемично, опонирайки на сведението на Захарий, че те са от Предкавказието и поставяйки ги анахронично на изток от Каспийско море, където те се били вече по времето, когато Прокопий пише като очевидец, а това е чак след 527 г.

 

Точно тези хуни-ефталит, които нападат Византия заедно с персите през 502 г., са упоменати от Прокопий, откъдето може да се допусне и хипотезата, разбира се условно, че изобщо разцветът на ефталитската династия в Согдиана, северна Индия и Тохаристан, е свързан по някакъв причинен начин с „голямата армия”, която хунският цар дава през 499 г. на зет си Кавад. Размерът на армията, както ще покажем по-нататък, дори до 527 г. е 20 000 конници. А Стиранкс, на Малала и Торомана, на индийските източници, свидетелстват явно за един и същи хунски водач.

 

Все пак, за да се направи заключение, че хуните-ефталит произхождат от пост-атиловите хуни, е необходимо да се размести целият исторически пъзел в посока на следната версия: През 484 г. Пероз е победен и убит от предкавказки хуни. Сведенията на Захарий Митиленски и на Йешу Стилит от началото на VІ в. и хрониката от ХІІІ в. на Бар Ебрей, потвърждават този извод.

 

 

Хуните окупират Персия (Прокопий, а след него и Теофан, пишат, че Персия е две години окупирана след 484 г.), а през 488 г. е възкачен на престола Кавад, син на убитият през 484 г. Пероз.  През 496 г. Кавад бяга от персийската столицата (и брат му Замашп заема престола на Персия) при хунския цар, но не бяга на изток в Тохаристан, а в Предкавказието. Хунският цар е женен за сестра на Кавад още през 484 г. или 485 г., според летописа на Йешу Стилит. Дъщеря им от този брак става съпруга на Кавад през 499 г. (потвърждават го Прокопий, Йешу Стилит, Агатий, Теофан). Хунският цар става тъст на Кавад и му дава „голяма армия” (Прокопий), с която Кавад си връща трона от брат си Замашп (Йешу Стилит, Агатий), а през 502 г. с нея напада Византия.

 

 

монети на Кавад

 

 

 

Захарий Митиленски разказва един интересен епизод. Когато гр. Амида е оградена от перси и хуни, някакъв смел амидянин минавал през водопровода и излизал отвън на града. Той се промъквал до вражеския обоз и разгонвал добитика. От стената хората викали “Кутриго, Кутриго”. Захарий ни е представил това име като лично на смелият гражданин на Амида, но явно е допуснал инверсия. По-вероятно е, от стената да са предупреждавали смелият си съгражданин, че трябва да се скрие, понеже от високо са виждали хуни, които явно наричат “Кутригури, кутригури…”. Прокопий е пропуснал да преразкаже този епизод, той много добре е знаел, че името Кутриго означава това на хуните-кутригури. Очевидно Прокопий вече знае от някъде името “ефталит” и дори не може да допусне, че кутригури и ефталит (ср.с `авитохоли` в “Именника на българските канове”) биха могли да бъдат едни и същи (според Златарски тристагодишният живот на Авитохол е всъщност „период” от ранната българска история).

 

Да продължим с нашата хипотеза: 

През 506 г. персийско-византийската война свършва с мирен договор и „голямата армия”, т.е. хуните-ефталит, са дислоцирани в Припамирската долина Ефтал, явно още след 504 г., която носи оттогава тяхното име. Оттам те поемат в посока към Тохаристан (ат-Табари) и това е част от политиката на Кавад за налагане на силен протекторат в старите източни кушано-кидарски земи. 

Между 504 и 516 г. се появява първият ефталитски цар („Бей-ши”) на изток в Согдиана, но тези „вътрешни” (както ги наричат Йоан Никиуски и Теофан) на Персия хуни, дори през 522 г. и през 527 г. са в някаква зависимост от Кавад и увеличават армията му с 20 000 конници, когато той ги мобилизира при политиката си срещу Византия по времето на Юстин І (518-527) и в началото от управлението на Юстиниан І (527-565).

 

Не е  ясно защо изследователите не са причислили „вътрешните хуни” на Зилинг (522 г.) и на Стиранкс и Глон (526/7 г.) към хуните-ефталит, след като знаем, че през 499-504 г. Кавад ползва услугите на хуните-ефталит във войната с Византия?

 

Имена „Стиранкс и Глонис” (Малала), под формите Торамана и Галас, са част от ефталитската история в началото на VІ в. в Согд и северна Индия…Това дори не е мой извод:

„В VІ в. Средная Азия пережила новую смену кочевого владычества. Наследники Кушанского царства в V в., эфталиты, разбитые персидским оружием в VІ в., были вынуждены уступить свое место тюркам. Еще во второй четверти VІ в. один из эфталитских царей, стремясь захватить северную Индию, выступил с многочисленной конницей и двумя сотнями слонов. Этот поход белых гунов (эфталитов) во главе с Галасом (= „Глонис” на Йоан Малала – бел. К.М.) имел своей главной целью захватить богатую добычу. Лет 30-40 спустя они были вынуждены двинуться тем же путем, уже теснимые персам и потерпев поражение от тюркских орд” (Н. Пигулевская. Византия на путях в Индию. М., Л., 1951, гл. „Торговля шелком и караванные дороги”; с. 73 по сайта на Яков Кротов).

„В самом конце V – первом десетилетие VІ в. во главе индийских гунов стоял Торамана (= „Тиранкс” на Йоан Малала – бел. К.М.), который в одной индийской надписи называеться „знамениты Торамана, безмерно прославленный правитель земли” (Б.Г.Гафуров. Таджики. Древнейшая, древняя и средновековая история, кн. І, изд. ІІ,., Душанбе, 1989).

 

Зилинг, Стиранкс и Глонис (Йоан Малала) веднага откликват на поканата на персийския шахиншах Кавад през 522 г. и през 527 г. с по 20 000 конници, а освен това ясно са диференцирани от „външните хуни” в Предкавказието (Йоан Никиуски, Теофан), които са под властта на Балах (Йоан Малала). Дали хуните на Зилинг, Стиранкс и Глон са някакви вътрешни хуни-помощници на Кавад (Йоан Никиуски, Теофан) ?  Защо те също не са причислени от учените към хуните-ефталит е въпрос без отговор при модерните изследвания. Просто никой не е съпоставял Стиранкс с Торамана и Глонис с Галас ?

 

 

 

Глон се появява за първи път в летописите на Йешу Стилит, Захарий Митиленски и Прокопий Кесарийски като окупатор на гр. Амида през 503 г.. През 527 г. същият Глонис, според хрониката на Йоан Малала, е пак на страната на Кавад .

Летописите на Прокопий и хрониката на Йоан Малала на две места дават общи имена, но те не са анализирани от учените по неведоми причини. Малала съобщава, че мъжът на хунската царица-вдовица, посетена от посолство на Юстиниан І през 527 г., се е казвал „Балах”. Това име под формата „Балас, Балаш” е известно от персийските царственици и от сироезичните и гръкоезичните летописи от VІ в., като име на персийски цар в периода 484-488.

 

Прокопий съобщава за Глон през 503 г., по време на превземането от персите на византийския гр. Амида и твърди, че е убит по-късно там. Малала обаче съобщава, че Глонис през 527 г. е още жив. Теофан следва Прокопий и също пише за Глон при преразказа за завземането на гр. Амида в своята хроника. За разлика от Прокопий, Теофат не е убеден обаче, че Глон е убит и не преразказва версията за смъртта му от Прокопий. Тоест, Теофан явно отъждествява този прокопиев Глон с Глонис на Малала, който е дал сведение, че смъртта му е чак през 527 г. ???

Захарий Митиленски и Прокопий, както казахме, ползват общ извор за събитията около Амида през 503-504 г. Захарий също, подобно Прокопий, разказва легендата как е убит Глон, но Йешу Стилит е категоричен, че това убийство край Амида е на персийски марзабан, а за Глон не съобщава нищо.

 

Нашата хипотеза също заслужава да бъде подложена на анализ. За целта е необходимо отново да бъдат преразгледани летописните източници и особено сирийските летописи на Йешу Стилит от ок.517 г., на Псевдо-Захарий Ритор от 555 г. (съхраненото там от гръкоезичният Захарий Митиленски) и хрониката на Бар Ебрей от ХІІІ в. А така също и „Войната с персите” на Прокопий (VІ в.).

 

Още през 1941 г. руската изследователка на сирийската късно-антична и средновековна култура Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит не са включени в научен оборот:

„Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6). 

Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор…”(пак там, с.7) 

Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит…

 

Такова преразглеждане не е направено, вследствие на което превземането на Персия през 484 г. не се приписва на пост-атиловите хуни. Ето защо не знаем нищо за Ирник от династичния род Дуло, известен като Ернак, третия син на Атила. 

 

 

 

С. Рънсиман (Runciman) има  дори специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник” към книгата The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 – 281., в което не само обосновава че това е една и съща личност, но и пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

 

 

Встрани от изследователите е останало и съобщението в арменската история от V в. на Елише: „Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани…” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).

 

 

Решаването на въпросът за произхода на хуните-ефталит е изключително важен за ранната българска история, понеже връща на нейните страници историческата личност на Ирник от рода Дуло (Именник на българските князе), определян дори от мастити професори в нашата страна като „митичен владетел”…

 

 Кои са те?

Хионитът Грумбат и персийския цар Шапур ІІ първо воюват помежду си през 357/8 г., а след това стават съюзници и хионит на Грумбат, заедно с перси и алани участват в обсадата през 359 г. на византийския град на горен Тигър – Амида.

За хуни, които първоначално воюват с Шапур ІІ, а след това стават негови съюзници, пише в повествувателна форма и арменският историк Мовсес Каланкантуаци:

„През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (кн.ІІ, гл.І). Така станали съюзници…

Възможно е Грумбат и Хонагур да са една и съща личност, второто име е явно прозвище (хон от Геруа, област на север от Дербенд, упомената още през ІІ в. в Географията на Птоломей).

Действието, разказано в историята на арменския средновековен автор Мовсес Каланкантуаци се развива в Задкавказието, в област Сюника.

Амиан Марцелин, независимо че пише на латински, е заелявно от сироезични източници, че народът на Грумбат, се казва „хионит” (кн.ХVІІІ, 6.20). Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са.

От съобщението в историята на Амиан Марцелин (кн.ХVІІ, 5.1.), че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи път европейските хуни, преди те да превземат алани и готи към 375 г., съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също:

    „В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от спомена за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ). Това сведение, между другото, дава отговор кои са т.нар. „бели хуни”, убили през 484 г. Пероз и завладяли за „две години” (Прокопий) Персия. Тоест, в сведението на Прокопий, че белите хуни-ефталит нямат нищо общо с пост-атиловите хуни, има очевидна грешка…

„Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия.

Оттук става пределно ясно, че „хионит” (хион, хони) е просто форма на името, известно на западните автори като „хуни”.

Произходът на името „хионит”, под което сироезичния летописец от 517 г. Йешу Стилит има предвид европейските хуните, е явно сироезичен, така както „хион” е персоезично наименование на „хуните”, упоменато за първи път в Деветия Яшт на Авеста през VІ в. пр.н.е.

 Забележително е, че по данни на ефталитската нумизматика (R. Ghirshman., 1948; W. Henning.,1960) самоназванието на ефталитите е хион (на монетите OIONO).

Гумильов отъждествява арменското название „хони” с хионит и ги разполага като произход в Согд, което си е доста своеволно, предвид кавказкия произход на етнонима „хони” в арменските и грузинските извори.

А.М.Манделщам пък вменява, че хионит са тъждествени с източните на Персия кидари, което също е грешно:

”Мы имеем основания считать, что Кидара сыграл выдающуюся роль в событиях, разыгравшихся на протяжении второй половины IV в. н.э., и сумел возглавить хионитские племена, по всей вероятности после участия их в походе Шапура II на запад. При их помощи он покончил с зависимостью от Ирана, а затем завоевал ряд областей северной Индии, имея намерение, очевидно, восстановить кушанскую империю. При дележе захваченных областей возникло столкновение с частью хионитов, участвовавших в походе. Это столкновение вынудило Кидару отдать хионитам центральный Афганистан. Часть хионитов, обосновавшаяся в Прикаспии, от Кидары не отложилась и продолжала сохранять в дальнейшем тесные связи с его преемниками, что обеспечивало этой части хионитов до определенного периода независимость от Ирана.”( КСИЭ. Вып. XXX. 1958. С. 66-72).

Що се отнася до формата „хионит”, която и Йешу Стилит в началото на VІ в. употребява, е видно че по никакъв начин не може да се сложи знак на равенство между съобщението на Приск за кидарите и на Йешу Стилит за „кионайе”, които той в един и същ пасаж свързва с предкавказките хуни от 395 г.

Името „хион” не е чуждо като название за обозначаване на предкавказките хуни и в арабоезичното житие (очевидно превод от сирийски) на Св. Григорий, където хуните са наречени „куан”: Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482, 22. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните:

”И изпрати той (Св.Григорий – бeл.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.”

          От арменската история от V в. на Тавстос Бузанд знаем, че тази християнска мисия на Йоан е била сред хуни и масагети в Кавказ през ІV в. от н.е., явно за нея е знаел и Йероним през втората половина на ІV в., оповестявайки, че „хуните четат Евангелието”…

ДОПЪЛНЕНИЕ:

Произходът на ефталитите е пост-атилов…

В историческата наука се знае много добре годината на превземането от хуните на персийската държава на Пероз, това е 484 година…Но има едно неудобство, повечето модерни изследователи твърдят, че хуните, които превземат Персия през 484 г., са всъщност на източната й граница, докато нашите пост-атилови хуни, са на северо-западната граница на Персия (???).

През 1941 г. руската изследователка Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит, не са включени в научен оборот.
„Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6).
Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит, без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор…” (пак там, с.7).
Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит.

Такова преразглеждане не е направено в историческата наука.
До какви изводи може да ни доведе то, ако бъде предприето?

Авероес

арабски философ Роден: 1126 Кордоба, Испания Починал: 10 декември 1198 Маракеш, Мароко

Авероес е името, с което е известен в Европа Абдул Валид Мохамед ибн Ахмед ибн Мохамед ибн Ахмед ибн Ахмед (на арабски أبو الوليد محمد بن احمد بن محمد بن احمد بن احمد بن رشد), наричан още ибн Рушд, арабски философ, лекар, юрист и математик. Неговите философски възгледи оказват силно влияние върху европейската философия (вижте авероизъм).

Авероес е роден в Кордоба и произлиза от семейство на юристи от школатамаликия. Дядо му Абдул Валид Мохамед е главен съдия на Кордоба при Алморавидите, а баща му Абдул Касим Ахмед заема същия пост до идването на власт на Алмохадите през 1146.

Авероес е представен в двора от философа Ибн Туфайл (Абубацер), везир на Абу Якуб Юсуф. Там той се сприятелява с известния лекар Авензор. През 1160 е назначен за кадия в Севиля и през цялата си кариера заема различни съдебни постове в Андалусия и Мароко.

Най-важният философски труд на Авероес е Тахафут ат-Тахафут (Опровержение на опровержението), в който защититава философията на Аристотел срещу твърденията на ал-Газали, че тя е вътрешно противоречива и несъответстваща на учението на исляма. Според него няма конфликт между религия и философия, това са само два различни пътя за достигане до истината.

Авероес е автор на обширна медицинска енциклопедия, както и на коментари на Аристотел, чиито преводи преоткриват забравената в Западна Европа аристотелова философия. Той пише своите изследвания в продължение на почти три десетилетия и коментира всички трудове на Аристотел, с изключение на Политика, до която няма достъп. Идеите на Авероес са включени в християнската схоластична традиция от автори като Сигер Брабантски и Тома Аквински. Авторитетът на Авероес в Западна Европа е такъв, че Тома Аквински го нарича просто Коментатора, така, както нарича Аристотел Философа.

Със засилването на религиозния фанатизъм в Андалусия в края на 12 век Авероес е отстранен от постовете си и е заточен и поставен под наблюдение в околностите на Кордова. През следващите години, много негови трудове в областта на логиката и метафизиката са унищожени от цензурата.

 предоставил: Пламен Иванов от Уикипедия

Стиховете на Андрий Будугай на български и украински.

На Патриарх Евтимий

(акростих)

Посвети сам ти живота си на Бога,

Алконост бе сякаш – духом тъй се извиси!

Твоите следовници сега са много –

Реформаторството твое цял народ спаси…

Исихазмът български ти даде сила,

А Атон те осени за верните слова:

Ревностно опази книгите-закрила,

Храбро носи кръста си на църковния глава.

Единение в духовност и наука –

Вярата и Истината – стана твоя твърд.

Търновград на новото бе център тука.

“Извезаните словеса” твои са без смърт.

Могъществото турско ти с мисъл порази,

Идеала на Христа за бъдното спаси

И Юга славянски към Бога извиси.

Превод от руски на български направен

от Невяна Константинова,

Гр. София, септември 2004 г.

Патріарху Евтімію

Проходить час і чітко розумію:

Аршинами[1] не зміряти святе!

Твій дух через віки несе надію,

Рятунком кожному із нас стає.

Ісіхія[2] дала тобі глибини,

Афон-гора[3] очистила тебе.

Реформу[4] ти прозрів тоді з вершини[5],

Хрест взявши та не скинувши ніде[6].

У Лемносі[7] ж, в імперському затворі

С Андрий Будугай, автор на  книгата “Път към сиянието на Истината, пред глъбините на Словото”, съвместно с неговата съпруга Олга Будугай, се запознах при нейното представяне, в  клуб “Берьозка”- Пловдив. Поканих го да напиша нещо за него, за книгата му и просто да  си сътрудничим в бъдеще. Той  без да се замисли отговори с “ДА”. И ето направихме първият контакт чрез интернет.    

За Андрий Будугай , Бойко и Дияна Златеви пишат следното:

Ново слово за Словото

В едно от своите есета великият руски художник, мислител, археолог и пътешественик Николай Рьорих пише: «В своите най-добри открития науката се оказва изкуство. Подобен поразителен научен синтез завинаги ще се запечата в човешкия мозък като нещо непреложно убедително. Така науката ще престане да бъде сбор от условно подбрани факти и тържествено ще се отправи към овладяване на новото мислене, водейки след себе си човечеството» .

Двадесети век стана свидетел на небивали дотогава открития във всички науки, особено в естествените. Същевременно обаче, процесът на натрупване на научно знание сякаш «забуксува» – броят на научните открития нараства много по-бавно от сумарния обем на научните публикации. Чуват се дори гласове, че възможностите за откриване на нови знания се изчерпват, че приближава «Краят на науката» – така е озаглавена книгата на известния американски научен журналист, Джон Хорган.

Едва ли ще сгрешим, ако кажем, че една от причините за кризата на съвременната наука се състои в това, че гласът на Рьорих за съжаление не беше чут – неговият пример не беше последван от научната общност и той, заедно с малцина други, като основоположника на геохимията, Владимир Вернадски, основоположника на хелиобиологията, Александър Чижевски и автора на пасионарната теория за етногенеза Лев Гумильов, остана по-скоро щастливо изключение в своя цялостен подход към явленията в природата, и човешкото общество.

В края на двадесети и началото на двадесет и първи век обаче се появиха кълнове на нови открития, основани на синтеза, в различни области на знанието, много от които тясно свързани със свещеното слово и със сакралния, провиденциален смисъл на еволюцията на човечеството. Ще приведем някои примери.

Руският историк проф. Андрей Зелински, формулира основните принципи на архитектониката на “религиозните митологеми” в смисловото пространство на традиционните култури и на основата на тези принципи разработи модели на сакралното време за съществуващите днес култури – християнската, будистката, юдейската, ислямската, китайската, зороастрийската, както и за някои от изчезналите традиционни култури.

Словашкият софиолог Емил Палеш, въз основа на прецизен статистически анализ на структурата на културното израстване на човечеството, обоснова въздействието на висши духовни същества – Архангелите – върху световния исторически процес и възкреси в лоното на съвременната наука древните истини, скрити под булото на ангелологията, астрологията и алхимията.

Големият български художник Цветан Цеков-Карандаш, вдъхновен от прозренията на своя велик учител проф. Николай Райнов, отдаде над шестдесет години от своя живот на разкриването на пропорцията на златното сечение и перспективата в картините на Леонардо да Винчи. Единствено, трагичната кончина му попречи да пристъпи към вече подготвеното от него теургично тайнство – пресъздаването на Леонардовата “Тайна Вечеря” в нейния първоначален вид, върху нова стена. Според замисъла на Карандаш, тази нова стена трябваше да се намира в града, носещ името на Премъдростта Господня – в българската столица София.

Неколцина работещи, независимо един от друг изследователи от Русия и България, между които най-ярко сияе звездата на без време напусналата този свят Ирина Сидоренко (1958-2007), убедително доказаха, че значимите исторически събития са разположени във времето, според божествената пропорция на златното сечение – закономерност, която дава един от ключовете към разкриването на провиденциалния смисъл на историята.

“Новият Колумб” – бележитият руски математик Анатолий Фоменко, известен с идеите си за ревизиране на общоприетата историческа хронология. Всъщност направи откритие, неосъзнато от самия него – съставените от учения и сътрудниците му хронологични таблици и диаграмиу всъщност убедително сочат самоподобната структура на световната история, нейното морфологично единство, обхващащо всички епохи и географски региони без изключение.

Датският ориенталист Кристиян Линдтнер, откри изненадващи гематрични (основани на числовите стойности на буквите в азбуката) съответствия между християнските евангелия и будистките сутри, повествуващи за живота на Гаутама Буда. Тези съответствия представляват неоспоримо свидетелство за съществуването на глъбинна връзка между двете религии, чиято глобална значимост тепърва предстои да бъде осъзнавана.

Полският космолог и католически свещеник Михаил Хелер, лауреат на наградата “Темпълтън” за 2008 година, в своите трудове положи основите на един нов синтез на подходите на науката и религията в един хармоничен, цялостен мироглед.

Този списък, разбира се, е твърде непълен. Но е вън от всякакво съмнение, че в него трябва да бъдат включени имената на авторите на настоящата книга – филолозите от Украйна Андрий и Ольга Будугаи – осъществяващите познание в Словото, чрез Словото и от Словото.

Именно, принадлежността на семейство Будугай към тази нова наука, синтезираща различни пътища на познание, стана причина да поканим Андрий Будугай като първи чуждестранен лектор, за участие в организираната през 2010 година в София и Пловдив от сдружение “Нова палитра” съвместно с община Пловдив и редица културни организации, VI пролетна лектория “Единство на времената”. Всъщност “чуждестранен” е формално и следователно неточно определение – и Андрий Будугай, който е с български произход, и съпругата му Ольга, принадлежат и към българската култура, от която черпят вдъхновение за своето творчество, и с която ги свързват множество нишки на духовно съзвучие, взаимно разбиране, и плодоносни приятелства.

Онези, които са имали удоволствието да се докоснат до статиите на Андрий и Ольга Будугай, вече познават универсалността, с която Словото се разкрива от двамата автори – за тях то е и скъпоценна руда, в която се съдържат съкровените свойства на всички химични елементи, и чудотворно биле, с помощта на което умелият лечител е способен да изцери всяка телесна и духовна болест, и магично заклинание, при боравенето с което се изисква особена отговорност, и незаменимо сечиво, с което се извайват и възвестяват образите на грядущите събития.

Спектърът на обхванатите от двамата автори проблеми и яснотата на мисълта, с която те са разгледани, сродява техния сборник с един друг забележителен труд на същата тематика, превърнал се вече в част от българската философска класика и все още очакващ превод на други езици – “Словото” на гениалния български художник Илия Бешков.

В настоящата книга, както и в други трудове на Андрий и Ольга Будугаи, се разкрива един удивително широк духовен кръгозор. Наред с имената на изтъкнати филолози като Владимир Проп, Александър Потебня, Eмил Бенвенист, Измаил Срезневски, Николай Шански, Юрий Комар, Павел Черних, Марк Маковски и др. в произведенията на двамата Будугаи можем да срещнем цитирани основателката на Теософското общество Елена Блаватска, Николай и Елена Рьорих, религиозния философ Павел Флоренски, писателя-духовидец Даниил Андреев, втория Пазител на Храма на човечеството Уилям Дауър, езотериците и теософите Ани Безант, Нина Рудникова, Георг Мьобес, Едуар Шюре, Елизабет Хайх и много, много други… Не липсват и препратки към съчинения на велики философи – както древни, така и съвременни, към свещените книги на различни религии и към класически произведения от литературите на различни народи.

Широката ерудиция на авторите и богатството на разглежданите от тях теми, обаче в никакъв случай не ги довежда до еклектизъм. На протежение на цялата книга, Андрий и Ольга Будугаи са последователни в изразяването на един органичен, цялостен мироглед, който е въплътен в техния общ труд от първоначалния замисъл и до най-малките детайли. Специално внимание заслужава композиционният план на книгата, съставена от три глави – “Етика”, “Филология” и “Природа”. В избора на тяхната поредност е представено едно схващане, характерно за множество философски школи на Изтока – че безопасното проникване в тайните на Словото и природата е възможно единствено след усвояването на основните етични принципи.

Предложените на вниманието на читателя статии, заемат достойно място в пространството на академичната филология, като същевременно носят белезите на задълбочено проникване в пластовете на езотеричното знание. Уместно е да си зададем въпроса – езотерици ли са самите Андрий и Ольга Будугаи?

Популярната в днешно време свободна интернет енциклопедия “Уикипедия”, дефинира езотеризма като «религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата, или някакво учение пред непосветени». Ако приемем тази дефиниция, не бихме могли да открием в творчеството на семейство Будугай езотеричното, тъй като те открито споделят и публикуват резултатите от своите изследвания.

Проумяването на глъбинния смисъл на тези резултати обаче, изисква не само интелектуално усилие, но и напрежение на духа. Бидейки не само учени, но и творци, Андрий и Ольга Будугаи са създали научен труд, за който с пълна сила важи казаното от Гео Милев за произведенията на изкуството, в публикуваното през 1922 година езотерично есе «Тайната»: «Изкуството води човечеството към постигане на абсолютния дух – на философския камък – на Бога. Всяко художествено постижение е разгатване на част от Мировата Тайна, на част от Мировата Хармония» . И всяко достижение на зараждащата се нова одухотворена наука също, ще добавим ние. В този смисъл много по-вярно характеризира същността на лингвоезатеричните изследвания на двамата Будугаи една друга черта на езотеризма, също спомената в Уикипедия – “Езотеризмът” като вътрешно познание се приема само от хора, поставили в основата на ценностната си система духовното развитие”. Такива хора са авторите на тази книга, и за също такива читатели е написана тя.

Мария Герасов

Следва продължение

 тагове” Андрей, Олга, Будугай, книгата