ЯКЕТА
тагове: якета, красиви, модели, за всеки ден
МЪЖКА МОДА БР.92
Leave a reply
Monthly Archives: ноември 2013
СВЕДЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИТЕ БР.92
в арабските средновековни източници…
Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 – 923 г.) в своята „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) посочва „Бунджар” и „Бурджан”.
В константинополският вариант на същата книга, т.е. текста на Бел`ами, „Бунджар” (банджар) даже е редактирано на „Булджар”.
Непосредствено със сведенията на арабоезичния персийски историк ат-Табари, друг ирански арабоезичен историк ибн Рушдъ (903 – 913 г.) пише, че съществуват три вида българи.
„Те са три вида. Единият се нарича б. р. сула, другият – ас – к. л., а третият б. л. к. р.”
„Худад ал-алам” (ок. 982) и Гардизи (1050 – 1059 г.) компилират от Ибн Рушдъ и повтарят същото.
“Ас-к.л.”, т.е. Аскал (Есегел, Ишикил) е българска провинция в Приднепровието с особен статут, подчинявала се е на владетеля на гр. Болгар на реките Волга и Кама.
Това е единият вид българи (ас-к.л.).
Вторият вид са – „б. р. сул”.
Така са посочени у Ибн Рушдъ и неговите компилатори.
Ат-Табари, който е по-добър извор, ги нарича „баланджер”.
У ат-Табари „бунджар” са упоменати само веднъж, докато „баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н.
Това не е случайно, бунджар/банджар, на които Кавад плащал данък, според ат-Табари, избягват заедно с аварите-отцепници в Панония, т.е. „банджар” на ат-Табари, са „кутригурите” на византийските автори.
А „баланджер”, които остават, според ат-Табари, са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-антични историци.
Ибн Рушдъ познава баланджер като „б. р. сул”, а на мястото на „бунджар” (ат-Табари) поставя „б. л. к. р”.
Третият вид българи са бунджар (=б.л.к.р.)
Ас – к. л
Б. р. сул
Б. л. к. р.
Какъв е извода?
Фактически, във визията на ат-Табари бунджар изчезват, а баланджер (Артамонов дава данни, че под това име трябва да се разбират „българите”) остават.
Ибн Рушдъ пък и неговите компилатори дават вече едно по-общо сведение, че българите са „три вида” и „б. л. к. р” не бива да се бърка с „б. р. сул” (баланджер).
Следователно, „б.л.к.р” на Ибн Рушдъ са „бунджар” на ат-Табари, т.е. са същите онези, които други арабоезични извори от Х в., (а и писмото на хазарския цар Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шафрут), наричат - V.n.n.d.r.
Фактически, класическото за гръкоезичните късно-антични извори деление на българите на два вида: кутригури и утигури, е съхранено и тук, имайки предвид, че ас-к.л. е всъщност наименование на страна (Аскал, Ишигел), а арабоезичните извори правят разлика между страна и народ, посочвайки v.n.n.d.r, като обитаващи именно в страната Аскал.
особено ценен е анализа на Минорски по тази тема
§.53. Рассказ о стране V.n.nd.r http://odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm
Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”
Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн Рушдъ.
Ахмед ибн Фадлан (921 г.) пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”.
И така, бунджар/бурджан и баланджер, са същите онези, които гръкоезичните автори наричат “кутригури” и “утигури”.
Ето защо през Х в. хазарският цар Йосиф, давайки генеалогия на народа си, съвсем спокойно включва патронима на българите “Булгар” сред предците си, а посочва в-н-н-т-р като народа, с който Аспарух мигрира на Дунав.
А от своя страна, повечето арабоезични средновековни автори, слагат знак на равенство между бурджан (бунджар, в-н-н-т-р) и българите в Дунавска България…
МАКЕТ НА ЗАНАЯТЧИЙСКА ЧАРШИЯ БР.92
Влизайки в І-ва зала, посетителят се пренася век и половина назад, във времето благодарение на експонирания макет на Троянската занаятчийска чаршия. С много търпение и безспорен талант, Христо Мондешки през 1969 г. по проект на Стефан Дачев, Стефан Пенков и Петко Съйчевски изработва макета, достоверно представящ старата чаршия. Тя е погълната от пламъците на пожара по време на Руско-турската война в 1877 г., когато целият град е изгорен до основи
тагове: макет, занаятчийска, чаршия
ИВАН ХАДЖИЙСКИ И ЧУДОМИР БР.92
ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Чудомир
Не помня кой ни запозна в София, но разбрах, че взаимно сме се интересували един от друг. То беше, когато замисляше „Бит и душевност на нашия народ“. Не много преди това той обиколи с едно старо колело цяла България, за да събира материали. Спомням си, че от тогавашната ни околия беше се отбивал в Павел баня при брат ми, тогава директор на прогимназията, ходил в с. Енина и уморен дойде у дома в Казанлък. Между другото Хаджийски имаше силно развито чувство за хумор и дали защото бяха на битови теми, четеше с интерес и моите фейлетони, които излизаха всяка седмица във в. „Зора“. Понеже договорът ни беше такъв, аз нямах възможност да ги преглеждам и поправям по-внимателно, пък си бях и небрежен в туй отношение (какъвто съм и сега), щом излезеше фейлетонът от печат, той го надраскваше с цифри, заградени в кръгчета върху ония места, където забелязваше грешка. След това изписваше с широкия си почерк цяла малка тетрадка, за да ми обяснява в какво се състои грешката, и ми изпращаше двете. По същия начин му отговарях и аз, като част от грешките признавах, а другата оспорвах. Иван беше отличен стилист и много държеше на езика. Един път ще ме похвали, друг път ще ме нареже здравата. Така например в една част от писмо с дата 17.I.1939 г. пише:
„Поздравявам те от сърце за последното ти парче — безукоризнено, съвършено от езикова страна. Те това е единство на език и тема. Словото се лее, излива образите гладко, с един замах, няма маниерничене, няма чуждици. Класическа простота, гладка, без възли в линията на изложението…“
В друга запазена страница от писмото от 21.12.1938 г. пише следното:
„Ти пишеш, аз чета. Ти знаеш и това, което не пишеш, и мислиш, че и аз го зная… Аз чета само това, което си написал, и разбирам само това, което може да се разбере от написаното… Та ти казвам, драги приятелю, и ти си прав, и аз съм прав. Ако е за това, че писаното за тебе е вярно, прав си, ако е пък за това, че четенето от мене не е вярно, аз съм прав.
Ти си в кълбото и викаш на мене, който съм вън от него:
— Стените на кълбото са вдлъбнати. Как ти ги виждаш, мене не ме интересува, защото в кълбото аз като читател никога няма да вляза, и за да се разберем, ти трябва да кажеш:
— Стените са изпъкнали.
За автора всичко е ясно и той смята, че го е предал с писаното, защото чете между редовете, но читателят чете само редовете. Така че аз не исках да те унизя, а исках, както ти казах на улица «Витошка» и както ти пиша, да ти покажа как чета аз, какво ми говори написаното, какво събуждат в душата, в ума ми редовете. И ако ти пишеш за мене и ако смяташ, че представлявам читателят, да се стараеш да застанеш по тези въпроси, да се доближиш до гледището на читателя.
В това приближение е авторското величие. Прочие смело напред, защото можеш!“
В трети откъс от писмото от 17. I. 1939 г. са запазени следните мисли:
„… Съвършенството има степени. И най-лошата работа, правена от майстор, отразява майсторството му. Но не е все едно да четеш «Под игото» и «Нова земя», «Чичовци» и «Казаларската царица».
Съвършенството 85 до сто на сто остава, 15%, 10% — драскотини, които веднага не се забелязват, но дават шум, тъкмо този 10-15% шум аз се опитах да издиря бавно, с внимателно четене в твоя разказ. В случая, разбира се, че около брадавицата на Венера Милоска се дига шум, колкото за хумора на Лъжлив Съби, то е защото брадавицата е именно на Венера Милоска. Се разбрафме?“
Такива писма-тетрадки се бяха събрали доста, но пренасяне, преустройване, ровене на чужди ръце из папките ми — повечето от тях са изчезнали. Останали са само две и няколко отделни листа от другите.
Един ден между тия писма и приятелски спорове Хаджийски ми даде следния сюжет: „Стоян Змияра от гара Земен трепал се, трепал се с магарето да спечели, не можал. Почнал да купува билети от Държавната лотария, пак нямал късмет. От последния дял купил билет на късметя на магарето и спечелил…“ От това развих разказа „Приятели“, след отпечатването на който получих следната тетрадка-писмо:
Драги Чудомире, излизането на „Приятели“ за мене е голямо литературно събитие… За пръв път аз присъствувам на раждането на едно художествено произведение и надниквам в художествената работилница на един писател от класа… Аз съм удивен от процеса на овъплътяването от идеен скелет. Мнозина знаеха историята на Стоян Змияра от моя разказ, който намираха за живописен. Те също са удивени от онази художествена сила, която можа да превърне този „живописен“ разказ в бледа идея.
Много, много научих от този наглед незначителен случай.
II
Ти знаеш, че аз не обсъждам идейните позиции на твоите писания, щом те излизат във в. „Зора“, поради това аз се спирам само на стилните им особености. В това отношение „Приятели“ и „Търговийка“ са почти съвършени, въпреки ината ти да не се откажеш от тези изтъркани: „примерно казано“, „значи“, „да речем“, „такова едно“…
Уводът на „Приятели“ е една стилова знаменитост. Той трябва да отиде като пример в стилистиките за простота и изразителност. А авторовите (твоите) сентенции, които толкова хубаво и плътно прилепват към действията и фигурите, могат до една да бъдат цитирани навсякъде като хаплива мъдрост: „Навред кучетата все боси ходят и на сиромаха все му духа през гащите“, „С кротост и смирение само на хаджилък се не ходи“.
Тук много фино и майсторски си намерил средство да участвуваш в разказа, за да усилиш неговата живост: „шапката все е с дупка, ама и толкова ли да не е“, „за това пари не дават, а само сопи по гърба“.
Спирам се на тези пунктове, защото ти бе се увлякъл от идеята всеки ред да е описание на лице, вещ или действие, или диалог при абсолютно неучастие на автора. Както виждаш, в тези случаи авторът ни поднася художествени дефиниции в защита на малкото щастие на героите си, поговорки и от това разказът не само че не губи, но добива особена сила и изразителност. По тази линия могат много работи да се кажат, за да се даде не само явлението, но и мъдростта, на която навежда.
По тази линия, на малко философска ирония, имаш по-голяма свобода при подбиране на материала. От нещата вземаш най-изразителното, а останалото запълваш с художествена сентенция. Защото не винаги може материята да позволява такова идеално съчетание:
1) естественост;
2) и то в диалог;
3) с ирония;
4) идейната позиция на автора, както знаменитият край на „Търговийката“: „Какво да се прави? Търговийка бе, докторе, не е нещо престъпление! Търговийка таквоз — препитание на фамилията.“
IV
„Пройчо наду бурията.“ Най-после намери се образът, който да ни отърве от глупавото „ревна като…“ нещо подобно на „хукна Тропчо като луд?“ из село.
— Лудница за магарета?? Магарешка психопаталогия??
V
„Сиромах Тоньо Петакът и сивото му магаре Тропчо. Това е то. Два мъжкаря, два другаря. Друго няма!“
И не е нужно нищо повече, за да бъде толкова красиво и ясно. Мигар ще каже някой: Няма „сиромах като църковна мишка“ или: не е ясно. Да се обясни как тъй „два другаря“ и друго няма.
VI
Мигар чудният образ: „чак след три дена ще се прибере в къщи с клепнали уши“, има нужда да се продължи: като на еди-какво си, когато работата е ясна и преясна и без всякакво „като“.
Пиша ти за това „като“, защото като го видя някъде, просто ми се подига, макар че и то се използва на места умно: като брат, като поп.
VII
На тази тема достатъчно.
VIII
Читалищно събрание. Миналата неделя има общото си годишно събрание. Селският барабан го обяви в 3 часа. В 3 часа в салона на училището беше само слугата до печката.
4.III.1939 г.
Иван Хаджийски
Критиките, които Хаджийски ми правеше — някога прекалено строги, други път прекалено хвалебствени, — ми помогнаха много, научиха ме на много неща, но моят начин на писане не се повлия много от тях. Опитах се веднъж да построя писаното така, че всичко да е на място и по всички правила на нашата словесност, но не ми хареса. Излезе някак сухо, съчинено, измислено и почнах пак така, както си говори народът. Може изречението да е неправилно, може някъде да има повторение, но без да е дословно, е много по-близо до народния говор, отколкото начинът, който той препоръчваше.
Беше изминало доста време. Последната ни среща беше в градинката до банята, но в Ивана забелязах нещо, което силно ме смути. Той беше посърнал, разочарован и не му се говореше даже. Какво беше преживял или преживяваше, не можах да узная.
Не се мина много, и го изгубихме.
(Публикуван във в. „Литературен фронт“, XXIII, бр. 52 от 21. XII. 1967 г.)
предоставил: Христо Павлов
тагове: Иван Хаджийски, Чудомир, среща, разговор
ПОЕТИЧЕН АФИШ БР.92
С * Т * И * Х * О * В * Е
ДВАМИНА
Пенка Чулова
Мъничка, игрива тича по клонака.
Палава, скоклива – радост за децата.
Те обичат много да играят, тичат
и да знаеш, катериче, колко те обичат!
Бързо нека свърши таз студена зима!
Как ще караш, катериче, в дните зимовни?
Бързай и играй на воля, катеричке мила,
че земята се покрива с бели пелерини!
Всичко туй е чисто бяло, не е овехтяло.
Буен вихър клони люшна, дето залюляло
и дървото с хралупата, дето се е скрило
да не падне преспата Зайченцето бяло.
Все край тебе в гората се премята
и на завет се приютихте двамата.
СРОДЕНА С ТЪГАТА
Бианка Карбавска
Каква тъга! Понякога разяжда
понякога въздига до звездите.
В най-късния среднощен час се ражда
като прашинка дращи във очите.
Минават дните- в радост и тревоги
Една безкрайна луда въртележка.
Минутите прелитат босоноги
и гаснат като прегорели свещи…
А всяка вечер, щом сънят прогонен
от миглите ,бездомен си отива,
един внезапен и ненужен спомен
със мен под одеалото се свива.
И връща се тъгата ненаситна…
с акордите на Лунната соната.
Да я отпратя вече не опитвам.
От болката се ражда красотата.
Каква тъга! Понякога разяжда
понякога въздига до звездите.
В най-късния среднощен час се ражда
като прашинка дращи във очите.
Минават дните- в радост и тревоги
Една безкрайна луда въртележка.
Минутите прелитат босоноги
и гаснат като прегорели свещи…
А всяка вечер, щом сънят прогонен
от миглите ,бездомен си отива,
един внезапен и ненужен спомен
със мен под одеалото се свива.
И връща се тъгата ненаситна…
с акордите на Лунната соната.
Да я отпратя вече не опитвам.
От болката се ражда красотата.
ВЕЧЕРТА СЕ СЛЯ
Rosen Obretenov
С пътя към звездите
пространството се изпълни
с тишина.
Ние хората, онези земните
потомците на древни
цивилизации
живеем ден след ден
от земните си
път света да претворим
Не знам дали искат
всички да узнаят
от къде сме тук дошли?
Ние сме пътници
скитници във времето
епохи, форми, светове!
ад всичко пред нас
сои духовността!
Човек си идва със своята мисия
която трябва да осъществи! КОЯТО
Защото енергията е основа
на материята която
се разпада всеки миг!
Разумът остава вечен
и само той пътник е
във времето
под различен вид!
Да скитници сме сред звездите
така животът се градим!
НЕ УМИРАЙ БАВНО!
Пабло Неруда
Умира бавно този…
който не пътува,
който не чете и не слуша музика,
който не открива очарование в себе си.
Умира бавно този…
който разрушава себелюбието си,
който отказва помощта,
който не търси разнообразие.
Умира бавно този…
който се превръща в роб на навика,
минавайки всеки ден по същите пътеки,
който не рискува
да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.
Умира бавно този…
който бяга от страстта
и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.
Умира бавно този…
който не променя живота си,
когато е недоволен
от работата или любовта си,
който не рискува
сигурността за неизвестното,
за да преследва една мечта,
който не се решава
поне веднъж в живота си
да избяга от мъдрите съвети.
Не умирай бавно…
Живей днес!
Рискувай днес!
Действай днес!
Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!”
КАРТИНИТЕ НА ГЕОРГИ ТЕРЗИЕВ БР.92
Георги Терзиев е :роден в Пловдив през 1965 г.Завършли техникума по дървообработване и вътрешна архитектура-специалност дърворезба, в родния си град. След казармата е приет в учителския институт в Дупница, подготвящ учители по изобразително изкуство и трудово обучение. До ден днешен практикува учителската професия, преподавайки на ученици от 5 до 9 клас в СОУ”Св. Константин-Кирил Философ”в Пловдив. Рисува от дете, а и това е смисъла на неговия живот. През 1988 г е привлечен от иконата и през 1992 г е приет в задругата на майсторите на народни художествени занаяти- специалност иконопис. До сега има близо 500 изработени икони. Но истинското му творческо разгръщане започна през 1997 год., омагьосан от акварелната живопис. Иконата го научава на труд, дисциплина, прецизност и упорство.Чрез акварела, той изразява своята душевност. Много обича да пътува по света и да рисува на място.Така, най-спонтанно изразява това, което го грабва. С риск на прехваленост, но морално удовлетворен,че неговите творби се намират във всички части на света. Между другото,от 13 години задълбочено изучавам най-древната наука на човечеството-астрологията. Чрез нейна помощ, си изяснява много фини детайли, относно изкуството му.
Сега има ,18 самостоятелни изложба: Това лято 2 пъти у посетил Хърватия и 1 път Черна гора. Половината от акварелите скицира са на място. Възхитен от природните красоти и архитектурата
на гр.Будва Котор /Черна гора/,магическите Плитвишки езера/Хърватия/,гр.Загреб и др. ги отраява в последната му изложба.
представя: Мария Герасова
тагове: картините, Георги Терзиев
ВРЕМЕНА НА ПОДЕМ И УПАДЪК БР.92
НА РЕЛИГИЯТА И НРАВСТВЕНОСТТА
(Журнал “Странник”, Год XLII, т.I, Петроград, 1901, сс. 42-71)
В хода на историческия живот на човечеството не е трудно да се забележат периоди, когато пулса на живота като че ли започва да бие по-силно, във всички части на човешката дейност започва оживление, енергията се повишава, производителността се усилва, въобще цялостният човешки организъм се пробужда и човечеството тръгва с бързи стъпки по пътя на прогреса. От друга страна, с тия светли епохи срещаме и други епохи, които като тъмни ленти стоят на фона на историята. Това са периодите на упадък, застой и мрак. В тях няма ни славни имена, ни велики събития, нито безсмъртни произведения на изкуството и създания на творческата мисъл, нито пък сияния на гений или поне слаби отблясъци на талант. Хората, като че ли са изчерпали своите сили, изразходвали са духовните съкровища и, обезсилени и уморени, са потънали в апатия.
Историята на религиозното съзнание на човечеството ни показва същата картина. И в нея виждаме периоди на упадък и периоди на подем, и тук ясно личи това редуване на понижение и повишение, както и в общото русло на живота на човешкия род. В определени моменти от историята религиозното чувство отслабва и заглъхва, олтарите не виждат жреците, храмовете пустеят, религията изгубва своята ръководна роля в живота, и хората поемат по своя си път, сякаш нямайки нужда от небето и все едно са забравили за него. Цялото им внимание се съсредоточава тогава върху непосредствената материална действителност; и обикновено в областта на външната култура в подобни периоди човечеството достига забележителни успехи. Заедно с тия успехи се отбелязва засилване и на умствената деятелност, развитие на науките и философската мисъл. Тези бързи успехи играят не малка роля за упадъка на религията, с който се характеризират подобни векове. Опиянено от горделивото съзнание за своята мощ, човечеството изживява своята лекомислена младост с нейните мечти и идеали, с нейната самоувереност и упование на собствените сили, с отхвърлянето авторитета и преданията. Разумът, увлечен от победите в областта на знанието, смело взима ролята на вездесъщ по всички въпроси и обещава на човека без висша помощ, разчитайки само на собствените си сили да проникне в тайните на битието. А могъщата вяра на човека в самия себе си, при това твърде преувеличена вяра, неволно поражда онзи индеферентизъм и скептицизъм, който ледено сковава религиозното чувство.
Но има и други епохи, които можем да наречем векове на човешката вяра. В по-голямата си част те идват след вековете на упадък на религията и с тяхната противоположност. Бързо преминава юношеството на човека и лекомислието се замества от мъдра опитност. Бързопреходна е младостта на човечеството и мимолетни са увлеченията и грешките на отминалите дни. Животът не е изпълнил своите обещания; науката и философията безсилно стоят пред загадките на съществуването, без да са в състояние на проникнат отвъд съдбовната двер. Тогава се и разкрива с все сила винаги живата в човешката душа потребност от молитва и вяра, потребност, която може да отслабне, но не да изчезне; която може да се приглуши, но не да се изличи. “Вечните въпроси” търсят своето разрешаване с особена настойчивост, и жаждата да се намери отговор на тях достига своя апогей. Неудовлетвореността, недоволството от настоящето изникват с небивала сила, и понеже няма надежда за бъдещето, има един единствен изход – отчаянието, или връщането към вярата. И безпомощното човечество се обръща с молба към забравеното небе. Религията, до момента унищожавана, се радва вече на най-жив интерес, и подем на религиозното чувство се усеща във всички сфери на живота. Никога вярата не е била по-гореща и настойчива. Никога човекът с по-голямо упование не е обръщал взорите си в отвъдния свят, никога с по-голяма самоотверженост не е предавал себе си в ръцете на Провидението. Индеферентността и скептичността отстъпват място на религиозното пробуждане и за дълго изгубват всякакво значение в очите на людите.
Историята на човешкия род възхожда към първобитните времена на човечеството. Там трябва да се обърнем и ние, ако желаем да проследим от самото начало фазисите в развитието, през които е преминал религиозният живот, периодите на неговия упадък и подем. От тези далечни времена не са останали исторически паметници, и единствена ръководителка, която имаме е Библията, макар съобщаваните в нея сведения да са твърде кратки и непълни. Въпреки това, и без да е възможно в дадения случай точно изследване, ни и предадените в Библията факти говорят, че колебанията на религиозното чувство не са били чужди на най-ранните времена от историята (библейската). Именно, Библията ни съобщава за всеобщото забравяне на Бога преди потопа. Според нейното повествование, това била епоха на крайно нечестие, когато всеки човек замислял зло през всичките си дни. Религиозното чувство, потребността от молитва и помощта свише видимо отслабнали, до степен, че хората не искали да си спомнят дори за небето, независимо от всички предупреждения, като напразно гърмял сред тях гласа на проповедника на покаянието. Само вълните на потопа можели да отмият от лицето на земята нечестието, а заедно с него и развратеното човечество, забравило своя Творец.
В последващия исторически ход пред нас се явява избрания народ Божий – Израил. Макар да не му било съдено да играе значителна историческа роля, макар да бил един от най-малките народи на Азия, но в религиозно отношение той оказал такова влияние на всички по-късни векове, че историята на неговия религиозен живот не може да бъде премълчана. Въпреки високоразвитото религиозно съзнание у Израил, не може да не се отбележи колебанието на неговото религиозно чувство. Наистина, в израилския народ нямало място за скептицизъм и неверие; но затова пък целият му живот представлява история на отстъпление от Иехова и връщане към Него, а тези отстъпления и възвръщания свидетелствуват за упадъка или подема на религиозните влечения. При това е забележително, че наблюдаваното в по-късните етапи от живота на човечеството, се вижда и в дадения случай. Успехите на външния материален живот, външното благосъстояние съвпадат с религиозния упадък. Достатъчно е да си припомним периода на съдиите. Победени са външните врагове, настъпва спокойствие в страната – Иехова е забравен и се пали тамян пред езически божества. Когато дойдат притеснения от съседните народи, а Израил стене под игото на робството, – отново свещениците се събират пред олтара, отново се стича Израил при светилището да моли за помощ и избавление. Особено силен подем на религиозния живот се отбелязва след вавилонския плен. Чуждоземното господство и разрушението на Иерусалим, сякаш разбивали всички национални очаквания на еврейския народ, и в това бедствено положение религията била едничкото утешение. На бреговете на могъщия Ефрат, далече от родината, се пробудила у евреите цялата сила на религиозното чувство. С него живял народът в последващия период от своето съществуване.
Първата криза в религиозния живот на историческото човечество, който заслужава сериозно внимание, се отнася към последните векове на до-християнската ера. Това е епоха, която няма подобна на себе си в по-късните векове. Даже, когато по-после имало периоди на упадък на религията и отслабване на религиозното чувство, никога антирелигиозно движение не е засягало дълбоко самите народни маси, а по-скоро е увличало, в по-голямата си част, висшите класи.
Не бива да разглеждаме даденото явление като внезапно, несвързано с предшестващия ход на развитие. Напротив, то се подготвяло цели векове, като в последните времена преди Рождество Христово религиозният скептицизъм се проявил с особена сила. Началото му можем да потърсим в Гърция пет века преди нашата ера, и, единствено проследявайки го до този източник, е възможно да се разбере състоянието на света в разглеждания период. Гърция, както е известно, е родината на философията и науката; тук първо (след Индия) се пробудила философската мисъл. На Гърция светът дължи грандиозните творения на разума, най-прекрасните произведения на изкуството, но на нея също, за съжаление, се дължи и вечната болест на човечеството, болестта на неговия духовен организъм – религиозният скептицизъм. “Когато духът веднъж е достигнал самия себе си, когато силата на мисълта е вече освободена от авторитета и вседостоверната опора, и по пътя на свободното убеждение да се доведе ума към идеалното, благото и божественото, като към такова, което напълно се одобрява от разума; тогава трябва да се възбуди търсещата мисъл против всякакви предрасъдъци и обикновено само на вяра да се приемат мнения, докато всеки със своя собствен ум да поражда и привежда в себе си съзнанието за всеобщата истина” (Каррьер, Исскуство в связи с общим развитием културы, т.II, сс. 167-168). Такава и задача си поставила гръцката философия, – да построи върху началата на разума цялостно миросъзерцание, свободно от всякакво влияние на авторитета. Поставяйки си така цел, тя естествено вслезла в разрез с религиозните вярвания. Колкото и разнообразни да били философските школи на Гърция, всички те си приличали в едно – в разрушителното влияние върху религията. Свободното развитие на мисълта изисквало преди всичко останало свобода в религиозната сфера. Тогава човекът бил изпълнен с вяра в себе си. Той карал своята юношеска възраст, горд със съзнанието за собствените си сили, отскубнал се от оковите на авторитета. Той се надявал, действително, в самия разум да намери своята опора, той се надявал изцяло да достигне истината. Колко голяма била самонадеяната гордост на елина, става ясно от това, че Елада обоготворила човека. Поразена от неговата красота, първо физическата, после и духовната, тя се поклонила пред тази красота, и от това време човекът станал истинското божество на Елада. Обаче такова самообежествяване не би могло да се нарече религия. То удовлетворявало по-скоро естетическите, отколкото религиозните потребности на човешкия дух. Някакъв стихиен индеферентизъм съставял основната характеристика на гръцкия живот от онова време. Гръкът, сякаш не се нуждаел от божество, изцяло потопил се в света на поезията и красотата. В началото все още наблюдаваме стремеж да се поддържа сриващата се религия и една от жертвите на този стремеж бил Сократ, Но само век след това същият този атински народ видимо изцяло изгубил религиозното си чувство.
Когато Димитър Полиоркет се настанил в храма на Атина Палада, народът му запял химн, като на едното истинско божество с думите:
“О син на всевишния бог, син на Посейдона
И Афродита!
Нима другите богове са без уши
Или пък са твърде далеч,
Дали въобще съществуват, но в крайна сметка
Те не са загрижени за нас…
Тук виждаме твоето лице…
Така че на тебе ние се молим!”
В тия думи се забелязва не просто индеферентност, а насмешка на религията, насмешката на безгрижното лекомислие, свидетелстващо за пълния упадък на религиозното влечение сред народа, съчинил подобни химни. От Гърция вълната на неверието се разпространила и в други страни, повличайки все повече и все по-обширни кръгове на обществото. Философията, завършвайки разрушителното си дело в родината, придобивала все нови и нови прозелити извън нея. Рим, господарят на тогавашния свят, както е известно, съвършено попаднал под духовното влияние на покорената Елада.
Ани Алексиева
тагове: времена, подем, упадък, религия, нравственост
НА КАКВО СЕ ДЪЛЖИ ЛИПСАТА НА НАЦИОНАЛНО САМОСЪЗНАНИЕ БР.92
и как тази липса се отразява върху съвременното българско общество
Напълно нормално е хората, родени и израснали в една държава, да я обичат. Да обичат нейните обичаи, нрави, нейните традиции, природа, език, история. Напълно нормално е да се гордеят с тях и да са готови да жертват нещо от себе си за благото на страната, където са се родили, и за доброто на хората, сред които са се родили. Напълно нормално е да изпитват удоволствие само при мисълта, че са родени именно там, а не някъде другаде. Напълн нормално е. Но не и в България. Тук в момента е обратното – хората не изпитват, не чувстват дълг към Отечеството си, а смятат, че то има дълг към тях, и то не един дълг, а цяла камара: то им дължи образование, дължи им работа, дължи им удоволствия и лесен живот, дължи им богатсвто и слава. И никога не може да им се издължи напълно, защото претенциите им се увеличават постоянно. Вместо да са благодарни, че ядат хляба му, че пият водата му, че дишат въздуха му, че изобщо съществуват чрез него и благодарение на него – те го мразят, защото не е в състояние да задоволи безкрайната им лакомия. Клеветят го, хулят го, плюят го, и когато вече не могат нищо повече да откопчат – напускат го и се отричат от него.
На какво се дължи това обезбългаряване? Как то се отразява на съвременното българско общество и ще има ли край, или няма да има? Това са проблемите, които ще се опитаме да анализираме.
Медиите преди време съобщиха, че родолюбците в България са само 6%. И взех да се замислям: от близо 7 милиона население 6% е една нищожна цифра. Ами другите 94%? Те какво обичат? Та нали ако един народ не обича земята си, националната си самоличност, държавата си, той е обречен?! Добре, днес са 6%, утре могат да станат – и сигурно ще е така – 1%. Тогава кой ще го е грижа за за България, за нейното оцеляване, съществуване и развитие? -Никой, казах си аз, както е и днес.
А какво е днес: голяма част от народа ни – да не кажа по-голямата – все повече и повече обеднява, затъпява, освирепява: усещането за бедност е 9 пъти по-масово в сравнение с това преди 10 ноември 1989г. за 10 години от катастрофи са загинали 9000 души; на изпита по български език в нашия университет има 953 двойки, или 33% от всички явили се. Телевизии и вестници постоянно ни заливат с Ниагарски водопад от информация за грабежи, убийства, изнасилвания, инфлации, кризи, нисък стандарт на живот, наркомания и проституция сред учениците, пламъкът на които се разпалва в най-кратък срок, но с най-дългосрочни последици. Не случайно на въпроса “Какво ви тежи най-много в днешния ден?” академик Николай Хайтов отговаря така: “Помрачените хоризонти над България, топящият се, разнищен слисан и сащисан български народ, сдъвкан от партизанщината, която го дояжда, противопоставя хората един на друг в непрестанно сеене на проклета омраза, която отравя цялата ни действителност. Всички са разнищени от тая адска немотия, безверие и анархия. “/Троянските коне в България том1/.
Как така се стига до такова бедствено положение и откъде идва то? Та нали имаме закони, конституция, органи на реда, които да следят и контролират тези отрицателни явления, рожба на тъмните, оловни нагони на обществото? Полиция, прокуратура, армия – къде са? Та нали президентът и премиерът имат цели дивизии чантармерия от по няколко стотин хиляди държавни чиновници, които са проводник между законите и хората, нали съществуват с единствената цел да внася дисциплина и ред, защо не го правят? Защо не мислят за след 100 години примерно – както мисли една Турция, както мисли една Гърция, – а работят винаги на парче – от днес за утре?
Отговорът според мен е много прост и е даден преди хиляди години от Хораций: “Каква е ползата от закони, когато няма нрави?” А нравствеността се придобива по два начина: чрез възпитание и чрез образование. У нас и двете са напълно скапани в момента, и то не само в момента, а от няколко десетилетия насам: образованието ни е абсолютно негодно и не е в състояние малко от малко да цивилизова българската младеж и да ги накара да се замислят за нещо по-високо от яденето, парите и удоволствията, да ги провокира да си поставят някаква по висока цел от задоволяването на телесните нужди, които, според Маслоу, са най-ниското стъпало от пирамидата на потребностите; възпитанието също е в пълен упадък, тъй като то се гради не от националните традиции, националната литература, история, идеали, а от телевизията, която бълва денонощно американски порно- и екшънфилми, проповядващи насилие, алкохолизъм и живеене, колкото се може по-леко и приятно, движение по най-малката съпротива на живота.
99% от програмите и предаванията в момента са просташки, безсмислени и бездарни. Всички търсят сензацията, крясъците, шума. Не се спират пред нищо, дори пред това да говорят, търсят, иронизират и откриват лоши черти и страни в характера и поведението на наистина велики българи. В името на комерсиалния успех не пожалват нищо. Никой не говори за отличили се българи, дали живота си за тая страна, никой не говори за литература, за история, за изкуство, за театър… Не говори, защото никой няма да го слуша, защото българският народ търси шареното, лесното и интересното, защото сега е всеяден. И точно тия най-просташки и елементарни предавания са гледани най-много, имат милионна публика, тъй като са лесни за разбиране, не искат много-много внимание и култура и всеки може да ги погълне. Това е първият и главен убиец на нравствеността. Другият и още по-главен е образованието.
Една мисъл гласи, че ако искаш да удушиш нацията, хвърляш примката на образованието, което сега е в ръцете на абсолютни некадърници. Те нямат чувство за дълг към тези ученици, както е било в началото на миналия век. Те гледат ден да мине, друг да дойде и така да избутат месеца и да си вземат заплатата, без 5 пари дадават накъде отиват тия ученици и че те утре като завършат, ще се озоват в задънена улица, тъй като нищо няма да могат и нищо няма да знаят. Знам го това много добре и от личен опит, тъй като преди 2 години съм завършил и картината е пред очите ми. А каква е тя? На повечето учители просто не им се караше час и ни пускаха, а ако не ни пускаха да си ходим, не ни караха нищо да правим. Нали имало уж закони за образованието?! В часовете по литература, където трябваше уж да изчаваме Ботев, Вазов и другите ни национални светила, от 27 човека 22-ма играеха покер, госпожата седеше отпред и ги гледаше като теле железница. В часовете по история пък, където уж трябваше да се изучават националните подвизи и геройства, учителят само говореше за футбол, какви мачове бил гледал, какви предстояли и т. н. Другите преподаватели няма да ги споменавам, но и с тях не беше много по различно. Ще кажа само, че предпочитах вместо да ида на училище – да си седя у нас и да чета и твърде често го правех, но да не изпадаме в подробности. Това скапано образование е гнилата почва, върху която са положени темелите на съвременното българско общество. Съвременно е само по външност, а отвътре си е първобитно.
Спрях се нарочно на историята и литературата . Именно “родът”, сиреч историята, винаги е имала една и съща основна цел – да създава национално самочувствие у подрастващите, да ги възпитава в любов към Отечеството и в готовност да се поставят обществените интереси над личните. Та нали навремето още Паисий е казал: “Българино, знай своя род и своя език…” В тия няколко думи е вложен смисълът, главният смисъл, който един народ трябва да следва и търси; смисъл, който е основният градивен елемент на националното му самосъзнание; смисъл, който превръща народа в съпротивляваща се нация, която успешно да устоява на центробежните сили, рожби на хищническите и корумпирани нрави, така характерни за нашето “прагматично” време, на другите заобикалящи го народи . Ненапразно Бисмарк е казал, че Германия е велика, защото такава са я направили учителите по история. А нашите май че искат да правят учениците футболисти… Не случайно Стефан Цанев започва своите “Български хроники” с думите: “Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история… авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната…”
Да кажем и няколко думи за литературата и българския език. Споменахме те колко усърдно се изучават в училище… А известно е, че без език – няма народ, няма държава. А българският език, както твърдят някои езиковеди, сега е подложен на такова мачкане и оварваряване, каквото не е видял никога досега. За 10 години чуждиците са се увеличили с 56%. Повечето надписи на магазини и табели са на английски, латински, френски и на всякакъв език, само не и на български. И това е напълно ясно, но още по-пълно и ясно е положението на неграмотността, на пълната неграмотност, която цари у нас. Неуспоримо доказателство за това е резултатът на изпита по български език в нашето училище – 33% от 3000 има души слаб 2. А сред незавършилите процентът предполагам не, а 100% съм сигурен, че е много по-висок. И оттук веднага какво следва? Че щом не могат да овладеят елементарните правила на граматиката, щом не са научени как да го направят, напълно нормално е да не могат да овладеят самите себе си. Напълно нормално е да не могат да се справят с едно по високо изискване на живота , щом не се справят с ниското изискване на граматиката – това си е едно естествено уравнение. И е напълно нормално, щом като ученик ти си негоден, като член на обществото, като спазващ обществените норми, закони, правила и морал, да си също толкова – да не кажа още повече – негоден, или както гласи една красива българска поговорка: “От млад глупак стар мъдрец не става”.
От от всичко горе казано пък какво следва? Че когато ти си възпитан от телевизията, когато не познаваш историята си, когато си неграмотен – ти се превръщаш в лесно контролиран, програмиран и манипулиран човек. Щом си с ниска култура – нормално е да се опитваш да я издигнеш чрез подражанието на някоя чужда, вносна , защото това подражание е основният признак на липсата и най-добрият водач към националното самопредателството и към зависимостта от външни фактори. Ширещият се у нас космополитизъм е категорично доказателство за това: вносни и блудкави порно- и криминални романи, които удушиха националната ни литература (Когато веднъж запитах една бабичка, продавачка на книги: “Абе тук няма ли нещо от българската класика, ами само такива мъртворедни книги?”, тя ми каза: “Ами това се търси!”); вносна поп култура, парализираща нашата традиционна; вносни песни, които затриха нашия фолклор и нашите народни песни. “Гърци или сърби да се отрекоха от песните си – казва Николай Хайтов, третият по издаваност автор у нас, в предаването “Портрети” на Българската национална телевизия през 2002 година, – не, пеят си ги и мога да кажа, че Лепа Брена беше голямата крепост на сърбите, която не пусна там бийтълси-мийтълси да се мотая и това много спомогна, те си го има самочувствието де, но запази Сърбия. Ами гърците? Те веднага намериха един Теодоракис и сега си му пеят песните и пет пари не дават каква друга музика имало. Ние само тука се кълчиме, та пускаме такава чужда музика…”
От това, което чета като история, разбирам, че тая склонност на българина към чуждопоклонство не е от вчера, и още през далечната 1871г. Славейков много точно и ясно я описва, като казва, че народът ни отдава по-голяма почит на чуждото, не защото е по-хубаво , а защото е чуждо и ново за него. Също така и Йовков, и Вазов, и Хайтов, а в наши дни и Стефан Цанев, говорят за този проблем, отразяващ се негативно върху характера на народа ни, който е съдбовно свързан с неговото съществуване. Проблем, който задушава българското национално самосъзнание, като не позволява на онова, което е заложено в гена на нацията ни като инстинкт за оцеляване и съпротивление, да бликне. Може би ниското ни самочувствие като народ в момента е резултат от специалната система, която Османската империя е имала за мачкане самочувствието на българина: не са му давали да носи цветни дрехи, а само черни и сиви; не са му давали да носи шапка, по-висока от два пръста; когато минава с кон през населението място трябва да слезе и да го види, и много други ограничения и унижения , който са действали 500 години и са се превърнали в един генетичен недостатък, проявяващ се и днес, който е в основата на всички по-значими национални бедствия.
А сега какво да кажем за заключение? Може би все още има надежда, може би се вижда светлина в края на тунела и бъдещите поколения ще поправят грешките. Че сега сме я ударили здраво назад – за това и съмнение не може да има, но пък утре може да я ударим напред, защото както е известно в една книга за римските легиони, където е дадено обяснение за храктера на южните народи, написана още през пети век и защо комисията от несменяеми офицери зорко следят в тях да не попаднат хора от Дунав на юг : “Това са хора на импулсите, на тласъците – дръпнат ли напред, никой не може да ги стигне, дръпнат ли назад – пак никой не може да ги стигне. Силното южно слънце ги пече и то се отразява върху цялата им физиология, като ги прави неспособни на дисциплина. Иначе са хитри, умни, бързи, подвижни, бойци, много добри, ненадминати понякога, но дисциплина няма, защото това е заложено в рядката им кръв…” Може пък утре да дръпнем напред и да не може никой да ни стигне. Кой знае…
Георги Чотрав
тагове: на какво, дължи, липсата, национално савмосъзанние
ЗОРОАСТРИЗЪМ БР. 92
Фаравахар (Крилатото слънце) – символ на Зороастризма
Заратустра /Зороастър/ (Огнена звезда, Онзи, който обичаше Светлината) – основоположник на Зороастризма, националната религия на Персия
Зороастризъм – религия на нравствеността
Зороастризмът учи човек да бъде полезен за обществото, честен и преди всичко добър към другите. Тази религия отрича аскетизма и отшелничеството. Любопитно е, че зороастризмът не осъжда и богатството стига то да е придобито по честен начин. Зороастризмът проповядва уважение към природата и нейните дадености, с което изпреварва всички останали световни религии за времето си.
Ху мата - добри мисли!
Ху кта - добри думи!
Ху варша - добри дела! /от персийското ху - хубав, добър; мата - мисли, кта - думи и варша - върша нещо/
“Вероятно най-повлияващата над човешкият род дирекно или индирекно религия” - Мери Боуз, британски учен
Християнската религия приема редица зороастрийски идеи като тези за борбата между доброто и злото, ада и рая, добрия морал, идеята за проповедника-месия, но доразвива тези идеи със свойствено християнските наказания над грешниците, страх от бога, послушание, смирение и въздържание. Думите Сатана, Рай и Амин са от ирански произход.
Произход, значение и разпространение на Зороастризма:
Зороастризъм – религия на нравствеността:
Гайа Мартан /или Гайомарт/ (в превод „Смъртен живот”) е зороастрийският Адам: той е бил сътворен от земя от самия Благ Дух, Ахура-Мазда.
В библейската книга за Битието човекът се появява на бял свят на шестия ден от Творението. В древния арийски (зороастрийски) мит, чиито корени се крият някъде далеч в хилядолетията, Гайа Мартан също е шестото творение на Бог. Само че този мъж все още е нямал своя Ева…
Според вярванията на арийците, първият човек умрял на трийсетгодишна възраст, тъй като Духът на Злото, Ангро Майню, нападнал сътворения вече свят, носейки със себе си смърт. Именно тогава, с неговото нахлуване, завършила Ерата на Творението и започнала Ерата на Смесването на Доброто и Злото.
Гайомарт не живял дълго, само трийсет години. Умрял от болест, изпратена му от Духа на Злото, обаче преди смъртта си той изпуснал в лоното на земята своето семе, от което израснал храст с две стъбла, съединени помежду си. В това общо растително тяло обаче живеели две души. И затова телата им скоро се разединили и се превърнали в човешки тела: това били Машйа и Машйой, мъж и жена, първата съпружеска двойка.
Глупави и прекалено доверчиви и грешни се оказали тези хора, появили се от растенията. Често пъти те се поддавали на влиянието на коварния Ангро Майню и подстрекавани от него, извършвали постъпки, не угодни на Бог. Дори, подобно на злите животни, те изяли… своето първо дете!
И затова след смъртта си те се озовали в Мрака, където до ден днешен очакват края на света и последната битка на Доброто със Злото, когато дори за мъртвите ще настъпи Страшният съд /в зороастризма от древни времена съществува пророчество, подобно на есхатологичното „Откровение” на Йоан Богослов, последната битка на Спасителя със световното зло е наричано Фрашокерети или Фрашкард, което означава „преправяне”/.
Обаче с времето в сърцата на съпрузите се пробудило чувство на родителска любов, така че следващите потомци на тази първа двойка заселили земята и се превърнали в родоначалници на различните народи…
предоставил: Петър Петров
тагове: зороастризъм, религия, нравственост
КОНСТАНТИН СТОИЛОВ БР.92
Ще управлявам със силата на идеите и нравственото влияние
Константин Стоилов и добросъвестното изпълняване на дълга
Когато след няколко несполучливи опита за съставяне на правителство след приемане оставката на Стефан Стамболов, Фердинанд I възлага на Константин Стоилов да го оглави, той е поздравен за своя избор с 12000 телеграми от цялата страна, а 50-членна депутация от софийски граждани се явява в двореца, за да изкаже доверието, което гражданството има към новия министър-председател.
След 35 години Ив. Пеев-Плачков, министър на народното просвещение в няколко правителства, разказва: „Наистина само Стоилов със своя благ и чистосърдечен характер, със своя горещ и постоянно буден патриотизъм, просветено схващане интересите на отечеството, примерно търпение при постигане на гонимата цел, пълно отсъствие на страсти, тъй гибелни при служене на отечеството и строга справедливост, можеше в онова време да запази държавния кораб от бури и сътресения, които не са редки в историята след сгромолясването на един потиснически и дълготраен режим. Само Стоилов със своя политически такт и съобразителност можа да запази реда и да възстанови нормалния конституционен живот без сътресения.”
Едновременно със започването на държавническата дейност, в която свързва в едно идеята за свобода с идеята за законност и порядък, Константин Стоилов се грижи да си осигури широка обществена поддръжка. Застанал начело на управлението като олицетворител на цялото опозиционно течение, прогласил принципа „свобода и законност”, той не иска да се облегне на никоя от старите партии, а на една нова сила, „която като сплоти и съедини всички честни и самостоятелни сили в отечеството, да спомогне на правителството да изведе страната от хаоса, като въдвори законност, премахне злоупотребленията и да избави отечеството от политическото и финансово банкрутство.”
На 3 юни 1894 г. около 300 софийски граждани, принадлежащи на разни партии, се събират да обсъдят въпроса за сливането на старите партии в нова. Новата партия е наречена „народна”. Вестник„Свободно слово” пише на следния ден: „Днес се извърши едно велико събитие, доброволно и чистосърдечно сливане на досегашните и неотдавна враждебни една на друга Цанкова, Каравелова и Радославова партии.”
Стоилов не е могъл да предполага, че сливането на всички партии в една ще бъде трайно, ала той бил уверен, че това решение все пак ще му даде възможност да създаде по-нататък една нова обществена сила. „И наистина Стоилов успял да привърже към себе си видните хора почти от всички партии, той се постави с тях в преки лични връзки в обиколките си из страната по време на изборите и ги задържа като предани привърженици до края на живота си. Важното в случая е да се отбележи, че той не диреше връзка с разни службогонци, а си спечели симпатиите и поддръжката на хора самостойни, които не ламтят за служба, но които имаха силно влияние в средата, където живееха.
Още в първата сесия на Народното събрание от Стоилов се отделиха Радославов и Тончев с приятелите си, ала Стоилов имаше вече зад себе си една силна партия, която го подкрепяше да управлява с голям успех от 19 май 1894 г. до 19 януари 1899 г. В тази партия влязоха всички бивши консерватори, всички бивши съединисти от Източна Румелия, повечето от привържениците на Цанкова и доста голям брой от привържениците на Стамболова и на Радославова. Въпреки всички твърдения, че това било „сбирщина”, която скоро ще се разпадне, народната партия и досега заема видно място в страната.” – пише през 1935 г. Иван Пеев-Плачков, дългогодишен секретар на БАН.
Eто какво мнение изразява Антон Страшимиров: „Едно по-старателно проследяване на прокараните през управлението на д-р К. Стоилов закони би ни открило с каква държавническа широта и с каква снизходителност и отстъпчивост големият държавник е съумял да сплоти нашите предни слоеве в една непоколебима по дисциплина и чиноначалие партия… Господарското достойнство в Народната партия идеше не само отдолу нагоре като битова черта на заможните слоеве, но вървеше отгоре надолу като основна особеност на самия характер на д-р К. Стоилов. Неговата чувствителност като представител на народа стои може би по-горе от чувствителността на много от умните ни държавници-родолюбци.”
Константин Стоилов не води преговори с водачите на дотогавашните партийни групировки, той не взима грижата за застраховането на никаква стара партийна група; той не кани дотогавашните партийни водачи за обединение и не се задължава с никакви обещания към техните партии. Той излиза в името на своите идеи и зове всички, които желаят да го подкрепят, да сторят това не като членове на отделни партии, а като частни лица без всякакви претенции.
Като орган на новосъздадената Народна партия Константин Стоилов основава вестник „Мир”, който в продължение на дълги години запазва името си на сериозно издание от първия ден – 22 септември 1894 г. до неговия последен брой в края на 1944 г.
На 12 юли 1894 г. К. Стоилов прави обиколка из България, за да се срещне с избирателите и да изложи политическата си програма. Акламиран от населението с ентусиазъм, тази обиколка се описва от съвременниците му като триумфално шествие: „Той не прогласява война на никоя партия: никоя партия не счита опасна за отечеството. Дори и социалистите насърчава да си подадат кандидатурите. Неговото сериозно желание е да направи от България една малка Белгия.”
В навечерието на изборите, насрочени за 11 септември, д-р К. Стоилов, в качеството си на министър-председател, изпраща телеграма до областните управители с категоричната заповед: длъжностните лица, особено органите на администрацията, да не се месят в изборите и да осигурят свободно гласуване; правителството ще преследвас всичката строгост тези, които биха нарушили реда и тишината.
Изборите протичат мирно: при голямо оживление и стичане на много избиратели. В Осмото Народно събрание са представени всички политически течения, и то с най-видните си обществени и политически дейци; избрани са Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски, журналисти, общественици, голям брой висшисти, в следствие на което то е наречено „интелигентно”.
Антон Страшимиров пише: „Общо е признато, че такива свободни избори в България не е имало нито преди тях, нито след тях.” Политическите противници направиха оръжие за агитация и от израза на К. Стоилов за „нравственото влияние”, който той употреби при отиването си във Видин. На злоупотребленията с този негов израз той отговаря в речта си на 2 ноември 1894 г. в Народното събрание:
„Ако се намериха хора, които излязоха да ме обвинят, че със своето пътуване съм упражнил някакво нравствено влияние, то няма да крия това, защото то е влияние, което не се опира на щикове, на лъжа, шарлатания или демагогства, то е влияние на честните хора, на честния характер, на чистото чело и на нравствените начала.Моята сила е нравственото влияние… и аз мисля със силата на своите идеи и убеждения да управлявам народа.
Ако има хора, които да повярват в моите думи и моя характер, ще ме последват и аз ще управлявам, за благото на отечеството. Ако не, то ще се оттегля… Не съм от еснафа на онези политически пълководци, които мислят, че провидението ги е създало само те да управляват България… Аз съм на това място в изпълнение на една длъжност и ще я изпълня добросъвестно, докато имам доверието и като видя, че общественото течение взима друг път, ще се постарая със силата на своя характер да му окажа, дали пътят е тъмен или не, и ако не мога да го убедя, ще отстъпя.”
Автор Никола Ников, със съкращения
тагове: Константин Стоилов, управлявам, силата, идеите, нравственото влияние