С какво трябва да се съобразяваме, за да минаваме за хора с добри обноски? Това най-добре знае експертът Ханс Михаел Клайн. Той е председател на германското дружество “Книге” и организира семинари за добри маниери, в които видно място заемат и формите на обръщение. В личния и в професионалния живот важат съвършено различни правила, казва той: “В личната сфера по-възрастният е този, който може да предложи да си говорите на “ти”. В службата дали формата на обръщение ще е “ти”, определя по-висшестоящият в йерерхията.” Когато се срещнат двама равнопоставени, например шефове на отдели, служителят с по-дълъг стаж е този, който може да предложи свойското “ти”.

Не говори на “ти” с шефа си!

Общуването на “ти” има много разновидности. В Хамбург например е възприета особена форма на общуване между началник и подчинен. Учтивата форма се съчетава с малкото име: “Маркус, бихте ли свършили тази работа?”. Хамбургското “ти” се използва в асиметричните контакти, сиреч когато шефът се обръща към подчинения си. Не е прието обаче подчиненият да говори на “ти” с шефа си. Това е признак на лоши обноски.

Баварците пък комбинират неофициалното “ти” с фамилното име: “Господин Хубер, ела незабавно в кабинета ми!”. В политическите среди е разпространена още една разновидност на неформалното общуване: социалдемократите например си говорят на “ти”, защото се чувстват като част от общество на единомишленици.

Обръщението – огледало на нравите

Формите на общуване се променят, казва говорителят на Дружеството за немски език Холгер Клате. “Формата на обръщение винаги е израз на промените в обществото и на динамиката в определена група, към която принадлежим”, казва той. Впрочем, още през Сревновековието се наблюдават подобни промени. Към високопоставени личности обръщението дълго време е “Вие”: “Ваше величество” и пр. Впоследствие в социалния регламент се налага обръщението “той” или “тя”: “Желае ли Господарят закуска?”. По времето на абсолютизма е възприето монархът да говори от свое име в първо лице множествено число: “Ние, наше величество, повеляваме!”.

Фамилиарното днешно време

В днешно време обръщението на “ти” е нещо обикновено. Особено силно тази форма се налага в рекламата. “Икеа” например използва в рекламните си клипове формата “ти”, за да привлича потенциални клиенти, подчертавайки, че и те са част от една по-особена общност.

Кои обаче са типичните клопки при общуването на “ти”? На първо място в класацията е следният пример: на фирмено парти шефът казва, че сега вече всички ще си говорят на “ти” и всичко тече наистина по мед и масло. Само че какво става на другия ден? Шефът вече напълно е забравил за дружеското си предложение. В такъв случай избягвайте директното обръщение, съветват езиковедите. Неопределената форма е най-добрият вариант: “Нямахме ли намерение да говорим днес по темата Х?”. Най-добре е подчиненият да изчака реакцията на шефа и да не му напомня за неудобното “ти”.

Златното правило на добрите обноски гласи: реагирайте според ситуацията! Нека тя ви диктува кое е правилното обръщение – дали “ти” или “вие”.

http://www.dw.de/ 

тагове: златно, правило, обноски

Днес ще ви отведем на две магически места, намиращи се в необятните Родопи, които всички ние обичаме. Дестинациите, които ще ви представим, са популярни както сред нас, така и сред посетителите на България. Те ни очароват с автентичността и със странното, някак неестествено спокойствие, което излъчват. Ако имате намерение да посетите Ковачевица и Лещен, си отделете поне няколко дни, защото определено има какво да се види. В следващите редове ще се опитаме да ви го докажем.

КОВАЧЕВИЦА

Ковачевица се издига на 1000 метра надморска височина в Западните Родопи. Спада към територията на община Гърмен, на около 25 км от град Гоце Делчев. Селото се намира в поречието на река Канина, по-известна като Кървава река. Климатът е милостив към местните, тъй като зимата е относително мека, а лятото – приятно и прохладно. Населението  днес е едва 50 души, но за щастие обезлюдяването на българските села тук не се усеща в такава степен заради големия туристически поток.

Историята на планинското селце е наистина впечатляваща. Живот по тези земи има още от древността. Находки от надгробната могила в местността Рударя от късния период на желязната епоха и тракийското светилище от I хил. пр. Хр. в местността Козия камък са само малка част от свидетелствата за богатото историческо минало. Северно от Ковачевица, в местността „Св. Константин“, са открити едни от най-ценните национални находки от края на IV и началото на III век пр. Хр. – бронзовият шлем и бронзовата ризница. В общи линии разположението на землището на Ковачевица в древността е стратегическо, тъй като в близост до него преминава античен път, свързващ Никополис ад Нестум и Филипопол.

Счита се, че първите българи се заселват още от времето на ликвидирането на Търновското царство (1393 г.). Тогава те се установяват в няколко отдалечени и разпръснати махали, които не образуват селище. Втората вълна от заселници, с която се свързва и самото създаване на селото, е от началото на XVII век, когато са извършвани най-масовите безчинства на поробителя, целящи помохамеданчване на българите. След опожаряването на село Рибново оцелялото население се установява на територията на днешна Ковачевица – около извор, сега голяма чешма, която носи името Циганчица.

За бързото разрастване на селото способстват много важни фактори като наличието на вода (над 15 извора и чешми), мек климат, обширни пасища и наистина богата природа, наситена с диворастящи лечебни билки и растителни видове. Земята тук е много плодовита и е майка на различни ябълкови, сливови, черешови и орехови насаждения. Разрастването на селището изисква от населението да се занимава с различни занаяти. Придошлите от околните села се занимават със земеделие и скотовъдство. За разлика от тях дошлите от Западна Македония се занимават с дюлгерство.

Ключово значение за развитието на Ковачевица изиграва фактът, че тук никога не е имало турска администрация и населението е живеело относително спокойно по времето на османското иго. Именно това позволява на много будни местни хора да изградят облика на селото, така че то да се превърне в просветен и религиозен център. Един от символите на Ковачевица е църквата „Св. Никола“ – най-ценният паметник на духовността в целия район. Храмът е нужен, за да дава искрица надежда на хората, че някой ден ще живеят по-достоен и спокоен живот. Именно затова той носи името на свети Никола – покровител на пътниците, бежанците и гурбетчиите, каквото е и коренното население на Ковачевица. Църквата е построена е през 1847 г. от прочути местни дюлгери с доброволния труд на населението. По изискванията на турската власт тя е вкопана в земята и се намира в ниската част на селото. Камбанарията на църквата, построена през 1900 г., е дело на Уста Ангел Митев и Тома Марков. Камбаните са отлети на място от изкусни горнобродински майстори леяри от материали, дарени от цялото население.

Историята, свързана с трудно взетото разрешение от турските власти за построяване на храма, с времето се превръща в легенда, разказвана от местните. Родом от селото е виден търговец, който успява да намери признание чак в султанския двор в Цариград като изкусен бръснар. Към него се обръщат съселяните му, за да съдейства за издаването на разрешение, тъй като по това време е изключително трудно да се вдига нова църква. За голяма изненада на местните лично султанът, подтикнат от таланта и уменията на своя личен бръснар, родом от Ковачевица, подписва ферман за издигането на храм. Единственото изискване е да не бъде висок, за да не се вижда отдалеч.

Свидетелство за културния подем на Ковачевица по времето на Възраждането е фактът, че тук е построено първото килийно училище в Неврокопско, завършено още през 1820 г. В него първи преподаватели са местните свещеници. Децата са обучавани за духовни лица до 1854 г. Първото светско училище в селото е открито през 1854 г. в къщата на младия учител Никола Банев.

Волята за освобождение на будното местно население си личи и в опитите им за отхвърляне на чуждата власт. Готовността си за саможертва в името на свободата жителите изразяват чрез всеотдайно поддържане на четите на войводите Славко войвода, Шимар войвода, Йордже войвода и известния Тодор Тетимов – Кануш войвода.

Често забравяме, че този край на България се освобождава доста по-късно от османско иго – едва през 1912 г., по време на Балканската война. Окрилени от желанието си за свобода, голяма част от местните мъже се включват във военния конфликт. Много от тях губят и живота си. За щастие резултатът е благополучен и Ковачевица влиза в пределите на Царство България.

След 1913 г. селото забавя развитието си. Постепенно дюлгерството запада за сметка на животновъдството и земеделието. Това се дължи на наистина големите владения, с които бившите дюлгерски родове разполагат. През 50-те години на XX век някогашната голяма Ковачевица започва да обезлюдява постепенно. От 2000 души население и жилищен фонд от 300 къщи още през периода 1938-1940 г.  хората остават 1229 жители. Днешните жители са едва 50-60 души.

Друг интересен факт, свързан със селото, е афинитетът на сценаристи и режисьори да заснемат филмите си тук. Снимките на над 20 чуждестранни и български продукции са правени в Ковачевица, сред които вероятно най-яркият е „Мъжки времена“.

Остава важният въпрос с името. За него също има легенди и предания. Историята разказва, че един от преселниците в началото на XVII век е Марко Ковача. Той е наистина изкусен майстор със златни ръце, който заради умението си е един от първенците в града. Жена му, Гина Ковачевица, е много уважавана и търсена от всекиго за съвет или помощ. С времето станало нарицателно да се казва „отивам при Ковачевица“, когато някой тръгва от долната към горната махала, където се намира къщата на ковача и съпругата му.

Време е да поговорим и за облика на Ковачевица. Архитектурното богатство на това планинско селце предизвиква интерес у всеки посетител. Всичко тук е типично и уникално. Никое друго място не прилича на това.

Ковачевските къщи както въобще родопските домове са солидни каменни постройки със зидария, която не можем да видим никъде другаде. Тя е майсторски обработена и изключително специфична. Технологията на градеж обаче е наистина много проста: подредени недялани камъни, споени с размекната пръст. Простият начин на подредба наистина дава неочаквани резултати. Масивните зидове са изключително здрави и трайността им е проверена от столетията, а и естетически тази каменна мозайка е неповторима. Тънките, патинирани от времето дървени кошаци, разделящи каменната зидария на хоризонтални пояси, внасят човешки мащаб и декоративна звучност на строгите каменни повърхнини. Ковачевските дюлгери оставят своя отпечатък и върху дървената част от къщата – врати, прозорци и всякакви отличителни детайли.

Ковачевските къщи имат строга дисциплина по отношение на функциите на стаите. На базата на довъзрожденското жилище през втората половина на XVIII в. се издигат дву- и триетажни къщи с еркерни наддавания на втория и третия етаж над тесни калдъръмени улички. Първият етаж винаги е пригоден за животните или за селскостопански нужди. Жилищната част е на горните един или два етажа. В ковачевската къща съществуват две групи помещения- на отворените части на сградата – „потон“ (чардак), и на затворените – стаи с огнища, килери.

Утвърждаването на този определен тип къща  е свидетелство за развитието на строително-архитектурната школа в Югозападните Родопи с център с. Ковачевица, чиято архитектура е едно от най-високите постижения на българския строителен гений през Възраждането. Резултатът от работата на дюлгерите не е случаен. Строителните постижения на това село се коренят както в професионализма, предаван като фамилна традиция от дюлгерите, така и в работата на гилдията като цяло, където имало строга организация, йерархия и контрол.

За нас в Ковачевица има нещо магическо и мистично. То сякаш успява да предложи всичко, от което имаме нужда, за да се откъснем от еднообразното всекидневие. Необикновената природа, тайнствената атмосфера на Родопите, чистият въздух, спокойната среда и гостоприемството на местните са причините, поради които всеки, дошъл тук, нарича това място „приказка от дърво и камък“. Ако все още не сте го посетили, не се колебайте къде да бъде следващата ви почивка.

Има едно място, което не отстъпва по никакъв начин на Ковачевица, даже напротив – често двете дестинации вървят ръка за ръка. Селата  се намират на 8 км едно от друго, а живописният път, по който ще минете, може да бъде срещнат само в Родопите.

ЛЕЩЕН

Първото нещо, което ще ви посрещне в село Лещен, е гледката към накацалите по стръмните склонове на планината къщички, изградени в ковачевския архитектурен стил. Те още пазят в себе си истинския дух на българското село.

Сред архитектурните паметници се открояват църквата „Св. Параскева” от 1836 г. и килийното училище. Стенописите на църквата изпъкват с едрия си щрих и ярките си цветове. Според исторически сведения от края на XIX и началото на XX век Лещен е предимно българско село в Неврокопска кааза.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Лещен е посочено като село с 59 домакинства и 200 българи. През 1889 г. Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Лещен като село с 56 български къщи.  „Лящин (Лещен) село в полите на един доспатски клон, 1/2 час до левия бряг на Канина. Пътят от Неврокоп до Фотовища е равен, а оттук се захваща тесен и стръмен. Обикновен ход захваща 4 часа. На първо място стои скотоводството. Българска църква. Къщи 56, българе. Най-последно българско село; отвъд захваща Рупчус. Като най-затънтено в Лящин селянете са страшни суеверци. За да се лекуват или съветват от цялата околия, дохождат при врачките в Лящин.“

Някога местните се препитават с дюлгерство, ковано желязо и добиване на златоносен пясък. Автентичността на миналото, естествената природна красота, примесена с изкуствено придадения й модерен туристически облик, доставят на посетителя неповторимо преживяване. Архаичният дух все още обитава и главната калдъръмена улица, откъдето всеки може да си купи интересни сувенири за спомен.

Други интересни природни забележителности, които може да посетите, са изпълненият с вековни букови и елови гори резерват „Тъмната гора”, каньонът на река Канина, местността Синият вир, скалните образувания “Козият камък” и “Черната скала”, известни още като тракийските съкровища. Някога върху голямата скала “Козият камък” е имало много дупки с правилна кръгла форма, еднакъв размер и дълбочина, но мястото е взривено от иманяри и днес те вече не могат да се видят. Определено село Лещен и районът около него обещават една хубава почивка сред природата и автентичността на старо българско село.

http://www.bulgarianhistory.org/ 

тагове Ковачевица и Лещен – съкровищниците на Родопите

Бежанци, Мелник. 

През 1909 г. френският банкер и филантроп Албер Кан предприема интригуващ и дългосрочен проект за заснемане на света с първата система за цветна фотография, открита от братя Люмиер. Милионерът изпраща групи от фотографи в над 50 страни, които заснемат света на прага на Световната война и напираща глобализация. Финансовото му богатство оредява след краха на борсите на Уол Стрийт, но и до днес колекцията от 72 000 фотографии буди интереса на изследователите с многобройните кадри на културни ритуали, символи, обекти и архитектура.

В момента, в който станал канцлер на Германия през 1933 година, Хитлер организирал конфискацията на държавната културна собственост. Фюрерът бил неуспял артист, но се смятал за познавач и ценител на изкуството. Той побързал да наложи своя естестичен идеал върху цялата нация. Творбите, предпочитани от върховните служители на Третия Райх, били класическите портрети и пейзажи от стари германски майстори. Модерното изкуство, разминаващо се с тези изисквания, било наречено „изродено“. Целта на Хитлер била да създаде чиста германска култура, като премахне напълно „лошото“ изкуство и го замени с германски творби. В хода на тази кампания за културно прочистване изчезват завинаги безброй безценни европейски съкровища.

Изчезналата стая

Цялата стая представлявала произведение на изкуството и една от най-големите творби от скъпоценности, създавани някога. Тонове (буквално) от висококачествен кехлибар, обсипан с диаманти, смарагди, нефрит, оникс и рубини украсявали стените на летния дворец на Екатерина Велика в Русия. Царете, които управлявали преди и след нея, безкрайно ценели този уникален скъпоценен спектакъл.

В продължение на повече от 50 години Кехлибарената стая, както станала известна, смайвала щастливците, които попадали в нея. Но тогава, по време на германската окупация в Русия през 1942 година, нацистите посетили двореца. Те, подобно на мнозина, били пленени от красотата на Кехлибарената стая. Толкова пленени, че решили да я откраднат. Оправданието им било, че стаята е част от германската култура. Те вярвали, че имат право да я притежават. Или поне Хитлер им казвал така.

През 1701 година германският скулптор и архитект Андреас Шлютер проектирал Кехлибарената стая за краля на Прусия Фридрих І. След смъртта му стаята преминала в ръцете на неговия син крал Фридрих Вилхелм, който няколко години по-късно я подарил на руския цар Петър Велики. Петър получил кехлибарените панели, опаковани в 18 сандъка, и ги изпратил в Санкт Петербург.

Там сандъците останали неотворени приблизително 24 години, докато тогава царуващата Екатерина Велика не разпоредила Кехлибарената стая да бъде монтирана в нейния зимен дворец. Тя стояла там 15 години и после била преместена в царския летен дом в Царское село. Кехлибарената стая била сглобена и останала там още 171 години.

През 1941 година нацистите окупирали Русия и плячкосали многобройните музеи, синагоги, църкви и домове в страната, задигайки произведения на изкуството, религиозни артефакти и лична собственост. Дворецът в Санкт Петербург бил ограбен, както и този в Царское село (тогава вече град Пушкин). Точно там нацистите открили Кехлибарената стая, която представлявала специален интерес за Хитлер.

Нацистите разглобили и опаковали разкошната стая в 27 сандъка, заедно с други ценности от двореца. Съдържанието било натоварено на влак, пътуващ за Кьонигсберг (днес град Калининград), където стаята била сглобена и изложена в Замъка Кьонигсберг. Тя останала там приблизително 4 години.

През януари 1945 година въздушно нападение на британците принудило немците да разглобят Кехлибарената стая и да я съхранят на по-сигурно място. Мястото остава неизвестно. Всъщност, сандъците, пазещи Кехлибарената стая, не са видени никога повече. Някои вярват, че те са били скрити в замъка и са унищожени, когато той изгорял, а други смятат, че стаята е заровена в една сребърна мина. Истината все още е загадка.

Макар Кехлибарената стая да е едно от най-великите липсващи съкровища, тя не е единствена. През Втората световна война изчезват безброй предмети, включително и някои от най-ценните съкровища и произведения на изкуството в Европа. Смята се, че нацистите са откраднали голяма част от тези скъпоценности, като много от тях са продадени. Някои творби пък били унищожавани веднага, тъй като не били достатъчно „германски“.

Нацистите повели кампания, чрез която се опитали да дестабилизират нонконформистките култури, особено евреите, като измислили серия от закони, които им позволявали да оправдаят и регулират законната конфискация на културна и лична собственост. Кампанията е една от многото стъпки, водещи до окончателното решение – унищожаването на еврейската култура. Всичко започнало с регулирането и масовата конфискация на изкуства от германските държавни колекции. Но конфискацията на културна собственост бързо се разпростряла из европейските страни, които попаднали под нацистка окупация.

Това отнемане на произведения на изкуството е безпрецедентно, тъй като никога преди творби не са били местени в подобен мащаб. Освен това, за първи път в историята, нацистите се обърнали към помощта на специалисти по изкуствата, чието задължение било да снабдяват и запазват движимите творби. Този процес започнал много преди Втората световна война и щял да има много последствия в идните години.

Конфискация на „изродено“ изкуство

В момента, в който станал канцлер на Германия през 1933 година, Хитлер организирал конфискацията на държавната културна собственост. Неговата цел била да създаде чиста германска култура като премахне напълно онова, което наричал „изродено“ изкуство и го замени с германски творби. В началото натоварените с извършването на конфискации служители не били наясно кое точно да считат за морално и културно приемливо.

Първоначално всякакви модерни или недовършени произведения на изкуството под формата на музика, книги, архитектура, скулптури и картини трябвало да бъдат считани за дегенерирали. По-късно критериите се разширили до личната собственост, което включвало всяка творба, създадена от евреи или комунисти. Но дефиницията на „изродеността“ в крайна сметка обхванала всяко произведение, което не покривало нацисткия идеал. Цялото изкуство, което Хитлер обявявал за неуместно и морално грешно, било конфискувано.

Освен това, за да бъде предотвратено бъдещо създаване на изродено изкуство, художниците, композиторите, писателите и търговците на произведения на изкуството били подложени на строги проверки и регулации от страна на нацистките организации. Онези, които не се съобразявали с нацисткия идеал, били лишавани от работа, отказвал им се достъп до материали, унижавали ги публично и често ги арестували. В резултат на това много творци напуснали Германия в търсене на свобода на изразяване.

Първата нацистка кампания, която предприема опит за контролиране на културната собственост, започнала през 1937 година. Нацистите организирали изложба, на която изложили на показ онова, което считали за неприемливо изкуство. Неуместните творби нарочно били подредени по небрежен и разхвърлян начин. Според книгата на Лин Никълъс „Изнасилването на Европа“, картините висели лошо окачени, често без рамки и с етикети с цени от периода с най-висока инфлация след Депресията. Освен това по стените около картините и скулпторите били написани груби политически и морални коментари.

„Изродената“ изложба привлякла приблизително три милиона посетители. Те разглеждали творбите на художници като Пикасо, Матис и Шагал. Макар мнозина да дошли да видят изложбата, за да разберат какво се счита за неуместно, вероятно много повече са я посетили, за да се насладят на любимите си творби за последен път.

Недалеч от „лошата“ изложба се намирал Музеят за германско изкуство, в който били изложени по-уместните и чисти произведения. Посетителите имали шанса да видят творбите на такива германски величия като Дюрер, Кранах и Холбайн, лични фаворити на Хитлер. Изложбата отворила врати с пищна церемония и парад по улиците, в чест на германското изкуство и култура. Но, въпреки празничната атмосфера заобикаляща музея, изложбата привлякла значително по-малко хора от „лошия“ си конкурент.

През следващата година нацистите концентрирали усилията си към абсолютно пречистване на останалата част от страната. Организирани били комисии по конфискациите, чиято работа била да изпразнят музеите от неприемливите творби, да ги съберат на едно място и да ги преместят в най-различни складове из цялата страна. Всичко на всичко били конфискувани приблизително 16 000 колекции. Германските музеи били обявени за пречистени.

Творбите, изпратени по складовете, били откраднати, продадени или заменени с германски произведения. Останалото неизползвано изкуство било унищожено в огромни клади, запалени от пожарните команди. Германия не била единствената страна, която решила да изчисти „изроденото“ изкуство.

През март 1938 година Хитлер превел германската армия през границата с родната му Австрия. Почти незабавно след анексирането на Австрия, известно като Аншлус, започнал ловът на „лошо“ изкуство. Този път нацистите проявили особен интерес към притежаваните от евреи творби. Те били конфискувани не само от музеите, но и от домовете и магазините на евреите.

В резултат на това много австрийски евреи напуснали страната, а други се самоубили в отчаянието си. Останалите били унижавани публично, лишавани от работа, малтретирани физически, огрбвани от имуществото си и често убивани. Творбите, иззети от евреите, били струпани в складове, за да бъдат използвани по-късно, продадени или унищожени. Много ценни за Райха произведения били складирани в град Линц, който Хитлер наричал свое родно място, или в Берлин.

Евакуация и защита

Осъзнавайки, че подобна съдба чака и тях, европейските страни се приготвили за най-лошото. Хиляди музеи, художествени галерии, търговци, собственици на частни колекции, църкви и синагоги събрали най-ценните си творби и ги скрили. Стотици хиляди хора работели неуморно, понякога с месеци, за да опаковат и подготвят скъпоценните произведения за евакуация.

Безброй предмети били разпръснати из цяла Европа и по света. Много от изкуството на Франция, включително и прочутата „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи, „Робите“ на Микеланджело и статуята на Венера Милоска били складирани в замъците в западната и източна част на страната. Британия евакуирала много от своите културни съкровища в кариерите в Уелс, както и в различни музеи в Съединените Щати и Канада. В Холандия някои от музеите натоварили своите най-ценни творби в шлепове и ги изпратили на север по каналите и в бункери по цялата страна. Всяка държава разполагала с тайно местенце за своите съкровища. Въпреки това, много от скривалищата не останали тайна за дълго.

След окупацията на Австрия Полша имала много малко време да се приготви за нахлуването на германската армия, което се случило през септември 1939 година. Веднага след пристигането си нацистите подели незабавна кампания за унищожение. Голяма част от армията насочила усилията си към задържането на евреи и други политически дисиденти, в разрушаването на паметници, произведения на изкуството, сгради и всеки и всичко, което се сметнело за посредствено и безполезно.

Но други по-малки организирани подразделения на армията се фокусирали главно към конфискуването на произведения на изкуството, съкровища и лична собственост. Чрез това систематично ограбване Херман Гьоринг се сдобива със значителни културни придобивки. Само във Варшава били конфискувани общо 13 512 картини и 1 379 скулптури, заедно с десетки хиляди други предмети. Сред ограбените, загубени или унищожени произведения е прочутата картина „Портрет на един млад мъж“ от Рафаел, както и безброй книги и редки ръкописи, които били изгорени, когато нацистите подпалили библиотеката „Красински“ във Варшава.

Мащабните грабежи се случвали не само в Австрия и Полша, а в много други европейски страни, завладени от нацистите. През следващите години Холандия, Люксембург, Белгия, Франция и Италия, както и много други, били окупирани от вражеските сили и лишени от културните си артефакти. Много от тях никога не са възстановени.

Имането на Хитлер

Операциите по конфискация били методично планирани и изпълнени от най-различни нацистки организации. Сред най-известните от тях са Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg (ERR) – специален отряд, предвождан от водещия идеолог на Хитлер Алфред Розенберг; Sonderauftrag; Kunstschutz, която се занимавала с опазването на произведения на изкуството; и организацията Ahnenerbe, която се фокусирала основно върху древни артефакти. Тези агенции водели напълно различна политика в Източна и Западна Европа. На изток всеки предмет, който не бил от германски произход, бил унищожаван. А на запад конфискуваните „нечисти“ творби често се прибирали на склад.

Хитлер обмислял какво да прави с огромните съкровища и изкуства, които се трупали в складовете му. Той наредил всеки конфискуван предмет да бъде описван и понякога сниман, така че да може сам да прецени кои от тях са подходящи. Предметите, които харесвал, се оставяли настрана за колекцията в Линц. Хитлер вярвал в запазването на произведенията, които отговаряли на неговите принципи и вкусове.

Хитлер назначил Ханс Поси да му помогне да увеличи колекцията си, като се сдобие с колкото се може повече качествени музейни експонати, които да съвпадат със строгия критерий на неговите вкусове. Все пак, Хитлер винаги имал последната дума в избора. Творбите, съхранявани в галериите на Линц, се считали за негова лична собственост.

Според книгата на Хектор Фелицианос „Изгубеният музей“, една жена на име Мария Дитрих – довереничка на Хитлер и приятелка на Ева Браун, се превърнала в един от многото негови ловци на изкуства. Тя се подвизавала главно във Франция. В периода 1940-45 година тя купила около 320 картини в Париж, от които 80 отишли в колекцията в Линц. Макар да не разбирала много от знания и изкуство, тя успяла да продаде със завиден успех множество творби лично на Хитлер, при това със солидна печалба.

Колекцията в Линц била значителна. За пет години картините в нея достигнали 8 000. Единственият, който можел да се похвали с подобна огромна колекция от изкуства, е главнокомандващият на Луфтвафе райхсмаршал Херман Гьоринг.

Колекциите на Гьоринг

Гьоринг бил от богато семейство и бил свикнал с луксозната обстановка, дрехи, изтънчената храна и забавления. Особена любов изпитвал към изкуството и започнал да трупа собствена колекция още през 20-те години. В началото на Втората световна война той се сдобил с достъп до творбите на някои от най-великите творци в Европа.

Много от придобитите от него произведения били конфискувани от музеи, галерии и частни колекции в окупираните от Германия райони. Смятаните за „нечисти“ творби разменял за по-уместни такива, или продавал с огромна печалба. Освен това Гьоринг купувал значителна част от произведенията в колекцията си от търговци в Европа и в света. Колекцията му се пазела в южната част на Берлин, в неговото имение Каринхол, наречено на съпругата му, която умира през 1931 година.

Гьоринг събирал най-различни ценности, от римски артефакти, до германски картини от 19-и век, както и бижута, произведения на изкуството, килими и гоблени. Особено много му допадали картините на голи женски тела и той ги събирал в излишък. Предпочитал и готическото изкуство, към което Хитлер изпитвал крайна неприязън, защото смятал, че е твърде упадъчно.

Операциите на Гьоринг за сдобиване с произведения на изкуството били много добре организирани. Той разполагал с множество агенти, които търсели и купували творби из цяла Европа. Един от неговите основни доставчици бил търговецът Валтер Андреас Хофер, когото Гьоринг лично избрал за управител на колекцията си в Каринхол. Главната отговорност на Хофер се изразявала в опазването, описването и съхраняването на предметите, но той прекарвал и голяма част от времето си в пътуване из Европа и купуване на нови творби. Хофер често използвал заплахи, за да принуди неохотните собственици да продадат имуществото си. Макар методите му да били нетрадиционни, той успял да се сдобие с огромен брой творби на неимоверно ниски цени.

Друг от ценените агенти на Гьоринг е прочутият д-р Кайетан Мюлман – бивши австрийски комисар по изкуствата, който бил назначен в Специалната комисия за защита на произведения на изкуството в окупирана Европа. Много от защитените творби били конфискувани предмети, които той купувал и препродавал с голяма печалба. Парите използвал, за да купува безбройни произведения, които отговаряли на нацисткия идеал. Хитлер също бил един от най-големите му клиенти.

Гьоринг се интересувал и от търговия с изкуство. Той често продавал разни произведения на изключително надути цени. Печалбите внасял във фонд, който набъбнал до два милиона райхсмарки. Голяма част от парите в този фонд били използвани за купуването на още произведения на изкуството.

В периода 1939-45 година Гьоринг събрал около 2 000 творби. Колекцията му включвала произведения като „Венера с Купидон“ на Лукас Кранах и „Двамата философи“ на Рембранд, както и няколко картини на Вермеер, които по-късно се оказали фалшиви. Изследователските арт операции на Гьоринг предизвикали бум на пазара на изкуства в Европа, който продължил няколко години.

Бум на изкуствата

През Втората световна война Европа преживяла огромен ръст в търговията с изкуства, благодарение на голямото търсене и предлагане на „изродени“ и германски творби. Парижкият художествен пазар почувствал особено силен възход. Градът бил наводнен от ентусиазирани колекционери, най-вече германци, и опортюнисти, нетърпеливи да направят сигурни инвестиции в тези несигурни времена. Изкуството се превърнало в алтернатива на парите и често се разменяло за продукти от черния пазар, като визи за излизане от страната, луксозни стоки и храна.

Агентите на германските музеи, посолства и централната банка на Германия Дойче Райхсбанк сключвали по-голямата част от френско-германските сделки. Много от тези творби се изпращали в Германия. Изненадващото е, че сред чистите произведения имало и „изродено“ изкуство. Някои германски дилъри и колекционери били достатъчно смели, че да игнорират директивите на Хитлер и дори купували творби, класифицирани като еврейски. Ясно било, че целта на Хитлер за пълна арианизация на пазара се оказала неосъществима.

Десетки хиляди конфискувани творби били приютени в парижкия музей „Жьо дьо Пом“, един от главните офиси на ERR. Набедените за „лоши“ произведения, като тези на Шагал, Моне, Дюфи и Вилар, често се продавали за печалба от колекционерите. Може би най-значителните колекции, разпродадени от „Жьо дьо Пом“, са тези, задигнати от еврейските граждани Пол Розенберг и фамилията Ротшилд. Те включвали картини на Дега, Тулуз-Лотрек и Реноар.

Пазарът на изкуства във Франция просперирал през войната, което довело до забогатяването на много колекционери и търговци. Освен това, бумът на изкуствата допринесъл значително за френската икономика. Всичко това станало възможно, благодарение на серия от закони, въведени от нацистите.

Легализиране на кражбите

Конфискуването на имущество било регулирано и оправдано чрез един необикновен низ от закони и директиви, базирани на нацистката радикална политическа идеология. Законите, наложени от нацистите, се използвали като инструменти за потискане и сплашване на еврейската култура и на всеки друг, чийто идеи и вярвания се разминавали с техните. Освен това, законите играели ролята на предходник на окончателното решение, а именно – изтребването на евреите от европейския континент.

Кампанията на Хитлер срещу „изроденото“ изкуство от 1937 година е един от неговите първи организирани опити да регулира културната собственост в огромен мащаб. По онова време нацистката машина забранила всякакъв критицизъм и изложби на неуместни творби, които се конфискували. В началото повечето конфискувани предмети били прибирани по германските музеи или в други държавни колекции, но това скоро щяло да се промени.

Повечето от творбите в действителност били конфискувани около една година преди да се появи проектозаконът за изроденото изкуство.

Скоро след нахлуването си в Австрия нацистите ограбили държавните колекции, както и еврейските домове и магазини. Войниците грабели произведения на изкуствата, бижута, пари и други лични вещи. Нацистите очевидно искали да проверят докъде могат да стигнат с техните радикални практики. Преди Австрия грабежи от подобен мащаб не се били случвали на родния фронт.

До април 1938 година вече всички евреи били принудени да регистрират личната си собственост. Регистрираните предмети се описвали и се преценявали внимателно от нацистите. Този Указ за Регистрация на еврейска собственост буквално осигурил на нацистите подробен шопинг лист с предмети, които можели да конфискуват, когато си поискат. Макар по-късно Хитлер да въвежда закон, който му давал върховна власт над конфискуваните предмети, мнозина не го зачитали и прибирали ценностите в джоба си.

Два закона, одобрени от Хитлер през зимата на 1938 година, позволили на властите да арианизират еврейските бизнеси и да изземват еврейско имущество. Тези закони са известни като Указ за Запор над собствеността на враговете на държавата и Указ за Използване на еврейската собственост. Те били първите законови мерки, взети за регулиране на личната собственост на евреите, и били наложени в много от окупираните територии. Законите били само малка част от няколкостотин други мерки, въведени за улесняване на отнемането на собственост от евреите.

През 1940 година министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс създал един проект, чиято цел била да възстанови всички произведения от германски произход, изнесени от чужденците през последните четири века.

Възстановяване

Германците са победени през лятото на 1945 година след шест години война. До края на войната загиват милиони, милиони остават без покрив над главата си и хиляди градове и села се превръщат в руини.

Някъде под тези отломки лежали безброй скрити съкровища и произведения на изкуството. Нацистите положили огромни усилия да скрият конфискуваните с години предмети. С края на войната настъпило време хората да започнат да изграждат наново живота си. Сред онези, които помогнали за възстановяването на културната собственост в разрушената от войната Европа, бил Отделът за паметници, изящни изкуства и архиви (MFA&A) на американските и британски армии, често наричан „Паметните мъже“.

След пристигането си в Европа MFA&A започва да търси местата, на които германците са скрили културните съкровища. Тяхната мисия била да възстановят и да опазят откраднатите и укрити от нацистите артефакти, да документират находките си и да съберат доказателства за осъждането на виновните.

Претърсвайки териториите, някога окупирани от нацистите, MFA&A открива някои от най-ценните културни съкровища на Европа, скрити на най-необичайни места. Всевъзможни творби били откривани във ферми, солни мини, празни вагони, бункери и под матраци.

Скъпоценната колекцията на Гьоринг била открита в Берхтесгаден Германия. Служителите на MFA&A организирали претърсване и в Нюрнберг и в бункерите под замъка Кайзербург открили една от най-големите си находки след колекцията на Гьоринг. Поставени в специално изработени медни сандъци били Свещените римски регалии, сред които мечът на свети Мавриций, скиптър и императорски глобус.

Стотици хиляди открити творби били евакуирани за съхранение в така наречените „Събирателни пунктове“. С времето събирателните пунктове се увеличили, за да приютят нарастващия брой новооткрити съкровища. В действителност, те заприличали повече на музеи, отколкото на складове.

Предшественикът на ЦРУ – Управлението на стратегическите служби на САЩ, изпратил специален екип, наречен Отдел за разследване на присвоено изкуство, да разпита нацистките служители и да анализира техните записки, за да може да издири истинските собственици на произведенията. Този процес щял да продължи много десетилетия. В крайна сметка около 3 милиона творби на изкуството били върнати на техните собственици.

Въпреки усилията на MFA&A и на Съюзническите сили, безброй безценни творби, като Кехлибарената стая, никога не били открити. Много произведения и съкровища били унищожени, загубени или преместени неизвестно къде. Вероятността те да бъдат открити намалява с времето. Много от тях навярно са изгубени завинаги.

През 1979 година започнал проект по създаването на реплика на Кехлибарената стая, който приключил точно навреме за 300-ата годишнина от основаването на Санкт Петербург през 2003-а. На церемонията по откриването на новата стая присъствали лично президента на Русия Владимир Путин и германският канцлер Герхард Шрьодер.

 http://kriminalnidosieta.com/nad-zakona/krazhbite-na-tretiya-rayh-po-sledite-na-iztcheznalite-evropeyski-sakrovishta/

тагове: третия Райх, следите, европейски, съкровища
 

Почти при 90% от хората е така. Защо? Според учените хората изразяват емоциите си най-вече с изражение на лицето. Нашите лицеви мускули са способни да предават уникални емоции, а лявата половина на лицето може да ги отрази по-интензивно и точно.

В рамките на научен експеримент помолили група доброволци да оценят привлекателността на няколко лица по фотографии, за да разберат дали възприемането на лявата и дясна страна на лицето е различна. Интересът към снимките учените оценили и в степента на разширение на зениците на гледащите ги.
Известно е, че разширяваме зениците си, когато се интересуваме от нещо, и ги свиваме, когато видим нещо неприятно.

В проучването се оказва, че лявата страна действително е по-емоционална и приятна от естетическа гледна точка за наблюдаващите.

Обяснението на това явление е, че лявата страна на лицето се контролира от дясното полукълбо на мозъка, отговорно за творческото мислене. Но има и втора версия – че това се дължи на характеристиките на развитието на плода.
Всички тези наблюдения са отразени от фотографа Джулиан Фолкенщайн, създател на проекта Echoism, при който с помощта на огледало
създава цял образ от две леви или две десни части на лицето. В резултат се получили различни хора. Вижте сами!/dama

 

http://lifebg.net/ 

тагове: лявата, половина лице