Български ДНК и РНК чипове могат да откриват наследствен ген за рак на яйчниците. Те дават възможност да се изследват хиляди гени само с една реакция. Ще могат да бъдат произвеждани серийно в открития преди една година Технологичен център на ПУ „Паисий Хилендарски”, съобщава „Телеграф”.

Те бяха част от представени иновации, създадени от откриването на Технологичния център на университета до момента. Създаден преди една година с финансовата помощ от бизнеса за над 500 000 лв., днес технологичната структура има над 60 сключени договора за експертизи с индустрията, съобщи ректорът на университета проф. д-р Запрян Козлуджов.

http://paparak.bg/balgarski-ucheni-napraviha-dnk-chip-s-kojto-mozhe-da-se-otkrie-rak/

тагове:български учени, ДНК, рак

тагове: пясъчни, фигури

тагове: нестандартни, идеи

 ОТЪ НЕГОВО ЦАРСКО ВИСОЧЕСТВО ФЕРДИНАНДЪ

На 5-ий Ноемврий 1893 година,т.е. въ дните на славните победи при Сливница презъ 1885 г.,бившия първи Български князъ, следъ едно кратко боледувание се помина.Потресенъ отъ тая печална вестъ, Негово Царско Височество Господаря, въ знакъ, на общенародна скръбъ, заповеда да се наложи трауръ въ целата страна и да се отслужатъ тържествени панахиди за упокоение душата на о Бозе почившия Князъ. По тоя случай Негово Царско Височество отправи следующия рескриптъ къмъ войската:

„Офицери, Унтер- офицери и войници!

Днес се поминалъ, в Грацъ бившия Български князъ Негово Височество Князъ Александръ, генералъ отъ инфантерията на Нашата любезна армия и шефъ на 1-ий Софийски на Негово име полкъ. Българската войска въ Негововото лице претърпява една тежка загуба; тя изгубва Оногова, името на когото е тесно свързано съ нейното сформирование и първоначално развитие, който е ималъ не леката задача да бъде нейнъ веренъ водителъ въ пътя на честьта, дисциплината и националното съзнание. Тя изгубва Оногова, който пръвъ имаше радостьта да споделя съ нейните млади сили трудните времена и славните дни на първите победи на нейния храбръ войникъ. Българската армия се разделя днесъ съ неусташимия си водителъ презъ 1885 г. Тя изгубва своя Сливнешки герой.

              Войници!

Тези дни е годишнината на доблестните дела на Нашата армия. Вашите сърдца се пълнятъ съ умиление при възпоменанието на падналите Ви другари и съ възторгъ за незабравимите дни на славните победи.Нека памятьта на 1-ий Български Князъ и Вождъ, която ще бъде неразривно свързана съ тези дела въ нашата народна история, се пази свето и ненарушимо. Нека всички кажем:

„ БОГЪ ДА ГО ПРОСТИ”.

 ФЕРДИНАНДЪ.”

 Стефчо Кирин  

ЛИЛЯНА ФИАТ

Лиляна Фиат е родена на 21.01.1959 година в Зренянину. Завършила е Факултета по икономика в Суботица и Университа в Нови Сад. Има магистърска степен през 1997 г. и е докторирала през 2010 г. във Факултета по икономика в Белград. Тя е публикува книгата “Мерки срещу изпирането на пари в банките” (2012 г.), както е и съавтор с д-р Александър Чудан на книгата “Рискове и предотвратяване изпирането на пари” (2015 г.). Тя е автор и съавтор на двадесет научни статии.

За първи път публикува свои стихове през 2011 г. и участва в конкурси. Нейни стихове са поместени в много алманаси. Тя е получила награди и похвали. През 2011 година е публикувала стихосбирката си „София на Луната”.

Член е на Съюза на писателите в страната и в чужбина (СКОР – а).

 Живее и работи в Нови Сад.

НОЩ

Чрез мене говорят доброволци, загинали на австрийския фронт, с изгорели коси, гърбове и гърди. Младежи с големи стъпки крачат

във времето и пространството.

Не знам къде точно отивам, но знам, че аз

съществувам и че ще намеря някой студент, пекар или чужденец,

или скъпа, чието име си забраних и забравих.

Може би ще кажа:

„Спусни всички щори и легни на леглото! Хайде да пием повече вино!”

Тъй като нито един от тях вече няма да се бори на земята.

Нито мак ще разцъфне в сянката на моята плът.

Нито нощта, когато правя разходки, под възглавницата ми корени ще пуска.

Докато с твърди гласове в мъгла и в лунна светлина плачат моите другари,

вятър ни спаси къщата и я покри с дебел воал под клонки от кедър.

Мрачната и вечна нощ ме пита за костите,

смее се и ме заплашва.

 

Раздвижа ли я, нейният черен поглед всяко създание –

и мъжете, и жените, и децата – ще възнесе на небето.

НЕ – ДИВ ЧЕСЪН

Ти, трипътен човеко, в кожено палто, с черни очи,

който задържаш моите неща в една колиба в покрайнините на

широколистна гора, килима от къщата ми, велосипедните гуми,

ключовете и танцуваш с тях на лунната светлина.

Ти, който не си моя Купидон и нямаш сили да лекуваш

моето безсъние и световъртеж при тебе ще дойда непосеяна,

неотъпкана и неоплодена земя, ще мириша лошо и ще подготвя

поле за борба на гърдите ти. Ще имам дъха на онези, които са били дадени на времето и ще се отзовавам на див чесън. Ще бъда в компанията на красиви момичета и момчета с раници на гърбовете си.

Със своя нежен глас на ултразвуков вятър ще запея:

„Човече, клекни на колене, върни ми моите неща!”

Ти не си господар на седемте звезди, които могат да се

разпространяват на стъблото.

Всичко, което знаеш за мене, забрави!

Ти, който не можеш да цъфтиш през пролетта и да донесеш семената на гърдите на краля на песните; който си играеш с моите спомени от

пулсациите на тревата; покрий неприличното си голо тяло, върни ми вдъхновението, свежестта на въздуха, насекомите, сока, който се излива

от небето!

Всичко ми върни ти, който не носиш лък от мечка

и който се целуваш само с няколко вдишвания.

Ти, чиято душа не е набраздено стъбло от разпуканата звезда,

върни ми всичко, което е мое!

 

Росни ливади и слънце зад заключената врата,

радвайте се много на нашите стихове!

Надявам се избавлението от не-див чесън

да отвори истинските песни.

НЕ – ВЪЗЛЮБЕН

Няма ли да дойдеш тази вечер

и да ремонтираш нещо в моя апартамент?

Съгласен ли си, докато ме гледаш

с болезнена душа, вместо сълзи,

червено вино от мазето и разлети

тостове капчици да се стичат

надолу по лицето ти?

 

Ще дойдеш ли отново с горчивина в гърлото

и плесенясали миризми, с целувка в чантата,

да позвъниш на моята врата,

а аз ще бъда сънена и ядосана,

защото играхме вечерта,

докато бях на извора на красотата,

замаяна от любов към ближния

ТАЗИ, КОЯТО БЕШЕ ОБИЧАНА ОТ БАЩА МИ

Тази, която беше обичана от баща ми, прилича на ангел от небесния свод,

има топли и красиво оформени ръце; вързала е слънцето в косата си

и диша свежестта на пролетта; силна е и красива като равнините на Войводина.

Израснала е при майка си и леля си; живееше недалеко от пощата в центъра на селото, където баща ми паркираше колата си, желаейки да я срещне.

Тази, която знаеше как да говори така, че човек да занемее, която се прегръщаше със земята и небето, и която човешката ръка и тяло

не могат отново да пресъздадат.

 

Спомняте ли си баща ми и някои други мъже, които

в момента са на някого другиго бащи, които са я обичали и са чували нейните мисли по-бързо от светлината на месечината, опиянени от любов и екстаз.

 

Тази, която беше обичана от баща ми, за когото денят му е бил нереален,

докато не срещнал майка ми и не ú дал това, което малко от сърцето му е останало за нея, за тази, която той обичаше; дали знаеше какъв човек щях да бъда, каква сила и красота щях да притежавам, какъв налят глас щях да имам и как упорито щях да преследвам най-дръзките си желания, защото тя искаше баща ми само да я погледне със страстните си очи, тъй като тя влезе в сърцето му така мъчително, че той обичаше тишината и в разговорите все повече и повече…

Спомняте ли си, че докато всеки ден, тъжна и остаряла, праха изчистваше,

над нея и около люлеещите се стени на апартамента й студен, като дъжд

я заливаха спомените, докато тя палеше свещи, тази, която беше обичана баща ми?

ИЗЪН ОБСЕГА НА ВИСОКОТО ОГЛЕДАЛО

Моя Лиляна, сложи Дунава под главата си и гледай в мъдрото небе,

докато мислиш за мен, от въздуха мрежа ми оплети!

Легни върху нея на тревата и се смей от сърце!

Освободи се от индиговия панталон – нека да плава във водата и блатото!

Просни се по гръб, и докато слушаш всяка къща,

протегни ръце извън обсега на високото огледало!

На сутринта, както обикновено, иди за вестници,

купи бутилка вино, корито за злато, за по-нататък…

Не се ядосвай, защото тя пътува и мирише на илюзия!

И като ручей моят живот и мечти се разсипват в реката необратимо.

Превод от сръбски: Латинка-Златна, Ловеч;

 тагове: Лиляна Фиат

 

МИОДРАГ ЯКШИЧ

Миодраг Мича Якшич е роден през 1969 г. в Белград, Сърбия. Той е основател и главен редактор на изкуството на “AРTE”, която обединява повече от 300 артисти от цял ​​свят и на Международен арт колония в Крчедини (от 2007 г.). Той е основател и главен редактор на фестивалите в Тимишоара, Топола, Паг и др.

    Като архитект е подписал около 200 архитектурни проекти, проучвания и анализи. Като писател е написал 17 книги, представени в антологии и учебници. Като издател и редактор е направил повече от 100 книги и публикации и 16 грамофонни плочи. Като журналист е написал над 1000 публикации във вестници, разкази, пътеписи, фейлетони за местни и чуждестранни вестници и води артистично радио шоу. Като дизайнер оформя лога, опаковки, книги, публикации … 

Той е бил помощник заместник-министър в правителството на Сърбия и член на сръбския парламент. 

  Получил е награди за работата си в страната и в света. Той е член в Асоциацията на писателите в Сърбия, в Съюза на композиторите и в Асоциацията на независимите журналисти на Сърбия. 

Живее и работи в Белград. 

АКО ТАЗИ ВЕЧЕР ТИ БЕШЕ ТУК

Ако тази вечер ти беше тук, луната щеше да спре да свети, но това няма значение и не показва следи от загриженост. 
Ние ще рисуваме мустаците на сенките върху раменете, мракът ще добие ярки тонове, за да свети и да се любиме. 
Ако тази вечер ти беше тук, написаните антични стихове ще бъдат безсмислени, ще станат обикновено ненужни, ще изчезнат. 
Радост биха доставили на моя врат ти и твоите бедра, и моята любов. 
Ако тази вечер ти беше тук, 
любовта ще се откаже да пътува до други дестинации. 
Тя ще заспи, прикована към нашето създадено щастие, 
като планети, когато искат да се успокоят и да станат звезди. 
Ако тази вечер ти беше тук, всичко щеше да бъде, както никога не е било. 
Луната няма да свети. 
Радостта ще остане. 
Любовта прикована за нас ще е създадена. 
Само ако тази вечер ти беше тук…

НЕ ПЛАЧИ

Не плачи, когато затворя вратата и си отида!

Не си позволявай нито една сълза, дори и в паметта, когато си отида!

Не тъгувай за илюзиите, които сме създали!

Когато ги припознаеш, ще се убедиш, че ние сме се престрували.

Само това искане, тази петиция ти завещавам.

Страданието ще приема и за двамата, докато бдя и спя.

Аз те освободих от всички грехове в тези години, дни и часове

 

Всичко нека имаш, но само за нас не плачи!

ГРАДЪТ ОТ СНЯГ

Снежинки падат върху теб,

градът се успокои, както никога досега.

Дали тук има празник,

или това не е моят град?

Градовете са мои, когато ходиш

в кратер, в нирвана или в тази тишина.

Нищо не ми трябва повече…

Ти и аз вървим…

Здравословна е земята там,

където лоза расте.

Щастливи са само тези хора,

които имат синове и дъщери.

Винаги съм те обичал такава, каквато си.

Вписана си в мен, като таен код.

По този сняг

мога да ходя в продължение на часове,

мога да те заведа на пастет с ябълка,

на коняк и шамфъстък,

на въртележките,

където ходят щастливите момчета

и веселите момичета.

Мога да те сънувам с отворени очи наяве,

да те пия, както когато нещо се празнува,

да ти откъсна къс от небето и да ти го подаря,

да играя най-любимия ти танц…

Да те обичам така, както децата своята играчка,

моя затрупана, снежна котке!

И знаеш ли, премного ме боли,

в който град да е, месец и час,

че аз съм влюбен постоянно в нас!

ДОБАВКАТА НА ЦЕЛУВКА

Добрата дума и добавката на целувка

в мига на личните резонанси

внасят удовлетворение.

Ти чуваш отговор от небето, за което Му благодариш.

Бюстието ти нежно

гали сутрешната гледка.

Скърбяла си, чакала си!

Тихите песни, утешителните гласове,

топлото желание на устните, дочакали

утеха, освободиха вечното

тлеене, отприщиха го!..

Приближи червилото колкото се може по-бързо

до мен, като свързващо съединение,

и опознай себе си, желана жено!

Довери ми се на един дъх!

Обвързваща себе си, ще развържеш страха си.

КАКВО ДА ПРАВЯ С МЕСЕЦА В РЪЦЕТЕ СИ

Тихо птицата ми прошепна,

летейки ниско над хората,

тук до нас своя полет тя само

забавя, месеца да ми даде…

 

Слушам ведрия звук на крила.

Слушам… Това е усмивката на птицата.

Чувам го ясно, както теб някога, мила,

когато в полунощ млъкна улицата.

 

С месеца в ръцете си какво да правя?

Необуздан, жълт, той задължава

към нови пристанища, когато птиците летят,

по светлината му обратно да се връщат.

 

Чувам, казвам ти, най-красивия звук

от перца златни пръстени…

А усмивката й е най-обаятелен мълчалив лукс,

както някога с теб, хубава жено!

 Превод: Латинка-Златна, Ловеч;

 тагове: Миодраг Яшич

 

 

 

 

 

 

 

ВАСИЛ ТОЦИНОВСКИ

Васил Тоциновски (1946, Стояково) е македонски поет, разказвач и романист, автор за деца и младежи, критик и есеист, литературен историк, антологист и преводач. Работи като научен сътрудник в Института за македонска литература в университета “Св. Кирил и Методий “в Скопие, а от 2008 год. чак до пенсионирането си през 2014 год. работи като редовен професор в Катедрата по македонски език и литература във Философския факултет в Риека, Р. Хърватия.

Двадесет години е работил в Телевизия Скопие (1969-1989).

Автор е на сценарии на петдесетина документални филми и сериали, излъчвани на програмите на тогавашна ЈРТ (югославска Радио Телевизия) и на многобройни програми и фестивали в света.

Известни стихосбирка: „Тайна в съня”,” Отворена врата”,” Ден за игра”, „Закрит ковчег”. От литературната история особено са важни монографиите: „Македонските преводи на 19. век и Македонският Историята на 19-ти век”. Носител е на най-високите държавни награди и отличия и на многобройни чуждестранни литературни награди. Негови творби са превеждани на седемнадесет езици в света.Бил главен и отговорен редактор на повече литературни и научни списания, сред тях и на най-старото македонско литературно списание “Съвременник”.

Член е на Дружеството на писателите на Македония и почетен вицепрезидент на Хърватската литературно дружество в Риека, Хърватия.

Измамата

се засели в моя уморен поглед

и сега съм сам,

безкрайно черни цветя в мене се множат;

след като си излъган в реалния изгубен живот,

един пред теб и друг – зад теб

са готвят за атака,

да делят мисълта на сърцето.

 

И едно сърце от друго без причина бяга,

между тебе и мене каквото трябва да бъде,

е смъртоносно ранена измама;

чакайки един хубав ден,

аз проверявам своите думи и постъпки,

но не намирам нищо зло,

и все пак мисълта до думата идва и бяга…

 

 

Говоря сам със себе си и със света в мене,

като добрата любов.

Този свят, който е в мене, расте, диша, мами ме

и едновременно ме убива.

Говорим за незначителни неща

с Евгения Шуплинова –

за ветровете,  за нощта,  за цветовете, за тревите, за птиците…

 

И при това заедно се смеем, смеем се,

без дори да знам защо,

а и не искам да се смея,

защото цветът и мирисът на тялото ми се изменят.

Казвам й, че от другата страна

на любовта нищо не съществува,

защото тя е бяла смърт

и сън без дъно.

ЗАМИНАВАНЕ

Нечии стъпки

глухо отекват в мен,

нечий приглушен глас

безмилостно ме задушава,

нечие заминаване

разля по пода моите мечти.

 

Замина си, а аз останах

безмълвен на кръстопътя,

с протегнати ръце

след нечия топлина.

 

Всичко това нека да остане!

В себе си ще отнеса

една цяла вечност,

а заедно с нея – и теб;

дълбоко потънали в зениците ми,

ще останете завинаги тайна.

НОЩЕН ИЗЛЕТ

Безшумно  излизам от моята малка стая

на нощен пикник и в нея затварям своята сянка,

обременена от лицемерни насмешки и клевети.

На брега на езерото в утробата на черупката

намирам древна мъдрост за мен,

а езерото като малка тайна в съня ми дълбае.

Времето, без да пести, съкращава живота,

и аз бързам към теб, но все повече сме далечни,

защото животът е това, което ние ще направим от него.

Цветето умира от добронамерената лъжа,

а аз вървя и мисля как да се изпълни живота

с нещо по-трайно от самия живот.

Нощният вятър ме подтиква към измама,

а аз все бързам към теб примамливо,

бързам към теб и все повече сме далечни.                        

ЛЕТЕН ЛЮБОВНИК

Денят е уморен от моите любовни приключения. Но той

постоянно ме направлява, докато ме носи есенният сън.

Вкус от жълт ананас в устата ми е анатема. Шуми

морето в сърцето – сляпо око – и ме успива сладък звън.

 

Сега е пусто време и само безкрайната нощ от тази

страна на ума не знае пътя и сърцето се лута.

О, боли душата, от никого непризната. Нападат

я от всички страни, а страхът неуморно я яде.

 

Но не мога да се примиря героят да бъде победен,

няма спасение о, майко моя, откъде това чудо?!

Докато аз сънувам толкова често на Славея смъртта,

звук неизлечим захапва една ябълка – зелена и гнила.

Превод от македонски: Латинка-Златна, Ловеч;

 тагове:Васил Тоциноски

 

 

 

(

 

https://www.pinterest.com/explore/kitchen-ideas/?utm_campaign=fji&e_t=f12c434caca9462184047e240b6a2506&utm_content=899940570778&utm_source=31&utm_term=2&utm_medium=2009

тагове: готварна, столова

‘

https://www.pinterest.com/pin/339318153154547536/

тагове: мъжка, мода