„А между Тракия или Македония и Долна Мизия живеят отскоро българи, които са дошли от споменатата по-горе Голяма Скития.” (ЛИБИ 1, С. 1958, с. 393).

„Голяма Скития“ е територията от Дунав до Дон, фиксирана още от Херодот през V в. пр.н.е., докато „малка Скития“ е наричана днешна Добруджа.

Известната ни карта на Св. Йероним, където е отбелязано “Mesia hec et Bulgaria”.

Св. Йероним е живял през IV век, но не бива да се премълчава факта, че познатата карта, с която разполагаме, не е оригинала на Св. Йероним, а е един много по-късен препис от ХII в. Текстовете в нея са написани на т.нар. „варваризиран латински“ – “Mesia”, вм. “Moesia”; “hec” вм. “haec”; “Bulgaria” вм. “Vulgaria” (в единственото споменаване на българите от IV в. в Анонимния латински хронограф от 354 г. те са наречени “vulgares” а не “bulgares”), който не е характерен за IV в.

Тези наблюдения дават обяснение на надписа “Mesia hec Bulgaria”, той явно е прибавен в късния препис, като отражение на реалността след VІІ век,и очевидно е отсъствал от оригинала на Св. Йероним, съставен през IV в.

          Да видим какво казва по въпроса „Равенския географ“, един документ от края на VІІ в.: „Inter vero Tratiam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex super scripta maiore Scythia egressi sunt.”

„А между Тракия или Македония и Долна Мизия живеят отскоро  българи, които са дошли от споменатата по-горе Голяма Скития.” (ЛИБИ 1, С. 1958, с. 393).

Най-важното в това сведение е, че българите са завоювали Мизия, като са дошли от Голяма Скития.

Сведението, че българите идват от Голяма Скития и не са автохтонно Балканско население е било всеизвестно на запад.

През 1544 г. в Базел е издадена „Универсална космография“ на Себастиан Мюнстер. Книга четвърта е посветена на „България“. Там четем:

„Смята се, че свирепото племе българи някога са тръгнали от Скития. Нанасяли са много вреди на константинополската власт и тормозели християните по разнообразни начини, додето по времето на внуците на Карл Велики били сключени примирия и създадени  условия за мир и някаква пленница, която служела като робиня в царството на християните, сестра на българския цар, била върната. Тази царска сестра научила четмо, докато била в плен и приела християнските обичаи и кръщение, и най-сетне като била върната на брат [си], научила същия на християнското учение, посъветвала го да отхвърли идолите и да се повинува на истинския бог. И макар че царят се съгласявал със сестра си, не дръзвал изведнъж да отстъпи от бащината вяра. Обаче се предоставил случай за приемане на християнската вяра. Нали чума нахлула в страната отвсякъде и толкова свирепо върлувала повсеместно, че не стигала Либитина*. Силно обезпокоения цар помолил сестра си да измисли цяр за това зло. Но тя мислела, че само Спасителят Христос трябва да бъде призован. Съгласил се царя и се покръстил с целия си народ, след като бил извикан един от светите първосвещеници, от когото приели тайнството на вярата и веднага се проявила мощта на Бог, чумата стихнала. Говори се, че първият християнски цар на българите се нарича Требелий. Той спазвал монашески живот, след като оставил царството на по-големия от двамата си синове. Немного след това младия цар се върнал към почитането на злите демони, презирайки бащиното благочестие и обичай. И Требелий не понесъл това престъпление на сина си, и като оставил временно одеянието, което носел, облякъл царската дреха и щом като си върнал управлението на държавата, лишил от светлина потъналия в безчестието син и дал царската власт на по-малкия, понеже благочестиво управлявал съгласно установеното от него самия, и самия той доволен, че е дал пример, се оттеглил в ордена незабавно.“(цит. по доклада на Стиляна Баталова „Покръстването на българите в няколко латиноезични хроники: маркер за европейска идентичност, Братислава, 11-13 ноември 2009 г.)

*Либитина е богиня на смъртта и погребенията в римската митология, тук вероятно се има предвид, че живите не са насмогвали с погребенията.

 Карта на Европа от Себастиан Мюнстер.

 arhivar

http://arhivar.blog.bg/history/2015/12/02/ieronim-ravenskiia-geograf-i-universalna-kosmografiia-za-byl.1411699

тагове: скития, прабългари, йероним, „равенския географ“, „универсална космография“, себастиян мюнстер,

 
Обичате ли локум? На какво ви напомня? Обикновеният локум вече 45 години се продава с лика на една българка, която държи кошница с жълти рози.През пролетта на далечната 1963-та година едно 17-годишно момиче от село Каравелово бере рози край дома си. И не предполага, че този миг ще остане в историята.„Някакъв празник имаше. И имаше един фотограф – бай Георги, работеше в „Балкантурист”. И може би подбираше девойки – дойде, помоли ме, тогава за мен е било нещо много! И в розите ме снимаха”, спомня си Цонка Димитрова.Няколко години по-късно Цонка за първи път вижда лика си на кутия обикновен локум в местния магазин.„Изненадах се много. За мен беше гордост, защото тази снимка и до ден-днешен се разнася из цял свят. Ето, малкият ми внук казва: Бабо, аз се гордея, защото снимката ти я има из цяла Англия”, допълва тя.Славата на момичето с розите от кутиите с локум обикаля цялата страна.„Отивахме във Вършец на почивка и решихме да останем във Враца. Искахме да спим в „Балкантурист”, с приятели бяхме. И отиваме на регистратурата и жената казва – няма места. Аз не искам да съм нахална, но неговият приятел, веселяк човек беше и се обърна към нея и вика: Ейй, каква хубава жена сме ви дали да краси тука „Балкантурист” и вие да не ни намерите място. За нула време ни намериха места”, посочи още Цонка Димитрова.Но най-ценно за нея е признанието на съпруга й Димитър. „Няма човек, който да не се гордее. Аз без нея съм кръгла нула! Признавам си го”, казва той.Заедно са от 50 години. А Димитър още си спомня първата си среща с младата розоберачка.„Една напълно чиста девойка, в истинския смисъл на думата. Напълно чиста девойка, която беше недостъпна. И пламна една истинска любов вече, която беше много чиста”, разказва Димитър.Двамата пазят снимката в полето с рози като скъп спомен вече 45 години. За ползването на кадъра обаче красивата Цонка навремето не получила нито лев.„Съжалявам само, защото и до ден днешен поне не дойдоха едно благодаря да ми кажат. Нищо, знаете ли какво значи нищо! Нито аз съм разрешила да ми взимат образа, нито нищо”, завършва Цонка.Точно тази снимка остава единственият спомен в живота на семейството. Преди месец жесток пожар изпепелява дома на Цонка и Димитър.Днес възрастните хора живеят в къщата на синовете си. Трудно преживяват загубата на дома си и се надяват скоро да посрещнат децата си за празниците. Единственото, за което мечтаят, е да имат възможност да работят в ябълковите градини до къщата.

http://www.bgspomen.com/2016/05/1970_28.html

 тагове: локум

Етимологията на понятието „антропология“ идва от старогръцкия термин за човек – „àнтропос“. Всяка цивилизация си задава въпроса какво представлява човекът, какъв е той и се опитва да предложи отговор. Той, Човекът, се разглежда като биологично същество в естествената му среда и като социално – в социума. За изследователите е видно, че отговорите и на двата въпроса – „Какво е човекът?“ и „Какво е обществото?“ – не могат да бъдат цялостни без третия основен въпрос – „Какво е другият?“.
Известно е, че историята на антропологията започва с Новото време, с откриването на Новия свят и с легитимирането на идеята за „другия“, „различния, който е като нас и същевременно не е такъв“. Като основен метод в тази наука се налага теренната работа или антропологическото наблюдение. Оказва се обаче,
че именно връзката с „другия“ и с обществата на „другите“ е особено значима в интерпретацията. Но антропологията отива още по-далеч – тя помага „другият“ или обществото на „другите“ да влязат в мисленето, за да бъдат разбрани.
Затова антропологията е обявявана като „част от дебата за другия или другостта, без това да изключва рефлексивното завръщане към изучаването на собствената култура“ (Тодоров, 2002).

 тагове: антропологията

В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птолемеевата география (ІІ в. от н.е.) и пише, че птолемеевското разбиране за топонима „Сарматия” съответства на онова, което по времето на ал-Хорезми, е наричано „Бурджан”. Според Птолемей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ.

За първи път арабоезичното отъждествяване между името „бурджани” и „българите” от Балканите, е прокарано през ІХ в. от историка от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който е бил във византийски плен, откъдето е откупен през 845 г.

Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 – 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява не само „Бурджан“, но и формата „Бунджар“. Използва ги като синоними, като сочи, че бунджар са на север от Дербент и са завоювани към средата на VI в. от тюрките на Истеми. Преди това Персия е плащала данък на бунджарите и те завели Истеми на прохода Дербент, като го посъветвали, според ат-Табари, да иска от Персия за себе си този данък, след като ги е покорил. Персийският цар Хосрой Ануширван се надсмял над претенциите на Истеми, а последния не успял да преодолее Дербендската стена и се върнал назад с войските си.

Бунджар са отъждествени с българите и в поемата „Искандер наме” от началото на ХІІІ в. на персийския поет Низами. „Бун“ и „Гар“  в епоса са воини на Ал. Македонски, оставени в една пещера да умрат от болест, но черна течност ги излекувала и те приели занапред да се наричат на името на пещерата. А то било „Булгар“, пише Низами от гр. Гянджа (азерб. Gəncə́). Всъщност, „Бун, Гар” е „Бун, Джар” на арабски, където персийското „г” се ротира в „дж”.

Б.Н.Заходер смята, че „такива названия, като Бурджан” са заети на арабски от „писмеността на персийски език” (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Което ще рече, че неговият пехлевийски вид е „Бурган”, предвид на прехода на иранското „г“ в арабско „дж“.

В персийски език думата „бурган” попада от урартския. Произходът на думата „burgana” със значение „кула”, е от урартския език, пишат на I. M.  Diakonoff и  S. A.  Starostin в монографията си `Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language.`(München, 1986). Авторите смятат, че произхода на тази дума е от палео източно-кавказките езици и оттам прониква в урартския, като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския. Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката дума πύργος (с. 99).

И така, най-старото засвидетелствувано значение на думата „burgana” със значение „кула”, е в урартския език и оттам то попада в арменски, гръцки, латински, арабски. Отъждествяването пък на „бурджани” с „бунджари”, засвидетелствано при ат-Табари и легендата, че „бун+гар” станали „българи” по името на „пещера” („gar”, арабски) при Низами, фокусира върху етнонима „Бун” (известен и като „българина Бунд”, в арменската хроника на Мовсес Хоренаци).

Проблемът е, че тук думата „Бун” (ср. с името на ез. Ван), Бунд, Бийан, е самонаименованието на Урарту, както стана ясно след разчитане на урартските клинописи в началото на ХХ в. Тази държава е наричана „Урарту” на акадски, а иначе, нейното самоназвание, е „Бийан” (ср. с името на ез. Ван).

Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`.

В кореспонденцията през Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия еврей и министър Хасдай ибн Шапрут, се упоменава народа „в-н-н-т-р“, който хазарите победили. „Нашите предци хазарите – пише в писмото на Йосиф – воювали с тях. В-н-н-т-р били многочислени, толкова многочислени, колкото пясъка в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а реката Руна е „Дунав“.

Защо народа на Аспарух, създал на юг от Дунав през 680 г. държава България, е наречен „в-н-н-т-р“?

И така, каква е връзката на българите с древно Урарту, една държава, която през VI в. пр.н.е. вече не съществува? Има ли такава връзка? Ако няма защо масово арабоезичните средновековни историци, които наследяват пехливийски исторически понятия, наричат българите с името „бурджани” и „бунджар”, а „България” – „Бурджан”?

При внимателен прочит на сведението за  петте сина на Кубрат, се вижда, че са съобщени имената само на Бат-Боян и на Аспарух.

На двама от т.нар. „синове” изобщо не е споменато името, но историческата наука твърди, че това били Кубер и Алцек.

На третият, името е дадено от Теофан и Никифор като Котраг, което както знаем е етноним на котрагите (кутригурите).

Един от синовете на Кубрат, четем по-нататък в разказа  (достигнал до нас чрез Теофан и Никифор), се бил заселил в Равенския Пентаполис. Град Равена и още четири града наоколо, са формирали т.нар. „Равенски Пентаполис”.

Летописецът от VІІІ в. Павел Дякон съобщава в своята хроника  за български предводител Алцек, който потърсил земя за заселване в Италия от лангобардския крал Гримоалд (662-671). Павел Дякон съобщава и за област България на Апенините. Алцек обаче, според данните от Павел Дякон, не се заселва в Равенския Пентаполис, а около Неапол, където миролюбиво е допуснат от лангобардския крал Гримоалд (662 – 671) и Алцек получава титлата гесталд (зам. херцог), а хората му са заселени в три града около Неапол.

Според източника обаче, който ползват Теофан и Никифор, един от петте сина на Кубрат се заселил в Равенския Пентаполис.

Теофан и Никифор съобщават, че той се подчинил на римляните. Тоест, имаме сведения за заселване на българи, както в северна Италия (Равена, Пезаро и още три града) на римска територия (Теофан), така и в южна Италия, в Кампания, т.е. на лангобардска територия (Павел Дякон). Там около Беневент (дн. Неапол)  се заселват българите на Алцек.

И така, имал ли е Кубрат пет сина или в легендата, разказана от Теофан, просто сме свидетели на сведение за разселване на българи от Кавказ до Неапол и Балканите?

В „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци) и в писмото на хазарският цар Йосиф (Х в.) до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, се споменава само за един кубратов син, който тръгнал на запад от р. Дон и това е Аспарух. Няма сведения за други поели на запад.

Това налага отново критично да прочетем съобщението достигнало чрез Теофан и Никофор, и да се опитаме да дешифрираме какви сведения те са почерпили от своя източник=

„Големият син Ватваян, съблюдавайки бащиното завещание останал в земите на своите предци; вторият син, негов брат по име Котраг, преминавайки Танаис (Дон) се заселил отсреща на батко си; четвъртия и петия, преминали Истър, или Дунав, и единият се покорил на аварския каган, а другият, пристигайки в Пентаполиса при Равена, на християнските царе. След това третият по старшинство, на име Аспарух, преминавайки Днепър и Днестър и установявайки се при Онгъла, на реката течаща северно от Дунав, се заселил между първите реки и тази последната, намирайки се отвсякъде обезопасен и обграден: отпред от блата (очевидно има предвид широката делта на Дунав – бел. К.М.), а от другата страна защитен от реките (т.е. Днестър и Днепър – бел. К.М.). И така, този народ заслабя, вследствие на разделението, и не бе вече опасен за враговете. Когато те по този начин се разделиха на пет части и станаха малочислени, тогава хазарите, значим народ, излязоха от Берзилия, която е област в най-отдалечените части на Първа Сарматия (т.е. Азиатска Сарматия, чиято територия е от Дон до Кавказ и устието на Волга – бел. К.М.), и овладяха цялата Задчерноморска/Запонтийска България до самото Черно/Понт море, като направиха данъкоплатец най-големия брат Ватваян/Бат Боян, владетеля на Първа България, който и да сега плаща данък.“

Много отдавна на сериозните историци им прави впечатление, че сведението на Теофан, че Бат Боян и „до сега плаща данък“ не може да бъде вярно за началото на ІХ в., когато пише Теофан. То е вярно за края на VІІ в.

Сиреч, Теофан и Никифор, заемат буквално сведението за „петте сина на Кубрат“ от стар и неизвестен летопис от края на VІІ в. Точно този неизвестен ръкопис нарича Велика България „древна“ (при Теофан) и „стара“ (при Никифор).

За съжаление, нито един историк не си е задал логичния въпрос: може ли автор от края на VІІ в. да нарича „стара“ една страна, която е създадена през 632 г., т.е. само преди 40 г., от Кубрат? Очевидно, не. Той има предвид по-древна държава, а и Теофан никъде не пише, че Кубрат е създателя на „древна Велика България“.

Ако това се имаше предвид от учените, тогава отдавна щеше да стане ясно, че сведението за така наречения „син Котраг“, който заселил кутригурите на запад от Танаис, има аналог при Прокопий Кесарийски от VІ в., който дава данни, че родните земи на кутригурите са на изток от Дон, но те се заселили след 469 г. между Херсон (дн. Севастопол) и р. Танаис, т.е. „отсреща“, на запад от Прокопиевите „утигури“, които сами се поселили на старите земи на изток от Дон.

Що се отнася до така наречения „четвърти син“, който приел да е под властта на аварския каган, то този епизод ни напомня времето от българската история между 568 г. до 619 г., когато българите и аварите задно създават в Панония обща държава, където българския владетел е заместник на аварския каган.

Изобщо, какво можем да кажем за странния ръкопис от края на VІІ в., от който черпят през ІХ в. Теофан и Никифор?

Според мен, този ръкопис е писан в средата на дунавските българи на Аспарух, независимо, че авторът му е бил гръкоезичен или сироезичен писец. При това този странен автор от края на VІІ в., не е много грамотен, видно от факта, че в духа на географи отпреди Страбон от І в., смята, че р. Танаис извира от Кавказ, което говори, че тук имаме просто писец, а не ритор. Писец, на който му е разказвана българската история, такава каквото тя е била до смъртта на Кубрат, която той своеволно сюжетира като събития около смъртта на Кубрат и разгръща като деяния на „негови синове“. Не бива да се забравя и факта, че думата „син“ не предполага семантично само роднинска връзка, каквото е значението й днес. „Син“ на Кубрат е и всеки негов подчинен васал.

Теофан: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо, българите и котрагите. По тази страна на северните брегове на Евксинския понт (Черно море – бел. К.М.), зад езерото, наричано Меотийско (Азовско море – бел. К.М.), откъм страната на океана по сарматската земя тече река Ател (Волга – бел. К.М.); към тази река се приближава р. Тапаш, която извира от Иберийските (Грузинските) врата в Кавказ;  от сближението на р. Танаис (р. Дон) и р. Ател, които са над Меотийското езеро и се разклоняват в различни страни, извира р. Куфис и се влива в Понтийско море, близо до мъртвите врата, срещу полуострова Овнешко чело. От горепосоченото езеро морето, подобно река, се съединява с Евксинският понт при Боспор Кимерийски (Керченският провлак – бел. К.М.), където вадят мурзила и друга риба. На източните брегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освен евреи, живеят много народи. Зад това езеро нагоре, където е р. Куфис, в която ловят българската риба ксист, се намира древната Велика България и живеят съплеменните на българите котраги. По времето, когато Константин беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал…” (с.138)

Никифор: „Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по река Куфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето на Константин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тези племена, умрял…” (с.49)

Да си припомним останалата част:

Големият син Ватваян, съблюдавайки бащиното завещание останал в земите на своите предци; вторият син, негов брат по име Котраг, преминавайки Танаис (Дон) се заселил отсреща на батко си; четвъртия и петия, преминали Истър, или Дунав, и единият се покорил на аварския каган, а другият, пристигайки в Пентаполиса при Равена, на християнските царе. След това третият по старшинство, на име Аспарух, преминавайки Днепър и Днестър и установявайки се при Онгъла, на реката течаща северно от Дунав, се заселил между първите реки и тази последната, намирайки се отвсякъде обезопасен и обграден: отпред от блата (очевидно има предвид широката делта на Дунав – бел. К.М.), а от другата страна защитен от реките (т.е. Днестър и Днепър – бел. К.М.). И така, този народ заслабя, вследствие на разделението, и не бе вече опасен за враговете. Когато те по този начин се разделиха на пет части и станаха малочислени, тогава хазарите, значим народ, излязоха от Берзилия, която е област в най-отдалечените части на Първа Сарматия (т.е. Азиатска Сарматия, чиято територия е от Дон до Кавказ и устието на Волга – бел. К.М.), и овладяха цялата Задчерноморска/Запонтийска България до самото Черно/Понт море, като направиха данъкоплатец най-големия брат Ватваян/Бат Боян, владетеля на Първа България, който и да сега плаща данък.“

Несъмнено герой на този странен ръкопис от края на VІІ в., е именно Аспарух. Колкото безлични са сведенията за българските синове при авари и в Италия, толкова подробно са описани владенията на Аспарух преди 680 г.

Да си припомним как хронологично разполага събитията нашия автор от края на VІІ век: умира Кубрат, неговите пет сина се разделят, при което – забележете – те се разселват на земи от Кавказ до италианския град Равена и на юг от Дунав, в Мизия. Всички те, с изключение на Аспарух, се покоряват на някого. Един на аварите в Панония, друг на християнските крале в Равенския Пентаполис, Бат-Боян на хазарите (явно на тях и Котраг, понеже той бил до р. Танаис, т.е. Дон).

Теофан нарича тази българска земя „Запонтийска България”, явно за да покаже, че хазарите овладяват не цялата Велика България, за която той вече е писал по-рано, а само части от нея „до самият Понт” (Черно море).

Аспарух пък преминал Днепър и Днестър и там установил домовете си (ол), т.е. от северния приток на Дунав, сиреч р. Серег, до Днестър и Днепър. Първите реки, които преминал, са упоменати от Теофан като Днепър и Днестър, а последната като северния ръкав на Дунав.

„Заселил се между първите реки и тази последната“, пише Теофан, т.е. прословутият онгъл, който всъщност е „ол” (домове) на Аспарух, е съвсем ясно посочен от Теофан: от Днепър, през Днестър до р. Серег (северния ръкав на Дунав).

       А  това е огромна територия.

Хазарите не разширяват държавата си на запад от Днепър.

В разказа на Теофан причината за превземането от хазарите на тази територия от Велика България (но в никакъв случай цялата), която Теофан нарича „Запонтийска България”, е представена така: Кубрат умрял, синовете му се разпръснали и това било причината хазарите да превземат тази част от Велика България.

Интересно е как се изброяват синовете, които се разпръскват.

Първо Бат-Боян, следва Котраг, който преминал Танаис, явно от изток на запад. След това четвъртият и петият, единият в Панония при аварите, другия – в Равенския Пентаполис. Накраят, третият, т.е. Аспарух.

           Ето схемата: 1-2-4-5-3.

           1 – е Бат-Боян, а 3 – е Аспарух.

По реда на изброяването, първи е Бат-Боян, последен – Аспарух.

           Но по каква логика 2-4-5 са между тях?

Трудът на Теофан е хронография, по години. Едва ли можем да допуснем, че Теофан сам е автор на подобен странен начин на изброяване на петте сина на Кубрат. Първият, вторият, четвъртият, петият и третият, за който той дава обилни сведения.

Да кажем, че беглото сведение за четвъртия, който отишъл при аварския каган, е нормално оскъдно като информация, но да се определи петия син, който отишъл в Равенския Пентаполис, само като подчинен на „християнските царе”, е вече доста оскъдно като информация. Изворът на Теофан и Никифор не знае дори името му.

И все пак извора, който ползва Теофан, е интересен с мащабността на разслоението на българите в Европа. От земите на запад и на изток от Дон, до Неапол и Стара планина, през земите от Днепър до долни Дунав, в Авария, т.е. в Панония също…

Изворът , който ползва Теофан, е прецизен в детайлите си само относно Аспарух, а така също и в констатацията, че и „досега” ръководителя на „първата България” (Бат-Боян) плаща данък на хазарите.

 Коя е втората България е вече ясно, това е държавата на Аспарух след 680 г. в Мизия.

Сиреч, документа явно е писан в Дунавска България, очевидно по заръка на Аспарух, което личи от факта, че въпреки голямото разслоение на братя по Панония и Италия, само Аспарух не е подвластен, а останалите са. Дори първият син на Кубрат плаща данък на хазарите. Но и самите хазари, според легендата, превземат „първа България”, земята на Бат-Боян, чак след разпръскването на петте сина, т.е. на Аспарух даже не се вменява от документа, че е победен от хазари, докато в „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци) и в разширената редакция на писмото от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут пише, чеотстъплението на запад на Аспарух, е заради хазарите.

Документът лъха на Аспарухофилство, ако мога така да кажа, и е може би първият държавен документ, писан в новото царство на Аспарух на Балканите.

Изглежда текста е бил лаконичен, може дори да има и каменен първообраз.

На основата на разказаното от българите, гръцки (или сироезичен) книжовник неточно e преработил данните, вкарвайки ги в своя фабула около личността на Кубрат и негови пет синове (подчинени). Очевидно, текста на този летопис от края на VІІ в., е бил на пергамент и така е попаднал (или негово копие) във византийските архиви, от които са черпели Теофан и Никифор през ІХ в.

На тази карта не са отбелязани българите в Италия в градовете Sepinum (Сепино), Bovianum (Бояно) и Изерния в регион Молизе, около Неапол, и в Челе ди Булгария. Не е отбелязано и българското население в Панония, дн. Унгария, за което знае дори през Х в. Константин Багрянородни, гл. 37 от трактата си за империята.

 arhivar

тагове: никифор, кубрат, аспарух, легенда, велика българия, боян, извори, теофан, синове, хазари, алцек, кубер,

Бордо (250 хил. ж., 2008 г.) е разположен на двата бряга на р. Гарона в Югозападна Франция, с излаз на Бискайския залив. Бордо е най-известен със своите вина и затова е определян за световна столица на виното – винопроизводството в околностите на града донася приходи за около 14.5 млрд. евро всяка година. Тук се провежда най-големият панаир на виното в света – Винекспо. Отрасълът има дълги традиции, датиращи още от VIII в.

   В миналото Бордо е бил под властта на англичаните за продължителен период от време, поради което тук все още се усеща английското влияние. Често Бордо е наричан “Малкия Париж”, като съществува известно съперничество между двата града. 

Забележителности:

“Лунното пристанище” – историческият център на Бордо (обявен от ЮНЕСКО през 2007 г. за паметник на световното културно наследство);

Tрите църкви (“Сен Мишел”, “Сен Сьорен” и катедралата “Сен Андре”) от Поклонническия маршрут към Сантяго де Компостела в Испания, готическата църква “Сен Пиер”;

Кметството във великолепната му сграда от 18 в. с Музея на изящните изкуства в крилото с градината;

Площадите Плас дьо ла Бурс и Плас дю Парлеман;

Двата моста над Гарона – Пон дьо Пиер (от 1820 г.) и железният жп мост на Гюстав Айфел от 19 век;

Обширната улица Еспланад де Кенконс с Паметника на жирондинците, както и дългата 1,2 км търговска улица Рю Сен Катрин (изцяло пешеходна);

Стоте винарни, произвеждащи Бордоле Шато (които предлагат туристическа обиколка и дегустация);

снимка 1: По улиците на Бордо; снимка 2: Църквата Сен Пиер;; снимка 4: Площад Плас дьо ла Бурс; снимка 5: Градска порта;

http://obikolisveta.net/forum/index.php?action=profile;u=4;area=showposts;start=525

 тагове: Франция, Бордо

Един ден на Бостънската гара от влака слязла скромно облечена жена и заедно със съпруга си тръгнала по посока на Харвардския университет за да се срещнат с президента му. Те нямали уговорена среща.

Още от пръв поглед секретарят на президента вижда, че такива дълбоки провинциалисти нямат работа в Харвард и им казал:
- Президентът ни ще отсъства през целия ден.
- Ще го почакаме – бил отговорът на странната двойка.
Няколко часа секретарят бил игнорирал посетителите с надеждата, че в някакъв момент те ще се разочароват и ще си тръгнат. Двойката обаче с поведението си успяла да го убеди, че няма намерение да си тръгне и той, колкото и да не му се искало, все пак се решил да обезпокои президента.
- Може би ако им отделите минутка, те час по-скоро ще си тръгнат?
Когато посетителите влезли, президентът ги изгледал сурово и високомерно. Първа заговорила жената:
- Имахме син, който в продължение на една година учеше във вашия университет. Той обичаше това място и бе много щастлив да се намира тук. Но, за съжаление, преди една година той внезапно почина. Мъжът ми и аз бихме искали да направим негов мемориал на територията на университета.
Президентът никак не се зарадвал на това – дори обратно, станал още по-раздразнен.
- Госпожо, – казал той, – ние не можем да си позволим да поставяме статуи на всеки, който е учил в Харвард и е умрял. Ако го бяхме правили, това място щеше да прилича на гробища.
- В никакъв случай, – побързала да възрази жената, – ние не желаем да установяваме статуя, ние искаме да построим нов корпус за Харвард.
Президентът огледал карираната рокля на дамата, която отдавна била загубила цветовете си, бедния костюм на господина и възкликнал.
– Корпус? Имате ли представа, колко струва един такъв корпус? Че то всичките сгради на Харвард струват над седем милиона долара!
Жената цяла минута нищо не казвала. След това се обърнала към мъжа си и тихо промълвила:
- Толкова е евтино да се построи нов университет? Тогава защо да не си построим свой собствен университет?
Мъжът кимнал утвърдително.
Президентът на Харвард изглеждал объркан.
Мистър и мисис Станфорд станали и излезли от кабинета. В Калифорния, в Пало-Алто, те основават университет в памет на любимия си син. Университетът носи името им – Станфордски.
За съжаление, не знаем дали всичко това се е случило точно така, но признайте, че звучи страхотно! А иначе, сухата история звучи така:
„Станфорд” е основан от железопътния магнат, сенаторът на САЩ Лелънд Станфорд и съпругата му Джейн Станфорд. Университетът е кръстен на единственият им син Лелънд Станфорд (младши), починал през 1884 година. Родителите му решават да посветят университета на единствения си син и Лелънд казал на съпругата си: „Децата на Калифорния ще бъдат и наши деца“…
Университетът „Леланд Станфорд-младши“, по-известен като Станфордския университет или просто Станфорд (Leland Stanford Junior University, Stanford University или Stanford) е частен американски университет в Станфорд, окръг Санта Клара, щата Калифорния. Официално отваря врати на 1 октомври 1891 г. Намира се на 60 км (37 мили) югоизточно от Сан Франциско в Силициевата долина в близост до магистрала 101 в района на Санфранцисканския залив.
Лиланд Станфорд, калифорнийски железопътен магнат и политик, основава университета през 1891 г. в чест на сина си, Лиланд Станфорд-младши, починал от коремен тиф два месеца преди 16-тия си рожден ден. Университетът изпитва финансови затруднения след смъртта на Станфорд старши през 1893 г. и след като много от кампусите били унищожени вследствие на земетресението в Сан Франциско през 1906 г. След Втората световна война Фредерик Терман (1900-1982) подкрепя предприемачеството сред преподавателите и завършващите с цел да се изгради напълно самостоятелна местна индустрия, която по-късно се превръща в това, което днес е известната Силициева долина.
Днес цветовете на университе са червено и бяло. Девизът на университета е ,,Die Luft der Freiheit weht, което означава от немски – Вятърът на свободата духа.

http://www.burgasnews.com/istoriya-i-arheologiya/101846-semeistvoto-s-ovehteli-drehi-i-svetovnata-istoriya

тагове/сеемйство, овехтели, дрехи, световната, история

“Гласът на Русия” и други руски източници съобщиха преди време, че във Владивосток е намерено парче алуминий, от старинна машина, датирано на 300 милиона години. Според Юлия Заманская, една студена зимна вечер, жител на Владивосток, намерил парче метал с формата на релса, в едно парче от въглищата, които човекът използвал за отопление. Въодушевен от откритието си, той решил да се обърне за помощ към учени от региона Приморие. Експерти са потвърдили, че частта във формата на “релса”, най-вероятно е част от “железопътно съоръжение” и не е резултат на природните сили, а е прецизна изработка от човек или друга непозната форма на живот.
Първото е направено още през 1851 г., когато миньорите в мина в Масачузетс, намерили ваза с инкрустирано сребро и цинк в суров въглищен блок и датирана от епохата на камбрий, на повече от 500 милиона години.
Шестдесет години по-късно, в Оклахома, учените открили метална саксия, вградена в парче въглища на възраст 312 милиона години. След това, през 1974 г., парче алуминий, чийто произход е неизвестен, е намерено в пясъчна кариера в Румъния. Парчето датира от епохата на Динозаврите и не би могло да е създадено от хората, ако действително е вярна теорията, че човешката епоха не е съществувала в този период. Всички тези открития не са просто пъзели за експерти. Те подкопават най-основните доктрини на съвременната наука.
Датирането на метала, който е бил открит във Владивосток озадачава учените. Въглищата, които са в този район датират от 300 000 000 години, което е предположило и възрастта на металното парче. Другият въпрос, който е от интерес за руските учени, е дали алуминиевата сплав е от земен произход. Известно е от изследването на каменните метеорити, че е характерен космогенният изотоп Алуминий-26, който впоследствие се разгражда до Магнезий-26. Наличието на 2% Магнезий в откритата сплав, сочи към хипотезата за извънземен произход на частта и също може да бъде доказателство, за непозната до момента, цивилизация на Земята. Във всички случаи са необходими допълнителни изследвания, за да се потвърдят тези хипотези.
Според изследователят Валери Бриер, който е анализирал металната рентгенова дифракция, такова откритие се прави за първи път в Русия. Според неговия анализ, тази част представлява много чист алуминий с магнезиеви микро примеси само 2% до 4%. Анализ е проведен и от високопоставен член на “Института По Ядрена Физика” в Санкт Петербург – Игор Окунев, който потвърждава възрастта на откритата метална част, предоставена от Наталия Островски. Откритието силно прилича на зъб от метална релса, създаден изкуствено.
Докато изследват основните скални проби, които са били образувани на повърхността, на дълбочина от 9 метра, по време на сондирането на морското дъно, за поддръжка на мост в близост до руския остров Назимова, са били открити странни метални сплави, които са били “консервирани” в праисторически пясъчник (по-стари от 240 милиона години). Парчетата сплави имат необичаен състав и очевидно не са били използвани в пробивни машини. Сплавите, казва Бриер, са изкуствени и са създадени от интелигентни същества.
Преди време в Русия, археолози от Петербург открили на Камчатка вкаменелости, които се оказали детайли от механизъм. Възрастта на находката изумява! Намерените детайли са на около 400 млн. години! Според археолога Юрий Голубаев, на около 230 км. от с. Тигил, туристи се натъкнали случайно на детайлите от машината. „Когато отидохме на посоченото място, отначало не разбрахме какво точно виждаме – признава ученият. – Имаше стотици зъбчати цилиндри, които се оказаха част от машина. Те бяха в отлично състояние, сякаш бяха замразени в течение на много кратко време.”
След като споделили своите резултати с колеги от САЩ, руските археолози получили потвърждение, че намерените вкаменелости, са детайли от някакъв механизъм. Предполага се, че съхранението за такъв дълъг период, се дължи на факта, че е „консервиран“ в блато. В подкрепа на тази хипотеза говори обстоятелството, че предметите са се превърнали във вкаменелости в течение на кратък за геологическите мащаби период от време. Едно от основните предположения е, че откритата метална част е с извънземен произход.

http://www.burgasnews.com/istoriya-i-arheologiya/101731-tova-sashto-e-arheologiya-no-neobyasnima

 тагове:артефакти, вкаменелости ,древни механизми ,извънземен произход

Италиански учени потвърдиха, че 35-сантиметровият кинжал, открит в гробницата на Тутанкамон през 1925 година, е направен от извънземен материал, дошъл на Земята най-вероятно чрез паднал метеорит.

„Както всички знаем, изделията, направени от желязо в Древен Египет, са редки, а този материал е бил по-ценен и от златото. Невероятно е, че никой досега не е анализирал задълбочено сплавта на кинжала“, казва професорът по физика от университета в Торино Франческо Порчели. В състава си острието съдържа 10% никел и 0.6% кобалт, като останалите съставки все още предстои да бъдат уточнени. „Всичко сочи, че сплавта е от метеорит, защото получаването й в онази епоха е било невъзможно“, добавя Порчели. Решението за съставяне на експертиза за установяване състава на сплавта на кинжала е било взето още през 2010 година, като именно тогава археолозите са изследвали кратера Камил в египетската пустиня (открит през 2008 чрез Google Earth), установявайки метеоритния му произход.

http://www.burgasnews.com/istoriya-i-arheologiya/101542-kinzhalat-na-tutankamon-e-izvanzemen

тагове: кинжал, Тутанкамон,, метеорит, извънземен

“Добри мисли, добри думи, добри дела” – Заратустра
Историята на Зороастризма започва в днешна Централна Азия. Мнозина историци и до днес спорят за точната дата и място на раждане на пророка Заратустра. Хипотезите са много и различни, но в днешната историческа наука се приема че той е роден 335 години преди Александър Велики т.е. 671-594г.пр.Хр, както сочи Пехлавийската хроника. Други източници отнасят раждането му около 1000 години по-рано. Според етимолозите, името Заратустра е псевдоним означаващ Огнена звезда, или: Онзи, който обичаше Светлината. 
Зороастрийската вяра поставя един нов етап в развитието на иранските народи. Съдбата на пророка е тясно свързана със столицата на Балхара – Балх. След смъртта на Зороастър, умрял при защита на крепостта от обсада на северни номади, градът бива наричан много често и Зариаспа – град на зороастрийци/ град на големият огнен храм. Един от първите ученици и последователи на Зороастър е Бактрииският Управител Висташпа. Въпреки разпространението си из ираноезичните народи, зороастризмът никога не се налага със сила над останалите пред-зороастрийски и други видове религии.
За разлика от останалите световни религии, зороастризмът не задължава последователите си да се женят помежду си, нито да избиват невярващите. По този начин по протежението на иранското плато се оформя една уникална смес от вярващи в старите индо-ирански вярвания, и новаторската религия идваща от Бактрия. През периода 558 г. преди Христа, до 652 г. след Христа, това е държавната религия на Персийската империя (както при Ахменидите, така и при Сасанидите. Новата философия бързо прониква чак до Гърция и Египет на запад, и Индия на изток. 
Първото поражение на огромната и непобедима Персийска империя от Александър Велики отслабва иранската религия, а арабското нашествие от 7 век довършва огнената религия. За няколко десетилетия, населението насилствено приема исляма, а над 100 000 перси, верни на религията си, се изселват в Индия. Там все още затвореното персийско малцинство, изповядващо Зороастризъм, наброява 60 000 души. Днес зорострийците са не повече от половин милион, и съставляват преди всичко персийска емиграция избягала от ислямския режим, установен през 80-те години в Иран. В самата Персия има не повече от 50 000 крепители на старата неислямска вяра.
След множество спорове, днес Зороастризмът се приема за първата монотеистична вяра. Принципите на зороастризма се изразяват най-точно само с 3 думи: 
Ху мата – добри мисли! Ху кта – добри думи! Ху варша – добри дела! /от Персииското Ху – хубав;добър, мата – мисли, кта – думи, и варша – върша нещо/
За създател на всичко се приема Ахура Мазда (в превод – Мъдър Господар). Неговите послания са позитивни, принципни и неизискващи. Зороастрийската философия не изисква толкова вяра колкото разум и самоконтрол на човек спрямо делата му. Зороастризмът учи човек да бъде полезен за обществото, честен и преди всичко добър към другите. Тази религия отрича аскетизма и отшелничеството. Любопитно е че зороастризмът не осъжда и богатството, стига то да е придобито по честен начин. Зороастризмът проповядва уважение към природата и нейните дадености, с което изпреварва всички останали световни религии за времето си. 
В своите проповеди Заратустра, говори за конфликта между Доброто и Злото(Ахриман). Във вечната битка, Бог дава на човек не само свободата да избира между добро и зло (мотив застъпен от средновековните западно европейски плагиатски философски школи), но и отговорността да проповядва само добро, да се бори срещу злото, и да се усъвършенства. Проповедите на Заратустра са записани във Авестата, която е свещената книга на Зороастрийците. 
Храмовете им са малки, в повечето случай квадратна (по-рядко кръгла) форма, и не съдържащи нищо друго в себе си, освен запален огън. Култът към вечния огън, безспорно се е запазил от пред-зороастрийските вярвания на иранските народи. Огънят е символ на светлина, мъдрост и истина – основните компоненти на зороастрийската докрина. Зороастризмът отрича идолите и всякакви други култови предмети, но в това отношения няма кой знае какви затруднения. Иранските народи никога не са имали идоли, което прави това уточнение нужно едва за най-западните поклонници на зороастрийското учение, който са били в културен досег със западната цивилизация.
Зороастризмът има огромно значение за световната цивилизация. Като синтез на мъдростта на иранските народи, тази религия е определена от британския учен Мери Боуз, като: “вероятно най-повлияващата над човешкия род директно или индиректно религия”. Сократ, Платон и Аристотел са запознати със зороастризма и тяхната философия взема предвид източната мъдрост на “вярата на магите”.Паралелно със гръко-персииските войни, персийската култура се настанява в гръцкия живот, който така и не достига близо до идеите на магите.
В Римската Империя разпространен е Митраизмът, една друга иранска религия, свързана и със зороастризма. Тази религия повлиява и на християнството в редица елементи. Християнската религия приема редица зороастрийски идеи, като тези за борбата между доброто и злото, ада и рая, добрия морал, идеята за проповедника – месия, но доразвива тези идеи, със свойствените християнските наказания над грешниците, страх от Бога, послушание, смирение, и въздържание. Думите Сатана, Рай и Амин са от ирански произход.

http://www.burgasnews.com/istoriya-i-arheologiya/101114-zoroastar-ognenata-zvezda-koyato-dovede-hristiyanstvoto

 тагове: Зороастър,, Заратустра, зороастризъм, християнство, митраизъм