Тези сведения са интересни, но за жалост са непълни, липсват важни подробности. Най-важното е това, че без изключение,  в гореспоменатите региони са регистрирани различни тракийски народи, след които изневиделица се появават българи.

Ако се касаеше само за един регион, то обяснението би било сравнително лесно. Неведнъж се е случвало един народ да заеме мястото на друг, но пък няма прецедент за това – един и също народ да заеме всички региони, в които преди това е живял друг народ. Това е абсурдно, невъзможно е, просто няма как да стане.

Абсурдът може да се обясни сравнително лесно,  но за тази цел трябва да излезем от коловоза на официалните теории. Опрем ли се на факта, че в продължение на 1100 години българите биват отъждествявани с мизите – най-големия тракийски народ, имайки предвид, че във всички места, в които някога са живели траки, после живеят българи, единственото логично заключение е това, че българи е новото название на хората, които римляни и гърци са наричани траки.

Нека разгледаме подробностите, които поддръжниците на официалните теории предпочитат да оставят в сянка. Повечето от нас не са и чували за тракийско присъствие в Кавказ. Само шепа специалисти знаят, че на териториите на Армения и Грузия са живели траки и то още през Бронзовата епоха. 

Още в дълбока древност, народът на Орфей е оказал силно влияние върху жителите на Урарту, а пък в асирийските надписи се  съобщава за разположеното в Южен Кавказ тракийско селище Иcпили брия. За тези неща пишат ученитеK.Джаукян, О.Карагезян, P.Ходинот.

През I век сл.Христа, Плиний Стари и Страбон съобщават за обитаващите Армения и околните региони тракийските племена халиби и сарапари. B последвалите епохи, никой автор не обелва и дума за това, че балканските преселници са избити до последния човек, или пък, че са прогонени. Къде изчезват тогава хората успели да повлияят няколко кавказки народа? Дали можем да говорим за изчезване, или просто по време на Ранното Средновековие, тези, които са наричани траки, вече носят името българи?

Потомците на Залмоксис и Орфей са колонизирали не само Казваз. На север от тази планина е така нареченото Боспорско Царство. След векове тази територия ще бъде наречена Стара Велика България. Там, по време на Античността са властвали благородници с имена като Спароток, Котис, Рескупорис, Берисад, Реметалк. По епиграфски паметници се срещат лични имена като Севт, Мокус, Дулос, Битюс, Садала, Мостис, Сурос. Във въпросната държава са почитани тракийски богове, а има и куполни гробници досущ като тези от нашите земи. 

Както е в случая с Кавказ, за траките край Крим също липсват сведения, че са избити, покосени от страшни епидемии, или прогонени. Странното е, че никой учен не се вълнува от “изчезването” на тези хора. Тяхното многолюдие в региона е засвидетелствано не само от големия брой регистрирани лични имена, но и от значителното количество тракийски топоними. Такива са Панти-капа, Коркон-дама, Сибри-апа, Сал-оста, Таму-рака, Сур-ува. Елеменитте капа, дама, апа, оста, тама, сур се срещат в тракийските селищни названия Капи-стурия, Уску-дама, Залд-апа, Оста-фос, Тамаси-дава, Суро-бара.

Не само, че няма сведения за затриването на тракийското население в Крим и околностите му, но не съществуват и сигурни свидетелства за пристигане на българи във въпросния регион. За идване няма и как да се говори защото присъстващите в древните топоними елементи капа, дама, апа, оста, тама, сур, отговарят на българските думи копа, дом, вапа, устие, тъма, сур. Това означа, че хора говорещи древен вариант на българския език, са обитавали земите, които Теофан нарича Стара Велика България, около 1100 години преди времето на княз Аспарух.

Трябва да се добави и това, че територията между Боспорското Царство и делтата на Дунава също  е древна тракийска земя. Там не само са локализирани гети, беси, тирагети, костобоки и др. но дори и доминиращата материална култура е тракийска по произход. 

В този регион, по време на Античността, населението укрепва селищата си със същите  ровове и валове, които са типични за защитните съоръжения от Североизточна България по време на Ранното Средновековие. 

Къде изчезва това население, отново никой не е обяснил. Обикновено се казва, че в Северното Черноморие се настаняват “германски” готи, които обаче въпреки вековното си присъствие в региона, нито оставят германски топоними, нито керамиката им има прототип в Северна Европа, нито пък поне един автор от времето на Античността е определил готите като роднини на алемани, франки, свеви, квади, херуски и др. германски народи.

При друг опит да се оправдае изчезването на огромния брой траки от земите на север от Черно Море, се ползват хуните. В случая обаче, учените “забравят” да споменат, че хунската материална култура е като тази на местното население, т.е. не може да се говори, че новодошъл народ е изтласкал по-старото обитатели на региона.  

Това няма как да стане по простата причина, че така наречените хуни са същия народ, който Херодот нарича скити, а Стефан Византийски определя като сроден на траките народ. Като не се кажат тези неща обаче, могат да се правят дори и абсурдни твърдения. 

На запад от черморските градове Олбия и Томи, край Карпатите също са живели траки.

Страбон е пределно ясен когато казва, че гетите  (познати и като даки) и мизите обитават земи както на юг, така и на север от Дунава. Верно е, че в началото на II век, император Траян нанася страшно поражение на тракийския цар Декебал, чиято държава се намира във въпросния регион, верно е, че много от северните траки са избити, много, но не всички. 

Точно в този регион, около петдесет години след военната кампания на Траян, се заражда антиримско движение. Избухва въстание с невиждан до този момент обхват. Тракийските бунтовници помитат всички легионери по пътя си, преминават римския лимес, побеждават римските контингенти по пътя си и като стихия стигат чак до Термопилите в Гърция.

 User:Andrein – собственная работа

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/bb/Roman_Empire_125.png

Подобно действие не може да се извърши от шепа хора. По това време Рим разполага с най-добре екипираната и най-добре организирана армия в Европа. Въпреки това, римските легиони са смазани и само липсата на средства за дълга война спира северните траки, иначе те биха прогонили напълно чуждите окупатори.

Въстанието е станало през 170 година, а от “Именника на българските владетели знаем”, че 515 преди времето на Аспарух, дедите ни са имали княжество на север от Дунава, т.е. някъде в периода – 135-185 година – точно периода на въстанието против римската власт.

Летописците на империята не дават подробни сведения за бунтовниците, не описват с подробности срамното поражение на войската си, а век по-късно събитието се повтаря и този път всички римски легионери и колонисти бягат панически от Западна Дакия, като след прекосяването на Дунава, те махат дъските от моста, от страх, че “варварите” ще дойдат и на юг от голямата река. През 271 година, император Аврелиан настанява прогонените колонисти в Тракия, а областта, в която те се заселват получава името Аврелианова Дакия, като за административен център бива избрана Сердика-София.

Тези сведения не се отричат нито от нашите, нито от чуждите историци, но пък те не си правят труда да обяснят – къде изчезват хората, които в през II и III век карат римската армия да трепери от ужас. През II век, според Именника, на север от река Дунав се намира княжеството на старите българи, в този регион обаче живеят само траки. В такъв случай не е ли редно старите българи да бъдат причислени към народа на Залмоксис и Орфей?

Да видим как стоят нещата с Панония, там където днес се простират Хърватско, Северозападна, Сърбия, Унгария, Босна. Никой не би оспорил, че по времето на княз Крум, Панония е била владение на българите, този наш владетел е роден там. Да не забравяме и това, че Йоан Зонара отъждествява Панония с България – Πανονία  ἡ  Βουλγαρία.

Това, което не ни се казва че, че Панония е била обитавана от траки. За името на древния панонски град Песион, койтопо-късно е известен като Пеща, езиковедът Димитър Дечев смята, че е тракийско, въпреки, че Вилхелм Томашек предпочита да   определи топонима за келтски. Освен Песион трябва да се добави и Волентум, чието название се обяснява с тракийската глоса волинт-бик, вол, която реално е по-стария вариант на стблг. волѧте-вол. Името на панонските градове Лугио и Карпис пък е сродно на тракийските топоними Лугос и Карпати. Техните имена се тълкуват с българските думи луг-поляна и карпа-скала. Дори по време на римското владичество, Панония е обитавана от траки, за това научаваме от работа на унгарския учен Петер Ковач.

Панонските траки обаче също “изчезват”, подобно на техните братя от Черноморските степи, Крим, Кавказ. И отново, като по някакво чудо, мястото им е заето от българите, които в първата половина на V век, разгромяват лангобардите на Албоин. Българите остават господари на Панония до края на Х век, когато унгарците идват и завземат земите им. На никой от учените поддържащи официалните теории не му идва наум, че панонските траки и панонските българи са едни и същи хора.

Такова е и положението с изчезването на траките от земите на юг от Дунава и трайното настаняване на “новия народ” – българи. Проф. Ганчо Ценов е един от малкото, които се осмеляват да кажат, че българи и траки са едни и същи хора, като траки е название, което е ползвано за дедите ни по време на Античността.

Как иначе да си обясним невижданото чудо – винаги там където е имало траки, се появават българи, като същевременно няма свидетелства за етническото прочистване на въпросните региони, няма данни за измирането на по-старото население.

Отново напомням – ако един народ бе заменил друг народ в определен регион, това може да се приеме за добре познато на историята явление. В нашия случай обаче не става дума за един, а за няколко региона – Тракия, Дакия, Панония, Черноморските степи, Крим, Кавказ. 

В науката трябва да се следва логиката, а не желанията и вижданията на учени служещи на определени политически сили. Не бива да се игнорират важни данни и не бива да се прокарват внушения. За жалост това е направено. Пренебрегнат е факта, че така наречените “нашественици” от Ранното Средновековие имат абсолютно същите погребални обреди като тези на траките. Жертването на кон и куче в гроба на боец, доброволната саможертва на съпругата на починал благородник и т.н. не са особености на погребалните ритуали, които се налагат в земите ни след прословутата 681 година. 

Част от тези обреди са описани преди около 2500 години от Херодот, а за други знаем от проучванията на археолозите. Пак благодарение на труда на определени археолози като Стамен Михайлов знаем, че старобългарската керамика има дълга традиция тук на Балканите и в никакъв случай не може да се говори за поява на нов вид съдове след 681 година.

Стамен Михайлов дава и друго важно севедение, а именно това, че свещения за старите българи знак IYI е познат на Балканите още от Каменната епоха. Може ли в такъв случай да се говори за донасяне на този символ от Азия през Късната Античност? 

Автори като Луций Флор разказват за това, че траките правят чаша от черепа на враговете си, но на никой от учените поддържащи официалните теории, не му хрумна да свърже този особен обичай с действията на княз Крум, който прави от черепа на император Никифор ритуална чаша, с която черпи велможите си.

Повечето историци смятат, че вековното отъждествяване на българи с мизи е грешка, Геза Фехер с охота говори за българската прическа – бръснене на коса и оставяне на кика, но никой не е чувал за свидетелството на Плутарх, че мизите бръснат темето си и оставят косата да расте само в задната част на главата.

Има такива, които се опитват да прокарат внушението, че просото било донесено в земите ни от дошлите от Азия стари българи. Чудя се как да характеризирам това твърдение, като се има предвид, че просото е основна храна на определени тракийски племена и поради това те са наречени мелинофаги- ядящи просо.

До неотдавна се намираха и такива, които да твърдят, че строежите с квадри са въведени на юг от Дунава едва след 681 година. Реално, траките строят с квадри 1000 години по-рано, но какво са 1000 години за определени хора? За някой май е важно е да се създава объркване, да не може българинът да разбере, че земята, която обитава е свещено място, което хилядолетия наред е напоявано с кръвта на предците му.

Защо някои изследователи изпадат в паника, ако се каже, че траки и българи са имена на едни и същи хора, но в различни времена са употребявани различни названия? Трябва ли да се срамуваме, че сме потомци на героите възпети от Омир, че в нашите вени тече същата кръв каквато е текла във вените на Залмоксис и Орфей? Какво е лошото, да се знае, че от средите на дедите ни са произлезли най-големите военоначалници на Римската Империя, а също така и най-способните императори?

Да, дори след 681 година са се случили много неща, поради които можем да се гордеем, но трябва ли да загърбим по-старото наследство? Това, което е твое, трябва да го пазиш, а не да го покриваш с прах или да оставяш други да го присвоят. Дали сме достатъчно на света, повече от достатъчно, сега е време да си получим заслужената слава и признание.

Първите си уроци по строителство Никола получава при дряновски майстори, като обикаля обектите из България и Влашко През 1823 г. работи вече в Търново, но се връща в Дряново при създаденото през 1824 г. свое семейство.

През 1830 г. Колю Фичето окончателно се премества в старата столица. Там работи заедно с Димитър Софиялията на Преображенския манастир и участва във Велчовата завера през 1835 г. Става самостоятелен майстор при Иван Давдата, като довършва започната от него църква ”Свети Никола” през 1836 г. и получава признанието на търновци.

През периода 1837-1840 г. Колю Фичето работи с брациговци в Тракия, Одрин и Истанбул и овладява архитектурните възрожденски похвати и бароковия стил, проникнал от Италия и Далмация.

Майстора се връща отново в Търново и през 50-те и 60-те години на ХІХ век строи едни от най-хубавите си сгради и църкви там: Къщата с маймунката (1848), Ханът на Хаджи Минчо Цачев (1850), Ханът на Хаджи Николи (1858), Църквата “Св. Спас” (1859), църквата „Св. св. Кирил и Методий” (1861), камбанариите на Преображенския (1861) и на Плаковския манастир (1865) и др. В периода 1865-1867 строи уникалната църква „Св. Троица” в Свищов – изключителен образец на българското възраждане. В Дряново Колю Фичето строи църквата “Св.Никола” (1852), Попикономовата къща (1858) и мостът на Боюв яз (1861).

Около 1856 г. Колю Фичето се запознава с Мидхат паша и става негов съветник по строителните и архитектурни въпроси. През 1865–1867 г. изгражда моста над р. Янтра при Бяла, след като е предпочетен пред дипломирания инженер чужденец. Мостът на Бяла по това време е едно от най-красивите и монументални съоръжения на Балканите по оценката на Феликс Каниц. За него Колю Фичето получава ордена “Меджидие”, 50 х. гроша и парцел в Търново.

През 70-те години на XIX век, въпреки напредналата си възраст Колю Фичето проектира и строи едни от най-мащабните си проекти – Конака във Велико Търново (1873-1874) и Покрития мост в Ловеч (1872-1874).

Като майстор и архитект Никола Фичев се отличава с изящните си леки конструкции и елементи с тъй наречената „фичевска кобилица”. В сградите си въвежда барокови черти и собствен стил – колонки, еркери и каменни релефи с народна символика: нимфи, грифони, лъвове, орли и други фигури с възрожденската знаковост. Със своя монументален стил и извисеност на храмовете и камбанариите изразява порива на българите към свобода, независимост и духовен напредък.

След Освобождението Никола Фичев е назначен за градски архитект в Търново и извършва строителни експертизи и надзор.

Колю Фичето умира на 15.11.1881 г. във Велико Търново, като оставя много последователи, които продължават неговото дело и го прославят с признателност като ненадминат майстор.

http://istoria.bg/1440/kolyu-ficheto-velik-vazrozhdenski-maystor

 тагове: Колю Фичето, възрожденски, майстор

Култовите практики свързани с водата и водните извори са практикувани от хората, населявали българските земи още през древността. Водата е възприемана и в положителен, и в отрицателен план. Много са любопитни възгледите на старите българи за водата и нейната страховита сила, защото те често са твърде оригинални, съпоставени с представите на славянските народи например. В България, където водоизточниците изобилстват, най-вече в планинската част на страната, населението си измисляло куп суеверия за течащата вода. Особено характерно е страхопочитанието към водата в Родопите. Ето какво отбелязва Стою Шишков в списание „Родопски напредък“ през 1909 г.:

„Когато пътуваме из Родопите, ний виждаме на всяка чешма, на всяко изворче и в селата, и в отдалечените от тях бърда и долини, в отделна поличка или ъгълче всевъзможни късчета от дрехи, конци и др. п., па дори и камъчета. Всичко това, грижливо поставено, на купчина се трупа, гние, пороища или вятър го завличат, ала човешката ръка никога не смее да го побутне. Това наистина ще срещнете и всякъде другаде из българските земи, ала там само към известни извори, за които по едни или други причини се е създало или е останало предание и по традиция вярване в населението, а не тъй безразборно към яка вода, както е в Родопите.”

За да се предпази от опасностите, които крие в дълбините на водата, българинът поставял „бележка“, т.е. белег. Това се правело, както се изразявали в Родопите, „да не та сполети некакву лошу“ и „да не урадисаш“. „Урадисвали“ хората, които влизайки в досег с женски зли духове, които им вземали ума, и те полудявали. Затова доближавайки „дълбоката вода“, българинът се прекръствал, а помаците в Родопите казвали „бесмиллехи“ („В името на Бог“). Особена опасност излъчвала течащата вода, когато се стъмвало. Случело ли се пътник да замръкне „по къра“ в близост до водоизточник или ако се наложело да ходи през нощта да налива вода отнякъде, тогава той трябвало да е особено предпазлив. В близост до вода трябвало да се пази пълна тишина, за да не би злият дух да дочуе от дълбините ѝ шум и да се появи. Опасността от водните духове преминавала чак когато пропеели петлите. За съществата, които дебнели около реките, се разказвали какви ли не истории. Най-много се говорело за една хубава млада жена в бяла премяна и дълги коси, която скитала самотна около изворите. Някои изплашени хора пък споделяли, че били виждали сенки на деца, играещи си на зелена поляна в близост до планинско изворче. Свидетелствали също и за чудно хубави млади моми, излезли да си играят край реката по тъмно.

Какво се крие зад тези истории, откъде идва страхът на българина от тези наглед безобидни създания – деца и жени – и защо се гледа на тях като зли духове?

В митологията на славянските народи има същата представа за дълбоката течаща вода – че тя е обитавана от зли духове, от които хората трябва да се пазят, особено нощно време. Главната разлика е, че там злият воден дух е мъж, а при нас страховете се подбуждат от жени. В общи линии водният дух у славяните е приеман като повелител на водите, в смисъл на воден цар. Този цар живее в каменни дворци, има жена и деца, на него се покоряват другите по-малки водни духове (водни деви). Освен това той е много богат, има дори домашни животни – крави, коне, овце. На водния дух трябвало да се прави жертвоприношение, за да се смири гневът му. В Архангелск, Русия е засвидетелствана практиката на негово име да се принася в жертва кон. За целта животното се намазвало по челото с мед, връзвали му два воденични камъка и го пускали да се удави във водата. В Полша, край Бялисток пък във водите на местното езеро принасяли в жертва кокошка.

Свидетелства за правене на курбан на злите духове в България дава С. Шишков. Той пише, че при извора на Бяла река, при селата Бостино и Долно Дерекьой се помещава малко параклисче, в което всяка година правят курбан, за да не прелее изворът. За подобна практика свидетелстват и в Чепеларе. Когато се случвала година на пакости от водата – при поройни дъждове или обилно снеготопене водата заливала градините, завличала добитък, вземала и човешки жертви. Тогава сред народът с безпокойство се говорело, че трябва да се принесе курбан на водните духове, за да го умилостивят. В Родопите дори казвали, че е нужен човешки курбан, защото „злата река“ така или иначе щял да си го вземе. Така тръгвали поверия, че в някои от реките живеят особено алчни и зли духове.
В Русия повелителят на водата, водния дух, бил плешив старец, препасан с пояс от водорасли, с гъши крака и шапка от рибарска мрежа. Можел да се превръща в риба, в ръка държал жезъл. Много обичал черното, затова трябвало да му се принасят в жертва черни на цвят животни (най-вече кози и петли). При чехите и словаците водният дух отново е повелител на водата, но е млад мъж, а не стар. При словаците и сърбите обаче можел да се превръща в дете и така да примамва пътници, за да ги удави. Ето една близък с българските вярвания за сенки на деца около водата нощем. Другото характерно за българите във вярванията им за „страшната вода“ е, че всяка една такава си имала свой стопан-пазител. Шишков обяснява:

„Тоя стопанин обикновено се явява в образа на някое животно, напр. овен, малко куче, някоя необикновена по големина жаба или гущер, друго някое по-рядко животно, дори птица. Ала най-много за стопанин се счита змия, и то пак в необикновен вид, почти митичен. Тоя стопанин не прави зло на хората, ала и никой човек не смее да посегне на него, да го разгневи, когато се случва да го види. Тъй напр. чувате, че на еди-кой си извор излизала голяма змия, с получовешка глава и с крила, на друг се явявал хубав бял овен, на трети голяма птица хвърчала с крилата си, на четвърти пък голяма жаба или риба ноще излизала и пак се скривала; в еди-кой си вир на реката виждали ноще мома да се къпе и реше косите си и мн. др. подобни.“

Вярванията в този „стопан-пазител“, когато той приема образа на жаба, е най-сроден със сръбския, където жабата е съпруга на водния дух. В различните краища на страната имало различни стопани пазители. За Странджанско е характерен демонът топък (или топик), който е дух на удавил се в пазената вода човек. Този дух най-често приемал образа на куче и на патица. Българите в Македония пък вярвали в „стии“ (стихии), пазещи нощно време водата. Те подмамвали и удавяли вътре неблагоразумните пътници. В северна България стопанинът-пазител често приемал образа на бик. Имало поверие, че ако този бик-дух бъде сразен от селския бик, водата ще се „изчисти“ от зла сила.

Както се спомена, най-характерното за българските поверия, освен „стопана-пазител“, е страхът от жени. Кои са те? Това са женските юди – самовили или самодиви. Те представляват най-голямата опасност в тъмна доба до извора, а не мъжът – зъл дух и цар (змей), който владее водните дълбини при източните и западните славяни (руси, поляци, чехи, словаци). В старославянската митология самодивите се почитат като божества. Представата за тях обаче е доста по-различна от функцията, която имат в българските вярвания за „злата вода“ – там те яздят елени, стрелят с лък, живеят в горите и пр. При нас най-често се срещат около реките, където се къпят и се забавляват. Игривостта им може да подлъже някой пътник да спре и да им се любува. Но те всъщност са зли духове, тяхната цел е да изкушат и погубят младите мъже, спрели да ги погледат. Носят бяла премяна, смеят се шумно и се забавляват. Често играят хора – самодивско коло и тръкало у сърбите, самовиляк, хорище, гяволско пепелище у българите. Единственият мъж сред тях е гайдарят. Те са стари моми или женени жени, избягали от мъжете си. Вярва се, че имат криле, а когато настъпвала есента – отлитали в селото си Змейково, където стояли до идване на пролетта. Обличали се в бялата премяна, бяло було или самодивската риза.
Срещу тези зли духове хората ползвали светена вода, чесън, змийска кожа, билки, кост от мъртва жена или се палел огън, кръстният знак също помагал срещу дяволските създания.

Лилия Ставрева обяснява така произхода на страха от водата: „Като докосваща се до света на отвъдното, водата носи част от хаоса на непознатото и неподреденото пространство. В нея живеят страшни същества, самодиви, змии и бродници, притежаващи разрушителна сила. (…) Змеят, който с огън и вода се появява понякога сред хората, е стопанин на водите – реки, езера, потоци. Затова водата не бива да се оставя открита, особено когато гърми и трещи небето, защото това е времето на змейове и хали, на люти битки между тях. Някой змей може да дойде във водата и да остане там. Ако девойка си мие косите с омагьосана вода, змеят ще я залюби и ще я погуби.“
В обобщение се налага изводът:

„Водата полезна, но и разрушителна стихия. Това вярване на старите българи е един от първите им опити за поглеждане към многостранността и противоречието във всичко, което се случва в живота. Вярата е част от подреждането в света, от подчиняването на разрушителните сили на по-висшите сили на духа и нравствеността.

Затова и кръщението с вода на Йордановден е знак за преминаване от едно състояние в друго, за пристъпяне в пределите на един по-висш порядък и нравственост.“

Спас Спасов

http://bulgarkamagazine.com/%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D1%81%D1%82%D0%B0/