НАЧАЛОТО НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ БР.180
Leave a reply
Monthly Archives: февруари 2017
ОБРАЗОВАНИЕ ПОЗИЦИИ
Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промен
Петобална и шестобална система: кратка история на въпроса
През юли-август 1878 г. Марин Дринов, един от най-образованите българи в онази епоха, изработва по поръка на княз Дондуков-Корсаков предписание за организация на образованието в освободените земи – т.нар. Привременен устав за народните училища.
В този иначе подробен документ въпросът как ще става оценяването на учениците не е регламентиран. Това става с отделна наредба през май 1879 г. Възприета е руската петобална система на оценяване (наложена в Русия през 1837 г.): оценките са от 1 до 5, във възходяща линия от „лош“ до „отличен“. През 1905 г. същата система на оценяване (без оценката „лош“ 1) е възприета с правилник и в Софийския университет.
Въпреки опитите за регламентиране, през първите десет години след Освобождението оценяването на учащите се не става по една система. На едни места се използва „официалната“ петобална, на други по немски образец е възприета шестобалната, само че редът е обърнат по руски маниер във възходящ, на трети (военните училища) – дванадесетобалната. Чуват се гласове, че цари хаос, някои предлагат и изобщо изоставяне на балната система.
След 1909 г., когато е приет изцяло нов Закон за народното просвещение – т.нар. Закон на Мушанов по името на тогавашния министър на просвещението Никола Мушанов – постепенно навсякъде (и в училищата, и в университета) се налага шестобалната система, много сходна с познатата днес. Тя се използва до 1952 г., когато по съветски образец е въведена отново петобалната система, а заедно с нея и оценките от типа на „зачита се“/ не се зачита“, остатък от 20-те години, когато съветските комунисти правят неуспешен опит да премахнат изобщо оценяването. Промяната обаче не се налага и през 1956 г. е върната старата шестобална система. Наименованието „среден“ за оценка 3 се запазва в нея като спомен от петобалната.
Без никакъв дебат по въпроса за оценяването, шестобалната система (на практика петобална, защото единицата вече е отпаднала навсякъде) е запазена и в наскоро приетия (08.10.2015 г.) Закон за училищното и предучилищното образование (чл. 120); според чл. 44 на Закона за висшето образование, приет през 1995 г., тя е задължителна и за университетите, въпреки че те имат право да използват във вътрешните си дела и други системи на оценяване.
Проблемите на действащата система
Единият проблем вече беше споменат – т.нар. шестобална система е в България всъщност петобална, т.е. възможността за оценяване е ограничена само до пет оценки, а в действителност дори до четири, защото слабата (от 2.00 до 2.49) и отличната оценка (от 5.50 до 6.00) са половинки. Единицата, която по времето на социализма става оценка повече за поведение, отколкото за знание, с право отпада, но не е заместена със знак за невалидност на оценяването (например 0), какъвто съществува в много страни – има разлика между невалиден или корумпиран тест, който трябва да се повтори, и валиден тест с отговори, които оценяваме като недостатъчни. Липсва и възможността да се отчете представяне, което надхвърля изискваните знания – каквато възможност дават например добавените към количествения резултат академични оценки от типа на cum laude, magna cum laude и summa cum laude.
Вторият проблем е, че нашата система на оценяване действа на принципа на санкцията; тя оценява не знанието, а липсата на знание. Какво означава това? Това означава, че оценителят хипотетично трябва да е приел съществуването на ученик или студент, който знае всичко (за 6.00), и когато пред него се яви реалният ученик или студент, който, разбира се, никога не знае всичко, но и никога не е изцяло незнаещ, той оценява този реален ученик или студент, отнемайки по нещо от образеца.
Този модел е дълбоко сбъркан и затова, защото действа демотивиращо за обучавания, от когото по презумпция се очаква да бъде идеален; и затова, защото т.нар. образец за знание много рядко е напълно ясен, осъзнат и обяснен на изпитвания; но най-вече затова, защото той поставя изпитващия в ролята на съдник, който няма нищо общо с незнанието на своя ученик. Има ли санкционираща система на оценяване, цялата отговорност за незнанието автоматично пада само върху обучавания. Тук е мястото да се припомни Сократовият принцип, че научаването на нещо е взаимен процес и когато някой не се научава нещо както трябва, отговорен е не само той, но много повече онзи, който въпреки че знае повече от своя ученик, не е могъл да го научи.
Така се вижда и третият проблем – българската шестобална система за оценяване на конкретни знания и умения е безнадеждно затънала в морални отсъди за личностни качества, т.е. с оценки на целия човек (гениален пример е Чудомировият учител по химия Обесников, който пишеше шестица само на Бог). Шестицата и двойката отдавна са престанали да означават това, което трябва да означават – че някой е постигнал или не е постигнал конкретен резултат в ученето на конкретно нещо; това са етикети за справяне или несправяне с живота, създадени от тоталитарните режими, в които върху човека мощно тегне императивът да знае и може само едно нещо (или става излишен), и напълно неуместни в общество, построено върху вярата в разнообразието и подобряването на човешкото умение. Оттам и познатият ни истеричен страх да не получиш двойка, както и обратното на него – истеричното домогване до шестицата.
Четвъртият и може би най-сериозен проблем е пряко свързан с третия. Повечето тестове, изследващи базовата интелигентност на учащите, показват, че в действителност огромният брой ученици и студенти не попадат нито в категорията на „гениите“, които с лекота могат да научат абсолютно всичко, нито в другата категория – които не могат да научат абсолютно нищо. Тъкмо тази обичайна среда на представяне обаче не може да се улови адекватно от шестобалната ни система на оценяване, още по-малко пък може да се улови движението нагоре или надолу в нея. Ние разполагаме само с две оценки за измерване на средното положение – „среден“ 3 и „добър“ 4, като отгоре на това на много места тройката вече се е десемантизирала, като се пише по милост наместо „слаб“ 2, за да се спести второ и трето изпитване.
Вместо заключение
Един бърз поглед върху системите на оценяване в страните от постсъветското пространство показва, че с малки изключения (Беларус например, в някакъв смисъл и Естония) всички те са изоставили петобалната и шестобалната система, заменяйки я с десетобална (Румъния, Латвия, Литва, дори Молдова) или единадесетобална (Украйна), т.е. със системи, притежаващи повече средни оценки и знак за невалидност на оценяването.
Резултатът от една такава промяна обаче не може да бъде панацея за образованието. За да има смисъл, тя трябва да се случи заедно с промяна в цялостната нагласа към изпита и оценяването: да не се забравя, че не се оценява целият човек, а само конкретния му резултат; да не се забравя, че критериите, по които става това, трябва да са ясни и за двете страни; най-сетне, да не се забравя, че и този, който оценява, е отговорен за резултата на своя ученик.
В противен случай ще си останем при училището, в което се подвизава като ученик Иван Вазов. Може би помните неговия спомен „Даскалите“: небрежните, комични, дяволити фигури на учителите и малкото момче, чието учене е изцяло въпрос на святост и на грях, на борба между черната табела с надпис „безчинен“, „ленив“, „развратен“, и червената с надпис „похвален“, „прилежателен“, „трудолюбив“.
http://nmd.bg/tchervenoto-i-tchernoto-v-ili-zashto-shestobalnata-sistema-na-otsenyavane-tryabva-da-se-promeni/
тагове: образование, позиции
Кажете сбогом на бръчките с тези 3 маски за лице бр.179
В домовете си повечето от нас имат чудодейна съставка, която отлично се бори с бръчките и всякакви кожни проблеми, но малцина знаят за нейните свойства. Това тайно оръжие против стареене се нарича аспирин! Освен очевидните си приложения, аспиринът може да направи кожата ни по-красива и млада.
Изпробвайте тези три лесни маски и сме сигурни, че вие също ще се убедите в невероятните свойства на аспирина.
Маска с аспирин и лимон
Съставки:
3 аспирина
3 с. л. лимонов сок
Приготвяне и употреба:
Разтоворете аспирина в лимоновия сок и разбъркайте, за да се получи паста. Измийте лицето си, след това нанесете пастата, оставяте я за 10 минути и след като изтече времето, измийте лицето си обилно с вода, за да я премахнете.
Маска с кисело мляко, мед и аспирин
Съставки:
5 аспирина
1 с. л. кисело мляко
½ с. л. мед
Приготвяне и употреба:
Натрошете аспирина и го смесете добре с останалите съставки. За да получите желания ефект, първо трябва да поставите на лицето си кърпа, напоена с топла вода. По този начин ще отворите порите и маската ще проникне в дълбочина. След това изсушете лицето си, нанесете сместа и я оставете да престои 30 минути. След като изтече времето, махнете маската с помощта на хладка вода.
Ексфолираща маска
Съставки:
3 аспирина
3 с. л. хладка вода
Приготвяне и употреба:
Разтворете аспирина, за да получите паста. Нанесете я върху вече почистено лице и я оставете за 10 минути. След това я измийте с вода.
https://dama.bg/article/kazhete-sbogom-na-bruchkite-s-tezi-3-maski-za-litse/14337/
тагове: бръчките, маски
Бабина рецепта бр.179
с обелка от картоф за боядисвани коси
Боядисването на косата е добро решение! Но боите развалят структурата на косъма, тъй като са съставени от химични вещества. Народните средства успешно премахват сивата коса без използването на химически багрила. Средството, което ще научите днес, е доказало ефективността си.
Рецепта:
Кора (обелка) от 5 картофа се сварява в 2 чаши вода.
След това сместа се охлажда и прецежда. Добавят се малко етерични масла от розмарин или лавандула.
Приложение:
Нанесете сместа върху корените на косата си и леко масажирайте скалпа.
Ще видите как скоро няма да ви останат сиви коси.
http://viaranews.com/2017/02/23/%D0%B1%D0%B0%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B0-%D1%81-%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%BE%D1%84-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D0%BE/
тагове: бабина, рецепта
Римският философ Сенека: бр.179
Да заповядаш на себе си е най-голямата власт, ползвайте живота, защото е бързотечен
Луций Аней Сенека e(3 г. пр. Хр. – 65 г.)римски философ и писател. Сенека е един от най-видните мислители. Според него главна цел е щастието, което се изразява в живот в „съгласие с природата“. В творчеството си Сенека се занимава с доброто и злото, с въпросите на разума, добродетелите и удоволствията, страстите и апатията, насладата и страданието, отношението към държавата, телесната хигиена, здравето и много други неща. Творчеството му се превръща в ръководство за човека в различните области на неговия живот. Сайтът dk-caramella.blogspot.com е извадил съветите му за щастлив живот.
1) Нищо не ни вдъхва увереност, че утре наистина ще имаме време да направим онова, което можем да направим днес, и поради това трябва да действаме сега и то по такъв начин, сякаш в неотложността на действието изразяваме целия смисъл на живота си.
2) Ако искаш да те обичат, обичай!
3) Да заповядаш на себе си е най-голямата власт.
4) И след лоша реколта трябва да се сее.
5) Началото на оправдаването е признаване на вината.
6) Прибързаността е сама по себе си забавяне.
7) Ако си умен, бъди трудолюбив като пчела.
8) Всеки човек, който се тревожи за бъдещето, е нещастен.
9) Животът е дълъг, ако е пълен… Нека го измерваме с постъпки, а не с време.
10) Не е свободен този, който е роб на тялото си.
11) Щастието няма дълги ръце. То прегръща оня, който се доближи до него.
12) Ползвайте живота, защото е бързотечен.
http://viaranews.com/2014/10/22/%D1%80%D0%B8%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D1%8F%D0%B4%D0%B0%D1%88/
ФИЛОСОФИЯТА НА ЖИВОТА БР.179
Животът на всеки човек е разнообразен и неустоим, стига сам да положи усилия за начина си на живот и да изгради здрава основа под нозете си. Човек се учи от грешките и постъпките си и попада в различни кръговрати на съдбата, но тук и дава искрица топлина.
Всеки от нас си задава много въпроси: “Какво е правилно?”, “Какво е грешно?”, “Какво е добро… лошо и т.н.?”. В последствие разбираме самата истина, която ни подсказва, че отговори на тези многобройни въпроси няма.
Животът ни изправя пред различни обстоятелства, вкарва ни в огнени пламъци, клопки и капани, но самият той ни и спасява от тези лоши неща. Човек, докато е жив, се бори със самия себе си, ала единственият виновник за тази безкрайна война, според него, е дело на живота. В последствие стига до заключение, че съдбата е единствена заподозряна в това отношение. Мъничко е нужно на човек да се усмихне, ала много повече му трябва да завърти живота си на 360 градуса. Тази безкрайна война на алчност и безхаберие, това незнайно чувство за виновност и грях са единствените причини за човешкото прозрение в реалността…
Понякога следваме своята философия на живот, но в следващия момент полагаме клетва с душата и сърцето си и продължаваме да дирим спасение в битието. Когато не се вслушваме в съветите на близките си, тогава се обричаме на желана смърт. Именно поради тази причина хората посягат на живота си, защото войната е развълнувала в широк спектър главата му…
Определена философия на живота според мен няма и просто не може да съществува. Всеки човек е самостоятелен и единствен познайник на окултното. Ние не сме роботи, за да следваме определени правила за бит и култура, за живот и смърт, а философията на живот, мисля, е точно това – правила, норми и закони, с които човек доверява самия себе си…
Животът е като манастир! Всеки ден сме изправени пред молитвите си и заблуждаваме себе си, че сме щастливи!!!
Животът е просто мит, легенда, знание…
Животът е Рай!!!
Животът е миг като вечност, а философията на живот не съществува… Тя остава като пламъче да настоява в побърканите глави на хората… Тя остава да трепти като струна някъде в тъмнината… Тя остава завинаги пленница на съдбата…
Животът бавно, малко по малко, си тече и продължава да се влива в океана, докато не остане само гробница на духовни размисли…
https://otkrovenia.com/bg/eseta/filosofiyata-na-jivota-3
тагове: философията, живота
ВЪТРЕШНО УСТРОЙСТВО НА ХРАМА БР.179
Храмът се състои от три части: притвор,средна част и олтар.
А. Притворът е най- западната част на храма В старо време, там се стоели оглашените-.- ония люде, които се готвели да се кръстят. Там стояли и тия християни, на което било наложено известно църковно наказание. Сега в притвора се продават свещи или пазят някой църковни принадлежности.Притворът е отделен от средната част на храма със стена, решетки или колони.
Б. Средната част на храма е най- голяма. В нея стоят богомолците и църковните певци. Там се намират: амвона, владишкия трон, клироси, солей и иконостас.
а/ Амвонът е издигнато на няколко стъпала място. От него се чете светото Евангилие и се проповядв
б/Владишкият трон е срещу амвона. На него стои архиереят през известна част от богослужението
.в/Солей е издигнато място пред олтара. Там дяконът произная ектениите, или пък се чете святото Евангилие и се проповядва.
г/ Клиросите са места за църковните певци. Те са два- десен и ляв.Намират се пред солея.д/ Иконностас е стената, която отделя средната част на храма от олтара. На него са наредени икони.
д/ Иконностас е стената, която отделя средната част на храма от олтара. На него са наредени икони.
В. Олтарът е източника на най- важната част на храма.Той е построен по- високо от средната част.В него свещенослужителите извършват богослужението.В олтара се вриза през три врати. Двете врати са еднокрилни и се наричат дяконски. Средната врата е двойна, има завеса и се казва царска или света. През нея свещенослужителите минават само при богослужене.
Най- важните места в олтара са светият престол и жертвеникът.
предостави Мария Герасова- Спасова
„Поп Сокол, е мъченик на свободата, но той ще живее навеки!” бр.179
Проф. д-р Йоно Митев пише: „След Априлското въстание за него знаеше от край до край измъчената българска земя… Чуждестранните дипломати го споменаваха в докладите си и го зовяха народен мъченик”
Една от единствените запазени снимки на Поп Сокол
Никола Троянов е роден през 1824 година в Брацигово. Баща му Апостол Троянов е майстор от известен дюлгерски род. Малко известен факт е, че брациговските майсторите са едни от най-добрите майстори в България. За всички големи и сложни постройки винаги се е разчитало на тях. Свидетелство за тяхната работа и усърдие е камбанарията в малкото Брацигово, която е най-високата на Балканите.
Никола Троянов остава сирак, когато е едва на 5-6 години. Майка му се омъжва повторно за даскал Иван Костадинов – Казанлаклията. Вторият му баща се привързва бързо към него и го обиква като свое дете. Никола бил възпитаван в духа на родолюбието и трудолюбието. На шест годишна възраст постъпил в килийно училище. Той се откроява като добър и отговорен ученик. Заедно с това помагал в полската работа, а в свободното време играел пламенно с другите деца.
От тези му години се появило и прозвището му – Сокол (най-бързата птица в света). По-късно Никола постъпил в Кричимския манастир „Св. Богородица”. След приключване на обучението си бил ръкоположен за свещеник в брациговската църква „Св. Йоан Предтеча” през 1849 година. От тогава всички започнали да го назовават поп Сокол. Известно е, че младият свещеник, освен че обгрижвал църквата и хората, не спирал да подпомага семейството си с работа на полето. Без да иска да му се заплаща се грижел за просветата на децата и преподавал в началното и по-късно в класното училище.
На 23 ноември 1868 година Васил Левски пристигнал в къщата на Петър Джамбазов в Брацигово. Там се провело и първото събрание, свързано с организацията на Априлското въстание. На срещата присъствали малко хора, сред които бил и поп Сокол. Заради своята мъдрост, авторитет сред хората и родолюбие поп Сокол бил избран за председател на Брациговския революционен комитет. Той бил главният прокламатор в свещеното дело да се възроди българската държава. Също така той привличал стотици хора към делото, които заклел и ръководил от началото до края. Често поп Сокол говорил за святото дело и в църковния храм, където Левски предрешен произнасял слово пред смълчаните селяни.
Паметник на Васил Петлешков един от съратниците на Поп Сокол
Когато не е било удобно да използва църквата, Никола Троянов събирал юнаците в къщата си. Там те обсъждали предстоящата борба, организацията, въоръжението и подходите за приобщаване на нови хора. В останалото време поп Сокол обикалял съседните села и агитирал съмишленици. Никола Троянов – поп Сокол не пожалил и семейството си в името на свободна България. Той приобщил и собствените си дъщери, които положили клетва за вярност към отечеството. Неговите качества станали широко известни на ръководителите на ІV революционен окръг. Затова от тях дошла покана да вземе активно участие в разработването на устава, станал задължителен за всички в окръга. Брациговските жени, тези смели дъщери на родна България, също помагали в организацията. Част от тях взели и сериозно участие в битките по време на Априлското въстание.
На 20 април 1876 година Васил Петлешков донесъл в Брацигово „Кървавото писмо”. Тази вест стигнала първо до Поп Сокол. Двамата бързо се събрали комитета и се отправили към малкото площадче в Брацигово с кладенец в средата, познат под името „Синджирли бунар”. Въстанието е обявено! Брацигово е свободно! Поп Сокол дава нареждане камбаните на църквата да започнат да бият – тържествено, като за Възкресение. Отецът запасал върху черното расо чифте пищови и изтеглил от бастуна си тънка, но остра сабя, останала в историята като „сабята на поп Сокол“.
Брацигово записало своето име като град-герой на Априлското въстание. Няма друг по-добре подготвен и ръководен комитет. Жителите на съседните села се вливали в Брацигово, пътищата се преграждали, постовете са разпределяли. Поп Сокол бил навсякъде. Боевете започнали, башибозукът бил изненадан и ужасен, въстаническата армия на Брацигово наброявала 1333 души, въоръжени с 1439 пищова, 867 пушки и 18 топа, подкрепени от конница, наброяваща 80 единици. Небето се раздирало от гърмежите на брациговската топовна артилерия. Цели 18 топа от черешово и брястово дърво с различни калибри започнали да обстрелват турците.
Стоил Финджеков и Атанас Узунов.Възстанници от Панагюрище. Въстановка на дървена артилерия.
Снимка 1878 година.
Поп Сокол бил и там, на изпробването на топовната артилерия. Брациговци убили знаменосците на башибозуците, сразили ходжата и войводата им, дори пленили конете им. Ахмед ага Барутанлията- “касапина от Батак” се опитал да преговаря с Брацигово. За него Захари Стоянов пише: „Изпратил (Ахмед ага) на 26 априлий писмо до Брацигово, в което викал при себе си някои по-първи брациговчени за спогодба. Понеже тия последните не били още изпаднали в критическо положение, отказали на агата и наместо покорни раи изпратили му един въстанически отряд да го поздрави с гърмежа на черешовите топове“. Башибозукът не спирал нападенията и непрестанно увеличавал своята численост. На 5-ти май примката около Брацигово се затегнала силно. Войводите се събират в училището и обмислят как да постъпят.
Избора на брациговчани бил лесен. В Брацигово има само свободни хора! Въстаниците взели решение да се впуснат в безумна и самоубийствена атака срещу многочислен противник. Башибозукът, колкото и да превъзхождал числено въстаниците, бил безсилен. Около Брацигово пристигнала и редовната турска армия, придружена от топовна артилерия и ръководена от двама паши – Хасан и Хафуз. Турците влезли в преговори с брациговци. В разразилите се жестоки битки славните априлци геройски удържали бойните позиции цели осемнадесет денонощия и Брацигово останало в историята на Априлското въстание като населеното място с най-добрата организация, подготовка и отбрана по време на боевете. Брацигово и неговото население е опазено чрез саможертвата на главните си апостоли и чрез платен откуп.
Поп Сокол решил да поеме цялата тежест върху себе си и предложил на Петлешков, докато има възможност и време, да бяга в гората, за да се спаси, но гордият апостол отказал категорично. Така двамата сподвижници направили последен величествен жест за спасяване на брациговци, предавайки се на врага. На 7 май поп Сокол бил заловен. Със стегнати в примки ръце и крака, завързан за два коня, влачен по улиците и бит с вериги – така бил обругаван славният българин. Цели парчета плът се отделяли от него, а след това бил откаран в затвора Татар Пазарджик, където допирали и пробождали тялото му с нажежено желязо. Това било само началото на неговите нечовешки страдания. Той бил преместен в най-страшния зандан – пловдивския Таш капия. Там садистичните мъчения взели връх. Турците използвали цялата налична техника за изтезания на тогавашното време: менгемета за чупене на крайници и кости, вериги за висене с главата надолу и бесене, горене с нажежено желязо и много други.
Камата и револвера на Поп Сокол
Въпреки нечуваните инквизиции, гордият брациговец не издал никого и не се признал за виновен пред турския съд, който го съди за убийство на турци. Едва намерил сили, той промълвява: „Аз искам да умра за правото и за българския народ!” След жестоки изтезания, полумъртъв на 24 юни 1876 г., той бил обесен на моста край река Марица в Пловдив. Турците възнамерявали да изхвърлят трупа му в реката, но поради пристигналата европейска комисия за разследване на „зверствата по време на въстанието” променили мнението си и предали тленните му останки на неговите близки. Гледката била потресаваща. Голяма част от плътта му липсвала, белеели се натрошените му кости. До вечния му дом го изпратило цяло Брацигово и много хора от съседните села. Всеки искал да се прости със своя духовен наставник и водач в борбата. В последните минути един брациговец изрекъл над гроба му: „Никола Апостолов Троянов – поп Сокол, е мъченик на свободата, но той ще живее навеки!”
Поп Сокол е гледал и отвъд смъртта. Негова е заслугата за спасяването на въстаническото знаме на Брацигово, което скрива в църквата. С това знаме брациговци посрещат руските освободителни войски през януари 1878 година. Пред това знаме може да се поклоним и днес. Нека всеки който чете това да сведе глава и да запомни, че свободата не е даром. Поклон пред паметта на загиналите за България!
https://www.bulgarianhistory.org/pop-sokol/
тагове: Поп Сокол
10 февруари 1879 г. – Открито е първото Народно събрание бр.179
на България след Освобождението
Учредителното събрание в Търново е първото Народно събрание на младата българска държава. То се провежда от 10 февруари 1879 г. до 16 април 1879 г. Създадено е на основание на Берлинския договор между Великите сили и Османската империя.
В него участват 229 български народни представители. Задачата им е да съставят и приемат основния закон на Княжество България, който по-късно е получава наименованието Търновска конституция.
Първото народно събрание е открито от руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков.
Председател на Учредителното събрание е Екзарх Антим I. Оформят се и работят две политически групи, които поставят основата на първите политическите партии – либерална партия и консервативна партия. Събранието обсъжда и приема с изменения проекта за основен закон създаден от руския юрист Сергей Лукиянов.
По време на заседанията се водят сериозни спорове за характера на основния закон и най-вече за съотношението между правата на гражданите и държавния глава. За да подчертае стремежа на българския народ към действителна независимост, събранието обсъжда не Органически устав, а Конституция.
Търновската конституция е приета на 16 април 1879 г. Подписана е от всички народни представители. Определя държавното устройство, правата и свободите на българските граждани в новата държава Княжество България.
Новата конституция утвърждава принципа на разделение на властта – държавен глава (княз), законодателна (Обикновено и Велико народно събрание), изпълнителна (Министерски съвет) и съдебна (съд). Наред с демократичните права на гражданите, Търновската конституция предоставя на държавния глава значителна власт и контрол.
Търновската конституция е в сила до 1947 г. След нейното приемане Учредителното събрание се саморазпуска.
Освен гласуването на конституцията, по време на Учредителното събрание се взема решение за преместване на столицата на България от Велико Търново в София. Тъй като Пловдив е извън пределите на Княжеството, кандидатурата на града автоматически отпада.
Предложението е внесено от Марин Дринов. След Освобождението руските сили избират София за седалище на временното управление. Официално градът става столица на Княжество България на 4 април 1879 г. Разликата в гласовете в полза на преместването на столицата е само един глас, който всъщност се оказва решаващ.
http://www.obekti.bg/chovek/10-fevruari-1879-g-otkrito-e-prvoto-narodno-sbranie-na-blgariya-sled-osvobozhdenieto
тагове: първото, Народно, събрание
ХЕРОСЪТ – ДОБРИЯ БОГ НА НАШИТЕ ДЕДИ БР.179
Когато започнах своето проучване на българската история, изобщо не бях предполагал, че около 900 години преди времето на княз Аспарух, на Балканите са властвали хора с име подобно на неговото. Става дума за царете Хар-аспоси Адр-аспос. Тяхна е била цяла Добруджа, включително мястото където се намира Онгъла. Не знаех, че според Йордан, живелия през V век пълководец Аспар, е от рода на гетите, нито пък ми бе известно, че едно от имената на Тракийския Херос е Ут-аспиос.
Върховния бог на траките – Хероса, е познат и под други имена, като Аздул и Светулен, Перкон. Езиковедите сравняват елемента азду с българския глагол яздя, a пък за светул, предлагат прилагателното светъл. Перкон бива сравнявано с името на балтийския бог Перкун, хетския Таркун, а и с това на Перун, но по-важното е, че елементаперк отговаря най-добре на българския глагол перкам-пера, бия, удрям. Перкон означава гръмовержец, този, който бие с мълния. Това е доста интересно защото просто няма как да е случайност факта, че особените названия на главното божество на траките се обясняват с български думи.
изображение на Хероса – Стоби, Македония
http://users.stlcc.edu/mfuller/stobi/eStobiHorseman55.jpg
http://users.stlcc.edu/mfuller/stobiartifacts.html
Трябва да обърнем внимание и на едно друго име на Хероса. То е засвидетелствано на посветителски надпис от времето на Античността, но не от земите на Тракия, а от друго място. Става дума за Панония – територия обхващаща земи от Унгария, Сърбия, Хърватско. Паметникък е от унгарския град Dunaújváros, който в далечното минало е познат като Intercissa.
паметник на Тракийския Херос – Добрат, Панония
Текстът е сравнително кратък - DEo DoBRATl EUTICES SER(vus) DE(dit). Преводът е следния – Робът Евтихий посвети на бог Добрат. Този надпис предизвиква интереса на руските лингвисти Кудрявцев и Трубачов поради особеното име на божеството – Добрат (Добрати е склонената форма).
Добрат показва прилика с рус. добрый, укр. добрий, срхърв. добар, блг. добър и т.н. Правени са опити името да се сравни с келтската дума dubro-вода (по-точно яма с вода), но както сам Трубачов отбелязва, това сравнение е недостоверно. Друго обаче, световно известният лингвист е пропуснал. Прилагателното добър може да се среща в абсолютно всички езици от славянската езикова група, но това само по себе си не означава нищо.
Нека хвърлим поглед към следните думи: al-всичко, bad-баня, blik-поглед, blind-сляп, dag-ден, dal-долина, dam-бент,dolk-нож, hal-зала, heks-вещица, kam-гребен, mos-мъх. Без да разполагаме с някакъв контекст, ние няма как да определим с точност към кой език те принадлежат. Може да се каже само, че спадат към език, който е от германската езикова група. В този си вид те срещат в датския, но също и в нидерландския.
Ако някоя от тези думи бъде изписана върху даден обект, но ние нямаме сведения къде е намерен този обект, ще си останем само с предположения. В случай обаче, че думите са изписани със скандинавски руни върху обект, който е намерен в Скандинавия, то е повече от ясно, че създадетелят на надписа трябва да се причисли към датския народ. Приликата с нидерландските думи в случая е без значение.
Ето за това трябва да потърсим допълнителни данни, които да позволят да се разбере към точно кой народ принадлежи Евтихий, който е направил посвещение към бог Добрат. На първо място е иконографията на паметника. Тя не може да се сбърка, става дума за изображение на Тракийския Конник, а не за някакво слабо известно божество на конете както предполагат лингвистите.
Ние българите сме народа, който е съхранил най- дълбока почит към Тракийския Херос, приел в ново време образа на Свети Георги. Гергьовден е уважаван дори от българските мюсюлмани и както посочва Евгений Теодоров, празника се сравнява по важност с Байряма- “Древнотракийското Наследство в Българския Фолклор”c.9.
Епитетът Добрат-добър се явава епитет на Хероса, и този епитет има връзка с хора и местни названия от Тракия. Там е засвидетелствано племенно име добери/Δόβηράς-Her.VII.113. Съществува и град Доберос/Δόβηρος (явно селище на доберите), който е споменат от Тукидид -Thuc.II.98-100. Край това място цар Ситалк прави лагер при събиране на войската си преди похода си към Идомене, Гортиния, Аталанта и тн.н.
Съставителите на “Barrington Atlas of Greek and Roman World”, (E.N.Borza) смятат, че е възможно древния Доберос да е бил на мястото на българския град Банско. Като се има предвид разказа на Тукидид, разположението на Банско, а и близостта на населеното място с Македония и Гърция, то предположението не е никак лишено от логика. Този регион е обитаван от пеоните, към които спадат херодотовите добери.
Разбира се не бива да се разчита само на прилиаката между името на бог Добрат-Хероса и спадащите към пеоните добери. Нужни са ни повече данни, а за наше щастие, такива има и то доста. От голяма важност е сведението, че в далечното минало е съществувало виждането, че пеоните са същия народ както и жителите на Панония (там където е паметника на бог Добратес). Това съобщава Касий Дион, който обаче има различно виждане по въпроса-Cass.Dio 49.36.
Дали по политически причини, или от незнание, но Дион е пропуснал данните на живелия по-рано Апиан, който разказва, че за римляните, панонците, европейските мизи (които Хоматиан нарича българи), а и съседите им спадат към една общност и на тези хора се гледа както на гърците обитаващи различни региони на страната си-App.III.1.6.
Още по-рано Страбон споменава името на панонския цар Бато- Strab.VI.5.3, което е вариант на тракийското лично име Вαττάκης-W.G.Arkwright, “Lycian and Phrygian names”, с.59, не бива да забравяме и едно от названията на бог Дионис-Вαταλδεουνος. Явно Апиан е бил прав да определи панонците като част от тракийските народи. В такъв случай, каменният релеф изобразяващ Хероса и съдържащ епитета Добрат, е съвсем на място.
Не трябва за забравяме и това, че от всички народи, чиито езици спадат към славянската езикова група, ние българите сме тези, който най-рано са споменати в Панония. Историкът Павел Дякон описва сблъсък между българи и лангобарди в Панония, някъде в периода 420-440 година- Hist.Lang. I.XVI. Самата Панония е наречена България от Йоан Зонара, а българите са назовани панонци: “Πανονία ἡ Βουλγαρία”, “ Πανόνιοι οἱ Βούλγαροι” – Д.Ангелов, “Образуване на българската народност”, с. 374.
Димитър Ангелов обаче счита това свидетелство за объркване поради присъствието на прабългарски елемент в старата провинция Панония (през VI—VII в.), когато там са живели прабългарите на Кубер. Имайки предвид представените по-горе данни, а и това, че още по време на Античността в Панония е съществувал град Volgum/Болгум* то в никакъв случай не можем да говорим за объркване. Дедите ни са обитавали областта, в която е плочата с посвещението на богДобрат още в незапомнени времена.
Самото име Добрат е образувано както и българските прилагателни богат, сърцат, благат (блажен), не е за пренебрегване и подробността, че съществува българско лично име Добрат.
Това, а и факта, че старите българи са отъждествявани с мизи, пеони и панонци, че при нас култът към Хероса е все още забележително силен и т.н., доказва, че паметникът е създаден не просто от човек с неясен произход, говорещ език от славянската езикова група, а по-скоро от индивид, който трябва да бъде причислен към българския етнос.