Monthly Archives: юли 2017

Едмунд Хусерл бр.189

Предчувствието е емоционален пътеводител на всички открития

Едмунд Густав Албрехт Хусерл (р. 8 април 1859 г. – п. 28 април 1938 г.) е германски философ, считан за основател на феноменологията.
edmund-gustav-albrecht-husserl

Цитати и биография :

Предчувствието е емоционален пътеводител на всички открития.
Всяко преживяване притежава собствена временност.
Ако удоволствието е благо, то от две удоволствия по-интензивното и по-продължителното е по-добро.
В безчетни традиции протича нашето човешко съществуване.
Целият съвкупен културен свят във всичките му форми е дошъл от традициите.
Всичко има свои имена, тоест може да бъде изразено в езика.
Положителна наука е наука, изгубени в света.
Относителността на истината води след себе си до относителност на съществуване на света .
Началото е чисто и, така да се каже, още потопено в немият опит.
Този свят не е еднакъв за всеки.
edmund-husserl
Хусерл е роден в Моравия, част от Австрийската империя. Преди да се отдаде на философията, която според него трябва да се превърне в точна наука, изучава астрономия в Лайпцигския университет при А. Майер, Вилхелм Вунд, С. Нойман, след което и математика при Карл Вайерщрас, а също и лекции по философия при Франц Брентано.
Идеите на Вайерщрас могат да се обобщят така: необходимо е да се намерят и изразят изначалните корени и първоначала, аксиоми, от чиято основа се конституира и дедуцира цялата система от анализи в математиката. През 1886 г. Хусерл приема протестантската вяра, а в периода между 1886 и 1887 г. слуша лекции в Хале при Карл Щумпф по философия.
Хабилитационният труд на Едмунд Хусерл е озаглавен „За понятието за число. Психологически анализ“. Интересно е, че в ранните си произведения Хусерл се придържа към линията на психологизма, която остро започва да критикува в „Логически изследвания“ и голяма част от по-късните си произведения. На 6 август 1887 г. Хусерл се жени за Малвина Щайншнайдер, а през 1891 г. излиза първото му основно произведение – „Философия на аритметиката“. Трудът е остро критикуван от Готлоб Фреге, според когото Хусерл неправилно примесва психологията с логиката.
Към 1893 г. Хусерл все още е ориентиран към проблеми, свързани с математиката и дори замисля книга, посветена на проблема за пространството; влияние върху мисленето му по онова време започва да оказва ученик на Франц Брентано – Карл Щумпф, и неговото произведение „Психология на звука“.
Към 1895-1897 г. Хусерл започва да приема позиция, която изцяло критикува т.нар. „психологизъм“ в логиката, и постепенно започва работа върху „Логически изследвания“ (1900-1901). От началото на XX век датира и интересът на Хусерл по отношение на проблемите, свързани със структурата на съзнанието; терминът ‘феноменология’ Хусерл започва да употребява постепенно именно към 1905 г., след излизане на „Логически изследвания II“. Проблемите, които продължават да го вълнуват през този период, са основно: за възприятието, фантазията и вътрешното съзнание за време. Тогава се появява и интересът към традицията на немския идеализъм (И. Кант), както и английския емпиризъм (Лок, Хюм). През 1906 г. Хусерл става професор първо в Гьотинген, а после във Фрайбург.
Заради еврейския си произход (макар през 1886 г. да приема лутеранството) попада под удара на антисемитските закони и през 1936 г. е отлъчен от преподавателския корпус. Води лекции във Виена иПрага.
Сред учениците му най-известен без съмнение е Мартин Хайдегер, но той оказва влияние и върху значими френски философи като Жан-Пол Сартр, Морис Мерло-Понти и Мишел Анри. Сред другите му ученици са Едит Щайн и Роман Ингарден. Макс Шелер също изпитва влиянието му, макар никога да не е бил негов ученик.
Периодът на Логически изследвания
През 1900 г. Хусерл публикува своя първи том на „Логически изследвания“, а година по-късно и вторият том. Съчинението веднага става част от разрасналия се няколко десетилетия преди това в Германия т.нар. Спор за психологизма. Темата „психологизъм“ е важна за разбирането на цялостния проект за феноменология, който израства именно от тази проблематика. В какво обаче се състои този проблем?

 

Къщата, в която Хусерл живее във Фрайбург между 1916 и 1937 г., ул. „Лорето“ 40

Накратко трябва да се спомене, че психологизмът е проблем, който засяга основно формалната логиката (прозвището „формална“ тя получава през 19. век в текстовете на Фридрих Адолф Тренделенбург) и същността на нейните закони. Темата е свързана с по-голямата такава, която се отнася до зараждането на психологията като самостоятелна научна дисциплина. Преди това за психология може да се говори основно в две направления – емпирична и рационална психология; тя е продукт на Новото време, но бива развивана и в школата на Кристиан Волф, а впоследствие някои от проблемите, отнасящи се до рационалната психология, намират отглас и в темата за паралогизмите на чистия разум в „Критика на чистия разум“ на Кант. Като самостоятелна университетска дисциплина обаче психологията е продукт на 19. век. Психологизмът е част от този спор между емпирични психолози и „чисти“ философи, но се отнася единствено до сферата на логическото (трябва да се отчита и фактът, че логиката на Аристотел бива „реформирана“ в Кантовата първа Критика чрез създаване на „трансцендентална логика“ и впоследствие с т.нар. диалектическа логика; през 19. век съществуват редица спорове относно легитимността на Кантовия проект, а също и на „Науката логика“ на Хегел).
Първият том на „Логически изследвания“ е с подзаглавие Пролегомена в чистата логика. Съответно тази reine Logik [чиста логика] е осмисляна като теоретична наука, която е напълно независима от другите науки. С това е свързана и голямата тема, която ще бъде развивана и след това, а именно – философията да се изгради като логика на научното знание.
Какъв е упрекът срещу психологизма в логиката? На практика под „психологизъм“ не трябва да се мисли някоя конкретна школа или някой отделен философ. За Хусерл под това понятие се свеждат всички опити през епохата, които се опитват да сведат логическите закони до ментален продукт на психиката и по този начин да обяснят тези закони чрез закономерността на психическите явления. Аргументите на т.нар. психологисти, на пръв поглед, изглеждат повече от адекватни: върху какъв материал логиката установява своите правила? – върху понятие, съждение и умозаключение. Но това е материал от психическо естество, доколкото винаги говорим за конкретно съждение („Чашата е върху масата“), което се осъществява във времето. Следователно всякакви теоретизирания, които „виждат“ нещо повече от отделни (субективни) изказвания, се основават на някаква форма на метафизика.
Според аргументите на Хусерл в първия том на „Логически изследвания“ в доказателството на психологизма се съдържа порочен логически кръг – доколкото логиката се обоснова чрез психология и обратно. Психологизмът приема, че логическите закони са нормативни, но са изведени чрез реален опит, че са дедуцирани и просто се приемат за нормативни правила.

Къщата, в която Хусерл живее във Фрайбург между юли 1937 и смъртта си на 27 април 1938 г., ул. „Шьонек“ 6; днес Институт по физика на Слънцето „Кипенхойер“
Онова, което Хусерл обособява ясно като проблематичност в тази аргументация и което служи за по-нататъшното развитие на феноменологията, е разграничението между истината като тъждествена, надвремева и като съдържание на съждението и факта като индивидуален, конкретен, определен във времето и акт на конкретно съждение. Истината няма как да се дедуцира от факта, това би довело до абсурдност и скептицизъм всяка една научна теория. Но и повече не може да се говори за някакви същности, докато тяхното „съществуване“ остава проблематично и се счита за признак на метафизичност. Следователно проблемите, с които още на този етап се сблъсква мисленето на Хусерл са няколко: 1) да се покаже, че психологизмът и аргументите му довеждат единствено до релативизъм, т.е. не са релевантни спрямо научното знание; 2) да се покаже, как съществуват същностите без те да се хипостазират по подобие на „старата“ метафизика; това влече след себе си проблемът за осмисляне на голяма част от унаследения понятиен апарат във философията.
Вторият том на „Логически изследвания“ се занимава конкретно със значението. Как се случва така, например, че в съждението „2 х 2 = 4“ можем да говорим за две страни: веднъж така, че някой конкретно изказва (във времето тук и сега) това съждение, но и след това като тъждествено, независимо от това кой и кога ще го изкаже. В това се корени проблемът за възможността на категориалното съзерцание, върху който по-нататък се изгражда феноменологията на Хусерл. Значението остава всеки път тъждествено и такива научни дисциплини, като математиката, боравят именно с такива положения, без да им се налага всеки път емпирично да установяват достоверността на своите истини.
В какво обаче се състои проблемността в този етап от развитието на Хусерл? Вторият том на „Логически изследвания“ започва с анализ на познавателните преживявания, търсейки да установи съществуването на логическото „зад“ тях. За да не се хипостазират логическите закони просто като норми, то трябва да се покаже и как те функционират на практика, в конкретните (времеви) съждения. Но според някои критици на Хусерл (сред които и Мартин Хайдегер в „Моят път във феноменологията“) чрез това повторно връщане към психическите преживявания не се ли оказва така, че феноменологията е само разновидност на някои от психологистките учения през 19. век?
Проблематиката на феноменологията не се разделя с този основен проблем, но Хусерл допълнително разширява разбирането си за това, какво трябва да представлява феноменологията като учение за същностите. Впоследствие, при издаването на „Идеи“ (1912), Хусерл постепенно ще въведе темата за ейдетичната редукция, която на практика ще трябва да помогне емпиричното (и времево) да се заскоби, за да се достигне до същността (до феномена, който се съдържа зад многообразието от форми на дадености в чувственото възприятие). След 1910 г. Хусерл се опитва да разреши възникналите трудности от периода на „Логически изследвания“ чрез въвеждане на редукцията и темата за чувственото възприятие (в което обектите се конституират) и категориалното възприятие (което е акт „от втора степен“ и благодарение на него можем да „виждаме“ неща, например, като „и“ и „или“ – конюнкция и дизюнкция, т.е. неща, които на практика не са присъстващи като реални в чувственото възприятие).
Феноменологичното общество в Гьотинген и Мюнхен
През септември 1901 г. Хусерл и неговата съпруга Малвина се местят да живеят в Гьотинген, където философът е получил място като частен доцент. Първите няколко години лекциите, които води там, са слабо популярни. Към 1908–1909 г. в Гьотинген започват да пристигат много от учениците наТеодор Липс – Александър Койре, Роман Ингарден, Едит Щайн и др. Оказва се, че идващите от Мюнхен разбират много по-добре феноменологията от онези, които учат в Гьотинген. Зараждането на феноменологията като движение се случва именно с помощта на мюнхенските последователи, макар Теодор Липс да има съвсем различно разбиране за феноменология, което е повлияно по-скоро от психологията (Липс е редовен професор в Мюнхенския университет в периода между 1894 и 1909 г.).
Термините феноменология и феноменологическо са употребявани широко от Липс и неговите ученици и последователи дори много по-рано отколкото при Хусерл, например във втория том на „Логически изследвания“, където започва да употребява понятието. Според разбирането на Липс феноменологията означава описателна психология (в същия контекст е написана и защитена дисертацията на Александър Пфендер – „Феноменология на волята“ през 1889 г. в Мюнхен).
Липс използва термина „феноменология“ в своите публикации, например в статията „Психически процеси и психическа каузалност“ (1900 г.), където се опира на разделението между психическо и физическо. През 1903 г. издава „Ръководство по психология“, в което психологията е определена като учение за съдържанията или преживяванията на съзнанието. В методологически аспект за Липс и мюнхенския кръг около него феноменологията се явява основен метод на психологията. Още на този етап феноменологията се осмисля като дескрипция (описание) в противовес на всяко теоретично конструиране, което се занимава с обяснение. Описанието се мисли като регистрация, анализ, сравнение, систематизиране на съдържанието на съзнанието, но не и като изграждане на теория. Последната е възможна първо чрез извършване на подобен род дейност, която трябва да гарантира автентичността на нейните понятия. Едва след това, според Липс, е възможно обяснението, т.е. установяване на причинната връзка между съдържанията на съзнанието. По този критерий драстично се разминават възгледите на Липс и Хусерл, за което феноменологията се свежда до възможността за категориално съзерцание, а не търси причинно-следствени връзки между явленията. Хусерл заменя обяснението с дескрипция (а при Вилхелм Дилтай вече става дума за разбиране).

 

Кръгът феноменолози в Гьотинген

Във варианта на феноменология на Липс централно място е отдадено на Аз-а, който е носител на причинните отношения, които не можем да констатираме в описанието. В мюнхенската форма на феноменология се появява и темата за безсъзнателното (понятието при Липс се различава от употребата му в психоанализата).
Така например Александър Пфендер се отказва от понятието „реално“ и голяма част от позициите на Липс, но съхранява идеята за Аз-а като център, заменяйки го с понятието Selbst (себе си), което е форма на Аз в модуса на предметното съзнание, достигаемо чрез рефлексивни процедури. Selbst е кондензирано многообразие, което притежава различни качества, жив център на психическата действителност. Впоследствие Пфендер разграничава тотална самост (психическият субект е различен от реалния Аз).
В своя мюнхенски вариант феноменологията претендира на особен статут за наука за духа. Но в тези си претенции тя не развива собствена методология, а заимства такава от т.нар. науки за природата с които хипотетично конструира и обобщава индуктивно. Онова, което се цели, е търсене на общозначими резултати, които да имат характера на причинна закономерност. По това се различава и феноменологичният проект, който Хусерл разработва в Гьотинген през същия период.
Според проекта, разработен вече в „Логически изследвания“, отношението между същностите не се явява причинно и не следва методологията на работа на естествознанието. Постепенно феноменологията се превръща в универсална философска дисциплина. В първия том на „Логически изследвания“ Хусерл следва проект, който е близък до учението на Бернард Болцано за логиката като наукоучение, но след това изоставя този свои проект, търсейки взаимовръзката между т.нар. „истини в себе си“ (Wahrheit an sich) и конкретните преживявания. За основа на феноменологията в нейния гьотингенски вариант служи Шесто логическо изследване и идеята, че на базата на първичните съзерцания се осъществява категориална абстракция; тя се осъществява чрез нов категориален акт-характер и в него се проявява нов вид обективност. Това действие не е получено чрез обикновена абстракция, а чрез идеираща абстракция, в която съзнанието достига актуалността на неговата идея, неговото всеобщо. По този начин феноменологията около Хусерл и кръга от последователи в Гьотинген започва да се мисли като универсален философски метод, а впоследствие и като априорна дисциплина.
В рамките на първото десетилетие след 1900 г. обаче идеите, които се обменят между мюнхенските и гьотингенските феноменолози, дават основание да се говори за сериозно влияние и от двете страни, макар на по-късен етап Хусерл ясно да се отграничава от създаденото от Липс.

Философия

Хусерл си поставя амбициозната задача да превърне философията в точна наука. За целта, той се нуждае от (1) абсолютна основа и (2) изследователски метод, позволяващ напредък на изследването.
Cogito
Хусерл намира абсолютен фундамент в идеята за cogito, която заема от „Медитациите“ на Декарт. Тази идея е абсолютен фундамент защото:(1) е принципът, върху който се основава всеки опит, (2) не се основава на друг принцип (което би довело до безкрайно снемане) и (3) е универсален, споделян от всички хора.
Веднъж намерен фундаментът, обаче остава да се намери и методът за изграждане на точна наука.

Същностите

Поставяйки в основата на тази наука идеята за cogito, в центъра на изследванията на Хусерл по необходимост застава съзнанието. Както във „Феноменология на духа“ на Хегел, Хусерл възприема понятието феноменология за своята наука, занимаваща се със съзнанието (една от малкото прилики между двамата).
Феноменологията на Хусерл се занимава с феномените в съзнанието, но за да бъдат достигнати те, е необходимо да се достигне до самите неща, да се опишат така както се появяват в съзнанието. Така истинското познание е познание за същностите.
По примера на Платон Хусерл нарича същности универсалните структури, които феноменологията трябва да изолира на базата на cogito. Като възприема една от най-старите концепции във философията, Хусерл заявява принадлежността си към философската традиция, чиито цели има намерение да осъществи. Ако философията е проект за разкриване на рационалната структура на света, то феноменологията е тази, която разполага със средствата за реализиране на този проект.

Епохе

Следва въпроса как да се изолират същностите на базата на обикновения опит на съзнанието (опит, който Хусерл често определя като „наивен“), щом този опит е винаги частичен. Как да се изведе универсалното от частното без да се засегне от оценъчност?
За да разреши този парадокс, Хусерл предлага идеята за епохе (от гръцки: εποχη), която принадлежи на същата философска традиция. Този термин използвали скептиците в смисъла на въздържание от оценка. За Хусерл епохе се състои в отстраняването (по думите на самия Хусерл „поставянето в кавички“) на всичко частно, преживяно от съзнанието, след което ще остане само универсалната структура.

Интенционалност

От методологическа гледна точка идеята за епохе отпраща към друг основен елемент на феноменологията, също толкова важен, колкото и cogito – интенционалността. Тази концепция Хусерл взима от учителя си Франц Брентано. С нея се отбелязва насочеността на съзнанието, което не съществува по начина, по който физическите обекти. Накратко, интенционалността е концепцията, разграничаваща физическия свят от психическия, света на съзнанието.
Съзнанието не е кутия, в която влизат образи, възприятия и т.н., а визия (интенционална визия), която във всеки момент дава смисъл на нещата. Така възприемането на ябълка не се състои в представата за ябълка. Визираният обект (ноема) ще е същият, но не и актът на визирането му.
http://magnifisonz.com/2016/10/08/%D0%B5%D0%B4%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B4-%D1%85%D1%83%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%BB-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%87%D1%83%D0%B2%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B5-%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D1%86%D0%B8/
 тагове:Едмунд Хусерл

ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК БР.189

Резултат с изображение за българският език
 Кирил Христов, сп. Родна реч, 1938, кн. V, с. 209-212
Езикът на един народ е най-великото негово дело. Той е сложното живо оръдие за всестранно напредване. Чрез него най-съвършената художествена и научна мисъл с безбройните свои отсенки се пренася от глава в глава. Чрез него най-възвишените чувства, родени в душите на върховните представители на нацията, се разпространяват, за да издигнат всеки неин член. Материалната култура в най-широкия си смисъл още не е цел за живота на един народ в историята; тя е само средство към целта, която е духовна култура. Без тая последната, народите минават-заминават, оставяйки във вековете само празния звук на своите имена.
Езикът на един народ е главното негово оръжие, което не престава да го брани от загинване дори в мрака на робство. Догдето не са предали това свое оръжие, дотогава и най-подтиснатите могат да имат надежда на бъдещето. Всеки българин знае, че нашият народ оцеля под двойното вековно иго, което прекара, само защото запази своя език.
И все пак има българи, които мислят, че нашият език не се отличавал с Бог знае какви големи достойнства. Това обикновено са полуинтелегенти, които знаят криво-ляво да се обясняват на някой чужд език, като внасят от него в нашия съвсем ненужни чуждици, и чиито ограничени духовни нужди не им позволяват да надзърнат в препълнените със скъпоценности тайници на родната ни реч. Онзи, който познава останалите славянски езици, лесно може да се увери, че класическият език на славянството и днес е здравата мускулеста наша реч. Който пък познава и други западни езици и има възможност да сравнява и с тях, той съвсем не може да се отнася пренебрежително към българския. Езикът ни е много хубав и много по-съвършен, отколкото предполагаме; но бедата е, че той се знае твърде зле от голяма част на образованото общество – по-зле, отколкото го знае простият народ.
Доста обяснимо е, когато някой некомпетентен чужденец остане с неприятно впечатление от нашия език. Защото и пред чужденци българинът рядко говори добре български, рядко използва поне неговите музикални възможности. При такъв случай не трябва да се забравя, че той обикновено говори грубо и най-звучните чужди езици. Сладкодумството ще дойде заедно с облагородяване на душите.
Но какви конкретно ценни качества могат да се посочат, които определят мястото на българския език между европейските езици? – Някои от преимуществата му стават все по-видими и по-видими и за нас самите, и за чуждестранните негови изследователи. Оставям огромните богатства на речника, за да напомня тия на глаголните времена. За минало време например ние имаме тъкмо седем форми! Това велелепие липсва на някои през векове книжовно развивали се езици. Друго необикновено богатство на българския глагол са неговите видове: еднаж ли, или много пъти става действието, дали е само почнало, или е почнало и продължава, или е почнало и доведено до самия край, или в един миг е станало, или се върши на пресекулки, отвреме навреме… Каквото изразява видът на нашия глагол, това някои от най-съвършените културни езици или трудно могат да предадат, или дори в много случаи съвсем не са в състояние да сторят това. А има ли нужда да се напомня, че колкото по-развит е глаголът в един език, толкова този език е по-съвършен? Често глагол е синоним на език. Спомнете си в Св. писание:
И глаголет Бог.
Аз ще се спра на други богатства на българския език, на които малко, та дори никак не е обръщано внимание. Преди всичко на необикновено широката звукова амплитуда, която честото мяркане на тъмния звук ъ тъй настоятелно подчертава. Някои наивно смятат, че тоя тъмен звук загрозявал езика ни. А френският философ Тен в своята История на английската литература изказва съжаление, че същият този звук (който в английски се среща по-често, отколкото в български) липсвал в родния му френски език.
Когато се касае за езиково изкуство, зависи от умението на художника и от неговата омисъл в даден миг, да подбере така думите си, да оркестрира така звуковете им, че да чуваме ту бъбленето на малко поточе през ливада, ту грохота на водопад върху разядени скали, ту шума на копринен плат, ту прасъка на бойни тръби и барабани. Широката звукова амплитуда на българската реч дава възможност за най-сложна звукопис. Не бива да се завижда на ония езици, които познават само сладките, нежните тонове.
Има и едно друго превъзходство, което поставя българския език на изключителна висота, наред само с няколко още европейски езици: то е неговото разноместно и подвижно ударение, от което зависят неизчерпаеми възможности на ритмичност. Повечето от европейските езици имат ударението си на първия слог на думите. На тия езици в поезията са свойствени само хорей и дактил. Някои от тях с големи насилия над езика приспособяват, по един условен начин, и други размери на везаната реч (във всеки случай не и анапест, който за тях е абсолютно невъзможен), а така също условно получават и мъжки рими. Друга група езици, славянски и романски, между които принадлежат някои от най-звучните, имат ударението си на предпоследния слог – и само като изключение на третия от края и на последния. Поради това тия езици разполагат с малко и лоши мъжки рими, или съвсем нямат такива рими, като например полският. Най-сетне има един чудесен език, френският, с ударение винаги на последния слог. Въпреки бляскавата стремителност, която това ударение му дава, и тоя език, тъкмо поради това, че ударението му е заковано все на същия слог, е с ограничени ритмични възможности. той няма пък женски рими. Четенето на немите е-та не може да навакса това.
Така че от тридесетината европейски езици има само няколко, които носят ударение ту на първия, ту на втория и т.н. до последния слог. Те са българският, развилият се под влияние на неговата стара граматика, на речника му и на писмеността му руски език и словенският – езикът на най-малкия югославянски народ. От всички останали европейски езици само донегде най-западният, английският – езикът на един народ от спортисти – има тия големи ритмични качества.
Нека не се мисли, че това необикновено ценно преимущество на езика може да интересува изключително поетите. Разнообразната езикова ритмика изхожда от ритмиката на целия народ и от своя страна се отразява във всички видове негови деятелности. Само на нейна основа тия деятелности се развиват във все по-богат и по-богат ритмичен блясък. Ако послушате и най-големия оратор на един език с ударение на първия слог, вие оставате ритмично незадоволен: тоя вечен дактил или хорей дори в прозата извиква пред очите ви такава картина: едно дете подскочи и после почне да лази, пак подскочи, пак лази. Енергичният ямб или анапест на френския език също така затваря ритмичността в определени граници.
Рамките на тия ми кратки бележки не позволяват да се разпростря в областта на танците и на някои родствени тям видове спорт, за да покажа какви безкрайни възможности отваря там тъкмо тая езикова разнообразна ритмика, съответстваща на телесната и душевната ритмика на народа.
Аз мисля, онзи, който разбира, че един народ е вложил цял себе си в своя език, той не може да се отнася лекомислено към родната си реч. Мисля още, че онзи българин, който познава дълбоко родния си език, не може да не го обича с всичкия пламък на душата си, защото чрез него той ще обича онова, което е най-скъпо у българина.
Орли на Балкана, помнете, че великите добродетели, които носите в своите сърца, че беззаветното ви юначество, с което смаяхте света, са отразени във вашия здрав, мъжествен, атлетически мощен език. Той не по-малко от победи на бойното поле ще омайва чужденците, когато те се запознаят с необятните му средства и с ценностите в произведения, отбулващи силата и скъпите неповторими особености на българската душа.
(Публикувано в том 3-2003 на сп. “Български писмена – Les lettres bulgares”)
http://www.spiralata.net/kratce/index.php/obshtestvoto/481-pismena1
 тагове: българският, език

Изчезналите животни, които учените искат да възродят бр.189

Птицечовка жаба

Снимка: Pinterest
Почти всяко десетилетие от лицето на Земята изчезва поне по един животински вид. В последните години броят им дори нараства. В момента повече от 250 вида животни са критично застрашени и се очаква да изчезнат до 2030 година. Причините са много, но виновникът е ясен – човекът. Може би за да реабилитират човечеството, някои учени са твърдо убедени, че могат да върнат този пагубен процес назад и да възродят някои животински видове. Ето и животните, по чието възраждане се работи дори и в момента.

1. Птицечовкова жаба

Този вид земноводни живеели в Южна Австралия и били изключително важни за екосистемата в тази част на континента. Масовото строителство и пресушаване на блатата довели до изчезването им. Видът бил обявен за изчезнал през 1980 година. Сега обаче учени от университета в Нюкасъл работят по възразждането им и планират до 2025 година породата на птицечовковите жаби да бъде възродена.

2. Мохо

Изчезналите животни, които учените искат да възродятСнимка: Pinterest
Хавайските славеи, наречени от местните мохо, били обявени за изчезнали през 1934 година. В момента обаче усилено се работи за възстановяването на вида, като със задачата са се заели няколко университета от целия свят.

3. Карибски тюлен монах

Изчезналите животни, които учените искат да възродятСнимка: Pinterest
Последният тюлен монах е забелязан през 1952 година. Видът е изчезнал поради засиления му лов от страна на рибари от Хаити и Ямайка. Учени от университета във Флорида работят през последното десетилетие по възстановявне на вида. Те вече имат изолирано ДНК на морския бозайник, което значително улеснява работата им.

4. Стелерова морска крава

Изчезналите животни, които учените искат да възродятСнимка: Pinterest
Дълго време този вид морска крава бил най-големият бозайник след китовете, които порели моретата. На дължина достигали до 9 метра. Те били изключително миролюбиви и плували бавно. Точно и поради тази причина били улавяни лесно. С ерата на Великите географски изследвания европейските моряци изтребили вида почти навсякъде. Последният анклав на морските крави оцелял на Коморските острови, но и там бил изтребен около 1768 година. Със задачата за възродяване на вида са се заели няколко генетични лаборатории в Австралия, Англия и Норвегия.

5. Смилодон

Изчезналите животни, които учените искат да възродятСнимка: Pinterest
Този вид саблезъби тигри живял в Северна Америка и изчезнал преди 10 хиляди години. По малко протеворечивата идея за възраждане на вида работят учените от университета в Оргеон.

6. Слонска птица

Изчезналите животни, които учените искат да възродятСнимка: Pinterest
Тези огромни птици, достигащи до 4 метра височина, живеели в Мадагаскар и изчезнали в началото на 18 век след засилен лов от страна на колонизаторите. Запазени техни яйца обаче дават надежда, че родът им може да бъде възстановен.
http://miau.bg/n36-77635-%D0%98%D0%B7%D1%87%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%B8,_%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE_%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82_%D0%B4%D0%B0_%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%BE%D0%B4%D1%8F%D1%82
 тагове:животни, учените