Спортът създава истински, честни и играещи по правилата мъже и жени, готови да се борят до край за отбора си, за каузата си, за родината си

По онова време да си спортист, беше голяма работа. Имаше много добре изградена и успешно функционираща структура още от основата

Днес са много популярни носталгични материали за соц-а, които започват с: „Помните ли…“. А помните ли колко много се спортуваше тогава? Идваха треньори по всички видове спорт в училищата за да си избират бъдещи надежди. Още в началното школо. Влизаха по време на час и започваха огледа.

Понякога дори ни строяваха пред дъската. И беше много престижно да те избере някой треньор – дори да беше треньора по хандбал. Защото по онова време, да си спортист, беше голяма работа. Имаше много добре изградена и успешно функционираща структура още от основата. Подбор, спортни училища, спортни армейски школи, професионален спорт. Държавно спонсориране.

Спортът беше витрината на социализма. И малка България се радваше на невероятни спортни успехи. Шампионите, световните рекорди, победите бяха ежедневие. Върхът беше достигнат през 1988 на олимпиадата в Сеул, когато се наредихме на 6-то място в света по брой спечелени медали и отличия с 10 олимпийски титли, 12 сребърни медала и 13 бронзови!

Пред нас бяха само двете суперсили  тогава СССР и САЩ, плюс двете Германии –  ГДР и ФРГ… Звучи невероятно, но е факт! Тогава се мерехме и побеждавахме по спортните арени държави като Великобритания, Франция, Япония, Китай, Бразилия, Италия…

Но златните медали от олимпиади и световни първенства, големите шампиони и световните рекорди, с които всички се гордеехме – бяха само черешката на тортата. По-важното беше, че няколко поколения български деца израснахме и бяхме откърмени с любов към спорта. А спортът възпитава, той изгражда силни характери.

Спортът създава истински, честни и играещи по правилата мъже и жени, готови да се борят до край за отбора си, за каузата си, за родината си. Да, тогава всички бяхме горди, че сме българи, до голяма степен благодарение и на нашите спортни успехи.

Спорът изгражда позитивни навици. Спортът, колкото и банално да звучи, е здраве. В спортът няма скрито-покрито: всичко е точно и ясно, измеримо в метри, секунди, голове…  Няма и връзкари (е, само при приемите в спортните училища и спортните военни школи, задължително се пръкваха рожби на висши партийни номенклатурчици, нямаше как…) – или си достатъчно добър за да побеждаваш или… си търсиш друг спорт.

Аз и всички мои приятели по онова време тренирахме по няколко вида спорт, понякога дори едновременно. Спомням си, че имаше един такъв период, в който ходех на тренировки по баскетбол сутринта, а на футбол – следобед. Тренирах още лека атлетика, бокс…  Ако си добър, логичното продължение беше спортно училище.

Големите спортни дружества по времето на соца, както в София, така и в страната, имаха собствени спортни училища, в които развиваха  всички видове спорт. Истински оазиси на спорта. Една  отлично работеща система, която впоследствие бе заимствана от редица западни страни, а ние разрушихме с лека ръка…

Спортните училища бяха пансиони или полупансиони за талантливи деца от всички възрасти. Имаше двуразови тренировки, но и здраво учене. Три ядения на ден, много питателни, задължително с мръвка.

Замервахме се с шоколади в стола, при това от хубавите – от 69 ст. Спортистите, дори в юношеска възраст, бяхме от малкото късметлии по онова време, които пътувахме свободно зад „Желязната завеса“. Е, под „свободно“, разбирайте, със задължително присъствие на човек от ДС или Народната Милиция в екипа на отбора. Караха ни да подписваме декларации, че няма да бягаме. Но благодарение на тези пътувания в Западна Европа, ние знаехме  горчивата истина за това колко по-цветен и готин беше онзи, Забраненият свят.

Когато за пръв път посетих Западна Германия, Мюнхен –  бях втрещен. Втрещен от качеството и разнообразието на стоките в магазините. От това колко вида шоколад имаха и колко яки са им опаковките.

От техниката и машините. От цветовете. От лукса. Всичко беше в пъти по-, по-, по-…. Друга планета…! Която впоследствие завладя нашата… Но планета „Соц“ все пак имаше някои неоспорими достижения. Едно от тях беше спортът и изградената около него система за високо спортно майсторство и успехи.

Защото колкото и вида шоколад да имаха немците и французите, колкото готини и бързи да бяха колите им, ние редовно си ги спуквахме от бой по спортните терени и площадки!

Соц спортистите бяха галениците на системата, нейната витрина  пред света. Не беше лесно и даром. Скъсвахме си дупетата от тренировки. Но го правехме с желание. Бяхме целеустремени и нахъсани за успехи. Едни различни, хубави времена за българският спорт, които едва ли някога ще се повторят с такъв успех. Неоспоримо!

http://socbg.com/2017/1    0/%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B2%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7.html

 тагове: спортът, витрината, социализма, България

Народните будители са онези „мечтатели безумни“, които имат смелостта да изрекат на глас дълбоките народни въжделения. Сред техните сияйни имена има едно име с огромен принос за нашата църковна независимост. Ако за някого в българската история може да се употреби изразът „и сам воинът е воин“, то това освен Левски е д-р Стоян Чомаков. Въпреки изключителната му роля в българската история дейността му е недооценявана и до днес. Животът му е лишен от външен драматизъм. Той се ражда, живее и умира като добре осигурен човек. На фона на кървавите националноосвободителни борби мирната и необикновено успешна дейност на д-р Чомаков е нещо твърде забележително. Той е русофоб, еволюционер – бил е твърдо против Априлското въстание. След като рано овдовява, казва за себе си, че „ся ожени по-тесно още с идеалната оная булка, която имаше да даде живот на цял народ“. Идеалната булка е църковната борба, на която Чомаков посвещава най-хубавите си години. Според Симеон Радев будителят притежава необходимите водачески качества: семейни връзки и възпитание, достъп до висшите среди, горд оптимизъм, познаване на духовните сили на народа, проницателност, целенасоченост, енергичност,  дързост, упорство, дипломатичност,  авторитет.  Властническите му наклонности никога не се израждали в надменност, напротив – Чомаков бил сърдечен и приветлив. Българите застанали зад него. Освен това той се ползвал с доверието на Портата и с уважението на чуждите посолства. Неговите оръжия са изключително политически и дипломатически. Чрез постоянство и всеотдайност той съумява да заинтересува основните играчи в Източния въпрос – и най-вече Русия и Турция – с българската кауза. Възползвайки се от различията в интересите им и играейки на струната на техните страхове и домогвания, той инициира през 1866 г. един вид наддаване между руси и турци за симпатиите на българския народ. А в онзи исторически момент българите са значими заради геополитическото си място. В резултат на това създадено и поддържано от д-р Чомаков руско-турско съперничество крайно заплетеният Църковен въпрос бързо получава изгоден за българите завършек.

Според османската традиция духовните учреждения имат и важни светски пълномощия – съдебни, административни, финансови, културно-образователни. Именно Екзархията ръководи българската просвета и може да събира данъци за издръжката й.  Екзархът може да представлява своето паство пред органите на държавната власт и пред посланиците на Великите сили в Цариград.  С Екзархията започва и официалният живот на българската нация. Българската национална църква е възстановена със султански ферман през 1870 година под името Екзархия.  При това делото е напълно самостоятелно. Сами срещу целия свят. Русия например дълго се  противопоставя  на създаването на отделна българска църква. Да не говорим за Гърция , за която българите минават за част от „рум миллета“ ( гръцката нация). За целите на администрирането в Османската империя етноними не се употребявали. Източноправославният (рум миллет, т.е. ромейски миллет) бил под върховенството на Цариградска патриаршия. Русия държала страната на гърците.  А турците били в притеснено положение, когато през 1865-1868 година Източният въпрос навлиза в остра криза, заплашваща Империята с намеса на Великите сили. В този момент Чомаков съумява ловко да се възползва от създалото се положение. Той непрекъснато убеждава най-влиятелните турски държавници, че ако Портата даде на българите отделна Църква, тя ще ги направи най-верните си поданици. Но инертният и хитър Али паша (ту външен министър, ту велик везир на Турция) разрешава  половинчато териториалния въпрос, като въвежда плебисцитна идея, с която цели  увековечаване на българо-гръцката разпра. Чомаков бил шеф на партията на младите. Той работел по програмата  „Целокупна Македония в обединена България“, без да се страхува нито от анатемата на Патриаршията, нито от гнева на Русия, като търси подкрепата на иноверната Порта. Дълбоко предан на родината си, нито веднъж не отстъпва пред руския натиск за териториален , а не за национален принцип при решаването на църковния въпрос. Той се противопоставя остро на чуждия религиозен прозелитизъм – руски, гръцки, католически. В неговите очи гръцката патриаршеска система била неизчерпаем източник на злини. Считал за голямо зло да се приеме от нея какъвто и да било обичай, каквато и да било мярка за управление на българската църква. Самият той пазел и почитал праотеческата си вяра. Цариградската патриаршия отлъчва Българската православна църква (схизмата) през 1872 година. Схизмата е отменена през 1945 година. Българската екзархия е призната през 1871 г. за официален представител на българската нация в Османската империя.

Границите на Българската екзархия описват етническите граници на българите. Така църковното обединение и независимост стават зародишът  на националната независимост. Радетелят за това обединение на българския народ под крилете на своята църква д-р Стоян Чомаков дава неовехтяващ урок така да викаме, че да бъдем чути: „Дали ако не тропами, ща ни отворат? То е на галените дяца, дето майките дават нянкa, без да заплачат.“

Не е случаен и фактът, че църковната независимост отваря пътя и за националната независимост. Защото всяко събитие  има своя  духовна първопричина, духовни семена, от които произлиза.  Взирайки се внимателно в поредността на историческите факти, можем да открием тази  духовна закономерност. Знаменателен  е и другият голям факт, че извоюването на независима българска църква е САМОСТОЯТЕЛНО дело. Сами срещу целия свят и за по-малко от 20 години… Без  физически оръжия, без кръвопролития, неотстъпно, упорито, дипломатично, успешно…

Било е, случило се е … А дето е текло, пак ще тече…

Aвтор:  Добринка Тодорова

http://eklekti.com/%D0%BD%D0%B5%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0/#comment-694

 тагове: независима, Българска, Екзархия

Защо терминът съжителство има негативно значение? Как нивото на доверие влияе върху това явление? Какви социални гаранции са свързани със съжителството в различни страни? За това разказва доктор по социология Олга Исупова.

“Ковабитацията, или нерегистрираният брак, е явление, разбира се, винаги съществуваше.Разликата в съвременната епоха е, че сега тя все повече се превръща в различни страни, но не във всички. В Русия самата дума “съжителство” има някои отрицателни конотации. Това е като дума от криминална хроника: “Един съсед прави нещо лошо, което е направил на партньора си” (или тя е с него). И хората не обичат тази дума съвсем неправилно го нарича граждански брак, което той прави, не е като граждански брак – брак, регистриран в службата по вписванията, за разлика от брака регистрирано в църквата. Правилно да го наричат ​​брак на непознати, но хората не разбират как да го нарека, не искам да го наречем съжителство тук, в Русия. “

“Има такава Никол Хайкел, холандска социоложка, тя има типология на съжителство. Има алтернатива на брака, когато хората казват: “Не, съвместно съществуване – това не е брак, ние просто живеем заедно и няма да се оженят, защото брак -. Е лошо, и ние искаме да живеем по различен начин” Има алтернатива на самота, има проверка на способността им да се ожени и да има проверка на партньора, че е временен предварително съпружеско съжителство (тоест, в по-голямата част). Не е задължително да проверявате партньора, този човек ви подхожда, а вие също проверявате готовността си да живеете с някого, това са две различни неща. “

“Във всички страни – в Латинска Америка, в Съединените щати, в Европа, особено (това, което знам повече, е Европа) – по принцип броят на съжителстващите се увеличава.Например в други развити страни – в Югоизточна и Източна Азия – има малко други процеси. Има теория, на втория демографски преход (от една страна, нашите демографи, а именно AG Вишневски и други, това е напълно споделени, но мнозина смятат, че тази хипотеза не се отнася за целия свят) – това е индивидуализацията на житейския си път, едно от последствията което е явление съжителство. Фактът, че всеки сега е за себе си, че трябва да се развие, има кариера: “Не съм за семейството, а за мен, ако имам нужда от него”. Има различни форми на запад и изток. Да кажем, че всички тези неща, които са част от втория демографски преход, съществуват на Изток, е невъзможно, въпреки че има все по-голям брой сингли – има огромен брой сингли, например в Япония. Това означава, че хората въобще не влизат в никакви съюзи или, напротив, веднага влизат в брак. Но има най-ниска раждаемост в света.  

Социологът Олга Исупова за отношението към нерегистрираните бракове, теорията за втория демографски преход и съзнателната самота.

авторизиран превод Мария Герасова

Понякога напълно загубилите разсъдък хора, страдащи от Алцхаймер или деменция, преди смъртта си придобиват ясно съзнание.

Тяхната памет, личност и разум, разрушени от болестта, се проявяват за последен път. Този феномен е известен като предсмъртно прояснение.

Някои смятат, че това явление опровергава схващането, че душата е просто функция на мозъка.

Философът Пол Едуардс е формулирал „аргумента Алцхаймер срещу душата“. През 1995 г. той използвал пример с г-жа Д. Тя била щедра и добронамерена жена, която помагала на другите. Болестта Алцхаймер изцяло променила нейната личност.

„Цялата ѝ добронамереност изчезна. Тя вече не познаваше децата си, а когато болестта започна да прогресира, стана доста агресивна. Тя, която винаги се стараеше да помага на другите, започна да бие останалите възрастни пациенти“, пише д-р Робърт Мейс, изследовател на околосмъртните състояния.

Мейс изнесъл доклад за предсмъртното прояснение на конференция на IANDS на 30 август от името на д-р Александър Батхиани, професор по когнитивни науки от Виенския университет.

Едуард смятал, че примерът с г-жа Д доказва, че разумът, или душата, не съществува отделно от мозъка. Когато мозъкът престане нормално да функционира, личността на човека се разрушава. Г-жа Д била добър човек, когато мозъкът ѝ работел нормално, но тази ѝ личност изчезнала, след като мозъкът ѝ отказал. Това доказва, че мозъкът формира разума на човека.

Батхиани заявил, че аргументът на Едуардс звучи „сравнително убедително“. Но предсмъртното прояснение навежда на мисълта, че съзнанието не се разрушава заедно с мозъка, казва Батхиани.

Ако разумът напълно зависеше от мозъка, не е ясно как човек е способен пред смъртта да върне своята личност, която притежава памет и може спокойно и рационално да се отнася с другите. Ако мозъкът беше толкова силно повреден от болестта, то трябва да се съхраняват само дадени фрагменти от неговата личност.

Батхиани пита, биха ли звучали аргументите на Едуардс толкова убедително, ако загубата на разсъдък беше временна. Какво, ако г-жа Д се е намирала в такова състояние поради медицинските препарати? Или тя е имала вечерно помрачаване на разсъдъка? Били променил Едуардс своето мнение, ако разсъдъкът на г-жа Д се беше върнал?

При предсмъртното прояснение разумът буквално се дистанцира от умиращия мозък, но това се случва за кратко и само преди самата смърт, обяснява Батхиани. При изучаването на подобни случаи се създава впечатление, че разумът се ограничава от мозъка и съзнанието се засенчва от мозъка, казва той: „Това прилича на слънчево затъмнение, когато Луната засенчва Слънцето. Точно по същия начин мозъкът засенчва Аза на човека.“

В изследване, в което участвали 800 настойници, откликнали 32 медицински сестри. Те се грижели за 227 пациенти, страдащи от деменция или Алцхаймер.

При около 10% от тях се наблюдавало внезапно и кратко прояснение на разсъдъка. Такъв малък отклик може да е свързан с това, че почти всички отзовали се са били свидетели на предсмъртно прояснение на разсъдъка на умиращи пациенти.

Днес е неизвестно доколко разпространено е това явление. Повечето пациенти, страдащи от деменции, така си и отиват от този свят – с помътнено състояние. Но случаите на предсмъртно прояснение направили силно впечатление на хората, които му станали свидетели.

Една сестра споделя: „Преди това да се случи, имах доста цинично отношение към „хората зеленчуци“, за които трябваше да се грижа. А сега разбирам, че се грижа за разсад на безсмъртието. Ако бяхте видели това, с което се аз се сблъсках, бихте разбрали, че деменцията влияе на душата на човека, но не я разрушава.“

Изследванията били проведени от Майкъл Нам и Брус Грейсън. Едно от тези изследвания, публикувани в „Списание за нервни и душевни заболявания“ през 2010 година, се основавало на документирани случаи със 100-годишна давност. За пълноценен анализ се изисква повече информация, смята Батхиани.

В доклада на Батхиани се цитират няколко случая, сред които такъв: „Възрастна жена с деменция станала практически няма. Престанала да разпознава хората и не изразявала емоции. Един ден тя неочаквано позвънила на своята дъщеря и ѝ благодарила за всичко. Тя също си поговорила по телефона с внуците, простила се и скоро след това починала.“

В друго изследване пациентка не разговаряла и не разпознавала хората, тя, изглежда, не разбрала, когато съпругът ѝ Урс починал. Няколко месеца след смъртта му тя, седейки на леглото, протегнала ръце и казала: „Урс! Да, да, готова съм.“ Починала скоро след това.

Макар този случай да бил доста нееднозначен, Батхиани смята, че това не прилича на характерните халюцинации, наблюдавани понякога при пациенти с Алцхаймер, защото в основата на това поведение била паметта за предишния живот на пациентка, който дълго време не се наблюдавал при нея.

Това също прилича на околосмъртните преживявания, когато хората, намиращи се на границата на смъртта, преживели клинична смърт, но били реанимирани. Почти във всички околосмъртни опити се съобщава за излизане извън физическото тяло, същества или сцени от отвъдния свят, чувство на еуфория и т.н.

Философски подход

При търсене на по-нататъшна информация Батхиани също се обръща към философията. Той привежда цитат на Спиноза: „Светлината може да съществува без сянка, но сянката не може да съществува без светлина.“

Яснотата, нормалното състояние на съзнанието, е светлината. Деменцията и загубата на разсъдък, е сянката.

Батхиани добавя: „Истината може да бъде без грешка, но грешката е невъзможна, ако няма истина.“ Грешката е отклонение. Деменцията и Алцхаймер са отклонение от нормалната работа на мозъка. Но зад изкривената сянка на болестта може да се крие светлина, или истинско съзнание.

Батхиани не прави окончателни изводи. Предсмъртното прояснение е нова област на изследване и не бива да се правят прибързани заключения въз основа на малкото количество данни, достъпни към момента.

Ние и досега не знаем какво наистина се случва в такова състояние и по какъв начин загубилите разсъдък пациенти са способни да си върнат съзнанието. В изследванията на Батхиани се отбелязва, че епизодите на предсмъртна яснота обикновено са много кратки (от 30 минути до 2 часа), затова е лесно да се пропуснат.

Единственият извод е, че трябва да обръщаме внимание на умиращите пациенти независимо страдат ли те от загуба на разсъдък, или не. Такова явление като предсмъртното прояснение оказва силно влияние и служи като утеха за семейството, приятелите и грижещите се за болния хора.

http://megavselena.bg/predsmyrtnoto-proyasnenie-dokazva-syshtestvuvaneto-na-dushata/

тагове: предсмъртно, прояснение, душата