За лечението бр.197
Leave a reply
Monthly Archives: ноември 2017
Какво означава любимата позиция за сън на кучето ви? бр.197
Нашите кучета са олицетворение на лоялността и безрезервната любов. Подобно на хората, и те си имат уникален характер.
Знаете ли, че позицията, в която животинчето спи, може да ви издаде доста за неговите навици?
Да видим…
Настрани
Ако кученцето спи често в тази позиция, това означава, че то се чувства комфортно и сигурно в своята среда. Обикновено това са щастливи, безгрижни и лоялни животинчета.
Сгушено
Това е може би най-често срещаната позиция за сън. Кучетата спят по този начин, за да запазят телесната си топлина. Ако и вашето предпочита тази поза, значи то е добричко и нежно и има мек характер.
Guliver / iStock
Крака навсякъде
Подобна поза винаги докарва усмивка на лице. Колкото и да не ви се вярва, за кучетата тя е удобна. Тези животинки се чувстват наистина уверени и сигурни и са безкрайно щастливи със семействата си. Кучетата, които спят по този начин, са независими и спокойни.
Guliver / iStock
По коремче
Тази поза показва, че кученцето не е напълно отпуснато. Тя наподобява подготовка за дълбок сън. Кучетата, които предпочитат тази поза, са често най-енергични и приключенски настроени. Те винаги са готови за игра. Обикновено имат добър характер, макар че понякога са и малко срамежливи.
Milles Studio / Shutterstock
Като припаднало
Не се притеснявайте, всичко е наред с вашето куче, въпреки че изглежда така, сякаш е припаднало. Животинките спят по този начин, за да се охладят колкото се може по-бързо. Те се адаптират лесно към всякакви ситуации и обикновено са щастливи и отпуснати.
Супер куче
Кучетата, които спят с изпънати крайници и по корем, имат страхотен характер. Те са силно мотивирани, изпълнени с енергия и страшно щастливи. Позата е характерна принципно за по-малките кученца.
http://www.obekti.bg/zemya/kakvo-oznachava-lyubimata-poziciya-za-sn-na-kucheto-vi
тагове:любима, пизиция, кучета
Българските писмени паметници бр.197
митичният извор на нашата история
Тихомир Танев
Безспорен факт е, че българската история е съставена от изключително цветна палитра от събития и обрати. В своята книга „Страници от миналото“ акад. Иван Дуйчев пише: „…днес, в нови времена, ние сме принудени не само да изучаваме нашата „старина“, нашето минало, като някакво най-скъпо национално „достояние“, но и ревностно да я браним от чужди посегателства и злонамерени извращения.“
Именно, за да успеем да съхраним историческото си богатство за поколенията, трябва да се разровим в тези останки от паметници-ръкописи и да попием техния завет. За съжаление, голяма част от българските писмени паметници са унищожени при османското нашествие по нашите земи, а много от тези, които са се съхранили са разпръснати по чуждестранни библиотеки и архиви. Въпреки това достигналите до нас могат да ни вдъхновят да търсим все повече историческата действителност, свързана с българската история.
Данните, от които черпим информация за историята ни са предимно от византийски източници. В тях обаче има доста изменени факти и не е напълно сигурно доколко описаните в тях събития съответстват на истината. Разбира се, през Средновековието и особено в източниците за Първото българско царство, от гледна точка на времевия интервал, няма как да бъдем напълно убедени, че всичко е достоверно, дори източникът да е български. Но основната тема е друга – писмените паметници, съставени на българска земя от българите биха имали доста по-голяма достоверност от тези на съседни народи. Причината за това е, че българските писмени паметници са най-добре осведомени за събитията в собствената реалия и представляват уникални останки от миналото.
Като цяло сведенията, запазени от български хронисти, касаещи Второто българско царство са по-многобройни от тези отнасящи се за периода на Първата българска държава. Рилската грамота на цар Иван Шишман, издадена на 21 септември 1378 г., е ценен извор за административното устройство на Второто българско царство. В грамотата са описани административните длъжности, които са заемани от севасти, съдии, практори и др. В нея прави впечатление и изразената почит на царя към Църквата и Бога, което става ясно още от самото начало на текста в грамотата:
„Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които са изписани образите на Богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкви.“
Географското местоположение на България винаги е било кръстопът на различни култури и цивилизации, затова и в повратните периоди, съпътствали историческата ни съдба, български оригинални писмени документи са разпръснати по четирите краища на Европа. Така се случва с писмата на цар Калоян и папа Инокентий III – предполага се, че първоначално оригиналните послания от кореспонденцията между българския владетел и римския папа в края на XVIII век са били пренесени във Франция, а след това върнати обратно в Рим, като в крайна сметка са намерени в един южноиталиански манастир. Никъде обаче не се споменава или назовава как точно са попаднали там, затова и тази теза все още подлежи на обсъждания.
Със сигурност обаче се знае, че във Венецианския архив са се съхранявали търговски спогодби между цар Иван Александър и Венецианската република. Тези документи са намерени от чуждестранни учени (италиански и руски), но в момента са неизвестно къде, като има хипотези, че са откраднати или унищожени.
От епохата на Първото българско царство до нас са достигнали малобройни писмени паметници, което е някак странно, защото именно през управлението на княз Борис-Михаил е кипяла най-оживена духовна и просветителска дейност. Надгробният надпис на дъщерята на княз Борис-Михаил Анна е един от малкото паметници, от които можем да почерпим информация. В случая от надписа върху надгробната плоча, който гласи: „Почина раба Божиа Анна † През месец октомври в деветия ден почина раба Божия Анна“, се разбира датата на смъртта Анна Българска, а от обратната страна е изобразен образът на жена, протегнала ръце към две църкви. От това изображение се счита, че Анна е била ктитор на две църкви.
Реплика на надгробния кръст на княгиня Анна, която се съхранява в Националния исторически музей в София.
Друг запазен документ, този път от времето на цар Симеон и който също не се намира в български исторически музей, е съхранен в манастир на гръцкия остров Патмос. Документът представлява преписка между цар Симеон и византийският пратеник Лъв Магистър Хиросфакт, като най-вероятно кореспонденцията се е осъществила между 894-896 г. Преписката съдържа три писма на цар Симеон, като към тях се включват и писмата на византиеца. Интересното от писмата, писани от българския цар е, че те са кратки и написани на съвършен гръцки език. Интересно, но не и изненадващо, предвид факта, че Симеон е възпитаник на Магнаурската школа, а от самите византийци е наричан „хемиаргос“, т.е. полугрък, заради голямата си начетеност и академични успехи.
В България за съжаление няма следи от цялата книжовна дейност на цар Симеон, било то на гръцки или старобългарски език. Пренасянето на кирилицата от изток към запад, т.е от Преслав към най-западните части на българското царство е важен аспект от разпространението на писмеността. В областта Темнич, в Сърбия и по-конкретно по поречието на р. Морава, се намира надписът от село Горна Катун, датиран от X век, който се счита за най-стария надпис на кирилица на територията на днешна Сърбия. От надписа стават ясни имената и на десет от 40-те Св. четиридесет мъченици, като се изброяват съответните десет имена и надписът завършва с „молят Бога за нас.“ Темничкият надпис е поредното доказателство за мащабите на културно-просветната дейност, осъществявана по българските земи по времето на Златния век.
В тази връзка може да се споменат още надписи, като например този от Филипи от времето на кан Пресиян, от който обаче до нас е достигнало само началото и краят му, а също и незначителни откъслеци с по няколко букви. Самуиловият, Варошкият и Битолският надпис, намиращ се днес на териториите на Македония и Гърция, пък са едни от последните, свързани с Първата българска държава.
През 1956 година е открит Битолският надпис. Първоначално плочата е изложена в градския музей, но 1970 г. тя е преместена в трезора му намира и не е изложена за посетителите. От 90-те години е експонирана в музея, но без никакъв обяснителен текст. В сайта на музея плочата е описана като една от най-значимите находки от периода ѝ.
Разбира се, има и други писмени паметници, които са по-известни и чрез които днес прославяме историята си. Търновският надпис на кан Омуртаг е пример за високото ниво на култура и стремеж към съхранение на историята за следващите поколения. Търновският надпис, който е известен още от 1858 г., е един малкото ни подобни паметници, намерени по нашите земи и от който сме почерпили информация „от първо лице“.
Надписите на цар Иван Асен II в Търново и на Асеновата крепост край Асеновград са също оригинални писмена, които дават най-ясна представа за съответните събития. На колоната в Търново са описани политическото положение в България, както и победата над епирския владетел Теодор Комнин. На Станимашкия надпис на Иван Асен II е упоменато през коя година е съградена крепостта и за назначението на „Алекси за севаст“. Станимашкия надпис е бил унищожен през 1883 г., но е възстановен отново през 1899 г. от Васил Златарски.
И до ден днешен категорично не са издирени всички исторически извори на нашето минало. Най-голяма болка са тези, които се съхраняват в музеите на чужди държави, а не на „родното“ им място. В този ред на мисли, редно е да си зададем въпроса дали сме изпълнили подобаващо задълженията си към нашето историческо богатство? В това отношение са необходими още много работа и усилия, упоритост и самоотверженост. Независимо от това, че днес историческата истина се изопачава така, както е удобна, все още тези писмени артефакти успяват да покажат правдата в истинската ѝ неопетнена светлина.
https://bulgarianhistory.org/bulgarski-pismeni-pametnici/
тагове: българските, писмени, паметници
Гении, лудост и слава: ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ БР.197
Еразъм Ротердамски, извор на цялото философско знание на своето време и най-значим представител на немския хуманизъм, е роден на 28 октомври 1469 г., като извънбрачен син на Ротгер Герхард /духовник/ в Ротердам. Майката е дъщеря на лекар. Родителите му умират рано, а сам то е заставен да постъпи като монах в августинския манастир „Стейн“. От 1496 г. се нарича Дезидериус Еразъм Ротердамски. Официално приема това име едва през 1506 г. Той дълго е трябвало да страда поради своето извънбрачно раждане и да понася несгодите на своето монашество: това донякъде обяснява траещия до дълбока старост страх от преследване и понякога паническите грижи да предпази името си от клевети и дискредитация. Еразъм завършва образованието си в Гауда и Девентер при „Братята на общия живот“.
Още първите писма от времето на престоя му в манастира свидетелстват за впечатлителен и чувствителен младеж, който спонтанно и открито търси приятелства, но вътрешно постоянно се чувства самотен. Още в манастира самокритичният и одухотворен Еразъм започва да пише, например „презрението към света“ и изучава антични автори; стига се до преплитане на християнска философия с теология и античен хуманизъм – линия на мисълта, която той ще следва неотклонно през целия си живот.
През 1495 г. Еразъм, с помощта на своя приятел и покровител Якоб Бат, успява да се откъсне от ограничения монашески живот. Взискателният и чаровен мислител, изпитващ фанатична антипатия към монашеството, се домогва до благоразположението на епископа и получава възможност да следва теология в Париж. Започва с „Антиварварите“ и се опитва чрез ласкателства да си спечели нови покровители.
Но прекомерните хвалебствия му носят злощастие. Разгневеният епископ съкращава финансовата издръжка на Еразъм, така че той изпада в тежка нужда. Към това трябва да прибавим и влошеното му здравословно състояние, тъй като по същото врече той вероятно се разболява от артрит.
Но изобретателният и гъвкав Еразъм, „човек на постоянното действие“, ръкоположен през 1492 г. за свещеник, винаги отново намира меценати или влиятелни приятели, които го подкрепят. Около 1500 г. високонадареният и неуморно работещ „прототип на учения-хуманист“ проектира първото издание на своята „Adagia“ – сборник с пословици, в който сполучливо и убедително „разяснява употребата и смисъла на пословиците“. Сборникът става все по-обхватен и разнася славата на Еразъм като публицист. Суетният и изпълнен с хаотичен стремеж за признание писател, желаещ „невъзможното“, се наслаждава на тази слава и осъзнава, че е споходен от Божията милост поради своето огромно прилежание.
Убеден в своята мисия, Еразъм започва да пътува, за да си създаде многостранни контакти и приятелства: първо в Холандия, след това в Англия, където се сприятелява с великия Томас Мор и с Джон Колет. Еразъм, създател на есето, своенравен и със светски маниери, винаги търси близостта на известни печатари, било Алдус Мануций, било, по-късно, преди всичко Йохан Фробен. Наред с това той се стреми да се освободи от орденския обет, което ще стане едва през 1517 г. в Бревен.
Онова, което Еразъм иска за себе си, е самоосъществяване чрез езиково осъществяване и чрез хуманизма като вяра в авторитета. На практика той систематизира хаотичния си стремеж към признание, в чиято основа лежи еклезиогенна невроза, чрез творческо постижение с гениални измерения. Накрая той става основател на теологичния рационализъм. Неговият образователен идеал е този на естетически-морално-религиозния индивидуализъм. От 1506 г. до 1509 г. този съзнаващ своята мисия рационално мислещ гений е в Италия, където получава докторска степен по теология, но бързо се разочарова от „езичеството“ на тази южна страна, след което прекарва много години в Англия. Там създава „Възхвала на глупостта“. Наред с това благочестивият и богобоязлив учен започва работа над нова трактовка на Стария завет.
Още на 53 години Еразъм Ротердамски изглежда беловлас старец, но все пак за омагьосващото му излъчване говори обстоятелството, че почти всички средноевропейски градове се стремят към благоволението му да се установи в тях.
Този чар се дължи преди всичко на неговото миролюбие, толерантност и гъвкавост. Но Еразъм остава особняк, който умее да се изправя също иронично, саркастично и полемично. След 1517 г. догматично неопределеният Еразъмтърси място между фронтовете на ортодоксалния католицизъм и Реформацията, на която първоначално симпатизира. От една страна той отхвърля обожествяването на светците в католическата църква, вижда в първородния грях само гола хипотеза и отрича, дори като „носител и възбудител на практически идеали“, основния Лутеров принцип за Божия воля, най-вече в съчинението си „За свободната воля“. С това Еразъм „стои при споровете за Реформацията над партиите“, като в крайна сметка не става ясно дали, основоположникът на теологичния рационализъм „трябва да се причисли към еретиците или към реформаторите“.
Най-голямото въздействие оказва Еразъм със своето съчинение „Institutio“, съставляващо „зов за мир“ – съчинение, в което той решително и страстно се обявява против всяка така наречена справедлива война – както от християнска, така и от човешка гледна точка. Какво постига този „особняк“ /наречен така от Лутер/, или стремящ се към невъзможното Еразъм, който остава „чужд за масата“? Стефан Цвайг опровергава това невъзможно и тази индивидуалност с едно-единствено изречение: „Еразъм единствен от своето духовно поколение остава верен на цялото човечество, а не на отделна група“.
В крайна сметка точният наблюдател Еразъм е задълбочен „психолог и педагог“, който през последните години от живота бива „провокиран от много страни“ – мъж, когото Просвещението на всички ориентирани към църквата хуманистични учени би могло да стилизира „като един вид свой баща“. Към това се прибавя и неговата образцова религиозна толерантност, от която днешните теолози също биха могли да се поучат. Този учен, постигнал мир и хармония със себе си, но дълбоко душевно самотен в края на своя живот, умира на 12 юли 1531 г. вследствие на своята болест. Погребан е в катедралата в Базел.
Патограма
Еразъм е холеричен и рационалист. През 1509 г. се отвръща от общуването с жени. Живее непретенциозно. Отказва да бъде ръкоположен за кардинал. Има женствена натура; фалично-нарцистични и хомоеротични черти на неговите приятелства. Невротична структура.
Основни черти на характера – самокритичен, чувствителен, сърдечен, спонтанен, затворен, дружелюбен, напрегнат, благочестив, набожен, медитативен, свободолюбив, безгрижен, претенциозен, одухотворен, чаровен, елегантен, ироничен, полемичен, склонен да се себеизпитва, неконформист, особняк, рационален, субективен, със стремеж към самоосъществяване, хуманист своенравен, наблюдател на човека, недоверчив, страхлив, светски настроен, гъвкав, внимателен, хитър, дълбок, скептичен, язвителен, страстен, твърдоглав, морален, любопитен, миролюбив, умерен, толерантен, индивидуалист, духовит.
Психодинамични доминанти: стремеж към признание, суетност и самота.
Функционален тип: интровертен мисловен до екстравертен интуитивен.
Доминиращи фактори на темперамента: чувство за малоценност, душевно спокойствие и толерантност.
Еразъм Ротердамски принадлежи към органично болните високоталантливи личности, изпълнен е с честолюбие и суетност при цялата си толерантност и при своята рационалистична мисъл. Невротичните черти са неоспорими, въпреки външната му уравновесеност и въпреки всички многобройни приятелства, които поддържа. От една страна, Еразъм проявява влечение към светския живот, а от друга е вътрешно самотен.
Той е най-великият рационалистичен мислител на своето време. При него биогравитивните преживявания произтичат от извънбрачното му раждане и постоянния страх това да не накърни неговото величие, доброто му име.
http://chetilishte.com/%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D0%BC-%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B8/
тагове: гени, слава Еразъм Ротердамски
СЪДБАТА БР.197
Този дебат върви още от зараждането на цивилизацията. Дали ние, човешките същества, сме програмирани от някакъв висш разум, който решава съдбата ни, или напротив, тя е във властта на сложния брак между фатализма и свободната воля?
За някои изглежда е ясно. Древните гърци, например, са били склонни да приписват всички събития на Фатос, сляпата съдба. Но пък Сенека, големият философ стоик от Кордоба, е настоявал, че Провидението управлява света, ръководено от загрижен за нас Бог, а древноримският неоплатоник Макробиус, 400 години по-млад от Христос, говори за Богиня. Малко по-късно го оборва Епикур, който въпреки усилията си не успява да предотврати разпространението на духовността, процъфтявала в гръко-римския свят.
В християнската вселена предопределението открай време е било общоприета доктрина, макар и съпровождана с различни теории. Една от тях, свързана със същинските форми на номинализма, настоява, че Бог предопределя за спасение само онези, чиито положителни качества познава предварително.
Друга теория, по-разпространена и приписвана на Калвин, произхожда от Дортския синод и е отразена в писанията на Свети Августин и Лутер, а също и в учението на янсенистите. Тя сочи, че Бог предварително е решил кой във вечността ще се спаси и кой ще бъде съден, независимо от положителните или отрицателните качества, които е натрупал. В крайна сметка Свети Тома приписва спасението на човека на незаслужената Божия милост.
Истината е, че между езическата идея за Фатос и религиозната концепция за провидението човешката съдба си остава енигма. Няма съмнение, че двете ключови събития на нашия живот – раждането и смъртта, се случват независимо от волята на човека. Очевидно е също, че докато живеем, можем свободно да правим своя избор. Но изглежда, че основните линии на съществуването ни са предначертани от невидима ръка и на нас ни остава само да пишем по тях с малки букви. Но какво или кой носи отговорност за тази мистериозна шега?
Може би най-привлекателната хипотеза за човешката съдба ни поднася старата индуистка философия. За Изтока ключът е карма – схващане, което превръща човека едновременно в наследник на собственото му минало и в архитект на съдбата му.
Нашите действия, баластрата на миналото ни, формират и бъдещето ни. Предопределени? Да, но от нас самите, не от един капризен Бог, непостоянен, състрадателен или несправедлив.
Системата е перфектна, защото не робува на шовинизма да се отнася само за човека, а подчинява цялостното развитие на една динамична реалност, която взаимодейства, прецизно и мигновено с целия спектър на съществуването – от бездънните висини на съзнанието до последния физически закон, отнасящ се до материята.
Според теорията за кармата има един голям склад – самчита, където се събира потенциалът на всички наши минали действия, подобна на семена, които чакат момента да дадат плод. Те са предназначени именно за това, а на нас ни се полага да изстрадаме този процес или да му се наслаждаваме. Добрите действия пораждат благоприятни обстоятелства, а лошите – неблагоприятни.
Шепата семена, която съответства на едно съществуване, определя и момента на раждането и смъртта, физическите или психологическите качества на индивида, неговите социално, културни, семейни характеристики и т.н.
Тази съвкупност от обстоятелства, която обикновено определяме като съдба, на санскритски се нарича прарабха карма и е неизменна. тя представлява онази част от нашата биография, която е предварително написана и която за вярващите е продукт на божията воля.
В едни впряг с предварително начертаното несъмнено препуска и свободният избор. Начинът, по който се справяме с образите на живота, генерира един нов потенциал от семена, заредени с бъдеще. Те в голяма степен са отговорни за онова, което идва. Така нещата, които могат да се случат на някого в предстоящото, се оказват в собствените му ръце.
Нещо друго, много различно, е кармата на дадена група – или съдбата, която си изковава даден колектив с общите си решения. Те могат да засягат както едно семейство, така и едно племе, секта, нация, раса, вид, планета, галактика или пък вселена в нейната цялост. Нищо не може да избяга от неумолимия закон на кармата, или от закона за причината и следствието, който за мнозина е върховен вселенски закон. На него са подчинени всички останали закони.
Животните нямат индивидуална карма, но видът им я има. Индивидуалната отговорност е запазена за човека чрез неговото его, което му придава специална и превъзхождаща чистия животински вид воля.
Според тази интересна теория самото сътворение е основано на кръговрата и има две фази. В първата, латентната, не съществува нищо с изключение на самия потенциал, който в един момент произвежда Големия взрив и последвалото го разрастване на Вселената. Тя приключва в края на времето с финалното разпадане на всичко. Така излиза, че не Бог или съдбата, провидението или Фатос чертаят целите на света и неговите създания, а един вселенски закон с идентични принципи за всички, от който като каскада произтичат многобройни помощни закони. Някои от тях вече познаваме.
Що се отнася до човека, докато има да си оправя сметките с кармата, ще трябва да се връща и да изстрадва или да се наслаждава на онова, което му се полага. И преди всичко да се учи да израства. Само абсолютното знание, космическият опит, в който се стопява всяка двойнственост, може да премахне веригите му и да го освободи завинаги.
Изглежда, според източната мъдрост, това е и целта на съществуването, за която всички сме предопределени. Неприятните религиозни схващания, които толкова тревожат вярващите – адът, чистилището, апокалипсисът, страшният съд, проклятието, вечният огън, скърцането със зъби и т.н. може би не са нищо друго, освен несполучливи метафори, които само плашат онези, които допускат, че те могат да съществуват.
Интересно е да се подчертае, че при оценката на качеството на дадено действие е важно намерението, целта, а не резултатите и постиженията. В общество като нашето, обсебено от стремежа към успех, може би е необходимо да се помни, че успехът на един живот се съдържа единствено в постигането на щастие. Познаваш ли, скъпи читателю, някого, който го е постигнал чрез тщестлавие, измама или манипулация? Аз – не!
http://chetilishte.com/%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B1%D0%B0%D1%82%D0%B0/
таг: съдбата
ALIKE И НЕЩАТА, КОИТО НАИСТИНА ИМАТ ЗНАЧЕНИЕ БР.197
В един забързан живот, един баща се опитва да покаже на своя син правилния път. Но кой е правилният път?
История за вътрешните конфликти, които предизвиква сблъсъкът със системата, конфликтите, породени от задълженията, рутината и отчуждението, с които неизменно се сблъсква и детето.
http://chetilishte.com/alike/
Идеи за домашен интериор в цвета на 2017 бр.197
Както вече писахме, ”Зеленина” е цветът на 2017. Той е наситено жълто-зелено, което изразява нуждата ни да изследваме, експериментираме и преоткриваме. Този нюанс на зеленото напомня на първите пъпки и стръкчета трева през пролетта и се свързва с природата и новото начало.
Днес ще ви предложим няколко идеи как да го интегрирате в интериора си.
Хол
Има много възможни начини как да добавите зеленина в хола си. Може да го изберете за основен цвят – вземете си диван в този цвят или пък боядисайте някои от стените в свежия нюанс. Или може да го използвате само за определени детайли като пердете, възглавници и др. Зеленина изглежда добре в комбинация с бяло, кафяво, черно и цвят горчица, затова може да направите интересни съчетания в хола си. Ето няколко предложения:
В кухнята
Зеленина наистина е прекрасен цвят за вашата кухня. Може да изберете зелени шкафчета или да използвате този цвят като акцент. Това може да се случи, ако го изберете за плота или бар столовете. Подходяща цветова комбинация за кухнята е зелено и бяло, а също така зелено и кафяво.
В спалнята
Зеленина е нюанс, който може да създава релаксираща атмосфера, а вие имате нужда точно от това в спалнята си. Затова декорирането на тази стая с този цвят е нещо, което определено трябва да направите през 2017. Най-лесният начин да сторите това е да си вземете спално бельо в този цвят или пък килим.
В банята
И разбира се може да използвате този модерен цвят в банята си. Бъдете смели и заложете на плочки в зеленина или пък боядисайте стените. Съчетайте с дървени аксесоари за още по-близка до природата атмосфера.
https://www.iwoman.bg/grijovna/dom/Idei-za-domashen-interior-v-cveta-na-2017-581822.html
тагове: идеи, домашен, инериор 2017г.
5000-годишни йероглифи променят историята на Египет бр.197
