Месечни архиви: март 2018

Басня за пълната чаша бр.204

 

Веднъж при Учителя дошъл един негов последовател с молба да му предаде основните принципи на своето учение. Но вместо да слуша учителя, той непрекъснато говорел за себе си и за своите разбирания. Учителят само мълчал и слушал. По някое време му поднесъл и чай. Започнал да налива и наливал, наливал, дори и след напълването на чашата му. Чаят започнал да прелива. Гостът не издържал и извикал:
– Какво правите, не виждате ли, че чашата е пълна до горе?.
– Точно така – отвърнал учителят и спрял най-после да налива. – Също като тази чаша и ти си изпълнен с твоите собствени идеи и не възприемаш нищо. Как мога да ти предам моето учение след като не стоиш пред мен с празна чаша?
https://www.obekti.bg/chovek/basnya-za-plnata-chasha
 тагове: басня, пълна, чаша

Притча за началото на мъдростта бр.204

При един мъдрец отишъл младеж, който искал да разбере как може да стане по-мъдър.
–  Какво трябва да направя? – попитал той.
–  Излез на улицата и постой там. – отвърнал мъдрият човек.
А отвън валял силен дъжд. Момчето се зачудило как може това да му помогне да помъдрее, но въпреки всичко излязло и застанало под дъжда. А дъждът се леел като из ведро. Младежът целият подгизнал. След петнадесет минути напълно мокър до кости се върнал при мъдреца и му казал:
– А, сега какво, целият съм мокър?
Мъдрецът отговорил:
– Какво се случи, докато стоеше под дъжда, до никакво ли откритие не стигна?
– Откритие ли, почувствах се като пълен глупак!
Тогава мъдрецът  отговорил:
– Това е голямото откритие! Точно това е началото на мъдростта! Сега можеш да започнеш да усъвършенстваш себе си.  Когато разбереш, че си глупак, промените вече са започнали!
https://www.obekti.bg/chovek/pritcha-za-nachaloto-na-mdrostta-0
тагове: притча, началото, мъдростта

Баницата – символът на българската кухня бр.204

banica_баницаНадали има човек, който би успял да обори твърдението, че българската кухня е една от най-богатите и разнообразни в света. В нея присъстват както изобилие от салати и супи, така и множество  тестени и месни готвени ястия. Въпреки това, само при споменаване на словосъчетанието „традиционно българско ястие“ в  главите на повечето от нас веднага ще изникне изображението на едно конкретно ядене – баницата – и то не коя да е, а домашно направената баница на баба. Приготвена от пластове тестени кори с различна плънка, в миналото баницата е присъствала на българската трапеза почти на всеки празник. В днешни дни обаче, тя постепенно е загубила връзката с празничната обредност и се е превърнала в ястие от ежедневието на малки и големи, и в един от символите на българската национална кухня.
ЗелникИз рецептите на българската кухня съществуват различни варианти на баницата. Например в зависимост от това дали корите се точат или се дърпат, тя може да бъде точена или теглена. Според  подредбата на пластовете баницата е вита или наложена, а на вкус може да бъде солена или сладка. Що се отнася до плънката отново съществува огромен избор – тиква (тиквеник), зеле (зелник), лук (лучник), ориз, месо, спанак, картофи (пататник) и много други. Други варианти са къпаната баница – след опичането се завива с мляко и яйца и отново се пече за няколко минути-мързеливата баница и млечната баница. Определено най- разпространената рецепта за баница обаче е тази с плънка от сирене и яйца. Тя се е превърнала и в един от символите на България и любима закуска (поднесена с кисело мляко или айрян) на поколения българи.
Що се отнася до името на печивото, общобългарското му название е баница. Смята се, че неговият произход  е свързван с развоя на праславянската форма „гъбаница“, която пък навярно произлиза от глаголите „нагибам се“ (навеждам , нагъвам) и „сгибам се“ (сгъвам се, свивам се). Въпреки това, както сигурно се досещате, из българските земи съществуват многобройни диалектни названия на ястието. Сред тези, за които се смята, че са със славянски произход, са млин, билник, топейница, клин и други. Наименованията като баклава и бюрек са с турски произход, а пък названията плаке(н)да, лангида и мъстопита – с гръцки.
banica-parche-masaЗа съжаление сведения за ранната история на печивото няма, но определено можем да бъдем сигурни, че то се е консумирало по нашите земи още от далечното минало. Доказателство за това е присъствието на баницата на почти всяка празнична трапеза на българина, свързана с народния календар. Малко от нас например знаят, че преди появата на козунака като традиционна храна за Великден са се приготвяли сладка баница и баница с коприва. На Петровден пък домакинята е била задължена да приготви баница с прясно сирене. По – известните празници, при които на трапезата ни присъства баница, са Бъдни вечер, Коледа и Нова година. На един от трите празника (в зависимост от традициите на семейството) се приготвя и  баницата с късмети. В миналото в нея според обичаите са се поставяли дрянови пъпки, които са се наричали за здраве, късмет, благополучие, успехи и плодородие. В днешни дни все по-често в баницата се поставят хартиени късметчета с различни пожелания, но въпреки това тя продължава да заема централно място на българската трапеза и в българския фолклор.
https://bulgarianhistory.org/banicata/
 тагове: баницата,, символ, древната, кухня

ПРАВИЛЕН ПРАВОПИС БР.204

Членуваме с пълен определителен член подлога, именната част в съставното именно сказуемо и техните съгласувани определения.
Ако ПРЕД ДУМАТА СТОИ ПРЕДЛОГ ( по, за ,на, без , около и др.), тя ВИНАГИ се членува с КРАТЪК член. ВНИМАНИЕ! При съмнение за употребата на пълен или кратък член, прилагаме правилото: ако можем да заменим думата с той, пишем пълен член; ако можем да я заменим с него (го), пишем кратък член:Учителят хареса романа → Той го хареса; Романът е харесан от учителя → Той е харесан от него.
ЧЛЕНУВАНЕ С Я/ЯТ
Съществетелно име от м.р., образувано с наставки -тел или -ар/-яр и означаващо професия, се членува с Я/ЯТ строител→ строител→ строителят; зъболекар →зъболекаря → зъболекарят; коняр → коняря → конярят. С Я/ЯТ се членуват още няколко думи – кон, ден, крал, цар, път, зет, нокът, лакът, огън, както и всички съществителни, завършващи на Й:
Път → пътя → пътят Нокът → нокътя → нокътят край → края → краят (Обърнете внимание, че в този случай й се заменя с я)
ДВОЙНО Т (ТТ) и ЩТ 
Съществителните имена от ж.р. се членуват с –ТА (маса – масата; любов – любовта)  Допускат се грешки при членуване на съществителни имена от ж.р., завършващи на Т и Щ , като се изпуска едно Т (вместо ТТ , се пише Т; вместо ЩТ, се пише Щ ) пролет –пролетта; свещ– свещта . Всички имена от ж. р., завършващи на -ОСТ, при членуване се пишат с двойно Т: Младост –младостта Съвременност –съвременността Неизбежност –неизбежността Радост –радостта Конкретност–конкретността ВНИМАНИЕ! ПРИ ЧЛЕНУВАНЕ НА ДУМАТА „ПУСТОШ“ СЕ ПИШАТ „Ш“ и „Т“, А НЕ „ЩТ“!
http://pgsag-montana.com/EZIKOVA_KULTURA.pdf
 тагове: правилен, правопис

Димчо Дебелянов бр.204

  „Тиха победа“ 

Стихотворението „Тиха победа“ е публикувано за първи път в сп. Отечество, през 1916 година. То представлява елегия, изпълнена с безгранична обич към света, към всички хора, независимо дали са врагове, или приятели. Дебелянов се е устремил към върховните идеали на своя народ, но въпреки това в произведението му индивидуалните преживявания и лично-емоционалното надделяват. Лирическият герой се изправя лице в лице срещу войната и смъртта и затова на преден план изпъкват размислите за тях. В съзнанието му се извършва подготовка за тежките изпитания. Той постига някакво просветление, което стапя всякакъв гнет и тъмен смут и пред духовния му поглед изгрява една мечтана “тиха победа” – победа над мъчителното раздвоение, над индивидуализма и страха от смъртта. Героят е достигнал до състояние, при което е премахнал болезнените противоречия, победил е себе си.
 
Тиха победа
 
Денят за труд е отреден, 
за сласт и мирен сън – нощта, 
а що е нощ и що е ден 
за нас изгнани из света?
Сурова вярност на дълга 
смени живота пъстролик 
и сля се радост и тъга, 
сроди се малък и велик.
Вървим под тежките крила 
на буреносна, мощна бран 
и върху хиледи чела 
чер жъртвен кръст е начертан.
Но няма мраз да заледи 
топлик жадуващия кълн, 
нито ще трепне пред беди 
обуреваемият чълн.
Че светли тайни дух прозря 
и аз обикнах тоя път, 
по който земните недра 
тъй властно мамят и зовят.
– Ти наш си, наш си, твоят дял 
е дълг на хрупкавия злак – 
в земята – майка упознал, 
при нея да се върне пак.
Венци от слънчеви цветя 
в долини слънчеви плете 
и в кротък унес чака тя 
да дойде нейното дете.
– Дойди, но с подвиг увенчай 
ти свойта бренна суета 
и нека бъде твоя край 
една усмихната мечта!
Ноще, тъй светло примирен, 
аз гледам звездния покров 
и тихом се струи над мен 
и крепне земната любов.
Разстлала се е ясна шир 
и в нея странникът недраг 
след много бури най-подир 
намира своя роден бряг.
Там родни сенки с родна реч 
посрещат брата и сина, 
а нейде гордо и далеч 
плющят победни знамена!…
https://bulgarianhistory.org/dimcho-debelyanov-tiha-pobeda/
 таг: Димчо Дебелянов

Патриарх Йосиф II – българският духовник бр.204

  който пое инициативата срещу османците

От XVI в. насам посетителите на пищния ренесансов град Флоренция могат да отдадат почитта си и пред последния дом на Йосиф II. Може би единственият български духовник, достигнал сана на вселенски патриарх, той посвещава по-голямата част от живота си на създаването на единен фронт срещу османската заплаха през XIV и XV в.
Надписите върху неговата величествена мраморна гробница, издигаща се и до днес пред централните капели на църквата Санта Мария Новела, не оставят у случайния пътешественик и място за съмнение какъв е бил произходът на великия духовник:
ЙОСИФ II, БЪЛГАРИН ПО РОЖДЕНИЕ, ОТ АРХИЕПИСКОП В ЕФЕС СТАВА ПАТРИАРХ В КОНСТАНТИНОПОЛ ПРЕЗ МАЙ 1416 Г.
Под стенописното изображение сякаш самият патриарх ни разказва историята на живота и делата си:
Тук лежа аз, великият с религията Йосиф. Единствено това желаех пламенно от чудна любов, една да бъде вярата в Европа. И се отправих за Италия за сключването на това единство. Под мое ръководство беше свързана вярата в Рим, но ненавременно заспах. Сега Флоренция ме пази – град, в който тогава цъфтя свещеният събор.
Константинополски патриарх и архитект на Фераро-флорентинската уния, с която православни и католически духовници за първи път се опитват да достигнат до съгласие помежду си, Йосиф остава в историята като медиатор между двете страни – глас на разума, който се стреми да обедини християнска Европа срещу общия враг в лицето на агресивните османски нашественици.
Йосиф и надписа, оставен ни от него (Флоренция).
Малко се знае за ранните години от живота на този останал в историята български духовник. Роден около 1360 г., Йосиф се замонашва рано, приемайки духовното си име в светогорския скит Алепу. Една от малкото податки, с които разполагаме за родословието на цариградския патриарх, идва от френския медиевист В. Лоран. Според разкрити от него по-стари източници, „Йосиф бе избран за патриарх в дните на василевса господин Мануил и епископства 32 години. Той беше и снажен с красива външност и с посивели коси, неопитен в светската мъдрост. За него казваха, че е незаконен син на василевса Шишман.Той възстанови манастира Филантропос“.
Българските историографи тълкуват информацията от този източник крайно разнопосочно, фаворизирайки една или друга хипотеза, без да има сигурни доказателства в подкрепа на някоя от тях. Редица авторитетни български медиевисти, сред които Иван Божилов, застъпват тезата, че въпросният „василевс Шишман“ е синът на българския цар Михаил III Шишман, който след смъртта на баща си продължава да резидира в Константинопол и да се представя с бащината си титла. Това заключение обаче се оспорва от изследователи като Пламен Павлов, които са привърженици на тезата, че Йосиф е син на последния цар на Търновска България – Иван Шишман.
Вземайки предвид политиката на непотизъм, която Йосиф води през по-голямата част от духовната си кариера, повечето историографи смятат, че по майчина линия Йосиф е произхождал от влиятелната византийска фамилия на Филантропините. (Непотизмът в случая представлява раздаването на ръководни митрополитски постове на лица, с които българският духовник имал роднинска връзка.) И тъй като редица от неговите подчинени имат родословни връзки с Филантропините, това поражда основателни подозрения за генеалогията на самия Йосиф. Косвени потвърждения в този аспект откриваме в документирания факт, че цариградският първосвещеник възстановява именно манастира, на който Филантропините са традиционни ктитори, а също и в обстоятелството, че след кончината на Йосиф през 1439 г. византийският аристократ Георги Филантропин отделя нужните средства за провеждането на ежегодна заупокойна служба на името на патриарха.
Така някои историографи изграждат стройна хипотеза за незаконна връзка, която Иван Шишман е имал с аристократка от фамилията на Филантропините. Съществува обаче сериозен хронологически казус, който пречи за окончателното приемане на подобно заключение. Този казус се състои в датирането на годината, в която се счита, че е роден Йосиф, и дали по това време Иван Шишман не е бил твърде млад, за да има деца. В този смисъл дебатът около енигматичния „василевс Шишман“, за който се твърди да е баща на цариградския патриарх, продължава без изгледи за скорошно разрешаване.
През 1393 г. Йосиф е ръкоположен за митрополит на една от най-престижните катедри в православния свят – Ефес, където твърдо показва отстояване на принципите си. Смята се, че докато все още е ръководител на духовенството в Ефес, при него временно убежище търси и изпадналият в немилост български престолонаследник Александър, след като владенията му в Мала Азия са пометени от монголския предводител Тамерлан. В това съдействие, което митрополит Йосиф оказва на преминалия на османска служба български принц, някои изследователи са склонни да съзират поредно доказателство за родствени връзки между българския духовник и семейството на Иван Шишман.
Картина с Йосиф от Бенозо Гозоли
Йосиф е избран за първосвещеник на Вселенската патриаршия през 1416 г., с изричното настояване на тогавашния византийски император Мануил II. Както се оказва, ромейският василевс е избрал точния човек за работата. Патриарх Йосиф с плам се заема с всички средства да ограничи опасността, която османците са започнали да представляват за Балканите през последните десетилетия. Сред първите му дела като патриарх е да превърне Търновската патриаршия обратно в митрополия, пряко подчинена на Цариградската църква, и да постави начело свой доверен сподвижник – митрополит Игнатий.
Вземайки предвид българското родословие на Йосиф, този акт изглежда на пръв поглед родоотстъпнически. По-внимателен анализ обаче може да ни разкрие, че действията на новия патриарх по-скоро са продиктувани от ясното осъзнаване на реалиите в региона на бившето Търновско царство. Вече поставен под османска власт, Търновград, който е и седалище на поместна църква, представлява опасно оръжие в ръцете на османската администрация. Тя може да използва църковните органи, намиращи се в в града, за постигането на свои цели и упражняване на контрол над населението. Това, което Йосиф всъщност се опитва да постигне, е консолидирането на духовната власт в покорените региони под егидата на един от малкото останали все още непревзети големи градски центрове на Балканите –Константинопол. По подобен начин Йосиф успява да постави свои сподвижници начело и на амасийската и молдовлахийската митрополия.
Паралелно с утвърждаването на властта си, Йосиф наченал и усилена дипломатическа кампания, която цели изграждането на общоевропейски съюз срещу набиращата сили османска държава. За реализирането на това начинание, той се стремял да проведе вселенски събор, който да обедини Католическата и Православната църкви. По това време обаче западноевропейският християнски свят бил духовно разпокъсан между властта на рисмкия папа и Базелския събор, който оспорвал върховенството на католическия първосвещеник и се ползвал с подкрепата на влиятелния унгарски владетел Сигизмунд I. Патриарх Йосиф водел преговори и с двете страни, всяка от които виждала в сключването на уния с православието метод за легитимиране на собствените си позиции. Смъртта на Сигизмунд обаче лишила базелските прелати от техния политически покровител. Това променило иии съотношението на силите, давайки надмощие на папа Евгений IV, с когото в крайна сметка патриарх Йосиф договорил провеждането на събор в Италия през 1437 г.
Далеч не всички православни архиереи обаче одобрявали униатското движение, фаворизирано и ръководено от Йосиф. Антиохийският, Александрийският и Йерусалимският диоцез, начело със своите патриарси, се обявили срещу делото на Вселенския патриарх и отказали да участват в него, а общественото мнение във Византия било взривено от идеята за съюз с еретиците. Ползвайки се с подкрепата на светската власт и държавния елит обаче, както и със способностите си на оратор, Йосиф акцентирал върху приближаващата се към константинополските стени османска сянка, и така съумял да канализира обществените нагласи в своя полза. Това му дало и възможност да игнорира противниците си, като самостоятелно подбира състава на делегацията, която да го придружи на общохристиянския събор. Останалите архиереи, както научаваме от едно доста колоритно описание, били „…оставени тук (в Константинопол), като патриархът не им каза дори защо бяха поканени и защо не тръгват с него. Нито пък им поиска да си дадат мнението.“
На 27 ноември 1437 г. императорската и патриаршеската делегации отплавали за Италия. След кратък престой във Венеция, на следващата година те се насочили към северноиталианския град Ферара, който бил подготвен за пристигането на височайшите гости. Още с началото на разискванията за Йосиф вече е било повече от ясно, че догматичните спорове – плод на няколко столетия на взаимно недоверие и разкол между двете църкви – няма да са лесни за разрешаване. Този гордиев възел бил допълнително затегнат, след като папа Евгений IV обявява несъстоятелността на апостолическия престол да издържа финансово престоя на цялата източноправославна делегация. Същевременно във Ферара избухва и чумна епидемия. Изход от ситуацията е намерен едва след щедрото предложение на влиятелния флорентински аристократ Козимо де Медичи съборът да бъде преместен във Флоренция, където заседанията да продължат под спонсорството на банкерската фамилия.
Кардинал Джулиани Чезарини
Възрастният патриарх Йосиф преживява тежко пътуването през зимата на 1438 г., но въпреки разклатеното си здраве съумява да пристигне начело на делегацията си през януари 1439 г. в града, станал сцена на неговия най-голям триумф. Флоренция представлявала отличен избор за провеждането на събор, на който да се реши бъдещата съдба на Европа. Средище на интелектуалци, артисти и авантюристи, Флоренция била един от блестящите диаманти на европейския Ренесанс и, както показали и събитията, последен дом на българския патриарх.
Заседанията по сключването на унията продължават в катедралата Санта Мария дел Фиоре. Но скоро дори и най-верните привърженици на патриарх Йосиф започват да недоволстват от непоклатимата като стена Римска църква, нежелаеща да направи компромиси по редица от принципните въпроси, които трябвало да бъдат разрешени. В крайна сметка Йосиф, твърдо убеден, че единственият шанс на Балканите за спасение от османските нашественици се крепи върху затопляне на връзките със Западна Европа, привиква своите най-близки сподвижници. Според някои източници той, не без разочарование от тяхното бездействие, им заявява следното:
Хубаво направихте – не сте ли мои хора? Нима аз не ви помогнах да напреднете и не ви ли издигнах, не сте ли получили от мене всичко, което имате, не сте ли от моята килия и от моята фамилия? Защо не следвате моята воля, мнение, а ме оставяте, ако пожелаят да ме низвергнат? А бях уверен, че ако ме бяхте видели да се хвърлям в морето, преди мене щяхте да се хвърлите в бездната. Така се надявах да направите за мене. Че за какво ви взех и ви имам край себе си? Да имам следовници в думите си и сътрудници в мнението ми, или противници?
Подобен апел към съвестта на архиереите явно дал търсения резултат, защото православните делегати заемат по-отстъпчиви позиции, което и изважда събора от патовата ситуация, в която заседанията биват провеждани до този момент.
Самият Йосиф обаче не дочаква да види делото си реализирано. Великият патриарх умира на 10 юни 1439 г., призовавайки в оставеното си завещание православните и католическите делегати да превъзмогнат различията си и да обединят двете църкви. Въпреки слуховете, които обикновено плъзват след кончината на една толкова влиятелна личност като българския патриарх, споровете на заседанията спрели и на 5 юли 1439 г. кардинал Чезарини и архиепископ Висарион Никейски тържествено обявили Унията за сключена.
Патриарх Йосиф II оставя дълбока следа в историята и в паметта на своите съвременници, които с възхита си спомнят за него като за човек „…изтънчен, със здрав разум и опитност в живота, добродетелен…. бялата му коса и държанието му, пораждащи уважение… подобен на него не би могъл да се намери в цяла Гърция“. Действително харизматичният духовник и превъзходен оратор пробуждал уважение, както у своите сподвижници, така и у противниците си. Обаче това, което най-вече прави впечатление, е неговата непоклатима увереност в нуждата от обединение на Православната и Католическата църква – нагласа, изключително нетипична за неговото съвремие.
Макар заради тази достойна за уважение целеустременост Йосиф да е обезсмъртен от редица живописци и скулптори в Италия, неговият завет не бива изпълнен. След сключването на Унията, император Йоан VIII бил принуден да направи още отстъпки с цел получаването на помощ от Запада на всяка цена. Това и провокира голяма част от православните епископи да се отрекат от постигнатото споразумение още веднага след като се завръщат в епархиите си. Така единството на православни и католици умряло, още преди реално да се е състояло, а с него си отишла и последната надежда за европейския Югоизток. Той посрещнал сам своя предопределен край в огъня на османското завоевание.
https://bulgarianhistory.org/patriarh-iosif-vtori/
 тагове : патриарх, Йосиф II, български, духовник

Иван Богоров – живот отдаден на учение бр.204

Има личности, които с трудолюбието и стремежа си към знание са способни да запалят искрата на любознателността на цели поколения. За жалост, стореното от тях остава в сянката на големите имена в българската възрожденска култура. Името на д-р Иван Богоров е добър пример за това.
Иван Богоров
Иван Богоров
Българската история му отрежда мястото на основоположник в множество обществени сфери. Той създава първите български вестници, първата сбирка от народни умотворения, първата обширна  “География на България”, първия сборник с български фолклор. Автор е и на първата граматика на говорим народен език, първия издаден художествен пътепис у нас, „Няколко дена разходка по българските места“. Негова е честта първи да направи превод на романа „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо и първия френско-български и българо-френски речник.
Личността му е толкова всестранно развита, че можем само да се учим от неговото житие.  Роден е в Карлово през 1818 година, възпитаник на два лицея – в Цариград и Одеса. Живее в постоянно движение из българските земи  –  в Турция, Русия, Румъния, Германия, Франция. Освен това, където и да е бил, винаги е развивал дейност в полза на българските си корени.
Докато учи химия в Лайпциг в периода 1845-1847 година издава първия български вестник „Български орел“. В началния брой пише:

„Всичките народи около нас си издигнаха главите и виждат по светът що става и какво трябва да правят… Не требва ли да продумами поне една дума в царствата на народите?… И ний българете трябва да започнем да са усещами като народ, който има същите правди с другите европски народи!”.

Във вестника се засягат тематики като политика, география, икономика, етнография, фолклор, и граматика дори. Но както всяко едно начало, разпространението му е трудно поради липсата на средства. Само три броя успяват да видят бял свят.
През 1848 година д-р Богоров създава друг вестник – „Цариградски вестник“ и е негов главен редактор в продължение на 2 години. Той го създава със собствени средства и усилия и със своя машина. Идеята на Богоров за този вестник е била да го направи „насъщен“ за много българи. След като напуска изданието през 1850 година вестника продължава да съществува самостоятелно още десет години. Неговата авантюристична личност го отвежда в Париж през 1858 година, където завършва медицина, при това вече 40-годишен.
Негово е и първото българско икономическо списание „Журнал за наука, занаят и търговия“, издавано в Пловдив през 1862 година. То е значим елемент в българската възрожденска култура. В него д-р Богоров очертава доста подробно своя, преди всичко, пионерски възглед за индустриализирането на занаятите в България.
Цариградски вестник
Цариградски вестник
Интересен факт, е че в списанието си проличава неговото предпочитание за по – отворена търговия и икономика:

„Всякой  има полза от благоденствието на всичкити… Един търговец може да продаде там най много стока, дето е заобиколен от хора, които произвеждат много… Един чловек, който желае да добива, трябва да направи всичките окол него да добиват… Защото никой не може да добие ничто, не може да спечели ничто, ако е заобиколен от такива, които нямат ничто.”

Най-запомнящото се в личността на д-р Иван Богоров е инициативността и непримиримостта му да запази българския език в най – чистата му форма, стигаща дори до пуризъм. Това желание довежда до комични ситуации. Като пример може да се посочат предложенията му за български варианти за кибрит – „драсни-пални клечица“, за поща – „сновалка“, за билярд – „тикнеж-чукнеж“, за история – „бивалици“. Въпреки забавните примери, трябва да се отбележат и думи, които съвременния българин ползва без да осъзнава, че са негово дело – пратеник, бележка, чакалня, дейност, обноски, бележка и още много др.
Д-р Иван Богоров е вестникар, учител, търговец, индустриалец, градски и военен лекар в руските войски. Силен ентусиаст, с желание да създава  променя. А резултата не е малък – през над седемдесетгодишния си живот е сътворил тридесет и пет книги, печатани в 5 европейски столици. Издател на 8 вестника и списания, имащ една-единствена цел – неговата дейност да бъде основата на възродената, съвременна и модерна българска нация. Много от мимолетните му начинания стават стъпала в тази насока. След смъртта му през 1892 година, общественици и учени си спомнят за него като за човека, без когото българската култура би се развила  не само със закъснение, но и със затруднение.
https://bulgarianhistory.org/ivan-bogorov/
 таг : Иван Богоров

СТЕФАН БОЧАРОВ БР„204

Стефан Христов Бочаров е български лекар, офицер, генерал-майор, oсновоположник на хигиенната наука в българската военна медицина.

Роден е на 1 април 1852 г. в Бейковци.

Завършва Априловското класно училище в Габрово. В периода 1872-78 г. следва в Императорската медикохирургическа академия в Санкт Петербург. По време на обучението си участва в Сръбско-турската война (1876) като фелдшер в санитарния отряд на д-р Димитър Моллов към Сръбската армия и в Руско-турската война (1877-1878) към санитарния отряд на руския Червен кръст. Фелдшер и преводач е в Българското опълчение. През 1878 г. е фелдшер в Руската болница в Габрово.

Завършва медицинското си образование в годината на Освобождението – 1878 г. Работи като военен лекар в I-и Артилерийски полк, като хигиенист в София, окръжен лекар в Габрово. Главен лекар е на Българската войска в периода 1897-1907 г. През 1910 г. е повишен във военно звание генерал-майор. Назначен е като заместник-началник на Военносанитарната част към Министерство на войната (1912-1913). Член ва Върховното управление на Българския червен кръст (1907-1909).

http://1333.bg/persons/bg/image/938/

таг: Стефан Бочаров

МУМИИТЕ БР.204

Друг поглед върху неотдавнашното откритие на тракийска гробница с 2500 години с непокътната колесница и останките на два коня, погребани в изправено положение.
Друг поглед върху неотдавнашното откритие на тракийска гробница с 2500 години с непокътната колесница и останките на два коня, погребани в изправено положение.
700-годишната мумия, която работниците по пътищата в Източен Китай откри, беше украсена с красиви бижута от периода Минг.
700-годишната мумия, която работниците по пътищата в Източен Китай откри, беше украсена с красиви бижута от периода Минг.
Тялото на Клаудия Зобел е намерено непокътнато 29 години след смъртта на дръзката звезда  Новини от Inquirer
Тялото на Клаудия Зобел е намерено непокътнато 29 години след смъртта на дръзката звезда 
Кралски морски Уилям Брейн от експедицията на Франклин, погребан в перманентост през 1846 г., открит за съдебномедицински проучвания в съвременния ден.
Кралски морски Уилям Брейн от експедицията на Франклин, погребан в перманентост през 1846 г., открит за съдебномедицински проучвания в съвременния ден.
"Красотата на Сяохе", женска мумия, около 1800-1500 г.пр.Хр. Изкопана от Гробище Сяохе (Little River) 5, окръг Чаркилик (Ruoqiang), автономна област Синцзян Уйгур, Китай.
„Красотата на Сяохе“, женска мумия, около 1800-1500 г.пр.Хр. Изкопана от Гробище Сяохе (Little River) 5, окръг Чаркилик (Ruoqiang), автономна област Синцзян Уйгур, Китай.
Учените са открили, че в Аляска са открити най-старите вкаменени ДНК, доказващи, че първите индианци са дошли от Европа през сушата през последната ледникова епоха, а съвременните индианци са директни потомци на тези древни бели европейци
Учените са открили, че в Аляска са открити най-старите вкаменени ДНК, доказващи, че първите индианци са дошли от Европа през сушата през последната ледникова епоха, а съвременните индианци са директни потомци на тези древни бели европейци
Тук има цял образ на една от 3500-годишните мумии, погребани в пустинята Taklamakan на Китай с най-ранните известни парчета сирене.  http://www.archaeology.org/news/1858-140226-china-cheese-herding
Изненадващо добре запазени мумии
Изненадващо добре запазени мумии
Капучинската крипта, Рим, Италия.В малкия параклис в края на обиколката се помещава последният член на криптата, дете, което е станало известно като "сънна красота".  Розалия Ломбардо умира през 1920 г. и благодарение на тайния процес на химическо балсамиране тя изглежда така, сякаш само спи.  Обвит в покрит със стъкло ковчег, е трудно да се повярва, че това малко момиче е починало преди 85 години.  Изглежда, че може да отвори очите си във всеки един момент, истинско замаяно видение, което остава с теб в продължение на дни.
Капучинската крипта, Рим, Италия.В малкия параклис в края на обиколката се помещава последният член на криптата, дете, което е станало известно като „сънна красота“. Розалия Ломбардо умира през 1920 г. и благодарение на тайния процес на химическо балсамиране тя изглежда така, сякаш само спи. Обвит в покрит със стъкло ковчег, е трудно да се повярва, че това малко момиче е починало преди 85 години. Изглежда, че може да отвори очите си във всеки един момент, истинско замаяно видение, което остава с теб в продължение на дни.
подбра Мария Герасова