Здравко Палазов – „Песен за човека” (по Густав Малер) бр.226226
Leave a reply
Monthly Archives: август 2019
ИТАЛИАНКА
По времето на матриархата, жените са властвали над света.Постепенно, мъжете поемат главната роля в обществото и семейството.Настъпва „патриархата“.Но можем ли да си представим живота ни днес без „нежния“пол и неговата роля във всички сфери на нашето битие.Още повече, че не малко от нас смятат,че „господството“ на жената продължава и днес.В този ред на мисли е невъзможно да отделим величието и значението на Римската империя, от „женския“ фактор в нея.Римската матрона е спойката,която държи семейството,рода,града,империята.Не случайно и днес италианката-сестра,майка,дъщеря,глава на фамилия е едно от „чудесата“ на Италия.Това в още по-голяма степен са отнася до икономически най- изостаналия, но и най-древен район на Апенинския полуостров-Южна Италия.
Anna Maria Louisa Italiano /Ана Мария Луиза Италиано//1931-2005/ е родена в прочутия район на Ню Йорк-Бронкс.Семейството е бедно за американските стандарти- имигранти от най- изостаналата част на Италия по това време- Муро Романо/провинция Потенца,регион Базиликата/.Възпитана е като католичка.Завършва Американската академия за драматично изкуство и прочутото Актърс студио на Лий Страсбърг-големия последовател на школата на Станиславски.В първия си филм играе под името Ана Марино.Посъветвана е да го смени,ако иска да се надява на филмова кариера.Избира фамилията Банкрофт,защото звучи „достолепно“.Звездата й изгрява през 1958 година на Бродуей.Пиесата се нарича „Двама на люлката“,автора й е Уйлям Гибсън, а партньор великия Хенри Фонда.С нея печели първата си награда Тони-аналог на Оскарите в театъра, за най-добро изпълнение в драма.След това пиесата се играе по целия свят и до днес.Постановката й в Драматичен театър Пловдив превръща Явор Милушев и Цветана Манева в театрални звезди,но Хенри Фонда и Ан Банкрофт дават началото на нейния успех.
Единствения си Оскар печели през 1962 година за филма „Творец на чудо“- по действителен случай.Има още няколко номинации за Оскар.Една от тях я обезсмъртява в киното.Годината е 1967,режисьор- големия Майк Никълс,партньор- великия Дъстин Хофман.Филмът носи „неатрактивното“ име „Абсолвентът.По признанието на самата Банкрофт-ролята й на мисис Робинсън в него затъмнява и най- големите й изпълнения в богатата й филмова кариера.Тя е една от много малкото актьори и актриси,които притежават трите най- важни награди в актьорството- Оскар,Еми/телевизионния Оскар/ и Тони.
Банкрофт се превръща в символ на „италианката“ извън границите на Италия.
Георги Караджов
КОЛЕЖЪТ „СВ. АВГУСТИН“
ПЪТЯТ НА ПРЕДЦИТЕ НИ ОТ ПЛОВДИВ КЪМ ЕВРОПА
Колежът „Св. Августин” отваря врати на 3 януари 1884 г., благодарение на успенския свещеник Александър Шилие. Училището започва само с десет ученици, но бързо се развива в пълно средно католическо учебно заведение.
От 1890 г. до 1908 г. под ръководството на Ели Бикмар колежът придобива авторитета на истинска френска гимназия. От учебната 1893 – 1894 г. към колежа е създаден и пансион. През 1897 г., когато завършва първият гимназиален випуск, учебното заведение е признато официално от Министерството на народното просвещение.
Колежът има общонационално значение за времето си (1884-1948). На откриването и освещаването му присъстват духовният водач на пловдивските католици монсеньор Менини, френският консул Касса, висшите румелийски чиновници и чуждестранните консули в Пловдив. То е най-важното латинско културно средище в страната, играе важна роля в подготовката на българската интелигенция, има тесни връзки с Двореца, като по този начин се радва на значителен престиж и влияние. Попадането в него се приема от тогавашната общественост за голяма чест и привилегия. Учебната му програма се признава както от българското, така и от френското правителство, а дипломите на колежаните им отварят вратите към най-реномираните европейски университети. Заедно с това този католически колеж е нетипичен в много отношения. Само за няколко години си спечелва международно признание, успешно подслонява и елитарно ограмотява младежи от различни вери и националности. Сред възпитаниците на колежа са знаменитият български художник Цанко Лавренов, известният капелмайстор Георги Шагунов и бележитият общественик-емигрант в Англия Петър Увалиев. Отличниците във Френския колеж са провъзгласявани за рицари.
Първоначално учебното заведение се е помещавало в сградата на бейски конак, но в последствие през 1910 г. там се премества музеят на колежа, а самият той се разположил в нова, модерна триетажна сграда, проектирана от архитект проф. Мариано Пернигони.
По време на Балканската война учебните занятия са преустановени, а колежът е превърнат в болница със 150 легла. След войната ръководството отново се заема с преподаване, като мисли и за разширение. Собствениците на съседните имоти обаче искат прекалено високи цени. Едва през април 1914 г. е положен основният камък на новата пететажна сграда извън града, близо до Сточна гара.
През 1923 г. ръководството купува парцел от общината за 1,5 млн. лв. и строи игрището „Св. Августин“. То дълго време е единственото игрище в Пловдив, където се провеждат футболни, баскетболни, волейболни и тенис мачове. Днес на това място се намира стадион „Христо Ботев“. Повечето от възпитаниците на колежа са православни, има евреи, арменци, мохамедани, дори будист. Когато през 1934 г. се чества 50-годишният юбилей на колежа, в него вече се образоват повече от 500 ученици. Учебното заведение разполага с богата библиотека, духов оркестър, спортна база и педагогически музей. Децата създават училищната благотворителна организация „Сен Венсан де Пол”, която помага на хиляди бедни семейства от града.
https://plovdivtime.bg/nasledstvo/kolezhat-sv-avgustin-patiat-predtsite-ni-plovdiv-kam-evropa-6759/?fbclid=IwAR0hGIygZsmm4pHkCcMfrG4JIXZd-TLcyEI5ZUSGtOl2sXHLALuU8mxn7-I
ИМПРЕСИЯ ЗА ХИСАРЯ
Когато идвам в този град, влизам през западната порта на крепостта. И пред мен оживяват легендите за древни времена, за човешки съдби, за мъка и радости. Вървя и стъпките ми кънтят по калдаръма. Поглеждам нагоре, там, дето крепостната стена е пазила града на минералните извори. Колко ли сълзи са капели по тези червени блокове, чиято тайна на градеж още не е открита? Колко ли траки са съградили в нея изгреви и залези, за да може и днес да ги съзерцават идващите в този прекрасен град? Защото в него снегът не се задържа, а двадесет и двата минерални извори бликат не само да стоплят земята, а и да лекуват болни от целия свят.
А легендите напират в главата ми и аз се чудя на коя да вярвам- на това, че римските патриции са идвали да се лекуват тук, или на сновящите край мен хора, потърсили изцеление в зеления град на България. Калдъръмът свършва и тръгвам към римската резиденция. Какви ли истории са се разигравали тук преди 17 века? Може би търговци са се надвиквали, може би римски пълководци са градили стратегии, може би красиви жени са се къпали, може би амфитеатърът е събирал всички, за да гледат борбата на животните. И сигурно тук са идвали и войниците, които живеели в огромните казармени постройки, към които сега вървя. Няма да мога да се изкача по стъпалата на върха на крепостната стена, наречена „Камилите”, но преди да тръгна през градините, ще се поклоня пред бюста на Иван Вазов и за стотен път ще прочета написаното от него, когато е идвал тук: „Отечество любезно, как хубаво си ти!”
Тръгвам през градините, но спирам, за да се полюбувам на песента на славеите, които сигурно пеят за любов и нежност, за тъга и разлъка само в този град. И в този миг две катерички, с орехчета в устата, притичват до хралупата си. Ах, как ги обичат хората и как ги пазят! Спират туристи, снимат ги, а аз продължавам да вървя. Не мога да обиколя 740 декара градини с редки дървесни видове и с всякакви цветя, но цветята ще ми напомнят за една легенда за мома, красива като цвете. Тя изгоряла на кладата, за да запази вярата си и българското име, и сега стои във вид на статуя в центъра на града.
Край мен се разнася песен. Близо съм до летния театър, изграден в стар римски стил. Пеят и играят мимичетата и момчетата на днешния град Хисаря. Надвикват славеите с хубавите си гласове, а тропотът по сцената на танцьорите ме връща пак в далечното минало, когато траките са живели в непрестъпни гори и са изградили храмовете си горе, на високото, за да се покланят на слънцето, когато се показва от безкрая. Дали да не тръгна към Старосел? Там са двата храма, при които дойдоха царе и кралици, президенти и министри, депутати и граждани от всякъде. А може би трябва да тръгна към оня тракийски дворец, в който е живял един вожд, а стражите му гледали от високите „Кози грамади” от къде може да се зададе враг. Не, сега ще отида в римската гробница. Запазените рози по стените, не пипнати векове, пъстрият килим от керамична мозайка, изваяна от неизвестен майстор, поразяват не само мен, а и всички, които стъпнат тук. Тихо слизам по стълбите, за да не смутя духовете на древните. Тихо излизам, а слънцето напича и ми се иска да се гмурна в един от дванадесетте басейна с минерална, лековита вода. Ще го сторя утре. Сега ще седна до вилата на генерал Тодор Марков. Ще гледам високия кипарис на Археологическия музей и пред очите ми ще оживява времето, когато са спирали файтони, за да слязат скъпи гости на генерала от висшето общество. А после ще надникна в едно от най- хубавите читалища на страната с името на Вазов, защото там репетират артистите от „Театър без диплома”. Срещу читалището е оня дом на духовното, който половин столетие събира българските писатели и поети, за да сътворят най- хубавите си разкази, пиеси, стихове в най- тихия, най- зеления и най- чистия град на България.
И когато разходката ми свърши, ще тръгна след влюбена двойка, защото Хисаря е не само град на минералните води, не само на археологически ценности, не само зелен и спокоен, но и град на любовта. Така ще стигна до църквата „Свети Пантелеймон” , ще се прехласна пред стенописите, ще си мисля за греха и за прошката, за мира и вярата, за свободата на духа. И ще благодаря на бога , че ми даде възможност да бъда журналистка в този град, който вечно ще нося в душата си.
ИРИНА КИРИЛОВА
ПЪРВАТА
Базиликата не е сред регионите на Италия с най- висок жизнен стандарт.Затова е страдала от поредица имигрантски вълни.Милиони нейни жители напускат родината си в търсене на по-добър живот и препитание.Някои се преселват в по-богатата и просперираща Северна Италия и столицата Рим.Други напускат пределите на родината си, най-често по две дестинации- САЩ и Аржентина.Така луканите,както са наричани местните по името на старото наименование на Базиликата-Лукания, създават общности по целия свят.
Lina Wertmuller /Лина Вертмюлер//1928/ е италианска сценаристка и режисьорка.Родена е в Рим.Баща й произхожда от Palazzo San Gervasio /Палацо Сан Джервазио/ /Лукания,Базиликата/.Принадлежи на католическо семейство с швейцарски корени.В детската си възраст е изключвана от 15 различни католически училища за непристойно поведение.Завършва Националната академия за драматично изкуство „Силвио Д’Амико“/1951/.Обикаля цяла Европа,като продуцент, кукловед сценограф,дизайнер на постановки.Изявява се и като журналист и телевизионен сценарист.1960 година е повратна в кариерата й.Запознава се със съпругата на великия актьор Марчело Мастрояни Флора Карабела,която я въвежда във филмовите среди.Федерико Фелини я избира за асистент-режисьор на шедьовъра си „8 ½“.
70- те години са големия й пробив в киното.Тогава създава запомнящо се партньорство с големия актьор Джанкарло Джанини.През 1976 година става първата жена-режисьор в историята на киното, номинирана за Оскар за най- добър режисьор за филма си „7 красавици“.За същия филм е номинирана и за Оскар за сценарий.Филмите й поразяват със силния театрален елемент,изтънчената сатира,тънък анализ и разобличаване на различните социални идеологии и институции.Влиза в книгата на рекордите „Гинес“, по парадоксален повод- най- дългото заглавие на игрален филм в историята.Опитът й да снима за големи американски филмови студия е неуспешен.Продължава да снима през 80- те,90-те години и 21 век но филмите й нямат голям успех сред критиката и зрителите.
През 2019 година е обявена за един от 4- те носители на Оскар за цялостен принос за 2020 година, на Американската филмова академия.
Вертмюлер отваря вратите на голямото световно кино за жените режисьори.
Георги Караджов
ВСЕКИ ТРЯБВА ДА КОПАЕ СВОЯТА ГРАДИНКА
Интервю на ИРИНА КИРИЛОВА
На масата – бутилка коняк и кутия с цигари. Българският режисьор Крикор Азарян ме посреща прав, взема палтото ми и сядаме на дивана в стаята на санаториума, където е на почивка. Извинява се, че стаята е задимена, поглежда ме и аз откривам в погледа му онази дълбочина, която имат само духовно извисените и благородни хора.
- Ако сега ви поканят от няколко места да излезете, къде бихте предпочели да отидете?
- Всичко зависи от конкретния случай, от конкретния ден, от конкретното настроение. Специално днес, ако ме поканят, бих се върнал при семейството си в София, за да споделя заедно със стотици хора на площада пред храм- паметник „Александър Невски” радостта от най- доброто решение, което вчера, благодарение на Президента и благодарение на тактичността и разума на политическите лидери, се постигна..
- А ако няма този политически момент?
- Ако няма такива мощни политически мотивации, бих предпочел да пийна едно кафе. Ще се разходя из пустите, но говорещи за миналата си история паркове на Хисаря. Много ми допадна Хисаря. Не бях идвал повече от четиридесет години. Цялата тази атмосфера прави човека мек, мечтателен, поетичен. Докато се разхождаш, забравяш тежките дни, които преживява нашият народ, но до известна степен. Защото достатъчно е да влезеш в един магазин, за да бъдеш върнат към действителността. Така че този човек, който ми предложи една разходка или някакво заведениие – сега пусти, но затова още по- прелестни, бих отишъл на едно кафе. Ако трябва да бъда напълно откровен, бих предпочел да бъда сам.
- Защо?
- Моята професия е много публична. Свързана е с общуването, с контактуването винаги с други и когато ми се отдаде възможност да имам малки прозорци, в които бих могъл да бъда по- анонимен, бих предпочел да бъда сам.
- Самотата израз на ограничаване на пространството около вас ли е, или опит за криене от нещо?
- Мисля, че самотата е възможност човек да съзерцава, защото непрекъснатото общуване е разход на енергия, разход на резерви. В самотата постепенно се изпразваш от натрупванията в себе си. Това, че можеш да се разхождаш сам, да наблюдаваш, вместо да бъдеш наблюдаван, да съзерцаваш, това винаги зарежда нещо в тебе. Особено на места, където си емоционално свързан, както родния ми град Пловдив. В това отношение Пловдив за мен е незаменим. Аз винаги, когато съм тук, дори и за кратко, имам усещането, че съм се обновил и пак съм се заредил.
- Къде се кръстите в Пловдив? Във вашата арменска черква ли?
- Да. В „Свети Кеворк”. Всъщност цялото ми детство мина в този малък периметър – училището, църквата и театралния салон в читалището. Те са на около пет- шест крачки едно от друго и за мен това е едно свято енергийно поле. Там има някакъв особен магнетизъм.
- Защо всеки обича да се върща към детството си?
- Това са естествени неща. Всеки човек, особено с напредване на годините, разбира, че няма нищо по- хубаво от детството. Няма нищо по- хубаво от времето, когато е гледал и възприемал света, хората, яленията, когато е откривал полета на птицата и топлината на камъка лятно време горе на тепето. Лежахме там, гледахме облаците,които плуваха. Достатъчно беше малко повече въображение, за да се превърнат на кораби, на разни митологични същества… Ако си чел „Илиада” веднага там, на небето, имаш възможност да възпроизведеш Троянската война и отпътуването на Одисей към Итака.
- От вичко, което говорите, разбирам, че сте романтичен човек.
- Сигурно съм романтичен, защото човек не може да бъде художник, не може да бъде човек на творчеството и да не бъде емоционален, да не е възбудим, летлив..
- Романтичните хора бързо се влюбват. Вашите влюбвания много ли са?
- Влюбвания? Имам три- четири сигурно, от които две бих отделил като най- силни. Аз съм се чувствал добре с жените, независимо от това доколко са се задълбочавали отношенията ни, независимо от това дали е имало интимност между нас. Мисля, че жените са по- добрата част от човечеството. Някога в библейските години не е било така. Струва ми се, че женската половина е по- израснала и някак си повече е проявила способност да се адаптира към перипетиите в живота. Дори и в работата ми много пъти съм имал възможност да се убедя, че работя по- леко с актрисите. Те са по – всеотдайни, по- малко капризни, по- фриволни в артистичния смисъл на думата. Може би това се дължи на обстоятелството, че мъжете по- лесно постигат нещата.
- Жените ли са ви оказали по- голямо въздействие за осъществяването ви като творческа личност?
- Да. До голяма степен това, което съм, го дължа на жените. Дължа на майка ми, на сетра ми, на първата и на втората ми съпруга, на дъщеря ми. Не ги деля на интимна половина и на други. Просто те са ми давали много.
- С кого сядате да пиете от това питие, което е на масата? С жена или с добър приятел?
- Обикновено, когато се прибера вкъщи, с жена ми и с детето пия една ракия и говорим. Не съм човек, който обича да пие, но за съжаление пуша.
- Засякох ви на изложба на Вълчан Петров в София и в Пловдив. Пловдив ли ви свързва с художника?
- Да. Животът ми така е протекъл, че съм имал много приятели между художниците. Приятел от детството ми е Георги Божилов Слона. Заедно сме учили в гимназията, в една махала живеехме, много близки сме били и много го обичам. Покрай него съм бил близък с други художници. С Вълчан се познавам покрай жена му…
- …Която е актриса.
- Когато за първи път отидох в ателието му, един много мощен, много колоритен свят ме блъсна, още като влязох, и много се радвам на успехите му и му се възхищавам.
- Отваряте ли си душата пред някого, когато трябва да пророните сълза, или плачете сам?
- Да ви призная, отдавна не съм плакал. Често ме стяга гърлото, но може би през годините човек от сдържане загубва и способността да плаче. Това никак не е хубаво. Господ, когато е създал човека, е създал нещо изключително съвършено. То и затова се казва „по свой образ и подобие”. Човек е точно бог, само че не е безсмъртен, в което може би е шансът му. Защото като знае, че ще умре, ще знае, че малко му е времето да се усъвършенства.
- Вие как се отдалечавате от смъртта?
- От смъртта въобще не може да се отдалечи човек.
- Но има начин да не се убива всеки ден по малко!
- Той просто може да притъпи сетивата си в гоненето на някои безсмислени цели или в лекомислието си….Вижте, смъртта в приказките се описва като нещо страшно. Страшното е в неизвестността, както Шекспир е казал. Иначе никой не би търпял несгодите, несправедливостите, униженията, оскърбленията. Всеки би потърсил спасение в смъртта, ако знаеше какво е оттатък, какво го чака там. Аз с годините си създадох една своя философия, че след като човекът е толкова съвършен, създаден с толкова невероятни възможности, значи това нещо няма начин да не е сътворено от някой. Той е създаден, а не се е получил. И мисля, че има нещо оттатък и вярвам в това, че в зависимост от това, как си живял тука, ще бъде и съществуването ти оттатък.
- Малко страшничко звучи. Всички допускаме толкова много грешки. Вашата най- голяма грешка в живота?
- Трудно ми е да кажа. Нямам чувство за някаква голяма грешка, но имам грешки. Затова сме и на земята, а не там, където първоначално са ни сложили.
- Да се приземим със следващия въпрос! Чувала съм, че арменските мъже умеят да правят всякакви гозби.
- Аз, освен да изпържа яйца, нищо друго не мога.
- Колко пъти празнувате Великден и Коледа?
- На нас, арменците, това ни е привилегията. И Великден и Коледа по два пъти празнуваме.
- Коя трапеза предпочитате – българската или арменската?
- Жена ми е българка и трябва да ви кажа, че двете Коледи си приличат. Много е хубаво да има повече празници, особено Коледа и Великден. Целият живот е под знака на очакването.
- С кого бихте танцували на един празник?
- Аз съм малко тромав. Бих танцувал с дъщеря ми, с жена ми, ако не ми откаже, защото тя не обича да танцува.
- Веднъж казахте, че умеете да поправяте обувки. Това занимание от къде дойде?
- След като се върнах от казармата, където бях трудовак през 1955 – 1956 година, постъпих на работа в обувния завод в Пловдив. Най- напред бях в обувния цех на шпиц- машина, след това бях в цеха за чанти и куфари. Минал съм през най- различни манипулации. Работихме на смени. С много любов си спомням за тези години. Имах възможност да опозная живота, да опозная най- различни хора, а за моята професия това е много важно. Това бяха „моите университети”, както и казармата. В завода общувах с най- различни хора. Между тях имаше природно- интелигентни хора. На конвейра сме говорили за автори, за книги, за театър.
- В театъра дойдоха млади режисьори, които правят постановки и излизат извън рамките на трдиционното. Как вие, големият режисьор, приемате това?
- Положително. Това е просто животът..Винаги младите идват, за да не хорeсат това, което са правили преди тях и да разширяват териториите на театъра, да внасят нови изразни средства. Нещата не се движат в спирала, за съжаление, а се въртим в кръг. Много от нещата, които са правени, се правят, но това създава движение. Въобще както в живота, така и в изкуството най- важното нещо е движението, да не останеш на едно място. За нас, творците от театъра от по- старото поколение, младите действат стимулиращо.
- Вие сте режисьор, който работи в различни театри и с различни актьори. Това обогатява ли ви?
- Моят живот протече така, че минах през много театри. Даже по едно време изпитвах неудобство, защото при онази система, която преди съществуваше, обикновено един режисьор започва в един театър. Аз минах почти през всички театри в София и това беше много полезно за мен. Това ми даде възможност да се срещна с най- добрите ни артисти. Просто няма значителен актьор от средното и по- възрастното поколение, с които аз да не съм реализирал творческа среща. Дугото хубаво беше, че всеки път, като отидеш в нов театър, ти отново трябва да се доказваш.
- Талантливи ли са българските артисти?
- Българският актьор е много талантлив. Аз съм имал възможност да работя и с чужди артисти и трябва да ви кажа, че българският актьор е един от най- талантливите. Той просто е роден артист. Ние имаме артисти от европейска и от световна величина. В затворената ни система те не са имали възможност да получат широко европейско признание. Не бих споменал имена, защото сигурно ще изпусна мнозиа, пък и не са малко актьорите, с които искам отново да се срещна. Но бих отговорил по принцип: обичам актьори, които са възбудими, които са заразителни, които бързо се включват в идеите, в предложенията, актьори, които имат бърз демараж, за да постигнат високи скорости. Като говоря за българския актьор, който е много талантлив, именно талантът му го е направил лекомислен и до известна степен немарлив към израстването си. Затова той лесно постига добрите резултати и се задоволява с това. Докато европейските актьори, които не са толкова надарени и с такава емоционална възбудимост и способност да те заредят емоционално, залагат много на дисциплината, много на професионализма. Така че ние имаме много талантливи артисти, но лоши професионалисти.
- Какво бихте поставили на сцената на Пловдивския театър?
- Много пиеси бих поставил. Те не са различни от тези, за които мисля през последните месеци. Например „Смъртта на Тарелкин.”
- Държите ли Пловдив скътан в душата си?
- Да, имам един чудесен приятел – Начо Културата. Винаги, когато имам възможност, аз прескачам до Пловдив, отивам при Начо и това за мен е Аркадия. Там всичко те зарежда позитивно. Светът започва да изглежда по- хармоничен, по- красив. Много е важно как виждаш нещата. Едни и същи неща могат да бъдат видени различно.
- И след като ги видиш, да ги почувстваш.
- Да. Така е. В Пловдив аз имам възможност да виждам красотата. Това е най- великото нещо.
- В какво е вашата вяра и вашата надежда?
- Това са много фундаментални въпроси. Вижте, всеки трябва да копае градинката си.
- И ако в тая градинка има рози, добре. Но ако има тръни?
- Винаги до розата има и тръни. Това е животът. Целият проблем е да съумееш тези притивоположности да ги поставиш в хармония. Ако човек не копае, винаги тръните стават повече. Това имах предвид като казах, че човек трябва да си копае градинката.
Крикор Азарян ми подава палтото, благодари ми за вниманието и аз тръгвам из красивия парк. Вървя и благодаря на бога, че ми даде възможност за тази среща.
Хисаря 1997 година
ГЕНЕРАЛ ТОДОР МАРКОВ
ЗАБРАВЕНИЯТ ГЕНЕРАЛ
Срещу Археологическия музей в Хисаря има една бяла, красива сграда. Някога тя била наричана бисерът на Хисаря. В нея живял един представителен мъж със съпругата си. Той се движил във висшите среди и имал влиятелни приятели от правителството и от разузнаването. Името на този мъж е генерал Тодор Марков. Родил се в квартал Момина баня в Хисаря, през 1870 година. Едва ли баща му, който бил свещеник, е предполагал, че синът му ще стане толкова известен.
Като офицер Тодор Марков бил изпратен да следва в Петербург – Русия в Генерал- щабна академия. След завръщането му в българската армия участва в Балканската, в Междусъюзническата и в Първата световна война.
Животът на генерал Марков, способностите му и неговият път като офицер от разузнаването тепърва ще се изследват. Неговите архиви се намират във Велико Търново във Военно-историческия музей. Там са събрани и писмата му, писани на няколко езика, които генералът владеел.
В хисарския Археологически музей има една папка, оставена от съпругата му, след като генерал Марков умира на 17 октомври 1950 година.В тази папка има две снимки, на които е запечатано лицето на известния банкер Атанас Буров. Едната е правена през май 1940 година на стълбите на вилата на генерала. Сред гостите на снимката са Атанас Буров, съпругата му и дъщеря му. Вероятно гостите са дошли в края на май в Хисаря, защото от юни същата година има и друга снимка, в която на видно място отново са застанали Атанас Буров, съпругата му и дъщеря му. Тази снимка е изпратена по пощата от София и на гърба и пише: „ Г-н гененерал Марков – Хисаря. С най- сърдечни спомени!” Калчев.
В хисарската вила на генерал Марков е направена и друга снимка, на която е фотографирана известна на времето си госпожица – Таня Губеделникова. Снимката е правена на 7 май 1939 година в разкошната градина на бялата вила. Генерал Марков е до жена си и подава букет цветя на красивата Таня.
Кои са Губеделникови? Стефан Губеделников простроил в 1946 година фабрика „Верила” – навремето фабрика за производство на машинно масло и маргарин. В Губеделникови на ул. „Иван Шишман” № 12 живял земеделският лидер Никола Петков. Той казал на милионера, че е безумие да влага пари в индустрията, защото комунистите ще вземат всичко, а Стефан Губеделников отговорил: „Какво от това, нали фабриката е българска? Няма къде да отиде….
Като офицер от разузнаването генерал Марков обиколил много страни. Лично Александър Стамболийски като министър- председател на България идва в Хисаря, за да го помоли да стане военен аташе в Турция. Генералният щаб се противопоставя, но генералът отговаря, че ще отиде да служи на отечеството си. Братовият внук на генерал Марков – Иван Марков разказва, че личното познанство на прочутия му роднина с Кемал Ататюрк му спасил живота в Турция. А като доказателство за приятелството между двамата те си разменили сабите.
“Генерал Марков беше бездетен, не ходеше в кръчми, стоеше в къщи и имаше огромна красива библиотека, в която всички книги бяха с кожена подвързия. В селото имаше една баба Гана Костова от рода на хайдут Генчо. Та генерелът ходеше у тях да му пее и записваше всички песни, легенди и предания – разказва друг негов роднина – Никола Серкьов от квартал Момина баня.
Всичко, събрано в областта на народното творчество, етнографията и оръжейното производство, генерал Марков описва и създава в собствената си вила музейна сбирка.
Още докато е жив, генерал Тодор Марков завещава цялото си имущество на фонд „Наша конница” към бившето Министерство на войната.
След преврата на девети септември 1944 година вземат вилата му и я превръщат в санаториум за деца, болни от хепатит. Когато през 1950 година генерал Тодор Марков умира, разграбват и разпиляват имуществото му. Само малка част от него е в читалище „Иван Вазов” и в Археологическия музей . В музея са и онези ценни папки, оставени от съпругата му, които са обект на бъдещи изследвания.
Ирина Кирилова
Из нейната книга „Зад фасадата”
ПРЕМИЕРЕН СПЕКТАКЪЛ – ВЪЗХВАЛА НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ПЕСЕН
Театралният дует Петър Тодоров (режисьор) и Десислава Минчева (актриса) представят своя авторски проект – кукления спектакъл за всички възрасти „Концертът“. Представлението ще се играе в навечерието на Празника на Пловдив – на 5 септември 2019 г., от 19 ч. в залата на Държавен куклен театър – Пловдив.
Спектакълът е част от официалната програма на Пловдив – Европейска столица на културата и е възхвала на българската народна песен – квартет от народни певици се подготвят за концерт.
Четири наглед обикновени жени, които в ежедневието са като всички други, стъпвайки на сцената, се превръщат в „различни“ човешки същества, които с гласовете и песните си се докосват до божественото, и носят своето просветление за смисъла на човешкия живот.
