Днес, дърветата обграждат старият път, пораснали до гигански размери, а под тунела им, младоженците вървят от край до край, хванати за ръце, за да са така, докато смъртта ги раздели… Традиция, ревниво пазена.
Денизли и изцяло обновен град. Показва не без гордост модерните сгради на медицински университет, театър, библиотека.Всички къщи и тук са почти само двуетажни, задължително както и по целия път от Европейска Турция до Азиатската част, със слънчеви батерии за отопление. Гръдът има за символ петел и той е навсякъде,готов да запее песен за него.Високо над на населеното място, в полите на планината, посреща древинят Хиераполис.
Слънцето жари, ослепява, но очите трябва да се отварят все по- широко, а духът да окаже почит на стари строители, архитекти, мислители , управници.Остатъци от дворци, порти, на обществени сгради, арки. Добре запазен амфитеатър
Некрополис…
Тук няма нито чуденки, нито питанки… само вглъбено мълчание.Долу в равнината пулсира новото, настоящето, вперило се в бъдното. Тук. горе е старото, заслужаващо уважение с уроците, които дава.Ново и стара… Силите им здраво са си стиснали десници, за да са си взаимно полезни, печеливши.
Жегата е стопирана пред една природна магия. Освежаващите води на феномена Памук кале.Белият камък блести; водата си играе с него и с годините оформя водопади,малки и големи басейни, лъкатушещи игриво в краката на човеците рекички.
Щедростта му с дарове към туристите е безгранична. Памук и вода събрани на едно.
Пловдивчанката Росица Кичукова,собственичка на винарска изба „Вила Винифера“ държи своеобразен рекорд за продажба на вино.Нейна бутилка мавруд е купена в Москва за 1000 евро малко след 2000 година.
Най-скъпият плод не е екзотичен,нито рядък.Това е ябълка,произведена в пловдивското поле.Оригиналното в нея е това,че с помощта на слънцето,докато е зреела,на кората й по естествен начин е създаден надписът „10г. в.“Пари“.Отгледана е по поръчка на ръководството на вестника и е струвала на купувача 1000лв.
Разбира се,за да бъде сигурен,че ще изпълни поръчката,производителят се е застраховал и е отгледал и други ябълки,от които е избрал най-хубавата.
Първата реклама на езика суахили в България е записана през 2005 година в Пловдив.Това е рекламен аудиоклип на сусамените бисквитки „Сусамичи“.Продуцент е Петър Гечев, а сценарият е създаден в KPG-България.В една от ролите играе танзанийски студент от Аграрния университет,който прочита две изречения на родния си език.
Първият рап в България е записан в радио „Пловдив“ през ноември 1983 година от Тодор Личев.Музиката е на Стиви Уондър,текстът на Николай Илчевски.
Първият председател на Областното управление на Източна Румелия е Иван Гешов.През 1879 година той е избран за член на Областното събрание на Източна Румелия и негов председател.По време на Априлското въстание се включва в акциите за набиране на помощи за населението на пострадалите райони и активно участва в инициативата пред Европа за защита на българските интереси.От пловдивските първенци е натоварен да предоставя сведения на дошлите чужди анкетьори във връзка с разгласяване на зверствата след въстанието.Пише доклад за търговията в Южна България,поискан му от американския генерален консул в Цариград Юджийн Скайлер.Докладът е изключително добре приет в САЩ.През следващите месеци продължава да поддържа контакти с американския консул Юджийн Скайлер и през лятото на 1877 година е назначен за почетен вицеконсул на САЩ в Пловдив.
По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най
На 19 октомври 1890 г. в Пловдив в семейството на учителя – директор на Пловдивската мъжка гимназия, богослов, книжовник и действителен член на БАН, Райчо Каролев и Мария Андрейчева е роден големият оперен певец – баритон Цветан Каролев. Учи оперно пеене при оперния певец и вокален педагог Иван Вульпе. От 1915 до 1917 г. Каролев специализира при Ф. Щайнер във Виена, а от 1917 до 1919 г. в Берлин. След завръщането си в България продължава изявите си в Българската оперна дружба.
Активната му певческа кариера трае до 1937 г., като междувременно изнася оперни постановки в театрите във Виена, Будапеща, Берлин и Загреб. Гласът на Каролев се характеризира със сила и звучност и е особено подходящ за драматични арии. Той прави над 45 оперни роли, някои от които за първи път в България. През 1949 г. получава званието Заслужил артист. Носител на орден „Червено знаме на труда“ (1959). По известни негови роли: Ескамилио („Кармен“ от Бизе), Валентин („Фауст“ от Гуно), Граф ди Луна („Трубадур“ от Верди), Жермон („Травиата“ от Верди), Риголето („Риголето“ от Верди), Яго („Отело“ от Верди), Княз Игор („Княз Игор“ от Бородин), Грязной („Царска годеница“ от Римски-Корсаков), Холандецът („Летящия холандец“ от Вагнер) и др. Почива през 1960 г.
Езеро с лодки и водни колела, лебеди и плачещи върби, надвиснали тежко над водата – така изглеждали днешните Пеещи фонтани в началото. През второто десетилетие на 20 в. част от живописните водни пространства, които се разпростирали върху сериозна площ, били пресушени. Мястото обаче продължавало да живее активно с множеството пловдивчани, избрали Цар-Симеоновата градина за отдих и веселие. Тълпяли се покрай живописния бряг, разхождали се по алеите…
Защо пловдивчани обичат толкова това място? Нека да се върнем и започнем отначало..
Заради организацията на Първото българско изложение възниква идеята за изграждане на езеро в днешната градина „Цар Симеон”. Инициатор бил самият Люсиен Шевалас, който ръководел устройването на парка. Първоначалните проекти предвиждали блатото да остане извън чертите на изложението, а в близост до насипа да се изгради модерен ресторант, но гениалният ландшафтен архитект предложил съвсем друго решение – блатото да се изчисти от тинята, дъното да се настели с плочи, а после да се оформят бреговете.
През април 1892 г. езерото вече било изцяло готово. В средата имало един водоскок, който изхвърлял водата на 20 метра височина. За първи път водната струя стигнала „чак до облаците” на 16 април 1892 г.
В парка на изложението имало още две езера – едното пред пещерата с двата водопада, а другото, наричано още Рибното езеро, се намирало пред Горския павилион. По специални канали под земята, водата от двете малки езера се вливала в Голямото езеро. Трети канал отвеждал там и водата от фонтана на Деметра.
През август 1892 г. в езерото заплувало корабчето „Ангел Кънчев” с 16 пасажери на борда. Негов създател е софийският инженер Йосиф М. Симеонов.
Началото на 1893 г. открило нова страница в историята на езерото – на 1 януари то се превърнало в пързалка за кънки. От година на година любителите на кънките нараствали и градината се изпълвала с народ. Обаче през 1898 г. таксата за пързалката била увеличена и посетителите намалели.
В следващите години езерото било заплашено от засипване, поради ширещото се схващане, че е гнездо на комари, което сее болести из бедния град. За да се „сложи край на заразата”, общинарите сформирали групи, които на няколко смени трябвало да ликвидират „опасното място”, като вместo него се оформи детска площадка. За щастие, след граждански протест, езерото било спасено.
Едва през 1925 г. общината взема мерки – назначава Георги Николов за управител на градината и той връща нейния райски облик.
По-късно благодарение на модерните технологии мястото бе озвучено от музика.
Всяка вечер през лятото беше едно вълшебно представление от музика и светлина. Напълно безплатно. Беше през 70-те години и всички любими групи и песни от АББА, Иръпшън, Бони Ем, италианска естрада, българска естрада, можеха да се чуят на Пеещите фонтани, разказват старите пловдивчани.
Те си спомнят, че в края на 80-те години фонтаните замлъкнали, лебедите изчезнали и мястото се превърнало в бетонен кош за отпадъци. Преди няколко години мястото отново заживя нов живот и особено през топлите дни събира хиляди пловдивчани.
Вижте ретро фотографиите, запечатали миналото за поколенията..
ЗА НЕБЕТ ТЕПЕ И ИЗТОЧНАТА ПОРТА ПО ПРОГРАМА “РЕГИОНИ В РАСТЕЖ“
от Виктория Петрова
Документите за социализацията на Небет тепе и Източната порта с финансиране по програмата „Региони в растеж” за културна инфраструктура ще са готови през декември, съобщи кметът Иван Тотев.
„Вече имаме количествено-стойностни сметки за двата обекта.За Небет тепе стъпваме върху проекта на арх. Румяна Пройкова, а за Източната порта – на арх. Галина Пировска. На базата на тази документация предстои външна фирма да изготви бизнес план. Това ще се случи в рамките на 30 дни. Едва след това можем да подадем документи”, поясни градоначалникът. След това предстои процедура по одобряване от Фонда на фондовете и евентуално подписване на договор.
Общата стойност възлиза на сумата около 10 милиона лева, за да се превърнат двата археологически обекта в атрактивно място за посещение от туристите. Припомняме, че Националният институт за недвижимо културно наследство каза „Да” на идейния проект на екипа на арх. Пировска за Източната порта. Там общината закупи от съдия-изпълнител и стара къща на ул. „Иван Страцимир”. Администрацията на район „Централен” вече има издадена заповед за събаряне. На нейно място ще бъде издигнат павилион, който ще има панорамна тераса, обърната към археологическия паметник. Стойността е около 4 млн. лв.
Проектът за Небет тепе пък отдавна е минал през НИНКН и там процедурата ще бъде още по-бърза. Стойността му е към 6 млн. лв.
„Двата обекта ще са едни от първите неща, които трябва да се направят в новия мандат”, коментира Иван Тотев.
– от богатия живот на търговеца Мавриди до разрухата на съвремието
Пловдив постоянно променя своя облик. Сградите, улиците и мостовете, Старият град и кварталите не са същите, каквито ги помнят нашите предци. Какви са били те в миналото и как изглеждат сега, ще ви покажем в новата поредица „Преди и сега”. Тя ще е повод на научим заедно още любопитни детайли от историята на Пловдив, но и да направим равносметка как се развива градът ни. След като вече разказахме историите за спасението на Стария град и създаването на института, отговарящ за опазването му, дойде моментът, в който да изследваме най-голямата му съкровищница – обектите в него.
В сърцето на Стария Пловдив се издига великолепна постройка, която не остава незабелязана от пловдивчани и гости на града. В продължение на почти 200 години съдбата на този дом е била съпътствана от разруха. Малцина я знаят като дома на Георги Мавриди. За повечето е къщата на Ламартин.
Семейството на Мавриди приютява френския поет и политик за 3 дни през 1833 година на връщане от Ориента. Макар че посещението му е кратко, бъдещият министър на външните работи е първият, който казва добри думи за българите – че те вече са достатъчно грамотни и обществено осъзнати, за да имат своя държава, разказва историкът Владимир Балчев.
Преминаването на Алфонс дьо Ламартин през Балканите бива съпроводено и от нелеко изпитание. Недалеч от село Ветрен, по пътя за София, той заболява тежко от малария. Мавриди изпраща лекари, за да помогнат на пътешественика. Сред тях е и пловдивския лекар Бирдас, чиято къща и днес е едно от бижутата на архитектурния резерват.
„Слава Богу, са го заварили в добро състояние, защото един гръцки лекар бил минал оттам и оказал помощ на Ламартин. Съвместният му престой с доктор Бирдас минал най-вече в разговори и спомени”, споделя историкът.
Колкото и странно да изглежда, именно от Ламартиновата къща започва възстановяването на Стария Пловдив в средата на миналия век, разказва още Балчев. Оказва се, че тя е единствената запазена постройка от балканския маршрут на Ламартин. Едно от първите неща, които насочват общественото внимание към рушащата се съкровищница на града, е монтираната през 1929 година паметната плоча на знаменития посетител.
„Изведнъж се превръща не просто в една стара къща, а в дипломатически въпрос. Затова, след като къщата е пострадала сериозно при Чирпанското земетресение, държавата дава пари за възстановяването й”, споделя Балчев. Така започват да се полагат грижи за сградата – макар и малко, макар и оскъдно, макар и от време на време, допълва той.
През 1933 г. в Пловдив идва бившият френски премиер и председател на парламента Едуард Ерио. Това се случва по покана на Демократическата партия за конгрес в София. При визитата му бива отправена молба френската държава да помогне за възстановяването на забележителната сграда.
Тогавашният кмет на града Божидар Здравков също допринася за популялизирането на Ламартиновата къща. Той кани в нея всички видни гости на града. Архивите пазят снимки на кмета на Париж Фоке и съпругата му пред сградата, заедно с пловдивския градоначалник.
Три години по-късно собственичката на сградата се оплаква, че сградата е в плачевно състояние. Самата тя обикаля по общински и държавни институции с молбата къщата да бъде ремонтирана спешно.
„Това не е изненада, защото тя е изключително сложна, от конструктивна гледна точка – много е хубава, много е интересна и внушителна, но изключително трудна за поддръжка”, коментира Балчев. Реставрацията изисква специфични материали. За да бъде укрепена самата конструкция, е необходим добре изсъхнал дървен материал. Ако той бъде заменен с „подръчен материал”, има вероятност гредите да провиснат, което застрашава сградата.
Къщата е укрепена през 1947 година от Министерството на информацията и изкуството. Шест години по-късно е подпряна с временна конструкция, за да не рухне. След още две – укрепена отново. Истинската й реставрация започва през 1970 година, когато се възлага проектирането на постройката. Цялостното възстановяване на сградата завършва 5 години по-късно, като се изгражда и допълнителна метална конструкция.
През 60-те години на миналия век в сградата е аранжирана музейна експозиция, посветена на Ламартин. Предметите в нея са изпратени от родния град на политика – Макон.
Сградата е обявена за национален паметник на културата. До 2016 година тя бе собственост на Съюза на пловдивските писатели. В момента се стопанисва от Община Пловдив.
Въпреки че къщата на Ламартин многократно се е разминавала на косъм от разрухата, днес тя отново е изправена пред нея. През последните години къщата е затворена, а средства за поддръжката й не се заделят. Пловдивчаните, които са имали късмета да видят архитектурната перла отвътре, не са много. Покривът на зданието е в лошо състояние – неотдавна керемиди заплашваха да се стоварят на главите на минувачите.
Кръстопътят е особено състояние на духа. Натрупал опит,преживявания самочувствие достигаш до място,откъдето можеш да „поемеш“ в различни посоки.Да продължиш напред по избрания маршрут, да завиеш наляво или надясно и така да промениш курса на живота си или дори да се върнеш обратно към положението,откъдето си тръгнал на път.Изборът за всеки човек е труден,но особено тежко е да избираш сред повече от една възможност на собствена отговорност.Градовете и държавите също имат своите „кръстопътища“.Пловдив-Европейската столица на културата 2019 се намира в географския център на Балканския полуостров и може да се нарече „кръстопътището“ на Балканите.“Кръстопътят“ на Южна Италия и регион Базиликата е град Мелфи.
Градът и община Мелфи е разположен в провинция Волтуре /регион Базиликата/.Намира се точно до границите на Базилаката с други два региона на Италия- Кампания и Пулия.Той е едно от най-древните поселения на Апенините,но влиза в историческите хроники, като колонията Венузия – 291 година преди новата ера.
В средните векове е стратегическото място на Южна Италия между териториите, контролирани от Византийската империя и лангобардите.Завладяван няколкократно от могъщите си съседи, той попада под владичеството на големия нормански владетел Уйлям,наречен Желязната ръка.От тук, норманите овладяват Южна Италия и основават Сицилианското кралство.
1059 година става столица на херцогство Апулия.През 1059 и 1109 тук се провеждат папски събори.Мелфи е арена на противопоставянето на две от най-могъщите държави на средновековието –Свещената римска империя и кралство Франция.Надделява империята, а града става за векове феодална собственост на прочутата генуезка фамилия Дориа.
По време на войната за обединение на Италия във втората половина на 19 век, тук избухва кървава гражданска война,наречена бриганда, между гарибалдийците и селската армия,водена от Кармине Кроко,която се бори да възстанови господството на династията на Бурбоните над тази територия.По време на режима на Мусолини, в този район заточват видни антифашисти.Природа и хора сякаш се обединяват срещу Мелфи. През1930 година е почти напълно разрушен от Ирпинското земетресение, а на 26.09.1943 година от бомбардировките на англо-американските съюзни военновъздушни сили.
Въпреки всичко „кръстопътят“ „оцелява“ и както Пловдив в Тракия блести на картата на регион Базиликата.
Атракцията за туристите е и крепостта, за която легендата разказва , че е построена по времето на султан Сюлейман Великолепний.Несполучливите му набези пред Родопската крепост, го амбициран да направи по- голяма. Архитект Мимараз имал задачата за построяването на впечатляващ военен обект. Той не донесъл обаче победи за Сюлейман, наредил още в предварителния договор при неполука, Мимараз или сам да се обеси, или да бъде обесен.Султанският гняв е дошъл и си е отишъл с него и с архитекта, но делото на последния стои нeпоклатимо на високия скалист бряг.
Под крепостта учестено диша яхтеното пристанище.Небето се опъва на него като тъмносин балдахин.Нощта настъпва незабелязано, необезпокоявани и се готви да роди следващия нов ден, слънчев и блестящ,криещ обещания на още по- пракрасни приключения.
Двеста и двадесетте километра разстояние пропътувах с турски автобус, а не с този, с който дойдох от България. Екскурзоводът насочва вниманието към стар римски път, водещ от Мармарис към областният град Мула, намиращ се на 60 км.
Успоредно новото , идеално поддържано и непрекъснато укрепвано , разширявано и украсявано с олеандрови храсти шосе, е старото пътно съоръжение.Преди хилядолетия малкото рибарско селце е носило улова си в града. Тесните балкански пътеки били превърнати на допустимото място в коларски път. Много подпочвени води,мочурищата – го правели бързо непригоден.От Австралия били докарани и засадени стотици евкалиптови дървета с единствената цел-всяко дърво да изпитва от почвата необходимия му един тон вода на ден… Изумително!
Най-посещаваното място от римски императори и други царски особи в съвременните черти на България е Пловдив.Най-малко шест императори е още толкова мъже,които по-късно са станали „господари на света“ са пребивавали за различно време в него./Например римските императори Каракала и Елагабал,представители на прочутата династия на Северите,също Веспасиан,Октавиан…/.
Първите броячи на светофари в България- За първи път в България, в Пловдив е предложено от група общински съветници от „Кауза Пловдив- да се въведат броячи към светофарите.
Най-големият български град в края на 19 век,според преброявания е бил Пловдив.
Най-малката жп линия в България е в Пловдив.Това е детската железница на Младежкия хълм.Железопътната линия има дължина 1090 м. и е с междурелсие 600 мм.Нейният подвижен железопътен състав е построен в Пловдив- съответно в локомотивното и във вагоно- ремонтното депо.
По маршрута са изградени следните съоръжения: гара Пионер,мост,прелез с бариери,тунел,естакада,спирка Снежанка,гара Панорама.Тунелът служи за депо на влакчето в извънработно време.Обиколката от гара Пионер до гара Панорама и обратно трае 25 мин.Максималната експлоатационна скорост,с която композицията се движи е 8,5 км./ч.Съставена е от локомотив и 3 вагона.Вагоните имат капацитет от около 50 места.Влакчето прави по 5 курса на ден.
По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най“
Чрез светлината виждаме по-ясно света. Тя ни позволява да се наслаждаваме на прекрасната флора и фауната,която ни заобикаля.“Осветляването“ на човешките отношения,ни позволява по-добре да разберем другия и дори да станем приятели с него.За съжаление, човешкия живот не е само светлина.Той има и „зони на здрача“,където не всичко е такова,каквото изглежда.Там се сблъскваме с лъжата, лицемерието, дори предателството.Но понякога,съвсем неочаквано там, в „затъмнената“ зона се появява човек,творец,личност или творение,което ни връщат надеждата, че света върви към по-добро.И след затъмнението настъпва „просветление“.
Не бях чувал доскоро за Giovanni Di Gregorio il Pietrafesa /Джовани ди Грегорио ил Пиетрафеза//1579/80-1656/.Артистичният му псевдоним Пиетрафеза идва от името на родното му място,чието древно название е Satriano di Lucania /Базиликата/.Както много италианци, от малък избира артистичното поприще.На 15 години постъпва в Неаполитанското ателие на Фабрицио Сантафеде. Негов модел,като художник, става големия Себастиано дел Пиомбо. Друг изключителен творец „затъмнен“ от великите художници и творци на Апенините.В своето творчество влага страстта си към творчеството, вниманието и към най-.малкия детайл,богатата обща култура,дълбокото религиозно усещане за живота.
Той напуска Неапол и се завръща в родната Базиликата.Заселва се във Виньола,днес Пиньола,където открива художествено ателие.Пиетрафеза е класически художник на италианския барок.
В Марсико Нуово- град и община в провинция Потенца /Базиликата/ изписва „Въздигането на Дева Мария“ за олтара на манастира на Марсико Нуово.
Творческия му път е „разделен“ между Базиликата и Салерно /днес провинция Кампания/.Животът му в годините 1601-1608 остава „неизвестен“ за историците и изследователите на изкуството.
В периода 1608-1653 година създава серия от художествени произведения на територията на цялото Неаполско кралство.
Надявам се този материал да „върне“ името на един голям майстор в историята на изкуството, както избирането на град Матера и провинция Базиликата за Европейска столица на културата 2019 „осветлиха“ за Европа и света една по-малко известна част от Апенинския полуостров.
.jpg)
