Добри Немиров бр.230
Вашият коментар
Месечни архиви: декември 2019
българската култура и наред с много други български автори и общественици по това време, той е умишлено пренебрегван и в крайна сметка почти успешно забравен.Емил Табаков
Един от най-известните български съвременни диригенти, композитори и автори на симфонична музика, Емил Табаков е роден в Русе на 21 август 1974Гг.
Един от най-известните български съвременни диригенти, композитори и автори на симфонична музика, Емил Табаков е роден в Русе на 21 август 1947 година. Още като ученик в музикалното училище в Русе, Емил Табаков взема участие в концертите на Русенска филхармония. Със свои съученици формира камерен оркестър, дирижира го и започва да пише авторска музика.
Кариера
През 1974 завършва Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ със специалности дирижиране, контрабас и композиция. През 1977 година е лауреат в конкурса по дирижиране „Николай Малко“ в град Копенхаген, Дания.
Започва професионалното си израстване през 1976 година като диригент на Русенската филхармония и заема длъжността до 1979 година. От 1979 до 1988 е Художествен ръководител и диригент на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“. От 1985 до 2000 година развива Софийската филхармония, като през 1988 става неин Музикален директор и Главен диригент. От 1994 до 1999 е Главен диригент на Белградската филхармония. От 2002 до 2008 е Музикален директор и Главен диригент на Симфоничния оркестър „Билкент“ в Анкара. От 2008 до 2015 е Главен диригент на Симфоничния оркестър на Българското национално радио.
През 1997 изпълнява длъжността Министър на културата в служебното правителство на Стефан Софиянски.
Член е на Съюза на българските композитори.
Творчество и признание
Авторската симфонична и оперна музика на Емил Табаков включва девет симфонии, концерти за различни инструменти, пиеси за симфоничен оркестър, Реквием, камерни и солови творби, два балета и е изпълнявана както в България, така и в Германия, Португалия, САЩ, Япония, Финландия, Франция, Мексико и други страни.
През годините гостува в ръководените от него оркестри, както и като гост-диригент в различни държави по света, между които Англия, Дания, Швеция, Италия, Русия, Австралия, Сингапур, Екадор и други. Наред с композирането на авторска музика, той осъществява записи на повече от 250 симфонични и оперни произведения на компакт дискове за партньори в САЩ, Германия, Холандия и други.
Носител е на редица награди, между които „Мъж на годината” на Международния библиографичен център в Кеймбридж, както и „Музикант на годината” в класацията на слушателите в предаването „Алегро виваче” на БНР за 1992 година. Печели „Кристална лира” на Съюза на българските музикални и танцови дейци за 2009 и е избран за един от 100-те най-добри професионалисти според Международния биографичен център в Англия за 2012 година.
Критика
Според критиците, авторските произведения на композитора Емил Табаков са динамични и експлозивни. За него, както и самият той споделя в различни интервюта, музиката не е забавление, а мисия, и вероятно на това негово отношение се дължат и извънредните му работоспособност, продуктивност, неуморност и отдаденост на музиката. През десетилетията в музикалните среди той се налага като перфекционист с изключително високи репертоарни цели и огромна взискателност и безкомпромисност по отношение на изпълненията.
В своята кариера, за Маестро Емил Табаков не са чужди и професионалните сблъсъци между него и музикантите в някои от филхармониите, които е ръководил. Твърде вероятно е неговият перфекционизъм и взискателност да не са намерили пълен резонанс у изпълнителите, а може би творческите му идеи през времето наистина търпят осъвременяване. Каква е истината, единствено той и неговите музиканти знаят, а за вас, нашите читатели, прилагаме връзки към някои от медиите, отразили тези неминуеми във всяка една професионална кариера предизвикателства.
http://insiderguide.me/bg/
Петър Петров – Парчето бр.230
Със съдействието на Цветелина Петрова
„Русе и България са всичко за мен.“
Един от основоположниците на българския джаз, колоритен изпълнител на саксофон, влюбен, отдаден, ентусиазиран и запален поддръжник на джаз музиката в България, известен като „странна птица, чудат ексцентрик, бонвиван и чешит с чепат характер“, Петър Петров-Парчето е една от градските легенди и неповторими радетели на Русе, музикант с мисия, който неведнъж демонстрира широка енциклопедична култура, артистичен чар и дълбока чувствителност, които го превръщат в една от емблематичните фигури на българската култура.
Петър Петров-Парчето е роден на 28 ноември 1932 в Русе. Завършва Държавната музикална академия в София със специалност кларинет и постъпва на работа в Русенска филхармония като солист-кларинетист, където работи в продължение на близо 40 години.
През 1959 година събира малък джазов състав в Русе. През 1963 заминава да свири в Прага. След завръщането си в града създава музикален състав „Квратет Петрови“ с членове Петър Петров – Парчето (саксофони), Петър Петров-Петуха (тромпет), Златко Петров (пиано) и Илко Петров (барабани). Групата специализира в изпълнения на съвременен джаз като хард боп и фрий джаз и набляга на импровизацията. През 60-те години заедно с композитора Александър Владигеров поставят основите на джаз традицията в Русе.
В началото на 70-те години на миналия век Петър Петров-Парчето свири в Германия със специалното разрешение на тогавашната Концертна
дирекция, която позволява на български музиканти да работят в т.нар. „демократична“ част на западната държава. Той успява да работи ида се запознае с музикланата култура и на Федерална Република Германия.
Завръщайки се в Русе, започва да кани джаз музиканти от други градове в страната. Така се ражда и първата Национална джаз среща, която се провежда през 1977 година. До своята смърт през 2013 година, Петър Петров-Парчето е неин ръководител и организатор. Активната му дейност постепенно допринася за популяризирането на града и Русенския джаз фест не само в страната ни, а и в чужбина. Все повече джаз изпълнители се включват в националните срещи. Става основател и лидер на Русенския джаз клуб.
За него казват, че той е „това, което е големият артист – за него беше немислимо да се ограничи и да се затвори в пространството на музиката. Познаваше литературата, изобразителното изкуство, театъра – и хората, които ги правеха“. Затова през 1981 по естествен начин се заражда и поредицата „Джаз и поезия“ като първата от срещите е с Радой Ралин, втората – с Иван Цанев, третата – с Борис Христов – всички те лични негови приятели.
Тогавашният оркестър на джаз музиканта, „Русе“, се превръща в неизменен и задължителен участник за провеждането на джаз фестивалите в София и Сопот. Той прави турнета в Европа, Азия и Америка с участия в Полша (на фестивала Джаз Джембори), Унгария, Русия, Италия, Словакия, Румъния и Турция. Посещава феста Джаз Ятра в Индия, а заедно с Йълдъз Ибрахимова, Стайко Стайков, Илко Петров и Александър Петров – Сашо Бербера правят турне в Мексико.
Петър Петров-Парчето е носител на наградата „Русе“ и става един от първите почетни граждани на града. Удостоен е с ордена „Кирил и Методий“, с титлата Заслужил артист и с приза „Кристална лира“ на Съюза на музикалните дейци.
За него казват, че той е „това, което е големият артист – за него беше немислимо да се ограничи и да се затвори в пространството на музиката. Познаваше литературата, изобразителното изкуство, театъра – и хората, които ги правеха“. Затова през 1981 по естествен начин се заражда и поредицата „Джаз и поезия“ като първата от срещите е с Радой Ралин, втората – с Иван Цанев, третата – с Борис Христов – всички те лични негови приятели.
Тогавашният оркестър на джаз музиканта, „Русе“, се превръща в неизменен и задължителен участник за провеждането на джаз фестивалите в София и Сопот. Той прави турнета в Европа, Азия и Америка с участия в Полша (на фестивала Джаз Джембори), Унгария, Русия, Италия, Словакия, Румъния и Турция. Посещава феста Джаз Ятра в Индия, а заедно с Йълдъз Ибрахимова, Стайко Стайков, Илко Петров и Александър Петров – Сашо Бербера правят турне в Мексико.
Петър Петров-Парчето е носител на наградата „Русе“ и става един от първите почетни граждани на града. Удостоен е с ордена „Кирил и Методий“, с титлата Заслужил артист и с приза „Кристална лира“ на Съюза на музикалните дейци.
Близките му обаче смятат, че всички награди, които е спечелил, са били приемани от него без излишна суета и той остава „истински, ръбат,
неудържим, спонтанен, талантлив до безпредел“. Както Иглика Пеева разказва в своята книга „Петър Петров – Парчето Свободният полет на духа“, като „изключителен ерудит, той можеше да си позволи да бъде себе си, без да се съобразява със статуквото“. С несекващата си страст към музиката, литературата и изобразителното изкуство, през целия си жовот Петър Петров-Парчето разпространява красотата на джаз музиката във и извън пределите на България.
Като доайен на джаз музиката в страната, изпълнителят полага апостолски усилия културата в България да се съхрани в годините на тоталитарното управление, когато тя като цяло е неглижирана и брутално цензурирана. Активната му дейност в тази насока спомага за превръщането на Русе в едно от големите средища на българския джаз, а той самият помага на млади музикални таланти като подкрепя професионалното им развитие и възпитава поколения почитатели на изкуството в града и в страната. Той съдейства и за развитието и налагането на изпълнители като Йълдъз Ибрахимова, Теодосий Спасов, Камелия Тодорова, Антони Дончев и Борис Петров.
Петър Петров-Парчето умира на 24 януари 2013 година в своя дом в Русе.
http://insiderguide.me/bg/
Иван Ведър и масонството в България бр.230
Думата „масонство“ в България за съжаление има негативна конотация заради националните особености на така наречения „Преход“ – периодът след фасадното падане на комунистическия режим у нас през 1989, който, според мнозина, продължава и до днес. Основната причина за отрицателната асоциация е приемането в български масонски ложи на хора, забогатели по съмнителен или доказано престъпен начин в периода от последните години преди падането на комунизма до днес.
Нашата статия обаче ще ни припомни накратко как се заражда масонството в света, каква е била неговата цел и роля в развитието на обществото ни и най-сетне, ще ви запознае с основателя на първата масонска ложа в България „Балканска звезда“ в Русе – Иван Ведър.
Много кратка история на масонството в света
“Масонство” е дума, която иде от английската mason и френската maçon думи за зидар или за човек, който работи с тухли. Макар и да не знаем със сигурност кога точно възниква движението, учените смятат, че началото му е поставено в Древен Египет при обединението на зидарите, съградили пирамидите и други древноегипетски строителни паметници, в сдружения.
През вековете тази идея се прехвърля и в Европа и официалната теория за началото на масонството на Стария Континент сочи Шотландия за негова родина, когато през 1599 група местни зидари създават първата ложа с обреди и тайни посвещения.
В основата на масонството стои идеята за за взаимопомощ на посветените членове без оглед на това дали се познават лично или не и в кой край на света могат да се озоват. Смята се, че чрез тайни знаци, общи и знайни на всички масони по света, те могат да се идентифицират един пред друг и са длъжни да помагат на събратята си в беда. Идеята не е учудваща – представете си през 16-ти век зидар, който месеци и дори години наред работи на обект в друг град или страна, оставен на милостта на господари, които имат склонност да злоупотребяват с времето и доверието им. С други думи, масонството възниква като необходимост, която в наши дни бихме нарекли „браншова организация“ с тази разлика, че идентификацията се осъществява с тайни знаци и обреди
Постепенно интерес към идеята зад масонството проявяват все повече хора и самите масонски ложи започват да приемат за свои членове не ;
само зидари, а хора от всякакви професии. Оттам масонството започва да се нарича „свободно зидарство“. Важно е да отбележим обаче, че по-голяма част от масоните споделят общи качества – открояват се като силно мотивирани и талатливи хора, с изключително развита обществена отговорност, които често притежават висока интелектуална култура. Някои по-известни личности, които са били посветени в масонството са Йохан Себастиан Бах, Джордж Вашингтон, сър Уинстън Чърчил, Йозеф Хайдн, Хенри Форд, Оскар Уайлд, Марк Твен, Александър Пушкин и доста други.
Световната история на масонството е осеяна с интересни факти, а самото движение се развива неимоверно много през вековете. Ако ви е интересно как възниква масонството в Русия, какво точно се случва в Англия през 1753 и 1877 или какви са обредните символи на масонството, може да започнете от статиите в Уикипедия.
Масонството в България
През 1880 година след Освобождението в Русе, Иван Ведър основава първата масонска ложа в страната ни „Балканска звезда“ (Etoile des Balkans). Първите й членове-основоположници и свободни зидари са революионерите Захари Стоянов, Никола Обретенов, Иларион Драгостинов и Тома Кърджиев, както и княз Александър Батенберг. Масони са били Ангел Кънчев и Георги Сава Раковски. Смята се, че Христо Ботев и Димитър Общи също са били масони.
Съвременните масонски организации в България имат орден с името на основателя си, Иван Ведър.
Иван Ведър
И най-накрая в статията ни достигаме и до изключителната личност и пъстър живот на основателя на масонството в страната ни, което води началото си от Русе.
Рожденото име на Иван Ведър е Данаил Николов, който е роден през 1827 година в Разград. Още на младини животът му е белязан от интересна и драматична случка. Баща му е бил майстор-строител, уста Карастоян, на когото местен турски големец поръчва да му построи къща. Поръчителят обаче отказва да заплати и в резултат избухва голяма свада, в която младият Данаил е принуден да убие турския представител, за да защити живота на баща си. След тази история Данаил сменя името си заживява под прикритие.
;
Животът му е невероятно динамичен. Посещава колеж в Малта, където научава няколко чужди езици. Работи като моряк на английски кораб, превозващ товари между Лондон и Мелбърн. Преводач е в турски учреждения в Цариград. Преподава езици в Измир на синовете на турски първенци, между които и на Мидхат паша – наместника на Дунавския вилает, център на който преди Освобождението е бил Русе. По време на Кримската война обикаля черноморски пристанища вероятно в ролята на руски разузнавач. Следва в медицинското училище в Букурещ и там получава псевдонима си Ведрий от своите професори заради открития си характер.
През 1863 самият Данаил е посветен в масонството в цариградския клон на „Ориентал Лодж“ и успява да достигне до 33-ата степен, която според Стария и Приет шотландски ритуал се води последна.
Интересната му съдба продължава и след това. Започва работа по първата железопътна линия Русе-Варна. Става търговски представител в Манчестър, където се жени за дъщерята на уважаван русенски архитект. Преподава в Робърт колеж в Цариград и става кореспондент на европейски вестници.
Русенският валия Мидхат паша го назначава за секретар по вънкашната кореспонденция и това му позволява да контактува често с чуждестранни дипломати, както и да установи връзки с революционерите от града. Започва да подпомага финансово както местното революционно движение, така и няколко въстания. Оказва съдействие и на Захари Стоянов да стане библиотекар в русенското читалище „Зора“.
Преди смъртта си през 1898 приписва целия си имот на държавата, заявявайки, че е дал достатъчно на децата си – добро образование и възпитание.
Костите на Иван Ведър са пренесени в Пантеона на Възрожденците при изграждането му през 1978, а в близост е издигнат паметник в негова чест.
Градски легенди
Градските легенди разказват една още по-интересна история, която ако е вярна, спасява Русе от опожаряване, както и 4,000 от неговите жители от сигурна смърт малко преди Освобождението.
През август 1877 руските войски почти сриват със земята турската махала в града, което провокира намерението на турските управници да убият българското население в Русе. В резултат, 4,000 души са събрани на едно място в покрайнините на града, където прекарват няколко денонощия. И тук се намесва Иван Ведър – той успява да излезе от обградената си къща като подкупва турците с торба злато. Отбива се при италианския консул Енрике де Губернатис, с когото поканват влиятелния турчин хаджи Мехмед Алия да се качи с тях до хълма Левента, за да лобират при Делавер паша, командващ египетските войски, разположени около града. Малко сложно става, но с две думи – Ведър пуска връзките си, намира съюзници от местните дипломати и отиват заедно да преговарят с турците да пуснат хората и да не разрушават Русе. И тук следва най-интересната част – когато влизат при пашата, и тримата правят масонски знак с ръка. Разбирайки, че говори с по-висш по степен масонски брат, пашата обещава на Иван братско съдействие. Когато се връща от Левента, делегацията от тримата заварва населението на града обградено от египетски аскери, които го пазели от нападение от страна на черкезите и башибозуците. В резултат, 4,000 русенци са спасени от сигурна смърт, а Русе – от пълно опожаряване.
.http://insiderguide.me/blog/2019/01/14/freemasonry-bg/
Елиас Канети бр.230
Единственият Нобелов лауреат към днешна дата, роден и живял в България, се появява на бял свят в Русе на 25 юли 1905 година. Елиас Канети е най-големият от трите сина на Жак Канети и Матилда Ардити. Майка му е от най-старите сефарадски родове в страната, който е и сред основателите на еврейската колония в Русе в края на 18 век. Произходът на рода може да се проследи назад до 14 век, когато предшествениците са работили като съдебни лекари и астрономи при Арагонския кралския двор на Алфонсо
До шестгодишната му възраст, Елиас Канети и семейството му живеят в
Русе. Там баща му и дядо му развиват производство на чадъри и успешна търговия със стъклария, бои, лакове и други стоки за бита. През 1911 година се местят в Манчестър, за да може бащата да се включи в семейния бизнес там. През 1912 Жак Канети умира внезапно. Майката остава сама с трите си деца и се мести с тях първо в Лозана, Швейцария, а след това и във Виена, Австрия.
Наред с българския, английския и френския, Елиас научава и немски език. През 1921 семейството се мести в Цюрих, а през 1924 във Франкфурт, където той завършва гимназия. През 1924 е студент по химия във Виенския университет, а през 1929 година завършва с докторат.
През 1934 се жени за осем години по-голямата от него писателка Венициана (Веза) Таубнер-Калдерон, която става негова муза и литературен помощник. Когато Австрия се присъединява към Нацистка Германия и настъпват гоненията на евреите, Канети се местят в Париж, а после в Лондон, за да се установяват на Острова. Елиас Канети има два брака, вторият след смъртта на първата му съпруга, както и няколко афери, едната от които е с ирландската поетеса Айрис Мърдок.
През 1952 получава Британско гражданство, въпреки че не е англоезичен, а немскоезичен автор, и остава на Острова до 1970. Последните 20 години
от живота си прекарва основно в Цюрих. Там написва своята автобиография. Нейната първа част, публикувана през 1977, е „Спасеният език“, където Елиас Канети описва детските години, прекарани в Русе, преместването на семейството във Великобритания, смъртта на баща му и последвалото преместване на майката с децата в Швейцария.
1981 година му носи и Нобеловата награда за литература за цялостно творчество, което „се характеризира с далновидност, идейно богатство и художествена мощ“ (Prize motivation: „for writings marked by a broad outlook, a wealth of ideas and artistic power“). Наред с нея, през живота си той получава признание, печелейки и други международни награди
Елиас Канети от малък е впечатлителен. Русе, където протичат първите му години, е пъстър и динамичен с представители от различни култури и той от малък живее сред многообразие от езици. Тежката загуба на баща му както и по-късно двете световни войни се отразяват също на неговата душевност и бележат творчеството му. Основните теми, които постепенно се превръщат в характеристика на произведенията му, са страхът, смъртта, злото и властта. Постепенно писателят споделя идеята, че смъртта и злото са идентични и представляват едно неразделно цяло. Влияние върху творчеството му оказват също Франц Кафка, Георг Бюхнер и психоаналитичната школа на Зигмунд Фройд.
За негов творчески шедьовър се счита философският му труд „Маси и власт“, който е завършен едва през 1960 година. В него той използва описанието на елементарния опит на пребиваването в масата, за да разкрие състояния и динамика на масите. Така той прави всеобхващащи изводи за механиката на властта – че масите и властта са изначално и непрестанно свързани.
През 1994 година Елиас Канети умира в Цюрих. Творчеството му е преведено на над 25 езика.
Признание в страната
През 2005 година в Русе се учредява националната литературна награда „Елиас Канети“.
По време на първата международна конференция в България през 1992, посветена на творчеството на писателя, в Русе се учредява Международно дружество „Елиас Канети“.
Сградата, в която е живяло семейство Канети преди изселването си от Русе, е запазена.
Днес търговската сграда на фамилията се използва от Дружеството под името „Дом Канети“.
По повод 100-годишнината от рождението на писателя в Русе през 2005 г. е открита паметна плоча на едноименния площад „Елиас Канети“.
Професионалната гимназия по икономика и управление приема името на нобелиста.
През 2004 година в Антарктика един от върховете е кръстен на името на Канети.
Цитати
„Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук.“
„Масите са единствената среда, в която човек може да отхвърли страха от съприкосновението.“
„Заради благодатния миг, когато никой не е нещо повече от другия и не е по-добър от него, хората се превръщат в маса.“
http://insiderguide.me/bg/blog/category/%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80%d0%b0/
ОБЗАВЕЖДАНЕ БР.230
Римски Храм От II Век След Христа Открит В Асуан, Египет бр.230
Древноегипетският регион Асуан е известен с истинското си археологическо наследство, като последните разкопки разкриват най -стария известен кралски комплекс в Тел Едфу (датиращ от 24 век пр. Н. Е.) И множество артефакти в храма на Птолемейския ком Омбо (датиран от около 180- 47 г. пр. Н. Е.). Е, този път около, отвъд египетските и гръцките наследства, останките от храм на пясъчник с римски произход са открити на площадката Kom Al-Rasras в Асуан, вероятно датираща от II в. Сл. Хр. Разкопана от изследователите и свързаните с тях стажанти в Египетското поле за разкопки, е установено, че структурата носи картушите (йероглифи за царски имена) на различни римски императори, като Домициан (81-96 г. сл. Хр.), Адриан (117-138 г. сл. Хр.) И Антоний Пий (138-161 г. сл. Хр.).
Сред руините на почти 1900-годишната структура археолозите успяха да открият главното светилище на този римски храм. Установено е, че този пространствен обхват има три отделни камери, които водят до зала с напречно сечение. Тази зала от своя страна се свързва с още една зала с рампа за достъп (направена от пясъчник). Тази вътрешна зала имаше останки от гравиране на камък, който вероятно изобразяваше звездите в небето и по този начин вероятно оформяше тавана на камерата.
Интересно е, че изследователите са предположили, че този конкретен храм вероятно е бил свързан с Гебел ел Силсила (известна още като египетски Khenu или „Гребното място“), известните древни кариери на пясъчник в Египет, северно от Асуан. За тази цел археолозите идентифицираха един от гравираните каменни блокове, маркирани с името Khenu , което предполага, че самият сайт може да е служил като малко жилищно селище за работниците в древната кариера.
И накрая, неотдавнашният проект за разкопки също умело показва потенциала на училищата за археологическа подготовка. Както на страницата във Фейсбук на Министерството на антиките на Египет стана ясно „
Д-р Басем Гехад, помощник на министъра по древността за човешките ресурси и обучението, каза, че това е първото египетско полево училище за разкопки, което е създадено. Такива училища идват в рамките на Министерството на антиките, за да създадат редица египетски полеви училища, за да развият уменията на младшите археолози в няколко археологически области, сред които разкопките, реставрацията на документация и управлението на обекта, чрез прилагането на редица лекции и теренна работа. Той посочи, че министерството е създало четири подобни учебни центъра в Александрия, Горен Египет, Гиза и Южен Синай и е предвидено да се създадат още шест училища, които да покрият целия Египет. Полевото училище „Ал-Рарас“ започна своето обучение през януари 2018 г., където са обучени 16 археолози от Сохаг, Кена, Луксор и Асуан.
Източник: Министерство на античността на Египет (страница на Facebook) / Via: Archeology News Network
Всички изображения Кредит: Египетско министерство за антики
https://www.realmofhistory.com/2018/02/23/2nd-century-roman-temple-aswan-egypt/
2 000-Годишни Древни Римски Играчки бр.230
С Гроб, Открити В Северозападна Турция
Още едно очарователно откритие в Турция , този път в северозападната провинция Чанаккале, разкри, че доста играчки са на възраст около 2000 години. Намерени в периметъра на древния гръко-римски крайбрежен град Парион (или Париж), тези играчки намекват за доста трогателен обхват. Това е така, защото сложно изработените предмети бяха открити специално в гробници, обзаведени за деца.
Според проф. Хасан Касаоглу от университета в Ататюрк, който е ръководител на проекта за разкопки, провеждан на площадката в Парион от 2005 г. насам, играчките от хилядолетия вероятно са били представяни на починалите деца като „подаръци за мъртвите“. По същество тези артефакти служиха мрачно символично предназначение, което намеква за социокултурната структура на периода. И въпреки че обхватът може да изглежда направо, трябва да се отбележи, че дизайнът на играчките варира в зависимост от пола на починалия. Например момчетата бяха представени с мъжки фигурки, докато момичетата бяха погребани със своите неживи женски колеги. Докато Касаоглу озадачи – „Преди 2 000 години момичетата играеха с кукли, подобни на Барби, по същия начин както сега“.
Сега символичният обхват се простираше извън фактора на пола, за да отчита фантастичните зверове, представени от многото играчки. Тези животински и митологични фигурки вероятно са били погребани заедно с обикновените играчки с вярата, че такива същества ще придружават починалия в техния отвъдния живот. Интересно е, че по-рано тази година изследователите откриха и бебешка бутилка от същото място на некропола, заедно с други древни артефакти и саркофази.
И накрая, стигайки до историческата страна на делата, Парион вероятно е създаден като гръцки град през 709 г. пр. Н. Е. И като такъв поддържа търговските си отношения с различните вътрешни области на древна Анатолия. А по време на римския период селището прераства в сравнително богат крайбрежен град, като търговската му част може да се захранва от две от големите му пристанища. Стратегическото местоположение на Парион също му позволи да служи като основна „обичайна станция“ за търгувани стоки, свързани към Константинопол от целия Егейско море.
Източник: Daily Sabah / Кредит за изображения: AA Photo
https://www.realmofhistory.com/2017/10/09/ancient-roman-toys-northwestern-turkey/
Изключителни Дизайна На Оръжия бр.230
От Историята, Изпреварили Времето Си
Обхватът на „високотехнологичните“ дизайни не се ограничава само до нашите съвременни дела. Както се оказва, историята има своя приличен дял от блестящи (а понякога и причудливи) оръжейни концепции, които може би са били „напреднали“ във всеки смисъл на думата. Така че, без допълнително обожание, нека разгледаме четиринадесет такива модерни оръжейни системи от историята, които със сигурност бяха далеч по-напред от своето време.
* Моля, обърнете внимание – Като „проекти“ сме взели предвид и концептуалните проекти, които са били замислени от военните инженери през цялата история.
1) Гастрафети (вероятно изобретени в края на V в. Пр. Н. Е.) –
Буквално преведено на „корема-освободител“, Гастрафетите са били древен ръчен механизъм, наподобяващ арбалет, описан и изчертан подробно в компилираната от Белопоека чапля на Александрия. От гледна точка на дизайна, това арбалетно оръжие беше издигнато по уникален начин, като постави корема си по вдлъбната канала в задната част на запаса (оттук и името му) и след това натисна надолу със своята управляема сила. Иначе казано, повече потенциална енергия се съхранява в сравнение с единичната ръка на стрелеца, когато се използва ръка-лък. Това се превежда в по-голям обсег (който обикновено е 50 м или над 160 фута повече от конвенционалните лъкове), заедно с по-добра точност, тъй като арбалетът може да отнеме времето си да се прицели.
Що се отнася до историческия му контекст, Гастрафетите вероятно са били изобретени между периода 421 г. пр.н.е. до 401 г. пр. Н. Е. От Зопирос – питагорски инженер от Южна Италия. Оръжието може би е използвано успешно по време на обсадата на Мотя (картагенски остров-крепост) през 397 г. пр.н.е. И технологията е усъвършенствана още повече през по-късните десетилетия, с възможното използване на Гастрафети от армията на Александър по време на Обсадата на Тир през 332 г. пр. Н. Е.
2) Чу-Ко-Ну (вероятно изобретен през IV в. Пр. Н. Е.) –
Докато споменатите ни по-рано Gastraphetes бяха предшественик на дизайна на арбалети, имаше друга древна оръжейна система, която надхвърли ограничението на арбалетите и времето им за издигане, за да отчита полуавтоматичен механизъм. Крайният резултат беше Chu-Ko-Nu (или Zhūgě nǔ на китайски), повтарящ се арбалет, който можеше да изстреля до десет болтове със стоманен накрайник само за 15 секунди! Както може да се разбере от горното изображение, това полуавтоматично оръжие е управлявано, като държи запаса в лявата ръка, а след това работи с правоъгълния лост (по посока напред и назад) с дясната ръка. Така че, за разлика от обикновения арбалет, който обикновено се поддържаше от рамото, балансът за Чу-Ко-Ну се поддържаше само с ръце.
Този недостатък беше повече от компенсиран със степента на стрелбана механизма – който обикновено може да пусне последователни стрелки в интервал от 2 секунди. Това обаче ограничи ефективния си обхват на около 75 ярда, като се има предвид ограничената потенциална енергия, произведена от вътрешния механизъм. Това доведе до хипотезата, че Чу-Ко-Ну вероятно е използван от специализирани екипи с разхлабени формирования (така че да намалят приятелския огън) върху масирани редици врагове – като от върха на градска стена. В тази връзка най-ранните доказателства за оръжието са открити от 4 век пр.н.е. въпреки че ефективният му дизайн вероятно е усъвършенстван от Джуге Лианг (181-234 г. сл. Хр.) през периода на трите царства в Китай. Има и литературни източници, които разказват как само 1000 китайски арбалетчета отпуснаха над 500 000 стрели за един ден в настъпващата конница Хсиун Ну (хун),
3) Полиболос (вероятно изобретен през III в. Пр. Н. Е.) –
Докато говорихме за повтарящ се арбалет под формата на Чу-Ко-Ну, произведеният от Гърция Полиболос беше лесно най-сложната повтаряща се артилерийска система на древния свят. Предполага се, че е изобретен от Дионисий Александрийски, гръцки инженер от 3 век пр. Н. Е., Който е работил в арсенала на Родос, механизмът е бил сходен с катапулта, която може да се похвали с „картечница“ като настройка. За тази цел описанието му, дадено от Фило от Византия в края на 3 век пр. Н. Е., Включваше масив от обърнати зъбни колела, които задвижваха задвижването му с верижна връзка. Тази усъвършенствана инсталация (която между другото е и най-старото познато приложение на такъв механизъм) се използва както за кокиране (поставяне на болтове след болтове във фиксиран прорез), така и за тяхната последователност на изстрелване.
Тази верига с плоска връзка от своя страна беше свързана с намотка, която се работеше от войника (както по посока на часовниковата стрелка, така и по посока на часовниковата стрелка), за да се заключва, зарежда и стреля по повтарящ се начин. За тази цел самият повтарящ се амбит е постигнат с помощта на дървено списание, проектирано над „mensa“ (кутията, в която се намира болта преди неговото изстрелване), което лесно може да съхранява над дузина болтове. Всъщност този много повтарящ се атрибут на оръжейната система даде името си Polybolos, което грубо се превежда като „хвърляне на много ракети“. И ако се интересувате, можете също така да вземете поход към други гръцки и по-късни римски артилерийски части, които могат да бъдат вдъхновени от използването на такива механизми, базирани на торсия.
4) Реч на смъртта на Архимед (вероятно изобретен в края на 3 век пр.н.е.) –
Макар че името определено намеква за общ Steampunk / научнофантастичен троп, измишльотията на Архимед „Смъртен лъч “ е обект на безброй исторически дебати, които или са се опитали да докажат, или да опровергаят неговото съществуване или поне ефективност. Във всеки случай използването на т. Нар. Механизъм на Смъртния лъч е споменато за първи път от историка Галенс, 350 години след римската обсада на родния град на Сиракуза на Архимед (която се състоя през 214 г. пр.н.е.). Проектиран от самия велик Архимед, оръжейната настройка вероятно включваше серия от огледала, които колективно отразяваха концентрирана слънчева светлина върху римските кораби. В резултат на това концентрираната форма на светлина повлия на повишаване на температурата, като в крайна сметка доведе до изгарянето на корабите отдалеч (погледнете модерен лъч на смъртта„което уместно доказва това явление).
Сега, когато става дума за достоверност, Discovery’s Mythbusters вече направи две копания на технологията и някак опроверга нейния потенциал. От друга страна, MIT проведоха тестовете си през 2005 г. (използвайки огледала в параболично подреждане и реплика на римски кораб) и те всъщност успяха да подпалят кораба. В техния случай обаче корабът беше канцеларски материали – което би било непрактично при сценарий в реално време с вълнообразните вълни и продължаващите морски маневри. Но дори това затруднение беше решено, когато гръцки учен на име д-р Йоанис Сакас всъщност успя да запали подвижен коработ разстояние 160 фута (49 м). Той направи това, като разпространи общо седемдесет огледала (всяко от които има 15 кв. Фута) сред седемдесет (или шестдесет) мъже, а концентрираният лъч, отразен от тези отделни парчета, успя да постави пламък на гребната лодка, като по този начин е възможно да даде доверие на Архимед ‘ Оръжие Смърт Рей.
5) Гигантски военни кораби (вероятно проектирани от 3 век пр.н.е.) –
Според описание, написано от Атеней, Птолемей (Птолемей) IV Филопатор, който управлявал Птолемейското кралство на Египет от 221 до 204 г. пр. Н. Е., Е построил съвременен военен кораб (известен като Тесараконтерес), който е бил 130 м (420) фут) дълъг, широк 18 m (57 фута) и висок 22 m (72 фута), като по този начин представлява обем на гаргантите от около 52 000 кубически метра. За да допълни този гигантски размер, военният кораб се предполага, че е „задвижван“ от набор от четири волани, дълги 14 м и придружен от 40 яруса гребла. Тези гребла също бяха балансирани с олово, което ги улесни в работата с гребците.
И тъй като възпитахме екипажа, тук Тесараконтерите наистина го забелязаха по величието на величието. Според горепосочения разказ, гигантският елинистичен военен кораб със седемте си овни, уж е бил управляван от 400 моряци (за такелаж и регулиране на платната); 4000 гребци (за работа с греблата); и 2850 въоръжени морски пехотинци – по този начин са общо 7 250 души, което е повече от необходимия брой на екипажа на борда на най-големия съществуващ самолетоносач в света! По-важното е, че този на пръв поглед неосъществим кораб е построен чрез използване на огромни количества дървен материал, който вероятно е бил внесен от Ливан, тъй като Египет нямаше много гори, с които да се похвали. И нещо повече; има и други сметки за такива внушителни занаяти от древния свят,
6) Римското пилово копие (вероятно в употреба от III в. Пр. Н. Е.) –
Според Полибий всеки римски войник носел два вида пила на бойното поле, като единият бил „дебел“, а друг – тънък. Археологическите доказателства (главно от мястото на римската обсада на Нумантия, Испания) съответстват на тази оценка. За тази цел и двата вида пила бяха направени от дървени шахти с дължина около 1,4 m (4,6 фута), като тези шахти от своя страна бяха свързани с тесни желязо-остриета през пирамидални точки. Въпреки това сортът „тънък“ се различаваше по смисъла, че муцуната е подкосена, докато „по-дебелата“ разновидност имаше плоско (и широко) парче желязо, приковано към по-дебела част от дървесината.
Така или иначе, извън тяхната форма и дебелина, възглавницата е била проектирана като мощно оръжие за хвърляне, подобно на челюст, което би облагодетелствало само римляните. Как така? Е, самият дизайн беше обзаведен така, че носеше по-голямата част от тежестта зад гореспоменатата пирамидална точка. Това надарява оръжието с невероятна проникваща сила, която може да премине през вражески щитове и дори да нарани щитоносеца. И тогава дойде гениалната част – след като възглавницата се заби в щита, стана много трудно да се отстрани заостреният челюст (най-вече поради различната му дебелина на напречното сечение). Това принудило врага да пусне щита си по време на гъстата битка. Освен това, тесногръдките сортове биха се изкривили при удара, като по този начин ги правят безполезни за врага – в случай, че искат да хвърлят тези пила обратно към настъпващата римска армия.
7) Корвусът (вероятно в употреба от 3 век пр.н.е.) –
По време на линията на Първата пуническа война, водена между Рим и Картаген (264 – 241 г. пр. Н. Е.), Картагенците бяха известни с умението си в морското поле, отчасти поради морския си опит в търговията и отвъдморските колонии, които се простираха отвъд векове. От друга страна, римляните са считани за относително новодошли в средиземноморската сфера на влияние. Независимо от това, именно находчивостта на римската армия инженери донесоха победа на римляните в това, което може би е било най-голямата морска битка в историята на човечеството. Говорим за битката при нос Економ (през 256 г. пр. Н. Е.) – която копае около 350 картагенски кораба (с над 150 000 гребци и морски пехотинци) срещу 330 римски кораба (с около 140 000 гребци и войници); всички фигури са според разказа на Полибий (в Световната история).
В опит да анулира численото предимство на противника, римската армия създаде механизъм, известен като corvus (означаващ „врана“ или „гарван“ на латински) или harpago, Това беше нещо като мост за качване, който можеше да се издигне от 12-футов висок здрав дървен стълб и след това да се завърти във всяка необходима посока. Върхът на този мост имаше тежък шип (самият „корвус“), който се придържаше към палубата на вражеския кораб, като по този начин заключваше двата кораба. Римските войници преминаха през този импровизиран мост и направо се качиха на кораба на противника. Тази военноморска тактика даде превес на римляните, тъй като те бяха известни със своя опит в битката в близките четвърти, за разлика от картагенците, които разчитаха главно на наемници. За съжаление корвусът изглеждаше изоставен в ерата след 255 г. пр. Н. Е. Може би поради разрушителното си въздействие дори върху римските военни кораби.
8) Гръцки огън (вероятно изобретен през VII в. Сл. Хр.) –
Замислен като подпалващо оръжие, гръцкият огън е един от малкото приноси, чиято страшна ефективност беше отбелязана от различни тогавашни съвременни източници, както араби, така и гърци. Каза, че първоначално е създаден от сирийски инженер на име Калининик (който бе бежанец от Маалбек), технологията беше нещо като предшественик на напалма и доведе до порочен „течен огън“, който продължаваше да гори дори докато плаваше във вода. Всъщност някои писатели продължават да обясняват как злобно ефективният гръцки огън може да бъде смекчен само като го потуши с пясък, силен оцет или стара урина.
Достатъчно е да се каже, че оръжието беше идеално пригодено за военноморска война; и като такава Източната Римска империя (Византийска империя) го използва в многобройни морски срещи за осигуряване на победи – с забележителни примери, включващи решаващите успехи, постигнати срещу две арабски обсади на Константинопол. Процедурите за създаване и (последващо) разполагане на гръцки огън обаче остават строго пазена военна тайна – дотолкова, че оригиналната съставка всъщност се загуби с течение на времето. Все още изследователите измислят, че съставът на веществото може да се отнася до химикали като течен петрол, нафта, смола (получена от въглен катран), сяра, смола, негасена вар и битум – всичко това е комбинирано с някаква „тайна“ съставка.
9) Мечове от Улфберт (вероятно ковани в началото на IX в. Сл. Хр.) –
Един от най-смущаващите случаи на военната история са доказателствата за т. Нар. Мечове на Улфберт от викингските елити. Изработени с усъвършенствана технология, която по същество се е превърнала в стандарт през 18 век (800 години след епохата на викингите), тези оръжия са направени от „тигелна стомана“ с по-голямо съдържание на въглерод. Всъщност, въглеродните проценти, анализирани от мечовете, са били три пъти по-високи от съпоставимите мечове от епохата (от IX в. До 11 в. Сл. Хр.), Което от своя страна надарява остриетата с изключителна сила.
Този уникален предмет беше популярен от документалния филм на NOVA / National Geographic за 2012 г. „ Тайните на викингския меч “, а според филма над 170 такива високотехнологични мечове от Улфберт са спасени от археолози. Сега, от гледна точка на средновековното производство на мечове, първото затруднение на конвенционалния процес доведе до отстраняване на примеси (известни като шлака) от рудата. Това е така, защото ковачите от ранна средновековна възраст не са имали предимството да загряват рудата до много високи температури (от 3000 градуса по Фаренхайт), което би улеснило процедурата за отстраняване – поради липсата на необходимите пещи. В резултат на това експертът коваше, след това трябваше да изсипва горещия метал по време на коване, така че да поддържа високото качество на остриетата.
Но през последните времена след индустриалната ера, занаятчиите успяха да постигнат по-високи температури за отстраняване на онечиствания и те допълнително подобриха процеса чрез смесване на въглерод, който направи чупливото желязо по-силно. И интригуващо е, че гореспоменатите мечове от Улфберт от епохата на викингите съответстваха на металургичното качество на тези по-късно напреднали оръжия за тигел от стомана – както е видно от по-голямото съдържание на въглерод и липсата на шлака в съответните им състави.
10) Земна мина (вероятно изобретен през 13 в. Сл. Хр.) –
Според Джоузеф Нъдъм в книгата си „Наука и цивилизация в Китай“ китайските сили при династията Сун използват експлозивни мини като отбранителна стратегия срещу мародерните монголи. По време на този конкретен инцидент се отнася до 1277 г. сл. Хр., Когато един Лу Qianxia изработва „огромна бомба“, която успешно се взривява, когато монголите обсаждат южно китайско селище. Проследяването на подобни военни действия доведе до документирането на споменатата технология в известния китайски наръчник Huolongjing от XIV век . Обяснението за тези мини е свързано главно с използването на кухи чугунени топки, които по презумпция се пълнят с барут.
Достатъчно интригуващо е, че Huolongjing също има подробен пасаж, който описва използването на тактически мини, които биха могли да бъдат отклонени от движенията на противника (по този начин отразявайки съвременната ни технология). Според текста –
Тези мини се инсталират най-вече на погранични порти и проходи. Парчета бамбук се нарязват на секции с дължина девет фута, като всички септи в бамбука се отстраняват, освен само последното; и след това е превързана кръгла със свежа лента за крава. След това кипящото масло се налива в (епруветката) и се оставя там известно време, преди да бъде извадено. Предпазителят започва от дъното (на тръбата) и (черен прах) се компресира в него, за да образува експлозивна мина. Барутът запълва осем десети от тръбата, а оловни или железни пелети заемат останалото пространство; след това отвореният край се запечатва с восък. Изкопан е окоп с дълбочина пет фута (за мините да бъдат скрити). Предпазителят е свързан към устройство заизстрелване, което ги запалва при смущение.
Интересното е, че имаше случаи, когато врагът беше примамван в „зоната на преминаване“ на мини, като поставяше оръжия върху могилите, прикриващи огневите устройства (които обикновено бяха бавно горящи чаши). Подхранвана от вроденото ни желание да се захванем с лъскави (и безплатни) предмети, лошата душа би задействала настройката чрез преобръщане на тази купа, като по този начин води до запалване на предпазителите за предстоящото взривяване.
11) Мюсюлманската плаваща ракета или торпедо (вероятно концептуализирана през 13 в. Сл. Хр.) –
Сирийски химик и инженер на име Найм Ал-Дин Хасан Ал-Рамах написа книгата през 13-ти век, известна като Китаб Ал-Фурусия ва Ал Манасиб Ал-Харбия (Книга за военното коневъдство и изобретателните военни устройства). Както може да се разбере от заглавието му, много от дизайните в книгата се отнасят за завладяващи оръжейни системи, като една конкретна илюстрация показва устройство , подобно на торпедо, което може да се движи по водна повърхност. Оформена като яйце, тази измишльотина за оръжие е била предвидена да бъде направена от две тигани от листово желязо (свързани по краищата им), като по този начин се е получила крушовидна структура, която би съдържала експлозивна смес от нафта, метални ограждения и вероятно селетер.
И най-хубавото е – тази обвивка беше предвидена да се задвижва от голяма ракетна система! Освен това, самодвижещото се „торпедо“ включваше вероятен насочващ механизъм с подобна на опашката структура, който би поддържал движещата се ракета в прав път. Но за съжаление, изследователите не са успели да намерят източник, който да споменава действителната употреба на тази плаваща ракета във всеки исторически военен ангажимент.
12) Орган с 33 бъчви (концептуализиран в края на XV век) –
През края на XV в. Каноните са били предимно с рудиментарна изработка със своя допотопен механизъм, позволяващ много бавна скорост на огън. И великият Леонардо да Винчи спазваше тактическото затруднение и като решение измисляше 33-баров орган . По същество многостволната оръжейна система беше предвидена да има 33 различни пушки с малък калибър, които трябваше да бъдат подредени по 3 реда (с по 11 оръдия всяко). Този така наречен „орган“ (наподобяващ тръбите на музикален орган) трябваше да бъде подкрепен върху въртяща се платформа, която също може да бъде подвижна поради колелата си от всяка страна.
Доста интересно е да се знае, че на пръв поглед подобен залп за пистолет в действителност се използва във варианти още преди раждането на да Винчи (като „Ribauldequin“, използван по време на Стогодишната война). Въпреки това, органът на да Винчи с 33 дупки беше по-близък до моделите на картечници от 19 век – като пистолета на Гетлинг, който се хвали с по-високи скорости на огън, без проблемът с цевта да се прегрява.
13) Бронирана кола (концептуализирана в края на XV век) –
Друго невероятно схващане от да Винчи, Бронираната кола със сигурност е предшественик на съвременните военни танкове. Замислен като масивна кръгла платформа, подсилена със здрави метални пластини и задвижвана от колела – Бронираната кола е предвидена да има екипаж от 8 члена вътре в корпуса. Освен това платформата за оръжия ще носи масив от леки оръдия, като артилеристите имат 360-градусово поле на видимост, което трябва да се подпомага от наблюдателна кула в горната част.
Достатъчно е да се каже, че цялата измишльотина е трябвало да се захранва от хора – с мъжете вътре да работят върху манивелите, които да накарат колелата да се въртят. Леонардо да Винчи дори мислеше да включи коне в обхвата на коляното; но по-късно мислеше срещу това поради неконтролируемостта на животните. Но най-смущаващата част за Бронирания автомобил е подреждането на коляновите системи, които привидно вървят в противоположни посоки – като в крайна сметка правят превозното средство неподвижно. Според някои историци това може да е умишлен недостатък, тъй като „пацифистът“ да Винчи не е искал неговите военни машини да се развиват допълнително за действителни военни действия.
14) Лодки за костенурки (проектирани в края на 16 век сл. Хр.) –
Когато японските сили при император Хидейоши нахлуват в Корея през 1592 г., те се похвалиха с две значителни предимства пред своите врагове – португалците им доставяха мускети и тяхната агресивна тактика на качване на вражески кораби (подкрепени от оръдие с огън). Въпреки това корейският адмирал Сун-Шин Йи имаше отговор на тези сюжети под формата на новопроектираната костенурска лодка ( Геобуксеон на корейски). Създаден с помощта на току-що събраните частни пари, този сравнително малък флот се състои от около 120 фута дълги кораби (с греди 30 фута), покрити в железни плочи. Основната рамка беше направена от здрав червен бор или смърч, докато самата хумоносна структура включваше стабилен U-образен корпус, три бронирани палуби и две масивни мачти – всички „захранвани“ от група от над 80 жилави гребци.
Съпротивлението на Костенурката лодка обаче беше нейният специален покрив, който се състоеше от масив от метални шипове (понякога скрити със сламки), които възпираха японците да се качват на кораба. Този плашещ дизайн беше подкрепен от система от 5 вида корейски оръдия, излезли от 23 илюминатора, които имаха ефективни обхвати от 300 до 500 м (1000 фута до 1600 фута). И накрая, вдъхновяващият занаятчийски кораб беше направен още по-плашещ – с драконова глава на носа на съда, който уж издаваше серен дим, за да скрие тежкото движение на бурна лодка.
https://www.realmofhistory.com/2016/03/18/14-exceptional-weapon-systems-history-ahead-times/
Тевтонски Рицари: бр.231
10 Неща, Които Трябва Да Знаете За Германския Военен Орден
тевтонски рицари_тевтонски орден
Почти толкова известни, колкото рицарите тамплиери и болници , тевтонските рицари и популярните им изображения на екстравагантни шлемове с рогати кожени конници са предизвикали очарованието на много любители на историята. И макар последният да е бил използван само за церемониални цели, без съмнение има уникален исторически обхват, когато става дума за наследството на този средновековен военен ред.
Голяма част от него може би е свързана с факта, че Тевтонският орден направи своя военен белег в мистериозните земи на Североизточна Европа, за разлика от прочутата Света земя. Трябва също така да се отбележи, че в същото време тези „рицари“ са били по-успешни в създаването на пълноценна, икономически жизнеспособна монашеска държава ( Орденщат ), отколкото техните връстници на кръстоносните ордени като тамплиерите и болниците. Така че без допълнително обожание, нека да разгледаме десет интересни неща, които трябва да знаете за Тевтонските рицари.
1) От болница до почти изчезване –
Докато Третият кръстоносен поход е трябвало да бъде славният военен подвиг за завладяване на Светата земя от Саладин, кампанията, макар и отчасти успешна, завършва с катастрофа за императорските сили на Свещената Римска империя. Това се дължи на ненавременната смърт на император Фридрих Барбароса, преди неговата масивна армия (включваща 3000 рицари и други войски) да се приближи до оспорваните райони.
Така само остатък от неговите последователи участва в кръстоносния поход и впоследствие създава полева болница след обсадата на Акра. По-късно тази болница получи признание от папството, което установи организацията като военен орден, кръщено като Fratres Domus Hospitalis Sanctae Mariae Teutonicorum (братя от германската болница „Св. Мария“), която по-късно стана Тевтонските рицари.
Подобно на други кръстоносни ордени, Тевтонските рицари (макар и не толкова мощни, колкото тамплиерите и болниците в Левант), държали малки парцели земя и крепости по цялата Света земя, като основният им щаб се отнасял към предградието Монфор в региона на северна Палестина. Въпреки това, през 1244 г. сл. Хр., Много от военните ордени претърпяват съдбовно поражение от ръцете на аюбидите, като тевтонските рицари губят 397 от своите 400 действителни рицари в срещата.
Въпреки това огромно обръщане тевтонските рицари продължават да оказват влияние в близкото арменско кралство Киликия – възможно да се противопоставят на тамплиерите от съседното Княжество Антиохия, като по този начин предполагат как съществува политическо съперничество дори между кръстоносните религиозни ордени. Въпреки това падането на Акра през 1291 г. сл. Хр. Най-накрая символизира края на техните кръстоносни начинания в Светата земя и Тевтонският орден след това насочи вниманието си към езическите региони на самата Европа.
2) Унгарската афера –
Илюстрация от Ангъс Макбрайд.
Интересно е, че само след няколко години от своето основаване Тевтонският орден също има възможност да се установи в окръг Бурценланд ( Тера Борза ) в Трансилвания, по молба на унгарския крал Андрей II. Бурценланд беше див планински регион, обитаван от различни хора, включително власи, славяни, печенеги и дори нападащите кипчаци.
Достатъчно е да се каже, че унгарските господари бяха заинтересовани да поддържат прилика на власт над многообразните поданици на този пограничен окръг и по този начин Тевтонските рицари бяха поканени да контролират планинските проходи (като бури срещу номадските набези на Кипчак).
Въпреки че, докато Тевтонският орден получи относителна автономия във функционирането на войските си в региона, унгарският крал забрани на рицарите да издигат укрепени камъни – вероятно защото не искаше орденът да бъде военно независима фракция със силна политическа влияние в района. Но Тевтонските рицари нарушават споразумението си и започват да изграждат замъци на камък и в същото време отблъскват различни набези на Кипчак.
Така ситуацията стана сложна за унгарския монарх, който всъщност пристъпи към даването на още повече „неунгарски” земи на ордена като награда за тяхната ефективност, въпреки възприетата им „наглост“. Но уникалният политически обхват е изгасен през 1225 г. след Христа, след като много унгарски барони и влашки поданици (които са православни християни) са бунтували поради нарастващата сила на католическите тевтонски рицари. В резултат рицарите бяха безцеремонно изгонени от Унгария, което най-накрая ги подтикна да установят самостоятелна властна база.
3) Балтийското начинание –
По ирония на съдбата загубата на възможности в Унгария всъщност доведе до тевтонската решимост да създаде своя собствена крепост – възможност, предоставена им от Конрад I от Мазовия (родом от полската династия Пиаст). Херцогът водел собствените си експанзионистични войни на прилежащата езическа територия на прусите (да не се бърка с колегите им от последния ден), макар че военните му усилия се сблъсквали с вражески набези, които дори застрашавали собствената му резиденция в замъка Плоцк ,
Разочарован от пруското присъствие, херцогът най-сетне поканил озлобените Тевтонски рицари през 1226 г. сл. Хр. Да се бият с неговите врагове. Военната заповед обаче се съгласява само с молбата на Конрад при условие, че херцогът им предлага малка територия, базирана около пограничния град Кулм.
Така тевтонските рицари най-накрая създават своя независима крепост в самото сърце на Европа, а балтийската глава се разгадава чрез множество политически актове, военни действия, ужасяващи престъпления и изместващи съюзи. В пряко следствие Тевтонският орден постигна успех при гасенето на пруската държава след близо 50 години брутална война и следователно орденът всъщност управлява Прусия по грамоти, издадени от папата и Светия римски император като суверенна монашеска държава.
Що се отнася до по-голямата картина, прибалтийската граница започна борба за власт между различни европейски и евразийски фракции, включително литовци, руснаци, ливонци (включващи Естония и Латвия), шведи, католическа Полша и дори монголи и татари на Златната Орда .
4) Хохмайстърът и други възрастни хора –
Не е изненадващо, когато стана дума за организацията на Тевтонския орден, имаше много прилики с други кръстоносни ордени като тамплиери и болници. За тази цел най-горната административна прослойка включва Хохмейстера (буквално „висш господар“), който е бил Велики майстори на Тевтонските рицари, придружен от представители на Балей
(административни провинции) и петима други висши офицери, чиито титли варираха от касиер , Върховен Маршал до дори Върховен Дрейпър.
Интересно е, че изборът на Хохмайстер пое по демократичен път, който беше доста несравним в средновековието. Започна с номинирането на брат-рицар за избран вожд и той пристъпи към избора на своя другар и тези двама рицари от своя страна избраха третия член и така нататък, докато 13 избиратели бяха избрани за избирателния колеж ( теоретично представляващ по-голямата част от членовете на Тевтонския орден). Тези тринадесет членове най-накрая бяха отговорни за избора на Великия господар.
5) Парадоксът на „Ниско рицарите“ –
Интересно е, че въпреки някои корелации с други европейски военни ордени по отношение на организацията, основната разлика на Тевтонските рицари със своите връстници по ирония на съдбата се отнася и до самите „рицари“. Това се дължеше главно на уникалните социални слоеве министри, присъстващи в средновековна Германия – от където бяха вербувани повечето рицари от Тевтонския орден.
Всъщност през XII в. Сл. Н. Е. Много от тези министри са определени като „слуги“ ( Dienstmann ). По същество, докато ранните министри са формирали своя военен клас, техният теоретичен статус е бил сходен с този на крепостни. За тази цел исторически първите европейски рицари вероятно също произхождат от селски произход, за разлика от техните възприемани благородни носители.
Сега, разбира се, през следващите десетилетия социалният статус на ministiales взе значителен тласък, като по този начин отразява възхода на европейските рицари както във военна, така и в политическа роля. Към средата на 13 век много от Dienstmann активно се използват като рицари от домакинството, като по този начин придават доверие на пътя си към благородници.
Към 14 век асоциацията на германски рицар с крепостничество почти напълно изчезна и като такива много от тези военни се появиха като Ritterschaft , автономната класа на рицарите в германските провинции, които формират главно долното благородство. (Изображение за връзка тук )
6) „Полубраците“ и „братята на мечовете“ –
Пълноправните членове на Тевтонския орден също бяха придружени от Halb-bruder (полубрат), който предпочиташе да носи сиви мантии вместо бели, и по този начин също бяха наречени Graumantler . Вероятно е много от тези полубрати да не са взели строгите си монашески обети, което от своя страна им е позволило да сключат брак.
Що се отнася до военната страна на дела, Halb-Bruder вероятно са били наети като тежка пехота, въпреки че основният им практически принос е включвал изпълнението на селскостопански задачи в рамките на тевтонската крепост. Освен това в заповедта се използваше и отделен „служебен“ клас, известен като Diener , който се въвеждаше главно като въоръжен гарнизон и функционираше като арбалетна милиция или дори монтирани пехотници.
Тъй като ние говорим за европейските средновековни военни ордени, третият епископ на Рига е известен с установяването на отделните Ливонски братя на меча, вероятно през 1204 г. сл. Хр. За съжаление на организацията, тя срещна тежко поражение през 1236 г. сл. Хр. (Или 1238 г. сл. Хр.) От ръцете на обединените сили на самогитите и семигалите (и двете литовски племена) в това, което е известно като битката при Сауле.
Една от основните жертви на срещата включваше гросмайстора на ордена (заедно с 60 други високопоставени рицари) и в резултат на това останалите сили най-накрая бяха обединени с по-мощния Тевтонски орден.
След моментните сливащи се епизоди, те бяха известни като Ливонски орден или просто „братята на мечовете“ (или Schwertbrüderorden на немски). Интересно е, че докато споменатата по-горе битка бележи затъмнението на първоначалната организация, Тевтонският орден застава да спечели допълнителни 100 рицари, 500 монтирани сержанти, 400 германски васални войници, 700 наемници и вероятно над 4000 помощници, заедно с шест замъка и плеяда на по-малки територии в Ливония.
7) Други членове на Тевтонски орден –
За пореден път, подобно на много от съвременните им военни ордени, войската на Тевтонските рицари не зависи само от съименните рицари (които винаги формираха малцинство от наличните сили) или дори полубратята. Всъщност основен източник на военна работна сила идва от победените пруси, особено от тяхната „германизирана“ благородство и свободни лица ( Witinge ), които възприемат много от западноевропейските видове броня и стилове на война.
И макар че не им беше позволено официално да се присъединят към ордена, тяхната родна тактика често помагаше в противодействието на все още езическите литовци, около 13 век сл. Освен това имало и пруските помощници, които се сражавали като лека конница, допълнени от други местни вождове, които са родом от Ливония и Естония.
Интересното е, че силите на Тевтонския орден са били подкрепени от „светските” рицари-заселници, които са били надарени със земи, замъци и десятъци по заповед на хохмейстера , в замяна на конвенционалната феодална военна служба от съвременния период. Орденът също приветства „случайни“ кръстоносци, които всъщност доброволно се присъединяват към тевтонските чинове и го възприемат като част от религиозния си дълг. Тези мъже обикновено произхождат от високото благородство, разпространено в Европа, с един подходящ пример, свързан с крал Йоан от Чехия, който ослепел след като страдал от генетично заболяване, докато е бил кръстоносен в Литва през 1336 г. сл. Хр.
И накрая, като повечето армии от късно средновековието, Тевтонският орден се възползва от наемници, включително известните генуезки арбалет. В действителност, прекомерното им разчитане на наемници в началото на 16 век (като посветени артилеристи) доведе до нарастване на данъчното облагане на всички контролирани от тях територии.
8) Войните търговци –
Друго сходство, споделено между средновековните кръстоносни войски, беше способността им да поддържат търговски пътища, докато провеждаха военни кампании и наказателни акции. За тази цел много високата цена на войната е от решаващо значение за икономическата подкрепа. В случая с Тевтонския орден, докато основната им сила се основаваше на крепостите на Германия, много от братята имаха за задача да подхранват своята икономика в новозахванатите територии на Прусия и Прибалтика.
В резултат на това много от рицарите също поеха мантията на проницателни бизнесмени, които често са склонни да бъдат експерти в търговията със стоки като пшеница, кожи и вълна. С течение на времето много от братята от Тевтонския орден изиграха своята жизненоважна търговска роля в поддържането на междуселищни търговски пътища, простиращи се от Европа до Близкия изток през Балканите и Гърция.
Друг важен източник на приходи (и работна ръка) за поръчката идват от колонизаторите, които основно са родом от най-близките региони на Германия. Привлечени от редица привилегии с ниско данъчно облагане, обработваеми земи и дори (понякога) изискването за сравнително лека феодална служба, тези заселници осигуряват така необходимия икономически тласък на покорените земи.
И дори извън търговията и уреждането, Тевтонският орден също насочи вниманието си към индустриалния капацитет на даден регион по отношение на производството. За тази цел производственият обхват на търговски продукти като коне, вълна, кожа, пшеница, вар и сол, се съхраняваше под строги правила чрез гилдии, установени в градовете. По същество тевтонската икономика се контролираше и стимулираше от търговските трифекти на търговията, промишлеността и селското стопанство.
9) Стратегията на укрепленията –
Илюстрация от Дарън Тан (ArtStation).
Трябва да се отбележи, че за разлика от повечето средновековни европейски биткойни, военните зони на Балтийско море са били засегнати от замръзване на зимните условия, които дори биха могли да осквернят цели армии от номинално облечени пехотници чрез своята невероятна гама от виелици и шквали.
Тези жестоки зимни условия бяха допълнително изострени през летните времена от неочаквани наводнения от сезонните размразявания, което от своя страна направи обширните блатисти райони неудобни за паша на коне. По същество стратегията за осигуряване на победи при подобни сценарии не само включваше побеждаване на врагове на бойното поле, но и изискваше армиите да запазят логистичните линии на снабдяване и провизии.
И точно там тевтонските рицари използваха своето предимство, като предпочитаха да строят каменни замъци и да налагат крепости в новозавоюваните райони. Например, в по-късните кампании на Прусия (до втората половина на XIII век) орденът използва отдавна начертаната стратегия за постепенно изтласкване на противника и установяване на укрепления в тези трудно спечелени региони.
Следователно този военен обхват създаваше плътна мрежа от отбранителни квартали (снабдени с провизии и обитавани от заселници – както споменахме по-рано), където техните армии биха могли да се оттеглят или да се убедят при неблагоприятни обстоятелства. В същото време тези събрани армии, подкрепени от провизии, чието ядро включва бронирана конница и специализирани арбалети, могат бързо да нанесат удар на врага, когато възможността се представи. (Изображение за връзка тук )
10) Икономиката на „човешкия“ плячка –
Тевтонски рицари в битката при езерото Пейп.
Горчивата истина на средновековно бойно поле често се превеждаше на безпощадното клане на ранени войници или безусловно клане на бягащи врагове. Обективно подобни брутални мерки бяха използвани не за да се поберат в никакъв садистичен разказ, а по-скоро като практически действия, които веднага биха могли да принудят резултата от трудно спечелената битка и нейните политически последствия. Тъй като обаче говорим за „практичността“ на ситуацията, имаше и случаи, когато противниковите войници бяха пленени и продадени в робство.
Всъщност в Балтийските кръстоносни походи хората бяха една от важните форми на плячка не само за Тевтонския орден, но и за неговите литовски врагове. Освен това, обремененият обхват не се ограничаваше само до залавянето на войски на бойните полета, но също така се разширява и до масови отвличания на жени и деца в оградените села и селища – което може да доведе до стотици хиляди роби, които бяха иззети от родините си.
Повечето от тях са били използвани като принудителен труд в градове с каменни стени и селскостопанските села, управлявани от тевтонските рицари. По време на редки парли също били откупени заловени вражески войници, особено ако враговете идвали от по-високи благородни редици.
Почетно споменаване –
Строги закони и кодове на „бедността“ –
