Мария Герасова

 ЖИВОТЪТ Е МИГ

роман

ИНЦИДЕНТЪТ

Вик проряза тишината. Вик за помощ или се раждаше нов живот.Не, той сякаш идваше дълбоко от недрата на земята. Някой наистина търсеше спасение! А наоколо беше безлюдно. Тук-таме се мяркаха червените отражения на неоновите лампи по пустия булевард. В далечина се чу клаксон на кола. Въздухът наоколо пареше от нажежените газове и предвещаваше нещо, което щеше да се случи. По булеварда, някой сякаш държеше времето в ръцете си. Сив джип изсъска с гуми и спря на края на булеварда. Шофьорът отвори вратата и слезе с млада жена на ръка, която стенеше. Изведнъж викът стана силен, приглушителен.

Той постла шареното одеяло, което носеше  заедно с жената върху твърдата земя близо до джипа и я постави да легне върху него. Тя продължаваше да стане. Мъжът се наведе над стенещото тяло и изведнъж тишината се наруши от детски плач. Очите на младата жена се изпълниха с искри и много бързо, едри капки се стекоха по бузите ù. Той непохватно грабна малкото телце, набързо го обви в пъстрото одеалце, след което го остави да лежи върху земята. Подхвана младата жена през кръста и я качи в джипа. Върна се назад. Погледна малкото с поглед, от който всеки момент щяха да изскочат пламъци, ритна го с крак един-два пъти и забърза към джипа. Новороденото не подозираше какво беше се случило с него.

Настъпи тишина в черния мрак. Неочаквано се мярна фигура на жена, която вървеше поклащайки се ту на една, ту на друга страна.Приближи се и се свлече като ранена гургулица върху детето. Чу се наново стенещ вик и всичко затихна. Беше младата жена, която дари живот на това невинно създание. Кръв се стичаше по краката ù образуваше локва около двете тела. Последен вик и очите ù се притвориха. Тя впери поглед там- в черното пространство, въздъхна тежко и всичко затихна.

Пискливият глас на малкото телце пробуди тишината и политна в пространството, където се чуваха клапсони на коли и светлини на фарова. В далечина се появи човек, облечен във вехти дрехи. Личеше се, че беше един от многото, които обикаляха улиците и просеха милостиня. За малко да се сблъска с телата. Дръпна жената, но нейното тяло беше безжизнено.Приближи малкото телце и по бузите му се стекоха бистри сълзи. Взе чергата от земята, зави телцето и го подхвана  в прегръдките си. Тръгна. Мракът го пое в прегръдката си. Вървеше, вървеше без път и посока. Спря пред облян с неонова светлина магазин. На витрината се виждаха два манекена, облечени в спортни дрехи. Те сякаш отправих поглед към него и му говореха мислено: “Браво човече, ти направи едно велико дело.” Той се обърна към тях и също мислено им отговори : “Какво дело? Аз просто помогнах на бедното създание”. Той обърна гръб на маникените и се скри в мрака.Спря пред купчина стари вещи . Постави вързопчето с малкото същество върху тях и се сгуши в стара разръфана черга. Замисли се какво да прави. Чу се пискливото гласче на детето. “Навярно, то беше гладно! С какво да го нахрани. Та и за него нямаше какво да се нахрани. Така беше се замислил, когато до него се приближиха две фигури- на мъж и на жена. Той протегна съсухрената си ръка към тях. Те се спряха и загледаха малкото вързопче.

- Човече, това дете твое ли е? С какво го храниш? Попита мъжът.

Очите на просека се разшириха и две едри капки потекоха по лицето му.

- Приятели!- обърна се той към тях. Това същество го намерих на улицата изоставено. До него лежеше мъртва млада жена. Аз го грабнах, а жената оставих да лежи на тротоара.

- Извършил си грях, човече. Хайде, покажи ни къде изостави жената! Навярно е неговата майка. Нещо лошо се е случило с нея.

- Да, да. Не помислих за това.

- Хайде заведи ни при майката. Така не може да се изостави човек.

Жената поде гальовно в прегръдката си малкото същество и тримата тръгнаха към мястото, където лежеше безжизнено младата жена. Спряха пред нея. Тя беше мъртва.

- Да извикаме такси- чу се гласа на младия мъж.

- А ето. Късмет. Да го спрем!- и той махна с ръка..

Таксито спря пред тях.

- Хайде приятел! Да качим жената и право в болницата! А детето явно е нейно. Не знам как се е озовала тук. Родила го на улицата. Кой беше тоя, дето  я изоставил да умре.! Явно няма съвест.

- Качвайте се!- подкани шофьора и те потеглиха. Спряха пред голяма бях сграда, на която пишеше “ Градска болница“. Влязоха  и се насочиха към рецепцията. Там стоеше жена в бяла престилка.

- Госпожо, моля ви! Вижте, намерихме това дете на улицата, а до него лежеше мъртвата му майка. Помогнете ни, не знаем какво да правим!

- Ще се обадим до полицията. Трябва да знаем коя е тя. Не виждам никакви документи – и звънна по телефона. – Ало първо районно, моля, елате на рецепцията в болницата!

- Кой се обажда?- чу се мъжки глас в слушалката.

- Ало, ало, моля ви, не разбрахте ли? Имаме неизяснен случай. Тук лежи неизвестна мъртва жена, без документи. До нея едно малко същество.

- Идваме- отговори гласът и настъпи тишина на очакване.

Мина известно време и пред вратата се появи не много едър мъж, облечен в полицейска униформа.Приближи се до рецепцията и попита:

- Коя е жената?- попита полицаят.

- Жената я настанихме в моргата, а детето ще настаним в родилния дом-  отговори жената с бялата манта.

- Ще пуснем информация за издирване.  Ще изпратим човек, за да направи снимка? А може да е и криминален случай.

- Да. Ще очакваме. И нека да е по- скоро. Трябва да издирим близките и, за да приберат тялото.

- Сега тръгвам,скоро ще дойде човек от полицията. Хайде изчакайте!- с рязък тон нареди полицаят.

Настъпи мълчание. Двойката млади хора се приготвиха да тръгнат.

-Моля ви, когато случаят се изясни, обадете ни се! Все пак сме хора. Това е моят джи ес ем- произнесе младият мъж. Ще очакваме!

И те тръгнаха по дългия салон на болницата, и излязоха.

Изминаха няколко часа и на вратата се показа мъж с камера в ръце, и се насочи  към рецепцията.

- Госпожо- обърна се той към жената с бялата престилка. – Къде е моргата? Заведете ме, да снимам жената!

- Един момент. Ще извикам санитаря, за да ви заведе. Хайде, ето го и него.- Иване, заведе господина до моргата! Нека да снима трупът на жената, която скоро занесохме!

- Хайде господин инспектор! Сега ще ви заведа. Ето, насам.

И двамата тръгнаха по коридора. Стигнаха пред вратата на моргата и влязоха вътре.

-.Ето, това е трупът- каза санитарят-и отметна белият чаршаф, с който беше покрито жената.

Инспекторът насочи поглед и за малко да изтърве фотоапаратът. В погледа му се прочете изненада.

-Та това е Радост, дъщерята на съседа Петко. Знаете ли, колко време я търсим. Изчезна безследно.

- Смятам, че това е престъпление- отговори санитарят.

- Престъпление е, човече. Престъпление, ами какво друго!  Отдавна изчезна това момиче

-Отдавна ли изчезна?- изненада санитаря.

- Има година. Не можахме да я открием.. продължи инспекторът.

- Ето ти, че тази случайност я доведе тук и да я намерите- продължи санитарят.

- Не знам какво е станало с нея, но голяма трагедия. Как ще кажа на баща й!

- Трудна работа господин  инспектор. Ако може, ние да съобщим да дойде тук, да я разпознаят. Може би ще бъде по-  добре..

- Виж, това е идея. В този случай няма да я снимам. Ще съобщя на колегите, че я познавам. Но чудно ми е, какво е станало с нея!

- Не знам кой беше този изрод! Да изостави това момиче на улицата, както разбрах от сестрата. Да роди там и да умре. Клетото, почти дете, а родило дете. Продължи санитаря.

- Ще разкрием цялата истина и ще разберем, кой направи това злодеяние- продължи полицаят. – За сега си тръгвам, а вие съобщете на родителите й!! Ще издиря телефонът им и ще ви се обадя. Хайде, да тръгваме!

И двамата излязоха навън.

РИДАЕЩИТЕ РОДИТЕЛИ

-Обадете  се на родителите! Те са мои съседи- произнесе полицаят.

Сестрата го погледна с изненадва, а в погледът и се четеше изненада.

- Какво и интересно съвпадение! Ще чакам да ми се обадете, да ми кажете телефонният им номер. А ние ще съобщим!

Полицаят си тръгна и санитарят се приближи до сестрата.

- Сестра Янкова. На това му се казва чудо. Момичето в моргата се казва Радост, а то било комшийско момиче на полицая- продължи санитарят.

- Наистина. На това му казвам съвпадение. Поне няма да има издирване.

- Така е. Знаеш ли? От една година родителите на Радост я търсят и сега вече ще я намерят. На съдбата им предлага такава голяма изненада- смъртта на дъщеря им.

- Голяма трагедия- прекъсва го сестрата.. Да видят чедото си мъртво.

В това време телефонът звънна.

- Ало- чу се в слушалката мъжки глас. Аз съм от полицията.Обаждам се да ви  кажа телефона на родителите на момичето.

- Аха. Значи сте вие. Слушам…

-0898..- продължи полицаят. Обадете се и веднага ми предайте всичко, което се случва. Ще започнем разследване. Това според мен е криминален случай.

- Мерси господин полицай. Веднага ще звъннем и ще ви се обадя.

- Ще чакам вашето обаждане в най- скоро време- отговори полицаят.

Гласът притихна и сестрата свали слушалката.След това набра номерът, който й издиктува полицаят.

-Ало, тук ли е семейството на Радост?

- Да отговори женски глас.

- С кого разговарям, госпожо.

- Аз съм майката на Радост. Ако питате за нея, от една година я търсим и не можем да я намерим.

- По този повод ви се обаждам. Елате в градската болница.В моргата лежи трупа на едно момиче.

- Какво, какво е станало с дъщеря ни?

Чу се ридание и всичко заглъхна. Измина близо час и на рецепцията се появиха мъж и жена.

-Ние сме родителите на Радост. Къде е тя? Къде е чедото ни? Заведете ни в моргата, моля!

И сълзи напираха в очите на жената. Сестра Янева наново извика санитаря и помоли да заведе родителите в моргата.

-Хайде, елате насам!- подкани санитарят.

Тримата тръгнаха. Спряха за минутка пред вратата на моргата. Санитарят отвори вратата и те влязоха вътре. Спряха пред мъртвото тяло, завито в бял чаршаф. Санитарят се доближи до тялото и разгърна чаршафа.

- Момичето ми- зарида силно жената.- Какво са ти направили! Кой беше този изрод! Няма да остане ненаказан.

- Мойта малка Радост. Мойта мила дъщеря на татко. Как ще кажем на баба ти  Вили. Тя горката както едвам крети, не знам как ще издържи новината, че вече я няма любимата й внучка. Нали на нея я кръстихме.

- Ох , мъжо. Не знам какво ще правим без нея! Горкото ми детенце. Милата ми Радост. Какво ще правим без теб? Цяла година те търсихме, а сега те намираме. Завинаги ще легнеш в черната земя. Отиде си толкоз рано. А трябваше да живееш, да се радваш на живота.

- Жено, хайде да тръгваме. Ще си я вземем у дома. Да си кажем последно сбогом. Сега колко работа ни чака. Никролог, да намерим гроб, смъртен акт и още куп други неща. Хайде, като се приберем, ще мислим!

Тримата излязоха от моргата. Отидоха до кабинета на доктора и влязоха.

- Докторе, моля ви, не искаме да и правите аутопсия-обърна се бащата към доктора.

- Необходимо е да направим , за да установим часът на смъртта и причината.

- Ох докторе, ох чедото ни- зарида майката. Нямаме друг избор. Нали мъжо?

- И вземете дрехите на момичето. Санитарят ще ви ги донесе.

Двамата изчакаха докато санитарят им донесе дрехите и тръгнаха. Излязоха от болницата и се качиха в колата. Колата даде назад и се насочи към гъмжащата от коли улица.

У ДОМА

Колата спря пред блока. Слънцето препичаше и жарките му лъчи пробождаха ранените души на Петко и Невена.

- Как ще съобщим тъжната вест мила, на мама?- наруши мълчанието дрезгавият глас на Петко.

- И аз не знам. Мама от доста време е болна, а това, може да предизвика криза. А може би още по- лошо.

- Кажи ми, кажи ми- разтресе глава Петко. Как да й съобщим?

- И аз не знам. В крайна сметка трябва да й кажем. Това не може да се скрие. Скоро ще докарат трупа на Радост тук. Не искам да я оставят в моргата. Там е така студено и мрачно. Поне в последните дни да е при нас.

- Съгласен съм с теб, мъжо. Но мама!…

- Трябва да внимаваме за нея. Тя е много болна.

- Но все пак е силен човек. Изпрати за винаги на онзи свят, брат си,  сестра си и брата, на  баща ми. Дори при погребението ни забрани да плачем.

- Да, Петьо. Помниш ли какво каза на погребението на баща ми?

- Да, да. Не плачете, защото с нас плачат и те. Няма да носете черно, защото починалите не ни виждат.

- Да, тя дори не сложи черни дрехи. Само едно черно шалче.

- Бях сънувал интересен сън. Яви ми се тате. Каза ми. Аз съм жив и не плачете, защото се къпя в сълзи. Аз знам всичко за теб. Виждам всички твои мисли. Знам всички твои болки и се старая да ти помагам от тук.

- Всичко това съм чувала и от други хора. Поне вярвам, че смърт няма. Че има друг един свят, в който няма болки и страдания. Починалите ни виждат отгоре и ни помагат в тежки моменти. Затова трябва да се молим за тях.

- Да. Затова мама пали кандило всяка събота. Казва, че е за опрощение на греховете на починалите. Че им трябва светлина, за да виждат по- добре- прекъсва я Петър.

- Но все пак на нас ни е жално за тях.

- Мисля, че не трябва да ги жалим, а да се радваме, че са се отървали от страданията.

- Петьо, те живеят чрез нас. Така ми беше казала една приятелка, която прави контакт с починалите.

- Венче, все пак съм малко скептичен. Не вярвам сто процента, че починалите продължават да живеят.

- Ей, Петьо. Не бъди такъв скептик! Нали заедно прочетохме книгата на Реймонд Муди,  „Живот след смъртта“.

- Когато видя някой починал, тогава ще повярвам- отвърна Петър.

- Ние не можем да виждаме починалите, защото доколкото сподели моята приятелка, след физическата смърт, вече са част от ефира. Тя ги виждала като второ подобие от нас, но както виждаш сянката. Всеки починал имал различно излъчване- отвърна Невена.

- Аха, как така различно излъчване. Какво е това излъчване?

- Това, мили мъжо е вибрационното ниво на човешката същност. Така да я наречем. Чрез вибрациите, можем да определим духовното ниво на човешката същност. Това ще рече на починалия.

- Значи това било излъчване?

- Да .Знаеш ли, добрият човек излъчва чиста енергия. И когато сме в негово обкръжение, се чувстваме много приятно. И обратното, лошият човек излъчва отрицателна енергия и когато сме с него ставаме неспокойни, нервни, започваме да чувстваме силна огнена вълна.

- Така ли, Венче? Понякога, когато някой ме ядоса, обиди ме, аз чувствам същите оплаквания.

- Така е. Защото, той излъчва отрицателна енергия. Такъв човек започва да черпи от твоята енергия. Някой хора ги наричат енергийни вампири.

- Какво значи тава?

- Ами човекът, който черпи енергия от теб.

- Но това е много опасно.

- Разбира се. Ако често си в контакт с такива хора, те непрекъснато черпят от твоята енергия и тогава започва енергиен разпад на клетките. А следствието от това, навярно се досещаш. Чувстваш се много отпаднал, раздразнителен, неспокоен.

- Така ли? Но ти откъде знаеш тези неща?

- Ами ходих на едни курс по усъвършенстване. Ти не подозираш, колко още неща знам. Този курс ми отвори очите. „Овладей себе си“ се казва. От него научих много истини за нашия живот, който е вечен и смърт няма. Затова не трябва да се казва „той умря“, а „той почина“. Смърт няма, а има вечен живот. Един път на земята във нашето физическо тяло, друг път в ефира, с нашето ефирно тяло. Затова починалите се виждат подобие на нас, като сянка.

- А нашата дъщеря сигурно сега ни вижда и слуша какво говорим!

- Може да е така. Тя трябва да узнае тези истини и да не се страхува от смъртта.

- Петьо, искам да я сънуваме, за да узнаем какво се е случило с нея.

- Дано това се случи. Ако я видя на сън, ще се радвам да сподели истината за себе си. Нали каза, че трябва да се радваме, когато даден човек почине.

- Подозирам, че нещо много лошо се е случило с нея. Дано полицията разкрие тази истина.

- Може пък да се яви в съня ни и ни разкаже. Дай Боже.

- Дано я сънувам. Милата ми тя. Какво ли е изживяла!

- Май много се заговорихме. Мама какво ли  си мисли за нас. „Отидоха и не се върнаха“.

- Да затворим колата и да влизаме!

Петьо заключва колата и влязоха. Посреща ги баба Вили.

-Хайде те бе, деца! Душичката ми си свива от чакане. Какво е станало с Радост? Казвайте, казвайте бързо! Май ще е нещо лошо!

Венчето се приближи и хвана ръката на старицата.

-Мамо- с пресипнал глас изрече Невена.- Намелихме детето.

-Тъй ли. Къде, къде е сега?

- Ами, ами…

-Нещо лошо е станало с нея, нали?

- Да…

- Предчувствах си Венче. Тъй да знаеш. Снощи сънувах сън, че Радост се дави в една мътна река. Вика за помощ, но няма кой да я чуе. Събудих се и цялата треперих. Сърцето ми биеше силно, за малко да изскочи.Да не се е удавила?

- Нещо подобно, мамо. Не се е удавила,а лежи безжизнена в моргата.

- Ле, ле, мале… Милото ми детенце… силен звук се изтръгна от устата й. Сълзи се стекоха по лицето й. Не, не, не може да бъде вярно. Детенцето ми. Милото ми внуче.

- Момо.Имаме си и внуче. То ще замести Радост.

- Как така, внуче?

- Родила е на улицата и там си останала завинаги. Немерил я един просяк. Двама младежи- момиче и момче са го видели случайно. И така, отнесли с линейка Радост и бебето в болницата.

- Къде е бебето? Къде е моето пра внуче?

- Живичко е. Настанили са го в родилния дом.

-Хайде, хайде, бързо идете и го вземете! Искам да си видя пра внучето!

- Мамо, по- спокойно. На вземем Радост от болницата, ще отидем и за нашето бебе.

- Ох. И това ли трябваше да ми дойде на главата.Кой зъл човек беше изоставил милата ми внучка?

- За това ще се погрижи полицията. Да се надявам, че ще го намерят. Няма да му се размини. Ще ни се обадят от болницата, за да отидем да си вземем Радост.

- Добре, добре. Да изчакаме!

Всичко затихна.Тишината обгърна със своя воал стаята и тези, които я обитаваха. Миг на затишие и вик  на уплашен заек се понесе сред тишината и се удари в стената. Откъслечно ридание и поток от сълзи по лицата на всички.Някаква сянка прекоси стаята и се приближи до стаята на Радост Телевизорът в хола сам се включи.

-Чедото ни. Чедото ни е тука. Сякаш иска да ни каже нещо.

Венчето се приближи до телевизора и го спря. Чу се някакво почукване върху него и настъпи тишина. Тишината, от липсата на Радост.

НОВИНАТА

Изминаха два дни на очакване. Обадиха се от болницата да отидат да вземат Радост. Петко и Невена се приготвиха   и тръгнаха. Слязоха и запалиха колата. Тръгнаха към болницата. Влязоха и потърсиха лекарската стая. Посрещна ги доктор Иванов и попита:

- Вие навярно сте майката на починалото момиче?

- Да- отговориха в един глас двамата.

- Направихме аутопсия, няма насилствена смърт. Момичето е починало от кръвозагуба при раждането на бебето.

- Съгласни сме с това, но защо е родила на пътя?Кой я беше изхвърлил да роди там? Ние я търсихме цяла година. Чакахме я този ден от училище. Тъкмо завършваше 12 клас и скоро щеше да бъде абитуриентка. И не  се върна.  Чакахме, чакаме и се обърнахме към полицията.  Но и следа нямаше от нея.

- Не мога да ви отговоря, госпожо. Полицията ще се заеме със случая.

- Та те я търсиха цяла година и не можаха да я открият. Вече е при нас, но вижте…

- Вече можете да си я приберете. Виждате, полицията вече знае и ще започне да търси злосторника.

- Ох, докторе. Не желая на най- големият си душманин  да дойде на главата му. Едничкото ми чедо си отиде толкова младо от този свят. Вместо да се радва, ще отиде в черната земя.

- Хайде приберете си я в къщи и се подгответе! Не плачете! И да плачете, не можете да върнете чедото си. Само се молете, да намерите този, който й причини това. Мястото му не е при нас, в затвора и то за цял живот.

- Хайде мъжо, да приберем детето! И да го приготвим за вечното му жилище!

Бяха извикали погребална кола, за да приберат тялото. Сложиха тялото на Радост в ковчега, който бяха приготвили и потеглиха за в къщи. Колата спря пред входа на блока.

Извадиха мъртвото тяло и с него се качиха на петия  етаж с асансьора. Отвориха вратата и влязоха в хола. Поставиха Радост да легне на леглото в нейната стая

-Да я изкъпем и после ще  я облечем  с абитуриентските дрехи. Оставаше й много малко да я видим като абитуриентка. Но нямаше късмет горкото ни дете. – Дъще, мила дъще, кой ти причини такова голямо зло!- наведе се Невена над тялото и заплака. Сълзите се стичаха и капеха върху Радост.

За миг на Невена й се стори, че очите на момичето потрепнаха и някаква загадъчна усмивка се появи на лицето. Но това беше само миг. Или беше й се въобразило.

-Венче, отивам да взема ковчега от долу- чу се гласа на Петьо. Вие пригответе Радост!

- Върви, не се притеснявай. Докато дойдеш, всичко ще е готово.

Петьо отвори вратата и излезе. След  малко се върна с ковчега.

-Ето, къде да го сложа?

- Може върху масата в хола- отговори Невена.

Положиха тялото на момичето в ковчега. Радост  сияеше цялата. Сякаш беше жива. Беше облечена в абитуриентската си рокля. Като че ли всеки момент ще излезе и ще отиде на бала.

Невена си представи, как ще украсят колата с цветя и балони. Преди да се качи Радост в колата, Петьо ще отвори бутилката с шампанско. И когато шампанското се разлее, той ще викне“Да ти е честито Радост. Вече влизаш в нов живот. Да си ни жива и здрава да се радваме на внуци и правнуци“.

Но всичко това беше само видение, което се разля като шампанското и се стопи. Сега Радост лежеше безжизнено в ковчега и чакаше да отлети завинаги като птичка от родното си гнездо. Там я чакаше вечният й дом.

Този ден тялото й щеше да остане в дома.  Очакваха  всички  близки, приятели и роднини  да дойдат за последно сбогом с нея. Невена беше се обадила на всички.

Множество жени,  мъже- роднините, деца младежи влизаха и излизаха, за да се сбогуват с Радост. Приятелят й Златан дойде почти последен. Приближи се до ковчега на момичета. Наведе глава, постави ръка върху главата й прегърна я и я целуна. Сълзи напираха в очите му. Запали една свещичка и си тръгна.

На другия ден погребаха Радост в Централни гробища, до баба й Севда. Тя беше си отишла много рано. И сега Радост се прегърна с баба си във вечна прегръдка. На погребението бяха дошли всички поканени.

Домът на Невена и Петьо от една година беше пуст, а сега стана още по- пуст. Само баба Радост напомняше ,че тя имаше внучка, но тя се отиде преди нея в другия свят, светът, от който никога нямаше да се върне.

„Защо си отиде чедо. Не ти беше времето. Да бях аз си отишла“. Чу се хрипкащият глас на баба  Вили. Сълзите  се стичаха по набразденото й лице, което беше се променило с времето. А каква красавица беше на младини. Внучка и Радост приличаше на нея. Сякаш тя беше я родила.

И този ден мина.Всички трябваше да намерят сили да живеят. Годините бяха са изнизали и Невена не можеше повече да има деца. Радост беше й останала едничка. Мъка от съжаление таеше в душата си, че не си родиха друго дете. Но времето не чака, както и годинките. Нищо не можеше да се върне назад.Радост беше едничката им радост и бяха щастливи с нея. Тя беше весело и усмихнато дете. Със своя смях изпълваше къщата им. Откакто изчезна преди една година, нямаше мира  и покой в сърцето на Невена. Очите й се изсушиха от сълзите по изгубеното дете. Къде ли тогава не ходеха и се молеха да я намерят. Но всичко беше без успех. И ето в един момент, тя се прибра, но как.

Изминаха три дни и от полицията дойде покана, да се явят  там. Полицията беше започнала следствие за причината и причинителя на това злодеяние. Невена и Петьо се явиха при разследващият следовател. Но какво можеха да кажат те.

-Госпожо, за сега нямаме никаква информация. Можете ли да ми кажете за някоя нейна приятелка от училище. Може да отрием последният, който е видял вашата дъщеря- започна той.

- Не нямаме никаква информация Нейните съученици вече завършиха училище и поеха своя път в живота.

- А може би нейна приятелка от класа, в който е учила.

-  Да, има една приятелка. Дори дойде на погребението.

- Как да се свържем с нея? Знаете ли телефон, адрес?

- Да, мога да ви кажа телефона й. По него се свързахме с нея, да й кажем за погребението.

- Дайте го, моля! Ще я потърсим по него. Дано тръгнем по някаква следа.

Невена издиктува на следователя номера. Казаха си довиждане и тръгнаха с колата към дома. Прибраха сее и седнаха да обядват. Двамата бяха си взели отпуска, за да се погрижат за погребението на Радост. Невена всеки ден ходеше на гробища да прелива на гроба. Знаеше, че четиридесет дни трябва да ходи всеки ден. А днес беше деветият. Двамата с Петьо отидоха на гроба.Дойдоха роднини и приятели Хапнаха си за бог да прости. Радост много обичаше шкембе чорба. Не бяха забравили да донесат от нея, за да си похапнат, а и да си похапне Радост от нея. Много обичаше ябълки и баничка със сирене. Всичко това,  Невена нареди върху гроба на момичето и всички си похапнаха сладко, сладко. В тях виждаше Радост, как си похапва така, както те си похапваха.Сякаш я видя жива сред тях. Беше облечена в абитуриентската си рокля  и играеше някакъв невероятен танц. Но всички беше само миг на някакво опиянение. Сякаш беше изпаднала в някакво състояние на унес и беше се сляла с танца на Радост.

Слънцето препичаше и стана много горещо. Невена прибра приборите  и дълго се взираше в гроба на момичето. Сълзи напираха в очите й, но се въздържа . Бяха й казали, че не трябва да плаче, защото починалите се къпят в река от сълзи. Невена беше силна жена.С последни усилия въздържа сълзите в очите си.Взе чантата и тръгнаха по пътеката, която бяха направили между гробовете.

Този ден беше тежък за Невита. Пробраха се с Петьо в къщи, но не я свърташе на едно място. Отиде до мивката. Изми приборите и за момент и се стори, че Радост стои до нея и се усмихва. Сякаш чу гласа й. :“Мамо, не плачи. Аз съм добре, макар че ми и много мъчно за вас..“ Тези думи сякаш я успокоиха. „Наистина.Починалите винаги са около нас. Няма да плача Радост.Обещавам ти.“- полугласно изрече тя.

В  съседната стая се чу гласа на свекърва й Вили.

- Венче, Венче, какво думаш?

- Не  се притеснявай, мамо! Говоря си сама, да ми мине.

- Ами  тогава и аз да си говоря, та да ми мине мъката, щото чедото ни вече го няма.

- Недей, мамо. То вече го няма, но духът й винаги ще е при нас. Усмихни се, та да се усмихне и нашата Радост!

- Какви го говориш. Още не са минали четирсет, а ти искаш да се усмихвам.

- Не  знаеш ли? Чела съм, че когато умре  човек, някой народи не плачели, а пеели весели песни, та духът да си отиде спокоен.

-Така ли? Тук хората плачат, не  се смеят.

- Знаеш ли, мамо. Една моя приятелка, когато майка й починала, вечерта преди да я заровят сънувала, че не иска да плачат на гроба й, а да пеят стари градски песни. Приживе, майка й пеела и много ги обичала. Та ето. Виждаш ли, какво искат починалите.

-Ле ле, ле ле, Венче Това истина ли е.

- Истина е мамо. Не може да ме лъже. Тя е сериозен човек.

- Може и да си права.

- Може и да съм. Преди малко за миг ми се стори, че видях Радост и ми се усмихва. В съзнанието си чух, че била добре, но се притеснявала за нас.

- Тъй ли? Горкото дете. И то мисли за нас.

- Виждаш ли и починалите  и те мислят за нас. Затова не трябва да плачем, а да и изпращаме усмивки. Така ще й бъде по- леко.

- Една друга моя приятелка ми каза, че починалите мислят чрез нас. Те контактуват с мислите си.

- Виж, това не го знаех.

- Не го знаеш ь. Ти живееш със себе си. Не ходиш никъде. Не се срещаш с хора. И какво. Знаеш ли, че от някой хора можеш да научиш много неща.

- Права си Венче. Права си. Та вие сте по цял ден на работа, а аз какво да правя.Къде да ходя.

- Ами слизай долу. Говори с хората. Така можеш да научиш нови неща.

- Не мога да го направя. Знаеш, че не мога да контактувам с непознати.

- Как непознати? Та всички тук са твои съседи . Запознай се с тях.

- Добре, Венче. Ще си помисля.

-  Мамо, знам че ако си помислиш, значи няма да стане.

- Може и да стане. Не съм толкова…

- Ти си интелигентна жена. Навремето беше учителка. А сега какво стана от теб? Този живот, който водиш бързо те състарява. Трябва ти жизнена енергия. А как ще я получиш.? Като излизаш и контактуваш с хората.

- Да, знам, но напоследък лесно се уморявам. Краката ме болят.

- Това е, защото малко се движиш. Я излизай, пък ще видиш. Имам една позната на твоята възраст, но все още работи. Среща се с много хора. И ела да я видиш? Не можеш да й дадеш годините.А ти?

- Венче, не ме критикувай! Добре, че съм добър човек и не мога да се скарам с теб.

- Милата ми, добра майка. Виж колко години живеем заедно и една лоша дума не сме си казали.

- Колко снахи и свекърви има и не могат да се погледнат.

- Хайде, нали ние с теб се обичаме? Дай боже винаги да е така.

- Дай Боже, Венче.

- Дай Боже мамо Вили.

- Дори се обръщаме една към друга с малките имена.

Навън някой звънеше. Невена отиде до вратата и отвори.

-Госпожо, тук ли живее семейство Янакиеви?

- Да. Ние сме.

- Значи , вашето момиче беше изчезнало преди време и сега сте го намерили?

- Да. Нашето момиче Радост. Но тя не е жива. Намерили са я на пътя мъртва, с новородено. Скоро ще вземем детенцето от социалните. От родилният дом я взели при тях, защото не знаели името на момичето. А сега, след като навършим четиридесет дни от смъртта  на Радост, ще го вземем. Едно момиченце, родено на улицата. Но е наше. То е родено от нашата дъщеря.

- Ясно. В такъв случай социалните се оттегляме. Щом детенцето е ваше. Вземете  си го и се грижете за него. Виждам, че условията в дома ви са добре.По закон, детето е ваше. Ще докладвам случая, че всичко е приключило до тук.

- Благодаря ви. Как е името ви?

- Мария Георгиева. Социален работник съм.

- Още веднъж ви благодаря госпожо Георгиева за разбирането- отговори Надежда.

-  И на вас благодаря. А сега си тръгвам. Ако имаме нужда от вас за някаква информация, ще ви се обадим.

- Да се надявам, че няма да имаме никакви проблеми. Ще си вземем детето и ще си го гледаме с голяма любов, както гледахме Радост. Милата ми тя.  Ще се борим докрай, за да разберем кой стори това на чедото ни.

- Довиждане госпожо Янакиева.

- Довиждане.

И Надежда изпрати до вратата социалната работничка.

Измина месец.Надежда и Петър запалиха колата и тръгнаха към родилния дом.    Бяха приготвили дрешки  за детето. Там вече ги очакваше доктор Илиева- завеждащ  отделение и попита:

- Как ще кръстите детето?

–Христослава- отговори Надежда.

- Нека слави рода ви.- прибави докторката.

- Да докторе.Нека  Бог го закриля.

- Документите ви вече са оформени. Можете да ги вземете. Заповядайте! Ако ви е необходимо нещо, моля обаждайте се!

- Да се надявам, че ще се оправим.

- Тогава, можете да си отивате.

- Благодаря докторе. Да сте жива и здрава и още дълги години да  радвате хората с нов живот.

- И аз благодаря за топлите думи. Дай Боже.

Надежда прегърна детето  и почувства някаква необяснима тръпка. „Да същата почувства, когато за първи път взе в ръцете си Радост от родилния. Дали пък Радост не беше се вселила  за миг в духа на детето и по този начин показваше, че е тук в този момент ? Не, не може да бъде“- разтърси глава жената.

Излязоха от болницата и се насочиха към колата. Слънцето на хоризонта излъчваше приятна топлина.Една малка светлинка  весело подскочи върху личицето на детето.

-Жено, виж, виж. От къде се появи тази светлина?

- Не знам Петьо. А може да е Радост.  Може би е дошла да посрещне рожбата си.

Светлинката постоя няколко минути и изчезна, сякаш се стопи.

-Хайде, жено, да тръгваме, че Христослава може би е гладна. Добре, че не  плаче. Сигурно ще бъде кротко бебе, като майка си Радост. Кой ли е  бащата. Ако  го намерим, тежко му.

Запалиха колата и потеглиха. Спряха пред блока и слязоха. Качиха се по асансьора на петия етаж и отвориха вратата  и влязоха в антрето. Останаха изненадани. Там ги чакаше баба Вили.

-Мамо, мамо, как разбра, че идваме?

- Ами нещо ми подсказа. Някакъв вътрешен глас ми каза: „Те вече са тук. Хайде да ги посрещнем!“- отговори баба Вили.

- Да не би  да е Радостинчето?

-Може чедо, може. Нали хората казват, че духът обикалял около тялото си четиридесет дни. А после отлитал.

- Ако е така, значи е тя.

- Да се надяваме, чедо. Тя сега ни вижда.

- Да, мамо. Тя е при малката. Детето има нужда от кърма.

- Тя още не може да разбере, че е мъртва. Мисли, че е жива. Но трудно и е да повярва, че не я виждат. Че не може  да се доближи до детето- отговори баба Вили.

- Една приятелки ми разказа нещо интересно. След втора тежка операция, излязла от тялото си. Просто умряла. Уж била в операционната, а се видяла в някаква стая. В нея имало едно бюро и човек седнал до него. Тя се доближила  до него. Викала, викала , но никой не я чул.После си гледала операцията отгоре и като се събудила имала ужасни болки. Никакво лекарство не било в състояние да и успокои болките. Дори не можела да говори.Гласът и чезнел някъде. Така било до 13 дни. Тогава всичко се е върнало отначало.

- Така ли? Значи това е смъртта. Излизане и влизане наново в тялото.

- Слушала съм още, че духът може веднага да влезе в друго тяло или пък да отиде да си почине на друго място. А в някой случаи отново се връща в същото тяло. Това се наричало на прага на смъртта.

– Нарича се изживяла клинична смърт. Излизаш и отново се връщаш в тялото си  от плът и кръв.. Така и с твоята приятелка.

- Мамо, ти откъде знаеш тези неща?„

-Аз ли? На младини изживях клинична смърт и вече знам какво е тя.

-Но ти не си ми казвала, това.

- Това вече е минало. Така се промених и предчуствам нещата. Ето и сега. Вече видях, че идвате и ви посрещнах.

-Значи си изживяла смъртта.На такива хора като теб ги наричат сензативи.

- Благодаря ти Наде, че ми отвори очите и разбрах нещо да себе си.

-Някой сензативи дори виждат духовете на починалите.

-  Мамо.И ти може би ще видиш духа на Радостинчето.

- Добре мила. Ще се радвам да я видя. Ще я попитам какво е станало с нея.

- Непременно ,мамо. Дай Боже да ти се яви.

- Наде. Снощи видях една сянка. Приближи се до мен, но се уплаших и извикаха. Тя изчезна. Дали не се уплаши.

-Мамо, може и да е била Радост и да си я уплашила. Втори път като се появи, попитай я  дали е Радост.  Има ли какво да ни каже.

- Ще се опитам, чедо. Дано се яви наново.

- Хайде, мамо. Да приготвим мляко за малката. – Петьо. Отиди до аптеката и искай сухо мляко. Кажи че нека да е за едно месечно бебе. Те знаят какво.

- Отивам веднага, Наде- чу се гласа на Петьо.Тичам. Добре, че аптеката е до нас- и той излезе навън.

От ъгъла се чу шепот. Нещо издрънча от кухнята.

-Наде, това е Радостинчето. Иска нещо да ни каже- чу се гласа на баба Вили.

- Мамо, наистина ли?

- Ето, ето, виждаш ли тази снимка?

- Не. На мен не ми е дадено да виждам.

- Радост, ти ли си чедо?- чу се гласа на баба Вили. Но никой не отговори.

- Мамо, нали каза, че те не говорят като нас.

- Да, чедо. Те говорят чрез нашата мисъл. Хайде да не я притесняваме. Когато иска, тя сама ще се свържи с мен.

- Да се надяваме мамо. Дано ти каже какво е станало с нея.

- Сигурна съм чедо, че ще ми каже. Тя и самата страда. Все още не е наясно, че не е жива. Живее с последната си мисъл, че е на земята. Тя не знае, че вече не е жива.

- Така е мамо. Трябва да й кажеш, когато ти се яви, че вече не е в този свят. Че вече не е жива.

- Навярно, сега е много объркана.Лута се и търси какво се случва с нея.Поне  и аз изживях смъртта, но напълно не отидох в  другия свят Наде.

- Хайде, мамо. Да отидем да  приготвим нещо за ядене! Че Радостина вече няма да се върне при нас, това е истина. Животът си продължава и ние трябва да го живеем.

- Много ще ни е мъчно, че никога няма да е при нас. Останахме сами. Можеше да си родите братче или сестриче за Радостина. Тя много искаше. Но вие решихте да останете само с едно дете.

- Остаряхме, мамо. Вече не мога да забременея.Жената като надмине четиридесетте и вече не може  да забременява. А аз съм 46.

- – Тъй, тъй чедо. Трябва вече да свикваме, макар, че е много трудно. Но никога не можем да върнем Радостинчето  Трябва да и изпращаме много любов, защото любовта е нишката, с която се свързва с нас.

– Мамо, знаеш ли, че моята приятелка много ми е  говорила за починалите. И тя непрекъснато разговаря с тях.

- Знам Наде, знам. Нали и аз разговарям с починалите. Те живеят чрез нас. Телепатично получават нашата информация. Когато страдаме, страдат и те. Когато се радваме, радват се с нас.

- Мамо, защо до сега не си ми казала тези неща.

- Защото не е станало дума.

- Да се надявам, че Радостинчето ще ти каже какво се е случило с нея.

- Да, Надя. Тя ще разбере, че разговарям с починалите и ще разговаря с мен.

- Как разговаряш с починалите.

-Много лесно. Като дойдат при мен, започват да разговарят с мисълта ми. Когато ти дойде чужда мисъл, аз я усещам.

- Добре, хайде сега да обядваме и после пак ще си говорим. А аз утре отивам на работа. – Петьо, Петьо бе. Взе ли мляко за малката?- обърна се Надежда към съпруга си.

– Купих най- доброто сухо мляко. Трябва само да се разреди и затопли и тогава ще нахраним Христослава.- отговори Петьо.

-Дай на мен. Аз ще затопля млякото и ще нахраня детето.- продължи баба Вили.

-Дай на мене, мамо. Нека аз първа захраня Хрисито. Нали съм му баба, а ти прабаба. Дай Боже да сме живи, да стане голяма мома.

- Тъй, тъй, чедо. Мен няма да ме има, но ти дано доживееш да я видиш!

Надежда затопли млякото  и го сложи в шишенце с биберон. Взе детето от люлката в ръце и започна да го храни.

-И когато го нахраниш, да не забравиш да го подържиш право, за да се оригне  за да излезе въздуха.

-Знам, знам, мамо.  Нали с млякото влиза въздух и той трябва да излезе навън. Иначе може да се задави.

- Сега съм спокойна, че знаеш.

- Ей мамо, като че ли съм малко дете. Нали съм гледала Радост- и очите и се насълзиха.

- Недей чедо, недей да плачеш, защото така Радост ще страда!

- Добре мамо…

- Избърши чедо сълзите си и се усмихни, колкото и да не ти се усмихва! Така Радост ще се усмихва чрез теб.

- Мамо, ето че ме убеди. Знам, че и да страдам, не мога да върна детето. Милата ми тя. Дали си е намерила място на онзи свят.

- Чакай, чакай,  Наде. Чувам гласа на Радост. Казва ми, че  не иска да се притесняваме, че е добре. Вече знае, че е на друго място. Че не е на земята.

Че се е отделила от земното си тяло и вече е в друго тяло.- така ми казва тя.

-Така ли. Милата ми тя. Намери сили да дойде при нас и да ти каже, че е добре.

- Радвай се, Наде. Това е първият й контакт с нас. Щом ни казва, че е добре, значи е добре.

- И аз се радвам.

-Нека да си тръгва, за да не се умори. Сега й е нужна енергия, за да се храни.- Хайде миличкото ми, отиди да си починеш, пък пак ще се чуем- произнесе гласно баба Вили.

В стаята настъпи тишина. От време на време се чуваше нежното гласче на Христослава.

-Ех, че хубаво име му сложихме. Нека винаги Христос бди над детенцето ни. Да ни е живо и здраво и докато сме живи да ни радва.

- Да, мамо.Дай Боже дълго да съм жива аз и Петьо, за да го отгледаме!

- Тъй, тъй, Наде. Само аз няма да мога да я видя, когато порасне и стане  мома за женене- отговори баба Вили.

- Мамо, дай Боже да стане. А ние трябва да отидем до полицията. Нали започнаха издирване.

- Добре, чедо. Мисля, че Радост пак ще дойде и ще ни каже какво е станало с нея.

- Мамо, трябва да отидем и до нейната приятелка Катерина и тя може би ще ни каже нещо за нея.

- Съгласна съм. Първо в полицията и после до нея.

Дойде утрото. Надежда стана рано. Тя беше главен счетоводител в една фирма.Нахрани малката и нареди на баба Вили.

- Мамо, аз отивам до службата, за да си пусна отпуск. Ще разуча, дали имам право на майчинство, щом като аз ще гледам детето.

- Иди, иди! За детето не  се притеснявай. Като му дойде времето ще го нахраня. Сега поне знам, че на три часа трябва да му даваме мляко. Когато поотрасне, храненето ще бъде през повече часове.

- Спокойна съм, мамо. Помня с каква любов гледаше  Радост. Аз ходех на работа, а  кой я гледаш през това време, а-Ти.

- Сега аз ще те отменя. Дай Боже да взема майчинство и ще си гледам детето. Не се сърди, мамо. Знаеш, че без тебе не може. Пък като свърши майчинството живот и здраве пак  ти ще я гледаш, когато ходя на работа.

- Милата ми, тя. Никога не забравя за мен. Затова те обичам, Наде. Ти си един добър човек.

- Благодаря мамо, че ме оценяваш като такъв човек.

- Да, чедо, така е. Пък си и много грижовна. Никога не си ме оставила. Винаги се грижиш за всички. Как няма да те обича човек.

- Ох, мамо. Недей така. Това е мое задължение.

- Твое, ама да знаеш колко снахи се държат лошо със свекървите си. А ти винаги ми казваш мамо с любов. Аз чувствам тази любов, когато се обръщаш към мен.

- Така е. От малка останах без родители. Татко рано си отиде. Получи инсулт и за нула време отиде на онзи свят. А мама почина от рак на стомаха и тя също си отиде. Сега виждаш ли. Нямам си майка и татко. Ти си и майка и татко. Ти си много добър човек.

- Благодаря ти, Наде. Ни се разбираме, защото и двете сме добри.А лошите хора не могат да се понасят.

- Хйде мамо, че ще закъснея. Приказките нямат край, а ние трябва да им сложим края за сега. Като се прибера, пак ще си побъбрим.

- Хайде, бързай чедо, да не закъснееш!

Надежда обу набързо обувките си, наметна сакото и излезе.

Баба Вили остана сама. Петьо излезе много рано и отиде на работа. Време беше да нахрани малката. Детето беше спокойно.Тя го взе от люлката. Съблече дрешките му . Изми   дупенцето и крачетата му   и сложи чисти  дрешки- памперс, ритънки, облече честа фланелка и отгоре сложи елеченце.

„Виж, колко е красива, прилича на майка си.Радост беше голяма красавица. Ех, милото ми детенце. Какъв ли живот ти е отреден! Никога няма да видиш своята майка. На масата се чу почукване- три пъти.Сигурна е твоята майка миличко. Сигурна е дошла да ти каже, че е при теб.“- Гласно произнесе баба Вили.

„Бабче, бабче… Чу шепот баба Вили. Аз винаги ще съм до нея.“

Баба Вили се наведе над малката и сълзите и потекоха сами. Тя ги избърса с длани.

-Хайде, чедо, сега трябва  да те нахраним-обърна се тя към малката. Взе шишето с топлото мляко и започна да храни детето. То лакомо поемаше от топлото мляко.

-Радвам се чедо, че нямаш претенции. Сладко, сладко си цокаш от млякото.Майка ти също беше кротко дете и ти приличаш на нея. Кой ли е баща ти, миличко?

Тя направи три кръста над детето и произнесе думите:“Нека Бог да ти помага, чедо. Нека никога не се случва с теб това, което се случи с майка ти.

Вън някой позвъня на вратата. Баба Вили остави детето в кошарата и побягна да отвори. Изненадата беше голяма. Беше Калина. Приятелката на Радост.

-Влизай, чедо. Не те очаквахме.

- Разбрах, какво е станало с Радост. Милата ми приятелка. Толкова много се обичахме. Беше добро момиче. Когато ми беше много  тъжно, тя ме разсмиваше.

-Знам чедо, знам. Тя беше винаги усмихната. Едно прекрасно дете. За мен е дете. Знаеш ли, момичето ми, какво стана с нея.

- Да. Доколкото знам, ще ти кажа. Отговори Калина.

- Казвай, казвай, отговори баба Вили.

-Както знаеш, изчезна миналата година. Бяхме дванайсти клас.  . Тъкмо свършихме часовете и си тръгнахме да се приберем Тъкмо излязохме от двора и тръгнахме към спирката и една кола спря пред нас. Един мъж на средна възраст слезе от колата и нещо каза на Радостинчето. После , така ли  ми се стори я дръпна за ръката и повече не я видях.

-А бе, чедо. Защо тогава когато я търсихме не дойде де ни кажеш.

- Страхувах се бабо Вили, де не дойдат при мен и да ме хванат.

- Такава била работата. А ние цяла година я търсихме и какво стана, тя сама си дойде, но както виждаш, не между живите.

- Ех, чедо, чедо, не знам какво да ти сторя.То страхът било голяма работа. От страх много хора си отиват на оня свят.

- Така е бабо Вили. Но стореното е сторено. Не може да се върне. Нека да не говорим за това.

-Може да не говорим, но ако ни беше казала тогава, можеше да я намерим. Нямаше сега да се случи това.

- Знам. Много съм виновна. Всичко беше от страх. Сега може да съжалявам. Но все още има опасност за мен. Представи си, че и мен ме отвлекат.

- Тъй е чедо. Дай Боже да не ес случва това и с теб.

- Поне можеш ли да опишеш човека, който я взе в колата?

- Доста време отмина от тогава. Може да си спомня някой черти от лицето.

- Хайде чедо. Ще се обадя до разследващия инспектор. Той е цивилен. Дай телефона си и ще му го дам.

- Добре бабче.

- Ех, Калинче. Казвай чедо- обърна се баба Вили към момичето.

- 089687- продължи Калина.

- Мерси, бабиното. Ти къде живееш?

-  В една пресечка на булевард България.

- Коя по- точно чедо?

- На Иван Арабаджията.

- Е стига, стига. Не я знам тази улица.

-Все пак да я знаеш.- отговори Калина.

- Мерси, чедо. Може да се наложи на следователя. Но първо ще се обади по телефона.

-Бабо Вили, хайде да си тръгвам, че имам среща с моя приятел.Не искам да закъснявам.Да знаеш какъв добър човек е той. Такива момчета като него, рядко се срещат.

-Да ти е жив и здрав. А дано дигнете сватба.

- Ако е писано и това ще стане.

- Пък да не ме забравите.

- Как ще те забравим. Та ти си бабата  на най- добрата ми приятелка.

- Много ми е мъчно за нея. Знаеш ли, вие с нея малко си приличате.

- Така ли? Как да не си приличаме. Нали тя е от нашия род. Пък има малко от рода на баща си.

- Бабо Вили.Родът никога не може да се заличи. Годините си минават. Едни си отиват, други се раждат, но кръвта вода не става.

- Съгласна съм с теб. Много умни думи изричаш. Умната ми тя.

- С годините човек или поумнява, или оглупява бабче.А ти си от поумнелите.Виж се. На твоите години бабите плетат чорапи на децата си, носят патерици а ти, колко си запазена. Ходиш като млад човек.

- Така ли чедо? Но все пак годините си  казват думата.

- Оказват не оказват, това за теб не  сеотнася.

-Все пак- отговори баба Вили.

-Е, хайде. Ще тръгвам. Кажи на леля Надя, че съм идвала.Може да ми се обади на телефона, който  ти дадох. Искам да се видя и с нея.

- Добре, чедо. Ще й кажа. Идвай по- често у дома- подкани баба Вили. Все едно виждам Радостинчето. И тя сега щеше да бъде колкото теб.

Очите на баба Вили се навлажниха. Тя извади от джоба на престилката си кърпичка и ги обърса

- Хайде, чедо. Бягай да не закъснееш!

- До нови срещи бабо Вили.

Калина тръгна към вратата.

-Не  ме  изпращай бабче. Гледай малката Христослава да не плаче!

Тя изпрати една въздушна целувка и излезе навън. Очичките на детето гледаха към отсрещната стена. Някаква сянка пролази по нея. Баба Вили се загледа  натам, но нищо не видя. Само  тялото й  се затресе силно.Под лъжичката нещо я присви. Някакъв вътрешен глас и подсказа, че наблизо е Радостина. Тя се прекръсти три път и из устата и излезе „Бог да ти прости, чедо и те вземе на добро място!“ Навън вратата се отвори и влезе Надя.

-Дъще, ти ли си?

- Аз съм, мамо. Внесох си документите. Имам право да изляза в майчинство. Утре ще отида до шефа да му съобщя новината.

-Добре, Наде. Докато съм жива, ще ти помагат да гледаме малката.

- Знам, мамо, знам. Не се и съмнявам. Да си ми жива и здрава и още дълги години да ни радваш.Ти си толкова добра.

-И ти си ми добричка, дъще.

-Да събрахме  се две добри души. Да благодарим на Бога, че ни събра.

-Хайде дъще. Радвам се, че бързо се уреди този проблем. Дай Боже да съм жива и здрава, та да дочакам малката да поотрасне.

- Мамо, желая ти от все сърце твоето желание.

- Хайде дъще. Да се обадим, как върви разследването.

- Да, да. Май позабравихме. Хайде, утре да отидем до полицията!

- Добре мамо. Аз ще отида, а ти ще останеш в къщи. Да не забравим малката Христослава.

Времето измина бързо. Дойде сутринта. Детето както винаги беше  се събудило. Надежда смени дрешките му. Сложи му памперсчето и  напълни шишенцето с топлото мляко. Детето пое лакомо биберона и започна да гълта с голяма охота.

-Вече се нахрани, мамо. Вземи го , а аз ще тръгна към полицията.

- Върви дъще. И дано има нещо ново.

Надежда изпи набързо сутрешното си кафе. Намаза филийка с масло и отгоре поръси със наситнено сиренце. Хапна набързо и облече якето си.Излезе. Навън вятърът лазеше върху якето и ръцете й премръзнаха.Наближаваше зимата.Отвори гаража и изкара колата. Качи се в нея и потегли към полицейството.  Изведнъж и пречерня пред очите. Погледът и се замъгли. Разтърси глава. Овладя за бързо това състояние.  На близо  профуча кола, която за малко да се блъсне в нея. Очите й се разшириха   и из устата й излезе нещо като  твойта майка и изведнъж замлъкна. За миг стопира колата. След нея стопираха няколко коли. Един дебелак излезе от едната кола и се закани с юмрък. Надежда скръсти ръце и се извини.

-Господине. Не мога да продължа да карам.Стана ми лошо. Виждам замъглено.

-Госпожо. Извинете. Не знаех. Имате ли нужда от помощ?

- Благодаря. Вече ми е по- добре. Мога да тръгна.

- Постойте още малко. Хайде, да отбием колата настрани!

- Няма нужда. Чувствам се по- добре.

- Госпожо. По- добре, не значи, че е добре.

- Моля ви. Чувствам, че мога да тръгвам.

- Наистина ли сте добре?

- Казах ви. Моля, оставете ме! Не настоявайте повече! Тръгвайте! Аз ще се оправя сама.

- Хайде, госпожо. Тръгвам. Все пак запишете на джи ес ема си моя номер. Ако ви потрябвам. Довиждане.

Дебелакът потегли и Надежда постя още малко време. Погледът й се избистри и тя потегли. Спря пред вратата на полицейството. На входа стаеше полицай и регулираше хората. Тя попита за инспектор  Петров . Полицаят  се обърна към нея

- Госпожо, сега ще се обадя. Кой го търси?

- Кажете Надежда- съседката. За информация идвам.

- Почакайте малко! Сега ще му се обадя. Мисля, че е в кабинета си.

- Благодаря ви предварително.

Полицаят набра някакъв телефон и покани Надежда да влезе.

-На втория етаж, в дясно е кабинета на капитан Петров. Каза, че ви чака.

-Благодаря ви. И тя се забърза. Влезе през външната врата и тръгна по стълбите към втория етаж. Потърси името на инспектора на вратата. Почука.

Отвътре се чу мъжки глас.

-Да. Влезте. А, ти ли си Наде. Чакахте. Полицаят ме предупреди за теб.

-Сядай сега и кажи. Какво те води при мен?

-Нали знаеш за какво мога да дойда при теб? Имате ли нещо ново?

- Ориентирахме се към трафика за момичета. Имаме данни, че от тук са изчезнали доста момичета. Следите са към Испания. Случайно наш човек попаднал на следите им. Сега ги следят.

- Това е интересно. Но не се знае какво е станало с Радост.Как се е озовала там. И как са я върнали тук.

- Мисля, че ще открием истината. Внедрихме наши хора в средите им.

- Капитан Петров. Все пак имам надежда да стигнем до истината.

-Аха.

-Помогнахме на едно от момичетата да избяга. Върнахме я в България.

- Това е една добра новина . Коя ли майка ще се зарадва.

-За сега е в болницата. При излизането от дома получила тежък стрес.

- Горкото дете. Дай Боже, скоро да се излекува.

- Лекарите ще я излекуват. В момента е в тежък шок и не си спомня нищо.

-Не можете ли поне да разберете как се казва. От къде е. Кои са нейните родители.

-Не е възможно. Състоянието й е много тежко. Хайде госпожо. Тръгвайте си, защото много говорихме. Моля да не разкривате тази информация на никой! Когато разберем истината ще намерим родителите й.

- Довиждане тогава, господин инспектор. Ако имате нещо ново, моля да ми се обадите. Поне да знам къде е била дъщеря ми.Как е забременяла?

- Ще ви се обадим. До скоро.

Надежда обърна гръб и се забърза. Излезе. Навън вятърът пролази по лицето й и тя зиморничево се сгуши в якето си. Затича се към колата и  влезе. Тръгна по широкия асфалтиран път към къщи. Прибра се  и седна на дивана. Малката Христослава спеше спокойно в кошчето, което беше приготвено за нея.

-Мамо, обърна се Надежда към баба Вили.

-Кажи, дъще. Какво стана. Казаха ли нещо ново.

- Само, че едно от момичетата избягало от Испания и благодарение на човек, който е внедрен там  я довел в България.

- Така ли?

-Да. Получила тежък стрес и в момента е в болница. Почти е забравила коя е, от къде е, кои са нейните родители.

- Горката. Дай Боже да си спомни. Нейните родители ще се зарадват много.

- Да, мамо. А нашата Радостина тъне в черната земя. Дори не я видяхме като абитуриентка.

В очите на баба Вили заблестяха едри сълзи и пролазиха по лицето й. Тя я обърса с ръкава на  жилетка си и гласът й прекоси стаята и се удари някъде там, в стената.

-Наде- през сълзи се обърна баба Вили.

- Какво, мамо? Не плачи! Нищо не може да  се върне.

- Знам, тя е жива и е там, при светлината.

-И аз така мисля. Тя си отиде още дете. Детето роди дете и си отиде.

- Хайде мамо да не говорим повече, че им стана много мъчно.

- Нали я виждам. Цялата е в светлина.

-Ох мамо. Стига, стига…

-Добре дъще.

Малката  проплака. Надежда отиде до кухнята и приготви млякото. Тя се приближи до детето и му даде да пие от шишето с биберона. То лакомо смучеше, сякаш сучеше от майчината си гърда. След като млякото му беше достатъчно спря и очите му се затвориха. Надежда го постави в кошчето. Погледа го продължително време. Целуна го по челото и му направи кръст над главичката.“Нека Бог ти помага да станеш голямо и добро момиче, каквато беше майка ти. Нанкай ми миличко. И дано майка ти бди над теб.“

Изминаха дни и седмици от тогава. Дори и месец.Един следобед на вратата някой звънеше продължително. Надежда отвори и очите й широко се отвориха. Пред нея стоеше инспекторът.

-Госпожо. Знаете, че преди време идвахте  при мен. Искахте да научите истината за своята дъщеря Ето, аз ще ви дам отговор. И изведнъж пред Надежда се изправи, незнайно как, Радост. Тя отвори широко очи и се залюля за миг. Но Радост я хвана за ръката.

-Мамо, аз си дойдох. Аз съм твоята дъщеря Радостина.

Надежда я гледаше и не можеше да повярва. Приближи се до нея и я хвана за ръката .“Да тя е жива. Тя е моята Радостина.? Но кака, как е възможно! Нали я погребахме?“

- Влезте господин инспектор. Благодарна съм ви, че ми доведохте моето чедо. Но не мога да си обясня. Тя е същата, а ние погребахме пак същата Радост. Това как е възможно

-Ще влезна за малко. Виждам, че сте объркана. На мен също ми е интересно. Тук има нещо нередно. Не се притеснявайте, а посрещнете момичето. И не коментирайте пред нея. Тя също е още объркана и едвам излезе от критично състояние- отговори инспекторът

- Обещавам. Но вие трябва да проучите и да разберете истината!

- На ясно съм. Нали имаме наши хора там. Когато разберем нещо, ще ви информираме.

Инспекторът си тръгна и Надя го изпрати до вратата. Той се сбогува и излезе. Надежда тръгна обратно към хола и все още не можеше да повярва. Но нали обеща на инспектора да бъде внимателна с Радостина.

.Мамо- чу се гласа на момичето. Защо си притеснена. Та аз вече съм при тебе. Имам много да ти разказвам. Но нали няма да ми се караш? За нищо нямам вина

-Добре миличката ми- отговори Надежда.

- Бабо Вили,приготви ли кафето? Отдавна не съм пила. Лежах в болницата, но там не дават кафе.

-Ида, чедо, ида. Вече е готово.- Наде и на теб направих кафенци.

- Благодаря ти бабо Вили. Откога не съм пила кафе у нас

- Сега ще пиеш, чедо, па да ни разкажеш какво се случи с теб.

- Ще ви разкажа, но нека да си почина тези дни. Много енергия съм изхабила.

- Така ли чедо? Някой неща ни казаха от полицията. Но нека да оставим за после.

- Хайде всички на кафето- чу се гласа на  Надежда.

- Сядаме мамо Наде. Сядаме. Откога не сме били заедно. Но щастливата случайност наново ни събра.

- Така е Радост. Нашата Радост пак е при нас. Татко ти още не се е прибрал. Не знам като те види, какво ще стане.

- Милият татко Петьо. Той е най- добрият татко на света.

- Ей, ей нас къде забравяш? Ние с баба ти Вили не сме ли добри?

- Как така момче. Вие двете също сте най- добрите на света. Тъй, че всички ви слагам под един знаменател. Всички  сте  на  ента степен.

- Благодаря чедо за оценката- отговори баба Вили.

- Та тя е реална бабче. Ех, че е сладко кафенцето! Да сте ми живи и здрави.

В момента се чу пискливото гласче на Христослава.

-На кого е това бебе че, бабче?

-Това е дълга история. Но когато си починеш,  ще ни разкажеш  всичко за себе си, когато изчезна от къщи. Цяла година те търсихме. Къде ли  не ходихме Но теб все  те нямаше.

Радост смръкна от кафето и облиза устни.

-Много е сладко. Бабо Вили, ти правиш най- вкусното кафе.

-Стига, стига, ми прави вятър.

-Не ти правя вятър, а казвам истината.

- Добре, добре , съгласна съм с теб.

- Е, така те искам. Много те обичкам бабче.

И Радостина се приближи до баба Вили ,прегърна я нежно и целуна по бузата.

-Да си ни жива още много години да ни радваш.

- Вече съм на години. Каквото Бог каже. Нали знаеш има една нишка. Когато се разкъса, вече те няма на този свят. Черната земя те грабва и нищо не остава от теб.

- Не така мамо. Живот има и след смъртта. Нали ти ги виждаш- прекъсна я Надежда.

- Кои, чедо?

-Ами онези, които са си заминали от този свят.

-Да бе, да бе, май забравих.- продължи баба Вили.

- Не си забравила мамо, а се правиш на много интересна.

- Ей, ей, не ме засрамвай!

-Мамо, аз не знаех, че ти се засрамваш на тия години.

- Хайде, хайде, да спрем да говорим за това!

-Добре, съгласни сме- отговориха заедно Радост и майка й.

- Тъй, тъй. Вече съм доволна.

Някой звънеше отвън. Надежда се отправи към вратата.Беше Петьо.

-Петьо, чака те изненада.

- Каква жено?

-Сега ще видиш. Влизай де! Къде ти е ключа, та звъниш. Остана долу в колата. Трябва да сляза  да го взема.

- После. Хайде влизай, де !

- И….

- Тате, аз съм Радост.

- Как, как?

- Мъжо, по- леко. Да  не говорим! После…

-Слушам.

- Хайде де. Влизай.

-Тате, радваш ли се ,че ме виждаш?

- Дори съм изненадан.

Петър погледна Радост с поглед, в който се четеше изненада.Надежда го издърпа в кухнята и го предупреди.

- Петьо, Нищо не знаем за  Радост. Като си почини, ще разговаряме с нея. Моля те не показвай, че си изненадан!

- Добре. Сигурно сънувам. Нали я погребахме?

- И аз съм изненадана. Хайде да отидем при тях!

Двамата влязоха в хола при Радост и баба Вили.

-Време е да вечеряме, деца! Хайде, сядайте на масата в трапезарията.- заповеднически   нареди баба  Вили.

Всички седнаха около масата и зачакаха.

-Наде, ела да ми помогнеш да донесем яденето!– разпореди бабата.

- Добре мамо. Идвам- и тя тръгна към кухнята.

- Заповядайте на вечерята. Сядайте!- разпореди баба Вили.

Всички вечеряха от вкусните пилешки бутчета и салата от домати и краставички.

-Хайде сета да си лягаме, че вече сме уморени! А утре ни чака нов ден.

На сутринта Надежда стана рано. Приготви закуската и сервира масата.

- Деца, ставайте- разпореди авторитетно тя.

На масата бяха наредени за всеки чинийка с масълце, сладко от сливи, едно парченце сирене.Кафето в каничката ухаеше приятно.

Всички станаха и се наредиха около масата.

Петю пръв стана. Сбогува се и излезе. Бързаше за работа. Беше инженер във фирма за метални части.                                                       Баба Вили като най- старата започна разговора.

-Радостинче, какво стана с теб. Къде изчезна изведнъж.

-Аз ли? Преди една година…

- Ле ле, мойто мило детенце- завайка се баба Вили.

- Стига бе мамо. Нека да се доизкажи Радостинчето- със заканителен тон се намеси Надежда. Разказвай дъще,! Къде ли не  те търсихме. Сякаш изчезна под земята. И изведнъж бебечето.

- Знаеш ли, не знам как, но го роди момиче, досущ като теб.

- Така ли? Значи Мимето.

- Какво значи Мимето, дъще?- прекъсна я Надежда.

- Ами, ние бяхме приятелки с нея. Живеехме заедно.  Докато един ден изчезна.

- Ох, мале. Милото момиче!- намеси се баба Вили.

- Бабче. Нека започна отначало.

- Добре , дъще, продължаавй!

-  Знаете, че изчезнах преди година. Пишех си с Младен във фейсбук. Представи си, че се занимава с бизнес.

-И…

-На снимката се виждаше млад мъж, елегантен. Каза, че е необвързан.Започнахме да  си пишем. Сподели, че работи повече в Испания. Но повече е в България. Докато един ден ми предложи да се видим на кафе.

- Ей, хитрец голям! И какво?

- Предложих му да дойде пред английската, за да ме вземе и да отидем на кафе.

- Значи, така е започнало всичко?

-Да бабче.

- И дойде ли?

- Да. След часовете както се уговорихме.

- И после?- запита майка й.

- Качихме се на колата и тръгнахме. Сложи ми кърпа на  устата и ме упои Но не отидохме на кафе, а продължихме. Свали ме на някакъв път и ме натовари  в  голям камион. Не мога  да определя точно какъв.

-Леле, дъще – намеси се баба Вили

-Не можех за викам. Бяха  упоена. Дойдох в съзнание, когато вече пристигнахме.Настаниха ме в една стая с някакво момиче.

- Не можех да осъзная къде съм. Оставиха ме там и мъжът изчезна. Разбрах, от момичето, това беше Мимето, което ме просветли.Бях в дом за проститутки. На другия ден онзи дойде и ме закара в един кабинет. Там стоеше висок, добре облечен мъж. По- късно разбрах, че тоя е главният. Накара ме  да се съблека. Аз се дърпах, но той  ми разкъса дрехите и ме насили. По- късно разбрах, че такъв е бил редът в проститутския дом. Първо изнасилвал шефът и после давал момичетата на неговите подчинени. Така се изреждаха. Докато момичето припадаше.

- Ах, милата ми. Дъще, дъще. Какво си припатила.

- Така е бабо Вили.

- И така всеки ден. Нови и нови клиенти. Те печелиха от нашата плът. Докато един ден Мимето изчезна. Знаех, че е забременяла. Тя ми се оплака. Късно  е разбрала и не можеше да направи аборт.

Прибра се след един месец. Не можах да я позная. Пред мен стоеше  , сякаш съм аз, просто мое подобие. Бяха  я преобразили. Каза, че я оперирала и променили лицето й.

-Това много ме учуди. Защо имено като мен са преобразили Мимето. Никой не подозираше, че съществуваха две Радостини.

- Ле ле, мале. Какви мошеници!- възнегодува баба Вили.

- Да, мамо Наде.  Бременността на Мимето напредна и наближаваше да роди. Една сутрин дояде един от техните хора, взе

я и вече не я видях.

-Ето каква била работата. Значи момичето, което е родило    и починала е Мимето. Видял я един просяк до детето, а тя мъртва. Така стигнали до болницата. Двама млади хора видели просека и той им разказал всичко. Отишли взели детето и родилката  и ги закарали в болницата. Детето в родилния дом. В моргата я познал нашият съсед от полицията  и.така стигнаха до нас.

-Така ли?- изненада се Радостина.

- Погребахме я ,а детето като наше внуче го взехме.

- Значи това е детето на Мимето?

- Така излиза. Добре, че знам кои са нейните родители..

- Ще ги издирим Радост. Но първо трябва да отиде  до полицията, за да разкрием какво се е случило. Съжалявам, че свикнахме с малката Христослава. Така е нарекохме. Едно дете родило се на улицата с божата помощ.

- Трябва да отиде при истинските си баба и дядо. Те живеят на булевард Дунав пак в Пловдив.

- Първо ще отидем в полицията и ще им разкажем цялата истина. Нека те  да отидат и им разкажат всичко. Но не ги виждам, горките, хора.Да, знам какво преживяхме ние.

Надежда се приготви и тръгна към полицията. Навън я чакаше шумният булевард. Качи се на автобуса и потегли. Пристигна и потърси разследваш инспектор. Посрещна я висок приятен на вид Мъж.

- Добър ден, господин инспектор- поздрави Надежда.

-Добър да бъде. Кажете госпожо, какво ви води тук!

-Навярно знаете за нашия случай?

-Кой по- точно?

-Намереното бебе и майката, която мислихме, че е нашето момиче.

- Да, спомням се.

- Да. Нещата доста се промениха- отговори Надежда.

- Слушам ви.

- Ами, това не е нашето момиче.

И тя разказа подробно, както беше споделила Радостина.

Случаят с изчезналите момичета се наблюдава от специалните служби. Може да отидете в областната полиция и от там ще ви насочат към човека, който отговаря за тях.

-Благодаря ви. Смятам, че веднага ще отида. Трябва да научат тези неща- отговори Надежда.

-Хайде. Вървете, а можете да се обадите, за да видим как вървят нещата. Напоследък много момичета изчезнаха и все още не са намерени.

- Ето каква е причината. Много от тях са отвлечени и закарани в Испания  и ги карат да проституират. Горките майки. Не знаят нищо за децата си.

-Хайде за сега, довиждане  господин инспектор. Пак ще се видим.

- Довиждане госпожо. Ще ви очаквам да се обадете.. А ето и телефона, на който можете да ме потърсите. Инспектор Петров.

И  двете  тръгнаха  към вратата и излязоха. Спряха  на автобусната спирка и зачакаха автобус, за да отидат до областната полиция. Девятката бързо дойде и те се качиха. Живееха в комплекс „Тракия“. Слязоха на центъра и забързаха.Не усетиха как се спряха пред полицията. На портала имаше полицая който насочваше хората към съответната служба и човек.

-Искам да се свържа  с полицай от специалните служби.

- За какво ви е, госпожо- запита полицаят.

-По един конкретен случай, свързан с проституцията на момичета.

-Изчакайте. Ще ви свържа с Янев. Той е човекът.

- Благодаря ви. Ще изчакам.

- Госпожо. Влизайте. Янев ви чака Втори етаж, стая номер 9.

- Благодаря- и те забърза по стълбите

Посрещна  ги едър синеок човек, облечен в цивилни дрехи.

-Кажете моля. Какво ви води при мен?

-Моята дъщеря Радостина- започна Надежда. Тя е избягала от проститутския дом в Испания. Помогнал  е ваш човек.

- Знам за случай. Значи вие сте майката на Радостина?

- Да. Изненадахте ме.А това е въпросната Падостиина- дъщеря ми.

-Защо. Нашата работа е такава, да се информираме за всичко. Аз специално се занимавам с проституцията на момичета.

-Значи съм попадала на точното място?

-Познавам случаите  си.

-А случаят с Радостина отдавна ни ангажира. Имаме  информация, че има и втора Радостина.

-  Ние  дойдохме за това дойдох , за да ви кажа.

-Скоро научихме какво се е случило. Приятелката на вашата дъщеря забременяла и като наближил термина да ражда, върнали я в България.

- И знаете ли къде е родила. На булеварда. Там починала от кръвоизлев. Това го научихме в болницата.

- Това не знаехме. Търсихме момичето, но не о открихме. Докато ни се  обадиха от полицията от район „Тракия“, че е намерено такова момиче по описанието.

- Виж ти. Полицията знае повече от нас.

- Ние непрекъснато бдим за хората. Макар и вие да не подозирате.

- Ето сега имате контакт с майката на Радостина- живата . Ще ви дам адреса на майката на починалата Радостина. Обадете и се моля и й разкажете всичко.Сметнах, че е най- добре да дойда и да споделя с вас, а вие да решите какво да направите.

- Добре сте направили.

-Да, така решихме в къщи. Кажете, че има дете. Моля не коментирайте за нас. Ще ни е много трудно да се разделим с Христослава. Така я нарекохме.

- Добре. Ще помислим какво да направим с детето.

- За сега довиждане, господин инспектор. Ние пак ще комуникираме с вас.

- Довиждане, госпожа. Ще ви се обадим и трябва да разрешим въпроса с детето.

- Чакам вашето обаждане.  До следващата среща.

Двете забързаха към вратата и  излязоха.

Агентът, който беше внедрен от българските спец служби в проститутският дом в Испания, знаеше всичко за работата в дома.

Той беше станал вътрешен човек и знаеше цялата информация за момичетата. Така и за двете Радотини. Но, че едната беше родила дете на булеварда в България и починала, нямаше пълната информация. Но въпреки всичко, той успя да преведе истинската Радостина през границата, скрита отзад, в една един чувал със стари вещи. Когато наближи границата,  никой не провери, след като каза, че това са стари вещи. Пътуването беше тежко и продължително. Но друг начин да се приберат в България нямаше. Преминаха през митническата проверка на границата, но никой не се сети да провери чувала в багажника. Така се прибраха в България, но момичето беше получило психическо разстройство. И така стигнаха до болницата. Всичко премина успешно, освен болницата. Но  Радостина беше здраво момиче и бързо се оправи.

След това я взеха от болницата и заведоха в дома й. Но тя не знаеше, че родителите й бяха погребали другата Радостина, като мислеха, че е тя. На другата вечер , когато всички се навечеряха, разговорът продължи.

-Знаеш ли, дъще. Ние погребахме другата Радостина, като мислихме, че си ти. А сега не знаем как да кажем на майката  й , че има внуче Добре, че отидохме   при инспектора от специалните служби и му разказахме цялата истина.Аз го  помолих   да се обади на майката на другата Радостина и да  й каже каква беше се случило с дъщеря й.

- Да, мамо. Правилно. Сигурно ще се обади майка й и ще попита всичко за дъщеря си.

-Да. Не знам просто какво ще й кажа.. Но моля те и ти  да  ми помогнеш да й разкажеш цялата истина. Сигурно и нея като нас са я търсили. Не  са  имали никаква информация за нея.Знам, как ще се почувства. Както аз, когато ми съобщиха новината. Трябва да я заведем на гроба на момичето..

- Мамо, сигурно ще й е много трудно да отиде на нейния гроб.

- Така ще е дъще. Но нямаме друг избор. Тя трябва да знае истината.

- Хайде вече да си лягаме, пък утре ще мислим. Първо трябва да ни се обади инспектора.

На другата сутрин, доста рано звукът на телефона озвучи хола.

-Радост, моля те вдигни телефона, да видим кой е.

Радост дотича да телефона и гласът отсреща прозвуча като напевна песен.

-Кой е на телефона?

-Вие кого търсите. Тук ли е домът на Радостина?

- Да, аз съм.

-Радостинче, тук е майката на Мимето.

- Аха… Майката на другата Радостина.

- Може ли да се видим, за да ми разкажеш всичко.

- Добре лелче. Как се казваш?

- Аз съм леля Петя. Кога ще ви е удобно и къде ще се срещнем?

- Лельо Петя. Може ли на главната, в градската градина?

-Добре. В 11 часа на входа на градината срещу пощата.

-Става. Майка ми и тя ще дойде. В момента е в майчинство заради малката.

- Е, нещата вече ще се променят. Но нека да се видим първо, пък ще обсъдим какво ще правим- отговори Петя.

- Айде, за сега дочуване и довиждане до утре. А как ще се познаем

- Аз ще бъда в дънки и зелена тениска.. Постригана съм късо. Не може да не ме познаеш. Майка ми не знам как ще бъде облечена. Но мен не може  да не ме познаеш.

-На другата сутрин всички станаха рано. От детската стая се чу гласчето на малката Христостлава.  Радостина дотича и влезе при малката. Взе я на ръце и детето спря да плаче.После се върна при останалите в хола. Надежда преоблече детето и му даде млякото, което беше приготвила. Сложи го на леглото и се върна до масата. Предварително беше приготвила кафето  и закуската. Закусиха и Радостина отвори компютъра. Надежда започна да приготвя обяда, а баба Вили седна на диван и отвори телевизора. Петьо стана и се приготви за работа. Той беше менажер във фирма за ремонтни дейности за коли. Наближаваше часът на срещата.Радостина се приготви, а също и Надежда.

-Мамо, оставяме ти Христослава. Ще гледаме да се върнем бързо- обърна се Надежда към баба Вили.

Двете излязоха и се забързаха към спирката на автобус номер 66. За тяхна радост автобусът дойде бързо.Качиха се и  слязоха на центъра. Часът наближаваше 11. Забързаха се и пристигнаха на време до градската градина.  .

-Здравейте, аз съм Невена и подаде ръка  на Надежда-майката на Мимето. Приятно ми е да се запознаем.

- Аз съм Радостина, а това е майка ми Надежда.. Май двете сте на квадрат.

- Да, бе- отговори Невена. Невена и Надежда дават две Н- отговори Невена.

- Мамо, хайде да седнем някъде. Може да обедно кафе ако желаете, да си поговорим- подкани Радостина.

- Съгласна съм с теб Радост. Може ли така да ти казвам?

- Да лельо Венче. А аз мога ли така да ти казвам?

- Да, моето момиче. Вие с Мимето сте на една възраст и все едно, че нея виждам.

- Нека да седнем, пък тогава ще говорим- намеси се Надежда.

- Може да седнем вън. Времето е толкова слънчево и топло, че вътре ще бъде задушно- подкани Невена.

– Сервитьорката, може ли да дадем поръчка!- обърна се Радостина към младото момиче.

- Един момента, да взема поръчката на другата маса, защото господата са преди вас- отговори момичето.

И тя забърза към съседната маса

- А сега кажете какво ще желаете?- обърна се тя към тях.

- Три дълги кафета, моля. , моето и на мама с течна сметана. А ти лельо Венче?

- Съща така- отговори Невена.

- А сега да преминем по същество. Казвай Радост, какво се случи!?Защо объркаха моята Мима с ет, Радостина?- запита Невена.

- Това е дълга история Мама и тате а  ходила с на много места и до полицията. Но до този момент не бяха ме  намерили.

- Да, така е- отговори Надежда.

- Но, ние с Мимето се запознахме в дома за платена любов, в Испания. И нея, както и мен ме откараха там без да подозирам.   Когато вече бяхме там,, разбрах, че се намирам в дом за платена любов- млада лпът. Мимето беше там преди мен.Отначало мен ме изнасили щифът и ме предаде на подчинените си. След това, всеки Божи ден продаваха тялото ми на разни там чичковци. И това беше без спиране. Докато един ден Мимето изчезна. Беше ми много мъчно, че останах сама.

- Така ли моето момиче? Значи са продавали телата ви за пари. А тези пари кой ги вземаше.

- Разбира се, че шефовете. Така ги наричаха там. Тук в България ги наричат сводници-отговори Радостина.Те печелят чрез нас.

- Радост, кажи ми сега какво стана с Мимето?

– Ами за известно време както ти казах изчезна. Нямах никаква информация за нея.

- И, продължавай моля ти се- прекъсна я Невена.

- Мина доста време и един ден в стаята ми влезе момиче, което приличаше всецяло на мен. Като че ли бяхме близначки.Гледах я учудено и тя мен. И какво мислиш. Тя ми разказа какво беше се случило с нея.

- Казвай, казвай! Става интересно- прекъсна я Невена.

- Ами завели я на хирург. Той я оперирал и като се събудил, вече не познавала себе си.

- Ох, милото ми дете. И защо трябвало да я опират?

- Не знам лельо Венче. Знам, че тя беше бременна.

- Горкото ми дете. Горката ми Мимка.

- И скоро след това наново изчезна. Не я върнаха вече.

- Можем да се досещаме Венче- обърна се към нея Надежда. Страхували са се да роди в Испания и я върнали в България.

- Да, излиза, че е така. Разказвай,Наде какво станало по- нататък.

- Захвърлили я на тротоара и родила там, дъщеричка.

- А после какво станало?- запита Невена.

-Намерил ги един просяк на тротоара. Момичето не било живо. Срещнал двама млади- момиче и момче и когато видели детето, попитали на кого е и къде е майката. Той има разказал всички и те отишли до трупа на майката. После я закарали  в болницата. Докторите се обадили в полицията и от там дошъл един следовател.  Заедно с него отшли в моргата и когато видял трупа, веднага го познал. Това била Радост, неговото комшийско момиче. Така се обадиха и на нас.

-Ох, стана ми много тежко- прекъсна я  Невена. Милото ми дете.

- Ние  изживяхме голям шок, когато видяхме трупа на Радостина. Взехме я от болницата, погребахме я, а детето остана при нас да го отгледаме.

-Искам да ме заведете на гроба. И навярно сте писали Радостина,и   вашата фамилия. Сега трябва да направим нов паметник. Ще питаме дали не може да се поправи фамилията на стария.   Но нека да не говорим повече, а да действаме!

-Ще трябва да направите нов некролог с истинското име на момичето.- отговори Надежда.

-Да, но първо трябва да е обадим в полицията. Да ги предупредим, защото да нямаме проблеми- отговори Невена.

-Ще направим всичко това. Кога искате да вземете детето. То е  свикнало с нас и трудно ще ви припознае. В началото навярно ще плаче. Аз съм купила необходимите неща. Даваме му изкуствено мляко. Вече е на два месеца. Има още и колики. Даваме му и анасонче за тях. Още и подсладена водичка.

- Добре Наде.Като го взема от вас, ще те помоля известно време да идваш у нас, докато детето свикне с нас.

- Добре,. Няма да отивам веднага на работа.

- Забравих да те питам. Какво име сте му дали?

- Христослава- отговори Надежда.

- Името много ми харесва. Смятам, че няма  да променим името му. Само трябва да отидем до съвета, да променим данните.

- Добре. Не  се притеснявай. Всичко ще уредим, но първо трябва да вземем разрешение от полицията.- отговори Надежда.

- Не знам, ама може да се стигне до съдебно решение.

- Добре. Ще проучим нещата.Нали ще действаме заедно?

- Мамо- прекъсва я Радостина.-Ще започнем от утре- продължи тя

- Добре, мила. Хайде да ставаме, че сме оставили мама да гледа Христослава. А вече е обяд.

- Да извикаме  сервитьорката да й платим.

- Да, ето я.- Момиче, може ли да ти платим?

Сервитьорката отиде да тях и им даде сметката.

.Аз ще платя Наде. Вие заслужавате това.

-Е, какво сме направили. Беше наше задължение.

-Радвам се, че точно при вас е малката.

- Благодаря.

- Но трябва да се узнае, защо са оперирали Мимето, да прилича на Радостина,учуди се Невена.

- Това е работа на полицията.Доколкото знам, в дома има наш човек.Благодарение на него, нашата Радостина е при нас.

- Лельо Венче, за този човек узнах, когато ми помогна да си дойда тук. Но нямам право да говоря за него. Той е със специална мисия там.Изпратен е от България.

- Добре. Ще поддържаме връзка със специалните. Но трябва да ги информираме. А може би все още не знаят за втората Радостина.- отговори Надежда..

- И при тях  ходихме. Нека да задействат- намеси се Надежда. А хайде кега да тръгваме, че оставихме малката на мама!

Платиха и тръгнаха. Надежда и Радостина викнаха такси. Таксито дойде бързо и те се качиха в него.Пристигнаха в къщи към 13 часа.           Детето спеше. Баба Вили беше го нахранила. Тя беше приготвила обяд от пълнени чушки с месо.

-Деца, хайде сядайте да обядваме.Че както ви гледам!

- Бабче- чу се гласа на Радост.Че както съм гладна, ще изям всичките чушки.

- Хайде сядайте! Много  да не говорим- подкани баба Вили.

Всички седнаха около масата.Първа наруши тишината Радостина.

-Бабче. Сармичките са много вкусни. Нали са от твоите ръчички.

- Така е дъще. Баба ти готви много вкусно- отговори майка й.

- Нека първо да се нахраним,   и искам да ви съобщя нещо интересно.

- Добре, дъще.

Обядът приключи и Радост с усмивка продължи.

-Както знаете,аз не съм завършила дванайсти клас. Ще се запиша вечерно да го завърша, а след това искам да продължа нагоре.

- Така ли, дъще. И какво искаш да учиш?-обърна се към нея й .

– Ами ще следвам право и ще стана следовател в полицията.

- Е хей, вижте какво искала да стане нашата Радост!- прекъсна я майка й.

- Да, мамо. Ще стана и още как, за да хващам престъпиците. Нима, това което стана с мен не е престъпление?

- Така е  дъще.

- Ще ги хващам и ще ги наказвам. А онези, дето ме принудиха на сила да продавам тялото си, а те да вземат парите, мстото им е в затвора.

-Така е дъще- продължи баба Вили . Колко майки търсят дъщерите си. Колко майки са разплакали.

- Ето това е бабче. И мен ме откраднаха от вас Опетниха името ми. Като завърша, ще ги гоня до дупка.

- Браво детето ми. Гордея се с теб.

- Мамо, ще ти докажа, че съм достойна дъщеря, въпреки опетненото ми име.

- Миличката ми. Никога не съм се съмнявала в теб. Ти си най- добрата дъщеря.

- Не ме хвали толкова, защото се чувства неудобно. Знаеш, че не обичам да ме хвалят.

- Добре, добре Радост. Извини ме.

–Извинена си  мамо.  Нали всяка майка обича да хвали детето си.

- Хайде, да не говорим повече, а да действаме. Приказки без действие нямат покритие.

- Права си дъще. И аз така мисля.- А ти майко Вили?- обърна се Надежда към нея.

- Аз ли? И аз съм на същото мнение.- Чакайте деца, чакайте малк!.

Ето я. Пред мен е Радостинчето- второто де.

-Починалата Радостина, т. е. Мимето?- запита Надежда.

-Да. Иска нещо да каже.

- Ами къде е ? Не я виждаме.

- Вие не я виждате и не чувате, защото нямате тази способност.

-Да, мамо. Знам, че ти виждаш починалите.

- Да, Наде. След моята клинична смърт, аз придобих много нови способности. Виждам и разговарям с починалите.

- – Бабче, ами как разговаряш с тях?

- Как ли Радостинче. Те идват в мисълта ми и така ми казват това, което искат да ми кажат.

- Това е много интересно- прекъсва я Радост. А какво ти казва Мимето, по- точно моята двойничка- Радост.

- Тя иска да ти предам, че не се чувства добре. Не вижда дъщеричката си.

- Кажи й, че е жива и здрава и доста е пораснала.

- Пита, знае ли майка й къде е сега.

За миг баба Вили погледна вторачено към стената и продължава.

-Тя е много разтревожена. Пак пита за малката. А аз й отговорих, че е при нас и я кръстихме Христослава.

-И какво отговори тя, бабче?

- Казва, че й харесва името на малката. Каза още, че трябва да се обадим на майка й.

-Аз й отговорих, дъще, че сме се срещнала с майка й и че тя вече знае, че  не си между живите.

- А как да не съм жива? Аз съм цяла, целеничка—отговори Мимето.

- Попита ме, защо е лежала на тротоара, цялата обляна в кръв, след като родила бебето.

- Деца, сега разбирам какво е станало. Тя ми казва, че онзи от Испания я докарал тука. Сложил едно одеало на тротоара и тя родила детето.После той ритнал бебчето  и го оставил там, а нея качил на колата. Тя викала, плакала и той я изхвърлил от колата.  Мимето се върнала при бебчето цялата била в кръв и  легнала върху него.

-Значи това се е случило с нея?- прекъсна я Радост. Жестоко. А защо са я оперирали да прилича на мен, не знам. Явно има някаква причина?

- За мен Радост, причината е ясна. Те са искали Мимето да роди в България и все едно, че си ти. Ще те открият и повече няма да те търсим- отговори майка й..

- Но те   знаеха, че Мимето е починала от кръвоизлев. И че вече е погребана.

- Да, да. Не знаеха, че ти си се върнала, дъще- прекъсна я  майка й.

- Това е истината. Мимето вече е разбрала- продължи баба Вили.   Тя казва, че много я боли. Че чак сега е разбрала, че не е вече жива. Дори ми благодари, че сега всичко й е ясно.“Гледайте детенцето ми! Грижете се за малката Христослава. А аз ще бъда винаги до нея ми заръча тя. -Сега вече ще тръгвам.“ Ето я, маха с ръка за довиждане.

-Довиждане и от мен, Мимче- обърна се към нея Радост.

- Да се приготвяме, за да уредим всичко за малката- намеси се в разговора Надежда. – Ще се обадим на майката на Мимето, за да се разберем.

- Време е мамо- отговори Радост.

- Първо трябва да направим тест, за да докажем, че Христослава е дете на Мимето. Ще вземем нейна дреха и ще я занесем за тествани.

- След това ще трябва да се ходи до общината, за да се смени фамилията на детето.Името и ще бъде същото- Христослава.

- Наистина. Трябва много неща да се направят.- намеси се баба Вили.

- Мамо- прекъсна я Надежда. След всичко това, трябва да потърсим адвокат, да започнем дело за да се даде детето на родителите на Мимето.

– Да мамо- намеси се и Радостина. Аз съм истинският свидетел, че  Радостина е Миметото. И ще им обясня какво се случи с нея.

-Да, момичето ми. Ти ще свидетелстваш в съда, защото си прекия свидетел- отговори майка й.

- Мамо, не се тревожете. Всичко ще мине благополучно и малката Христослава ще отиде при истинската си баба.

- Но ще мине време детето ми- продължи разговора баба Вили.

- Така е бабче. Но вече тази история ще се разплете- намеси се Радостина.

- Хайде, да се обадим на майката на Мимето и да се уговорим да отидем до полицията заедно с нея- намеси си Надежда. Хайде ще се обадя. Къде е телефона и? Аха, ето го. Набирам 0896….

- Да, моля. Кой е на телефона? – чу се гласа на Невена, майката на Мимето.

- Аз съм Надежда. Обаждам се да се разберем, кога ще ти е удобно да отидем до полицията.

- Може ли в сряда? Днес е понеделник.

- В колко часа? Ще отидем до пето районно.

-Добре, Надежда. Нека да е 10 сутринта.

- В сряда в 10 пред църквата Света Петка. Близо е до нея пето районно.Ще отидем при следователя. Аз вече разговарях с него.

- Хайде. Дочуване за сега.- отговори Невена.

- Ето- обърна се към всички Надежда. Уговорихме се за сряда.

- Мамо,процедурата не е никак лека. Ще започнат разследвания, доказвания, ДНК тест, докато се стигне до съдебното решение.

- Знам това, дъще. Детето трябва да отиде при истинската си баба и дядо. То я тяхно. Радвам се, че всичко излезе на бял свят. Ти си тази, която най- много помагаш да се изясни този случай.

- Как да не помагам. Та ние с Мимето бяхме в една стая, а също и приятелки. Споделяхме си всичко.И страдания и болки. След нейната операция станахме двойната Лодхен. Нали знаете, че на времето имаше един такъв филм. Ние бяхме като две близначки. Дори другите момичета не знаеха историята на Мимето. Мислеха, че това е моята близначка. Викаха ни „Близначките“. Докато един ден, Мимето изчезна и никой не знаеше къде е. Добре, че баба Вили контактува с духовете на починалите и Мимето й разкри всичко. Но не знаеше, че вече не е между нас. Че не е жива.

- Горкото момиче- продължи баба Вили. Беше много объркана. Дори питаше къде е детето й. Не знаеше какво се е случило с нея. Благодарна съм на Бога, че дойде при нас, за да й разкрия истината.

- Бабче. Тя вече е спокойна. Нали ти каза, че ще бъде непрекъснато до детето си. Горката Мими. Много ми е мъчно за нея.

- Дори хареса името, което бяхме дали на малката- продължи баба Вили.

- За сега духът й продължително време ще бъде у нас, нали бабче? Когато се яви наново, кажи  й че започваме процедура, Христослава  да заведат при техните при баба си и дядо си.

Дните се занизаха един след друга.Надежда и Радослава ходиха до полицията . Направиха консултация с адвокат Атанасова, която ги посъветва да направят тест за майчинство. Ходиха до дома на Мимето . Двете жени  ходиха до поликлиниката, за да попитат лекаря какво трябва да направят. Той им разясни, че трябва да занесат в Центъра, където се правят изследванията нейна дреха, която е носила, косъм и нещо подобно. Всичко беше готово. Взеха плитката, която отрязаха от Мимето, когато почти завършваше гимназия. Бяха я запазили и стоеше като реликва в дома . Отидоха до Централната лаборатория . Дните минаваха и те чакаха денят, когато ще получат резултата.

И ето. Един ден на вратата на апартамента в дома  на   Невена- майката на Мимето, някой позвъня на звънеца. Тя погледна през шпионката.

-Госпожо- чу се мъжки глас. Моля да вземете документа!

-Невена се подвоуми за миг и отвори.

- Моля, госпожо, подпишете се тук!

- Господине,за какво да се подписвам?

- Това е един документ, който чакате отдавна- -отговори непознатият.

- Дайте, моля, къде точно да се подпиша.?

- Ето тук-отговори той.

Невена се подписа, взе документа и непознатият си тръгна. Сърцето и се разбунтува пред това, което ще види в плика. Знаеше, че е резултатът  от ДНК на Мимето. Отвори плика и зачетена глас. В него пишеше, че това е принадлежало на нейната дъщеря. Че тя именно е Мимето „Да, утре ще го занеса на адвоката и да  започваме делото. Искам на  моята внучка Хритослава,  да променяме името й, и да си е при мен.

Утрото дойде много бързо. Тя   се обади на адвокат  Иванова по телефона и определиха час. След два дни  Невена беше в кантората. Разговаряха дълго. Тя показа резултата на адвокатката и  се приготви да тръгне.

-Ще очаквате да ви се обадя, кога ще е делото, нали госпожо?

- Да, да – с някакъв странен глас отговори Невена.

Тя се сбогува и тръгна към вратата.

Дните минаваха в очакване. Докато един ден се връщаше от работа  и тъкмо се качи в асансьора  и пред вратата на апартамента я чакаше млад мъж.

-Тъкмо щях да звъня, ето че  се срещнахме. Нося ви разписа от съда- подхвана той.

- Благодаря ви господине.

- Ето, подпишете се, че сте я получили!

- Добре, дайте моля.!- и тя се подписа.

Взе разписката и се сбогува с младия мъж. Отвори вратата и влезе.

Нямаше търпение да види, кога ще се яви в съда.Разтвори документа и разбра, че след една седмица. В районен съд- граждански дела.

Обади се на адвокат Иванов и се срещнаха в кантората. Обсъдиха подробности. Адвокатката я успокои, че няма  да има никакви проблеми. Че всичко ще мине гладко, защото ДНК говор, че е на дъщеря й.

Невена започна да брои дните. Ходеше всеки ден на работа и когато се прибереше в къщи някакво неспокойство я спохождаше.

Дойде очакваният ден. Тя се яви в съда спокойна. Предният ден запали свещичка в църквата, за да премине всичко успешно.   Влязоха в залата заедно с адвокат Иванова. Съдията обяви делото. Той разпита Невена относно подробностите. Взе от адвокат Иванова ДНК теста и го разгледа.

-А сега, обявявам край на делото. След една седмица може да вземете резултата, госпожо – произнесе той.

Невена и адвокат Иванова излязоха от залата.

-Не се притеснявайте госпожо Невена! Фактите са във ваша полза.

- Благодаря ви адвокат Иванова. А сега ще чакаме и пак ще се  чуем.

- Разбира се

Двете се сбогуваха и Невена тръгна към дома.

Дните изминаха един след друг. Докато един ден телефона позвъня.

-Ало, Невена. Аз съм адвокат Иванова. Заповядайте в кантората да ви покажа резултата от делото!

-Какъв е моля?

-Нека това бъде изненада. Хайде. Чакам ви да дойдете!

Невена се приготви и тръгна.Спря пред адвокатската кантора с разтуптяно сърце.Звъня на звънеца и отвътре се чу медният глас на адвокат Иванова.

-Влизайте, влизайте, Невена.- подкани я тя.

-Добър ден госпожо. Вече не мога да издържам да чакам.

- Седнете първо и си отдъхнете! Ето резултата от делото, Заповядайте, четете, моля!

Невена взе в ръцете си делото и зачете“ От разгледаните факти, представеното ДНК детето се присъжда на родителите на починалата дъщеря. Тя е истинският родител на детето.

Невена притвори очи и едри капки се стекоха по бузите й.

Да, веднага ще съобщя на Радост, че ще отида в тях да си взема малката Христослава. Милото ми  внуче. Ще му бъда майка и баба. Жал ми е , че ще расте без истинската си майка. Като поодрастне ще му кажа истината. Хайде да звънна!- произнесе гласно тя. Взе телефона и звънна.

– Ало, Радост. Ти ли  си? Хайде, пригответе Христослава! Идвам да си я взема.

-Значи вече делото мина в твоя полза, лельо Наде?

- Да милата ми. Приготвям се и идвам. Нямам търпение да гушна малката Хриси.

- Хайде! Чакаме те- отговори Радостина.

Невена за бързо се облече и излезе от къщи. На изхода я пресрещна някакъв мъж. Изгледа я заканително, хвана я за ръката и я накара да спре.

-Слушай жено. Ако не ми дадеш детето, не отговарям какво ще се случи с теб!

Жената го погледна с натъжен поглед и го попита:- Мога ли да знам кой си ти, че искаш детето ни?

- Аз ли? По- добре  не питай, а давай детето!

Невена набра сили и го погледна право в очите. В тях се четеше строгост.

-Слушай ,мойто момче! Детето на никой няма да го дам! Аз дори още не съм го видяла.

- Ако искаш да знаеш, аз съм бащата.То е мое и ще си го взема.

- Хайде. Докажи, че е твое. Аз самата не знам дори кой си.

-Добре. Ще видим на кого е това дете? Ще направим ДНК тест и ще разбереш, че е мое.

- Как да повярвам на един непознат. А и от къде знаеш, че аз съм неговата баба?

.

- А оная другата, Радостина, не знам къде е, ама да се пази!

- Успя да избяга, ама да му мисли…

- Какво ти е виновно момичето, та го заплашваш?

- Не искам да говоря повече. Приготви утре малката и ще дойда да си я взема

- На сила хубост не става момче. И да е твое детето, не може да се даде на теб, без да се разбере кой си.

- Аз ли, аз ли? Я хайде да не знаеш много, щото…

- А, бе защо ме плашиш така? Аз съм възрастен човек. Не знаеш ли, че  не трябва да обиждаш възрастните, особено  жените?

- Я ,я гледай тая? Пък и за морал ще ми говори…

- На моралът се крепи света. Ако няма морал,  няма да има свят.

- Как няма да има свят.Не виждаш ли, че хората станаха аморални?

- Аха, така значи. Да  не съдиш по себе  си?

- Съдя, не съдя, кажи, че не е така?

- Да, мисля, че е така. Вие, младите станахте аморални. Дори и това детенце, което се е родило на улицата и майка му е починала там  от   кръвоизлев? И сега идваш да казваш, че детето е твое. Изоставил си го и си се скрил, да не те види никой.

- Така е.

- Ти си жесток човек. Сърцето ти е каменно.

- Я не обиждай така, че  не   знам какво ще ти се случи!…

- Не обиждам синко, а казвам истината.

- За теб каква и истината?

- Истината е, че не знам кой си и от къде си?

- Такава ли и била  работата?Не разбра ли, че аз съм бащата?

- Като настояваш. Да направим наново ДНК, защото скоро направихме по друга причина. А сега, дали ти си бащата, искаш ли?

- Я си гледай работата! Утре ако не ми дадеш детето, не отговарям за последствията!

-Какви последствия?

- Не искам  да ти казвам, но приготви утре детето! Хайде. Стига приказки!

- Та то не е тука.

- Знам аз, знам. Иди го вземи и утре в 10 тук да бъдеш!

- Засрами се ,сине. окажи, че детето е твое и тогава съда ще реши.

- Я стига. Щом ти казах, че детето е мое, толкоз. Хайде. До утре. И внимавай!- закани се непознатия.

И той се затича към колата, която беше спряла пред блока.

Невена наведе глава и очите й се изпълниха със сълзи. Сърцето й заби силно. „Ох, не знам какво да правя!Като отида за детето, ще видим какво  ще правим с Надето и Радостина.- гласно  изрече тя. Затича се към спирката и се качи на автобус номер 66.

Автобусът тръгна за ж.к. „Тракия“ Блокът на Надето беше близо до спирката. Слезе от автобуса  и звънна по джи ес ема.

-Ало,Наде, долу съм.

- Идвам Невена- чу се отсреща в слушалката.

Не мина много време и Невена се показа от вратата на входа на блока.

- Хайде, Наде, че много съм притеснена.

- Какво бе, Венче?

-Нека да се качим горе, пък тогава ще ти разправям.

Апартаментът беше на   петия етаж. Качиха се на асансьора и спряха пред външната врата.  Надежда отвори и влязоха в  не- широкото антре. Посрещна ги Радостина.

-Лельо Венче.Влизай де, влизай! Не се притеснявай!

- Аз не се притеснявам от вас. Мен друго ме притеснява и не може  да ми даде мира .

- Хайде седни на дивана. Искаш ли да си пийнем по едно кафенце. Нали си ни на гости все пак.

- Можем да си пийнем, но първо искам да си кажа болката.

- Казвай, казвай! Знам, че споделена болка не е болка си

- Тя, болката е за всички ни.

-Таса ли? Тогава казвай, докато Радост направи кафенцето.

- Ами, срещнах един непознат мъж и ми каза, че детето било негово. Иска да си го вземе. Заплаши ме, че ако утре не му го донеса, не знам какво щяло да ми се случи.

- Значи, сега се намери бащата на детето. Как е узнал , че ти си майката  на  Мимето.

- И аз не знам. Захвърлил моята дъщеря  и детето на улицата, а сега го търси.

- На мен тази работа ми се струва лъжа.- отговори Надежда.

- И аз така я подозирам, мила.

-  Ами, трябва да направим нещо. Утре ще дойде бързо.

- Искам да си дойде и Петьо, та да помислим всички заедно.

- Надя, аз не мога да стоя до довечера, докато си дойде той. Да помислим сега какво да направим!- отговори Невена.

- Аз мисля- започна Надежда. За известно време да дадем детето на социалните и да им разкажем истината. Там, те ще го пазят а през това време теб ще те закараме на село. Нека те търси.Без това си сама. Няма кой да се притеснява за теб.

- Виж, това е добро решение. Нека да отида да се приготвя и тогава ще дойда.

- Добре. Довечера, като си дойде Петьо, ще те закараме във Царацово. Там никой няма да предположи, че си там.

- Хайде, да тръгвам към нас да се приготвя и веднага идвам.

- Хайде ,мила. Отивай и се връщай бързо!

- Да, да тръгвам и тя се запъти към антрето. Обу се и излезе навън. Надежда я изпрати до външната врата.

- Хайде, бързай, че ще се притеснявам докато се върнеш.

- Не ес притеснявай! Ще се оглеждам наоколо, да не се яви непознатия.

- Хайде успех, Невена.

- Чао, чао- махна с ръка Невена и се забърза към спирката.

Не мина много време и тя се върна. Звънна  на вратата

.- Кой е- чу ес гласа на Надето.

- Аз съм Наде, Невена.

- Вратата се отвори и Невена влезе вътре. Носеше сак и чанта.

- Притеснена съм, че утре няма да мога да отида  на работа.

- Не  се притеснявай! Кажи ми къде  се намира фирмата, в която работиш. Ще отида до шефа ти и ще му обясня всичко. Ще му кажа, който и да пита за теб, просто не знае къде си.

- Дай ми моля те един лист и химикал, и ще ти напиша адреса!

- Само момент.  Тя се затича към спалнята и донесе лист и химикал.

- Ето, заповядай!

- Благодаря. А сега ще ти запиша адреса. „Пещерска“ № 158.

- Ето, вземи. До там можеш да отидеш с автобус 6 или 66.

- Утре ще стана рано и ще отида. Нали съм взела майчинство заради Христослава и сега  имам , а ти още тази вечер е си в село.

- Венче- мога ли да те наричам така Днес трябва да отида при социалните и да   заведа малката. Но ще хвана такси, защото Петьо е на работа и е с колата. Първо ще се обадя на социалните. Те вече ме познават и ще се разберем в колко часа да отида.

- Добре, Наде. Звъни им да се разберете и после ще се нахраним!

Невена взе джи ес ема от масата и набра  номера на социалните. Отсреща се чу женски глас. Надето й обясни всичко и я помоли да  отидат там с детето. Когато разговорът приключи Надежда продължи с Надеда.

-Днес в 14 часа трябва да отидем там. Ще ни чакат.Ти ще стоиш тук.

-Добре, Наде.

Радост беше приготвила обяда и всички седнаха. Когато приключиха Надежда стана, облече Христослава и   излязоха навън. Пред блока вече ги чакаше таксито , което Радостина беше извикала предварително. Качиха се двете с  детето и  шофьорът тръгна към посочения адрес.Спря пред не голяма сграда, на която пишеше с големи букви „Социални грижи“. Надежда  държеше здраво детето в ръцете си и и се качи по стълбите на втория етаж. Там я посрещна жена на средна възраст, с леко прошарени коси и  покани Надежда да  седна на дивана.

Жената  взе в ръцете си малката и каза на Надежда:

- Всичко е направено. Детето ще остани известно време под нашите грижи. А когато се изясни всичко, времето ще си покаже.

- Благодаря госпожо Пенева. Ще поддържаме връзка с вас.За сега довиждане. Ще ми е много мъчно за детето.

Надежда излезе от кабинета с наведена глава. В очите й се четеше тъга. Отдавна се прибори  с това, да не плаче. Позвъни на джи ес ема и повика такси. Таксито дойде сравнително бързо.  Тя се качи на таксито. Когато стигна  пред блока   помоли шофьора да спре.  Слезе  се качих  в  асансьора. Надежда позвъни и на вратата се показа Радост.

-Мамо влизай!- подкани тя.

Мака й влезе  и се настани на дивана. Радост беше приготвила обяда и всички седнаха около масата. Вечерта дойде бързо. В сърцето на Невена беше се загнездила някаква болка, която не й даваше мира. Неспокойно усещане, но не можеше да си обясни, от къде идваше това.

Петьо се прибра от работа сравнително рано. Приготвиха колата и тръгнаха  село Царачово. Колата сякаш летеше по асфалтирания  и не далеч от тях се виждаше тъмносив мерцедес. Сякаш ги следеше. Петьо и Надежда стигнаха селото и спряха пред двуетажна къща с веранда.Пред нея се виждаше пъстроцветна градина, в която алени лалета поклащаха главици. Петьо пръв слезе и взе от багажника сака на Надежда. Тя слезе от колата и двамата влязоха през портата в двора, и се насочиха към къщата.  Петьо отключи външната врата и двамата влязоха в антрето.

- Наде, ето тук си остави багажа и ще ти покажа стаята, в която можеш да отседнеш!

-  Благодаря  ти Петьо.Ти си тръгвай, аз ще се оправя сама. Нали знаеш,  че  жените бързо са оправяме.

–Така е Наде. Ще те оставя, а аз ще си тръгвам. Ако имаш нужда от нещо, обаждай се!

- Благодаря, не се притеснявай, хайде тръгвай де!

- Имаш ли в себе си парички? Да отида ли до фирмата, в която работиш?

- Не е необходимо, аз ще  се обадя и ще им споделя всичко.

- Добре. Сега вече съм спокоен. Но все пак се обаждай!

- Хайде, казах ти да не се притесняваш.

- Как да не  се притеснявам. Ами видя колата, която ни следваше?

- Това ли? Може  да е някой от селото.

- Дано е така, Наде.То ще си каже.Хайде, аз тръгвам, а ти се обаждай!

- Довиждане,Петьо. Желая ти лек път, а когато се прибереш обади ми се!

- Хайде, чао. Не  се притеснявай!-и той излезе от стаята, и тръгна към колата. Запали я и тръгна.

Надежда се отправи към кухнята.Разгледа що годе има в  нея и реши  да отиде до магазина в селото. Беше притеснена, че никой не я познаваше. Но се престраши и тръгна. А от въпросната кола Непознатият слезе и се скри зад близкия ъгъл.Надежда не го видя.Напазарува набързо и се запъти към къщата. Един селянин я погледна любопитно, но я отмина. Тя се прибра и започна да подготвя вечерята. Време беше да се  нахрани.Приготви масата и седна. Тази вечер беше решила да вечеря сиренце с домати, които беше купила от магазина. Обичаше повече безмесна храна. Не беше вегетарианка. Знаеше, че когато храната премине през огъна, губеше енергийния си състав. Изведнъж, на външната врата някой чукаше. Тя се подвоуми. „Може би някой комшия“- си  помисли тя.

Отвори вратата и погледна изненадано. Пред нея стоеше мъжът, който искаше детето. Той е хвана грубо за ръка и каза:

-Стягай се! Тръгваме

Тя го погледна  с  уплах в очите и попита:“ Къде ще  ме водите?“

-Не  дрънкай много, а се приготви бързо!

Надежда влезе в стаята и си взе сака с багажа. Още е беше  го отваряла. Излезе и побягна към колата. Непознатия наново я хвана грубо за ръката и я изтласка на задната седалка. Тя се сви и сълзи напираха в очите й.  Непознатият запали колата и тръгнаха.

Наближаваха Пловдив.  Той спря пред   пететажен блок в квартал „Тракия“. Отвори вратата и грубо я издърпа навън.Затвори вратата и тръгнаха към блока. Мъжът спря на първия етаж. Отключи  и влязоха в малка боксониера.

-Ето, тук ще си, докато не доведеш детето. Разбра ли?

Тя го погледна плахо и  поклати глава.

Не мина много време и на вратата някой хлопаше силно Чу се мъжки глас.

-Полиция, отворете! Ако не отворите, ще разбием вратата!

Непознатият се сви като малка топка и не смееше да отговори.

-Знаем,че си вътре. Видяхме колата ти пред блока. През цялото време бяхме след теб.

Непознатият се приближи до вратата и я открехна.

-Хайде, не  се крий! Излизай! Знаем кой си. Дълго време те следим и сега вече стигнахме до теб.

- Аз, аз…- замънка непознатия.

- Ти идваш от Испания и искаш да отвлечеш и детето. Не стига ,че изостави момичето, което роди на тротоара и си замина от този свят. Ритна новороденото като куче и го изостави там.

- Аз аз….не  се доизказа непознатия.

Той отвори вратата и полицаите влязоха. Веднага кръстосаха ръцете му зад гърба и сложиха белезници. Непознатият не  се съпротиви.

- Какво аз? Знаеш ли от колко време те следим. Най- после те хванахме.Хайде- и полицаят го дръпна за ръката.- А ти, госпожо се приготви, ще  те заведем в къщи.

- Господин полицай.Моля да се обадите на  дж и ес ем 088  99 и тя продължи.- Искам да се обадя на Милена да ме чакат.

Полицаят набра номера и гласът и прозвуча в слушалката.

-Ало, аз съм Надето. Кой е отсреща?

-Аз съм лельо Нади,Радост. От къде се обаждаш?

- Дълга история Радостинче. Като дойда ще разказвам.

- А аз ще ти разкажа нещо интересно- отговори Радоситина

- Добре миличка, бързам да дойда у вас.

. – Хайде господин полицай, готова съм да тръгваме!

Всички излязоха от апартамента. Полицаят предварително беше взел ключа от Непознатия. Щракна   и  заключи. Тръгнаха. Полицаят качи Непознатия в колата.

- Господин полицай, аз ще хвана автобуса. Тук наблизо ще сляза!

- помоли Надежда.

Полицейската кола с непознатия  зави край ъгъла и изчезна пред погледа.. Надежда се качи на автобуса номер 44 и  тръгна към апартамента на Невена.Там вече я чакаха.Всички седнаха около масата и Надето разказа всичко,което беше се случило.

-Трябва да бъде наказан злосторника- наруши мълчанието Радостина. Онзи,който излъга и ме закара в Испания!

- Утре ще се обадим в полицията, за да направим очна ставка с него. Нали ще отидем Радостинче?

-Така мамо. Ще отидем още утре. Да го видим  сега.

-Радостинче- чу се гласа на баба Вили.- пак е тука.

- Радостина се затича към баба си и запита:
- Кой е тук бабаче?

- Ами другата Радостина.

- Аха, Мимето бабо.

- Да, да,  забравих й името.Ето я стои там и ни гледа. Показва с пръст  към теб. Усмихва се. Слага си ръцете върху гърдите и казва, че   е много благодарна.

- За какво Миме си  ми благодарна? Не  те виждам, но щом като  бабчето  ми казва, вярвам  ти.

-Тя ти е много благодарна, че намерихте човекът,който я изнасилил и още когато е била в Испания, постоянно се гаврил с нея. Карал я да прави извратени неща, докато един ден разбрала ,че е бременна.

Когато дошло време на ражда, я докарал в България, тук и  родила на тротоара. Захвърлил бебето и го ритнал като мръсно куче и я дръпнал към колата.

- И после Миме?

- Чакай малко Радостинче-  помоли баба Вили.

- Слушам бабче.

-Тя казва, е се е откъснала от ръцете му и побягнала. И после нищо не помни.

-Благодаря ти Миме. Значи, този дето дойде а бебето е същия? Ясно, научил, че бебето е живо и решил да го вземе!.

- Така е Радостинче- отговори баба Вили.Не знам каква му е целта.

- Кажи на Мимето, че вече го хвана полицията и няма да успее да го вземе. Намери си най- сетне майстора. Ще краде момичета и ще ги води да проституират в Испания.  Той е същият, който взе и Мимето.

-  Да същият е,та най- сетне  да стигнат до центъра на този дом в Испания. Дано си  признае.

- Ще си признае, няма къде да отиде, бабче – отговори Радостина.

- Добре,че нащо дете е живо, та да може да помогне в разследването.

– Така е бабче.

-  Нали  вече го хванаха. Той е връзката с мафиотите.  Ще изпее всичко. Пък и не имаме наш човек там. Да е жив и здрав, Той ми помогна  да си дойда.

- Да миличка- намеси се баба Вили. Ще хванат всичките. Да ги видим тогава. Как ще крадат момичета и  ще ги карат да проституират. Добре, че нащо момиче се отърва от това. На Запада му викали занаят.

-Какво ти- продължи Радост.- Какъв ти занаят! Това е цяло престъпление. На сила и кражба. На това какво му казваш занаят?

- Да не говорим повече Радостинче. Защото  косата ми настръхва, като си помисля

-Така е бабче. Но не можем да го отречем. Те са там и от нищо не се страхуват.

-Така е. Дано Бог ги съди. Колко къщи разплакаха. Колко момичета изчезнаха безследно.

- Всеки  отговаря за делата си, бабче- отговори Радост.

- Много си мъдра, детето ми. Така е. Всеки отговаря за делата си. Човек сам се самонаказва. И се пита тогава, защо боледува.

- Аз изучавам закона на Кармата. Знаеш ли какъв закон е?

- Не. Кажи де!

- Ами, той е закон на равносметката. Грешиш един, два три и не разбереш ли  истината, идва възмездието. Ето, това е този закон. Никой не може да избяга от него.

- Сега разбирам, чедо. Трябва да мислим за добро, а и делата ни ще бъдат добри. Тогава няма да грешим и няма да ни постигне този закон.

- Така е бабче. Нека повече хора разберат и тогава няма да има такива лоши хора. А и хората няма  да боледуват

.- А бе чедо. Теб те бива да станеш учител и да учиш хората , за да знаят истините.

- Бабче, животът ни учи.Казва, че страданията правят хората по- добри.

- И аз така мисля.Ей го нашият комшия Младен. Тормозеше жена и и децата   си. Скиташе, пиеше. Не се грижеше за семейството си  и ето го, легна тежко болен на легло и нямаше надежда,че ще стане.

- Така е. Сега може би, той ще се осъзнае. А дочух, че свещеник идвал у тях. Не знам какво са говорили, но май се обърнал към вярата.

- Вярата в доброто ще спаси човека.А като прибавим и любовта към Бога. Нали всичко е любов., чедо?

- Радостинче, чакай, чакай!

- Какво има бабче?

- Мимето пак ме гледа. Сигурно иска да каже нещо!

- Как ти говори Мимето?

- Никак не е  трудно.Чрез мисълта. С мисъл я питам с мисъл ми отговаря.

-А аз няма ли да мога да разговарям с нея така?

- Всеки може.Само да овладее мисловното слово. Трябва да се вслушваш в мислите. Те сами идват и трябва да питаш с мисли.Вслушай се в твоите мисли и тогава ще разбереш.

-И аз искам да говоря с Мимето!

-Магнетизма щети насочи очи към нея и ще я видиш с вътрешното си зрение. То е чрез  въображението,  а то е представата..

- А мога ли да развия това въображение.?

- Да. Само трябва  да се научиш.

- Аха, значи трябва да си представя дадено нещо, но трябва да го знаеш

.-Чувала съм за метода визуализация. Какво е тя?

-Да а виждаш чрез представата.

-То било много лесно, а аз си мислих какво ли не.

.- Бабче, да опитам ли да видя Мимето и да разговарям с нея.

-Опитай и се вслушвай в мислите си.

-Да да.Представям си я.

- Така така. Сега я повикай с мислите си.

- Е ха, май става. Виждам Мимете пред себе си.

- И казва ли  ти нещо?

- Усмихва ми се.

- Това е Радотинче Видя ли сега. Помисли за нея и тя ще дойде.

- Ура. ..Много  се радвам, бабче.  Днес ти ме научи  на нещо много голямо. Дай да те целуна по бузката!

-Хйде, чедо.

-Бабче, бабче, а това телепатия ли е? Помислиш си за някого и той ти се обажда. И не знаеш как е станало така.

-Може и да е така- отговори баба Вили.

-Така е,бабче. Как да не е така.

-Хайде , че е време за обяд. Приготви се и сядай?

Баба Вили се запъти към кухнята  и се върна . Сложи на масата две чинии с топла бобена чорба и се обърна към Радостина.

.- Чедо, ти много обичаш бобена чорбица и баба тия  сготвила.

-Не ме глези така. Аз мога сама да сипя и на двете. Ти си уморена, аз съм твоята внучка. Нека и аз да ти помогна!

-Милата ми внучка, тя. Как няма да е обичам, като толкова много се загрижена за мен.

- Как няма а съм загрижена за теб, като ти ме отгледа..

- Стига, стига, чедо. Майка ти и баща  ти са живи.

- Живи са, но те ходят на работа. По целият ден ги няма в къщи. А ти се грижиш  за всички ни.

- Така е ,чедо. На мен не ми тежи.Пък всички вие сте ми така свидни. Имам само вас.

- Благодаря ти, бабче. Затова те обичам толкова много.

- Мерси чедо. Един стар човек има нужда от две  благи  думи.

-Ей, ей, да не се разплачеш?? Не си сама. Всички те обичаме.

- Откакто почина дядо ти Спас, много ми е тъжно за него.

- Знам бабче. Радвай се, че не си сама. Не виждаш ли нашата съседка колко е сама. Никой няма при нея. Дъщеря й живее на село, внуците й са в Ирландия. Мъжът й почина преде 21 година.

- Ох и това не е живот. А аз не съм сама. Вие се грижите толкова много за мен.

- Ето, това исках да ти кажа. С твоята ниска пенсия от 240 лева, не виждах как щеше да се справяш  сама.

- Така е чедо. Чакай, чакай! Мимето ми маха с ръка и ми казва, че си тръгва.

- Кажи й чао от мен и че много я  обичам. Кажи й още , че днес ще ходя до инспектора и ще му кажа цялата истина за мъжа, който искаше да отвлече малката Христослава. Време е  да хванат всички мафиоти, които отвличат момичета!

-Добре, чедо. Тя вече го знае.

Времето изтече бързо. В 14 часа майка й дойде и двете излязоха от къщи и се качиха на колата. Потеглиха към районното полицейство. Колата спря и те се качиха на втория етаж.Радостина почука и отвътре се чу приятен мъжки глас.

-Да… Влезте , моля.

Двете влязох в стаята. До бюрото  седеше полицейският следовател.

-Може ли да ,  види малката, дали този човек я отвлече. А навярно и другото момиче?

Той ги поведе и спряха пред стая с решетки.

-Погледни момиче!Това  ли е той?

- Да,господин инспектор. Той е.

- Браво на теб. Това ми трябваше да  науча. Той е връзката с България. Благодарение на нашата и испанската полиция заловихме цялата престъпна група в Испания. Имаше много момичета не само от България и от други страни. Освободихме всичките и им помогнахме да се върнат по домовете си

- Ако Мимето беше жива, майка й щеше да се радва много. Но за съжаление вече я няма. Тялото й лежи в централни гробища. Горката тя. Майка й цял живот ще страда, а малката  Христослава никога нямаше да види своята майка и да й кажа „мамо“.

- Хайде, мамо да си тръгваме, че трябва да отидем до Дома, за да вземем малката!

Те се  сбогуваха с инспектора и се качиха та кола. Бяха приготвили дрешките й. Спряха пред детския дом и се качиха по стълбите. Радостина натисна звънеца. Отвори им  висока, приятна на вид жена в бяла престилка.

- Влезте, моля. Вече ви чакаме. И детето  е готово.

Бяха се обадили предварително в дом, че ще дойдат да вземат малката Христослава. Документите бяха готови.

-Ето, вие сте бабата, нали?

- Не не.  Аз съм другата баба.

- Как?

- Това е голяма история. Важното е, че детето ще расте при баба си. Майка му не е жива.

- Да. Разбирам. Никак няма  да е леко.

- Хайде Радостинче. Вземи малката и да тръгваме. Подкани  Невена.

- Да, мамо. Ще дойде време и ти ще имаш собствено внуче. Още е рано. Нека да се изуча, пък каквото е рекъл  Господ.

- Права си дъще. Дай Боже да дойде и това време, живот и здраве.

Радостина влее в колата с малката и седна на задната седалка.

-Хайде ти напред, ние подири ти, Боже- изрече Надежда.

-Хайде мамо да не се бавим. Нали у нас ни чака истинската баба на Христослава.

Колата потегли и спряха пред техния блок. В дома им ги чакаха всички. Само Петьо го нямаше. Беше на работа. баба Вили се приближи към малката и я взе на ръце.

-Да си ми живо и здраво,  чеденце и да раснеш и порасне голяма мома.  Па да се изучиш и станеш голям човек. Ха сега,давам  те на баба ти и се прибирайте по- скоро. Пък ще ви идваме на гости често, да не се забравим.

-Наде- обърна се баба Вили към снаха си. Хай, идете да ги закарате!

-Мамо  и  аз ще дойда!

-Добре, добре, може ли без теб Радостинче. Приготвяй се!.

- Та аз см готова. Какво повече от това.

- Всички слязоха и се качиха на колата.Баба Вили им махна с ръка и колата потегли.

Край 24.февруари 20202 18ч. понеделник.