ФОРУМ
Leave a reply
Monthly Archives: май 2020
ПЪРВАТА Георги Караджов
Първите са в центъра на прожекторите.Те обират лаврите,славата,вни- манието и …завистта.Хората обичаj да бъдат водени,но успеха на другите не ни причиняват само приятни емоции.Има различни класации на първенците в спорта,науката,политиката,културата….А знаете ли коя е първата Република в света?Не бързайте да отговаряте,защото е твърде вероятно да грешите.Тя се намира близо до България и е на красивото Адриатическо море,но не е…Венеция, която през1991 година 7 месеца беше под обсада от сръбската армия,когато е почти напълно разрушена.Може би вече се досещате…да…Дубровник.Днес е една от най-големите туристически атракции в Европа.Основана е през 7 век, от емигранти от гръцката колония Епидавър е разрушена от славянските нашествия на Балканите.Била е под закрилата на Византийската империя,васална на- Венецианската република,кралство Унгария,а от 1382 до 1804 свободна република,която плаща данък на Османската империя.Днес се намира на територията на Република Хърватия.
Но как така точно, Дубровник повежда класациите за република в най-развития и най-богат континент.Много е писано за това невероятно постижение,но бих погледнал от човешката му страна.
Marino Ghetaldi/1568-1626/.Той учен, математик, ,физик следва в Италия,Англия и Белгия.Публикува 7 труда по геометрична оптика.В 1607 година издава труд, с разрешени от него 42 геометрични проблема.Основоположник е на научна област –прилагане на алгебрата за разрешаване на геометрични проблеми.Той е пионер на изработването на конични лещи,цитиран от великите Галилей,Хюйгенс и Халей.Предложен му е постът на професор по математика в Университета на Льовен /Белгия/-един от най-престижните университети на своето време.Един от стълбовете на Република Дубровник /познат и под името Рагуза/ е фамилията Ghetaldi /Геталди/.Неин най-известен представител е
Marino
Ghetaldi /15681626/.
Като политик е официален представител на Дубровник пред Великата порта в Константинопол/1606/,член на Големия и Малкия съвет-ръководните органи на републиката.По негов проект е издигната стратегическа кула за защита на родината му от нападения.
Геталди е представител на една знаменита фамилия от Дубровник,но е имало и други.
И трябва ли вече да се учудваме че Дубровник става един от първенците на Европа?!
Георги Караджов
Разказ от Иван Христов бр.235
Иван Христов е роден през 1951 г. в с. Добралък, Пловдивско. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като учител и директор на училището в родното си село и директор на училището в пловдивското с. Марково. Публикувал е свои литературни творби в редица вестници, списания и антологии. Негови разкази са помествани и във в. „Будилник” – Лондон и в. „България” – Чикаго. Съавтор на сборниците „Знай своя род” (1983) и „Учители – сподвижници на Левски” (1989). Автор на книгите „Родопски апостоли” (1993), „Литературни пристрастия” (1999), „Кръстен знак” (2003), „Отблясъци“ (2017) и др. Носител на националната литературна награда „Дядо Йоцо гледа” за художествен разказ (2012). Награден с орден “Св. св. Кирил и Методий” втора степен (2015), почетен знак на гр. Пловдив (2016), почетна грамота на СБП (2018). Член на СБП и на Дружеството на писателите – Пловдив.
Милуш
Милуш лежеше на дървения одър в голямата стая и гледаше струйките вода, които се стичаха по прозореца. Навън продължаваше дълъг ред от тъжни и кални дни. Вятърът непрекъснато извиваше и дъждът тихо ромолеше, като обръщаше в блато селото.
Милуш погледна към дъното на стаята, където се намираха дървеният шкаф и долапите, боядисани в синьо. Погледът му се плъзна по наредените на полиците – овчарска гега, десетина чана и тюмбелеци. Лицето му беше избледняло, а очите му хлътнали и загубили предишната сила и живост. Устата му горчеше от билките, които бе пил за лек. Дробовете му хъркаха задавено и проточено свиреха. Гърбът му бе като изгнил. Болката не му даваше покой. Вече не си спомняше кой ден беше легнал и кой идеше.
Буковите дърва пукаха в огнището и по тавана се отразяваха и гонеха сенки. Милуш отвори очи, загледа се в тавана и се унесе в миналото. Болката в гърдите не замъгляваше съзнанието му и спомените му бяха тъй чисти и хубави… В болното му съзнание изплува отново образът на стария. Такъв, какъвто си го спомняше – висок, вечно брадясал, със сини, много сини очи.
Овцете са издоени и прибрани в кошарата. Над Чернатица припада мрак и в синкава здрачина се губят нейните върхове и била. Двамата стоят край запаления огън, греят се и си говорят. Стою Сивков запалва лулата, всмуква жадно от тютюна и отваря дума пак за овцете. Каквото му е на сърцето – това му е на устата. “Овчарлъкът, синко, е тънка работа… – казва той. – Трябва да караш овцете полека, да не ги подпираш и назорваш, кога пасат. Сами да си поемат пътя, сами да си лягат на пладнишка. Сбъркаш ли ги, крият млекото и току виж, че пет оки във ведрото по-малко си надоил.” Догаря огънят, изчезва и ликът на Стою Сивков, който преди да умре, завеща овцете и малкото земя на Милуш, едничкия син.
Наскоро след смъртта на стария Милуш повика Ташо Кисьов, направи го ортак и подкараха овцете към Петльов чукал. Направиха егрек, оградиха и сая. На Петльов чукал паша, колкото щеш, ама и много вълци се бяха навъдили тогава на това място. Милуш имаше големи каракачански кучета, без които не можеше крачка да направи. Но веднъж по бял ден вълк му отнесе коч и кучетата въобще не джафнаха.
Отдавнашна случка и сега вълнуваше сърцето на Милуш. Беше през една мартенска нощ. Затвориха овцете в саята, събраха дърва и накладоха огън. Постоплиха се. Ташо сух, но жилав и здрав човек, взе да се стяга за село.
– Отивам – казва – да пременя ризата на жената в село, пък ти варди да не изколи мечка овцете…
– Щом е такава работата, то върви със здраве – съгласи се Милуш.
Милуш остана сам. Нагледа овцете. Те лежаха вкупом и преживяха. След това се прибра в саята и уморен заспа в сеното. По едно време силен шум го събуди. Чу се тропане на вратата и пукане на дъски. Кучетата лаеха. Овцете се разшаваха и заблеяха. Милуш стана бързо, запали фенера, грабна пушката и отърча навън. Но какво да види? Натъркаляни двайсет брава овце. Вратата разбита. Дебелото дървено серкме, с което затваряше саята, бе пречупено. “Дръж, Перчо!” – викна сънено Милуш на най-хубавото куче. Но като се обърна, видя го да лежи проснато на земята. Мечката не бе пощадила и него. Подплашени се разбягаха и останалите овце. Два дена след това ги търсиха и събираха с Ташо по камънаците. Намериха и една овца, заровена близо до саята в един мравуняк. Същата вечер на това място се появи голяма, рунтава и стара мечка, но когато започна да рови, Милуш, който познаваше хитростта на това животно, я причака и уби.
После я занесоха с Ташо в селото и я побиха на мегдана, за да я видят всички селяни.
На тоя мегдан в празник ставаше голямо хоро, по два-три ката, краят му се не вижда. В такива дни Милуш слизаше в селото. Той слагаше големия овчи калпак на главата си, обличаше нова долама до коленете и се хващаше на хорото. Стройното му тяло, сините очи и мъжествените черти на лицето караха момите да се изчервяват, щом ги срещнеше с поглед.
На един такъв празник Милуш се глави за Севда – работно и здраво селско момиче. Наскоро след това вдигна сватба. Млад беше тогава Милуш, с буйна кръв. Нищо не можеше да го задържи вкъщи, когато овцете му пасяха по Петльов чукал. Един ден нарами торбата и тръгна пеш за Неврокоп, за да поръча чанове по мерак. След седмица се завърна с цяла дузина. Ама да видиш чанове! По три оки единият, а отвънка изписани. Залюлееш ли ги, пеят като камбани…
Остра болка като с нож отново прободе гърдите му. Пред очите на Милуш се залюляват чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее.
В стаята влезе на пръсти Севда, състарена млада жена с разплакани черни очи и заплетена до кръста коса. Тя пристъпи плахо, за да не безпокои болния. Притури дърва в огъня и се приближи до Милуш. Севда отметна халището и допря студените си пръсти до челото му. Болният спря да бълнува. Отвори очи и я погледна.
– Да хапнеш малко, Милуш – тихо продума тя, като едва скриваше сълзите си.
Милуш закашля сухо и като протегна треперещата си ръка към Севда, бавно заговори:
– Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните… Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекарат стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чановете… – като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума.
На сутринта Севда изпълни заръката му и като се върна, видя, че Милуш е станал от одъра. За голяма изненада, той беше се пременил сам като за черква. Болният се чувстваше по-добре и тъпаше по стаята. Той вървеше бавно, с тежки къси стъпки, но главата си държеше изправена високо и гордо. Някаква невидима сила сякаш му помогна да се изправи на крака. Мисълта, че ще види отново стадото, го караше да се държи за живота.
След обед овцете превалиха билото и се спуснаха през зелените поляни на Голо бърдо. Милуш беше седнал до прозореца и с ръце, облегнати на пармаците, гледаше натам, откъдето като бял облак се разточи стадото. Разстоянието не е много – половин хвърлей на пушка. Очите на Милуш блясват, заиграва сърцето му в болните гърди. Той вижда добре. Най-напред върви еркичът и води стадото. На врата му се разлюлява най-големият чан. След него с равна крачка вървят другите два еркича. Чановете им бият като камбани – бодро и тържествено. След тях с бърз ход вървят кочовете, които разлюляват на шиите си тревожно каба-чановете. След кочовете като широка река се люлее и точи стадото. Тук-там подскачат бели агънца около майките си и блеят.
Кучетата лаят отстрани. Най-отзад върви Ташо и размята гегата. Тази музика залива като вълна нивите и ливадите. Цялата земя кънти. Песента на чановете се люлее на талази и ехото я отнася надалече. Пред очите на Милуш се залюляват светли кръгове, люлеят се чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее…
Същият ден Милуш излезе сам отвън на двора. Болката като че ли го напусна. След малко Севда го намери край градината, опрян на оградата. Тя се приближи до него и тръпки я побиха. Севда погледна с въздишка, прегърна го, като че ли искаше да го задържи. Но Милуш все повече и повече изстиваше. Очите му бяха полуотворени и сякаш гледаха към Голо бърдо. Тогава тя скочи като луда, вдигна престилката към очите си, заплака и със задавен глас завика по двора.
https://www.eurochicago.com/menu/home/%d0%92%d1%81%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%be-%d0%be%d1%82-%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80%d0%b0/
СВОБОДЕН
Обичаме да говорим за свободата.Ласкаем се,когато ни наричат свободни.Днес е модерно да се определяш като свободен човек.Но какво е съотношението между действителната и мнимата свобода.Защото, истински разбираш свободата не като говориш за нея,а като я преживееш.Търсиш в съзнанието си неин синоним или образец.Затваряш очи,изчистваш сетивата и се отнасяш в…джаза.И той е същият- доста говорят за него,но колцина го разбират.Наричат джазовата музика елитарна,защото не е за всеки.Тя е толкова различна от познатото ни музициране,че поражда съмнението дали да я възприемаме като музика.Но нека джазираме и видим какво ще се случи.Импровизацията е джазовото сърце,а бога й е един-американеца John Coltrane /Джон 
Колтрейн//1926-1967/.Когато е на 12 губи за една година баща си,леля си и бабите и дядовците си.Остава на грижите на майка си и далечен братовчед.Семейството се мести от родния му Хамлет-Северна Каролина в американската културна „Мека“-Филаделфия.
1943 година майка му купува първия му саксофон.Научава се самостоятелно да свири на кларинет и тенор саксофон.Постъпва във военноморския флот и се присъединява към музикалната група „Майстори на мелодията“-съставена от военнослужещи.Независимо че е единственият чернокож в нея се превръща в неин лидер.
След армията се връща във Филаделфия,където учи теория на джаза при китариста и композитор Денис Сандол и се „опива“ от легендарния джазмен Хаслийн Ибн Али.Негов идол става „вълшебника на тромпета“ Чарли Паркър.Работи в различни формати с най-големите в джаза- титана Майлс Дейвис и иновативния гений Телониъс Монк.И така открива себе си и „освобождава своя дух“.Основоположник е на свободния джаз- стила,който разрушава конвенциите и правилата в джаза и дефинира ново понятие –свободната импровизация.Някои го обвиняват, че разрушава музикалната структура,други са ужасени че настъпва края на музиката, но има и „заразени“,които разнасят импровизацията във всички музикални жанрове.Днес истински големите музиканти обичат и се надпреварват да импровизират стъпили на раменете на титана Колтрейн.Но може ли да бъде спрян свободния дух?! Колтрейн продължава напред и изобретява модалния джаз.В него се използват и смесват различни музикални режими без да има единен тонален център.Измислят име на тези композиции- музикални страници.
Джон е познавач на Корана ,Библията астрологията ,Платон, Аристотел, Дзен Будизма и…хероина.Ранната му смърт поразява музикалния свят.Никой не е предполагал колко зле със здравето си е бил Джон Колтрейн.Сякаш в очакване на неизбежното Джон се е „освободил“ и от страха от смъртта.
Георги Караджов
ПЪРВИ…ПЪРВИ…
През 1878 година Христо Г.Данов започва да издава в Пловдив първия общобългарски вестник,наречен „Марица“.В същото време издава и ПЪРВИТЕ СТЕННИ ГЕОГРАФСКИ КАРТИ в България.
Първата болница в България е УМБАЛ „Св.Георги“.Дейността й започва в 1879 година.След Освобождението през 1879 година в Пловдив е открита болница на червенокръстката организация „Свети Пантелеймон“.Тя е първата голяма болница в Източна Румелия.По-късно е преобразувана в Държавна болница.
В момента университетската многопрофилна болница за активно лечение „Св.Георги“ е държавна университетска болница в структурата на Медицински университет в Пловдив.В града е известна също като Държавната болница.
Пловдив е първият град на територията на българските земи след Освобождението,в който се приема нормативен акт,уреждащ дейността на адвокатите.Това се прави с „Журнално постановление на бившия Императорски комисар в България“,подписано от генерел-адютант княз Донсуков-Корксаков на 2.08.1878 година.
Впоследствие дейността на адвокатите в Пловдив и на територията на Източна Румелия се урежда последователно в Органическия устав на Източна Румелия от 1879 година и Областния закон за адвокатите от 1883 година.
След Съединението на България на 22.11.1888 година Петото обикновено народно събрание приема Първия Български Закон за Адвокатите,който изцяло регламентира адвокатската професия и урежда организацията и възможностите за сомоуправление на одвокатурата.
По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най“
Археолозите започват работа на Форум Север
Възстановяват и проучванията на Малтепе, край село Маноле
В началото на юни стартира новият археологически сезон в Пловдив, като работата ще започне с довършване на проучването на Форум – север. Това съобщи директорът на Регионалния археологически музей доц. Костадин Кисьов. Той, заедно с Здравко Димитров – кмет на Пловдив, Димитър Иванов – кмет на община Марица, Пламен Панов – заместник-кмет „Култура, археология и туризъм“ на Община Пловдив обявиха днес програмата на археологическото лято и финансирането на обектите, които ще се проучват.
Работата на Форум – север ще отнеме максимум месец, смята Кисьов. След приключване на проучването ще бъде обявена процедура за проектиране и социализация на обекта. Паралелно ще върви и обществена поръчка за проектиране и социализиране на пространството в посока югоизток. В този отрязък на площадното пространство няма нужда от допълнителни археологически проучвания, но има нужда от оформяне на зоната в унисон с градската средата.
Възстановяват и работата по Малтепе, като средствата за това ще са от бюджетите на двете общини Пловдив и Марица
https://podtepeto.com/aktualno/arheolozite-zapochvat-rabota-na-forum-sever/?fbclid=IwAR1AWz6eAB-QVtL4e7ghuU7e3rQ_zmj7NrJ0P01MDzdAdH-HsjiD1Fwe8tk
КОНКУРЕНТЪТ
Днес е модерно да се говори за конкуренция.Но колко от нас действително я разбират.Големите произведения на изкуството на 19 век, описват дивия капитализъм,първоначалното натрупване на капиталите упадъка на нравите.Създават ни усещането, че това столетие не е допринесло особено за човешкото развитие Но се заблуждаваме. Обективните икономически,социални,обществени, научни показатели доказват,че именно 19 век допринася най-много за напредъка на човечеството, сред цялата му позната история.По това време, държавата има най-ограничена намеса в икономическия живот.България от 19 век не прави изключение в това отношение.Основен двигател на този процес е истинската конкуренция,която не е изкривявана от монополите, некомпетентната намеса на държавата или неразвития пазар.Тази,която позволява най-добрия,най-способния,най-конкурентния да спечели Науката и изкуството са истински пример за конкурентна надпревара. Какво би бил Ренесанса без взаимодействието и противопоставянето на Леонардо,Микеланджело,Рафаело.На Балканите също имаме своите примери.Първият нобелов лауреат по литература от нашия регион е югославянинът Ива Андрич.Големият му конкурент е хърватинът 
Мирослав Кърлежа/1893-1981/.Роденият в Загреб Кърлежа получава военно образование-завършва Военната академия в Будапеща.Той е движещата сила зад най-влиятелните ляво ориентирани литературни и политически печатни издания в тогавашна Югославия- „Пламък“/1919/,“Днес“/1934/,“Печат“/1939-1940/.Става член на Комунистическата партия на Югославия /1919/, но е изключен от нея, за неортодоксалните си възгледи /1939/.Обявява се против социалистическия реализъм и големия терор в тогавашния Съветски съюз.Върнат е в нейното лоно с посредничеството на бъдещия президент на Югославия-Йосип Броз Тито.
След Втората световна война, с подкрепата на Тито създава Югославския институт по лексикография,който оглавява да смъртта си.Днес, носи неговото име.В поезията си създава образа на хърватския Тил Уленшпигел-Петрика Керемпуш.Романът- епопея „Знамена“ в няколко тома е хърватският аналог на „Война и мир“ на Толстой.Използва широко постиженията на френския символизъм,,австро-германския експресионизъм,скандинавската драма.В романа „Завръщането на Филип Латинович“, за първи път в европейската литература създава,като главен литературен герой, човек на изкуството- творец.Личност с тънка самоирония, Кърлежа признава-„Вярно е.Бях доста сам,но самотата все още не е доказателство,че човек греши.“
Какво ли е да имаш такъв конкурент!?
Георги Караджов
ПРОСВЕТА
През 1855 година в Пловдив е създадено първото българско издателство от Възрожденеца Христо Груев Данов.След 2 години /1857/ Христо Данов заедно с учителите Ячо Трувчев и книговезеца Нягул Бояджийски учредява „Дружествена книговезница“.Постепенно дружеството се разраства в книжарница и издателство.През 1862 година то се преименува на „Книгоиздателство Хр.Г.Данов и сие“.Като съдружник се включва и Йоаким Груев.Основават се клонове в Русе,Велес,София и Лом.Задълженията на „ортаците“ са разпределени така- Данов печата книгите,Бояджийски ги продава,намира и внася в общата фирма пари,а Трувчев управлява книжарницата.Най-напред тя е отворена под формата на книговезница в някогашния „Гаваз хан“ в Пловдив.
Най-старото живо книгоиздателство в България работещо от създаването си и до днес е пловдивското „Христо Г.Данов“.То носи името на създателя си и днес се помещава в Старинния град на Пловдив.
Отворената в Пловдив книжарница към учредената през 1857 година „Дружествена книговезница“ на Христо Данов и съдружници е първата в страната по онова време.
По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най „
ИНДИАНСКИ МЪДРОСТИ БР.236
Индиански мъдрости за духовен баланс
