Monthly Archives: септември 2020

Коситбата през август бр.239

  един горещ епизод от живота на старите българи

“>Коситбата през август – един горещ епизод от живота на старите българи

Защо едно време не можело да се види „жена с коса и мъж с кобилица“
Автор: Димитър Тренчев
Старите българи от Македония наричали месец август с две имена. Едното било „Богородичкия“ – заради християнския празник Успение Богородично, на когото посвещавали църкви и манастири, принасяли му лични и общностни курбани и го превръщали в общоселищни събори. И до днес Голяма Богородица е най-големият празник не само през август, а и е един от най-големите през цялата година.
Другото име – „Косач“, идва от масовите коситби през месеца. Във времената без концентрирани фуражи и всевъзможни фуражни гранулати за изхранването на домашните животни през зимата се е разчитало на сеното, събрано от ливадите.
Затова още на Благовец всеки слагал на ливадата си „почка“ – предупредителен знак, че тя е започена – забранена за пашуване и косене за зелено. Почката я правели от дълъг до 2 метра прът. Забивали го здраво в земята, а за да се вижда отдалече, на върха му привързвали „божук“ – опашка от дървесно лико. Когато в края на XVI век по българските земи „дошла“ царевицата, „божукът“ се правел и от царевична шума.
Които ливадите били по-обширни, забивали по няколко почки, та да се вижда откъде докъде е забраненото.
Заради разновидовия състав на естествените ливади тревата им не узрявала едновременно за косене. Затова узреела ли преобладаващата тревна култура – косели. Но косели и поетапно – по реда на узряване на тревните видове.
Измежду всичката работа по полето и мъже, и жени признавали сенокоса за най-уморителната селскостопанска дейност – защото натоварвало цялото тяло и всеки мускул. Затова и косели само мъжете. Оттам се е пръкнал и неповторимият народен оксиморон: „жена с коса – мъж с кобилица“.
И пак не всички мъже били добри косачи, а само най-младите и най-силните. Защото за силен откосен замах се е искало и силна снага, челичен захват на китките, гъвкави лакти, разкършени рамене, жилав кръст, калени колене и стабилни стъпала.
Изтощителното косене изисквало силно, висококалорично ядене. Неслучайно, някога дойдела ли коситба, се е припомняла една покъртителна история от незапомнени времена и случила се незнайно къде. „Е, невесто, прощавай, ако не доживея да се върна“ – бил въздъхнал на коситба някой си бедняк, чиято стопанка имала да му сложи в торбата само извара и лук. Затова в менюто на косача задължително присъсътвало месо: в чист вид или като суджук, кървавица или саздърма. А също и яйца – пържени или варени.
На коситба ходели рано – „ти да причакаш Слънцето, не то“. Ливадата я косели отдолу нагоре на „амлии“ – образуващи се от окосената трева успоредни ивици, чиято ширина се определяла от дължината на „косилото“, т.е. острието на косата. А равномерната тънкослойност на „амлиите“ зависела от умението на косача.
В епохата на ръчно изкованите косила славата на най-добри в занаята имали майсторите от Сливен, Габрово, Самоков и Неврокоп (дн. Гоце Делчев). А особено прочути били косилата на майсторите от две села – родопското село Устово (днес квартал на Смолян, б.а.) и сярското село Горно Броди, което след 1913 г. е част от територията на Република Гърция.
Голям майсторлък било да се изкове косило. Тънко 2-3 мм, широко от 1-8 см и до 60 см дълго. Вътрешната му страна заостряли и извивали в клюнообразен връх. От него назад външната страна огъвали под прав ъгъл, в плавно издигащ се до 1 см венец. В него опирала основата на откосените стръкове и те, подредени в редици, полягали равномерно назад.
В края на косилото изковавали „уше“ – наподобяващо ухо закривена под прав ъгъл „планка“. Нея промушвали през „колба“ – желязна гривна, която предварително надявали в долния край на дръжката. Между „ушето“ и „колбата“ набивали „чивия“ – късо дървено клинче, което здраво притискало косилото към дръжката, така че да не се измъкне и да не изпадне от нея.
За дръжка пък избирали здраво и право дърво – най-често ива, наричана още козя върба или Salix caprea. За да не се изкриви и напука, отсичали дървото за дръжка през късна есен, когато сокодвижението е замряло. После го окачвали да виси на сянка една година. Щом изсъхнело, отрязвали го на дължина според ръста на косача, но не по-дълго от 2 метра.
На нивото на китката на ръката монтирали ръкохватка – дървена или от телешко рогче. От нея нагоре плавно изтънявали дръжката, като й придавали копиевиден връх. С него косачите лесно забивали косите в земята, когато почивали.
Коса не се оставяла да лежи на земята, за да не поляга от вятъра тревата на ливадата.
Жива мъка било изхабеното и изкривено от косене косило. Затова първо го „клепали“ – изчуквали го със специално чукче на специална малка наковалня, която наричали „йорс“, „орс“, „орце“. У дома я забивали на дръвника, а на полето – в трупче или в някой ниско отрязан и удобен дънер.
Добре „наклепаното“ косило го „брусели“ – заточвали го със специален точилен камък, който наричали „брус“ или просто точило.
За да изсъхнат добре „амлиите“, няколко дни ги обръщали с дървени вили. Тях всеки сам си ги майсторял от някоя 4-5 годишна издънка на здраво дърво – кестен, ясен или копривка. Прерязвал косачът на 30 см дължина върховите или междинните разклонения, заострял ги и ги превръщал в „рога“ – две или повече. А дължината на дръжката пак съобразявал с ръста си.
Изсъхналата вече трева наричали сено. Събирали го рано сутрин, за да не се „сломи“ – урони.
Складирали го или вкъщи, или в близост до ливадите. Когато трябвало да карат сеното у дома, правили го на „вандак“ – сноп, който връзвали с плитка от някоя дълга и жилава местна трева. „Вандаците“ товарели на специално изработени или временно пригодени конски, волски и биволски каруци. Те, вместо стандартния дървен сандък, били с кош от гъсти и дълги до 3 м вертикални пръти, който опасвали с дълга „ортома“ – 5-6-нишково конопено въже.
Когато сеното било малко, пренасяли го на „самар“ – товарно седло за коне, мулета и магарета. Броят на натоварените „вандаци“ зависел от силите на добичето. На магаре товарели до 5 вандака – по 2 от двете страни и един „на панагон“ – отгоре им върху странично натоварените.  На кон и на муле товарели и по 10 „вандака“ – по 4 от двете страни и два – на „панагон“.
Сеното складирали в специални паянтови постройки, наричани „плевни“. Такива къде по-малки, къде по-големи ги имало във всеки двор.
На място, сеното го складирали на „купен“ – куполообразно подредени „вандаци“ около добре окастрено или специално забито дърво, което наричали „соя“.
Но грижата за ливадата не завършвала с коситбата. Веднага след нея стопаните започвали да носят и разхвърлят оборска тор, та есенните дъждове и снегове да я стопят и напролет тревата да избуи гъста, силна и сочна.
http://www.desant.net/show-news/46602

Коджакафалията има седем сгради в Бургас, а живее в таван а на едната бр.239

“>Коджакафалията има седем сгради в Бургас, а живее в тавана на едната

Навършват се 107 години от смъртта на благодетеля на морския град
 
 
Автор: Диана Славчева
„Каквото са братята Георгиеви за Софийския университет, това е Александър Георгиев за Бургас”, казваше преди време покойният вече виден бургаски историк Иван Карайотов. Преди нето Антон Страшимиров определя легендарния благодетел като „бургаски Харпагон, който имаше седем кевгир сгради в Бургас и живееше в тавана на едната като стар ерген и грешен аскет”…
Трудно и практически невъзможно е да се представи накратко живота и делото на едина такава колосална личност като Александър Георгиев – Коджакафалията, наречен още приживе Бащата на Бургас. 
Той се ражда към 1830 г. в с. Дюргерлий (дн. Зидарово). Едва десетинагодишен Александър остава без баща и заедно с братовчед си Янчо Добрев отива в Созопол при свои роднини. Там двамата братовчеди, които остават неразделни близо 50 години, чак до смъртта на Янчо, се цанят като чирачета при сродниците си.
По-късно двамата идват в Бургас и 2-3 години се занимават с абаджийство. По това време абаджийниците представлявали малки дюкянчета, разположени по ул. „Александровска”. Още 2-3 години са калфи при общия си сродник Андон Домусчиев, който имал кръчма и бакалия на ул. „Граф Игнатиев”. На същата тази улица двамата братовчеди в съдружие отварят дюкян срещу сегашното Архиерейско наместничество. Това било стара, но доста голяма постройка, чийто първи етаж се заемал от кръчма, гостилница и бакалия, а на втория предприемчивите българи държали хотел, наречен „Румели”.
В годините между 1850 и 1860 г. все още нямало изградено пристанище и в Бургаския залив се отбивали малко параходи. Магазинът на двамата съдружници станал единствен и главен доставчик на чуждите кораби, които се отбивали тук. От общуването си с чужденците Александър понаучил италиански, английски и френски езици. И тъй като Бургас по това време имал смесено население, той говорил още и гръцки, и турски, а по време на Руско-турската война научил и руски език.
Работата на двамата братовчеди в магазина се сочи като начало на тяхното забогатяване. Това били години на трескава и плодоносна търговия. Покрай нея, предприемчивия ум на Александър открил нов източник на приход – купували стари и скъсани въжета от корабите, разнищвали ги и правили от тях нови…
След като търговията им се разрастнала, съдружниците отворили втори магазин, като в него се преместил Янчо Добрев, а по-късно и трети – в началото на ул. „Фердинандова”. В него долу бил дюкянът, а горе се настанил със семейството си Янчо Добрев.
В дъното на дюкяна имало една издигната и заградена площадка, която Александър Георгиев одобрил за свое жилище. Размерите й били – забележете – 2 м. дължина, 1.5 м. ширина и 1.5 м. височина! С едрото си телосложение той не е могъл да се изправи вътре, но въпреки това човекът, построил десетки големи и масивни сгради с общо около 50 стаи и с обща площ приблизително 2 200 кв. м. и раздал дворни места за подслоняване на повече от 600 семейства, прекарва в нея близо 40 години от живота си!
Междувременно с братовчед си построяват още един магазин с хан към него, а след смъртта на братовчед си, Александър Георгиев се заема със строежа на още един нов голям магазин на ъгъла на ул. „Фердинандова” и „Ивайло”. За времето си това става една от най-големите сгради в Бургас.
Въпреки богатството си, Александър Георгиев до края на живота си запазва своята скромност. Той никога не приемал обръщението „чорбаджи”, а държал да го наричат „бай Александри”. В спомените си съвременниците му разказват, че когато си купувал нови обувки, първо ходил из двора и из яхърите, та да се поопрашат, че да не изглеждат като нови.
Същото се случвало и с новите му врътовръзки, които първо добре омачквал в ръцете си преди да ги сложи. Облеклото му било шаечно и го носил дълги години, а менюто му се изчерпвало с маслини, хляб, солена рибка, домати или праз. И трябва да се отбележи, че това скромно ядене не е било продиктувано от някакво скъперничество, тъй като за работниците и калфите в магазините си винаги заръчвал да се приготви хубаво и обилно ядене с достатъчно месо. Не било рядкост да се заколи и по някое агне за тях.
Прословутата му щедрост не се ограничава само до благородни жестове спрямо подчинените му. До наши дни е запазено неговото Заявление до Бургаския общински съвет от 13 август 1911 г., в което той пише:
„На почитаемия общински съвет е известно, че в желанието си да облекча положението на някои от бедните хора в гр. Бургас, а особено на ония, които нямат свои къщи, нямат средства да плащат наем, имат по-многочленни семейства и пр., аз искам да им дам места, за да си построят къщя.
От лежащата зад гробищата моя нива, а именно оная част от нея, върху която се простира чертата на града, според плана му, аз подарих на около 45 семейства места… Обаче при раздаването на тия места се явиха и други още около 350 бедни бездомни и безимотни семейства и молят да им дам места – разбира се даром. Аз и това реших да сторя… Сега остава Почитаемия съвет да даде решението и да допустне, щото тази парцелирана част от нивата ми да влезе в чертите на града, за да раздам местата…”
С протокол от 16 август 1911 г. Общинският съвет моли Министерството на благоустройството да включи в чертите на града нивата на Александър Георгиев, състояща се от 280 дка. Всъщност цялата нива е била 330 дка, като 50 дка от нея той парцелирал и раздал по-рано. От цялата тази площ за улици и площади са се използвали 77 дка, които Коджакафалията отстъпил безвъзмездно на общината.
Освен това щедрият дарител определил и девет парцела за общественополезни цели като изграждане на основно училище, забавачница с детска градина, църква, пощенски участък, сиропиталище и три места за градски парк-градина.
В цитирания по-горе протокол на Общинския съвет е записано: „Всичко това, както и частните дарения, които той ще направи, налага на Общинския съвет длъжността от признателност да се занимае в бъдеще с начина, по който да се увековечи паметта на тоя свой гражданин”!!!
Той умира в дома си на 15 юли 1913 г. Още приживе той лично посочва къде да бъде надгробният му  паметник и как да изглежда монумента, като предвижда в завещанието си пари за изграждането му и упълномощава двама души да се погрижат за това след неговата смърт. 
По-късно комунистическите бургаски управници причисляват Коджакафалията към чорбаджиите изедници и експлоататори на пролетариата и паметникът му е разрушен, а тленните му останки са пренесени в общите гробища на Бургас и седят там незаровени, без надгробен надпис близо 8 години.
След демократичните промени е внесено предложение за възстановяване на паметника му, а също и за изграждане на нов мемориал, посветен на него. Но засега тази идея все още не е реализирана.
Понасоящем паметник на бургаския благодетел, върху чиито земи днес са разположени две трети от централната градска част на Бургас, почти целият Приморски парк, комплексите „Братя Миладинови”, „Лазур”, „Зорница”, както и близо 90 на сто от сградите в Северната промишлена зона, които са строени след национализацията, има издигнат само в родното му село Зидарово, както и в двора на новото иновативно прогимназиално училище в центъра на морския град, чийто патрон е Коджакафалията. 
http://www.desant.net/show-news/53595

Печатарят на Ботевата „Дума на българските емигранти“ умира в мизерия бр.239

Печатарят на Ботевата „Дума на българските емигранти“ умира в мизерия
На 5 февруари се навършиха 110 години от смъртта на калоферският книжар и издател Димитър Паничков
Автор: Атанас Коев

Димитър Паничков е виден български родолюбец, книжар и издател от периода на нашето Възраждане и първите години на свободна България. Преди освобождението ни от турско робство той открива книжарница в Румъния, която се превръща в голямо културно средище на емиграцията ни, намираща се по това време там.

Изявеният наш книгоиздател е роден в китното подбалканско градче Калофер през 1810 г. Първоначално образование момчето получава в килийното училище на родния си град. След това за известно време е чирак в Карлово, а впоследствие учи абаджийство при баща си, като заедно с него често пътува до турската столица Цариград. През март 1858 г. Димитър окончателно се установява там.


Димитър Паничков

Обрат в живота на видния калоферец настъпва през 1859 г., когато постъпва на работа в печатницата на Драган Цанков, където прилежно усвоява печатарския занаят. След това купува от него печатницата на изплащане и от юли 1861 г. поема отпечатването на списание „Български книжици“, като това продължава до юни 1862 г.

Димитър Паничков се включва активно в борбата на народа ни за църковно-национална независимост. Заради тази му дейност през 1863 г. е арестуван и изпратен на заточение в Мусул, Мала Азия. Още на следващата година той успява да избяга и след редица митарства и перипетии се добира до Влашко, установявайки се в румънския град Браила.

Тук българският родолюбец открива кръчма, където започват да се събират нашите революционери, намиращи се там по това време. Скоро това става достояние на румънските власти и той е изгонен от Браила, като е интерниран в Бесарабия.

С поръчителството на д-р Иван Селимински Паничков е освободен и се завръща от заточение на предишното си място. През 1867 г. започва да печата в Браила българския вестник „Дунавска зора“. Той работи като издател заедно с редица наши просветни и революционни дейци, подвизаващи се по това време във Влашко, като сред тях са Добри Войников, Христо Ботев, Светослав Миларов, Стоян Заимов и др.

През този период от неговата печатница излизат българските вестници „Хъш“, „Кукуригу“, „Хитър Петър“, „Михал“, „Възраждане“. От 1871 г. Димитър Паничков започва да печата Ботевия вестник „Дума на българските емигранти“, а на следващата година редактира вестник „Клепало“. Към печатницата си той открива книгопродавница (книжарница), която постепенно започва да се посещава от голям брой българи живеещи по това време във Влашко.

Още по темата в: „Дума на българските емигранти“ се ражда в печатницата на Паничков.

През 1877 г. се установява да живее в румънския град Плоещ, където печата вестника на видния български възрожденец Иван Кършовски „Independenta nationala“. След освобождението на България от турско робство Паничков пренася своята печатница в Свищов, където продължава с активната си книгоиздателска дейност.

Изявеният наш печатар и издател се занимава, макар и в ограничени мащаби, и с публицистика. Първоначално той помества две полемични бележки във вестник „България“ през октомври и ноември 1860 г., а през 1861 г. издава „Календарче на 1862 година“. На следващата година се появяват книгите му „Евангелие за второто Воскресение….“ и „Буквар за децата“, отпечатани в турската столица. По-късно, през 70-те години на XIX век, вече във Влашко, отпечатва творбите си „Служба за светих славяних и равноапостолних господним отцем нашим Кирила и Методия…“.

Димитър Паничков доживява до дълбока старост, като старините си прекарва в мизерия, тъй като не му е отпусната пенсия. Забравен от мнозина от тези, които в продължение на дълги години е издавал през Възраждането, той умира в дунавския град на 5 февруари 1909 г.

http://www.desant.net/show-news/48531

Шипченската епопея в цифри – колко са убитите и ранените бр.239

Шипченската епопея в цифри – колко са убитите и ранените

Загубите на османците са два пъти по-големи от тези на българите и руснаците
Автор: Диана Славчева
В края на август се водят решаващите боеве за Шипченския проход, останали в историяката като величествената Шипченска епопея. 
В бр. 148 от септември 1930 г. на в. „Казанлъшка искра” може да се намери рекапитулацията на загубите на двете воюващи страни след края на 6-дневните боеве. 
И така, от българските и руските части загиват 13 офицера, а 101 са ранени; от долните чинове загиналите са 832, а ранените – 2628.
В същото време в турската орда жертвите сред офицерския състав са 63, а ранените – 171. От обикновените войници са загинали 1541 човека, а са ранени 4970.
Очевидно е, че загубите на турскските войски са двойно по-големи. 
След края на Шипченските боеве, и двете воюващи страни минават в отбрана. 
До края на август военната част на Сюлейман паша е усилена с нови 20 табора, при което числеността на турците достига 30 000. Оръдията им наброяват 60. 
Респективно, руснаците и българите са 22 хиляди човека, а оръдията им – общо 31 броя.
http://www.desant.net/show-news/54043

Пушкин пише повест, посветена на Индже войвода бр.239

Пушкин пише повест, посветена на Индже войвода

Пушкин пише повест, посветена на Индже войвода

Именитият руски поет озаглавява творбата си „Кърджалия”
Автор: Диана Славчева
Кой не знае Индже войвода, кой не е чувал за него?! Съкровищницата с българско народно творчество изобилства от песни, легенди и предания за този легендарен наш национален герой. В художествената ни литература също има множество разкази, романи и поеми, посветени на него. Ала малцина знаят, че е герой и на пушкинова творба. 
Александър Пушкин публикува през декември 1834 г. в сп. „Библиотека за четене” („Библиотека для  чтения”) своята повест „Кърджалия”. Тя започва така: „Кирджалията бил българин. Кърджалия на турски език значи рицар, храбрец. Истинското му име не зная”. 
В повестта си именитият руски поет разказва кък Кърджалията бил хвърлил в ужас цяла Молдова и завързва сюжета около един от подвизите му по време на сражението с турците на 17 юни 1821 г. в битката при Скулени на река Прут.
Ръкописът на тази творба така и не е запазен до наши дни. Като материал за написването й са послужили събраните от Пушкин сведения за хода на въстанието на генерал-майора от Руската императорска армия и ръководител на гръцката националноосвободителна организация „Филики етерия” Александър Ипсиланти и живота на участниците в неговото въстание, заселили се в Кишинев. 
В повестта си Пушкин пише, че когато Ипсиланти започнал да събира войска, Кърджалията завел при него няколко стари свои другари.
За Кърджалията Пушкин чул за първи път, докато живеел в Кишинев през 1823 г. За славния бунтовник му разказва Михаил Иванович Лекс – руски сенатор и таен съветник, с който поетът служи заедно в канцеларията на генерал Иван Инзов, председател на Попечителния комитет за чуждестранните колонисти в Южна Русия.
Първоначално Пушкин възнамерява да използва образа на Кърджалията в недовършеното си епично стихотворение „Чиновник и поет”, но когато Лекс му разказва историята на българина, решава да напише повест за него. 
 

Илюстрация към едно от изданията на пушкиновата повест „Кърджалия”
В някои от изданията на неговата творба, посветена на Индже войвода, е обяснено под линия, че турската дума „кърджалия” произлиза от област в Адрианополския вилает и води началото си от турския военен вожд от XIV в. Кърджа Али.
В същия регион, но вече през ХVIII в., се появяват разбойнически шайки, които започват да наричат „кърджалии”. Действията на тези отряди никога не са ивали политически характер и във времената на народни вълнения кърджалиите са заставали на страната на онеправданите селяни.
От популярната биография на Индже, чието истинско име е Стоян, е известно, че той получава прякора си от турското ince, т.е. тънък, и това най-вероятно става по времето, когато е кърджалийски главатар на дружина в Стара планина, по време на безредиците в Османската империя от края на XVIII в. По-късно се разделя с кърджалийството и става войвода на хайдушка дружина.
http://www.desant.net/show-news/53824

Омар също страда … във вряща вода усеща болка бр.239

Когато ракообразните са потопени във вряща вода, те изпитват болка, страдат: това твърдение идва от проучване, публикувано в Journal of Experimental Biology.
Изследователи, които са работили по този тип изследвания, са показали, че тези ракообразни (както и раци и други видове ракообразни) реагират на болезнени стимули, които не се генерират от прости автоматични рефлекторни движения. Докато реакцията на болката е съзнателен рефлекс, автоматичният рефлекс всъщност е нещо като автоматизъм, генериран от периферните нервни окончания.
Тези изследователи, след като нанесоха токови удари, забелязаха, че омарите се опитват да се скрият след първото разреждане.
Изследователи от Университета на Куинс в Белфаст също анализират поведението на някои раци, които са изоставили скривалище, след като са получили токов удар. За да избегнат болката, раците били склонни да напуснат скривалището и следователно да се поставят в опасно състояние, което да ги изложи на атаки от потенциални хищници.
Според зоолога Джарън Хорсли, „омарът няма автономна нервна система, която го поставя в състояние на шок при удара. Шансовете са, че чувства, че го разрязват на две. Вярвам, че той страда много и че изпитва болка, докато нервната му система бъде напълно разрушена по време на кипене ”.
Кипенето в тенджера в Science е наречено „безполезно мъчение“ (Gordon Gunter).
авторизиран превод Мария Герасова

ПИСАТЕЛЯТ МАРИЯ ГЕРАСОВА БР.239

С*Т*И*Х*О*В*Е

МАЙКО МИЛА

Българиьо, ти си мойта сила,

ти си моя Рай.

В теб съм се родила,

в теб ще съм докрай.

Където и да ида,

все през мен си ти.

Моя ,мила , родна Майко,

вечна ще си ти.

Но сега си във окови

и е нужен дух.

Туй е нашето спасение,

туй е истината знай!

ЛЮБОВЕН ЗОВ

 

Любов, ти приказна царице,

 

Любов тъй дъхава и нежна.

 

Една звезда в мрака черен,

 

проблесна и превърна се във огън.

 

Огън, който диво лумва,

 

огън който ме изгаря.

 

И сърцето заиграва,

 

танц неземен и омаен.

 

Ей, сърце поспри за малко,

 

ритъма си буен и неспирен!

 

С обръч стягаш ми гърдите,

 

все туптиш, туптиш не спираш.

 

Аз я срещах, не очаквах,

 

тихо тя дойде при мене.

 

С усмивка ме погледна

 

и ми каза,ти повярвай!

ЛЮБОВТА ДА БЪДЕ СЛЪНЦЕ

Пламна памък във гърдите,

разгоря се, в огън  див.

Този огън изгори ме

и превърна ме във жар.

Жар, която е нетленна,

жар, като една звезда.

Таз звезда, която свети,

пътя ми да освети…

Мрак се спуска над земята,

непрогледен тъмен мрак.

Моят огън ще разпръсне,

мрака черен и незрим.

Моля те звездице мила,

слез при хората, слезни!

Да разпръснеш от сърцата,

мракът в техните души! 

И светът да се усмихне,

за да станем по- добри!

Любовта да  бъде слънце,

и да свети  с хиляди искри

 

Никис Фаброцил – очарованието на “Версай” бр.239

Въображаем свят на диви, секси, елегантни „създания“ като богини, уникални и ръчно изработени; емблематични препратки към 80-те, оригинални песни, създадени в съответствие с проекта, за да разкажат климата на тази паралелна вселена, създадена от един изпълнител:
Никис Фаброчил, дизайнер на кукли, художник, певец, композитор и музикант, първият италианец, създал своята линия от Art-Dolls, „Free Fantasy Dolls“, един от най-хвалените и ценени артисти на сцената от галеристи и колекционери от цял ​​свят. свят, както и знаменитости от калибъра на: Донатела версес, Фабрицио Вити (дизайнер на Louis Vuitton) Кристина Скабиа (Lacuna Coil) Кори Амента (Долче и Габана) Джефри Стар и много други.
Първият италианец, включен в топ 10 на 100-те най-известни и най-известни художници на кукли в света, съставен от едно от най-авторитетните списания за съвременно изкуство и поп сюрреализъм: Beautiful Bizarre Magazine.
По повод завършването на втория ред (скулптурната еволюция на тялото) на FFD, Никис реши да посвети мини колекция, изцяло вдъхновена от някои влиятелни персонажи от 18-ти век, наречена “Версай”, вдъхновена, както той самият заявява от филма за наградата Оскар на София Копола “Мария Антоанета”, Fabbrocile преинтерпретира според стила и визията си 3 от героите, които са го очаровали най-много, като по този начин създава малки бижута Art-кукли, комбинация от различни стилове от рок, рококо към барока, „рок-бароков стил“, флуосни цветове, смесени с пастелни, прически от осемнадесети век, но по-приказни и романтични, които контрастират със силните и смели цветове, използвани за нюансите на косата и кожата.
Дебютът на третата линия на FFD се очаква през следващите месеци, който ще носи името “ВЪЗРАСТ НА РЕНЕСАНС”, нова еволюция на проекта, започвайки от нова скулптурна визия за тялото, с нови модели лица и концепция преразгледани.
Fabbrocile предвижда, че ще има силен “екзотичен” вкус за първото стартиране на един от новите герои в неговата линия, още по-екстремна женственост и преинтерпретация на всички стави на тялото, за да позволи по-голяма способност в движенията, както и до нови тонове на кожата.
Култ на най-добрите колекционери заради подхода му към цялостни арт проекти, уникалните произведения на Никис достигнаха до важни котировки на международния пазар.Сбъдната мечта за художника, който сега живее и работи в Милано.
Красивата лаборатория, където всеки детайл е създаден лично от художника, със сигурност е вълшебната врата за влизане, играейки, във фантастичния свят на неговите романтични Free Fantasy Dolls
авторизиран превод Мария Гераова

Какво означава най-новото откритие бр.239

  на LIGO и Дева за черните дупки

Данните от обсерваториите LIGO и Дева подчертават, чрез изследване на гравитационните вълни, съществуването на черна дупка с размери, никога досега не теоретизирана.
На Емануеле Туминиери
Един от най-очарователните аспекти на това да бъдеш астрофизик е, че откриваш неща,които никога не си мислил, че могат да съществуват. В обсерваторията гравитационна вълна лазерен интерферометър. LIGO и Обсерваторията на Дева откриха най-голямата си черна дупка досега. Това е откритие от голямо значение, защото всъщност учените са имали силни съмнения относно съществуването на черни дупки от тази маса.
След месеци кропотлив анализ изследователите на двамата наблюдатели публикуваха откритието си в списанията Physical Review Letters и Astrophysical Journal Letters .
Тази конкретна черна дупка беше идентифицирана, защото нейното сливане с друга по-малка черна дупка доведе до излъчване на гравитационни вълни. Гравитационните вълни са вълни в пространството-време, които могат да бъдат засечени на Земята – като ехото на силни космически сблъсъци, които в този случай са се случили преди милиарди години.
От гледна точка на изследванията, откритието представлява основна стъпка, поставяща астрофизиците пред залог. През февруари 2017 г. група астрофизици се събраха в Центъра за физика в Аспен в Колорадо, САЩ, където с ентусиазъм бяха обсъдени резултатите, които наскоро бяха съобщени от LIGO. По същия повод обаче бяха положени основите за нови бъдещи открития, фокусирайки вниманието върху това как могат да се слеят двойки черни дупки.
Имаше много идеи под наблюдение. Една от тези хипотези предполага, че двойки големи звезди постепенно еволюират, една до друга, докато и двете се срутят в черни дупки и след това се сливат. Според друга хипотеза, неизвестни по-рано черни дупки могат да бъдат обединени от силната тяга на съвкупност от други звезди в региони с висока звездна плътност. Въпросът към този момент е: какъв е правилният процес?
Насилни смъртни случаи
В края на живота си – когато звездите свършат цялото си гориво и вече нямат необходимия натиск, за да компенсират собствената си гравитация – те се срутват. Звездите с по-малки маси, като нашето Слънце, в крайна сметка се превръщат в малки звездни призраци, известни като бели джуджета . Звездите, които преди са имали маса, понякога дори осем пъти по-голяма от тази на Слънцето, стават невероятно плътни и малки обекти, наречени неутронни звезди . Докато онези звезди, чиято маса при раждането е била поне двадесет пъти по-висока от тази на Слънцето, се трансформират в черни дупки , с крайни маси, които могат да достигнат стойности, надвишаващи 40 пъти тази на Слънцето.
Дълго време се предполагаше, че нещо странно се е случило със звезди с висока маса, например звезди, които при раждането са имали маси между 130 и 250 пъти повече от слънчевата и чиито центрове в хода на своето развитие достигат температури близо до един милиард градуса по Келвин. Светлината, която отскача вътре в тези звезди и която доставя по-голямата част от техния натиск на гравитацията, има толкова висока енергия, че може да се превърне в двойки електрони и позитрони ( позитроните са античастиците на електроните – т.е. почти идентични към електрони, но с обратен заряд ).
Това означава, че ако всички черни дупки, образувани от сливане на двойки, са създадени от срутени звезди, не би трябвало да има черна дупка с маса между 55 и 130 пъти по-голяма от тази на Слънцето – звездите, които биха могли да създадат тези остатъци, биха умрели по време на експлозии, които не са оставили нищо след себе си. Вместо това е възможно черни дупки с голяма маса да се образуват дори от по-тежки звезди ( с маси, надвишаващи 250 пъти тази на Слънцето ), които не се подлагат на същия неконтролиран ядрен синтез и напълно се срутват в черни дупки.
Това обаче не би било така при черните дупки, които се сливат в морето от звезди. Когато две черни дупки се сливат, те създават друга черна дупка, чиято маса е приблизително равна на сумата от масите на отделните черни дупки. Ако тази нова черна дупка остане в гъстата среда, тя може допълнително да се слее, пораждайки още по-големи черни дупки, които запълват разликата в масата. Това накара астрофизиците да започнат предизвикателството да открият сливаща се черна дупка с маса между 55 и 130 пъти по-голяма от тази на Слънцето.
Преодоляване на разликата в масата
GW190521 е резултат от сливането на две огромни черни дупки, най-тежката от изследваните досега чрез гравитационни вълни. По-тежката от двете, с маса между 71 и 160 пъти по-голяма от тази на слънцето, точно покрива разликата в масата. Това изглежда предполага, че всъщност черните дупки се сливат многократно.
След като предизвикателството на Аспен намери решение, следващата стъпка за астрофизиците е да започнат да мислят за последиците, които това революционно наблюдение ще донесе.
Това всъщност ли е окончателното доказателство, че черните дупки непрекъснато се сливат в плътен куп звезди? Възможно ли е границите на разликата в масата да са изчислени неправилно поради несигурност в ядрените реакции? Възможно ли е сливането да е станало по различни начини, които никога преди не са били обмисляни?
Изследователските групи, принадлежащи към LIGO-Virgo, за пореден път свършиха изключителна работа със своите инструменти и анализ на данните си, като получиха неочаквани резултати и това кара всеки изследовател да се почувства победител в този залог.
https://www.reccom.org/2020/09/05/cosa-significa-lultima-scoperta-di-ligo-e-virgo-sui-buchi-neri/?fbclid=IwAR0dDLTPo8DsodUQq3DEdZAtPdFuLiN3BrjSXyfo3I7vSmmckxCvP67Iz5w
 

Заразни ли са междуметията? бр.239

Максим Стаменов
През последните години станахме свидетели на все по-натрапчивото навлизане в употреба на две междуметия от английски език – oops „упс“ и wow „уау“. Всички сме чували и изразявали оплаквания, че чуждите думи са прекалено много в българския език. И докато възприемането на заемки, например свързани с навлизане на нови технологии, е на практика неизбежно, заемането на междуметия изглежда наистина ненужно, след като си имаме свои и досега съвсем спокойно сме се справяли с тяхна помощ. В този смисъл английските междуметия могат да се разглеждат като паразитни чуждици, а неезиковите им съответствия в контекста на ситуациите, в които е подходящо те да бъдат употребени, като подражание на чужди модели – например да кажеш „Уау!“, за да изразиш театрално стъписване, когато за първи път видиш на ръката на някого в София новия часовник iWatch.
И това при условие, че си имаме такива кръшни собствени възклици (според квалификацията на акад. Беньо Цонев) като въх, бре и под.
За разлика от заеманите от странство мостри с нашенските може да се изрази като че ли всичко – и задоволство, и недоволство, и съжаление, и възхищение, и мъка, и радост.
Модата да се копират у нас междуметия от чужди езици не е от днес. Най-много такива в историческа перспектива сме заели от османски турски. И те могат да бъдат твърде живописни, но по друг начин, ако ги сравним с въх или бреафедерсън, аферим, ашколсун, вай, дур, евала, евах, йок, машалла, сакън, сиктир, сус, хайде, ядец (няма общо с българското яд), язък и т.н. От изредените само хайде е възприет у нас на общо основание. Иначе общият им знаменател за разлика от англоезичните, споменати по-горе, е, че рядко някое от тези междуметия има значение, идентично на това, което установяваме в самия турски. В много случаи при „нашите“ турцизми има „и още нещо“ откъм приписваното значение, каквото не е налице в оригинала (с други думи, за просто подражателство или не може да става дума, или то отдавна е надраснато).
Впрочем като говорим за надрастване, никой не е застрахован от неканено завръщане на „минало незапомнено“. В поредния турски сапунен сериал „С Русия в сърцето“ множеството главни героини (които се конкурират една с друга за вниманието и евентуално сърцето на главния герой Саид, въплътен от актьора Къванч Татлъту), когато общуват помежду си, издават понякога нечленоразделно възклицание във функцията на междуметие, с което сигнализират изненадата си от нещо, на което обръщат внимание в момента, като по такъв начин подканват и своите събеседнички да направят същото. То изглежда приблизително като произнасяне на две ъ с нещо като хълцане помежду им: „ъ-ъ“. Дали утре няма да чуем и у нас на улицата това подражателно прихълцване?
в. „Аз Буки“ Бр. 33, 13 – 19. VIII. 2015
https://ibl.bas.bg/ezikovi_spravki/zarazni-li-sa-mezhdumetiyata/