Monthly Archives: февруари 2021

Тестируемата теория предполага,бр.244

  че информацията има маса и може да обясни тъмната материя на Вселената  

Алисън Гаспарини
Нова статия формулира и предлага лабораторни експерименти за потвърждаване на еквивалентност на маса-енергия-информация.

 

 

    фигура 
 
Теорията на Айнщайн за специалната относителност ни донесе едно от най-известните уравнения в науката, E = mc 2 , и показа, че енергията и масата са еквивалентни. В съвременния ни високотехнологичен свят операциите, включващи съхранение и обработка на цифрова информация, изискват огромни количества енергия. Това отстъпва на теорията за принципа на еквивалентност маса-енергия-информация, идеята, че тъй като малко информация е енергия, тя трябва да има и маса.
Принципът на Ландауер свързва термодинамиката и цифровата информация чрез логическа необратимост. Експериментите са доказали, че процесът на изтриване на малко информация разсейва топлинната енергия, но след като информацията е създадена, тя може да се съхранява без загуба на енергия. Мелвин Вопсън предлага това да се случи, защото след като информацията е създадена, тя придобива крайна маса.
„Тази идея е лабораторно проверима по принцип“, каза Вопсън. Той предлага да се правят измервания на масата на цифрово устройство за съхранение на данни, когато то има пълна памет. Ако има по-голяма маса, отколкото когато паметта на устройството се изчисти, тогава това ще покаже, че еквивалентът маса-енергия-информация е правилен.
Ако теорията трябваше да бъде потвърдена, последиците биха имали въздействие, което би могло да промени начина, по който виждаме цялата вселена.
„Повече от 60 години се опитваме неуспешно да открием, изолираме или разберем мистериозната тъмна материя“, каза Вопсън. „Ако информацията наистина има маса, цифровата информационна вселена ще съдържа много от нея и може би тази липсваща тъмна материя може да е информация.“
За съжаление, извършването на изключително малки измервания, необходими с такава точност, в момента може да бъде непостижимо. Vopson предлага следващата стъпка за получаване на отговори може да бъде разработването на чувствителен интерферометър, подобен на LIGO, или свръхчувствителен баланс Kibble. 
https://aip.scitation.org/doi/10.1063/1.5126530

МИХАИЛ САРАФОВ БР.243

от Ирина Митева  
На  26 февруари 1854 година в Търново   е роден Михаил Сарафов, български революционер, политик, дипломат, просветен деец.  
 

Семейство Сарафови държи на образованието на синовете си, тъй като освен успешен политик, те успяват да отгледат още генерал и лекар. Политикът започва да учи в родния си град, а гимназия завършва в Загреб през 1875 г.

Сарафов участва в работата на Българския революционен централен комитет в Букурещ и в ръководството на революционния комитет в Търново, където е учителства една година. Арестуван е за кратко, след което напуска страната и следва в университетите в Загреб, Мюнхен и Париж.

Със завръщането си в България участва в  няколко правителства като представител на Либералната или по-късно на Прогресивнолибералната партия става министър на няколко ресора. 
Той е назначен за министър на народното просвещение в правителството на Петко Каравелов (1880 – 1881). При преврата на 27 април 1881 година трябва да остане и в новото правителство на Казимир Ернрот, но той веднага се отказва от поста, обявявайки, че учредяването на новия кабинет е незаконно, особено предвид факта, че се оглавява от чужд поданик.
По време на Режима на пълномощията ръководи Статистическото бюро при Министерството на финансите. Докато заема тази длъжност организира първото преброяване на населението в България. През 1884 г. оглавява Министерството на финансите в правителството на Драган Цанков. През същата година става действителен член на Българското книжовно дружество, по-късно преобразувано в Българска академия на науките.
За кратко Сарафов заема ръководни постове в образователния ресор като директор на  Солунската българска мъжка гимназия и на Солунската българска девическа гимназия. След повторното си завръщане в София е заместник-директор на Осигурителното дружество „Балкан“ и ковчежник на Българското книжовно дружество. Участва като министър на вътрешните работи в коалиционното правителство на Петко Каравелов и като министър на финансите в самостоятелните прогресивистки правителства на Стоян Данев.
През следващите години Михаил Сарафов заема дипломатически длъжности. Той е дипломатически представител на България във Виена и Истанбул, и представител на външното министерство в Солун по време на Балканските войни (1913). Малко известен факт е, че той участва и в българската делегация за подписването на Ньойския договор през 1919 г.В личния му архив се пази дневник, който разказва за събитията около подписването на договора и е публикуван едва след Втората световна война. Дневникът съдържа подробно описание на пътуването на делегацията от София, както и важни сведения за антибългарската кампания във френската преса, там той пише още за желанието на българските делегати да убедят държавите-победителки да не се нарушават българските довоенни граници.
През 1920 г. Сарафов влиза в ръководството на Обединената народнопрогресивна партия. По време на управлението на БЗНС той е силно разочарован от политиките на премиера Александър Стамболийски – в разговорите си с него българският политик и дипломат му напомня, че парламентарните традиции не бива да се погазват. След осуетяването на митинга на опозицията във Велико Търново през септември 1922 г. Сарафов прекратява отношенията си с българския министър-председател.
Михаил Сарафов умира в София през 1924 година.
https://conservative.bg/26-fevruari-mihail-sarafov/

ХРИСТО ИВАНОВ ГОЛЕМИЯ БР.244

Христо Иванов (Големия) – Уикипедия
 „Като се качих на коня, съгледах из гъстака трима от стражарите, че тичат из гъстака и им светят пушките. Тази работа не е чиста, ами къде?
Хайде, рекох ази, напред, че каквото даде господ.”
***
Христо Иванов Крачулов e български възрожденец, национален деец и революционер, роден в имащото преломно значение за българската история село Къкрина, Ловешко на 14 септември 1840 г. в семейство на земеделец и търговец. Близък съратник и другар на Апостола на българската свобода Васил Левски, деец на революционният комитет в Търново и Вътрешната революционна организация, участник в Българските легии в Белград, както и в не една война или въстание – Априлското въстание, Руско-турската освободителна война, а Сръбско-българската война води формираната от него самия доброволческа чета „Раковски-Левски“ от 500 души. В политическият живот след Освобождението участва като народен представител от водената от Стефан Стамболов Народно-либерална партия в VI-то Обикновено народно събрание. Участник в борбите за църковна независимост.
Образованието си придобива в Горнокрайското взаимно училище „Свети Апостоли“ при знаменитите учители Петко Славейков и Манол Лазаров.
След смъртта на майка си, Христо Иванов заминава за тогава все още притегателната за свободолюбивите българи Сърбия. В своите „Спомени” пише:„Отидох къде Раковскаго, гледам деда Ило натегля със своите момчета, които и Раковски с тях. Поисках и ази да вървя с тях”.  
Като участник в Първата българска легия се запознава с бащата на българската национална доктрина Георги Раковски и дякон Игнатий – Васил Левски. Времето в легията служи като основа на военната му подготовка. Христо Иванов Големия участва в битките за Белградската крепост при Варош капия, Сава капия, Делийската чешма и Байраклъ джамия.
При завръщането си в Българско, Христо Иванов Големия започва активно да сътрудничи на Васил Левски. Установява се в старата българска столица Търново. През 1870г. основава Търновския частен революционен комитет, чийто председател става сам. Същата година при едно от посещенията на дякон Игнатий в Търново Христо Иванов Големия го запознава със Стефан Стамболов. Любопитната среща е скицирана изключително вълнуващо от също присъсващия там Филип Симидов:
„Влязохме в стаята и видях Апостола за първи път. Той ни изгледа и каза: “вие както ми разказа моя верен другар Христо сте ученици “оглашени” (на които се дават задачи, без разяснения)…на нищо да не се пристрастявате в живота си, освен на вода и хляб. Помнете това добре!…, че много наши другари попаднаха в турски ръце…поради слабата им воля!”. “Нея вечер се извърши моето и това на Стефана “покръстване” в бунтовното дело с тържествена клетва. Тъй силно повлия на духа ни оназ клетва страшна, която извърши над нас Апостола в оная нощ и в оная скромна стая. Неговия поглед втренчен в нас претопи душите ни. Той извършваше обряда с тържественост, съсредоточеност и тяжест, образът му се промени съвсем друг.“
Доверието, което има Васил Левски спрямо Големия е огромно. Когато Апостолът на българската свобода е заловен в Къкрина заедно с Н. Цветков и Х. Цонев им казва: “…дано не се фани бати ви Христо, той пак ще поднови комитета, той знае почти всички тайни хора”. И действително, след фаталното залавяне на Левски Христо Иванов продължава делото му.
В едно от писмата си, Христо Иванов пише към Левски, че: „хиляди не ни жали като мене и други се по-лесно спечелват, но като тебе ние не можем спечели никога”.
Една от големите трагедии в живота на Големия е, че вижда окован човека, на когото най-много е държал, при това заловен недалеч от родното му място. След залавянето на Апостола на българската свобода, Христо Иванов започва да сътрудничи все повече със Стефан Стамболов, на чиято партия по-късно става член.
Във вече свободна България участва в създаването на Комитетите „Единство“. Работи в „Образцов чифлик“, град Русе. Във възстановената си книговезка работилница печата учебници. Времето прекарано в Сърбия не му пречи да участва в Българо-сръбската война.
Любопитен факт за живота на Христо Иванов е, че работил по строежа на Суецкия канал. Това се случва след като Големия предприема пътуване към Съединените щати, което пропада поради липса на средства. По пътя обратно се включва в грандиозния проект.
Освен с псевдонимът Големия, възрожденецът е известен и като Ловчалията, Войводата, Книговезеца. Последният придобива поради чиракуването си при свещеник Лукан Лилов, при когото учи занаятите книговезство и кожухарство. Като книговезец работи с Христо Г. Данов и Йоаким Груев, а също и в сръбските книговезници „Волф“ и „Караджич“ и в „Сръбската правителствена книговезница“.
***
За смелите и неуморни действия, за непоколебимия дух и за копнежа за свобода е награден с ордените „За храброст“ и „За гражданска заслуга“, а през 1984 г. на ул. „Максим Райкович“ в старата столица Търново е открит негов бронзов паметник в цял ръст със скулптор Георги Върлинков и архитект Косьо Антонов. Барелеф на Христо Иванов Големия е поставен през 2011г. и на Къкринското ханче, а днес къщата му е превърната в музей. Неговите „Спомени“ са един от ценните източници за епохата на освободителните борби на българският народ.
На 29 януари 2021г. се навършват 123 години от смъртта на българският революционер.
https://conservative.bg/29-01/

Албер Камю за това защо бр.244

  приемането на абсурд е началото на плодотворен живот

Животът е абсурден, тази подробност може да бъде началото на много неща.
Албер Камю за това защо приемането на абсурд е началото на плодотворен живот
Сизиф, гръцкият крал, осъден да премести камък за всички времена, беше метафората на Камю за ситуацията, в която се намира човечеството 
Камю смяташе, че животът е абсурден, но че знаейки, че това е начало, а не край.
Осъзнавайки, че всичко е абсурдно, имате възможност да се бунтувате срещу безсмислието.
Сорен Киркегор, друг философ, се съгласи с различен отговор.
Ако не сте забелязали, животът е абсурден . Ние, хората, се стремим да намерим смисъл в света и светът реагира със студено безразличие. Този контраст, който често става очевиден, когато се случи безсмислена и безсмислена трагедия, е присъщ на отношението на повечето хора към света .
Макар че идеята, че животът няма присъщ смисъл, може да изнерви дори до отчаяние, много философи, изучавали проблема, смятат, че не е задължително да бъде такъв. Събитието на Албер Камю отиде по-далеч, аргументирайки, че „приемането на абсурдността на всичко около нас е една стъпка, необходимо преживяване: то не трябва да се превръща в задънена улица. Това предизвиква бунт, който може да стане плодотворен“.
Но какво означава това? По-важното е как да продължим да правим това?
Камю обмисля най-различни начини да се справи с този абсурд в своите писания. Той обаче отбеляза, че повечето от тях не са се справили с проблема толкова, колкото се опитват да го заобиколят.
Той започва с прокламацията, че „има само един наистина сериозен философски проблем и това е самоубийството“. Опитът да се справиш с безсмислието на Вселената чрез отказ обаче изобщо не решава проблема; просто ни пречи да се справим с него.
След това обмисля да се обърне към други, трансцендентални източници за смисъл. Той обаче отхвърля това като вид „философско самоубийство“, което също се опитва да заобиколи проблема с справянето с абсурдна вселена, като й наложи система, като тази на християнството или комунизма, която в крайна сметка само ще се сблъска с безсмислието на Вселената отново и отново, като същевременно ни пречи да работим за себе си.
Това оставя една възможност: да се възприеме абсурдността на Вселената като прост факт. Човекът, който може да направи това, без да изпада в отчаяние, се превръща в това, което Камю нарича „ абсурден герой “.
Той обяснява това в едно от най-известните си есета „ Митът за Сизиф “, където сравнява човешкото съществуване с гръцкия цар, осъден да търкаля камък нагоре за вечността.
Докато тази безсмислена, безкрайна, тъжна задача е замислена като наказание за краля, Камю предполага, че Сизиф може да я преодолее, като приеме безсмислеността на усилията му, като същевременно разбере, че той сам може да реши как да живее и да се чувства в рамките на наказанието си. Той знае, че скалата отново ще се търкаля надолу, но все пак я бута нагоре по хълма. Намирайки радост в борбата, той прегръща и преодолява абсурдността на ситуацията. За един момент по време на всеки цикъл той поглежда към скалата, която се търкаля назад и е свободен и щастлив. Той е абсурдният герой.
Както казва Камю:
“ Оставям Сизиф в подножието на планината! Човек винаги отново намира своя товар. Но Сизиф учи на по-висшата вярност, която отрича боговете и издига скали. Той също заключава, че всичко е наред. Тази Вселена оттук нататък без господар не му се струва нито стерилен, нито безполезен. Всеки атом от този камък, всеки минерален люспиц на тази изпълнена с нощ планина, сам по себе си образува свят. Самата борба към височините е достатъчна, за да изпълни сърцето на човека. Човек трябва да си представи Сизиф щастлив. “
Така че Сизиф приема безсмисленото за своята вселена и продължава, така че Камю смята, че вие ​​също можете и трябва. Защото, както той казва, „Осъзнаването, че животът е абсурден, не може да бъде край, а начало“.
Но какво сега? Кога започваме да се бунтуваме?
Камю твърди, че осъзнаването и приемането на абсурда са склонни да подтикват хората към „бунт“, чувство на ярост и непокорство към ситуацията, в която се намираме, и мощен стремеж да се противопоставим да бъдем сломени от него. Това ни насърчава да утвърждаваме по-добро съществуване. Както той казва:
“Една от единствените последователни философски позиции по този начин е бунтът. Това е постоянна конфронтация между човека и собствената му неизвестност. Това е настояване за невъзможна прозрачност. Всяка секунда предизвиква света отново … Това не е стремеж, тъй като е лишен този бунт е сигурността на съкрушителната съдба, без оставката, която трябва да го съпътства. “
Както обяснява Джеймс Е. Карауей в своето есе „Албер Камю и етиката на бунта“, човекът на бунта осъзнава освобождението, което може да донесе:
“… човекът вижда свободата в нова светлина. Свободата вече не се разглежда като идваща от Бог или някакво трансцендентно същество или идея, нито е свобода да се работи за някаква бъдеща цел. По-скоро свободата сега се разглежда като основана на сигурността на смъртта и абсурда. С осъзнаването, че човек има само този настоящ живот като сигурност и с по-нататъшното осъзнаване, че не е допустимо никакво трансцендентно отвъд този живот, идва свободата и освобождаването да живее пълноценно настоящия живот. Това не отменя разсъждението за бъдещето, но не позволява на бъдещето да ограби човека от настоящето му. “
Камю предполага, че бунтът често води до това, което той нарича „бунт“, което ни вдъхновява да търсим единство отвъд абсурда и да осъзнаем, че всички са изправени пред същите трудности пред него.
Направено неправилно, това може да доведе до ужасни неща. Камю смята, че сталинизмът, маоизмът и нацизмът са „нихилистични“ форми на бунт, които завършват с милиони мъртви, тъй като идеологиите се опитват да заменят Бог, когото смятат за мъртъв, с доктрини, които предлагат смисъл.
Вместо това той ни насърчава към „истински бунт“. Това е ползотворно действие, което изисква от нас да признаем, че всички са в една и съща лодка. Той предполага, че бунтът трябва да насърчи у нас чувство за солидарност и зачитане на достойнството на другите, тъй като те се борят с абсурдизма.
Това не означава непременно, че трябва да прекарвате цялото си време в съзерцание как да накарате света да обхване ситуацията на абсурд. Камю предполага, че бунтовникът ще прегърне живота в името на живота и ще живее със страст. Ако не можете да сте сигурни в смисъла или в задгробния живот, тогава остава само животът, който живеете. Така че защо да не го направите страстно?
От своя страна Камю се радваше на спорт, ходене по срещи , драма и литература и други прости удоволствия извън работата си.
Какво трябва да кажат други философи?
Основателят на екзистенциализма, Сьорен Киркегор , смятан за подобни проблеми в 19 -ти век. Въпреки това, за разлика от Камю и почти всички по-късни екзистенциалисти, Киркегор беше религиозен и смяташе, че решението на проблема със значението включва „скок на вярата“.
Този скок е отхвърлянето на разума в битката срещу абсурда. Изисква човек да признае, че само разумът няма да може да даде отговор в тази област и да възприеме вярата. Това на теория позволява на човек да предприема действия, които разумът не може напълно да оправдае, което Киркегор твърди, че е повечето неща. Макар да смяташе, че тази вяра е „единственото, което овладява абсурда“, точно това Каму нарече „философско самоубийство“.
Докато и Киркегор, и Камю отхвърляха решението, оценено от другия, и двамата се нуждаят от подобен труден набор от действия. Или отхвърлянето на разума при вземането на решение как да издържите на тежестта на съществуването, или приемането, че всичко, което правите, може да се окаже безсмислено и че Бог е отдавна мъртъв.
Справянето с идеята, че Вселената няма значение и че опитите ни да намерим такива, ще бъде посрещнато безразлично. В някои случаи това може да доведе хората до нихилизъм и отчаяние. Албер Камю обаче ни напомня, че е възможно да приемем абсурда на живота си и да го използваме като отправна точка както за нова връзка с останалата част от човечеството, така и за смел експеримент в живота.
Никой не каза, че е лесно, но алтернативата може да е по-трудна в нашия все по-абсурден свят.
 авторизиран превод

Думи на вдъхновение от Албер Камю БР.244

„В дълбочината на зимата открих, че в мен има непобедимо лято. И това ме радва. Защото се казва, че колкото и силно да се натиска светът срещу мен, вътре в мен има нещо по-силно – нещо по-добро, отблъскващо надясно. “
Думи на вдъхновение от Албер Камю
Албер Камю (1913-1960) е френски носител на Нобелова награда, журналист и философ. Неговите възгледи допринесоха за възхода на философията, известна като абсурдизъм. Камю пише в есето си „Бунтарят“, че целият му живот е бил посветен на противопоставянето на философията на нихилизма, като същевременно е задълбочен в индивидуалната свобода.
Думи на вдъхновение от анти-нихилиста:
„В дълбочината на зимата открих, че в мен има непобедимо лято. И това ме радва. Защото се казва, че колкото и силно да се натиска светът срещу мен, вътре в мен има нещо по-силно – нещо по-добро, отблъскващо назад ”
авторизиран преводв

Кои бяха най-легендарните бр.244

  древни владетели на всички времена?

От Рамзес II до Александър Велики, тези лидери спомогнаха за оформянето на света, който познаваме днес.
Скоти Хендрикс

Лъвската битка на Рамзес II

Карл Одерих, публично достояние, чрез Wikimedia Commons
Често отхвърляме древната история и хората в нея като твърде отдавна отминали, за да бъдем забележителни.
Някои ранни владетели са били толкова емблематични, че техните имена и произведения са преминали в легенда и са оказвали влияние върху други в продължение на векове.
Всеки човек от този списък допринесе за света, в който живеете днес.
Много хора могат да пренебрегнат древната история, дори да използват термина, за да се отнасят към минали събития, толкова отдалечени, че са без значение. Нищо не може да бъде по-далеч от истината, тъй като събитията и решенията, взети в древността, продължават да ни влияят и до днес. За да изследваме това, ще разгледаме десет от най-легендарните владетели на древната история, какво са направили и защо техните решения все още имат значение.
За нашите цели „легендарен“ означава „страхотен“, а не „потенциално не реален“. Няколко крале и кралици от древността, които може да не са били истински хора, като Гилгамеш, Жълтия император и Савската царица, не са включени. Освен това това, което се отнася за „древен“, варира в зависимост от това за коя област говорите, така че докато всички хора в нашия списък са отдавна мъртви, някои от тях са били на сцената много по-скоро от други.

Хамурапи (1810– ок. 1750 пр.н.е.)

 

Хамурапи (вляво) среща Бога на справедливостта на стълба, излагащ неговите закони.

Хамурапи беше царят на Вавилон, който покори всички, които му се противопоставиха и управлява с кодекс от закони, осигуряващи еднаквост в правосъдието . Въпреки че законите му не са най-старите оцелели и не са особено добри, те са сред най-ранните примери за конституция, позната на човека с влияние, което е трудно да се надцени.
След като прекара ранната част от управлението си в укрепване на стените на Вавилон и разширяване на храмовете, Хамурапи се възползва от регионалните политически интриги и разместващи се съюзи, за да завладее цяла южна Месопотамия – която стана известна като Вавилония – и принуди другата власт в района, Асирия, за да отдаде почит.
Той е най-известен със своя кодекс на законите . Кодът, известен запазен върху монолит, оформен като показалец, показва Хамурапи, който получава закона от Бог на справедливостта. Продължава да описва 282 ситуации и предписва съдебни действия за всяка. Той включва клаузи за презумпцията за невиновност, възможността и двете страни по делото да представят доказателства и е първият известен пример за вечно известната диктума: „око за око, зъб за зъб“.
Въпреки опитите на кодекса да осигури равенство, суровите наказания се мащабират според това кой кого вреди. Собственикът на собственост би бил наказан по-малко сурово, отколкото робът например .
Въпреки разпадането на империята му след смъртта му, законите му до голяма степен остават в сила на местно ниво и продължават да оказват влияние върху римляните, които едва много по-късно ще направят идеята да направят закона публично достояние.

Хатшепсут (1507–1458 пр.н.е.)

 
Втората жена потвърди, че управлява като фараон и най-последната Хатшепсут трябваше да преодолее законите и традициите, които технически забраняват на жените да играят ролята.
Съпругата, дъщерята и сестрата на крал Хатшепсут също технически била съпруга на Бог. След смъртта на брат си-съпруг, фараон Тутмос II, Хатшепсут използва нейната политическа хитрост, царствен произход и религиозна власт, за да поеме титлата фараон заедно с малкия си син Тутмос III.
Като всеки добър фараон, тя се впусна в обширна строителна кампания, за да узакони управлението си. Никой предишен владетел (а може би само няколко след това) не е ръководил толкова обширна поредица от строителни проекти. Големият им мащаб предполага, че страната е била особено просперираща по това време.
Сред тези проекти беше нейната гробница, изключително впечатляващата Джесер-Джесеру .
Търговските пътища, които бяха нарушени преди нейното управление, бяха възстановени. Този процес включваше експедиция до мистериозната и богата провинция Пънт. Тя също намери време да изпрати военни изложения на съседни държави. Тези начинания осигуряват просперитета, който ще определи 18 -та династия.
Както при много фараони, имаше опити да се изтрие всяка следа от Хатшепсут от историческите записи. Въпреки че те се провалиха, те създадоха известни проблеми на археолозите няколко хиляди години по-късно, които се мъчеха да определят защо някои йероглифи се позовават на кралица.

Рамзес II (1303 пр.н.е. – 1213 пр.н.е.)

Човекът сам се мумифицира, разбира се.
Известен на гърците, любителите на романтичната поезия и феновете на Алън Мур като Озимандиас, Рамзес е един от най-великите владетели на Египет, страна с достатъчно велики владетели, за да постигне това.
Подобно на други велики египетски владетели, управлението на Рамзес включва монументални строителни проекти. За разлика от повечето негови предшественици, проектите му са били в мащаб, който не се вижда от построяването на пирамидите.
Той построява новата столица Пи-Рамес , ослепителен град и военна база, с която следи притежанията си в Ханаан. По това време бяха посветени няколко масивни храмови структури, включително известните храмове на Абу Симбел , които съдържаха колосални изображения, често на него. Той също така заповяда на своите художници да издълбаят думи и образи по-дълбоко в камък, отколкото преди това, за да ги направи по-лесни за виждане и по-трудни за премахване.
Като цяло неговото царуване се смята от много историци на изкуството за върховата точка на древната египетска култура.
Известен като велик военачалник, Рамзес лично ръководи армиите си в Либия, Нубия и Ханаан. Въпреки че войната му с хетите не вървеше толкова добре, както твърди пропагандата му, тя доведе до първия мирен договор в историята на човечеството.
По време на колапса от бронзовата епоха, период, когато повечето средиземноморски цивилизации паднаха, Рамзес успя да превърне Египет в една от двете основни цивилизации, за да избегне провал и унищожение в ръцете на мистериозните “морски народи”, като ги победи в битка и осигури египетските граници . Без неговото ръководство Египет може да е претърпял същата тъмна епоха като своите съседи и светът да е по-беден за него.
Неговото управление беше толкова дълго – той доживя до 96 – че много египтяни се страхуваха от края на света по време на смъртта му . Девет по-късни фараона ще вземат името му в знак на почит към наследството му.
В допълнение към неговото въздействие в популярната култура, намекнато по-горе, той също често се използва като фараон във филмовите адаптации на историята за Изхода, въпреки че няма археологически или исторически доказателства, потвърждаващи подобно събитие или че той е бил отговорен, когато се е случило.
Херцогът на Джоу (11 век пр.н.е.)
 
Великият стар херцог на Джоу
Един от по-нископоставените служители в нашия списък е известен по-малко с това, което е направил, и повече с това как го е направил. Херцогът Джоу (произнася се „Джо“) е героят на Конфуций и поставя основите на първата управляваща династия в Северен Китай. В резултат на изгарянето на императорските записи на Qin Shi Huang всъщност не знаем много за херцога, но влиянието му върху китайската история е значително.
Братът на първия крал от династията Джоу , управлявал голяма част от централен Китай, херцогът става регент на младия си племенник след смъртта на брат си. За разлика от повечето кралски чичовци в такава позиция, херцогът е известен с това, че не е действал неправилно. Когато племенникът му навърши пълнолетие, херцогът се отказа от властта си и се прибра вкъщи.
По време на своето регентство той потушава редица бунтове, разширява се на изток, кодифицира феодализма, създава свещения град Ченджоу и узаконява управлението на Джоу с идеята за Небесния мандат .
Мандатът е идея, която предполага, че управляващите трябва да бъдат добродетелни. Когато те са, небето ги облагодетелства и дава просперитет на нацията. Когато не са, природните бедствия и други катастрофи ще измъчват нацията. Тези бедствия са знак, че небето е изоставило определен набор от владетели и че те могат и трябва да бъдат пометени от нови, които ще свършат по-добра работа. Херцогът предположи, че Джоу, нова династия, е дошъл на власт по този начин и се радва на благоволението на небето.
Конфуций, най-влиятелният мислител в китайската история, по-късно похвали херцога и твърди, че цялата му политическа философия се основава на живота му. Небесният мандат, който ще бъде усъвършенстван от други философи, остава важен елемент в китайската история и все още от време на време се призовава до днес.

Перикъл (495 – 429 пр.н.е.)

Единственият член в този списък, който не управлява като крал, Перикъл е генерал и първият гражданин на Атина. Докато командването му на Асамблеята беше достатъчно твърдо, че някои коментатори обявиха Атина „на име демокрация, но всъщност управлявана от първия си гражданин“.
Въпреки че е избран само за генерал, Перикъл е бил водещ член на демократичната фракция в Атина през по-голямата част от живота си и е доминирал на политическата сцена. След като пое поводите на властта, той ръководеше разширяването на демократичните права, изплащането на заплати на служителите в държавните служби, даването на земя на бедните и създаването на пенсии за военни вдовици.
Този период от време, известен като епохата на Перикъл , се счита за златната епоха на атинската култура, когато много драматурзи, художници, скулптори и философи са били в Атина и вършат най-добрата си работа. Именно тази епоха направи Атина водещият град на древна Гърция.
Техническият му най-известен акт беше присвояване. Той убеди атиняните да използват съкровищницата на Делианската лига, група гръцки градове-държави, обединени за отбрана под атинско ръководство, за да построят масивен храмов комплекс, който да замени по-стар храм за Атина. Този комплекс, Партенонът, остава символ на Древна Гърция и нейната златна ера.
Със своите значителни ораторски умения Перикъл успя да поддържа мнозинства в Асамблеята дори в лицето на организирана опозиция. Неговата прочута „ Погребална реч“ остава знакова реч в историята на демократичното ръководство.

Александър Велики (356 – 323 пр.н.е.)

Нито една дискусия за великите владетели на древния свят не е пълна без препратка към Александър . Синът на царя на Македония, гръцко говорещо кралство, точно на север от това, което гърците са смятали за цивилизован свят, Александър пое контрола над царството на баща си и ръководството на гръцкия свят, след като старият цар беше удобно убит.
След като стана цар и осигури сътрудничеството на другите гръцки държави, Александър тръгна да завладее Персия, съседната империя, простираща се от Египет до Индия. След десет години кампания, в която никога не губи битка, Александър завладява Персия, опитва се да нахлуе в Индия и излага планове за космополитна империя, съчетаваща източната и западната култура заедно .
Той почина на 33-годишна възраст от мистериозно заболяване, преди да успее да го направи. Тогава неговата империя беше разделена между неговите генерали.
Неговите завоевания започнаха през елинистическия период и превърнаха атинския грък в Lingua Franca от източния средиземноморски свят. Гръцките идеи за изкуство, култура, градско планиране и образование се разпространяват в нови области и се сливат с местни идеи. Това почти гарантира първостепенността на гръцката култура над всички останали в тази част на света и ще гарантира нейната издръжливост дори дълго след като Рим завладява повечето от елинистическите царства, възникнали след смъртта на Александър.

Цин Ши Хуанг (259 – 210 пр. Н. Е.)

 
Първият император, който обединява Китай и инициаторът на няколко идеи, които по-късно владетелите ще подражават, Цин Ши Хуанг технически приключва това, което се смята за древна китайска история и въвежда императорската ера.
След като стана крал на едно от седемте воюващи царства по време на подходящо наречения „период на воюващи държави“, той обедини седемте под своето управление чрез жестоко военно завоевание. Поемайки титлата император на Китай, той премахна феодализма, пренаписа административните карти и замени наследствените длъжностни лица с избрани по достойнство.
След това той започва обширна кампания за благоустройство, която включва изграждането на първата итерация на Великата стена и канал, свързващ реките Яндзъ и Перла. Неговото правителство намери време и за изграждане на обширни пътни платна, реформиране на монетосеченето и преразпределение на земята на селяните .
Цин Ши Хуанг също имаше тъмна страна. Известно е изгорил императорската библиотека и всички нейни текстове, което го е накарало или легалистичната философия, която е следвало правителството му, да изглежда зле. Разцветът на идеите, които определят философията на епохата на воюващите държави, приключва по време на неговото управление , въпреки че идеите, които той се опитва да потисне, включително конфуцианството, просто отиват под земята.
Към края на живота си императорът започва търсене на безсмъртни еликсири. Смята се, че някои от тези еликсири са съдържали живак, който може да е ускорил смъртта му. Гробницата му е домът на известната теракотена армия в Сиан.

Будика (починал през 60 или 61 г. сл. Н. Е.)

Статуята на Будика в Лондон, градът, който тя изгори.
Будика беше кралицата на келтското племе Iceni, известна с това, че води народа си в бунт срещу римляните. Докато тя беше победена, нейните победи все още вдъхновяват онези, които се борят за свобода две хиляди години по-късно.
Покойният й съпруг беше пожелал своето дребно царство както на Рим, така и на дъщерите си с надеждата, че този режим ще осигури някаква форма на независимост. Вместо това римляните се преместили и брутално потиснали населението. Обжалван от това предателство, Будика повежда бунтовете на Ичени и техните съседи.
Първата им спирка беше Колчестър, който те систематично разрушаваха. Когато 9 -ти легион е изпратен да потуши бунта си, тя повежда войските си в битка срещу тях. 9 -ти беше почти напълно унищожен, като само няколко офицери и конници избягаха.
Нейната армия напредва, изгаряйки римски селища след тях. Римските власти избягаха, тъй като градът Лондиниум, сега известен като Лондон, беше изтрит от картата.
Малко след това римляните контраатакуват с голяма сила някъде извън съвременния Лондон. Будика, като изрази желанието си да спечели или умре като свободна жена, изведе бунтовниците от колесницата си и загина заедно с тях.
Тя е уникална сред членовете на този списък с това, че е по-известна като символ на борбата срещу потисничеството, отколкото с конструктивните елементи на нейното управление. Нейният образ се връща на видно място по време на английския ренесанс, когато Англия, водена от Елизабет I, е изправена пред нашествие. Следващите векове само добавиха към нейната слава .
Днес статуи на Будика могат да бъдат намерени на няколко видни места в Лондон.

Траян (53-117 г.)

Вторият от „Петте добри императори“, Траян разширява римската територия в най-голяма степен, простираща се от Шотландия до Кувейт. Между неговите военни успехи и вътрешната политика, римският сенат намери за уместно да обяви Траян Оптимус Принцепс за най-великия владетел.
Приет от бездетен император като възрастен, Траян е първият римски император, който не е роден в Италия. Идвайки на власт по време на ерата на относително просперитет, Траян прекарва голяма част от времето си в обществени строителни проекти и война.
На вътрешния фронт той възстанови пътната система, с която Рим е толкова известен, даде на град Рим – сега дом на милион души – нов форум и прекрасна колона, финансира огромни инфраструктурни проекти и даде помилвания на преследваните под управление на Домициан няколко години преди това.
На бойното поле той води легионите в три големи войни. Те завършиха с завладяването на съвременна Румъния, Армения, Ирак и Кувейт. В чест на румънското завоевание той организира фестивал с участието на 10 000 гладиатори.

Пакал Велики (603 – 683 г.)

Нефритната маска на Пакал.
Цар на маите, чието 68-годишно управление е петото по продължителност царуване в историята, Пакал превръща малък град-държава в електроцентрала и построява някои от големите храмове на маите. Известен като K’inich Janabb ‘Pakal на собствения си език, управлението му е една от върховите точки на цивилизацията на маите.
Идвайки на власт на 12-годишна възраст след период на регентство при майка, която по-късно ще служи като негов главен съветник, Пакал легитимира управлението си с поредица от масивни строителни проекти. Те включват големия храм на надписите в столицата му Паленке, който по-късно ще служи като негова гробница. Той също така сключи съюзи с други владетели на маите, които щяха да изведат Паленке на видно място.
Столицата му, макар и по-малък градски център на маите, се отличава с едни от най-добрите произведения на изкуството, за които е известно, че са произведени от цивилизацията. По-голямата част от града не е напълно открита и какви археологически чудеса се крият в джунглата, може да се предположи.
авторизиран превод Мария Герасова

ЧАНТИ БР.244

Дамска чанта от естествена кожа Sharon, бордо

Чанта от естествена кожа Florelle, бордо

Дамска чанта от естествена кожа Natalie, бордо

Дамска чанта от естествена кожа Natalie, жълта

Чантата тип портмоне от естествена кожа Ruby, тъмночервена

Дамска чанта от естествена кожа Sharon, бордо

Ватирана кожена чанта Gisella, бордо

Дамска чанта от естествена кожа Naomi, червена

Дамска чанта от естествена кожа Natalie, бордо

Дамска чанта от естествена кожа Sharon, бордо

Дамската кожена раница Ryan, тъмночервена

Чанта от естествена кожа с флорални мотиви Samantha, бордо

https://www.myown.bg/%D0%B4%D0%B0%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0-ryan-%D1%82%D1%8A%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0

Български народни танци бр.244

Image result for бъларски народни танци

Българските народни танци са вълнуващо изживяване както за тези,които ги играят, така и за тези, които наблюдават. В наше време народните танци се изпълняват предимно на сцена. Там се вижда само външната страна – сложните стъпки, движения и фигури, които изпълняват танцьорите. Хората се практикуват и на големи празници, обичаи и събирания, когато хорото тръгва с народната музика. В миналото хорото е било неделима част от всеки празник. На големите празници са се организирали общоселски хора. Хорото е имало голяма притегателна сила за хората и всеки е бързал да се хване за него и да поиграе. Навремето хората са били съпроводени от специфичен регламент и традиции. Първи на хорото заиграват момите. След тях свое хоро изиграват ергените. В началото младите играят само под съпровода на песни. След тези първи игриви танци на момите и ергените, прииждат и омъжените жени. Накрая се появяват и мъжете, заедно с музиканти, които свирят на хорото. Мъжете подхващат своето хоро, водено от най-авторитетния мъж в селото. След като на селския мегдан се съберат всички, се заиграва общото хоро. В началото на хороводната редица се налавят мъжете – подредени по старшинство и по танцьорско майсторство. След тях се нареждат ергените. Към “мъжката” половина на хорото се лови и женската – първо омъжените, след тях и девойките, а най-накрая – децата като последното е непременно момче. Освен веселба, голямото празнично хоро някога било място за изява и доказване на лични качества. На хорото най-почетно е мястото на водача. Който е пръв на хороводната редица, най-добре може да демонстрира своето майсторство и стил на танцуване пред всички. Затова обичаят изисквал водачите да се сменят и всеки да получи своя шанс за изява. Разбира се, възниквали и доста яростни спорове между най-напористите ергени. На хорото гласно и негласно участниците обменяли житейски опит, ергени задяват момите. Младите се събират по махали да поиграят в неделните следобеди. Дори в сезона на усилена земеделска работа, на младите било позволено да устройват своите веселия с танци, а там да продължават своите любовни приключения и да се подготвят за женитба наесен. България е разделена на няколко фолклорни области: северняшка, добруджанска, тракийска, шопска, пиринска и родопска. Във всяка от тези области танците имат свой собствен характер.

• Типично за танците в Добруджанската фолклорна област е да играят тялото и раменете, както при жените, така и при мъжете. Добружанецът танцува приклекнал или приседнал. Стъпките наподобяват ежедневния труд и връзката на хòрата с плодородната земя. Популярни танци: ръченик, сборенка, ръка, тропанка, черкезката, данец, опас и др.
• В Северняшката фолклорна област танците са смесица от останалите области. Типични хора̀ са: дунавско, ганкино, дайчово, еленино, свищовско, чичовото и др.
• В тракийската фолклорна област танците са весели и жизнерадостни. Популярни хора в този район са трите пъти и касъмска ръченица, наречена още джидовската.
• В Шопската фолклорна област изобилието е най-голямо. Шопите танцуват с високо вдигнати крака и с натрисане на ръцете. Точно това прави шопските танци най-трудни и едновременно красиви. Най-популярните хора са: граовско, петрунино, самоковско, циганско, четворно, шопска ръченица и др.
• В Пиринската фолклорна област танците са разнообразни и се делят на мъжки и женски. Характерни за областта са македонското хоро, джангурица (айдарово), охридско, ширто и др.
• Хората на родопчани са плавни, широки и подчертани твърди стъпки. Традиционни за Родопската област хора са: бачковско, енино, право родопско и др.
https://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=2972.0&fbclid=IwAR0_2ZRha4dB9UrYJFQ0IyCyC1dgRw9_sIoTavFDLeimAyogPpALiMXLa_U