Фоторецептори и оптогенетика

 

Освен че са очарователни сами по себе си, тези малки “превключватели на светлината” вероятно ще представляват голям интерес за хората, работещи в оптогенетиката , трансформираща област на научните изследвания.

Тази комбинация от оптични технологии и генетика дава на изследователите нова представа за работата на мозъка, като им позволява например да включват и изключват единични неврони , докато изследват безбройните пътища и взаимодействия на мозъка. Оптогенетиката също обещава за по-добро управление на болката и хвърли нова светлина върху вземането на решения в мозъчния двигател .

Тези новооткрити, срещащи се в природата фоторецептори могат да заместят или допълнят създадени от човека фоторецептори, използвани в момента в оптогенетиката. Надяваме се, че тези новодошли ще се окажат по-чувствителни и по-добре оборудвани, за да реагират на определени дължини на светлинните вълни. Възможно е, защото водата филтрира червената светлина – причината океанът да изглежда син – новите фоторецептори са чувствителни към синя и зелена дължина на вълната на светлината.

„Тази работа драстично разшири броя на фоторецепторите – различните видове тези превключватели за изключване – за които знаем“, предлага Armbrust.

Намиране на новите фоторецептори

 

Изследователите идентифицират неоткритите досега групи фоторецептори, като анализират РНК, която са филтрирали от проби от морска вода, взети далеч от брега. Пробите се събират на всеки четири часа в продължение на четири дни от северната част на Тихия океан близо до Хавай. Една група проби бяха събрани от течения, които текат на около 15 метра под повърхността. Втори набор от проби по-дълбоко, събиращ вода от между 120 и 150 метра, в “ зоната на здрача ”, където организмите минават с малко слънчева светлина.

Филтрирайки пробите, се получават протести – едноклетъчни организми с ядро ​​- с размери от 200 нанометра до една десета от милиметъра. Сред тях бяха водорасли, активирани със светлина, както и прост планктон, който черпи енергията си от организмите, които консумира.

Подценени, малки двигатели на морското здраве

Новите фоторецептори помагат да попълним поне едно от празните места в нашите познания за безбройните плаващи общности на микроскопични същества в нашите морета, общности, които имат много по-голямо въздействие върху нашата планета, отколкото много хора си дават сметка.

Казва Coesel, “Точно както тропическите гори генерират кислород и поемат въглероден диоксид, океанските организми правят същото в световния океан. Хората вероятно не осъзнават това, но тези едноклетъчни организми са толкова важни, колкото тропическите гори за функционирането на нашата планета.”

Що се отнася до сетивата като нашето, малките едноклетъчни организми, плаващи в океана, не се случват много. И все пак, както казва Сача Коузъл , водещият автор на ново изследване от изследователи от Университета във Вашингтон: “Ако погледнете в океанската среда, всички тези различни организми имат този ден-нощ цикъл. Те са много в унисон с всеки други, дори когато се движат наоколо. Как да разберат кога е денят? Как да разберат кога е нощта? “

Отговорът, според Coesel и нейните колеги, е четири неизвестни досега групи фоторецептори, които могат да помогнат на тези организми да откриват деня, нощта и помежду си.

Светлината и тъмното са жизненоважни за тези организми. Когато слънцето изгрее, те се зареждат с енергия и растат. Клетъчното делене се случва през нощта, когато ултравиолетовите дължини на вълната на тъмнината са по-малко вредни за тяхната ДНК.

“Дневната светлина е важна за океанските организми”, казва старши автор Вирджиния Армбръст , “ние знаем това, ние го приемаме за даденост. Но за да видите ритъма на генетичната активност през тези четири дни и красивата синхронност, вие осъзнавате колко мощна е светлината е. 

Сателитните данни показват нов, източен център, възникващ в Южната Атлантическа аномалия.

В своето влиятелно съчинение „Светът като воля и представа” Шопенхауер защитава тезата, че е разкрил истинската същност на света. Светът има две страни – воля и представа. Волята е върховния източник на всичко съществуващо, като тя се проявява във физическите, химическите процеси, физиологическите а даже и в човешкото съществуване. Тя е безцелна и първична сила. Представата от своя страна е рефлексията върху нея. Представата (тази на съзнателното човешко същество), освен чрез познаването на причинно-следствените връзки позволяващи изучаването на непосредствената реалност, се проявява и в познаването на волята като такава. Този тип познание е характерен за естетическото съзерцание, което граничи с мистицизъм.  Следователно естетиката не се занимава само с естетически категории и понятия, но тя ги познава и основава върху една метафизическа теория. Ирационалността на волята носи за съзнателните същества като нейни производни болка и страдание. Естетическото съзерцание води до спасение от волята.

Поставен по този начин, въпросът за естетическата теория на Шопенхауер трябва да се разгледа във връзка с неговите метафизически и етически възгледи. Поради това наш основен проблем ще е фундаментът, върху който се гради естетическата теория на Шопенхауер. Нашите разсъждения трябва да разкрият същността на естетическото съзерцание, като разбулване на метафизическата воля (Wille) в нейната цялост и най-дълбока същност, а не в нейното конкретно биване разкривано като представа (Vorstellung) основаваща се на четворния корен. Естетическото съзерцание на света носи със себе си епистемологични импликации. То за разлика от научния дискурс прави абсолютната реалност достижима само естетически, доколкото научното познание е релационно и остава само и единствено в рамките на света като представа. От друга страна естетическото съзерцание, колкото и кратковременно да е то, представлява за нас спасение от света, като ни дистанцира от него укротявайки волята, която е сляп устрем[1], при който неспирния поток от афекти и желания може да ни донесе само страдание и неудовлетвореност.

В такъв случай щом съществуват два начина на познаване на света, научния, който е  методичен по своята същност, и гениалния (естетическия), то трябва да изясним разликата между тях. Научното познание се гради върху принципа на достатъчното основание, който бива обстойно разгледан от Шопенхауер в неговата докторска теза. Там той критически разглежда тезата, че това, което е действително е това, което е разумно.[2]

Под влиянието на Кант Шопенхауер приема, че нашата разсъдъчна способност е ограничена и не може да представи нещото само по себе си. В §33 на „Светът като воля и представа” Шопенхауер обстойно разглежда какъв е характерът на научното познание, както и неговите цели. Научното познание се основава на причинно-следствени връзки във времето и пространството. Ако може да използваме терминологията на Кант науката е феноменална и разглежда само света на явленията. Но ако Кант отхвърля възможното познание на ноумена (Ding an sich), то Шопенхауер смята, че нещото само по себе си е познаваемо. Това нещо е волята, а тя става познаваема посредством познанието на идеите. Идеите от своя страна не са познаваеми чрез принципа на достатъчното основание, а посредством естетическото съзерцание или нагласа. Границите на принципа на достатъчното основание се разпростират в четири области чрез, които може да се говори за познаваемите явления. Материалните обекти се познават с разсъждения въз основа на причинно-следствените връзки, абстрактните концепции с разсъждения основаващи се на принципа на логиката, математическите и геометрични конструкти с разум обосноваван чрез времето и пространството, мотивационните сили се обясняват чрез  моралния разум основаващ се на интенционалността. С думите на Шопенхауер „Науката, следвайки безспирния и променлив поток на четирикратно оформяните основания и следствия се насочва при всяка достигната цел отново все по-нататък и не може никога да достигне крайната цел, нито да намери пълно удовлетворение, така както и ние с тичането не можем да достигнем точката, където облаците докосват хоризонта. Изкуството, напротив, е винаги и навсякъде на целта си. То поставя обекта на своето съзерцание изолиран пред себе си.”[3]

 В горе предложеният цитат виждаме, че процесът на познание на идеите е нещо съвсем различно и ще го обясним както следва.

За мото на четвърта книга на „Светът като воля и представа” Шопенхауер поставя „Какво е вечно и несътворено битие и какво е вечно сътворяваното, но никога не съществуващо”, цитат взет от Тимей на Платон. Общото в случая е, че и Платон и Шопенхауер преписват на идеите вечно битие, което не се подчинява на процесите на възникване и загиване в света. Разбира се и при двамата автори тяхното познаване е заредено с положителна конотация, но при Шопенхауер то ни отвежда в друга посока. Тази посока е познаването на волята като такава посредством нейното пряко проявление в идеите. Чрез тях метафизическата воля се обективира. Идеите са извънвремеви структури, основа на всички пространствено времеви обекти в света. Тъй като Платоническите идеи не са нито във времето, нито в пространството те не притежават пространствено времеви характеристики, което ще рече, че притежават универсални, но не и индивидуални качества. От това следва, че те не са познаваеми чрез принципа на достатъчното основание, и за да е постижимо тяхното познаване трябва да се отстрани индивидуалността на познаващия субект. Така субекта трябва да се освободи от своето причинно-следствено и темпорално познаване на света, за да познае волята чрез идеите. По този начин субекта вече не познава волята от своята позиция на индивид. Естетическото познание се характеризира със спокойно съзерцание, с пълното изгубване в отделното нещо като вечна форма и идея за своя род. За да илюстрираме какво Шопенхауер има предвид под това ще дадем няколко примера. Да си представим, че съзерцаваме дадено дърво, да кажем дъб. То в такъв случай ние трябва да се абстрахираме напълно от неговите индивидуални способности. Няма да ни интересува на кой хълм е израснало дървото, нито пък на каква възраст е, дали е голямо или малко, дали е близо или далече от нас, дали го гледаме през лятото или зимата, нито пък да ни интересува някоя или друга случайна негова характеристика.  Вместо това ние трябва да го възприемем в неговата връзка с идеята за дъба изобщо. Следващия пример се отнася не до  предмета на представата, колкото до самата представа на индивида и нейната връзка със съзерцавания обект. В своето съчинение Шопенхауер казва следното – Ледът по стъклата на прозорците се образува по законите на кристализирането, разкриващи същността на проявяващата се тук природна сила и представляващи идеята. Дърветата и цветята обаче, образувани от леда, не са съществени за него и съществуват само за нас.[4] Това, което Шопенхауер ни посочва е, че идеята е познаваема само ако се освободим от субективните психологически усещания за феномена.

Изкуството е творението на гения, което прави възможно едно подобно съзерцание. Геният съзерцава нещата независимо от  закона за основанието. Този тип съзерцание е възможно най-пълната обективност, на която сме способни . Геният за ограничен период от време е способен да бъде чист познаващ субект лишен от индивидуална воля. Чрез изкуството гения е способен да ни покаже идеята за дадено нещо, както и да ни предостави изкуство като средство да познаем волята и по този начин да се освободим от нея. Тази особена черта на Шопенхауеровата естетика ни дава право да твърдим, че в нея има привнесен етически елемент. Съзерцаването на естетическите обекти ни освобождава от страданието, което предизвиква волята проявявайки се в заинтересованото ни отношение към предметите и явленията. Естетическото съзерцание е незаинтересовано от изобразяваните в творението на изкуството обекти. Изкуството би трябвало да се подчинява на този принцип, за да може да твърдим, че е изпълнило своята функция успешно. Основните критерии за доброто изкуство са: да изобразява идеите, да е в максимална степен лишено от практически характер и да успокои волята. Изкуството може да бъде йерархично представено с оглед на това до каква степен изпълнява горе посочените критерии. От една страна изобразяването на предмети възбуждащи волята работят против художественото произведение, от друга различните художествени произведения имат различни възможности да представят идеите.

Изкуствата започват от архитектурата, преминават през скулптурата, живописта, поезията и достига до музиката, която е най-върховното  изкуство сред тях.  Архитектурата е поставена най-долу в йерархическата схема, защото при нея художествено и утилитарно се смесват в едно. Също така архитектурата може да представи  идеите за гравитация и светлина. Значимия архитектурен паметник е този, който е способен да ни накара да изпитаме чисто естетическо съзерцание.

Визуалните изкуства от друга страна предлагат повече възможности за естетическо съзерцание. Те могат да изпълнят успешно тази цел ако представят идеите като техен предмет. Скулптурата и живописта представят преди всичко универсалното, а не конкретното.  Изображенията на растения и животни трябва да разкрият видовите особености, като най-красивото тяхно представяне е и най-типичното. Изкуството не представя красивото имитирайки природата. Не е възможно твореца да разпознае истински красивото в природата ако той няма предварително зададена в съзнанието идея за това.  Също така природата никога не е създала перфектно човешко същество във всички негови части. Шопенхауер казва, че – У истинския гений тази антиципация е придружена от такава степен на проницателност, че познавайки в отделното нещо неговата идея, той сякаш отгатва неизреченото в природата и сега изразява ясно онова, която тя само мълви. В твърдия мрамор запечатва красотата на формата, която природата и след хиляди опити не е успяла да създаде, показва и я, сякаш иска да и каже: „Ти искаше да кажеш товар нали?” „Да, това беше”, отеква възгласа на познавача.[5] Тази позиция на Шопенхауер изключително силно напомня за естетическите цели на класическите и ренесансови художници искащи да изобразят идеалната човешка фигура. Образът на човек трябва да представя характерното за човешкия род в отделния индивид, но същевременно същия този човек носещ в себе си общото изобразява и „своеобразна идея”.[6] Стойността на един художествен образ на човека не зависи толкова от историческите му особености, колкото от изобразяването на идеята за човека изобщо.

Възвишеното е различен модус на красивото благодарение, на което ние може да се освободим от тиранията на волята. Ако красивото само ни се предлага и ни освобождава от волята, то възвишеното съзнателно и насилствено ни откъсва от нея. Възвишените обекти са тези, в които отделния човек изгубва себе си сред тях, както неговите волеви афекти биват изтласкани настрана.

Възвишеното чувство се явява там, където индивидът става нищожен  пред неизразима величина на пространството и времето. Единият вид възвишено е този предизвикан от невероятната величина или далечната епоха на построяване на архитектурните паметници като пирамидите. Другият вид възвишено, който може да бъде наречен „динамично възвишено”[7] е предизвикан от заплашителни природни картини като гръмотевични или морски бури, бушуващи водопади и  необозрими гледки.

Модусът на красивото наречен от Шопенхауер „привлекателно” е в противоположния спектър като неговата функция е именно да възбуди волята.  Привлекателното освен, че възбужда волята предлага непосредственото и удовлетворение. Произведенията представящи обекти в привлекателна светлина, възбуждащи апетита, нагона и др. подобни желания пречат на укротяване на волята посредством естетическо съзерцание. Ето защо те противоречат на изкуството изобщо, което трябва да създава обективна и идеална красота, а не субективни влечения.

Музиката е най-метафическото по своята същност изкуство и се разглежда отделно от Шопенхауер. За разлика от другите изкуства, които представят волята посредством Платоновите идеи музиката е непосредствената обектививация и отражение на цялата воля. Музикалните произведения са толкова отдалечени от феноменалната действителност, че са необозрими от разсъдъчното мислене и благодарение на тях музиката може да изпълни в крайна степен естетическите и морални цели на изкуството.  Музиката със своят бас, хармония и мелодия създават аналогични структури с действителността. Нейното възприемане се осъществява „във и чрез времето, при пълно изключване на пространството, също и без познаване на причинността, следователно без влиянието на разума”[8]

Разглеждайки основните положения в системата на Шопенхауер можем да завършим с няколко общи бележки за нейния характер. Облягайки се на Платон в своята концепция за идеите Шопенхауер развива една парадигма за изкуството твърде чужда за платоновото мислене. Ако Платон е враждебен към изкуството, в творчеството на Шопенхауер то заема твърде важна роля. Шопенхауер се доближава повече до Аристотел с твърденията си, че изкуството може да каже някаква истина за света. Като много други философи от Новото време той предпоставя наличието на първичен принцип, който е основа на всичко съществуващо. Също така той се доближава до Кант в своето разглеждане на възвишеното. Но може би един от най-съществените и отличителни негови приноси е взаимстването на концепцията за страданието в света от будистката традиция, както и нейното модифициране в идеята, че изкуството е способно да ни спаси от това страдание карайки волята да затихне.

http://magna-aula.blogspot.com/2016/07/blog-post.html

Ами ако ние сме извънземните, които търсим през цялото време? Въпреки напредъка, постигнат в различни области на науката като биология, химия и астрофизика, все още не можем да кажем със сигурност как е започнал животът на Земята. Той уникално явление във Вселената ли е? Или е възможно да има планети, подобни на Земята, които да приютяват живот, дори в примитивни форми? Истината е, че ние създаваме теории за произхода му, откакто човешкият мозък е започнал да мисли.

Американският еколог д-р Елис Силвър във второто издание на книгата си, озаглавена „ Хората не са от Земята: научна оценка на доказателствата“, предполага, че нашият вид не е роден на Земята и може да е дошъл от другаде. Д-р Силвър предоставя аргументи си, базирани на различни аспекти като човешката психология и твърди, че човечеството не е еволюирало заедно с други форми на живот на Земята. Според него хората са съществували на различна планета, а ние сме били „докарани на Земята“ в много далечното минало.

В книгата си Силвър описва 53 фактора, които доказват, че не сме могли да еволюираме на Земята. Разказва хипотезата си защо сме тук на Земята, как и кога сме пристигнали, къде е истинската ни родна планета и какво е да живееш там. Екологът разсъждава над въпросите защо реални доказателства за нашата извънземност се игнорират, отричат ​​и прикриват от учените и правителствата и какво  наистина знаем за извънземните и техните космически кораби.

Силвър обяснява, че неговата книга се основава на научните различия между хората и другите животни на Земята. Земята приблизително отговаря на нашите нужди като вид, но може би не чак толкова, колкото този, който ни е докарал тук първоначално е смятал, разказва Силвър. Изследователят посочва хронични заболявания, засягащи човешката раса, като болки в гърба например – това според него може да е знак, че нашият вид се е формирал в друг свят, с много по-малка гравитация. Д-р Силвър споменава и други уникални човешки черти: хората имат 223 допълнителни гена, които не се срещат при други видове.

Екологът смята, че човешката раса има няколко „сериозни недостатъка“, които ни навеждат на мисълта, че може и да не сме от тази планета. „Всички сме хронично болни“, обяснява д-р Силвър. „Всъщност, ако успеете да намерите един човек, който е на 100% здрав и не страда от някакво (може би скрито или нестабилно) състояние или разстройство (в книгата има обширен списък), ще бъда изумен” – споделя Силвър.

„Вярвам, че много от нашите проблеми произтичат от простия факт, че вътрешните ни телесни часовници са се развили в очакване на денонощие от 25 часа (изследователите на съня са доказали това). Но земното денонощие е само 24 часа.”

Д-р Силвър твърди, че една от възможностите е човечеството да е пристигнало тук от Кентавър, най-близката звездна система до Слънцето.

В своята книга Силва обяснява, че въпреки че човечеството е уж най-развитият вид на планетата, то е изненадващо крехко и не достатъчно пригодено за околната среда на нашата планета: хората трудно понасят силната слънчевата светлина и са склонни да изпитват силна неприязън към естествено срещащите се (сурови) храни. 

Тезата на Силвър във второто издание на книгата му е, че човечеството е еволюирало на друга планета и е било транспортирано на Земята (като напълно еволюирал Homo sapiens) преди между 60 000 и 200 000 години.

https://spisanie8.bg/%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%B4%D0%BA%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D1%8A%D0%BD%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%BD%D0%B8/2021/0128/%D0%B4-%D1%80-%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B2%D1%8A%D1%80-%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B5-%D1%81%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D1%8F%D1%82%D0%B0.html