Завивайте се с родопско одеало или стар юрган

Тeжĸитe зaвивĸи от рода на родопските одеала и юрганите ca пo-пoлeзни зa cъня oт oлeĸoтeнитe. Te пoмaгaт нa чoвeĸ дa ce ycпoĸoи и зacпи пo-бъpзo, дa имa пo-пълнoцeнeн cън и дa cтpaдa пo-мaлĸo oт бeзcъниe. Това се твърди в публикация в еdnа.bg.

Πъpвoнaчaлнo „тeжĸитe“ oдeялa ce изпoлзвaт caмo зa тepaпия нa дeцa c пpoблeми в пoвeдeниeтo.

Tepaпeвтитe ycтaнoвили, чe ĸoгaтo зaвивaт дeцaтa c oдeялa c тeжecти пo ĸpaя (те са cпeциaлни и не бива да се опитваме дa ги пpaвимe вĸъщи, зa дa нe ce cтигнe дo инцидeнти, б.р.), мaлчуганите имaт пo-cпoĸoeн cън и пo-yвepeнo пoвeдeниe пpeз дeня.

C гoдинитe oбaчe ce ycтaнoвилo, чe вcичĸи xopa, нe caмo дeцaтa c бyeн xapaĸтep, ce чyвcтвaт пo-дoбpe, ĸoгaтo cпят cгyшeни в cигypнaтa пpeгpъдĸa нa пo-тeжĸo oдeялo.

Toзи вид зaвивĸи ocигypявaт yceщaнe зa пaшĸyл, нaмaлявaт физичecĸaтa възбyдa и тaĸa yлecнявaт зacпивaнeтo и зaздpaвявaт cъня

Taĸa чe специалистите препоръчват да опитаме и тaзи мaгичecĸa peцeптa зa cън – cтyдeнa cтaя и тoплo poдoпcĸo oдeялo или стар дебел юрган. 

http://www.desant.net/show-news/52432

КАРТОФИ НА ФУРНА

картофи – 500 г

олио – 3 с.л.

универсална подправка -

1 с.л. пикантен пипер -

1/2 ч.л. сладък галета – според нуждите

Начин на приготвяне:

Обелете картофите, настържете и ги измийте. След това ги нарежете на филийки (малко по-дебели, отколкото за пържени картофи). Поставете картофите в по-дълбока купа, разбъркайте олиото, сладкия пипер. Добавете сухата билкова подправка и разбъркайте. Оваляйте всяко картофче в галета. Подредете ги в огнеупорен съд (или тава). Печете на 200 градуса за 30 минути апетитните картофи на фурна. Съвет: Сервирайте картофите в галета на фурна с пържено месо и сезонна салата.

.Студена супа от краставица

 Продукти:

1 супена лъжица лук 

1 малка скилидка чесън

1 голяма краставица

1 / 4– 1/2 чаша кориандър (или под пресен копър, италиански магданоз или дори босилек)

1-2 супени лъжици сок от лайм (или лимон)

1 чаша кисело мляко

1/4 чаша заквасена сметана 3/4 чаена лъжичка сол

1/4 чаена лъжичка бял пипер 1 чаена лъжичка кориандър

1 супена лъжица зехтин

Приготвяне:

Поставете съставките в блендер и пасирайте до гладка смес. Приберете в хладилника до сервиране. Овкусете и сложете сол, подправки и киселина на вкус. Пригответе всякакви гарнитури, които използвате, нарязвайки на ситно краставица и лук. Смесете заквасена сметана и вода в малка купа. За сервиране: разделете охладената супа в купички и гарнирайте красиво. Сервирайте веднага!

 Поширани яйца

Необходими продукти: 

колкото пожелаете яйца

оцет -2 супени лъжици

2 супени лъжици червен пипер

 2 щипки сол 

Начин на приготвяне:

При поширането течността ври леко с малки мехурчета в нея. Някъде около 70-80 % трябва да е водата, като към нея добавяте двете лъжици с оцет. Наричат поширането нежна готварска техника, защото е подходяща за деликатни продукти – каквито са яйцата. Ролята на оцета в поширането на яйцата е спорна. И все пак, ето какво можете да направите: Добавете малко оцет към водата, преди да сложите яйцето да се пошира. Смята се, че оцетът ще намали вероятността от разпадането на белтъка. Винаги чупете яйцето в купичка, а не директно в тенджерата. След като го сложите в купичката, нежно и внимателно го плъзнете във водата. Направете водно торнадо в тенджерата. С помощта на лъжица завъртете водата и бавно пуснете яйцето от купичката. При изваждането ги сложете за малко върху кухненска хартия, за да попие водата и сервирайте с малко червен пипер отгоре.

 от интернет

Знаете ли, че… Ципът, както го познаваме днес, далеч не е бил толкова популярен първите няколко години след изобретяването си. Вероятно не сте се замисляли много за това какво Ви държи дънките вдигнати и якето закопчано, но водещата компания в областта, YKK, го прави и произвежда достатъчно ципове, за да увие Земята цели 50 пъти! Преди Негово Величество Цип Вдигников да се появи на сцената, светлината на прожекторите е била насочена към всевъзможни кукички, копчета и връзки, заедно с всичките ги съпътстващи усилия.

Първоначално хората не са мислели, че е имало нужда от подобрение в начините на закопчаване, още по-малко от тоталната им смяна. Отнело е десетилетия на опити от различни хора, преработващи базовия дизайн на циповете, за да завъртят главите на скептичните купувачи. За изобретател на ципа се спряга Елиас Хау, но той е бил прекалено зает да развива своя прототип на шевна машина и да го защитава от имитатори. Уиткомб Джъдсън, от своя страна, патентова през 1893г. своята „Заключваща или отключваща закопчалка за обувки“.

Неговият дизайн също включвал „мъжка и женска“ кукичка, но основното било плъзгащ механизъм за тяхното лесно затваряне. За жалост, изобретението му не предизвикало желания фурор. При първото представяне на неговия „цип“ на Световния панаир, той не спирал да се отваря.

Модерният цип

Следващите години доста „изобретатели“ се опитали да измислят по-по-най-иновативна, плъзгаща се закопчалка, докато не се появил Гидиън Съндбек.

Инженерът, работил при Джъдсън, подал заявка за патент на нов метод за закопчаване. Той включвал плъзгача на Джъдсън, но без използваните от него кукички. Това можем да наречем дядото на съвременния цип.

Разбира се, промяната от копчета към ципове не се случила за една нощ – трябвало е някой да убеди купувачите в тяхното превъзходство. Така наречената „Битка за Дюкяна“ включвала списание Esquire, принцът на Уелс и великата дизайнерка Елза Шиапарели като воини на страната на ципа

https://technology.bg/istoriq-na-moderniq-cip/

В скалъпените процеси на тоталитарната държава човещината у следователя е нездравословна.

Автор: Борис Цветанов

Рудолф Абел е най-голямата легенда на руското външно разузнаване за всички времена. Той е от оня елит разузнавачи, за които ветеранът на българското разузнаване Тодор Бояджиев казва, че работят не само за страната, от която са изпратени, но и за страната, в която действат.

„Разузнавачите от всички страни са си държава” – казваше познатият на читателя Борис Афанасиев. Няма друг шпионин в световната история, който по време на съдебния процес „Народът на САЩ против Рудолф Абел” да е събирал симпатиите на почти цялата американска общественост с поведението си и с чисто човешките си качества.

Иван Охридски е българският кантраразузнавач номер едно. Вестникарче с дървени обувки, продаващо вестници с виковете „Зора“, „Заря“, „Утро“ и други, съдържанието на които ме е срам да изричам, купете, моля…”

Поет, делил квартира с Михаил Лъкатник, военен контраразузнавач, началник на първо отделение на Следствения отдел на ДС. Главен следовател по следствието за убийствата през април двадесет и пета и известен най-вече като следователя, арестувал в Москва шпионина с царско име Иван-Асен Христов Георгиев. Писател, сценарист на филми, съсценарист на култовия сериал „По дирята на безследно изчезналите”.

В средата на шестдесетте години на миналия век в представителната болница на КГБ край Москва Охридски гасне. Това е голямата му печалба от триумфа над „най-големия агент на ЦРУ”. Спечелил си е рядка, деликатна, непроучена още болест.

Охридски така е и дошъл тук – с увереността, че дните му са преброени. Това е личната му трагедия.

Истината за Иван-Асен Георгиев и до ден днешен е обвита в непроницаема мъгла. Контраразузнавачът бе видял всичко в нея, но натискът на властта в София и на КГБ от Москва ще бъде неистов. Охридски напразно ще се бори с процесуални нарушения, които дори за онова време са били противоконституционни, чужди на закона за МВР и наказателно-процесуалния кодекс. 

Два месеца той ще води беседи с „шпионина”, повечето непротоколирани, и ще стигне до извода, че е идеен противник. За четири години ЦРУ е превело в швейцарска банка на негова сметка само 4000 долара.

Ще разбере, че е философ, ортодоксален сталинист, че настоявал ЦРУ да го изтегли от България и да му осигури организиране на институт на името на Хегел. Че се е обърнал към ЦРУ само заради идеята си да спаси човечеството от Хрушчов.

Охридски ще започне нечовешка битка за спасяване живота на Георгиев. Ще стигне до Тодор Живков. Но първия ще слуша Мирчо Спасов, а не него.

„От смъртта му нищо не печелим – ще каже на ръководителя на партията и държавата. – Вижте този поглед – ще му покаже снимката от процеса в момента, в който четат смъртната му присъда – това е поглед на човек над живота и над смъртта!”

Този поглед вероятно е легнал в основата на загадъчната болест на Иван Охридски. Окултистите ненапразно твърдят, че погледът на човек е в състояние да разрушава структурите на ДНК.

В минутата, в която Тато изглежда се колебае, се намесва българският Фуше. “Охридски е страшно изморен от трудното следствие– казва му Мирчо Спасов. – Иван-Асен е вреден като радиационно излъчване. Той е обсебил душата на полковника. Трябва колкото се може по-скоро да се изпълни смъртната присъда”.

Няма толкова екстрено екзекутиран шпионин – 96 часа след произнасянето на присъдата. За сравнение – за да бъде застрелян Радан Сарафов, за когото вече разказахме, трябват 96 дни.

Охридски е награден със златна запалка от министерството, но със златното му сърце ще бъде свършено.

Болестта го приковава. „Загубих всякаква надежда”, ще казва той по-късно. Българските лекари си измиват ръцете. Пращат го в представителната болница на КГБ.

Следователят решава, че това е смъртната му присъда и иска последна дума – да види моста Глиникер. На него Абел е разменен за Хенрих Гари Пауърс, летеца от Ю2 – шпионска лаборатория, конструирана при прякото участие на българина американски авиоконструктор Асен Йорданов.

И в култовата московска болница вдигат ръце от Иван Охридски.

По някое време един от лекарите си спомня, че чел анотация на изложена във фирмен журнал на медицински английски ежегодник случай, напомнящ симптомите на българския пациент. Но по онова време перфектно владеещите английски език лекари в цял СССР се броели на пръсти. А Охридски вече берял душа.

Тогава една медицинска сестра си спомня, че в болницата лежи един стар чекист, чието болнично легло било винаги отрупано с книги на английски език. Сред лекарите тайно се шушукало, че официалната биография на чекиста е лъжлива, че е натурален американец и английският му е матерен.

Медицинският журнал е намерен и чекистът превежда перфектно буквално и смислово историята на борбата с болестта.

Започва връщането на Охридски към живота.

Един ден главният лекар пита нашия човек дали би приел на посещение в стаята си съветския колега, който бил превел по тяхна молба върналата го към живот статия.

На другия ден при Охридски влиза строен, вече на години мъж, с открито високо чело, правилен нос, очила, ръкува се и веднага внася ведрост в атмосферата в болничната стая. „Скарах се на лекарите – казва му той. – Наплашили са ви. Затворили са ви. А дори на затворниците им се полага разходка… Извинете, прощавайте, не се представих: Рудолф Иванович Абел, ваш колега”.

„Не помня как поех ръката му – споделя по-късно Иван Охридски. – Той – легендата, нарече мен, обикновения български контраразузнавач, колега…” Тогава само успял да каже: „Господи! Човекът от моста Глиникер!” После започват всекидневни безкрайни беседи…

Абел разказва как в затвора в Щатите се сприятелил с един от елитните пандизчии – гангстерската легенда Вито Дженовезе. И му доверява чута от самия него история за това, как през 1941 г. само случайността спасила Хитлер от куршума на гангстера, приготвен от него за фюрера при посещението му в София на 1 март за подписването на Тристранния пакт от България.

Тази история сме я разказвали на страниците на „Десант”.

Охридски деликатно не пита за истинското име на разузнавача. Но дълбае отстрани. Интересува се от името на неговия ученик Гордън Лондсдейл. Уж било Георги Лонов, а според други източници бил немец… Абел само се усмихвал и пестеливо отвръщал, че за някои Абел идвало от А – Александър и бел – Белов. Но се говорело, че бил и син на виден руски учен, а и сам се занимавал с научна работа.

„Колкото до Гордън… мога да ти кажа само едно: истинската му фамилия говори за връзка с българския етнос, който има дълбоки корени в основата на руската интелигенция, политическа общественост и военните. Истинската му фамилия е Молодой.”

Охридски преживя загадъчната болест, но не можа да се справи с рака, който също му е като  награда от култовото следствено дело.

Преди него обаче си отива Абел.

Публицисти и писатели описват живота му в няколко книги, в които истина и митология вървят ръка за ръка. Обявените в каталозите и на съветски, и на български издателства негови снимки така и не виждат бял свят.

Единственият сигурен източник за живота му си остава книгата на неговия адвокат Джеймс Донован.

Но в разузнаването всяка истина е предпоследна, както сме казвали и друг път. Ще споменем само като завършек, че за последно Абел е американец, роден в руско еврейско семейство, живеещо от много години в САЩ, и че истинското му име е Уилям Хенрикович Фишер.

http://www.desant.net/show-news/31071

Първият Директорат на Източна Румелия. Тодор Кесяков е седналият най-вдясно

На 20 февруари се навършват 190 години от рождението на Тодор Кесяков – виден български обществен и политически деец, един от основателите на Либералната (Казионна) партия в автономната област Източна Румелия. Той сред водачите на либералите в областта и активен участник в Съединението.

Бъдещият политик започва земния си път в Пловдив на 20 февруари 1831 г. в заможно и родолюбиво българско семейство. Негов брат е видиият наш участник в национално-освободителното ни движение, а впоследствие и военен деец – Константин Кесяков.

Тодор учи в родния си град и постепенно получава доверието на османските власти. В резултат на това е назаначен от тях за касиер на Пловдивския санджак.

Когато започва борбата на народа ни за независима българска църква, Кесяков се включва дейно в нея. След учредяването на Българската екзархия през февруари 1870 г., заради заслугите му в борбата срещу Вселенската гръцка патриаршия е включен в състава на Екзархийския съвет. В този висш църковен орган пловдивският обществен деец работи неуморно за укрепването и утвърждавенето на независимата ни православна църква.

След освобождението на България от турско робство през 1878 г. Тодор Кесяков остава да живее в автономната област Източна Румелия, където веднага се включва активно в обществено-политическия живот.

Той става един от учредителите и основателите на Либералната (Казионна) партия. Постепенно се утвърждава като авторитетен водач на партията, работещ дейно по изграждането на партийните структори, както и за утвърждаването на либералите в политическия живот на Източна Румелия.

На три пъти е избиран за председател на Постоянния комитет на автономната област – през 1879 г., 1882 г. и 1883 г.

Когато започва подготовката за съединението на Източна Румелия и Княжество България Кесяков веднага се включва в нея. По време на съединисткия акт, на 6 септември 1885 г. той дейно участва в осъществяването му, подпомагайки с всички сили акцията. Става член на временното правителство на Източна Румелия, създадено в деня на Съединението.

В обединеното Княжество видинят пловдивчанин продължава обществено-политическата си дейност, ставайки постепенно близък сподвижник и съратник на водача на Народно-либералната партия, изявеният наш революционер и политик Стефан Стамболов. Той влиза в редовете на неговата партия и последователно е избиран за народен предствител в Петото и Шестото Обикновенно Народно събрание от листите на стамболовистите в периода 1887-1893 г.

Като депутат активно участва в работата на Парламента и в изработването на редица закони на Княжество България.

Тодор Кесяков умира на 9 юни 1894 г., на 63-годишна възраст, като е погребан по подобаващ начин за заслугите му в църковно-националната борба на народа ни, както и в подготовката и осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

С дейността си като обществен и политически деец той оставя трайна диря във възрожденската ни история и в първите години след освобождението от османско владичество – първо в автономната област, а след това и в Княжеството

http://www.desant.net/show-news/55434

подбра Мария Спасова- Герасова

Молитвата е средството, чрез което човек влиза във връзка с Бога. В Библията Бог говори на човека, а в молитвата човек говори на Бога.

Трудно може да се изтъкне изключителната важност и необходимост от молитвен живот за християнина. Е. Вайт казва за молитвата, че тя е “дишането на душата”. Молитвата е така необходима за душата, както въздухът за тялото. Давид казва в Пс. 62:8: “Уповавайте на Него, люде, на всяко време, изливайте сърцата си пред Него; Бог е нам прибежище”. Това означава да кажеш на своя небесен Баща всичко, което чувстваш в душата си – болките и радостите, нуждите и страховете, и да поискаш помощ, мъдрост и сила за всекидневната борба. Онова, което не смеем да кажем на никого, можем да кажем на Него, за да получим съвет и мъдрост за всичко.

Без молитва няма истински духовен живот. Всички велики мъже на вярата са се борили и побеждавали чрез нея. Сам нашият Спасител беше човек на молитвата и Той насърчаваше учениците Си към това (Марко 1:35; Лука 6:12). Христос ни приканва да се молим с думите: “Искайте, и ще ви се даде, търсете, и ще намерите…” (Мат. 7:7,8).
Как да се молим? Не с предварително научени фрази. Стилът няма никакво значение. Непринудено, с най-обикновени думи, както дете иска от своя баща. В Мат. 6:9-13 Исус даде един пример за молитва, известна ни като “Отче наш”. Тази молитва не е като обезателна формула, която да се повтаря постоянно, понеже, когато едни и същи думи се повтарят многократно, те се произнасят вече механически и умът не взема участие. Ап. Павел казва да се молим “с всякаква молитва и молба” (Ефес. 6:18). Съдържанието на молитвата се диктува от момента, нуждите и обстоятелствата.
Има някои библейски условия, които трябва да спазваме, за да бъде чута нашата молитва.
Първото условие е да се вярва, че ще получим исканото (Марко 11:22-24). Дали Бог ще ни даде това, което искаме, или нещо друго, което Той намира, че е за нас най-доброто, трябва да предоставим на Него да реши, понеже Той е по-мъдър от нас. Второто условие е послушанието (Пр. 28:9 и 1Йоан. 3:22). Ако съзнателно отхвърляме вършенето на Божията воля, изразена в Десетте заповеди, и въпреки това се молим – това е лицемерие. Ако в сърцето си виждаме грях, одобряваме го и се молим – нашата молитва ще е напразна (Пс. 66:18). Трето, разположението на нашия дух (Марко 11:25). Бог иска да прощаваме, ако имаме нещо против някого, да не храним злоба и отмъстителен дух към никого. В Яков 4:3 Бог казва, че ще ни слуша за реалните ни нужди, но не и за нашите прищевки и егоистични желания. Накрая, никога не трябва да забравяме да благодарим за получените неща.
Колко пъти да се молим на ден? Ап. Павел съветва в 1Сол. 5:17: “Постоянно се молете”. Това не означава цял ден да сме на колене, но в душата си да поддържаме един молитвен дух. Някои са се молили по три пъти на ден (Дан. 6:10; Пс. 55:17).

Каква трябва да е позата ни, когато се молим? Когато е възможно, добре е да коленичим – това е подходяща поза на смирение пред Бога. Библията ни показва и други различни примери според случая: прави (1Царе 1:26), седнали (2Царе 7:18), коленичили (2Лет. 6:13).
Смисълът на молитвата не е тя да промени Бога, да го склони или убеди в нещо, а да променя нас и да ни довежда в хармония с Неговата воля, за да бъде животът ни плодоносен. Тя е ключ, който отваря духовни богатства. Прави ни Божии сътрудници.

Драги читателю, използвай по-често този небесен ключ на Божията благодат!

http://www.bgbible.sdabg.net/ucheniya/u-30.htm

Семиотика – науката за знаците и знаковите системи,който изследва човешката комуникация с помощта на естествен или изкуствен език, както и социални и информационни процеси, комуникация на животни, всякакъв вид изкуство, функциониране и развитие на културата.

1 Семиотика изследва някои културни феномени,като митове и ритуали, както и визуално и слухово възприятие на човек. Като се обръща особено внимание на символичната природа на текста, тази наука се опитва да я обясни като феномен на езика, а текстът може да се счита за семиотичен.

2 Настъпила е науката за знаците и системите на знацитеначалото на 20-ти век като надстройка над редица науки, които работят с идеята за знак. Основателят на семиотиката е американският философ и натуралист Чарлз Сандърс Пиърс. През 19 век той определя знака и създава своята първоначална класификация. Името на науката възниква от гръцката дума semeion, което означава знак, знак.

3 Семиотиката се основава на концепцията за знак, неговатасе считат за минималната единица на системата на знаците или езика, който носи информация. Като система за прости знаци можете да разгледате система за сигнално движение – светофар. Този език има само три знака: червен, зелен и жълт. Най-универсалната и фундаментална система от знаци е естественият език. По тази причина семиотиката на естествения език се смята за синоним на структурната лингвистика.

4 Понятието “знак, който стои в основата на семиотиката”се различава в различните традиции. Логически философска традиция, датираща от Р. С. Морис и Carnap интерпретира понятието знак като носещият материал. Докато езикова традиция, която се появява след работата на Йелмслев и Сосюр, каза подпише двустранен характер. Материал превозвач е “смисъла”, и че той се нарича “означава знак.” Термините “израз план” и “форма” са синоним на “значение.” Като синоним на “означаваше” гледна точка “стойността” на “съдържание”, “Планът на съдържание”, понякога “смисъла”.

5 Семиотиката е разделена на три области: семантика, синтактика и прагматика. Семантиката разглежда връзката между знака и неговото значение, прагматиката между знака и неговите потребители, изпращачи и получатели. Синтактиката, нарича се още синтаксис, анализира връзката между знаците и техните компоненти.

https://bg.lovestheteam.com/science/64821-semiotika-kak-nauka-o-znakah.html

6 Развитието на семиотиката през 20-и век се развиваше в различна степенпосоки. Американската семиотика основният предмет на изследването са невербални символични системи, езици и жестове животни. Както слоевете на културата може да се разглежда като система за език на език или имаше семиотика на литературата, живописта, поезията, мода, музика, игри с карти, реклама, biosemiotics и много други области